Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
Намерени са резултати от
1048
текста в
11
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Вол
'.
На страница
1
:
1296
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Въпреки това изглежда, че ни е поз
вол
ено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи.
2. РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ Когато проследим историята на раждането на Гьотевите мисли върху образуването на организмите, твърде лесно се изпада в съмнение върху дяла, който трябва да припишем на младостта на поета, т.е. на времето преди неговото идване във Ваймар. Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщност се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”. Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар.
Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи.
Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда. От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип. Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност.
към текста >>
От едната страна стоеше философията на Християн
Вол
ф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщност се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”. Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
към текста >>
Философията на Християн
Вол
ф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване.
Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда. От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
към текста >>
Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задо
вол
и само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане.
"Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост! Липсва връзката духовна”.
Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане.
И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи. Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части. Във "Фауст" се казва: “Как всичко се във цялото втъкава, Едно във друго действува и живее”
към текста >>
Ние даже бихме останали до
вол
ни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя.
През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя.
Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
към текста >>
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задо
вол
и.
Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка.
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тук никъде не се изследваше същността на растението. Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми?
към текста >>
За целта беше необходим един случай, който да поз
вол
и отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ.
За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното.
За наблюдения от този род Гьоте беше проучил дотогава само една малка област. Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре. Това по-малко изпъква при растенията от различните видове. Всичко това донесе щастливото пътуване в Италия, което той направи тръгвайки от Карлсбад на 3 септември. Още при флората на Алпите той направи някои наблюдения.
към текста >>
Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид е
вол
юционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма.
По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества. Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо.
Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма.
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части поз
вол
яват това”.
Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер. В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
към текста >>
От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни поз
вол
ява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища. Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”. При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст. Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество.
От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
Първият куплет от тази ода гласи. “Да бъде човек благороден, отзивчив и добър! Единствено това го отличава
към текста >>
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да поз
вол
и на всички други да се проявят по същия начин.
изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът. Съществува само едно човешко съсловие, само един човешки род, само един човешки вид, именно защото той е цялото животинско царство”. Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./ За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
към текста >>
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удо
вол
ствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Типичната основна форма, според която трябва да се изградени всички организми, би била унищожена с това. У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена.
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте.
към текста >>
На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удо
вол
ствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни.
Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания. В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте. Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки. Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид.
На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удоволствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни.
На 14 май моли Зьомеринг за черепа на един слонов скелет и черепа на един хипопотам, на 16 септември за черепите на следните животни: Котки, лъвове, млада мечка, инколнитум, мравояд, камила, едногърда камила, тюлен. Той моли приятелите си и за отделни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на носорог и особено за обяснение върху него: "Как всъщност рогът на носорога стои на носовата кост." В това време Гьоте е изцяло вглъбен в тези изследвания. Споменатият слонов череп е нарисуван от Вайз от много страни по метода на Кампер, като Гьоте го сравнява с един притежаван от него голям череп повече от спойките не са били сраснати. На този череп той прави още една важна забележка.
към текста >>
Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата
вол
я да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте.
Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение. Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека. На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека.
Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте.
Лодер веднага вижда откритието на Гьоте в неговата истинска светлина. Той го изтъква в своята книга по анатомия от 1788 г.*/*Гьотеви анализа 1790 година/ и отсега нататък се отнася с него във всички свои книги като с нещо имащо пълно значение за науката, за което не може да съществува и най-малко съмнение. Хердер пише върху това на Кнебел: "Гьоте ни представя своята студия за костта, която е много проста и хубава; човекът върви по истинския път на природата и щастието върви на среща му"*(*От литературното наследство на Кнебел, ІІ, 236/ Хердер беше именно в състояние да разглежда нещата с "духовното око", с което Гьоте ги разглеждаше. Без това човек не можеше да захване нищо. Това може най-добре да се види от следното.
към текста >>
3.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
При животното този вътрешен живот се явява като усещане,
вол
ево движение и т.н.
Към това се отнасят следните изисквания на Гьоте: "Разумът е насочен към ставащото, към развиващото се, умът към станалото; разумът не се интерисува от: - За какво? , умът не пита: - Откъде? разумът се радва на развитието; умът иска да запази всичко, за да може да го използва" и "разумът има власт само над живото; създаденият свят, е което геогнозията се занимава, е мъртъв"*/*Сентенции в проза, а.а.О. стр.573). Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот.
При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н.
Растението няма един такъв душевен принцип. То се изразява напълно в неговата външност, във формата. Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип. Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи. Тези последните са всички изградени според един и същ формен тип, те се явяват като изменения на един основен орган, като повторение на същия на различни степени на развитието.
към текста >>
Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произ
вол
но".
Обаче той има своето обективно основание. Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма. За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни.
Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми. Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани. В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт.
към текста >>
Както физикът не се задо
вол
ява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
Обяснението за това е, че формите на организмите както и всеки индивид са форми на изява на един и същ първообраз, който в редуващи се периоди от време развива заложените потенциално в него сили на развитие. Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа. Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло. И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия. Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/.
Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща. Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция.
към текста >>
Така Гьоте стига до единствено задо
вол
яващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод.
намерението въведено, на съдържанието е даден отговор, историята на моето ботаническо изследване, раждането на студията върху метаморфозата на растенията. Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод.
Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла.
към текста >>
Една друга подбуда дойде от страна на философа
Вол
ф*(*Фридрих Аугуст
Вол
ф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник
Вол
ф*/*Каспар Фридрих
Вол
ф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите.
Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
към текста >>
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с
Вол
ф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств.
Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств.
Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки.
към текста >>
Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие
Вол
ф не беше още наясно с най-главните неща.
През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията. Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств.
Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща.
Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии.
към текста >>
Обаче нашата познавателна нужда не се задо
вол
ява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление.
Кювие беше емпирик в смисъла на по-старите естественици. Той търсеше за всеки животински вид едно отговарящо за него, особено понятие. Колкото много отделни видове животни предлага природата, толкова много отделни типове вярваше той, че трябва да приеме в мислителното изграждане на своята система на органическата природа. Това, което той не вземаше под внимание, беше следното. При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им.
Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление.
Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване.
към текста >>
Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задо
вол
ени с особеното като такова?
Той търсеше за всеки животински вид едно отговарящо за него, особено понятие. Колкото много отделни видове животни предлага природата, толкова много отделни типове вярваше той, че трябва да приеме в мислителното изграждане на своята система на органическата природа. Това, което той не вземаше под внимание, беше следното. При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им. Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление.
Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова?
Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*.
към текста >>
4.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна е
вол
юционната теория до научно убеждение.
5. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ Когато на края на разглеждането върху Гьотевите мисли за метаморфозата хвърля поглед назад върху възгледите, които се чувствах подбуден да изкажа, аз не мога да премълча, какъв голям брой изпъкващи представители на различни направления на науката са на различно мнение. Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и съждението, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено. Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера. Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение.
Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте. Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
към текста >>
Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за е
вол
юционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа.
Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и съждението, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено. Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера. Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа. Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия.
Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа.
Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте. Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа. Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони.
към текста >>
Ето защо при него не може да става дума за е
вол
юционна теория в модерен смисъл.
Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера. Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа. Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа.
Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл.
Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте. Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа. Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят.
към текста >>
Нека онзи, които моите думи не могат да убедят, видят поне искрената
вол
я, която аз вложих, без оглед на лицата, а само насочена към въпроса, да изясня споменатата проблема, да разреша проблемата за изяснение на Гьотевите научни трудове изхождайки от цялостта на неговата природа и да изразя едно възвисяващо за мене убеждение.
Моите изложения не могат да бъдат насочени срещу тях, защото те не ги засягат. Напротив: Аз градя именно една част от моите надежди върху тях, защото те още имат ръцете свободни на всички страни. Те са също онези, които още ще имат да коригират някои твърдения на Гьоте, защото той е грешил понякога в областта на фактите; естествено тук и геният също не може да преодолее границата на своята епоха. Обаче в принципно отношение той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката на организмите същото значение, каквото основните закони на Галилей имат за неорганичната природа. Аз си поставих като задача да докажа именно това.
Нека онзи, които моите думи не могат да убедят, видят поне искрената воля, която аз вложих, без оглед на лицата, а само насочена към въпроса, да изясня споменатата проблема, да разреша проблемата за изяснение на Гьотевите научни трудове изхождайки от цялостта на неговата природа и да изразя едно възвисяващо за мене убеждение.
По същия начин е започнато щастливо и сполучливо обяснението на Гьотевите поетични произведения; това е една подбуда да бъдат разгледани по този начин всички творения на неговия дух. Това не може да бъде изоставено завинаги и аз не ще бъда последният, от онези, които от сърце ще се радват, ако моите следовници успеят по-добре от мене. Бих желал мислители и изследователи с млади стремежи, които с техните мнения се простират не само нашироко, а насочват поглед направо към централната част на нашето познание, да дарят известно внимание на моите изложения и да последват на орляци, за да представят по-добре това, което аз се постарах да направя.
към текста >>
5.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче поетът не беше напълно задо
вол
ен от никое философско направление, с което той се запозна.
6. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794 година на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение". По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене.
Обаче поетът не беше напълно задоволен от никое философско направление, с което той се запозна.
Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това.
към текста >>
Тази философия се стремеше да задо
вол
и по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това. Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия.
Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления. Днес ние сме твърде много отдалечени от онзи способ на мислене, който стоеше в Гьотевата природа.
към текста >>
Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и
вол
ението.
Днес ние сме твърде много отдалечени от онзи способ на мислене, който стоеше в Гьотевата природа. Правилно е: Трябва да отбележим прогреси във всички области на културата. Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека.
Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението.
Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването.
към текста >>
Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е поз
вол
ено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света.
То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват.
Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света.
А науката на опита: какво изисква тя от мисленето? Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това говорене на фактите, да го подрежда. Тя също отрича на мисленето способността да проникне в ядката, в ядрото на света. Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори. Тук както и там проникващото в дълбините мислене не важи нищо.
към текста >>
А с
вол
ята и с действието е същото нещо.
Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение. Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра. Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението.
А с волята и с действието е същото нещо.
Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява.
към текста >>
Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задо
вол
ява.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това.
Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява.
Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо. Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия.
към текста >>
Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, до
вол
ен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран.
Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>
Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които поз
вол
яват да се стигне до механически закони.
То е орган на схващането. Този възглед е в състояние да съедини две неща, които днес се считат като напълно несъединими: Емипирическия метод и идеализма като научен възглед на света. Счита се, че признаването на първия води след себе си отхвърлянето на последния. Това съвсем не е правилно. Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед.
Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони.
И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед. При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони. Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето.
към текста >>
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задо
вол
ително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето. Идеите също са постижими за един индуктивен метод. Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата.
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене.
към текста >>
за възгледа, че нищо в света не може да ни задо
вол
и, че винаги неудо
вол
ствието надделява удо
вол
ствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод. Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък. По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие. Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва. А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък.
към текста >>
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задо
вол
яващия възглед за света.
А с това ние отново стигнахме до Гьоте. "За действащия човек е важно това, той да върши правилното, а дали правилното става, това не трябва да го интересува." "Целият наш фокус се състои в това, да се откажем от нашето съществуване, за да съществуваме*/*Сентенции в проза, цитир. на други места, стр.464 и 441./" Аз не съм стигнал до моя възглед за света само чрез изучаването на Гьоте или на хегелианизма. Аз изходих от механично-натуралистичното схващане на света, но разбрах, че при едно интензивно мислене не можем да останем при него.
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света.
Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1). След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света. Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
6.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична
вол
я?
Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля?
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
към текста >>
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задо
вол
ени само в научна дейност.
Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
към текста >>
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произ
вол
тя трябва да се придържа чисто към даденото.
Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството.
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото.
За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност.
към текста >>
Всичко произ
вол
но, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното". Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”. Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие.
към текста >>
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е поз
вол
ено да го познаем във видими и уловими форми.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката.
към текста >>
7.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задо
вол
ено напълно от сетивното явление.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас?
към текста >>
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задо
вол
ен от него.
Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята.
към текста >>
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непоз
вол
ена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването.
към текста >>
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задо
вол
ява с идеалистичния резултат на изследването.
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването.
Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото.
към текста >>
Метафизиката иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /
Вол
ф, Хербарт/.
Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото. Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика.
Метафизиката иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /Волф, Хербарт/.
В изваждането на заключение ние виждаме само една формална дейност, която не води до нищо ново, която произвежда само преходи между нещо положително-налично.
към текста >>
8.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук именно е мястото, където можем да говорим за
вол
я.
Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина.
Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля.
Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване.
към текста >>
Следователно
вол
ята е самата идея схващана като сила.
Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля.
Следователно волята е самата идея схващана като сила.
Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата.
към текста >>
Напълно непоз
вол
ено е да говорим за една самостоятелна
вол
я.
Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила.
Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля.
Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително.
към текста >>
Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя
вол
ята.
Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля.
Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание.
към текста >>
Вол
я без идея би била нищо.
Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите. Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява.
Воля без идея би била нищо.
Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата.
към текста >>
Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата
вол
я.
Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение. Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята. Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие. Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие. Само едно такова действие е свободно.
Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля.
Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм. Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потребност, а една полза, която то ни донася. Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел. Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие.
към текста >>
Следователно непоз
вол
ено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл.
Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността.
Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл.
Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът?
към текста >>
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на
вол
ята и на свободата.
Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата.
Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде.
към текста >>
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както
вол
евата сила на един мъж.
В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него.
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека. Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго. Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ.
към текста >>
Именно
вол
ята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани.
Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората. Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на основата на историята, е една грешка. Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя. Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа.
Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани.
Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
към текста >>
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задо
вол
ство, ако ние самите не сторим това.
Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него.
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства. Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство.
към текста >>
Удо
вол
ствие и не удо
вол
ствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае.
към текста >>
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие, би ни водил като с ремък за деца.
Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца.
С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи.
към текста >>
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задо
вол
ство.
Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства. Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм.
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство.
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
към текста >>
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задо
вол
ство.
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства. Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство.
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство.
Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения.
към текста >>
Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадо
вол
ени, че те никога не могат да бъдат щастливи.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае.
Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи.
Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задо
вол
яване отвън!
С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи.
Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън!
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задо
вол
ява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задо
вол
и, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън!
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
Ние трябва да намерим задо
вол
ство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения.
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения.
Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
9.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор. Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си". Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света.
За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава. С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене. Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата. Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.
към текста >>
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задо
вол
ителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше. Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин. Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин.
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка. Много повече допирни точки имаше Гьоте с младия Шелинг. Този последният беше един ученик на Фихте.
към текста >>
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е поз
вол
ено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно.
към текста >>
Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и
вол
ята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец.
И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата. Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието. Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма. Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип.
Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец.
Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
към текста >>
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на
вол
ята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на
вол
ята.
Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
към текста >>
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с
вол
ята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света.
към текста >>
Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и
вол
ята, това разбира се отново го различава от Гьоте.
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно.
Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте.
Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие.
към текста >>
плодотворен, там мотивът на
вол
ята съвсем не се взема под внимание.
Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е
плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж.
към текста >>
Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на
вол
ята.
Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята.
Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание.
към текста >>
Според Хартман
вол
ята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване.
Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята.
Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване.
Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание.
към текста >>
Ако
вол
ята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие.
Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване.
Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие.
Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание. Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно.
към текста >>
Обаче какво трябва да предприемем ние с такава
вол
я?
Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие.
Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля?
Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание. Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно. Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие.
към текста >>
Следователно, ако искаме да схванем понятието
вол
я, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно.
Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание.
Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно.
Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие. Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък. Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля.
към текста >>
вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името
вол
я.
Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно. Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие. Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък. Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е.
вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля.
Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука. Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления. Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване. Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе.
към текста >>
Мотивът на
вол
ята е съвършено без стойност и за положителната наука.
Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие. Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък. Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля.
Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука.
Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления. Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване. Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект.
към текста >>
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задо
вол
яване.
Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля. Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука. Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления.
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване.
Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика. Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
към текста >>
Действането от егоизъм и за задо
вол
яването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно.
Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля. Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука. Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления. Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване.
Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно.
Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика. Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман. Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/.
към текста >>
Тук всяка собствена
вол
я, всичко лично трябва да изчезне.
Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика. Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман. Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов.
Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне.
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта. Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност.
към текста >>
Там, където стои сега, той би трябвало да разбере, че емпирическото доказателство, че в света на действителността незадо
вол
ителното преобладава не може да оправдае песимизма.
Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка. Това е може би остатък от предишни стадии на неговото мислене.
Там, където стои сега, той би трябвало да разбере, че емпирическото доказателство, че в света на действителността незадоволителното преобладава не може да оправдае песимизма.
Защото по-висшият човек съвсем не може да желае нещо друго, освен да трябва да извоюва своето щастие. Той не иска това щастие като дар отвън. Той иска да има щастието само в своето деяние. Пред едно по-висше мислене /каквото е това на Хартман/ песимизмът се изпарява. Понеже светът ни оставя незадоволени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност.
към текста >>
Понеже светът ни оставя незадо
вол
ени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност.
Там, където стои сега, той би трябвало да разбере, че емпирическото доказателство, че в света на действителността незадоволителното преобладава не може да оправдае песимизма. Защото по-висшият човек съвсем не може да желае нещо друго, освен да трябва да извоюва своето щастие. Той не иска това щастие като дар отвън. Той иска да има щастието само в своето деяние. Пред едно по-висше мислене /каквото е това на Хартман/ песимизмът се изпарява.
Понеже светът ни оставя незадоволени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност.
Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел. Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл.
към текста >>
10.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вол
тер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата.
Банално е, когато така често чуваме фразата, че теорията на повдигането и потъването и т.н. е противоречала на Гьотевата спокойна натура. Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно. И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата.
Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси. Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
към текста >>
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните ре
вол
юционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси.
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил. С това беше даден един възглед опиращ се на познати, достъпни за нашия опит закони. В това изтъкване на една всеобща природна закономерност трябва да търсим значението на Гьоте за геологията. Как той обяснява планината Камер, дали със своето мнение върху Карлбадския водоскок е налучкал правилното, това има малко значение. "тук не става дума за мнение, което трябва да се прокара, а за един метод, който трябва да бъде предаден, с който всеки един може да си служи като с един инструмент, според неговата природа”*/*Гьоте до Хегел, 7.10.1820 г./".
към текста >>
11.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и
вол
ение.
Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно". А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект? Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие.
Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление.
Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно.
към текста >>
12.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен до
вол
ни от нея.
Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация.
Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея.
Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман. С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни.
към текста >>
Истинската наука съществува само там, където духът търси задо
вол
яване на своите потребности без външна цел.
При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
към текста >>
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задо
вол
ени отколкото при първото?
Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога!
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото?
Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят.
към текста >>
Ако духът би бил задо
вол
ен с наблюдението на обекта, той би бил задо
вол
ен още с първия наблюдаван обект.
Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото?
Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект.
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде.
към текста >>
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задо
вол
ителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите. Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
към текста >>
Аз мога да включа по
вол
я още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа.
Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа.
Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
към текста >>
13.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задо
вол
ителен начин съществуването.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
към текста >>
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да поз
вол
ят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва.
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз.
към текста >>
Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един сим
вол
, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно.
Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око.
Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи.
към текста >>
Същото може да се направи и с чувстването и
вол
ението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи.
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност.
към текста >>
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и
вол
ението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата.
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили.
към текста >>
И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и поз
вол
ява само като един огледален апарат да има възприятия.
Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата. Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото.
И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия.
Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек.
към текста >>
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си поз
вол
им сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие.
духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят. Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие.
От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло. Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания. Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек.
към текста >>
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят поз
вол
ява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото.
Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот. Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото.
Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
към текста >>
Който търси едно такова обяснение, него аз си поз
вол
явам да насоча към моите книги върху духовната наука.
Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото. Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос.
Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука.
Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение.
към текста >>
Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадо
вол
ителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение.
Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение.
Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси.
към текста >>
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удо
вол
ствие.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва.
към текста >>
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата
вол
я е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята
вол
я по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
14.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на
вол
ята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
15.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задо
вол
ителен възглед за света.
Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух. В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи.
Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото.
към текста >>
Мисленето е една цялост в себе си, която задо
вол
ява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота.
Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка? И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността? Следователно, щом някъде се касае да намери същността на една вещ, това намиране се състои винаги в едно прибягване към идейното съдържание на света. Областта на това съдържание не трябва да бъде премината, ако искаме да останем вътре в ясните определения, ако не искаме да вървим пипнешком в неопределеното.
Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота.
С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си. Една вещ, която не може да бъде обгърната с мисленето, би била едно недомислие. Накрая всичко преминава в мисленето, всичко намира своето място в него. Изразено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание. А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието.
към текста >>
Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила,
вол
я и пр.), за да стане възможен светът.
Една граница на познанието би била възможна само тогава, когато външната опитност би наложила сама по себе си изследването на нейната същност, ако тя би определяла въпросите, които могат да се поставят по отношение на нея. Но не е такъв случаят. За мисленето се ражда нуждата да постави срещу опитността, която възприема, нейната същност. Мисленето може да има само съвсем определения стремеж, да вижда и в останалия свят свойствената на самото него закономерност, не обаче нещо, за което то няма ни най-малко знание. Друга една грешка трябва също да се намери тук своята поправка.
Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът.
При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени. Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното. Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето. Защото мисленето доставя само мисли. Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
към текста >>
16.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и
вол
ение изхождат от неговия "Аз".
Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор. Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки. Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия.
Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз".
Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността.
към текста >>
Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята
вол
я, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия. Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната.
Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ.
към текста >>
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване,
вол
ение, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността.
Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността.
Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност.
към текста >>
17.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук
вол
ението е властващо.
Ние действаме според един идеал, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този идеал е действен в нас и ни ръководи. Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас. Ние се чувствахме подчинени на моралната заповед, трябваше да действаме по определен начин, защото така ни повелява този закон. Тук на първо място идва трябва и след това искам, което трябва да се прибави към първото. Но не е така при нашия възглед.
Тук волението е властващо.
То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката личност. Човекът не се оставя една външна сила да му дава закони, той е своят собствен законодател. Кой би трябвало да му даде тези закони, според нашия възглед за света? Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него. Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност.
към текста >>
Този Ръководител на света не живее като
вол
я някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена
вол
я, за да направи всичко зависимо от човешката
вол
я.
Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него. Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност. Следователно, ако Първопричината на света има някакви цели, те са тъждествени с целите, които човекът си поставя, когато се проявява. Човекът действа според намеренията на Първопричината на света не когато изследва някакви заповеди на Ръководителя на света, а когато действува според своите собствени разбирания. Защото в тях се проявява Ръководителят на света.
Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля.
За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека. Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
към текста >>
Този възглед е имал предвид също и Гьоте, когато е казал: "Лесинг, който не
вол
но е чувствал известно ограничение, влага в устата на един от своите герои думите: Никой не трябва да трябва.
Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар. Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
Този възглед е имал предвид също и Гьоте, когато е казал: "Лесинг, който неволно е чувствал известно ограничение, влага в устата на един от своите герои думите: Никой не трябва да трябва.
Един остроумен, весело настроен човек е казал: Който иска, той трябва. Един трети, несъмнено един образован, прибави към това: Който разбира, той също иска”. Следователно за нашето действане не съществува някакъв друг подтик освен нашето разбиране. Без да се яви някакво принуждение, свободният човек действа според своето разбиране, според заповедите, които сам си дава. Около тези истини се въртеше известния спорен въпрос на Кант и Шилер.
към текста >>
18.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
В това непосредствено дадено съдържание на света е включено вече всичко, което може да се появи въобще само в границите на хоризонта на нашите преживявания в най-широкия смисъл на думите: усещания, възприятия, въззрения, чувства, действия на
вол
ята, създанията на съня и фантазията, представите, понятията и идеите.
Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
В това непосредствено дадено съдържание на света е включено вече всичко, което може да се появи въобще само в границите на хоризонта на нашите преживявания в най-широкия смисъл на думите: усещания, възприятия, въззрения, чувства, действия на волята, създанията на съня и фантазията, представите, понятията и идеите.
На тази степен илюзиите и халюцинациите са още съвършено равноправни с другите части на съдържанието на света, защото, какво отношение имат те към другите възприятия, това можем да узнаем само познаващото наблюдение. Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието? Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното.
към текста >>
Ние поставихме това изискване не за да установим произ
вол
но някакво начало на теорията на познанието, а за да намерим действително едно такова начало.
Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем. Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение. За истинското познание всичко зависи от това, да намериш някъде в даденото една област, в която нашата познавателна действителност не би предпоставяла на себе си нещо, като дадено, но би пребивавала дейно вътре в това дадено. С други думи: ако строго се придържаме само с даденото, трябва именно да се изясним, че не всичко е само дадено. Нашето изискване би трябвало да бъде такова, щото при неговото строго съблюдаване то частично да премахне самото себе си.
Ние поставихме това изискване не за да установим произволно някакво начало на теорията на познанието, а за да намерим действително едно такова начало.
В нашия смисъл на думата може да стане дадено всичко, даже и това, което по своята вътрешна природа не е дадено. Тогава за нас то се явява само формално дадено, но после при по-точно разглеждане от само себе си се разкрива, че то е действително такова. Цялата трудност в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас. Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени".
към текста >>
Тя не внася в науката никакво произ
вол
но твърдение.
Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход. Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава". Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество.
Тя не внася в науката никакво произволно твърдение.
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе. Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено. Сега да дойдем по-близо до нашето изискване. Къде намираме ние в образа на света неща такова, което не е просто дадено, но е дадено само до толкова, доколкото то е произведено същевременно в акта на познанието?
към текста >>
От това следва, че сетивните качества не задо
вол
яват нашето изискване.
При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено. Сега да дойдем по-близо до нашето изискване. Къде намираме ние в образа на света неща такова, което не е просто дадено, но е дадено само до толкова, доколкото то е произведено същевременно в акта на познанието? Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост. За неговото познаване не трябва да има още нужда от заключения.
От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване.
Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност.
към текста >>
19.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния
вол
ев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика. Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година.
Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага.
към текста >>
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му поз
вол
и да направи избор между идеализма и догматизма.
Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза". Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това.
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма.
Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието. Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
към текста >>
20.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като
вол
ево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата
вол
я е зависима точно както при всеки природен процес?
Предговор към новото издание (1918 г.) Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга. Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното.
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес?
Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
към текста >>
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на
вол
ята.
Предговор към новото издание (1918 г.) Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга. Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние.
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята.
В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
към текста >>
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на
вол
ята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната
вол
я.
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия.
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
към текста >>
21.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Идеята за свободата на човешката
вол
я намери многобройни горещи привърженици и упорити противници.
НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони? Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този.
Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници.
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея.
към текста >>
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката
вол
я тук не е необходимо да се занимаваме.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора.
към текста >>
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем само
вол
но да се избере едното или другото.
Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото.
Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля.
към текста >>
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки само
вол
но би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната
вол
я - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна
вол
я.
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б.
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля.
В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
към текста >>
451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката
вол
я зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина. И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко. В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр.
451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях. А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата.
към текста >>
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната
вол
я се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях.
А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина. И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко. В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях.
Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях. А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата. Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си?
към текста >>
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не свое
вол
но, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата. Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си? И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост? Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място.
към текста >>
Редно ли е въпросът за свободата на нашата
вол
я изобщо да се поставя едностранно сам за себе си?
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях. А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата.
Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си?
И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост? Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място. И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата. Какво означава да притежаваш знание за причините на своите действия?
към текста >>
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по не
вол
я мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
Правело се е разлика между действащия и опознаващия, при което без значение остава тъкмо онзи, за когото преди всичко става дума: Действащият въз основа на познанието. Казват, че човекът бил свободен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания. Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си. Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания.
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква. В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл?
към текста >>
В своята „Атомистика на
вол
ята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата
вол
я се определя от мотиви!
Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си. Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания. Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия. Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква.
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви!
Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго?
към текста >>
Значи свободата на
вол
ята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив?
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква. В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл?
Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив?
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
към текста >>
Понятието мотив е неразривно свързано с понятието
вол
я.
Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш.
Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля.
Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите. От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
Без определящ мотив
вол
ята представлява празна възможност: Едва чрез мотива
вол
ята става дейна и реална.
Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля.
Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална.
Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите. От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.) Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
към текста >>
Следователно съвсем вярно е, че човешката
вол
я не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална.
Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.) Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл.
към текста >>
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на
вол
ята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на
вол
ята, т.
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
2, стр. 213 и сл.) Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша?
към текста >>
До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на
вол
ята" от П.
Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността. При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека.
До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П.
Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо. Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето... Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало." Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето." За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре - както може да се заключи от тези думи - няма представа.
към текста >>
Това той доказва няколко страници по-нататък и с думите: „Ние не долавяме причините, които обуславят нашата
вол
я, и затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена."
Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо. Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето... Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало." Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето." За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре - както може да се заключи от тези думи - няма представа.
Това той доказва няколко страници по-нататък и с думите: „Ние не долавяме причините, които обуславят нашата воля, и затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена."
Но да спрем с примерите, които доказват, че мнозина оборват свободата, без въобще да знаят какво е свобода. От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно. Как обаче стоят нещата с действие, чиито причини се знаят? Така стигаме до въпроса: Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие.
към текста >>
Но щом нашите действия надмогват сферата на задо
вол
яване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли.
Така стигаме до въпроса: Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие. „Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък. В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка.
Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли.
Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание.
към текста >>
22.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Това личи от факта, че мога да се задо
вол
я с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно.
Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса. Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен.
Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно.
Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение. И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса. Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология.
към текста >>
Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и
вол
я, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух.
Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека. Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие.
към текста >>
Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата,
вол
евите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението.
Както чрез самото съзерцаване на един кон ние не можем да си съставим понятие за него, така и чрез самото мислене не сме в състояние да създадем съответен обект. Във времето, наблюдението дори предхожда мисленето. Защото и мисленето трябва да познаем най-напред чрез наблюдение. По същество ние описахме едно наблюдение, когато в началото на тази глава представихме как мисленето се подклажда от един процес и как излиза извън рамките на даденото без негова намеса. Едва чрез наблюдение ние забелязваме всичко, което влиза в кръга на нашите преживявания.
Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението.
Като обект на наблюдение, мисленето обаче съществено се различава от всички останали неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно. Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент. Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата.
към текста >>
Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или
вол
еви актове.
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове.
Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа „Радвам се на масата". В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
към текста >>
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни поз
вол
ява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни.
към текста >>
Докато геологията говореше за измислени ре
вол
юции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното.
Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето. Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не.
към текста >>
Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя,
вол
я, неосъзнато, тя ще виси във въздуха.
Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината. Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва.
Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха.
Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето. Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не.
към текста >>
23.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задо
вол
ено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията.
Той приема понятието за първично и първоначално.) Понятието не може да бъде получено от наблюдението. Това личи от самото обстоятелство, че подрастващият човек бавно и постепенно си съставя понятията за заобикалящите го обекти. Понятията биват прибавяни към наблюденията. Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението.
С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията.
Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие.
към текста >>
Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задо
вол
ява.
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението. С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума.
Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява.
Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие. Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината. Понятието следствие събужда понятието причина и тогава аз търся причиняващия обект, който откривам в лицето на яребицата. Тези понятия-причина и следствие - аз обаче никога не мога да придобия само чрез наблюдение, върху колкото и случая да се простира то. Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго.
към текста >>
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие.
По-нататък следва да запитаме: - Как достига в съзнанието другият елемент, който досега означавахме просто като обект на наблюдението и който в съзнанието се среща с мисленето? За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето. Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия. Нека си представим, че едно същество с напълно развит човешки интелект възниква от нищото и застава пред света. Онова, което би забелязало, преди да приведе мисленето в действие, е чистото съдържание на наблюдението.
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие.
Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение.
към текста >>
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като
вол
я и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
към текста >>
24.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица сим
вол
ично се изразява в съновидението.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува.
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Пълно свое
вол
ие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете. По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея.
към текста >>
За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи
вол
я (на Шопенхауер).
Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия.
За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>
Що се отнася до
вол
ята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
към текста >>
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата
вол
я.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
към текста >>
Всеки истински акт на неговата
вол
я незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание.
към текста >>
Вол
евият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на
вол
ята.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото.
към текста >>
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задо
вол
ителна яснота относно връзката между представа и обект.
При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането. Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа. Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането.
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света.
към текста >>
25.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Ние обаче не се задо
вол
яваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
към текста >>
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие.
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
към текста >>
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удо
вол
ствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
към текста >>
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме
вол
я на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие.
Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света.
към текста >>
26.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при
вол
ята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща.
Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика. Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството. Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията.
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща.
Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
към текста >>
Във
вол
ята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия.
Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия.
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля.
към текста >>
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата
вол
я представлява непосредствено изживяван процес.
Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия.
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес.
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството.
към текста >>
Застъпникът на тази философия смята, че във
вол
ята действително е доловил една част от всемирния процес.
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес.
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм).
към текста >>
Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята
вол
я той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света.
към текста >>
За него формата на битие, в която
вол
ята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука.
към текста >>
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща
вол
я.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля.
Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори.
към текста >>
Вол
ята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството.
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля.
Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството.
Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори. Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип.
към текста >>
Този възглед представлява философия на
вол
ята (телизъм).
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството.
Този възглед представлява философия на волята (телизъм).
Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори. Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право.
към текста >>
Нито мистиката на чувството, нито философията на
вол
ята може да бъде наречена наука.
За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света.
Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука.
Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори. Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване.
към текста >>
Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на
вол
ята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и
вол
ята се проявява като индивидуално изживяване.
Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори. Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право.
Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване.
Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото.
към текста >>
С други думи, мистиката на чувството и философията на
вол
ята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
към текста >>
вол
ята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото.
Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото.
Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
към текста >>
Философията на
вол
ята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася
вол
ята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
към текста >>
Като метафизически реализъм философията на
вол
ята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че
вол
ята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
към текста >>
При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на
вол
ята.
Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята.
Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях. Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен.
към текста >>
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на
вол
евия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления.
към текста >>
Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и
вол
я, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и
вол
я, той губи заради тях истинската реалност.
Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение. Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта.
Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност.
Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието. Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и
вол
евото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на
вол
ята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието.
Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение. Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта. Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност.
Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието.
Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
27.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на
вол
ята, неосъзнат свят на духа и т.н.
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност.
По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н.
И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание.
към текста >>
От последния произтичат
вол
евите действия.
„Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл. (Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност.) „Азовото съзнание" е изградено върху човешкия организъм.
От последния произтичат волевите действия.
Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр. 130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила.
към текста >>
Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и
вол
ево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как
вол
евото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр.
(Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност.) „Азовото съзнание" е изградено върху човешкия организъм. От последния произтичат волевите действия.
Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр.
130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята.
към текста >>
От значение за отделния
вол
ев акт са мотивът и движещата сила.
От последния произтичат волевите действия. Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр. 130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./
От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила.
Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята. Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида. Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ.
към текста >>
Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на
вол
ята.
Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр. 130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила.
Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята.
Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида. Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди.
към текста >>
Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за
вол
ята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида.
130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята.
Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия.
към текста >>
Мотив за
вол
ята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа.
преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята. Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
към текста >>
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на
вол
ята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока.
- Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята. Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида. Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока.
Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
към текста >>
Следователно
вол
ята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия.
Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
към текста >>
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един
вол
ев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености.
Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание.
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
към текста >>
Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един
вол
ев акт.
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не.
Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността.
към текста >>
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя
вол
еви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот.
към текста >>
Но тази представа бива издигана в мотив на
вол
ята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удо
вол
ствие.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
към текста >>
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един
вол
еви акт.
Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт.
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон.
към текста >>
Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във
вол
еви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане.
Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
към текста >>
Чрез него се осъществява задо
вол
яването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон.
Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
към текста >>
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква
вол
евия акт.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването.
към текста >>
Този вид мотивиране на
вол
ята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства.
към текста >>
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на
вол
ята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма.
При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия. Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман. - Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма.
Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
Означената по този начин движеща сила на
вол
ята можем да наречем практически опит.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало.
Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята. Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия.
към текста >>
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към
вол
ята.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия.
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене.
към текста >>
Ако към
вол
евият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята. Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия.
Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене.
Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката.
към текста >>
Най-ясно тази движеща сила на
вол
ята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т.
Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т.
XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция.
към текста >>
Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на
вол
ята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не.
XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция.
Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не.
До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие.
към текста >>
До реален
вол
ев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало.
Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не.
До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало.
Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство.
към текста >>
Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на
вол
ята.
Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало.
Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята.
Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието.
към текста >>
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удо
вол
ствие в действащия индивид.
Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия.
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
към текста >>
Мотив обаче може да бъде не самото удо
вол
ствие, а само представата за удо
вол
ствие.
Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие.
На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
към текста >>
С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на
вол
ята.
Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието.
С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята.
Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие.
към текста >>
Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удо
вол
ствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята.
Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
към текста >>
В отличие от представата за собственото удо
вол
ствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие.
В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме.
към текста >>
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удо
вол
ствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение. На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване. Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
към текста >>
Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удо
вол
ствие - някой да съзира нравствена необходимост.
Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството.
Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост.
В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо.
към текста >>
Който не е способен да изживее специфичната за отделния случай нравствена максима, той никога не ще постигне истински индивидуалната
вол
я.
Като висша сред степените на характерологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като практически разум. Сега като висш сред мотивите означихме понятийната интуиция. При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип. Следователно това не е шаблонно действие, изпълнявано по някакви правила, нито такова, което човекът по външна подбуда извършва автоматично, а действие, определяно чисто и просто от своето идейно съдържание. Предпоставка за едно такова действие е способността да имаме морални интуиции.
Който не е способен да изживее специфичната за отделния случай нравствена максима, той никога не ще постигне истински индивидуалната воля.
Напълно противоположен на този нравствен принцип е Кантовият: постъпвай така, че принципите на твоите постъпки да могат да бъдат валидни за всички хора. Тази теза е смърт за всеки индивидуален подтик към действие. За мен меродавно е не това, как биха постъпили всички хора, а какво трябва да извърша аз в отделния случай. При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията? Това възражение е резултат от смесването на нравствен мотив и възприемаемото съдържание на действието.
към текста >>
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена
вол
я, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази
вол
я към действието.
Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност. Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия.
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието.
Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него. Само по този начин то е мое действие.
към текста >>
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката
вол
я, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази
вол
я до определена степен на развитието, и характера, който
вол
ята приема, доближавайки се до своята цел.
Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието. Аз не чувствам никаква принуда - нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените повели, а просто искам да извърша това, което се намира у мен. По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо. За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели. Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт.
към текста >>
В отделния
вол
еви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив.
Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай. Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел. По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели. Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света.
В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив.
Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие. Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност.
към текста >>
Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във
вол
евия човешки акт.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел. По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели. Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив.
Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт.
Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие. Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност.
към текста >>
А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията
вол
ево действие.
Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален.
А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие.
Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид.
към текста >>
Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата
вол
я е основната максима на свободните хора.
Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че ние живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че от общия за нас свят на идеите той приема други интуиции в сравнение с мен. Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля.
Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора.
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност. Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони! Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа.
към текста >>
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната
вол
я влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята
вол
я в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля. Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора.
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони! Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство.
към текста >>
28.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Той ще поз
вол
и тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила.
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно. Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила.
По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на
вол
ята на абсолютното.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора.
към текста >>
Човекът няма за задача да налага в света
вол
ята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена
вол
я; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело.
Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.
към текста >>
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя
вол
я, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели.
Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели.
Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата.
към текста >>
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните
вол
еви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди.
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не поз
вол
ява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот.
към текста >>
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите
вол
еви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
29.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Природните цели са произ
вол
ни допускания като невъзприемаемите сили (срв.
От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно. Във философията тя и днес причинява твърде големи поразии. Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н. Монизмът отхвърля представата за целесъобразност във всички области, изключвайки единствено човешките действия. Той издирва природни закони, а не природни цели.
Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (срв.
стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека. Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава.
към текста >>
Ето например у Роберт Хамерлинг (Атомистика на
вол
ята, т.
Аз не поемам жизнения си път по точно предписан маршрут. Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора. Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята. Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н. Привържениците на представата за целесъобразност смятат, че с нейното пожертване ще трябва да пожертват всякакъв ред и единство на света.
Ето например у Роберт Хамерлинг (Атомистика на волята, т.
II, стр. 201): „Докато в природата има нагони, глупаво е да се отрича наличието на цели в нея. Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр. 191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени. Когато на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата ни предлага във всички области, противниците на представата за целесъобразността противопоставят някакво трудно насъбрано боклучище от частични или цялостни, мними или действителни нецелесъобразности, за мен това е също така смехотворно."
към текста >>
191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и е
вол
юции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
Привържениците на представата за целесъобразност смятат, че с нейното пожертване ще трябва да пожертват всякакъв ред и единство на света. Ето например у Роберт Хамерлинг (Атомистика на волята, т. II, стр. 201): „Докато в природата има нагони, глупаво е да се отрича наличието на цели в нея. Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр.
191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
Когато на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата ни предлага във всички области, противниците на представата за целесъобразността противопоставят някакво трудно насъбрано боклучище от частични или цялостни, мними или действителни нецелесъобразности, за мен това е също така смехотворно." Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло. Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер.
към текста >>
30.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като е
вол
юционна теория.
Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината. Доколкото съм един индивид, аз не се нуждая от диета. Диетика се нарича умението отделният представител на рода да бъде приведен в хармония с общите закони на рода. Но като индивид аз не съм представител на рода. - Б. а./
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория.
Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
към текста >>
Под е
вол
юция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони.
Диетика се нарича умението отделният представител на рода да бъде приведен в хармония с общите закони на рода. Но като индивид аз не съм представител на рода. - Б. а./ Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно.
Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
към текста >>
В органичния свят под е
вол
юция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Но като индивид аз не съм представител на рода. - Б. а./ Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
към текста >>
Привържениците на теорията за е
вол
юцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
- Б. а./ Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
към текста >>
По същия начин е
вол
юционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни.
към текста >>
На никой е
вол
юционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители.
На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя.
към текста >>
С други думи казано, ако мисли последователно, е
вол
юционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния.
към текста >>
При е
вол
юционния процес на нравствения ред в света ние извършваме онова, което природата извършва на по-нисша степен: Ние променяме нещо възприемаемо.
Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния. Объркването се предизвиква от това, че като естествоизпитатели ние имаме фактите вече пред себе си и едва подир туй ги разглеждаме и опознаваме, докато при нравствените действия първо сами създаваме фактите, които впоследствие опознаваме.
При еволюционния процес на нравствения ред в света ние извършваме онова, което природата извършва на по-нисша степен: Ние променяме нещо възприемаемо.
Следователно етичната норма не може да бъде опозната като някой природен закон, а трябва да бъде създадена. Едва след като е налице, тя може да стане предмет на познанието. А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
към текста >>
Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана е
вол
юционна теория, а следва пряко от нея.
Следователно етичната норма не може да бъде опозната като някой природен закон, а трябва да бъде създадена. Едва след като е налице, тя може да стане предмет на познанието. А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея.
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл. Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи. Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория. Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг.
към текста >>
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да поз
вол
ява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл.
Едва след като е налице, тя може да стане предмет на познанието. А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма. Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея.
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл.
Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи. Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория. Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг.
към текста >>
Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от е
вол
юционната теория.
По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма. Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея. Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл. Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи.
Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория.
Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
към текста >>
За е
вол
юционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг.
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл. Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи. Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория. Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг.
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг.
Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост.
към текста >>
Той не може да приеме за изчерпана същността на една
вол
я като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
към текста >>
Той е одухотворено е
вол
юционно учение, пренесено върху нравствения живот.
Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието.
Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот.
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора.
към текста >>
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една свое
вол
но ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот.
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях.
към текста >>
Последователно процедиращият е
вол
юционист не може да изпадне в такова тесногърдие.
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие.
Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история.
към текста >>
Съгласно своето основно схващане е
вол
юционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
към текста >>
Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена е
вол
юционна история.
Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях.
Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история.
Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект. А по този начин ние се добрахме до нашата характеристика за действията. - Б. а./ От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
към текста >>
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката
вол
я, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции.
Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект. А по този начин ние се добрахме до нашата характеристика за действията. - Б. а./ От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции.
Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата. А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр. 25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
към текста >>
25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната
вол
я"?
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата. А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр.
25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология. Той казва: „Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.).
към текста >>
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната
вол
я, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата. А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр. 25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
Той казва: „Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
към текста >>
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че
вол
ята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя
вол
ев акт.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
Евентуално човекът може да бъде склонен да се откаже от извършването на онова, което иска. Само като не се чувства свободен, той допуска да му се предписва какво трябва да върши, тоест да иска онова, което не той, а някой друг смята за правилно. Външните институции на властта могат да ми попречат да извърша желаното от мен. Тогава те просто ме обричат на бездействие или на несвобода. Те целят моята несвобода едва когато искат да заробят моя дух и да прогонят от ума ми моите мотиви, поставяйки на тяхно място своите.
към текста >>
В тези разсъждения относно човешката
вол
я е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята
вол
я е свободна.
Те целят моята несвобода едва когато искат да заробят моя дух и да прогонят от ума ми моите мотиви, поставяйки на тяхно място своите. Ето защо църквата се обявява не само срещу делата, но и изрично срещу нечистите помисли, тоест срещу мотивите на моите действия. Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти. Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.).
В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
към текста >>
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във
вол
ята се осъществява една идейна интуиция.
Ето защо църквата се обявява не само срещу делата, но и изрично срещу нечистите помисли, тоест срещу мотивите на моите действия. Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти. Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
към текста >>
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката
вол
я се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за
вол
ята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти. Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
към текста >>
Когато наблюдавам един
вол
ев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Вол
ята е свободна.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
Волята е свободна.
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Тази свобода на
вол
ята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея
вол
я.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
В несвободата на всяка
вол
я вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен
вол
ев акт.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята
вол
я може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
31.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудо
вол
ствието и болката навред надделяват над удо
вол
ствието и радостта.
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение.
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър.
към текста >>
Човекът ще трябва само да изучава
вол
ята Божия и да нагажда поведението си към нея.
По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят. Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да предначертае посоката, в която човешките действия трябва да поемат, за да дадат своя принос за най-доброто на света.
Човекът ще трябва само да изучава волята Божия и да нагажда поведението си към нея.
Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче.
към текста >>
Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа
вол
я.
Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче.
Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука.
към текста >>
Основна черта на всяка
вол
я е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога.
И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога.
Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си.
към текста >>
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недо
вол
ство, страдания.
Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
към текста >>
Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява
вол
ята си.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука.
Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
към текста >>
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удо
вол
ствието или неудо
вол
ствието.
Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието.
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
към текста >>
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и не
вол
я, отколкото удо
вол
ствие.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие.
Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
към текста >>
Неудо
вол
ствието е далеч по-преобладаващо в света.
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването.
Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
към текста >>
Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (
вол
ята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
към текста >>
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удо
вол
ствие, а неудовлетвореността - неудо
вол
ствие.
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
към текста >>
При това е важно да се установи, че удо
вол
ствието или неудо
вол
ствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
към текста >>
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудо
вол
ствие.
Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие.
към текста >>
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удо
вол
ствието е породило неудо
вол
ствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удо
вол
ствие.
Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното.
към текста >>
За неудо
вол
ствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
към текста >>
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удо
вол
ствие, аз мога да говоря за неудо
вол
ствие, произведено от първото удо
вол
ствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удо
вол
ствие.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
към текста >>
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудо
вол
ствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
към текста >>
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудо
вол
ствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удо
вол
ствие.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие.
А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното.
към текста >>
Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудо
вол
ствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното.
Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел?
към текста >>
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задо
вол
ява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудо
вол
ствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
към текста >>
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (
вол
ята) за източник на страданието.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
към текста >>
Това удо
вол
ствие е напълно независимо от постигането на целта.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
към текста >>
А когато тя бъде постигната, тогава удо
вол
ствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удо
вол
ствието от стремежа.
В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
към текста >>
Ако ли пък някой рече, че към неудо
вол
ствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудо
вол
ствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удо
вол
ствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудо
вол
ствието от неизпълнението.
Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението.
Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
към текста >>
Изпълнението на едно желание предизвиква удо
вол
ствие, а неизпълнението му - неудо
вол
ствие.
Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
към текста >>
От това не бива да се заключава, че удо
вол
ствие е удовлетворяването на едно желание, а неудо
вол
ствие - неговото неудовлетворяване.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
към текста >>
И удо
вол
ствието, и неудо
вол
ствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
към текста >>
Заболяването е неудо
вол
ствие, което не се предхожда от желание.
Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание.
Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
към текста >>
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удо
вол
ствие без предхождало го желание.
Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува.
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум.
към текста >>
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удо
вол
ствието или на страната на неудо
вол
ствието, в сметката ще трябва да включи: удо
вол
ствие от желанието, удо
вол
ствие от изпълнението на желанието и удо
вол
ствие, с което сме се сдобили без стремеж.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т.
към текста >>
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудо
вол
ствие от скука, неудо
вол
ствие от неизпълнен стремеж и накрая неудо
вол
ствие, настъпило без наше желание.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр.
към текста >>
Към последния вид спада и неудо
вол
ствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
към текста >>
290): „Болка и удо
вол
ствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удо
вол
ствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудо
вол
ствие, съпоставен с моите чувства на удо
вол
ствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина.
към текста >>
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удо
вол
ствието или този на неудо
вол
ствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
към текста >>
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон,
вол
я) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина.
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
към текста >>
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удо
вол
ствие, което съвсем не съществува в такава степен.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен.
Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща.
към текста >>
Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удо
вол
ствието или неудо
вол
ствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин.
Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна.
към текста >>
В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудо
вол
ствие.
Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така.
В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие.
При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие. Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удо
вол
ствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удо
вол
ствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудо
вол
ствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удо
вол
ствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удо
вол
ствието трябва да бъде оспорено.
Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
към текста >>
Елиминирането на всички чувства на удо
вол
ствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удо
вол
ствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
към текста >>
Който ги има, нему те доставят удо
вол
ствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодо
вол
но усещане „Какъв човек съм бил!
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>
", а чрез обективните източници на удо
вол
ствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удо
вол
ствие.
Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
към текста >>
Когато от равносметката на удо
вол
ствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удо
вол
ствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удо
вол
ствие неща.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удо
вол
ствието.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
към текста >>
Ако кажа, че искам да сравня количеството удо
вол
ствие с количеството неудо
вол
ствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението?
към текста >>
Който приписва на едно почиващо на илюзия удо
вол
ствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удо
вол
ствието.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката?
към текста >>
Който намалява стойността на удо
вол
ствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
към текста >>
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удо
вол
ствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
към текста >>
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
към текста >>
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удо
вол
ствието или на неудо
вол
ствието в усещането.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката.
към текста >>
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудо
вол
ствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието.
към текста >>
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удо
вол
ствието или на неудо
вол
ствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>
Ако философът рече да му докаже, че неудо
вол
ствието е далеч по-много от удо
вол
ствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието.
Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това?
към текста >>
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудо
вол
ствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удо
вол
ствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
към текста >>
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудо
вол
ствие.
Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят.
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие.
Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд.
към текста >>
Или че не е правилно да се казва, че количеството неудо
вол
ствие било по-голямо от количеството удо
вол
ствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това?
Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
към текста >>
Така според този възглед стремежът към удо
вол
ствие бил изконно заложен в човешката природа.
184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят
вол
ята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удо
вол
ствие не може да доведе до удовлетворение.
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва.
към текста >>
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удо
вол
ствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
към текста >>
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удо
вол
ствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>
Всичко това предпоставя удо
вол
ствието като стойностна мярка за живота.
А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение.
към текста >>
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удо
вол
ствие, или неудо
вол
ствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудо
вол
ствие.
Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди).
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене.
към текста >>
Нека разгледаме нагона и удо
вол
ствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удо
вол
ствието.
Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието.
За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът.
към текста >>
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удо
вол
ствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задо
вол
и преди това.
Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания.
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това.
Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
към текста >>
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удо
вол
ствие.
Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания. Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене.
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
към текста >>
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадо
вол
ена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудо
вол
ствие.
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони.
към текста >>
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задо
вол
ява.
Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява.
Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
към текста >>
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задо
вол
яване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
към текста >>
Където се постига задо
вол
яване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадо
вол
ени нагони.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява.
Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони.
И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
към текста >>
Задо
вол
яват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада.
Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност.
към текста >>
Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задо
вол
яват.
Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите.
Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
към текста >>
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удо
вол
ствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
към текста >>
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удо
вол
ствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност.
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни.
към текста >>
При постоянно количество наслада стойността на удо
вол
ствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
към текста >>
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задо
вол
яване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удо
вол
ствието от живота.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
към текста >>
Същото е положението с величината на удо
вол
ствието, сравнена със степента на моята нужда.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удо
вол
ствието.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
към текста >>
Нашите желания са мярката, удо
вол
ствието е измерваното.
Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота.
Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
към текста >>
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задо
вол
ените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
към текста >>
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удо
вол
ствие.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
към текста >>
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удо
вол
ствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
към текста >>
За нас пълна стойност има едно количество удо
вол
ствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
към текста >>
Когато едно количество удо
вол
ствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удо
вол
ствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удо
вол
ствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко.
към текста >>
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удо
вол
ствие и повишаването на нашето желание, тогава удо
вол
ствието се превръща в неудо
вол
ствие.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение.
към текста >>
Обектът, който иначе би ни задо
вол
ил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
към текста >>
Това доказва, че за нас удо
вол
ствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
към текста >>
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удо
вол
ствие е извънредно малко.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко.
У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна.
към текста >>
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удо
вол
ствието.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение.
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
към текста >>
Тук песимистът може да каже, че незадо
вол
еният нагон за хранене носи на света не само неудо
вол
ствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, не
вол
и и нищета.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
към текста >>
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудо
вол
ствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект.
към текста >>
Няма съмнение, че удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене.
Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
към текста >>
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудо
вол
ствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
към текста >>
Както видяхме, стойността на удо
вол
ствието при неговото задо
вол
яване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удо
вол
ствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удо
вол
ствието то преминава в неудо
вол
ствие.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие.
- Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
към текста >>
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудо
вол
ствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удо
вол
ствието.
Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./.
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
към текста >>
Количеството неудо
вол
ствие ние сравняваме не с количеството удо
вол
ствие, а с величината на нашето желание.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
към текста >>
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задо
вол
яване на нагона за хранене.
Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
към текста >>
Жената, която иска да има дете, не сравнява удо
вол
ствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудо
вол
ствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
към текста >>
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удо
вол
ствие в определен размер, а към конкретно задо
вол
яване по съвсем определен начин.
- Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
към текста >>
Когато се стремим към едно удо
вол
ствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задо
вол
ени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удо
вол
ствие в същия размер.
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
към текста >>
Който се стреми към засищане, удо
вол
ствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
към текста >>
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удо
вол
ствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удо
вол
ствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудо
вол
ствие.
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие.
към текста >>
Но тъй като задо
вол
яването се цели по определен начин, удо
вол
ствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудо
вол
ствие.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
към текста >>
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудо
вол
ствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
към текста >>
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудо
вол
ствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удо
вол
ствието от задо
вол
яването му пак може да се изпита в пълен размер.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане.
към текста >>
Следователно желанието не поставя неудо
вол
ствието в пряка връзка с постигнатото удо
вол
ствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудо
вол
ствието.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
към текста >>
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удо
вол
ствие, или неудо
вол
ствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудо
вол
ствие.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие.
Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
към текста >>
Поради това, че се цели задо
вол
яване по определен начин, свързаното с него удо
вол
ствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задо
вол
яване необходимото количество неудо
вол
ствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
към текста >>
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удо
вол
ствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудо
вол
ствието от мъчителното изкачване и слизане.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане.
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
към текста >>
Удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки.
към текста >>
Така че въпросът не е дали съществува превес на удо
вол
ствието, или на неудо
вол
ствието, а дали желанието за постигане на удо
вол
ствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудо
вол
ствието.
Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт.
към текста >>
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удо
вол
ствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудо
вол
ствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
към текста >>
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удо
вол
ствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му.
към текста >>
А това съотношение, както показах, представя стойността на удо
вол
ствието (срв. стр.198).
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати.
към текста >>
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че
вол
ята има смисъл само тогава, когато удо
вол
ствието е по-голямо от неудо
вол
ствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудо
вол
ствие, колкото и голямо да е то.
А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то.
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
към текста >>
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката
вол
я в зависимост от едно обстоятелство (превес на удо
вол
ствието над неудо
вол
ствието), което поначало е чуждо на човека.
Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то.
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека.
Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
към текста >>
Изначалната мярка на
вол
ята е желанието, което се налага, докато може.
Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека.
Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
към текста >>
Когато става дума за удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие при задо
вол
яването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
към текста >>
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
към текста >>
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задо
вол
яването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
към текста >>
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудо
вол
ствие, отколкото удо
вол
ствие, това нямаше да повлияе върху
вол
ята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удо
вол
ствието.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
към текста >>
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удо
вол
ствието (евдемонизъм), но не и за представяне на
вол
ята въобще като неразумна, защото
вол
ята се насочва не към някакъв превес на удо
вол
ствието, а към количеството удо
вол
ствие, оставащо след приспадане на неудо
вол
ствието.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
към текста >>
Това количество удо
вол
ствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
към текста >>
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удо
вол
ствието или на неудо
вол
ствието в света.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света.
Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
към текста >>
А всяко неудо
вол
ствие и всяко удо
вол
ствие имат определена големина (сила и продължителност).
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
към текста >>
Усещанията за удо
вол
ствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
към текста >>
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удо
вол
ствие.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
към текста >>
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие според големината им не може да се възрази нищо.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
към текста >>
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удо
вол
ствието или на неудо
вол
ствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
към текста >>
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие, а оттук и съставянето на равносметка на удо
вол
ствието.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
към текста >>
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката
вол
я.
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
към текста >>
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удо
вол
ствието, или неудо
вол
ствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
към текста >>
Ако след работа ми се прииска да си доставя удо
вол
ствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удо
вол
ствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
към текста >>
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудо
вол
ствието.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
към текста >>
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удо
вол
ствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи.
към текста >>
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудо
вол
ствие в сравнение с удо
вол
ствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката
вол
я не може да се влияе от това познание.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие.
към текста >>
Стремежът на хората се съобразява с размера на задо
вол
яването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува.
към текста >>
Надеждата за това задо
вол
яване е основата на човешката дейност.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
към текста >>
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задо
вол
яване се цели въпреки съпътстващото го неудо
вол
ствие.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи.
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие.
Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
към текста >>
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удо
вол
ствие.
От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие.
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
към текста >>
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задо
вол
явания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека.
Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие.
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен.
към текста >>
Никоя етика не може да му отнема удо
вол
ствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
към текста >>
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удо
вол
ствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля.
към текста >>
Човекът се стреми към задо
вол
яване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удо
вол
ствие.
А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
към текста >>
С постулата си да не се стремим към удо
вол
ствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека.
към текста >>
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудо
вол
ствие не парализира желанието за постигането й.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен.
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
към текста >>
Това именно е същността на всяка действителна
вол
я.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Това именно е същността на всяка действителна воля.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
към текста >>
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удо
вол
ствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция
вол
я, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удо
вол
ствие.
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията.
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
към текста >>
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удо
вол
ствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие.
към текста >>
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата
вол
я силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудо
вол
ствие.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа.
към текста >>
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удо
вол
ствието, извличано от посредствеността чрез задо
вол
яване на всекидневните нагони, е нищожно.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля.
към текста >>
Който иска да изкорени удо
вол
ствието от задо
вол
яването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.
Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано.
към текста >>
Защото постигането на исканото доставя удо
вол
ствие.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие.
Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска.
към текста >>
Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята
вол
я.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа.
Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля.
Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие.
към текста >>
Отрече ли се стойността на целта на човешката
вол
я като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано.
Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска.
Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания.
към текста >>
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на
вол
ята в копнежа към удо
вол
ствие.
Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение.
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие.
Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън.
към текста >>
Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задо
вол
яване на низшите си желания.
Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани.
Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания.
Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество.
към текста >>
Всяка етика, изискваща от човека да потиска
вол
ята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания.
Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска.
Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания.
За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят".
към текста >>
Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена
вол
я, а в пълното развитие на човешката натура.
Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество.
Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура.
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек.
към текста >>
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си
вол
я, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задо
вол
яването на така наречените животински нагони.
Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура.
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони.
Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек.
към текста >>
Той не се стреми към удо
вол
ствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удо
вол
ствие.
От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност.
Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
към текста >>
Етиката, която подменя
вол
ята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята
вол
я.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
към текста >>
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката
вол
я като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от
вол
ята.
- Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята.
Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на
вол
ята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една
вол
я може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една
вол
я с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената
вол
я като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
32.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята
вол
я.
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв. стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът.
Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
към текста >>
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната
вол
я.
Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода
вол
я, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
към текста >>
33.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог,
вол
я, абсолютен Дух и т.н.).
Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност.
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.).
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието.
към текста >>
От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във
вол
ята на Прасъществото.
стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото.
Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне.
към текста >>
Монизмът не поз
вол
ява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит.
Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят.
Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит.
И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.).
към текста >>
И той се задо
вол
ява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит.
И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.). Съгласно монистичните принципи всеки човешки индивид гледа на другия като на себеподобен, защото представлява същото мирово съдържание, каквото се изявява у него. В.
към текста >>
Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата
вол
я е абсолютизираната сила на човешката
вол
я, а съставеното от идея и
вол
я несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност.
Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене. Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение. Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално.
към текста >>
Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята
вол
я.
Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика. За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели. Според монистичния принцип целите на нашите действия също не могат да бъдат получени от някакъв отвъден свят, намиращ се извън човека. Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение.
Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля.
Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее.
към текста >>
Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята
вол
я извън света, в който живее.
Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля. Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности.
Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее.
Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност.
към текста >>
Ако излезе извън рамките на задо
вол
яването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други.
Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее.
Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други.
Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност. Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек.
към текста >>
А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на
вол
ята, на който трябва да се присъди свободата.
Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието. А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
към текста >>
34.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра
вол
я, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания.
Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
Областите на живота са много. За всяка от тях се създава отделна наука. Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло. Наложително е да има наука, която да издирва в отделните науки елементите за възвръщане на хората към цялостния живот. Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена.
към текста >>
Всяка наука щеше да бъде само задо
вол
яване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност.
Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини. Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд. Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата".
Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност.
Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности. Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура. Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните. Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
35.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката
вол
я не е свободна.
Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна.
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят. Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло. Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива.
към текста >>
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната
вол
я“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната
вол
я“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им. Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна. Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа.
към текста >>
Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“
вол
я, за да смята нещо за „грешно“.
Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа. Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог! Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“.
Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
Също и патриотичните чувства на сънародниците му са чужди на природата на Ницше. Той не може да свърже своите чувства и мисли нито с мисловния кръг на народа, в който е роден и възпитан, нито с времето, в което живее. В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост. Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13
към текста >>
„
Вол
ята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази
вол
я за истина?
Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота. Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
към текста >>
Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази
вол
я, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос.
Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси? Какво в нас желае всъщност „истината“?
Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос.
Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте.
към текста >>
Питахме за стойността на тази
вол
я.
И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси? Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос.
Питахме за стойността на тази воля.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот.
към текста >>
В действителност стремежът към истина се направлява от
вол
ята за власт.
Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа.
В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт.
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“?
към текста >>
„Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „
вол
я за истина“?
В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
„Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“?
Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение.
към текста >>
Вол
я за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата
вол
я!
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“?
Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля!
Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“)
към текста >>
Тъй иска вашата
вол
я.
За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас!
Тъй иска вашата воля.
Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“) Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът?
към текста >>
Това е цялата ви
вол
я, мъдреци,
вол
я за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“)
Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение.
Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“)
Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно.
към текста >>
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда
вол
я като слабост.
Една основна черта от неговия характер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“: „Живея в моя собствен дом, не следвам чуждите повели, осмивам майсторите, щом сами не са се те осмели.“*
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост.
За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“. За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
към текста >>
За това, което представлява „чужда
вол
я“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“.
„Живея в моя собствен дом, не следвам чуждите повели, осмивам майсторите, щом сами не са се те осмели.“* Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост.
За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“.
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух.
към текста >>
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и сим
вол
но-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е поз
вол
ено.
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух.
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни.
към текста >>
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си поз
вол
ява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията
вол
я“.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
към текста >>
Дали робът се подчинява на произ
вол
а на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени.
Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото.
към текста >>
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „поз
вол
ено“, не иска да бъде подчинен.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока.
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
„Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото. Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук. Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
към текста >>
Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство,
вол
ята им е
вол
я за истина,
вол
я за власт.
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото. Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
Има ли днес такива философи? Имало ли е вече такива философи? Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4.
към текста >>
Ала страдащите, болните, недо
вол
ни от живота, прибягват до убежище в отвъдното.
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг.
Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното.
Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“.
към текста >>
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задо
вол
ство, дори да не са свързани с логически нишки.
7. Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“. Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание?
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки.
Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“.
към текста >>
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена
вол
я, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи. С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал. Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде.
към текста >>
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „
вол
я за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали.
При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество. Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти. За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка.
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали.
Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават. Накратко, силите, които действително застават враждебно едни срещу други, не се проявяват толкова често. Ницше посочва инстинктите на противника, които са му неприятни, както и инстинктите, с които той им се противопоставя. Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
към текста >>
36.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задо
вол
яване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
към текста >>
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задо
вол
яване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>
Нарича я „божия
вол
я“, „вечни нравствени повели“.
Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“.
Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти.
към текста >>
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задо
вол
ят някакви инстинкти.
Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти.
Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
към текста >>
Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята
вол
я и не зачита предначертанията на добродетелите.
Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите.
Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си.
към текста >>
Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза добро
вол
но в лудницата.
Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред. „Без пастир и едно стадо!
Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза доброволно в лудницата.
„Някога светът беше луд“, казват най-изтънчените и примигват. Човекът е мъдър и знае всичко, що е станало: тъй няма причина да се присмива. Все още спори, ала скоро се помирява; иначе ще получи стомашно разстройство.“26 Заратустра е бил твърде дълго отшелник, за да придобие такава мъдрост. Той чува своеобразни тонове, прозвучаващи от вътрешността на личността, когато човекът стои настрана от пазарския шум, където някой само преповтаря думите на другиго.
към текста >>
Те са сим
вол
ите на неговите инстинкти.
На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра.
Те са символите на неговите инстинкти.
Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си.
към текста >>
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята
вол
я, тъй говори духът на това ниво.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво.
На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си. „Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света.
към текста >>
Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само
вол
ята си, следва себе си.
Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът.
Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си.
„Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света. Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра.
към текста >>
„Своята
вол
я желае духът сега, своя свят печели загубилият света.
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си.
„Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света.
Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра. Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“.
към текста >>
А също мир с дя
вол
а на съседа!
„Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния? Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън.
А също мир с дявола на съседа!
Иначе нощем той ще те навести.“30 Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой.
към текста >>
Един недо
вол
ен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
към текста >>
И е станал до
вол
ен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света.
И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15.
към текста >>
Вечната
вол
я, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
към текста >>
Музиката не е прост образ на
вол
ята, в нея
вол
ята се изразява непосредствено.
Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
към текста >>
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване,
вол
ята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено.
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено.
Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на
вол
ята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с
вол
ята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на
вол
ята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с
вол
ята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на
вол
ята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада.
към текста >>
Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на
вол
ята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*.
Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение.
към текста >>
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата
вол
я принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот.
към текста >>
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша
вол
я.
17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили.
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
към текста >>
Какво друго е направил дя
вол
ът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си.
към текста >>
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недо
вол
ни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>
Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно
вол
ята си става цел на живота.
„Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта.
Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота.
Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
към текста >>
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в добро
вол
но покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на
вол
ята, което накрая достига до добро
вол
на смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18.
към текста >>
Искат да останат при фактите и не поз
вол
яват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват.
Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
към текста >>
Той пита: „Какво е значението на цялата
вол
я за истина?
Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч.
Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина?
“ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател.
към текста >>
Това е
вол
ята за власт, която се преживява в порива за познание.
Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина.
Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание.
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос.
към текста >>
Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във
вол
ята за власт на отделната личност.
Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20.
Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност.
Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва.
към текста >>
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се изразява по-висша
вол
я.
Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша. На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се изразява по-висша воля.
Един е на мнение, че съвестта му казва какво трябва да направи във всеки отделен случай. Друг твърди, че му повелява някакъв категоричен императив. Да чуем какво казва Й. Г Фихте. „Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи.
към текста >>
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „
вол
я в себе си“.
Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
към текста >>
Тъкмо тази „
вол
я в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н.
Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н.
да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи.
към текста >>
Той иска да бъде поведен към целта от по-висша
вол
я, на която да служи.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи.
Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб.
към текста >>
Желае да се освободи от
вол
ята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели.
да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи.
Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели.
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си.
към текста >>
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „
вол
ята в себе си“.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели.
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
към текста >>
„Възвишена и жива
вол
я, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга)
към текста >>
Накъде иска да поведе човека тази
вол
я, отделният човек не може да узнае.
Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга)
Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае.
Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55
към текста >>
Който вярва в тази
вол
я, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия.
Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае.
Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия.
Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам.
към текста >>
Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша
вол
я.
В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия.
Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля.
Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие.
към текста >>
Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „
Вол
я за власт“.55
Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество.
Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55
Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам.
към текста >>
Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на
вол
ята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния.
Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението!
към текста >>
Ти действаш, самата ти
вол
я е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля.
Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля.
Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки.
към текста >>
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата
вол
я си поставя.
Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя.
На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни?
към текста >>
А моите себеподобни си изграждат своя
вол
я и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51
На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни?
А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51
21. Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им. Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“. Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия.
към текста >>
Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията
вол
я или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“.
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51 21. Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им.
Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
към текста >>
Той не вярва, че някаква „вечна световна
вол
я“ води всички
вол
еви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от
вол
евите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на
вол
ята, в която по-силната
вол
я надделява над по-слабата.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
към текста >>
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна
вол
я“, „категоричен императив“.
За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото.
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия.
към текста >>
Блаженство е върху
вол
ята на хилядолетието да пишете като върху мед, по-твърди от мед, по-благородни от бронз.
„Не искате да водите съдбата, да сте безмилостни? Тогава как ще побеждавате с мен? Ако вашата жестокост не иска да проблясва като светкавица, как ще създавате с мен? Създаващите са твърди. Блаженство трябва да е за вас с ръка да оставите отпечатък върху хилядолетието като върху восък.
Блаженство е върху волята на хилядолетието да пишете като върху мед, по-твърди от мед, по-благородни от бронз.
Напълно твърдо е само най-благородното. Този нов скрижал, о, братя мои, ви давам: станете твърди! “63 Свободомислещият не се занимава със състраданието. Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си?
към текста >>
Слабите не са до
вол
ни с посочването на естествената
вол
я за власт като причина за човешката дейност.
Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23.
Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност.
към текста >>
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „
вол
я в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
към текста >>
И не се задо
вол
яват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания.
Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина.
И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания.
Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи.
към текста >>
Вол
ята за власт, тоест
вол
ята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество.
Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти. Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други. Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общността инстинкти. Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек.
Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество.
Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите. Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт. 24. Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен.
към текста >>
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята
вол
я за власт.
Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек. Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите.
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт.
24. Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен. Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора.
към текста >>
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задо
вол
яване на потребности, които действителността не задо
вол
ява.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството?
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина.
към текста >>
Поз
вол
ява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна
вол
я“ или от „категоричен императив“.
Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят.
Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“.
Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата.
към текста >>
Той окачествява всяко идващо не от световната
вол
я, а от личната творческа
вол
я действие като грях, който води до морално наказание.
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“.
Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание.
Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло.
към текста >>
Напротив, силният вижда всяко познание като израз на
вол
ята за власт.
Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното.
Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт.
Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство.
към текста >>
И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му поз
вол
ява да каже „да“ на живота.
Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек.
И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота.
Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът.
към текста >>
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна
вол
я, той е един свободен дух.
Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц. Петите ми се заповдигаха, пръстите ми се ослушаха, за да те разберат. Нали ухото на танцьора е в пръстите на нозете му! “ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“)
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила.
към текста >>
Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната
вол
я“, но той е роб на своите собствени инстинкти.
Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед.
Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти.
Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно.
към текста >>
37.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В незавършената книга „
Вол
я за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ 30. Представих Ницшевите възгледи за свръхчовека така, както те са предадени в неговите последни творби: „Заратустра“ (1883-1884), „Отвъд доброто и злото“ (1886), „Към генеалогията на морала“ (1887), „Случаят Вагнер“ (1888), „Залезът на кумирите“ (1889).
В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз.
Това се вижда ясно от плана, отпечатан в приложението към споменатия том: 1. Антихрист. Опит за критика на християнството. 2. Свободният дух. Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморалният.
към текста >>
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е до
вол
ен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“ Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели.
към текста >>
Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на
вол
ята, която действа в нас.
“ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот. Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят.
Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас.
„Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
към текста >>
(Шопенхауер, „Светът като
вол
я и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него.
Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него.
Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
към текста >>
Той става съзнателен за своята
вол
я и преживява, че това, което усеща в себе си като
вол
я, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло.
Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него.
Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло.
Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща.
към текста >>
Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като
вол
я.
И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло.
Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля.
Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща.
към текста >>
Така Шопенхауер заключва, че
вол
ята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля.
Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
към текста >>
И той твърди, че
вол
ята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя.
към текста >>
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е
вол
я и се явява за интелекта като представа.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
към текста >>
Тази
вол
я, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща.
Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща.
Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
към текста >>
Чрез
вол
ята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
към текста >>
Докато човек действа, в него действа единната пра
вол
я.
И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
Докато човек действа, в него действа единната праволя.
Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга.
към текста >>
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за
вол
ята е могло да предизвика в него симпатия.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 .
към текста >>
В човешката
вол
я му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития.
Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития.
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
към текста >>
Като
вол
ево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития.
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
към текста >>
Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на
вол
ята.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 .
Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух.
към текста >>
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната
вол
я.
От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
към текста >>
Прави от себе си видимо въплъщение на
вол
ята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух.
Прави от себе си видимо въплъщение на волята.
Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец.
към текста >>
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата
вол
я.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
към текста >>
Вместо отражение на
вол
евите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие.
Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита. И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие.
Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог. Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде. От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката. 34.
към текста >>
Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на пра
вол
я.
36. Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия.
Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя.
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека.
към текста >>
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в пра
вол
ята човек.
Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя.
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек.
Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно.
към текста >>
Образи на властващата пра
вол
я, създадени от един отдаден на тази пра
вол
я дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек.
Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух.
към текста >>
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на
вол
ята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух.
четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух.
Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма.
към текста >>
Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от пра
вол
ята дионисиев дух.
Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно.
Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното.
към текста >>
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задо
вол
явал с това да приема образователната материя отвън.
Върху всеки човек влияе времето с културните си средства. Той възприема това, което времето предлага като образователна материя. Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг. ,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си!
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън.
(„Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
към текста >>
„Здравото задо
вол
ство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света.
„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
„Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
към текста >>
Докато оригиналният тон буди дела, не
вол
и, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си.
От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук.
Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си.
Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология. Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно!
към текста >>
Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във
вол
ята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил.
Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин. Той вижда това в думите: „Той (Хьолдерлин) е една от беззащитните души, Вертер на гръцката земя, безнадеждно влюбен.
Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил.
На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“.
към текста >>
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и до
вол
ен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата.
(„Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата.
„През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада.
към текста >>
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недо
вол
ство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задо
вол
или със съвременния човек?
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
“ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина.
към текста >>
То е религията на слабите, които с удо
вол
ствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот.
То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
към текста >>
Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо;
вол
ята за нищо е обявена за святост.
Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“.
Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост.
(„Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“)
към текста >>
Би могло да се каже нещо по-конкретно, когато станат налични Ницшевите бележки към незавършените части на „
Вол
я за власт“ във втория раздел на събраните му съчинения.
Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“) Засега не мога да имам определено мнение за това каква представа свързва Ницше с думите „вечно възвръщане“.
Би могло да се каже нещо по-конкретно, когато станат налични Ницшевите бележки към незавършените части на „Воля за власт“ във втория раздел на събраните му съчинения.
към текста >>
38.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна
вол
я.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
към текста >>
Той просто премества „Светът като
вол
я и представа“ в областта на изкуството.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството.
Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево.
към текста >>
Тя му се разкрива в неговата
вол
я.
До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света.
Тя му се разкрива в неговата воля.
Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ.
към текста >>
Изкуството на представата е аполоново, това на
вол
ята е дионисиево.
Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля.
Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево.
Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
към текста >>
За него другите изкуства са прости отражения на
вол
ята, а музиката е непосредствен израз на мировата
вол
я.
Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства.
За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват.
към текста >>
Силното задо
вол
ство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват.
Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас.
Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност.
към текста >>
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на
вол
ята за живот.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
към текста >>
„
Вол
ята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази
вол
я за истина?
Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “ Такива въпроси, разбира се, могат да възникнат и в една логична глава.
към текста >>
Не, този лош вкус, тази
вол
я за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ.
Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина.
Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ.
Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина.
към текста >>
следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата,
вол
ята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „
вол
ята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г.
следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г.
към текста >>
Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недо
вол
стващи, които преследват своите противници.
Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“. Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал. За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане.
Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници.
При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл. Само омагьосващото на неговата изразна форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт. Интелектуалното желание за разрушение при Ницше обаче става особено ясно, когато помислим колко малко той успява да постави на мястото на критикуваните мнения позитивни такива.
към текста >>
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дя
вол
ски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал. На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля. „Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
към текста >>
39.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин поз
вол
ен лукс.“ Такъв поз
вол
ен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват.
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задо
вол
ителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени.
Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането? “ („Заратустра“, Трета част)
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени.
Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години. Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г.
към текста >>
И който не може, като
Вол
тер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди.
Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност. Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима.
И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди.
Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност. По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“ II.
към текста >>
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удо
вол
ствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно.
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“ II. В душевния живот на Ницше е налично ясно изразено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието. Това „две души живеят -ах!
към текста >>
По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти не
вол
но се свързва с Вагнер.
Той почти никога не посреща противника със своите мнения. Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността. Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него.
По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер.
Сприятелява се с него. В очите му Вагнер е неизмерим. Нарича го своя „Юпитер“, при когото той от време на време си поема дъх. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E.
към текста >>
Казва: „Да обърна гръб на Вагнер бе за мен съдба; отново с удо
вол
ствие да имам нещо, това бе победа за мен.
Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път. Ако бе застанал пред това обективно, като някой друг съвременник на Вагнер, може би щеше по-късно също да стане Вагнеров противник. И така щеше да преценява ситуацията напълно спокойно и хладнокръвно. Той също така осъзнава, че не иска да се освободи от Вагнер, а само от своя собствен „аз“, какъвто се е оформил по едно определено време.
Казва: „Да обърна гръб на Вагнер бе за мен съдба; отново с удоволствие да имам нещо, това бе победа за мен.
Може би никой не се е сраствал по-опасно с вагнерианството, никой не се е борил по-твърдо срещу него, никой не се е радвал повече да се освободи от него. Една дълга история! Какво да кажем за това? Ако бях моралист, кой знае как бих го назовал! Може би себепревъзмогване.
към текста >>
40.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удо
вол
ствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Някои от читателите ми ще се родят след смъртта ми.“ Случи се така, сякаш след смъртта му този „вдругиден“ беше вече налице. В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?...
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му.
към текста >>
Но трябва да е поз
вол
ено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
към текста >>
Тази
вол
я го притегля също към Рихард Вагнер.
Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него. Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея.
Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер.
Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж.
към текста >>
Е
вол
юцията е била винаги налице.
Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество.
Еволюцията е била винаги налице.
Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“. Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“.
към текста >>
Човекът също трябва да работи за е
вол
юцията.
В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице.
Човекът също трябва да работи за еволюцията.
Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“. Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“. Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валидност на „доброто и злото“.
към текста >>
Законите на е
вол
юцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено.
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията.
Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено.
Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“. Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“. Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валидност на „доброто и злото“. Човекът е естествено творение, с него са възникнали „доброто и злото“.
към текста >>
Е
вол
юцията от червея до човека е представата, която той възприема от по-новата естествена наука.
Може да продължи пътя на развитие, който е вървял досега. Станал от червей човек, може да стане от човек свръхчовек. Може да създаде ново добро и ново зло. Може да подложи на „преоценка“ съвременните ценности. От работата си над „Преоценка на всички ценности“ Ницше е откъснат от умопомрачение.
Еволюцията от червея до човека е представата, която той възприема от по-новата естествена наука.
Самият той не става изследовател. Той възприема идеята за еволюцията от други. За тях тя представлява умствена работа. За него тя става работа на сърцето. Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци.
към текста >>
Той възприема идеята за е
вол
юцията от други.
Може да създаде ново добро и ново зло. Може да подложи на „преоценка“ съвременните ценности. От работата си над „Преоценка на всички ценности“ Ницше е откъснат от умопомрачение. Еволюцията от червея до човека е представата, която той възприема от по-новата естествена наука. Самият той не става изследовател.
Той възприема идеята за еволюцията от други.
За тях тя представлява умствена работа. За него тя става работа на сърцето. Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му.
към текста >>
41.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Първата книга на незавършеното съчинение на Ницше „
Вол
я за мощ“.
Излиза през 1895 г. в Събрани съчинения за първи път. През 1888 г. книгата е готова за печат, но не е издадена. Антихрист. Опит за критика на християнството.
Първата книга на незавършеното съчинение на Ницше „Воля за мощ“.
В Събрани съчинения (1895) е отпечатана за първи път. Стихотворения. В Събрани съчинения, 1895 г. Събрани съчинения на творбите на Ницше в 8 тома излизат през 1895 г. при К. Г. Науман в Лайпциг.
към текста >>
42.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Честолюбивата сестра е отговорна за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата
Вол
я за власт, която се появява между 1901 и 1906 г.
След провалянето на проекта за колония и самоубийството на нейния съпруг, през 1893 г. Елизабет Фьорстер-Ницше се завръща в Германия и поема управлението на литературното наследство на брат си, който от 1889 г. е душевно болен. Тя основава „Архива на Ницше“ в Наумбург (от 1896 г. във Ваймар), пише тритомна биография за своя брат и издава повечето му творби и писма.
Честолюбивата сестра е отговорна за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата Воля за власт, която се появява между 1901 и 1906 г.
Размерът на биографичните и редакторските подправяния се разкриват след смъртта й (1935), както и след Втората световна война. 6. преживените часове в „Архива на Ницше“ в Наумбург: вж. Р Щайнер, Моят жизнен път, глава 18, Събр. съч. 28. 7. приятел на загадките: Раждането на трагедията от духа на музиката.
към текста >>
18. „
Вол
ята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част.
13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател. 14. „бурите на битката...“: Раждането на трагедията, Опит за самокритика. 15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и писателят. 16. Георг Брандес (1842-1927), датски критик и литературен историк. 17. „Ти питаш защо?...“: Тъй рече Заратустр, Втора част, За поетите.
18. „Волята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част.
19. „Аз съм призван...“: Йохан Готлиб Фихте, За призванието на учения (Йенски лекции, 1794), Четвърта лекция, Лайпциг (Reclam), стр. 48. 20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ. 21. „духовен медосъбирач“: Към генеалогията на, Предговор. 22. „което прави един пътешественик...“: Веселата , Предговор към второто издание. 23. .. .чему е тежко да „храносмила“ своите съвременници: Веселата , Трета книга.
към текста >>
29. „Своята
вол
я желае сега духът...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За трите метаморфози.
23. .. .чему е тежко да „храносмила“ своите съвременници: Веселата , Трета книга. 24. „Моето честолюбие...“: Залезът на кумирите, Набези на една несвоевременност. 25. „Какво е най-великото...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, Предислов на Заратустра. 27. „На отшелници ще пея...“: пак там. 28. „И ако някога ме изостави мъдростта...“: пак там.
29. „Своята воля желае сега духът...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За трите метаморфози.
30. „Малцина знаят...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За катедрите на добродетелта. 31. „Ах, вие, братя...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За бленуващите по отвъдния свят. 32. „На една нова гордост...“: пак там. 33. „Зад твоите мисли и чувства...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За зрителите на плътта. 34. „Има повече разум...“: пак там.
към текста >>
37. „учението на Шопенхауер за музиката...“: Артур Шопенхауер, Светът като
вол
я и представа, Първи том, Трета книга.
32. „На една нова гордост...“: пак там. 33. „Зад твоите мисли и чувства...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За зрителите на плътта. 34. „Има повече разум...“: пак там. 35. „моето царство не е от този свят...“: думи на Исус пред Пилат Понтийски, Йоан, 18, 36. 36. „ че едно средство на израза...“: Рихард Вагнер, Опера и драма (1851) в Събрани съчинения на Рихард Вагнер, 3 том, Лайпциг, (5 издание), Въведение, стр. 231.
37. „учението на Шопенхауер за музиката...“: Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа, Първи том, Трета книга.
Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Щутгарт, Трети том, стр. 108. 38. „така са били всички творци...“: Към генеалогията на морала, Трета част. 39. „Причината, че творбата...“: Артур Шопенхаауер, Светът като воля и представа, Втори том, Глава 30. Събрани съчинения, изд.
към текста >>
39. „Причината, че творбата...“: Артур Шопенхаауер, Светът като
вол
я и представа, Втори том, Глава 30.
36. „ че едно средство на израза...“: Рихард Вагнер, Опера и драма (1851) в Събрани съчинения на Рихард Вагнер, 3 том, Лайпциг, (5 издание), Въведение, стр. 231. 37. „учението на Шопенхауер за музиката...“: Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа, Първи том, Трета книга. Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Щутгарт, Трети том, стр. 108. 38. „така са били всички творци...“: Към генеалогията на морала, Трета част.
39. „Причината, че творбата...“: Артур Шопенхаауер, Светът като воля и представа, Втори том, Глава 30.
Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Щутгарт, Пети том, стр. 210. 40. „Когато обаче външен повод...“: пак там. Трети том, стр. 37. 41. „което е направил един истински зрител...“: Към генеалогията на морала, Трета част.
към текста >>
44. „за която Лутер казва...“: в предговора към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като
вол
я и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд.
43. „Немска теология“, написана от един франкфуртчанин, първоначално преведена от Мартин Лутер през 1518 г. Ново издание, преведено от Франц Пфайфер на съвременен немски, излиза през 1923 г. Вж. също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч. 7, стр. 66 - 72.
44. „за която Лутер казва...“: в предговора към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като воля и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд.
от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256). 45. „Пълно целомъдрие и отказ...“: Събрани съчинения на Артур Шопенхауер, изд. от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256. 46. Рихард Веле (1857-1935), философ. Вж. Рудолф Щайнер, Загадките на философията, (1914), Събр. съч.
към текста >>
54. „Възвишена и жива
вол
я...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140.
- Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 82. 51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101.
54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140.
55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141. 57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9.
към текста >>
55. „
Вол
я за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям:
Вол
я за власт.“ Тази творба никога не е била написана.
51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140.
55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана.
56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141. 57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9. 59. „Нравствеността не е...“: Утринна заря, § 9.
към текста >>
сякаш
вол
но с присмех, без вина,
на дърво цимбалът му висеше, в сън невинно бе потънал цял, лек ветрец през струните свистеше. Дрехите им багреха петна, дупки зееха по тях безчет, а
сякаш волно с присмех, без вина,
срещаха те всякаква несрета. Тъй прозрях три пъти как проспан, как пропушен и просвирен става земният живот – и тъй презрян! –
към текста >>
43.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им поз
вол
ява тяхното сетиво на осезанието.
Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел. На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г.
Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието.
Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво.
към текста >>
От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удо
вол
ствията.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията.
Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
към текста >>
По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от не
вол
я ще отдаде дух".
И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя." Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
"Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието.
към текста >>
С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на
вол
ята, стр.
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието. Човешките деяния се определят общо взето от мотиви.
С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр.
213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
към текста >>
213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата
вол
я се определя от мотиви.
Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието. Човешките деяния се определят общо взето от мотиви. С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр.
213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви.
Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
към текста >>
Нима свободата на
вол
ята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр. 213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях?
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
към текста >>
Но що друго значи
вол
ение, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието.
към текста >>
С понятието на
вол
ята е свързано неразривно и това за мотива.
Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме.
С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива.
Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си.
към текста >>
Без определен мотив
вол
ята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива.
Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
към текста >>
Следователно съвършено правилно е, че човешката
вол
я не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
към текста >>
Вол
ята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си.
С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе.
Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си.
Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата. Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението.
към текста >>
Закономерността, мотивите на
вол
ята не властват вече над проявяващия
вол
ята, но те са едно и също нещо с тази
вол
я.
Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си.
Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата. Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
към текста >>
Чрез това
вол
ята се поставя в областта на свободата.
Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
Чрез това волята се поставя в областта на свободата.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане.
към текста >>
Старият спорен въпрос, дали
вол
ята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата. Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
към текста >>
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната
вол
я в една такава
вол
я с характера на свободата.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане.
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел. Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие. Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие. Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе.
към текста >>
44.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава
вол
ята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа.
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
към текста >>
Тя може да доведе своята
вол
я в хармония с моралните идеали само външно.
Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си.
Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно.
виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
към текста >>
"човекът, който живее в божията
вол
я и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение.
"човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи.
към текста >>
Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията
вол
я, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще.
Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено.
Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще.
Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог.
към текста >>
45.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Вол
ята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко
вол
ение и да стане без
вол
на." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път.
към текста >>
Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задо
вол
явал само да подражава.
Това развитие стои пред нас като нещо завършено. Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух. Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава.
Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава.
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
към текста >>
Това ни се разказва сим
вол
ично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви.
И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот.
Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви.
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора.
към текста >>
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена
вол
я.
Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля.
Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени." "Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е.
към текста >>
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задо
вол
и с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз". Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно. А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество.
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи. Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
към текста >>
46.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задо
вол
ява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове.
към текста >>
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на
вол
овете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички".
Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма. Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти. Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба.
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички".
Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
към текста >>
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал
Вол
фганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
/Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
към текста >>
Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и не
вол
ите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание.
Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток. Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите.
Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание.
Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството! " Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност.
към текста >>
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на до
вол
ство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност. Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си. Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек? "
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения. От такова чувство за него се оформява загадката на човека. Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек.
към текста >>
Това, което поз
вол
ява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух.
И ако това е едно противоречие, тогава човекът трябва да бъде наречен една станало живо противоречие. Човекът е светът по свой собствен начин. Той е същото нещо, което е и светът; но той е такъв като повторение, като отделно същество. Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/. За него човекът е светът в малък размер.
Това, което позволява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух.
Този дух се явява свързан с едно отделно същество, с един отделен организъм. По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм.
към текста >>
Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произ
вол
но приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата.
Парацелзий не иска да изрази с тези седем основни части на човешката природа нищо друго, освен факти навъншното и вътрешно изживяване. Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея.
Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата.
Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.
към текста >>
47.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Неговите деяния нямат вече нищо произ
вол
но или никаква индивидуалност в себе си.
Всемирната природа му се явява непосредствено като божествен Дух. Мисълта за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа. Този всемирен Дух се явява така разлят в нещата, така станал едно с нещата, че ние не бихме искали вече да си го представим, щом от него бихме отнели една единствена частица. "Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е вече Бог и небето се сгромолясва." Човекът чувства като необходимо звено в мировата верига.
Неговите деяния нямат вече нищо произволно или никаква индивидуалност в себе си.
Това, което той върши, е необходимо в цялото, в мировата верига, която би се разпаднала, ако от нея би отпаднала неговата дейност. "Бог не може да направи без мене и едно червейче: Ако аз не го поддържам заедно с него, то мигом ще загине." "Аз зная, че без мене Бог нито миг не може да живее: Ако загина аз, той по неволя трябва да предаде дух." Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото.
към текста >>
"Бог не може да направи без мене и едно червейче: Ако аз не го поддържам заедно с него, то мигом ще загине." "Аз зная, че без мене Бог нито миг не може да живее: Ако загина аз, той по не
вол
я трябва да предаде дух."
Този всемирен Дух се явява така разлят в нещата, така станал едно с нещата, че ние не бихме искали вече да си го представим, щом от него бихме отнели една единствена частица. "Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е вече Бог и небето се сгромолясва." Човекът чувства като необходимо звено в мировата верига. Неговите деяния нямат вече нищо произволно или никаква индивидуалност в себе си. Това, което той върши, е необходимо в цялото, в мировата верига, която би се разпаднала, ако от нея би отпаднала неговата дейност.
"Бог не може да направи без мене и едно червейче: Ако аз не го поддържам заедно с него, то мигом ще загине." "Аз зная, че без мене Бог нито миг не може да живее: Ако загина аз, той по неволя трябва да предаде дух."
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото. "Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно. Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека.
към текста >>
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята
вол
я умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото. "Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно. Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека.
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
Сега престават да съществуват всички идващи отвън морални норми; човекът става за себе си мярка и цел. Той не стои под никакъв закон; защото самият закон е станал неговото същество. "Законът е за лошите; ако не би съществувала никаква заповед написана: Благочестивите все пак биха любили бога и ближния." Така, достигнал на висшата степен на познанието, на човека отново се възвръща невинността на природата. Той изпълнява задачите, които му са поставени, с чувството на една вечна необходимост.
към текста >>
48.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана сим
вол
ично в мита.
„Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма. Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея. Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение.
Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита.
Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг.
към текста >>
Тази истина е сим
вол
изирана в мита.
Мистът познава тази тайна. С нея се загатва за една сила в човешката личност. Обикновеното съзнание не съзнава тази сила. Обаче тя действува в него. Тя създава мита, който има същата структура, както и мистичната истина.
Тази истина е символизирана в мита.
Следователно, какво се крие в митовете? В тях се крие едно творение на Духа, на несъзнателно творящата душа. Душата притежава една напълно определена закономерност. Тя трябва да действува в определена посока, за да твори над себе си. На митологичната степен тя върши това в образи; обаче тези образи са изградени според законите на душата.
към текста >>
Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява сим
вол
ично, в поетична форма, един природен факт.
Тук за нас може да бъде меродавно как той тълкува митовете и как ги използува в своите описания. Във „Федър", един диалог на душата, се изнася мита за Борей. Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра. Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит.
Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт.
Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата. „Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
към текста >>
По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до сим
вол
ичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата. Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност. Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози.
По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии.
към текста >>
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и сим
вол
ичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци.
Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата. Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност. Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози. По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци.
В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас.
към текста >>
Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удо
вол
ствия, е преследван от четири змии.
Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози. По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат. Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда.
Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии.
Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас. Този глас му обръща внимание, че след него идват петима убийци. Отново човекът побягва.
към текста >>
Смисълът на този сим
вол
ичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото.
Отново чува глас, които му казва, че скоро разбойници ще оберат селото. Тогава човекът побягва и стига до една голяма река. На отсамния бряг той не се чувствува в сигурност. От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг. Сега той е вече в сигурност, той е брахман.
Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото.
Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух. Петимата убийци са петте сетива. Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на сетивата, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си. Ако нейната низша природа я завладее отново, тя е изгубена. Човек трябва да си построи лодка, която да го пренесе през реката на преходното от единия бряг, този на сетивната природа, на другия, вечно божествения.
към текста >>
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто сим
вол
ично или даже алегорично тълкуване на митовете.
Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете.
Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
към текста >>
Образите, от които е съставен митът, не са измислени сим
вол
и на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения.
Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване.
Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения.
Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи.
към текста >>
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете добро
вол
но се пожертвува, т.е.
Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете. Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал.
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е.
ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея. За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на Боговете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал. Сказанието за Херкулес е свързано с това за Прометей.
към текста >>
Титаните са силата на
вол
ята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран).
Сказанието за Херкулес е свързано с това за Прометей. В своите странствувания, Херкулес стигнал и до планината Кавказ. Той убил орела, който кълвял черния дроб на Прометей. Кентавърът Хирон, който въпреки че страдал от една неизлечима рана, не можел да умре, се пожертвувал за Прометей. Тогава Прометей се помирил с Боговете.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран).
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
към текста >>
Тук не трябва да разбираме
вол
евите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на
вол
ята.
В своите странствувания, Херкулес стигнал и до планината Кавказ. Той убил орела, който кълвял черния дроб на Прометей. Кентавърът Хирон, който въпреки че страдал от една неизлечима рана, не можел да умре, се пожертвувал за Прометей. Тогава Прометей се помирил с Боговете. Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран).
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята.
Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана. Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята.
към текста >>
Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно
вол
ята.
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята.
Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба. Тази съдба е съдбата на самия човек. Човекът е окован с веригите на преходното. Орелът кълве неговото тяло.
към текста >>
Вол
ята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото.
Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана. Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята.
Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото.
Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба. Тази съдба е съдбата на самия човек. Човекът е окован с веригите на преходното. Орелът кълве неговото тяло. Той трябва да търпи.
към текста >>
Това, което Прометей, човешката
вол
я отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността.
Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек.
Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността.
Обаче даровете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви. Защото умът се придържа към нищожното, към преходното. И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен.
към текста >>
Действителните географски разстояния се изменят по най-произ
вол
ен начин.
Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата. Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията. Героят извършва своите пътувания на приказни кораби.
Действителните географски разстояния се изменят по най-произволен начин.
Тук не може да става и дума за сетивно-действителното. Сетивно-действителните събития се разказват само за да илюстрират едно духовно развитие. Освен това, самият поет казва в началото на поемата, че всичко се свежда до търсенето на душата: „Разкажи ми, музо, за мъжа многоизкусния, който Дълго скита откакто разруши свещената Троя;
към текста >>
Обаче той, достойният, вкусва за известно време, определено чрез мистично сим
вол
ичното число седем, спокойствието на постепенното посвещение.
Първоначално мистът се колебае между Духа и сетивното. Той не може още да обхване измеренията на Духа; обаче сетивното е изгубило вече предишната си стойност. Едно корабокрушение причинява смъртта на всичките му приятели; само той се спасява при нимфата Калипсо, която го приема и се грижи за него седем години. Най-после, по заповед на Зевс, тя го освобождава да се завърне в отечеството си. Мистът е стигнал до една степен, при която всички останали освен достойният, самият Одисей, пропадат.
Обаче той, достойният, вкусва за известно време, определено чрез мистично символичното число седем, спокойствието на постепенното посвещение.
Още преди връщането си в своето отечество, Одисей стига до острова на феакийците. Тук той намира добър прием. Дъщерята на царя му оказва съдействие и самият цар Алкиной го приема в двореца си и му отдава почит. Пред Одисей още веднъж застава светът със своите радости, и Духът, който се придържа към този свят се събужда в него. Но той намира пътя към своето отечество, към Божественото.
към текста >>
(За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която поз
вол
ява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите.
Потопени изцяло в мъдростта на Мистериите се явяват Елевзинските празници, които се устройвали в Гърция в чест на Деметра и Дионисий. Един свещен древен път водел от Атина към Елевзис. По него били поставени знаци, пълни с тайнственост, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение. В Елевзис имало забулени в дълбока тайнственост светилища, обслужвани от семейства на свещеници. Чинът и мъдростта, свързани с него, се наследявали от свещеническите семейства от поколение в поколение.
(За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която позволява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите.
Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември. С празненствата били свързани и посвещенията. Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук. Елевзин ските светилища били издигнати в чест на Деметра.
към текста >>
Сим
вол
ичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук.
Чинът и мъдростта, свързани с него, се наследявали от свещеническите семейства от поколение в поколение. (За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която позволява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите. Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември. С празненствата били свързани и посвещенията.
Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук.
Елевзин ските светилища били издигнати в чест на Деметра. Тя е дъщеря на Кронос. От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона. Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси.
към текста >>
С това е сим
вол
изирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата.
С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
към текста >>
Това свидетелство намира своя сим
вол
ичен израз в мита за Персефона.
Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото. Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа.
Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона.
Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят. Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>
49.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра
вол
я могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки".
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства.
към текста >>
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задо
вол
ителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Едно такова възражение може да остане напълно без внимание, защото се забравя, че висшето познание се предшествува от развитие на човешките познавателни способности. Така че неща, които преди едно такова развитие се намираха отвъд границите на познанието, влизат напълно вътре в тези граници, след като пробудят способностите, които дремят във всеки човек. Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задоволително обяснение? Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина. За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение.
към текста >>
Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задо
вол
ително обяснение?
Така че неща, които преди едно такова развитие се намираха отвъд границите на познанието, влизат напълно вътре в тези граници, след като пробудят способностите, които дремят във всеки човек. Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере. Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задоволително обяснение?
Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина. За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение. И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания.
към текста >>
Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не поз
вол
ява да се посвещава в обикновените науки.
Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение. И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания. У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност. Той му налага скромност и въздържаност.
Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки.
Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука. Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука. Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено". И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено. Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
към текста >>
Вол
ята да разберем чрез здравото мислене това, което после ще наблюдаваме, означава да се подпомогне свръхсетивното зрение.
Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието". Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове. То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение.
Волята да разберем чрез здравото мислене това, което после ще наблюдаваме, означава да се подпомогне свръхсетивното зрение.
А това означава да пробудим като по вълшебен начин появата на онези решителни сили в душата, които после ще я отведат до "погледа на ясновидеца".
към текста >>
50.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Едни усещания предизвикват у нас удо
вол
ствие, а други страдание.
От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание.
Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят. Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия.
към текста >>
Тук се добавя нещо трето:
Вол
ята.
Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън.
Тук се добавя нещо трето: Волята.
Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят. Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия. Действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те носят печата на неговия вътрешен живот. Така, спрямо природата, душата е нещо присъщо на човека. Той получава дразнения от външния свят и в съответствие с тях изгражда един собствен свят.
към текста >>
Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите
вол
еви действия.
Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят.
Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия.
Действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те носят печата на неговия вътрешен живот. Така, спрямо природата, душата е нещо присъщо на човека. Той получава дразнения от външния свят и в съответствие с тях изгражда един собствен свят. Тялото става предпоставка за живота на душата.
към текста >>
51.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който поз
вол
ява появата на мисленето.
Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа. Човешкото тяло е устроено с оглед на мисленето.
Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето.
Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал.
към текста >>
Към усещанията се прибавят чувствата на удо
вол
ствие и страдание, инстинктите, страстите.
Това е душевното тяло или "тялото на усещанията". Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство със сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло. Но, както споменах Сетивната Душа се издига над Душевното Тяло. Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност. (Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.).
Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите.
Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари".
към текста >>
Удо
вол
ствието или неудо
вол
ствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието той царува над тях.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява.
Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях.
За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг. Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната.
към текста >>
И човекът облагородил своите наклонности, удо
вол
ствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него.
И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея. Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало.
към текста >>
Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удо
вол
ствия или неудо
вол
ствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа.
За "ясновидеца", физическият човек е само част от целия човек. Тялото съществува като най-грубо образование, което се прониква от другите части на душата. Като една жизнена форма, етерното тяло изпълва физическото тяло; от всички страни над етерното тяло се разполага душевното тяло /астралната форма/. От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто. Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа.
Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа.
Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят. За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици. Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание.
към текста >>
Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят;
вол
ята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата.
Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях. Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът"
Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата.
"Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим. Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек. Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност. Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност.
към текста >>
Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за
вол
ята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения.
Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие. Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек.
Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения.
Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят. Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа.
към текста >>
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му поз
вол
ява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание.
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло".
към текста >>
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и поз
вол
яват да се движи в духовния свят.
Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло.
към текста >>
Но неговият ст
вол
е душата.
7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух. По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят.
Но неговият ствол е душата.
Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество. Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл. Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Чрез астралното тяло отбелязваме единството, образувано от душевното тяло и Сетивната Душа.
към текста >>
52.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, поз
вол
яваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното. Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение.
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло. Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н. Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли. Много по-различна е и аурата на един религиозно настроен човек, от тази на човек, потънал в сивите грижи на всекидневието.
към текста >>
В аурата на умрелите хора, които са изцяло по тънали в задо
вол
яване на животинските си влечения, преобладава наситено зеления цвят.
Нека най напред да се спрем на онзи от тях, които се определят от подчертани афекти и страсти. Можем да ги групираме в две различни части: при едните душата се отдава на тези афекти най-вече поради животинската си природа, а при другите душевните изживявания приемат една по-рафинирана форма и, така да се каже, стават достъпни за размисъл и спокойно наблюдение. В първия случай, на определени места от аурата, изживяванията са протакани предимно от кафяви и червено-жълти цветови потоци от всички нюанси. А при по-изтънчените афекти, на същите места се появяват цветове от порядъка на светло-оранжево и зелено. Лесно може да се констатира, че успоредно с растящата интелигентност, започват да преобладават зелените тонове.
В аурата на умрелите хора, които са изцяло по тънали в задоволяване на животинските си влечения, преобладава наситено зеления цвят.
Все пак, този зелен цвят е прошарен с по-силни или по-слаби нюанси на кафяво и кафяво-червено. По-голямата част от аурата на неинтелигентните хора е прорязана от кафяво- червени или дори от тъмно-червени потоци. Значително по-различна е аурата при спокойните, умерени и разсъдливи душевни състояния. Кафявите и червеникавите тонове тук отстъпват за сметка на всевъзможни нюанси от зеленото. При напрегнато мислене, аурата показва един умерен и приятен зелен цвят.
към текста >>
Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задо
вол
яване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове.
Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях. В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи. Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура. Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове.
Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове.
Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси. Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък.
към текста >>
Следователно, за "ясновидеца", своеобразието на душевния живот е подчинен на сетивните влечения, на страсти и преходни удо
вол
ствия, първата аура застава пред него в най-ярки и крещящи тонове, като за сметка на това, втората аура остава незавършена: В нея се долавят само оскъдни цветове, а третата е едва загатната и там могат само да се забележат едва проблясващи цветни искри, подсказващи, че дори и при тези душевни състояния, вечното начало присъствува в човека, макар и изтласкано от силните сетивни впечатления.
Първата аура отразява влиянието на тялото върху душата; Втората изразява собствения живот на душата, който се е издигнал над сетивните влечения, обаче все още не се е обърнал към вечните цели на мирозданието; Третата отразява господството, което вечния дух е постигнал над преходния човек. Когато се предлагат описанията на аурата както става тук трябва да подчертаем, че е трудно не само да бъде наблюдавана, а преди всичко, трудно е тя да бъде описана. Ето защо в тези описания никой не бива да вижда нещо повече от едно далечно загатване.
Следователно, за "ясновидеца", своеобразието на душевния живот е подчинен на сетивните влечения, на страсти и преходни удоволствия, първата аура застава пред него в най-ярки и крещящи тонове, като за сметка на това, втората аура остава незавършена: В нея се долавят само оскъдни цветове, а третата е едва загатната и там могат само да се забележат едва проблясващи цветни искри, подсказващи, че дори и при тези душевни състояния, вечното начало присъствува в човека, макар и изтласкано от силните сетивни впечатления.
Колкото повече човекът отдалечава от себе си своята животинска природа, толкова повече първата аура губи значението си. В този случай втората аура непрекъснато се уголемява, изпълвайки със своята светлинна сила онази оцветена формация всред която живее физическия човек. А колкото повече човекът се превръща в "служител на вечността", толкова повече изпъква чудната трета аура, която свидетелствува до каква степен той е станал поданик на духовния свят. Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят. Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята.
към текста >>
Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа е
вол
юция.
Колкото повече човекът отдалечава от себе си своята животинска природа, толкова повече първата аура губи значението си. В този случай втората аура непрекъснато се уголемява, изпълвайки със своята светлинна сила онази оцветена формация всред която живее физическия човек. А колкото повече човекът се превръща в "служител на вечността", толкова повече изпъква чудната трета аура, която свидетелствува до каква степен той е станал поданик на духовния свят. Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят. Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята.
Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа еволюция.
Ето как в аурата се проявява това, което човекът е направил от себе си в хода на неговите въплъщения. Трите части на аурата съдържат цветове с най-различни нюанси. Обаче според еволюционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя. В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото. Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно.
към текста >>
Обаче според е
вол
юционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя.
Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят. Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята. Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа еволюция. Ето как в аурата се проявява това, което човекът е направил от себе си в хода на неговите въплъщения. Трите части на аурата съдържат цветове с най-различни нюанси.
Обаче според еволюционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя.
В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото. Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно. Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци.
към текста >>
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата
вол
я да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо. Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо. Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите.
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово.
Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност.
към текста >>
53.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удо
вол
ствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
към текста >>
Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената
вол
я за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове. Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето.
Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина.
към текста >>
Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не поз
вол
ява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли.
И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли.
Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл.
към текста >>
Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни поз
вол
ява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци.
Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра".
към текста >>
Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удо
вол
ствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание.
Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила.
към текста >>
Ако поз
вол
я на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удо
вол
ствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него.
Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
към текста >>
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му поз
вол
я да се изяви според действуващите в него сили.
Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили.
С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля.
към текста >>
Симпатията и антипатията, удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието получават сега една съвършено нова роля.
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля.
Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност.
към текста >>
Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не поз
вол
ява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания.
Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията.
Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
към текста >>
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удо
вол
ствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
към текста >>
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удо
вол
ствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него.
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
към текста >>
Удо
вол
ствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост.
Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост.
Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие.
към текста >>
Едно удо
вол
ствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме.
Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
към текста >>
Обаче аз трябва да използвам удо
вол
ствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удо
вол
ствие.
Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
към текста >>
За мен важно е не удо
вол
ствието, а чрез удо
вол
ствието да стигна до същността на предмета.
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
към текста >>
За мен удо
вол
ствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удо
вол
ствие.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие.
Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката.
към текста >>
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удо
вол
ствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удо
вол
ствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства.
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам!
към текста >>
Обаче за окултния изследовател удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам!
към текста >>
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удо
вол
ствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание?
към текста >>
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удо
вол
ствието и болката.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката.
Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка?
към текста >>
" Той отдава себе си на удо
вол
ствията и болките, които идват от външния свят.
Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка?
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
към текста >>
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие.
" или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
към текста >>
Отсега нататък той превръща удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
" а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
към текста >>
От обикновени чувства, сега удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
към текста >>
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удо
вол
ствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удо
вол
ствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
към текста >>
И когато човек издигне удо
вол
ствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
към текста >>
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удо
вол
ствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
към текста >>
Споменатите качества поз
вол
яват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз.
към текста >>
Сега вече не му е поз
вол
ено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си. Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце.
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произ
вол
, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене.
В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание. Ето защо Платон изисквал от онези, които пожелавали да влязат в неговата школа най-напред да преминат през едно математическо обучение. И наистина, със своите строги закони, които не се ръководят от сетивните явления, математиката е една добра подготовка за устремените към познания хора.
Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произвол, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене.
Изобщо, окултният изследовател започва да се подчинява само на онези изисквания, които идват от чистото мислене. Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание. Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция. Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин. И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
към текста >>
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удо
вол
ствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата.
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха?
към текста >>
" Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произ
вол
: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро?
" Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони. Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? "
към текста >>
Егоистичната човешка
вол
я не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга.
към текста >>
Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята
вол
я.
Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля.
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
към текста >>
Ето как израства от една е
вол
юционна степен в друга.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга.
Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят.
към текста >>
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
към текста >>
Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удо
вол
ствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват.
Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби.
към текста >>
Колкото по-малко удо
вол
ствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие.
Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност.
към текста >>
Докато човекът е погълнат от удо
вол
ствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата.
към текста >>
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин сим
вол
.
А в подходящ момент то ще се даде на всеки, който чака с търпение и работи над себе си. Под въздействието на такива упражнения, човек скоро забелязва, какво огромно преобразяване става с него. Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното. В същото време той променя и цялостната си оценка към света. Душата му е обзета от нови и силни чувства.
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ.
И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота.
към текста >>
Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват
вол
ята му в една или друга посока.
Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място.
Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него.
към текста >>
Извоюваното познание му поз
вол
ява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата.
И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата.
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък.
към текста >>
Обаче окултният ученик трябва да има необходимата
вол
я, да не изпуска този път от своя поглед.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще.
Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед.
В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него.
към текста >>
В това се състои и неговата
вол
я за свобода.
Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед.
В това се състои и неговата воля за свобода.
Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима.
към текста >>
С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята
вол
я, остава неосъществима.
В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него.
С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима.
По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят. Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит.
към текста >>
Всяко човешко същество, допускащо произ
вол
в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек.
Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят. Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение.
към текста >>
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен сим
вол
на вечността.
Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят. Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област. Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец.
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността.
Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
към текста >>
Истинското окултно обучение не поз
вол
ява подобно "изчезване" на личността.
И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух".
Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността.
Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда.
към текста >>
Искаме ли да посочим подходящ сим
вол
за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие.
Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието.
към текста >>
54.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни поз
вол
яват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
10 Доскоро всеки, който би се осмелил да говори за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност. Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила".
Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар.
към текста >>
13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произ
вол
но обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот.
Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива". От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н. КЪМ СТР.
13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот.
Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма. Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа. Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината. И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа. Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа.
към текста >>
Нека да се има предвид, че в тази глава аз се опитах да изградя представи, поз
вол
яващи да разглеждаме до каква степен човешкия живот и човешката съдба свидетелствуват за прераждането, като при това прибягнах не до определени духовнонаучни факти, а до едно чисто мисловно обхващане на самия човешки живот.
" и "Въведение в Тайната наука". При недобро внимание, лесно би могло да се намери известно противоречие в употребата на този израз на определени места в посочените две книги, за разлика от смисъла, който влагам тук. Това противоречие напълно изчезва, ако си припомним, че за свръхсетивното познание, реалността на духовния свят, постигана чрез интуицията, се проявява пред Духът-Себе в своята най-низша степен, както и външното битие се проявява в света на усещанията. КЪМ СТР. 20 Относно "превъплъщението на духа и съдбата".
Нека да се има предвид, че в тази глава аз се опитах да изградя представи, позволяващи да разглеждаме до каква степен човешкия живот и човешката съдба свидетелствуват за прераждането, като при това прибягнах не до определени духовнонаучни факти, а до едно чисто мисловно обхващане на самия човешки живот.
Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
към текста >>
Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката
вол
я: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на
вол
ята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата.
Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си. КЪМ СТР. 45 По-големи подробности за "духовното слово" ще намерите в моята книга "Въведение в Тайната наука". КЪМ СТР. 49 Когато тук заявявам, че "човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение", аз искам да загатна за особено състояние на душата, в което се намира тя през периода между смъртта и новото раждане.
Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата.
Сега душата вижда своето несъвършенство, дължащо се на предишните земни животи и най-вече на допуснатите злодеяния или неправилни мисли. През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на волята, който я кара да отстрани това несъвършенство. Следователно, тя създава в себе си определена тенденция, според която в следващия живот ще се устреми към едно или друго нещастие, за да отстрани несъвършенствата чрез понесеното страдание. Въплъщавайки се във физическото тяло, душата дори не подозира, че тя сама се стреми към "ударите на съдбата" още по времето на своето чисто духовно съществувание. С други думи, това което от гледна точка на земния живот изглежда крайно нежелателно и отблъскващо, е било пожелано от душата още преди физическото раждане на човека.
към текста >>
През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на
вол
ята, който я кара да отстрани това несъвършенство.
45 По-големи подробности за "духовното слово" ще намерите в моята книга "Въведение в Тайната наука". КЪМ СТР. 49 Когато тук заявявам, че "човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение", аз искам да загатна за особено състояние на душата, в което се намира тя през периода между смъртта и новото раждане. Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата. Сега душата вижда своето несъвършенство, дължащо се на предишните земни животи и най-вече на допуснатите злодеяния или неправилни мисли.
През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на волята, който я кара да отстрани това несъвършенство.
Следователно, тя създава в себе си определена тенденция, според която в следващия живот ще се устреми към едно или друго нещастие, за да отстрани несъвършенствата чрез понесеното страдание. Въплъщавайки се във физическото тяло, душата дори не подозира, че тя сама се стреми към "ударите на съдбата" още по времето на своето чисто духовно съществувание. С други думи, това което от гледна точка на земния живот изглежда крайно нежелателно и отблъскващо, е било пожелано от душата още преди физическото раждане на човека. "В лоното на вечността, човек сам определя своето бъдеще". КЪМ СТР.
към текста >>
Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задо
вол
и "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора.
Обаче ако в духовния свят е налице съответния мотив, ясновидецът ще види аурата. С тези няколко думи бих желал да насоча читателя към недоразумението, на което се дължи вече споменатото възражение. Науката за Духа има за свой дълг да посочи пътя, по който хората ще стигнат до виждането на аурата. На този, който се стреми към познанието, тя напомня: "подчини душата си на условията които ясновидството изисква, и ти ще виждаш в свръхсетивния свят". Впрочем много по-удобно би било да се изпълняват посочените по-горе изисквания на естественонаучното мислене; само че който се придържа към тях, показва своята незапознатост дори с основните положения на Науката за духа.
Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задоволи "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора.
Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят. Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати. Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
към текста >>
Тази жажда ще бъде задо
вол
ена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят.
С тези няколко думи бих желал да насоча читателя към недоразумението, на което се дължи вече споменатото възражение. Науката за Духа има за свой дълг да посочи пътя, по който хората ще стигнат до виждането на аурата. На този, който се стреми към познанието, тя напомня: "подчини душата си на условията които ясновидството изисква, и ти ще виждаш в свръхсетивния свят". Впрочем много по-удобно би било да се изпълняват посочените по-горе изисквания на естественонаучното мислене; само че който се придържа към тях, показва своята незапознатост дори с основните положения на Науката за духа. Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задоволи "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора.
Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят.
Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати. Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа. Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
към текста >>
Душата не създава произ
вол
но този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят. Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати. Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да говори за един вид "човешка аура", както прави това проф. д-р Мориц Бенедикт в своята книга Ruten und Pendellehre. "има незначителен брой хора, които могат да виждат "на тъмно". По-голямата част от тях виждат във тъмнината доста предмети, лишени от цветове, и само малка част от тези хора ги виждат оцветени... Голям брой учени и лекари са имали възможност да наблюдават в моята тъмна камера тези две групи... И всред тях не остана и най-малкото съмнение в точността на техните наблюдения и описания. . .
към текста >>
55.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване поз
вол
ява развитието на вътрешните способности.
ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот.
Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности.
Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга.
към текста >>
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната
вол
я на другия човек.
Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност. Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител. Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек.
Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото." Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи. Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език. И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи.
към текста >>
Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един сим
вол
ичен език.
Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост. Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек. Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото." Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи.
Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език.
И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи. А това разбиране е свързано не с друго, а с първите стъпки в Тайната Наука. Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила. Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля. Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто.
към текста >>
И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и сим
вол
и.
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек. Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото." Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи. Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език.
И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи.
А това разбиране е свързано не с друго, а с първите стъпки в Тайната Наука. Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила. Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля. Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго.
към текста >>
Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава
вол
я.
Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи. Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език. И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи. А това разбиране е свързано не с друго, а с първите стъпки в Тайната Наука. Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила.
Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля.
Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то. Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот.
към текста >>
Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки
вол
еви акт изглеждат съвсем различно.
Окултният ученик трябва да потърси необходимата сила, за да погледне в себе си като в едно друго същество. В тишината на вътрешното спокойствие той трябва да застане пред самия себе си. Успее ли да го постигне, неговите собствени изживявания му се явяват в съвсем нова светлина. Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както със същественото, така и с несъщественото. Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото.
Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно.
Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо. Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин. Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания. Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек.
към текста >>
Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му поз
вол
и да го насочва насам и натам.
След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с усещането за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това усещане всяко конкретно нетърпение. Нетърпението, което иначе би го завладяло, изчезва, и времето, което в първия случай би било пропиляно, сега се изпълва с полезни наблюдения, извършени по време на чакането. Сега ясно трябва да осмислим значението на всичко казано дотук. Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек". То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност".
Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам.
Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство. А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек.
към текста >>
56.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, поз
вол
ява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива.
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне.
към текста >>
Органът в близост до сърцето поз
вол
ява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят.
Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят.
Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това.
към текста >>
Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката е
вол
юция и днешният човек няма никаква заслуга за това.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне.
Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това.
Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание. В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание. Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ.
към текста >>
В тогавашните е
вол
юционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание.
В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности. И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си.
към текста >>
Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите е
вол
юционни моменти според източниците на Антропософията.
Съвсем друго би било, ако аз бях сдържан в моята първа оценка, ако бях "замълчал" както в моите мисли, така и в моите думи, докато си изградя разумно и сигурно становище. Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено съждение, се превръща в отличителен белег на окултния ученик. От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение. Тази предпазливост се проявява под формата на синкаво-червени и розово-червени нюанси в листата на лотосовия цвят, докато в противен случай преобладават тъмно-червените и оранжеви нюанси*. (* Посветеният винаги ще открие аналогията между гореописаните условия на развитието на "16-листния лотосов цвят" и наставленията за "пътят", който Буда дава на своите ученици.
Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията.
Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.) Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят. И при него половината от листата са били формирани в прадалечното минало. Ето защо те не се нуждаят от особени грижи в рамките на окултното обучение; когато човек започне да работи върху другите 6, те се пробуждат спонтанно и започват своето въртеливо движение. Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока.
към текста >>
До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да поз
вол
ява на никакви влияния да го отклоняват от нея.
Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума. Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение. Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган. Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство.
До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея.
За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление. На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока.
към текста >>
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му поз
вол
яват силите, да тласне нещата в добра посока.
До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление. На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране.
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока.
Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия. На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота. В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения".
към текста >>
Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата
вол
я да развият "лотосовите цветове" в себе си.
Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии. В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове. Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията. Ето защо търпението е толкова необходимо.
Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си.
Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума. От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивните впечатления, а в началният стадий на ясновидството, този контрол е крайно необходим. Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произвол в духовния свят.
към текста >>
Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произ
вол
в духовния свят.
Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума. От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивните впечатления, а в началният стадий на ясновидството, този контрол е крайно необходим.
Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произвол в духовния свят.
Обикновено човек не си дава сметка за влиянията, които определят неговите мисли и спомени. Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл. Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока. Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл. Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие.
към текста >>
Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произ
вол
ни сетивни впечатления не бива да допускаме.
Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена. За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят. Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот.
Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме.
Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо. Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен. Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение. Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно.
към текста >>
Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена
вол
я.
За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа. Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене. От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони.
Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля.
Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича. Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал. Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо. Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто. Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение.
към текста >>
Изграждането на 16-листния лотосов цвят поз
вол
ява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия.
Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност.
към текста >>
Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, поз
вол
ява на човека да възприема определени свръхсетивни явления.
Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие. И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят).
Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления.
Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук. Обикновеното раздвижване на лотосовите цветове не е достатъчно. Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира свободно и в пълно съзнание своите астрални органи. В противен случай той би се превърнал в играчка на външни сили и влияния. За да избегне тази опасност, той трябва да овладее способността да чува така нареченото "вътрешно слово" и за целта да развие не само астралното тяло, но и своето етерно тяло.
към текста >>
Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от
вол
ята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм.
Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение. Безброй течения го кръстосват във всички посоки. Тези течения поддържат и регулират самия живот. Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло. А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите.
Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм.
Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности. До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква. Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм.
към текста >>
До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и не
вол
ни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква.
Тези течения поддържат и регулират самия живот. Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло. А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите. Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм. Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности.
До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква.
Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм. Той проблясва и свети в най-различни духовни цветове и форми, които са изключително закономерни и могат да се променят извънредно бързо. Други форми и цветни потоци се разпростират към всички части на физическото тяло и излизат извън неговите очертания, пронизвайки и осветявайки цялото астрално тяло.
към текста >>
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и е
вол
юцията на света, комуто той принадлежи.
Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество. От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално. И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи.
Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности.
към текста >>
Ето защо тези указания са един вид отражение на самите е
вол
юционни закони.
Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество. От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално. И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност. Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи.
Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони.
Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол.
към текста >>
А за човека от съвременния етап на е
вол
юцията, това е една безусловна необходимост.
То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център. Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят.
А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост.
Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си. След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията. И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека. Едно следващо упражнение подпомага окултният ученик, за да определя сам положението на своето етерно тяло.
към текста >>
Ясновидецът не може да си поз
вол
и мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си.
Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център. Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят. А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост.
Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си.
След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията. И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека. Едно следващо упражнение подпомага окултният ученик, за да определя сам положението на своето етерно тяло. Докато по-рано то зависеше от външни сили, или от такива, които се коренят във физическото тяло, сега, в хода на окултното обучение човек може да обръща етерното тяло на всички страни.
към текста >>
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задо
вол
явал с техния външен и преходен смисъл.
Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици. Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение. Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото. Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение.
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
"Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици. Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса. Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума.
към текста >>
"Всичко преходно е само сим
вол
" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата.
Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици. Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение. Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото. Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение. И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
"Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата.
Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици. Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса. Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума. По този начин напредва и развитието на четирите душевни качества.
към текста >>
Посветените работят напълно съзнателно в името на този е
вол
юционен процес.
Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина". Основателите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени. Това, което идва от тях, се влива в човешките души. Наред с човечеството, напредва и целия свят.
Посветените работят напълно съзнателно в името на този еволюционен процес.
Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството. Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце. След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот. Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия.
към текста >>
Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, поз
вол
ява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение.
Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове. Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества. Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание. Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове.
Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
към текста >>
Тук имаме работа и то не в сим
вол
ичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят.
Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание. Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове. Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение. В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот.
Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят.
За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба.
към текста >>
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и е
вол
юционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение. В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби.
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
към текста >>
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни поз
вол
ява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност. Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
към текста >>
Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им е
вол
юционни степени.
А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло. Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби. Той се научава да вниква в закономерностите на своя живот, в Кармата. Той вижда, че неговия низш Аз, както е поставен в настоящия живот, е само една от формите, които може да приеме неговия висш Аз. И сега той открива чудната възможност да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен.
Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени.
Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени.
към текста >>
В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими сим
вол
и на висши духовни процеси и Същества.
Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата.
В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества.
Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи. И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни сим
вол
и.
Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот.
Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
57.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Условията за встъпване в окултно обучение съвсем не са произ
вол
ни.
УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
Условията за встъпване в окултно обучение съвсем не са произволни.
Те се определят от самата същност на окултното познание. Както даден човек не би могъл да стане художник, ако не иска да вземе четката в ръцете си, така и никой не може да получи окултни познания, ако не желае да изпълни необходимите изисквания на окултния учител. Всъщност окултният учител не може да предложи друго, освен съвети и точно в този смисъл следва да се приема всичко, което той казва. Самият той вече е минал подготвителните пътища към познанието на висшите светове и от собствен опит знае какво е необходимо. Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна воля.
към текста >>
Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна
вол
я.
Условията за встъпване в окултно обучение съвсем не са произволни. Те се определят от самата същност на окултното познание. Както даден човек не би могъл да стане художник, ако не иска да вземе четката в ръцете си, така и никой не може да получи окултни познания, ако не желае да изпълни необходимите изисквания на окултния учител. Всъщност окултният учител не може да предложи друго, освен съвети и точно в този смисъл следва да се приема всичко, което той казва. Самият той вече е минал подготвителните пътища към познанието на висшите светове и от собствен опит знае какво е необходимо.
Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна воля.
Ако някой би поискал от учителя указания за окултно обучение без да спазва предварителните условия, той би приличал на човек, който заявява: Научиме да рисувам, само че не ме карай да се докосвам до четката. Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика. Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение.
към текста >>
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната
вол
я на ученика.
Както даден човек не би могъл да стане художник, ако не иска да вземе четката в ръцете си, така и никой не може да получи окултни познания, ако не желае да изпълни необходимите изисквания на окултния учител. Всъщност окултният учител не може да предложи друго, освен съвети и точно в този смисъл следва да се приема всичко, което той казва. Самият той вече е минал подготвителните пътища към познанието на висшите светове и от собствен опит знае какво е необходимо. Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна воля. Ако някой би поискал от учителя указания за окултно обучение без да спазва предварителните условия, той би приличал на човек, който заявява: Научиме да рисувам, само че не ме карай да се докосвам до четката.
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика.
Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта.
към текста >>
Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задо
вол
ява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо.
Самият той вече е минал подготвителните пътища към познанието на висшите светове и от собствен опит знае какво е необходимо. Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна воля. Ако някой би поискал от учителя указания за окултно обучение без да спазва предварителните условия, той би приличал на човек, който заявява: Научиме да рисувам, само че не ме карай да се докосвам до четката. Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика. Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен.
Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо.
Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта. Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот. Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение.
към текста >>
Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната
вол
я.
Ако някой би поискал от учителя указания за окултно обучение без да спазва предварителните условия, той би приличал на човек, който заявява: Научиме да рисувам, само че не ме карай да се докосвам до четката. Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика. Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение.
Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля.
За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта. Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот. Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение. Ако някой се обърне към своя учител с думите: "Сподели с мен твоите тайни, но аз ще си остана в моите досегашни усещания, чувства и представи", той иска нещо напълно невъзможно. В този случай е налице само любопитство и задоволяване на един повърхностен интерес към нещата.
към текста >>
В този случай е налице само любопитство и задо
вол
яване на един повърхностен интерес към нещата.
Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта. Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот. Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение. Ако някой се обърне към своя учител с думите: "Сподели с мен твоите тайни, но аз ще си остана в моите досегашни усещания, чувства и представи", той иска нещо напълно невъзможно.
В този случай е налице само любопитство и задоволяване на един повърхностен интерес към нещата.
А при такова настроение тайното познание никога не може да бъде постигнато. Нека сега изброим онези условия, които се поставят пред окултният ученик. Налага се да подчертаем, че при тях се изисква не съвършено изпълнение, а само стремеж към такова изпълнение. Никой не може да ги изпълни докрай; обаче да поеме пътя на тяхното изпълнение може всеки. Важни са волята и истинското желание да се поеме тъкмо този път.
към текста >>
Важни са
вол
ята и истинското желание да се поеме тъкмо този път.
В този случай е налице само любопитство и задоволяване на един повърхностен интерес към нещата. А при такова настроение тайното познание никога не може да бъде постигнато. Нека сега изброим онези условия, които се поставят пред окултният ученик. Налага се да подчертаем, че при тях се изисква не съвършено изпълнение, а само стремеж към такова изпълнение. Никой не може да ги изпълни докрай; обаче да поеме пътя на тяхното изпълнение може всеки.
Важни са волята и истинското желание да се поеме тъкмо този път.
Първото Условие е следното: Ученикът трябва да обърне внимание върху поддържането на своето телесно и душевно здраве. Естествено, здравето не зависи от волята на човека, но да се стреми към здраве може всеки. Само здравия човек може да има здраво познание. Нито един окултен учител няма да отблъсне ученик, който не е здрав, но непременно ще изисква от него стремеж към здраво словен живот. В тази област човек трябва да запази пълна самостоятелност.
към текста >>
Естествено, здравето не зависи от
вол
ята на човека, но да се стреми към здраве може всеки.
Нека сега изброим онези условия, които се поставят пред окултният ученик. Налага се да подчертаем, че при тях се изисква не съвършено изпълнение, а само стремеж към такова изпълнение. Никой не може да ги изпълни докрай; обаче да поеме пътя на тяхното изпълнение може всеки. Важни са волята и истинското желание да се поеме тъкмо този път. Първото Условие е следното: Ученикът трябва да обърне внимание върху поддържането на своето телесно и душевно здраве.
Естествено, здравето не зависи от волята на човека, но да се стреми към здраве може всеки.
Само здравия човек може да има здраво познание. Нито един окултен учител няма да отблъсне ученик, който не е здрав, но непременно ще изисква от него стремеж към здраво словен живот. В тази област човек трябва да запази пълна самостоятелност. Чуждите съвети които в повечето случаи ни се предлагат без да сме ги искали са по правило излишни. Всеки сам трябва да се грижи за себе си.
към текста >>
Колко много са нещата, от които той може да се откаже ако има здрава
вол
я!
Чуждите съвети които в повечето случаи ни се предлагат без да сме ги искали са по правило излишни. Всеки сам трябва да се грижи за себе си. Що се отнася за физическото здраве, по-важно от всичко друго е да се отстранят вредните влияния. Често при изпълнението на нашите задължения ние се поставяме при вредни за здравето условия. Човек трябва точно да преценява кога да постави своя дълг по-високо от грижата за собственото си здраве.
Колко много са нещата, от които той може да се откаже ако има здрава воля!
В много случаи окултният ученик трябва да постави дългът над здравето, а понякога и над самия живот; обаче насладата никога. За него насладата може да е само едно средство за здравословен живот. В това отношение човек трябва да е напълно искрен и честен към себе си. Няма никакъв смисъл да се води аскетичен живот, ако решението произтича от мотиви, характерни за един или друг вид наслада. В аскетизма някой може да намери същия комфорт, какъвто друг намира в алкохолизма.
към текста >>
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да поз
вол
ява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Всяка човешка дейност може да е от полза на човечеството; и за човешката душа е много по-достойно да вникне в необходимостта от една незначителна, дори отблъскваща, но полезна за обществото работа, отколкото да смята: "Тази работа е неподходяща за мен, аз съм призвана за нещо по-добро" Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм.
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>
" Вместо да насочвам недо
вол
ството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания.
Второто Условие предполага, окултният ученик да изживява себе си като една част от цялостния живот. От изпълнението на това условие зависи изключително много. Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален начин. Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си. И тогава съм длъжен да стана едно цяло с детето, и то дотакава степен, че да се запитам: "Дали пропуските на детето не са всъщност последици от моите лични недостатъци?
" Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания.
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му начин на мислене. Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано. Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба! " И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него.
към текста >>
Който изгради в себе си известна склонност към творчество и съзидание, скоро открива в душата си онази способност, която му поз
вол
ява истински да се противопоставя на злото.
Окултният ученик никога не трябва да унищожава нищо заради самото унищожаване и то не само в сферата на конкретните действия, но и в сферата на думите, чувствата и мислите. В него трябва да гори радостта от съзиданието, от възраждането и той не бива да прибягва към разрушителни действия, освен ако чрез тях ще бликнат нови форми на живот. С това не искам да кажем, че на окултния ученик се препоръчва да остане пасивен наблюдател при експанзията на злото; в злото той трябва да търси онези елементи, с чиято помощ ще го преобрази в нещо добро. За него ще става все по-ясно, че най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено. Окултният ученик знае че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено.
Който изгради в себе си известна склонност към творчество и съзидание, скоро открива в душата си онази способност, която му позволява истински да се противопоставя на злото.
Ако човек встъпва в едно окултно обучение, трябва да е наясно, че неговата мисия ще е да гради, а не да разрушава. При това той е длъжен да усвоява във волята си за честна и жертвоготовна работа, а не в посока на критика и разрушение. Длъжен е да потъва също и в молитвено смирение защото трябва да научи и това, което още не познава. Работа и молитвено смирение: Ето двете основни чувства, които се изискват от окултния ученик. Мнозина констатират, че не напредват в обучението, въпреки непрекъснатите им според тях, усилия.
към текста >>
При това той е длъжен да усвоява във
вол
ята си за честна и жертвоготовна работа, а не в посока на критика и разрушение.
С това не искам да кажем, че на окултния ученик се препоръчва да остане пасивен наблюдател при експанзията на злото; в злото той трябва да търси онези елементи, с чиято помощ ще го преобрази в нещо добро. За него ще става все по-ясно, че най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено. Окултният ученик знае че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено. Който изгради в себе си известна склонност към творчество и съзидание, скоро открива в душата си онази способност, която му позволява истински да се противопоставя на злото. Ако човек встъпва в едно окултно обучение, трябва да е наясно, че неговата мисия ще е да гради, а не да разрушава.
При това той е длъжен да усвоява във волята си за честна и жертвоготовна работа, а не в посока на критика и разрушение.
Длъжен е да потъва също и в молитвено смирение защото трябва да научи и това, което още не познава. Работа и молитвено смирение: Ето двете основни чувства, които се изискват от окултния ученик. Мнозина констатират, че не напредват в обучението, въпреки непрекъснатите им според тях, усилия. Причината е, че те не са разбрали истинския смисъл на работата и молитвеното смирение. Една дейност ще остане без успех, ако тя се предприема само заради успеха; също и всеки вид обучение, ако то протича безмолитвено смирение.
към текста >>
Там човек трябва да е проникнат от твърдата
вол
я да бъде ученик.
Окултният ученик съвсем не се поставя в никаква робска зависимост, ако преди да обхване едно становище със своя собствен разум, го посрещне с доверие и пълно спокойствие. Онези, които са напреднали в познанието, знаят, че го дължат не на своите егоистични и лични преценки, а на способността си спокойно да изслушват и приемат всичко, до което се докосват. Нека не изпущаме предвид, че когато съдим за дадено нещо, ние изобщо не се стремим да го изучаваме. Следователно, ако искаме само да съдим, ние не можем вече да се учим. А в окултното обучение става дума именно за учене.
Там човек трябва да е проникнат от твърдата воля да бъде ученик.
Ако не разбира нещо, по-добре е да не съди за него, отколкото да съди погрешно. Разбирането ще дойде по-късно. Колкото по-нагоре се издига човек по стъпалата на познанието, толкова по-необходимо става за него онова спокойно, съзерцателно вслушване, за което вече става дума. В духовния свят всяко познание, всеки вид действие и всяка форма на живот са несравнимо по-нежни от техните съответствия във физическия свят. Колкото повече разширява кръга на своите действия толкова по-фини стават те.
към текста >>
А така човек стига много по-рано до степента, когато може да действува във висшите светове, където духовните усилия се превръщат в истинска помощ за човешката е
вол
юция.
Вярно е, че истината и висшия живот са стаени във всяка човешка душа и че всеки може и трябва да ги има в себе си. Обаче те са заровени дълбоко и могат да бъдат изведени от там, само ако бъдат премахнати всевъзможните пречки и препятствия. Как да се постигне това, можем да научим само от човек с опитности в областта на Тайната Наука. Тайната Наука не налага никому една или друга истина, тя не си служи с някакви догми; но тя посочва един път. Всеки би могъл вероятно след много прераждания сам да намери този път, който окултното обучение е в състояние значително да съкрати.
А така човек стига много по-рано до степента, когато може да действува във висшите светове, където духовните усилия се превръщат в истинска помощ за човешката еволюция.
Тези са нещата, които за сега можем да открием относно постигането на висшето познание. В следващите глави подробно ще бъдат описани промените, които настъпват във висшите съставни части на човешкото същество /в неговия душевен организъм, или астралното тяло/ по време на окултното обучение. По този начин върху досегашното изложение ще падне нова светлина и ние ще вникнем още по-дълбоко в неговия смисъл.
към текста >>
58.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Те са свързани с определени е
вол
юционни процеси в трите основни сили на душата:
вол
ята, чувствата и мисленето.
Ако човек пристъпи с такова светоусещане към своето окултно обучение и нито за миг не се отклонява от предварително избраната посока, не трябва да се опасява от нищо. Евентуалните опасности не бива да отклоняват никого от стремежа към окултното обучение; но за всеки от нас те могат да се превърнат в строг призив за овладяване на едни или други качества, каквито окултният ученик е длъжен да притежава. Нека след тези предварителни обяснения, имащи за цел да прогонят всеки страх, пристъпим към описанието на някои от т. н. "опасности". Впрочем в по-фините тела на окултния ученик действително настъпват големи промени.
Те са свързани с определени еволюционни процеси в трите основни сили на душата: волята, чувствата и мисленето.
Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони. Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене. Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство.
към текста >>
Човекът не може да си поз
вол
и произ
вол
в своята
вол
я, чувства и мислене.
Нека след тези предварителни обяснения, имащи за цел да прогонят всеки страх, пристъпим към описанието на някои от т. н. "опасности". Впрочем в по-фините тела на окултния ученик действително настъпват големи промени. Те са свързани с определени еволюционни процеси в трите основни сили на душата: волята, чувствата и мисленето. Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони.
Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене.
Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости.
към текста >>
Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво
вол
ево решение.
н. "опасности". Впрочем в по-фините тела на окултния ученик действително настъпват големи промени. Те са свързани с определени еволюционни процеси в трите основни сили на душата: волята, чувствата и мисленето. Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони. Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене.
Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение.
Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
към текста >>
Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и
вол
я.
Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони. Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене. Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство.
Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля.
Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения.
към текста >>
Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и
вол
я, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости.
Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло.
към текста >>
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и
вол
я, която е съответствие със здравата човешка природа.
Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос.
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа.
Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
към текста >>
Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите
вол
еви решения.
Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа.
Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения.
Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани.
към текста >>
Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и
вол
ята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека.
Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения.
Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека.
Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло.
към текста >>
Дори и в него органите на
вол
ята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата.
В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло.
Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата.
Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти.
към текста >>
Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен
вол
ев импулс.
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата.
Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди.
към текста >>
Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и
вол
ев мозък.
В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди.
Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък.
По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек. Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие.
към текста >>
По този начин органите на мисленето, чувствата и
вол
ята стават независими.
Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък.
По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими.
Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек. Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение.
към текста >>
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на
вол
ята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка.
"разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка.
Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества.
към текста >>
Например силата, която е вложена във
вол
ята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема.
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса.
Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема.
Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята. След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън. Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето. Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет.
към текста >>
Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и
вол
ята.
Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема.
Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята.
След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън. Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето. Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление.
към текста >>
След като тази зависимост е прекъсната
вол
ята е свободна и се насочва навън.
Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема. Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята.
След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън.
Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето. Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление. Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи.
към текста >>
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и
вол
еви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество.
Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление. Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи. Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят. Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
към текста >>
При един човек мисленето има надмощие над чувствата и
вол
ята; при друг преобладават чувствата, при трети
вол
ята.
Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят. Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили. При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество. Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие.
При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята.
Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека.
към текста >>
При
вол
евият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не поз
вол
яват на прекалено силната
вол
я да стигне до някои нежелателни крайности.
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество. Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици.
При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго.
към текста >>
Ако обаче този
вол
еви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и
вол
евите изблици стават неудържими.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими.
В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго. Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви.
към текста >>
В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата
вол
я тръгва по свои собствени пътища.
Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими.
В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища.
Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго. Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви. Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене.
към текста >>
Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а
вол
ята сграбчва човека и размахва своя бич над него.
Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека.
Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него.
Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго. Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви. Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене. Вместо по пътя към висшето познание, тези достойни за съжаления личности се оказват в плен на вътрешната си несъстоятелност и безсилие. При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм.
към текста >>
Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си
вол
я и от собственото си мислене.
В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго. Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви.
Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене.
Вместо по пътя към висшето познание, тези достойни за съжаления личности се оказват в плен на вътрешната си несъстоятелност и безсилие. При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм. Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето. Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота. За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание.
към текста >>
За такива хора светът има значение само доколкото задо
вол
ява безмерната им жажда за познание.
Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене. Вместо по пътя към висшето познание, тези достойни за съжаления личности се оказват в плен на вътрешната си несъстоятелност и безсилие. При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм. Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето. Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота.
За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание.
Обаче нито една мисъл не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства. Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури. Те отбягват всеки досег с ежедневието, като нещо, което буди отвращение, или което няма за тях никаква стойност. Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната воля, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание. От формална гледна точка включително и от гледна точка на официалната медицина жертвите на тези отклонения, независимо от степента до която са засегнати не се различават твърде много от уморазстроените, а още по-малко от т.н. "нервно-болни".
към текста >>
Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната
вол
я, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание.
Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота. За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание. Обаче нито една мисъл не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства. Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури. Те отбягват всеки досег с ежедневието, като нещо, което буди отвращение, или което няма за тях никаква стойност.
Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната воля, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание.
От формална гледна точка включително и от гледна точка на официалната медицина жертвите на тези отклонения, независимо от степента до която са засегнати не се различават твърде много от уморазстроените, а още по-малко от т.н. "нервно-болни". Разбира се, окултният ученик не трябва да бъде сравняван с тях. При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях. Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено.
към текста >>
При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и
вол
я преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях.
Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури. Те отбягват всеки досег с ежедневието, като нещо, което буди отвращение, или което няма за тях никаква стойност. Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната воля, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание. От формална гледна точка включително и от гледна точка на официалната медицина жертвите на тези отклонения, независимо от степента до която са засегнати не се различават твърде много от уморазстроените, а още по-малко от т.н. "нервно-болни". Разбира се, окултният ученик не трябва да бъде сравняван с тях.
При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях.
Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено. Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции. Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата.
към текста >>
Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно
вол
ева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции.
От формална гледна точка включително и от гледна точка на официалната медицина жертвите на тези отклонения, независимо от степента до която са засегнати не се различават твърде много от уморазстроените, а още по-малко от т.н. "нервно-болни". Разбира се, окултният ученик не трябва да бъде сравняван с тях. При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях. Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено.
Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции.
Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата. Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение. Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда.
към текста >>
Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му поз
вол
ило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество.
Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път.
Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество.
Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота. Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>
59.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Недопустимо е да се поз
вол
и на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества.
Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач".
Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества.
Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето.
към текста >>
Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната е
вол
юция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им поз
вол
и да се намесят в развитието на висшите светове.
Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области. Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците.
Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове.
А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят. Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят. Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят.
към текста >>
Защото народите и расите са само отделни е
вол
юционни степени по пътя към чистото човечество.
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н.
Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество.
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
към текста >>
Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и
вол
я се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят.
Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език.
Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят.
Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят. И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят.
към текста >>
Тогава органите на мислене, чувства и
вол
я се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят.
Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език. Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят.
Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си.
към текста >>
Ето защо аз няма да ти поз
вол
я да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят.
Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях.
Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят.
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач".
към текста >>
Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката е
вол
юция.
Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството.
Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция.
След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили. И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия. Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни.
към текста >>
И ако заработи в името на общата е
вол
юция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия.
Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили.
И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия.
Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни. Тук изобщо не може да се говори за егоизъм. Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят.
към текста >>
Крайната цел на този път се състои в безогледното задо
вол
яване на всички егоистични желания.
Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни. Тук изобщо не може да се говори за егоизъм. Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят. Напротив който тръгва по черния път, няма да се лиши от нищо.
Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания.
И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път. Никой не може да очаква от истинския окултист указания и съвети за развитието на собствения, егоистичен Аз. Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува. Това може да направи всеки сам за себе си. Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие.
към текста >>
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата
вол
я за безкористна и съвместна работа.
Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят. В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг. Указанията и съветите на окултните учители водят или към доброто, или никъде. Защото подпомагането на егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния свят просто не влиза в техните задачи.
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
към текста >>
60.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Първият от тях пресреща човек тогава, когато свързващите нишки между
вол
я, мислене и чувства започват да се рушат в по-фините тела (астралното тяло и етерното тяло), както това беше описано в предишната глава.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА Най-сериозните изживявания при навлизането във висшите светове са срещите с "Пазачът на прага". Има не само един, а двама, един "малък" и един "голям" "Пазач на прага".
Първият от тях пресреща човек тогава, когато свързващите нишки между воля, мислене и чувства започват да се рушат в по-фините тела (астралното тяло и етерното тяло), както това беше описано в предишната глава.
А пред "Големия Пазач на прага" човек застава, когато свързващите нишки бъдат прекъснати в самото физическо тяло, и преди всичко в мозъка. "Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество. Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен. Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ.
към текста >>
Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена е
вол
юционна степен.
Най-сериозните изживявания при навлизането във висшите светове са срещите с "Пазачът на прага". Има не само един, а двама, един "малък" и един "голям" "Пазач на прага". Първият от тях пресреща човек тогава, когато свързващите нишки между воля, мислене и чувства започват да се рушат в по-фините тела (астралното тяло и етерното тяло), както това беше описано в предишната глава. А пред "Големия Пазач на прага" човек застава, когато свързващите нишки бъдат прекъснати в самото физическо тяло, и преди всичко в мозъка. "Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество.
Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен.
Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ. Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани. Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика. Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание.
към текста >>
Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и
вол
я са разкъсани.
А пред "Големия Пазач на прага" човек застава, когато свързващите нишки бъдат прекъснати в самото физическо тяло, и преди всичко в мозъка. "Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество. Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен. Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ.
Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани.
Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика. Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание. "Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили". През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание. Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли.
към текста >>
Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята е
вол
юция.
Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност. Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб.
Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция.
Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт.
към текста >>
Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от сим
вол
ни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик*.
В царството, където ти пристъпваш, ще срещнеш и свръхсетивни Същества. Блаженството ще бъде твой сигурен дял в това царство. Но първото запознанство в този свят трябваше да бъда самият аз, аз който съм твое собствено създание. По-рано аз съществувах чрез твоя собствен живот; обаче сега благодарение на теб се пробуждам за мой личен живот и стоя пред теб като видим съдия на твоите бъдещи дела, а може би и като твой вечен обвинител. Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно Същество.
Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик*.
(*От гореизложеното е ясно, че описаният "Пазач на прага" е един астрален образ, който се открива пред отворения духовен взор на окултния ученик. Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща. Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ. В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества. Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека.
към текста >>
Само непоз
вол
ената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ.
По-рано аз съществувах чрез твоя собствен живот; обаче сега благодарение на теб се пробуждам за мой личен живот и стоя пред теб като видим съдия на твоите бъдещи дела, а може би и като твой вечен обвинител. Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно Същество. Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик*. (*От гореизложеното е ясно, че описаният "Пазач на прага" е един астрален образ, който се открива пред отворения духовен взор на окултния ученик. Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща.
Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ.
В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества. Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека. Ако човек е достатъчно напреднал в своето ясновидство, той не се нуждае от подобно сетивно онагледяване. На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен. Човек не трябва да се стреми към такива неща.
към текста >>
И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата
вол
я, мислене и чувства.
На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен. Човек не трябва да се стреми към такива неща. Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. ) И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности. Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него.
И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства.
Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество. Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество. Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега. Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване. В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят.
към текста >>
Само той узнава колко безсмислено е общоприетото възпитание за живота, който му предстои Защото целият му досегашен опит се разпада поради разкъсаните връзки между
вол
я, мислене и чувства.
Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание? Дори и когато твърдиш, че не си "нищо повече от човек", ти го дължиш на духовните Същества. Само окултният ученик разбира, какво означава да си изцяло напуснат от Духовете на народа и от Духовете на расата.
Само той узнава колко безсмислено е общоприетото възпитание за живота, който му предстои Защото целият му досегашен опит се разпада поради разкъсаните връзки между воля, мислене и чувства.
И той поглежда назад към този свой опит, като към разрушен дом, който трябва да се построи отново. След като "Пазачът на прага" оповести своите първи изисквания, от мястото, където се намира, се издига нагоре нещо като бурна вихрушка, която закрива всички духовни светлини, озаряващи до този момент неговия жизнен път. И това е вярно в буквалния смисъл на думата. Пред окултния ученик се разстила пълен мрак, идващ от "Пазачът на прага". От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения.
към текста >>
61.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Подобно твърдение може да си поз
вол
и само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания.
Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото. В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и воля и т.н. Всички те се осъществяват с помощта на тялото. Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото.
към текста >>
В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и
вол
я и т.н.
Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания. Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето. Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото.
В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и воля и т.н.
Всички те се осъществяват с помощта на тялото. Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото. Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната активност с другите душевни прояви. Обаче в душевните изживявания човек може да се извиси до там, че да отдели мисловната част на своя вътрешен живот от всичко останало.
към текста >>
Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и
вол
еви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси.
Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт? Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение. Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях. Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание. Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен.
Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси.
Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло.
към текста >>
Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез
вол
ята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси.
Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание. Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен. Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси. Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят.
Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси.
А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност.
към текста >>
А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и
вол
ята на човека стават независими от тялото.
Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен. Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси. Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси.
А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото.
Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума.
към текста >>
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и
вол
ева дейност.
Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност.
Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
към текста >>
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и
вол
ята.
Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума.
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене.
към текста >>
Душата постига онази независимост, която поз
вол
ява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване".
към текста >>
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид сим
вол
, който загатва за по-дълбоката природа на нещата.
Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание. В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят. * * * Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата.
Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение.
към текста >>
Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези сим
вол
ни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език.
Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек.
към текста >>
И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези сим
вол
и, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания.
към текста >>
Тук външният сим
вол
ен език изобщо не влиза в съображение.
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение.
Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания. Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател.
към текста >>
62.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вярната памет не поз
вол
яваше да се появи нищо, което да прилича макар и малко на бързината на нашия днешен прогрес.
То най-добре се справяше, когато новият случай беше подобен на някой такъв, който вече беше видяло. При съвършено нови условия атлантецът винаги беше принуден отново да изпитва нещата, докато на съвременния човек много неща му са спестени в това отношение, защото той е въоръжен с правила. Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е срещал. Една такава система на възпитанието придаваше на целия живот нещо еднообразно. В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин.
Вярната памет не позволяваше да се появи нищо, което да прилича макар и малко на бързината на нашия днешен прогрес.
Хората вършеха това, което са “виждали” по-рано. Те не измисляха, а си спомняха. Авторитет беше не този, който много е учил, а който много е преживял и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху дълъг опит.
към текста >>
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му поз
вол
яват да приеме една по-висша мъдрост.
Авторитет беше не този, който много е учил, а който много е преживял и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и за техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха.
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост.
Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
към текста >>
Съвременният човек не може да стори това чрез своята
вол
я.
Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно. В него дреме определена сила. Тази сила предизвиква от житното зърно да израсне цялото житно растение, стъбло, листа и клас. Природата може да събуди намиращата се в зърното сила.
Съвременният човек не може да стори това чрез своята воля.
Той трябва да посее зърното в почвата и да остави на природните сили да предизвикат събуждането. Атлантецът можеше и нещо друго. Той знаеше какво да направи, за да превърне силата на куп зърна в техническа сила, както съвременният човек може да превърне силата на топлината от куп каменни въглища в двигателна сила. През време на атлантската епоха растенията се отглеждаха не само, за да бъдат използувани като хранителни средства, а също за да се поставят дремещите в тях сили в служба на съобщенията и на индустрията. Както ние имаме устройства да превърнем дремещата в каменните въглища сила в двигателната сила на нашите локомотиви, така и атлантците имаха съоръжения, които – така да се каже – те отопляваха с растителни семена и в които жизнената сила се превръщаше в технически използваема сила.
към текста >>
Поради това атлантецът можеше да използва по своя
вол
я своите физически сили съвсем различно от днешния човек.
И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни. Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло.
Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек.
Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия. Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора. Едно атлантско селище – това се вижда вече от всичко описано досега имаше характер, който с нищо не приличаше на един модерен град. В такова селище всичко беше още свързано с природата. Ние получаваме само един бегъл образ за това, когато казваме: В първите времена на Атлантида – около средата на третата подраса едно селище приличаше на градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които се увиват по изкуствен начин едни в други.
към текста >>
Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задо
вол
яването на своите собствени желания и алчност.
Честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм. И с това започна злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие. Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците).
Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност.
Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други. Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад. Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност. А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо.
към текста >>
Подобно би било, ако краката на човека свое
вол
но биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие. Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците). Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност. Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други.
Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност. А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания.
към текста >>
Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задо
вол
яването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас.
Породи се силата да се разсъждава, да се преценява. И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност. Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието.
Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас.
А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност. Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека. В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила.
към текста >>
Казано бе, че развитието на мисловната сила не поз
вол
яваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите.
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта.
към текста >>
По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадо
вол
ително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта.
По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
Обаче под въздействието на мисловната способност се разви жажда за новаторство и за изменения. Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони.
към текста >>
63.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната
вол
я.
Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците.
Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля.
Тази воля в известна степен беше управлявана отвън. Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията. Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. *** Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството.
към текста >>
Тази
вол
я в известна степен беше управлявана отвън.
А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля.
Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията. Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. *** Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея.
към текста >>
Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е поз
вол
ено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства.
Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото. Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго. От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена връзка с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача. На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният характер.
Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства.
Ето защо тук трябва да премълчим една част от това, което е записано в Хрониката Акаша./ Към такива познания принадлежи например огънят с неговото приложение за човешки нужди. През първите атлантски времена човекът не се нуждаеше от огъня, защото той можеше да си служи с жизнената сила. Обаче колкото по-малко той беше в състояние да си служи с тази сила в течение на времето, толкова повече трябваше да се научи да си изработва оръдия, инструменти от така наречените неживи неща. За целта му служеше използването на огъня. Подобно беше и с другите сили.
към текста >>
Напротив, той трябваше да прави това добро
вол
но в своите мисли.
За целта му служеше използването на огъня. Подобно беше и с другите сили. Човекът се беше научил да си служи с такива природни сили, без да осъзнава техния божествен произход. И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност.
Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли.
И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят. Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото. Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса.
към текста >>
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението поз
вол
ява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила.
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени. Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела. Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение.
към текста >>
64.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удо
вол
ствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение. Сега първо трябва да кажем нещо за характера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях. Общо взето при тази раса още не беше развита паметта. Хората можеха да си съставят представи за нещата и събитията; но тези представи не оставаха запазени в спомена. Поради това те не притежаваха още никакъв език в истинския смисъл.
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
Обаче техните представи притежаваха една съвършено различна сила от тази на по-късните хора. Чрез тази сила те действаха върху заобикалящия ги свят. Други хора, животни, растения и даже неживи предмети можеха да усещат тези действия и да бъдат повлиявани от прости представи. Така лемуриецът можеше да съобщава нещо на своите себеподобни, без да има нужда от някакъв език. Това съобщение се състоеше от един вид “четене на мислите”.
към текста >>
Чрез просто усилие на
вол
ята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо.
Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло. Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло.
Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо.
Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи. Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел.
към текста >>
Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на
вол
ята.
Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло. Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо.
Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята.
Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи. Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел. Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин.
към текста >>
Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на
вол
ята.
Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло. Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята.
Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята.
Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи. Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел. Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин. Те трябваше да се научат да издържат на опасности, да преодоляват болки, да извършват смели действия.
към текста >>
Животът на лемурийците беше насочен към развитието на
вол
ята, на силата, образуваща представите.
И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите.
Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел. Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин. Те трябваше да се научат да издържат на опасности, да преодоляват болки, да извършват смели действия. Онези, които не можеха да понасят мъченията, да понасят болките, не бяха считани за полезни членове на човечеството. Оставяха ги да загинат при тежка работа.
към текста >>
Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удо
вол
ствие от тяхната форма.
Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха. По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност. Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма.
Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма.
Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия. Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони.
към текста >>
Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на
вол
ята.
Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони. Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране. Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили.
Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята.
Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията.
към текста >>
Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на
вол
ята и за ясновиждащата сила на представата”.
Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията.
Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите. Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения. Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило. Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни. Въздухът тогава беше още по-гъст отколкото през атлантската епоха, а водата още по-рядка.
към текста >>
Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на
вол
ята”.
Това, което се култивираше там всъщност не беше религия. Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно.
Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”.
Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица.
към текста >>
Развитието на
вол
ята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно.
Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия.
Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно.
Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека. Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените.
към текста >>
Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на
вол
евите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека.
И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение.
Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека.
Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът.
към текста >>
Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на
вол
ята при мъжете.
Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът.
Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете.
В нейната душа жената беше достъпна за един друг вид духовни същества. Тя беше достъпна за такива духовни същества, които говореха повече на чувствения елемент на душата, а по-малко на духовния елемент, на който беше подчинен мъжът. Така от мъжете се излъчваше едно действие, което беше повече природно-божествено, а при жените едно такова, което беше повече душевно-божествено. Развитието, през което мина жената през време на лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването на следващата – атлантската коренна раса на Земята на нея се падна една важна роля. Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса.
към текста >>
Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни
вол
еви натури.
Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили. Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища. Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си.
Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури.
По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените. Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи. И те повериха на жените подреждането и устройването на тези по-малки групи.
към текста >>
Духовните ръководители устроиха нещата така, че чрез душата на жената да бъде облагородена и пречистена
вол
евата природа, бликащата сила на мъжете.
Това, което вчера се бе оказало целесъобразно, тя го оползотворяваше днес и беше наясно върху факта, че то ще донесе полза също и утре. Благодарение на това разпоредбите за съвместния живот произхождаха от нея. Под нейно влияние се развиваха понятията за “добро и зло”. Чрез нейния съзерцателен живот тя разви разбирането за природата. От наблюдението на природата в нея възникнаха представите, според които тя ръководеше работата на хората.
Духовните ръководители устроиха нещата така, че чрез душата на жената да бъде облагородена и пречистена волевата природа, бликащата сила на мъжете.
Естествено ние трябва да си представим всичко това в детски наченки. Думите на нашия език веднага предизвикват представи, които са взети от настоящия живот. По околния път чрез пробудения душевен живот на жените, духовните ръководители развиха и този на мъжете. В гореспоменатата колония влиянието на жените беше много голямо. При тях трябваше да се търси съвет, когато искаха да тълкуват знаменията на природата.
към текста >>
65.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме
вол
я, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи.
Когато материята се сгъсти, душата трябваше да се нагоди към законите, които бяха присъщи на тази материя от външната Земна природа. Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи.
Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи.
Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма. Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите. Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея.
към текста >>
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на
вол
ята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите.
Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи. Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи. Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма.
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите.
Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея. Ако проследим Хрониката Акаша, констатираме следното. В едно древно време пред нас се явяват меки и пластични човешки форми, напълно различни от по-късните.
към текста >>
Свръхчовешките същества насочваха цялата си любов навън, за да поз
вол
ят на Мировата мъдрост да се влее в тялото.
Желанието за знание се дължи именно на това, че душата си изработва вътрешни органи (мозък и така нататък), чрез които тя овладява знанието. Това е последствие от факта, че една част от душевната сила не работи вече в посока навън във възпроизвеждането, а в посока навътре. Обаче свръхчовешките същества, които не извършиха това разделяне на техните душевни сили, насочват цялата енергия на душата си навън. Ето защо за оплождането чрез духа в посоката навън те имат на разположение също и онази сила, която “човекът” обръща към вътрешността си за изграждане на органите на познанието. Но онази сила, чрез която човекът се обръща навън, за да действува съвместно с един друг е любовта.
Свръхчовешките същества насочваха цялата си любов навън, за да позволят на Мировата мъдрост да се влее в тялото.
“Човекът” може да насочи навън само една част. “Човекът” стана сетивно същество; и с това неговата любов стана сетивна. Той отклонява от външния свят онази част от съществото си, която насочва към своето вътрешно изграждане. Така се появява онова свойство, което наричаме себелюбие. Когато стана мъж или жена в своето физическо тяло, “човекът” можеше да се отдаде само с една част от неговото същество; с другата част той се отдели от заобикалящия свят.
към текста >>
66.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Над тази маса
вол
ята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ Сега ще опишем устройството на човека преди неговото разделяне на мъжки и женски пол. Тогава тялото беше изградено от мека пластична маса.
Над тази маса волята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек.
Когато се отделяше от майката човекът се появяваше наистина вече като оформен организъм, но още несъвършен. По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското същество. Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила. За да стане такова външно узряване, беше необходима грижата на прадедите. Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше.
към текста >>
Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата
вол
ева сила.
Сега ще опишем устройството на човека преди неговото разделяне на мъжки и женски пол. Тогава тялото беше изградено от мека пластична маса. Над тази маса волята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек. Когато се отделяше от майката човекът се появяваше наистина вече като оформен организъм, но още несъвършен. По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското същество.
Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила.
За да стане такова външно узряване, беше необходима грижата на прадедите. Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше. Развиваха се други органи, които при неговото раждане бяха още съвсем несъвършени. Целият процес имаше нещо, което можем да сравним с раждането от една яйчена форма и изхвърлянето на една яйчена черупка, но не бива да си представяме някаква твърда яйчена черупка. Тялото на човека беше топлокръвно.
към текста >>
Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята
вол
я.
Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”. Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия. Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност.
Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля.
По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня. В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи. Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше.
към текста >>
Той произлизаше от една вътрешна сила, родствена с
вол
ята.
Според това регулираше и приемането на своята храна. Останалият душевен живот протичаше съвършено различно отколкото по-късно. В душата живееха образи, а не представи за външните неща. Когато например човекът преминаваше от по-студено в по-топло пространство, в душата му изникваше един цветен образ. Обаче този цветен образ нямаше нищо общо с някой външен предмет.
Той произлизаше от една вътрешна сила, родствена с волята.
Такива образи постоянно изпълваха душата. Всичко това може да се сравни само с изплуването и изчезването на сънищните представи на човека. Само че тогава образите бяха закономерни. Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание.
към текста >>
С тези душевни образи се свързваха удо
вол
ствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Само че тогава образите бяха закономерни. Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят.
С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
към текста >>
Все пак някои образи доставяха радост, други неудо
вол
ствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
към текста >>
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудо
вол
ствие и неприятно чувство.
С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията. Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение.
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци.
към текста >>
Липсата или съществуването на препятствия за неговата
вол
я определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци. При тях този душевен живот нямаше инстинктивен характер.
към текста >>
Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната
вол
я.
На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества. Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност. Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание. При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества.
Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля.
Те съзнателно ръководеха хората. Те приемаха тяхната мисия от духовния свят и действаха съобразно с нея. Когато дойде времето, в което половете се разделиха, тези същества трябваше да считат за тяхна задача да действат върху новия живот в смисъл на тяхната мисия. От тях изхождаше регулирането на половия живот. Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях.
към текста >>
В тези по-стари времена нямаше никакво задо
вол
яване на половия нагон заради самия него.
Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях. Те действаха при това напълно съзнателно, обаче хората можеха да чувствуват това въздействие само като един внедрен в тях инстинкт. Половата любов биваше посадена в тях чрез непосредствено пренасяне на мисли в човека. И всички техни прояви бяха отначало от най-благородно естество. Всичко, което в тази област прие грозен характер, произхожда от по-късни времена, в които човекът беше станал по-самостоятелен и в които той поквари един чист първоначален инстинкт.
В тези по-стари времена нямаше никакво задоволяване на половия нагон заради самия него.
Всичко тук беше жертвоприношение за продължението на човешкото съществуване. Размножението се считаше като нещо свещено, като една служба, която човекът трябваше да принесе на света. И жреци бяха ръководители и регулатори в тази област. Различно устроени бяха влиянията на полу-свръхчовешките същества. Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят.
към текста >>
Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удо
вол
ствие и страдание чрез външния свят.
Размножението се считаше като нещо свещено, като една служба, която човекът трябваше да принесе на света. И жреци бяха ръководители и регулатори в тази област. Различно устроени бяха влиянията на полу-свръхчовешките същества. Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят. В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя.
Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят.
Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие. Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества.
към текста >>
Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната
вол
я не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост.
Различно устроени бяха влиянията на полу-свръхчовешките същества. Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят. В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили.
Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост.
И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие. Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества.
към текста >>
И в това действие се криеше тяхното най-висше удо
вол
ствие.
Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят. В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост.
И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие.
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения.
към текста >>
Мъдрост,
вол
я и дейност съставляваха тяхното същество.
В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие.
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество.
Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа.
към текста >>
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удо
вол
ствие, когато той можеше да бъде задо
вол
ен, неудо
вол
ствие с неговото незадо
вол
яване.
Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие. Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества.
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване.
Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък.
към текста >>
С това в света дойде личната
вол
я на човека.
Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си. И с това човекът вече съзнателно започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят. По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуалности. Сега той започна да следва подбудите, примамливостта на своите представи.
С това в света дойде личната воля на човека.
Това беше началото на “доброто и злото”. *** Преди да продължим в тази насока, трябва да кажем нещо за обкръжението на човека на Земята. Наред с човека съществуваха животни, които в своя вид стояха на същата степен на развитие както него. В днешния смисъл бихме причислили тези животни към влечугите.
към текста >>
67.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва свое
вол
но границите на тази опитност.
Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент.
Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност.
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни.
към текста >>
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задо
вол
ява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват.
И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват.
Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности. Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега.
към текста >>
Обаче
вол
ята не се определя от закона.
Също както в някакво бъдеще кислородът, водородът и сярата не биха се съединили против природните закони, така и в духовния живот не може да стане нищо против духовните закони. И който познава тези духовни закони, той може да вижда в закономерността на бъдещето. Тук нарочно използуваме именно това сравнение за пророческото предопределение на бъдещите съдбини на човечеството, понеже истинската окултна наука разбира това предопределение действително напълно в този смисъл. Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка свобода на човека не става нещо невъзможно. Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон.
Обаче волята не се определя от закона.
Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа. Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето. Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля. Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения.
към текста >>
Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката
вол
я може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа.
И който познава тези духовни закони, той може да вижда в закономерността на бъдещето. Тук нарочно използуваме именно това сравнение за пророческото предопределение на бъдещите съдбини на човечеството, понеже истинската окултна наука разбира това предопределение действително напълно в този смисъл. Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка свобода на човека не става нещо невъзможно. Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон. Обаче волята не се определя от закона.
Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа.
Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето. Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля. Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание.
към текста >>
Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката
вол
я.
Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка свобода на човека не става нещо невъзможно. Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон. Обаче волята не се определя от закона. Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа. Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето.
Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля.
Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т.
към текста >>
68.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя
вол
я да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега. На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи. Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят. Това именно значи, че човекът е “умрял”.
Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната воля. Тя ще е станала господар на раждането и смъртта. Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание. Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества.
към текста >>
нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната
вол
я.
На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи. Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят. Това именно значи, че човекът е “умрял”. Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната воля.
Тя ще е станала господар на раждането и смъртта. Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание. Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества. Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание.
към текста >>
69.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с
вол
ята на човека, те са наричани също “Духове на
вол
ята”.
едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание. Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”.
И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”.
Тези духове са творци на Сатурновия човек. Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание. Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл. (В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този начин, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло. Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание.
към текста >>
Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на
вол
ята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание.
И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”. Тези духове са творци на Сатурновия човек. Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание. Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл. (В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този начин, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло.
Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание.
Този първи по-малък Сатурнов цикъл е последван после още от шест други. През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието. Обаче материалното тяло, което той беше получил, бива обработвано по-нататък. И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе. След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан.
към текста >>
След “Духовете на
вол
ята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан.
Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание. Този първи по-малък Сатурнов цикъл е последван после още от шест други. През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието. Обаче материалното тяло, което той беше получил, бива обработвано по-нататък. И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе.
След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан.
Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време.
към текста >>
Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на
вол
ята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества.
През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието. Обаче материалното тяло, което той беше получил, бива обработвано по-нататък. И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе. След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан. Те са наречени “Духове на мъдростта”.
Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества.
Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време. Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух.
към текста >>
Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си
вол
я” нещо от тяхната природа.
Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване.
Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа.
Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг. След това започва работата на онези същества, които на тази степен имат едно смътно съзнание, каквото има днешният човек по време на дълбокия си сън без сънища. Това са “Синовете на полумрака”, “Духовете на сумрака”. (В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис).
към текста >>
Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна
вол
я, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество.
Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло. Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството. В теософската литература този “Човек-дух” се нарича “Атма”. Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен.
Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество.
Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието. Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание. Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете.
към текста >>
Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на
вол
ята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието.
Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството. В теософската литература този “Човек-дух” се нарича “Атма”. Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен. Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество.
Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието.
Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание. Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг.
към текста >>
1. в първия кръг Духовете на
вол
ята (Престоли)
За по-голяма нагледност тук ще дадем едно обобщение на развитието на първата планета. І. На тази планета се развива най-смътното човешко съзнание (дълбоко трансово съзнание). Едновременно с това се образува първата заложба на човешкото физическо тяло. ІІ. Това развитие минава през седем подстепени (по-малки цикли, кръгове или жизнени царства). На всяка една от тези степени върху развитието на човешкото тяло започват да работят по-висши същества, а именно:
1. в първия кръг Духовете на волята (Престоли)
2. във втория кръг Духовете на мъдростта (Господства) 3. в третия кръг Духовете на движението (Сили) 4. в четвъртия кръг Духовете на формата (Власти) 5. в петия кръг Духовете на личността (Първични сили, Архаи) 6. в шестия кръг Синовете или Духовете на огъня (Архангели)
към текста >>
70.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено
вол
ево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо същество. Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек. Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения.
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт. Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда. Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./ Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето.
към текста >>
Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели добро
вол
но своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието.
Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите. От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло. Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”. Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот.
Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието.
От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди). Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие. В това отношение те са приемници на Синовете на огъня. Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня.
към текста >>
Чрез това те подготвят развитието на удо
вол
ствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди). Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие. В това отношение те са приемници на Синовете на огъня. Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня.
Чрез това те подготвят развитието на удоволствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
На Сатурн човекът беше образуван в неговото физическо тяло. Тогава това тяло беше изцяло неоживено. Такова неоживено тяло духовната наука нарича минерал. Ето защо можем също да кажем: На Сатурн човекът беше минерал. Той бе преминал през минералното царство.
към текста >>
71.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или сим
вол
ични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата.
Би било съвсем неправилно, ако бихме искали да вярваме, че във великите мирови епохи нещо напълно се повтаря. Така трябва да разбираме и Лунното съзнание, когато го сравняваме със съня изпълнен със сънища. Това е така нареченото образно съзнание, което човекът постига на Луната. Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно отношение към нещата и съществата на външния свят. Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества.
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата.
Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му. Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин. – Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
към текста >>
За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника сим
вол
ично му се е представило като влака в съня му.
Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно отношение към нещата и съществата на външния свят. Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества. Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата. Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания.
За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му.
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин. – Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък. Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание.
към текста >>
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие сим
вол
ично се е изразило по този начин.
Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества. Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата. Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му.
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък. Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него.
към текста >>
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произ
вол
а царуваше пълен порядък.
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата. Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му. Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ.
към текста >>
Представата не е копие, а сим
вол
на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета.
Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ.
Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета.
Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот. – Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност. Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло. Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг.
към текста >>
Вследствие на това съществото, което имаше такава сим
вол
ична представа, можеше да подрежда според нея своя живот.
Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ. Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета.
Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот.
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност. Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло. Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето.
към текста >>
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив сим
вол
ичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ. Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета. Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот.
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло. Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж.
към текста >>
Както на Сатурн Престолите или Духовете на
вол
ята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”). Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане. То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека.
Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло.
към текста >>
С това те посаждат в тях удо
вол
ствието и страданието, които могат да изпитват от нещата.
Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло.
С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата.
В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят.
към текста >>
Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удо
вол
ствие и страдание.
Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло.
Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание.
Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня.
към текста >>
Сега вече удо
вол
ствието и страданието се свързват със сим
вол
ите, които възникват в етерното тяло.
– Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло.
Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят. Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
към текста >>
Удо
вол
ствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
към текста >>
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удо
вол
ствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
към текста >>
І. Луната е планетата, върху която човекът развива образното съзнание с неговия сим
вол
ичен характер.
Развитието на астралното тяло става именно върху отделената Луна. Охарактеризираният космически процес е условие за описаното по-нататъшно развитие. Докато така разгледаните, принадлежащи към човека същества поемаха силата си от тяхното собствено Слънчево местожителство, тяхното развитие не можеше да достигне до посочената степен. В четвъртия кръг Луната става самостоятелна планета и това, което описахме за това време, става върху тази планета Луна. Нека отново обзорно резюмираме развитието на планетата Луна и на нейните същества:
І. Луната е планетата, върху която човекът развива образното съзнание с неговия символичен характер.
ІІ. През време на двата първи цикла (жизнени царства, кръгове) се подготвя Лунното развитие на човека в един вид повторение на Сатурновите и Слънчевите процеси. ІІІ. В третия кръг в съществуването се появява астралното тяло на човека, излъчено от Духовете на движението. ІV. Едновременно с този процес от новопробуденото единно Слънчево тяло се отделя Луната и кръжи около Слънчевия остатък. Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен.
към текста >>
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удо
вол
ствие и страдание, които носят пасивен характер.
Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен. VІ. Духовете на личността (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятелността. VII. В петия кръг човекът започва смътно да работи върху своето физическо тяло. Благодарение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас).
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер.
В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н. ІХ. Към двете предишни царства, растителното и минералното царство, които са изтласкани към по-ниски степени на развитието, се прибавя животинското царство, в което се намира сега самият човек. *** Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
към текста >>
72.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удо
вол
ствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди).
към текста >>
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удо
вол
ствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове.
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас).
към текста >>
През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на
вол
ята (Престоли).
С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго.
През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли).
През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас). Низшата и висшата природа на човека първоначално тръгнаха по отделни пътища. Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същности на човека.
към текста >>
Защото трябва да обозначаваме факти от духовния свят с наименования, които са взети от сетивния свят, следователно можем да говорим само сим
вол
ично.
Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи.
Защото трябва да обозначаваме факти от духовния свят с наименования, които са взети от сетивния свят, следователно можем да говорим само символично.
*** Ние разгледахме мировото развитие на човека до точката, където Земята достига началото на нейното физическо сгъстяване. Нека да си представим състоянието на развитие на този човешки свят на тази степен. Това, което по-късно се явява като Земя, Слънце и Луна, още е съединено в едно единно тяло. Това тяло се състои само от една фина етерна материя.
към текста >>
Последствието от отделянето на Слънцето беше коренна ре
вол
юция в развитието на човека и придружаващите го по-низши царства.
Те се нуждаят за това понататъшно развитие от ново местожителство. Такова местожителство им предлага Слънцето, след като то се очисти, така да се каже, от силите на Земята и на Луната. На степента, на която стоят сега тези същества, те могат да действуват вече върху силите на Земята и на Луната само отвън, от Слънцето. Ние виждаме, какъв е смисълът на горепосоченото отделяне. Определени същества, които стоят по-високо от човека, са се развили до този момент на горе охарактеризираното единно небесно тяло; сега те вземат една част от това тяло за себе си, като оставят остатъка на човека и съпровождащите го в развитието същества.
Последствието от отделянето на Слънцето беше коренна революция в развитието на човека и придружаващите го по-низши царства.
Те паднаха, така да се каже, от едно по-висше състояние на съществуването в едно по- низше. Те трябваше да изпитат това, защото бяха изгубили непосредствената връзка с онези по-висши същества. Те биха стигнали напълно до една задънена улица в тяхното развитие, ако не бяха настъпили други мирови събития, чрез които напредването отново бе възобновено и развитието бе доведено до съвършено други пътища. – Със силите, които понастоящем са съединени с отделената Луна и които тогава още бяха вътре в Земята, напредването би било невъзможно. С тези сили би могло да се роди не съвременното човечество, а само един вид същество, при което развитите през време на третия голям цикъл, – този на Лунното съществуване – афекти, именно гневът, омразата и т.н.
към текста >>
73.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
То е носител на удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието.
То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето. От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост. В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло. Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта. Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира.
към текста >>
В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни сим
вол
ични отражения на вътрешни и външни процеси.
Етерното тяло е още двучленно. То включва в себе си действието на Слънчевите и Лунните сили; а астралното тяло е още едночленно. Върху него са работили само Лунните сили. Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот. Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи.
В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси.
Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят. Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество. Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно. Съобразно това Лунният човек можеше да насочва своето поведение точно според образите, които възникваха в неговото образно съзнание. Тези образи бяха за него съвършено средство за ориентиране.
към текста >>
Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задо
вол
ително обяснение.
В бъдеще те ще предадат тяхната задача на други органи, а самите те ще изгубят всякакво значение. Ще дойде време, когато те ще се намират в атрофирано състояние в човешкото тяло и хората ще виждат в тях само свидетели за миналото развитие на човека. Други органи, като например сърцето и съседните нему форми в известно отношение са в началото на тяхното развитие. Те едва в бъдеще ще доведат до развитие това, което в зародишно състояние се намира в тях. Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи.
Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение.
Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида. Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост. Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото.
към текста >>
Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката
вол
я.
Те едва в бъдеще ще доведат до развитие това, което в зародишно състояние се намира в тях. Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи. Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение. Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида. Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост.
Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля.
Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля. Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката.
към текста >>
Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката
вол
я да има някакво влияние върху тези движения.
Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи. Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение. Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида. Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост. Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля.
Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения.
Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля. Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката. От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул.
към текста >>
Тези движения също са независими от човешката
вол
я.
Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост. Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина.
Тези движения също са независими от човешката воля.
Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката. От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул. В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул. Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова.
към текста >>
Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката
вол
я; чрез тях например се движат ръцете и краката.
Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля.
Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката.
От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул. В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул. Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача.
към текста >>
В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката
вол
я; въпреки това то е един напречен мускул.
Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля. Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката. От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул.
В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека.
към текста >>
То е на път да стане подчинен на
вол
ята мускул.
От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул. В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул. Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача.
То е на път да стане подчинен на волята мускул.
В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред. Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго.
към текста >>
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката
вол
я също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека.
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта.
към текста >>
В бъдеще сърцето ще внася във външния свят действието на това, което човешката душа тъче чрез
вол
еви движения.
Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта. Обаче всичко, което става в кръвта, е само израз на това, което става в душевния живот. Връзката между пулсацията на кръвта и душевните процеси е много тайнствена. И движенията на сърцето не са причина, а последствия от пулсацията на кръвта.
В бъдеще сърцето ще внася във външния свят действието на това, което човешката душа тъче чрез волеви движения.
Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на говора. Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност.
към текста >>
74.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Зададен е следният въпрос: Щом трябва да добиваме все нови и нови способности, минавайки през все нови и нови прераждания в редуващите се раси, щом по-нататък нищо от това, което душата е добила чрез опит, не трябва да се изгуби от нейното съкровище от припаси, как да си обясним, че в днешното човечество не е останало нищо от така високо развитите способности на
вол
ята в онези времена, от владеенето на природните сили?
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
Зададен е следният въпрос: Щом трябва да добиваме все нови и нови способности, минавайки през все нови и нови прераждания в редуващите се раси, щом по-нататък нищо от това, което душата е добила чрез опит, не трябва да се изгуби от нейното съкровище от припаси, как да си обясним, че в днешното човечество не е останало нищо от така високо развитите способности на волята в онези времена, от владеенето на природните сили?
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието. Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец.
към текста >>
Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на
вол
ята от едно далечно минало.
Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът.
Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало.
При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия. Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните. Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества. Друг зададен въпрос е следният: Как се отнася духовната наука (теософията) към така наречените окултни науки? Отговор: Окултни науки винаги са съществували.
към текста >>
При това самата
вол
я остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало.
При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните. Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества. Друг зададен въпрос е следният: Как се отнася духовната наука (теософията) към така наречените окултни науки? Отговор: Окултни науки винаги са съществували. Те бяха култивирани в така наречените окултни школи.
към текста >>
Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произ
вол
, а от разбирането на съвременните исторически факти.
Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма.
Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
към текста >>
А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задо
вол
яват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението.
А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение.
към текста >>
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му поз
вол
ят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
75.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Зададен е следният въпрос: Щом трябва да добиваме все нови и нови способности, минавайки през все нови и нови прераждания в редуващите се раси, щом по-нататък нищо от това, което душата е добила чрез опит, не трябва да се изгуби от нейното съкровище от припаси, как да си обясним, че в днешното човечество не е останало нищо от така високо развитите способности на
вол
ята в онези времена, от владеенето на природните сили?
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
Зададен е следният въпрос: Щом трябва да добиваме все нови и нови способности, минавайки през все нови и нови прераждания в редуващите се раси, щом по-нататък нищо от това, което душата е добила чрез опит, не трябва да се изгуби от нейното съкровище от припаси, как да си обясним, че в днешното човечество не е останало нищо от така високо развитите способности на волята в онези времена, от владеенето на природните сили?
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието. Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец.
към текста >>
Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на
вол
ята от едно далечно минало.
Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът.
Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало.
При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия. Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните. Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества. Друг зададен въпрос е следният: Как се отнася духовната наука (теософията) към така наречените окултни науки? Отговор: Окултни науки винаги са съществували.
към текста >>
При това самата
вол
я остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало.
При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните. Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества. Друг зададен въпрос е следният: Как се отнася духовната наука (теософията) към така наречените окултни науки? Отговор: Окултни науки винаги са съществували. Те бяха култивирани в така наречените окултни школи.
към текста >>
Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произ
вол
, а от разбирането на съвременните исторически факти.
Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма.
Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
към текста >>
А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задо
вол
яват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението.
А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение.
към текста >>
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му поз
вол
ят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
76.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
„топлина", по начин, какъвто може да си поз
вол
и само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика.
Някой би могъл напр. да започне да чете една или друга страница от тези описания, да срещне определени неща, спрямо които той вече има известно становище, породено от научните изследвания в тази област. И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения. Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти. Авторът употребява понятия, като напр.
„топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика.
Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки. Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни. Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения? Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка?
към текста >>
Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата
вол
я да стигнат до една независима и точна преценка?
„топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика. Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки. Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни. Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения?
Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка?
На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене. Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение. За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга.
към текста >>
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задо
вол
ителен начин.
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата.
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н. „механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н.
към текста >>
Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непоз
вол
ено да се изнасят подобни неща?
С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин. Ако човек чете тази книга в качеството на философ, той си задава въпроса: „Нима авторът е проспал съвременните постижения, свързани с теорията на познанието?
Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непозволено да се изнасят подобни неща?
" Но критиката може да стигне и по-далеч: „За философа такива некритични, наивни и некомпетентни изказвания са непоносими и всяко по-нататъшно занимание с тях би било чиста загуба на време." Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха.
към текста >>
77.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си поз
вол
явам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука".
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука".
Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия". По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ. Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
към текста >>
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, поз
вол
яващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука". Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия". По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука. От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене. Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
към текста >>
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задо
вол
ителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности.
Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука".
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности.
Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано. Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност. Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост. Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят.
към текста >>
Като книги, предполагащи у читателя истинска
вол
я за вникването в един тежък стил, „Теософията" и „Тайната Наука" намериха широко разпространение.
публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано. Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност. Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост. Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят. Следващите години потвърдиха това напълно.
Като книги, предполагащи у читателя истинска воля за вникването в един тежък стил, „Теософията" и „Тайната Наука" намериха широко разпространение.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта. Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение. Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят. Недоразумение събуди и обстоятелството, че озаглавих моята книга „Тайната Наука". Чуха се мнения, че нещо, което претендира да бъде „наука", не може да е „тайно".
към текста >>
78.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Как може човек да постигне онова равнище, което му поз
вол
ява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга.
Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност. С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение.
Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга.
Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение. Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виждането" е този, който тръгва от разбирането. Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек.
към текста >>
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удо
вол
ствие.
Всеки жив организъм има свое етерно тяло. От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта. Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили.
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие.
Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib). Както физическото тяло не може да поддържа своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили без да бъде проникнато от етерното, така и силите на етерното тяло не могат чрез самите себе си да се изпълнят със светлината на съзнанието.
към текста >>
В зависимост от топлината и студа, от болката и удо
вол
ствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика. Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин.
В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания. Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност. Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло.
към текста >>
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удо
вол
ствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз". (Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка.
към текста >>
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удо
вол
ствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удо
вол
ствие.
Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка. Ако предпоставката е налице, животното се нахвърля върху храната.
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удоволствие.
Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
към текста >>
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удо
вол
ствието на животното, но в присъствието на господаря.
С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар.
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно.
към текста >>
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удо
вол
ствието.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието.
Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада.
към текста >>
сетивни удо
вол
ствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм.
И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа. Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н.
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм.
В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
към текста >>
Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удо
вол
ствие, без Азът да бъде силата, която допуска това.
Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н. сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм. В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот.
Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това.
По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа. Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това. Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят.
към текста >>
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удо
вол
ствието и желанията, радостта и болката.
(Източната мъдрост го нарича „Манас".) В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото същество, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече. Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие.
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката.
Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н.
към текста >>
Защото астралното тяло е носител на удо
вол
ствието и болката, на радостта и страданието.
Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
към текста >>
Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удо
вол
ствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка. Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата.
Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н.
към текста >>
Когато Азът поз
вол
и на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия.
Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата. Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества. Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните.
Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия.
Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост. Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден.
към текста >>
подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и
вол
ева активност един отпечатък на единство и цялост.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н.
подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост.
Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло.
към текста >>
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и
вол
я, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот.
Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот.
В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът.
към текста >>
79.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
По време на съня се заличават представите, страданието и удо
вол
ствието, радостта и мъката, способността за целенасочени
вол
еви действия и т.н.
Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява. Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне.
По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н.
Носител на всички тях обаче е астралното тяло. Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло. Така е по време на будност, но не и по време на сън.
към текста >>
Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удо
вол
ствия и болки, представи и
вол
еви импулси просто изчезва.
Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне. По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н. Носител на всички тях обаче е астралното тяло.
Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва.
То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло. Така е по време на будност, но не и по време на сън. В последния случай астралното тяло се отделя от физическото и етерно тяло и приема една друга форма, различна от тази, която му е свойствена докато трае връзката му с физическото и етерното тяло. И задача на свръхсетивното познание е тъкмо да изучи тази друга форма на съществувание.
към текста >>
За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удо
вол
ствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло.
Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне. По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н. Носител на всички тях обаче е астралното тяло. Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние.
За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло.
Така е по време на будност, но не и по време на сън. В последния случай астралното тяло се отделя от физическото и етерно тяло и приема една друга форма, различна от тази, която му е свойствена докато трае връзката му с физическото и етерното тяло. И задача на свръхсетивното познание е тъкмо да изучи тази друга форма на съществувание. За сетивното наблюдение астралното тяло изчезва веднага след заспиване. Свръхсетивното наблюдение обаче може да го проследи даже и в периода преди то отново да е завладяло физическото и етерното тяло по време на събуждането.
към текста >>
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удо
вол
ствия, болки и т.н., то не остава бездейно.
Всяко вникване в резултатите от свръхсетивното наблюдение прави понятни и всички физически процеси и такова потвърждение е винаги нещо желателно. Ако някой отказва да си служи с дадените по-нататък в книгата средства за свръх сетивно наблюдение, той може да направи следното. Първоначално той може да приеме наготово данните от свръхсетивното познание и да ги приложи в своето разбиране на видимите процеси и явления. Така той ще открие, че сега животът става вече ясен и разбираем. Колкото по-подробно и точно наблюдава обикновения живот, толкова по-бързо ще стигне до това убеждение.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно.
Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
към текста >>
Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им поз
вол
яват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти.
Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън".
към текста >>
В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произ
вол
но.
Какво постига тук сънуването от един сетивен факт? Това, което сетивата биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи. В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот.
В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно.
Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи. Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си. Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо.
към текста >>
Обаче те изразяват сим
вол
ично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня. Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания.
към текста >>
Сънят създава сим
вол
и; той е ненадминат сим
вол
ист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни сим
вол
и.
Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи. Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи.
Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня. Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания. Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея.
към текста >>
Усещането за прекалена топлина е прераснало в сим
вол
ичния образ на огъня.
Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи. Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си. Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо.
Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня.
Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания. Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея. Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта. И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук.
към текста >>
Произ
вол
ът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
към текста >>
Мисли, чувства и
вол
я са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло. Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят.
към текста >>
Все още съществуващото етерно тяло поз
вол
ява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина.
Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот.
Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина.
Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си.
към текста >>
И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло поз
вол
ява.
Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло.
И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява.
Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада. Докато етерното тяло на човека е все още запазено, съществува и известна пълнота на спомена. Тази пълнота, това съвършенство на спомена обаче постепенно изчезва след като етерното тяло изгуби формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло, и която е подобна на физическото тяло.
към текста >>
Но дори и в този момент възникват причини, които не поз
вол
яват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят.
Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят.
В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
към текста >>
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задо
вол
яване от духовния свят, в който е потопен.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва.
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата.
към текста >>
Не само, че трите тела се борят за задо
вол
яване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задо
вол
яване не съществуват никакви обекти в духовния свят.
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи.
Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят.
Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи.
към текста >>
Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задо
вол
ени вътре в телата.
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза.
Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата.
С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата.
към текста >>
Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задо
вол
яват чрез телесните органи.
Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза.
Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи.
Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
към текста >>
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задо
вол
ени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага.
към текста >>
Удо
вол
ствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа.
Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него.
към текста >>
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задо
вол
яването на тези желания.
Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта.
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания.
Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено.
към текста >>
Удо
вол
ствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н.
Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания.
Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н.
След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода.
към текста >>
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удо
вол
ствие, тази потребност ще остане незадо
вол
ена.
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи.
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена.
Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
към текста >>
Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задо
вол
ено.
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи.
Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено.
Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване.
към текста >>
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удо
вол
ствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задо
вол
и.
След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода.
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи.
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен.
към текста >>
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задо
вол
яване няма никаква възможност.
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи.
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа".
към текста >>
Дори когато подобно желание е задо
вол
ено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава.
Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза.
Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава.
Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън". Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно. Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи.
към текста >>
И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задо
вол
ят само с помощта на физическите органи.
И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън". Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно. Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство.
И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи.
Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта. Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха. Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане.
към текста >>
Само че сега той ще изживее не удо
вол
ствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил.
Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година.
Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил.
От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят.
към текста >>
В действителност чрез задо
вол
яването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят.
В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният.
към текста >>
Когато обаче Азът се стреми към такова задо
вол
яване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът.
Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
към текста >>
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задо
вол
ени само чрез тях.
Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях.
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят.
към текста >>
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задо
вол
ими в духовния свят.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят.
Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
към текста >>
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които поз
вол
яват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят.
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
към текста >>
Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него е
вол
юция на човека.
Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново. Това, което става с човека от раждането до смъртта и после отново до следващото раждане, се повтаря. Човек винаги се връща на Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния свят. И все пак не съществува едно непрекъснато повторение без начало и край; от определени форми на съществувание човек преминава в такива, каквито описваме сега, докато в бъдеще той ще премине към съвсем други форми на съществувание.
Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него еволюция на човека.
Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в основата на живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили.
към текста >>
Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадо
вол
ителни.
Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н. Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби.
Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни.
То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда.
към текста >>
Също толкова незадо
вол
ителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността".
Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят. За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността".
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
към текста >>
То не може да задо
вол
и противниковата страна, чиито възражения са напълно основателни: Общо взето, такова позоваване на свръхсетивни Същества, не спомага с нищо за разбирането на фактите.
Металните части на часовника не могат сами да се сглобят, така че от това да произлезе движението на стрелките, следователно някъде там трябва да има нещо духовно, което да се грижи за движението на стрелките. Спрямо подобно изказване, за предпочитане е да се вслушаме в гласа на този, който казва: О, аз не искам да се тревожа повече за такива „мистични" същества, които движат стрелките; аз се стремя да изуча механичните връзки, чрез които това става възможно. Следователно, важно е не само да знаем, че зад един механизъм, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят); важно е да вникнем в мислите, които са съществували в духа на часовникаря преди изработването на часовника. Тези мисли могат после да бъдат отново открити в механичното устройство на часовника. Всяко мечтателство и фантазиране за свръхсетивните сили внася само объркване.
То не може да задоволи противниковата страна, чиито възражения са напълно основателни: Общо взето, такова позоваване на свръхсетивни Същества, не спомага с нищо за разбирането на фактите.
Естествено, подобни противници могат да кажат същото и за точно определени данни на Духовната Наука. Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят. Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот.
към текста >>
Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му поз
вол
и да поправи своята грешка.
Естествено, подобни противници могат да кажат същото и за точно определени данни на Духовната Наука. Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят. Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот.
Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка.
Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
към текста >>
Той може да изтъкне, че е непоз
вол
ено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път. Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними.
към текста >>
Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задо
вол
ително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт.
Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество. И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с е
вол
юцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество.
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>
80.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тя посочва такива състояния от планетарната е
вол
юция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя.
Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса. Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество. Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда. Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие.
Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя.
Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят.
към текста >>
Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната е
вол
юция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини.
Впрочем, отговорът на тези въпроси е възможен само, ако проследим развитието на планетата Земя в духовно научен смисъл. Подобно изследване ни отвежда до самото начало на нашата планета. Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения.
Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини.
Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления. В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата.
към текста >>
За пътищата, които поз
вол
яват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
към текста >>
Ако човек постигне онази степен, която му поз
вол
ява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса.
Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие.
към текста >>
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените е
вол
юционни периоди, не е нещо невъзможно.
Обаче Тайната Наука може да стигне още по-нататък. И тогава тя открива, че целият този процес се е повторил още два пъти. С други думи, нашата Земя е минала през три планетарни състояния,разделени от междинни периоди на чисто духовно съществувание. И колкото по-назад във времето проследяваме поредните въплъщения на Земята, толкова по-фина и по-фина става материята. Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук?
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно.
Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили. Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото.
към текста >>
А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и сим
вол
и за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н.
А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение. По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните. И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека.
към текста >>
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удо
вол
ствието и страданието, желанията и страстите.
Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите.
Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност?
към текста >>
Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удо
вол
ствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло.
Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести. Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси. В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот. Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането.
Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло.
А насладите, удоволствията, страстите и т.н. имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество. Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството.
към текста >>
А насладите, удо
вол
ствията, страстите и т.н.
Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси. В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот. Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането. Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло.
А насладите, удоволствията, страстите и т.н.
имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество. Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н.
към текста >>
Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга е
вол
юционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества.
Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност.
Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества.
Това познание се изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек. Впрочем, когато тук говорим за „физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека. Напротив, необходима е много внимателна разлика между физическото тяло и минералното тяло. Физическото тяло е това, което се управлява от физическите закони, валидни днес и за минералното царство. Днешното физическо тяло на човека не само се управлява от тези физически закони; освен тях то е пропито от минерални вещества.
към текста >>
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката
вол
я.
Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо. Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля.
Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
към текста >>
Тук няма нищо друго освен
вол
я.
Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо. Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля.
Тук няма нищо друго освен воля.
Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли").
към текста >>
Ако проследим откъде идва тази „
вол
я", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „
вол
ята" от самите себе си.
Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние.
Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си.
След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство:
към текста >>
След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с
вол
ята.
Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си.
След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята.
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили").
към текста >>
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества
вол
я, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята.
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло.
към текста >>
Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват
вол
я, ще наречем „Духове на
Вол
ята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли").
Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли").
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло.
към текста >>
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „
Вол
ята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн.
Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли").
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн.
Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
към текста >>
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" поз
вол
яват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество.
Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество.
„Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн.
към текста >>
Те не могат да си кажат: „Аз съм тук", а приблизително: „Моето обкръжение ми поз
вол
ява да съм тук".
Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят. Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието. Ще ги наречем „Духове на Огъня". (В езотеричното християнство: „Архангелои", „Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво усещане. Този факт им дава възможността да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват.
Те не могат да си кажат: „Аз съм тук", а приблизително: „Моето обкръжение ми позволява да съм тук".
Те „възприемат" и техните възприятия се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. В известен смисъл тези светлинни действия са техният „Аз". Това им при дава един особен вид съзнание. Можем да го определим като образно съзнание. То може да се сравни още със „сънищното" съзнание, т.е.
към текста >>
Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им поз
вол
ява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня.
Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи. Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание.
Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня.
Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове. След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно.
към текста >>
Този вътрешен живот поз
вол
ява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн.
Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път.
Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн.
Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение.
към текста >>
Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на
Вол
ята" („Престолите").
Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин. В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни.
Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на Волята" („Престолите").
В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание. Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите. То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят. На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята".
към текста >>
На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на
Вол
ята".
Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на Волята" („Престолите"). В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание. Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите. То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят.
На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята".
По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
към текста >>
В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка
вол
я в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите".
То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят. На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще.
В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите".
А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на Волята". Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят. Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз.
към текста >>
Регулаторите са „Духовете на
Вол
ята".
По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
Регулаторите са „Духовете на Волята".
Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят. Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия.
към текста >>
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на
Вол
ята".
Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си. Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия. Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си.
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята".
Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
към текста >>
„Духовете на
Вол
ята" действуват през всички описани състояния.
" трябва окончателно да спре при описаните по-горе Сатурнови състояния. Защото тук стигаме до една област, където Съществата и процесите нямат повече своето оправдание чрез това, от което са произлезли, а чрез това, което са те самите. В резултат на Сатурновото развитие се оформя зародишът на човека. Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме. Не трябва да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния Сатурнов стадий.
„Духовете на Волята" действуват през всички описани състояния.
Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период. Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара. Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време. Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите.
към текста >>
Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на
Вол
ята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време.
Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме. Не трябва да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния Сатурнов стадий. „Духовете на Волята" действуват през всички описани състояния. Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период. Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара.
Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време.
Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите. Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това.
към текста >>
Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на
Вол
ята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н.
Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период. Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара. Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време. Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите.
Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н.
При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това. Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности. Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън. Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове.
към текста >>
След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на
Вол
ята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва.
Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове. Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне".
След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва.
Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло.
към текста >>
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от
вол
я, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн. И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
* * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища.
към текста >>
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им поз
вол
ила да станат носители на самостоятелно етерно тяло.
От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел. Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен.
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло.
Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух".
към текста >>
След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече поз
вол
ява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период.
След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими).
към текста >>
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удо
вол
ствие и неудо
вол
ствие.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
към текста >>
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието.
Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието.
Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
към текста >>
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удо
вол
ствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието".
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода".
към текста >>
Така те напредват нормално в хода на своята е
вол
юция.
Едното от тези небесни тела, преродено, но по-префинено Слънце. Другото е същинската нова формация, „Старата Луна", която представлява след Сатурн и Слънце третото планетарно въплъщение на нашата Земя. От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само „топлината" и „въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и „водата". Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
Така те напредват нормално в хода на своята еволюция.
Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце. Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие. Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло. От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации.
към текста >>
Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова е
вол
юция.
Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло. От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации. Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения.
Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция.
Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло.
към текста >>
Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на
Вол
ята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло.
Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло. От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации. Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция.
Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло.
Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент.
към текста >>
Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова е
вол
юция.
Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга.
Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция.
Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение.
към текста >>
Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение
вол
ев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето.
Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция.
Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето.
Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение. За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение.
към текста >>
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, поз
вол
яваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Поради тази причина втората част стана по-самостоятелна от първата. В първата част можеха да възникват само такива състояния на съзнанието, в които живееха Слънчевите Същества. Във втората част откриваме един вид мирово съзнание, каквото бе присъщо на Сатурн, само че на една нова и по-висока степен. Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като „образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като „образ на Слънцето". Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа.
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание.
към текста >>
Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите е
вол
юционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества.
След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание. Тази смяна беше съпровождана и от едно изменение на човешкия предшественик в чисто материален смисъл. От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше. От физическа гледна точка, в споменатите Лунни царства наблюдаваме огромно разнообразие. Минералите-растения, растенията-животни и човеците-животни са от различни групи.
Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите еволюционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества.
Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период. Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето. И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества.
към текста >>
Същото важи и за всички е
вол
юционни степени на Слънцето.
От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше. От физическа гледна точка, в споменатите Лунни царства наблюдаваме огромно разнообразие. Минералите-растения, растенията-животни и човеците-животни са от различни групи. Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите еволюционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества. Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период.
Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето.
И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества. Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава.
към текста >>
Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката е
вол
юция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела.
Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
към текста >>
Сега вече то може да изпитва не само удо
вол
ствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си.
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си.
То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления.
към текста >>
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удо
вол
ствие.
Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н.
към текста >>
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудо
вол
ствие.
Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства. Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие.
По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н. само външната страна на нещата.
към текста >>
Само че образите на лунното съзнание не са произ
вол
ни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид сим
вол
и и съответстват на външните процеси.
Едни части се сгъстяват, други се разреждат. Всичко това се извършва така, че човешките същества не го чуват и виждат непосредствено; обаче в човешкото съзнание то пробужда образи. Тези образи можем да сравним с образите на сънищното съзнание, т.е. с образите, които съвременният човек има по време на своите сънища. Когато например един предмет пада на земята, спящият човек не възприема действителното събитие, а даден образ: Примерно, че някой стреля.
Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси.
Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
към текста >>
Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен
вол
ев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик.
с образите, които съвременният човек има по време на своите сънища. Когато например един предмет пада на земята, спящият човек не възприема действителното събитие, а даден образ: Примерно, че някой стреля. Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия.
Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик.
Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи. Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях.
към текста >>
Въпреки че представите на лунното съзнание са само сим
вол
и на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.
към текста >>
На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не поз
вол
яват на човешкото
втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха.
На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в е
вол
юционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности.
След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности.
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
към текста >>
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които поз
вол
яваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени. Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание.
към текста >>
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата е
вол
юционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание.
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание.
За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени. Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание. Тази предварителна степен от развитието на Земята е като едно повторение на Сатурновия период, само че на по-високо равнище.
към текста >>
След като то е достатъчно напреднало в своето развитие, всички Същества трябва отново да преминат в една по-висша форма на битие, преди етерното тяло да осъществи напредък в своята е
вол
юция, физическото тяло трябва да бъде един вид претопено, за да може през следващата епоха да приеме в себе си напредналото етерно тяло.
Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание. Тази предварителна степен от развитието на Земята е като едно повторение на Сатурновия период, само че на по-високо равнище. Защото сега, както и през Сатурновия период, висшите Същества работят само върху физическото тяло.
След като то е достатъчно напреднало в своето развитие, всички Същества трябва отново да преминат в една по-висша форма на битие, преди етерното тяло да осъществи напредък в своята еволюция, физическото тяло трябва да бъде един вид претопено, за да може през следващата епоха да приеме в себе си напредналото етерно тяло.
След този междинен период, посветен на една по-висша форма на съществувание, настъпва известно повторение на Слънчевото развитие, само че на по-високо равнище. То цели усъвършенствуване на етерното тяло. След нов промеждутък от време, същото става и с астралното тяло в едно повторение на Лунния период. Сега да насочим поглед върху събитията след приключването на третото от описаните повторения. Всички Същества и сили отново се намират в едно чисто духовно състояние.
към текста >>
След определен момент от планетарната е
вол
юция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея.
Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло. От духовния свят той поглежда на долу като към земна собственост и усеща: „Сега това ти принадлежи." Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива.
След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея.
Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция. И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи.
към текста >>
Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му поз
вол
ила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло.
в образите на висшите Същества, които действуваха в този елемент. И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като израз на издигнатите над него Същества. Поради сгъстяването на земната форма на човека, тези образи в неговото съзнание претърпяха известна промяна. Към течния елемент се прибавя и твърдият. Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества.
Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло.
Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло. Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система. Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата".
към текста >>
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един сим
вол
ичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад сим
вол
а е скрит един духовен факт.
На обикновен език е трудно да се опише какви бяха действията на посочените духовни Същества върху човека през този толкова отдалечен период от време. Ние не трябва да си ги представяме нито като съвременните природни влияния, нито пък като въздействията, които един човек упражнява с думи върху друг, пробуждайки в него вътрешни сили на съзнанието, така че той успява да вникне в нещо, или да развие дадена добродетел, даден порок. Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност.
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие. Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа.
към текста >>
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна
вол
я, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи.
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят.
към текста >>
По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на „Духовете на Формата", „Духовете на Движението", „Духовете на Мъдростта" и „Престолите" („Духовете на
Вол
ята").
Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло. През нощта това действие спираше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха вън от физическото и етерното тяло. През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата".
По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на „Духовете на Формата", „Духовете на Движението", „Духовете на Мъдростта" и „Престолите" („Духовете на Волята").
По този начин вредните въздействия, които се натрупваха в човека през деня поради грешките на астралното тяло, бяха отстранявани. След като човеците умножаваха своя брой по Земята, в потомците липсваха вече причини, за да не се въплъщават в тях човешки души. Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н. се насочиха отново към Земята.
към текста >>
И доколкото развитието на човешкото съзнание поз
вол
яваше, то можеше да предвиди как трябва да протекат събитията според предначертания план.
Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания. Ще споменем само някои от тях. До този момент в своите действия човешката душа се ръководеше от намеренията на висшите духовни Същества. Планът за всичко, което трябваше да се направи, беше предварително определен.
И доколкото развитието на човешкото съзнание позволяваше, то можеше да предвиди как трябва да протекат събитията според предначертания план.
Това съзнание, способно да се пренася в бъдещето, угасна след като булото на земните възприятия се издигна пред откровенията на висшите духовни Същества; в тези възприятия се изгубиха и истинските сили на Слънчевите Същества. Отсега нататък бъдещето стана несигурно. За пръв път в душата се породи чувството на страх. Страхът е пряка последица от заблуждението. От друга страна обаче става ясно, че луциферическите влияния правят човека независим от определени сили, спрямо които по-рано той беше напълно пасивен.
към текста >>
Защото всички те са възникнали в резултат на е
вол
юционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества.
Дори и през онези епохи, те можеха да приемат в себе си човешки души, но такива, които в началото на Земното развитие не бяха достатъчно узрели, за да понесат съприкосновението с огъня. Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души. Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система.
Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества.
Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци". Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло.
към текста >>
Тази категория човеци допускаше такъв произ
вол
в действията на стаената в тях „Азова" искра, че предизвикваше в околната среда мощни и вредни огнени колизии.
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло. При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия.
Тази категория човеци допускаше такъв произвол в действията на стаената в тях „Азова" искра, че предизвикваше в околната среда мощни и вредни огнени колизии.
По следствието от всичко това беше една неописуема земна катастрофа. Огнените бури унищожиха голяма част от Земята, а заедно с нея и изпадналите в заблуждение човеци. Само малка част от тях, остана незасегната от грешки и заблуждения, можа да се спаси върху една област на Земята, която беше пощадена от покварата на човешките влияния. Особено подходящо обиталище за новото човечество се оказа онази територия от Земята, която днес е покрита от Атлантическия океан. Към нея се отправиха най-запазените от поквара човеци.
към текста >>
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната е
вол
юция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества. И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци.
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос. Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята". Съвсем други оракули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени се издигаха само до онези Същества, които можеха да им се открият като съответни „висши Азове" в техните етерни тела. Така възникнаха последователи на Сатурновата, Юпитеровата, Марсовата мъдрост.
към текста >>
Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в сим
вол
и; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи.
Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия.
Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи.
Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха. Една такава способност е говорът. Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло. Първоначално след отделянето на Луната, човекът се усещаше свързан с физическите си предшественици чрез груповия Аз.
към текста >>
По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, поз
вол
яващи му непосредствена връзка с духовния свят.
Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят.
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди.
към текста >>
Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в сим
вол
и и знаци.
Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни. От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец.
Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци.
Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна. Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят. За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени. Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение.
към текста >>
Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката
вол
я нямаше вече никакво влияние.
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека.
Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние.
Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало. Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин.
към текста >>
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида поз
вол
и появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека.
Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси.
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят.
към текста >>
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, поз
вол
яващи съзерцателния достъп в духовния свят.
В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността.
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта.
към текста >>
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите сим
вол
и на своите особени духовни сили.
Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили.
След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят.
към текста >>
Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задо
вол
яваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг.
Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман.
към текста >>
81.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Настъпва един вид не
вол
но себепробуждане.
Пробуждането на душата за подобно по-висше състояние на съзнанието може да се нарече Посвещение (Инициация). Средствата за Посвещение извеждат човекът от обикновеното дневно съзнание и го насочват към такава душевна дейност, при която той започва да си служи с духовни органи за наблюдение. Всяка душа носи в себе си тези органи като зародиши от по-рано. Тези зародиши трябва да бъдат развити. Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи.
Настъпва един вид неволно себепробуждане.
Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи. От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота. Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват.
към текста >>
От духовния свят в неговата
вол
я се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи.
От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват. Те обаче не трябва да ни карат да мислим, че единствено правилното е да изчакваме такъв вид Посвещение и да не правим нищо, за да го постигнем чрез усърдно обучение. Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила. Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи. Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят.
към текста >>
Към такава личност, ние й поз
вол
яваме да се намесва в най-скритата светиня на душата."
Някой може да каже: „Развитието на вътрешните душевни способности обхваща най-скритата светиня на човека. То включва в себе си преобразяване на цялото човешко същество. Обикновено човек не може сам да си измисли средствата за подобно преобразяване. Как се навлиза в един по-висш свят, знае само този, който познава пътя от своя лична опитност. И когато се обръщаме.
Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата."
За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха. Защото не става дума за това, дали някому се съобщава нещо устно, или пък че определена личност, разполагаща с тези средства, ги описва в дадена книга, за да ги научи от там друго лице. Има личности, които действително познават правилата за развитието на духовните възприемателни органи и застъпват мнението, че тези правила изобщо не трябва да се публикуват. Подобни лица в повечето случаи смятат за недопустимо разгласяването на определени истини за духовния свят. Що се отнася до съвременната епоха от развитието на човечеството, подобен възглед трябва да се разглежда като остарял.
към текста >>
Обучението, което разглеждаме тук, дава на всеки, който има
вол
ята да се устреми към по-висока степен на развитие, подходящите средства, за да бъде предприето цялостното преобразяване на душата.
Но след като ги приложи в своя духовен живот, те действуват по такъв начин, че човек успява сам да намери пътя за по-нататъшното си развитие. Този път се оказва правилен, само ако човек вникне с безпогрешен поглед в изминатите досега степени. Подобни факти могат да предизвикат опасения срещу духовния път на познание. Но тези опасения изчезват, когато вникнем в самата същност на човешкото развитие, което предопределя и съответния вид обучение. Наред с това развитие ще засегнем накратко и други методи на обучение.
Обучението, което разглеждаме тук, дава на всеки, който има волята да се устреми към по-висока степен на развитие, подходящите средства, за да бъде предприето цялостното преобразяване на душата.
Съмнителната намеса в живота на ученика би била само тази, при която учителят предприема това преобразяване с помощта на средства, които не подлежат на съзнателен контрол от страна на ученика. С такива средства обаче не си служи нито едно истинско ръководство на духовното развитие в нашата съвременност. Истинското ръководство не прави от ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило.
към текста >>
Ако човек има
вол
ята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения.
При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване. Днес истинската Духовна Наука предлага само такива правила, спрямо които здравият разум може да упражни своите права.
Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения.
Възраженията срещу системно обучение за постигането на по-висше съзнание няма да го смущават. Дори за личност, която вече има вътрешната зрялост,необходима за самопробуждането на духовните възприемателни органи, едно обучение не само че не е излишно, а напротив то е особено подходящо. Защото само в отдел ни случаи подобна личност преди своето самопосвещение успява да избегне погрешните и опасни странични пътища. Обучението и спестява тези отклонения и я води напред. Когато за тази душа настъпи такова самопосвещение, това се дължи на обстоятелството, че в предишните си съществувания тя е постигнала съответната зрялост.
към текста >>
Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена
вол
я.
Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане.
Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля.
Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят. Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм.
към текста >>
В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които поз
вол
яват на душата, в хода на нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния свят.
Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение. Всичко, което в тази област се отнася по друг начин към човека, е не духовно обучение, а негова пародия. Следващото изложение трябва да се разбира в смисъла на казаното тук. Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго същество.
В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които позволяват на душата, в хода на нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния свят.
* * * * * Скокът към свръхсетивното съзнание може да се осъществи само от равнището на обикновеното будно съзнание. Преди своето издигане до новото съзнание, душата живее именно в него. В хода на обучението, и се дават средствата, за да извърши този преход. Едни от първите средства, които обучението дава, са валидни и за обикновеното дневно съзнание.
към текста >>
В този смисъл, най-добри са сим
вол
ните представи.
Те се различават от представите на будното дневно съзнание, които имат задачата да изобразят един сетивно възприеман предмет. Колкото по-точно вършат това, толкова по-истинни са те. Тяхната задача е да бъдат истинни тъкмо в този смисъл. Представите, на които трябва да се отдаде душата с оглед на духовното обучение, нямат такава задача. Те са изградени не, за да изобразят един външен обект, а за да действуват пробуждащо върху душата чрез особените свойства, които притежават.
В този смисъл, най-добри са символните представи.
Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика. Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия.
към текста >>
И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната
вол
я на ученика.
Те са изградени не, за да изобразят един външен обект, а за да действуват пробуждащо върху душата чрез особените свойства, които притежават. В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа.
И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика.
Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия. Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят. До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото.
към текста >>
Ето защо сим
вол
ните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при сим
вол
ните, които са образувани от собствената душевна енергия.
В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика.
Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия.
Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят. До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи.
към текста >>
Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната
вол
я, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет.
Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа. Най-напред подобна представа трябва да бъде изградена в самата душа. Това може да стане по следния начин: Да си представим едно растение, както пуска своите корени в почвата, как покарва лист след лист, как израства и дава цвят. А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението.
към текста >>
Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една сим
вол
на представа.
Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа.
Най-напред подобна представа трябва да бъде изградена в самата душа. Това може да стане по следния начин: Да си представим едно растение, както пуска своите корени в почвата, как покарва лист след лист, как израства и дава цвят. А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението. Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и воля, докато растенето е приковано към почвата.
към текста >>
Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и
вол
я, докато растенето е приковано към почвата.
Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа. Най-напред подобна представа трябва да бъде изградена в самата душа. Това може да стане по следния начин: Да си представим едно растение, както пуска своите корени в почвата, как покарва лист след лист, как израства и дава цвят. А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението.
Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и воля, докато растенето е приковано към почвата.
Но да си припомним и друго: че несъмнено, човек е по-съвършен от растението, обаче в замяна на това аз виждам у него свойства, които не откривам при растението, и поради тяхното отсъствие, растението в известен смисъл може да се яви пред мен като по-съвършено от човека. Човекът е изпълнен от страсти и горещи желания; в своето поведение той се ръководи от тях. При него мога да говоря за заблуждения поради неговите страсти и инстинкти. При растението аз виждам както следва лист по лист чистите закони на растежа, как спокойно и безстрастно от варя своите цветове пред девствените слънчеви лъчи. Тогава мога да си кажа: да, човекът има една по-голяма степен на съвършенство спрямо растението, обаче то е за сметка на това, че към явяващите ми се в такава чистота растителни сили, той е прибавил към своята същност инстинкти желания и страсти.
към текста >>
Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в сим
вол
на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза.
Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа.
Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза.
Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа.
към текста >>
В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една сим
вол
на представа.
Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие.
В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа.
След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа. Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг. Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани.
към текста >>
След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната сим
вол
на представа.
Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа.
След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа.
Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг. Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание.
към текста >>
Той идва като сим
вол
на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг.
Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа. Да си представим един черен кръст.
Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг.
Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание. Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно. В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ.
към текста >>
Тези рози да бъдат сим
вол
на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти.
И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа. Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг.
Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти.
Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание. Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно. В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ. Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа.
към текста >>
В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един сим
вол
, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този сим
вол
.
Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг. Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание. Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно.
В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ.
Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо. Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека.
към текста >>
Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава сим
вол
на представа.
Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание. Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно. В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ.
Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа.
Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо. Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване.
към текста >>
Само посоченият сим
вол
трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо.
Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно. В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ. Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа.
Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо.
Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване. Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак.
към текста >>
Не е без значение, че горният сим
вол
беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека.
В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ. Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо.
Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека.
Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване. Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак. А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване.
към текста >>
Защото въздействието на такъв сим
вол
зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване.
Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо. Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека.
Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване.
Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак. А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване. Колкото по-дълго успее да се задържи човек в тази област, без да допусне намесата на друга, смущаваща представа, толкова по-действен е целият процес.
към текста >>
Ако прибегнем към подобен сим
вол
, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка.
Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо. Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване.
Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка.
Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак. А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване. Колкото по-дълго успее да се задържи човек в тази област, без да допусне намесата на друга, смущаваща представа, толкова по-действен е целият процес. И все пак добре е, ако извън времето, което посвещаваме на вглъбяването, често повтаряме изграждането на образа чрез съответни мисли и чувства по гореописания начин, за да не избледнее общото усещане.
към текста >>
Ето как сим
вол
ът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак.
Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо. Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване. Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли.
Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак.
А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване. Колкото по-дълго успее да се задържи човек в тази област, без да допусне намесата на друга, смущаваща представа, толкова по-действен е целият процес. И все пак добре е, ако извън времето, което посвещаваме на вглъбяването, често повтаряме изграждането на образа чрез съответни мисли и чувства по гореописания начин, за да не избледнее общото усещане. Колкото по-голямо търпение проявяваме за редовното обновяване на процеса, толкова по-значителен става образът за душата. (В моята книга „Как се добиват познания за висшите светове?
към текста >>
Такъв сим
вол
, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата.
Колкото по-голямо търпение проявяваме за редовното обновяване на процеса, толкова по-значителен става образът за душата. (В моята книга „Как се добиват познания за висшите светове? " са дадени и други средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са описаните там медитации върху поникването и умирането на едно растение, върху дремещите в едно растително семе растежни сили, върху формите на кристалите и т.н. Тук в тази книга трябваше да покажем само с един пример същността на медитацията.)
Такъв символ, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата.
Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н. Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят.
към текста >>
Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като сим
вол
, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н.
" са дадени и други средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са описаните там медитации върху поникването и умирането на едно растение, върху дремещите в едно растително семе растежни сили, върху формите на кристалите и т.н. Тук в тази книга трябваше да покажем само с един пример същността на медитацията.) Такъв символ, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата. Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности.
Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н.
Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят. Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява.
към текста >>
Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един сим
вол
.
Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н. Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят.
Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ.
В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява. Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение. Истинската задача е да бъде даден тласък в развитието на дремещите душевни способности. Медитациите могат да се съсредоточат и само върху определени чувства, усещания и т.н. Подобни медитации се оказват особено резултатни.
към текста >>
От предходното изложение е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитацията) е средство за постигане на познание за висшите светове, както и че не всяка произ
вол
на представа води към този път, а само такава, която е изградена според описания начин.
Всяко прекаляваме в тази посока трябва да се избягва. В хода на упражненията се постига един вътрешен усет, който подсказва на ученика как да постъпва в това отношение. По правило тези медитативни упражнения трябва да се правят продължително време, преди да се доловят техните последици. Това, което безусловно се изисква за духовното обучение е: търпение и постоянство. Ако човек не буди в себе си тези две качества и не продължи своите упражнения в пълно спокойствие, така че търпението и постоянството непрекъснато да определят основното му душевно настроение, той не може да постигне много.
От предходното изложение е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитацията) е средство за постигане на познание за висшите светове, както и че не всяка произволна представа води към този път, а само такава, която е изградена според описания начин.
Пътят, който описваме тук, води най-напред до което се нарича имагинативно познание. То е първата по-висша степен на познанието. Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание". Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения.
към текста >>
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени сим
вол
и или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание". Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп.
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
към текста >>
Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените сим
вол
ни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произ
вол
но въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни.
В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване.
Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни.
Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди. Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност.
към текста >>
Обаче спрямо онези сим
вол
и, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни.
Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди. Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание.
към текста >>
Защото сим
вол
ите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно.
към текста >>
Сим
вол
ите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят.
Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно. Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея.
Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят.
Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество.
към текста >>
И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие
вол
ята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи.
Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи. Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията.
И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи.
Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго.
към текста >>
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези сим
вол
и или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят.
На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят.
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят.
Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието.
към текста >>
Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не поз
вол
ява то да се изплъзва от вниманието.
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите.
Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието.
Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия. Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло. А смущенията от страна на външния сетивен свят, както и техните последствия проявяващи се като спомени са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани. Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние.
към текста >>
На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена
вол
я може да победи този егоизъм.
В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм.
Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат. Ето защо обучението на волята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение. За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили. В постигнатия имагинативен свят човек трябва да за личи себе си.
към текста >>
Ето защо обучението на
вол
ята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение.
И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка. На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат.
Ето защо обучението на волята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение.
За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили. В постигнатия имагинативен свят човек трябва да за личи себе си. Срещу това обаче се борят най-яростните инстинкти на егоизма. Лесно може да възникне убеждението, че упражненията за духовното обучение са нещо странично, което не държи сметка за моралното развитие на душата.
към текста >>
Който има силната
вол
я да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение.
Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия. В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно.
Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение.
Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага. Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията. Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата.
към текста >>
Това равнище на мисленето поз
вол
ява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата. Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него. Истинското обучение винаги посочва на окултния ученик определени качества, които той трябва да развие с помощта на съответните упражнения. Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля.
към текста >>
Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и
вол
я.
Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията. Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата. Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него. Истинското обучение винаги посочва на окултния ученик определени качества, които той трябва да развие с помощта на съответните упражнения.
Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля.
Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз. От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път. В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност.
към текста >>
Душата би могла да остави мислите си да бродят произ
вол
но насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции.
Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз. От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път. В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност.
Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции.
Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота. Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция. И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения. Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел. Мисленето трябва да възпита в себе си вътрешна устойчивост и способността да се придържа строго към определен предмет.
към текста >>
Душата трябва да стане господар в областта на
вол
ята, така както тя е господар в света на мислите.
Кога са били изнамерени моливите и т.н., т.н., такъв човек със сигурност нагажда своите представи към действителността много повече, отколкото онзи, който размишлява за произхода на човека, или за това какво представлява животът. За света на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие можем да научим много повече с помощта на прости мисловни упражнения, отколкото чрез сложни идеи. Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила. След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони. И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли.
Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите.
И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия.
към текста >>
В него възникват едни или други човешки стремежи, и
вол
ята започва да се бори за тяхното осъществяване.
Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила. След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони. И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли. Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите. И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот.
В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване.
За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия. И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадоволеност може да внесе безпорядък в целия душевен живот. В този случай, едно елементарно, но добро упражнение, изисква следното: Месеци наред, в точно определено време, човек сам да си заповяда „Днес в „тази минута" ти ще извършиш „това".
към текста >>
Незадо
вол
еният порив и колебанията в света на
вол
ята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия.
Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите. И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели.
Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия.
И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадоволеност може да внесе безпорядък в целия душевен живот. В този случай, едно елементарно, но добро упражнение, изисква следното: Месеци наред, в точно определено време, човек сам да си заповяда „Днес в „тази минута" ти ще извършиш „това". Така постепенно стигаме дотам, че да определяме съвсем точно времето и начина на изпълнение. А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: „искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже „Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ).
към текста >>
И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадо
вол
еност може да внесе безпорядък в целия душевен живот.
И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия.
И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадоволеност може да внесе безпорядък в целия душевен живот.
В този случай, едно елементарно, но добро упражнение, изисква следното: Месеци наред, в точно определено време, човек сам да си заповяда „Днес в „тази минута" ти ще извършиш „това". Така постепенно стигаме дотам, че да определяме съвсем точно времето и начина на изпълнение. А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: „искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже „Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ). А сам той изрича: „Да живееш в идеята, означава да третираш невъзможното така, сякаш то е възможно" (Гьоте, Сентенции в проза.) Но подобни изказвания не трябва да служат като възражения срещу нашата теза.
към текста >>
Защото изискването, което Гьоте и неговата ясновидка (Манто) поставят, може да бъде изпълнено, само ако към осъществимото, чрез своята силна
вол
я, човек прибави и третирането на „невъзможното" като нещо възможно.
В този случай, едно елементарно, но добро упражнение, изисква следното: Месеци наред, в точно определено време, човек сам да си заповяда „Днес в „тази минута" ти ще извършиш „това". Така постепенно стигаме дотам, че да определяме съвсем точно времето и начина на изпълнение. А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: „искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже „Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ). А сам той изрича: „Да живееш в идеята, означава да третираш невъзможното така, сякаш то е възможно" (Гьоте, Сентенции в проза.) Но подобни изказвания не трябва да служат като възражения срещу нашата теза.
Защото изискването, което Гьоте и неговата ясновидка (Манто) поставят, може да бъде изпълнено, само ако към осъществимото, чрез своята силна воля, човек прибави и третирането на „невъзможното" като нещо възможно.
Спрямо света на чувствата в хода на духовното обучение душата трябва да постигне определено спокойствие. За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума.
към текста >>
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удо
вол
ствието и страданието, на радостта и болката.
А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: „искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже „Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ). А сам той изрича: „Да живееш в идеята, означава да третираш невъзможното така, сякаш то е възможно" (Гьоте, Сентенции в проза.) Но подобни изказвания не трябва да служат като възражения срещу нашата теза. Защото изискването, което Гьоте и неговата ясновидка (Манто) поставят, може да бъде изпълнено, само ако към осъществимото, чрез своята силна воля, човек прибави и третирането на „невъзможното" като нещо възможно. Спрямо света на чувствата в хода на духовното обучение душата трябва да постигне определено спокойствие.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката.
Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удо
вол
ствието и неудо
вол
ствието.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява.
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник.
към текста >>
Той трябва да съизживява в пълен размер удо
вол
ствието и страданието, без да допуска не
вол
ен израз на своите чувства.
Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време.
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана.
към текста >>
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а не
вол
ният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения.
към текста >>
Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произ
вол
ното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното.
Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче. Всички обърнали глави, за да не виждат грозната гледка. Обаче Христос Исус заговорил с удивление за красивите зъби на животното. Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото.
Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното.
След като човек се удивлява пред „красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби. Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките истината. След като човек се стреми да поддържа непосредствена и жива възприемчивост към нови изживявания, мисленето, във връзка с волята, достига определена зрялост. За ученика изречението: „Това аз още не съм чувал, в това не вярвам" губи всякакъв смисъл.
към текста >>
След като човек се стреми да поддържа непосредствена и жива възприемчивост към нови изживявания, мисленето, във връзка с
вол
ята, достига определена зрялост.
Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото. Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното. След като човек се удивлява пред „красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби. Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките истината.
След като човек се стреми да поддържа непосредствена и жива възприемчивост към нови изживявания, мисленето, във връзка с волята, достига определена зрялост.
За ученика изречението: „Това аз още не съм чувал, в това не вярвам" губи всякакъв смисъл. През определени периоди от време, той е длъжен да се възползва от всяка възможност да открие нещо ново в света около себе си. Стига да е готов за прилагането на нова гледна точка, той може да я открие във всеки полъх на вятъра, във всеки лист на дървото, във всеки неразбираем звук на бърборещото дете. В развитието на това качество може да се стигне твърде далеч. Опитностите, които в дадена възраст сме добили върху нещата, не трябва да се пренебрегват.
към текста >>
С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над
вол
евите импулси, спокойствие спрямо удо
вол
ствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота.
В развитието на това качество може да се стигне твърде далеч. Опитностите, които в дадена възраст сме добили върху нещата, не трябва да се пренебрегват. Това, което изживяваме днес, трябва да преценяваме според опитностите от миналото. То стои върху едното блюдо на везните, на другото следва да поставим постоянния стремеж към изследване на новото. И преди всичко очакването, че е напълно възможно новите изживявания да противоречат на старите.
С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота.
Ако в определен период от време човек се упражнява в постигането на тези качества, у него ще възникне и стремежът да ги приведе в пълна хармония. Той трябва да ги упражнява, така да се каже, успоредно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне съзвучие между тях. Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове. Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот. Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения.
към текста >>
Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и
вол
ев живот.
И преди всичко очакването, че е напълно възможно новите изживявания да противоречат на старите. С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота. Ако в определен период от време човек се упражнява в постигането на тези качества, у него ще възникне и стремежът да ги приведе в пълна хармония. Той трябва да ги упражнява, така да се каже, успоредно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне съзвучие между тях. Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове.
Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот.
Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения. И така, ще забележим, че тези упражнения по косвен път постепенно предизвикват дори това, което първоначално изглежда, че липсва в тях. Ако например на даден човек липсва самоувереност, след известно време ще установим, че с помощта на упражненията това качество е налице. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове" са описани и други специални упражнения.) Многозначителното тук е, че окултният ученик е в състояние да издигне посочените способности до все по-високи степени на съвършенство.
към текста >>
Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез сим
вол
ни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
Ретроспективното съзерцаване на изживяванията има особена стойност за духовното обучение, понеже освобождава душата от обичайния мисловен навик в изграждането на представите, следващ досега единствено хода на сетивните събития. При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите на сетивния свят. А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.. За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност.
Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят. Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят. Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока.
към текста >>
Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена
вол
я, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята
вол
я.
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване.
Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля.
В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател. В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа. Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят.
към текста >>
Ако човек им поз
вол
и да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят.
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
* * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи.
към текста >>
Точно казано, целта на медитациите чрез описаните сим
вол
ни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека.
Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.) * * * * *
Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека.
Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи. Докато окото и ухото се отнасят пасивно към светлината и звука, за духовно-душевните възприемателни органи може да се каже, че в акта на възприятието те са в непрекъсната деятелност, и че обхващат своите обекти в пълно съзнание. Така се поражда чувството, че духовно-душевното познание представлява едно съединяване със съответните факти, един „живот в тях самите".
към текста >>
Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задо
вол
ството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път.
Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен. Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията.
Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път.
Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание. И това е познанието: Аз върша нещо, за което виждам, че то ме води напред в правилната посока. Всеки окултен ученик може да стигне до това познание във всеки момент, стига да е внимателен и прецизен към своите изживявания. Ако не прилага това внимателно наблюдение, той минава покрай изживяванията както потъналият в мисли пешеходец не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, в случай, че обърне поглед към тях. Впрочем съвсем не е желателно ускореното настъпване на друг резултат, различен от този, който винаги се проявява в хода на правилното медитиране.
към текста >>
Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задо
вол
ство, което е не просто задо
вол
ство, а познание.
И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен. Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията. Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път.
Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание.
И това е познанието: Аз върша нещо, за което виждам, че то ме води напред в правилната посока. Всеки окултен ученик може да стигне до това познание във всеки момент, стига да е внимателен и прецизен към своите изживявания. Ако не прилага това внимателно наблюдение, той минава покрай изживяванията както потъналият в мисли пешеходец не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, в случай, че обърне поглед към тях. Впрочем съвсем не е желателно ускореното настъпване на друг резултат, различен от този, който винаги се проявява в хода на правилното медитиране. Защото този резултат би могъл да бъде само незначителна част от това, което би трябвало да настъпи в действителност.
към текста >>
После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните е
вол
юционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние.
Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази „скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга. Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество.
После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние.
Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната. По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи.
към текста >>
В предишните глави говорихме не само за е
вол
юцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази е
вол
юция участвуват и Същества от най-различен вид.
До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка. Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията.
В предишните глави говорихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид.
Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н. Докато обсъждахме същинската Земна епоха, стана дума за Духовете на Луцифер, на Ариман. Стана ясно, че космогонията е дело на Съществата. А познанието за тези Същества може да ни даде само Интуицията. Тя е необходима дори и за да вникнем в хода на човешкия живот.
към текста >>
Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на
Вол
ята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н.
Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията. В предишните глави говорихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид.
Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н.
Докато обсъждахме същинската Земна епоха, стана дума за Духовете на Луцифер, на Ариман. Стана ясно, че космогонията е дело на Съществата. А познанието за тези Същества може да ни даде само Интуицията. Тя е необходима дори и за да вникнем в хода на човешкия живот. Това, което след смъртта се отделя от физическото тяло на човека, минава по-нататък през различни състояния.
към текста >>
За яснота, нека отново да прибегнем до сим
вол
а на кръста с розите.
С нейна помощ той възприема онази част от себе си, която крачи напред от един земен живот в друг. * * * * * Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание. Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне.
За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите.
Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н. Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят. Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна.
към текста >>
Обаче самото сглобяване на тези части в посочения сим
вол
не е взето от физическия свят.
Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание. Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне. За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите. Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н.
Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят.
Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям. Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа.
към текста >>
Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този сим
вол
от кръста и розите?
Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне. За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите. Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н. Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят. Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация.
Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите?
Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям. Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа. Следователно, искам да се вглъбяне в образа, а в моята пораждаща образи душевна дейност. Подобно вглъбяване може да се приложи спрямо много символи.
към текста >>
Подобно вглъбяване може да се приложи спрямо много сим
вол
и.
Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям. Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа. Следователно, искам да се вглъбяне в образа, а в моята пораждаща образи душевна дейност.
Подобно вглъбяване може да се приложи спрямо много символи.
Всичко това води до инспиративното познание. Един друг пример: Нека се вглъбим в представата за едно израстващо и умиращо растение. Нека вложим в душата си образа на постепенно израстващо растение: Както покълва от семето, как пуска лист след лист, как цъфти и дава плод. И след това по-нататък от увяхването до пълното разпадане. Медитирайки върху такъв образ, ние стигаме до чувството за раждане и умиране, на което растението е само образ.
към текста >>
В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и
вол
я.
Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите. Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения. * * * * * Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят.
В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля.
При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока.
към текста >>
Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие.
Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят. В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля. При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не.
Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие.
Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока. С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята. Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно.
към текста >>
С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и
вол
ята.
При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока.
С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята.
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт.
към текста >>
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и
вол
ята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността.
Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока. С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята.
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността.
Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт. Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
към текста >>
Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и
вол
я се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и
вол
ев акт.
С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята. Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява.
Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт.
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него. В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
към текста >>
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на
вол
ята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт.
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята. Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята.
към текста >>
В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и
вол
я престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности.
Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт. Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности.
Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята. Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува.
към текста >>
И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и
вол
ята.
Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт. Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него. В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение.
И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа. В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите.
към текста >>
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и
вол
ята.
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него. В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята.
Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа. В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят.
към текста >>
По същия начин; чувствата и
вол
ята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества.
Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа. В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят.
По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества.
Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества.
към текста >>
Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и
вол
ята само като вътрешни душевни изживявания.
След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят. По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго.
Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания.
След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него.
към текста >>
Обаче в мига, когато той усети удо
вол
ствие или неудо
вол
ствие, образът променя своя облик.
С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма.
Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик.
Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно.
към текста >>
В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и
вол
я.
В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях. И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него. Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека. Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното.
В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля.
Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните. Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си. Той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно дълбоко и проникващо познание. Това е импулс, който веднага щом човек поиска и трябва да утвърди едно свое качество – без да се поддава на никаква илюзия спрямо себе си го кара да преработва това качество все отново и отново. Ако не притежава този импулс, ако просто отклонява вниманието си от своята собствена личност и остава такъв, какъвто е, той естествено, се лишава и от възможностите за себепознание.
към текста >>
Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му поз
вол
яваме да се прояви навън.
Ако обаче човек е устре мен към себе си и безпощадно, и честно преценява едно или друго свое качество, той или ще го подобри в хода на своя живот, или няма. В последния случай в душата му ще се промъкне едно чувство, което трябва да определим като чувство на срам. Здравата човешка природа практически действува по този начин: чрез себе познанието тя изпитва различни видове срам. Дори в ежедневието, това чувство има точно определено въздействие. Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам.
Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън.
Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят. Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ. Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик.
към текста >>
Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не поз
вол
ява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ.
Дори в ежедневието, това чувство има точно определено въздействие. Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам. Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън. Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят.
Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ.
Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той.
към текста >>
Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и
вол
я не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните.
Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам. Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън. Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят. Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ.
Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните.
Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник.
към текста >>
Защото с онези чувства, разум и
вол
я, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма.
И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека.
Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма.
Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
към текста >>
При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и
вол
ята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества.
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга.
При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества.
В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам.
към текста >>
При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен сим
вол
.
Към това се прибавя и обстоятелството, че всяко истинско духовно обучение води първоначално до такива понятия за великите мирови събития, които изискват напрежение на разсъдъчната способност, така че тя се изостря и шлифова до непознати по-рано размери. Само този, който отхвърля възможността да напредва в такива далечни области и предпочита да се уповава на близкостоящите „откровения", би могъл да се размине с изострянето и шлифоването на здравата си разсъдъчна способност; а сигурност в разграничаването между измама и действителност, би могла да даде единствено тя. Но това не е най-важното. Най-важното се крие в самите упражнения, които се прилагат при истинското духовно обучение. Те трябва да бъдат практикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата.
При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ.
Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления. Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам. Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно. Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание. Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила символа.
към текста >>
Но човекът не е сам при формирането на сим
вол
ното съдържание; той не го формира сам.
Но това не е най-важното. Най-важното се крие в самите упражнения, които се прилагат при истинското духовно обучение. Те трябва да бъдат практикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата. При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ. Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления.
Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам.
Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно. Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание. Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила символа. Но грешки все пак са възможни. Човек формира своята душевна дейност чрез фактори като възпитание, образование и т. н.
към текста >>
Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда сим
вол
ът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно.
Най-важното се крие в самите упражнения, които се прилагат при истинското духовно обучение. Те трябва да бъдат практикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата. При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ. Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления. Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам.
Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно.
Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание. Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила символа. Но грешки все пак са възможни. Човек формира своята душевна дейност чрез фактори като възпитание, образование и т. н. Той не може да знае всичко за нейния произход.
към текста >>
Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила сим
вол
а.
При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ. Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления. Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам. Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно. Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание.
Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила символа.
Но грешки все пак са възможни. Човек формира своята душевна дейност чрез фактори като възпитание, образование и т. н. Той не може да знае всичко за нейния произход. Ето че ученикът отстранява от съзнанието и тази своя душевна дейност. Ако сега остава нещо, то не съдържа в себе си нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед.
към текста >>
Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му поз
вол
ява действия извън контрола на новородения „Аз".
Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага". Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие.
Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз".
Естествено себепознанието в по-висшия свят се различава от това в условията на сетивно-физическия свят. Докато в последния случай то идва само като вътрешно изживяване, новороденото Себе веднага израства като едно външно душевно изживяване. Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество. Но той не може да го възприеме напълно. Защото на каквато и степен да се е изкачил човек по пътя към свръхсетивните светове, винаги съществуват по-висши степени.
към текста >>
82.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Обаче сетивно-физическото съзнание далеч не възприема всички подробности от тази е
вол
юция.
В тази книга обсъдихме Сатурновото, Слънчево, Лунно и Земно развитие. В духовнонаучен смисъл е изключено да разберем Земното развитие, без да наблюдаваме фактите, свързани с неговите предишни епохи. Защото, в известно отношение, това което земният свят предлага на днешния човек, съдържа и фактите, свързани с Лунното, Слънчево и Сатурново развитие. Но процесите и Съществата, участвували в Лунното развитие, са претърпели едно по-нататъшно развитие. Те са се превърнали във всичко онова, което днес принадлежи на Земята.
Обаче сетивно-физическото съзнание далеч не възприема всички подробности от тази еволюция.
Част от процесите на Старата Луна се открива едва при определена степен от свръхсетивното съзнание. И когато е постигнат този вид познание, за него нашият земен свят се оказва свързан с един свръхсетивен свят. Той съдържа онази част от процесите на Старата Луна, които не са сгъстени до предела на сетивно-физическото възприятие. То впрочем ги съдържа в този вид, в който те съществуват днес, а не каквито са били по времето на Старата Луна. Обаче свръхсетивното съзнание може да се добере до определени образи от тогавашното състояние на нещата.
към текста >>
Ето защо в Юпитеровото състояние ще присъствува нещо, което вече е предопределено от Лунното развитие; но ще има и нещо съвсем ново, което се влива в цялата е
вол
юция именно чрез събитията, разиграващи се на Земята.
При по-нататъшно наблюдение се установява, че в тази бъдеща форма непрекъснато се влива това, което в известен смисъл е последствие от събитията, ставащи на Земята. Ето защо в тази бъдеща форма ние имаме пред себе си това, в което ще се превърне занапред нашата Земя. Последиците и действията на Земното съществува ние ще се съединят с това, което се разиграва в описания свят и така ще възникне ново небесно тяло; в него имен но ще се превърне Земята, както на времето Старата Луна се превърна в днешната Земя. Ще наречем това следващо планетарно въплъщение на Земята Бъдещ Юпитер. Свръхсетивният поглед, отправен към това Юпитерово състояние, вижда неизбежното настъпване на определени събития, тъй като в свръхсетивната част на земния свят, произхождаща от Старата Луна, има определени процеси и Същества, които ще приемат съответни форми в зависимост от хода на нещата, ставащи на сетивно-физическата Земя.
Ето защо в Юпитеровото състояние ще присъствува нещо, което вече е предопределено от Лунното развитие; но ще има и нещо съвсем ново, което се влива в цялата еволюция именно чрез събитията, разиграващи се на Земята.
Тази е причината, поради която свръхсетивното съзнание може да открие още днес част от събитията, които ще настъпят на Бъдещият Юпитер. Съществата и явленията, които могат да се наблюдават в това поле на съзнанието, нямат сетивно-образен характер; те не се проявяват дори и като най-фини, въздухообразни формации, чиито въздействия да напомнят с нещо на познатите ни сетивни впечатления. Те пораждат чисто духовни впечатления: Звукови, светлини, топлинни. Тези впечатления нямат нищо общо с материалния свят. Те могат да бъдат обхванати само с помощта на свръхсетивното съзнание.
към текста >>
Но за една степен от свръхсетивното съзнание, която е по-висша от току що посочената необходима степен за Лунното и Юпитерово познание, стават достъпни и друг вид свръхсетивни процеси и Същества; те са е
вол
юиралите форми на това, което беше на лице още по времето на Старото Слънце, но днес се намират на толкова високи степени от съществуванието, които са недосегаеми за едно съзнание, стигащо само до възприемането на лунните форми.
Те могат да бъдат обхванати само с помощта на свръхсетивното съзнание. И все пак може да се каже, че тези Същества имат „тяло". В тяхната душевна същност то се проявява като един сбор от сгъстени спомени. При тях можем да различим сегашните изживявания от миналите. В последния случай у тях остава едно впечатление, близко до телесното; те изживяват спомените както земният човек изживява своето тяло.
Но за една степен от свръхсетивното съзнание, която е по-висша от току що посочената необходима степен за Лунното и Юпитерово познание, стават достъпни и друг вид свръхсетивни процеси и Същества; те са еволюиралите форми на това, което беше на лице още по времето на Старото Слънце, но днес се намират на толкова високи степени от съществуванието, които са недосегаеми за едно съзнание, стигащо само до възприемането на лунните форми.
Но в хода на вътрешното вглъбяване, образът на този свят също се разпада на две части. Едната води към познанието на Слънчевото състояние от миналото; другата част представлява една бъдеща форма на Земята, а именно онази, в която Земята ще се превърне, след като там се влеят действията на земните и юпитерови процеси. Това, което се наблюдава по този начин от бъдещия свят, може да се нарече в смисъла на Духовната Наука, състояние на Венера. А едно още по-напреднало свръхсетивно съзнание достига до един още по-отдалечен в бъдещето период от развитието, който ще определим като този на Бъдещия Вулкан; спрямо Сатурновото състояние Вулкан се намира в същото отношение, както Венера спрямо Старото Слънце, и както Юпитер спрямо Старата Луна. Ето защо, когато разглеждаме цялото минало, настояще и бъдеще на Земята, можем да говорим за Сатурново, Слънчево, Лунно, Земно, Венерино и Вулканово развитие.
към текста >>
Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и
вол
я; миналото се изживява по съвсем друг начин.
Ако някой би повярвал, че след като е узнал" от Духовната Наука как е изглеждала Старата Луна, ще може чрез философски размисъл да надникне и в Бъдещия Юпитер, като съпоставя земните и лунни отношения, той ще изпадне в огромна грешка. Тези отношения могат да бъдат изследвани само с помощта на свръхсетивното наблюдение. А след като резултатите от това изследване бъдат оповестени, те вече могат да бъдат разбрани и без намесата на свръхсетивното съзнание. Относно данните, засягащи бъдещето, духовният изследовател се намира в по-друго положение, отколкото в случая, когато става дума за данни, засягащи миналото. Засега човек не може да се изправя пред бъдещите събития с онази безпристрастност, с която гледа миналото.
Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и воля; миналото се изживява по съвсем друг начин.
Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието. Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение. Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници. Грандиозната космическа еволюция може да бъде последователно описана от Сатурн до Вулкан; по същия начин могат да бъдат представени и по-ограничени периоди, например този на Земното развитие. След онази мощна катастрофа, която сложи край на древната Атлантида, в еволюцията на човечеството настъпиха описаните в тази книга древно-индийска, древно-персийска, египетско-халдейска, гръко-римска епохи.
към текста >>
Грандиозната космическа е
вол
юция може да бъде последователно описана от Сатурн до Вулкан; по същия начин могат да бъдат представени и по-ограничени периоди, например този на Земното развитие.
Засега човек не може да се изправя пред бъдещите събития с онази безпристрастност, с която гледа миналото. Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и воля; миналото се изживява по съвсем друг начин. Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието. Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение. Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници.
Грандиозната космическа еволюция може да бъде последователно описана от Сатурн до Вулкан; по същия начин могат да бъдат представени и по-ограничени периоди, например този на Земното развитие.
След онази мощна катастрофа, която сложи край на древната Атлантида, в еволюцията на човечеството настъпиха описаните в тази книга древно-индийска, древно-персийска, египетско-халдейска, гръко-римска епохи. Петата епоха е тази, в която човечеството се намира днес. Тя започна постепенно от 12-тия, 13-тия, 14-тия век след Христос, но подготовката и датира още от 4-ти, 5-ти век. От 15-ти век Петата епоха се проявява съвсем ясно на историческата сцена. Предишната гръко-римска епоха води началото си приблизително от 8-ми век пр. Хр.
към текста >>
След онази мощна катастрофа, която сложи край на древната Атлантида, в е
вол
юцията на човечеството настъпиха описаните в тази книга древно-индийска, древно-персийска, египетско-халдейска, гръко-римска епохи.
Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и воля; миналото се изживява по съвсем друг начин. Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието. Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение. Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници. Грандиозната космическа еволюция може да бъде последователно описана от Сатурн до Вулкан; по същия начин могат да бъдат представени и по-ограничени периоди, например този на Земното развитие.
След онази мощна катастрофа, която сложи край на древната Атлантида, в еволюцията на човечеството настъпиха описаните в тази книга древно-индийска, древно-персийска, египетско-халдейска, гръко-римска епохи.
Петата епоха е тази, в която човечеството се намира днес. Тя започна постепенно от 12-тия, 13-тия, 14-тия век след Христос, но подготовката и датира още от 4-ти, 5-ти век. От 15-ти век Петата епоха се проявява съвсем ясно на историческата сцена. Предишната гръко-римска епоха води началото си приблизително от 8-ми век пр. Хр. В края на нейната първа третина стана Христовото събитие.
към текста >>
Защото според законите на е
вол
юцията, когато се появяват нови душевни способности, старите постепенно изгубват своето значение.
Хората все повече се отдалечаваха от непосредственото и съноподобно възприемане на духовно-душевния свят, и бяха все повече принуждавани да си изграждат представа за този свят чрез своите разум и чувства. Това състояние продължи през цялата Четвърта следатлантска епоха. Не посредствената връзка с духовния свят съхраниха само онези, които запазиха като особен вид наследство именно древното ясновидство. Те обаче се оказаха последните издънки от старата епоха. Начинът на тяхното познание вече не подхождаше на новото време.
Защото според законите на еволюцията, когато се появяват нови душевни способности, старите постепенно изгубват своето значение.
Човешкият живот се приспособява тъкмо към тези нови способности. Старите способности не могат повече да служат на човека. Но имаше и такива хора, които наред с постигнатите душевни качества, започнаха напълно съзнателно да развиват и други, по-висши способности, чрез които за тях отново стана възможно да проникват в духовния свят. Но те трябваше да правят това по начин, различен от този на древните Посветени. Техните последователи не се съобразяваха с душевните способности, развити през Четвъртата следатлантска епоха.
към текста >>
Тези, които се задо
вол
яваха със съвременните умствени и чувствени способности, можеха да узнаят нещо от съкровищата на древното ясновидство, единствено от устните или писмени предания, минаващи от едно поколение в друго.
Но те трябваше да правят това по начин, различен от този на древните Посветени. Техните последователи не се съобразяваха с душевните способности, развити през Четвъртата следатлантска епоха. А точно тогава започна и онази съвременна форма на духовно обучение, която е описана в тази книга. Разбира се, тогава тя правеше своите първи стъпки; нейният разцвет можа да настъпи едва през Петата културна епоха, започвайки от 12-тия, 13-тия и особено от 15-тия век. Хората, които се стремяха да се издигнат в свръхсетивните светове по този начин, можеха чрез собствена Имагинация, Инспирация, Интуиция да узнаят нещо от по-висшите области на съществуванието.
Тези, които се задоволяваха със съвременните умствени и чувствени способности, можеха да узнаят нещо от съкровищата на древното ясновидство, единствено от устните или писмени предания, минаващи от едно поколение в друго.
Дори и за истинската същност на Христовото събитие, по-късните поколения можеха да научат нещо само от такива предания, освен в случаите, когато отделни личности сами проникваха в свръхсетивните светове. Впрочем имаше и такива Посветени, които все още притежаваха естествените възприемателни способности за свръхсетивния свят и които в своето развитие се издигаха до него, без да пробягват до новите умствени и чувствени способности. Чрез тях беше създаден един преход от старата форма на Посвещение към новата. Подобни личности имаше и през следващите епохи. И тъкмо това е същественото за Четвъртата следатлантска епоха, че поради затварянето на душата за непосредствено общуване с душевно-духовния свят, човек укрепна в своите умствени и чувствени способности.
към текста >>
„Скритото знание", което обхваща и все, повече ще обхваща човечеството, може да бъде наречено според един чуден сим
вол
, познание за „Граал".
Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека. Но затова пък в тази епоха възникна нещо, което можем да определим като едно все по-мощно нахлуване на познанията, бликащи от съвременното свръхсетивно съзнание, в човешките души. Макар и в началото съвсем незабележимо, „скритото знание" се влива в представите и мисленето на хората от Петата следатлантска епоха. Напълно понятно е, че и до днес разсъдъчната способност се отнася отрицателно към този вид знание. Но това, което трябва да стане, ще стане независимо от каквото и да е временно отрицание.
„Скритото знание", което обхваща и все, повече ще обхваща човечеството, може да бъде наречено според един чуден символ, познание за „Граал".
Ако човек се потопи в по-дълбокото значение на този символ, така както е отразен в преданията и легендите, ще открие, че той онагледява по един неповторим начин това, което по-горе определихме като новото Посвещение, центрирано около Христовата тайна. Поради това съвременните Посветени могат да бъдат наречени също и „Посветените на Граал". Пътят към свръхсетивните светове, чиито първи стъпала бяха описани в тази книга, води към „Науката за Граал". А тя има тази особеност, че нейните факти могат да бъдат изследвани само тогава, когато са овладени необходимите средства, описани в настоящата книга. Но след като са вече изследвани, те могат да бъдат разбрани именно чрез развитите в хода на Петата следатлантска епоха душевни сили.
към текста >>
Ако човек се потопи в по-дълбокото значение на този сим
вол
, така както е отразен в преданията и легендите, ще открие, че той онагледява по един неповторим начин това, което по-горе определихме като новото Посвещение, центрирано около Христовата тайна.
Но затова пък в тази епоха възникна нещо, което можем да определим като едно все по-мощно нахлуване на познанията, бликащи от съвременното свръхсетивно съзнание, в човешките души. Макар и в началото съвсем незабележимо, „скритото знание" се влива в представите и мисленето на хората от Петата следатлантска епоха. Напълно понятно е, че и до днес разсъдъчната способност се отнася отрицателно към този вид знание. Но това, което трябва да стане, ще стане независимо от каквото и да е временно отрицание. „Скритото знание", което обхваща и все, повече ще обхваща човечеството, може да бъде наречено според един чуден символ, познание за „Граал".
Ако човек се потопи в по-дълбокото значение на този символ, така както е отразен в преданията и легендите, ще открие, че той онагледява по един неповторим начин това, което по-горе определихме като новото Посвещение, центрирано около Христовата тайна.
Поради това съвременните Посветени могат да бъдат наречени също и „Посветените на Граал". Пътят към свръхсетивните светове, чиито първи стъпала бяха описани в тази книга, води към „Науката за Граал". А тя има тази особеност, че нейните факти могат да бъдат изследвани само тогава, когато са овладени необходимите средства, описани в настоящата книга. Но след като са вече изследвани, те могат да бъдат разбрани именно чрез развитите в хода на Петата следатлантска епоха душевни сили. Да, днес живеем в една епоха, когато свръхсетивните познания трябва да бъдат приемани в обикновеното съзнание на хората много по-интензивно, отколкото преди.
към текста >>
Познанията за висшите светове, които са свързани с Христовата Тайна и до които човек ще достига чрез Имагинация, Инспирация и Интуиция, ще проникват все по-мощно в мисловния, чувствен и
вол
ев живот на човека.
Но след като са вече изследвани, те могат да бъдат разбрани именно чрез развитите в хода на Петата следатлантска епоха душевни сили. Да, днес живеем в една епоха, когато свръхсетивните познания трябва да бъдат приемани в обикновеното съзнание на хората много по-интензивно, отколкото преди. И съдържанието на тази книга би искало да помогне точно от тази гледна точка. Колкото по-дълбоко приеме човечеството познанията на Граал, толкова по-силен ще се окаже импулсът, вложен в нашата планета чрез Христовото събитие. Към външната страна на християнството, все повече ще се прибавя и вътрешната.
Познанията за висшите светове, които са свързани с Христовата Тайна и до които човек ще достига чрез Имагинация, Инспирация и Интуиция, ще проникват все по-мощно в мисловния, чувствен и волев живот на човека.
„Скритото знание за Граал" ще стане явно и ще се намесва все по-активно в човешките действия като една вътрешна сила. И така, през Петата епоха познанията за свръхсетивните светове ще започнат да се вливат в човешкото съзнание. А с настъпването на Шестата епоха, човечеството отново ще постигне но на една по-висша степен това, което притежаваше в миналото като смътно или сумрачно ясновидство. Обаче новото ясновидство ще бъде съвсем различно от старото. Това, което древната душа знаеше за висшите светове, не беше проникнато от силите на разума и чувствата.
към текста >>
А другите души ще са принудени да изостанат, въпреки че по-рано зависеше от самите тях да си подготвят условия за общата е
вол
юция.
След края на Седмата епоха, Земята ще бъде сполетяна от катастрофа, подобна на тази, при която загина древна Атлантида. След тази катастрофа развитието на Земята отново ще продължи в други седем епохи. Тогава, на едно ново равнище, човешките души, които ще се въплъщават, ще общуват с един по-висш свят, познат и на атлантците, но в по-низша форма. Обаче за обновените условия на Земята ще се окажат зрели само онези човеци, привличащи и въплъщаващи в себе си такива души, които са изпитали влиянията на гръко-римската и на следващите Пета, Шеста и Седма епохи от следатлантското развитие. Вътрешният свят на такива души ще съответствува на онова, което Земята ще представлява тогава.
А другите души ще са принудени да изостанат, въпреки че по-рано зависеше от самите тях да си подготвят условия за общата еволюция.
Подготвени и достойни за новите условия след предстоящата планетарна катастрофа ще бъдат онези души, които тъкмо в прехода от Петата в Шестата следатлантска епоха ще успеят да наситят свръхсетивните опитности с новите си умствени и чувствени сили. Петата и Шестата епоха са решаващите. В Седмата епоха душите, които са постигнали целта на Шестата, ще продължат своето развитие; другите души обаче ще имат твърде ограничени възможности да наваксат пропуснатото в коренно променените условия на околния свят. Едва в по-далечно бъдеще отново ще се появят условия, които да позволяват това. Така развитието напредва от една епоха в друга.
към текста >>
Едва в по-далечно бъдеще отново ще се появят условия, които да поз
вол
яват това.
Вътрешният свят на такива души ще съответствува на онова, което Земята ще представлява тогава. А другите души ще са принудени да изостанат, въпреки че по-рано зависеше от самите тях да си подготвят условия за общата еволюция. Подготвени и достойни за новите условия след предстоящата планетарна катастрофа ще бъдат онези души, които тъкмо в прехода от Петата в Шестата следатлантска епоха ще успеят да наситят свръхсетивните опитности с новите си умствени и чувствени сили. Петата и Шестата епоха са решаващите. В Седмата епоха душите, които са постигнали целта на Шестата, ще продължат своето развитие; другите души обаче ще имат твърде ограничени възможности да наваксат пропуснатото в коренно променените условия на околния свят.
Едва в по-далечно бъдеще отново ще се появят условия, които да позволяват това.
Така развитието напредва от една епоха в друга. Свръхсетивното познание констатира не само измененията, свързани с бъдещето на Земята, но и такива, които се разиграват в близките до нея небесни тела. Идва време, когато развитието на Земята и човечеството ще е толкова напреднало, че онези сили и Същества, които през епохата на Лемурия трябваше да се отделят от Земята, за да направят възможна еволюцията на земните същества, ще могат отново да се съединят със Земята. Това събитие ще настъпи, защото дотогава достатъчно голям брой човешки души ще са развили такава вътрешна сила, която ще е в състояние да тласне Лунните сили още по-напред в тяхното развитие. Всичко това ще се случи в такъв период от време, когато наред с високо развитите човешки души, ще са въплътени и други, които ще са поели по пътя на злото.
към текста >>
Идва време, когато развитието на Земята и човечеството ще е толкова напреднало, че онези сили и Същества, които през епохата на Лемурия трябваше да се отделят от Земята, за да направят възможна е
вол
юцията на земните същества, ще могат отново да се съединят със Земята.
Петата и Шестата епоха са решаващите. В Седмата епоха душите, които са постигнали целта на Шестата, ще продължат своето развитие; другите души обаче ще имат твърде ограничени възможности да наваксат пропуснатото в коренно променените условия на околния свят. Едва в по-далечно бъдеще отново ще се появят условия, които да позволяват това. Така развитието напредва от една епоха в друга. Свръхсетивното познание констатира не само измененията, свързани с бъдещето на Земята, но и такива, които се разиграват в близките до нея небесни тела.
Идва време, когато развитието на Земята и човечеството ще е толкова напреднало, че онези сили и Същества, които през епохата на Лемурия трябваше да се отделят от Земята, за да направят възможна еволюцията на земните същества, ще могат отново да се съединят със Земята.
Това събитие ще настъпи, защото дотогава достатъчно голям брой човешки души ще са развили такава вътрешна сила, която ще е в състояние да тласне Лунните сили още по-напред в тяхното развитие. Всичко това ще се случи в такъв период от време, когато наред с високо развитите човешки души, ще са въплътени и други, които ще са поели по пътя на злото. В своята Карма изостаналите души ще са натрупали толкова много грешки, зло и грозота, че ще изградят една особена общност на злите и заблудените, която ще е в рязък контраст с общността на добрите. Благодарение на своето развитие, добрата част от човечеството ще постигне друг начин за усвояване, на Лунните сили и така ще видоизмени злата част, че тя ще може да поеме като отделно земно царство един съвсем друг път на развитие. Благодарение на тази работа от страна на доброто човечество, след определен период на развитие, съединената с Луната Земя ще може отново да се съедини със Слънцето (а също и с другите планети).
към текста >>
Постепенно човек разбира, че неговите интелектуал ни, чувствени и
вол
еви изживявания са просто зародишите на идващия духовен свят.
Обаче истинското човечество ще се устреми към следващото, напълно одухотворено планетарно състояние на Земята, Бъдещия Вулкан, чието описание е извън замисъла на тази книга. Нека повторим, че в „познанието за Граала" е вложен възможно най-висшия идеал за развитие, който човек може да си представи: Одухотворяване, което човек постига чрез своите собствени усилия. Защото това развитие се явява накрая като резултат от хармонията, която ще се установи през Петата и Шестата следатлантска епоха между умствените и чувствени способности от една страна, и познанията за свръхсетивните светове от друга. Това, което човек изработва във вътрешността на своята душа, накрая ще се превърне в един обективен, външен свят. Човешкият Дух се издига до могъщите впечатления от околния свят и първо предусеща, а после и разпознава духовните Същества зад тези впечатления; човешкото сърце се изпълва с трепет пред величието на необхватния духовен свят.
Постепенно човек разбира, че неговите интелектуал ни, чувствени и волеви изживявания са просто зародишите на идващия духовен свят.
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес. Той ще бъде свободен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова свободен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там. Свободата няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си. Днешното планетарно въплъщение наречено „Земя", съдържа всичко онова, което се е развило в хода на предишните планетарни състояния Сатурн, Слънце и Луна. Не случайно земният човек открива „мъдрост" в процесите, които се разиграват около него.
към текста >>
Това се обяснява с обстоятелството, че в хода на Земния период неговият „Аз" е така формиран от „Духовете на Формата", както на Сатурн физическото му тяло беше формирано от „Духовете на
Вол
ята", на Слънцето етерното му тяло от „Духовете на Мъдростта" и на Луната астралното му тяло от „Духовете на Движението".
Тази мъдрост е стаена там като резултат от едно продължително развитие. Вече знаем, че Земята е потомък на „Старата Луна". А тя осъществи своето развитие, заедно с това, което и принадлежеше, постигайки „Космоса на Мъдростта". Сега Земята е само началото на едно развитие, чрез което в тази Мъдрост ще бъде вложена една нова сила. Тя ще доведе човека до там, да се чувствува като самостоятелен участник в духовния свят.
Това се обяснява с обстоятелството, че в хода на Земния период неговият „Аз" е така формиран от „Духовете на Формата", както на Сатурн физическото му тяло беше формирано от „Духовете на Волята", на Слънцето етерното му тяло от „Духовете на Мъдростта" и на Луната астралното му тяло от „Духовете на Движението".
Едва чрез взаимодействието между „Духовете на Волята, на Мъдростта и на Движението" възниква това, което днес наричаме „мъдрост". Земните същества и процеси постигат хармония с останалите същества от техния свят благодарение на тези три вида Духове. Чрез „Духовете на Формата" човек получава своя самостоятелен „Аз". В бъдеще този „Аз" ще взаимодействува със Съществата на Земята, Юпитер, Венера и Вулкан чрез онази сила, която в хода на Земната епоха се включва към мъдростта. Това е силата на Любовта.
към текста >>
Едва чрез взаимодействието между „Духовете на
Вол
ята, на Мъдростта и на Движението" възниква това, което днес наричаме „мъдрост".
Вече знаем, че Земята е потомък на „Старата Луна". А тя осъществи своето развитие, заедно с това, което и принадлежеше, постигайки „Космоса на Мъдростта". Сега Земята е само началото на едно развитие, чрез което в тази Мъдрост ще бъде вложена една нова сила. Тя ще доведе човека до там, да се чувствува като самостоятелен участник в духовния свят. Това се обяснява с обстоятелството, че в хода на Земния период неговият „Аз" е така формиран от „Духовете на Формата", както на Сатурн физическото му тяло беше формирано от „Духовете на Волята", на Слънцето етерното му тяло от „Духовете на Мъдростта" и на Луната астралното му тяло от „Духовете на Движението".
Едва чрез взаимодействието между „Духовете на Волята, на Мъдростта и на Движението" възниква това, което днес наричаме „мъдрост".
Земните същества и процеси постигат хармония с останалите същества от техния свят благодарение на тези три вида Духове. Чрез „Духовете на Формата" човек получава своя самостоятелен „Аз". В бъдеще този „Аз" ще взаимодействува със Съществата на Земята, Юпитер, Венера и Вулкан чрез онази сила, която в хода на Земната епоха се включва към мъдростта. Това е силата на Любовта. В земния човек тя има да направи своите първи стъпки.
към текста >>
От тук той трябва да нахлуе в цялата е
вол
юция на световете.
В земния човек тя има да направи своите първи стъпки. И тогава „Космосът на Мъдростта" ще прерасне в „Космос на Любовта". От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов. Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие. Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта.
От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете.
Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила. Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта. Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето. В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и Земята, толкова по-жизнеспособни ще са зародишите на бъдещия свят.
към текста >>
Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на е
вол
юцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта.
От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов. Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие. Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта. От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила.
Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта.
Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето. В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и Земята, толкова по-жизнеспособни ще са зародишите на бъдещия свят. Духовното познание, чрез своята собствена същност, се превръща в Любов. Целият процес, който беше описан, започвайки от гръко-римската до днешната Пета следатлантска епоха ясно показва как трябва да се извърши това велико превръщане и къде е поставено началото на бъдещата еволюция.
към текста >>
Целият процес, който беше описан, започвайки от гръко-римската до днешната Пета следатлантска епоха ясно показва как трябва да се извърши това велико превръщане и къде е поставено началото на бъдещата е
вол
юция.
Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта. Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето. В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и Земята, толкова по-жизнеспособни ще са зародишите на бъдещия свят. Духовното познание, чрез своята собствена същност, се превръща в Любов.
Целият процес, който беше описан, започвайки от гръко-римската до днешната Пета следатлантска епоха ясно показва как трябва да се извърши това велико превръщане и къде е поставено началото на бъдещата еволюция.
Това, което беше подготвено като Мъдрост чрез Сатурн, Слънце и Луна, действува във физическото, етерното и астралното тяло на човека; то се явява като „Мъдростта на света"; в Аза обаче то се превръща във вътрешна същност. Започвайки от Земната епоха, „Мъдростта на външния свят" става вътрешна мъдрост в човека. И когато това е вече факт, вътрешната мъдрост се превръща в зародиш на Любовта. Мъдростта е предусловието на Любовта; Любовта идва като резултат от новородената в „Аза" Мъдрост. Ако изложеното дотук би пробудило у някого убеждението, че описаното развитие има фаталистичен характер, той не е разбрал напълно тази книга.
към текста >>
83.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на
вол
ята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек.
В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество. Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н. А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик.
Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек.
Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля. Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло. В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова. Впоследствие той започва да възприема и отделните органи и течения на етерното тяло.
към текста >>
Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна
вол
я.
Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н. А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик. Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек.
Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля.
Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло. В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова. Впоследствие той започва да възприема и отделните органи и течения на етерното тяло. Етерното тяло може да бъде описано и с по-големи подробности, като се спрем на онези душевни изживявания, които съответствуват на топлинните, звукови усещания и т. н.
към текста >>
Но това укрепване на
вол
ята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание.
При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н. А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик. Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек. Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля.
Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание.
Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло. В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова. Впоследствие той започва да възприема и отделните органи и течения на етерното тяло. Етерното тяло може да бъде описано и с по-големи подробности, като се спрем на онези душевни изживявания, които съответствуват на топлинните, звукови усещания и т. н. Защото то не е просто едно явление, изградено от цветове.
към текста >>
84.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Дори на
вол
ята въздейства
и хората в глупци превръща. Но тук от този дух и помен няма. Разумно само се говори на душата, но с думите създават се житейски сили и се докосват глъбините на сърцето.
Дори на волята въздейства
туй странно нещо, явяващо се само като бледа мисъл на хора като мен, по стари пътища вървящи. Напълно неспособен съм да отрека
към текста >>
ще се задо
вол
ява
че само във духовната страна душата се усеща у дома си. ДРУГАТА МАРИЯ (която е влязла с Теодосий) Додето чувства нужда човекът само да говори,
ще се задоволява
с каквото тази реч съдържа. Ала в живота с всичките стремежи, с копнежите за щастие и с неговата мъка е нужно друга някаква храна да се предложи на душите.
към текста >>
че
вол
ята отслабва в мен
чиято участ е страдание и нужда. Задачата ми бе по-често да облекчавам болки на душата, отколкото страданията на телата. По моя път усещах често,
че волята отслабва в мен
и постоянно трябваше да черпя отново сила тук от изобилието, което блика от духовен извор. Магична топла мощ от думите, които чувам тук,
към текста >>
което може слабата ми
вол
я,
За извора на думите не питам, а виждам истината в тях, когато животворящо ми въздействат. И ясно виждам всеки ден, че сила не им дава туй,
което може слабата ми воля,
ала ме сътворяват те отново. КАПЕЗИЙ Но има много хора, които без такова откровение творят безкрайно много добрини!
към текста >>
в които бе ми поз
вол
ено
на извора на битие в човека, и че духът, одушевяващ ни, се свързва с всичко, което в глъбините на живота твори човешката съдба. През всичките години,
в които бе ми позволено
на пълножизненото дело да се посветя, с далеч по-страдащи сърца, с далече по-копнеещи души се срещнах, отколкото се предполага тук. Ценя възвишения полет
към текста >>
но само
вол
евата подготовка,
Ако жената върши толкова добро, импулсът е във пламенното ѝ сърце. Човек изпитва нужда, щом работата си привърши, подкрепа да получи от идеи,
но само волевата подготовка,
в съюз с умение и сила, ще продължи човешкия напредък във всяко истинно житейско дело. И слушайки свистенето на колелата, и виждайки ръцете на доволни хора
към текста >>
и виждайки ръцете на до
вол
ни хора
но само волевата подготовка, в съюз с умение и сила, ще продължи човешкия напредък във всяко истинно житейско дело. И слушайки свистенето на колелата,
и виждайки ръцете на доволни хора
как ръчките задвижват, аз чувствам силите в живота. ГЕРМАН Аз често лекомислено съм казвал, че остроумните истории обичам
към текста >>
85.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ала по
вол
я на съдбовни сили.
във бъдеще ще трябва да протича под сянката на вашата закрила, аз моля за съвета на водача, понеже вече съм му майка, макар и не чрез кръвна връзка,
ала по воля на съдбовни сили.
Показахте ми пътя, по който трябва да го водя, от онзи ден, когато го намерих оставено пред моята врата от неговата непозната майка.
към текста >>
86.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да следваш
вол
ята им само.
Ти мен откри. Пред сетивата ти воал поискаха да хвърлят духовете. Разкъсах аз воала. В самия тебе пожелаха
да следваш волята им само.
Дарих ти лична воля. Познай се, о, човече! Почувствай ме, човече! АРИМАН Познай ме, о, човече!
към текста >>
Дарих ти лична
вол
я.
Пред сетивата ти воал поискаха да хвърлят духовете. Разкъсах аз воала. В самия тебе пожелаха да следваш волята им само.
Дарих ти лична воля.
Познай се, о, човече! Почувствай ме, човече! АРИМАН Познай ме, о, човече! Почувствай се, човече!
към текста >>
в главата и в гърдите ми живеещата
вол
я,
щом истински е отразена във живота. И ако на великата световна майка се чувстваш сроден ти и произхождаш от основи, в които властват силите първични,
в главата и в гърдите ми живеещата воля,
към висши цели устремена, награда нека да е за труда ти. Защото той ме възвиси от смътно чувство до горда мисъл.
към текста >>
и на скалите
вол
ята желая
От коя ли световна глъбина то произхожда? ДРУГАТА МАРИЯ Проправям своя път през скални дълбини
и на скалите волята желая
да облека в човешко слово: усещам на Земята същността и искам с мисли на Земята в човешката глава да мисля. Чист жизнен въздух аз поглъщам
към текста >>
87.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
положи във горчивите не
вол
и на душата
и ето ме сега при вас, дошъл да търся нужната ми помощ да насоча съдбата на човека, който трябва оттука да получи светлина. През мъките на изпитанията той премина,
положи във горчивите неволи на душата
основата за посвещение, което трябва знание да му дари. Като вестител на духа, изпълних своята задача да донеса на хората богатства,
към текста >>
Говори мировата
вол
я.
и ще му изгради ухо, да чува словото духовно. РОМАНИЙ (на запад) И моите слова не са на същността ми израз.
Говори мировата воля.
Както ти доведе до силата човека, поверен на теб, за да живее той в духа, така сега и тази сила ще го води отвъд пределите на време и пространство.
към текста >>
на мене ми е поз
вол
ено
че би желала нови посветени. Додето тук, където сме събрани, не дойдат и онези същества, които без да бъдат посветени, ще могат да освободят духа от сетивата,
на мене ми е позволено
усърдието ви да обуздавам. Те трябва първо да ни известят, че ново откровение е нужно на Земята. И затова задържам в храма духовната ви светлина,
към текста >>
а целите на личната му
вол
я
сетивната реалност за най-висша, додето още вижда се опасност духовното познание очите му да заслепи. Така ще може вярата все още да го насочва към духа,
а целите на личната му воля
ще могат да се водят още от силните желания, които опипват сляпо в тъмнината. РОМАНИЙ Откакто бе създадена Земята,
към текста >>
Във мене чувства мировата
вол
я,
РОМАНИЙ Откакто бе създадена Земята, в кръга си трябваше да те търпим. Ала изтече вече времето, за дейността ти отредено.
Във мене чувства мировата воля,
че близо са онези хора, (Феликс Балде се явява в земния си облик, другата Мария – в душевна форма от скалите.) които, без да бъдат посветени, духа си могат да освободят от външната сетивна илюзорност.
към текста >>
По своя
вол
я храма те ще приближат
(Феликс Балде се явява в земния си облик, другата Мария – в душевна форма от скалите.) които, без да бъдат посветени, духа си могат да освободят от външната сетивна илюзорност. Не можеш вече пътя ни да спираш.
По своя воля храма те ще приближат
и ще ти възвестят, че искат да помагат, обединени с нас, в духовните дела. До този миг не бяха още те готови и вярваха, че ясновидска сила
към текста >>
за грижите и своята не
вол
я.
На мене повели ми сила, която на духа ми проговори от земни глъбини, в светилището да отида. Тя иска да ви съобщи чрез мен
за грижите и своята неволя.
БЕНЕДИКТ Приятелю, какво в душата си научи за мъката, стаена в дълбините земни? ФЕЛИКС БАЛДЕ Онази светлина, която като плод
към текста >>
88.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
А в мисълта ми
вол
ята цареше:
страданията ми в блаженство. Душата ми изпълни мисълта, че той ми даде светлина. Да, светлина, която ми дарява силата да виждам.
А в мисълта ми волята цареше:
да се отдам изцяло на духа, да се подготвя аз за жертва, която би могла до него да ме приближи. И тази мисъл беше много силна. Криле ми даде на душата и ме прати
към текста >>
89.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да озарявам
вол
ята на Йохан и Мария,
и ми помогна към храма да открия път. РОМАНИЙ Че пътя ти насам откри, ми дава силата, с която
да озарявам волята на Йохан и Мария,
за да не следва слепи сили тя, ала от мировите цели посоката да си даде. МАРИЯ В духа до същността ми, Йохан,
към текста >>
държеше
вол
ята ми окована.
ще може да се види в теб самия. ЙОХАН (на Феликс Балде) Аз виждам в тебе, братко Феликс, душевна мощ, която в моя дух
държеше волята ми окована.
Ти искаше към храма да откриеш пътя. Аз искам в моя дух на волевата сила да посоча пътя към храма на душата. РЕТАРДИЙ
към текста >>
на
вол
евата сила да посоча пътя
душевна мощ, която в моя дух държеше волята ми окована. Ти искаше към храма да откриеш пътя. Аз искам в моя дух
на волевата сила да посоча пътя
към храма на душата. РЕТАРДИЙ Душите на Мария и на Йохан от царството ми се освобождават. Но как ли ще открият те
към текста >>
90.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
пред себе си самодо
вол
но.
когато от заблуда заслепен съм искал в далечни светове със мисъл да проникна. – – – – Така остана празен замисъл каквото като образи рисувах
пред себе си самодоволно.
В живота си тогава срещнах Томасий, младия художник: душата истински обогатяващ, поел бе висшия духовен път, преобразяващ съществото на човека,
към текста >>
световни същества във
вол
ята ти действат.
Стотици пъти четох следващите думи... И всеки път край мен по-тъмен става мракът. (четейки отново) „Световни мисли в мисленето ти живеят, световни сили в чувствата ти се вълнуват,
световни същества във волята ти действат.
В световни мисли изгуби се и изживей се чрез световни сили. От същността на волята създай се. При мировите далнини не спирай в съноподобната игра на мисълта;
към текста >>
От същността на
вол
ята създай се.
„Световни мисли в мисленето ти живеят, световни сили в чувствата ти се вълнуват, световни същества във волята ти действат. В световни мисли изгуби се и изживей се чрез световни сили.
От същността на волята създай се.
При мировите далнини не спирай в съноподобната игра на мисълта; в духовните простори започни и в глъбините на душата си свърши. И целите на боговете ще откриеш,
към текста >>
Във
вол
ята човешка
Какво ли бе това? (Заобикалят го три образа, представляващи душевни сили.) ЛУНА Не ще ти липсва сила за благороден и духовен полет.
Във волята човешка
е вкоренена тя. Чрез сигурност надеждна е укрепена тя. От виждане духовно е закалена тя.
към текста >>
във
вол
ята да влееш
Чрез сигурност надеждна е укрепена тя. От виждане духовно е закалена тя. И само смелостта ти липсва
във волята да влееш
доверието към живота. – – – – Да влезеш осмели се в простори непознати! АСТРИД
към текста >>
Учения, които само разума задо
вол
яват,
и чак тогава правилно ще го използва в дела, достойни за човека. Утеха да ви давам в този час било би поучителна игра на думи. КАПЕЗИЙ
Учения, които само разума задоволяват,
наистина при вас не ще открия. За мен бе трудно да го разбера. Подобно на дела, отвеждащи към висини, но също и захвърлящи ни в бездни, чрез думите ви се изливат
към текста >>
И да прелее трябваше душевната не
вол
я,
създадоха в душата ми, когато във стаята ми влязохте. Аз често се терзаех, четейки книгата ви за живота, но днес непоносима болка ме изпълни.
И да прелее трябваше душевната неволя,
когато мислех за съдбовните ви думи. Душата ми не можеше да разбере словата ви, но те се вляха като живителен поток в сърцето, пробуждайки магични светове.
към текста >>
91.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и
вол
ята божествена благослови
МАРИЯ Как свързани са, зная, житейските пътеки на Йохан с моята душа. Съдбовен тежък миг обедини ни
и волята божествена благослови
съюза ни във висшите духовни сфери. За мен туй всичко ясно е тъй, както на истината образът е ясен само. Но ужас ме обзема, когато трябва да изкажа
към текста >>
Но поз
вол
ете ми да кажа още нещо.
Съдбата не очаква външно да се разделите, но строго повелява в духа свободно той да се развива. МАРИЯ Нима все още аз се лъжа!
Но позволете ми да кажа още нещо.
И трябва да ме разберете. Не бива заблуждение да изкривява словата ми, отправени към вас. Съмненията лесно ще се пръснат, ако душата ми е свързана със Йохан
към текста >>
които поз
вол
яват всекиму от вас
когато пред душевния ти взор картина на света духовен появи се. Все още този образ не е пълната реалност. Душата ти и тази на Томасий са свързани с такива земни връзки,
които позволяват всекиму от вас
към царството духовно да открие път посредством силите, които един на друг дължите. Но досега все още нищо не показва дали изискванията изпълнили сте вие.
към текста >>
Но само
вол
ята ви може
щом изпитанието издържите. Че плодовете на стремежа си видяхте, не значи, че достигнали сте вече на вашите усилия целта. Една картина сте видели...
Но само волята ви може
да я преобрази в реалност. МАРИЯ Най-тежка мъка причиняват след щастието дълго тези думи, ала със сигурност научих:
към текста >>
Но аз ще трябва да оттегля по свободна
вол
я
че пред сурово изпитание стоя. Когато хората откъсват от сърцето каквото от любимите живее в тях, променят връзките си с други хора. Страстта и поривите сила им даряват.
Но аз ще трябва да оттегля по свободна воля
душевното въздействие от моята душа, което във делата на любимия съзирах. Ала непроменена трябва да остане любовта ми. БЕНЕДИКТ По пътя в правилния смисъл ще вървиш,
към текста >>
към нови области на
вол
я.
водете я по земните пътеки, така че в битието времево да се открия и да мога посока да си дам от стари форми на живот
към нови области на воля.
– – – – ФИЛИЯ Желая аз да се изпълня със светлина, нагоре устремена от глъбините на сърцето.
към текста >>
на
вол
ята живителната мощ
ФИЛИЯ Желая аз да се изпълня със светлина, нагоре устремена от глъбините на сърцето. Желая аз да вдишам
на волята живителната мощ
от подтиците на духа. Че ти, любима сестро, да можеш да почувстваш светлината във стари сфери на живота. – – – –
към текста >>
със
вол
ята на предана любов.
във стари сфери на живота. – – – – АСТРИД Желая аз да преплета усещане за индивидуалност
със волята на предана любов.
Желая да освободя на волята покълващите сили от тежките окови на желанията и да превърна в тебе копнежа, който те парализира,
към текста >>
на
вол
ята покълващите сили
АСТРИД Желая аз да преплета усещане за индивидуалност със волята на предана любов. Желая да освободя
на волята покълващите сили
от тежките окови на желанията и да превърна в тебе копнежа, който те парализира, във откривателско духовно чувство. Че ти, любима сестро,
към текста >>
92.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Гостувахте ми с удо
вол
ствие по-рано.
КАПЕЗИЙ (към влизащия Щрадер) Приятелю, със радост ви приветствам! Тъй смело срещу мен стояхте в словесни най-горещи битки. Отдавна бе последната ни среща.
Гостувахте ми с удоволствие по-рано.
ЩРАДЕР Ах, липсваше ми време. Животът ми се промени изцяло. Ума си не измъчвам вече със сложни безнадеждни мисли.
към текста >>
преди да може мислейки да проявява
вол
я.
когато от света се отчуждих. Натрапва ми се мисълта, че който остава сам и чужд в света, такава участ си е пожелал, преди да се е още осъзнал,
преди да може мислейки да проявява воля.
Но тъй като останах по-нататък, какъвто отначало бях, съмнение не съществува, че в тъмнина съм подчинен на сили, които нишките на моята съдба изпридат
към текста >>
93.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Всичко е украсено със сим
вол
ите на мистичното братство.
СЕДМА КАРТИНА Стая в замъка, който беше показан отвън в предходната картина.
Всичко е украсено със символите на мистичното братство.
Духовните рицари по време на събрание; след това Монахът с един от рицарите. По-късно се явява духът на Бенедикт, който е починал около петдесет години по-рано. Луцифер и Ариман. Великият Майстор с четирима братя около дълга маса, която служи за събрания. ВЕЛИК МАЙСТОР
към текста >>
понеже драго
вол
но братята ни са умрели...
според неразгадаемия план съдбовен, понятно би могло да бъде. Но да погинат твърде много братя, неправда ми изглежда пред всемирния закон. Не искам аз да се оплаквам,
понеже драговолно братята ни са умрели...
Ала душата ми да разбере желае защо се иска жертва от човека, обвързан със велика общност, когато силите съдбовни трябва упадъка на тази общност да подготвят.
към текста >>
Тогава на Съюза сигурно е поз
вол
ено
но трябва да поеме по трънливите пътеки, началото си водещи от общата ни карма, страданието ще му носи сила да се издигне към живот възвишен. ПЪРВИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР
Тогава на Съюза сигурно е позволено
в средите си да има също хора, успели да се посветят на висшите си цели не само със пречистена душа? ВЕЛИК МАЙСТОР
към текста >>
и осмелилият се
вол
ята духовна
когато смело във душите ви звучи светата мъдрост на Съюза: „Живота си и личното ще трябва да пожертва желаещият да съзре духовни цели чрез откровение на сетивата
и осмелилият се волята духовна
да влива в собствената воля.“ ПЪРВИ НАСТАВНИК Учителю възвишен, ако желаеш да изпиташ на всички наши братя тук сърцата,
към текста >>
да влива в собствената
вол
я.“
светата мъдрост на Съюза: „Живота си и личното ще трябва да пожертва желаещият да съзре духовни цели чрез откровение на сетивата и осмелилият се волята духовна
да влива в собствената воля.“
ПЪРВИ НАСТАВНИК Учителю възвишен, ако желаеш да изпиташ на всички наши братя тук сърцата, би трябвало да прозвучи най-ясен отклик
към текста >>
Причината търсете в твърдата си
вол
я,
и сигурни сме в своите права, ще чакаме спокойно дали и в този случай, както в други, несправедливо ще постъпите. МОНАХЪТ
Причината търсете в твърдата си воля,
че трябва да си служим с други средства. ВТОРИ НАСТАВНИК Честта на нашия Съюз изисква строго единствено с борба правата си да отстоява. МОНАХЪТ
към текста >>
94.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Защо женитбата е против
вол
ята ви?
И щом нареждат се така нещата, принудени сме да изпълним на нашето дете мечтата да вземе Томас за съпруг. ПЪРВИ НАСТАВНИК (с несигурни жестове)
Защо женитбата е против волята ви?
ЙОЗЕФ КЮНЕ Мой височайши господарю, знаете как вярно съм отдаден на Съюза. За мене тежко беше да понасям, че с цялата си обич дъщеря ми
към текста >>
Когато после по съдбовна
вол
я
и дадоха ми строги правила. Заставен бях да търся себепознание, което инак ми беше невъзможно по друг път да постигна.
Когато после по съдбовна воля
застана моят син пред мен, помислих си, че висши сили ми предоставят милостиво случай, за да изкупя аз греха си. Отдавна знаех, че осиновеното дете на Кюне
към текста >>
на
вол
ята ми неподвластен,
Мой господарю, казвате слова, засягащи душата ми дълбоко. Макар мечтател да не съм, когато се скитам през поля и през гори, пред мене често се явява образ,
на волята ми неподвластен,
подобно на видяното с очите. Човешко същество пред мен застава. Ръка с любов желае да протегне. В чертите му е изразена болка, каквато досега не съм съзирал.
към текста >>
като дела на дя
вол
а и ерес.
на Майстора, щом виждам да се шири несправедливостта на враговете. Те не желаят да узнаят нищо за нашите учения, но могат пред хората да ги изобразяват
като дела на дявола и ерес.
– – – – ВТОРИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР На Майстора ни благостта от нашите учения извира. Не можем като висша цел в живота
към текста >>
95.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от зрелостта на неговата
вол
я.
не влиза в плана на съдбата, поражда се от знание абстрактно, понеже липсва му мощта, преобразяваща в дела живота. Успехът на човека е зависим
от зрелостта на неговата воля.
При всяка стъпка във живота Капезий трябва се пита: „Изплащам ли си всеки дълг, последица от минали животи? “
към текста >>
но въпреки това самата
вол
я
от несъзнателната ми душевност към смисъла житейски ме подтикват, във мене действа цялата вселена. Тогава вече няма как да зная какво към действието ме подтиква,
но въпреки това самата воля
в света ще бъде силата, която напред към целите си ще ме води. Ще знае що е нужно на живота, макар човекът да не я разбира. Каквото тя създава във човека,
към текста >>
Аз действам в мировата
вол
я,
богатство е, оформящо душата. Желая да се посветя на нея, а не в духовния стремеж суетно аз по-нататък да я умъртвявам. ЛУЦИФЕР
Аз действам в мировата воля,
изливаща се през душите. От съществата висши са частица, додето не успеят да ме осъзнаят. Превръщам ги във истински човеци, способни да се включат във всемира.
към текста >>
чрез
вол
ята си да те изживявам,
Отдавна вярвах аз, че те познавам, но в мен живяла само е химера, която е представила измамно духовното ми виждане за теб. Аз трябва да те чувствам, трябва
чрез волята си да те изживявам,
та в бъдни времена да те надмогна, ако съдбата ми го пожелае. Духовното познание, което по-рано съм успял да придобия, дълбоко във душата да почива,
към текста >>
На
вол
ята, по-мъдра от душата,
ако съдбата ми го пожелае. Духовното познание, което по-рано съм успял да придобия, дълбоко във душата да почива, додето поривът ми жизнен го пробуди.
На волята, по-мъдра от душата,
с доверие изцяло се отдавам. (Йохан и Луцифер излизат.)
към текста >>
96.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И ще му стане
вол
ята другар,
ако човекът е обзет от страх пред силата на своята съдба. Той смело ще се убеди, че болки самосъзнанието причинява, но думи за утеха не познава.
И ще му стане волята другар,
отдаващ се на бъдещето смело – от сили на надеждата подкрепян, ще се изправи той пред тежки мъки на своето познание в живота. БЕНЕДИКТ
към текста >>
Съгласно
вол
ята на Бенедикт
преображението на духа, тогава силата на господаря на всичките желания ще бъде разбита сигурно от твърдостта ѝ. ЛУЦИФЕР
Съгласно волята на Бенедикт
се разделиха Йохан и Мария. А там, където се разделят хора, поле за силата ми се подготвя. Души такива винаги съм търсел, за да избавям от световно робство
към текста >>
и в саможертвена свободна
вол
я
Да се отворят могат те, когато погрешките от минали животи, които несъзнателно се носят, се видят със духовните очи в по-късните животи на Земята
и в саможертвена свободна воля
се претворяват във дела, които помагат на човешкия напредък. Съдбата позволи ми да погледна живота си предишен на Земята и дадени ми бяха също знаци,
към текста >>
Съдбата поз
вол
и ми да погледна
се видят със духовните очи в по-късните животи на Земята и в саможертвена свободна воля се претворяват във дела, които помагат на човешкия напредък.
Съдбата позволи ми да погледна
живота си предишен на Земята и дадени ми бяха също знаци, които учат ме сега да водя към жертва волята си, та доброто да израсте в душите на онези,
към текста >>
към жертва
вол
ята си, та доброто
помагат на човешкия напредък. Съдбата позволи ми да погледна живота си предишен на Земята и дадени ми бяха също знаци, които учат ме сега да водя
към жертва волята си, та доброто
да израсте в душите на онези, чиито нишки на живота трябва да се преплитат с моите в живота. В предишния живот съзрях душата на Йохан, как разделя се с баща си,
към текста >>
97.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА. Душевни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
III. НОСИТЕЛИ НА
ВОЛ
ЕВИЯ ЕЛЕМЕНТ:
3. Йохан Томасий, ученик на Бенедикт II. НОСИТЕЛИ НА ЕЛЕМЕНТА ОТДАДЕНОСТ: 4. Магнус Беликозий, наречен Герман (в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“), Наставник на мистичен съюз. 5. Алберт Торкваций, наречен Теодосий (в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“), Церемониалмайстор на мистичен съюз. 6. Професор Капезий
III. НОСИТЕЛИ НА ВОЛЕВИЯ ЕЛЕМЕНТ:
7.Фридрих Траутман, наречен Романий (в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“), Церемониалмайстор на мистичен съюз. (Превъплъщение на Втори церемониалмайстор на духовното братство в „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“.) 8. Теодора, ясновидка. (При нея волевият елемент се проявява под формата на наивно ясновидство.) 9. Доктор Щрадер
към текста >>
(При нея
вол
евият елемент се проявява под формата на наивно ясновидство.)
6. Професор Капезий III. НОСИТЕЛИ НА ВОЛЕВИЯ ЕЛЕМЕНТ: 7.Фридрих Траутман, наречен Романий (в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“), Церемониалмайстор на мистичен съюз. (Превъплъщение на Втори церемониалмайстор на духовното братство в „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“.) 8. Теодора, ясновидка.
(При нея волевият елемент се проявява под формата на наивно ясновидство.)
9. Доктор Щрадер III. НОСИТЕЛИ НА ДУШЕВНИЯ ЕЛЕМЕНТ: 10. Мария, ученичка на Бенедикт 11. Феликс Балде 12. Госпожа Балде
към текста >>
Тези духовни същества не са алегории или сим
вол
и, а са реалности, които за духовното познание са действителни физически лица.
Филия Астрид Луна Другата Филия, духовно същество, което възпрепятства връзката на душевните сили с космоса. Гласът на съвестта
Тези духовни същества не са алегории или символи, а са реалности, които за духовното познание са действителни физически лица.
1. Фердинанд Райнеке 2. Михаел Еделман 3. Бернхард Редлих 4. Франциска Демут 5. Мария Тройфелс
към текста >>
Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или сим
вол
и.
11. Хермине Хаузер 12. Катарина Ратзам Събитията от „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ се развиват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“. Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето. Например това, което се случва в Осма картина между Щрадер и дванадесетте човека, е възможно само в такава повратна точка на времето.
Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи.
За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят. Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“. Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си. Ако авторът на тези душевни събития в сценични картини желаеше да покаже съществата като алегории, той не би го сторил по този начин. Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в основата на изложението.
към текста >>
Който приема тези същества за алегории или сим
вол
и, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“.
Събитията от „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ се развиват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“. Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето. Например това, което се случва в Осма картина между Щрадер и дванадесетте човека, е възможно само в такава повратна точка на времето. Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи. За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят.
Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“.
Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си. Ако авторът на тези душевни събития в сценични картини желаеше да покаже съществата като алегории, той не би го сторил по този начин. Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в основата на изложението. То се получава – ретроспективно на мисленето – от събитията, които са замислени изцяло само за себе си и които от само себе си определят такова разделение. Да го поставя първоначално в основата на замисъла никога не би хрумнало на автора, но е допустимо да се приведе тук като резултат.
към текста >>
98.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И нека да му бъде поз
вол
ено
за моя труд, изглеждащ тъй успешен. Че още много работа остава от опита до практиката, зная. Но познавачът вижда и разбира, че всичко е технически възможно.
И нека да му бъде позволено
на извършителя на този труд да каже мнението си, което от постижението си извежда. Да извините думите ми, моля, че могат и да прозвучат нескромно,
към текста >>
Затуй да кажа нещо поз
вол
ете.
макар сетивно битие да властва. Във тази област никой днес не може да иска да се мери с доктор Щрадер. По пътища различни аз откривах, каквото е тъй нужно на душата.
Затуй да кажа нещо позволете.
Съдбата ясно ми откри, че трябва душевните съкровища да търся. И струваше ми се, че ще намеря на мъдростта тогава светлината, която ценностите във живота
към текста >>
тъй многозначно сим
вол
а на смърт.
сияеща от земното начало в места за посвещение мистични. Затуй да се поеме днес ръката, протягаща ни се с любов от храма, на чийто праг красят светлинни рози
тъй многозначно символа на смърт.
ЛУИЗЕ ФЮРХТЕГОТ Човек със вътрешно достойнство може преценка да изкаже, ако знае за дух и сфери на духа и иска наистина във тях да се открие.
към текста >>
намира силна
вол
я и сърца,
Но като светлина ще ги усетят и ще ги разберат такива хора, в които предразсъдъците липсват. Мощта на посветените ще може да се докаже ясно там, където
намира силна воля и сърца,
заблудата готови да пожертват, щом истината ярко засиява. Безсилна тя ще се окаже там, където волята се затвърждава в заблудата, като по този начин
към текста >>
където
вол
ята се затвърждава
да се докаже ясно там, където намира силна воля и сърца, заблудата готови да пожертват, щом истината ярко засиява. Безсилна тя ще се окаже там,
където волята се затвърждава
в заблудата, като по този начин за истината усета убива. ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Щом мислейки над себе си, човек дълбоко иска да се опознае,
към текста >>
пожертва за човечеството
вол
но.
и битието, сродно на света, наистина ще изживява тя. Така Томасий своето изкуство, което можеше да му послужи за извисяване на същността му,
пожертва за човечеството волно.
Приятели, познайте същността му и тъй ще разберете този призив, от братския съюз към вас отправен, да го последвате във дните бъдни. ХИЛАРИЙ ГОТГЕТРОЙ, Велик Майстор
към текста >>
99.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Каквото кармата ми поз
вол
ява,
не съдите, аз виждам. И каквото желаете, могъл бих да изпълня. И мога сам на себе си да кажа това, което казвате ми вие.
Каквото кармата ми позволява,
по-късно ще ми бъде забранено. Събития ще трябва да настъпят, ще помрачат духа ми, ще ме водят, тъй както в този час ви възвестявам. В световния развой тогава алчно
към текста >>
там
вол
ята си ни вести духът.
за делото – добро, но също вредно. ХИЛАРИЙ Започналото, скъпи мои братя, сега не може да се продължи. Да тръгнем към светилището ние;
там волята си ни вести духът.
(Хиларий Готгетрой с Беликозий, Торкваций и Траутман напускат залата. Също Щрадер и Феликс Балде. На своите места остават само Мария и Томасий. В залата притъмнява. След кратка пауза влизат трите духовни образи – Филия, Астрид и Луна в светлинен облак – и застават така, че първоначално закриват Мария.
към текста >>
от мъдрата
вол
я.
Душата жадува сега светлината, която поражда безброй светове, прикрити за хора
от мъдрата воля.
Жадуващ да слуша, опитва духът божествени думи, прикрити от мъдрост сега за сърцето.
към текста >>
на смелата
вол
я
духът се стреми в божествени сфери – те на ясновидци вестят се от мъдрост. Прикритото сочи
на смелата воля
световни полета, които далеко от всякаква мисъл потайното крият. ЛУНА
към текста >>
безстрашната
вол
я
ЛУНА Душата изгражда духовния поглед, навред раждащ сили, които в човека
безстрашната воля
могъщо разпалва. И носят отвеки спасителни сили магическа мощ, прикрита сетивно
към текста >>
за грешната
вол
я
магическа мощ, прикрита сетивно чрез земни прегради. И търсят душите вратите, които
за грешната воля
затворени здраво са от боговете. ГЛАСЪТ НА СЪВЕСТТА (невидим) Блуждае мисълта ти във бездната на битието;
към текста >>
които
вол
ята ѝ просветлиха
МАРИЯ Така че обърни душа към силите на любовта, които надежда някога във нея вляха със топлината на живота,
които волята ѝ просветлиха
с духовна светлина. Ти търсещи сърдечни сили от самотата изтръгни и в тъмнината на стремежа приятелската близост усети.
към текста >>
100.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
по своя
вол
я хода на живота.
че те са леки сънища, втъкани от духове във слаби земни хора. Реалност те не могат да понасят! Във страх и във несвяст изпадат те, щом разберат, че духовете водят
по своя воля хода на живота.
МАРИЯ Говориш като същества, които не са били във тяло на Земята. Те казват: „Във всемира не са важни Земята и въздействието нейно.“
към текста >>
каквото
вол
ята ми следва.
и изравнете пътя, така че от Земята да се обърне към царството на Луцифер каквото аз жадувам,
каквото волята ми следва.
ТЕОДОРА (явява се) Кой в тази чужда област ме зове? Харесва ми единствено когато с любов божествените светове в душата ми да се открият искат
към текста >>
да нямат лична
вол
я, за да следват
желае любовта да пази само във службата на личността, ти даде във праначалото на слаби хора познание, когато бяха те от боговете предопределени
да нямат лична воля, за да следват
безропотно божествената воля. От него време всичките души са мястото, където ти воюваш със богове, но идват времената, които гибелта ще донесат
към текста >>
безропотно божествената
вол
я.
във службата на личността, ти даде във праначалото на слаби хора познание, когато бяха те от боговете предопределени да нямат лична воля, за да следват
безропотно божествената воля.
От него време всичките души са мястото, където ти воюваш със богове, но идват времената, които гибелта ще донесат на тебе, както и на твойто царство.
към текста >>
НАГОРЕ