Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са
3835
резултата от
985
текста в
4
страници с корен от думите : '
свобода свобод
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
221
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една
свобод
на духовна същност.
Схващайки човека в първите два реда на този куплет според неговите духовни качества, Гьоте казва, че единствено това го отличава от всички други същества на света. Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласуваност с останалата природа.
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност.
По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода:
към текста >>
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за
свобод
но развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От друга страна вътрешното образуване е неограничено в себе си,
свобод
но; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния; въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия отвън.
При животното всеки орган се явява като идващ от онзи център, центърът образува всички органи съобразно своята същност. Следователно формата на животното е основата за неговото външно съществуване. Обаче тя е определена от вътре. Следователно начинът на живот трябва да се насочва според онези вътрешни формиращи принципи.
От друга страна вътрешното образуване е неограничено в себе си, свободно; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния; въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия отвън.
към текста >>
Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно
свобод
но съобразно неговата вътрешна природа.
Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа.
Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло. И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия.
към текста >>
3.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Напротив: Аз градя именно една част от моите надежди върху тях, защото те още имат ръцете
свобод
ни на всички страни.
Напротив: Аз градя именно една част от моите надежди върху тях, защото те още имат ръцете свободни на всички страни.
Те са също онези, които още ще имат да коригират някои твърдения на Гьоте, защото той е грешил понякога в областта на фактите; естествено тук и геният също не може да преодолее границата на своята епоха.
към текста >>
4.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
По този начин ние не бихме доставили никаква
свобод
на от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
към текста >>
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен
свобод
ния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък.
Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори.
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък.
Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща. Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още.
към текста >>
5.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до
свобод
ното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване.
Той се залавя с научното явление. Този възглед не се ограничава вече само в голото описание на явленията, а се стреми да ги обясни чрез откриване на причините, чрез поставяне на хипотези и т.н. Това е степента, при която умът вади заключения от явленията за причините и връзките. Гьоте обяснява като едностранчивости както първия така и втория метод. Общият емпиризъм е грубата ненаучност, защото той никога не излиза вън от голото схващане на случайностите; напротив рационализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него.
Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до свободното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване.
Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв. 371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
А това е действието със
свобод
а
.
Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
А това е действието със свобода.
Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
към текста >>
Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със
свобод
ен тил.
Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода.
Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил.
Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
към текста >>
С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на
свобод
а
та.
Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения.
С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
към текста >>
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква
свобод
а
.
Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения. С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата. Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен.
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода.
Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
към текста >>
Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска
свобод
а
.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби.
Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода.
Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
към текста >>
Човекът би се чувствал не като със
свобод
ен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
към текста >>
Само едно такова действие е
свобод
но.
Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи. Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение. Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята. Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие. Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие.
Само едно такова действие е свободно.
Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм. Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потребност, а една полза, която то ни донася. Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел. Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза.
към текста >>
Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински
свобод
но.
Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов.
Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна.
към текста >>
Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като
свобод
на.
Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна.
към текста >>
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако
свобод
а
та трябва да стане моя
свобод
а
, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка
свобод
а
, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й.
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на
свобод
а
та.
Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата.
Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде.
към текста >>
Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото
свобод
но действане изглежда възпрепятствано.
Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо. Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството.
Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност.
към текста >>
Но не съм ли аз и тогава
свобод
ен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ?
Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ?
Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва.
към текста >>
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от
свобод
а
има.
А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има.
Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време.
към текста >>
Тогава той ще изпълни по
свобод
а
задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа.
Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време.
Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа.
Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света.
към текста >>
Свобод
ното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила.
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила.
Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
към текста >>
Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от
свобод
ното действие на човека.
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж. Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила.
Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
към текста >>
Само това е достойно за
свобод
ни същества.
Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения.
Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
с благодарност да се отдадем
свобод
но
с благодарност да се отдадем свободно
към текста >>
И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно
свобод
но от това еднообразие.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система.
И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие.
Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
към текста >>
8.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И той намира, че "едно
свобод
но от противоречие обяснение на явленията се постига едва тогава, когато приемаме съществуването на един такъв субстрат"*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, 1894 г., стр. 445/.
Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н. Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло. Лайпцигският професор Вундт, който понякога чуваме да се цени като най-великия философ на съвремието, казва поради това за материята, че тя е един субстрат, "който самият никога не става видим за нас, а се явява само в неговите действия".
И той намира, че "едно свободно от противоречие обяснение на явленията се постига едва тогава, когато приемаме съществуването на един такъв субстрат"*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, 1894 г., стр. 445/.
Декартовата погрешна представа за ясни и объркани представи е станала основен начин на мислене във физиката.
към текста >>
9.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на
Свобод
а
та", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на
Свобод
а
та", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността.
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./
към текста >>
10.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто,
свобод
но очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него. Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/?
към текста >>
Едно действане в смисъла на Гьотевата етика е едно
свобод
но действане.
Едно действане в смисъла на Гьотевата етика е едно свободно действане.
Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени идеи. И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си. Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд. Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./
към текста >>
Още в моята "Философия на
свобод
а
та"*/*Философия на
свобод
а
та", "Основи на един модерен светоглед".1изд.
Едно действане в смисъла на Гьотевата етика е едно свободно действане. Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени идеи. И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си.
Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд.
Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./
към текста >>
Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на
свобод
а
та и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане.
Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
В 1893 година в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала. На тази статия отговори Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита. Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше.
към текста >>
Аз още в настоящия труд обясних отношението на етиката на
свобод
а
та като етика на Гьоте.
Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше. Наистина действа ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз цитира някои от Гьотевите "Сентенции в проза". Той и не предчувства, че ако за мене е съществувал някакъв Хермес, това не е бил Ницше, а Гьоте.
Аз още в настоящия труд обясних отношението на етиката на свободата като етика на Гьоте.
Не бих споменал лишената от стойност брошура, ако тя не беше симптоматична за царуващото неразбиране на Гьотевия светоглед в кръговете на философите специалисти.
към текста >>
11.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на
Свобод
а
та" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието.
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил.
Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора.
към текста >>
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават
свобод
ното от тялото съзнание.
Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото. И тя констатира, че през време когато носи тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание. С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех.
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда
свобод
но от тялото.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото.
От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
към текста >>
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото
свобод
но от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
Описаното тук "
свобод
но от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот.
към текста >>
При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно
свобод
но от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот.
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот.
към текста >>
И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "
свобод
ния от тялото душевен живот".
Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа.
И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот".
Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата? Но въпросът стои така, че изживяванията на охарактеризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област. Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени само от онази душа, която се поставя в свръхсетивното. Веднъж намерени обаче, те могат да бъдат разбрани от обикновеното съзнание и при това напълно.
към текста >>
12.
20. КЪМ НАСТОЯЩЕТО ДЖОБНО ИЗДАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Настоящото джобно издание съдържа едно ново издание на специалното издание на всички уводи, по-нататък заключителната глава от книгата на Рудолф Щайнер "Загадки на философията": "Изглед към една антропософия представен в очерк" /написана в 1914 г.; последното издание на "Загадки на философията" Издателство
Свобод
ен Духовен Живот, Щутгарт 1955 г./
Настоящото джобно издание съдържа едно ново издание на специалното издание на всички уводи, по-нататък заключителната глава от книгата на Рудолф Щайнер "Загадки на философията": "Изглед към една антропософия представен в очерк" /написана в 1914 г.; последното издание на "Загадки на философията" Издателство Свободен Духовен Живот, Щутгарт 1955 г./
към текста >>
13.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В. ЧОВЕШКАТА
СВОБОД
А
…………………………………........71
В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА…………………………………........71
към текста >>
С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на
свобод
а
та".
Аз открих, че за Гьотевия начин на познание не съществува никаква теория за познанието. Това ме накара да направя опит да извлека една такава теория на познанието, поне в една зачатъчна форма. Рудолф Щайнер в своята книга "Пътят на моя живот" върху своя труд "Основни линии на една теория на познанието в светогледа на Гьоте". “Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах със светогледа на Гьоте. Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно основано на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед.
С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на свободата".
Рудолф Щайнер в предговор към "Истина и Наука".
към текста >>
14.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите:
Свобод
а
на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
15.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук трябва да се държим
свобод
ни от всяко предвзето мнение.
Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение.
Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка.
към текста >>
16.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато казвам:
Свобод
а
та е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение.
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
към текста >>
17.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
За ума са отделни: Причина и следствие, механизъм и организъм,
свобод
а
и необходимост, идея и действителност, дух и природа и т.н.
Той има задачата само да отделя и да запазва понятията в такова отделно състояние. Той е една предварителна степен на всяка по-висша научност. Преди всичко той се нуждае от строго определени, ясно очертани понятия, преди да може да търсим една хармония на същите. Обаче ние не трябва да останем при тази отделеност. За ума са разделени неща, за които човек изпитва нужда да търси едно хармонично единство.
За ума са отделни: Причина и следствие, механизъм и организъм, свобода и необходимост, идея и действителност, дух и природа и т.н.
Всички тези разлики са произведени чрез ума. Те трябва да бъдат произведени, защото иначе светът би изглеждал като един мъглив, тъмен хаос, който би образувал едно единство само затова, защото би бил напълно неопределен за нас. Самият ум не е в състояние да излезе над тази отделеност на нещата. Той запазва отделните членове. Това излизане над отделеността е работа на разума.
към текста >>
18.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тази е същността на природата, че закон и дейност са разделени, дейността се явява властваща от закона; напротив тази е същността на
свобод
а
та, че и двете се сливат, че действащият фактор се проявява непосредствено в действието и произведеното регулира само себе си.
Как той се включва в структурата на света, зависи от него. Той трябва да намери точката, за да вземе участие в движението на света. Тук духовните науки получават своята задача. Човекът трябва да познава духовния свят, за да определя своето участие в него според това познание. Тук изниква мисията, която психологията, етнографията, историческата наука трябва да изпълняват.
Тази е същността на природата, че закон и дейност са разделени, дейността се явява властваща от закона; напротив тази е същността на свободата, че и двете се сливат, че действащият фактор се проявява непосредствено в действието и произведеното регулира само себе си.
към текста >>
Ето защо духовните науки в превъзходен смисъл са науки на
свобод
а
та.
Ето защо духовните науки в превъзходен смисъл са науки на свободата.
Идеята за свобода трябва да бъде техният център, властващата ги идея. Естетическите писма на Шилер стоят така високо затова, защото те искат да намерят същността на красотата и идеята за свобода, защото свободата е принципът, който ги прониква. Духът взема само онова място в общото, в мировото цяло, което той си дава като индивидуален дух. Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида).
към текста >>
Идеята за
свобод
а
трябва да бъде техният център, властващата ги идея.
Ето защо духовните науки в превъзходен смисъл са науки на свободата.
Идеята за свобода трябва да бъде техният център, властващата ги идея.
Естетическите писма на Шилер стоят така високо затова, защото те искат да намерят същността на красотата и идеята за свобода, защото свободата е принципът, който ги прониква. Духът взема само онова място в общото, в мировото цяло, което той си дава като индивидуален дух. Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида). Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение.
към текста >>
Естетическите писма на Шилер стоят така високо затова, защото те искат да намерят същността на красотата и идеята за
свобод
а
, защото
свобод
а
та е принципът, който ги прониква.
Ето защо духовните науки в превъзходен смисъл са науки на свободата. Идеята за свобода трябва да бъде техният център, властващата ги идея.
Естетическите писма на Шилер стоят така високо затова, защото те искат да намерят същността на красотата и идеята за свобода, защото свободата е принципът, който ги прониква.
Духът взема само онова място в общото, в мировото цяло, което той си дава като индивидуален дух. Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида). Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида.
към текста >>
19.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
В. ЧОВЕШКАТА
СВОБОД
А
В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
към текста >>
Само при този възглед е възможна истинска
свобод
а
на човека.
Защото в тях се проявява Ръководителят на света. Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея.
Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека.
Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар. Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
към текста >>
Ето защо нашата философия е философия на
свобод
а
та в истинския смисъл.
За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека. Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл.
Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
към текста >>
Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло
свобод
на природа.
В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека. Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар. Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата.
Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа.
Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
към текста >>
Без да се яви някакво принуждение,
свобод
ният човек действа според своето разбиране, според заповедите, които сам си дава.
Този възглед е имал предвид също и Гьоте, когато е казал: "Лесинг, който неволно е чувствал известно ограничение, влага в устата на един от своите герои думите: Никой не трябва да трябва. Един остроумен, весело настроен човек е казал: Който иска, той трябва. Един трети, несъмнено един образован, прибави към това: Който разбира, той също иска”. Следователно за нашето действане не съществува някакъв друг подтик освен нашето разбиране.
Без да се яви някакво принуждение, свободният човек действа според своето разбиране, според заповедите, които сам си дава.
Около тези истини се въртеше известния спорен въпрос на Кант и Шилер. Кант стоеше на становището на повелението на дълга. Той считаше, че унижава моралния закон, ако го направи да зависи от човешката субективност. Според неговия възглед човекът действа морално само тогава, когато при действието се освобождава от всички субективни подтици и се преклонява чисто на величието на дълга. Шилер виждаше в този възглед едно унижение на човешката природа.
към текста >>
20.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е
свобод
но създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
към текста >>
Нашите нравствени предмети са наше собствено
свобод
но създание.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим.
Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание.
Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност. Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
Считането на истината като дело на
свобод
а
та обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено
свобод
ната личност.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност.
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на
свобод
а
та.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
към текста >>
С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на
свобод
а
та".
С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата".
Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение.
към текста >>
Тази "Философия на
свобод
а
та" ще последва скоро в подробно изложение.
С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата".
Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение.
към текста >>
Той не може да се нарече "
свобод
ен мислител".
Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука. Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това.
Той не може да се нарече "свободен мислител".
към текста >>
Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на
свобод
а
та" възникваха в продължение на много години.
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте.
Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години.
Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи. И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
към текста >>
И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на
свобод
а
та", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи.
И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
към текста >>
21.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Свобод
ната от предпоставки теория на познанието и Наукоучението на Фихте
7. VІ.
Свободната от предпоставки теория на познанието и Наукоучението на Фихте
към текста >>
22.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Този въпрос, така както Кант го поставя,
свобод
ен ли е той от всякакви предпоставки?
Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки?
Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит. Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога. Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично.
към текста >>
Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително
свобод
но от предпоставки.
Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта.
Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до
свобод
ното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини.
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
23.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование
свобод
ната от предпоставки теория на познанието.
Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа. Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед.
Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието.
Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/. У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н. Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/.
към текста >>
24.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено
свобод
ни от всякакво емпирично съдържание.
Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията. Например причинност е понятие. Идеята е само понятие с по-голямо съдържание. Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./.
Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание.
Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото.
към текста >>
25.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
VІ.
СВОБОД
НАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ
VІ. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ
към текста >>
Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез
свобод
но решение това, което установихме като идея на познанието.
До тук ние установихме в нашето изложение идеята на познанието. Тази идея е непосредствено дадена в човешкото съзнание, доколкото то се отдава на познавателната дейност. "Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно възприятие и неговото собствено съществувание. /*1 Едва ли е нужно да се казва,, че с обозначението "център" ние съвсем не искаме да съединим някакъв теоретически възглед за природата на съзнанието, но го употребяваме само като стилистическо съкращение за общата физиономия на съзнанието./. "Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено.
Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието.
В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света. При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същност на обективното. За човешкото съзнание това е иначе. Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност.
към текста >>
Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на
свобод
а
та, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз".
Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието.
към текста >>
Чрез тази
свобод
на дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/.
Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз". Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/.
Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието.
към текста >>
Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез
свобод
ната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието.
Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област.
Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието.
Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост.
към текста >>
Естествено верно е, че на основата на
свобод
ното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието.
Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно.
към текста >>
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "
свобод
ния", а в тази на познаващия "Аз".
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране.
към текста >>
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина
свобод
а
та на човешката личност.
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание.
към текста >>
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по
свобод
но решение полага понятията и идеите на даденото.
Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория.
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото.
Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното.
към текста >>
Обстоятелството, че "Азът" може по
свобод
а
да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Изследването същността на
свобод
ното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Но че осъществяването на познанието става по
свобод
а
, това ясно следва от направената по-горе забележка.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието.
Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка.
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на
свобод
а
та.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка.
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
26.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на не
свобод
а
, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на
свобод
а
та.
Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност.
Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
към текста >>
Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята
свобод
а
.
Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода.
Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
към текста >>
Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към
свобод
а
та.
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода.
Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
към текста >>
Това е
свобод
ната област.
Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон.
Това е свободната област.
Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен. Превръщането на първичната област в такава имаща характера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество.
към текста >>
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си
свобод
на личност.
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си свободна личност.
към текста >>
27.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_4 Философия на свободата
ФИЛОСОФИЯ НА
СВОБОД
А
ТА
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА
към текста >>
Рудолф Щайнер и неговата "Философия на
свобод
а
та
Рудолф Щайнер и неговата "Философия на свободата
към текста >>
Наука за
свобод
а
та
Наука за свободата
към текста >>
Реалността на
свобод
а
та
Реалността на свободата
към текста >>
11.Идеята за
свобод
а
та
11.Идеята за свободата
към текста >>
12.Философия на
свобод
а
та и монизъм
12.Философия на свободата и монизъм
към текста >>
28.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА
СВОБОД
А
ТА"
РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА"
към текста >>
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на
свобод
а
та" в сферата на духовно-практическия живот.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления.
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на
свобод
а
та", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
Увод във “Философията на
свобод
а
та".
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
Увод във “Философията на свободата".
Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
Къде остава божествената
свобод
а
, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка?
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата.
Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка?
Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко!
към текста >>
Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия
свобод
ен Аз.
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка?
Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз.
Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко!
към текста >>
Обаче тази
свобод
а
е само един блян!
Обаче тази свобода е само един блян!
Доколкото свободно си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата. Дори най-величествените идеи, до които стигаме, са само резултат от сляпо бушуващата в нас природа. А най-после трябва да проумеем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона.
към текста >>
Доколкото
свобод
но си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата.
Обаче тази свобода е само един блян!
Доколкото свободно си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата.
Дори най-величествените идеи, до които стигаме, са само резултат от сляпо бушуващата в нас природа. А най-после трябва да проумеем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона. Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони?
към текста >>
Замисълът на „Философия на
свобод
а
та" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели.
Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели.
към текста >>
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в
свобод
а
!
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода!
да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.)
към текста >>
С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде
свобод
ен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм.
С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
към текста >>
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения
свобод
ен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм. С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
към текста >>
29.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва
свобод
а
, или тази
свобод
а
е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес?
Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга. Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното.
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес?
Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
към текста >>
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности:
Свобод
а
или необходимост на волята.
Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга. Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние.
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята.
В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
към текста >>
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за
свобод
а
та на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне
свобод
ната воля.
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия.
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
към текста >>
В тази „Философия на
свобод
а
та“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания.
Така разсъждавах за съдържанието на тази книга, когато я пишех преди двадесет и пет години. Такива изречения съм длъжен да напиша и днес, ако река да очертая замисъла на своя труд. При тогавашния ръкопис си поставих ограничението да не отивам по-далеч от онова, което е свързано в най-тесен смисъл с изтъкнатите два основни въпроса. Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати.
В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания.
Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит. А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
към текста >>
Онова, което от гледище на „Философия на
свобод
а
та“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин. Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
30.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
НАУКА ЗА
СВОБОД
А
ТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
към текста >>
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно
свобод
но същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони?
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони?
Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия.
към текста >>
Идеята за
свобод
а
та на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници.
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони? Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този.
Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници.
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея.
към текста >>
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като
свобод
а
та.
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони? Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници.
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
към текста >>
Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката
свобод
а
се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът.
Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия.
Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът.
Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото.
към текста >>
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за
свобод
а
та на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната
свобод
а
на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че
свобод
а
та не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото.
Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото.
Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на
свобод
а
та са насочени само срещу
свобод
а
та на избора.
Това изглежда убедително.
И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора.
Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г.
към текста >>
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за
свобод
ната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието
свобод
на воля.
Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б.
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля.
В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
към текста >>
Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за
свобод
а
та, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата.
Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза.
Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата.
В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Спиноза пише: „
Свобод
но наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г.
Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува
свобод
но, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
По същия начин Бог
свобод
но опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Следователно Вие виждате, че аз свеждам
свобод
а
та не към едно
свобод
но вземане на решение, а към една
свобод
на необходимост.
Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем
свобод
ен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение.
Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска.
Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга. По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Това обаче е онази човешка
свобод
а
, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска.
Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя.
Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга. По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Така детето вярва, че
свобод
но пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че
свобод
но иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя.
Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
По-нататък пияният вярва, че въз основа на
свобод
но решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се о
свобод
и от него.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за
свобод
ни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга. По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов
свобод
ен инициатор.
Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда. Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това.
И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор.
Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва. Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират.
към текста >>
И въпреки това противниците на
свобод
а
та никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко.
Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости. Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина.
И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко.
към текста >>
И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил
свобод
ен, тоест независим от външни мотиви.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън.
И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
Редно ли е въпросът за
свобод
а
та на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си?
А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата.
Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си?
И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост?
към текста >>
И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за
свобод
а
та.
Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място.
И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата.
към текста >>
Казват, че човекът бил
свобод
ен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания.
Казват, че човекът бил свободен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания.
Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си.
към текста >>
Или пък, че
свобод
а
означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си.
Казват, че човекът бил свободен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания.
Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си.
към текста >>
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята
свобод
а
е илюзия.
Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания.
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
към текста >>
Друга една фраза гласи: Да бъдеш
свобод
ен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква.
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква.
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив?
към текста >>
Значи
свобод
а
та на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив?
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква. В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл?
Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив?
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
към текста >>
Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „
свобод
на" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална.
Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „не
свобод
а
" да се говори за някаква мислима „
свобод
а
" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за
свобод
а
престава да има смисъл.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл.
Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>
При изясняване на понятието
свобод
а
няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство.
Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността.
При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство.
Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П. Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо.
към текста >>
До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за
свобод
а
та на волята" от П.
Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността. При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека.
До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П.
Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо. Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето... Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало." Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето." За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре - както може да се заключи от тези думи - няма представа.
към текста >>
5 казва следното за
свобод
а
та: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо.
При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П. Ре (1885 г.), който на стр.
5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо.
Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето... Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало." Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето." За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре - както може да се заключи от тези думи - няма представа. Това той доказва няколко страници по-нататък и с думите: „Ние не долавяме причините, които обуславят нашата воля, и затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена."
към текста >>
Но да спрем с примерите, които доказват, че мнозина оборват
свобод
а
та, без въобще да знаят какво е
свобод
а
.
Но да спрем с примерите, които доказват, че мнозина оборват свободата, без въобще да знаят какво е свобода.
към текста >>
От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде
свобод
но.
От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно.
Как обаче стоят нещата с действие, чиито причини се знаят? Така стигаме до въпроса: Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие. „Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък.
към текста >>
31.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
РЕАЛНОСТТА НА
СВОБОД
А
ТА
РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА
към текста >>
32.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
ИДЕЯТА ЗА
СВОБОД
А
ТА
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
към текста >>
Едно действие бива усещано като
свобод
но тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като не
свобод
на.
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
към текста >>
Човекът е
свобод
ен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си.
Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си.
Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно. Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество.
към текста >>
Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено
свобод
но.
Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си.
Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно.
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество.
към текста >>
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като
свобод
но; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за
свобод
а
та се осъществява в човешко същество.
Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно.
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество.
към текста >>
Свобод
ното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони.
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони.
На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
към текста >>
Самото понятие за дълг изключва
свобод
а
та, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма.
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг?
Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма.
Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
към текста >>
Свобод
а
та на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма.
Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
към текста >>
При нравствено
свобод
ни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени.
Защото, ако можеше да се познае по друг път освен чрез наблюдение, тогава в неговата сфера щеше да се проявява не индивидуално изживяване, а всеобща норма. Индивидуалността е възможна, само когато всяко отделно същество узнава за другото единствено чрез индивидуално наблюдение. Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че ние живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че от общия за нас свят на идеите той приема други интуиции в сравнение с мен. Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения.
При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени.
Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля. Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора. Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
към текста >>
Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на
свобод
ните хора.
Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че ние живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че от общия за нас свят на идеите той приема други интуиции в сравнение с мен. Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля.
Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора.
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
към текста >>
Свобод
ният живее с вярата, че другият
свобод
ен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат.
Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг.
Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат.
Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство.
към текста >>
Свобод
ният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа.
Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат.
Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа.
С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство.
към текста >>
Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за
свобод
ния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено.
Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
към текста >>
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват
свобод
но своите влечения и своята обич.
Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич.
Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
към текста >>
Кажете просто, че докато не е
свобод
на, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено. Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността.
Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен?
към текста >>
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на
свобод
а
се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е не
свобод
ен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
Но от недрата на принудителния ред се издигат хората,
свобод
ните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н.
Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила.
Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н.
Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
Те са
свобод
ни, доколкото следват само себе си; те са не
свобод
ни, доколкото се подчиняват.
Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н.
Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват.
Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително
свобод
ен?
Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват.
Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен?
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява
свобод
ният човек.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен?
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
Нашият живот е съставен от
свобод
ни и не
свобод
ни действия.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия.
Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни.
към текста >>
Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до
свобод
ния Дух като най-чист израз на човешката природа.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия.
Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа.
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни.
към текста >>
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме
свобод
ни.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа.
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни.
към текста >>
Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (
свобод
ен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така.
Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си.
към текста >>
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за
свобод
ен Дух, сиреч своето собствено понятие.
При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване.
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие.
Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
към текста >>
Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на
свобод
ния Дух.
Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето.
Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
към текста >>
Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието
свобод
ен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо.
Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
към текста >>
Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на
свобод
ния Дух.
Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните.
Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух.
На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия.
към текста >>
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество;
свобод
но същество само той самият може да направи от себе си.
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си.
На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде.
към текста >>
Следователно гледището за
свобод
ната нравственост не твърди, че
свобод
ният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
към текста >>
В
свобод
ната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека.
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека.
С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
към текста >>
А
свобод
ният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността.
А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
към текста >>
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за
свобод
ния Дух отвръща: „О,
свобод
а
, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства не
свобод
на пред всеки насилствено наложен закон."
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
към текста >>
Това е противоположността между чисто законосъобразната и
свобод
на нравственост.
Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост.
към текста >>
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост,
свобод
ният Дух може би ще му се стори дори опасен човек.
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек.
Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той
към текста >>
веднага би трябвало да забележи, че на
свобод
ния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове. Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник. Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени.
към текста >>
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на
свобод
ни Духове.
веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник. Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени.
към текста >>
Свобод
ният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост.
Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света. По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека.
Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост.
Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
към текста >>
33.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
ФИЛОСОФИЯ НА
СВОБОД
А
ТА И МОНИЗЪМ
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
към текста >>
В такъв случай съзнанието за
свобод
а
та може да бъде само илюзия.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
към текста >>
Мисля си, че съм
свобод
ен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
Според този възглед ние имаме чувството за
свобод
а
само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви.
Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви.
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за
свобод
а
се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви.
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
За
свобод
а
та няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат
свобод
а
та, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Наивният реализъм умъртвява
свобод
а
та чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае
свобод
а
та, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства
свобод
ен.
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид.
Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен.
Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си". Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение.
към текста >>
Според монистичното схващане човекът може да действа не
свобод
но, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа
свобод
но, ако се вслуша единствено в самия себе си.
Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си".
Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си.
Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение.
към текста >>
Според монистичното схващане човекът действа отчасти не
свобод
но, отчасти
свобод
но.
Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно.
Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух.
към текста >>
Той се оказва не
свобод
ен в света на възприятията, а в себе си осъществява
свобод
ния Дух.
Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно.
Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух.
към текста >>
За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло
свобод
но човешко дело.
За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело.
Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
към текста >>
Всеки от нас е призван да стане
свобод
ен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.
Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.
към текста >>
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на
свобод
а
та.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата.
Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на
свобод
ния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата.
Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е
свобод
ен или не.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на
свобод
ния дух.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов
свобод
ен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като не
свобод
но същество, докато стигне точката, където сам намира себе си.
Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си.
към текста >>
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством
свобод
ния Дух.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено.
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух.
Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа.
към текста >>
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а
свобод
а
та е човешката форма да бъдеш нравствен.
Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост.
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за
свобод
а
та.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот.
към текста >>
34.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към
свобод
а
та" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора. Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята.
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
към текста >>
При едно
свобод
но от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
Добавка към новото издание (1918 г.).
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
35.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./
Свобод
ният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите.
Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература.
Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите.
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания. Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това. За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело.
към текста >>
За
свобод
ния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие.
Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания. Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това.
За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие.
Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание. Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес.
към текста >>
При
свобод
ния Дух, който не се влияе нито от някакъв образец, нито от страха за някакво наказание и т.
Щом подтикът към дадено действие се появи в общопонятийната форма (например: Прави добро на ближния си; живей така, че да не вредиш на здравето си), тогава във всеки отделен случай тепърва трябва да се намери конкретна представа за действие (отнасяне на понятието към дадено възприятийно съдържание).
При свободния Дух, който не се влияе нито от някакъв образец, нито от страха за някакво наказание и т.
н., това превръщане на понятието в представа винаги е необходимо.
към текста >>
Следователно, за да осъществи своите идеи и за да се утвърди,
свобод
ният дух се нуждае от нравствено въображение.
Изхождайки от съвкупността на своите идеи, човекът произвежда конкретни представи на първо място чрез въображението.
Следователно, за да осъществи своите идеи и за да се утвърди, свободният дух се нуждае от нравствено въображение.
То е източник за действията на свободния дух. Затова и само хора с нравствено въображение са действително морално продуктивни. Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо.
към текста >>
То е източник за действията на
свобод
ния дух.
Изхождайки от съвкупността на своите идеи, човекът произвежда конкретни представи на първо място чрез въображението. Следователно, за да осъществи своите идеи и за да се утвърди, свободният дух се нуждае от нравствено въображение.
То е източник за действията на свободния дух.
Затова и само хора с нравствено въображение са действително морално продуктивни. Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо.
към текста >>
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава
свобод
но на съответното място в световния ефир.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни.
към текста >>
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за
свобод
ното индивидуално действие.
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
към текста >>
Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-
свобод
ния живот като духовно продължение на органичния.
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие.
Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
към текста >>
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като
свобод
ни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
към текста >>
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява
свобод
а
та.
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата.
към текста >>
Тази
свобод
а
трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции.
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции.
Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата.
към текста >>
Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като
свобод
но.
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата. Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си.
Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно.
В този отличителен белег на едно действие се крие свободата.
към текста >>
В този отличителен белег на едно действие се крие
свобод
а
та.
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата. Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно.
В този отличителен белег на едно действие се крие свободата.
към текста >>
25 разлика между двете тези: „Да бъдеш
свобод
ен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за
свобод
ната воля"?
А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр.
25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология. Той казва:
към текста >>
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за
свобод
ната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр. 25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
Той казва:
към текста >>
Да бъдеш
свобод
ен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
„Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.).
Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света). Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно.
към текста >>
Свобод
а
та е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света).
„Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света).
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
към текста >>
Ще рече, че аз съм
свобод
ен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество.
„Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията. Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света).
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
към текста >>
Свобод
но е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно.
Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията. Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света). Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно.
Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш. А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
към текста >>
Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш
свобод
ен или не
свобод
ен.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света). Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно.
Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш. А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
към текста >>
Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш
свобод
а
та в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
към текста >>
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била не
свобод
на; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма
свобод
а
от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма
свобод
а
и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
към текста >>
Само като не се чувства
свобод
ен, той допуска да му се предписва какво трябва да върши, тоест да иска онова, което не той, а някой друг смята за правилно.
Евентуално човекът може да бъде склонен да се откаже от извършването на онова, което иска.
Само като не се чувства свободен, той допуска да му се предписва какво трябва да върши, тоест да иска онова, което не той, а някой друг смята за правилно.
към текста >>
В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е
свобод
на.
Добавка към новото издание (1918 г.).
В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
към текста >>
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като
свобод
но се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция.
Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
към текста >>
Волята е
свобод
на.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
Волята е свободна.
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Тази
свобод
а
на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как
свобод
ното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
В не
свобод
а
та на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един
свобод
ен волев акт.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е не
свобод
ен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази не
свобод
а
се стреми към
свобод
а
та и тази
свобод
а
съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Човекът е
свобод
ен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
36.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта,
свобод
а
та, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало
свобод
ната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>
Защото целта беше да се докаже възможността за
свобод
а
; но
свобод
а
та не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции.
Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек.
Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции.
към текста >>
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи
свобод
а
та, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество
свобод
но осъществяване на интуицията.
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
37.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си
свобод
на индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
към текста >>
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо
свобод
а
та му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си.
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си.
към текста >>
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-
свобод
но от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им.
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б. а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане.
към текста >>
При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за
свобод
а
та и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията.
Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила.
При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията.
- Б. а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане.
към текста >>
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху
свобод
но самоопределяне.
Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б.
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне.
Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
към текста >>
Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на
свобод
а
та (на мислене и действие).
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид.
Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв. стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът.
към текста >>
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е
свобод
но от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една
свобод
на индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Както
свобод
ната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се о
свобод
и от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност.
Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Човекът може да се смята за
свобод
ен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е о
свобод
ил от характернородовото по посочения начин.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
към текста >>
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава
свобод
а
, той представлява един член от природния и духовния организъм.
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм.
В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството. Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди.
към текста >>
Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на
свобод
ните човешки индивиди.
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството.
Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди.
До този резултат стига монизмът.
към текста >>
38.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Той е
свобод
ен.
Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност. Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек. Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това. Следователно основанието за едно такова желание се намира единствено в самия човек. В такъв случай човекът е крайният определящ фактор на своето действие.
Той е свободен.
към текста >>
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че
свобод
а
та може да се намери в действителността на човешките действия.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
към текста >>
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за
свобод
а
.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода.
Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
към текста >>
Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за
свобод
ни.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия. За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции.
Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни.
Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
към текста >>
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно
свобод
а
та.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия. За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
към текста >>
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за
свобод
а
, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за
свобод
а
та на интуитивното мислене.
Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека.
Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
А щом се знае, че това мислене е
свобод
но, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди
свобод
а
та.
Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
Действащият човек бива смятан за
свобод
ен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за
свобод
а
та.
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
А с това този опит установява
свобод
а
та като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието.
Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието.
А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието.
към текста >>
Настоящата „Философия на
свобод
а
та" полага философските основи на тези по-късни съчинения.
При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга.
Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения.
Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа. Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата". Все пак от съдържанието на тази книга не може да се изведе логично - чрез умозаключения - онова, което авторът е представил в по-късни трудове.
към текста >>
Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на
свобод
а
та".
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа.
Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата".
Все пак от съдържанието на тази книга не може да се изведе логично - чрез умозаключения - онова, което авторът е представил в по-късни трудове.
към текста >>
39.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
„Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на
свобод
а
та" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис.
„Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно. Основанията за това са следните. Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране.
към текста >>
Отговорите на „Философия на
свобод
а
та" би трябвало да гласят така:
Отговорите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така:
към текста >>
Освен това застъпваният във „Философия на
свобод
а
та" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта.
В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея.
Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта.
Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке.
към текста >>
Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на
свобод
а
та", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв.
Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това.
Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв.
бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке. Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
към текста >>
А в действителност „Философия на
свобод
а
та" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае.
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание).
А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае.
(В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке. Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
към текста >>
Просто гледната точка на „Философия на
свобод
а
та" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке.
Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
към текста >>
40.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Как философията като изкуство се отнася към
свобод
а
та на човека, какво представлява тази
свобод
а
и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд.
Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд.
Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата".
към текста >>
Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на
свобод
а
та".
Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд. Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората.
Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата".
към текста >>
41.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „
свобод
омислещи“.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“.
Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
към текста >>
Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните
свобод
омислещи.
Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях?
Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи.
Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука.
към текста >>
Тези „
свобод
омислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Голяма част от тези „
свобод
омислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е
свобод
на.
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна.
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят. Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
към текста >>
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „
свобод
ната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „
свобод
омислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „
свобод
ната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна. Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
към текста >>
Също така и в най-
свобод
омислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство.
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“.
Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство.
В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа. Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог! Следователно няма богове!
към текста >>
Той не се нуждае от теория за „
свобод
на“ или „не
свобод
на“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа. Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог! Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“.
Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
Искам да се опитам да достигна
свобод
а
та, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13
Също и патриотичните чувства на сънародниците му са чужди на природата на Ницше. Той не може да свърже своите чувства и мисли нито с мисловния кръг на народа, в който е роден и възпитан, нито с времето, в което живее. В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост.
Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13
към текста >>
За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими,
свобод
ни духове“.
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост.
За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“.
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
към текста >>
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на
свобод
ни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух.
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни.
към текста >>
Това беше
свобод
а
на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее
свобод
но, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
Има хора, наричащи себе си „
свобод
омислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
към текста >>
Силният, истински
свобод
ният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока.
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
„Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото. Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук. Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
към текста >>
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със
свобод
но действащите житейски инстинкти.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието.
към текста >>
По този начин мисленето му запазва сигурен,
свобод
ен характер.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът.
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
към текста >>
Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху
свобод
омислещите читатели.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си.
Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>
42.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя
свобод
ен пред действителността.
Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си.
Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността.
За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете?
към текста >>
Тогава иска да стане
свобод
ен и господар в своя собствен свят.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
към текста >>
Свобод
ен съм, смята духът, но само
свобод
ен, за да следвам такова правило.
Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня.
Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а
свобод
но да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
„Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си.
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
“32
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата
свобод
ни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>
Тези атеисти обаче не са по-
свобод
омислещи от своите съвременници, които вярват в Бог.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
към текста >>
Истинският „
свобод
омислещ“ отива още по-далеч.
Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч.
Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината.
към текста >>
„
Свобод
омислещият“ осъзнава, че създава истината.
Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината.
„Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината.
Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател.
към текста >>
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на
свобод
а
та“49.)
Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание.
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
към текста >>
Ти искаш, защото искаш, моето
свобод
но послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния.
Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
към текста >>
Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински
свобод
омислещ взима своите решения непосредствено.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото.
към текста >>
Свобод
омислещият не е свързан с общоприетото.
Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области.
Свободомислещият не е свързан с общоприетото.
Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия. Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло. Той създава сам доброто и злото.
към текста >>
Свобод
омислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло.
Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия.
Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло.
Той създава сам доброто и злото.
към текста >>
Дори тогава, когато
свобод
омислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото.
Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото.
към текста >>
Свобод
омислещият не се занимава със състраданието.
Свободомислещият не се занимава със състраданието.
Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си? За него всяко състрадание е унижение. Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“. Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64. Тук няма живо същество.
към текста >>
Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а
свобод
омислещият иска да се уповава само на себе си.
Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава.
Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си.
към текста >>
Дори Гьоте не е
свобод
ен от това убеждение.
Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
Дори Гьоте не е свободен от това убеждение.
Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
към текста >>
Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели,
свобод
ни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?...
Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“)
към текста >>
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един
свобод
ен дух.
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила.
към текста >>
Защото един
свобод
ен дух е този, които следва само своята природа.
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа.
В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила.
към текста >>
В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на
свобод
омислещия.
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа.
В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия.
Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите.
към текста >>
Истински
свобод
ната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност.
Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно.
към текста >>
Напълно
свобод
ен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно.
към текста >>
Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на
свобод
а
та“.
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно.
към текста >>
Само този, който притежава морална фантазия, е действително
свобод
ен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения.
към текста >>
Човекът, който създава своите морални цели, действа
свобод
но.
Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно.
Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно.
Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти.
към текста >>
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова
свобод
ен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си.
Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел.
към текста >>
И когато отделният човек също е напълно
свобод
ен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
От това за
свобод
ния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности.
Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно
свобод
но животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред.
Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел.
Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред.
Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
Той обаче желае абсолютна
свобод
а
за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред.
Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
43.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Свобод
ният дух.
Представих Ницшевите възгледи за свръхчовека така, както те са предадени в неговите последни творби: „Заратустра“ (1883-1884), „Отвъд доброто и злото“ (1886), „Към генеалогията на морала“ (1887), „Случаят Вагнер“ (1888), „Залезът на кумирите“ (1889). В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз. Това се вижда ясно от плана, отпечатан в приложението към споменатия том: 1. Антихрист. Опит за критика на християнството. 2.
Свободният дух.
Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморалният. Критика на най-фаталния вид невежество: морала. 4. Дионис. Философия на вечното възвръщане.
към текста >>
Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-
свобод
ния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68.
Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68.
Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване.
към текста >>
Свобод
ният човек определя своите цели.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност.
Свободният човек определя своите цели.
Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
към текста >>
Човекът, който не властва като
свобод
на личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
към текста >>
За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не
свобод
а
та и т.н.
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“.
За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н.
Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи? За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство?
към текста >>
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински
свобод
ният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства.
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
към текста >>
Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото
свобод
но развитие.
В развитието на личните инстинкти на отделния човек Ницше вижда целта на цялото човешко развитие. Работещото срещу това развитие за него представлява най-същественото прегрешение срещу човечеството.
Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото свободно развитие.
Във всеки отделен момент човек не се самоопределя сам чрез действащите в него подбуди, а също чрез това, което е натрупано в паметта му. Той си спомня за своите преживявания, иска да се сдобие със съзнание за преживяванията на народа си, рода си, на цялото човечество чрез хода на историята. Човекът е историческо същество. Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент.
към текста >>
Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в
свобод
ното изживяване на своите заложби.
В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство.
Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други.
към текста >>
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като
свобод
ен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене.
Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
към текста >>
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на
свобод
но и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
§ 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата.
към текста >>
Сега пътят вече е
свобод
ен за оригиналния странстващ ход на Ницше.
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес. В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората.
Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше.
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
към текста >>
Това „
свобод
но“ познание на Ницше сега е о
свобод
ено от окови.
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес. В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882).
Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови.
Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега. Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек? “ („Веселата наука“, § 382)
към текста >>
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и
свобод
а
та на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее.
(„Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
към текста >>
44.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „
Свобод
ният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност. Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения.
Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
Той нарича тези морални понятия „най-фаталния вид невежество“. Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание.
към текста >>
Хвала на този див, добър и
свобод
ен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите. Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели.
Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи! “ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен.
към текста >>
Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички
свобод
ни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи!
Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи!
“ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?...
към текста >>
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам
свобод
ен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос.
към текста >>
45.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Свобод
омислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега.
Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
към текста >>
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за
свобод
а
, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
“ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните.
към текста >>
46.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха
свобод
но време да очертават щрихите на неговия образ.
Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван. Иска да бъде „описван“, характеризиран. И скоро след тази новина последва другата, че откъснатият му от самотата дух е постигнат от ужасяващата орис на душевно умопомрачение.
И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха свободно време да очертават щрихите на неговия образ.
Чрез наблюдението на личността му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин. Идейните светове в душата му можеха да се осветят от светлината, която духовните звезди от втората половина на деветнадесети век хвърляха върху тях. Тогава се разкри с пълна яснота в какво именно той е велик. Но също се разкри защо той е трябвало да странства толкова самотен. Природата на същността му го води към висини на духовен живот.
към текста >>
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер,
свобод
ен от действителността.
Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите.
към текста >>
47.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Една книга за
свобод
ни духове.
Човешко, твърде човешко.
Една книга за свободни духове.
Том 1, Първо издание, 1878 г. Ново издание с предисловие излиза през 1886 г.
към текста >>
Една книга за
свобод
ни духове.
Човешко, твърде човешко.
Една книга за свободни духове.
Том 2. Двете части на тази книга: „Различни мнения и сентенции“ и „Странникът и неговата сянка“ излизат първоначално като отделни книги. Първата част излиза през 1879 г. под заглавието „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове.
към текста >>
Една книга за
свобод
ни духове.
Една книга за свободни духове. Том 2. Двете части на тази книга: „Различни мнения и сентенции“ и „Странникът и неговата сянка“ излизат първоначално като отделни книги. Първата част излиза през 1879 г. под заглавието „Човешко, твърде човешко.
Една книга за свободни духове.
Приложение: Различни мнения и сентенции“; втората излиза през 1880 г. Двете части са обединени в един том с предисловие и със заглавие „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове.“ Втори том. Ново издание с предговор.
към текста >>
Една книга за
свобод
ни духове.“ Втори том.
Първата част излиза през 1879 г. под заглавието „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове. Приложение: Различни мнения и сентенции“; втората излиза през 1880 г. Двете части са обединени в един том с предисловие и със заглавие „Човешко, твърде човешко.
Една книга за свободни духове.“ Втори том.
Ново издание с предговор.
към текста >>
48.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Въведение към Философия на
свобод
а
та (1892), Събр. съч.
49. Рудолф Щайнер, Истина и наука.
Въведение към Философия на свободата (1892), Събр. съч.
3; Философия на свободата (1894, преработено ново издание - 1918), Събр. съч. 4.
към текста >>
3; Философия на
свобод
а
та (1894, преработено ново издание - 1918), Събр.
49. Рудолф Щайнер, Истина и наука. Въведение към Философия на свободата (1892), Събр. съч.
3; Философия на свободата (1894, преработено ново издание - 1918), Събр.
съч. 4.
към текста >>
65. „Дори Гьоте не е
свобод
ен...“: Заключителните думи на Фауст преди смъртта си, Фауст II, Пето действие, Дворец, стихове 11559-11586.
65. „Дори Гьоте не е свободен...“: Заключителните думи на Фауст преди смъртта си, Фауст II, Пето действие, Дворец, стихове 11559-11586.
към текста >>
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин, писател на
свобод
на практика; вж.
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин, писател на свободна практика; вж.
Рудолф Щайнер, Загадките на философията, Събр. съч. 18. Курс по философия от Дюринг, Лайпциг, 1875. Вж. Рудолф Щайнер, Моят жизнен път, глава XVIII.
към текста >>
49.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Увод към „Философия на
свобод
а
та“ (Събр.
1891 г. Докторат по философия в Университета Росток. През 1892 г. излиза разширената дисертация „Истина и наука“.
Увод към „Философия на свободата“ (Събр.
съч. 3).
към текста >>
„Философия на
свобод
а
та.
1894 г.
„Философия на свободата.
Основни принципи на един модерен светоглед“ (Събр. съч. 4).
към текста >>
50.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на
свобод
а
та"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/.
Това, което излагам в настоящия труд, съставляваше преди това съдържанието на лекция, които изнесох миналата зима в Теософската библиотека в Берлин. Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос. Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене.
Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/.
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд.
към текста >>
Защото сега един доброжелателен критик даде съвет: "Преди да продължи по-нататък да реформира и да изнесе в света своята "Философия на
свобод
а
та", съветваме го настоятелно да работи над себе си и се издигне до едно разбиране на онези двама философи /Юм и Кант/".
Аз поглеждам не без хумористични чувства назад върху някои "критични" съждения, които съм изпитал в моя път като писател. Аз писах върху Гьоте и във връзка с него. Това, което казах, звучеше за някои така, че то можеше да се побере в техните шаблонни мисли. Приемайки го, те вършеха това, като казваха: "Един такъв труд като уводите на Рудолф Щайнер към естествено-научните трудове на Гьоте трябва да се счита като най-добрият, който въобще е бил написан по този въпрос". Когато по-късно публикувах един самостоятелен труд, бях станал вече значително по-глупав.
Защото сега един доброжелателен критик даде съвет: "Преди да продължи по-нататък да реформира и да изнесе в света своята "Философия на свободата", съветваме го настоятелно да работи над себе си и се издигне до едно разбиране на онези двама философи /Юм и Кант/".
За съжаление критикът познава само това, което той разбира четейки философите Кант и Юм: Той ме съветва следователно всъщност да не си представям, четейки същите философи, нищо друго, освен това, което сам си представя. Когато ще съм постигнал това, тогава той ще бъде доволен от мене.
към текста >>
Когато излезе от печат моята книга "Философия на
свобод
а
та", върху мене бе произнесена присъдата като върху най-невежия начинател.
Когато излезе от печат моята книга "Философия на свободата", върху мене бе произнесена присъдата като върху най-невежия начинател.
Тя бе произнесена от един господин, когото едва ли нещо друго заставя да пише книги, освен фактът, че не е разбрал безброй чужди книги. Той дълбокомислено ме поучава, че бих забелязал своите грешки, ако бих направил по-задълбочени психологически, логически и теоритико-познавателни проучвания; и веднага ми изброява книгите, които трябва да чета, за да стана така умен като него: "Милл, Зигварт, Вундт, Рил, Паулсен, В. Ердман". Особено забавен беше светът, даден ми от един човек, комуто толкова импонира, как той "разбира" Канта, че той никак не може да си представи някого, който да е чел Канта и все пак да разсъждава различно от него. За целта ми посочва веднага съответните глави от трудовете на Кант, от които бих искал да почерпя едно такова дълбоко разбиране на този философ, каквото той има.
към текста >>
Как мистиката може да се заблуди, това аз показах в моята книга "Философия на
свобод
а
та", стр.131 и следв.
Надявам се да съм показал в моята книга, че някой може да бъде верен и ревностен привърженик на естествено-научния светоглед и все пак може да научава пътищата към душата, по които води правилно разбраната мистика. Аз даже отивам по-далече и казвам: само който познава духа в смисъла на истинската мистика, може да добие едно пълно разбиране за фактите в природата. Само че не трябва да смесваме истинската мистика с "мистицизма" на обърканите умове.
Как мистиката може да се заблуди, това аз показах в моята книга "Философия на свободата", стр.131 и следв.
към текста >>
51.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В моята "Философия на
свобод
а
та"/ Берлин 1918 г.
В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г.
Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето."
към текста >>
"Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху
свобод
а
та на душата.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова.
"Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат?
към текста >>
Нима
свобод
а
та на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр. 213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях?
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
към текста >>
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е
свобод
на дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
към текста >>
Чрез това волята се поставя в областта на
свобод
а
та.
Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
Чрез това волята се поставя в областта на свободата.
към текста >>
Не всяко човешко действие носи характера на
свобод
а
та.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата.
Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен.
към текста >>
Само онова действие е
свобод
но, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата.
Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението.
И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото.
към текста >>
И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то
свобод
ното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението.
И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане.
към текста >>
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е
свобод
на или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
към текста >>
Не
свобод
но е действието, което човек извършва като индивид;
свобод
но е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане.
Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата.
към текста >>
Следователно човекът не е, въобще,
свобод
ен или не
свобод
ен.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане.
Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен.
Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>
Той е не
свобод
ен преди своето новораждане; и може да стане
свобод
ен чрез това новораждане.
И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото.
Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане.
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на не
свобод
ната воля в една такава воля с характера на
свобод
а
та.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане.
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>
Свобод
а
та не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата.
Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>
Със
свобод
ното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие.
Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие.
Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие. Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе. Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него.
към текста >>
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде
свобод
ен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>
52.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на
свобод
а
та.
От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата.
Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа.
към текста >>
Душата не е
свобод
на в обикновения живот.
От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата.
Душата не е свободна в обикновения живот.
Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
към текста >>
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава
свобод
а
, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа.
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
към текста >>
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата не
свобод
на, а неговата същинска
свобод
а
.
Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода.
Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/.
към текста >>
Защото да бъдем
свобод
ни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме о
свобод
ени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото.
Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска. И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода.
Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото.
Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си.
към текста >>
"Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е
свобод
ен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата
свобод
а
." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска. И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него.
"Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал.
към текста >>
"Някои хора казват: Щом имам Бога и божията
свобод
а
, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек.
"Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
53.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено
свобод
ен, празен и самотен."
Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
към текста >>
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите,
свобод
ните духове, които са вредни за светата църква." Под "
свобод
ни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>
Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви
свобод
но и без препятствие своето дело в мене.
Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е.
Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
Едното е възможността да вижда във вечността; другото, да вижда във времето и в създанието." "Следователно човекът би трябва да стои и да бъде
свобод
ен без самия себе се, т.е.
"защото в което създание трябва да бъде познато това съвършено, в него създадеността, сътвореността, азовостта, себичността и тем подобни трябва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.глава от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следователно душата трябва да гледа в себе си и там тя намира своята азовост, своята себичност. Ако остане само тук, тя се отделя от Съвършеното. Ако гледа на своята азовост като на нещо подарено и ако я унищожи в себе си, тогава тя бива обхваната от потока на Всемирния живот, на Съвършенството. "когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи.
Едното е възможността да вижда във вечността; другото, да вижда във времето и в създанието." "Следователно човекът би трябва да стои и да бъде свободен без самия себе се, т.е.
Без себичност, без азовост, мое, на мене, мене и др. Подобни, сиреч би трябвало да търси и мисли себе си и своето толкова малко във всички неща, като че не би бил той; следователно би трябвало да счита себе си за толкова малко, като че не би съществувал и като че някой друг върши неговите дела"./15та глава/.
към текста >>
54.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на
свобод
а
та" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г.
"Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г.
Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене.
към текста >>
55.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто,
свобод
но очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
към текста >>
56.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на
свобод
а
та", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Въпреки това при четенето това съдържание не се разлива от книгата, а от читателя. Така е и със сетивния предмет. Това, което този сетивен предмет е вън, то не се разлива отвън вътре в човека, а от вътре навън. Изхождайки от тези мисли, бихме искали да кажем: Щом познанието се разлива от човека в предмета, тогава ние не познаваме това, което е в предмета, а само това, което е в самия човек. Подобно развитие на този ход на мислите бе направено от Имануел Кант / 1724-1804 г./.
Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на свободата", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен начин на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
към текста >>
57.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
"Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства
свобод
но.
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото.
"Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно.
Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека. Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
към текста >>
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно
свобод
ен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото. "Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно. Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека.
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
към текста >>
58.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В моята книга "Философия на
свобод
а
та" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел.
Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата.
В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел.
За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това.
към текста >>
59.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на
свобод
а
та".
„В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки.
„Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата".
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
към текста >>
60.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо
свобод
но, произволно.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа.
В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно.
Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност. Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове. Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност?
към текста >>
61.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Когато напускайки тялото, се издигаш до
свобод
ния етер,
„Когато напускайки тялото, се издигаш до свободния етер,
към текста >>
62.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на
свобод
а
с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала.
Минотавърът живеел в Лабиринта, една чудновата градина, от която никой от тези, които влизали, не можел да намери пътя и да се върне обратно. Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък. Той трябвало да влезе в Лабиринта, където хвърляли плячката на чудовището. Той искал да убие Минотавъра.
Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала.
към текста >>
Това, което
свобод
ната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес.
Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила. По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни. Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око. Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова.
Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес.
По същия начин могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес. Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие.
към текста >>
63.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Когато о
свобод
ен от тялото се издигнеш в света на
свобод
ния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, о
свобод
ен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото.
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото.
Доказателство за това е така наречената „Книга на мъртвите", която е била разчетена благодарение на усърдието на изследователите от деветнадесетия век. (Виж Лепсиус: Книгата на мъртвите у древните египтяни. Берлин 1842 г.) Това е „най-великото литературно творение, което е останало запазено от египтяните". В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света.
към текста >>
Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието,
свобод
а
та и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, о
свобод
и с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал.
Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието, свободата и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, освободи с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал.
На това отговаря (Лука, 2, 44 и следв.):
към текста >>
64.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Има мислители и те не са малко които твърдят, че човек изобщо не може да стигне до едно чисто мислене,
свобод
но от всякаква сетивна субстанция.
В началото представите на Августин се придържат само към сетивно- преходното. Той може да си представи духовното само в сетивни образи. Когато се издига над тази степен, той чувствува това като едно освобождение. Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя Бога, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува. Това беше главната и почти единствената причина за грешката, която не можех да избягна." С това той загатва до какво трябва да стигне човек, който търси истинския живот в Духа.
Има мислители и те не са малко които твърдят, че човек изобщо не може да стигне до едно чисто мислене, свободно от всякаква сетивна субстанция.
Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности. Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция. Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления. Августин разказва как се е издигнал до духовното виждане. Той питал навсякъде къде се намира „Божественото"?
към текста >>
Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене,
свобод
но от всяка сетивна субстанция.
Когато се издига над тази степен, той чувствува това като едно освобождение. Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя Бога, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува. Това беше главната и почти единствената причина за грешката, която не можех да избягна." С това той загатва до какво трябва да стигне човек, който търси истинския живот в Духа. Има мислители и те не са малко които твърдят, че човек изобщо не може да стигне до едно чисто мислене, свободно от всякаква сетивна субстанция. Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности.
Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция.
Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления. Августин разказва как се е издигнал до духовното виждане. Той питал навсякъде къде се намира „Божественото"? „Аз питах Земята и тя отговори: - Не съм аз и това, което е по нея, каза същото. Аз питах морето и бездните и всичко живо, което те съдържат, и те ми отговаряха:
към текста >>
65.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на
свобод
а
та".
Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата".
Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел. За разбирането на единия не е необходимо да се чете другия, макар, че безспорно, би било от полза да се прочетат и двата. Този, който търси в тази книга "последните" истини ще остане с празни ръце.
към текста >>
66.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със
свобод
но чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
67.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Но както физическата прилика между хората е вън от съмнение, така и
свобод
ния от предразсъдъци духовен поглед веднага съзира различията в техните духовни форми.
Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид. Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността. Човешката форма също е свързана с нея. Както лъвът може да наследи своята физическа форма само от свои прародители лъвове, така и човекът може да я наследи само от човешките си прародители.
Но както физическата прилика между хората е вън от съмнение, така и свободния от предразсъдъци духовен поглед веднага съзира различията в техните духовни форми.
към текста >>
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на
свобод
ното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение.
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
към текста >>
68.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
В по-висшите области съществата
свобод
но сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области. Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят. Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо.
В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Както едно растение залинява в тъмната изба, така и душевните формации угасват без оживотворяващите душевни субстанции на висшите области. Душевната светлина, душевната сила и същинския душевен живот принадлежат на тези области и от тях те се предават на душевните същества. Следователно, в света на душите се различават три низши и три висши области които са свързани чрез една четвърта област, така че се получава следното подразделение на душевния свят:
към текста >>
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-
свобод
на и по-
свобод
на; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
към текста >>
69.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Духът ще бъде
свобод
ен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа.
Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действуват повече в смисъла на душевната човешка организация.
Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа.
Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.
към текста >>
Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува
свобод
ен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.
Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа.
Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.
към текста >>
Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно
свобод
ни.
Следователно, действието на четвъртата област се състои в това, да унищожи илюзията за телесния човек. Душата се научава да не приписва на тялото някаква съществена стойност. Тя е излекувана и пречистена от влечението си към него.
Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни.
Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот.
към текста >>
70.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Той е
свобод
ен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; о
свобод
ен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания.
Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област.
Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания.
Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента.
към текста >>
Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си
свобод
но и без никакви ограничения.
Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят.
Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения.
Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете". Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения.
към текста >>
Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно
свобод
но из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество.
Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение.
Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество.
Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят.
към текста >>
71.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
В това се състои и неговата воля за
свобод
а
.
Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед.
В това се състои и неговата воля за свобода.
Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима.
към текста >>
Защото
свобод
а
та означава да действуваш, ръководен от себе си.
Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода.
Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си.
А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек.
към текста >>
По този начин, той никога не може да бъде
свобод
ен човек.
Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима.
По този начин, той никога не може да бъде свободен човек.
Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
към текста >>
Пълна
свобод
а
от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа.
Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
към текста >>
72.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Само че в мислите на животното са не израз на един
свобод
ен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила.
КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните изложения следва да бъдат приемани в техния точен смисъл. Защото цялата им стойност се състои в точното формулиране на идеите. Ако например във фразата: "При животното усещанията не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти не се намесват никакви мисли. Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли.
Само че в мислите на животното са не израз на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила.
Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията.
към текста >>
73.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката
свобод
а
и самостоятелност от окултния учител.
Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност.
Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител.
Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост. Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек.
към текста >>
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш
свобод
ната воля на другия човек.
Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност. Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител. Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек.
към текста >>
Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват
свобод
а
та на ученика.
Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави.
Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност. Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта.
към текста >>
74.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и
свобод
а
.
При подобни наблюдения над своите себеподобни, човек лесно може да изпадне в една морална грешка. Той може да стане безсърдечен. Но това трябва да се избегне на всяка цена. В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщност мислите са напълно действителни неща.
Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода.
Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение. Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо. Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни.
към текста >>
75.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно
свобод
но.
Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение. Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно. А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня. В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот.
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно.
Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл. Но той отива още по-нататък. Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи.
към текста >>
Душата сама трябва да им се подчини, и то
свобод
но, по своя собствена воля.
За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа. Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене. От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони.
Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля.
към текста >>
Той трябва да формира за себе си една
свобод
на душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал.
Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича.
Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал.
към текста >>
Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира
свобод
но и в пълно съзнание своите астрални органи.
Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук. Обикновеното раздвижване на лотосовите цветове не е достатъчно.
Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира свободно и в пълно съзнание своите астрални органи.
В противен случай той би се превърнал в играчка на външни сили и влияния. За да избегне тази опасност, той трябва да овладее способността да чува така нареченото "вътрешно слово" и за целта да развие не само астралното тяло, но и своето етерно тяло.
към текста >>
Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната
свобод
а
.
Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната свобода.
Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици.
към текста >>
След като центърът в областта на ларинкса е вече готов, човек
свобод
но може да контролира етерното тяло, включително и споменатата етерна мрежа, осъществявайки точното разграничаване между вечното и преходното.
По този начин напредва и развитието на четирите душевни качества.
След като центърът в областта на ларинкса е вече готов, човек свободно може да контролира етерното тяло, включително и споменатата етерна мрежа, осъществявайки точното разграничаване между вечното и преходното.
И ако човек постигне това разграничаване, той постепенно започва да възприема духовните явления и факти. Но той съвсем не бива да смята, че решаващи са само онези действия, които са оправдани от формална и логична гледна точка. Дори и най-незначителното действие, най-нищожният жест имат своя смисъл в света, стига да се доберем до съзнанието за него. Нещата опират не до подценяването на ежедневните факти, а до тяхното истинско разбиране.
към текста >>
Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна
свобод
а
спрямо своето физическо тяло.
В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи. И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек.
Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
76.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата
свобод
на воля.
Условията за встъпване в окултно обучение съвсем не са произволни. Те се определят от самата същност на окултното познание. Както даден човек не би могъл да стане художник, ако не иска да вземе четката в ръцете си, така и никой не може да получи окултни познания, ако не желае да изпълни необходимите изисквания на окултния учител. Всъщност окултният учител не може да предложи друго, освен съвети и точно в този смисъл следва да се приема всичко, което той казва. Самият той вече е минал подготвителните пътища към познанието на висшите светове и от собствен опит знае какво е необходимо.
Дали някой ще следва същите пътища, изцяло зависи от неговата свободна воля.
Ако някой би поискал от учителя указания за окултно обучение без да спазва предварителните условия, той би приличал на човек, който заявява: Научиме да рисувам, само че не ме карай да се докосвам до четката.
към текста >>
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със
свобод
ната воля на ученика.
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика.
Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта.
към текста >>
Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на
свобод
ната воля.
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика. Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение.
Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля.
За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта. Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот. Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение.
към текста >>
Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно
свобод
но взето решение.
Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта. Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот.
Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение.
към текста >>
Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно
свобод
ен от задължението да изпълнява само изискванията на другите.
Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение.
Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите.
Признаването на своите истини той трябва да търси единствено в гласа на искрената си и воюваща за познание душа. Обаче от своето обкръжение той трябва да извлече максималното, за да вникне в това, което го формира и е полезно за другите. Така той ще изгради в себе си това, което Духовната Наука нарича "духовни везни". От едната им страна стои едно "открито сърце" за потребностите на външния свят, а от другата "вътрешна увереност и непоколебимата твърдост".
към текста >>
77.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
То става изходна точка, от която окултният ученик предприема своите действия в пълна
свобод
а
.
Така е и в условията на физическия свят: човек винаги оценява нещата според представите, получени в неговото физическо отечество. Един берлинчанин ще опише Лондон по различен начин, отколкото един парижанин. И все пак, духовното отечество има други отличителни белези. В своето физическо отечество човек се ражда без личната си намеса; от него той инстинктивно извлича по време на детството и младостта си редица представи, с чиято помощ неволно осветява всичко по своя път. Обаче духовното отечество човек трябва да си изгради сам и в пълно съзнание.
То става изходна точка, от която окултният ученик предприема своите действия в пълна свобода.
Тайната Наука нарича изграждането на духовното отечество с израза "построяването на дом".
към текста >>
78.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може
свобод
но да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи.
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство. В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят.
към текста >>
Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна
свобод
а
.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка.
Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода.
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт.
към текста >>
Обаче тя може това едва след като е станала душевно
свобод
на и независима от връзките си с чувствата и волята.
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема.
Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята.
След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън. Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето.
към текста >>
След като тази зависимост е прекъсната волята е
свобод
на и се насочва навън.
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема. Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята.
След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън.
Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето.
към текста >>
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа
свобод
но и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата.
Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими.
към текста >>
79.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като
свобод
но същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят.
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната.
към текста >>
80.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм
свобод
ен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание? Дори и когато твърдиш, че не си "нищо повече от човек", ти го дължиш на духовните Същества.
към текста >>
Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази
свобод
а
?
Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока. Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода?
Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание? Дори и когато твърдиш, че не си "нищо повече от човек", ти го дължиш на духовните Същества.
към текста >>
Новото усещане за
свобод
а
ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
Впрочем никой не би могъл да понесе неподготвен описаната тук гледка; обаче окултното обучение, което поначало прави възможно приближаването на човека "до прага", му предоставя в подходящ момент и необходимата сила. Да, този вид обучение може да протече толкова хармонично, че влизането в новия живот да е напълно лишено от бури и страшни изживявания. И тогава цялата драма на окултният ученик при срещата му с "Пазачът на прага" ще бъде съпроводена с предчувствието за онова блаженство, което ще определя и цялата атмосфера на новопробудения му живот.
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
към текста >>
81.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до
свобод
ната употреба на своята мисловна сила.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени. Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела.
Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила.
Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение. Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел. Ману ръководеше като деца даже своята група.
към текста >>
Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез
свобод
но разсъждение.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени. Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела. Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила.
Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение.
Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел. Ману ръководеше като деца даже своята група. След това ръководството постепенно премина към човешките посветени.
към текста >>
Така възпитанието на петата коренна раса се състои в това, една по-голяма част от човечеството да стигне дотам,
свобод
но да следва един човешки Ману, както беше сторил това зародишът на тази пета коренна раса с божествения Ману.
Ману ръководеше като деца даже своята група. След това ръководството постепенно премина към човешките посветени. И днес прогресът все още се състои в смесица от съзнателно и несъзнателно действие и мислене на човека. Едва в края на петата коренна раса, когато през шестата и седмата подраси достатъчно голям брой хора ще постигнат познанието, ще може да им се открие най-великият посветен. И този човешки посветен ще може тогава да поеме по-нататъшното ръководство, както беше сторил това великият Ману в края на четвъртата коренна раса.
Така възпитанието на петата коренна раса се състои в това, една по-голяма част от човечеството да стигне дотам, свободно да следва един човешки Ману, както беше сторил това зародишът на тази пета коренна раса с божествения Ману.
към текста >>
82.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана
свобод
на за да гради вътрешните органи.
Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек. Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила. Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят. Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека.
Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи.
И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека. Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото. Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество.
към текста >>
Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като
свобод
ен дар “свише”.
Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа. Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество. Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина.
Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”.
“Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган. Тя не се вливаше в него като свободен дар. Той трябваше да я желае. Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган.
към текста >>
Тя не се вливаше в него като
свобод
ен дар.
Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган.
Тя не се вливаше в него като свободен дар.
Той трябваше да я желае. Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган. Така в човешката душа трябваше да се събуди нов подтик, горещото желание, копнежът за знание. Човешката душа не можеше да притежава това желание в предишните степени от своето развитие. Нейните инстинкти бяха насочени само към формирането на един собствен сънищен живот; а не към опознаването на един външен свят, към знание.
към текста >>
83.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем
свобод
но можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия.
В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи.
Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия.
към текста >>
84.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за
свобод
а
та и за различаването на “доброто” и “злото”.
Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества. Така човекът беше поставен под двойно ръководство. В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент. Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен.
С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”.
Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него. Те притежаваха собствените си умствени способности. Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си. С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите.
към текста >>
85.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка
свобод
а
на човека не става нещо невъзможно.
Тук нарочно използуваме именно това сравнение за пророческото предопределение на бъдещите съдбини на човечеството, понеже истинската окултна наука разбира това предопределение действително напълно в този смисъл.
Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка свобода на човека не става нещо невъзможно.
Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон. Обаче волята не се определя от закона. Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа. Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето. Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля.
към текста >>
Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката
свобод
а
.
Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон. Обаче волята не се определя от закона. Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа. Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето. Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля.
Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода.
Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т. н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н.
към текста >>
86.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “
свобод
ната си воля” нещо от тяхната природа.
Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване.
Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа.
Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>
Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната
свобод
на воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество.
Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло. Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството. В теософската литература този “Човек-дух” се нарича “Атма”. Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен.
Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество.
Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието. Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание.
към текста >>
87.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Обаче тя остави една част от тези две тела
свобод
на за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната.
Чрез това той навлезе в съвършено нови условия на съществуване. Защото Луната взе от Слънцето само една част от съдържащите се в него сили; само тази част действуваше сега върху човека от неговото собствено небесно тяло, другата част от силите Слънцето беше задържало при себе си. Тази част се изпращаше на Луната и с това на неговия обитател, човека, отвън. Ако предишното отношение би останало да съществува, ако всички Слънчеви сили биха се вливали в човека от неговата собствена арена, тогава не би могъл да се роди онзи вътрешен живот, който виждаме при възникването на образите в астралното тяло. Слънчевата сила започна отвън да действа върху физическото и етерно тяло на човека, върху който тя беше действувала вече и преди това.
Обаче тя остави една част от тези две тела свободна за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната.
Така на Луната човекът се намираше под въздействието на два вида сили, тези на Слънцето и тези на Луната. На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха характера на астралното тяло. А едно астрално тяло може да създава образи само тогава, когато Слънчевите сили идват не от собствената му планета, а отвън. Въздействията на Луната преобразиха заложбите на сетивата и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания начин.
към текста >>
88.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Редом с гореспоменатите книги за напредналите в изучаването на духовната наука насочваме към езотеричните изследвания в “Окултно четене и окултно слушане” и към новоиздадения трети том от поредицата: Духовни същества и тяхната дейност, който днес би предизвикал особен интерес: “Историческа необходимост и
свобод
а
.
Редом с гореспоменатите книги за напредналите в изучаването на духовната наука насочваме към езотеричните изследвания в “Окултно четене и окултно слушане” и към новоиздадения трети том от поредицата: Духовни същества и тяхната дейност, който днес би предизвикал особен интерес: “Историческа необходимост и свобода.
Съдбоносни въздействия от света на мъртвите”.
към текста >>
89.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Историческа необходимост и
свобод
а
.
Историческа необходимост и свобода.
Съдбовни въздействия от света на мъртвите. (Духовни същества и техните въздействия, том III). 8 лекции, Дорнах 2. до 22. Декември 1917.
към текста >>
90.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на
свобод
а
та", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга.
Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
към текста >>
91.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Употребих тези наименования
свобод
но, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници.
В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение. Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно.
Употребих тези наименования свободно, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници.
към текста >>
92.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане
свобод
ен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания.
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото.
И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания.
И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише. Така това, което остава, е способността да пише. И как би писал човек, ако при всяко хващане на писалката, в душата му бликваха спомени за всичко изживяно от него през ученическата възраст?
към текста >>
93.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно
свобод
ен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност.
Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност.
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност.
Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала. Какво постига тук сънуването от един сетивен факт?
към текста >>
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече
свобод
на от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло.
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
към текста >>
94.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват
свобод
но и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
Другото се заема от човешкото същество, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло. Едното от тези небесни тела, преродено, но по-префинено Слънце. Другото е същинската нова формация, „Старата Луна", която представлява след Сатурн и Слънце третото планетарно въплъщение на нашата Земя. От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само „топлината" и „въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и „водата".
Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
Така те напредват нормално в хода на своята еволюция. Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце. Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие. Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло.
към текста >>
Благодарение на това, че през почивния период в
свобод
но състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
към текста >>
Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на
свобод
ното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха.
Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа.
Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха.
На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото
към текста >>
По това време той беше
свобод
ен и независим от тялото.
При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят.
По това време той беше свободен и независим от тялото.
Неговият „Аз" се намираше в лоното на тези Същества. Сега „Азът" застава пред него дори и по време на физическото въплъщение, също както всичко останало от обкръжаващата го среда. Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно- духовната същност на човека. Сравнени със сегашните човешки тела, тези формации бяха съставени от много по-фина материя. Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието.
към текста >>
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-
свобод
но съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло. Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива. Това не се получи.
към текста >>
Това
свобод
но и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна.
Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло. Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна.
Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива. Това не се получи. През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята.
към текста >>
Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята
свобод
на инициатива.
Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили.
Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
Това не се получи. През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята. Те бяха изключени също и от въздействията на онези Същества, които насочваха своите сили към Земята от небесната формация Земя-Луна. Тези Същества, притежаващи старата Лунна природа, бяха приковани към Земята. В известен смисъл те имаха неправилно развитие.
към текста >>
Тогава това дойде като благословия за човека, доколкото по този начин той беше тласнат към самостоятелно и
свобод
но съзнание.
През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята. Те бяха изключени също и от въздействията на онези Същества, които насочваха своите сили към Земята от небесната формация Земя-Луна. Тези Същества, притежаващи старата Лунна природа, бяха приковани към Земята. В известен смисъл те имаха неправилно развитие. Тяхната Лунна природа съдържаше тъкмо тези сили, които по време на старото Лунно развитие се бяха разбунтували срещу Слънчевите Духове.
Тогава това дойде като благословия за човека, доколкото по този начин той беше тласнат към самостоятелно и свободно съзнание.
Последствията от своеобразното развитие на тези Същества по време на Земната епоха станаха причина те да се превърнат в противници на онези Същества, които действуваха от Луната и целяха да направят от човешкото съзнание едно познавателно огледало, което работи по силата на необходимостта. Това, което на Старата Луна издигна човека на по-висока степен, сега се оказа спирачка за новите тенденции, които станаха възможни чрез Земното развитие. От Лунната си природа, противодействуващите Същества донесоха със себе си и силата да действуват върху човешкото астрално тяло, в смисъла на гореказаното, да го превърнат в нещо самостоятелно. Те упражняваха тази своя способност и действително постигнаха известна самостоятелност на астралното тяло и през Земния период спрямо несвободното (действуващото по необходимост) съзнание, което беше предизвикано от Съществата на земната Луна. На обикновен език е трудно да се опише какви бяха действията на посочените духовни Същества върху човека през този толкова отдалечен период от време.
към текста >>
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от
свобод
на воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи.
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят.
към текста >>
Свобод
а
та е резултат от това влияние.
Свободата е резултат от това влияние.
А страхът и други подобни чувства са само странични явления по пътя на човека към свободата.
към текста >>
А страхът и други подобни чувства са само странични явления по пътя на човека към
свобод
а
та.
Свободата е резултат от това влияние.
А страхът и други подобни чувства са само странични явления по пътя на човека към свободата.
към текста >>
Те бяха
свобод
ни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло.
През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества.
Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло.
Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени.
към текста >>
Тези сили постепенно отнемат
свобод
ния му взор в процесите на духовния свят.
водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят.
Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят.
Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят.
към текста >>
На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за
свобод
а
.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода.
Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло.
към текста >>
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие
свобод
а
та.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер.
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата.
А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята.
към текста >>
95.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според
свобод
ната воля на ученика.
Те са изградени не, за да изобразят един външен обект, а за да действуват пробуждащо върху душата чрез особените свойства, които притежават. В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа.
И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика.
Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия. Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят.
към текста >>
Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез
свобод
ната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет.
Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
към текста >>
Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено
свобод
на.
Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи.
Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна.
Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване.
към текста >>
Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата
свобод
а
на изживяванията.
Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване.
Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията.
Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници.
към текста >>
Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят
свобод
но, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата. Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него.
към текста >>
Така, отдавайки се на
свобод
но от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие.
Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо".
Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие.
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
към текста >>
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи
свобод
ното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля.
към текста >>
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ
свобод
ното от сетивни впечатления мислене.
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен".
към текста >>
(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към
свобод
ното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен.
(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен.
Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.
към текста >>
Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на
свобод
а
та".
(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора.
Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата".
По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.
към текста >>
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно
свобод
ни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма.
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
към текста >>
96.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако някой смята, че човешката
свобод
а
е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред
свобод
ните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата
свобод
а
не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес.
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес.
Той ще бъде свободен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова свободен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там. Свободата няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си.
към текста >>
Той ще бъде
свобод
ен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова
свобод
ен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там.
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес.
Той ще бъде свободен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова свободен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там.
Свободата няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си.
към текста >>
Свобод
а
та няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си.
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес. Той ще бъде свободен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова свободен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там.
Свободата няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си.
към текста >>
97.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна
свобод
а
със силата на първичния развой.
Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност. И ти, като мнозина други, познаваш от това, което се нарича дух, само носителя на знанието. Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа. Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз.
Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой.
Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл.
към текста >>
98.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
ни стават от света сетивен.
свободни стават от света сетивен.
към текста >>
Сега си зрял,
свобод
ен можеш да си вече.
Сега си зрял, свободен можеш да си вече.
към текста >>
99.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във земното
свобод
но царство.
във земното свободно царство.
към текста >>
която птицата
свобод
но пее.
която птицата свободно пее.
към текста >>
отплата, щом твори
свобод
но
отплата, щом твори свободно
към текста >>
100.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че ти, от тялото
свобод
ен,
че ти, от тялото свободен,
към текста >>
от тялото
свобод
на, аз можах
от тялото свободна, аз можах
към текста >>
101.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
човекът може да намери
свобод
а
,
човекът може да намери свобода,
към текста >>
102.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Към светли висини се устреми
свобод
но;
Към светли висини се устреми свободно;
към текста >>
побягна към
свобод
ни земни сфери.
побягна към свободни земни сфери.
към текста >>
103.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Свобод
но искам да застана
Свободно искам да застана
към текста >>
104.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
но целите си той да търси.
свободно целите си той да търси.
към текста >>
в духа
свобод
но той да се развива.
в духа свободно той да се развива.
към текста >>
свобод
но от духовни царства,
свободно от духовни царства,
към текста >>
могла би в
свобод
а
да се разгръща,
могла би в свобода да се разгръща,
към текста >>
Но аз ще трябва да оттегля по
свобод
на воля
Но аз ще трябва да оттегля по свободна воля
към текста >>
105.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще сме
свобод
ни от властта им
ще сме свободни от властта им
към текста >>
106.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да проповядваме навред
свобод
но
да проповядваме навред свободно
към текста >>
свобод
но Слънчевото същество,
свободно Слънчевото същество,
към текста >>
107.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и имаха
свобод
но време
и имаха свободно време
към текста >>
водача скъп, към
свобод
а
повел ме.
водача скъп, към свобода повел ме.
към текста >>
108.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
От сетивата чувствам се
свобод
ен,
От сетивата чувствам се свободен,
към текста >>
109.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Затуй
свобод
но аз пред теб заставам.
Затуй свободно аз пред теб заставам.
към текста >>
Донасяш мощ и
свобод
а
в душите,
Донасяш мощ и свобода в душите,
към текста >>
110.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и в саможертвена
свобод
на воля
и в саможертвена свободна воля
към текста >>
когато ѝ възвърна
свобод
а
та.
когато ѝ възвърна свободата.
към текста >>
111.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Присъстват дванадесет човека, които водят
свобод
ен разговор и всеки от тях по някакъв начин проявява интерес към Мистичния съюз.
Зала в индиговосин основен цвят. Тя е замислена като преддверие към помещенията, в които един Мистичен съюз извършва своята дейност.
Присъстват дванадесет човека, които водят свободен разговор и всеки от тях по някакъв начин проявява интерес към Мистичния съюз.
Освен тях: Феликс Балде и Доктор Щрадер. Картините представят събития, които се случват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“.
към текста >>
да влее
свобод
а
та, чрез която
да влее свободата, чрез която
към текста >>
Потискащо е за
свобод
на мисъл,
Потискащо е за свободна мисъл,
към текста >>
дарява
свобод
а
, която искат
дарява свобода, която искат
към текста >>
112.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
но да се задържиш в духа.
свободно да се задържиш в духа.
към текста >>
113.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На
свобод
а
та моя ти си пречка,
На свободата моя ти си пречка,
към текста >>
114.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от тялото
свобод
на, но от туй,
от тялото свободна, но от туй,
към текста >>
115.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Обсъждайки разни теми,
свобод
но влизат и излизат Бенедикт, Капезий, Мария, Томасий, Щрадер.
Приветлива слънчева утринна местност. На заден план се простира град с много фабрични сгради.
Обсъждайки разни теми, свободно влизат и излизат Бенедикт, Капезий, Мария, Томасий, Щрадер.
към текста >>
116.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във него да се прояви
свобод
но,
във него да се прояви свободно,
към текста >>
117.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
каквото е постигнал в
свобод
а
,
каквото е постигнал в свобода,
към текста >>
118.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
ен, само ако той отново
свободен, само ако той отново
към текста >>
от волята
свобод
на и тогава
от волята свободна и тогава
към текста >>
от Луцифер
свобод
но да се чувства.
от Луцифер свободно да се чувства.
към текста >>
119.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Щом мислите, че е
свобод
ен той
Щом мислите, че е свободен той
към текста >>
120.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
ен от духовни същества,
свободен от духовни същества,
към текста >>
свобод
но поглед към духовни сфери.
свободно поглед към духовни сфери.
към текста >>
121.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
свобод
ен себе си да проявявам.
свободен себе си да проявявам.
към текста >>
122.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_14 Четири мистерийни драми
Увод към „Философия на
свобод
а
та“ (Събр.
1891 г. Докторат по философия в Университета Росток. През 1892 г. излиза разширената дисертация „Истина и наука“.
Увод към „Философия на свободата“ (Събр.
съч. 3).
към текста >>
„Философия на
свобод
а
та.
1894 г.
„Философия на свободата.
Основни принципи на един модерен светоглед“ (Събр. съч. 4).
към текста >>
123.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката
свобод
а
изобщо не биха могли да възникнат.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната. Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин.
Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат.
За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език. Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци. Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества.
към текста >>
Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат
свобод
ни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя.
Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език. Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци. Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества. Ето защо те не трябва да бъдат окачествявани като „зли" Същества.
Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат свободни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя.
Така е с езиците, така е и с много други области на живота. Индивидуализирането, диференцирането, свободата бихме могли да кажем идват от тези Същества, които бяха изостанали от развитието си на Старата Луна. Разбира се, мъдрото ръководство на света е възнамерявало в хода на планетарното развитие да доведе всички същества до тяхната крайна цел; ако обаче това би било осъществено по един пряк начин, много неща нямаше да бъдат постигнати. Определени Същества бяха задържани в своето развитие, защото имаха да изпълняват особени задачи в еволюцията на човечеството. Понеже Съществата, изпълнили докрай задачата си на Луната, можеха да изградят само една единна човешка общност, трябваше да им се противопоставят онези Същества, които изоставайки на Луната получиха възможността да превърнат един свой недостатък в нещо добро.
към текста >>
Индивидуализирането, диференцирането,
свобод
а
та бихме могли да кажем идват от тези Същества, които бяха изостанали от развитието си на Старата Луна.
Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци. Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества. Ето защо те не трябва да бъдат окачествявани като „зли" Същества. Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат свободни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя. Така е с езиците, така е и с много други области на живота.
Индивидуализирането, диференцирането, свободата бихме могли да кажем идват от тези Същества, които бяха изостанали от развитието си на Старата Луна.
Разбира се, мъдрото ръководство на света е възнамерявало в хода на планетарното развитие да доведе всички същества до тяхната крайна цел; ако обаче това би било осъществено по един пряк начин, много неща нямаше да бъдат постигнати. Определени Същества бяха задържани в своето развитие, защото имаха да изпълняват особени задачи в еволюцията на човечеството. Понеже Съществата, изпълнили докрай задачата си на Луната, можеха да изградят само една единна човешка общност, трябваше да им се противопоставят онези Същества, които изоставайки на Луната получиха възможността да превърнат един свой недостатък в нещо добро.
към текста >>
124.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Може и да изглежда грозно, че това е така; но човек трябва да се изправи пред тази грозота на своя Аз напълно
свобод
но.
Може и да изглежда грозно, че това е така; но човек трябва да се изправи пред тази грозота на своя Аз напълно свободно.
По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал съзнателно в своята същност. Едва сега той забелязва как обича в себе си това, което в този момент е длъжен да усеща като нещо грозно. Мощта на себелюбието блясва в пълната си сила. Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието. Дори когато става дума за душевни качества, свързани с обикновения живот и с отношенията към другите, трудността, която възниква, е достатъчно голяма.
към текста >>
125.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Следователно, наблюдението в свръхсетивния свят може да се ограничи до възприемането на отделни подробности, изключващо
свобод
ното движение между тях.
Може да се случи така, че пред човека да застане даден факт или Същество от свръхсетивния свят. Те могат да са там, човек може да гледа в тях, и все пак да не знае какво представляват те. Ако е достатъчно силен, той може да ги прогони, но само чрез енергичен размисъл върху своя опит в сетивния свят и обратно пренасяне в него. Обаче той не може да остане в свръхсетивния свят и да сравнява съответните факти и Същества с други. А той може да се ориентира всред това, което вижда, само по този начин.
Следователно, наблюдението в свръхсетивния свят може да се ограничи до възприемането на отделни подробности, изключващо свободното движение между тях.
Така човек се чувствува прикован към една или друга подробност.
към текста >>
Душата не може да стигне до
свобод
но придвижване в свръхсетивния свят, ако разчита на своето етерно обкръжение.
В това пробуждане самият етерен свят изобщо не може да помогне на душата. Каквато и подробност от свръхсетивния свят да е видяла душата, нито една от тях не спомага, за да бъде видяна и друга подробност.
Душата не може да стигне до свободно придвижване в свръхсетивния свят, ако разчита на своето етерно обкръжение.
Но ако упражненията за укрепване на душата продължават, човек придобива една все по-голяма подвижност за определени области от етерния свят. Благодарение на всичко това той забелязва в себе си нещо, което не принадлежи на етерния свят; човек обаче го открива в себе си тъкмо чрез изживяването в този свят. Той вижда себе си като индивидуално Същество в свръхсетивния свят, което се явява като един водач на етерното му тяло, като един господар на това тяло, който постепенно го пробужда за свръхсетивното съзнание.
към текста >>
126.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Тези отношения в духовния свят не накърняват
свобод
ната воля.
Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля.
Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят.
към текста >>
127.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_17 Прагът на духовния свят
Тук не се открива нито стремеж към системно изложение, нито опити за окончателно представяне на нещата, а по-скоро в
свобод
на форма са възпроизведени отделните описания на едни или други духовни изживявания.
В този труд под афористична форма са описани онези части на света и човешкото същество, които могат да се наблюдават, след като духовното познание премине границата, която отделя сетивния свят от духовния свят.
Тук не се открива нито стремеж към системно изложение, нито опити за окончателно представяне на нещата, а по-скоро в свободна форма са възпроизведени отделните описания на едни или други духовни изживявания.
В този смисъл и настоящият труд, както и издаденият през миналата година "Път към себепознание на човека" допълва и разширява моето цялостно творчество. Разбира се, и тук изложението е замислено така, че книгата да се чете и сама за себе си, без да е необходимо познание върху досегашните ми съчинения.
към текста >>
128.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
По-
свобод
ен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър.
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
към текста >>
129.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със
свобод
но от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес.
В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност. Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./ изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа.
Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес.
Той счита, че до негово време хората първо са образували мислите и след това са насочвали представите върху отделните неща и процеси според тези мисли. Той си представял, че мислите не могат да се вземат от самите неща. Бейкън от Верулам искаше да противопостави на този /дедуктивен/ метод своя друг /индуктивен/ метод. Понятията трябва да бъдат образувани при нещата. Ние виждаме така мисли той как един предмет е консумиран от огъня; наблюдаваме, как един друг предмет се отнася към огъня и след това наблюдаваме същото нещо при много предмети.
към текста >>
Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез
свобод
ното творчество, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива
свобод
но създадени представи.
На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя. Спиноза намира, че може да се изходи само от това, което за своето битие не се нуждае от никакво друго. На това битие той дава името субстанция. И той намира, че може да съществува само една такава субстанция и че тази субстанция е Бог. Когато разгледаме начина, как Спиноза стига до това начало на своето философстване, ние намираме, че неговият път е копиран от този на математиката.
Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез свободното творчество, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива свободно създадени представи.
Единната субстанция е такава, както Азът трябва да я мисли. Така мислена, тя не търпи нищо, което съществуващо вън от нея, да бъде подобно на нея. Защото тогава тя не би била всичко; за своето съществуване тя би се нуждаела от нещо друго. Следователно всичко друго е част от субстанцията, като едно от нейните свойства, казва Спиноза. За човешкото познание са достъпни две от тези свойства.
към текста >>
Тук не може да става дума за необусловена
свобод
а
на човека.
на превод./, второто е мисленето. Човекът носи в своето същество и двете свойства: В своето тяло разпростряността, в своята душа мисленето. Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция.
Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека.
Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция. За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция. В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е. към действие изпълнено с Бога.
към текста >>
За условна
свобод
а
при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция. Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека. Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция.
За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е. към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика.
към текста >>
Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-
свобод
ните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие.
Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания.
към текста >>
130.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната
свобод
а
и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте.
Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер.
към текста >>
Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята
свобод
а
и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание.
Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>
Този светоглед оставя на човешката душа самостоятелността, самостоятелното съществуване във всемира,
свобод
а
та и надеждата в едно вечно значение в развитието на света; но, когато остава верен на самия себе си, той не може всъщност да стори нищо друго, освен да твърди, че всичко, което душата познава, е само самата тя, че тя не може да излезе вън от самосъзнателния Аз и че вселената не може да и се изяви в нейната истина отвън.
В противоположна посока се движеше мисленето на Лайбниц. За него човешката душа е самостоятелна, строго затворена в себе си монада. Но тази монада изживява само това, което е в нея; мировият ред, който се предлага "като отвън", е само една илюзия. Зад него се намира истинският свят, който се състои само от монади, и чийто ред е предопределена хармония, която е недостъпна за наблюдението.
Този светоглед оставя на човешката душа самостоятелността, самостоятелното съществуване във всемира, свободата и надеждата в едно вечно значение в развитието на света; но, когато остава верен на самия себе си, той не може всъщност да стори нищо друго, освен да твърди, че всичко, което душата познава, е само самата тя, че тя не може да излезе вън от самосъзнателния Аз и че вселената не може да и се изяви в нейната истина отвън.
към текста >>
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за
свобод
а
та на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива.
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост
свобод
а
та /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на
свобод
а
та, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно
свобод
а
та е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Пред този избор стоеше и Кант.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен
свобод
а
та да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място.
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място.
Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Следователно аз не мога да приема Бога,
свобод
а
та и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога,
Свобод
а
та и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони?
Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф.
Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони?
Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби. Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер.
към текста >>
Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог,
свобод
а
та и безсмъртието никога не могат да се явят като явления.
Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас. Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух. Но с това той е поставил също непреодолими граници на познавателната способност. Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се изразява.
Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления.
Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния. Но и тези също са само явления. Дали зад тях царува една свободна, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание. Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си".
към текста >>
Дали зад тях царува една
свобод
на, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание.
Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се изразява. Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления. Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния. Но и тези също са само явления.
Дали зад тях царува една свободна, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание.
Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си". То не определя нищо по отношение на това, дали идеите за тях са истинни или погрешни. Ако сега долавяме от някоя друга страна нещо върху тези неща не ни пречи да приемем тяхното съществуване. Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп.
към текста >>
Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една
свобод
на воля?
Ако сега долавяме от някоя друга страна нещо върху тези неща не ни пречи да приемем тяхното съществуване. Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп. А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това. Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем.
Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една свободна воля?
Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е свободна, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга. Следователно ние нямаме върху свободата никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност. Следването на категорическия императив води до добродетелта. Само чрез добродетелта може човек да постигне своето определение. Той става достоен за щастието.
към текста >>
Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е
свобод
на, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга.
Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп. А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това. Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем. Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една свободна воля?
Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е свободна, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга.
Следователно ние нямаме върху свободата никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност. Следването на категорическия императив води до добродетелта. Само чрез добродетелта може човек да постигне своето определение. Той става достоен за щастието. Следователно той трябва да може да постигне също и щастието.
към текста >>
Следователно ние нямаме върху
свобод
а
та никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност.
До тези най-висши истини съществува само един достъп. А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това. Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем. Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една свободна воля? Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е свободна, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга.
Следователно ние нямаме върху свободата никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност.
Следването на категорическия императив води до добродетелта. Само чрез добродетелта може човек да постигне своето определение. Той става достоен за щастието. Следователно той трябва да може да постигне също и щастието. Защото иначе неговата добродетел би била без смисъл и значение.
към текста >>
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и
свобод
на/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила.
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
към текста >>
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на
свобод
ната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред.
Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред.
Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата.
към текста >>
Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на
свобод
а
та.
Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения.
Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата.
Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата. Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата. Тази природна красота съществува без намесата на човека.
към текста >>
Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със
свобод
ната целесъобразност.
Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност.
Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата. Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата. Тази природна красота съществува без намесата на човека. Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност. Обаче красотата не ни принуждава да приемем един такъв възглед.
към текста >>
Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една
свобод
на мъдра дейност.
Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата. Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата. Тази природна красота съществува без намесата на човека.
Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност.
Обаче красотата не ни принуждава да приемем един такъв възглед. Защото тя предлага целесъобразността, без да се е мислило за една действителна цел. И тя предлага не само целесъобразна красота, но и целесъобразна грозота. Можем следователно да приемем, че между изобилието от природни явления, които са свързани съгласно необходими закони, като по случайност има и такива, в които човешкият дух долавя една аналогия със собствените му произведения на изкуството. Тъй като не е нужно да се мисли за една действителна цел, една такава така да се каже случайно целесъобразност е достатъчно за естетическото съзерцаване на природата.
към текста >>
То оставя на религиозния дух: Бога,
свобод
а
та и безсмъртието.
Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура.
То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието.
То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини. Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност.
към текста >>
Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на
свобод
а
та.
Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни. Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред.
Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата.
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия".
към текста >>
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за
свобод
а
та и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата.
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия".
към текста >>
И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на
свобод
а
та, аз не исках да зная съкратени правата на природата".
Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености".
И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата".
В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия".
към текста >>
При неговото пътуване в Италия този общ първообраз във всички растителни форми му стана все по-ясен: "Многото растения, които иначе аз бях свикнал да виждам само в кофи и саксии, даже през по-голямата част на годината зад стъкла, тук стоят весели и свежи под
свобод
ното небе и изпълнявайки тяхното определение, те ни стават по-ясни.
Даващият тон ботаник на онова време, Лине, казва върху разнообразните видове в света на растенията, че съществуват толкова много такива видове, колкото "различни форми са били създадено в Началото". Който има такова мнение, той може само да полага усилия да изучава свойствата на отделните форми и грижливо да различава тези форми едни от други. Гьоте не можеше да се съгласи с едно такова разглеждане на природата. "Това, което Лине се стараеше да отделя насила едно от друго, то според най-вътрешната потребност на моето същество трябваше да се стреми към съединение". Той търсеше онова, което е общо на всички растения, на всички растителни видове.
При неговото пътуване в Италия този общ първообраз във всички растителни форми му стана все по-ясен: "Многото растения, които иначе аз бях свикнал да виждам само в кофи и саксии, даже през по-голямата част на годината зад стъкла, тук стоят весели и свежи под свободното небе и изпълнявайки тяхното определение, те ни стават по-ясни.
Гледайки толкова много нови и обновени форми, отново ми дойде старата мисъл, дали между това множество не бих могъл да открия първичното растение /прарастението/? такова първично растение трябва все пак да съществува; иначе по какво бих познал, че тази или онази форма е растение, ако всички те не бяха създадени по един образец? "
към текста >>
Тъй като той е
свобод
ен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си.
Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си.
Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
към текста >>
"Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната
свобод
а
, т.е.
На тази изпълнена със сила личност, чийто поглед беше изцяло насочен навътре, беше противно да търси най-висшето, което човек може да постигне, един светоглед, някъде другаде освен също във вътрешността.
"Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната свобода, т.е.
на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция". И най-ценната сила в човека, познавателната сила, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли искали ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество? Ако едно такова намиращо се вън от нас същество би извършило това, което е природата, което е нашата душа, което са нашите задължения, и след това ние създадем от един такъв готов факт едно знание? Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината.
към текста >>
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат
свобод
а
та на мисълта, която досега подтискаха.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен.
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха.
Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
към текста >>
Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си
свобод
ен път за живото действие, за моралното деяние.
Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията.
към текста >>
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един
свобод
ен природен подтик.
Ако въпреки това първи чуе разума, той му се подчинява недоброволно; ако последният чуе гласа на своите желания, той ги чувства като товар върху своя път на добродетелта. Следователно изглежда, че физическата и духовна природа на човека живеят в едно фатално раздвоение. Не съществува ли едно състояние в човека, в което и двете подбуди, тази на сетивата и тази на духа, да се намират в хармония? Шилер отговаря на този въпрос с "да". Това е състоянието, в което красивото се твори и се чувства.
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик.
Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
към текста >>
"висшата
свобод
а
и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро.
Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност. В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/.
"висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро.
Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/. Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук.
към текста >>
Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва
свобод
но, според неговата наклонност.
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/.
Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност.
Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук. Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с идеала на красотата, който поставя разумът, е даден също и идеалът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри". /25-то писмо/. В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата.
към текста >>
В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на
свобод
а
та.
Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук. Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с идеала на красотата, който поставя разумът, е даден също и идеалът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри". /25-то писмо/.
В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата.
Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум. "С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе". Шилер би искал също да каже: В играта човекът е свободен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е несвободен. Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата.
към текста >>
Шилер би искал също да каже: В играта човекът е
свобод
ен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е не
свобод
ен.
/25-то писмо/. В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата. Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум. "С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе".
Шилер би искал също да каже: В играта човекът е свободен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е несвободен.
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата. Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се.
към текста >>
Свобод
ният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек.
От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен. Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек.
В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление.
към текста >>
В едно съвместно съществуване на
свобод
ни хора няма нужда от никакви принудителни закони.
От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен. Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони. Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек.
В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони.
"Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
към текста >>
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и
свобод
а
както вкусът в царството на красотата.
Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони. Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост".
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
към текста >>
Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата
свобод
а
, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление.
Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
към текста >>
Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената
свобод
а
, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването.
Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света".
към текста >>
Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със
свобод
но властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения.
За романтиката можем да кажем, че тя преследваше до крайните последствие Шилеровото изречение: "Човекът играе само там, където той е в пълното значение човек, и той е напълно човек там, където играе". Тя иска да направи от целия свят едно царство на художественото.
Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения.
Той се издига над всичко, което го определя отвън, и живее изцяло от себе си. Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра. Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината. Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея. Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по отношение на нещата, романтиците го наричат иронично.
към текста >>
Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-
свобод
ната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията.
Той може "по воля да се настрои философски или филологически, критически или поетически, исторически или реторически, антически или модерно". Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света. Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа. Романтиците са наследници на Фихтевата мисъл за единствеността на Аза.
Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията.
При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество. Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута?
към текста >>
Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и
свобод
ен.
Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута? " Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли".
Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и свободен.
Новалис изживява своите съчинения и съзерцания от едно душевно настроение, което се отнася към образа на света както това на Фихте. Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света. В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа.
към текста >>
131.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това
свобод
на от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата.
Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. /
към текста >>
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката
свобод
а
и свързаните с това предмети".
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия.
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети".
Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен
свобод
ен?
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са
свобод
ни и независими като него.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен.
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него.
Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
към текста >>
Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в
свобод
ни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог".
Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога.
Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог".
Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност.
към текста >>
Това е тяхната
свобод
а
.
И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ. И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт. Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината.
Това е тяхната свобода.
Можем също да кажем, че светът е творение на Бога из небожественото. Следователно небожественото е първата, а божественото е второто.
към текста >>
Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно
свобод
но дело на личния Бог.
Към знанието на разума трябва да се прибави опитът. Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум.
Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог.
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията". И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като
свобод
ни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог.
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Тя е "същинската
свобод
на философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго
свобод
ен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно
свобод
но сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Шелинг е имал смелостта за най-последователния антропоморфизъм. Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия".
Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
към текста >>
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно
свобод
но отношение на Бога към света".
Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света".
Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
към текста >>
Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на
свобод
а
та, а не един такъв на геометрическата необходимост.
Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота.
Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост.
Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
към текста >>
Обаче също така ние не можем да познаем едно
свобод
но творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота. Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост.
Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
към текста >>
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна
свобод
а
и самостоятелност.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност.
Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
към текста >>
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка
свобод
а
и самостоятелност.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед.
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
към текста >>
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за
свобод
а
та във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една
свобод
а
, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава
свобод
а
би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
към текста >>
Един човек, който мислеше само за една такава
свобод
а
и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви.
към текста >>
За Шлайермахер
свобод
а
та не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост.
Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост.
Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост.
към текста >>
Една такава
свобод
а
, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост.
За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си.
Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост.
Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго.
към текста >>
Ето защо той може също да каже: "- Поради това
свобод
а
та се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята
свобод
а
".
Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост.
Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка.
към текста >>
Понеже Шлайермахер познавал е
свобод
а
та само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-не
свобод
ното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
към текста >>
"Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната
свобод
а
, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
"Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Как стои въпросът със
свобод
а
та в едно такова схващане на живота?
Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота?
Понятието на една свобода, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел. Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол? Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода.
към текста >>
Понятието на една
свобод
а
, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел.
Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота?
Понятието на една свобода, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел.
Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол? Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата.
към текста >>
Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата
свобод
а
.
Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота? Понятието на една свобода, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел. Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол? Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен.
Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода.
Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите.
към текста >>
Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно
свобод
но.
Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол? Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата.
Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно.
"Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
към текста >>
"Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на
свобод
а
та и абсолютната цел на разума е,
свобод
а
та ще бъде действително.
Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно.
"Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително.
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви.
към текста >>
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-
свобод
ното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност".
При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност. Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност. Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното.
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност".
Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога. Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
към текста >>
Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е
свобод
ен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава".
Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките". Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух. Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие.
Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава".
Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество". Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент.
към текста >>
Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто,
свобод
но очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише.
Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент.
към текста >>
Ето защо Хегел разглежда и
свобод
а
та не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си.
Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност.
към текста >>
Следователно тази независимост, тази
свобод
а
не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие.
Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/.
Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие.
Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
към текста >>
Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на
свобод
а
та.
Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие.
Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
към текста >>
132.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната
свобод
а
, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея.
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата.
към текста >>
И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката
свобод
а
и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля.
Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля".
И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля.
Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение. Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз". Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието.
към текста >>
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава
свобод
ен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност.
Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност.
Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
към текста >>
Той трябва да хване за един род изкуство, което е
свобод
но от всяка природа: А това е музиката.
Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата.
Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
към текста >>
Не, светът трябва да бъде
свобод
ен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля.
Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго.
Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля.
Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик.
към текста >>
Неяснотата, която взе надмощие относно това становище, разцепи привържениците на Хегел в една партия, която виждаше в неговия светоглед една здрава опора на откровеното християнство, и в една такава, която използува неговото учение именно за да заличи християнските възгледи и да ги замени чрез един коренно
свобод
ен по дух възглед.
На основата на тази последна представа стои едно криво схващане в онези възгледи, които след смъртта на Хегел се наложиха относно неговото становище към религията.
Неяснотата, която взе надмощие относно това становище, разцепи привържениците на Хегел в една партия, която виждаше в неговия светоглед една здрава опора на откровеното християнство, и в една такава, която използува неговото учение именно за да заличи християнските възгледи и да ги замени чрез един коренно свободен по дух възглед.
към текста >>
Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна
свобод
а
.
За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници". От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи". От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория".
Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода.
По този начин те се отдалечиха от Хегеловия дух, който искаше не да прави история, а да разбере историята.
към текста >>
133.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде
свобод
а
!
За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра.
Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода!
Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил. Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник".
към текста >>
, и веднага ще има
свобод
а
, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо.
Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право!
, и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо.
Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил. Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила.
към текста >>
Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на
свобод
а
та, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост.
Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата. Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата.
към текста >>
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на
свобод
ното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум.
към текста >>
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото
свобод
но движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала
свобод
а
та на мисленето, да преследва тази
свобод
а
до съвършенство, като чрез нея стигне до
свобод
а
та на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или
свобод
ният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя
свобод
а
та да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието.
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
към текста >>
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като
свобод
на личност да създава себе си отново всекидневно".
Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието. "Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно".
Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния.
към текста >>
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в
свобод
ното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
към текста >>
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един
свобод
ен подтик.
Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен.
към текста >>
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и
свобод
но изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене".
Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене".
"Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер.
към текста >>
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и
свобод
но, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
134.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна
свобод
а
на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
към текста >>
Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез
свобод
ното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние.
В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности.
Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние.
Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин.
към текста >>
На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната
свобод
а
, Цоленат отговаря: "Че всеки един е
свобод
ен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия.
Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия.
Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
към текста >>
Даже, нещо повече, понеже само
свобод
а
та е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за
свобод
а
, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода.
Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
към текста >>
135.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една
свобод
на интелигентност в протичането на природните явления.
Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>
136.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в
свобод
но творящото изкуство.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство.
Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
към текста >>
Трябва ли обаче това
свобод
но деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука?
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука?
Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/.
към текста >>
137.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Той чувства тези духовни импулси от една съвършено
свобод
на човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда.
Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха.
Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда.
Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота". "Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област. Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването. Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата.
към текста >>
138.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и
свобод
а
та".
като маса върху нашите сетива. Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно". Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси?
"Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата".
Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието. Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие.
към текста >>
А с това на човешката душа е осигурена
свобод
а
та, самоизявата на нейната същност.
Тези живи същества образуват една йерархия, и дейността циркулира в тях отгоре надолу и отдолу нагоре. Духът не движи материята нито непосредствено, нито косвено. Защото не съществува никаква груба /сурова/ материя и това, което съставлява същността на материята, е тясно свързано с това, което съставлява същността на духа". /В същата книга, ст. 131/. Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си същество нейното откровение към другите закони.
А с това на човешката душа е осигурена свободата, самоизявата на нейната същност.
В този философски подход на мислене можем да видим един опит, да се стигне до яснота относно истинската същност на образа на света, за да се открие, как се отнася човешката душа към този образ. И Бутру стига до една такава представа за човешката душа, която може да изникне само от самоизявата на самата тази душа. В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони. Тъй като тези закони съществуват само в съвместното действие на съществата, в тях не може да се съдържа нищо, което да определя съществата. "Откритите чрез модерната наука механически природни закони са фактически връзката, която свързва външното с вътрешното.
към текста >>
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното
свобод
но от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят.
към текста >>
139.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на
свобод
а
та" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза".
Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./.
Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация. Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана. Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора.
към текста >>
Душата, която изживява себе си
свобод
но от тялото по горепосочения начин, се чувствува вътре в едно душевно-духовно тъкане.
По този начин в душата се разкрива перспективата към една действителност, която е недостъпна за сетивата. Това, което бива изживяно в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбоката същност на душата към изживяванията посредством тялото външен свят?
Душата, която изживява себе си свободно от тялото по горепосочения начин, се чувствува вътре в едно душевно-духовно тъкане.
Тя се намира с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот се намира вън от това тяло, което довежда до възприятие само нейните душевно-духовни изживявания както един отразяващ, огледален апарат. Чрез това за нея духовното изживяване се повишава така, че в действителност и се открива един нов елемент в действителността. Разглежданията върху духовния свят проведени по начина на Дилтей или Ойкен намират, че духовният свят е сбор от културните изживявания на човечеството. Който счита този свят като единствен духовен свят достъпен за човешкото схващане, той не стои на почвата, която се счита за съответстваща на естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
Това, което чрез духовното виждане на душата се чувства
свобод
но от физическото тяло, е една единна духовно-душевна човешка същност, която принадлежи на един духовен свят, както тялото принадлежи на физическия свят.
За естественонаучния поглед съвкупността на мировите същества се подреждат така, че физическият човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички останали природни процеси и същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Духовната наука, която разбираме тук, показва едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. И това изживяване се разкрива като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който се отнася към физическия човек както към своя инструмент.
Това, което чрез духовното виждане на душата се чувства свободно от физическото тяло, е една единна духовно-душевна човешка същност, която принадлежи на един духовен свят, както тялото принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява тази нейна духовна същност, тя познава също, че тази същност се намира в определено отношение с тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделяне, като едно излъчване от душевно-духовната същност, нещо подобно, както бихме могли да направим сравнение с черупката на един охлюв, която, обвивайки охлюва, е отделена от самия него като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява в тялото както сборът от сили на растението, които, след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие с листата и цветовете, се сгъстява в семето, в зародиша, за да образуват заложбата на едно ново растение. Ние не можем да изживеем духовно-душевния човек, без същевременно да знаем чрез това изживяване, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек, в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които не могат да се проявяват в това настоящо физическо тяло. Това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е започнал да живее в това физическо тяло; въпреки това, настоящето физическо тяло е вече определено оформено и духовно-душевният човек не може вече да го преобрази съобразно изживяванията, които е имал в него.
към текста >>
Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие
свобод
ното от тялото наблюдение.
В едно историческо изложение не можем да бъде дадено пълното обяснение върху духовната наука, която разбираме тук. Който търси едно такова пълно обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги, които съм написал върху тази духовна наука.
Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение.
към текста >>
Тогава душата трябва съзнателно да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават
свобод
ното от тялото съзнание.
И тя установява, че през вре ме, когато носи тялото, то самото е това, което затъмнява онова друго съзнание. При въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие в обикновения живот охарактеризираното друго съзнание. Това се установява, когато посочените в настоящата глава упражнения се правят с успех.
Тогава душата трябва съзнателно да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
След разлагането на тялото това заличаване не може вече да се получи. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва през редуващите се едно след друго съществувания на душата и през време на чисто духовния живот между смъртта и едно ново раждане. От тази гледна точка не се говори вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението. Показва се истинската същност на душата, която продължава да съществува, когато смъртта разлага тялото.
към текста >>
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда
свобод
на от тялото.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободна от тялото.
От този свят в живота на душата проникват подтиците, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тези на телесната природа.
към текста >>
В обикновеното съзнание той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в добитото
свобод
но от тялото съзнание той може да открие, че не би искал да прояви своята воля спрямо себе си, ако с онази част на своята душа, която стои живо в духовния свят, не би сам искал всички подробности на своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И ако те са го засегнали като пълни със страдание удари на съдбата, чрез тези удари на съдбата той е станал това, което е. Те принадлежат към силите, които действат в неговия "Аз", които не го улучват отвън. Както човек живее душевно-духовно с цвета, и този цвят е доведен до неговото съзнание само чрез отразяването от неговото тяло, така живее той като в едно единство със своята съдба. С цвета човекът е свързан душевно; обаче той може да го възприеме само тогава, когато го отразява тялото; с причините на един удар на съдбата човекът е съществено едно от предидущите съществувания, но той го изживява благодарение на това, че неговата душа е слязла до един нов живот, като се е потопила несъзнателно в изживяванията, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в добитото свободно от тялото съзнание той може да открие, че не би искал да прояви своята воля спрямо себе си, ако с онази част на своята душа, която стои живо в духовния свят, не би сам искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадките на съдбата не се решава така, като че измисляме хипотези върху нея, а чрез това, че се научаваме да разбираме, как с това изживяване на душата, което имаме вън от обикновеното съзнание и над него, ние се срастваме в едно с нашата съдба. Тогава познаваме, че в зародишните заложби на земния живот предхождащ настоящия се намират също и причините, поради които изживяваме това или онова в нашата съдба. Така както се представя на обикновеното съзнание съдбата не се явява в нейния истински облик. Тя протича като последствие от предидущи земни съществувания, които човешкото обикновено съзнание не може да вижда и да познава. Да разбере човек, че с ударите на неговата съдба той е свързан чрез миналите съществувания, това значи той да се примири със съдбата.
към текста >>
Описаното тук "
свобод
но от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези състояния на душата, които не се постигат чрез собствената работа на душата, а се получават чрез един понижен духовен живот /в съновидното ясновидство, в хипнозата и т.н./.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези състояния на душата, които не се постигат чрез собствената работа на душата, а се получават чрез един понижен духовен живот /в съновидното ясновидство, в хипнозата и т.н./.
При тези състояния на душата ние нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира в една произведена от самата нея вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова, при което тя ясно чувства, че живее в духовния свят. Това може да се постигне в една вътрешна работа, която е повишение, а не понижение на обикновено то съзнание.
към текста >>
При тези състояния на душата ние нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно
свобод
но от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези състояния на душата, които не се постигат чрез собствената работа на душата, а се получават чрез един понижен духовен живот /в съновидното ясновидство, в хипнозата и т.н./.
При тези състояния на душата ние нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот.
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира в една произведена от самата нея вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова, при което тя ясно чувства, че живее в духовния свят. Това може да се постигне в една вътрешна работа, която е повишение, а не понижение на обикновено то съзнание.
към текста >>
И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "
свобод
ното от тялото изживяване на душата".
Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което се стреми философията. Значението на тази философия действително не намалява поради това, че в пътя, по който често вървят нейните представители, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от самите философски резултати са силите на душата, които могат да се развиват във философската работа.
И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "свободното от тялото изживяване на душата".
Там тя ще познае, че мировите загадки не искат само да бъдат научно мислени, а изживяни от човешката душа, след като тази душа се е развила до състоянието, при което такова изживяване е възможно.
към текста >>
140.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И тя посегна бързо към кошницата, която от само себе си се повдигна
свобод
но над главата и.
И тя посегна бързо към кошницата, която от само себе си се повдигна свободно над главата и.
Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки, но потънал в тежки мисли, вървеше по брега. Неговата прекрасна фигура и странното му облекло силно озадачиха старата жена. Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница, през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му. Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало, а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси. Благородното му лице беше огряно от Слънцето, както и стройните му крака.
към текста >>
„Мечът в лявата ръка, дясната
свобод
на!
Човекът с лампата помогна на красивия Момък, все още втренчено загледан пред себе си, да слезе от олтара и го поведе направо към Бронзовия Цар. В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница. Момъкът препаса меча.
„Мечът в лявата ръка, дясната свободна!
", извика Бронзовият Цар. Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка. Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави: „Паси овцете! " И когато стигнаха до Златния Цар, той постави на главата му с най-бащински благославящ жест венец от дъбови клонки и каза:"Познай най- висшето."
към текста >>
След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-
свобод
но, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, сила та му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия!
През цялото това време Старецът внимателно наблюдаваше Момъка.
След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-свободно, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, сила та му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия!
"
към текста >>
141.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Мечът отляво, дясната
свобод
на." Силата на волята.
„Мечът отляво, дясната свободна." Силата на волята.
От Сребърния Цар той получава жезъла с думите: „Паси овцете." После ние виждаме, как силата на чувствата изпълва душата на Момъка и как тя намира своя израз в красотата. Златният Цар поставя короната на главата му и казва: „Познай най-висшето." И сега Момъкът се изпълва от силата на мисленето. В този момент Духът навлиза в него и той може да се свърже с Красивата Лилия. И тогава ние узнаваме, че всичко наоколо се е подмладило.
към текста >>
Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един
свобод
ен и чисто човешки начин.
Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един свободен и чисто човешки начин.
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването.
към текста >>
И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може
свобод
но да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е не
свобод
ен.
Две са нещата, които правят човека несвободен и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни. От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума.
И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен.
Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума.
към текста >>
142.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Лесно бих могъл да бъда упрекнат, че в една лекция като днешната, се опитвам по един пресилен начин да давам символични и алегорични тълкувания на нещо, което един поет е създал чрез
свобод
ната игра на своята фантазия.
Лесно бих могъл да бъда упрекнат, че в една лекция като днешната, се опитвам по един пресилен начин да давам символични и алегорични тълкувания на нещо, което един поет е създал чрез свободната игра на своята фантазия.
Завчера ние си поставихме задачата внимателно да изследваме Гьотевата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия, и за тази цел я преразказахме накратко. Винаги е възможно при подобни тълкувания на едно произведение, замислено с толкова фантазия, някой да отсече: Да, в образите на тази творба ние трябва да търсим всевъзможни символи и послания! Ето защо още в началото аз бих искал да отбележа, че това, което ще говоря днес, няма нищо общо с теософските твърдения, които често срещаме по повод на всевъзможни символи и алегории, свързани с определени легенди, приказки или други поетични творби. И понеже добре зная, че моите символични тълкувания на едни или други поетични образи често се натъкват на недоверие и съмнение относно тяхната достоверност, аз ясно подчертавам, че това което ще кажа тук, следва да бъде разбирано единствено в следния смисъл.
към текста >>
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне
свобод
а
та, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Ако обаче пристъпи към тази задача неподготвен и недостатъчно пречистен, тогава силите му се стопяват и това се отразява опустошително върху душата му. Ето защо Гьоте ясно посочва, че Момъкът се стреми към такова освобождаване, което ще го превърне в господар на неговите собствени душевни сили. И в мига, когато неговите душевни сили са вече пречистени и избавени от хаоса, в този миг човекът е вече достатъчно узрял, за да овладее онова по- висше духовно състояние, което Гьоте ни описва под формата на свързването с Красивата Лилия.
към текста >>
Ето защо, следвайки
свобод
ния полет на Гьотевата фантазия, ние следва да приемем Момъка като представител на устременото към Духа земно човечество.
Ето защо, следвайки свободния полет на Гьотевата фантазия, ние следва да приемем Момъка като представител на устременото към Духа земно човечество.
Ето защо и самият храм трябва да се издигне над реката: За да минават насам и натам не само малцината, които търсят просветление, а всички хора! В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът свободно ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата.
към текста >>
В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът
свобод
но ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата.
Ето защо, следвайки свободния полет на Гьотевата фантазия, ние следва да приемем Момъка като представител на устременото към Духа земно човечество. Ето защо и самият храм трябва да се издигне над реката: За да минават насам и натам не само малцината, които търсят просветление, а всички хора!
В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът свободно ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата.
към текста >>
Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната
свобод
на!
Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта.
Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна!
" В тези думи е скрит един цял свят. Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
към текста >>
Дясната ръка трябва да е
свобод
на за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта. Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! " В тези думи е скрит един цял свят.
Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
към текста >>
143.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Проблемът за
свобод
а
та в Шилеровите „Естетически писма" и в Гьотевата Приказка.
Проблемът за свободата в Шилеровите „Естетически писма" и в Гьотевата Приказка.
към текста >>
Благодарение на другия, всеки от тях, стана нещо друго [...] И сега в душата на всеки от тях възникна [...] големият въпрос, който светът искаше да разреши с политически средства: въпросът за
свобод
а
та [...] За Шилер нещата стояха така: Как човекът може да намери
свобод
а
та в своята собствена душа?
И това му действува като истинско варварство, застрашаващо корените на всичко онова, което сега живее в душата му. В своя душевен живот той се чувствува пълен самотник. За известно време той е забравен от всички. И ето че сега постепенно се заражда приятелство с Шилер [...] И тази приятелска връзка няма равна на себе си в историята на човечеството. Те взаимно се насърчават, така че Херман Грим с право казва: В отношението Гьоте: Шилер имаме не само Гьоте плюс Шилер, а Гьоте плюс Шилер и Шилер плюс Гьоте.
Благодарение на другия, всеки от тях, стана нещо друго [...] И сега в душата на всеки от тях възникна [...] големият въпрос, който светът искаше да разреши с политически средства: въпросът за свободата [...] За Шилер нещата стояха така: Как човекът може да намери свободата в своята собствена душа?
И на този въпрос той посвети едно от най- забележителните си произведения: „Писма върху естетическото възпитание на човека". Как човекът да извиси своята душа над самия себе си, над обичайното равнище на живота и да навлезе във висшите сфери на съществуванието, този беше големият въпрос за Шилер [...] Гьоте не можеше да подходи към този проблем с философски и абстрактни идеи, както това стори Шилер; Гьоте трябваше да се захване с този проблем по друг, много по-жив начин. И той го разреши в чисто свой стил [...] като написа Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия. Както Шилер показа по философски път как човекът се издига от обичайния живот към висшите сфери на съществуванието, така и Гьоте показа чрез взаимодействието на духовните сили в човешката душа, как човекът напредва в своето развитие и от всекидневния душевен живот се издига към по-висшите сфери."
към текста >>
144.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Философия на
свобод
а
та" в сферата на духовно-практическия живот.
„Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", равновесието",
към текста >>
*20.Виж Рудолф Щайнер: „Философия на
свобод
а
та" (Събр. Съч.
*20.Виж Рудолф Щайнер: „Философия на свободата" (Събр. Съч.
№ 4); „Практическо изграждане на мисленето", Лекция от 18 Януари 1909; „Въведение в Тайната наука" (Събр. Съч. № 13) и „Теософия" (Събр. Съч. № 9).
към текста >>
*21.В своя основен философски труд „Философия на
свобод
а
та" (Събр. Съч.
*21.В своя основен философски труд „Философия на свободата" (Събр. Съч.
№ 4) Рудолф Щайнер посочва, че „тоталността на обекта" е възможна само при равностойното участие на мисленето и възприятието на осъщественото по този начин познание до степен, че придобива имагинативен, или образен, характер.
към текста >>
2.Силите на духовния живот:
Свобод
а
та може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на духовния живот.
2.Силите на духовния живот: Свободата може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на духовния живот.
към текста >>
Антропософското Общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителство и членове, обединени около
свобод
но поетата грижа и отговорност за опазване на онова, което Р.
*31.Антропософското Движение има своите първоизточници в духовния свят, а своите проявления тук на Земята.
Антропософското Общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителство и членове, обединени около свободно поетата грижа и отговорност за опазване на онова, което Р.
Щайнер нарича „антропософски импулс".
към текста >>
Негов член може да бъде всеки, независимо от своята националност, обществено положение и религия, стига да вижда в съществуването на една институция, каквато е
Свобод
ната Школа за Духовна Наука в Гьотеанума, Дорнах, нещо естествено и необходимо.
„Антропософското Общество е не тайно, а отворено за всички.
Негов член може да бъде всеки, независимо от своята националност, обществено положение и религия, стига да вижда в съществуването на една институция, каквато е Свободната Школа за Духовна Наука в Гьотеанума, Дорнах, нещо естествено и необходимо.
Антропософското Общество не допуска какъвто и да е вид сектантство. Политиката не влиза в кръга на неговите задачи."
към текста >>
Оттогава Гьотеанумът е седалище на Единното Антропософско Общество и
Свобод
ната Школа за Духовна наука.
През Март 1924 в продължение на три дни Р.Щайнер подготвя пластилинов модел на Втория Гьотеанум в мащаб 1:100. Тържественото откриване става през 1928. Сградата е построена изцяло от бетон, който за времето си е почти непознат строителен материал. Органично-пластичните форми както на Първия, така и на Втория Гьотеанум не са израз на архитектурно въображение, а са непосредствено извлечени от свръхсетивния свят, също както и самото антропософско познание.
Оттогава Гьотеанумът е седалище на Единното Антропософско Общество и Свободната Школа за Духовна наука.
към текста >>
145.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
Френската революция също не стигна до никъде с прословутия си девиз „
Свобод
а
, Равенство, Братство", защото дори републиканският начин на мислене беше като хипнотизиран от идеята за „единната държава".
Френската революция също не стигна до никъде с прословутия си девиз „Свобода, Равенство, Братство", защото дори републиканският начин на мислене беше като хипнотизиран от идеята за „единната държава".
А по своята вътрешна същност тя винаги толерира правно-политическите отношения за сметка на икономиката и духовните импулси на човека.
към текста >>
Ето защо след привидно постигнато „равенство", светът бързо беше залят от ново неравенство, а „
свобод
а
" и „братство" отдавна са станали напълно празни думи в обществения живот.
Ето защо след привидно постигнато „равенство", светът бързо беше залят от ново неравенство, а „свобода" и „братство" отдавна са станали напълно празни думи в обществения живот.
към текста >>
Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да мисли и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото
Свобод
а
та може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот.
Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да мисли и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото Свободата може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот.
Седемдесет години слея Октомврийския преврат в Русия, инспириран от определени окултни среди на Западна Европа, и петдесет години след като Хитлер превзе Полша, „краят на социализма" е очевиден факт за всички. Какво виждаме около себе си днес разруха, престъпност, Азово-слаби индивиди, поддаващи се на всякакъв род внушения, колапс на икономиката, законодателна безпомощност, физическа, интелектуална и нравствена деградация.
към текста >>
146.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
В рамките на държавата духовният живот е вече израснал до определена
свобод
а
и не може да се развива правилно в нея, ако не разполага с пълно самоуправление.
В първата си част предлаганата книга разглежда тъкмо този момент.
В рамките на държавата духовният живот е вече израснал до определена свобода и не може да се развива правилно в нея, ако не разполага с пълно самоуправление.
Благодарение на извоюваната еволюционна степен, духовният живот изисква да бъде една съвършено самостоятелна част от социалния организъм. Възпитанието и образованието, от които духовният живот израства Като цяло, трябва да бъдат оставени в ръцете на тези, Които възпитават и обучават. В тяхното управление не трябва да се намесват никакви фактори от страна на държавата и на икономиката.
към текста >>
Колко далеч ще стигне едно дете в тази или онази посока, може да се прецени само според духовните критерии на едно
свобод
но съсловие, на една
свобод
на общност.
Разбира се, веднага може да прозвучи възражението, че при подобен стил на управление в духовния живот далеч не всичко ще бъде съвършено. Но в действителния живот целта съвсем не е тази. Стремежът към най-доброто винаги е налице. Обаче потенциалните способности, които са скрити в малкото дете ще бъдат действително приети и интегрирани в обществото, само ако тяхното формиране бъде поверено на човек, чиито критерии и принципи са духовно мотивирани.
Колко далеч ще стигне едно дете в тази или онази посока, може да се прецени само според духовните критерии на едно свободно съсловие, на една свободна общност.
А какво да се предприеме, за да получат тези критерии и своите права, може да се реши единствено от споменатото съсловие. От него държавата и икономиката могат да получат такива сили, каквито те самите не са в състояние да породят, ако се опитват да формират духовния живот от своите собствени гледни точки.
към текста >>
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко отношение към държавата, също ще се определят от закономерностите на
свобод
ния духовен живот.
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко отношение към държавата, също ще се определят от закономерностите на свободния духовен живот.
Той ще дава облика на юридическите, икономическите, търговските факултети, както и на тези, свързани с индустрията и селското стопанство. Предложената книга по необходимост ще насочи срещу себе си много предразсъдъци, особено ако се извлекат логичните следствия от нейното съдържание. Откъде произтичат всъщност тези предразсъдъци? В тяхната основа стои подсъзнателното убеждение, че възпитаващите трябва да са хора непрактични и чужди на живота. Тук е вложен и целият антисоциален дух на тези предразсъдъци.
към текста >>
Факултети, които се ръководят изцяло от един
свобод
ен духовен живот, ще извличат съдържанието на правните науки от самия него.
Юридическите факултети се регламентират от държавата. Държавата изисква от тях преподаването на правни науки, чието съдържание тя реализира с оглед на своята конституция и на своите изпълнителни органи.
Факултети, които се ръководят изцяло от един свободен духовен живот, ще извличат съдържанието на правните науки от самия него.
А държавата просто ще изчаква онова, което свободният духовен живот може да и предложи. Тя ще бъде оплодена от живите идеи, които могат да възникнат единствено от източниците на такъв духовен живот.
към текста >>
А държавата просто ще изчаква онова, което
свобод
ният духовен живот може да и предложи.
Юридическите факултети се регламентират от държавата. Държавата изисква от тях преподаването на правни науки, чието съдържание тя реализира с оглед на своята конституция и на своите изпълнителни органи. Факултети, които се ръководят изцяло от един свободен духовен живот, ще извличат съдържанието на правните науки от самия него.
А държавата просто ще изчаква онова, което свободният духовен живот може да и предложи.
Тя ще бъде оплодена от живите идеи, които могат да възникнат единствено от източниците на такъв духовен живот.
към текста >>
А как следва да се развива и управлява един
свобод
ен духовен живот, ще бъде загатнато по-нататък в тази книга.
Обаче в рамките на този духовен живот ще бъдат поставени и онези хора, които разгръщат своята активност предимно в практическите области на живота. Но „практическата област" ще представлява не това, което възниква от принципите на възпитание, формулирани от т.н. „практици", а всичко, което блика от възпитаващите и техните гледни точки за същността на живота и „практиката".
А как следва да се развива и управлява един свободен духовен живот, ще бъде загатнато по-нататък в тази книга.
към текста >>
Художници и други представители на изкуството с тревога ще попитат: „добре, но нали художествената дарба ще просъществува по-добре н един
свобод
ен духовен живот, отколкото в съвременните условия и гаранции, които дават държавната власт и икономическият потенциал на една страна.
Несъмнено хората с утопично мислене ще поставят пред автора редица въпроси.
Художници и други представители на изкуството с тревога ще попитат: „добре, но нали художествената дарба ще просъществува по-добре н един свободен духовен живот, отколкото в съвременните условия и гаранции, които дават държавната власт и икономическият потенциал на една страна.
към текста >>
Ако човек разглежда живота не според теоретични предразсъдъци, а според непосредствените си опитности, ще признае: само ако наистина съществува една
свобод
на духовна общност, която обхваща живота, опирайки се на своите собствени принципи, само тогава
свобод
ният творец има изгледи да получи обективна оценка на своите постижения.
Въпроси от този род само потвърждават, че в замисъла на книгата няма нищо утопично. Ето защо в нея липсват готови практически постулати. Напротив, тя насърчава различните обществени групи да извлекат от своя съвместен живот определени социални стойности.
Ако човек разглежда живота не според теоретични предразсъдъци, а според непосредствените си опитности, ще признае: само ако наистина съществува една свободна духовна общност, която обхваща живота, опирайки се на своите собствени принципи, само тогава свободният творец има изгледи да получи обективна оценка на своите постижения.
към текста >>
Не следва да се тревожим, че подобни асоциации ще накърнят
свобод
а
та на хора, които често сменят своето местожителство.
Чрез своите собствени сили стопанският живот непрекъснато се стреми към независимост от директивите на държавата, но не и от държавния начин на мислене. А това може да се осъществи само тогава, когато се изградят асоциации или общности на чисто стопанска основа, включващи представители от трите групи: Производители, търговци и потребители. В конкретните условия на живот тези асоциации сами ще регулират своите структури и мащаби. Прекалено малките асоциации ще се окажат твърде скъпи; прекалено големите трудно неконтролируеми. Всяка асоциация ще преценява жизнените потребности на човека и ще се ръководи от тях в стремежа си да осъществи контакт с друга асоциация.
Не следва да се тревожим, че подобни асоциации ще накърнят свободата на хора, които често сменят своето местожителство.
В тези случаи, когато те търсят услугите на една или друга асоциация, нещата се улесняват от приоритета на стопанските интереси и от отсъствието на пряка намеса от страна на държавата. В условията на такава система от стопански асоциации паричният оборот не представлява никаква трудност.
към текста >>
От друга страна за това допринася и
свобод
ният духовен живот, защото той поражда импулси, които могат да се осъществят именно в условията на човешката общност.
Естественият стремеж на хората да се обединяват в такива общества, е свързан от една страна със самата човешка природа, стига тя да не е ограничавана от вмешателството на държавата.
От друга страна за това допринася и свободният духовен живот, защото той поражда импулси, които могат да се осъществят именно в условията на човешката общност.
Ще добавим и това, че такива общности изградени според залегналите в тази книга принципи могат да възникнат във всеки момент; в себе си те не съдържат никаква утопия. А пречка за тяхното възникване е не друго, а обстоятелството, че съвременният човек „организира" стопанския живот „отвън", като постепенно „организационната" идея се превръща за него в пълна сугестия. Противоположният образ на този вид „организация", стремяща се да насочва производството „отвън", имаме в лицето на онази стопанска организация, която се гради върху принципа на свободното асоцииране. Този принцип свързва един човек с друг; а ритмично и планомерно развитие на цялото възниква чрез разумните основания на индивида.
към текста >>
Противоположният образ на този вид „организация", стремяща се да насочва производството „отвън", имаме в лицето на онази стопанска организация, която се гради върху принципа на
свобод
ното асоцииране.
Естественият стремеж на хората да се обединяват в такива общества, е свързан от една страна със самата човешка природа, стига тя да не е ограничавана от вмешателството на държавата. От друга страна за това допринася и свободният духовен живот, защото той поражда импулси, които могат да се осъществят именно в условията на човешката общност. Ще добавим и това, че такива общности изградени според залегналите в тази книга принципи могат да възникнат във всеки момент; в себе си те не съдържат никаква утопия. А пречка за тяхното възникване е не друго, а обстоятелството, че съвременният човек „организира" стопанския живот „отвън", като постепенно „организационната" идея се превръща за него в пълна сугестия.
Противоположният образ на този вид „организация", стремяща се да насочва производството „отвън", имаме в лицето на онази стопанска организация, която се гради върху принципа на свободното асоцииране.
Този принцип свързва един човек с друг; а ритмично и планомерно развитие на цялото възниква чрез разумните основания на индивида.
към текста >>
Обаче точно това регулиране парализира
свобод
ния съзидателен труд на човешкия индивид и лишава стопанския живот от всичко онова, което може да възникне единствено в условията на
свобод
ния труд.
Тук са възможни следните въпроси: каква е ползата от едно асоцииране между безимотни и собственици? Не е ли по-добре, ако производството и потреблението като цяло се регулират „справедливо" от една външна инстанция?
Обаче точно това регулиране парализира свободния съзидателен труд на човешкия индивид и лишава стопанския живот от всичко онова, което може да възникне единствено в условията на свободния труд.
към текста >>
Истинската причина е в отсъствието на
свобод
ен духовен живот.
Нека бъде опитана поне веднъж въпреки всички предразсъдъци една асоциация между безимотни и собственици. Ако не се намесят други фактори, освен стопанските, тогава собствениците по необходимост ще трябва да „уравновесят" производителността на безимотните с определено заплащане. Днес тези проблеми се обсъждат не в зависимост от социалния опит, изработен в хода на човешката еволюция, а в зависимост от определени емоционални състояния. А те като подчинени на класови, а не на стопански интереси възникнаха поради усложненото положение на съвременния стопански живот, напълно лишен от адекватни икономически концепции.
Истинската причина е в отсъствието на свободен духовен живот.
Хората, ангажирани в едно или друго производство, са потънали в рутина. Силите, които формират стопанския напредък, остават невидими за тях. Те се трудят без да имат всеобхватен поглед върху цялостния човешки живот. Докато в стопанската асоциация всеки ще узнава от другите това, което е необходимо за него като участник в социалния организъм. Относно производствените възможности ще израсне нов вид стопански опит, понеже хората след като всеки е достатъчно компетентен в своята област ще стигнат до една взаимна и обща преценка за нещата.
към текста >>
Както в
свобод
ния духовен живот действени са само силите, които са заложени в самия него, така и в асоциативно изградената стопанска система, ефективни са само чисто стопанските фактори.
Както в свободния духовен живот действени са само силите, които са заложени в самия него, така и в асоциативно изградената стопанска система, ефективни са само чисто стопанските фактори.
Всеки индивидуален импулс от стопански характер се проявява в резултат на съвместния ни живот с тези, с които сме икономически асоциирани. По този начин ще имаме такова участие в общия стопански живот, каквото отговаря на нашите възможности. Ще стане дума и за това, как ще бъдат интегрирани в стопанската система хората с ограничена работоспособност. Защитната функция на силните спрямо слабите е възможна само в рамките на една стопанска система, която се опира на своите собствени сили.
към текста >>
В
свобод
ния духовен живот всеки се проявява според своите лични способности; в стопанския живот всеки намира своето място според асоциираното си участие в него.
Ето как социалният организъм може да се разпадне на две самостоятелни части, които взаимно се противопоставят, защото всяка от тях е подчинена на своето управление, основаващо се на строго специфични сили. Между тях обаче трябва да израсне трета съставна част и това всъщност са държавните структури, държавната система на социалния организъм. В нея намира израз всичко, което може да бъде обект на преценки от страна на всеки пълнолетен индивид.
В свободния духовен живот всеки се проявява според своите лични способности; в стопанския живот всеки намира своето място според асоциираното си участие в него.
към текста >>
147.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
В малкото вечери, през които те са
свобод
ни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят!
Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение. То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката. Например, естественикът Фогт или научният популяризатор Бюхнер те наистина бяха повлияни от особеностите на научното мислене. Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света. Нека само нагледно да си представим колко различно действува „науката" върху хора, успели да внесат естествения порядък на живота в своето лично битие и от друга страна върху фабричните работници.
В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят!
На работниците се говореше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход. Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях.
към текста >>
Определени представители на „ръководените" класи се изживяват като „образовани" и „
свобод
омислещи".
Образованият човек приема науката, но тя остава, така да се каже, в едно от чекмеджетата на неговата душевна структура. Всъщност той остава в стария порядък на живота и усещанията му се формират и ръководят оттам, а не от науката. По силата на обстоятелствата обаче, работникът е принуден да осмисли битието именно според изискванията на науката. Другите класи не се ангажират с „научното мислене", но за пролетарските среди то става основен ориентир в живота. За другите класи определящи остават едни или други религиозни, естетически или общочовешки принципи; за работника, науката, макар и често пъти с нейните последни мисловни разклонения, се превръща в кредо на живота.
Определени представители на „ръководените" класи се изживяват като „образовани" и „свободомислещи".
Наистина, в техните представи е налице „научният подход"; в дълбоките им усещания обаче пулсират невидимите остатъчни сили от една наследявана през стотици поколения вяра в живота.
към текста >>
148.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Този въпрос може да бъде разрешен, само ако интересите могат да се предявяват наистина
свобод
но и ако на свои ред възникват възможността и волята да се направи всичко необходимо за тяхното задоволяване.
В стопанския живот човек участвува със своите лични интереси. Те се коренят в неговите душевни и духовни потребности. Един съществен въпрос трябва да бъде решен в рамките на стопанския организъм и неговите отрасли: Как по най-целесъобразен начин да се отговори на тези интереси, така че чрез стопанския организъм отделният човек да постигне възможно най-доброто задоволяване на своите интереси, като в същото време се включи най-пълноценно в стопанския живот.
Този въпрос може да бъде разрешен, само ако интересите могат да се предявяват наистина свободно и ако на свои ред възникват възможността и волята да се направи всичко необходимо за тяхното задоволяване.
Обаче интересите възникват извън рамките, които определят стопанския живот. Те се пораждат с разгръщането на човешките душевни и физически качества. А че трябва да съществуват и начини, и средства за тяхното задоволяване, е задача на стопанския живот. Тези начини и средства не могат да имат общо с нищо друго, освен с производството и размяната на стоки, иначе казано с предмети, чиято стойност се определя от човешките потребности. Стоката има своята стойност чрез онзи, който я ползува.
към текста >>
Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от
свобод
ната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности.
Към всичко, което стопанският живот и правната система внасят в устройството на социалния живот, се прибавя и нещо, което идва от един трети източник: От индивидуалните способности на отделния човек. Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм. Всичко, което идва от този източник, трябва да се влива в здравия социален организъм по коренно различен начин от това, което е характерно за размяната на стоки и от това, което възниква в живота на държавата.
Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от свободната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности.
Ако постиженията, възникващи чрез тези способности, бъдат изкуствено повлиявани от стопанския живот или държавата, това в значителна степен им отнема истинската основа на техния собствен живот. Тази основа може да се изгради само благодарение на силата, която кара човешките постижения да се развиват от самите себе си. Ако стопанския живот или държавата се намесят пряко в оценката на тези постижения, свободната възприемчивост към тях се накърнява сериозно. Но тази възприемчивост е сама по себе си в състояние да допусне вливането на постиженията под една здрава форма в целия социален организъм. За духовния живот, с който е свързано и развитието на други индивидуални способности чрез необозрими и сложни вътрешни връзки, има само една нормална и здрава възможност за развитие: когато той е подчинен на своите собствени импулси и когато израства всред атмосфера на пълно разбиране от страна на хора, способни да вникваш в неговите постижения.
към текста >>
Ако стопанския живот или държавата се намесят пряко в оценката на тези постижения,
свобод
ната възприемчивост към тях се накърнява сериозно.
Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм. Всичко, което идва от този източник, трябва да се влива в здравия социален организъм по коренно различен начин от това, което е характерно за размяната на стоки и от това, което възниква в живота на държавата. Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от свободната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности. Ако постиженията, възникващи чрез тези способности, бъдат изкуствено повлиявани от стопанския живот или държавата, това в значителна степен им отнема истинската основа на техния собствен живот. Тази основа може да се изгради само благодарение на силата, която кара човешките постижения да се развиват от самите себе си.
Ако стопанския живот или държавата се намесят пряко в оценката на тези постижения, свободната възприемчивост към тях се накърнява сериозно.
Но тази възприемчивост е сама по себе си в състояние да допусне вливането на постиженията под една здрава форма в целия социален организъм. За духовния живот, с който е свързано и развитието на други индивидуални способности чрез необозрими и сложни вътрешни връзки, има само една нормална и здрава възможност за развитие: когато той е подчинен на своите собствени импулси и когато израства всред атмосфера на пълно разбиране от страна на хора, способни да вникваш в неговите постижения.
към текста >>
Днес често се говори за „
свобод
а
на науката и образованието".
Загатваните тук нормални и здрави условия за развитие на духовния живот, днес не могат да бъдат лесно разбрани, защото точният поглед върху тях е помрачен от смесването на една огромна част от духовния живот с политическия живот на държавата. В хода на последните столетия това смесване напрегна изключително много.
Днес често се говори за „свобода на науката и образованието".
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование". И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
към текста >>
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „
свобод
ната наука" и „
свобод
ното образование".
Загатваните тук нормални и здрави условия за развитие на духовния живот, днес не могат да бъдат лесно разбрани, защото точният поглед върху тях е помрачен от смесването на една огромна част от духовния живот с политическия живот на държавата. В хода на последните столетия това смесване напрегна изключително много. Днес често се говори за „свобода на науката и образованието".
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование".
И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
към текста >>
Смята се, че държавата създава местата за обучение и следователно онези, които преминават през тях ще разгръщат „
свобод
ен" духовен живот.
Смята се, че държавата създава местата за обучение и следователно онези, които преминават през тях ще разгръщат „свободен" духовен живот.
Подобно мнение съвсем изпуска предвид факта, колко тясно е свързано съдържанието на духовния живот с онази най-дълбока човешка същност, в която се разгръщат духовните дарби. Това разгръщане може да бъде свободно само тогава, когато в социалния организъм то се движи не от други импулси, а от такива, които възникват от самия духовен живот. Поради смесването и сливането с държавния живот, през последните столетия се промени не само обликът на науката и свързаната с нея част от духовния живот, но и самото им съдържание. Разбира се, постиженията в математиката и физиката не могат да бъдат пряко повлияни от държавата. Нека обаче се замислим за историята, за другите хуманитарни науки.
към текста >>
Това разгръщане може да бъде
свобод
но само тогава, когато в социалния организъм то се движи не от други импулси, а от такива, които възникват от самия духовен живот.
Смята се, че държавата създава местата за обучение и следователно онези, които преминават през тях ще разгръщат „свободен" духовен живот. Подобно мнение съвсем изпуска предвид факта, колко тясно е свързано съдържанието на духовния живот с онази най-дълбока човешка същност, в която се разгръщат духовните дарби.
Това разгръщане може да бъде свободно само тогава, когато в социалния организъм то се движи не от други импулси, а от такива, които възникват от самия духовен живот.
Поради смесването и сливането с държавния живот, през последните столетия се промени не само обликът на науката и свързаната с нея част от духовния живот, но и самото им съдържание. Разбира се, постиженията в математиката и физиката не могат да бъдат пряко повлияни от държавата. Нека обаче се замислим за историята, за другите хуманитарни науки. Не се ли превърнаха те в едно отражение на онази зависимост от държавния живот, в която се оказаха съответните учени, т.е. в отражение на характерните за държавния живот потребности?
към текста >>
Свобод
а
та на единия, на едната област, не може да съществува без
свобод
а
та на другия, без
свобод
а
та на другата област.
Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си. А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси. Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм. Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество. Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано.
Свободата на единия, на едната област, не може да съществува без свободата на другия, без свободата на другата област.
Дори математиката и физиката да не трябваше да завесят пряко от потребностите на държавата, то: какво точно от тях да се развива, как хората да ги оценяват, какво благотворно въздействие могат да имат върху останалия духовен живот и още ред други неща, всичко това се обуславя именно от тези потребности, ако държавата ръководи едни или други области от духовния живот. Едно е, ако учителят от най-долните класове следва импулсите на държавния живот и съвсем друго, ако той извлича тези импулси от един духовен живот, който съществува сам по себе си. Социалната демокрация пренесе и в тази област само наследството от мисловните навици и привички на ръководните класи. Тя разглежда тази област като свой идеал, които включва духовния живот в една обществена система, изградена върху стопанския живот. Тя би могла в случай, че постигне поставената си цел само да влезе в пътя, по който духовния живот ще намери своето пълно обезценяване.
към текста >>
Религиозният живот на новото човечество ще развива своите душевни и съзидателни сили в името на човека не изолирано, а заедно с целия останал напълно
свобод
ен духовен живот.
Тя погледна правилно, но твърде едностранчиво на нещата, когато заяви, че религията би трябвало да бъде само личен проблем, защото в здравия социален организъм както тук разглеждаме тези въпроси целия духовен живот трябва да бъде противопоставен като „личен проблем" спрямо държавата и икономиката. Обаче социалната демокрация, когато препраща религията в областта на личната проблематика, не се ръководи от мнението, че по този начин вгражда в социалния организъм една духовна сила, благодарение на която той ще израсне в много по-голяма степен, отколкото ако бъде оставен под въздействията на държавата. Социалната демокрация смята, че чрез своите средства социалният организъм би трябвало да обезпечава само това, което е негова жизнена потребност. Но религиозните духовни стойности не са такава потребност. По този начин - откъсната от обществения живот, не може да устои нито една разновидност на духовния живот, след като друга негова разновидност е стеснена и застрашена.
Религиозният живот на новото човечество ще развива своите душевни и съзидателни сили в името на човека не изолирано, а заедно с целия останал напълно свободен духовен живот.
към текста >>
Не само възникването, но и приемането на този духовен живот от страна на човека трябва да се основава на
свобод
ната потребност на душата.
Не само възникването, но и приемането на този духовен живот от страна на човека трябва да се основава на свободната потребност на душата.
Само учители, художници и т.н., които в своя социален статус се намират В непосредствена зависимост от едно законодателство, което черпи от самия духовен живот и неговите импулси, чрез качеството на своите действия ще успеят да развият у хората усет за техните постижения; у същите хора, които по-рано бяха ограничавани от политическата държава и включвани в трудови отношения само по принуда, сега правните норми ще им гарантират и онова свободно време, което пробужда разбирането на духовните стойности.
към текста >>
Само учители, художници и т.н., които в своя социален статус се намират В непосредствена зависимост от едно законодателство, което черпи от самия духовен живот и неговите импулси, чрез качеството на своите действия ще успеят да развият у хората усет за техните постижения; у същите хора, които по-рано бяха ограничавани от политическата държава и включвани в трудови отношения само по принуда, сега правните норми ще им гарантират и онова
свобод
но време, което пробужда разбирането на духовните стойности.
Не само възникването, но и приемането на този духовен живот от страна на човека трябва да се основава на свободната потребност на душата.
Само учители, художници и т.н., които в своя социален статус се намират В непосредствена зависимост от едно законодателство, което черпи от самия духовен живот и неговите импулси, чрез качеството на своите действия ще успеят да развият у хората усет за техните постижения; у същите хора, които по-рано бяха ограничавани от политическата държава и включвани в трудови отношения само по принуда, сега правните норми ще им гарантират и онова свободно време, което пробужда разбирането на духовните стойности.
към текста >>
Хора, които се имат за „практици на живота", при подобни разсъждения ще възразят: но в този случаи работниците чието и просто ще пропият своето
свобод
но време; ще изпаднем в истинско невежество, ако поискаме държавата да се грижи за
свобод
ното им време и ако ходенето на училище поверим на
свобод
ното решение, което всеки ще вземе сам за себе си.
Хора, които се имат за „практици на живота", при подобни разсъждения ще възразят: но в този случаи работниците чието и просто ще пропият своето свободно време; ще изпаднем в истинско невежество, ако поискаме държавата да се грижи за свободното им време и ако ходенето на училище поверим на свободното решение, което всеки ще вземе сам за себе си.
Биха ли могли подобни „песимисти" да изчакат какво ще стане, когато светът се освободи от тяхното влияние. Много често то се определя от едно чувство, което леко им нашепва как да използват своето свободно време и какво да предприемат, за да си набавят малко „образование". С възпламеняваща сила, която оставения сам на себе си духовен живот притежава в социалния организъм, те нямат нищо общо, защото окованият духовен живот, които те познават, изобщо не може да упражнява върху тях такава възпламеняваща сила.
към текста >>
Много често то се определя от едно чувство, което леко им нашепва как да използват своето
свобод
но време и какво да предприемат, за да си набавят малко „образование".
Хора, които се имат за „практици на живота", при подобни разсъждения ще възразят: но в този случаи работниците чието и просто ще пропият своето свободно време; ще изпаднем в истинско невежество, ако поискаме държавата да се грижи за свободното им време и ако ходенето на училище поверим на свободното решение, което всеки ще вземе сам за себе си. Биха ли могли подобни „песимисти" да изчакат какво ще стане, когато светът се освободи от тяхното влияние.
Много често то се определя от едно чувство, което леко им нашепва как да използват своето свободно време и какво да предприемат, за да си набавят малко „образование".
С възпламеняваща сила, която оставения сам на себе си духовен живот притежава в социалния организъм, те нямат нищо общо, защото окованият духовен живот, които те познават, изобщо не може да упражнява върху тях такава възпламеняваща сила.
към текста >>
Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при
свобод
ното си взаимодействие с духовния организъм.
Както политическата държава, така и стопанският живот занапред ще получават необходимите им духовни влияния не по друг начин, а от самоуправляващия се духовен организъм.
Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при свободното си взаимодействие с духовния организъм.
Подготвените специалисти ще могат да обогатяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности. Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде оплодено от един нов вид познание.
към текста >>
В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез
свобод
ните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот.
В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот.
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот. Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности. В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване. В областта на духовния живот ще се затвърди възможността творците да живеят от приходите, свързани с техните художествени постижения.
към текста >>
В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по
свобод
ен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване.
В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот. Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот. Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности.
В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване.
В областта на духовния живот ще се затвърди възможността творците да живеят от приходите, свързани с техните художествени постижения. Това, което човешкият индивид бърши в областта на духовния живот, ще остава в един най-строг смисъл негова лична работа; а това, което човек успее да постигне за социалния организъм ще бъде възнаградено под формата на свободно заплащане от онези, за които духовните стойности са вече една необходимост. Ако в очертанията на духовната сфера човек не намери съответно и подобаващо възнаграждение, той трябва да се прехвърли в областта на политическата държава или в областта на стопанския живот.
към текста >>
Това, което човешкият индивид бърши в областта на духовния живот, ще остава в един най-строг смисъл негова лична работа; а това, което човек успее да постигне за социалния организъм ще бъде възнаградено под формата на
свобод
но заплащане от онези, за които духовните стойности са вече една необходимост.
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот. Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности. В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване. В областта на духовния живот ще се затвърди възможността творците да живеят от приходите, свързани с техните художествени постижения.
Това, което човешкият индивид бърши в областта на духовния живот, ще остава в един най-строг смисъл негова лична работа; а това, което човек успее да постигне за социалния организъм ще бъде възнаградено под формата на свободно заплащане от онези, за които духовните стойности са вече една необходимост.
Ако в очертанията на духовната сфера човек не намери съответно и подобаващо възнаграждение, той трябва да се прехвърли в областта на политическата държава или в областта на стопанския живот.
към текста >>
Възнаграждението за този „приток" в двете социални области ще се осигури или чрез
свобод
ното разбиране на тези, които зависят от споменатия „приток", или пък ще се регулира с помощта на правни норми, които ще се изработят в областта на политическата държава.
Научните и технически идеи се вливат в стопанския живот от духовния живот. Те произхождат от духовния живот, дори и да се изтъкват непосредствено от държавните или стопански служители. Оттам идват всички конструктивни идеи и сили, които оплождат стопанския и държавния живот.
Възнаграждението за този „приток" в двете социални области ще се осигури или чрез свободното разбиране на тези, които зависят от споменатия „приток", или пък ще се регулира с помощта на правни норми, които ще се изработят в областта на политическата държава.
Необходимите средства за поддържането на политическата държава ще се доставят от данъчното облагане. А самото то ще бъде формирано като се хармонизират правните изисквания с тези на стопанския живот.
към текста >>
Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство,
Свобод
а
.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес.
Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода.
Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие. Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество. И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и
свобод
а
.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи.
Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода.
Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие. Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество. И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за
свобод
а
та, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие.
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
А животът на социалния организъм може да бъде обхванат само ако вникнем в неговото формиране с оглед на братството, равенството и
свобод
а
та.
Въпросните противоречия възникват поради обстоятелството, че истинското социално значение на трите идеала се проявява едва чрез осмислянето на необходимото троично разчленение на социалния организъм. Трите му съставни части не трябва да са централизирани по парламентарен път в никакво абстрактно теоретично единство. Те трябва да са реални и жизнеспособни сили. Всяка една от трите съставни части трябва да бъде централизирана в себе си; едва чрез тяхното живо взаимодействие може да възникне единството на цялостния социален организъм. В реалния живот привидните противоречия внасят едно истинско единство.
А животът на социалния организъм може да бъде обхванат само ако вникнем в неговото формиране с оглед на братството, равенството и свободата.
Тогава ще разберем, че човешките взаимодействия в стопанския живот трябва да се опират на братството, което възниква в различните стопански сдружения и асоциации. В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството. А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата. Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност. Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм.
към текста >>
А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на
свобод
а
та.
Всяка една от трите съставни части трябва да бъде централизирана в себе си; едва чрез тяхното живо взаимодействие може да възникне единството на цялостния социален организъм. В реалния живот привидните противоречия внасят едно истинско единство. А животът на социалния организъм може да бъде обхванат само ако вникнем в неговото формиране с оглед на братството, равенството и свободата. Тогава ще разберем, че човешките взаимодействия в стопанския живот трябва да се опират на братството, което възниква в различните стопански сдружения и асоциации. В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството.
А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата.
Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност. Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм. Идеалите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс. И само тогава те трите ще стигнат до смислено и плодотворно взаимодействие.
към текста >>
Идеалите за
свобод
а
, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс.
Тогава ще разберем, че човешките взаимодействия в стопанския живот трябва да се опират на братството, което възниква в различните стопански сдружения и асоциации. В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството. А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата. Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност. Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм.
Идеалите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс.
И само тогава те трите ще стигнат до смислено и плодотворно взаимодействие.
към текста >>
Хората, които в края на 18 век издигнаха трите идеи за
свобод
а
, равенство и братство както и техните по-късни последователи смътно усещаха еволюционните импулси на новото човечество.
Хората, които в края на 18 век издигнаха трите идеи за свобода, равенство и братство както и техните по-късни последователи смътно усещаха еволюционните импулси на новото човечество.
Но наред с това те не успяха да преодолеят своя респект пред единната държава. От гледна точка на държавата техните идеи съдържат нещо противоречиво. Все пак те застанаха зад тези противоречия и ги подкрепиха, защото в несъзнаваните дълбини на техния душевен живот се надигаше порива за троичното разчленяване на социалния организъм, а едва в него троичността на техните идеи можеше да се осъществи в достоен и завършен вид.
към текста >>
149.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
А това е възможно само ако в социалния организъм съществува сфера, която гарантира
свобод
ната инициатива на всеки способен индивид, както и правото му да се възползва от своите способности; от друга страна същата сфера определя и стойността на тези способности, благодарение на едно
свобод
но вникване в качествата на другия човек.
Един от основните въпроси, които съвременната критика поставя, е следният: по какъв начин може да се премахне социалното подтисничество, на което са подложени пролетарските маси от частния капитализъм. Собственикът на капитал или лицето, което го управлява, може да подчини физическия труд на други хора в служба на това, което е решил да произвежда. В социалните отношения, които се пораждат при взаимодействието между капитала и човешката работна сила, трябва да различаваме три отделни звена: Предприемаческата дейност, която следва да се опира на индивидуалните способности на дадена личност или на група хора; отношението на предприемача към работника, което трябва да остане в областта на правото; производството на даден вид стока, която получава съответната цена в рамките на стопанския живот. Предприемаческата дейност в социалния организъм може да израсне по нормален и здрав начин, само ако в него са налице сили, които по възможно най-добрия начин способстват за проявата на индивидуалните качества и способности.
А това е възможно само ако в социалния организъм съществува сфера, която гарантира свободната инициатива на всеки способен индивид, както и правото му да се възползва от своите способности; от друга страна същата сфера определя и стойността на тези способности, благодарение на едно свободно вникване в качествата на другия човек.
Ясно е: Продиктуваната от капитала социална дейност на даден човек принадлежи към онази област на социалния организъм, в която законодателството и цялото ръководство се определят от духовния живот. И ако в тази социална дейност се намеси политическата държава, тогава задължително настъпва и пълно неразбиране спрямо индивидуалните човешки способности. Защото самата политическа държава се опира на презумпцията, че всички хора имат еднакви жизнени потребности. А всъщност, в своите области държавата трябва да допусне еднаква валидност относно преценките на всички хора. Относно своите намерения и действия държавата не се интересува от разбирането или неразбирането на индивидуалните човешки способности.
към текста >>
Черпейки сили от
свобод
ния духовен живот, възпитанието и училището ще въоръжат човека с такива импулси, благодарение на които пробуденото в него социално разбирателство ще осъществи порива на собствените му индивидуални способности.
Черпейки сили от свободния духовен живот, възпитанието и училището ще въоръжат човека с такива импулси, благодарение на които пробуденото в него социално разбирателство ще осъществи порива на собствените му индивидуални способности.
към текста >>
Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и
свобод
ни човешки действия в духовната област.
Горното мнение не трябва да се превръща във фанатизъм. Разбира се, в областта на социалната воля, както и навсякъде, фанатизмът може да докара неописуеми бедствия.
Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително свободно.
към текста >>
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително
свобод
но.
Горното мнение не трябва да се превръща във фанатизъм. Разбира се, в областта на социалната воля, както и навсякъде, фанатизмът може да докара неописуеми бедствия. Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително свободно.
към текста >>
Точно тогава лишеният от
свобод
а
духовен живот, точи социален отпечатък досега не е можел да се появи.
Точно тогава лишеният от свобода духовен живот, точи социален отпечатък досега не е можел да се появи.
Всред ръководните класи духовните сили бяха култивирани така, че техните постижения оставаха по един антисоциален начин само в рамките на определена част от човечеството. Това, което се извършваше там, проникваше до пролетарските сфери само по косвен път. Пролетарските среди не можеха да черпят никаква душевна сила от този вид духовен живот, защото те в действителност не участвуваха в него. Пропагандните тенденции за „общодостъпно образование" и „привличане" на „народа" към изкуството и други подобни, изобщо не са никакви средства за духовно просвещение на един народ, доколкото то запази характера, наложен му от нашето съвремие. Защото в своите най-съкровени и чисто човешки дълбини „народът" просто не вземаше участие в духовния живот на епохата.
към текста >>
Но всеки, който има този усет, неизбежно ще разбере, че когато базиращото се на капитала ръководство на икономическия живот има своите корени в областта на
свобод
ния духовен живот, стопанската производителност рязко нараства.
Само човек, комуто липсва всякакъв усет за социално партньорство в рамките на една общност, опираща се на дълбоки и обединяващи изживявания, ще намери казаното за лишено от смисъл.
Но всеки, който има този усет, неизбежно ще разбере, че когато базиращото се на капитала ръководство на икономическия живот има своите корени в областта на свободния духовен живот, стопанската производителност рязко нараства.
Едва при наличието на тази предпоставка капиталът с неговите естествени тенденции към натрупване е в състояние да осигури покачване на производството и общ икономически растеж.
към текста >>
Техният стремеж обаче би бил оправдан само ако въпросният контрол се осъществява от страна на един
свобод
но процъфтяващ духовен живот.
Днешните социалисти се стремят да наложат контрол върху средствата за производство чрез обществото.
Техният стремеж обаче би бил оправдан само ако въпросният контрол се осъществява от страна на един свободно процъфтяващ духовен живот.
По този начин икономическата принуда която иначе се корени в капиталиста и се изживява като накърняваща човешкото достойнство става невъзможна, защото сега капиталистът разгръща деятелност в сферата на икономическия живот. Политизираните държавни структури непрекъснато се стремят да насочат в една или друга посока индивидуалните човешки способности, в резултат на което настъпва техния упадък; сега подобни процеси не могат да настъпят.
към текста >>
В здравия социален организъм приходите от едно капиталовложение, съчетано с индивидуалните човешки способности, се пораждат какъвто е случаят с всяко духовно начинание от
свобод
ната инициатива на предприемача и от ясното разбиране за същността на нещата от страна на другите участници в производствения процес.
В здравия социален организъм приходите от едно капиталовложение, съчетано с индивидуалните човешки способности, се пораждат какъвто е случаят с всяко духовно начинание от свободната инициатива на предприемача и от ясното разбиране за същността на нещата от страна на другите участници в производствения процес.
Тук следва да се вземе в съображение и следното: Свободното мнение на предприемача трябва да е в съзвучие с оценката на прихода от неговото начинание според извършените разходи, подготовка и т.н. Неговите претенции ще изглеждат заслужени, само когато на постиженията му се погледне с пълно разбиране.
към текста >>
Тук следва да се вземе в съображение и следното:
Свобод
ното мнение на предприемача трябва да е в съзвучие с оценката на прихода от неговото начинание според извършените разходи, подготовка и т.н.
В здравия социален организъм приходите от едно капиталовложение, съчетано с индивидуалните човешки способности, се пораждат какъвто е случаят с всяко духовно начинание от свободната инициатива на предприемача и от ясното разбиране за същността на нещата от страна на другите участници в производствения процес.
Тук следва да се вземе в съображение и следното: Свободното мнение на предприемача трябва да е в съзвучие с оценката на прихода от неговото начинание според извършените разходи, подготовка и т.н.
Неговите претенции ще изглеждат заслужени, само когато на постиженията му се погледне с пълно разбиране.
към текста >>
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително
свобод
ни договорни отношения между работник и работодател.
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително свободни договорни отношения между работник и работодател.
И тези отношения няма да се основават върху размяната на стоки (съответно пари) срещу работна сила, а върху точното установяване на съответното участие за всяка от двете страни -в общия краен продукт на производството.
към текста >>
А еволюцията на човешките способности открива съответствуващият и импулс не другаде, а в
свобод
ния духовен живот.
Всичко, което може да бъде постигнато за социалния организъм чрез капитала по своята същност зависи от това, как са вплетени индивидуални човешки способности в този организъм.
А еволюцията на човешките способности открива съответствуващият и импулс не другаде, а в свободния духовен живот.
В един социален организъм, който предоставя тази еволюция в ръцете на политическата държава или в сферата на икономическите интереси, реалната продуктивност на необходимите капиталовложения ще се определя от неправилно избраните и спъващи приоритети, които се намесват в свободните по природа индивидуални човешки способности. А при тези предпоставки всяко развитие би се оказало абнормно. При подобни условия се стига до състояния, при които не свободното разгръщане на индивидуалните способности схващани от гледна точка на капитала ще трансформира работната сила в стока, а до тяхното оковаване от политическата държава или от кръгооборота в стопанския живот. Да се вникне непредубедено и точно в тези неща, е предпоставка за всичко, което предстои да става в социалната област. Защото съвременната епоха успешно разпространява суеверието, според което оздравителните мерки за социалния организъм са заложени или в политическата държава, или в икономическите реформи.
към текста >>
В един социален организъм, който предоставя тази еволюция в ръцете на политическата държава или в сферата на икономическите интереси, реалната продуктивност на необходимите капиталовложения ще се определя от неправилно избраните и спъващи приоритети, които се намесват в
свобод
ните по природа индивидуални човешки способности.
Всичко, което може да бъде постигнато за социалния организъм чрез капитала по своята същност зависи от това, как са вплетени индивидуални човешки способности в този организъм. А еволюцията на човешките способности открива съответствуващият и импулс не другаде, а в свободния духовен живот.
В един социален организъм, който предоставя тази еволюция в ръцете на политическата държава или в сферата на икономическите интереси, реалната продуктивност на необходимите капиталовложения ще се определя от неправилно избраните и спъващи приоритети, които се намесват в свободните по природа индивидуални човешки способности.
А при тези предпоставки всяко развитие би се оказало абнормно. При подобни условия се стига до състояния, при които не свободното разгръщане на индивидуалните способности схващани от гледна точка на капитала ще трансформира работната сила в стока, а до тяхното оковаване от политическата държава или от кръгооборота в стопанския живот. Да се вникне непредубедено и точно в тези неща, е предпоставка за всичко, което предстои да става в социалната област. Защото съвременната епоха успешно разпространява суеверието, според което оздравителните мерки за социалния организъм са заложени или в политическата държава, или в икономическите реформи. Ако продължаваме да вървим по този суеверен път, рано или късно ще стигнем до концепции, които изобщо не отговарят на човешките стремежи, а само увеличават социалния гнет до неподозирани размери.
към текста >>
При подобни условия се стига до състояния, при които не
свобод
ното разгръщане на индивидуалните способности схващани от гледна точка на капитала ще трансформира работната сила в стока, а до тяхното оковаване от политическата държава или от кръгооборота в стопанския живот.
Всичко, което може да бъде постигнато за социалния организъм чрез капитала по своята същност зависи от това, как са вплетени индивидуални човешки способности в този организъм. А еволюцията на човешките способности открива съответствуващият и импулс не другаде, а в свободния духовен живот. В един социален организъм, който предоставя тази еволюция в ръцете на политическата държава или в сферата на икономическите интереси, реалната продуктивност на необходимите капиталовложения ще се определя от неправилно избраните и спъващи приоритети, които се намесват в свободните по природа индивидуални човешки способности. А при тези предпоставки всяко развитие би се оказало абнормно.
При подобни условия се стига до състояния, при които не свободното разгръщане на индивидуалните способности схващани от гледна точка на капитала ще трансформира работната сила в стока, а до тяхното оковаване от политическата държава или от кръгооборота в стопанския живот.
Да се вникне непредубедено и точно в тези неща, е предпоставка за всичко, което предстои да става в социалната област. Защото съвременната епоха успешно разпространява суеверието, според което оздравителните мерки за социалния организъм са заложени или в политическата държава, или в икономическите реформи. Ако продължаваме да вървим по този суеверен път, рано или късно ще стигнем до концепции, които изобщо не отговарят на човешките стремежи, а само увеличават социалния гнет до неподозирани размери.
към текста >>
Обаче развитието на течи способности е възможно, само ако индивидите чрез които те се проявяват, действуват и се ръководят от своята лична и
свобод
на инициатива.
Несъмнено, в съвременния социален живот управлението на капитала в стоковото производство е тясно свързано със собствеността върху средствата за производство. Но тези два вида отношения на човека към капитала са коренно различни, що се отнася до техните действия в социалния организъм. Целесъобразното управление на капитала чрез индивидуалните способности осигурява на обществото определени блага, които са в интерес на всички. Независимо от мястото си в обществото, всеки човек е заинтересован от плодотворното разгръщане на индивидуалните способности, скрити в човешката природа.
Обаче развитието на течи способности е възможно, само ако индивидите чрез които те се проявяват, действуват и се ръководят от своята лична и свободна инициатива.
Общото благополучие винаги страда, ако нещо ограничава или подтиска индивидуалните човешки способности. А точно капиталът е средството, с чиято помощ човешките способности могат да се реализират в областта на социалния живот. Ето защо всеки истински е заинтересован от следното: капиталът да бъде така управляван, че един надарен с особени качества индивид или група от хора, показващи социални способности, да разполагат с такъв контрол върху паричните средства, които изцяло се определя от тяхната свободна инициатива. Всеки, независимо дали е интелектуалец, или занаятчия ако без всякакви предубеждения зачита своя собствен интерес ще потвърди: аз бих желал, щото достатъчно голям брои надарени личности или групи от хора напълно свободно да разполагат с капитала; но и нещо повече движени от своята лична инициатива, всички те да имат достъп до капитала; защото единствено те могат да преценят до каква степен индивидуалните им способности благодарение на капитала ще създадат необходимите блага за социалния организъм.
към текста >>
Ето защо всеки истински е заинтересован от следното: капиталът да бъде така управляван, че един надарен с особени качества индивид или група от хора, показващи социални способности, да разполагат с такъв контрол върху паричните средства, които изцяло се определя от тяхната
свобод
на инициатива.
Целесъобразното управление на капитала чрез индивидуалните способности осигурява на обществото определени блага, които са в интерес на всички. Независимо от мястото си в обществото, всеки човек е заинтересован от плодотворното разгръщане на индивидуалните способности, скрити в човешката природа. Обаче развитието на течи способности е възможно, само ако индивидите чрез които те се проявяват, действуват и се ръководят от своята лична и свободна инициатива. Общото благополучие винаги страда, ако нещо ограничава или подтиска индивидуалните човешки способности. А точно капиталът е средството, с чиято помощ човешките способности могат да се реализират в областта на социалния живот.
Ето защо всеки истински е заинтересован от следното: капиталът да бъде така управляван, че един надарен с особени качества индивид или група от хора, показващи социални способности, да разполагат с такъв контрол върху паричните средства, които изцяло се определя от тяхната свободна инициатива.
Всеки, независимо дали е интелектуалец, или занаятчия ако без всякакви предубеждения зачита своя собствен интерес ще потвърди: аз бих желал, щото достатъчно голям брои надарени личности или групи от хора напълно свободно да разполагат с капитала; но и нещо повече движени от своята лична инициатива, всички те да имат достъп до капитала; защото единствено те могат да преценят до каква степен индивидуалните им способности благодарение на капитала ще създадат необходимите блага за социалния организъм.
към текста >>
Всеки, независимо дали е интелектуалец, или занаятчия ако без всякакви предубеждения зачита своя собствен интерес ще потвърди: аз бих желал, щото достатъчно голям брои надарени личности или групи от хора напълно
свобод
но да разполагат с капитала; но и нещо повече движени от своята лична инициатива, всички те да имат достъп до капитала; защото единствено те могат да преценят до каква степен индивидуалните им способности благодарение на капитала ще създадат необходимите блага за социалния организъм.
Независимо от мястото си в обществото, всеки човек е заинтересован от плодотворното разгръщане на индивидуалните способности, скрити в човешката природа. Обаче развитието на течи способности е възможно, само ако индивидите чрез които те се проявяват, действуват и се ръководят от своята лична и свободна инициатива. Общото благополучие винаги страда, ако нещо ограничава или подтиска индивидуалните човешки способности. А точно капиталът е средството, с чиято помощ човешките способности могат да се реализират в областта на социалния живот. Ето защо всеки истински е заинтересован от следното: капиталът да бъде така управляван, че един надарен с особени качества индивид или група от хора, показващи социални способности, да разполагат с такъв контрол върху паричните средства, които изцяло се определя от тяхната свободна инициатива.
Всеки, независимо дали е интелектуалец, или занаятчия ако без всякакви предубеждения зачита своя собствен интерес ще потвърди: аз бих желал, щото достатъчно голям брои надарени личности или групи от хора напълно свободно да разполагат с капитала; но и нещо повече движени от своята лична инициатива, всички те да имат достъп до капитала; защото единствено те могат да преценят до каква степен индивидуалните им способности благодарение на капитала ще създадат необходимите блага за социалния организъм.
към текста >>
Едно от жизнените условия на социалния организъм се състои в следното: на нито един човек ако той може да служи на обществото чрез своите индивидуални способности не бива да се отнема възможността да прави това, движен от личната си и
свобод
на инициатива.
Едно от жизнените условия на социалния организъм се състои в следното: на нито един човек ако той може да служи на обществото чрез своите индивидуални способности не бива да се отнема възможността да прави това, движен от личната си и свободна инициатива.
Тази служба в името на обществото предполага свободен достъп и контрол върху средствата за производство и всяко ограничаване на свободната инициатива вреди на общите социални интереси. Обикновено по този повод се изтъква, че като стимул за своята дейност предприемачът се нуждае от перспективата за печалба; в случая подобен аргумент е невалиден. Защото, според застъпваните в тази книга възгледи за бъдещото развитие на социалните отношения, в освобождаването на социалния живот от всякакви политически и икономически структури, е налице възможността такъв стимул изобщо па отпадне. Разкрепостеният духовен живот по необходимост и от самия себе си ще изгради социално разбиране и социално партньорство, вследствие на което ще възникнат съвсем други стимули, нямащи нищо общо с надеждата за икономически облаги. Обаче не става дума само за това по какви причини хората одобряват частната собственост върху средствата за производство, а за друго: дали на живия социален организъм съответствува свободния или обществено регулирания достъп до тези средства.
към текста >>
Тази служба в името на обществото предполага
свобод
ен достъп и контрол върху средствата за производство и всяко ограничаване на
свобод
ната инициатива вреди на общите социални интереси.
Едно от жизнените условия на социалния организъм се състои в следното: на нито един човек ако той може да служи на обществото чрез своите индивидуални способности не бива да се отнема възможността да прави това, движен от личната си и свободна инициатива.
Тази служба в името на обществото предполага свободен достъп и контрол върху средствата за производство и всяко ограничаване на свободната инициатива вреди на общите социални интереси.
Обикновено по този повод се изтъква, че като стимул за своята дейност предприемачът се нуждае от перспективата за печалба; в случая подобен аргумент е невалиден. Защото, според застъпваните в тази книга възгледи за бъдещото развитие на социалните отношения, в освобождаването на социалния живот от всякакви политически и икономически структури, е налице възможността такъв стимул изобщо па отпадне. Разкрепостеният духовен живот по необходимост и от самия себе си ще изгради социално разбиране и социално партньорство, вследствие на което ще възникнат съвсем други стимули, нямащи нищо общо с надеждата за икономически облаги. Обаче не става дума само за това по какви причини хората одобряват частната собственост върху средствата за производство, а за друго: дали на живия социален организъм съответствува свободния или обществено регулирания достъп до тези средства. И сега не трябва да изпускаме предвид, че за съвременния социален организъм влизат в съображение не онези жизнени условия, които са били валидни при примитивните човешки общности, а тези, които съответствуват на днешната еволюционна степен на човечеството.
към текста >>
Обаче не става дума само за това по какви причини хората одобряват частната собственост върху средствата за производство, а за друго: дали на живия социален организъм съответствува
свобод
ния или обществено регулирания достъп до тези средства.
Едно от жизнените условия на социалния организъм се състои в следното: на нито един човек ако той може да служи на обществото чрез своите индивидуални способности не бива да се отнема възможността да прави това, движен от личната си и свободна инициатива. Тази служба в името на обществото предполага свободен достъп и контрол върху средствата за производство и всяко ограничаване на свободната инициатива вреди на общите социални интереси. Обикновено по този повод се изтъква, че като стимул за своята дейност предприемачът се нуждае от перспективата за печалба; в случая подобен аргумент е невалиден. Защото, според застъпваните в тази книга възгледи за бъдещото развитие на социалните отношения, в освобождаването на социалния живот от всякакви политически и икономически структури, е налице възможността такъв стимул изобщо па отпадне. Разкрепостеният духовен живот по необходимост и от самия себе си ще изгради социално разбиране и социално партньорство, вследствие на което ще възникнат съвсем други стимули, нямащи нищо общо с надеждата за икономически облаги.
Обаче не става дума само за това по какви причини хората одобряват частната собственост върху средствата за производство, а за друго: дали на живия социален организъм съответствува свободния или обществено регулирания достъп до тези средства.
И сега не трябва да изпускаме предвид, че за съвременния социален организъм влизат в съображение не онези жизнени условия, които са били валидни при примитивните човешки общности, а тези, които съответствуват на днешната еволюционна степен на човечеството.
към текста >>
А за нея е характерно, че плодотворно разгръщане на индивидуалните способности чрез капитала не може да настъпи без
свобод
ното разпореждане с този капитал в кръговрата на стопанския живот.
А за нея е характерно, че плодотворно разгръщане на индивидуалните способности чрез капитала не може да настъпи без свободното разпореждане с този капитал в кръговрата на стопанския живот.
Искаме ли ефективно производство, там споменатото разпореждане трябва да е налице, не защото то осигурява предимства за даден индивид или за дадена група от хора, а защото то в случаи, че е проникнато от правилно разбиране на социалните въпроси може да служи по най-добър начин на цялото общество.
към текста >>
Ограничаването на
свобод
ното разпореждане със средствата за производство има същите последици за обществото, каквито има парализата на двигателната координация за ловкостта на крайниците.
Както чрез двигателната координация човек е свързан със своите собствени крайници, така той е свързан и с това, което произвежда сам или в съдружие с другите.
Ограничаването на свободното разпореждане със средствата за производство има същите последици за обществото, каквито има парализата на двигателната координация за ловкостта на крайниците.
към текста >>
Но частната собственост е не друго, а само посредник за това
свобод
но разпореждане.
Но частната собственост е не друго, а само посредник за това свободно разпореждане.
При третирането на собствеността в рамките на социалния организъм, важно е обстоятелството, че собственикът има правото да се разпорежда със собствеността, воден от свои лични съображения. Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм: свободно разпореждане върху капиталните средства за производство и правното отношение, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства. До социални щети води не първоначалното свободно разпореждане с капитала, а неизменното продължаване на правото за разпореждане, и то след като вече не са налице условията, свързващи по целесъобразен начин индивидуалните човешки способности с това право на разпореждане. Ако човек отправи своя поглед към обществото като към един жив и израстващ организъм, той ще разбере за какво става дума. Той ще попита за възможността, как това, което от една страна служи на живота, може да бъде така трансформирано, че от друга страна да не действува разрушаващо.
към текста >>
Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм:
свобод
но разпореждане върху капиталните средства за производство и правното отношение, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства.
Но частната собственост е не друго, а само посредник за това свободно разпореждане. При третирането на собствеността в рамките на социалния организъм, важно е обстоятелството, че собственикът има правото да се разпорежда със собствеността, воден от свои лични съображения.
Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм: свободно разпореждане върху капиталните средства за производство и правното отношение, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства.
До социални щети води не първоначалното свободно разпореждане с капитала, а неизменното продължаване на правото за разпореждане, и то след като вече не са налице условията, свързващи по целесъобразен начин индивидуалните човешки способности с това право на разпореждане. Ако човек отправи своя поглед към обществото като към един жив и израстващ организъм, той ще разбере за какво става дума. Той ще попита за възможността, как това, което от една страна служи на живота, може да бъде така трансформирано, че от друга страна да не действува разрушаващо. Организъм, които е действително жив, просто не може да бъде култивиран по друг начин, освен като се съобразяваме, че процесите, възникващи в хода на растежа, имат и своята отрицателна страна. И ако човек трябва истински да се включи в един жив организъм както е длъжен да постъпи спрямо социалния организъм задачата му няма да се свежда в това да ограничава една необходима тенденция, само и само за да се избегнат евентуалните щети.
към текста >>
До социални щети води не първоначалното
свобод
но разпореждане с капитала, а неизменното продължаване на правото за разпореждане, и то след като вече не са налице условията, свързващи по целесъобразен начин индивидуалните човешки способности с това право на разпореждане.
Но частната собственост е не друго, а само посредник за това свободно разпореждане. При третирането на собствеността в рамките на социалния организъм, важно е обстоятелството, че собственикът има правото да се разпорежда със собствеността, воден от свои лични съображения. Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм: свободно разпореждане върху капиталните средства за производство и правното отношение, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства.
До социални щети води не първоначалното свободно разпореждане с капитала, а неизменното продължаване на правото за разпореждане, и то след като вече не са налице условията, свързващи по целесъобразен начин индивидуалните човешки способности с това право на разпореждане.
Ако човек отправи своя поглед към обществото като към един жив и израстващ организъм, той ще разбере за какво става дума. Той ще попита за възможността, как това, което от една страна служи на живота, може да бъде така трансформирано, че от друга страна да не действува разрушаващо. Организъм, които е действително жив, просто не може да бъде култивиран по друг начин, освен като се съобразяваме, че процесите, възникващи в хода на растежа, имат и своята отрицателна страна. И ако човек трябва истински да се включи в един жив организъм както е длъжен да постъпи спрямо социалния организъм задачата му няма да се свежда в това да ограничава една необходима тенденция, само и само за да се избегнат евентуалните щети. Защото по този начин той просто обрича жизнеспособността на социалния организъм.
към текста >>
Вече посочихме, че
свобод
ното разпореждане с капиталните средства трябва да се корени в индивидуалните способности; а произтичащото от тук право на собственост следва да се променя веднага, щом то се обърне в средство за неоправдано насилие и деспотизъм.
Вече посочихме, че свободното разпореждане с капиталните средства трябва да се корени в индивидуалните способности; а произтичащото от тук право на собственост следва да се променя веднага, щом то се обърне в средство за неоправдано насилие и деспотизъм.
В наши дни сме свидетели на една тенденция, която явно държи сметка за загатваните тук препоръки към обществения живот, макар и да виждаме крайните и резултати само в т.н. интелектуална собственост. Известно време след смъртта на автора, тя става собственост на цялото общество. В основата на всичко това лежи определен начин на мислене, които съответствува на самата същност на съвместния човешки живот. Възникването на един чисто духовен „продукт" е свързано с индивидуалните дарби на отделния човек, но наред с това то е също и последица от съвместния социален живот и в подходящия момент трябва да стане достояние на цялото общество.
към текста >>
Общо погледнато, в сила е предписанието: ако въз основа на описаните принципи, даден човек пристъпи към прехвърляне на един или друг капитал, той може по свой
свобод
ен избор па определи своите приемници.
От друга страна нещата се решават тъкмо от духа на подобно мислене по ясен и категоричен начин, а често и по силата на самата необходимост. Една от последиците е, че чрез своя контрол върху прехвърлянето на правата, правовата държава никога няма да поиска да се разпорежда монополно с даден капитал. Тя ще има грижата само за това, споменатото прехвърляне да се възложи на такова лице или такава група хора, за които целият този процес е оправдан поради съответните индивидуални способности.
Общо погледнато, в сила е предписанието: ако въз основа на описаните принципи, даден човек пристъпи към прехвърляне на един или друг капитал, той може по свой свободен избор па определи своите приемници.
Той може да посочи определено лице или група от хора, а също и да прехвърли правата си върху дадена асоциация с нестопанска дейност. Защото ако чрез управлението на даден капитал определен човек служи на обществото, той и по-нататък ще се съобразява в стопанските си инициативи с онези свои индивидуални способности, които са от значение за социалния организъм. И за социалния организъм ще бъде много по-целесъобразно, ако са в сила подобни съображения, вместо решенията да се вземат от лица, които не са непосредствено свързани с тази проблематика.
към текста >>
А този, който не желае да направи сам своя избор, кому да прехвърли създадения от самия него капитал, е
свобод
ен да го предостави на сдружение или асоциация с нестопанска дейност.
Нарастването на капитала след приспадането на съответната лихва идва като резултат от активността на целия социален организъм. Следователно, тази част от капитала трябва да се върне обратно в социалния организъм. Правовата държава ще посочи само пътя, по които следва да се осъществи прехвърлянето на въпросните капитални средства, но тя съвсем не е задължена да вземе решения относно това, как един оборотен или спестен капитал може да се включи в дадено материално или интелектуално производство. Това би довело до една тирания от страна на държавата спрямо материалното и интелектуално производство. А най-добрият за обществото начин да бъде ръководено производството, се опира на индивидуалните човешки способности.
А този, който не желае да направи сам своя избор, кому да прехвърли създадения от самия него капитал, е свободен да го предостави на сдружение или асоциация с нестопанска дейност.
към текста >>
В изградения по този начин социален ред са взети под внимание както
свобод
ната инициатива на отделните индивиди, така и интересите на цялата общност.
В изградения по този начин социален ред са взети под внимание както свободната инициатива на отделните индивиди, така и интересите на цялата общност.
А на тези интереси се отговаря най-добре чрез това, че свободната лична инициатива се поставя в тяхна служба. И ако сега човек повери своята работа на ръководството на друг човек, той ще знае: Съвместното изделие ще бъде възможно най-доброто, както за социалния организъм, така и за самия работник. Визираният тук социален ред създава определени съотношения и те отговарят на правилния усет за нещата между регулираните чрез правното съзнание права за разпореждане върху капитала, материализиран в средствата за производство и човешката работна сила от една страна, и цените на крайния продукт от друга страна.
към текста >>
А на тези интереси се отговаря най-добре чрез това, че
свобод
ната лична инициатива се поставя в тяхна служба.
В изградения по този начин социален ред са взети под внимание както свободната инициатива на отделните индивиди, така и интересите на цялата общност.
А на тези интереси се отговаря най-добре чрез това, че свободната лична инициатива се поставя в тяхна служба.
И ако сега човек повери своята работа на ръководството на друг човек, той ще знае: Съвместното изделие ще бъде възможно най-доброто, както за социалния организъм, така и за самия работник. Визираният тук социален ред създава определени съотношения и те отговарят на правилния усет за нещата между регулираните чрез правното съзнание права за разпореждане върху капитала, материализиран в средствата за производство и човешката работна сила от една страна, и цените на крайния продукт от друга страна.
към текста >>
Подходящото лице следва да намери
свобод
ен достъп до тях и чрез тях да е в състояние да служи на цялото общество.
Собствеността престава да бъде това, което е била досега. Тя няма да се трансформира обратно в една вече преодоляна форма, каквато е колективната собственост, а ще прерасне в нещо съвършено ново. Обектите на собствеността ще бъдат включени в потока на социалния живот. Индивидът не трябва да си служи с тях движен от личен интерес и във вреда на обществото. От друга страна, обществото също не трябва да ги използва по бюрократичен или друг начин във вреда на индивида.
Подходящото лице следва да намери свободен достъп до тях и чрез тях да е в състояние да служи на цялото общество.
към текста >>
Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава в случай че то задоволява нечии потребности е възможно, след
свобод
но договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица.
Усет за истинския интерес на обществото може да се изгради чрез осъществяването на такива импулси, които поставят производството на здрава основа и предпазват социалния организъм от кризисни ситуации. Определен начин на управление се явява необходим тогава, когато произлиза единствено от механизмите на стопанския живот и може да доведе по тяхното уравновесяване.
Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава в случай че то задоволява нечии потребности е възможно, след свободно договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица.
Един завършен в себе си стопански механизъм, който получава отвън както правните норми, така и непрекъснатия приток: На човешки ресурси под формата на свободно изявени човешки способности, остава свързан единствено със своята стопанска същност. Така той става инициатор за такова разпределение на благата, което предоставя на всеки индивид необходимите му условия с оглед просперитета на цялото общество. В случай, че едно лице получи повече доходи от друго, единствената причина ще лежи в по-доброто използване на личните му способности в името на обществото.
към текста >>
Един завършен в себе си стопански механизъм, който получава отвън както правните норми, така и непрекъснатия приток: На човешки ресурси под формата на
свобод
но изявени човешки способности, остава свързан единствено със своята стопанска същност.
Усет за истинския интерес на обществото може да се изгради чрез осъществяването на такива импулси, които поставят производството на здрава основа и предпазват социалния организъм от кризисни ситуации. Определен начин на управление се явява необходим тогава, когато произлиза единствено от механизмите на стопанския живот и може да доведе по тяхното уравновесяване. Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава в случай че то задоволява нечии потребности е възможно, след свободно договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица.
Един завършен в себе си стопански механизъм, който получава отвън както правните норми, така и непрекъснатия приток: На човешки ресурси под формата на свободно изявени човешки способности, остава свързан единствено със своята стопанска същност.
Така той става инициатор за такова разпределение на благата, което предоставя на всеки индивид необходимите му условия с оглед просперитета на цялото общество. В случай, че едно лице получи повече доходи от друго, единствената причина ще лежи в по-доброто използване на личните му способности в името на обществото.
към текста >>
А всичко, необходимо за духовната сфера, ще се прибави към нея от страна на отделните личности, защото те участвуват в социалния организъм и доколкото
свобод
но вникват в необходимостта от независим духовен живот сами ще определят размера на своето финансово подпомагане.
Социален организъм, който изгражда себе си в светлината на обсъжданата тук концепция, ще може да регулира съответните данъци, необходими за правовия живот. Това ще се постигне чрез споразумение между ръководителите от двете сфери: Юридическата и стопанската.
А всичко, необходимо за духовната сфера, ще се прибави към нея от страна на отделните личности, защото те участвуват в социалния организъм и доколкото свободно вникват в необходимостта от независим духовен живот сами ще определят размера на своето финансово подпомагане.
Тази духовна организация черпи своите здрави сили от свободната конкуренция на личната инициатива, проявена от онези личности, който мигат да разгърнат една или друга духовна дейност.
към текста >>
Тази духовна организация черпи своите здрави сили от
свобод
ната конкуренция на личната инициатива, проявена от онези личности, който мигат да разгърнат една или друга духовна дейност.
Социален организъм, който изгражда себе си в светлината на обсъжданата тук концепция, ще може да регулира съответните данъци, необходими за правовия живот. Това ще се постигне чрез споразумение между ръководителите от двете сфери: Юридическата и стопанската. А всичко, необходимо за духовната сфера, ще се прибави към нея от страна на отделните личности, защото те участвуват в социалния организъм и доколкото свободно вникват в необходимостта от независим духовен живот сами ще определят размера на своето финансово подпомагане.
Тази духовна организация черпи своите здрави сили от свободната конкуренция на личната инициатива, проявена от онези личности, който мигат да разгърнат една или друга духовна дейност.
към текста >>
А как може да се използва
свобод
ната инициатива и правото, за да възникне определена стока, това е напълно извън стопанския механизъм, също както извън него е и влиянието на природните сили върху добива на зърно в една плодородна или неплодородна година.
А как може да се използва свободната инициатива и правото, за да възникне определена стока, това е напълно извън стопанския механизъм, също както извън него е и влиянието на природните сили върху добива на зърно в една плодородна или неплодородна година.
От гледна точка на стопанския механизъм, както духовната организация, така и държавата, са само отделни стокопроизводители. Това, което те произвеждат в техните собствени рамки се превръща в стока едва тогава, когато то се поеме от стопанския сектор. Те не произвеждат в техните собствени рамки, но с постиженията им разполагат ръководните органи на стопанският организъм.
към текста >>
/*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в
свобод
но взаимодействие на трите му съставни части/.
Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм. Тогава паричната стойност на една стока ще бъде израз на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм. Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на богатство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето. Само така в социалния организъм що се отнася до търсенето и потребностите на хората ще се установят точните съотношения между паричната стойност и стопанската инициатива*.
/*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/.
Нещата трябва да са изградени така, че за даден вид производство всеки работник да получава онзи паричен еквивалент, който му е необходим за задоволяване на всички негови потребности (включително и тези на принадлежащите към него лица), отговарящ на положения от него труд. Подобни ценови отношения не могат да възникнат по официален път; те трябва да се породят като резултат от живите взаимодействия в социалния организъм. Но те ще се появят едва след нормалното и здраво взаимодействие между трите съставни части на социалния организъм. Със същата сигурност следва да се изнамери и конструкцията на един здрав мост, ако той се строи според точните закони на математиката и механиката.
към текста >>
150.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Обаче силите, благодарение на което народите израстват в своята еволюция, трябва да се развиват
свобод
но и да си взаимодействуват без ограничаващите влияния на държавните и икономическите структури.
Днес троичното разделяне на социалния организъм среща най-остра съпротива от страна на онези общности, които са обединени от един общ език и една обща култура. Тази съпротива ще трябва да се преодолее в името на огромната цел, която новото време поставя все по-ясно пред човечеството. Човечеството ще разбере, че всяка негова част може да напредва към едно наистина достойно съществуване, само ако тя се свързва пълно кръвно с всички други части. Естествено, етническите и расови зависимости наред с останалите инстинктивни връзки са в основата на исторически възникналите правови и икономически човешки общности.
Обаче силите, благодарение на което народите израстват в своята еволюция, трябва да се развиват свободно и да си взаимодействуват без ограничаващите влияния на държавните и икономическите структури.
Това ще бъде постигнато, когато етническите общности осъществяват вътрешното троично разделяне на своите социални организми, така че всяка от съставните им части да влезе в самостоятелни връзки с другите социални организми.
към текста >>
151.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тяхното благотворно взаимодействие не може да бъде постигнато благодарение на това, че върху тях се осъществява контрол от един единствен законодателен и изпълнителен орган, а благодарение на това, че всяка от двете системи има свое собствено законодателство и управление, които си взаимодействат
свобод
но и пълнокръвно.
Стопанският живот може да устои и просперира, единствено ако изгражда себе си като автономно звено на социалния организъм според своите собствени сили и закони, и ако от друга страна сам не внася по този начин хаос в своите структури, така че да бъде погълнат от едно друго, политически-активно звено на социалния живот. Това политически-активно звено трябва да има много по-пълна автономност и да съществува наред със стопанския живот, както и в природния организъм дихателната система функционира наред със системата „глава"*.
Тяхното благотворно взаимодействие не може да бъде постигнато благодарение на това, че върху тях се осъществява контрол от един единствен законодателен и изпълнителен орган, а благодарение на това, че всяка от двете системи има свое собствено законодателство и управление, които си взаимодействат свободно и пълнокръвно.
Защото ако политическата система иска да поеме икономическата, това означава, че тя ще я унищожи, а и икономическата система напълно изгубва своите жизнени сили, ако тя се политизира.
към текста >>
152.
Съдържание
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Всеки, който проявява интерес към тази електронна книга, може
свобод
но да я разпространява сред роднини, приятели, колеги и съмишленици, като се съобразява със следните условия: да запазва нейната цялост, последователност и форматиране, да не променя нищо от съдържанието и да го прави напълно безвъзмездно.
Всеки, който проявява интерес към тази електронна книга, може свободно да я разпространява сред роднини, приятели, колеги и съмишленици, като се съобразява със следните условия: да запазва нейната цялост, последователност и форматиране, да не променя нищо от съдържанието и да го прави напълно безвъзмездно.
към текста >>
Статия 4: Троичният социален организъм и
свобод
а
та в образованието
Статия 4: Троичният социален организъм и свободата в образованието
към текста >>
153.
Статия 01: Необходимост на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на
свобод
на практика по отношение на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството.
Трябва да се появят сдружения в рамките на различните производства и търговии, като се взимат предвид общите интереси на производителите и потребителите — всеки да бъде представен в една централна икономическа администрация. Същите хора, които участват в тази икономическа система, съставляват и една правна общност, която, що се отнася до нейната администрация и представителството ѝ, работи доста независимо от другите, а където всичко е установено по този правилен начин ще има отношение към всички пълнолетни. Всички онези неща, които правят всеки човек равен на всеки друг ще се определя тук, на демократична основа. Например, всички трудови регулации — начинът, количеството и продължителността на работата ще са към юрисдикцията на тази общност. По този начин подобни регулации се извличат от икономическия процес.
Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на свободна практика по отношение на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството.
Неговият икономически принос към даден клон на производството е въпрос, който се решава от експертното познание в съответния индустриален бранш. Но що се отнася до всичко, което засяга експлоатацията на неговия труд, самият той, като възрастен човек, също е решаващ фактор в демократичните правни обсъждания извън икономическия процес.
към текста >>
Точно както правната сфера (администрацията на държавата) се регулира в рамките на самостоятелната юридическа система на социалния организъм, независима от икономиката, така и духовния живот (образователната система) се управлява сама в пълна
свобод
а
в рамките на независимия си духовен орган от социалното общество.
Точно както правната сфера (администрацията на държавата) се регулира в рамките на самостоятелната юридическа система на социалния организъм, независима от икономиката, така и духовния живот (образователната система) се управлява сама в пълна свобода в рамките на независимия си духовен орган от социалното общество.
И както здравият икономически живот в социалния организъм не може да се смесва с правната система (където всичко се основава на решенията от всички равни един на друг възрастни индивиди), така не е възможно и духовния живот да се администрира според законите, регулациите и контролните средства, които произтичат от мненията на всички хора, които просто са достигнали пълнолетие. Духовният живот изисква самостоятелна администрация, ръководена от най-добрите налични образователни умове. Само при такова самоуправление е възможно дремещите индивидуални способности в човешкото общество да се подхранват истински в полза на социалния живот.
към текста >>
154.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Формите, които приема, трябва да са
свобод
ни, за да влязат в отношение със съответните форми на културен живот сред други народи — отношения, възникващи от самия културен живот.
Във всеки от различните народи културният живот на отделните хора се освобождава от икономическите условия, сред които възниква, и приема разнообразни форми, които нямат нищо общо с формите на икономическия живот.
Формите, които приема, трябва да са свободни, за да влязат в отношение със съответните форми на културен живот сред други народи — отношения, възникващи от самия културен живот.
Не може да се отрече, че на сегашния етап на човешката еволюция срещу международното устройство, което културата се стреми да приеме, се противопоставя егоистичният импулс на различни хора да се изолират в техните собствени националности. Хората искат да изградят политически структури, чиито граници са тези на техните народности. А следващата стъпка на този стремеж са именно действията, които превръщат една затворена национална държава също и в една затворена икономическа област.
към текста >>
Управлението на бизнес, свързан с износа, може да действа според собствените си напълно
свобод
ни инициативи в международната търговия; а на родна почва то ще е в позиция да прави най-изгодните споразумения с други асоциации, за да си добави необходимите суровини, и т.н.
Управлението на бизнес, свързан с износа, може да действа според собствените си напълно свободни инициативи в международната търговия; а на родна почва то ще е в позиция да прави най-изгодните споразумения с други асоциации, за да си добави необходимите суровини, и т.н.
Същото е валидно и за бизнеса, свързан с вноса. Единственото ръководно правило в създаването на един такъв икономически ред ще е, че сделките с чужди държави не трябва да водят до производство или внос на стоки, чиято производствена или търговска цена вреди на стандарта на живот на местното население. Работниците, произвеждащи стоки за износ, трябва да получават това, което им се полага, за да поддържат стандарт на живот и като компенсация за това, което изработват. Продуктите, идващи от чужбина, трябва, общо казано, да са на такива цени, че местният работник, който се нуждае от тях, да може да си ги позволи.
към текста >>
[…] Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава — в случай че то задоволява нечии потребности — е възможно, след
свобод
но договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица.“[2]
„Определен начин на управление се явява необходим тогава, когато произлиза единствено от механизмите на стопанския живот и може да доведе по тяхното уравновесяване.
[…] Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава — в случай че то задоволява нечии потребности — е възможно, след свободно договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица.“[2]
към текста >>
155.
Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Те не са могли да разберат, че икономическият живот може да стане
свобод
ен само когато заедно с него се развиват също
свобод
ната сфера на правния живот и тази на
свобод
ното развитие на духа.
Маркс и Енгелс са прави да искат нов икономически ред — прави са, но само отчасти.
Те не са могли да разберат, че икономическият живот може да стане свободен само когато заедно с него се развиват също свободната сфера на правния живот и тази на свободното развитие на духа.
Формите, които бъдещият икономически живот трябва да придобие, могат да се видят само от онези, които са избистрили в ума си, че капиталистическата икономическа система трябва да направи място за една обособена духовна сфера, а регулирането на човешките отношения чрез икономическата власт трябва да отстъпи на една, която е отчетливо човешка. Настояването за икономически живот, който контролира само стоките и производството, никога да се осъществи, ако е единственото изискване [и не включва обособяването и на другите две сфери — бел. пр.]. Всеки, които упорства по този начин, все едно твърди, че е способен да създаде икономически живот, при който е отхвърлил една необходимост за съществуването му, обаче някак си уж това негово съществуване ще продължи.
към текста >>
156.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
свобод
а
та в образованието
свободата в образованието
към текста >>
Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на
свобод
ния духовен и културен живот.
Хората днес говорят за общообразователни училища. Няма значение дали идеята за такива общообразователни училища е много добра на теория, тъй като, ако ги направят неизменна част от икономическата организация, на практика никога няма да бъдат нещо добро.
Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот.
Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби.
към текста >>
Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият
свобод
но.
Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно.
А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания.
към текста >>
Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински
свобод
ен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници.
Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници.
Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй.
към текста >>
Някой може да е успешен учител само ако се намира в
свобод
на и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава.
Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства.
Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава.
Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън. Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот.
към текста >>
Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава
свобод
на, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот.
Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън.
Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот.
към текста >>
Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват
свобод
но, защото техните собствени преподавателски умения са развързани.
В края на краищата, от училищата под управлението на държавата и икономическата система могат да излязат само хора, на които липсват такива радост и усърдие. Тези хора се чувстват като изсушени от потисничеството, на което са били подложени, преди да станат напълно осъзнати граждани и съработници на държавата и икономическата система.
Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват свободно, защото техните собствени преподавателски умения са развързани.
към текста >>
Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един
свобод
ен и независим културен живот.
Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани.
Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот.
към текста >>
Тези опити ще принуждават
свобод
ния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност.
Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат. Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане.
Тези опити ще принуждават свободния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност.
Неизбежното следствие ще са непрестанните сътресения в цялата социална постройка на системата, която е опитала да организира образованието по същия начин, по който контролира производствените процеси.
към текста >>
За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне
свобод
а
та и самоопределянето на образователната система.
За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система.
Другите необходими проблеми в наши дни няма да намерят решение, докато не се направи важното за образователната сфера. Нужно е само безпристрастно наблюдение върху нашия духовен живот в сегашната му форма — неговата отвлеченост и разпокъсаност, липсата му на сили да поддържа човешката душа — за да се види, че освобождаването му е правилният ход.
към текста >>
157.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Чрез създаването на този
свобод
ен духовен живот се създават и дълбоките първопричини, които могат да заменят мотивацията за лична печалба.
Троичният социален ред опитва да опази хората от тази грешка. Той цели да изгради в себе си един независим, самоподдържащ се културен живот — една сфера, в която човек се научава чрез реална опитност как да разбира човешкото общество, за което е призован да работи; сфера, в която човек се научава да вижда огромното значение на всяко отделно изделие за цялостната структура на социалния ред, да го вижда в такава светлина, че да се научи да го обича заради ценността му спрямо цялото.
Чрез създаването на този свободен духовен живот се създават и дълбоките първопричини, които могат да заменят мотивацията за лична печалба.
Само в свободния духовен живот може да бликне любов към човешкия социален ред, която е съизмерима с любовта на твореца към самата работа върху неговите творби.
към текста >>
Само в
свобод
ния духовен живот може да бликне любов към човешкия социален ред, която е съизмерима с любовта на твореца към самата работа върху неговите творби.
Троичният социален ред опитва да опази хората от тази грешка. Той цели да изгради в себе си един независим, самоподдържащ се културен живот — една сфера, в която човек се научава чрез реална опитност как да разбира човешкото общество, за което е призован да работи; сфера, в която човек се научава да вижда огромното значение на всяко отделно изделие за цялостната структура на социалния ред, да го вижда в такава светлина, че да се научи да го обича заради ценността му спрямо цялото. Чрез създаването на този свободен духовен живот се създават и дълбоките първопричини, които могат да заменят мотивацията за лична печалба.
Само в свободния духовен живот може да бликне любов към човешкия социален ред, която е съизмерима с любовта на твореца към самата работа върху неговите творби.
към текста >>
Ако някой не е готов да обмисли насърчаването на такава любов в сферата на
свобод
ния духовно-културен живот, по-добре да се откаже и от стремежите си за нов социален ред.
Ако някой не е готов да обмисли насърчаването на такава любов в сферата на свободния духовно-културен живот, по-добре да се откаже и от стремежите си за нов социален ред.
Всеки, който се съмнява, че мъжете и жените могат да бъдат научени на тази любов, по-добре да забрави надеждата си за елиминиране на личната печалба от икономическия живот. Всеки, който не може да повярва, че свободният духовен живот ражда този тип любов, няма разбирането, че именно зависимостта на духовния и културния живот от държавата и икономиката създава желанието за лична печалба — това желание за печалба не е естествена част от човешката природа.
към текста >>
Всеки, който не може да повярва, че
свобод
ният духовен живот ражда този тип любов, няма разбирането, че именно зависимостта на духовния и културния живот от държавата и икономиката създава желанието за лична печалба — това желание за печалба не е естествена част от човешката природа.
Ако някой не е готов да обмисли насърчаването на такава любов в сферата на свободния духовно-културен живот, по-добре да се откаже и от стремежите си за нов социален ред. Всеки, който се съмнява, че мъжете и жените могат да бъдат научени на тази любов, по-добре да забрави надеждата си за елиминиране на личната печалба от икономическия живот.
Всеки, който не може да повярва, че свободният духовен живот ражда този тип любов, няма разбирането, че именно зависимостта на духовния и културния живот от държавата и икономиката създава желанието за лична печалба — това желание за печалба не е естествена част от човешката природа.
към текста >>
И точно както
свобод
ният духовен живот ще създаде импулсите за разгръщане на личните заложби, демократично устроеният живот на правната сфера ще осигури импулсите за волята да се работи.
Хората правят грешка, когато постоянно казват: „За да се осъществи троичният ред, хората трябва да са по-различни, отколкото са сега.“ Не! Именно чрез троичния ред хората ще се образоват по такъв начин, че постепенно ще израснат различни спрямо това, което са били преди в икономическата държава.
И точно както свободният духовен живот ще създаде импулсите за разгръщане на личните заложби, демократично устроеният живот на правната сфера ще осигури импулсите за волята да се работи.
Ще се укрепят истинските отношения между хора, които са обединени в социален организъм, при който всеки зрял човек има глас в управлението и е равен на всеки друг възрастен — този тип отношения са способни да разпалят волята да се работи „за общността“. Трябва да се разбере, че истинското чувство за общност може да расте само от такива взаимоотношения, както и че от това чувство може да се зарежда волята за работа. При действително приложение на една такава държава, основана върху демократични права, резултатът ще е, че всяко човешко същество ще заема своето място с желание и пълно съзнание за съвместното поле за работа. Всеки ще знае за какво работи. И всеки ще иска да работи в рамките на работна общност, на която той или тя е осъзнат член и по своя воля.
към текста >>
158.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Така се ограничава човешкият дух, който може да се развива
свобод
но, само когато се разгръща според собствените си вродени импулси.
Такива неща от различни източници трябва да се събират по определен ред в една точка, в самите нас, за да задоволяват множеството изисквания на нашата природа — това е разбираемо за хората, тъй като би било абсурдно, ако и това не се разбира. От друга страна, те обаче не виждат, че развитието на духовните умения, регулацията на правните отношения и оформянето на икономическия живот ни позволяват да заемем правилно място в социалния ред, само когато всяка от тези области е управлявана от свой отделен център със съответната му гледна точка. Икономика, която властва над човешките права и образова хората според собствените си интереси принизява човека до незначителен винт в стопанската машина.
Така се ограничава човешкият дух, който може да се развива свободно, само когато се разгръща според собствените си вродени импулси.
Ограничават се и онези отношения с нашите събратя, които израстват от чувствата и отказват да бъдат повлиявани от икономически съображения; отношения, които искат да се управляват в съответствие с равенството по отношение на чисто човешкото.
към текста >>
А причината за днешните брожения е, че огромна бройка хора се мъчат — макар и несъзнателни за истинската същност на стремежите си — да обособят тези три сфери в отделни системи на социалния организъм, така че духовно-културният живот да е
свобод
ен да се оформя според собствените си духовни импулси; така че правната сфера да се изгради демократично чрез взаимодействието (директно или чрез представителство) на хора в равностойно положение; така че икономическият живот да се разпростира само що се отнася до производството, обмена и потреблението на търговски стоки.
Това, което доведе човечеството до сегашното положение в цивилизования свят, е, че през последните няколко столетия тези сфери в много аспекти се сляха заедно в единната унифицирана държава.
А причината за днешните брожения е, че огромна бройка хора се мъчат — макар и несъзнателни за истинската същност на стремежите си — да обособят тези три сфери в отделни системи на социалния организъм, така че духовно-културният живот да е свободен да се оформя според собствените си духовни импулси; така че правната сфера да се изгради демократично чрез взаимодействието (директно или чрез представителство) на хора в равностойно положение; така че икономическият живот да се разпростира само що се отнася до производството, обмена и потреблението на търговски стоки.
към текста >>
159.
Статия 08: Социалистите и техните препъникамъни
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Тази „нова идея“ изисква обаче Работническите Съвети да са първите институции, с които държавата няма отношения; те трябва да са
свобод
ни да се оформят според чисто икономическите съображения на онези, занимаващи се със стопански живот.
Последствието от това едностранчиво ограничаване в политиката са опитите, правени от различни кръгове, да установят Работнически Съвети. Настоящият опит за създаване на такива институции трябва да е съвместим с гореспоменатата „нова идея“, за да не се опропасти целият труд, вложен в него.
Тази „нова идея“ изисква обаче Работническите Съвети да са първите институции, с които държавата няма отношения; те трябва да са свободни да се оформят според чисто икономическите съображения на онези, занимаващи се със стопански живот.
Възникващото стопанско самоуправление трябва само да поощрява създаването на асоциации, които чрез икономическо сътрудничество ще постигат онова, което досега се е постигало чрез егоистичната конкуренция на отделни индивиди. Това е въпрос на свободна социална координация между различните звена на производството и потреблението, а не въпрос на централизиран контрол според политически интереси. Целта е чрез една такава асоциация да се поощряват икономическите инициативи на работниците, а не те да се подчиняват на опекунството от страна на някоя бюрократична йерархия.
към текста >>
Това е въпрос на
свобод
на социална координация между различните звена на производството и потреблението, а не въпрос на централизиран контрол според политически интереси.
Последствието от това едностранчиво ограничаване в политиката са опитите, правени от различни кръгове, да установят Работнически Съвети. Настоящият опит за създаване на такива институции трябва да е съвместим с гореспоменатата „нова идея“, за да не се опропасти целият труд, вложен в него. Тази „нова идея“ изисква обаче Работническите Съвети да са първите институции, с които държавата няма отношения; те трябва да са свободни да се оформят според чисто икономическите съображения на онези, занимаващи се със стопански живот. Възникващото стопанско самоуправление трябва само да поощрява създаването на асоциации, които чрез икономическо сътрудничество ще постигат онова, което досега се е постигало чрез егоистичната конкуренция на отделни индивиди.
Това е въпрос на свободна социална координация между различните звена на производството и потреблението, а не въпрос на централизиран контрол според политически интереси.
Целта е чрез една такава асоциация да се поощряват икономическите инициативи на работниците, а не те да се подчиняват на опекунството от страна на някоя бюрократична йерархия.
към текста >>
160.
Статия 09: Какво изисква Новият дух
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Първо, тези споразумения трябва да възникват като
свобод
на инициатива на всяка от страните — инициатива, която се основава на
свобод
на воля.
За да имат социален ефект тези договорни споразумения, са необходими две неща.
Първо, тези споразумения трябва да възникват като свободна инициатива на всяка от страните — инициатива, която се основава на свободна воля.
Второ, тези индивиди трябва да живеят в стопанско тяло, което позволява на даден човек чрез такова споразумение да прокарва по най-добрия начин услугите на другите към обществото. Първото изискване може да се осъществи само когато отсъства каквато и да била политическа намеса между индивидите, работещи в стопанската сфера, и тяхната лична връзка с източниците и интересите на самия икономически живот. Второто изискване ще се задоволи, когато споразуменията се изготвят не според исканията на даден нерегулиран пазар, а според условията, възникващи когато клонове на индустрията се свързват със сдружения на потребителите и помежду си — така, както го изискват реалните нужди, за да може движението на стоките да се управлява според както тези сдружения намерят за добре. Такива сдружения представляват един модел, според който се определя как във всеки отделен и конкретен случай икономическата активност може да се управлява на базата на споразумения.
към текста >>
Ако някой впрегне икономическия живот в администрацията на държавата, ще го лиши от неговата ефективност и от
свобод
а
та му на движение.
Но както в биологичния организъм една от органичните системи би се самоунищожила чрез специфичната си дейност, ако нямаше други системи да я държат в баланс, така и един от членовете на социалния организъм трябва да се държи в баланс от друг. Работата в икономическата сфера след време неизбежно би довела до значими щети, ако го няма противодействието на политическата сфера с нейните закони — като тази политическа сфера е базирана на демократична основа, докато при икономическата това не е така. В сферата на демократичното законодателство политиканстването е уместно. Това, което се извършва в нея, работи в рамките на икономическата дейност, за да противодейства на присъщата ѝ склонност към причиняване на вреди.
Ако някой впрегне икономическия живот в администрацията на държавата, ще го лиши от неговата ефективност и от свободата му на движение.
Тези, които са отдадени на икономическа работа, трябва да получават законите някъде извън икономическия живот и да ги прилагат в самия икономически живот.
към текста >>
161.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на
свобод
ното общуване и
свобод
ното коопериране между отделни личности.
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности.
Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни. Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област. Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система. Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго.
към текста >>
Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива
свобод
ни човешки отношения в духовно-културната област.
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности. Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни.
Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област.
Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система. Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго. Това, което възниква по този начин, не е антисоциално, а всъщност е изцяло социално. Човек, който е вътрешно активен в социалната сфера, се парализира и чувства инстинктите си притъпени, когато е изправен пред неправомерни действия на държавата или когато в икономиката приоритетите и преимуществата се определят от външни фактори.
към текста >>
Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено
свобод
но от едно същество спрямо друго.
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности. Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни. Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област. Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система.
Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго.
Това, което възниква по този начин, не е антисоциално, а всъщност е изцяло социално. Човек, който е вътрешно активен в социалната сфера, се парализира и чувства инстинктите си притъпени, когато е изправен пред неправомерни действия на държавата или когато в икономиката приоритетите и преимуществата се определят от външни фактори.
към текста >>
За да го постигне обаче, е необходимо тази личност да натрупа капитал и да е
свобод
на да се сдружи с други за неговото оползотворяване.
Съвременният живот не осигурява никакви средства за противодействия на антисоциалните тенденции в сферата на икономиката. Най-доброто за обществото е, когато отделният индивид е оставен на спокойствие да прилага уменията си за общото благо.
За да го постигне обаче, е необходимо тази личност да натрупа капитал и да е свободна да се сдружи с други за неговото оползотворяване.
Социалистите са вкарани в заблуждението да мислят, че тези резерви от постоянно натрупващ се капитал накрая просто биха могли да се прехвърлят от частните им собственици към обществото, след което непременно ще се осъществи социалистическото общество. Реалността е друга — икономическата продуктивност на капитала неизбежно ще се изгуби при един такъв трансфер, тъй като продуктивността му зависи от индивидуалните възможности на личността.
към текста >>
Затова, нека се надяваме, че те ще се оттеглят с достойнство и няма с груба сила да възпрепятстват онези, които вършат плодотворна работа и които с радост биха осигурили
свобод
ен духовен живот за развитието на социалните импулси у хората.
Който и да говори по този начин за лечението на нашите социални болести, усеща и вижда презрението на всички онези, които днес се самоизтъкват като експерти в подредбата на живота. Човек трябва да издържи на това презрение, като си напомня, че именно начинът на мислене у тези хора е причината за ужасната катастрофа преди години[1]. Презрението може и да продължи някое време, но дори най-твърдоглавите в един момент вече няма да могат да издържат на суровите уроци, които ще им предложи социалната реалност. Твърдението, че „намеренията на троичния социален ред може да са много добри, но няма хора, които да ги приложат“, ще затихне. Авторите на това твърдение определено не са хората, които ще свършат, каквото трябва да се свърши.
Затова, нека се надяваме, че те ще се оттеглят с достойнство и няма с груба сила да възпрепятстват онези, които вършат плодотворна работа и които с радост биха осигурили свободен духовен живот за развитието на социалните импулси у хората.
към текста >>
162.
Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в
свобод
ен духовно-културен клон на социалния организъм.
Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството.
Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм.
А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели.
към текста >>
Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез
свобод
ен, самоподхранващ се духовно-културен живот.
Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот.
По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот.
към текста >>
Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат
свобод
но към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от
свобод
ния духовно-културен живот.
Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията.
Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот.
към текста >>
Би било късогледство да се възразява на предложението за
свобод
ен духовно-културен живот и за
свобод
на правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките.
Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките.
Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот.
към текста >>
163.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
От този период нататък детската душа
свобод
но приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя.
Децата са поверени на основното училище в период от живота им, когато душата преминава през много важни трансформации. От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата година, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили.
От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя.
Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него. Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет.
към текста >>
164.
Статия 16: Корените на социалния живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Необходимото противодействие може да се осигури само от отделната дейност на две други системи, различни от икономическата: тяло от закони, което определя формата си в съответствие със своята естествена природа, и духовно-културен живот, израстващ
свобод
но от своите корени, напълно независим от икономическата система и правната система.
Необходимото противодействие може да се осигури само от отделната дейност на две други системи, различни от икономическата: тяло от закони, което определя формата си в съответствие със своята естествена природа, и духовно-културен живот, израстващ свободно от своите корени, напълно независим от икономическата система и правната система.
Само повърхностен критик би казал: „И после какво? Нима целите на културния живот не трябва да се съобразяват със съществуващите юридически закони? “ Определено трябва да се съобразяват. Но имаме един случай, когато хората, работещи в културния живот, са зависими от правния живот; и доста по-различен случай, когато работата върху културния живот се разгръща независима от институциите в правовата сфера. Идеята за троичния социален ред е сред тези, на които много се възразява поради различни предразсъдъци.
към текста >>
Човек обаче може да работи срещу тези зли сили, като създаде, успоредно на икономиката, една независима правова система и един
свобод
ен духовен живот.
Икономическият живот си има свои закони. И като следва тези свои закони, той създава условия, които унищожават социалния организъм, в случай че са единствените действащи. Ако някой обаче опита да премахне тези условия с помощта на икономически средства, унищожава самия икономически процес. В съвременния икономически процес се поражда зло чрез контрола на средствата за производство от частния капитал. Ако някой опита да унищожи това зло чрез икономически мерки, например обществен контрол на средствата за производство, би подкопал съвременната индустрия.
Човек обаче може да работи срещу тези зли сили, като създаде, успоредно на икономиката, една независима правова система и един свободен духовен живот.
По този начин злото, което възниква — а то ще продължава да възниква — от икономическия живот, ще се отстранява още при възникването му. Тогава няма първо да възниква злото, а на хората да им се налага да страдат от него, преди да изчезне, а по-скоро другите системи на организма, които съществуват заедно с икономическите институции, при всеки отделен случай ще отстраняват вредите.
към текста >>
165.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Идеята е в съзвучие с реалността; тя не се опитва да издевателства над живота с някаква политическа програма, а се стреми да създаде условия за живота, от който извират социални импулси и
свобод
но се развиват.
Всеки, който не желае да види основната разлика между троичната идея и обичайните програми, ще отказва да бъде убеден, че тази идея може да е плодотворна.
Идеята е в съзвучие с реалността; тя не се опитва да издевателства над живота с някаква политическа програма, а се стреми да създаде условия за живота, от който извират социални импулси и свободно се развиват.
Въпросите на настоящето и близкото бъдеще не са такива, които могат да се решат само с интелект; те трябва да се решат в един жизнен процес, а този жизнен процес по-напред трябва да се създаде. Той ще добие истинската си форма, когато структурата на социалния организъм е такава, че трите жизнени сили в основата на човешкото битие се разгърнат в пълна форма — от едва съзнаван инстинкт към напълно съзнателна мисъл.
към текста >>
166.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Той включва нуждата от развиването на
свобод
ен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни говори за духа, но не може да живее в духа.
Идеята за троичният социален организъм е за хората с такъв кураж. Кураж от такъв тип не капитулира през обстоятелствата в живота, а опитва да проникне в същината му.
Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни говори за духа, но не може да живее в духа.
Също така е ясна нуждата от независим правов живот, защото знаем, че усещането ни за правилно и справедливо произлиза от области на човешката душа, които трябва да останат независими от духовно-културната сфера и икономическата. Човек възприема тази идея само ако признава съществуването на човешката душа.
към текста >>
167.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Това е духът на едно
свобод
но човечество, на човечеството на благородните сърца, на великите души.
Позволете ми, преди да започна моята лекция, да поздравя от все сърце слушателите; да ги поздравя в духа, който трябва да царува в Гьотеанума и на който трябва да се крепи извършената в него работа. Този дух не е такъв на един отделен манталитет: Той се вдъхновява от пълната и цялостна човешка природа. Това, което той дава, изработва, може да го накара то да бликне от научното познание, от практиката на изкуствата, от религиозната ревност.
Това е духът на едно свободно човечество, на човечеството на благородните сърца, на великите души.
към текста >>
В един момент, когато цяла Европа и много народи извън нейните граници бяха разкъсвани от конфликти, този дух обедини при пълна
свобод
а
всички народи на Европа в една велика обща цел.
Върху този дух като върху основен камък ние поискахме в 1913 година да построим сградата на Гьотеанума.
В един момент, когато цяла Европа и много народи извън нейните граници бяха разкъсвани от конфликти, този дух обедини при пълна свобода всички народи на Европа в една велика обща цел.
В Дорнах никога не е престанало международното сътрудничество. Нека ми бъде позволено днес да настоявам върху тази точка, за да подчертая, в какъв дух са произнесен и тези приветствени думи. Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество. Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа. Този универсален дух е също онзи, благодарение на който от сърцето се излъчва благородната топлина способна да обгърне всяко човешко същество.
към текста >>
Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на
свобод
ното човечество, на универсалното и цялостно човечество.
Върху този дух като върху основен камък ние поискахме в 1913 година да построим сградата на Гьотеанума. В един момент, когато цяла Европа и много народи извън нейните граници бяха разкъсвани от конфликти, този дух обедини при пълна свобода всички народи на Европа в една велика обща цел. В Дорнах никога не е престанало международното сътрудничество. Нека ми бъде позволено днес да настоявам върху тази точка, за да подчертая, в какъв дух са произнесен и тези приветствени думи.
Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество.
Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа. Този универсален дух е също онзи, благодарение на който от сърцето се излъчва благородната топлина способна да обгърне всяко човешко същество. Нека той проникне тези приветствени думи, които произнасям от дъното на сърцето. От все сърце също пожелавам да изработим заедно и да формулираме това, което ще осветли най-различните области на науката и на живота, за да могат всички, които са дошли тук, да се завърнат при техните огнища с едно несъмнено задоволство в сърцето. Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си мисълта за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване.
към текста >>
168.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Второто нещо, което човек дължи на завоюването на мисълта, е опитността на
свобод
а
та.
Второто нещо, което човек дължи на завоюването на мисълта, е опитността на свободата.
Моралните подтици, родени от Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, получени в един вид смътно съзнание, предадени чрез сънищата, инстинктите и вътрешните движения на организма и тласкащи човека към действие винаги упражняват върху нас един натиск. Пружините на действието, когато те имат своя произход в организма, водят човека по принуждение. Що се отнася за моралните подтици получени чрез Имагинацията в етерния свят, те също упражняват един натиск. Ние не можем да сторим друго, освен да ги следваме. Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията.
към текста >>
От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за
свобод
а
та.
Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията. Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото същество, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената мисъл, която не е нищо друго освен мислителната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение. Защото простото мислене не налага нищо. Както и образът на един предмет в едно огледало, то не може да ни задължи да правим каквото и да е. Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него.
От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата.
Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици.
към текста >>
Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в
свобод
ни подтици.
Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото същество, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената мисъл, която не е нищо друго освен мислителната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение. Защото простото мислене не налага нищо. Както и образът на един предмет в едно огледало, то не може да ни задължи да правим каквото и да е. Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него. От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата.
Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици.
към текста >>
Също в книгата "Философия на
свобод
а
та" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната
свобод
а
в съвременната епоха.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове.
Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха.
Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си
свобод
а
та.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията.
Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата.
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната
свобод
а
, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата.
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната
свобод
а
отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят.
Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
169.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
И ако стори това при пълна
свобод
а
, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове.
Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание.
И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове.
Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала.
към текста >>
Една
свобод
на вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки.
Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо.
Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки.
Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>
170.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Погледът на душата се издигаше до такава висота, че можеше да схване благодатта на слънчевото същество и въз приемаше,
свобод
но изявена, тайната на раждането; познанието на тази тайна правеше от смъртта нещо различно от това, което тя е станала за хората живеещи след тази епоха.
Когато с подкрепата на посветените човешкото същество имаше в себе си увереността за тази благодат на слънчевото същество, а същевременно и образно познание на своето предземно съществуване, а чрез него и това на своето вечно същество, то не виждаше в смъртта нищо загадъчно. То знаеше много добре, че тази смърт засягаше само физическия организъм и че в него съществува нещо, за което този организъм беше само дом. Смъртта не засягаше онази част от неговото същество, за която то имаше съзнание. Такова беше вътрешното становище на древните времена, на епохите, които предхождаха Тайната на Голгота.
Погледът на душата се издигаше до такава висота, че можеше да схване благодатта на слънчевото същество и въз приемаше, свободно изявена, тайната на раждането; познанието на тази тайна правеше от смъртта нещо различно от това, което тя е станала за хората живеещи след тази епоха.
към текста >>
171.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се
свобод
ен по отношение на нея и я поема върху себе си през един
свобод
ен духовен акт.
Но успоредно с това човекът изгубва силата да прониква в тази област, където висшето слънчево същество може да му бъде ръководител за духовната област на звездите. Ето защо Христос е слязъл на Земята и извърши там Тайната на Голгота. Силата заложена в душата чрез чувствата, които на Земята се свързваха с Тайната на Голгота, тази сила действа отвъд смъртта и изтръгва душата от сферата на Луната и от съществото белязано чрез съдбата, и под влиянието на Христа на Христовия импулс, душата намира силата да премине царството на духовете да образува своя бъдещ организъм и да присъедини към него както подобава ядката на своята съдба. Днес, въз основа на науката на посвещението, трябва да прибавим това което следва: Такова е наистина действието на Христовия импулс отвъд смъртта. Човекът се изтръгва от сферата на Луната благодарение на силите събрани в неговия Аз чрез своето свързване с Христовото същество и с Тайната на Голгота.
Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се свободен по отношение на нея и я поема върху себе си през един свободен духовен акт.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
към текста >>
земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката
свобод
а
, чувството на независимост в течение на земното съществуване.
Днес, въз основа на науката на посвещението, трябва да прибавим това което следва: Такова е наистина действието на Христовия импулс отвъд смъртта. Човекът се изтръгва от сферата на Луната благодарение на силите събрани в неговия Аз чрез своето свързване с Христовото същество и с Тайната на Голгота. Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се свободен по отношение на нея и я поема върху себе си през един свободен духовен акт. Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма.
земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване.
Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете. Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера. Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото.
към текста >>
Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на
свобод
а
та.
Човекът се изтръгва от сферата на Луната благодарение на силите събрани в неговия Аз чрез своето свързване с Христовото същество и с Тайната на Голгота. Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се свободен по отношение на нея и я поема върху себе си през един свободен духовен акт. Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване.
Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата.
Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете. Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера. Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото.
към текста >>
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на
свобод
а
та и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото.
към текста >>
В такъв случай човек никога не би искал да се издигне до съзнанието за
свобод
а
та.
Тя е един вид отблъсната от него и колкото е по-трудно за нея да се потопи в него, толкова по-добре тя прониква в духовния свят и може да роди там интуиции. Такъв е резултатът получен чрез аскетизма. Но в нашата епоха не се препоръчва той да бъде практикуван. След Тайната на Голгота физическото тяло е приело една форма, в която то не може да понася аскетизма, нито да бере неговите плодове. Да се продължава с такива упражнения, това би значило да се парализира физическото тяло по такъв начин, че съзнанието за Аза да не може вече да се развива в него.
В такъв случай човек никога не би искал да се издигне до съзнанието за свободата.
Също така той никога не би искал вече да се съедини свободно с Импулса даден от Христа.
към текста >>
Също така той никога не би искал вече да се съедини
свобод
но с Импулса даден от Христа.
Такъв е резултатът получен чрез аскетизма. Но в нашата епоха не се препоръчва той да бъде практикуван. След Тайната на Голгота физическото тяло е приело една форма, в която то не може да понася аскетизма, нито да бере неговите плодове. Да се продължава с такива упражнения, това би значило да се парализира физическото тяло по такъв начин, че съзнанието за Аза да не може вече да се развива в него. В такъв случай човек никога не би искал да се издигне до съзнанието за свободата.
Също така той никога не би искал вече да се съедини свободно с Импулса даден от Христа.
към текста >>
Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на
свобод
а
, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация.
Ето защо упражненията за волята трябва да се правят не подтискайки физическото тяло, както това се правеше в миналото, а като се засилват душевните и духовни способности в тяхното чисто състояние; по този начин тялото не се откъсва от душата и душата е тази, която постепенно прониква в духовните светове. Това, което посветените са предавали на своите последователи относно опитностите, които човек има между смъртта и едно нова раждане, а също и относно упражненията предназначени да издигнат човека до свръхсетивното познание.
Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на свобода, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация.
Също така, между смъртта и едно ново раждане, той не можеше да се представи пред слънчевото същество, което трябваше да изпълни за него това, което човешкото същество, след извършването на Тайната на Голгота, може да намери от тогава насам в самия себе си: Силата да стори това след смъртта.
към текста >>
172.
00. Съдържание
GA_26 Мистерията на Михаил
VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на
свобод
а
та на човека
VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека
към текста >>
13.
Свобод
а
та на човека и епохата на Михаел
13. Свободата на човека и епохата на Михаел
към текста >>
173.
01. 1. Антропософски ръководни принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Добре е, когато Обществото се развива така, че в отделните групи се проявява по един напълно
свобод
ен начин това, което ръководещите членове имат да кажат.
На това място в бъдеще трябва да бъдат намерени един вид ръководни антропософски принципи. Те трябва да се схващат в смисъла, че съдържат съвети относно насоката, която сказките и беседите трябва да могат да приемат в отделните групи на Обществото чрез ръководещите членове.
Добре е, когато Обществото се развива така, че в отделните групи се проявява по един напълно свободен начин това, което ръководещите членове имат да кажат.
Чрез това животът на Обществото се обогатява и се изгражда по един разно образен начин.
към текста >>
Представям си, че тогава онези личности, които изнасят сказки или ръководят събеседвания в групите /клоновете/, ще приемат даденото като направляваща линия, за да свържат с него по един
свобод
ен начин това, което ще говорят.
Обаче в Обществото трябва да може да се роди едно единно съзнание. Това може да стане тогава, когато на всякъде се познават подбудите, които са давани на отделни места. Ето защо тук ще предаваме в съкратена форма това, което аз давам в Гьотеанума на Обществото под формата на сказки.
Представям си, че тогава онези личности, които изнасят сказки или ръководят събеседвания в групите /клоновете/, ще приемат даденото като направляваща линия, за да свържат с него по един свободен начин това, което ще говорят.
С това ще се допринесе за една единна форма на действие в Обществото, без да се помисли по някакъв начин, че тук има една принуда.
към текста >>
Неоспорима истина е, а срещу тази истина не трябва да се прегрешава, че духовната дейност трябва да произтича само от
свобод
ното разгръщане на действуващите личности.
Неоспорима истина е, а срещу тази истина не трябва да се прегрешава, че духовната дейност трябва да произтича само от свободното разгръщане на действуващите личности.
Но съвсем не е нужно да се прегрешава срещу това, когато в Обществото единият действува по един правилен начин в хармония с другия. Ако това не би могло да бъде така, тогава принадлежността на отделния член или на групата към Обществото винаги ще остане нещо външно. Обаче тази принадлежност трябва да бъде нещо, което да се чувствува като вътрешно.
към текста >>
174.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Защото
свобод
ното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение.
20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа. Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света. Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип.
Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение.
Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред.
към текста >>
175.
04. 5. Принципи 38-61
GA_26 Мистерията на Михаил
44. Едно преминаване към духовно-научното разглеждане на въпроса за съдбата би трябвало да стане, като развитието на съдбата в нейното значение за живота бъде обяснено чрез примери от преживяванията на отделните хора; как едно изживяване от младежките години, което една личност не е изпитала при пълна
свобод
а
, може да оформи голяма част от целия по-късен живот.
44. Едно преминаване към духовно-научното разглеждане на въпроса за съдбата би трябвало да стане, като развитието на съдбата в нейното значение за живота бъде обяснено чрез примери от преживяванията на отделните хора; как едно изживяване от младежките години, което една личност не е изпитала при пълна свобода, може да оформи голяма част от целия по-късен живот.
към текста >>
176.
06. 7. Принципи 62-68
GA_26 Мистерията на Михаил
Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до
свобод
а
.
66. Съществата на третата йерархия се изявяват в живота, който в човешкото мислене стига до разгръщане като духовна основа на това мислене. Този живот се крие в човешката мислителна дейност.
Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода.
Там където престава космическата мислителна дейност, започва човешката мислителна дейност.
към текста >>
Тя създава връзката на човешкото същество с извънчовешкия свят, преди човекът да е станал
свобод
но волящо същество чрез своя волев организъм.
68. Съществата на първата йерархия се изявяват в едно извънчовешко духовно творчество, което е свойствено на човешката воля като космическа духовна същност на света. Тази космическа духовна същност изживява себе си творейки, когато човек проявява своята воля.
Тя създава връзката на човешкото същество с извънчовешкия свят, преди човекът да е станал свободно волящо същество чрез своя волев организъм.
към текста >>
177.
09. 10. Как трябва да се използват ръководните принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Сказките в Гьотеанума са държани така, че тяхното съдържание не може да действува живо и
свобод
но по-нататък в душите на слушателите.
В по-нататъшното мислене и чувствуване на приетото се крие нещо съществено. Но подбуда за това трябва да бъдат именно ръководните принципи свързани с вече напечатаните цикли. Ако не се обърне достатъчно внимание на тази гледна точка, постоянно ще има един недостатък в това, как същността на Антропософията може да се изяви чрез Антропософското Общество. Някой е само привидно прав, когато казва: какво ме ползува да слушам толкова много неща за духовните светове, когато сам не мога да прогледна в такива светове? При такова изказване не се взема под внимание, че това проглеждане в духовните светове се изисква тогава, когато върху обработката на антропософското съдържание се мисли така, както е посочено тук.
Сказките в Гьотеанума са държани така, че тяхното съдържание не може да действува живо и свободно по-нататък в душите на слушателите.
Така е също и със съдържанието на циклите. В тях няма никакъв мъртъв материал, който само трябва да се съобщава; в тях има един материал, който разгледан от различни страни подбужда виждането в духовните светове. Не трябва да се мисли: съдържанието на сказките аз слушам; но познанието на духовния свят аз мога да добия само чрез медитация. Така никога не може да се напредва в истинския смисъл. И двете трябва да съдействуват в душата.
към текста >>
178.
11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
По-рано сродните с Михаел хора виждаха Михаела да разгръща своята дейност в духовните области; сега те познават, че трябва да оставят Михаела да живее в техните сърца; сега те му посвещават своя духовен живот основаващ се на мислите; сега в техния
свобод
ен, индивидуален мисловен живот те се оставят да бъдат поучени от Михаела върху това, кои са правилните пътища на душата.
Номинализмът спечели разпространение е влияние. Това можа да върви така до последната третина на 19-то столетие. През тази епоха онези хора, които имаха възприятия за духовните събития във вселената, по чувствуваха, че Михаел беше последвал потока на интелектуалния живот. Той се стреми към една нова метаморфоза на неговата космическа задача. По-рано той правеше мислите да се вливат от външния духовен свят в душите на хората; от последната третина на 19-то столетие насам той иска да живее в човешките души, в които се образуват мислите.
По-рано сродните с Михаел хора виждаха Михаела да разгръща своята дейност в духовните области; сега те познават, че трябва да оставят Михаела да живее в техните сърца; сега те му посвещават своя духовен живот основаващ се на мислите; сега в техния свободен, индивидуален мисловен живот те се оставят да бъдат поучени от Михаела върху това, кои са правилните пътища на душата.
към текста >>
са били служители на Михаела, се прераждат отново на Земята в края на 19-то столетие и чувствуват стремеж да общуват по такъв
свобод
ен начин с Михаела.
Хората, които в своя минал живот са стояли във вдъхновената същност на мислите, т.е.
са били служители на Михаела, се прераждат отново на Земята в края на 19-то столетие и чувствуват стремеж да общуват по такъв свободен начин с Михаела.
Те считаха своя древен вдъхновител на мислите сега вече като ръководител, който ни сочи пътя към висшата същност на мислите.
към текста >>
179.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Само в отделянето от мисловната същност на света в глъбините на човешката душа можеше да израсне съзнанието за
свобод
а
та.
Само в отделянето от мисловната същност на света в глъбините на човешката душа можеше да израсне съзнанието за свободата.
Това, което по-рано идваше от горе, трябваше да бъде отново намерено от дълбините. Ето защо развитието на това съзнание за свобода беше свързано първо с едно познание на природата насочено към външното. До като във вътрешността човек трябваше да развие несъзнателно своя дух към историята на идеите, неговите сетива бяха насочени навън само към материалното, което проблесна първо като нежен кълн в душата.
към текста >>
Ето защо развитието на това съзнание за
свобод
а
беше свързано първо с едно познание на природата насочено към външното.
Само в отделянето от мисловната същност на света в глъбините на човешката душа можеше да израсне съзнанието за свободата. Това, което по-рано идваше от горе, трябваше да бъде отново намерено от дълбините.
Ето защо развитието на това съзнание за свобода беше свързано първо с едно познание на природата насочено към външното.
До като във вътрешността човек трябваше да развие несъзнателно своя дух към историята на идеите, неговите сетива бяха насочени навън само към материалното, което проблесна първо като нежен кълн в душата.
към текста >>
180.
15. ІІІ. Пътят на човека преди настъпването на епохата на Михаел и пътят на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Тогава за първи път се роди копнежът към
свобод
а
та на собствената деятелност.
Тогава за първи път се роди копнежът към свободата на собствената деятелност.
Още не истинската свобода, а копнежът към нея.
към текста >>
Още не истинската
свобод
а
, а копнежът към нея.
Тогава за първи път се роди копнежът към свободата на собствената деятелност.
Още не истинската свобода, а копнежът към нея.
към текста >>
Едва когато мислите приеха формата на отпечатък във физическото тяло и съзнанието се простираше само върху този отпечатък, настъпи възможността за
свобод
а
.
Едва когато мислите приеха формата на отпечатък във физическото тяло и съзнанието се простираше само върху този отпечатък, настъпи възможността за свобода.
Това е състоянието, което е дадено с 15-то след християнско столетие.
към текста >>
181.
17. Принципи 88-105
GA_26 Мистерията на Михаил
104. Постепенно с оттеглянето на духовно-душевно-живото от човешкото мислене, оживява собствената воля на човека;
свобод
а
та става възможна.
104. Постепенно с оттеглянето на духовно-душевно-живото от човешкото мислене, оживява собствената воля на човека; свободата става възможна.
към текста >>
182.
18. ІV. Задачата на Михаел в сферата на Ариман
GA_26 Мистерията на Михаил
Обаче човекът не можеше да стигне до развитието на
свобод
ната воля по друг начин освен благодарение на това, че навлезе в една сфера, в която първоначално свързаните с него божествено-духовни Същества не живееха.
Влиянието на Ариман върху човека в този миров слой е възможно и може да действува опустошително за това, защото в този слой родственото на човека божествено действие е умряло.
Обаче човекът не можеше да стигне до развитието на свободната воля по друг начин освен благодарение на това, че навлезе в една сфера, в която първоначално свързаните с него божествено-духовни Същества не живееха.
към текста >>
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата
свобод
а
: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества.
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества.
към текста >>
То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно
свобод
но същество.
В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие.
То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество.
към текста >>
Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по
свобод
а
, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат.
Изследователят на духовния свят трябва да обърне днес вниманието на човечеството върху духовния факт, че Михаел е поел духовното ръководство на работите на човечеството.
Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по свобода, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат.
към текста >>
183.
19. Принципи 106-108
GA_26 Мистерията на Михаил
107. Как от този момент на мировото развитие Михаел само показва своя път, така щото човекът може да хване този път по
свобод
а
, това различава настоящото ръководство на Михаела от всички предишни ръководства на Архангелите, даже и от всички предишни ръководства на самия Михаел.
107. Как от този момент на мировото развитие Михаел само показва своя път, така щото човекът може да хване този път по свобода, това различава настоящото ръководство на Михаела от всички предишни ръководства на Архангелите, даже и от всички предишни ръководства на самия Михаел.
Тези ръководства действуваха в човека; те не само показваха своето действие, така щото тогава човекът не можеше да бъде свободен в своето действие.
към текста >>
Тези ръководства действуваха в човека; те не само показваха своето действие, така щото тогава човекът не можеше да бъде
свобод
ен в своето действие.
107. Как от този момент на мировото развитие Михаел само показва своя път, така щото човекът може да хване този път по свобода, това различава настоящото ръководство на Михаела от всички предишни ръководства на Архангелите, даже и от всички предишни ръководства на самия Михаел.
Тези ръководства действуваха в човека; те не само показваха своето действие, така щото тогава човекът не можеше да бъде свободен в своето действие.
към текста >>
184.
20. V. Опитностите и изживяванията на Михаел през време на изпълнението на неговата космическа мисия
GA_26 Мистерията на Михаил
Такива хора виждат, как в сферата на Ариман чрез образа на Михаел човекът трябва да бъде доведен до
свобод
а
от Ариман при Христа.
Онези хора, които виждат света непосредствено граничещ със сетивния и който е свръхсетивен свят /етерния свят, бел. на превод./, виждат Михаела и неговите сътрудници на работа в това, което биха искали да на правят за хората.
Такива хора виждат, как в сферата на Ариман чрез образа на Михаел човекът трябва да бъде доведен до свобода от Ариман при Христа.
Когато чрез своето виждане такива хора успяват да отворят сърцата и умовете и на други хора, за да има един кръг от хора, които да знаят, как сега Михаел живее между хората, тогава човечеството ще започне да чувствува с истинското съдържание празници на Михаела, на който душите ще могат да направят да оживее в тях силата на Михаела. Тогава ще действува като една реална сила между хората. Но човекът ще бъде свободен и въпреки това във вътрешното общение с Христа ще върви в своя духовен жизнен път през Космоса.
към текста >>
Но човекът ще бъде
свобод
ен и въпреки това във вътрешното общение с Христа ще върви в своя духовен жизнен път през Космоса.
Онези хора, които виждат света непосредствено граничещ със сетивния и който е свръхсетивен свят /етерния свят, бел. на превод./, виждат Михаела и неговите сътрудници на работа в това, което биха искали да на правят за хората. Такива хора виждат, как в сферата на Ариман чрез образа на Михаел човекът трябва да бъде доведен до свобода от Ариман при Христа. Когато чрез своето виждане такива хора успяват да отворят сърцата и умовете и на други хора, за да има един кръг от хора, които да знаят, как сега Михаел живее между хората, тогава човечеството ще започне да чувствува с истинското съдържание празници на Михаела, на който душите ще могат да направят да оживее в тях силата на Михаела. Тогава ще действува като една реална сила между хората.
Но човекът ще бъде свободен и въпреки това във вътрешното общение с Христа ще върви в своя духовен жизнен път през Космоса.
към текста >>
185.
21. Принципи 109-111
GA_26 Мистерията на Михаил
109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши загадката на човешката
свобод
а
, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек.
109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши загадката на човешката свобода, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек.
към текста >>
110. Защото "
свобод
а
та" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството.
110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството.
Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "свободата не е" /”не съществува"/. Обаче може да се намери едно противоречие между това, което е дадено по този начин фактически, и процесите в Космоса. В разглеждането на мисията на Михаел в Космоса това противоречие отпада.
към текста >>
Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "
свобод
а
та не е" /”не съществува"/.
110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството.
Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "свободата не е" /”не съществува"/.
Обаче може да се намери едно противоречие между това, което е дадено по този начин фактически, и процесите в Космоса. В разглеждането на мисията на Михаел в Космоса това противоречие отпада.
към текста >>
111. В моята "Философия на
свобод
а
та" ще се намери "
свобод
а
та" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази
свобод
а
" обосновано космически.
111. В моята "Философия на свободата" ще се намери "свободата" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази свобода" обосновано космически.
към текста >>
186.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Тази космическа Интелектуалност се намира в източника, от който произхожда човекът, и се яви живо всред човечеството в Христа, след като беше изчезнала от човека, за да може той да развие своята
свобод
а
.
Тази космическа Интелектуалност се намира в източника, от който произхожда човекът, и се яви живо всред човечеството в Христа, след като беше изчезнала от човека, за да може той да развие своята свобода.
към текста >>
187.
23. Принципи 112-114
GA_26 Мистерията на Михаил
114. Михаел е проникнат от стремежа да въплъти в човешко-космическо развитие отношението към Космоса, което е запазено в човека от времената, когато царуваше божествената Същност и нейното откровение той се стреми да постигне това по такъв начин чрез своя
свобод
но действуващ образец, щото това, което казва възгледът за природата, насочен само върху образа, върху формата на Божественото, да се влее в един по-висш, съобразен с духа възглед за природата.
114. Михаел е проникнат от стремежа да въплъти в човешко-космическо развитие отношението към Космоса, което е запазено в човека от времената, когато царуваше божествената Същност и нейното откровение той се стреми да постигне това по такъв начин чрез своя свободно действуващ образец, щото това, което казва възгледът за природата, насочен само върху образа, върху формата на Божественото, да се влее в един по-висш, съобразен с духа възглед за природата.
Този възглед наистина ще съществува в човека; но той ще бъде именно едно човешко преживяване на божественото отношение към космоса през време на първите два етапа на космическото развитие. По този начин Антропософията не отрича възгледа за природата, който хората имат в настоящата епоха на развитие на съзнателната душа; обаче тя го допълва с един такъв възглед, който може да достави погледът на духовното око.
към текста >>
188.
24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Да се внесе в този свят действителен морален живот, за целта са необходими моралните импулси, моралните подтици, които аз описвам в книгата "Философия на
свобод
а
та".
Да погледне човек с познание в този свят, това значи да има пред себе си форми, които навсякъде говорят ясно за Божественото. Но ако не се подава на никаква илюзия, човек не намира в тези форми саможивеещо божествено Битие. И той не ще трябва да хвърли такъв поглед само в областта на познанието на света. В това познание най-ясно се изявява конфигурацията на света, който днес заобикаля човека. Обаче много по-съществено за всекидневния живот са чувствуването, воленето, работата в един свят в своя строеж наистина е чувствуван като божествен, но не може да бъде изпитван като божествено-оживен.
Да се внесе в този свят действителен морален живот, за целта са необходими моралните импулси, моралните подтици, които аз описвам в книгата "Философия на свободата".
към текста >>
Така в бъдеще могат да стоят едно до друго изживяването на Михаела и изживяването на Христа; благодарение на това човекът ще намери своя правилен път на
свобод
а
та между луциферическото заблуждение в илюзиите на мисленето и на живота и ариманическата съблазън на бъдещи форми на живот, които задоволяват неговото високомерие, но не могат да бъдат негови настоящи форми.
Така в бъдеще могат да стоят едно до друго изживяването на Михаела и изживяването на Христа; благодарение на това човекът ще намери своя правилен път на свободата между луциферическото заблуждение в илюзиите на мисленето и на живота и ариманическата съблазън на бъдещи форми на живот, които задоволяват неговото високомерие, но не могат да бъдат негови настоящи форми.
към текста >>
189.
26. VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
НА
СВОБОД
А
ТА НА ЧОВЕКА
НА СВОБОДАТА НА ЧОВЕКА
към текста >>
Когато чрез духовното изживяване се издигнем до действието на Михаела в настоящето, ние намираме възможност да хвърлим светлина върху космическата същност на
свобод
а
та от гледището на Духовната наука.
Когато чрез духовното изживяване се издигнем до действието на Михаела в настоящето, ние намираме възможност да хвърлим светлина върху космическата същност на свободата от гледището на Духовната наука.
към текста >>
Това не се отнася към моята "Философия на
свобод
а
та".
Това не се отнася към моята "Философия на свободата".
Тази "Философия на свободата" произхожда от самите чисто човешки познавателни способности, когато тези способности могат да проникнат в полето на духа. Тогава, за да познаем това, което се познава в такъв случай, ние не се нуждаем още да вървим в съгласие със същества от други светове. Обаче можем да кажем, че "Философията на свободата" ни подготвя да познаем относно свободата това, което може да бъде изпитание в едно духовно задружно ходене с Михаела. А това е следното.
към текста >>
Тази "Философия на
свобод
а
та" произхожда от самите чисто човешки познавателни способности, когато тези способности могат да проникнат в полето на духа.
Това не се отнася към моята "Философия на свободата".
Тази "Философия на свободата" произхожда от самите чисто човешки познавателни способности, когато тези способности могат да проникнат в полето на духа.
Тогава, за да познаем това, което се познава в такъв случай, ние не се нуждаем още да вървим в съгласие със същества от други светове. Обаче можем да кажем, че "Философията на свободата" ни подготвя да познаем относно свободата това, което може да бъде изпитание в едно духовно задружно ходене с Михаела. А това е следното.
към текста >>
Обаче можем да кажем, че "Философията на
свобод
а
та" ни подготвя да познаем относно
свобод
а
та това, което може да бъде изпитание в едно духовно задружно ходене с Михаела.
Това не се отнася към моята "Философия на свободата". Тази "Философия на свободата" произхожда от самите чисто човешки познавателни способности, когато тези способности могат да проникнат в полето на духа. Тогава, за да познаем това, което се познава в такъв случай, ние не се нуждаем още да вървим в съгласие със същества от други светове.
Обаче можем да кажем, че "Философията на свободата" ни подготвя да познаем относно свободата това, което може да бъде изпитание в едно духовно задружно ходене с Михаела.
А това е следното.
към текста >>
Ако в човешката деятелност трябва действително да живее
свобод
а
, тогава това, което се върши в нейната светлина, не трябва да зависи по някакъв начин от човешката физическа и етерна организация.
Ако в човешката деятелност трябва действително да живее свобода, тогава това, което се върши в нейната светлина, не трябва да зависи по някакъв начин от човешката физическа и етерна организация.
"свободното действие" може да бъде извършено само изхождайки от Аза; и със свободното действие на "Аза" трябва да може да сътрепти астралното, за да може то да го пренесе върху физическото и етерното тяло.
към текста >>
"
свобод
ното действие" може да бъде извършено само изхождайки от Аза; и със
свобод
ното действие на "Аза" трябва да може да сътрепти астралното, за да може то да го пренесе върху физическото и етерното тяло.
Ако в човешката деятелност трябва действително да живее свобода, тогава това, което се върши в нейната светлина, не трябва да зависи по някакъв начин от човешката физическа и етерна организация.
"свободното действие" може да бъде извършено само изхождайки от Аза; и със свободното действие на "Аза" трябва да може да сътрепти астралното, за да може то да го пренесе върху физическото и етерното тяло.
към текста >>
-Това, което човек изживява в
свобод
а
, не трябва също да действува по някакъв начин върху етерното и физическото тяло.
Обаче това е само едната страна на въпроса. Другата страна става прозрачна именно във връзка с мисията на Михаела.
-Това, което човек изживява в свобода, не трябва също да действува по някакъв начин върху етерното и физическото тяло.
Ако би се случило това, човекът би трябвало да излезе вън от това, което той станал в етапите на неговото развитие под влиянието на божествено-духовната същност и на божествено-духовното откровение.
към текста >>
Обаче в човешкото същество то не трябва да действува заедно с това, което живее в елементите на
свобод
а
та.
Онова, което човек изживява чрез това, което е само божествено-духовно произведение в заобикалящия го свят, трябва да има влияние само върху неговото духовно естество /върху неговия Аз/. Върху неговата физическа и етерна организация може да действува само това, може да има влияние само това, което в потока на развитието е едно продължение на онези сили, които са имали своето начало в същността и откровението на Божествено-духовното, но не в окръжаващия го свят, а вътре в неговото същество.
Обаче в човешкото същество то не трябва да действува заедно с това, което живее в елементите на свободата.
към текста >>
Върху човека действува възвисяващо, когато види, как чрез Михаел човешкото същество е повдигнато в духовната среда, докато през това време несъзнателно, подсъзнателното, които се развиват под сферата на
свобод
а
, все по-дълбоко се срастват с материалното.
Върху човека действува възвисяващо, когато види, как чрез Михаел човешкото същество е повдигнато в духовната среда, докато през това време несъзнателно, подсъзнателното, които се развиват под сферата на свобода, все по-дълбоко се срастват с материалното.
към текста >>
Следователно, за да може да изживява импулсите на
свобод
а
та, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество.
Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество.
Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода. За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така. За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
към текста >>
Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в
свобод
а
.
Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество.
Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода.
За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така. За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
към текста >>
За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в
свобод
а
е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така.
Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество. Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода.
За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така.
За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
към текста >>
За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по
свобод
а
: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество. Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода. За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така.
За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
към текста >>
В деятелността на Христа сред земното развитие се намират сили, от които човекът се нуждае при своята дейност по
свобод
а
за компенсиране на подтиснатите природни импулси.
В деятелността на Христа сред земното развитие се намират сили, от които човекът се нуждае при своята дейност по свобода за компенсиране на подтиснатите природни импулси.
Само че тогава човек трябва действително да доведе своята душа до там, че да живее с Христа, за което съжителство с Христа вече говорихме в тези съобщения във връзка с мисията на Михаел.
към текста >>
Божествено-духовното битие от прадревни времена трябваше, за постигане на
свобод
а
та, да се доведе в области, в които то не можеше да остане при тебе, но в които то ти даде Христа, за да ти дадат неговите сили като
свобод
ен човек това, което в прадревни времена божествено-духовното битие ти даде по пътя на природата, който път на природата беше тогава едновременно духовният път.
Той ще се чувствува проникнат от "духовната топлина", когато изживява в "себе си Христа". И чувствувайки себе си в това проникване, ще каже: тази топлина освобождава твоето човешко същество от връзките на космоса, в които то не трябва да остане.
Божествено-духовното битие от прадревни времена трябваше, за постигане на свободата, да се доведе в области, в които то не можеше да остане при тебе, но в които то ти даде Христа, за да ти дадат неговите сили като свободен човек това, което в прадревни времена божествено-духовното битие ти даде по пътя на природата, който път на природата беше тогава едновременно духовният път.
Тази топлина те води отново при божественото, от което произхождаш.
към текста >>
Човекът ще може да се почувствува изцяло в своята човешка същност, когато опознае себе си като
свобод
на индивидуалност.
Така ще бъде и с духовната светлина.
Човекът ще може да се почувствува изцяло в своята човешка същност, когато опознае себе си като свободна индивидуалност.
Обаче с това все пак е свързано едно затъмнение. Божествено-Духовното от прадревни времена не свети вече. В светлината, която Христос донася на човешкия Аз, отново е налице първичната светлина. При такова съжителство в Христа цялата душа може да бъде озарена като от Слънце от изпълващата я с блаженство мисъл: прадревната великолепна божествена светлина е отново тук; тя свети, въпреки че нейното светене не е от природно естество. И в настоящото време човекът ще се съедини с духовните космически си ли на Светлината от миналото, в което минало той не беше още една свободна индивидуалност.
към текста >>
И в настоящото време човекът ще се съедини с духовните космически си ли на Светлината от миналото, в което минало той не беше още една
свобод
на индивидуалност.
Човекът ще може да се почувствува изцяло в своята човешка същност, когато опознае себе си като свободна индивидуалност. Обаче с това все пак е свързано едно затъмнение. Божествено-Духовното от прадревни времена не свети вече. В светлината, която Христос донася на човешкия Аз, отново е налице първичната светлина. При такова съжителство в Христа цялата душа може да бъде озарена като от Слънце от изпълващата я с блаженство мисъл: прадревната великолепна божествена светлина е отново тук; тя свети, въпреки че нейното светене не е от природно естество.
И в настоящото време човекът ще се съедини с духовните космически си ли на Светлината от миналото, в което минало той не беше още една свободна индивидуалност.
И на тази светлина той ще може да намери пътищата, които правилно водят неговото човешко същество, когато в душата си се съедини с пълно разбиране с мисията на Михаел.
към текста >>
Тогава и духовната Топлина човекът да чувствува онзи Импулс, който така го пренася в неговото космическо бъдеще, че може да остане на първичните дарове на своите божествено-духовни Същества, въпреки че се е развил до една
свобод
на индивидуалност в техните светове.
Тогава и духовната Топлина човекът да чувствува онзи Импулс, който така го пренася в неговото космическо бъдеще, че може да остане на първичните дарове на своите божествено-духовни Същества, въпреки че се е развил до една свободна индивидуалност в техните светове.
И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с Боговете на своя произход.
към текста >>
И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като
свобод
ен човек с Боговете на своя произход.
Тогава и духовната Топлина човекът да чувствува онзи Импулс, който така го пренася в неговото космическо бъдеще, че може да остане на първичните дарове на своите божествено-духовни Същества, въпреки че се е развил до една свободна индивидуалност в техните светове.
И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с Боговете на своя произход.
към текста >>
Да иска човек да постоянствува в първичното битие, да иска да запази първоначалната, наивна царуваща в човека доброта на Боговете и да се страхува да използува напълно
свобод
а
та, това води в този свят на настоящето време, в което всичко е заложено върху развитието на неговата
свобод
а
, това води, казвам, до Луцифер, който иска да знае този настоящ свят отречен.
Да иска човек да постоянствува в първичното битие, да иска да запази първоначалната, наивна царуваща в човека доброта на Боговете и да се страхува да използува напълно свободата, това води в този свят на настоящето време, в което всичко е заложено върху развитието на неговата свобода, това води, казвам, до Луцифер, който иска да знае този настоящ свят отречен.
към текста >>
Да се отдаде човек на настоящето битие, да иска да остави да царува само постижимата сега за интелекта природност на световете, която се отнася неутрално към доброто, и да иска да изживява употребата на
свобод
а
та само в интелекта, тогава в този свят на настоящото, в който развитието трябва да бъде продължено в по-дълбоки области на душата, понеже в по-горните области царува
свобод
а
та, това води човек при Ариман, който иска да знае този свят на настоящето превърнат изцяло в един космос на интелектуалната същност.
Да се отдаде човек на настоящето битие, да иска да остави да царува само постижимата сега за интелекта природност на световете, която се отнася неутрално към доброто, и да иска да изживява употребата на свободата само в интелекта, тогава в този свят на настоящото, в който развитието трябва да бъде продължено в по-дълбоки области на душата, понеже в по-горните области царува свободата, това води човек при Ариман, който иска да знае този свят на настоящето превърнат изцяло в един космос на интелектуалната същност.
към текста >>
190.
27. Принципи 118-120
GA_26 Мистерията на Михаил
/Във връзка с предидущото изложение за мисията на Михаел в епохата на
свобод
а
та на човека/
/Във връзка с предидущото изложение за мисията на Михаел в епохата на свободата на човека/
към текста >>
118. Едно
свобод
но действие може да бъде само онова, при което не съдействува никакъв природен процес вътре в човека или вън от него.
118. Едно свободно действие може да бъде само онова, при което не съдействува никакъв природен процес вътре в човека или вън от него.
към текста >>
119. Срещу това стои като полярна противоположност фактът, че при
свобод
ното действие на човешката индивидуалност в тази последната се подтиска един природен процес, който би бил налице при не
свобод
ното действие и би дал на човешката същество неговата форма, определена предварително от Космоса.
119. Срещу това стои като полярна противоположност фактът, че при свободното действие на човешката индивидуалност в тази последната се подтиска един природен процес, който би бил налице при несвободното действие и би дал на човешката същество неговата форма, определена предварително от Космоса.
към текста >>
191.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
Когато човек търси
свобод
а
та, без пристъп на егоизма, когато за него
свобод
а
та се превръща в чиста любов към действието, което трябва да бъде изпълнено, тогава той има възможност да се приближи до Михаел; когато иска да действува по
свобод
а
при развиване на егоизма, когато за него
свобод
а
та се превръща в гордото чувство, да изяви себе си в действието, тогава той се намира пред опасност да попадне в областта на Ариман.
Ето пък, напротив, имагинация на Ариман: в своя ход той би искал да завладее пространство то от времето; той има тъмнина около себе си, в която праща лъчите на своята собствена светлина. Той има толкова по-силен мраз около себе си, колкото повече достига то своите цели; той се движи като един свят, който изцяло се свива в едно същество, неговото собствено, като утвърждава самия себе си чрез отричането на света; той се движи, като че води със себе си злокобните сили на тъмните пещери на земята.
Когато човек търси свободата, без пристъп на егоизма, когато за него свободата се превръща в чиста любов към действието, което трябва да бъде изпълнено, тогава той има възможност да се приближи до Михаел; когато иска да действува по свобода при развиване на егоизма, когато за него свободата се превръща в гордото чувство, да изяви себе си в действието, тогава той се намира пред опасност да попадне в областта на Ариман.
към текста >>
Когато човек се чувствува като
свобод
но същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той мисли наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат мислите като цели.
Когато човек се чувствува като свободно същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той мисли наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат мислите като цели.
Човекът става все повече човек, като става израз на света; той намира себе си, като не търси себе си, а се съединява в любов със света проявявайки своята воля.
към текста >>
Когато развивайки своята
свобод
а
човек изпада в съблазните на Ариман, той бива въвлечен в Интелектуалността като в един духовен автоматизъм, в който той е само едно звено, а не вече самият Той.
Когато развивайки своята свобода човек изпада в съблазните на Ариман, той бива въвлечен в Интелектуалността като в един духовен автоматизъм, в който той е само едно звено, а не вече самият Той.
Цялото негово мислене се превръща в едно изживяване на главата; но главата отделя мисленето от изживява нето на сърцето и от собствения волев живот и угасва собственото битие. Човекът все по вече изгубва от своя вътрешен човешки израз като същество, като става израз на собственото битие; той изгубва себе си, като търси себе си; той се откъсва от света, на който отказва своята любов; обаче човек живее себе си истински, когато люби света.
към текста >>
192.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Трябва само да се помисли, какви духовни последствия са се родили от това създаване и основаване на литературата в Европа, и ще се види, че това събитие не можа да се прояви по един
свобод
ен начин, а се падна в една бъркотия създадена от войната.
Между 1339 и 1453 година се разпалва между Франция и Англия една война, която трае повече от сто години и внася голямо объркване. В това объркване, което води своя произход от едно неблагоприятно за човешкото развитие духовно течение, са възпрепятствувани събития, които иначе биха внесли по-бързо Съзнателната душа в човечеството, ако не биха съществували тези препятствия. Чосър /починал в 1400 година/ беше създал английската литература.
Трябва само да се помисли, какви духовни последствия са се родили от това създаване и основаване на литературата в Европа, и ще се види, че това събитие не можа да се прояви по един свободен начин, а се падна в една бъркотия създадена от войната.
Към това се прибавя, че още от по-рано в Англия беше започнало онова политическо мислене, което може да получи своя истински израз чрез Съзнателната душа /1215 г./. По-нататъшното развитие на това събитие също се падна в объркаността и пречките създадени от войната.
към текста >>
193.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Благодарение на това, че изпълняваха така в обикновения смисъл и с любов своите задължения към земното, те можеха да обърнат
свобод
но вътрешността на своето човешко същество към горепосочената духовна област.
Те се стремяха да добият правото за това смело духовно начинание благодарение на това, че външно в живота по отношение на тяхната професия, а и иначе се държаха така, че не можеше да се забележи разликата в тяхното съществуване с това на другите хора.
Благодарение на това, че изпълняваха така в обикновения смисъл и с любов своите задължения към земното, те можеха да обърнат свободно вътрешността на своето човешко същество към горепосочената духовна област.
Това, което те направиха в тази насока, беше тяхна работа и работа на онези, с които "тайно" се свързаха. Отначало светът съвсем не беше засегнат от този духовен стремеж по отношение на това, което ставаше във физическата област. Но всичко това беше необходимост, за да доведе душите в необходимата връзка със света на Михаела. Не се касаеше за "тайни общества"в никакъв лош смисъл, нито за нещо, което търси скришното, понеже се страхува от светлина та на деня. Напротив касаеше се да се съберат хора, които в това събиране се убеждават, че, който принадлежи към тях, има едно правилно съзнание за мисията на Михаел.
към текста >>
194.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
Мощно звучат думите, които Гьоте е произнесъл, когато е охарактеризирал действието на Винкелман в една хубава книга: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той се чувствува в света като едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му позволява едно чисто,
свобод
но очарование; тогава вселената, ако тя би могла да чувствува самата себе си, като постигнала своя та цел, би възникнала и би се удивлявала на върха на своето собствено развитие.
Други личности се стремят с повече вътрешно-художествената сила да почувствуват природата и човека като едно цяло.
Мощно звучат думите, които Гьоте е произнесъл, когато е охарактеризирал действието на Винкелман в една хубава книга: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той се чувствува в света като едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му позволява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би могла да чувствува самата себе си, като постигнала своя та цел, би възникнала и би се удивлявала на върха на своето собствено развитие.
"Това, което възбуждаше Лесинг в огъня на ду ха, което одушевяваше в Хердер великия поглед върху света: то звучи в тези думи на Гьоте. И цялото творчество на Гьоте е като едно всестранно откровение на тези негови думи. В своите "естетически писма" Шилер беше обрисувал идеалния човек, който така, както звучи в тези думи, носи вселената в себе си и я осъществява в социално обединение с други хора. Но от къде произхожда този образ на човека? Той блести като утринно Слънце над пролетта на Земята.
към текста >>
195.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Обаче за космическото настояще това, което някога е било
свобод
но движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно. Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете.
Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите. Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
За Старата епоха съчетанието на звездите и тяхното движение не биха могли да бъдат "изчислени", защото те бяха израз на
свобод
ната Интелигентност и на
свобод
ната Воля на божествено-духовни Същества.
За Старата епоха съчетанието на звездите и тяхното движение не биха могли да бъдат "изчислени", защото те бяха израз на свободната Интелигентност и на свободната Воля на божествено-духовни Същества.
В бъдеще те отново не ще бъдат изчисляеми.
към текста >>
Само в тази Средна епоха са дадени условията, при които човечеството може да напредне от едно тъпо съзнание към едно ясно,
свобод
но себесъзнание, към собствена интелигентност /разум/ и
свобод
на воля.
Само в тази Средна епоха са дадени условията, при които човечеството може да напредне от едно тъпо съзнание към едно ясно, свободно себесъзнание, към собствена интелигентност /разум/ и свободна воля.
към текста >>
И в това, което отделено от Божествено-Духовното като човешко духовно, става история, хората могат да изживеят
свобод
ната интелигентност в
свобод
на воля.
Както вече посочих, в своето съзнание хората трудно изоставят старите светогледи, в които те си представят Боговете и човеците действуващи заедно. -Така "същинската земна история" съществува едва от развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа Човекът още "мисли" в смисъла на това, което е било. Едвам там, където се развиват първите зародиши на Съзнателната душа, те започват да насочват своя поглед върху "същинската история".
И в това, което отделено от Божествено-Духовното като човешко духовно, става история, хората могат да изживеят свободната интелигентност в свободна воля.
към текста >>
Така протича мировото развитие, в което е вплетен човекът, така протича то между на пълно изчисляемото и действието на
свобод
ната интелигентност и
свобод
ната воля.
Така протича мировото развитие, в което е вплетен човекът, така протича то между на пълно изчисляемото и действието на свободната интелигентност и свободната воля.
Във всички междинни отсенки на задружното действие на двете се изразява мировото развитие, мировия процес.
към текста >>
Човекът прекарва своя живот между раждането и смъртта така, че в това, което е изчисляемо, е създадена телесната основа за развитието на вътрешното, неизчисляемо духовно-душевно
свобод
но естество.
Човекът прекарва своя живот между раждането и смъртта така, че в това, което е изчисляемо, е създадена телесната основа за развитието на вътрешното, неизчисляемо духовно-душевно свободно естество.
Неговият живот между смъртта и едно ново раждане протича в областта на неизчисляемото, но така, че там като във "вътрешността" на духовно-душевното битие изчисляемото се разгръща под формата на мисли. Изхождайки от това изчисляемо, той става чрез това строител на своя бъдещ земен живот.
към текста >>
Този стремеж на Луцифер е подходящ за мировия ред в областите, в които трябва да царува
свобод
ното ставане на събитията.
Този стремеж на Луцифер е подходящ за мировия ред в областите, в които трябва да царува свободното ставане на събитията.
И там Луцифер е правоспособният духовен помагач на развитието на човечеството. Без негова помощ не би могло да се влее свобода в духовно-душевното естество на човека, което се изгражда на основата на изчислимото телесно естество. Обаче Луцифер би искал да разпростре този стремеж върху целия Космос. И там неговата дейност се превръща в борба против божествено-духовни я ред, към който човекът принадлежи първоначално.
към текста >>
Без негова помощ не би могло да се влее
свобод
а
в духовно-душевното естество на човека, което се изгражда на основата на изчислимото телесно естество.
Този стремеж на Луцифер е подходящ за мировия ред в областите, в които трябва да царува свободното ставане на събитията. И там Луцифер е правоспособният духовен помагач на развитието на човечеството.
Без негова помощ не би могло да се влее свобода в духовно-душевното естество на човека, което се изгражда на основата на изчислимото телесно естество.
Обаче Луцифер би искал да разпростре този стремеж върху целия Космос. И там неговата дейност се превръща в борба против божествено-духовни я ред, към който човекът принадлежи първоначално.
към текста >>
Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена
свобод
на Интелигентност /Разум/ и съвършена
свобод
на Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, не
свобод
ното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като
свобод
но същество.
По друг начин стоят в света ариманическите същества. Те са пълната противоположност на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан от самото начало.
Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество.
И в Космоса те са свързани с Любов с всичко изчислимо, с мировата Мисъл. Тази Любов се различава от тях през Вселената.
към текста >>
В пълна противоположност към това живее в алчното желание на ариманическите същества студената омраза към всичко, което се развива в
свобод
а
.
В пълна противоположност към това живее в алчното желание на ариманическите същества студената омраза към всичко, което се развива в свобода.
Стремежът на Ариман е насочен към целта, да направи от това, което той прави да се разлива от Земята в мировото пространство, една космическа машина. Неговият идеал е "единствено" "мярка, число и тегло". Той бе призван в Космоса служещ на развитието на човека затова, защото трябваше да бъде развито "мярка, число и тегло", което е в негова област.
към текста >>
Явяването на тази настъпваща ежегодно божествена Любов е времето на възпоменанието, когато
свобод
ният божествен Елемент навлезе с Христа в изчислимия земен Елемент.
Явяването на тази настъпваща ежегодно божествена Любов е времето на възпоменанието, когато свободният божествен Елемент навлезе с Христа в изчислимия земен Елемент.
Христос действува в пълна свобода в изчислимото; така той обезвредява това, което желае само изчисляемото, ариманическото.
към текста >>
Христос действува в пълна
свобод
а
в изчислимото; така той обезвредява това, което желае само изчисляемото, ариманическото.
Явяването на тази настъпваща ежегодно божествена Любов е времето на възпоменанието, когато свободният божествен Елемент навлезе с Христа в изчислимия земен Елемент.
Христос действува в пълна свобода в изчислимото; така той обезвредява това, което желае само изчисляемото, ариманическото.
към текста >>
Събитието на Голгота е
свобод
ното космическо дело на любовта сред земната История; то е разбираемо също само за любовта, която човек донася за това разбиране.
Събитието на Голгота е свободното космическо дело на любовта сред земната История; то е разбираемо също само за любовта, която човек донася за това разбиране.
към текста >>
196.
41. Принципи 140-143
GA_26 Мистерията на Михаил
141. Тези космически процеси се разпадат понастоящем на "неизчисляемото" действие на божествено-духовните Същества, които творят по
свобод
на Интелигентност и по
свобод
на Воля, и на "изчисляемите" процеси на мировото Тяло.
141. Тези космически процеси се разпадат понастоящем на "неизчисляемото" действие на божествено-духовните Същества, които творят по свободна Интелигентност и по свободна Воля, и на "изчисляемите" процеси на мировото Тяло.
към текста >>
142. Против изчисляемото на мировото Тяло застават луциферическите същества, а против това, което твори по
свобод
на Интелигентност и
свобод
на Воля ариманическите същества.
142. Против изчисляемото на мировото Тяло застават луциферическите същества, а против това, което твори по свободна Интелигентност и свободна Воля ариманическите същества.
към текста >>
143. Тайната на Голгота е едно
свобод
но космическо дело, което произтича от мировата Любов и може да бъде обхванато само чрез човешката любов.
143. Тайната на Голгота е едно свободно космическо дело, което произтича от мировата Любов и може да бъде обхванато само чрез човешката любов.
към текста >>
197.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Че човекът може да застане в изправено положение в отношенията на земното притегляне, че в тези отношения на земната притегателна сила може да запази равновесие при
свобод
но движение, че може да изтръгне своите ръце и крака от притегателната сила и да ги използува
свобод
но, това и още други неща, които са вътрешно естество, но все пак съставляват неговата форма: всичко това човек дължи на това творение на йерархията на Архаите.
Че човекът може да застане в изправено положение в отношенията на земното притегляне, че в тези отношения на земната притегателна сила може да запази равновесие при свободно движение, че може да изтръгне своите ръце и крака от притегателната сила и да ги използува свободно, това и още други неща, които са вътрешно естество, но все пак съставляват неговата форма: всичко това човек дължи на това творение на йерархията на Архаите.
Всичко това се подготвя в живота, който и за този период може да се нарече живот между смъртта и идно ново раждане. То се подготвя тук така, че после в третия период, който е нашият настоящ период, през времето между смъртта и едно ново раждане човекът има способността сам да работи в създаването на своята форма за неговото земно съществуване.
към текста >>
198.
45. Принципи 147-149
GA_26 Мистерията на Михаил
148. Така Архаите подготвят човешкото същество да може по-късно да развие
свобод
но себесъзнание; защото това
свобод
но себесъзнание може да бъде развито само в същества, които могат да го проявят от един вътрешен подтик на душата чрез формите, която е създадено тук.
148. Така Архаите подготвят човешкото същество да може по-късно да развие свободно себесъзнание; защото това свободно себесъзнание може да бъде развито само в същества, които могат да го проявят от един вътрешен подтик на душата чрез формите, която е създадено тук.
към текста >>
199.
46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане?
GA_26 Мистерията на Михаил
Благодарение на това в човека бе вложен зародишът на пълното себесъзнание и на
свобод
ната воля.
Благодарение на това в човека бе вложен зародишът на пълното себесъзнание и на свободната воля.
Въпреки че ариманическите същества мразят свободната воля, те произвеждат в човека такова въздействие, че го откъсват от неговия божествено-духовен свят и чрез това влагат в него зародишната заложба на свободната воля.
към текста >>
Въпреки че ариманическите същества мразят
свобод
ната воля, те произвеждат в човека такова въздействие, че го откъсват от неговия божествено-духовен свят и чрез това влагат в него зародишната заложба на
свобод
ната воля.
Благодарение на това в човека бе вложен зародишът на пълното себесъзнание и на свободната воля.
Въпреки че ариманическите същества мразят свободната воля, те произвеждат в човека такова въздействие, че го откъсват от неговия божествено-духовен свят и чрез това влагат в него зародишната заложба на свободната воля.
към текста >>
Тази воля бе надарена с един стремеж към
свобод
а
, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно.
Както чрез Луцифер в човека бе разместено мисленето, така чрез Ариман бе разместена волята.
Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно.
Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода. В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време. Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода. Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост. И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
Тази
свобод
а
не е никаква действителна
свобод
а
, а илюзията на
свобод
а
.
Както чрез Луцифер в човека бе разместено мисленето, така чрез Ариман бе разместена волята. Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно.
Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода.
В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време. Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода. Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост. И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
В тази илюзия на
свобод
а
та живя човечество то дълго време.
Както чрез Луцифер в човека бе разместено мисленето, така чрез Ариман бе разместена волята. Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно. Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода.
В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време.
Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода. Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост. И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за
свобод
а
.
Както чрез Луцифер в човека бе разместено мисленето, така чрез Ариман бе разместена волята. Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно. Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода. В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време.
Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода.
Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост. И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е
свобод
ен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост.
Както чрез Луцифер в човека бе разместено мисленето, така чрез Ариман бе разместена волята. Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно. Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода. В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време. Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода.
Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост.
И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската
свобод
а
, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на
свобод
а
та.
Тази воля бе надарена с един стремеж към свобода, в която човек трябва да навлезе едвам по-късно. Тази свобода не е никаква действителна свобода, а илюзията на свобода. В тази илюзия на свободата живя човечество то дълго време. Това не му даде никаква възможност да развие по духовно-съобразен начин идеята за свобода. Хората се колебаеха насам и натам между мненията, че човекът е свободен, или също, че той е вплетен в една скована необходимост.
И когато после с изгряването на епохата на Съзнателната душа дойде истинската свобода, хората не можеха да я познаят, понеже отдавна познанието беше вплетено в илюзията на свободата.
към текста >>
200.
48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса?
GA_26 Мистерията на Михаил
Мислителните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за
свобод
ното човешко себесъзнание.
Сред този покълващ живот прекарва човекът своето земно съществуване. Той взема участие както в този покълващ живот, така и в умрелия живот. От умрелия живот той има своите мислителни сили. Докато в миналото тези мислителни сили идваха от още живия Макрокосмос, те не бяха основа на себесъзнателния човек. Те живееха като растежни сили в човека, който още нямаше никакво себесъзнание.
Мислителните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за свободното човешко себесъзнание.
Те трябва да бъдат за себе си с умрелия Макрокосмос мъртвите сенки на нещо живо от космическа древност.
към текста >>
Те са пронизани от струите на тези сенки и в пронизването на развиващата се
свобод
на мисъл в покълващата земна същност живее пълното,
свобод
но човешко себесъзнание в епохата на Съзнателната душа в човека
От друга страна човекът взема участие в покълващите сили на Земята. От тези покълващи сили произхождат силите на неговата воля. Те са живот, но затова пък човекът не взема участие в тяхната същност със своето себесъзнание. В човешкото същество те изпращат своите лъчи в мислите-сенки.
Те са пронизани от струите на тези сенки и в пронизването на развиващата се свободна мисъл в покълващата земна същност живее пълното, свободно човешко себесъзнание в епохата на Съзнателната душа в човека
към текста >>
201.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда
свобод
но нарушаващото себесъзнание.
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание.
В това себесъзнание живее "Азът".
към текста >>
Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на
свобод
ния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на
свобод
ната воля.
Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание. В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят. Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество.
Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля.
към текста >>
Доколкото беше възможно във връзка с изложението, аз вече обърнах вниманието в моята книга "Философия на
свобод
а
та" върху тази вътрешна връзка между мислене и мирова действителност.
Доколкото беше възможно във връзка с изложението, аз вече обърнах вниманието в моята книга "Философия на свободата" върху тази вътрешна връзка между мислене и мирова действителност.
Това бе направено на онова място, където говоря за това, че един мост води от дълбините на мислещия Аз до дълбините на природната действителност. За обикновеното съзнание сънят действува заличаващ съзнание то затова, защото той води в покълващия живот на Земята, който се разраства в развиващия се Макрокосмос. Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса.
към текста >>
Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до
свобод
ното себесъзнание.
Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до свободното себесъзнание.
В състоянието на сън той отново се съединява с битието на света.
към текста >>
202.
51. Принципи 156-158
GA_26 Мистерията на Михаил
156. За да изживее себе си в пълно,
свобод
но себесъзнание в будното състояние, човекът трябва да се откаже от изживяването на истинската форма на действителността в неговото собствено съществувание и в съществуването на природата.
156. За да изживее себе си в пълно, свободно себесъзнание в будното състояние, човекът трябва да се откаже от изживяването на истинската форма на действителността в неговото собствено съществувание и в съществуването на природата.
Той се издига от морето на тази действителност, за да може в мислите-сенки да превърне своя собствен Аз в действително собствено изживяване.
към текста >>
203.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание
свобод
но от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света.
Във вътрешността Божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ. И човекът възприема света от две страни: отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления. Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от Боговете сетивни впечатления. Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин.
Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света.
Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха.
към текста >>
204.
54. 13. Свободата на човека и епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
СВОБОД
А
ТА НА ЧОВЕКА И ЕПОХАТА НА МИХАЕЛ
СВОБОДАТА НА ЧОВЕКА И ЕПОХАТА НА МИХАЕЛ
към текста >>
В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на
свобод
а
та.
От едно мирово същество човекът е станал едно земно същество; той има заложби в себе си да стане едно мирово същество, след като в качеството на земно същество е станал той самият.
В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свобода та.
Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
към текста >>
Човекът става
свобод
ен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
От едно мирово същество човекът е станал едно земно същество; той има заложби в себе си да стане едно мирово същество, след като в качеството на земно същество е станал той самият. В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свобода та. Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него.
Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
към текста >>
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала
свобод
а
та за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило.
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило.
-Но когато в образуването на представите /мисленето/ човекът се освобождава от космоса, все пак в своя несъзнателен живот той е свързан със своите минали животи и с живота между смъртта и едно ново раждане. Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност. Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието.
към текста >>
Докато в настоящия Аз той изживява
свобод
а
та, неговият минал Аз го държи в битието.
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило. -Но когато в образуването на представите /мисленето/ човекът се освобождава от космоса, все пак в своя несъзнателен живот той е свързан със своите минали животи и с живота между смъртта и едно ново раждане. Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност.
Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието.
към текста >>
Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно
свобод
но същество.
Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно същество.
Действието на Михаел и Христовия Импулс правят този скок възможен.
към текста >>
205.
55. Принципи 162-164
GA_26 Мистерията на Михаил
/Във връзка с предидущото съзерцание върху
Свобод
а
та на човека и Епохата на Михаел/
/Във връзка с предидущото съзерцание върху Свободата на човека и Епохата на Михаел/
към текста >>
в пълна
свобод
а
спрямо света.
162. При образуването на представите/мисленето/ човекът живее със своята Съзнателна душа в битието, а в образа на битието, в небитието. Чрез това той е освободен от съизживяването в Космоса. Образите не принуждават. Само битието принуждава. Ако все пак човекът се направлява според образи, това става на пълно независимо от образите, т.е.
в пълна свобода спрямо света.
към текста >>
206.
58. Човекът в неговата макрокосмическа същност
GA_26 Мистерията на Михаил
Той не може да се повдигне сред тази заглушеност със своето
свобод
но, живеещо себе си мислене.
Можем да кажем, че в настоящата космическа епоха чувството на принадлежност към извънземния Космос у човека е така притъпено, че той не го забелязва в своето съзнание. И то е не само притъпено, но е заглушено от чувството на принадлежност към земното. Понеже човекът трябва да намери своето себесъзнание в земното, той така се сраства с него в началото на епохата на неговата Съзнателна душа, че то действува много по-силно, отколкото това е допустимо за правилното протичане на неговия душевен живот. Човекът е така да се каже заглушен от впечатленията на сетивния свят.
Той не може да се повдигне сред тази заглушеност със своето свободно, живеещо себе си мислене.
към текста >>
207.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
В ритмичния организъм човек изживява в едно
свобод
но уравновесяване своето земно човешко същество.
Човекът е едно копие на това битие на звездите и на Земята. В неговия мислителен организъм живее редът на звездите, в неговия организъм на обмяната на веществата и на крайниците живее земният хаос.
В ритмичния организъм човек изживява в едно свободно уравновесяване своето земно човешко същество.
към текста >>
208.
2. Защо се разболява човек?
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Духовното виждане намира освен астралното тяло един азов организъм, който се проявява психически
свобод
но в мисленето.
Но мисленето също има своята физическа основа в организма. При здравото състояние то е отделено от организма още повече отколкото чувствуването.
Духовното виждане намира освен астралното тяло един азов организъм, който се проявява психически свободно в мисленето.
Ако човек се потопява с този азов организъм интензивно в своето тяло, настъпва едно състояние, което прави наблюдението на собствения организъм подобно на това на външния свят. Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че мисълта в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго. За един човешки крайник това се явява тогава, когато той е парализиран. Тогава той става външен свят. Азовият организъм не е вече само леко свързан с крайника както при здравото състояние, така че в движението да може да се свърже с него и веднага отново да се отдели; той се потопява трайно в крайника и не може вече да се оттегли от него.
към текста >>
209.
6. Кръв и нерви
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Именно тази е причината, поради която мозъкът е носител на духовното действие на Аза, че в мозъка азовият организъм не е ангажиран в органическата физическа дейност, вследствие на което този азов организъм може да прояви своята дейност като такъв напълно
свобод
но.
Именно тази е причината, поради която мозъкът е носител на духовното действие на Аза, че в мозъка азовият организъм не е ангажиран в органическата физическа дейност, вследствие на което този азов организъм може да прояви своята дейност като такъв напълно свободно.
Напротив костния скелет е наистина съвършеният физически образ на азовия организъм; обаче там този организъм се изчерпва във физическото организиране, така че от него не остава вече нищо като духовна дейност. Ето защо процесите в костите са най-несъзнателните. Въглеродният двуокис, който е изхвърлян навън с дихателния процес, е още живо вещество в организма; той е обхванат от закотвената в средната нервна система астрална дейност и е изхвърлян навън. Онази част от въглеродния двуокис, която отива с обмяната на веществата в главата, се свързва там с калция и чрез това добива склонност да влезе в действията на азовия организъм. Чрез това възникналият по този начин калциев карбонат, под влиянието на вътрешно импулсираните от азовия организъм нерви на главата е насочен в пътя към образуването на костите.
към текста >>
210.
15. Метод на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
В една възраст, в която би трябвало да се развиват в
свобод
на психическа дейност, те трябва да се обърнат в една по-ранна възраст в много случаи даже в зародишната възраст и да съдействуват в образуването на физически и етерни форми, които би трябвало да са преминали в областта на физическия и етерен организъм; т.е.
Но същността на болестния процес се състои именно в това, че в организмът става нещо, което не се включва в неговата обща дейност. Такъв един процес има това общо с подобен процес на външната природа. Можем да кажем: когато вътре в организма се ражда един процес, който е подобен на един такъв на външната природа, настъпва заболяване. Един такъв процес може да обхване физическия или етерен организъм. Тогава или астралното тяло или Азът трябва да изпълнят една задача, която те иначе не изпълняват.
В една възраст, в която би трябвало да се развиват в свободна психическа дейност, те трябва да се обърнат в една по-ранна възраст в много случаи даже в зародишната възраст и да съдействуват в образуването на физически и етерни форми, които би трябвало да са преминали в областта на физическия и етерен организъм; т.е.
Които в началната възраст на човешкото същество са били обслужвани от астралното тяло и азовия организъм, обаче по-късно са били поети от физическия и етерен организъм. Защото всяко развитие на човешкия организъм почива на това, че първоначално общото изграждане на физическото и етерното тяло се получава от дейността на астралното тяло и на азовия организъм; с напредването на възрастта, обаче, астралната и азова дейност продължава във физическия и етерния организъм. Ако не вършат това, тогава в даден стадий на тяхното развитие астралното тяло и азовият организъм трябва да действуват по един начин, за който те не са вече подходящи в този стадий.
към текста >>
211.
Съдържание
GA_28 Моят жизнен път
X. Философия на
свобод
а
та
X. Философия на свободата
към текста >>
XXV. В „
Свобод
но литературно общество“; берлински театрален живот
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
към текста >>
212.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на
свобод
а
та“.
Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм.
Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“.
Идеята за свободата ще премине през целия му живот.
към текста >>
Идеята за
свобод
а
та ще премине през целия му живот.
Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм. Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“.
Идеята за свободата ще премине през целия му живот.
към текста >>
Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на
свобод
а
та“.
Публикациите на Щайнер върху съчиненията на Гьоте стават повод да бъде поканен в Архива му във Ваймар, за да бъде обработено и издадено наследството на немския поет и естественик. Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен. Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот. След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг.
Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“.
Само в свободното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието. Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа на света, който действа не зад сетивният свят, а вътре в него.
към текста >>
Само в
свобод
ното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието.
Публикациите на Щайнер върху съчиненията на Гьоте стават повод да бъде поканен в Архива му във Ваймар, за да бъде обработено и издадено наследството на немския поет и естественик. Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен. Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот. След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг. Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“.
Само в свободното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието.
Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа на света, който действа не зад сетивният свят, а вътре в него.
към текста >>
Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на
свобод
ното от сетивност мислене.
Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на свободното от сетивност мислене.
Тогава това действие е свободно и човекът също е свободно същество.
към текста >>
Тогава това действие е
свобод
но и човекът също е
свобод
но същество.
Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на свободното от сетивност мислене.
Тогава това действие е свободно и човекът също е свободно същество.
към текста >>
В Архива във Ваймар постъпва като
свобод
ен сътрудник, отговарящ за „морфологията“.
Завършва първата фаза от живота на Щайнер. Той е в 30-тата си година и правейки своята ретроспекция, вижда как съдбата го е водила така, че да не упражнява до този момент никаква външна „професия“.
В Архива във Ваймар постъпва като свободен сътрудник, отговарящ за „морфологията“.
към текста >>
После завършва своята „Философия на
свобод
а
та“, търсейки мнението на Едуард фон Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма.
Във Ваймар прекарва почти 7 години. Въпреки многото си контакти, Щайнер е душевно самотен. Той посещава другите, но те не могат да го посетят. Първоначално защитава доктората си в Росток, при проф. Хайнрих фон Щайн.
После завършва своята „Философия на свободата“, търсейки мнението на Едуард фон Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма.
Щайнер с удоволствие се потапя в душите и светогледите на обкръжението. Директорът на Архива е Зуфан, а с Херман Грим ги свързва фантазията, като извор на духовни откровения, но последният не достига до разбирането ѝ, а само до изживяването. Един дух на платонизъм се носи в Архива на Гьоте и Шилер. Запознава се както със съчиненията на Хекел, така и със самия Хекел – най-видния последовател на Дарвин. Щайнер забелязва двойнствеността в него, потапя се в неговата душевност, изживява миналата му инкарнация.
към текста >>
213.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
След което беше
свобод
ен за двадесет и четири часа.
Баща ми беше истински доброжелателен човек, но с такъв темперамент, който, особено когато беше още млад, можеше да изригне в страстен изблик. Службата му в железниците за него беше задължение. Той не се отнасяше с любов към нея. Когато бях още момче, понякога трябваше да работи три дни и нощи поред.
След което беше свободен за двадесет и четири часа.
Така че животът не му предлагаше нищо цветно, единствено сивота. Той много обичаше да следи какво става в политиката. Вземаше най-живо участие в политически спорове. Тъй като не разполагахме със земни блага в изобилие, майка ми беше принудена сама да се отдаде на домакински задължения. Дните ѝ се запълваха от изпълнената с любов грижа за децата ѝ и малкото стопанство.
към текста >>
Тогава той беше „
свобод
омислещ“.
В дома на родителите си не получавах стимул за връзката ми с църквата. Баща ми нямаше никакъв дял в това.
Тогава той беше „свободомислещ“.
Никога не ходеше в църквата, с която толкова се бях сраснал, въпреки че по време на детските и юношеските си години и той ѝ е бил отдаден и е извършвал подобна служба. У него отново настъпи промяна едва когато остаря и като пенсионер се върна в Хорн, родната му област. Там отново стана „набожен човек“. Но тогава вече отдавна бях изгубил всякаква връзка с бащиния дом.
към текста >>
В
свобод
ните им вечерни часове баща ми и той разговаряха за политика.
В пълна противоположност на този мой свят беше и политиканстването на баща ми. В службата му го сменяше един друг служител. Той живееше на друга ж.п. гара, която също обслужваше. В Нойдьорфл идваше веднъж на всеки два или три дни.
В свободните им вечерни часове баща ми и той разговаряха за политика.
Това ставаше на масата, намираща се до гарата под две могъщи, прекрасни липови дървета. Там се събираше цялото семейство и чуждият служител. Майка ми плетеше на една или две куки, брат ми и сестра ми лудуваха, а аз често седях на масата и слушах безкрайните приказки за политика на двамата мъже. Участието ми обаче никога не се отнасяше до съдържанието на това, което говореха, а до формата, която приемаше разговорът. Те бяха във вечно несъгласие.
към текста >>
214.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Тогава не отказвах и да пазарувам хранителни продукти в селото през времето, което ми оставаше
свобод
но от училище.
Имаше и достатъчно възможности за практическа работа. На родителите ми бяха дали неголяма градина с овощни дървета и малка нива с картофи в района на гарата. Бране на череши, работа в градината, подготовка на картофите за садене, обработване на нивата, копаене на зрелите картофи – във всичко това участвахме брат ми, сестра ми и аз.
Тогава не отказвах и да пазарувам хранителни продукти в селото през времето, което ми оставаше свободно от училище.
към текста >>
За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа
свобод
а
.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал.
Започнах да разбирам някои неща у него, които представяше в стила на философията на Хербарт, а той – да открива в съчиненията ми всякакви идеи, идващи от същото течение. Само дето нито той, нито аз посочвахме, че произходът на идеите е у Хербарт. Това беше като по негласно споразумение. Веднъж обаче написах едно съчинение по доста непредпазлив начин по отношение на тази ситуация. Трябваше да пиша за едно качество на човешкия характер.
За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа свобода.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал.
Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода. Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има. Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха. Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете.
към текста >>
Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа
свобод
а
.
Само дето нито той, нито аз посочвахме, че произходът на идеите е у Хербарт. Това беше като по негласно споразумение. Веднъж обаче написах едно съчинение по доста непредпазлив начин по отношение на тази ситуация. Трябваше да пиша за едно качество на човешкия характер. За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа свобода.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал.
Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода.
Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има. Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха. Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете. Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи.
към текста >>
Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа
свобод
а
“ има.
Това беше като по негласно споразумение. Веднъж обаче написах едно съчинение по доста непредпазлив начин по отношение на тази ситуация. Трябваше да пиша за едно качество на човешкия характер. За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа свобода.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал. Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода.
Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има.
Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха. Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете. Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи. Така че отношенията между нас си останаха напрегнати.
към текста >>
Не съществува само „трансцедентална
свобод
а
“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха.
Веднъж обаче написах едно съчинение по доста непредпазлив начин по отношение на тази ситуация. Трябваше да пиша за едно качество на човешкия характер. За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа свобода.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал. Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода. Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има.
Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха.
Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете. Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи. Така че отношенията между нас си останаха напрегнати.
към текста >>
215.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Разработих темата „До каква степен човекът е
свобод
ен в своите действия?
Освен това той водеше и „Упражнения по устно и писмено изложение“. Студентите трябваше да говорят или да четат темите, които сами бяха разработили. По време на тези упражнения Шрьоер им даваше указания за стила, формата и пр. Аз прочетох първо работата си върху „Лаокоон“ на Лесинг. След това се заех с една по-голяма задача.
Разработих темата „До каква степен човекът е свободен в своите действия?
“ В тази си работа силно навлязох във философията на Хербарт. Това никак не се хареса на Шрьоер. Той не споделяше ентусиазма около Хербарт, който по това време беше преобладаващ в Австрия, както и във философските и педагогическите катедри. Беше изцяло отдаден на начина на мислене на Гьоте. Така че, въпреки че признаваше мисловната дисциплина на Хербарт, всичко, свързано с него, му се струваше педантично и прозаично.
към текста >>
После той бавно сядаше на един стол, отправяше дълъг поглед към аудиторията през очилата си, след което бавно и премерено ги сваляше, още веднъж поглеждаше без очила през кръга на слушателите си и след това започваше да изнася лекцията си, говорейки
свобод
но, но в грижливо оформени изречения, произнесени по художествен начин.
Имаше необикновено високо чело и дълга философска брада. Всичко у него беше премерено, стилизирано. Когато влизаше през вратата и се качваше на катедрата, крачките му бяха заучени и все пак такива, че си казвахме, че за този човек е напълно естествено и разбиращо се от само себе си да бъде такъв, какъвто е. В позата и движенията си той изглеждаше така, сякаш с упорита самодисциплина ги беше формирал съгласно естетическите принципи на Хербарт. И все пак всичко това събуждаше симпатия.
После той бавно сядаше на един стол, отправяше дълъг поглед към аудиторията през очилата си, след което бавно и премерено ги сваляше, още веднъж поглеждаше без очила през кръга на слушателите си и след това започваше да изнася лекцията си, говорейки свободно, но в грижливо оформени изречения, произнесени по художествен начин.
В езика му имаше нещо класическо. Но поради голямата дължина на изреченията му, слушайки, човек лесно изгубваше нишката на неговото изложение. Той представяше философията на Хербарт по малко по-модифициран начин. Впечатляваше ме строгата последователност на мислите му. Не беше така обаче и с останалите му слушатели.
към текста >>
Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше
свобод
но.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи.
Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
към текста >>
Веднъж обаче той говорѝ
свобод
но за Анастасиус Грюн и Ленау.
Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор.
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори
свобод
но.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
216.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Казвах си, че цветът не се произвежда от светлината, както смята Нютон, а се проявява, когато препятствия препречат
свобод
ното разпространение на светлината.
С обичайните опитни постановки на физиците се бях запознал благодарение на работата във физическата лаборатория на Райтлингер. Математическата обработка на данните в оптиката ми беше лесна, защото бях изучавал обстойно именно тази област. Въпреки всички възражения, повдигнати от страна на физиците срещу Гьотевото учение за цветовете, чрез собствените си експерименти все повече и повече се отдалечавах от обичайните възгледи на физиците относно Гьоте. Започнах да осъзнавам как цялото това експериментиране представлява само изваждане на факти „на светлина“ – за да използваме един израз на Гьоте, – а не експериментиране „със самата светлина“.
Казвах си, че цветът не се произвежда от светлината, както смята Нютон, а се проявява, когато препятствия препречат свободното разпространение на светлината.
Струваше ми се, че това може да се прочете непосредствено от експериментите.
към текста >>
217.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към
свобод
а
развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие.
Песимизмът на Едуард фон Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот. Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с удовлетворение. Ако на човека, така си казвах, от самото начало световният ред бе предопределил „по-добър живот“, как би могъл той да превърне този извор в буен поток? Външният световен ред е достигнал до такъв стадий на развитие, в който не се интересува от доброто и злото в нещата и фактите.
Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към свобода развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие.
Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество. Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде свободен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие? “
към текста >>
Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу
свобод
ното човешко същество.
Песимизмът на Едуард фон Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот. Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с удовлетворение. Ако на човека, така си казвах, от самото начало световният ред бе предопределил „по-добър живот“, как би могъл той да превърне този извор в буен поток? Външният световен ред е достигнал до такъв стадий на развитие, в който не се интересува от доброто и злото в нещата и фактите. Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към свобода развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие.
Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество.
Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде свободен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие? “
към текста >>
Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде
свобод
ен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие?
Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с удовлетворение. Ако на човека, така си казвах, от самото начало световният ред бе предопределил „по-добър живот“, как би могъл той да превърне този извор в буен поток? Външният световен ред е достигнал до такъв стадий на развитие, в който не се интересува от доброто и злото в нещата и фактите. Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към свобода развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие. Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество.
Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде свободен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие?
“
към текста >>
Тези сили присъстват в процеса на развитие на човешкия организъм, а накрая се проявяват в него като човешки дух, след като предварително са си създали в природните основи тяхната
свобод
на от природното форма на съществуване.
Преминавайки от разглеждане на растението към разглеждане на различните животински форми, може да се види как органичните съзидателни сили стават все по-духовни. В органичната структура на човека участие вземат духовни творчески сили, които осъществяват най-висша метаморфоза на животинските форми.
Тези сили присъстват в процеса на развитие на човешкия организъм, а накрая се проявяват в него като човешки дух, след като предварително са си създали в природните основи тяхната свободна от природното форма на съществуване.
към текста >>
218.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Но говорих също и за това, че вътрешната
свобод
на същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието.
Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на
свобод
а
та“.
Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“.
В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят. Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща. Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата?
към текста >>
Къде щеше да остане божествената
свобод
а
, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод?
Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа. Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това?
Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод?
Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си!
към текста >>
Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на
свобод
ното ни същество.
Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа. Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това? Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод?
Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество.
Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си!
към текста >>
Тази
свобод
а
, бихме могли да кажем, е само мечта!
Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта!
Докато си въобразяваме, че сме свободни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата. Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони?
към текста >>
Докато си въобразяваме, че сме
свобод
ни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата.
Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта!
Докато си въобразяваме, че сме свободни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата.
Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони? “
към текста >>
Те се срещаха всяка седмица за
свобод
ен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал.
По същото време, когато можах да изживея толкова много вълнения в дома на деле Грацие, ми се предостави възможност да вляза и в кръга на млади австрийски поети.
Те се срещаха всяка седмица за свободен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал.
Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“.
към текста >>
219.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в
свобод
но от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят.
Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира. При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух. Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят. Истинският човек на изкуството е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа.
Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в свободно от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят.
към текста >>
И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става
свобод
на.
По това време в мислите ми истинското познание, проявлението на духовното в изкуството и моралната воля в човека се съединиха в едно цяло. В човешката личност виждах център, в който тя се съединява непосредствено с изначалната мирова същност. От този център избликва волята.
И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна.
Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли. Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света. Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено. Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма.
към текста >>
Така чрез съзерцаването на
свобод
ната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света.
В човешката личност виждах център, в който тя се съединява непосредствено с изначалната мирова същност. От този център избликва волята. И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна. Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли.
Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света.
Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено. Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма.
към текста >>
Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като
свобод
но дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено.
От този център избликва волята. И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна. Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли. Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света.
Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено.
Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма.
към текста >>
Пред душата ми витаеше „философия на
свобод
а
та“, една житейска визия за жадуващия духа и стремящ се към красота сетивен свят, една духовна визия за живия свят на истината.
Пред душата ми витаеше „философия на свободата“, една житейска визия за жадуващия духа и стремящ се към красота сетивен свят, една духовна визия за живия свят на истината.
към текста >>
И тази работа все повече приемаше такова направление, което няколко години по-късно щеше да ме доведе до написване на „Философия на
свобод
а
та“.
И така, на двадесет и седем години бях изпълнен с „въпроси“ и „загадки“ относно външния живот на човечеството, докато същността на душата и нейната връзка с духовния свят се представяха пред душата ми като завършена в себе си концепция, приемаща все по-определени форми. Духовно можех да работя само като изхождах от тази концепция.
И тази работа все повече приемаше такова направление, което няколко години по-късно щеше да ме доведе до написване на „Философия на свободата“.
към текста >>
220.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Тя обединяваше различни артистични дарования с един
свобод
ен, проникновен усет за наблюдение.
Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес. Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество.
Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение.
Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.
към текста >>
Това беше времето, по което „Философия на
свобод
а
та“ придобиваше все по-определени форми в душата ми.
Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми.
Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове. Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>
Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката
свобод
а
.
Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове.
Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>
221.
X. Философия на свободата
GA_28 Моят жизнен път
Философия на
свобод
а
та
Философия на свободата
към текста >>
Този завършек намери израз в работата ми върху „Философия на
свобод
а
та“.
Когато погледна назад към своя жизнен път, виждам първите три десетилетия от живота си като завършена фаза. Към нейния край се преместих във Ваймар, за да работя там почти седем години в Архива на Гьоте и Шилер. Разглеждам времето, което прекарах във Виена между описаното пътуване до Ваймар и преселването ми в града на Гьоте, като периода, който ме доведе до известен завършек на това, към което душата ми се стремеше дотогава.
Този завършек намери израз в работата ми върху „Философия на свободата“.
към текста >>
В трудовете и статиите, които публикувах по това време, винаги посочвах, че човешката душа се явява истинската реалност при създаването на дадена мисъл, която тя не черпи от сетивния свят, а разгръща в
свобод
на дейност, излизаща отвъд сетивното възприятие.
Съществена част от общите идеи, чрез които изразявах възгледите си тогава, беше, че за мен сетивният свят не представлява истинска реалност.
В трудовете и статиите, които публикувах по това време, винаги посочвах, че човешката душа се явява истинската реалност при създаването на дадена мисъл, която тя не черпи от сетивния свят, а разгръща в свободна дейност, излизаща отвъд сетивното възприятие.
Смятах, че чрез това „свободно от сетивността“ мислене душата пребивава в духовната същност на света.
към текста >>
Смятах, че чрез това „
свобод
но от сетивността“ мислене душата пребивава в духовната същност на света.
Съществена част от общите идеи, чрез които изразявах възгледите си тогава, беше, че за мен сетивният свят не представлява истинска реалност. В трудовете и статиите, които публикувах по това време, винаги посочвах, че човешката душа се явява истинската реалност при създаването на дадена мисъл, която тя не черпи от сетивния свят, а разгръща в свободна дейност, излизаща отвъд сетивното възприятие.
Смятах, че чрез това „свободно от сетивността“ мислене душата пребивава в духовната същност на света.
към текста >>
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в
свобод
ното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието.
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в свободното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието.
Да се говори за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл. За мен познанието беше преоткриване на преживяваното от душата духовно съдържание във възприемаемия свят. Ако някой говори за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
към текста >>
Когато обаче, изхождайки от вътрешното същество на човека,
свобод
ното от сетивност мислене стигне до сетивното възприятие, тогава илюзията се пропива с действителност и престава да бъде илюзия.
Светът е същностен, но на човека все още не му се удава да разбере тази същностност. Отначало тя остава скрита за него. Понеже все още не противопоставя собственото си същество на света, той си изгражда за него образ, в който отсъства същността. Този образ за света всъщност е илюзия. Възприемайки сетивно, човекът среща един илюзорен свят.
Когато обаче, изхождайки от вътрешното същество на човека, свободното от сетивност мислене стигне до сетивното възприятие, тогава илюзията се пропива с действителност и престава да бъде илюзия.
Тогава преживяващият се в своето вътрешно същество човешки дух се среща с Мировия дух, който за човека сега вече не е скрит зад сетивния свят, а пребивава и твори в него.
към текста >>
Да се намери духът в света по това време не разглеждах като въпрос на логическо умозаключение или продължение на сетивното възприятие, а като нещо, което се получава, когато човекът премине от възприемане към преживяване на
свобод
ното от сетивност мислене.
Да се намери духът в света по това време не разглеждах като въпрос на логическо умозаключение или продължение на сетивното възприятие, а като нещо, което се получава, когато човекът премине от възприемане към преживяване на свободното от сетивност мислене.
към текста >>
4.) Тогава за мен беше по-малко важно да представя духовния свят такъв, какъвто се явява, когато
свобод
ното от сетивността мислене се развие от преживяване на самото себе си към духовно възприятие, а много повече ме интересуваше да покажа, че духовното представлява същността на дадената в сетивното възприятие природа.
Това, което действа отвън, навлиза в духа на човека: той става едно с обективната реалност в цялото ѝ могъщество. Осъзнаването на идеята в действителността е истинското причастие за човека. За мисленето идеите имат същото значение, както окото за светлината, както ухото за тона. То е органът на разбирането.“ (Срв. Увод към Гьотевите естественонаучни съчинения в „Немска национална литература“ на Кюршнер, Том 2, стр.
4.) Тогава за мен беше по-малко важно да представя духовния свят такъв, какъвто се явява, когато свободното от сетивността мислене се развие от преживяване на самото себе си към духовно възприятие, а много повече ме интересуваше да покажа, че духовното представлява същността на дадената в сетивното възприятие природа.
Исках да дам израз на това, че природата всъщност е духовна.
към текста >>
На второ място тогава ме интересуваше да изразя идеята за
свобод
а
та.
На второ място тогава ме интересуваше да изразя идеята за свободата.
Ако човекът действа, изхождайки от своите инстинкти, нагони, страсти и т.н., той е несвободен. Импулсите, които той съзнава напълно по същия начин като впечатленията от сетивния свят, определят неговите действия. Тогава обаче не действа истинското му същество. Той се намира на тази степен, на която истинската му същност още изобщо не се е разкрила. Като човек той се открива също толкова малко, колкото сетивният свят разкрива същността си пред чисто сетивното наблюдение.
към текста >>
НАГОРЕ