Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
14
,
15
,
16
,
Намерени са
15176
резултата от
1579
текста в
16
страници с която и да е от думите за : '
начини начините начин
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
163
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
10.ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ
НАЧИН
НА МИСЛЕНЕ
10.ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
към текста >>
11.ОТНОШЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИЯ
НАЧИН
НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИ ВЪЗГЛЕДИ
11.ОТНОШЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИ ВЪЗГЛЕДИ
към текста >>
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно отношение, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен
начин
в общата област на човешкото творчество.
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно отношение, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен начин в общата област на човешкото творчество.
Начинът на мислене на епохата, в която аз се бях врастнал, ми се стори подходящ да развива идеи само върху неживата природа. Аз го считах за безсилен да пристъпи с познавателните сили към оживената природа. Казах си, че за да се добият идеи, които могат да доставят познания за органическия свят, е необходимо да бъдат първо оживени самите понятия на ума подходящи за неорганичната природа. Защото те ми изглеждаха мъртви и поради това подходящи за схващането само на мъртвото.
към текста >>
2.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
На 18 август 1787 година Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой
начин
”.
На 18 август 1787 година Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”.
към текста >>
При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен
начин
да се разглежда природата.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте.
При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата.
Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив
начин
от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран.
Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука. Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности. Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие. Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте.
Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран.
Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г. Карус, Мерциус и др. принадлежат към тази поредица. Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено.
към текста >>
Опитвайки се да изложим в следващото по един подробен
начин
всичко посочено тук, на нас ще ни се разкрие същевременно истинското отношение на Гьотевия възглед на природата към този на нашата епоха, а именно към еволюционната теория в модерна форма.
Опитвайки се да изложим в следващото по един подробен начин всичко посочено тук, на нас ще ни се разкрие същевременно истинското отношение на Гьотевия възглед на природата към този на нашата епоха, а именно към еволюционната теория в модерна форма.
към текста >>
3.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен
начин
, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем.
Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата. Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
към текста >>
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв
начин
и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
към текста >>
Обаче по този
начин
може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления.
Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
към текста >>
1) Обаче този клонящ към мистичното
начин
на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене.
Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество.
1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене.
Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа". Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм:
към текста >>
Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен
начин
, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други.
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията. Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите. За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи.
Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други.
За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци.
към текста >>
По този
начин
растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението.
При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи.
По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението.
Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка. При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи. Тук никъде не се изследваше същността на растението.
към текста >>
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този
начин
на разглеждане не можеше да го задоволи.
При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка.
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тук никъде не се изследваше същността на растението.
към текста >>
На 16 юни 1782 година Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен
начин
той предава уроци върху тази наука на една дама.
Приблизително по същото време, както първото запознаване с Лине, става и запознаването с ботаническите стремежи на Русо.
На 16 юни 1782 година Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама.
Това е наистина един образец, как трябва да се преподава и едно допълнение на неговото съчинение “Емил”. Ето защо използвам случая да препоръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте. Изтъкването на номенклатурата произхожда от същността на растенията и отговаряща на тази същност, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полезност, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте. И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви.
към текста >>
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият
начин
да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ.
към текста >>
Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този
начин
изменящото се изпъква по-добре.
Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре.
Това по-малко изпъква при растенията от различните видове. Всичко това донесе щастливото пътуване в Италия, което той направи тръгвайки от Карлсбад на 3 септември. Още при флората на Алпите той направи някои наблюдения. Тук той намери не само нови, невиждани още от него растения, а и такива, които вече познаваше, но измемини. “Докато в по-дълбоките, в по-ниските места клоните и стеблото бяха по-мощни и по-тлъсти, очите разположени по-близо едни до други и листата бяха широки, по-високо в планината клоните и стеблото ставаха по-нежни, очите се отдалечаваха едни от други, така че имаше по-голямо разстояние между възлите и листата се образуваха по-копиеобразни.
към текста >>
Неговият
начин
на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е.
И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин.
Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е.
изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.
към текста >>
Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен
начин
, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо.
Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите. Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните.
Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо.
Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория. Едно просто сравнение ще изясни нещата. Да вземем едно парче олово, да го доведем в течно състояние чрез нагряване и след това да го излеем в студена вода. Оловото е минало през две следващи един след друг стадии на неговото състояние; първият стадий е предизвикан от по-високата, вторият от по-ниската температура. Каква форма добиват двата стадия, това не зависи само от природата на топлината, а съвсем съществено и от природата на оловото.
към текста >>
Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг
начин
.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте.
Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
към текста >>
По този
начин
Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества.
Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същността на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия.
По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества.
Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо.
към текста >>
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен
начин
.
При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят.
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин.
Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят.
към текста >>
Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен
начин
, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”.
Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях.
На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места. Ако бихме искали да извлечем едно понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени частични същества към едно цяло, това би било понятието за един "кошер" в зоологията. Това е един вид държава от живи същества, един индивид, който също се състои от самостоятелни индивиди, един индивид от по-висше естество/.
към текста >>
Той казва по-нататък: “По този
начин
– в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване). Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия.
Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
към текста >>
4.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен
начин
.
В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед.
Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин.
“От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека.
към текста >>
На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен
начин
.
В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека.
На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин.
Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели. Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия. Нека тук споменем описанието, което по-късно Окаен даде за същата представа, за нейното изяснение.
към текста >>
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия
начин
.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния
начин
: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания.
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този
начин
въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните.
Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
към текста >>
Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв
начин
, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото.
Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си.
Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
към текста >>
Обаче когато нещата се схващат по идейния
начин
на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата.
Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
към текста >>
Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен
начин
.
Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин.
Обаче без тази идея, той е предоставен на случая. Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи.
към текста >>
Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш
начин
.
Неговите велики идеи го придружават и в Италия. През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека. На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен.
Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин.
При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма.
към текста >>
Гьоте си представяше нещата по следния
начин
: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата. Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб.
Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
По този
начин
цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото.
Изглежда обаче до най-висока степен вероятно, че щом главният мозък е един развит до най-висока степен гръбначен мозък, то и обвиващите го кости са развити на по-висока степен прешлени на гръбначния стълб.
По този начин цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото.
И тук са в действие онези сили, които вече работят на по-ниска степен, само че в главата те са развили до най-висока степен намиращите се в тях заложби. Отново за Гьоте се касаеше само да се докаже, как всъщност се представят нещата според сетивната действителност? За костта на задната глава, за предната и задната клиновидна кост, Гьоте казва, че той скоро е съзрял тези отношения; но че също и костта на небцето, горната челюст и междучелюстната кост са изменени прешлени, това той позна при своето пътуване в северна Италия, когато върху дюните на Лидо намери един разпукан череп на овца. Този череп беше така сполучливо разпаднат, че в отделните парчета можаха да се разпознаят отделните прешлени. Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".
към текста >>
С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен
начин
, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят.
Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение.
С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят.
С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните.
към текста >>
В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен
начин
на подхождане и изследване, при което неговият
начин
да разглежда нещата му се яви обективно.
Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията.
В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същността и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
към текста >>
5.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако искаме да оценим това по един правилен
начин
, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа.
Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа.
Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение. Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия. Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията. Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък.
към текста >>
Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен
начин
процеси на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят.
А сега нека разгледаме по-отблизо онези отношения, като необходимо последствие на които ни се явява явлението на неорганическата природа.
Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен начин процеси на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят.
В нашия случай се вземат под внимание маса, скорост и посока, следователно абсолютно отношения на сетивния свят. Като условие на явлението не се явява по-нататък нищо друго. Обуславят се помежду си само непосредствено сетивно-възприемаеми обстоятелства. Следователно едно обхващане с понятия на такива процеси не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително. Пространствено-временни отношения, маса, тегло или сетивно-възприемаеми сили, като светлина или топлина са тези, които предизвикват явленията, принадлежащи на същата поредица.
към текста >>
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения
начин
от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща.
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
към текста >>
По този
начин
тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа.
Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината. При последната всичко е взаимодействие на частите. В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план. Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа.
Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство.
към текста >>
Това, което тук възприемаме по сетивен
начин
, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
към текста >>
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи
начин
, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина.
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина.
С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия
начин
чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки.
Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим
начин
, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия
начин
на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката.
Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката.
Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен
начин
, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
Възможността да познаваме по този
начин
неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
към текста >>
Че е дадено на човека да познава по този
начин
, това Гьоте показва на дело.
Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят. Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие.
Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело.
към текста >>
Следователно той е стигнал до своята сетивна действителност по съвършено друг
начин
в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път.
Следователно той е стигнал до своята сетивна действителност по съвършено друг начин в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път.
Но сега е напълно обяснимо, че в своята вътрешност организмът е също така изложен на влиянията на сетивния свят, както всяко друго тяло. Падащият от покрива камък може да улучи също така едно живо същество, както и едно неорганично тяло.
към текста >>
Тя е добита по съществено различен
начин
отколкото понятието на един неорганичен процес.
Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес.
Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно).
към текста >>
Той иска да счита механичния
начин
на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413).
В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване. Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното.
Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413).
Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).
към текста >>
Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен
начин
.
Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни. Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството.
Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин.
Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа. То изнася своите състояния вън от себе си. Ето защо тези състояния могат да бъдат разбрани само по такъв начин, че проследяваме произлизащото от едно идейно единство оформяне на редуващите се състояния, т.е. едно органично същество може да бъде разбрано в неговото ставане, в неговото развитие.
към текста >>
Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен
начин
от останалата природа.
Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни. Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството. Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин.
Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа.
То изнася своите състояния вън от себе си. Ето защо тези състояния могат да бъдат разбрани само по такъв начин, че проследяваме произлизащото от едно идейно единство оформяне на редуващите се състояния, т.е. едно органично същество може да бъде разбрано в неговото ставане, в неговото развитие.
към текста >>
Ето защо тези състояния могат да бъдат разбрани само по такъв
начин
, че проследяваме произлизащото от едно идейно единство оформяне на редуващите се състояния, т.е.
Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството. Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин. Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа. То изнася своите състояния вън от себе си.
Ето защо тези състояния могат да бъдат разбрани само по такъв начин, че проследяваме произлизащото от едно идейно единство оформяне на редуващите се състояния, т.е.
едно органично същество може да бъде разбрано в неговото ставане, в неговото развитие.
към текста >>
Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен
начин
.
Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин.
Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот. При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н. Растението няма един такъв душевен принцип. То се изразява напълно в неговата външност, във формата. Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип.
към текста >>
Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв
начин
, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип.
Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот. При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н. Растението няма един такъв душевен принцип. То се изразява напълно в неговата външност, във формата.
Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип.
Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи.
към текста >>
Това, което прави от растението едно растение, определена формираща сила, действа във всеки орган по същия
начин
.
Тези последните са всички изградени според един и същ формен тип, те се явяват като изменения на един основен орган, като повторение на същия на различни степени на развитието.
Това, което прави от растението едно растение, определена формираща сила, действа във всеки орган по същия начин.
Така всеки орган се явява като тъждествен с всички други, а също и с цялото растение. Гьоте изразява това така: "Аз разбрах, че в онзи орган на растението, който наричаме обикновено лист, се крие истинският протей, който може да се скрие и изяви във всички форми. Напред и назад растението е винаги само лист, така тясно свързан с бъдещия зародиш, че не може да си представим единия без другия." Така растението се явява един вид съставено само от отделни растения, като един сложен индивид, който се състои на свой ред от по-прости индивид. Следователно образуването на растението напредва от степен на степен и образува органи; всеки орган е тъждествен с всеки друг, т.е. еднакъв според формиращия принцип, различен във външната форма.
към текста >>
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един
начин
на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването. Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране.
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
към текста >>
Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като
начин
, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес. Те могат да си представят разширението и свиването само като нещо произведено, а не като нещо произвеждащо.
Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
Следователно той не можеше да ги счита като сбор, като събрани сетивни процеси и да ги изведе от тях, а трябваше да ги изведе като едно последствие на самия вътрешен единен принцип.
към текста >>
Изложените тук идеи са вложени в същността на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него
начин
, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия.
Изложените тук идеи са вложени в същността на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него начин, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия.
към текста >>
Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен
начин
, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип.
Действителните (фактическите) причини на диференцирането не са обаче още дадени с това. Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват. Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство. Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова.
Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип.
При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие.
към текста >>
Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи
начин
.
Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм.
Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин.
към текста >>
Ние още по-рано обърнахме вниманието върху това, че това е искало да стане по напълно съзнателен
начин
, тъй като той се е занимавал и с изучаването на тези растения.
Тази е обективната причина на една възходяща редица на развитието. Показването на това отношение при всяка форма на организмите е задача на едно систематично представяне. Обаче при установяването на типа, на организмите, това никак не може да се вземе под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения израз на типа. Такава една форма трябва да ни предложи Гьотевото първично растение (прарастение). Гьоте е бил упрекнат в това, че при установяване на своя тип той не е взел никак под внимание света на криптограмите.
Ние още по-рано обърнахме вниманието върху това, че това е искало да стане по напълно съзнателен начин, тъй като той се е занимавал и с изучаването на тези растения.
към текста >>
И по този
начин
по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия.
Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа. Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло.
И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия.
към текста >>
Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен
начин
.
Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа. Обаче това поставя възгледите на Гьоте с главата надолу.
Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен начин.
Гьоте никога не е разбирал нещата така. При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа. Тичинките са сродни с истинските листа не защото никога не са били такива; не, а защото идейно, по тяхната същност са сродни, те се явяват веднъж като истински листа. Сетивното превръщане е само последствие на идейното сродство, а не обратно.
към текста >>
Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв
начин
, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки.
Днес е определен емпиричният факт на тъждествеността на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени?
Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв начин, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки.
Това е едно чисто външно сродство и тъждествеността се разглежда като негово последствие.
към текста >>
Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния
начин
.
Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния начин.
към текста >>
По този
начин
понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./.
По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото.
към текста >>
Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по
начин
, който не беше далече от Гьотевите възгледи.
Интересът, който Гьоте проявяваше към този въпрос, беше извънредно голям. Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция. Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман. Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите.
Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи.
Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва. Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте. Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
към текста >>
6.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той наистина си представяше Вселената по монистичен
начин
като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони.
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа. Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание.
Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони.
Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип. Модерните монисти познават само един кръг, този на неорганичните природни закони.
към текста >>
По същия
начин
е започнато щастливо и сполучливо обяснението на Гьотевите поетични произведения; това е една подбуда да бъдат разгледани по този
начин
всички творения на неговия дух.
По същия начин е започнато щастливо и сполучливо обяснението на Гьотевите поетични произведения; това е една подбуда да бъдат разгледани по този начин всички творения на неговия дух.
Това не може да бъде изоставено завинаги и аз не ще бъда последният, от онези, които от сърце ще се радват, ако моите следовници успеят по-добре от мене. Бих желал мислители и изследователи с млади стремежи, които с техните мнения се простират не само нашироко, а насочват поглед направо към централната част на нашето познание, да дарят известно внимание на моите изложения и да последват на орляци, за да представят по-добре това, което аз се постарах да направя.
към текста >>
7.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия
начин
на мислене.
Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794 година на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение".
По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене.
Обаче поетът не беше напълно задоволен от никое философско направление, с което той се запозна.
към текста >>
Тази философия се стремеше да задоволи по свой
начин
най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това. Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия.
Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления. Днес ние сме твърде много отдалечени от онзи способ на мислене, който стоеше в Гьотевата природа.
към текста >>
Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по
начин
регулиран от правилното мислене.
Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни. При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа.
Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
към текста >>
8.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Допустимо е, че добитите по този
начин
отделни резултати, са или преобразени от напредващата наука; обаче научният процес, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на науката.
Той е стигнал до един напълно природосъобразен метод. Той се опита да внесе този метод в науката със спомагателни средства, които имаше на разположение.
Допустимо е, че добитите по този начин отделни резултати, са или преобразени от напредващата наука; обаче научният процес, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на науката.
към текста >>
Нищо не е стояло по-далече от Гьоте, освен това, да изходи по един съзнателен
начин
от общи понятия.
Нищо не е стояло по-далече от Гьоте, освен това, да изходи по един съзнателен начин от общи понятия.
Той винаги изхожда от конкретни факти, сравнява ги, подрежда ги. От това за него се ражда идейната основа на тези факти. Голяма грешка е да се твърди, че не идеите са двигателният принцип в творчеството на Гьоте, понеже той прави онази странно известна забележка върху идеите на Фауст.
към текста >>
9.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който схваща нещата по този
начин
, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
към текста >>
10.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен
начин
, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте.
Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
към текста >>
До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас
начин
.
До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
към текста >>
Това значи човек да накърнява по най-груб
начин
своето собствено, току-що добито разбиране.
Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа.
Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране.
Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа. Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление. Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо. Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо.
към текста >>
По този
начин
ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
към текста >>
По този
начин
нашата потребност от познание е задоволена.
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена.
Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
към текста >>
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия
начин
от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея.
към текста >>
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен
начин
, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
към текста >>
С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия
начин
на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване. Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието.
С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат. Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света. Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората. Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той.
към текста >>
Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен
начин
отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век.
Едва сега той знае, че е свързан най-непосредствено с ядката на света, че той открива тази ядка, която остава скрита за всички други същества, че в него се изявява мировия Дух, че този миров Дух му е вроден. Той вижда в самия себе си довършителя на мировия процес; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението. Ако религията учи, че Бог създаде човека по образ и подобие свое, то нашата теория на познанието учи, че Бог е довел сътворението въобще само до определена точка. Тогава той е създал човека и този последният, позовавайки себе си и оглеждайки се около себе си поставя задачата да действа по-нататък, да завърши това, което Първичната Сила е започнала. Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното.
Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век.
Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието.
към текста >>
С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият
начин
на разглеждане на света.
По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени. Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята. Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света.
С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света.
Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това. Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/.
към текста >>
11.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
10. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ
НАЧИН
НА МИСЛЕНЕ
10. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
към текста >>
Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един
начин
, с друго едно по друг
начин
.
Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите.
Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин.
А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите. Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод. Някой ще каже, че това е старата история за съответствието между света на понятията и света на опита.
към текста >>
Естествено това предполага следното: В съдържанието на мисловните образи, които умът създава, съществува вече едно единство, живее вече един и същ живот; само че умът държи по изкуствен
начин
всичко разделено едно от друго.
Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли. Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите.
Естествено това предполага следното: В съдържанието на мисловните образи, които умът създава, съществува вече едно единство, живее вече един и същ живот; само че умът държи по изкуствен начин всичко разделено едно от друго.
Без да заличи яснотата, разумът премахва отново разделеността. Умът ни отдалечава от действителността, разумът ни връща отново към нея. Графически това ще се представи така: /виж рис.3 /.
към текста >>
И тук е мястото, където може да ни се покаже по най-ясен
начин
субективният и обективният елемент на нашето познание.
Всички понятия, които умът създава: причина и следствие, вещество и свойство, тяло и душа, идея и действителност, бог и светът и т.н. Съществуват само за това, за да подържат изкуствено в разделено състояние единната действителност; и разумът има задачата, без да затъмнява мистически яснотата на ума, без да заличава създаденото с това съдържание, да търси вътрешното единство в множеството. С това той се връща обратно към това, от което умът се е отдалечил, към единната действителност. Ако искаме да имаме една точна номенклатура, нека наречем образите на ума понятия, а творенията на разума идеи. И вижда се, че пътят на науката е: да се издигне от понятието до идеята.
И тук е мястото, където може да ни се покаже по най-ясен начин субективният и обективният елемент на нашето познание.
към текста >>
С моя ум аз го разделям така, както показва /На рис.4 фиг.2/; един друг го разделя по друг
начин
както показва /На рис.4 фиг.3/.
Видно е, че разделянето има само субективно съществуване, създадено е само от нашия ум. То не може да ми попречи да разложа едно и също обективно единство на неговите мисловни образи, които са различни от тези на моите себеподобни; това не пречи, щото в свързването моят разум да стигне отново до същото обективно единство, от което и двамата сме изходили. Нека изобразим символично единия образ на действителността /На рис.4 фиг.1/.
С моя ум аз го разделям така, както показва /На рис.4 фиг.2/; един друг го разделя по друг начин както показва /На рис.4 фиг.3/.
Ние го сглобяваме с разума в едно и получаваме същия образ.
към текста >>
винаги ще изследваме, по какъв
начин
умственият свят е един мислител изхожда от мировата хармония; ще се стараем да разберем, а не да осъдим и да считаме веднага като погрешно това, което не съвпада с нашето схващане.
Различието се крие в различието на нашите умствени светове. С това за нас се хвърля светлина върху развитието на различните научни гледища. Ние разбираме, откъде идват многобройните философски гледища и нямаме нужда да признаваме лаврите само на едно от тях. Ние знаем също, какво становище трябва да заемем по отношение на множеството различни човешки възгледи. Ние не ще питаме изключително: кое е вярно, кое е погрешно?
винаги ще изследваме, по какъв начин умственият свят е един мислител изхожда от мировата хармония; ще се стараем да разберем, а не да осъдим и да считаме веднага като погрешно това, което не съвпада с нашето схващане.
към текста >>
Една ограничена опитност може да има като последствие само това, че ние изразяваме идеята по едностранчив
начин
, че разполагаме само върху малко средства, за да изразим светлината, която свети в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина.
Следователно, даже когато всички ние възприемаме същата идея, това става винаги върху различни области. Следователно само крайният резултат, до който стигаме, може да бъде същият; напротив пътищата могат да бъдат различни. Въобще съвсем не се касае за това, дали отделните съждения и понятия, от които се състои нашето знание, си съвпадат, а само за това, дали накрая те ни довеждат до там, да плуваме в плавателната вода на идеята. И в тази плавателна вода трябва накрая да се срещнат всички хора, когато едно енергично мислене ги извежда над тяхното особено становище. Може да бъде възможно, щото една ограничена опитност или един непроизводителен дух да доведе до едно едностранчиво мнение, даже съвсем едностранчиво; обаче даже и най-малкият сбор от онова, което изпитваме, трябва да ни доведе накрая до идеята; защото до последната ние не се издигаме чрез една по-голяма или по-малка опитност, а единствено чрез нашата способност като човешка личност.
Една ограничена опитност може да има като последствие само това, че ние изразяваме идеята по едностранчив начин, че разполагаме само върху малко средства, за да изразим светлината, която свети в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина.
Дали нашият научен или въобще нашият възглед за света е също пълен, това е съвсем друг въпрос. Когато сега отново пристъпваме към Гьоте, тогава много от неговите изложения, когато ги съпоставим с нашите изложения, ще ни се явят като последствия на тези последните. Ние считаме това отношение за единствено правилно между автора и тълкувател. Когато Гьоте казва /Сентенции в проза, цитр. и на др.
към текста >>
12.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия
начин
на мислене?
Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене?
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре. Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи.
към текста >>
По този
начин
ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област.
Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо.
По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област.
Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
към текста >>
Той определя закономерния
начин
на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго.
Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо. По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област. Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях.
Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго.
Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото.
към текста >>
Областта, която може да бъде обяснена по този
начин
, е неорганичната природа.
Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо. По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област. Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно.
Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа.
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти.
към текста >>
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен
начин
.
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти.
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин.
Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон. Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1. тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3.
към текста >>
По съдържание статията не прибавя нищо към моите изложения; обаче тя потвърди във всички точки моя възглед върху гьотевия метод и
начин
на познание, който аз бях добил от другите работи на Гьоте.
/виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите. Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари. Тя се оказва като продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Аз взех хода на мислите на статията от кореспонденцията между Гьоте и Шилер и го предадох в споменатия увод стр.ХХХІХ и след. точно по начина, който е изложен в намерената сега статия.
По съдържание статията не прибавя нищо към моите изложения; обаче тя потвърди във всички точки моя възглед върху гьотевия метод и начин на познание, който аз бях добил от другите работи на Гьоте.
/виж също: Рудолф Щайнер, ПисмаІ, издадени от Е.Фробьозе и В.Тайхерт, Дорнах/ Швейцария 1948 г., забележки към писмо № 72,алинея 5,стр.285/.
към текста >>
Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг
начин
.
Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно. Тук ни се явява една поредица от сетивно възприемаеми елементи на явленията като непосредствена форма на един единен принцип, и ние трябва да проникнем до този принцип, ако искаме да разберем отделното явление. В тази област ние не можем да обясним явлението като въздействие отвън, а трябва да го изведем отвътре. Това, което по-рано беше определящ фактор, сега е само подбуждащ фактор.
Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг начин.
Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг начин. Аз трябва да изведа явлението от централния принцип, върху който се е упражнило външното влияние. Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен начин. Това, което става, е последствие на една вътрешна закономерност. Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре.
към текста >>
Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг
начин
.
Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно. Тук ни се явява една поредица от сетивно възприемаеми елементи на явленията като непосредствена форма на един единен принцип, и ние трябва да проникнем до този принцип, ако искаме да разберем отделното явление. В тази област ние не можем да обясним явлението като въздействие отвън, а трябва да го изведем отвътре. Това, което по-рано беше определящ фактор, сега е само подбуждащ фактор. Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг начин.
Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг начин.
Аз трябва да изведа явлението от централния принцип, върху който се е упражнило външното влияние. Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен начин. Това, което става, е последствие на една вътрешна закономерност. Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре. Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на основата на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът.
към текста >>
Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен
начин
.
В тази област ние не можем да обясним явлението като въздействие отвън, а трябва да го изведем отвътре. Това, което по-рано беше определящ фактор, сега е само подбуждащ фактор. Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг начин. Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг начин. Аз трябва да изведа явлението от централния принцип, върху който се е упражнило външното влияние.
Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен начин.
Това, което става, е последствие на една вътрешна закономерност. Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре. Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на основата на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът. Ние се намираме в областта на органическата природа. Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът.
към текста >>
Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни
начини
на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига.
Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
13.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който би я схванал по друг
начин
: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата.
Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване.
Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата.
Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите. Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява.
към текста >>
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея
начин
сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа. Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока. Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа. Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр. на др.
към текста >>
14.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ
НАЧИН
НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
към текста >>
Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен
начин
по отношение на поведението на Гьоте в любовта.
Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него. Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено.
Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по отношение на поведението на Гьоте в любовта.
Всичко лекомислено, повърхностно е изхвърлено и любовта става за Гьоте едно религиозно чувство. Тази основна черта на неговото същество е изразена най-красиво в неговите думи:
към текста >>
Така у Гьоте е вроден онзи
начин
на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието.
Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата.
Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието.
Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго.
към текста >>
Ако и неговият
начин
да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго.
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите.
към текста >>
Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този
начин
на обяснение няма никакъв смисъл.
Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така. Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл.
Защото тогава устройството на дадено нещо трябва да ни се яви като последствие на действащия в него принцип. Ние ще търсим в природата на дадено нещо, защото е така, а не иначе. Когато вярваме, че Божественото е присъщо на всяко нещо, тогава не ще ни хрумне да прибегнем за прибегнем за обяснение на неговата закономерност към един външен принцип.
към текста >>
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг
начин
, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
към текста >>
Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев
начин
на мислене.
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант. Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно.
Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене.
Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене. Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/.
към текста >>
Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия
начин
на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене.
Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно. Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене.
Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене.
Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/. Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето.
към текста >>
С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия
начин
на мислене.
Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава.
С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене.
Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата. Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.
към текста >>
Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя
начин
на мислене.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант.
Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея.
към текста >>
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен
начин
да гледа света.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант. Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм.
към текста >>
Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен
начин
.
Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него.
Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин.
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин. Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза". Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка.
към текста >>
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов
начин
.
Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин.
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин.
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза". Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка.
към текста >>
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни
начини
на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията.
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел.
към текста >>
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия
начин
на мислене.
Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене.
Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този
начин
да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
15.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От една страна се мисли, че Гьоте е бил враг на тази наука и по най-остър
начин
не е оценил значение той за човешкото познание; на второ място твърди се, че поетът е изключил всяко математическо третиране от частите на природоучението посветени на физиката с които се е занимавал, защото не е имал никакво математическо образование и затова математическото третиране на научните въпроси е било неудобно за него.
Към главните пречки, които стоят срещу едно правилно оценяване на значението на Гьоте за науката, принадлежи предразсъдъкът, който съществува относно неговото отношение към математиката. Този предразсъдък е двояк.
От една страна се мисли, че Гьоте е бил враг на тази наука и по най-остър начин не е оценил значение той за човешкото познание; на второ място твърди се, че поетът е изключил всяко математическо третиране от частите на природоучението посветени на физиката с които се е занимавал, защото не е имал никакво математическо образование и затова математическото третиране на научните въпроси е било неудобно за него.
към текста >>
Що се отнася за първата точка, против нея може да се каже, че Гьоте многократно е изразявал по един решителен
начин
своето удивление пред математическата наука и съвсем не може да става дума за едно подценяване на същата.
Що се отнася за първата точка, против нея може да се каже, че Гьоте многократно е изразявал по един решителен начин своето удивление пред математическата наука и съвсем не може да става дума за едно подценяване на същата.
Той иска даже цялата естествена наука да бъде проникната от онази строгост, която е свойствена на математиката. "Тази предпазливост, да се подрежда близкото до близкото, или напротив близкото да се извежда от близкото, ние трябва да научим от математиците, и даже там, където не си служим с никакво изчисление, трябва да постъпваме винаги така, като че трябва да даваме сметка на най-строгия геометрик*./*Опитът като посредник между обект и субект, Е.Н.ХІ, стр.19/. "чувал съм да ме обвиняват, че съм противник, враг на математиката въобще, която обаче никой не може да цени високо както Аз”* /* Върху математиката и злоупотребата с нея, Е.Н.ІІ, стр.45/.
към текста >>
"всеки човек трябва да мисли по свой
начин
: Защото той винаги ще намери в своя път нещо истинно или един вид истина, която му помага в живота; само че той трябва да върви безогледно; трябва да се контролира;.....".
Що се отнася до втория упрек, той е такъв, че едва ли може да го повдигне някой който е вникнал в същността на Гьоте. Колко пъти не се е изказвал Гьоте против начинанията на проблематични натури, които се стремят към цели, без да ги е грижа за това, дали с това се движат вътре в границите на техните способности! Нима той самият трябваше да пристъпи тази повеля, трябваше да изнесе естественонаучни възгледи, пренебрегвайки математическите неща поради своята некомпетентност? Гьоте знаеше, че пътищата към истината са безкрайно много и че всеки може да върви по онзи път, който отговаря на неговите способности, и стига до своите цели.
"всеки човек трябва да мисли по свой начин: Защото той винаги ще намери в своя път нещо истинно или един вид истина, която му помага в живота; само че той трябва да върви безогледно; трябва да се контролира;.....".
"И най-нищожният човек може да бъде пълен, когато се движи между границите на своите способности и сръчности; обаче даже красиви предимства биват затъмнени, заличени и унищожени, когато липсва онази безусловна изискваща съразмерност* /*Сентенции в проза, цитир. на др. място, стр.405/.
към текста >>
Върху това бихме искали да обърнем вниманието на онези, които не знаят да кажат за Гьотевото научно мислене нищо друго, освен това, че му е липсвал логическият
начин
на мислене.
Смешно би било да твърдим, че за да извърши въобще нещо, Гьоте се е впуснал в едно поле, което е стояло вън от неговия кръгозор. Всичко се свежда дотам, да установим, какво има да върши математиката и къде започва нейното прилагане в естествената наука. Върху това Гьоте действително е направил най-съвестните наблюдения. Там, където става дума да определи границите на своята производителна сила, поетът е развил едно остроумие, което е надминато само от неговото гениално проникновение.
Върху това бихме искали да обърнем вниманието на онези, които не знаят да кажат за Гьотевото научно мислене нищо друго, освен това, че му е липсвал логическият начин на мислене.
Начинът, по който Гьоте определяше границата между естественонаучния метод, който прилагаше, и този на математиците, издава едно дълбоко проникване в природата на математическата наука. Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
към текста >>
Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този
начин
в един чист мисловен свят.
Така тя получава цял един свят от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи. Тя няма работа с неща, а само неща доколкото те са величини. Тя трябва да допусне, че третира само една страна на действителното и че тази последната има още много други страни, над които математиката няма никаква власт. Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната.
Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят.
Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото. Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка. Те ще се срещнат при обекта, от който всяко едно обхваща една страна.
към текста >>
16.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен
начин
продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив
начин
, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица".
и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък. Той се насочваше от различаващите признаци към общото. На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала. Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на основата на всичко, е такъв. Ето защо той винаги се стреми да намери преходите от една скала към друга.
От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица".
към текста >>
17.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче това познание по пътя на умозаключението не може да се яви на едно последователно мислене по друг
начин
освен като едно половинчатост.
Обаче това познание по пътя на умозаключението не може да се яви на едно последователно мислене по друг начин освен като едно половинчатост.
движението е първо само едно понятие, което сме заимствали от сетивния свят, следователно което срещаме само при нашата имащи въпросните сетивни качества. Ние не познаваме никакво движение освен ако едно такова, което наблюдаваме при сетивните обекти. Ако пренесем сега това сказуемо върху несетивни същества, каквито трябва да бъдат елементите на преривната материя /атоми/, ние трябва да имаме ясното съзнание, че чрез това пренасяне приписваме на един сетивно невъзприемаем атрибут една форма на съществуване съществено различна от една сетивно мислена такава. В същото противоречие се изпада, когато естествениците искат да стигнат до едно действително съдържание на първоначално съвършено празното понятие за атома. На него трябва да му се припишат сетивни качества, силово действие, друг му приписва обем и др.
към текста >>
18.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния
начин
: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
към текста >>
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг
начин
отколкото са частите на само наблюдавания процес.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена.
към текста >>
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг
начин
отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
към текста >>
Заради удобство ние трябваше да си служим с един
начин
на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
към текста >>
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по
начин
, който е съобразен с неговата природа.
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
към текста >>
Но ще ни се възрази: с този
начин
да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната".
към текста >>
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния
начин
правилно към усещането.
Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането.
Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство.
към текста >>
Това беше присъщо на неговия спекулативен
начин
на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си
начин
на мислене.
На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене.
Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме. Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение. Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление.
към текста >>
Този увод можеше да се разпростре само върху строго научното оправдание на Гьотевия
начин
на мислене в теорията на цветовете.
Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете. Това, което искам да поддържам, е само принципът. Но и тук не може да бъде моя задача да изведа от неговия принцип непознатите още по времето ми Гьоте явления на теорията на цветовете. Ако някога бих имал щастието да разполагам с време и средства, да напиша една теория на цветовете в Гьотевия смисъл напълно на висотата на модерните постижения на естествената наука, гореспоменатата задача би била решена само в един такъв труд. Бих считал това като една от най-хубавите задачи на моя живот.
Този увод можеше да се разпростре само върху строго научното оправдание на Гьотевия начин на мислене в теорията на цветовете.
В следващите редове ще бъде хвърлена също светлина върху вътрешния строеж на същата.
към текста >>
19.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
По този
начин
това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата.
По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло.
Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен
начин
отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло.
Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този
начин
чрез дълга работа до единния миров принцип.
Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти.
Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
Понятието съществува по възприемаем
начин
.
Природния закон, тип, понятие са трите форми, в които се проявява идейното. Природният закон е нещо абстрактно, стоящо над сетивното разнообразие, той владее неорганичната естествена наука. Типът вече съединява и двете в едно същество. Духовното става действаща същност, но то още не действа като такова, то не съществува като такова, а когато трябва да бъде разглеждано според неговото съществуване, то трябва да бъде като нещо сетивно. Така е в царството на органичната природа.
Понятието съществува по възприемаем начин.
В човешкото съзнание самото понятие е възприемаемото. Възприятие и идея се покриват. Именно идейното е това, което е виждано, възприемано. Ето защо на тази степен могат да се проявят също и идейните ядки на съществуването на по-ниските природни степени. С човешкото съзнание е дадена възможността, това, което на по-ниските степени на съществуване само Е, а не се изявява, да стане сега също изявяваща се действителност.
към текста >>
20.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато именно предположим, че съществуването на единия елемент е зависимо по някакъв
начин
от това на другия, ние ще имаме една проблема различна от нашата сегашна.
Когато именно предположим, че съществуването на единия елемент е зависимо по някакъв начин от това на другия, ние ще имаме една проблема различна от нашата сегашна.
Ако съществуването на В е такова, че то изключва съществуването на А и все пак по своето същество е зависимо от него,тогава А и В трябва да се намират в едно времево отношение. Защото зависимостта на В от А обуславя, когато едновременно си представим, че съществуването на В изключва това на А, щото това последното да предхожда първото. Но това принадлежи вече на едно друго поле.
към текста >>
Аз мога да си представя два елемента в едно такова отношение само по един
начин
.
Сега искаме да проучим, какво следва по-нататък от това установяване на едно външно отношение между два отделености.
Аз мога да си представя два елемента в едно такова отношение само по един начин.
Представям си А до В. Същото мога да сторя сега и с други два елемента на сетивния свят, С и Д. С това съм установил едно конкретно отношение между А и В и едно такова между С и Д. Сега аз искам да се абстрахирам напълно от елементите А, В, С и Д и да отнеса едно към друго само конкретните две отношения. Ясно е, че аз мога да отнеса една към друга тези взети като отделни същности именно така, както самите А и В.
към текста >>
Следователно пространството е възгледът за неща, един
начин
, как нашият дух обхваща едно единство.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство.
При това трите измерения се отнасят по следния начин. Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите.
към текста >>
При това трите измерения се отнасят по следния
начин
.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство.
При това трите измерения се отнасят по следния начин.
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение.
към текста >>
Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен
начин
, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни.
Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания?
Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни.
Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство. Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
Следователно пространството е един
начин
да схващаме света като едно единство.
Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания? Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни.
Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство.
Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
21.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв
начин
то е било доведено до мене.
Обаче това е предварително ясно. Когато се проучи, какво става в пространствено разпростряното, през време когато се предават въпросните същности, трябва да се стигне до едно единно движение. Защото една среда, в която е възможно само движение, трябва да се реагира върху всичко чрез движение. Всички предавания, които тази среда трябва да поеме, тя трябва да ги извърши чрез движение.
Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв начин то е било доведено до мене.
Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината.
към текста >>
22.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг
начин
на мислене едва ли заслужава внимание.
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание.
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г.
към текста >>
23.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В един свят, в който температурата би била навсякъде тази на нашето тяло, ние не бихме узнали по никакъв
начин
нещо за топлината, също както нямаме никакво усещане за постоянното /не променливото/ атмосферно налягане, под което живеем; едва когато установим пространства с друго налягане, ние стигаме до неговото познание." и по-нататък: "Представете си, че бихте получили един удар с тояга!
Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд. Този природоизследовател иска да постави на мястото на материята и силата енергията. Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи? Можем да обърнем нещата, както искам е, не ще намерим нищо общо, освен това: Сетивните органи реагират на енергийните разлики между тях и околния свят.
В един свят, в който температурата би била навсякъде тази на нашето тяло, ние не бихме узнали по никакъв начин нещо за топлината, също както нямаме никакво усещане за постоянното /не променливото/ атмосферно налягане, под което живеем; едва когато установим пространства с друго налягане, ние стигаме до неговото познание." и по-нататък: "Представете си, че бихте получили един удар с тояга!
Какво чувствате вие тогава, тоягата или нейната енергия? Отговорът може да бъде само един: енергията. Защото тоягата е най-безобидното нещо на света, докато не е засилена. Но ние можем да се ударим също и от една неподвижна тояга! Съвършено правилно: Това, което чувстваме, са, както вече подчертахме, разлики в енергийните състояния спрямо нашия сетивен апарат и поради това е безразлично, дали тоягата се движи към нас или ние се движим към тоягата.
към текста >>
24.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този
начин
.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго. Този израз е това, което наричаме един природен закон.
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин.
Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон.
към текста >>
Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия
начин
движенията, които стават в природата", той греши.
Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г.
Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши.
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
към текста >>
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия
начин
и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши.
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
към текста >>
25.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Оствалд е недогледал това, иначе той би обявил война на механическия
начин
на разбиране, което вследствие на неговото недоразумение той върши само покрай другото, но което без това криво разбиране той вероятно въобще не би сторил.
Някои отделни по-млади физици твърдят, че те не влагат в понятието за движещата се материя никакъв смисъл, който да излиза вън от пределите на опита. Един от тях, който произвежда забележителния фокус, привърженик на механическата теория за природата и същевременно на индийската мистика, Антон Лампа, отбелязва против изложенията на Оствалд, че този последният води борба срещу вятърни мелници. Къде е великанът на научния /Оствалд разбира естественонаучния/ материализъм? Такъв съвсем не съществува. Някога е съществувал един така наречен естественонаучен материализъм на господата Бюхнер, Фойгт и Молешот, той съществува и днес, но в самата естествена наука той не съществува, в естествената наука той никога не е бил у дома си.
Оствалд е недогледал това, иначе той би обявил война на механическия начин на разбиране, което вследствие на неговото недоразумение той върши само покрай другото, но което без това криво разбиране той вероятно въобще не би сторил.
Може ли да се вярва, че едно природоизследване, което върви по пътищата, които Кирххоф е начертал, може да схване понятието за материята в един такъв смисъл, както е сторил това материализмът? Това е невъзможно, това е едно очебийно противоречие. Понятието за материята, както и това за силата, може да има смисъл, уточнен чрез изискването за едно възможно най-просто описание, т.е. изразено кантиански, то може да има само емпиричен смисъл. И когато някой природоизследовател свързва с думата материя един смисъл излизащ вън от пределите на емпиричния, той върши това не като природоизследовател, а като философ материалист* /*Х.Л.фон Хелмхолц, Гьотевите предчувствия на бъдещите идеи на науката и т.н., Берлин 1892 г.стр.34/.
към текста >>
Декартовата погрешна представа за ясни и объркани представи е станала основен
начин
на мислене във физиката.
Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло. Лайпцигският професор Вундт, който понякога чуваме да се цени като най-великия философ на съвремието, казва поради това за материята, че тя е един субстрат, "който самият никога не става видим за нас, а се явява само в неговите действия". И той намира, че "едно свободно от противоречие обяснение на явленията се постига едва тогава, когато приемаме съществуването на един такъв субстрат"*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, 1894 г., стр. 445/.
Декартовата погрешна представа за ясни и объркани представи е станала основен начин на мислене във физиката.
към текста >>
26.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Под влиянието на този
начин
на мислене
Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н. явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството.
Под влиянието на този начин на мислене
към текста >>
27.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В тях човекът създава по един съвършен
начин
това, което природата показва несъвършено.
Духът вижда това, което опитът съдържа, в неговата съвършена форма. Той вижда, че природата не постига своите намерения с нейните творения. Той се чувства призван да представи тези намерения в завършена форма. Той създава форми, в които показва: Това е искала природата; обаче тя е могла да го изпълни само до определена степен. Тези форми са произведенията на изкуството.
В тях човекът създава по един съвършен начин това, което природата показва несъвършено.
към текста >>
Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен
начин
, по различни пътища.
Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят.
Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища.
Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
към текста >>
Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ
начин
от различни хора.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата.
Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора.
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата. Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
Този съвсем естествен
начин
да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
Форледер няма никакво предчувствие за светогледа, в който живееше Гьоте. Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици. Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него.
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас. Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата."
към текста >>
Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен
начин
да се поставяме в отношение с нещата."
Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него. Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия. За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас.
Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата."
към текста >>
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният
начин
да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно".
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
към текста >>
28.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
При оформлението на мислите действат естественонаучния
начин
на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно.
В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант.
При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
към текста >>
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен
начин
съществуването.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
към текста >>
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен
начин
чрез нейното развитие.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
към текста >>
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния
начин
на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>
Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този
начин
.
Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно. Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл.
Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин.
Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата.
към текста >>
По този
начин
душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене.
Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно. Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето.
По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене.
Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание.
към текста >>
Постъпвайки по този
начин
, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото.
към текста >>
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този
начин
да стигне до духовното възприятие.
През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното.
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
към текста >>
Както споменът извиква като по вълшебен
начин
минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно.
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
към текста >>
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния
начин
на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай.
към текста >>
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен
начин
на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното.
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен
начин
на мислене.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
По този
начин
в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят?
към текста >>
Душата, която изживява себе си по посочения
начин
освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане.
Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане.
Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене.
към текста >>
С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния
начин
на мислене.
Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството.
С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене.
Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално.
към текста >>
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен
начин
, както в спомена изплува миналото.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото.
Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
към текста >>
В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен
начин
на мислене.
В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене.
Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот. Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
към текста >>
Трябва само да се допусне, че със самия този
начин
на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот.
В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене.
Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот.
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
към текста >>
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания
начин
в духовния свят.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
към текста >>
Това, което човек изживява душевно, има по същия
начин
един двоен път.
То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение.
Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път.
От една страна то се явява в съзерцанието на един външен свят. Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същността на нещата? Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стойност на житното зърно. Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването. Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила.
към текста >>
Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен
начин
, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него.
Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание.
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
29.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Аз открих, че за Гьотевия
начин
на познание не съществува никаква теория за познанието.
За първи том на естествено-научните трудове на Гьоте трябваше първо да разработя неговите идеи за метаморфозите. Начинът на мислене, който нарушаваше в естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-то столетие, ми се стори неподходящ за добиване едно разбиране на това, към което Гьоте се беше стремил за познанието на природата и беше постигнал до висока степен.
Аз открих, че за Гьотевия начин на познание не съществува никаква теория за познанието.
Това ме накара да направя опит да извлека една такава теория на познанието, поне в една зачатъчна форма. Рудолф Щайнер в своята книга "Пътят на моя живот" върху своя труд "Основни линии на една теория на познанието в светогледа на Гьоте". “Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах със светогледа на Гьоте. Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно основано на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед. С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на свободата".
към текста >>
30.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен
начин
.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето.
Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин.
Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед. Човек би искал да пише в такава зародишна форма само в началото на един познавателен живот. Ето защо може би това съчинение от младините може да бъде отново издадено в една неизменена форма. Това, което съществуваше по времето на неговото замисляне като теории на познанието, намери своето продължение в явилите се по-късно теории на познанието.
към текста >>
31.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашият
начин
да гледаме на света и на живота, е така много определен от тях, че никой не може да възбуди нашето съучастие, ако той не потърси допирни точки с този свят.
Ние така сме се вживели в създадения от тях свят, че едва ли някой може да разчита да бъде разбран от нас, ако той би искал да се движи вън от предначертания от тях път.
Нашият начин да гледаме на света и на живота, е така много определен от тях, че никой не може да възбуди нашето съучастие, ако той не потърси допирни точки с този свят.
към текста >>
Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв
начин
не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”.
Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес. Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове.
Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”.
За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила.
към текста >>
При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен
начин
една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване.
При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен начин една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване.
към текста >>
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален
начин
, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления.
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
към текста >>
Духовните сили на Гьоте действат винаги по
начин
, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото. А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи. Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука. Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед.
Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
към текста >>
Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този
начин
на самия външен свят.
Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект.
Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този начин на самия външен свят.
Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно. Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи.
към текста >>
Но мисленето на много хора действа по един определен
начин
; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно.
Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект. Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този начин на самия външен свят.
Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно.
Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото.
към текста >>
Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв
начин
на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен.
Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект. Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този начин на самия външен свят. Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно. Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма.
Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен.
Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество.
към текста >>
32.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
По този
начин
ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений. В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия. С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод.
По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
към текста >>
Според обикновения
начин
, по който нещата се назовават в науката, нашият труд ще трябва да се схваща като една теория на познанието.
Според обикновения начин, по който нещата се назовават в науката, нашият труд ще трябва да се схваща като една теория на познанието.
към текста >>
33.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Но това, което се получава по този
начин
, не е вече една чиста опитност.
Ние се стараем да изясним взаимните зависимости на всички подробности, които срещаме. Когато едно животно ни се явява в определена област, ние питаме за влиянието на тази последната върху живота на животното; когато виждаме как един камък започва да се търкаля, търсим други процеси, с които това търкаляне не е свързано.
Но това, което се получава по този начин, не е вече една чиста опитност.
към текста >>
34.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен
начин
, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга.
Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
към текста >>
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни
начини
; и по един подобен
начин
продължава по-нататък”.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали. Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”.
Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
35.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв
начин
да я считаме като чиста представа.
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа.
към текста >>
То по никой
начин
не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност.
С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини. Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението.
То по никой начин не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност.
Само тази последната ни доставя едно несъмнително познание. Ние видяхме колко незадоволително е това знание. Но всичко това иде от факта, че Фолкелт приписва на сетивната действителност (опитност) едно качество, което никак не и е присъщо и след това изгражда своите по-нататъшни предположения върху тази предпоставка.
към текста >>
36.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Дали този
начин
е едно свойство на действителността?
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата?
Дали този начин е едно свойство на действителността?
От отговора на този въпрос зависи извънредно много. Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието. Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука. Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство? Съвършено различно биха стояли нещата, ако в тази форма на действителността бихме имали работа не с нейната същност, а с нейната съвсем незначителна външна страна, ако бихме имали пред нас само една обвивка на истинската същност на света, която ни закрива този свят и ни кара да го изследваме по-нататък.
към текста >>
Ако наистина този
начин
е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието.
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността? От отговора на този въпрос зависи извънредно много.
Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието.
Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука. Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство? Съвършено различно биха стояли нещата, ако в тази форма на действителността бихме имали работа не с нейната същност, а с нейната съвсем незначителна външна страна, ако бихме имали пред нас само една обвивка на истинската същност на света, която ни закрива този свят и ни кара да го изследваме по-нататък. Тогава би трябвало да се стремим да проникнем през тази обвивка.
към текста >>
37.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Това ни е дадено разрешението на една трудност, която едва ли може да бъде разрешена по друг
начин
.
При първия случай аз трябва да проникна през обвивката, за да стигна до ядката; във втория случай /при мисленето/ обвивката и ядката са неразделно единство. Когато мисленето ни се явява първо аналогично на останалата опитност, това е само едно общочовешко пристрастие, един общочовешки предразсъдък. Нужно е само ние да преодолеем това пристрастие при мисленето. При останалата опитност трябва да разрешим една трудност намираща се в самата вещ. Това, което търсим в останалата опитност, в мисленето то е станало непосредствена опитност.
Това ни е дадено разрешението на една трудност, която едва ли може да бъде разрешена по друг начин.
Да се придържаме към опитността, да останем при тази опитност, е едно оправдано научно изискване. Но не по-малко е научно изискване търсенето на вътрешната закономерност на опитността. Следователно самата тази вътрешност трябва да се яви на някое място на опитността като такава. По този начин опитността се задълбочава с помощта на самата нея. Нашата теория на познанието изисква опитност в най-висша форма, тя отхвърля всеки опит да се внесе в опитността нещо отвън.
към текста >>
По този
начин
опитността се задълбочава с помощта на самата нея.
Това, което търсим в останалата опитност, в мисленето то е станало непосредствена опитност. Това ни е дадено разрешението на една трудност, която едва ли може да бъде разрешена по друг начин. Да се придържаме към опитността, да останем при тази опитност, е едно оправдано научно изискване. Но не по-малко е научно изискване търсенето на вътрешната закономерност на опитността. Следователно самата тази вътрешност трябва да се яви на някое място на опитността като такава.
По този начин опитността се задълбочава с помощта на самата нея.
Нашата теория на познанието изисква опитност в най-висша форма, тя отхвърля всеки опит да се внесе в опитността нещо отвън. Тя намира определението на мисленето сред самата опитност. Начинът, по който мисленето се появява, е същият както при останалия свят на опитността.
към текста >>
Но явява ли се за нас мисленето действително по такъв
начин
, осъзнаваме ли го ние с нашата индивидуалност така, че с пълно право да можем да вземем за него под внимание изтъкнатите по-горе признаци?
Но явява ли се за нас мисленето действително по такъв начин, осъзнаваме ли го ние с нашата индивидуалност така, че с пълно право да можем да вземем за него под внимание изтъкнатите по-горе признаци?
Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг процес на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене. В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда.
към текста >>
38.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен
начин
, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа.
Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
към текста >>
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв
начин
тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
към текста >>
Че А се отнася именно по определен
начин
към Б, а не по друг
начин
, върху това ние нямаме ни най-малко влияние.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние.
Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
към текста >>
Самият той никога не е обяснил това по този
начин
.
Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ.
Самият той никога не е обяснил това по този начин.
Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос.
към текста >>
Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг
начин
.
Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък. То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени. Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света.
Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин.
към текста >>
Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен
начин
затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това.
По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика. Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки. Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех.
Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това.
към текста >>
39.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв
начин
, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност.
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност.
За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят.
към текста >>
То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен
начин
.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това. Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си?
То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин.
към текста >>
40.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един
начин
, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него.
Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност. Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли. На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието.
Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него.
Но не е такъв случаят. Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен начин. Само че тогава онзи елемент, който произвежда това разнообразие, не трябва да се търси вътре в самото мислене.
към текста >>
Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен
начин
.
Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли. На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието. Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него. Но не е такъв случаят.
Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен начин.
Само че тогава онзи елемент, който произвежда това разнообразие, не трябва да се търси вътре в самото мислене.
към текста >>
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен
начин
.
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността.
към текста >>
41.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Благодарение на Лине идеал на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този
начин
да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове.
Дълго време задачата на науката е била търсена въобще в едно точно различаване на нещата. Достатъчно е само да помислим за онова състояние, в което Гьоте намери природознанието.
Благодарение на Лине идеал на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този начин да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове.
Два животински или растителни вида, които се различават само по извънредно малки признаци биват веднага поставяни в отделни видове. Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената характерна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази характерна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид.
към текста >>
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат
начин
да приведем разнообразието към единство.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
към текста >>
42.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Мисълта не се отнася към нашия дух по
начин
различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото.
Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
Без съмнение, никому не хрумна да счита цвета като нещо, което се отпечатва на окото като нещо трайно оставащо в него, което се задържа в него. Обаче този възглед преобладава при духа. За всеки предмет в съзнанието трябва да се образува една мисъл, която след това остава в него, за да бъде извлечена после при нужда. Върху този въпрос е създадена една особена теория, като че мислите, за които нямаме съзнание в момента, са запазени в нашия дух; само че те се намират под прага на съзнанието. Тези приключенски възгледи се разпадат в нищо веднага, когато помислим, че светът на идеите е един свят определен от самия него.
към текста >>
Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг
начин
освен чрез мисленето.
Мисленето може да има само съвсем определения стремеж, да вижда и в останалия свят свойствената на самото него закономерност, не обаче нещо, за което то няма ни най-малко знание. Друга една грешка трябва също да се намери тук своята поправка. Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът. При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени. Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното.
Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето.
Защото мисленето доставя само мисли. Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим. Но освен това вън от сетивното възприятие и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света. Ето защо тази същност може да се търси единствено в мисленето.
към текста >>
43.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
първата предава по някакъв
начин
на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг.
Ето защо за мене не е възможно едно разбиране на вещта; аз зная за нея нещо само като вътрешно-стоящ. Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят. Тази е характерната черта на догмата. Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността.
първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг.
Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея.
към текста >>
44.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Системата от действия, които се получават по такъв
начин
, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи.
Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния
начин
.
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите. Така духът внася необходимостта в случайността. Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл.
Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин.
От следващите фигури се вижда, че ъглите а = а;в = в.(АВ и CD съответно А В и C D са успоредни).
към текста >>
По този
начин
духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор.
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили.
По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор.
Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните. Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт. Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон.
към текста >>
Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен
начин
, ние наричаме първично явление или основен факт.
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон. Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече. Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област. Ние виждаме, че можем да останем напълно сред явлението и все пак да намерим необходимото.
към текста >>
Той постъпва по същество по следния
начин
.
Той постъпва по същество по следния начин.
вижда едно явление, което при дадени условия протича по определен начин. Втори път вижда при подобни условия да се явява същото явление. От това индуктивният метод прави извода, че съществува един общ закон, според който това събитие трябва да настъпи и изказва този закон като такъв. Един такъв метод остава изцяло вън от явленията. Той не прониква надълбоко.
към текста >>
вижда едно явление, което при дадени условия протича по определен
начин
.
Той постъпва по същество по следния начин.
вижда едно явление, което при дадени условия протича по определен начин.
Втори път вижда при подобни условия да се явява същото явление. От това индуктивният метод прави извода, че съществува един общ закон, според който това събитие трябва да настъпи и изказва този закон като такъв. Един такъв метод остава изцяло вън от явленията. Той не прониква надълбоко.
към текста >>
Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен
начин
.
Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света. видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин.
Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства. Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем. Произвеждаме едно явление в различни изменения.
към текста >>
45.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Като не се търсеше по този
начин
закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят.
Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>
Кант нарича този
начин
на мислене дискурсивен и го счита за единствен подходящ за човека.
Според него частното, отделните неща му са дадени и от това той абстрахира своите общи закони.
Кант нарича този начин на мислене дискурсивен и го счита за единствен подходящ за човека.
Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абстрактно понятие. Това условие Кант не намери изпълнено при организмите.
към текста >>
За него беше ненаучен този
начин
на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е.
Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то. Това беше присъщо на неговата природа, която постоянно го подтикваше да гледа всяко същество в неговото вътрешно съвършенство.
За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е.
от неговата полза за нещо друго. Какво общо може да има това с вътрешната същност на една вещ? За него никога не беше важно това, за което то служи; а само това, как то се развива. Той иска да разглежда един обект не като завършена вещ, а в неговото ставане, в неговото развитие, за да познае, от какъв произход е той. Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобразност на органите и организмите.
към текста >>
Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен
начин
на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи.
И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще.
Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи.
Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят. Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа.
към текста >>
По този
начин
, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят.
Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност.
По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят.
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух.
към текста >>
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг
начин
и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят.
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
към текста >>
Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен
начин
, а именно върху всички върху цялата вселена по същия
начин
.
Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят. Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа.
Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин.
Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
към текста >>
При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия
начин
на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух.
При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата?
към текста >>
Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния
начин
на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата.
Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата.
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи.
към текста >>
На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен
начин
, а се определя активно от себе си под тяхното влияние.
Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества. В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните. Но в органическия свят не е така. Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор.
На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние.
към текста >>
Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг
начин
, защото съществува този или онзи природен закон.
Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон. Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа.
Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон.
Фактът и законът стоят един срещу друг като отделни фактори и по-нататък не е нужна никаква духовна работа, освен, когато видим един факт, да си припомним закона, който е меродавен. При едно живо същество и неговите явления това е различно. Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали. Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон.
към текста >>
Тук не се установява, че външните условия действат по този
начин
едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма.
Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части. Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод.
Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма.
Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука. Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление.
към текста >>
Тази разлика не лежи по такъв последователен
начин
на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте.
Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука.
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте.
Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление. При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
към текста >>
Един
начин
на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене.
За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието.
Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене.
към текста >>
По този
начин
също учени те са считали научните постижения на Гьоте като остроумни хрумвания, които са получили своето потвърждение допълнително чрез строгата наука.
Това, което се постига по интуитивен път, мнозина го считат за много важно, когато се касае за едно научно откритие. Тогава се казва, че често пъти едно хрумване води по-далече от методичното школуваното мислене. Защото често пъти се нарича интуиция, когато някой случайно е налучкал нещо правилно, вярно, за чиято истинност изследователят се убеждава само по околен път. Но често се отрича, че самата интуиция може да бъде един принцип на науката. Това, което се разкривало на интуицията, трябва първо да бъде доказано допълнително така се мисли ако то трябва да има научна стойност.
По този начин също учени те са считали научните постижения на Гьоте като остроумни хрумвания, които са получили своето потвърждение допълнително чрез строгата наука.
към текста >>
46.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дейност се проявява по различен
начин
, според обектите, върху които тя се насочва.
Ние освобождаваме отделния дух от неговите случайни ограничения, от неговите странични признаци и се стремим да се издигнем до разглеждането на човешкия индивид въобще. Меродавно не е това, че разглеждаме съвсем случайната човешка отделна индивидуалност, а това, че постигаме яснота върху определящия се от себе си индивид въобще. Който би искал да каже, че тук не бихме имали работа също с нищо друго освен с типа на човечеството, той взема типа за обобщено понятие. За типа е съществено, че като нещо общо той стои срещу своите отделни форми. Но не е така с понятието за човешкия индивид.
Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дейност се проявява по различен начин, според обектите, върху които тя се насочва.
Типът се проявява в отделните форми и в тези отделни форми той влиза във взаимодействие с външния свят. Човешкият дух има само една форма. Обаче тук неговото чувство се вълнува от онези предмети, които го одушевява този идеал за дела и т.н. Това не е една особена форма на човешкия дух; това е винаги цялостният човек, с когото имаме работа. Ние трябва да отделим този цялостен човек от неговата окръжаваща среда, ако искаме да го схванем.
към текста >>
По какъв
начин
трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука.
Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място.
По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука.
Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността.
към текста >>
47.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ние се чувствахме подчинени на моралната заповед, трябваше да действаме по определен
начин
, защото така ни повелява този закон.
Ние се чувствахме подчинени на моралната заповед, трябваше да действаме по определен начин, защото така ни повелява този закон.
Тук на първо място идва трябва и след това искам, което трябва да се прибави към първото. Но не е така при нашия възглед. Тук волението е властващо. То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката личност. Човекът не се оставя една външна сила да му дава закони, той е своят собствен законодател.
към текста >>
В тази студия е изложено по един правилен
начин
, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея.
Човекът действа според намеренията на Първопричината на света не когато изследва някакви заповеди на Ръководителя на света, а когато действува според своите собствени разбирания. Защото в тях се проявява Ръководителят на света. Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка.
В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея.
Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека. Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар. Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа.
към текста >>
48.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по
начин
различен от тези във второто.
В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ.
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто.
Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух.
към текста >>
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен
начин
, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността.
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
49.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен
начин
свят ни дава пълната действителност.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност.
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
към текста >>
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този
начин
нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност.
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
50.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Когато по този
начин
става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум".
За създател на теорията на познанието в съвременния смисъл на тази дума се счита обикновено Кант. Естествено, против този възглед би могло справедливо да се възрази, че историята на философията до Канта познава много изследвания, които с право трябва да се считат за нещо повече от прости задатъци на подобна наука. Така в своя основни труд по теорията на познанието Фолкелт /1/ отбелязва, че критическата обработка на този въпрос води своето начало още от Лок. Но и у много по-ранните философи, даже още у гръцките философа, могат да се намерят разсъждения, които днес е прието да се ползуват в теорията на познанието. Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони.
Когато по този начин става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум".
Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха.
към текста >>
Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв
начин
са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки.
Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки.
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
към текста >>
По този
начин
"Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект. И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит.
По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия
начин
и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини.
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
51.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв
начин
съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това.
към текста >>
По същия
начин
се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение.
По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно.
Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата.
към текста >>
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този
начин
, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/.
Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/.
Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата.
към текста >>
Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него
начин
, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън.
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата.
Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън.
Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат. От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас.
към текста >>
Сега нека се запитаме: по какъв
начин
считаме до такова убеждение?
Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение?
Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава. Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска.
към текста >>
По този
начин
ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
По този
начин
той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения.
Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти.
По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения.
Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
към текста >>
Смятаме, че по този
начин
изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант.
Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо.
Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант.
Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
По такъв
начин
от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност.
Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието.
По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност.
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
52.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв
начин
на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е.
с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/. На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго. Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени.
към текста >>
По този
начин
ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/.
Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот. В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф. Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност.
По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/.
Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието. Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието. границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието.
към текста >>
Във всичко, което гноселогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този
начин
само целесъобразност или нецелесъобразност, но не истина или заблуждение.
Всички те имат задачата да ни доведат целесъобразно към това начало. Никой от възнамеряващите да се занимават с теоретико-познавателните проблеми не стои същевременно пред така нареченото начало на познанието, но притежава вече до известна степен развити познания. Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения, изразени във формата на понятие. Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стойност, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва. Тези съображения се явяват показателни на пътя към онова начало, с което е свързан актът на познанието, но не принадлежи още на това начало.
Във всичко, което гноселогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този начин само целесъобразност или нецелесъобразност, но не истина или заблуждение.
Но и в самата тази начална точка е изключено всяко заблуждение, тъй като това последното може да се получи само заедно с познанието, следователно не може да се намира преди него.
към текста >>
Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен
начин
споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко".
Доколкото гносеологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието. Измамата на сетивата не може да бъде заблуждение. Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата.
Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко".
Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието.
към текста >>
Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв
начин
минаваме ние от съзнанието към познанието?
Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието?
Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното. Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието?
към текста >>
Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв
начин
преминаваме ние въобще към определението на това дадено?
Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието? Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното.
Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено?
Как да започнем някъде акта за познанието? Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие? Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"?
към текста >>
Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този
начин
за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност.
Цялата трудност в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас. Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени".
Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност.
към текста >>
Определяйки по този
начин
началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв
начин
, че не може да става дума за заблуждения или невярности.
Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности.
Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието. Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието.
към текста >>
Тук познавателната деятелност трябва по такъв
начин
да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава".
Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход.
Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава".
Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество. Тя не внася в науката никакво произволно твърдение. Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе. Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено.
към текста >>
Такова правило за определението на действителното влиза по този
начин
всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия.
Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото.
Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия.
към текста >>
А именно казва се, че по някакъв
начин
в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това.
Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение.
А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това.
това става когато, например, казваме: "ние произвеждаме понятията" или "ние поставяме тези или онези изисквания". Обаче нищо в нашето изложение не дава повод да се вижда в тези изречения нещо повече от стилистически обръщения. Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз основа на познавателните съображения. Собствено казано, ние трябва да говорим временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия носител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат. С това не се отрича, че точката, от която произтича този постулат, е "Азът".
към текста >>
53.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
По този
начин
това отделяне бе сторено само за това, за да се направи възможно разбирането на познанието.
Посредством постулата ние отделихме от дадения образ на света една част, защото естеството на познанието е такова да изхожда именно от такъв род.
По този начин това отделяне бе сторено само за това, за да се направи възможно разбирането на познанието.
При това същевременно трябва да ни бъде съвършено ясно, че ние изкуствено разкъсваме единството на образа на света. Ние трябва да разберем, че отделната от даденото част, независимо от нашето искане и вън от него, стои в необходима връзка със съдържанието на света. С това е дадена следващата стъпка в теорията на познанието. Тя ще се състои в това, да възстанови единството, което беше разкъсано, за да направим възможно познанието. Това възстановяване се извършва в мисленето за дадения свят.
към текста >>
По този
начин
мисленето фактически е актът, посредством, което се осъществява познанието.
Но проникването на дадения свят с понятия и идеи и мислително разглеждане на нещата.
По този начин мисленето фактически е актът, посредством, което се осъществява познанието.
Само когато мисленето от себе си подрежда съдържанието на образа на света, може да се състои познанието. Самото мислене е действие, което произвежда собственото си съдържание в момента на познанието. Доколкото по този начин познаваното съдържание произтича от самото мислене, за познанието то не представлява никаква трудност. Тук за вас е достатъчно да наблюдаваме и имаме същността непосредствено дадена. Описанието на мисленето е същевременно наука на мисленето.
към текста >>
Доколкото по този
начин
познаваното съдържание произтича от самото мислене, за познанието то не представлява никаква трудност.
Но проникването на дадения свят с понятия и идеи и мислително разглеждане на нещата. По този начин мисленето фактически е актът, посредством, което се осъществява познанието. Само когато мисленето от себе си подрежда съдържанието на образа на света, може да се състои познанието. Самото мислене е действие, което произвежда собственото си съдържание в момента на познанието.
Доколкото по този начин познаваното съдържание произтича от самото мислене, за познанието то не представлява никаква трудност.
Тук за вас е достатъчно да наблюдаваме и имаме същността непосредствено дадена. Описанието на мисленето е същевременно наука на мисленето. Всъщност логиката никога не е била нищо друго, освен описание на формата на мисленето, тя никога не е била доказваща наука. Доказателството настъпва само тогава, когато става синтезът на мислимото с друг род съдържание на света. Ето защо право говори Гидеон Спикер в своята книга: "Мирогледът на Лесинг" /стр.5/: "Дали мисленето е правилно по себе си, това ние никога не можем да узнаем, нито емпирически, нито логически".
към текста >>
По този
начин
мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип.
Естествено може да се докаже отделен факт, но не и самото доказване. Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е. мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света.
По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип.
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света.
към текста >>
Собственото съдържание на закона на природата произтича по този
начин
от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност.
Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б. За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност.
По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони.
към текста >>
По този
начин
само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони.
Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б. За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена. Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност.
По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони.
към текста >>
Що е даденото по своята природа, това остава по този
начин
при такова определение съвършено неизменено.
Това става веднага още по-ясно, когато се занимаем по-отблизо с факторите, които имат значение и фактът на познанието. Първият от тях е даденото. Дадеността не е свойство на даденото, а само израз за неговото отношение към втория фактор на акта на познанието.
Що е даденото по своята природа, това остава по този начин при такова определение съвършено неизменено.
Вторият фактор, логическото съдържание на даденото, мисленето го намира в акта на познанието необходимо свързан с даденото. Сега да се запитаме: 1/ Къде става разделянето на даденото и понятието? 2/ Къде се намират те съединени? Отговорът и на двата тези въпроса без съмнение е даден в нашите предидущи изследвания. Разделянето става изключително в акта на познанието, съединението е заложено в даденото.
към текста >>
По този
начин
познанието почива на това, че съдържанието на света ни е дадено първоначално в такава форма, която е несъвършена, не го съдържа на цяло, но която освен това, което предлага непосредствено, тя има още една втора съществена страна.
Ако в съдържанието на света в самото начало бяха съединени съдържанието на мислите с даденото, тогава не би съществувало познание, защото никъде не би възникнала нуждата да се отиде зад пределите на даденото. Обаче ако заедно с мисленето и в него ние бихме родили цялото съдържание на света и тогава също не би съществувало познание.
По този начин познанието почива на това, че съдържанието на света ни е дадено първоначално в такава форма, която е несъвършена, не го съдържа на цяло, но която освен това, което предлага непосредствено, тя има още една втора съществена страна.
Тази втора, първоначално не дадена страна на съдържанието на света ни се открива чрез познанието. По този начин това, което ви се явява обособено в мисленето, не са празни форми, но сбор от определения /категории/, които обаче се явяват като форми за останалото съдържание на света. Само полученият чрез познание образ на съдържанието на света, в който са съединени двете посочени негови страни, може да се нарече действителност.
към текста >>
По този
начин
това, което ви се явява обособено в мисленето, не са празни форми, но сбор от определения /категории/, които обаче се явяват като форми за останалото съдържание на света.
Ако в съдържанието на света в самото начало бяха съединени съдържанието на мислите с даденото, тогава не би съществувало познание, защото никъде не би възникнала нуждата да се отиде зад пределите на даденото. Обаче ако заедно с мисленето и в него ние бихме родили цялото съдържание на света и тогава също не би съществувало познание. По този начин познанието почива на това, че съдържанието на света ни е дадено първоначално в такава форма, която е несъвършена, не го съдържа на цяло, но която освен това, което предлага непосредствено, тя има още една втора съществена страна. Тази втора, първоначално не дадена страна на съдържанието на света ни се открива чрез познанието.
По този начин това, което ви се явява обособено в мисленето, не са празни форми, но сбор от определения /категории/, които обаче се явяват като форми за останалото съдържание на света.
Само полученият чрез познание образ на съдържанието на света, в който са съединени двете посочени негови страни, може да се нарече действителност.
към текста >>
54.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този
начин
, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия
начин
, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз".
Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието.
към текста >>
По този
начин
в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/.
По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение.
Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията.
към текста >>
По този
начин
не може да става дума за абсолютно положение.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е.
По този начин не може да става дума за абсолютно положение.
И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза". По този начин на "Аза" принадлежи способността за пряко и безусловно полагане. В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага.
към текста >>
По този
начин
на "Аза" принадлежи способността за пряко и безусловно полагане.
Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза".
По този начин на "Аза" принадлежи способността за пряко и безусловно полагане.
В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага. Когато А е положено в "Аза", тогава то е положено/1/. Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е основан за това оставаща равно на себе си. "Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза".
към текста >>
Фихте изразява това/1/ още по следния
начин
: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Но това значи "Азът" = "Аза". Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм.
Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз".
към текста >>
Относително това полагане не може да има по този
начин
никакво съмнение.
Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза".
Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение.
Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага.
към текста >>
По този
начин
, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност.
Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза". Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение. Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането.
По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност.
Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо.
към текста >>
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този
начин
не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света. Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие. Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава.
към текста >>
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв
начин
това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този
начин
няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза". На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
55.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
По този
начин
тя отдава дължимото и на двете.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен.
По този начин тя отдава дължимото и на двете.
Ние отдаваме на емпирика дължимото, като показваме, че по съдържание всички познания за даденото могат да бъдат постигнати само в непосредствено съприкосновение със самото дадено. Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието.
към текста >>
56.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този
начин
да бъдат приложими и тук.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието.
изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук.
И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз".
към текста >>
57.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Единственият
начин
да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници.
Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание. За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците.
Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници.
към текста >>
Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния
начин
: „Тази книга си поставя две основни цели.
Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели.
към текста >>
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв
начин
, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
В своята родствена близост, те двете „моралната фантазия" и „моралната техника" принадлежат към областта на науката!
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия."
към текста >>
58.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
А това оправдаване се извършва по такъв
начин
, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания. Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит.
А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
към текста >>
И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия
начин
трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание.
Книгата бе разпродадена още преди много години.
И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание.
Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин. Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея. Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен
начин
.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание.
Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин.
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея. Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
59.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен
начин
от нещо друго.
Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г.
Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
По същия
начин
Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен
начин
изцяло се определя от външни причини.
Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен начин изцяло се определя от външни причини.
За да се схване по-ясно, нека си представим нещо съвсем просто. Един камък например получава от външна, тласкаща го причина известно количество движение, с което той, след като тласъкът на външната причина е преустановен, по необходимост продължава да се движи. Това оставане на камъка в движение е принудително, а не необходимо затуй, защото то трябва да се дефинира чрез тласъка на някаква външна причина. Валидното за този камък е валидно за всеки друг отделен предмет, колкото и сложен, и за каквото и да е пригоден той, а именно, че някоя външна причина по необходимост определя как всяко нещо да съществува и да действа по точно установен начин.
към текста >>
Валидното за този камък е валидно за всеки друг отделен предмет, колкото и сложен, и за каквото и да е пригоден той, а именно, че някоя външна причина по необходимост определя как всяко нещо да съществува и да действа по точно установен
начин
.
Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен начин изцяло се определя от външни причини. За да се схване по-ясно, нека си представим нещо съвсем просто. Един камък например получава от външна, тласкаща го причина известно количество движение, с което той, след като тласъкът на външната причина е преустановен, по необходимост продължава да се движи. Това оставане на камъка в движение е принудително, а не необходимо затуй, защото то трябва да се дефинира чрез тласъка на някаква външна причина.
Валидното за този камък е валидно за всеки друг отделен предмет, колкото и сложен, и за каквото и да е пригоден той, а именно, че някоя външна причина по необходимост определя как всяко нещо да съществува и да действа по точно установен начин.
към текста >>
Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв
начин
принуда върху човека, както животинските желания.
Но с твърдения от този род не се печели нищо.
Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания.
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
към текста >>
60.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
По такъв
начин
човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят.
Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят.
По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят.
Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности. Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво.
към текста >>
Досега той се е опитвал да си помогне по трояк
начин
: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват по-отделно, са налице у човека.
Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как той при тези обстоятелства ще й въздейства, та намеренията му да се претворяват в дела? За решаването на тези въпроси са съставяни най-дълбокомислени и най-абсурдни хипотези. До днес обаче и положението с монизма не е много по-добро.
Досега той се е опитвал да си помогне по трояк начин: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват по-отделно, са налице у човека.
към текста >>
По такъв
начин
той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него.
Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света. Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси.
По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него.
Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли.
към текста >>
Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен
начин
не се постави в някаква връзка с него.
Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси. Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства.
Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него.
Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание.
към текста >>
По този
начин
спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм.
Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите.
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм.
Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз.
към текста >>
Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк
начин
, щом тя представлява неделимо единство?
Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена.
Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство?
към текста >>
В своята статия „Природата" Гьоте изразява това по класически
начин
, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен:
В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание. Ние самите сме тези, които се откъсваме от хумуса на природата и като „Аз" се противопоставяме на „свят".
В своята статия „Природата" Гьоте изразява това по класически начин, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен:
към текста >>
61.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
По такъв
начин
той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето.
По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност.
Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>
Този факт трябва по съответен
начин
да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението.
Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно. Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент. Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата. Докато наблюдаването на предмети и процеси, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение.
Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението.
Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене.
към текста >>
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен
начин
, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето.
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл.
към текста >>
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия
начин
, както предизвикващият я процес.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес.
По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен.
към текста >>
Това личи още от самия
начин
, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове.
Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове.
Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа
към текста >>
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен
начин
: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света. Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети.
Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
към текста >>
С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия
начин
, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света.
Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря.
С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света.
Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност. Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете. Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда.
към текста >>
По кой
начин
е възможно моето мислене да има отношение към обекта?
Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен?
По кой начин е възможно моето мислене да има отношение към обекта?
Това са въпроси, които трябва да си задава всеки, размишляващ над собствените си мисловни процеси. Те отпадат, когато се размишлява над самото мислене. Към мисленето ние не прибавяме нищо, което му е чуждо, така че не е нужно да се оправдаваме за такова прибавяне.
към текста >>
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този
начин
да се изплъзне от мисленето.
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето.
Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето. Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект. Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен.
към текста >>
Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен
начин
, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен.
Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
към текста >>
По такъв
начин
аз предпоставям мисленето.
Дотук аз говорих за мисленето, без да вземам под внимание неговия носител - човешкото съзнание. Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам.
По такъв начин аз предпоставям мисленето.
Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието. Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света.
към текста >>
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв
начин
„мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето.
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност.
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето.
Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
62.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
По такъв
начин
отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място.
Но понятията съвсем не съществуват уединено. Те се обединяват в едно закономерно цяло. Така например понятието „организъм" се присъединява към други: „Закономерно развитие, растеж". Други понятия пък, образувани за отделни неща, се сливат в едно. Всички понятия, които си съставям за лъвовете, се сливат в общото понятие „лъв".
По такъв начин отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място.
Качествено идеите не се различават от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обемни понятия. На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето. Те предпоставят мисленето. Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията.
към текста >>
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния
начин
: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението.
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението.
С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява.
към текста >>
По този
начин
вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание.
Сега е уместно да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението. Човешкото съзнание е сцената, на която понятието и наблюдението се срещат и биват взаимно свързвани.
По този начин вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание.
То е посредникът между мислене и наблюдение. Доколкото човекът наблюдава някакъв обект, дотолкова той се явява спрямо него като даден; доколкото човекът мисли, той се явява спрямо самия себе си като действащ. Той разглежда предмета като обект, а себе си - като мислещия субект. Понеже насочва своето мислене върху наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва своето мислене върху себе си, той има съзнание за самия себе си, или себесъзнание. Човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и себесъзнание, понеже е мислещо съзнание.
към текста >>
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв
начин
свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
към текста >>
Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен
начин
от понятия.
За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето.
Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия.
към текста >>
По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв
начин
ние окачествяваме едното като следствие от другото.
Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение.
По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв начин ние окачествяваме едното като следствие от другото.
към текста >>
Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен
начин
.
На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на възприятието, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура. Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща.
Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин.
Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти.
към текста >>
От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг
начин
освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О.
Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен. Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове. Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени.
От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О.
Либман, Към анализа на действителността, стр.28). Този възглед смята, че изразява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира. „Първата фундаментална теза, която философът трябва ясно да осъзнае, се състои в разбирането, че нашето знание първоначално не се простира върху нищо друго освен върху представите ни. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено изживяваме; и тъкмо защото ги узнаваме непосредствено, даже най-дълбокото съмнение не успява да ни отнеме знанието за тях. В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение.
към текста >>
Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния
начин
: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание.
Този възглед смята, че изразява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира. „Първата фундаментална теза, която философът трябва ясно да осъзнае, се състои в разбирането, че нашето знание първоначално не се простира върху нищо друго освен върху представите ни. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено изживяваме; и тъкмо защото ги узнаваме непосредствено, даже най-дълбокото съмнение не успява да ни отнеме знанието за тях. В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието".
Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание.
Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят.
към текста >>
По същия
начин
се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм.
Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят.
По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм.
При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си.
към текста >>
Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен
начин
.
Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858).
Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин.
Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи. Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин.
към текста >>
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен
начин
.
Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин.
Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието.
към текста >>
Изложеният
начин
на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен
начин
приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен
начин
приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
към текста >>
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия
начин
на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
Пределно ясно е обаче, че и по този
начин
аз отново обезсилвам тезата.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
63.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
По подобен
начин
и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа.
По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Разсъждаващите по този
начин
трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето?
Разсъждаващите по този начин трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето?
Нима светът не поражда мисленето в ума на човека със същата необходимост, както цъфтежът на растението? Посадете едно семе в земята - то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове. Застанете пред растението. В душата ви то се свързва с едно определено понятие. Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете?
към текста >>
По същия
начин
възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.
В душата ви то се свързва с едно определено понятие. Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете.
По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.
към текста >>
Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв
начин
ще имам непълен образ.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея.
Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв начин ще имам непълен образ.
към текста >>
Параболата ми е известна като линия, която възниква от движението на една точка по някакъв закономерен
начин
.
Тези места свързвам в една линия. От математиката познавам различни линейни форми, между които и параболата.
Параболата ми е известна като линия, която възниква от движението на една точка по някакъв закономерен начин.
Ако изследвам условията, при които се движи хвърленият камък, установявам, че линията на неговото движение е идентична с тази, която познавам като парабола. Това, че камъкът се движи тъкмо по парабола, е последица от дадените условия и следва по необходимост от тях. Формата на параболата спада към цялото явление като всичко останало, което е присъщо за него. Описаният по-горе дух, който не би трябвало да минава по обиколния път на мисленето, би имал като даденост не само един сбор от зрителни усещания за различни места, но също така - неотделимо от явлението - и параболичната форма на линията на хвърлянето, която ние едва мисловно добавяме към явлението.
към текста >>
На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия
начин
, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането.
На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници.
към текста >>
Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален
начин
.
Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание.
Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин.
към текста >>
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг
начин
... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг
начин
, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
„Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
към текста >>
По този
начин
погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света.
По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи.
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си.
към текста >>
Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него
начин
на мислене.
Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван.
Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене.
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето.
към текста >>
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв
начин
достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене.
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността.
към текста >>
64.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Налага се да си помогнем по друг
начин
.
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа.
Налага се да си помогнем по друг начин.
към текста >>
Той по някакъв
начин
може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит.
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
към текста >>
Той по свой особен
начин
ще мисли общите понятия.
Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия.
Той по свой особен начин ще мисли общите понятия.
Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
към текста >>
65.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
По никакъв
начин
не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление.
При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието. Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат.
По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление.
От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
По такъв
начин
дуализмът разделя процеса на познанието на две части.
Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално.
По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части.
Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното. Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
към текста >>
Това божествено Същество се мисли, че действува по
начин
, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество.
Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
към текста >>
По такъв
начин
взаимовръзката на нещата е прекъсната.
Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта.
По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната.
Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
към текста >>
Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект
начин
.
За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен.
Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин.
Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето.
към текста >>
Едно същество устроено по друг
начин
би имало познание от по-друг вид.
Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид.
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
към текста >>
Затова и полученият по този
начин
облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи.
Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието. Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо.
Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи.
Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
към текста >>
Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв
начин
косвено да бъде стимулирано.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността.
Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство. Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща.
към текста >>
66.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия
начин
, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества.
към текста >>
И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този
начин
.
Но условието не е налице. Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието.
И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин.
От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност. Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването.
към текста >>
Характеризираното по този
начин
направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика.
Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика.
Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството.
към текста >>
Не бива да се възразява, че щом по този
начин
някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта.
Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта.
Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност. Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието. Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
67.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
По същия
начин
и този, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н.
От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене. Когато се стъпва в размекната почва, в нея се отпечатват следи. Едва ли някой би се изкушил да каже, че следите се оформят от почвени сили, действащи отдолу нагоре. Не на такива сили ще бъде приписано участие при образуване на формата на следите.
По същия начин и този, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н.
Тук целта беше само да се отбележи какво установява непредубеденото наблюдение над самото мислене. - Б. а./
към текста >>
Означената по този
начин
движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало.
Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен
начин
само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи.
към текста >>
Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен
начин
.
Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин.
Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
към текста >>
По този
начин
другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание.
Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо. Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция.
По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание.
към текста >>
Само по този
начин
то е мое действие.
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него.
Само по този начин то е мое действие.
Който действа само защото признава определени нравствени норми, действието му е резултат от принципите, заложени в неговия морален кодекс. Той просто е изпълнител. Той е един по-висш автомат. Подхвърлите ли на съзнанието му повод за действие, механизмът на моралните му принципи незабавно се включва и се движи закономерно, докато той извърши някое християнско, хуманно, според него самоотвержено действие, или пък действие за културноисторическия напредък. Само ако следвам обичта си към обекта, аз съм този, който действува лично.
към текста >>
Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен
начин
се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност.
Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие. Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм.
Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност.
Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
към текста >>
Този
начин
на мислене е едностранчив.
Този начин на мислене е едностранчив.
Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия.
към текста >>
68.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му
начин
.
Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно.
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
към текста >>
По този
начин
като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила.
По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет.
Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем
начин
- било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
По този
начин
обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми.
Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности.
към текста >>
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен
начин
мисловно я добавя към изживяното.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
към текста >>
стр.115 и сл.), по същия
начин
той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв.
стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>
От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален
начин
във всяко човешко съзнание.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие.
От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно.
към текста >>
По такъв
начин
сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното.
По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие. Той само заблуждава мнозина, които вярват, че отхвърлят един насочен към духовното възглед за свят, след като природонаучният „отдавна е изоставил материализма".
към текста >>
69.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия
начин
.
А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно. Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки.
Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин.
В чисто идейните природни взаимовръзки той съзира не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави сечивата си целесъобразно; според наивния реалист, Творецът изгражда организмите по същата рецепта. От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно. Във философията тя и днес причинява твърде големи поразии. Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н.
към текста >>
По такъв
начин
машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея.
Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея.
Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие.
към текста >>
70.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Към него то ще може да се отнася по същия
начин
, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв.
Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание. Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес. Самото понятие не ще може да съдържа този отделен случай.
Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв.
Междинно звено между понятието и възприятието е представата (срв. стр.99 и сл.). За несвободния дух това междинно звено по начало е дадено. В съзнанието му мотивите по начало съществуват като представи. Ако иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял или както му е заповядано за отделния случай.
към текста >>
По същия
начин
еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни.
към текста >>
По същия
начин
от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите.
към текста >>
А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия
начин
е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи.
Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея. Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл. Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид.
А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи.
към текста >>
Който по тесногръд
начин
априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
към текста >>
А по този
начин
ние се добрахме до нашата характеристика за действията.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
А по този начин ние се добрахме до нашата характеристика за действията.
- Б. а./
към текста >>
71.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
По доста по-различен
начин
Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката.
Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие.
към текста >>
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв
начин
в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
към текста >>
Той може да си представи нещата по следния
начин
.
Той може да си представи нещата по следния начин.
Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие.
към текста >>
По такъв
начин
ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>
Съвсем по същия
начин
ще постъпи човекът от ежедневието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката.
Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието.
Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
към текста >>
По съвсем своеобразен
начин
песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
към текста >>
По този
начин
песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
към текста >>
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен
начин
на живот.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>
По такъв
начин
за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие.
Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене.
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви.
към текста >>
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния
начин
на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
към текста >>
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен
начин
.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
към текста >>
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен
начин
.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
към текста >>
Но тъй като задоволяването се цели по определен
начин
, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
към текста >>
Поради това, че се цели задоволяване по определен
начин
, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
към текста >>
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия
начин
се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
към текста >>
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен
начин
довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
72.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
По такъв
начин
физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето.
По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово.
Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг
начин
, ние биваме насочвани от отделното същество към рода.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето. По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово.
Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода.
Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен
начин
да бъде превръщано в такова.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си.
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си.
към текста >>
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния
начин
на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения
начин
.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
към текста >>
В това отношение той живее по
начин
, заимстван от другите или заповядан му от другите.
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм.
В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите.
Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството. Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди. До този резултат стига монизмът.
към текста >>
73.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Ако зад издирваното по този
начин
единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание.
Единното всемирно обяснение или визираният тук монизъм се сдобива с принципите, нужни му за обясняване на света, от човешкия опит. Източниците за действията той търси също така в света на наблюдението, по-точно в достъпната за нашето самопознание човешка природа, а именно в нравственото въображение. Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него. За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света.
Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание.
Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие. Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят.
към текста >>
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв
начин
отвън.
За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие. Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот.
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън.
Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност.
към текста >>
По такъв
начин
при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
(Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно?
към текста >>
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният
начин
на възприемане бил единствената гаранция за действителността.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето.
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността.
Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана.
към текста >>
74.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния
начин
.
Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго. Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят?
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин.
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество.
към текста >>
А по този
начин
, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм.
Онзи, който оставал на това становище или поради някакви съображения се връщал към него, бил наивен реалист. То обаче било неприемливо, понеже игнорирало факта, че съзнанието имало само свои собствени обекти. Второто становище е, когато човек разбира това състояние на нещата и го приема напълно само за себе си. Така отпърво се ставало трансцендентален идеалист. Но тогава трябвало да се отхвърли, че в даден момент в човешкото съзнание може да се появи следа от някакво „нещо само за себе си".
А по този начин, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм.
Защото за нас светът, пред който заставаме, се превръщал просто в сбор от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд. Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм. Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него.
към текста >>
По неосъзнаван
начин
те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него.
А по този начин, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм. Защото за нас светът, пред който заставаме, се превръщал просто в сбор от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд. Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм. Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях.
По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него.
До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им. Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси:
към текста >>
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв
начин
да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Касае се за следните въпроси:
към текста >>
75.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой
начин
.
Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена. Според нас всекиму се полага правото да изхожда от прекия си опит, от непосредствените си изживявания и оттам да се извиси до опознаването на цялата вселена.
Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин.
към текста >>
По този
начин
абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот.
То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника.
По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот.
Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини.
към текста >>
76.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден
начин
.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?
към текста >>
Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по
начин
, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници.
Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи.
към текста >>
Инстинктивният
начин
на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“.
Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
към текста >>
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по
начин
, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна.
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
към текста >>
Истината трябва да подчини света на духа и по този
начин
да служи на живота.
Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота.
Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота.
към текста >>
Ницше усеща всички
начини
на подчинение под чужда воля като слабост.
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост.
За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“. За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
към текста >>
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от
начин
на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
към текста >>
Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия
начин
.
Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум.
Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин.
(„Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности. Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати. По-удобно и безопасно е да живеят по начина, по който живеят обикновените хора. Тогава човек винаги намира общество. Който върви по свои пътеки, не може да бъде разбран от другите и не намира съмишленици.
към текста >>
По този
начин
мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът.
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
към текста >>
Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този
начин
преследват житейските си цели.
Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели.
Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
към текста >>
Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен
начин
поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили.
Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен
начин
своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
77.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия
начин
.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
към текста >>
По този
начин
човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>
Това е описание на
начин
на естетическата наслада, което се среща само при философа.
Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа.
Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>
Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия
начин
на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът.
Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът.
Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът.
Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си.
към текста >>
По този
начин
разбираме неговата огромна историческа мисия.
В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо.
По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия.
Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15)
към текста >>
Не е чудно, че подобен
начин
на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му.
Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
към текста >>
Такъв
начин
на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота.
Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>
Фактът, че по този
начин
„битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване.
Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
към текста >>
Всичко се случват наистина по такъв
начин
, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано.
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития.
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано.
И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“
към текста >>
Той казва, че преценките, направени по този
начин
, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата.
Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено.
Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата.
Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин.
към текста >>
По още един
начин
слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено.
Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание.
По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено.
Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин.
към текста >>
Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен
начин
.
Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи.
Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин.
Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния.
към текста >>
Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен
начин
.
По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи.
Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин.
Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело. Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи.
към текста >>
По този
начин
светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания
начин
, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек.
към текста >>
„Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален
начин
на мислене предизвикват ужас.
И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата. За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега.
„Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас.
Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н.
към текста >>
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият
начин
на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото.
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия.
към текста >>
Знае, че действа по
начин
, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри.
Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии.
Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри.
По същия начин преценява резултата от чуждите действия. Морална преценка на действията не познава. Той е аморален. Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти. Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други.
към текста >>
По същия
начин
преценява резултата от чуждите действия.
Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии. Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри.
По същия начин преценява резултата от чуждите действия.
Морална преценка на действията не познава. Той е аморален. Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти. Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други. Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общността инстинкти.
към текста >>
Тъй като Ницше вижда в човешкия
начин
на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният
начин
на действие да е различен.
Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен.
Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
към текста >>
Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв
начин
са били победени от по-способните.
Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя. Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството.
Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните.
Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост.
към текста >>
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този
начин
създава произведение на изкуството.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател.
към текста >>
Дионисиевият
начин
не изследва, той твори.
Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост.
Дионисиевият начин не изследва, той твори.
Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание. Той не търси Бог. Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство.
към текста >>
Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен
начин
в битието на човека.
Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите.
Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека.
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача.
към текста >>
И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен
начин
тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
78.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В творбите на Ницше по никакъв
начин
не се среща влияние от Щирнер.
Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер?
В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер.
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
към текста >>
По този
начин
Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис.
В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него.
към текста >>
По този
начин
той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
към текста >>
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този
начин
написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен
начин
на неговото свободно развитие.
В развитието на личните инстинкти на отделния човек Ницше вижда целта на цялото човешко развитие. Работещото срещу това развитие за него представлява най-същественото прегрешение срещу човечеството.
Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото свободно развитие.
Във всеки отделен момент човек не се самоопределя сам чрез действащите в него подбуди, а също чрез това, което е натрупано в паметта му. Той си спомня за своите преживявания, иска да се сдобие със съзнание за преживяванията на народа си, рода си, на цялото човечество чрез хода на историята. Човекът е историческо същество. Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент.
към текста >>
“ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър
начин
за насърчаването на импулсите на определено настояще.
Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота!
“ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще.
От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон.
към текста >>
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия
начин
на мислене.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене.
Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
към текста >>
79.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Този
начин
на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност.
Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията.
към текста >>
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее)
начин
на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее.
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност.
към текста >>
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този
начин
на мислене, когато го срещне при другиго.
Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго.
Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност. Ала не променя методите на тази научност.
към текста >>
В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър
начин
.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо.
В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин.
„Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице.
към текста >>
Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг
начин
, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина.
Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
към текста >>
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ
начин
разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания.
В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления.
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания.
Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
към текста >>
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв
начин
битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г.
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
“ (Съчинения, Том V, стр. 330/331)
към текста >>
Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия
начин
, по който той представя идеите си.
Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше.
Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си.
Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му. Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр.
към текста >>
80.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния
начин
: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния
начин
, по който те се проявяват при тях.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
към текста >>
Напълно проти-воположна на Ницшевия
начин
на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв
начин
това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
към текста >>
По този
начин
печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик.
„Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик.
И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“
към текста >>
Измисля си това, което иска да обори, по забележителен
начин
и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността.
Това „две души живеят -ах! - в гърдите ми“ при него граничи с патологично-то. Той не може да прозре разликата между тези „две души“. Неговите полемики едва ли могат да бъдат разбрани, освен ако не се подходи от тази гледна точка. Той почти никога не посреща противника със своите мнения.
Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността.
Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него.
към текста >>
По-късно в този аз се явява представният
начин
, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед.
Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз.
По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед.
Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път. Ако бе застанал пред това обективно, като някой друг съвременник на Вагнер, може би щеше по-късно също да стане Вагнеров противник. И така щеше да преценява ситуацията напълно спокойно и хладнокръвно.
към текста >>
Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг
начин
, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си.
През есента на 1888 г.
Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си.
„Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
към текста >>
Тази несигурност в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов
начин
.
Тази несигурност в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
Неговият светоглед има един от своите извори в гръцката античност. Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история.
към текста >>
Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден
начин
, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено. Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света.
Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения.
към текста >>
81.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той се чувства откъснат от самотата си по
начин
, който съответства на духа му.
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже? Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“.
Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му.
Той не иска да бъде оценяван. Иска да бъде „описван“, характеризиран. И скоро след тази новина последва другата, че откъснатият му от самотата дух е постигнат от ужасяващата орис на душевно умопомрачение. И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха свободно време да очертават щрихите на неговия образ. Чрез наблюдението на личността му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин.
към текста >>
Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен
начин
.
Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст.
Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен начин.
Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по начин, който е различен от този на съвременниците му. Те са натоварени със задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи.
към текста >>
Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по
начин
, който е различен от този на съвременниците му.
Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст. Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен начин.
Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по начин, който е различен от този на съвременниците му.
Те са натоварени със задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи.
към текста >>
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този
начин
принизява стойността на човека.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека.
Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
По този
начин
не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка?
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед.
По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка?
Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ. Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде.
към текста >>
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш
начин
на съществуване.
Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима.
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване.
Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено.
към текста >>
82.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Като учител и приятел той насърчава Ницше по всякакъв
начин
.
84. Фридрих Вилхелм Ричъл (1806-1876), антрополог, при когото Ницше следва в Бон през 1863 г. и когото следва през 1864 г. в Лайпциг.
Като учител и приятел той насърчава Ницше по всякакъв начин.
Те се отчуждават чрез неразбирателството, с което Ричъл, както почти целият тогавашен учен свят, посреща Раждането на трагедията.
към текста >>
83.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Поредицата от личности, които са описани тук, не са искали да пренесат някогашния
начин
на изследване в бъдещето.
Поредицата от личности, които са описани тук, не са искали да пренесат някогашния начин на изследване в бъдещето.
Този начин не отговаря вече на познавателните сили, които се развиват в европейското човечество начиная от 13-ия и 14-ия векове насам. Това, което Парацелс и Яков бяха запазили още от този начин на изследване, изглежда само като възпоменания от миналото. За мислещите хора от всичко това остава по същество само душевното настроение. И за това настроение те търсят един импулс и стремежите на самата душа, докато по-рано то възникваше в душата, когато тя наблюдаваше природата. Някои от съвременните хора, който има днес склонност към мистиката, не ще търси мистичните изживявания и не ще иска да ги за пали чрез това, което съвременното изследване на природата казва, а чрез това, което се съдържа в писанията на спомената епоха.
към текста >>
Този
начин
не отговаря вече на познавателните сили, които се развиват в европейското човечество начиная от 13-ия и 14-ия векове насам.
Поредицата от личности, които са описани тук, не са искали да пренесат някогашния начин на изследване в бъдещето.
Този начин не отговаря вече на познавателните сили, които се развиват в европейското човечество начиная от 13-ия и 14-ия векове насам.
Това, което Парацелс и Яков бяха запазили още от този начин на изследване, изглежда само като възпоменания от миналото. За мислещите хора от всичко това остава по същество само душевното настроение. И за това настроение те търсят един импулс и стремежите на самата душа, докато по-рано то възникваше в душата, когато тя наблюдаваше природата. Някои от съвременните хора, който има днес склонност към мистиката, не ще търси мистичните изживявания и не ще иска да ги за пали чрез това, което съвременното изследване на природата казва, а чрез това, което се съдържа в писанията на спомената епоха. Но чрез това той става чужд за това, което най-много занимава съвременните хора.
към текста >>
Това, което Парацелс и Яков бяха запазили още от този
начин
на изследване, изглежда само като възпоменания от миналото.
Поредицата от личности, които са описани тук, не са искали да пренесат някогашния начин на изследване в бъдещето. Този начин не отговаря вече на познавателните сили, които се развиват в европейското човечество начиная от 13-ия и 14-ия векове насам.
Това, което Парацелс и Яков бяха запазили още от този начин на изследване, изглежда само като възпоменания от миналото.
За мислещите хора от всичко това остава по същество само душевното настроение. И за това настроение те търсят един импулс и стремежите на самата душа, докато по-рано то възникваше в душата, когато тя наблюдаваше природата. Някои от съвременните хора, който има днес склонност към мистиката, не ще търси мистичните изживявания и не ще иска да ги за пали чрез това, което съвременното изследване на природата казва, а чрез това, което се съдържа в писанията на спомената епоха. Но чрез това той става чужд за това, което най-много занимава съвременните хора.
към текста >>
По негово време би било вече възможно, старият
начин
на изследване да бъде напуснат, да бъде запазено мистичното настроение и да бъде прието модерното природно изследване, ако то би съществувало вече.
У такива личности ние виждаме, че в съвременното природно изследване е способно да добие едно мистично задълбочаване. Защото един Николай от Куза би искал да пренесе своето мислене в това изследване.
По негово време би било вече възможно, старият начин на изследване да бъде напуснат, да бъде запазено мистичното настроение и да бъде прието модерното природно изследване, ако то би съществувало вече.
към текста >>
Но това, което човешката душа намира за съвместимо с един
начин
на изследване, тя трябва също да може да го добие от него, ако намери достатъчно сили за това.
Но това, което човешката душа намира за съвместимо с един начин на изследване, тя трябва също да може да го добие от него, ако намери достатъчно сили за това.
към текста >>
Аз исках да изложа характера на средновековната мистика, за да обърна вниманието върху факта, как тя се развива като самостоятелна мистика откъснато от майчината почва, стария
начин
на мислене, но не може да се задържи, защото вече и липсва душевната импулсивност, която в минали времена и даваше самото изследване.
Аз исках да изложа характера на средновековната мистика, за да обърна вниманието върху факта, как тя се развива като самостоятелна мистика откъснато от майчината почва, стария начин на мислене, но не може да се задържи, защото вече и липсва душевната импулсивност, която в минали времена и даваше самото изследване.
към текста >>
84.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Има магически формули, които минавайки през вековете на духовната история на човечеството действат винаги по нов
начин
.
Има магически формули, които минавайки през вековете на духовната история на човечеството действат винаги по нов начин.
За такава формула беше считана в Гърция мъдрото изречение на Аполон. Тя е: "Познай Себе си". Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот. Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули.
към текста >>
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг
начин
, са словесни отвлечености. Не!
Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти! Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности.
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не!
Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти. Той казал тези изречения, когато завършил разглеждането на гръцката философия.
към текста >>
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този
начин
вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
към текста >>
Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия
начин
, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание.
Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
Той си мисли: "познанието е познание". Само че единият път негов обект е нещо, което се намира вън в света, другият път този обект е собствената душа. Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас. Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание. Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет.
към текста >>
Онзи, за когото то се явява по първия
начин
, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет.
Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства. Той си мисли: "познанието е познание". Само че единият път негов обект е нещо, което се намира вън в света, другият път този обект е собствената душа. Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас. Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание.
Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет.
Той чува думите, но блясъкът не съществува за него. Човек може да събере в себе си цялото знание на своята епоха; но ако не чувствува значението на себепознанието, тогава в един по-висш смисъл цялото знание е нещо сляпо.
към текста >>
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия
начин
, както говорят външните неща.
Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят. Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво.
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща.
Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
към текста >>
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен
начин
.
От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти.
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин.
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
към текста >>
За да съчетаем мислено двете влияния и техният
начин
на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък.
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък.
Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание. По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят. Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене.
към текста >>
По този
начин
чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание.
По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене.
към текста >>
Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този
начин
едно духовно новораждане.
Двете половини биват съединени, когато вътрешното сетиво разбере себе си и с това му става ясно, каква светлина дава то на нещата в процеса на познанието. И Фихте трябваше също да каже, че това вътрешно сетиво вижда само дух. Защото то вижда, как духът прояснява сетивния свят чрез това, че го включва в света на духовното. Вътрешното сетиво прави, защото външното сетивно съществуване да възкръсне в него на една по-висока степен.
Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този начин едно духовно новораждане.
Така всеки външен предмет се включва в едно духовно съдържание, което, когато е обхванато от вътрешното сетивно, споделя съдбата на себепознанието. Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе.
към текста >>
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния
начин
/виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека.
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>
Който вижда по този
начин
вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен.
към текста >>
Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв
начин
човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот.
Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот.
Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване.
към текста >>
Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв
начин
, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си.
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата". Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност. Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта.
Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си.
На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също. И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него. Той постоянно ще твърди: Платон и ти сте две неща. Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита.
към текста >>
Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество
начини
и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията.
Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
към текста >>
По величествен
начин
е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина.
И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>
85.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия
начин
на мислене на Майстер Екхарт.
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности. Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година. Екхарт беше един безусловен почитател на Томас.
Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт.
Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин. Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите. Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание.
към текста >>
Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой
начин
.
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година. Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него.
Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин.
Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите. Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание. Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот. Той искаше без съмнение да си остане правоверен християнин. християнските истини бяха негови истини.
към текста >>
Само че искаше да ги вижда по друг
начин
, различно от това, което Томас Аквински беше сторил.
Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил.
Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа. Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога. Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината.
към текста >>
Но по този
начин
разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога.
Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа.
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
към текста >>
Аз по някакъв
начин
съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този
начин
за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен
начин
".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>
86.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен
начин
онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят.
към текста >>
Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този
начин
преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност.
Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята.
Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност.
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
към текста >>
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен
начин
, но като духовност.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество.
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея.
към текста >>
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг
начин
.
За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия
начин
да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза.
/Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще". Що се отнася за Таулер, нас ни интересува само това, че трябва да разберем неговото преобразяване от гледна точка на това, което ще следва. Когато сравним неговото по-късно действие с предишното, фактът на това преобразяване изпъква без никакво съмнение. Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина".
Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза.
към текста >>
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен
начин
.
Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите.
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот!
към текста >>
За един такъв
начин
на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува.
Сам Руисбрьок водеше борба срещу онези, които считаше за мистици еретици. Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие. Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви.
За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува.
В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно. Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така.
към текста >>
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни
начини
.
За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща. Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си.
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини.
Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
87.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи
начин
на познание, който изяснява отделните области на науката.
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката.
Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят.
към текста >>
Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи
начин
на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност.
Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
към текста >>
Този
начин
на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
към текста >>
И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен
начин
.
Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството.
И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин.
Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
към текста >>
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния
начин
: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
към текста >>
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен
начин
.
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие.
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин.
Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
към текста >>
Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен
начин
и което трябва да вярваме.
Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв
начин
човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
към текста >>
В неговия
начин
на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий.
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието. Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване. Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване. "Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий.
Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел. Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук.
към текста >>
Аз описах подобно този
начин
на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г.
"Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г.
Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене.
към текста >>
В смисъла на този
начин
на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено".
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход.
В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено".
За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./.
към текста >>
88.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен
начин
и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света.
Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности.
Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света.
У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото.
към текста >>
Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем
начин
.
Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата. Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа. Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло.
Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин.
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера.
към текста >>
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен
начин
.
Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата. Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа. Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин.
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин.
Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
към текста >>
На основата на подобен
начин
на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
към текста >>
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен
начин
; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен
начин
.
Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
към текста >>
В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи
начин
на мислене, който смесва природата на духа.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище.
В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа.
В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н.
към текста >>
Човекът е светът по свой собствен
начин
.
Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек. Това, което в действителност е дело на целия свят, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество. Тази е именно истинската същност на човека, че той трябва да се чувства като нещо различно от това, което е в крайна сметка. И ако това е едно противоречие, тогава човекът трябва да бъде наречен една станало живо противоречие.
Човекът е светът по свой собствен начин.
Той е същото нещо, което е и светът; но той е такъв като повторение, като отделно същество. Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/. За него човекът е светът в малък размер. Това, което позволява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух. Този дух се явява свързан с едно отделно същество, с един отделен организъм.
към текста >>
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен
начин
.
Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал. Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа. Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин.
Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа.
към текста >>
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим
начин
, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание.
С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.
към текста >>
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен
начин
отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането.
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането.
Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността.
към текста >>
Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв
начин
по-рано.
Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане.
Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано.
Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение.
към текста >>
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой
начин
загадката на съществуването.
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
89.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Един сроден нему мислител, който приложи същия
начин
на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./.
За Парацелзий беше преди всичко важно да добие върху природата идеи, които дишат духа на застъпеното от него висше познание.
Един сроден нему мислител, който приложи същия начин на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./.
Той е израснал от протестантското богословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото богословие. Негови предшественици са Сабастиан Франк и Каспар Швенкфелдт. Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот. За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към идеалното възвисяване. Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау.
към текста >>
Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен
начин
на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
Така е и със сетивния предмет. Това, което този сетивен предмет е вън, то не се разлива отвън вътре в човека, а от вътре навън. Изхождайки от тези мисли, бихме искали да кажем: Щом познанието се разлива от човека в предмета, тогава ние не познаваме това, което е в предмета, а само това, което е в самия човек. Подобно развитие на този ход на мислите бе направено от Имануел Кант / 1724-1804 г./. Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на свободата", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен начин на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
към текста >>
И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен
начин
, да се обърнат един срещу други.
Първичното същество не живее своето съществувание в себе си. Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот.
И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други.
Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото. Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно.
към текста >>
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя
начин
на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението".
С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век.
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението".
Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение. /Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията. Но от там той би се издигнал в духовния свят./
към текста >>
90.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Не можеше вече да търси в етера по сетивен
начин
духа.
Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства. Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята.
Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа.
към текста >>
Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия
начин
.
С този разширен сетивен свят трябваше да се обяснява този, който от сега нататък се стремеше към висше познание. В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти. Сега му беше поставена една нова задача. Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да изразят своята същност от вътрешността на човека.
Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия начин.
Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./. Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството. Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина.
към текста >>
С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален
начин
.
От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение.
С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин.
"В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина! Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/.
към текста >>
В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този
начин
.
"В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина! Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/.
В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин.
Отличният мислител Б. Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света. Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа.
към текста >>
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален
начин
, а само по духовен
начин
в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият
начин
на разглеждане природата, не може да схване по никой друг
начин
Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа.
Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал. Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин. "Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено.
към текста >>
Когато говори за дух, той го схваща именно по този
начин
.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа. Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал.
Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин.
"Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
към текста >>
Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този
начин
могат да се образуват най-различните комбинации".
Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство".
Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации".
Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство". Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове.
към текста >>
Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи
начин
на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта. Неговата заслуга е извънредно голяма.
Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
към текста >>
91.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Естественият
начин
, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма.
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
92.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
действаха по-нататък в смисъла на този
начин
на мислене.
Изминали са близо два века и половина, откакто в своя "Херувимски странстващ поклонник" Ангелус Силезиус бе събрал мъдростта на своите предшественици. Тези векове донесоха богати възгледи за природата. Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука. Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/. Ламарк, Дарвин, Хекел и др.
действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене.
"Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век. Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси. Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека.
към текста >>
Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен
начин
различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека.
Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/. Ламарк, Дарвин, Хекел и др. действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене. "Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век. Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси.
Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека.
към текста >>
Само Библията им разказваше по свой
начин
за такива процеси.
За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони. Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата.
Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси.
Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
към текста >>
Който схваща моите мисли в този смисъл, той разбира заедно с мене по същия
начин
последната сентенция на "Херувимския странстващ поклонник", в смисъла на която трябва да звучи и съдържанието на тази книга: "Приятелю, това е достатъчно; ако искаш да четеш по-нататък: тогава иди и стани ти сам писанието и същността.
Аз чувам еди остър дисонанс, когато естествено-научните факти от описанието на Хекел се сблъскват с "религиозността" във вярванията на някои съвременници. Обаче от религиозните вярвания, които не са в хармония с природните факти, аз не долавям нищо от онова висше религиозно чувство, което намирам у Яков Бьоме и Ангелус Силезиус. Напротив, това висше религиозно чувство е в пълна хармония с действието на природните неща. Няма никакво противоречие в това, човек да се проникне от познанията на новата естествена наука и същевременно да върви в пътя, по който Яков Бьоме и Ангелус Силезиус са търсили Духа. Който върви в този път и смисъла на тези мислители, той не трябва да се страхува, че ще изпадне в един плосък материализъм, когато слуша да му се описват тайните на природата от една "Естествена история на сътворението".
Който схваща моите мисли в този смисъл, той разбира заедно с мене по същия начин последната сентенция на "Херувимския странстващ поклонник", в смисъла на която трябва да звучи и съдържанието на тази книга: "Приятелю, това е достатъчно; ако искаш да четеш по-нататък: тогава иди и стани ти сам писанието и същността.
към текста >>
93.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки
начин
.
„Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин.
Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
към текста >>
В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на
начините
за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности.
През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области.
В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности.
При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата? Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна.
към текста >>
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг
начин
..., ако природата иска да бъде разбрана творчески?
През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата?
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески?
... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните."
към текста >>
94.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този
начин
и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука".
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година. Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата. Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност".
Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука".
В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга. Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин. Защото нещата не свеждат до съдържанието на книгата, а преди всичко до познавателните средства, с чиято помощ тя е написана.
към текста >>
Ако човек отхвърля даден
начин
на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга.
Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот.
Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга.
Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин. Защото нещата не свеждат до съдържанието на книгата, а преди всичко до познавателните средства, с чиято помощ тя е написана.
към текста >>
Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен
начин
.
В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга.
Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин.
Защото нещата не свеждат до съдържанието на книгата, а преди всичко до познавателните средства, с чиято помощ тя е написана.
към текста >>
95.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с
начините
на мислене и с познанията на естествената наука.
Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество.
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
към текста >>
Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този
начин
на мислене и са привлечени от него като от една магична сила.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този начин на мислене и са привлечени от него като от една магична сила.
фактът, че отделни личности виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо.
към текста >>
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният
начин
на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот.
И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим.
към текста >>
Би било трагично, ако този
начин
на мислене беше правилният.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен.
Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният.
Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г.
към текста >>
Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния
начин
на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно.
Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
към текста >>
Тогава ние ще постъпим по същия
начин
във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката.
Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни.
към текста >>
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен
начин
.
Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин.
към текста >>
Тогава в областта на духовния живот той стига до един
начин
на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони.
Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят.
Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони.
Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл.
към текста >>
Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен
начин
на мислене.
Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука.
Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
96.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
И горко на този, който искал да стигне до тях по недостоен
начин
.
Пътят за тайните на съществуванието водел през един свят на ужаси.
И горко на този, който искал да стигне до тях по недостоен начин.
към текста >>
Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен
начин
на живот.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта.
Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот.
Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания.
към текста >>
Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този
начин
.
Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин.
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>
По друг
начин
стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността.
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността.
За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство.
към текста >>
Страшна е отговорността, която човек поема по този
начин
върху себе си.
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин.
към текста >>
Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен
начин
.
Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие.
Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин.
Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна? Той би изговорил думи, нищо друго освен думи. Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото.
към текста >>
Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният
начин
на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите.
Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото.
Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите.
За тази цел е необходимо чисто безпристрастие.
към текста >>
Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни
начини
.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени.
Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини.
Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
към текста >>
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по
начин
, различен от този, по който добива представа за другите неща.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща.
Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност.
към текста >>
По същия
начин
постъпва и мистът с народните Богове.
Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа. Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види.
По същия начин постъпва и мистът с народните Богове.
Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста. И в него те създават представи за Боговете. Той иска да види тази сила, която твори Боговете. Тя не прилича на природните Богове, тя е нещо по-висше.
към текста >>
97.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния
начин
към мъдростта.
С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения". „Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина.
Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта.
Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили.
към текста >>
Той искал да обърне внимание върху техния
начин
на мислене, който се придържа само към преходното.
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня.
Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>
И силата, която в огъня действува по обикновен
начин
, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът.
И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
към текста >>
Но той действува в него по особен
начин
.
Но той действува в него по особен начин.
Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част.
към текста >>
Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен
начин
!
Факта, че мога да пиша, аз дължа на обстоятелството, че съм научил това. Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката.
Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин!
Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия.
към текста >>
Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки
начин
.
Гръцкият мъдрец изобщо не е задавал въпроса, има ли нещо вечно в човека, а само въпроса, в какво се състои то и как трябва да го поддържа и култивира в себе си. Защото за него предварително е било ясно, че човекът живее като едно средищно създание между Земното и Божественото. Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното Битие.
Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки начин.
То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен. Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл:
към текста >>
Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този
начин
.
Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света.
Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин.
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
към текста >>
98.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото дали той или някой друг се изказва по този
начин
върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично.
Има само едно средство, за да бъде разбран напълно този философ. Той трябва да бъде осветен със светлината, която блика от Мистериите. По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието". Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите. Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение.
Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично.
В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо. Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
към текста >>
Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой
начин
не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието". Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите. Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение. Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично. В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо.
Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
към текста >>
Той не съществува в това, което може да се разбере по сетивен
начин
.
Тя води към драмата на Бога.
Той не съществува в това, което може да се разбере по сетивен начин.
Тук той съществува само като природа. Той е омагьосан в природата. Само онзи може да се приближи до него, който е събудил Божественото в самия себе си. Следователно, той не може да бъде разбираем за всички. Но той сам се изявява даже и на онзи, който се приближава до него.
към текста >>
Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит
начин
, а в човека по открит
начин
.
Бог се разкрива в това развитие. Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества.
Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо. Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания
начин
, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>
Понякога, когато исках да запиша по обикновен
начин
моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство.
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен.
Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство.
Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата. Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>
Това е описанието на един вид познание, изложено по
начин
, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото.
Това е описанието на един вид познание, изложено по начин, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото.
Това е изразено ясно с думите:
към текста >>
Тя води човека към Божественото по несъзнателен
начин
, с необходимостта на една природна сила.
Това е майчиният принцип, който ражда Сина Божи, Мъдростта, Логоса. Несъзнателно действуващата сила на душата е представена като женствен елемент, който улеснява проникването на божествените сили в съзнанието. Лишената още от Мъдрост душа е майка на това, което води към Божественото. Тук стигаме до една важна представа на мистиката. Душата е призната като майка на Божественото.
Тя води човека към Божественото по несъзнателен начин, с необходимостта на една природна сила.
към текста >>
99.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Хр.) изразява по следния
начин
съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
По същия
начин
и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата. Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност. Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози.
По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
към текста >>
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен
начин
на изразяване, с които си служат и други мъдреци.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци.
В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас.
към текста >>
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този
начин
, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии. По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там. За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен.
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
Като мист той може да победи смъртта. Херкулес преодолява опасностите на ада като мист. Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила.
към текста >>
По същия
начин
могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес.
По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни. Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око. Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова. Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес.
По същия начин могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес.
Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие.
към текста >>
Действителните географски разстояния се изменят по най-произволен
начин
.
Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата. Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията. Героят извършва своите пътувания на приказни кораби.
Действителните географски разстояния се изменят по най-произволен начин.
Тук не може да става и дума за сетивно-действителното. Сетивно-действителните събития се разказват само за да илюстрират едно духовно развитие. Освен това, самият поет казва в началото на поемата, че всичко се свежда до търсенето на душата:
към текста >>
100.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, което човек изпитва по такъв
начин
, е опитност от най-висше естество.
Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество.
към текста >>
За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен
начин
на живот.
За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота.
За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот.
Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности.
към текста >>
Както едно химическо вещество може да се отнася само по определен
начин
, така един Буда, един Христос може да живее само по един напълно определен
начин
.
Те предварително знаят какво значение има личността, която се явява на света. И развитието на нейния живот може да отговаря само на това, което те познават като живот на един божествен човек. Такъв живот се явява предварително записан за вечността в мъдростта на техните Мистерии. Той може да бъде само такъв, какъвто трябва да бъде. Ходът на такъв живот се проявява като един вечен природен закон.
Както едно химическо вещество може да се отнася само по определен начин, така един Буда, един Христос може да живее само по един напълно определен начин.
Неговият живот не се свежда до случайната му биография; напротив, този живот се преразказва като се описват типичните черти, които се съдържат за всички времена в мъдростта на Мистериите. Легендата за Буда съвсем не е биография в обикновения смисъл, както и Евангелията не са биография на Христос Исус. И двете далеч не разказват нещо случайно; те разказват за един спасител на света. Предпоставките и за двете биографии трябва да се търсят в традициите на Мистериите, а не във външната физическа история. Буда и Исус са посветени до най-висока степен само за тези, които са наясно с тяхната божествена природа.
към текста >>
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен
начин
е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св.
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
към текста >>
101.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен
начин
, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници.
Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот.
И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници.
Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон.
към текста >>
Нищо чудно, че единственият по своя род посветен беше схващан само по този
начин
.
Юдейството очакваше „Месия".
Нищо чудно, че единственият по своя род посветен беше схващан само по този начин.
Това хвърля особена светлина върху факта, че всичко, което по-рано е било достояние на отделни посветени в Мистериите, сега става общо достояние. Юдейската религия открай време е народна религия. Народът се усещал като едно цяло. Неговият Яхве бил Бог на целия народ. Ако трябваше да се роди Синът, той също трябваше да бъде спасител на народа.
към текста >>
102.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Не може да се опише по един по-изразителен
начин
обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин.
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете. Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин.
„Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
Обаче по друг
начин
вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма.
Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет" само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква.
Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма.
През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание. Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
към текста >>
Обаче по този
начин
Исус разкрива тайната на Мистериите.
В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение".
Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите.
И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите. В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите. Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е. които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен процес на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
към текста >>
103.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
По същия
начин
може да се намери и техния смисъл.
Но не трябва да мислиш, че не е необходима първоначалната любов, ако трябва да достигнеш целта. За това е нужна такава любов, която далече надвишава любовта към всичко друго. Само тази е „първоначалната" (превъзходната) любов. Пътят към Божественото е безкраен; и трябва да разберем, че когато сме достигнали първата степен, това може да бъде само подготовка, за да се издигнем до по-високи степени. С този пример от първото послание показахме как трябва да се тълкуват и останалите.
По същия начин може да се намери и техния смисъл.
към текста >>
Но сега това не можеше да стане по същия
начин
, както по-рано.
Човек може да бъде съблазнен от тази змия на знанието, ако той не роди в себе си Сина Божи, който стъпква главата на змията. „И биде свален големият змей, старата змия, наречена Дявол и Сатана, който прелъстява цялата вселена, и биде той свален на земята и заедно с него бяха свалени и ангелите му." (гл.12, ст.9). В тези думи може да се прочете какъв е идеалът на християнството. Това, което беше постигнато в Мистериите, трябва да бъде обновено. Защото и там змията трябва да бъде победена.
Но сега това не можеше да стане по същия начин, както по-рано.
На мястото на множеството Мистерии трябваше да застане Едната, Първичната, Християнската Мистерия. Исус, в когото Словото стана плът, трябваше да бъде посветителят (йерофантьт) на цялото човечество. И това човечество трябваше да стане неговата собствена мистична църква. Сега трябваше да стане не един подбор на избрани, а обединение на всички. Според степента на своята зрялост, всеки един може да стане мист.
към текста >>
104.
ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Естествено е, че по този
начин
строгият характер на Мистериите бил отслабен.
Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите.
Естествено е, че по този начин строгият характер на Мистериите бил отслабен.
към текста >>
105.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Можеха да бъдат наблюдавани фините, интимни различия в духовния живот на личността и да се види по какви
начини
и до каква степен се пробужда Логосът в отделните личности, които търсеха посвещението.
Най-дълбокото въздействие върху последователите на християнството е упражнил фактът, че Божественото, Словото, вечният Логос им се явява вече не в тайнствената тъмнина на Мистериите само като Дух; напротив, когато говореха за този Логос, те се позоваваха винаги на историческата, човешката личност на Исус. По-рано в действителния живот те виждали този Логос само в различните степени на човешкото съвършенство.
Можеха да бъдат наблюдавани фините, интимни различия в духовния живот на личността и да се види по какви начини и до каква степен се пробужда Логосът в отделните личности, които търсеха посвещението.
Една по-висока степен на зрялост означаваше и една по-висша степен в развитието на духовния живот. Предхождащите степени на това развитие трябваше да се търсят в миналото. А настоящият живот се считаше като степен, предхождаща бъдещите степени на духовното развитие. Всички истински посветени твърдят, че духовната сила на душата не изчезва; тя е вечна в смисъла, в който се изразява еврейското тайно учение (Книга Зохар): „Нищо в света не се губи, нищо не потъва в празнотата, даже и думите и гласът на човека; всичко си има своето място и своето предназначение." Според това разбиране, личността е само една метаморфоза на душата, която преминава от една личност в друга. Отделният живот на личността е разглеждан само като едно звено от развитието на една верига, простираща се назад и напред във времето.
към текста >>
По най-различни
начини
те търсеха възможност за примирение между двете направления.
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога. Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите. Това ги довеждаше до тежки душевни борби.
По най-различни начини те търсеха възможност за примирение между двете направления.
Писанията от първите столетия на Християнството отразяват тази борба както у езичниците, които бяха привличани от величието на християнството, така и у онези християни, на които беше трудно да се отделят от ритуала на Мистериите. Християнството израства бавно от Мистериите. Християнските убеждения се изнасят под формата на истини от Мистериите; мъдростта на Мистериите се облича в думите на християнството.
към текста >>
Отделните личности търсят по всевъзможен
начин
пътя от древните традиции към християнските възгледи.
Отделните личности търсят по всевъзможен начин пътя от древните традиции към християнските възгледи.
И който смята, че се намира в правия път, определя другите като еретици. В същото време църквата все повече се утвърждава като външна институция. Колкото повече придобива сила, толкова пътят, който тя признава за правилен чрез решения на събори и външно законодателство, измества личното изследване. Тя решава кой се отклонява повече или по-малко от божествената истина. Понятието „еретик" приема все по-установена форма.
към текста >>
На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв
начин
, а именно в Исус.
На всички гностици е било ясно, че те трябваше да си изяснят идеята за личността на Исус. Трябваше да се намери отношението между Исус и Христос.
На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус.
Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност. Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа.
към текста >>
Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв
начин
в този божествен свят.
Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата.
Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят.
Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог. Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог.
към текста >>
106.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В епохата, когато се полагат основите на християнството, всред древната езическа култура се появяват мирогледи, които са като едно продължение на Платоновия
начин
на мислене и които трябва да схващаме като един вид задълбочена, одухотворена мъдрост на Мистериите.
В епохата, когато се полагат основите на християнството, всред древната езическа култура се появяват мирогледи, които са като едно продължение на Платоновия начин на мислене и които трябва да схващаме като един вид задълбочена, одухотворена мъдрост на Мистериите.
Източникът на тези мирогледи е Филон Александрийски (25 г. пр.Хр. до 50 г. сл.Хр.). Процесите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа. Би могло да се каже: Светилището на Мистериите, в които Филон търси своето посвещение, е единствено в неговата душа и нейните най-висши изживявания. Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен процес.
към текста >>
Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този
начин
на познание.
Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този начин на познание.
Тя трябва да излезе вън от това, което нарича свой обикновен „Аз". Тя трябва да се освободи от този „Аз". Тогава тя навлиза в едно състояние на духовно извисяване, на озарение, в което вече знае, мисли и познава не в обикновения смисъл на тези думи. Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия.
към текста >>
И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият
начин
да се добере човек до него е да го изживее.
Тя трябва да се освободи от този „Аз". Тогава тя навлиза в едно състояние на духовно извисяване, на озарение, в което вече знае, мисли и познава не в обикновения смисъл на тези думи. Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява.
И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее.
Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата. Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света.
към текста >>
Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един
начин
на мислене, близък до този на Филон.
Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност.
Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон.
А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот.
към текста >>
Приемайки този
начин
да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите.
Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите.
Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.
към текста >>
Той приписва същия
начин
на тълкуване и на терапевтите.
Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите.
Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.
към текста >>
По този
начин
в развитието на древния мироглед става едно разцепление.
По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление.
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
към текста >>
107.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв
начин
на мислене са били възможни два пътя.
Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано. За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите.
Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя.
Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие.
към текста >>
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият
начин
на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това?
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".)
към текста >>
Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни
начини
в своите съчинения.
Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят.
Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения.
Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото. Същността на Божественото и неговото отношение към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение. Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание.
към текста >>
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен
начин
преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински.
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински.
Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото. Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог.
към текста >>
108.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Не е важно как някой изразява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия
начин
на мислене.
Към стр. 7. Тук думите на Ингерсол не се цитират в настоящата книга само по отношение на онези, които ги изговарят в точно същия буквален смисъл като свое убеждение. Мнозина няма да го направят и все пак си съставят за природните явления и за човека такива представи, че ако биха били действително последователни, щяха да стигнат точно до такива изказвания.
Не е важно как някой изразява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия начин на мислене.
Възможно е някой да изпитва отвращение към цитираните думи или да ги намира смешни. Но когато, без да се е издигнал до духовните първопричини на природните явления, той си изгражда за тях едно повърхностно обяснение, което държи сметка само за тяхната външна страна, тогава като едно логическо следствие, друг ще извлече от това една материалистическа философия.
към текста >>
109.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
GA_9 Теософия
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия
начин
, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници.
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение.
към текста >>
110.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
За новото проучване бих се изказал по сходен
начин
, както направих това в третото издание.
Както всеки път, когато се налага ново издание на тази книга, аз отново прегледах внимателно нейното съдържание.
За новото проучване бих се изказал по сходен начин, както направих това в третото издание.
Ето защо си позволих да поставя "Предговора към третото издание" в началото на книгата. Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока. Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят. Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит.
към текста >>
111.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
По този
начин
книгата ще може да постигне целта, която си е поставил авторът.
Авторът на тази книга не описва нищо извън свидетелствата на собствения опит, на такъв вид опит, който може да се получи в духовната сфера. Тази книга не може да се прочете така, както сме свикнали в наше време. Читателят, чрез собственото си усилие, трябва да постигне сам смисъла на всяка страница, дори на всяко изречение.
По този начин книгата ще може да постигне целта, която си е поставил авторът.
Онзи, който само ще я прелисти, все едно че изобщо не я прочел. Истините на тази книга трябва да се преживеят. Духовната Наука има стойност само при тези условие.
към текста >>
Тези два труда по различен
начин
се стремят към една и съща цел.
Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата".
Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел.
За разбирането на единия не е необходимо да се чете другия, макар, че безспорно, би било от полза да се прочетат и двата. Този, който търси в тази книга "последните" истини ще остане с празни ръце.
към текста >>
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните
начини
, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>
Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен
начин
за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си.
Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят.
Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си.
Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно". Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга.
към текста >>
Който е съгласен да се гледа по този
начин
нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно".
Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си.
Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно".
Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга.
към текста >>
Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния
начин
на мислене, са безсмислени.
Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си. Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно".
Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени.
Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга.
към текста >>
112.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Но не по този
начин
трябва да се гледа на въпроса.
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях?
Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса.
За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере. Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен
начин
до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв
начин
в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука.
У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност. Той му налага скромност и въздържаност. Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки. Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука.
Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука.
към текста >>
А това означава да пробудим като по вълшебен
начин
появата на онези решителни сили в душата, които после ще я отведат до "погледа на ясновидеца".
Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове. То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение. Волята да разберем чрез здравото мислене това, което после ще наблюдаваме, означава да се подпомогне свръхсетивното зрение.
А това означава да пробудим като по вълшебен начин появата на онези решителни сили в душата, които после ще я отведат до "погледа на ясновидеца".
към текста >>
113.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Следните думи на Гьоте показват по един хубав
начин
началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Този напълно естествен
начин
да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават.
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават.
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Първия
начин
се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт.
Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина.
Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт.
Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него. Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи.
към текста >>
Чрез втория
начин
той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него.
Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина. Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт.
Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него.
Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден.
към текста >>
Третият
начин
представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми.
Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина. Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт. Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него.
Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми.
Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден. Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете.
към текста >>
Защо светът се показва на човека по такъв троичен
начин
?
Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина. Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт. Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него. Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми.
Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин?
Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден. Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете.
към текста >>
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия
начин
, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него.
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
към текста >>
Обаче невъзможно е да разглежда по същия
начин
съществуването на своята душа.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа.
Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него.
към текста >>
Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш
начин
.
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си.
Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него.
към текста >>
114.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия
начин
, както и той самия.
Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност. Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане.
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия.
Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива.
към текста >>
115.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Ние можем да изясним собственото си естество по един правилен
начин
, само ако открием значението на мисленето за нашата човешка природа.
Ние можем да изясним собственото си естество по един правилен начин, само ако открием значението на мисленето за нашата човешка природа.
Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух.
към текста >>
Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв
начин
, който позволява появата на мисленето.
Човешкото тяло е устроено с оглед на мисленето.
Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето.
Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека.
към текста >>
За тях са налице по един човешки
начин
на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието.
За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука.
към текста >>
В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения
начин
, по който неорганичните сили действуват в организма.
на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*. (* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука.
В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма.
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
към текста >>
За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния
начин
за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
към текста >>
Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен
начин
и вътрешния свят на усещанията.
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв.
Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията.
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
към текста >>
Човекът усеща по този
начин
не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията.
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията.
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията.
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
към текста >>
И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен
начин
.
Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане.
И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин.
Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете. Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност. Тази дейност живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото. Тялото, следователно, е изградено от минерални вещества, оживено е от етерното тяло, като самото то ограничава Сетивната Душа. Който притежава гореспоменатия орган за "съзерцаване" на Сетивната Душа, той ще я види като ограничена от тялото.
към текста >>
Който размишлява по подобаващ
начин
върху природата на тази дума, открива в същото време и достъп до едно много по-дълбоко познание на човешкото същество.
Който размишлява по подобаващ начин върху природата на тази дума, открива в същото време и достъп до едно много по-дълбоко познание на човешкото същество.
Всяка друга дума може да се употреби от всеки по един и същи начин за съответния предмет. Всеки може да назове масата "маса" и столът "стол". Но това не се отнася за думата "Аз". Тя не може да се употреби за означаване на нищо друго, освен за това, всеки да назове с нея самия себе си. Никога думата "Аз" не може да проникне и прозвучи от вън в ухото ми, за да обозначи мен самия.
към текста >>
Всяка друга дума може да се употреби от всеки по един и същи
начин
за съответния предмет.
Който размишлява по подобаващ начин върху природата на тази дума, открива в същото време и достъп до едно много по-дълбоко познание на човешкото същество.
Всяка друга дума може да се употреби от всеки по един и същи начин за съответния предмет.
Всеки може да назове масата "маса" и столът "стол". Но това не се отнася за думата "Аз". Тя не може да се употреби за означаване на нищо друго, освен за това, всеки да назове с нея самия себе си. Никога думата "Аз" не може да проникне и прозвучи от вън в ухото ми, за да обозначи мен самия. Само отвътре, само чрез самата себе си, душата може да се нарече "Аз".
към текста >>
Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния
начин
: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност.
Макар, че най-висшето проявление на "Азът" е Съзнаващата Душа, той изпълва и озарява цялата душа и с това въздействува върху тялото. Духът оживява Азът. Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки". Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе".
Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност.
Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността.
към текста >>
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия
начин
, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата.
Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата.
Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа.
към текста >>
Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия
начин
духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите.
Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите.
Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека.
към текста >>
Както говорим за едно етерно тяло, по подобен
начин
трябва да говорим и за един "етерния дух".
Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила.
Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух".
Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
към текста >>
Азът разделя двете по следния
начин
: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят.
към текста >>
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия
начин
, както от усещането, така и от мисленето.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло.
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето.
Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
към текста >>
По този
начин
човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен).
"Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух.
По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен).
Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят. Но неговият ствол е душата.
към текста >>
Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв
начин
, че астралното тяло се преобразява от душата.
Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Чрез астралното тяло отбелязваме единството, образувано от душевното тяло и Сетивната Душа. Изразът "астрално тяло" може да се намери в по-старата литература. Тук аз ще го употребя, за да означа с него онова от човешкото естество, което съществува извън сетивно възприемаемото. Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име.
Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв начин, че астралното тяло се преобразява от душата.
В астралното тяло действуват човешките инстинкти, желания, страсти и т.н.; в него действуват и сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят. Желанията, инстинктите, страстите и т.н. се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, душата отново изгражда астралното тяло с помощта на Духът-Себе.
към текста >>
116.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
По този
начин
тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени.
По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност.
Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното.
към текста >>
Обикновеното съзнание не си представя по същия
начин
трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление?
към текста >>
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия
начин
, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление?
Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта. Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление?
към текста >>
Явно по съвсем различен
начин
, отколкото усещането и възприятието.
Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя?
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието.
Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
Но с окото си, аз по никакъв
начин
не мога да получа спомена за "синьото".
Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо".
Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото".
Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
По този
начин
нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание.
Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности.
По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание.
Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания.
към текста >>
Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен
начин
въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят. Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби.
към текста >>
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен
начин
върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие.
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие.
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие. Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
към текста >>
Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв
начин
биографията както на едно куче, така и на един човек.
Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек.
Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид. Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
към текста >>
Но тези, които размишляват по такъв
начин
показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид.
Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
към текста >>
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи
начин
, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/. За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят. Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение.
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
към текста >>
По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе
начин
.
Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа?
По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин.
Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
към текста >>
В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв
начин
, че да постига нови способности.
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед.
В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
към текста >>
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този
начин
човек сам да си внуши определени възражения.
Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение.
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
към текста >>
За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв
начин
, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности". Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз.
За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
към текста >>
Следователно, когато някое външно събитие ни изненадва и ние чувствуваме, че то е свързано с нашия Аз по същия
начин
, както споменът се появява у нас "отвътре", ние трябва да разберем, че имаме работа с последствията от нашите действия, които сме извършили в едно минало съществувание.
Следователно, когато някое външно събитие ни изненадва и ние чувствуваме, че то е свързано с нашия Аз по същия начин, както споменът се появява у нас "отвътре", ние трябва да разберем, че имаме работа с последствията от нашите действия, които сме извършили в едно минало съществувание.
към текста >>
117.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен
начин
.
Вторият вид душевни формации са тези, при които двете основни сили се поддържат в едно равновесие, при които, следователно, симпатията и антипатията действуват с еднаква сила.
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин.
Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
към текста >>
Това наименование изглежда правилно, защото съществуващата антипатия, която е по-слаба единствено спрямо симпатията, влияе на привличането по такъв
начин
, че привлечените обекти попадат в собствената сфера на тази формация.
Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията поражда егоистичното себеизтъкване; но този егоизъм изчезва пред привличащата сила на нещата от обкръжаващия свят. Нека да си представим една такава формация вътре в душевното пространство. Тя се явява като средищна точка в една привличаща сфера, която се разпростира върху нещата от обкръжаващия свят. Налице са особени основания да обозначи този вид душевни формации като елемент на желанието.
Това наименование изглежда правилно, защото съществуващата антипатия, която е по-слаба единствено спрямо симпатията, влияе на привличането по такъв начин, че привлечените обекти попадат в собствената сфера на тази формация.
към текста >>
118.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Всичко това тя предава на Духа, който по този
начин
стига до разбирането на физическия свят.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон.
Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят.
Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят.
към текста >>
Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този
начин
с помощта на тялото да прерасне в действие.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят.
Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие.
Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата.
към текста >>
Този
начин
е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир.
Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е положението и с всички онези желания на душата, които могат да бъдат задоволени само от тялото. И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние. Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони. Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят.
Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир.
Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие.
към текста >>
И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този
начин
зад едно було от илюзии.
Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание. Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно. Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание. По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено.
И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии.
След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було.
към текста >>
Не трябва да си представяме това пречистване по същия
начин
, по който усещаме болките във физическия свят.
Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението. По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти. Душите, които не са познавали горещите желания, преминават през това състояние без да забележат нещо, понеже те нямат никакво родство с него. Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния.
Не трябва да си представяме това пречистване по същия начин, по който усещаме болките във физическия свят.
Защото след смъртта, душата желае своето пречистване, което единствено може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си.
към текста >>
Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен
начин
, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени.
Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област.
Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени.
Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства. Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство.
към текста >>
По същия
начин
ще постъпя и с описанието на духовния свят.
Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят.
По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят.
Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд. Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят. Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>
119.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
По този
начин
, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят.
Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло.
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят.
Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият.
към текста >>
Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен
начин
събитията от този свят.
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа.
Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
към текста >>
Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг
начин
, а не както във физическия свят.
Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция.
Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
към текста >>
, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този
начин
тъкмо поради някои особености от миналото прераждане.
Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане.
С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот.
към текста >>
По този
начин
тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане.
По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане.
Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид. Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>
120.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния
начин
: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
към текста >>
Обаче минералите си взаимодействуват по външен
начин
: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност.
Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н.
Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят. В духовния свят той съществува като едно неделимо цяло.
към текста >>
Този
начин
на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н.
Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите.
Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят. В духовния свят той съществува като едно неделимо цяло.
към текста >>
Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен
начин
.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите.
Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин.
Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят. В духовния свят той съществува като едно неделимо цяло.
към текста >>
В този смисъл, троичният свят се подразделя по следния
начин
:
В този смисъл, троичният свят се подразделя по следния начин:
към текста >>
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този
начин
форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими.
Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
към текста >>
По сходен
начин
, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят.
По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят.
А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят. Ето как е поставен човекът в сетивния свят, ето как духът работи върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото астрално тяло.
към текста >>
Когато обхващаме сетивния свят по този
начин
, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства.
Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят. Ето как различните светове си взаимодействуват в хода на мировото развитие. Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие.
Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства.
Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух". Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят.
към текста >>
Който си представя народностния Дух по друг
начин
, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция.
Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция.
към текста >>
Да, по този
начин
духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека.
Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека.
Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват. Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност. Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично.
към текста >>
121.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен
начин
от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро.
Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро.
Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>
По този
начин
, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
А в красиви светложълти нюанси са мислите, с чиято помощ човек се издига към висшето познание. Великолепен розов оттенък приемат мислите, бликащи от една пожертвователна любов. Според съдържанието си, дадена мисъл определя съответно по-малката или по-голяма яснота на своята свръхсетивна форма. Точната и прецизна мисъл се явява в строго определени очертания; неточната представа в смътни, облаковидни форми.
По този начин, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
към текста >>
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди
начини
.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини.
Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана. По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури. Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>
По този
начин
аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана.
По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури.
Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>
122.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен
начин
на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
към текста >>
По този
начин
у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата.
Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
към текста >>
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен
начин
.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа.
към текста >>
Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този
начин
.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга.
към текста >>
Съвсем по друг
начин
изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието.
Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието.
Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене. Тук единствено мисленето ще ме упъти за вярната посока, иначе изобщо не ще намеря своя път. Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда. Аз мога да следвам тези закони само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях. Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си.
към текста >>
Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този
начин
.
Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ.
към текста >>
Той знае, че по този
начин
престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък.
Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата.
към текста >>
Всеки, който постъпва по друг
начин
, се ръководи от случайните мотиви.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата.
Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви.
Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
към текста >>
По този
начин
, той никога не може да бъде свободен човек.
Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима.
По този начин, той никога не може да бъде свободен човек.
Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
към текста >>
По един особен
начин
, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение.
Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят. Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение.
По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение.
Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик. Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят. Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област.
към текста >>
Суеверието например, е един от погрешните
начини
да си представим духовния свят.
Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец. В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят.
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят.
Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
към текста >>
123.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този
начин
давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения.
КЪМ СТР.
40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения.
Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си.
към текста >>
Духовните "експерименти" не могат да се провеждат по същия
начин
както физическите.
В този случай техните описания ще съвпаднат напълно. Колкото и парадоксално да звучи това за естественонаучното мислене, то е един реален факт.
Духовните "експерименти" не могат да се провеждат по същия начин както физическите.
Ако например един ясновидец бъде посетен от непознато лице, той не може чисто и просто да се "залови" с изследване на неговата аура. Обаче ако в духовния свят е налице съответния мотив, ясновидецът ще види аурата.
към текста >>
Забележките относно специалният
начин
, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки.
Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задоволи "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора. Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят.
Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки.
Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати.
към текста >>
Все пак трябва да изтъкна, че възприеманата по духовен
начин
аура, за която става дума, е нещо съвсем различно от аурата, наблюдавана и описана от проф.
Тук аз нямам никакво намерение да коментирам изследванията на проф. Бенедикт които впрочем са едни от най-интересните в областта на съвременните естествени науки нито пък ще се възползвам от удобния случай, както биха на правили мнозина, да "оправдая" Науката за Духа с доводи, взети от естествената наука. Исках само да покажа, как в определени случаи естествоизпитателят може да стигне до твърдения, които са доста близки до тези на Науката за Духа.
Все пак трябва да изтъкна, че възприеманата по духовен начин аура, за която става дума, е нещо съвсем различно от аурата, наблюдавана и описана от проф.
Бенедикт с помощта на чисто физически средства. Несъмнено, бихме изпаднали в голямо заблуждение, ако сметнем, че "духовната аура" може да бъде проучвана с естественонаучни средства.
към текста >>
Обаче не по-малка грешка би означавало, ако претендираме че сме в състояние да докажем реалността на духовните възприятия по същия
начин
, по който доказваме и сетивните възприятия.
Тя е достъпна само за духовното виждане, развивано по "пътят на познанието", описан в последната глава на тази книга.
Обаче не по-малка грешка би означавало, ако претендираме че сме в състояние да докажем реалността на духовните възприятия по същия начин, по който доказваме и сетивните възприятия.
към текста >>
124.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен
начин
.
Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности.
Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин.
Подобно название често предизвиква недоразумение. Човек лесно може да помисли, че лицата, които ръководят това обучение, са представители на някакво специално съсловие и че те произволно подбират хората, за да им поверят своите знания. Да, човек лесно може да предположи, че зад подобно знание не се крие нищо сериозно. Защото, ако то би било истинско знание смятат мнозина изобщо не би трябвало да се държи в тайна, а предимствата му би следвало да се направят достъпни за всички хора.
към текста >>
Онези, които са посветени в естеството на Тайната Наука, съвсем не се учудват, че непосветените разсъждават по този
начин
.
Онези, които са посветени в естеството на Тайната Наука, съвсем не се учудват, че непосветените разсъждават по този начин.
В какво се състои тайната на посвещението? На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените? В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание. В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание.
към текста >>
Но по същия
начин
и всеки, който е запознат с началните положения на Тайната Наука, знае: Всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание.
Несъмнено, човек има правото да гледа светлината в лицето, но той трябва да придобие това право. В духовния живот също има закони, както в материалния свят. Ако натриете стъклена пръчка с подходяща тъкан, тя се наелектризирва, т.е. получава силата да привлича малки частици. Това явление произтича от един природен закон и е познато на всеки, който е запознат с физиката.
Но по същия начин и всеки, който е запознат с началните положения на Тайната Наука, знае: Всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание.
към текста >>
Обаче това, което добихме по този
начин
в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Човек никога не би постигнал съвременното равнище на науката, индустрията, съобщенията и законодателството, ако той не упражняваше критиката навсякъде; ако не прибягваше до мащабите на своя собствен разум.
Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината.
към текста >>
По този
начин
у човека се пробужда духовно зрение.
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание. И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота. Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи.
По този начин у човека се пробужда духовно зрение.
Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят. Сега хората застават пред него под съвсем друга форма. Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура. За тази цел се изисква много по-напреднало обучение.
към текста >>
125.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв
начин
, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек.
Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност. Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител. Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек.
към текста >>
Напротив: Човекът по правилен
начин
се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня.
Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения.
Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня.
От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва.
към текста >>
Не може да бъде и по друг
начин
, защото всеки е дълбоко вплетен във всичко, което изживява или върши; докато изживяванията и постъпките на другите, ние имаме само бегли и външни впечатления.
В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие. Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси. Неговите радости и страдания, неговите опитности и действия трябва да преминат през душевния му взор. И сега, спрямо тях, той е длъжен да вземе такова становище, сякаш те не са негови и сякаш той ги разглежда от много по-висока гледна точка. Нека само помислим, колко различни са нашите изживявания от тези на едни друг човек.
Не може да бъде и по друг начин, защото всеки е дълбоко вплетен във всичко, което изживява или върши; докато изживяванията и постъпките на другите, ние имаме само бегли и външни впечатления.
В минутите, които отделяме за съзерцание, към нашите изживявания и постъпки трябва да погледнем така, сякаш те принадлежат на друг човек.
към текста >>
Не гледа ли той на него по съвършено различен
начин
, отколкото би гледал, ако този удар би сполетял друг човек?
Нека си представим някой, който е сполетян от тежък удар на съдбата.
Не гледа ли той на него по съвършено различен начин, отколкото би гледал, ако този удар би сполетял друг човек?
На това не трябва да се гледа на нещо несправедливо. То е вложено в човешката природа и е валидно както за сериозните, така и за незначителните събития.
към текста >>
Сега отделните части на местността застават пред нас по друг
начин
.
Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо.
Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин.
Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания.
към текста >>
За всеки, който постъпва по този
начин
, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят.
Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила.
За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят.
Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот".
към текста >>
Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия
начин
".
Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване. Нещата, които по-рано са го дразнели, сега не му пречат; всичко, от което по-рано се е опасявал, сега не буди никакъв страх у него. Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това".
Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин".
Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
към текста >>
Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв
начин
трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят.
Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание.
Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят.
Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни. Преди неговото окултно обучение, тази дума би постигнала целта си. Но сега, след като е поел пътя на окултното обучение, той е в състояние да лиши тази дума от нейното отровно жила, преди тя да е проникнала в неговото съзнание. Или друг пример: даден човек лесно изпада в нетърпение, когато е принуден да чака. След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с усещането за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това усещане всяко конкретно нетърпение.
към текста >>
По този
начин
в него оживява нещо, което надхвърля личния елемент.
Той трябва да се извиси до чисто човешкото, което няма нищо общо с неговото особено положение. Той е длъжен да се издигне дотам, да разглежда нещата, които биха го интересували въобще като човек, дори и да живее при съвършено други условия.
По този начин в него оживява нещо, което надхвърля личния елемент.
Неговия поглед се насочва към висшите светове, които се различават от света на всекидневния живот.
към текста >>
Но този въпрос трябва да се задава по друг
начин
: Как се постига това знание?
Гнозисът и Науката за Духа ни говорят за вечността на истинската човешка същност, за нейните прераждания. Често се задава въпросът: Защо човек не знае нищо за своите изживявания, които се простират преди раждането и след смъртта?
Но този въпрос трябва да се задава по друг начин: Как се постига това знание?
Пътят е скрит в правилната медитация. Там са спотаени спомените за онези изживявания, които са отвъд раждането и смъртта. Всеки може да стигне до това познание. Всеки носи в себе си способността сам да вникне, сам да вижда всичко онова, за което учат истинската мистика, Духовната Наука, Антропософията. Необходимо е само да се подберат правилните средства.
към текста >>
126.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
А от чувствата и мислите, които възникват по този
начин
, се изграждат органите на ясновиждането, както и природните сили изграждат от живата материя очите и ушите на физическото тяло.
Дълбоко в душата си той ще установи как се пораждат нови чувства и мисли, каквито по-рано не е познавал. И колкото по-често насочва вниманието си върху растителния свят, намиращ се ту в растеж и цъфтене, ту в увяхване и умиране, толкова по-живи стават тези чувства.
А от чувствата и мислите, които възникват по този начин, се изграждат органите на ясновиждането, както и природните сили изграждат от живата материя очите и ушите на физическото тяло.
към текста >>
Но това става само когато съответните чувства се развиват според описания горе
начин
.
Растежът и развитието пораждат точно определен вид чувства; увяхването и умирането също.
Но това става само когато съответните чувства се развиват според описания горе начин.
Те могат да бъдат описани само приблизително. Ясна и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания. Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с усещането, което той има при изгрева но Слънцето. А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до усещането, което има при бавното издигане на Луната. Тези две чувства са две сили, които при съответни грижи и правилно развитие причиняват значителни духовни въздействия.
към текста >>
Но в Тайната Наука той може да напредва, само ако внимава за своите мисли и чувства по същия
начин
, както във физическия свят внимава за своите действия.
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша мисъл може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното пространство, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път. Вероятно той никога няма да си позволи едно физическо видимо действие, което счита за безсмислено, обаче съвсем няма да изпита страх, ако в душата му възникнат лоши мисли и чувства, защото те му се струват безвредни за света.
Но в Тайната Наука той може да напредва, само ако внимава за своите мисли и чувства по същия начин, както във физическия свят внимава за своите действия.
Когато някой види пред себе си стена, той не се опитва да премине през нея, а я заобикаля, съобразявайки се със законите на физическия свят.
към текста >>
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания
начин
, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън. Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно.
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли. И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици. Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин.
към текста >>
Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания
начин
.
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват. Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли. И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици.
Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин.
Сега той наблюдава по най-полезен за себе си и за света начин всичко което израства и се развива, всичко което увяхва и умира.
към текста >>
Сега той наблюдава по най-полезен за себе си и за света
начин
всичко което израства и се развива, всичко което увяхва и умира.
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли. И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици. Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин.
Сега той наблюдава по най-полезен за себе си и за света начин всичко което израства и се развива, всичко което увяхва и умира.
към текста >>
Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този
начин
цялата природа.
Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците. Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците. Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука. Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния. И все пак не трябва да смятаме, че музикалния усет вече замества тези упражнения.
Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този начин цялата природа.
към текста >>
И тогава, бавно и постепенно, като от само себе си, този напълно нов
начин
на слушане се превръща в навик.
Когато някой изразява дадено мнение пред друг човек, общо взето, то среща или одобрение, или несъгласие. Повечето хора веднага усещат потребност да изразят своето одобрение, респективно своята критика. Окултният ученик трябва да си наложи мълчание и в двата случая. Разбира се, не става дума за това, човек изведнъж да промени своя стил на живот и да се устреми към подобно вътрешно мълчание. Той може да започне с предварително подбрани случаи.
И тогава, бавно и постепенно, като от само себе си, този напълно нов начин на слушане се превръща в навик.
към текста >>
По този
начин
човек се научава да изслушва другите напълно безкористно, изключвайки своите лични мнения и чувства.
Ученикът трябва да се самонаблюдава особено внимателно, за да не проникват подобни чувства в дълбините на душата му. Например, той трябва да изслушва хора, които в известно отношение стоят много по-ниско от него, като заглушава чувство на лично превъзходство. Особено полезно е да се изслушват децата. Дори и най-мъдрият може да научи безкрайно много от тях.
По този начин човек се научава да изслушва другите напълно безкористно, изключвайки своите лични мнения и чувства.
И когато се научи да изслушва безкритично дори най-противоположните становища, колкото и "нелепи" да са те, постепенно той стига дотам, че се слива с вътрешната същност на другия човек.
към текста >>
Духовният свят започва да му говори по духовен
начин
.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят.
Духовният свят започва да му говори по духовен начин.
Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство. С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини. И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този
начин
.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят. Духовният свят започва да му говори по духовен начин. Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство. С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини.
И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин.
Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
127.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В началото могат да се наблюдават по определен
начин
различни природни явления и царства, напр.
Просветлението води своето начало от съвсем обикновени изживявания. И тук нещата се свеждат до това, да се развият определени чувства и мисли, които дремят у всеки човек. Само онзи, който спазва посочените прости упражнения с търпение и постоянство, стига до възприемането на външните светлинни явления.
В началото могат да се наблюдават по определен начин различни природни явления и царства, напр.
един прозрачен, красиво оформен кристал, едно растение, едно животно. Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния начин. Мислите, които възникват в този случай, трябва да завладеят душата и да се съпровождат от живи, подвижни чувства. Никаква друга мисъл, никакво друго чувство не бива да се намесват и да смущават съсредоточеното наблюдение. Окултният ученик разсъждава приблизително така: "Минералът има форма, животното също има форма.
към текста >>
Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния
начин
.
Просветлението води своето начало от съвсем обикновени изживявания. И тук нещата се свеждат до това, да се развият определени чувства и мисли, които дремят у всеки човек. Само онзи, който спазва посочените прости упражнения с търпение и постоянство, стига до възприемането на външните светлинни явления. В началото могат да се наблюдават по определен начин различни природни явления и царства, напр. един прозрачен, красиво оформен кристал, едно растение, едно животно.
Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния начин.
Мислите, които възникват в този случай, трябва да завладеят душата и да се съпровождат от живи, подвижни чувства. Никаква друга мисъл, никакво друго чувство не бива да се намесват и да смущават съсредоточеното наблюдение. Окултният ученик разсъждава приблизително така: "Минералът има форма, животното също има форма. Камъкът обаче остава неподвижен и спокоен на своето място. Инстинктът (желанието) е това, което принуждава животното да се движи.
към текста >>
(*Посоченото упражнение, състоящо се в съзерцаването на един или друг кристал, е било изопачено по всевъзможни
начини
от хора, които признават само външната (екзотерична) страна на нещата).
Окултният ученик разсъждава приблизително така: "Минералът има форма, животното също има форма. Камъкът обаче остава неподвижен и спокоен на своето място. Инстинктът (желанието) е това, което принуждава животното да се движи. Целият организъм на животното е подчинен на инстинктите. Формата на кристала е изградена от сили, които са лишени от инстинкти*.
(*Посоченото упражнение, състоящо се в съзерцаването на един или друг кристал, е било изопачено по всевъзможни начини от хора, които признават само външната (екзотерична) страна на нещата).
Така възникват и легендите за "виждане чрез кристали", както и други техники, които са описани в много книги; те никога не са имали нищо общо с истинския (езотеричен) окултизъм.
към текста >>
Възприемателните органи, които се образуват по този
начин
, можем да определим като духовни очи.
Ако към тези упражнения се прибави и наблюдението над едно растение, ще установим, че предизвиканото от него чувство, по своя характер и сила, заема едно място между чувствата, породени от минерала и животното.
Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи.
С тяхна помощ човек постепенно започва да различава неща като душевни и духовни цветове.
към текста >>
В действителност, цветовете които се виждат по този
начин
, са цветове от "духовно естество".
Тайната Наука определя това, което за ясновиждащите органи се излъчва от кристала, като "синьо" или "синьо-червено". А това, което те възприемат от животното като "червено" или "червено-жълто".
В действителност, цветовете които се виждат по този начин, са цветове от "духовно естество".
Цветът, идващ от растението, е "зелен", преливащ постепенно в светли, етерно-розови нюанси. Растението е тъкмо онова природно създание, чиито качества и във висшите светове остават донякъде близки с неговите физически измерения. Не такъв обаче е случая с минералите и животните. Трябва да сме наясно, че споменатите нюанси дават представа само за основните цветове в минералното, растителното и животинското царство. В действителност са налице всички междинни тонове.
към текста >>
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни
начини
, често опасни и осъдителни.
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни.
Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота.
към текста >>
128.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
По един духовно-сетивен
начин
, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно.
Семето ще се появи като обвито в малък светлинен облак, всред който по сетивно-духовен път ще доловим един вид пламък. Средата на този пламък усещаме така, сякаш сме под впечатлението на лилавия цвят, а краищата му са като оцветени в синкаво. Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството.
По един духовно-сетивен начин, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно.
към текста >>
А по този
начин
той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта.
В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят. Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо.
А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта.
За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
към текста >>
И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе
начини
.
Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи.
И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
към текста >>
Нека наблюдаваме по същия
начин
даден човек постига своето желание или очакване.
Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното.
Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване.
Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия. В духовен смисъл, пред нас израства един вид пламък, който в средата се усеща като жълт, а в краищата с бледозелен оттенък.
към текста >>
Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен
начин
, само защото е бил в плен на незнанието.
Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание. А това самообладание се постига, само ако е натрупано в излишък. За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на битието. Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат.
Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието.
Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност. Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие.
към текста >>
129.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните
начини
, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи.
Обаче той може да вижда и чува, само ако е в състояние да възприема духовните процеси под формата на фигури, цветове, звуци и т.н., за които вече стана дума, когато разглеждахме "подготовката" и "просветлението". Първото "изпитание" се състои в това, че кандидатът стига до едно по-точно възприемане на неживите тела и техните материални качества, на растенията, на животните, на самия човек, отколкото е присъщо на обикновените хора. Обаче всичко това съвсем не се покрива с т.н. "научно познание". Защото тук става дума не за наука, а за конкретни възприятия.
По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните начини, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи.
В известен смисъл, тези явления се разиграват пред наблюдателя и са незащитени, така да се каже, голи. Свойствата, които човек възприема по този начин, са недостъпни за физическите сетива и са като покрити с плътна завеса. Тази завеса пада пред кандидата в хода на един процес, означаван като "духовен процес на изгаряне". Ето защо това първо изпитание се нарича "изпитание чрез огъня".
към текста >>
Свойствата, които човек възприема по този
начин
, са недостъпни за физическите сетива и са като покрити с плътна завеса.
Обаче всичко това съвсем не се покрива с т.н. "научно познание". Защото тук става дума не за наука, а за конкретни възприятия. По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните начини, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи. В известен смисъл, тези явления се разиграват пред наблюдателя и са незащитени, така да се каже, голи.
Свойствата, които човек възприема по този начин, са недостъпни за физическите сетива и са като покрити с плътна завеса.
Тази завеса пада пред кандидата в хода на един процес, означаван като "духовен процес на изгаряне". Ето защо това първо изпитание се нарича "изпитание чрез огъня".
към текста >>
Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван
начин
.
Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин.
Необходимо е само незначително усилие и той ще се справи с описаното изпитание. Да, тук дори следва да прибавим, че за да се справи с второто изпитание, кандидатът трябва вече да е извоювал, макар и несъзнавано, известна степен на Посвещение.
към текста >>
Едва сега той започва да разбира света по правилен
начин
.
А това, което се изисква сега от окултният ученик, е следното: той трябва да положи един вид "клетва" и при никакви обстоятелства да не издава нищо от Тайната наука. Изразите "клетва" и "издавам" не са съвсем подходящи. Разбира се, това не е "клетва" в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството.
Едва сега той започва да разбира света по правилен начин.
Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота. Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
към текста >>
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба на целия свят, и то по възможно най-добрия
начин
.
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба на целия свят, и то по възможно най-добрия начин.
За съобщенията в тази област не съществуват други пречки, освен неразбирането на този, за когото са предназначени. Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени разговори. Обаче от друга страна никому не може да се "забрани", ако е преминал през описаните степени и е решил, че трябва да сподели един или друг факт от областта на окултното познание. Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва". Всичко се поставя на неговата лична отговорност.
към текста >>
Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър
начин
.
Той научава тайни, благодарение на които може да действува без да е непрекъснато смущаван от низшата памет. Всичко това е необходимо за Посветения, защото той трябва да гледа на света с пълно доверие. Той трябва да е в състояние да разкъсва завесата на спомените, която обгръща човека във всеки миг от неговия живот. Ако аз съдя за нещо, което ми се случи днес, според това, което съм изпитал вчера, се подлагам на всевъзможни заблуждения. Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит.
Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър начин.
Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново събитие в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото. Аз съм длъжен във всеки миг от моя живот да очаквам от даден предмет или Същество съвършено ново откровение. Ако съдя за новото според критериите на миналото, аз се излагам на опасността от всевъзможни грешки.
към текста >>
Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен
начин
те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек.
Второто "питие", което се предлага на Посветения, е "питието на спомена". С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини.
Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек.
Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик. Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да изразяват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм. Така в духовен смисъл, Посветеният все повече се приближава до това, което природата е направила от него във физическия смисъл.
към текста >>
130.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Съществува само един
начин
, за да премахнеш твоите грешки и слабости и този
начин
е вярно да ги разпознаеш.
А това изисква преди всички да си истинен и правдив спрямо себе си дори и в най-скритите дълбини на душата. В нищо не бива да се самозаблуждаващ. С непоколебима вътрешна сериозност и безпощадно трябва да гледаш своите собствени грешки и слабости право в лицето. В мига, когато се опиташ да оправдаеш една или друга твоя слабост, ти издигаш трудно препятствие по пътя на твоето духовно развитие. Подобни препятствия можеш да отстраниш само чрез себепознанието.
Съществува само един начин, за да премахнеш твоите грешки и слабости и този начин е вярно да ги разпознаеш.
към текста >>
Защото само по този
начин
ще се научим да култивираме съответното желание така, че вложените в него сили да бъдат насочени към осъществяването му.
Няма никакъв смисъл да подхранваме следното душевно настроение: "Добре, но аз искам да обгърна тъкмо моя предишен земен живот и поради тази причина се подлагам на обучението". Напротив, трябва да сме напълно готови за решителното отстраняване на такова желание, за напредък в обучението независимо от подобно намерение. Радостта от познанието трябва да се поддържа независимо от този личен мотив.
Защото само по този начин ще се научим да култивираме съответното желание така, че вложените в него сили да бъдат насочени към осъществяването му.
към текста >>
И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв
начин
, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето.
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път. Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции.
И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето.
Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете.
към текста >>
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв
начин
не крият опасност за телесното и душевно здраве.
Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство. Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача. Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение. В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение.
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве.
Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир. Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща.
към текста >>
131.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В окултното обучение не може да се постъпи по друг
начин
и там всяко несигурно напипване в мрака е нещо строго забранено.
Тук ще опишем основните въздействия върху душата на окултния ученик. Само този който е запознат с нещата, може да предприема в пълно съзнание упражненията, водещи до познание на свръхсетивните светове.
В окултното обучение не може да се постъпи по друг начин и там всяко несигурно напипване в мрака е нещо строго забранено.
Ако някой не напредва с отворени очи, може да стане медиум, но не и ясновидец в смисъла на Тайната Наука.
към текста >>
Развитието продължава по следния
начин
.
Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности. И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си.
Развитието продължава по следния начин.
Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно. Има 8 вида такива процеси.
към текста >>
Докато той постъпва по този
начин
, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен.
Първият от тях се състои в начина, по който човек се отнася към представите. Обикновено в тази област човек се оставя на случайността. Той чува едно или друго, вижда това или онова и после изгражда своите понятия.
Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен.
Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение. В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна на външния свят. Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно.
към текста >>
Вторият Душевен Процес се отнася и то по твърде сходен
начин
до човешките решения.
Вторият Душевен Процес се отнася и то по твърде сходен начин до човешките решения.
Окултният ученик трябва да взема своите решения, дори и най-незначителните от тях, само след сериозно обсъждане на мотивите. Трябва да бъдат избягвани всякакви необмислени прояви и безцелни действия. За всичко той трябва да има своите непоклатими основания, а когато те липсват, не бива да предприема нищо.
към текста >>
А когато действува по собствена инициатива, той трябва да обмисли по възможно най-точен
начин
последиците от своите постъпки.
Четвъртият Душевен Процес се състои в регулирането на външното поведение. Окултният ученик насочва своите действия така, че те да са в хармония с действията на другите и с цялата околна среда. Той не предприема действия, които смущават околните или са в противоречие с условията на неговото обкръжение. Той се стреми към поведение, което хармонира с външния свят и с неговото жизнено равнище. Когато е заставен да действува поради външни причини, той внимателно следи за да не допусне несъответствие между едното и другото.
А когато действува по собствена инициатива, той трябва да обмисли по възможно най-точен начин последиците от своите постъпки.
към текста >>
Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен
начин
.
Шестото Условие се отнася за човешките стремежи. Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието. Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни. От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения. В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи.
Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин.
към текста >>
Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен
начин
, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности.
Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва.
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения.
към текста >>
Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения
начин
така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда.
Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява. Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси.
Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда.
Изискванията не бива да бъдат вече изтощаващи, а да се превърнат в навик. Няма нужда от непрекъснати самонаблюдения; всичко трябва да стане навик.
към текста >>
Изграждането на свръхсетивните органи става по следния
начин
.
В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност. Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси. Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад.
Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин.
към текста >>
Ако човек днес действува по един
начин
, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган.
На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия. Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума. Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение.
Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган.
към текста >>
По този
начин
в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи.
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно. Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл. Но той отива още по-нататък. Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства.
По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи.
10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина.
към текста >>
По този
начин
цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна.
Духовният живот на окултният ученик трябва да протича в атмосфера на непрекъснато внимание; нещата, към които не иска или не трябва да насочва своето внимание, остават встрани. Към подобна строга самодисциплина се прибави една или друга медитация, извлечена от указанията на Духовната Наука, лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина сега се изпълва с духовна светлина и с цветове. Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества на природния свят.
По този начин цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна.
към текста >>
По този
начин
ясновидецът застава пред т.н.
Етерното Тяло представлява онази фина организация, която се явява на ясновидеца като един вид двойник на човешкото физическо тяло. То е, така да се каже, междината степен, свързваща физическото тяло и астралното тяло. Ако някой е надарен с ясновидство, той може, разглеждайки в пълно съзнание друг човек, да се абстрахира от неговото физическо тяло. На една по-висока степен, това не е нищо друго освен упражняване на вниманието. Както обикновения човек може да отклони своето внимание от даден предмет, така че да не го забелязва повече, така и ясновидецът може напълно да заглуши възприятията, които получава от човешкото физическо тяло и то да стане за него напълно прозрачно.
По този начин ясновидецът застава пред т.н.
етерно тяло, което е обгърнато и проникнато от астралното тяло.
към текста >>
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв
начин
с нашия физически свят.
Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център.
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят.
А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост. Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си. След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията. И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека.
към текста >>
Другата последица от тези упражнения е, че етерните потоци се разклоняват по най-фин
начин
, образувайки един вид мрежа, която обгръща цялото етерно тяло.
Другата последица от тези упражнения е, че етерните потоци се разклоняват по най-фин начин, образувайки един вид мрежа, която обгръща цялото етерно тяло.
Докато по-рано то не разполагаше с никакви външна преграда, така че жизнените потоци непосредствено нахлуваха в него и се оттегляха към общия жизнен етер, сега външните въздействия трябваше да бъдат най-напред филтрирани през споменатата етерна мрежа. Благодарение на това обстоятелство човек става чувствителен към външните етерни потоци и започва отчетливо да ги възприема. Сега идва момента, когато центърът на подвижното и диференцирано етерно тяло се измества в сърдечната област.
към текста >>
Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов
начин
и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал.
Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов начин и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал.
Защото тяхното слово вече следва движенията и ритмите, които окултният ученик сам е изградил вътре в себе си. Сега той непосредствено знае, че хора като Буда или евангелисти поднасят на света не своите откровения, а онези, които се изливат в душите им от самата същност на нещата.
към текста >>
Това трябва да става по най-естествен
начин
и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото.
Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение.
Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото.
Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение. И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл. "Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици.
към текста >>
И накрая погледът се спира по съвсем естествен
начин
върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение. Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото. Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение.
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
"Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици. Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса. Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума.
към текста >>
По този
начин
напредва и развитието на четирите душевни качества.
По този начин напредва и развитието на четирите душевни качества.
След като центърът в областта на ларинкса е вече готов, човек свободно може да контролира етерното тяло, включително и споменатата етерна мрежа, осъществявайки точното разграничаване между вечното и преходното. И ако човек постигне това разграничаване, той постепенно започва да възприема духовните явления и факти. Но той съвсем не бива да смята, че решаващи са само онези действия, които са оправдани от формална и логична гледна точка. Дори и най-незначителното действие, най-нищожният жест имат своя смисъл в света, стига да се доберем до съзнанието за него. Нещата опират не до подценяването на ежедневните факти, а до тяхното истинско разбиране.
към текста >>
Друг
начин
да служиш на Космоса, не съществува.
Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване.
Друг начин да служиш на Космоса, не съществува.
Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма. Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса. Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина".
към текста >>
Защото несъвършеният човек служи по несъвършен
начин
на човечеството и Космоса.
Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване. Друг начин да служиш на Космоса, не съществува. Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма.
Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса.
Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина".
към текста >>
След като човек изгради етерното си тяло според описания
начин
, пред него се открива един съвършено нов живот.
След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот.
Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия. Благодарение на 16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи на един по-висш свят. Но той трябва да си даде ясна сметка за техните различия с оглед на конкретните предмети или Същества, които са го породили. Първото обстоятелство, което той може да констатира, е че в известен смисъл някои от тези форми се намират под силното влияние на неговите собствени мисли и усещания, докато други форми изобщо не се влияят, или се влияят твърде слабо. Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно".
към текста >>
След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов
начин
на мислене.
След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене.
Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват. Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562. Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма.
към текста >>
В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там
начин
за своето освобождаване.
Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека.
В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване.
Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания.
към текста >>
Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър
начин
.
За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове.
Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин.
Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно. Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки. Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове.
към текста >>
Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв
начин
, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание.
Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества.
Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание.
Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове. Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение.
към текста >>
По същия
начин
и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот.
За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба.
По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот.
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
към текста >>
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав
начин
във физическия свят.
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот.
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
към текста >>
След всичко казано до тук се вижда по какъв
начин
окултния ученик действително се превръща в един нов човек.
В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи. И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят.
След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек.
Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
132.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален
начин
.
Второто Условие предполага, окултният ученик да изживява себе си като една част от цялостния живот. От изпълнението на това условие зависи изключително много.
Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален начин.
Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си. И тогава съм длъжен да стана едно цяло с детето, и то дотакава степен, че да се запитам: "Дали пропуските на детето не са всъщност последици от моите лични недостатъци? " Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания.
към текста >>
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му
начин
на мислене.
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му начин на мислене.
Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано. Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба! " И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него. Аз просто съм получил нещо, което му е било от казано; моето благополучие аз дължа само на обстоятелството, че той е лишен от него.
към текста >>
Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг
начин
, отколкото по-рано.
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му начин на мислене.
Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано.
Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба! " И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него. Аз просто съм получил нещо, което му е било от казано; моето благополучие аз дължа само на обстоятелството, че той е лишен от него.
към текста >>
Ето защо би било напълно погрешно ако това изискване на окултния учител се свърже по чисто механичен
начин
с една или друга политическа пропаганда, с която окултното обучение, естествено, няма нищо общо.
Ето защо би било напълно погрешно ако това изискване на окултния учител се свърже по чисто механичен начин с една или друга политическа пропаганда, с която окултното обучение, естествено, няма нищо общо.
По правило политическите агитатори "знаят" какво да искат от другите; но за изисквания към самите себе си те избягват да говорят.
към текста >>
Само по този
начин
той ще предаде единство и цялост на своя живот.
Всички изброени условия се обединяват в едно Седмо Условие: Ученикът да цени живота според смисъла на вече споменатите условия.
Само по този начин той ще предаде единство и цялост на своя живот.
към текста >>
По този
начин
върху досегашното изложение ще падне нова светлина и ние ще вникнем още по-дълбоко в неговия смисъл.
А така човек стига много по-рано до степента, когато може да действува във висшите светове, където духовните усилия се превръщат в истинска помощ за човешката еволюция. Тези са нещата, които за сега можем да открием относно постигането на висшето познание. В следващите глави подробно ще бъдат описани промените, които настъпват във висшите съставни части на човешкото същество /в неговия душевен организъм, или астралното тяло/ по време на окултното обучение.
По този начин върху досегашното изложение ще падне нова светлина и ние ще вникнем още по-дълбоко в неговия смисъл.
към текста >>
133.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния
начин
, по който изразяват своите съдържания.
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания.
Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него. Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му. Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер.
към текста >>
Преди да е развил духовните възприемателни органи, човек може да си изгради за този свят само неправилни и объркани представи и той би се открил пред човека по същия
начин
, както сетивния свят се открива пред едно същество, което разполага единствено с наченки на своята зрителна система.
Скоро настъпва и друга последица: сънищата на окултния ученик вече не са както по-рано неподвластни на разума; сега те приемат известен порядък, какъвто например будното съзнание упражнява над човешките представи и усещания. Все повече изчезва разликата между будното и сънищното съзнание. Сънуващият е буден, в пълния смисъл на тази дума; а това означава, че се чувствува господар на своите символични представи. Докато сънува, човек фактически пребивава в един свят, който е съвсем различен от света на неговите физически сетива.
Преди да е развил духовните възприемателни органи, човек може да си изгради за този свят само неправилни и объркани представи и той би се открил пред човека по същия начин, както сетивния свят се открива пред едно същество, което разполага единствено с наченки на своята зрителна система.
Ето защо човек не може да различава в този свят нищо друго, освен отражения от обикновения живот. Обаче той извлича тези отражения именно от сънищата, защото в своите дневни възприятия, душата му ги влага в онези "субстанция", от която е изграден т.н. друг свят. Трябва да сме наясно: наред с обикновения си дневен живот, човек води и един втори, несъзнателен живот в свръхсетивния свят. Всичко, което той възприема и мисли, се отпечатва там; а тези отпечатъци стават видими само ако лотосовите цветове са достатъчно развити.
към текста >>
Вниманието му към духовните впечатления се засилва по такъв
начин
, че сега те не отстъпват пред физическите впечатления, а съществуват наред с тях.
Вниманието му към духовните впечатления се засилва по такъв начин, че сега те не отстъпват пред физическите впечатления, а съществуват наред с тях.
След като окултният ученик овладее тази способност, пред духовния му поглед застава една панорама от образи, която описахме в предната глава. Сега той възприема духовните причини на физическите събития. Но преди всичко, в духовния свят той открива своя висш Аз.
към текста >>
Този
начин
на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него.
Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него. Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз. А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата".
Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него.
Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак.
към текста >>
Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв
начин
да осветли неговите процеси и закономерности.
Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности.
Следователно, ясното съзнание за един процес от духовния свят може да възникне единствено при условие, че човек сам го обгръща с духовна светлина. В действителност "Азът", който поражда въпросния духовно-възприемателен орган, не се намира в човешкото физическо тяло, а извън него. Етерният сърдечен орган е само мястото, където човек разпалва духовна светлина. Ако този орган би възникнал на друго място, получените духовни възприятия не биха имали никаква връзка с физическия свят. Обаче човекът е длъжен да се отнася всички духовни процеси именно към физическия свят и чрез самия себе си да ги включва в него.
към текста >>
Един берлинчанин ще опише Лондон по различен
начин
, отколкото един парижанин.
Окултният ученик най-напред трябва да потърси едно "място", да го проучи съвсем точно и, така да се каже, да го направи своя духовна собственост. На това "място" той трябва да основе духовно отечество и да отнася към него всичките си свръхсетивни опитности. Така е и в условията на физическия свят: човек винаги оценява нещата според представите, получени в неговото физическо отечество.
Един берлинчанин ще опише Лондон по различен начин, отколкото един парижанин.
И все пак, духовното отечество има други отличителни белези. В своето физическо отечество човек се ражда без личната си намеса; от него той инстинктивно извлича по време на детството и младостта си редица представи, с чиято помощ неволно осветява всичко по своя път. Обаче духовното отечество човек трябва да си изгради сам и в пълно съзнание. То става изходна точка, от която окултният ученик предприема своите действия в пълна свобода. Тайната Наука нарича изграждането на духовното отечество с израза "построяването на дом".
към текста >>
134.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен
начин
на изразяване.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване.
Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания. В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи. Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен
начин
, се стига до преждевременно раждане на едно Същество в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно.
Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно Същество. Още в мига на своето раждане висшият човек трябва да се появи като хармонично и здраво устроен организъм.
Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен начин, се стига до преждевременно раждане на едно Същество в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно.
Фактът, че новото раждане на душата се извършва по време на дълбокия сън, е лесно разбираем, ако се замислим, че нежният и все още уязвим свръхсетивен организъм биха били заглушени от процесите на човешкото физическо тяло. Едва по време на дълбокия сън, когато то е пълен покой и не зависи от сетивните възприятия, висшата душа може да направи първите си, плахи и невидими стъпки.
към текста >>
Ето защо трябва да се пазим и да не извличаме от тях каквито и да е познавателни теории, понеже по този
начин
в душевния свят биха нахлули всевъзможни фантастни представи и идеи, насърчаващи ни да построим един въображаем свят, който няма нищо общо с реалния духовен свят.
Нека отново да напомним, че докато окултният ученик не съумее да пренася висшите душевни опитности в дневното съзнание, той не може да им приписва никакъв познавателен характер. Едва с овладяването на тази способност, т.е. едва след като може да има възприятия от духовния свят в своето будно съзнание, той вниква в тайните на обкръжаващия го свят, които му се откриват под формата на звуци и думи. На тази степен от развитието често се изправяме пред отделни, малко или много несвързани духовни изживявания.
Ето защо трябва да се пазим и да не извличаме от тях каквито и да е познавателни теории, понеже по този начин в душевния свят биха нахлули всевъзможни фантастни представи и идеи, насърчаващи ни да построим един въображаем свят, който няма нищо общо с реалния духовен свят.
към текста >>
Най-добре е да се стреми към все повече яснота относно своите нови изживявания, търпеливо да изчаква и следващите, които ще се свържат с първите по най-естествен и непринуден
начин
.
Окултният ученик е длъжен да упражнява и най-строг самоконтрол.
Най-добре е да се стреми към все повече яснота относно своите нови изживявания, търпеливо да изчаква и следващите, които ще се свържат с първите по най-естествен и непринуден начин.
Ето как, чрез силите на духовния свят и чрез съответните упражнения, настъпва едно нарастващо разширение на съзнанието в условията на дълбокия сън. Все повече изживяванията се зараждат в океана на безсъзнанието и все по-кратки стават безсъзнателните периоди в рамките на дълбокия сън. Неусетно отделните опитности се сливат една в друга, без този процес да бъде смущаван от каквито и да е мисловни асоциации и умозаключения, опиращи се единствено на външния сетивен свят.
към текста >>
135.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен
начин
; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи.
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство. В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят.
към текста >>
Голямо е изкушението, да ги впрегне в служба на своите лични интереси, или пък поради незнание, да ги употреби по неправилен
начин
.
Несъмнено, там човекът среща ужасяващи сили и Същества, които го заплашват на всяка крачка. От друга страна, възможно е да подчини определени сили и Същества, за които сетивното наблюдение няма никаква представа.
Голямо е изкушението, да ги впрегне в служба на своите лични интереси, или пък поради незнание, да ги употреби по неправилен начин.
По-нататък ще говорим за част от тези забележителни изживявания, и по специално, за срещата с "Пазачът на прага".
към текста >>
По този
начин
органите на мисленето, чувствата и волята стават независими.
Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък.
По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими.
Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
към текста >>
136.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен
начин
, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
към текста >>
В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този
начин
се включва и в един велик процес на освобождение.
Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят.
В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение.
Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
към текста >>
По сходен
начин
човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство.
По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
към текста >>
Те са предварително замислени по такъв
начин
, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят. В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг. Указанията и съветите на окултните учители водят или към доброто, или никъде. Защото подпомагането на егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния свят просто не влиза в техните задачи.
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
към текста >>
137.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
"Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния
начин
: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили".
"Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили".
През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание. Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли. Те подреждаха твоята съдба. Те определяха размерите на радостта и болката в сегашното ти въплъщение според цялостното ти поведение в твоите предишни въплъщения. Те властвуваха над теб под формата на всеобхватния закон на Кармата.
към текста >>
Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг
начин
, отколкото досега.
Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега.
Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване. В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира". За самият него обаче, значението на околния свят не се променя. Целият свръхсетивен свят, в който сега влиза той, му беше известен и преди смъртта; същият свят го посреща и след смъртта.
към текста >>
Учени кът вижда съвсем точно, по какъв
начин
е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство.
От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения. "Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник. Светилниците на водачите, с които ти си служеше досега, ще ти бъдат отнети. "След тези думи ученикът се обръща и поглежда назад. И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота.
Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство.
Така изглежда второто предупреждение, което ме открива неговия "Пазач на прага".
към текста >>
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този
начин
новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
Впрочем никой не би могъл да понесе неподготвен описаната тук гледка; обаче окултното обучение, което поначало прави възможно приближаването на човека "до прага", му предоставя в подходящ момент и необходимата сила. Да, този вид обучение може да протече толкова хармонично, че влизането в новия живот да е напълно лишено от бури и страшни изживявания. И тогава цялата драма на окултният ученик при срещата му с "Пазачът на прага" ще бъде съпроводена с предчувствието за онова блаженство, което ще определя и цялата атмосфера на новопробудения му живот.
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
към текста >>
138.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
От мисли, съществуващи сами по себе си, като от тях са изключени всякакви външни възприятия и всякакви вътрешни изживявания, свързани по някакъв
начин
с тялото.
Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото. Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната активност с другите душевни прояви. Обаче в душевните изживявания човек може да се извиси до там, че да отдели мисловната част на своя вътрешен живот от всичко останало. От огромния обхват на душевния живот може да се обособи нещо, което е съставено единствено от чисто мислене.
От мисли, съществуващи сами по себе си, като от тях са изключени всякакви външни възприятия и всякакви вътрешни изживявания, свързани по някакъв начин с тялото.
Такива мисли се проявяват чрез самите себе си, чрез това което представляват, като една духовна, свръхсетивна еманация. И душата която се свързва с тези мисли, изключвайки в този момент всяко външно възприятие, всеки спомен и всяко вътрешно изживяване, се издига с мисленето в една свръхсетивна област, където изживява себе си извън тялото.
към текста >>
По този
начин
проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло.
По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
към текста >>
Всеки човек може да търси достъп до него, само че по
начин
, съвършено различен от миналите епохи.
Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания. Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател. Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети. В миналите епохи имаше достатъчно основания личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано.
Всеки човек може да търси достъп до него, само че по начин, съвършено различен от миналите епохи.
Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти. Напълно вярно е, че един или друг може да усети нуждата от лична помощ. Обаче погрешно е да се мисли, че съществените неща са пропуснати в тази книга: те могат да бъдат открити от всеки, която я чете с достатъчно ясно и будно съзнание.
към текста >>
Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си
начин
на живот.
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката личност. Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят.
Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си начин на живот.
към текста >>
139.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен
начин
и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
към текста >>
Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен
начин
, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи.
Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи.
Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите. Така е било и така ще бъде в бъдеще. Как би могло да се мисли, че някога неща, които не са сетивно възприемаеми, каквито са психическите процеси, биха могли да намерят своето обяснение чрез едно просто разлагане на по-големите тела в техните най-малки частици! Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата. Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед.
към текста >>
Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ
начин
.
През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински въодушевяващо влияние върху хората. И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед. Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания.
Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин.
Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време. Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването. Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
към текста >>
(В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен
начин
негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед.
С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата. То констатира своето “незнание” (агностицизъм). От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед.
(В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед.
Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път).
към текста >>
Тъй като психическите изживявания на индивида се раждат само тогава, когато съществуват определени, закономерни връзки, те отпадат, щом по някакъв
начин
тези връзки са нарушени, както това непрестанно става по време на деня.
Страх и суеверие са измъчвали човека. Остатъците от тези възгледи са се запазили чак до наши дни. Страхът пред смъртта, т.е. пред това, което ще дойде след това, е широко разпространен и днес. Колко различно изглежда всичко това от гледището на психомонизма.
Тъй като психическите изживявания на индивида се раждат само тогава, когато съществуват определени, закономерни връзки, те отпадат, щом по някакъв начин тези връзки са нарушени, както това непрестанно става по време на деня.
С телесните изменения при смъртта тези връзки напълно изчезват. По този начин не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида. Индивидуалната душа е мъртва. И въпреки това усещанията, мислите и чувствата живеят по-нататък. Те живеят по- нататък от предходния индивид в други индивиди, навсякъде там, където съществуват същите комплекси от условия.
към текста >>
По този
начин
не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида.
Страхът пред смъртта, т.е. пред това, което ще дойде след това, е широко разпространен и днес. Колко различно изглежда всичко това от гледището на психомонизма. Тъй като психическите изживявания на индивида се раждат само тогава, когато съществуват определени, закономерни връзки, те отпадат, щом по някакъв начин тези връзки са нарушени, както това непрестанно става по време на деня. С телесните изменения при смъртта тези връзки напълно изчезват.
По този начин не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида.
Индивидуалната душа е мъртва. И въпреки това усещанията, мислите и чувствата живеят по-нататък. Те живеят по- нататък от предходния индивид в други индивиди, навсякъде там, където съществуват същите комплекси от условия. Те се предават по-нататък от индивид на индивид, от поколение на поколение, от народ на народ. Те действуват и тъкат на вечния стан на душата.
към текста >>
140.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Когато човекът по този
начин
разшири своята познавателна способност, по отношение познанието на миналото той вече не ще бъде принуден да ползва външните документи.
Но на човека са открити пътищата за възприятие на вечното. Той може да развие дремещите в него сили така, че да може да познае това вечно. В статиите върху въпроса: “Как се постигат познания за висшите светове? ”, които излязоха от печат под формата на книга, се показва това развитие. Тези статии постепенно също ще покажат, че на определена висша степен на неговата познавателна способност човекът може да проникне и до вечния произход на преходните във времето неща.
Когато човекът по този начин разшири своята познавателна способност, по отношение познанието на миналото той вече не ще бъде принуден да ползва външните документи.
Тогава той ще може да вижда това, което не е сетивно възприемаемо при събитията, което никакво време не може да разруши. От преходната история той ще премине към една непреходна история. Но тази история е написана с други букви, различни от обикновените. В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”.
към текста >>
Пред него по определен
начин
се разиграва това, което е станало.
Защото нашият език е нагоден към сетивния свят. И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот.
Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало.
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината.
към текста >>
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен
начин
, отколкото на нея й е възможно.
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало.
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно.
За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината. Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят.
към текста >>
141.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия
начин
.
Когато детето израстваше и навлизаше в живота, при всичко, което трябваше да върши, то си спомняше, че нещо подобно му е било представяно през време на неговото обучение. То най-добре се справяше, когато новият случай беше подобен на някой такъв, който вече беше видяло. При съвършено нови условия атлантецът винаги беше принуден отново да изпитва нещата, докато на съвременния човек много неща му са спестени в това отношение, защото той е въоръжен с правила. Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е срещал. Една такава система на възпитанието придаваше на целия живот нещо еднообразно.
В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин.
Вярната памет не позволяваше да се появи нищо, което да прилича макар и малко на бързината на нашия днешен прогрес. Хората вършеха това, което са “виждали” по-рано. Те не измисляха, а си спомняха. Авторитет беше не този, който много е учил, а който много е преживял и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст.
към текста >>
И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв
начин
водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни.
Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес.
И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни.
Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек.
към текста >>
Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен
начин
, както това е било възможно през онези времена.
Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес. И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни.
Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена.
От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек. Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия.
към текста >>
Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен
начин
, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло.
Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес. И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни. Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек.
Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло.
Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек. Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия. Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора.
към текста >>
Ние получаваме само един бегъл образ за това, когато казваме: В първите времена на Атлантида – около средата на третата подраса едно селище приличаше на градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които се увиват по изкуствен
начин
едни в други.
Едно атлантско селище – това се вижда вече от всичко описано досега имаше характер, който с нищо не приличаше на един модерен град. В такова селище всичко беше още свързано с природата.
Ние получаваме само един бегъл образ за това, когато казваме: В първите времена на Атлантида – около средата на третата подраса едно селище приличаше на градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които се увиват по изкуствен начин едни в други.
към текста >>
Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен
начин
би донесло благословение; приложено по престъпен
начин
то би било във вреда на причинителя.
Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер. Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда.
Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя.
С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
Обаче използувани по този
начин
, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други.
Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците). Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност.
Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други.
Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
към текста >>
142.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския
начин
на живот, тя да започне нов
начин
на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето.
Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския начин на живот, тя да започне нов начин на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето.
към текста >>
Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен
начин
беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса.
Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие.
Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища. Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин. Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества.
към текста >>
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат
начин
.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение.
към текста >>
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов
начин
.
Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма. И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави. То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата. Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него.
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин.
Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното. Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят. Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове.
към текста >>
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен
начин
, както техните останали себеподобни.
Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите. Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени.
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни.
Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения. Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”. Преди средата на атлантската епоха хората още не бяха достатъчно напреднали, за да могат със собствени сили да разберат божествените решения.
към текста >>
143.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Момчетата бяха закалявани по най-грубия
начин
.
Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел.
Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин.
Те трябваше да се научат да издържат на опасности, да преодоляват болки, да извършват смели действия. Онези, които не можеха да понасят мъченията, да понасят болките, не бяха считани за полезни членове на човечеството. Оставяха ги да загинат при тежка работа.
към текста >>
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни
начини
на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават.
Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони. Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране.
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават.
За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята. Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност.
към текста >>
И когато получаваше това, което му се даряваше по този
начин
, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили.
Трябва да кажем още няколко думи за значението на гореспоменатите храмови центрове. Това, което се култивираше там всъщност не беше религия. Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества.
И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили.
Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха.
към текста >>
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания
начин
.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин.
Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия.
към текста >>
Това беше един особен нов
начин
да се живее чрез размишление, който се роди тук.
Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека. Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили.
Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук.
Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът. Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете. В нейната душа жената беше достъпна за един друг вид духовни същества. Тя беше достъпна за такива духовни същества, които говореха повече на чувствения елемент на душата, а по-малко на духовния елемент, на който беше подчинен мъжът. Така от мъжете се излъчваше едно действие, което беше повече природно-божествено, а при жените едно такова, което беше повече душевно-божествено.
към текста >>
Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един
начин
, върху който сега не можем да говорим по-нататък.
Човешкото богослужение започна с такива неща. В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето. Хората чувстваха звук, тон, ритъм. При това те не си представяха по-нататък нищо, а само поглъщаха силата на чутото в душата си. Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители.
Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък.
Така те можеха да действат облагородяващо върху душите на хората. Можем да кажем, че по този начин въобще се пробуди същинският душевен живот.
към текста >>
Можем да кажем, че по този
начин
въобще се пробуди същинският душевен живот.
Хората чувстваха звук, тон, ритъм. При това те не си представяха по-нататък нищо, а само поглъщаха силата на чутото в душата си. Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители. Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък. Така те можеха да действат облагородяващо върху душите на хората.
Можем да кажем, че по този начин въобще се пробуди същинският душевен живот.
към текста >>
Защото този беше другият
начин
, по който “душата” навлизаше в човечеството.
Бавно, в ритмично редуване от нейната уста се изливат чудесни, малко на брой звуци, които постоянно се повтарят. В кръг около нея седят мъже и жени със замечтани лица, поемайки вътрешен живот от това, което чуват. Могат да бъдат видени още и други сцени. На друго подобно устроено място “пее” една жрица, обаче нейните тонове имат нещо по-мощно, по-силно. И хората около нея се движат в ритмични танци.
Защото този беше другият начин, по който “душата” навлизаше в човечеството.
Пълните с тайнственост ритми, които бяха подслушани от природата, бяха подражавани в движенията на собствените крайници. Чрез това хората се чувстваха едно с природата и с царуващите в нея същества.
към текста >>
Защото там ръководителите насочваха това преобразуване по един несъзнателен за човека
начин
.
Същият беше случаят, даже в още по-голям размер, за растенията. Най-голямо влияние върху преобразуването на хората и животните имаше самият човек. Това ставаше, било когато той инстинктивно довеждаше живите същества в такава околна среда, където те приемаха определени форми, било когато човекът провеждаше опити за селекция. Преобразуващото влияние на човека върху природата, сравнено с днешните условия, тогава беше неизмеримо по-голямо. Такъв беше случаят особено в описаната колония.
Защото там ръководителите насочваха това преобразуване по един несъзнателен за човека начин.
Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат със себе си големи познания относно селекцията на животните и растенията. Културната работа на Атлантида тогава по същество беше последствие на тези, донесени от лемурийците познания. Но и тук трябва да подчертаем, че тези познания имаха инстинктивен характер. Така остана положението и при първите атлантски раси.
към текста >>
144.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този
начин
я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска.
Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа. Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло. Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство.
Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска.
От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътрешността на човека.
към текста >>
Ние виждаме по този
начин
, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената.
Ние виждаме по този начин, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената.
Вътрешната прилика идва при жената от една мъжка душа, а при мъжа съответно от една женска душа. Съединението с духа произвежда накрая сходството, обаче фактът, че преди възникването на това сходство е съществувало различие, включва една тайна на човешката природа. Познаването на тази тайна е от голямо значение за всяка окултна наука. Защото тя е ключът за важни тайни на живота. За сега не бива да се повдигне завесата скриваща тази тайна...
към текста >>
145.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по
начин
, който трябва да наречем инстинктивен.
Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки характерни черти, друг повече с женски характерни черти. Но при всеки човек имаше също и противоположните полови характерни черти, така че беше възможно да става самооплождане. Обаче това не беше възможно по всяко време, а зависеше от влиянията на външните условия в определени сезони. Изобщо за много неща човекът до висока степен зависеше от такива външни условия. Поради това той трябваше да съобразява и всички свои действия с външните условия, например с движението на Слънцето и Луната.
Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен.
С това вече обърнахме вниманието към душевния живот на тогавашния човек.
към текста >>
По този
начин
той биваше довеждан до всяка дейност през деня.
Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия. Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност. Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля.
По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня.
В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи. Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше. Според това регулираше и приемането на своята храна.
към текста >>
Така тези човешки същества трябваше да се развиват по-нататък първо по един бездуховен
начин
.
Обаче не всички човешки тела бяха развити до тази степен. Напредналите бяха малко. Тези тела първи бяха проникнати от духа. Имаше и по-малко напреднали, в които духът не можеше да проникне. Ако духът би проникнал в тях, той би могъл да се развие само недостатъчно поради несъвършените още органи.
Така тези човешки същества трябваше да се развиват по-нататък първо по един бездуховен начин.
Един трети вид беше стигнал в своето развитие дотам, че в тези тела духовните влияния можеха да се проявяват само в слаба форма. Те стояха между другите два вида. Тяхната духовна дейност остана притъпена. Те трябваше да бъдат ръководени от по-висши духовни същества. Между тези три вида съществуваха всички възможни преходи.
към текста >>
146.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия
начин
на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави.
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
към текста >>
Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния
начин
на мислене.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука.
Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене.
(Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно.
към текста >>
Като се проникнаха по този
начин
с материята, те си образуваха етерни тела.
Това, което днес наричаме “човек”, носи в себе си себесъзнателния дух. Този дух се съедини със съществото, което се беше родило от онзи предшественик в средата на лемурийската епоха. (Върху това съединение вече говорихме в миналите статии. Когато тук изложим хода на развитието на човешкия предшественик до това време, въпросът трябва отново да бъде разгледан по-точно.) Душевните или астрални прадеди на човека бяха пренесени в ефирната етерна Земя. Те всмукаха фината материя в себе си – както, грубо казано, гъбата всмуква в себе си водата.
Като се проникнаха по този начин с материята, те си образуваха етерни тела.
Тези тела имаха продълговата елипсовидна форма, но въпреки това чрез нежни оттенъци в материята бяха вече заложени крайниците и други органи, които трябваше да се развият по-късно. Целият процес в тази маса беше чисто физико-химически, но той беше регулиран и управляван от душата. Когато една такава материална форма достигаше определена големина, тя се разполовяваше, и всяка от двете половини беше подобна на първоначалната форма, от която беше произлязла и в нея се извършваха същите процеси. Всяка нова форма отново беше надарена с душа също както майчиното същество. Това се дължеше на факта, че върху Земната арена бяха слезли не само определен брой човешки души, а един вид душевно дърво, от чийто общ корен се отделяха безброй отделни души.
към текста >>
Но сред тези видове развитието протичаше по описания
начин
.
Когато една такава материална форма достигаше определена големина, тя се разполовяваше, и всяка от двете половини беше подобна на първоначалната форма, от която беше произлязла и в нея се извършваха същите процеси. Всяка нова форма отново беше надарена с душа също както майчиното същество. Това се дължеше на факта, че върху Земната арена бяха слезли не само определен брой човешки души, а един вид душевно дърво, от чийто общ корен се отделяха безброй отделни души. Както при едно растение от безброй семена постоянно се развиват нови издънки, така и душевният живот се раждаше в безбройните форми, породени от непрестанното делене. (Но в началото съществуваше само ограничен брой видове души, за което ще говорим по-късно.
Но сред тези видове развитието протичаше по описания начин.
Всеки душевен вид пораждаше от себе си безброй издънки.)
към текста >>
Всичко, което съществуваше тогава, беше съизживявано по този
начин
.
С поемането на Земната материя в самите души стана една особено значима промяна. Докато душите не бяха свързани с нещо материално, върху тях не можеше да действува никакъв материален процес. Всяко въздействие върху тях беше чисто душевно. Така те живееха с душевното в тяхната околна среда.
Всичко, което съществуваше тогава, беше съизживявано по този начин.
Въздействията на камъните, растенията, животните, които по това време съществуваха също само като астрални (душевни) форми, бяха чувствани като вътрешни душевни изживявания. При свързването им със Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново. Външните материални процеси упражняваха въздействие върху самата душа, която сама беше облечена в една материална дреха. Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло. Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества.
към текста >>
147.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
И те действат върху тях по следния
начин
.
По-гъстата материя е подобна на нашия днешен въздух; по-рядката предизвиква образуването на химически елементи от предишната единна материя. Наред с това остава един остатък от предишната материя, на оживения етер. Само една част от него се отделя и образува двете гореспоменати състояния. Следователно сега във физическата Земя имаме работа с три вида вещества. Докато по-рано астралните човешки същества действаха от Земната обвивка само върху една единствена материя, сега те трябва да действат върху три.
И те действат върху тях по следния начин.
Това, което е станало въздухообразна материя, първо оказва съпротива на работата на астралните човеци. То не приема всичко онова, което като заложби се съдържа в съвършените астрални човеци. Последствието от това е, че астралното човечество трябва да се раздели на две групи. Едната група може да обработва въздухообразната материя и създава в нея копие на самата себе си. Другата група може нещо повече.
към текста >>
148.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Защото това е важното основно свойство на огнената мъгла, че в нея можеха да се въплъщават човешките същества на описаната степен на съществуването, но същевременно в нея можеха да образуват тела също и по-висши същества и по този
начин
да стоят в пълно взаимодействие с човеците.
Напротив, те бяха напълно закономерни. Всичко, което ставаше, имаше смисъл и значение. Само че ръководната сила, умът не беше в самите същества. Те бяха направлявани от един ум, който се намираше вън от самите тях. По-висши, по-зрели от тях същества витаеха над тях и ги направляваха.
Защото това е важното основно свойство на огнената мъгла, че в нея можеха да се въплъщават човешките същества на описаната степен на съществуването, но същевременно в нея можеха да образуват тела също и по-висши същества и по този начин да стоят в пълно взаимодействие с човеците.
Човекът беше довел своите нагони, инстинкти и страсти до такава степен, че те можеха да приемат форма в огнената мъгла. Обаче другите гореспоменати същества можеха да творят в тази огнена мъгла с техния разум, с тяхното разсъдливо господство. Те имаха още по-високи способности, благодарение на които достигаха в по-горните области. От тези области произлизаха техните решения, техните импулси; но фактическите действия, следващи тези решения, се проявяваха в огнената мъгла. Всичко, което ставаше на Земята чрез човеците, произлизаше от регулираното общуване на човешките тела от огнената мъгла с тези на по-висшите същества.
към текста >>
149.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг
начин
, различен от този, по които това е ставало досега.
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности.
Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега.
към текста >>
Окултният изследовател изследва духовните закони по същия
начин
, както физикът и химикът изследват материалните закони.
Когато сяра, кислород и водород се съединят в определени отношения, съгласно даден закон трябва да се получи сярна киселина. И който е учил химия, предвижда, какво ще се получи, когато гореизброените три вещества влязат във взаимодействие при съответните условия. Следователно един такъв учен химик е пророк в ограничената област на материалния свят. И неговото пророчество ще се окаже погрешно само тогава, когато природните закони внезапно биха се изменили.
Окултният изследовател изследва духовните закони по същия начин, както физикът и химикът изследват материалните закони.
Той върши това по начина и със строгостта, които са необходими в духовната област. Точно от тези велики духовни закони обаче зависи развитието на човечеството. Също както в някакво бъдеще кислородът, водородът и сярата не биха се съединили против природните закони, така и в духовния живот не може да стане нищо против духовните закони. И който познава тези духовни закони, той може да вижда в закономерността на бъдещето.
към текста >>
Тогава той ще вижда по този
начин
нещата без неговото остроумно размишление, също както възприема цветята в полето.
Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго. И това, което в едно отношение стои високо, в друга насока може да стои много ниско. – Обаче това, което трябва да бъде познато чрез виждане, то не може да бъде постигнато чрез чисто размишление и чрез най-прекрасните комбинации на ума. Един човек, колкото и да е остроумен в обикновения смисъл на думата, няма полза от това остроумие за опознаването на свръхсетивните истини. Той трябва даже да се откаже от това “остроумие” и да се отдаде единствено на по-висшето виждане.
Тогава той ще вижда по този начин нещата без неговото остроумно размишление, също както възприема цветята в полето.
Нищо не помага на човека да размишлява как изглежда една ливада; тук всяко остроумие е безсилно, (ако той не я види). Също така трябва да се отнася човек и с виждането в по-висшите светове.
към текста >>
Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен
начин
.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк.
Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин.
И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост. Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание. Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание. За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят.
към текста >>
За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния
начин
.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк. Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин. И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост. Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание. Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание.
За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин.
Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят. Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло.
към текста >>
То даже е станало по определен
начин
при ясновидците вече в настоящето.
Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнателност като свои сестрински същества. Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки. Но напълно е възможно едно такова съзнание, като това на пчелното семейство или на мравуняка, да е било в предишните времена на неговото развитие вече във физическия свят, както сегашното човешко съзнание, обаче след това е възлязло и е оставило във физическия свят само изпълнителните органи, а именно отделните мравки и пчели. Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека.
То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето.
Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други. Това, което бе изнесено в “Как се постигат познания за висшите светове? ” трябва да бъде посочено също и тук. При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва. Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже.
към текста >>
150.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Защото вярно е, че Лунното съзнание протича в образи, каквито ни предлага и сънуването, но тези образи отговарят на нещата и процесите от околната среда на човека по същия
начин
, както представите на “ясното дневно съзнание”.
От тази почивка човешкото небесно тяло се пробуди за неговото “Лунно съществуване”. Тук отново, преди да се издигне по-високо, човекът повтори Сатурновата и Слънчевата степен в два по-малки цикъла. След това той навлезе в Лунното съзнание. За него е по-лесно да си съставим една представа, защото съществува известна прилика между тази степен на съзнанието и това, което днешният човек има при сънуването. Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да говорим само за подобие, а не за еднаквост.
Защото вярно е, че Лунното съзнание протича в образи, каквито ни предлага и сънуването, но тези образи отговарят на нещата и процесите от околната среда на човека по същия начин, както представите на “ясното дневно съзнание”.
Само че всичко в това съответствие е още смътно, именно образно. Можем да онагледим нещата по следния начин. Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ. Този образ има определен цветен тон, който зависи от това, какво е неговото естество.
към текста >>
Можем да онагледим нещата по следния
начин
.
След това той навлезе в Лунното съзнание. За него е по-лесно да си съставим една представа, защото съществува известна прилика между тази степен на съзнанието и това, което днешният човек има при сънуването. Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да говорим само за подобие, а не за еднаквост. Защото вярно е, че Лунното съзнание протича в образи, каквито ни предлага и сънуването, но тези образи отговарят на нещата и процесите от околната среда на човека по същия начин, както представите на “ясното дневно съзнание”. Само че всичко в това съответствие е още смътно, именно образно.
Можем да онагледим нещата по следния начин.
Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ. Този образ има определен цветен тон, който зависи от това, какво е неговото естество. Ако този предмет е симпатичен, благоприятен за живота на съществото, тогава цветният тон е светъл с жълти нюанси или зелен; ако се касае за един несимпатичен предмет или такъв, който е вреден за съществото, явява се кървавочервен цветен нюанс. По този начин вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание.
към текста >>
По този
начин
вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание.
Можем да онагледим нещата по следния начин. Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ. Този образ има определен цветен тон, който зависи от това, какво е неговото естество. Ако този предмет е симпатичен, благоприятен за живота на съществото, тогава цветният тон е светъл с жълти нюанси или зелен; ако се касае за един несимпатичен предмет или такъв, който е вреден за съществото, явява се кървавочервен цветен нюанс.
По този начин вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание.
Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено отношение към околната среда. В тях нямаше нищо произволно. Ето защо Лунните същества можеха да се ръководят по тях, те действаха под впечатленията на тези образи така, както днешният човек действа под впечатленията на сетивните възприятия. Развитието на това сънищноподобно съзнание – на третата главна степен – беше задачата на “Лунния цикъл”. Когато “Луната” мина през съответните “малки цикли”, отново настъпи един почивен период (пралайя).
към текста >>
151.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този
начин
възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети.
На тази степен на съзнанието човекът възприема сънищноподобно вече не само образи, които възникват в неговата душа като въздействия на заобикалящата го среда, а пред него се появяват предмети “навън в пространството”. На Луната, а също и през време на повтарящите се степени на Земята, в неговата душа възникваше например един цветен образ, когато съответен предмет се приближаваше до него. Цялото му съзнание се състоеше от такива вълнуващи се нагоре и надолу образи, звуци и т. н. Едва при настъпването на четвъртото състояние на съзнанието багрите се появяват вече не само в душата, а върху един външен пространствено ограничен предмет, тонът не е вече само едно вътрешно прозвучаване в душата, а вън в пространството звучи един предмет. Ето защо в духовната наука това четвъртото, Земно състояние на съзнанието се нарича предметно съзнание.
Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети.
А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие. В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание.
към текста >>
Ясновидецът днес развива едно виждане всред душевния свят, което в бъдеще ще се появи при човека по един физически
начин
.
Обаче когато тук се казва, че още сега ясновидецът развива в себе си състояния на съзнанието, до които ще напредне в бъдеще цялото човечество, това трябва да се разбира с известно ограничение.
Ясновидецът днес развива едно виждане всред душевния свят, което в бъдеще ще се появи при човека по един физически начин.
Но това бъдещо физическо състояние на човека ще бъде вярно копие на съответните днешни душевни състояния на ясновидеца. Самата Земя ще се развие и чрез това в нейните бъдещи физически обитатели ще се явят форми, съвършено различни от сегашните; но тези физически форми се подготвят в днешните душевни и духовни форми. Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми. Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език.
към текста >>
Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по
начин
, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли.
Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети.
Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание. По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>
По един съответен
начин
ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети. Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание.
По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>
152.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
При това те са творящи същества, служат по един
начин
, който ще бъде описан в следващите изложения.
Другите същества обаче, – седем освен Сатурновия човек – всички участват в развитието на човека.
При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения.
към текста >>
(В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този
начин
, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло.
Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”. И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”. Тези духове са творци на Сатурновия човек. Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание. Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл.
(В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този начин, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло.
Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание.
към текста >>
И в това обработване участвуват по най-разнообразен
начин
другите видове същества, които споменахме по-горе.
Този първи по-малък Сатурнов цикъл е последван после още от шест други. През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието. Обаче материалното тяло, което той беше получил, бива обработвано по-нататък.
И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе.
към текста >>
Те обитават в придобилото форма човешко тяло като “души” по подобен
начин
, както днес човешката душа обитава в нейното тяло.
След това идва дейността на “Духовете на тъмнината”, наречени също “Духове на личността” или “Духове на егоизма”. На тази степен те достигат до съзнание, което е подобно на съвременното човешко Земно съзнание.
Те обитават в придобилото форма човешко тяло като “души” по подобен начин, както днес човешката душа обитава в нейното тяло.
Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие. Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека. Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо. Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения).
към текста >>
153.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
По подобен
начин
“Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло. Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят.
По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид възприятие. Обаче “Синовете на огъня” по природа разливат топлината на тяхната душа в заобикалящия ги свят. Сега човешкото физическо тяло е така далече в неговото развитие, че тези духове могат да вършат това чрез него. Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”.
към текста >>
Но не всички човеци-минерали бяха оживени по този
начин
.
На планетата Слънце, както бе показано, този човек-минерал, който отново възникна от тъмнината на съня като от една зародишна заложба, беше оживен. Той стана човек-растение, човекът мина през растителното царство.
Но не всички човеци-минерали бяха оживени по този начин.
Това не би могло да стане, защото човекът-растение за своя живот се нуждаеше от минерална основа. Както днес не могат да съществуват никакви растения без едно минерално царство, от което те да извличат необходимите им вещества, така беше и на Слънцето с човека-растение. Ето защо този човек-растение трябваше да остави една част от човешките заложби на степента на минерала, за да може да се развива по-нататък. И понеже на Слънцето съществуваха съвършено други условия, отколкото на Сатурн, тези изхвърлени минерали приеха съвършено други форми в сравнение с тези, които имаха на Сатурн. Наред с царството на човека- растение се роди една втора област, едно особено минерално царство.
към текста >>
154.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този
начин
.
Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му.
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък. Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него.
към текста >>
Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен
начин
отговаря на предмета.
Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ.
Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета.
Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот. – Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
към текста >>
Това става по следния
начин
.
В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло. През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове.
Това става по следния начин.
Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е.
към текста >>
Удоволствието и страданието, които по описания
начин
се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
към текста >>
И като такова по собствен
начин
то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни.
В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята. Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно.
И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни.
То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското. Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни. Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество. Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския характер на човека.
към текста >>
Когато след почивния период, който настъпи след Слънчевата епоха, Слънцето отново изплува, пробуждайки се от тъмнината, всичко, което живееше на възникващата по този
начин
планета, я обитава като едно цяло.
Но развитието на човешкото астрално тяло е свързано с определен космически процес, който също трябва да опишем тук.
Когато след почивния период, който настъпи след Слънчевата епоха, Слънцето отново изплува, пробуждайки се от тъмнината, всичко, което живееше на възникващата по този начин планета, я обитава като едно цяло.
Но това новопробуждащо се Слънце е различно от онова, което е било по-рано. Неговото вещество не е както по-рано изцяло светещо; сега то има по-тъмни части. Тези части се отделят от единното цяло. И от втория жизнен кръг нататък тези части се отделят все повече като един самостоятелен член; чрез това Слънчевото тяло става подобно на бишкота. То се състои от две части, една съществено по-голяма част и друга по-малка, които обаче все още са свързани една с друга.
към текста >>
155.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен
начин
упражняват въздействие върху споменатите царства.
Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен начин упражняват въздействие върху споменатите царства.
Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка. При това трябва да се има предвид, че със Земята още напълно е съединено това, което сега е отделено като Слънце и Луна. Двете небесни тела се отделят от Земята едва по-късно.
към текста >>
Там развитието на света е описано така, като че “расите” се повтарят вечно по същия
начин
в течение на мировите цикли.
То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”. В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване. Това стана особено с книгата, която от друга страна има голяма заслуга, че първа в поново време направи популярна теософския светоглед, а именно книгата на Синет “Езотеричен Будизъм”.
Там развитието на света е описано така, като че “расите” се повтарят вечно по същия начин в течение на мировите цикли.
Но това съвсем не е така. Също и това, което заслужава да бъде наречено “раса”, се ражда и умира. И ние бихме могли да прилагаме израза “раса”само за определен отрязък от развитието на човечеството.
към текста >>
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя
начин
на практикувания сега човешки език.
Преди и след този отрязък има форми на развитието, които са нещо съвършено различно от “расите”. Тази забележка е вмъкната тук, само защото действителното разчитане на Хрониката Акаша я налага. Този, който прави това разчитане, знае, че се намира в пълно съзвучие с истинското окултно духовно изследване. Иначе никога не би му хрумнало да възразява нещо подобно срещу пълни със заслуги книги на теософската литература.
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
към текста >>
И чак постепенно, когато същите неща се разгледат от различни страни, впечатленията, получени по този
начин
се допълват и все повече и повече се превръщат в изпълнена с живот картина.
Същият ход на развитието ще разгледаме и от една друга гледна точка. Това ще направим поради едно определено основание. Никога не може да се направи достатъчно, щото отнасящите се за висшите светове истини да се разгледат от различни страни. Човек трябва да е наясно, че от всяка една страна може да се даде само съвсем бегла скица.
И чак постепенно, когато същите неща се разгледат от различни страни, впечатленията, получени по този начин се допълват и все повече и повече се превръщат в изпълнена с живот картина.
Само такива картини обаче, а не сухи схематични понятия помагат на човека, който иска да проникне във висшите светове. Колкото картините са поживи, побогати на нюанси, толкова повече човек може да се надява, че се приближава до висшата действителност. – Разбира се, точно описанията на висшите светове понастоящем предизвикват недоверие при много съвременници. Човек донякъде се съгласява да му се дават понятийни схеми, таблици – с възможно повече имена за Девакана, за развитието на планетите и така нататък; но все потрудно става, когато някой се осмели да описва свръхсетивните светове, както един пътешественик описва пейзажите на Южна Америка. Въпреки това би трябвало да си кажем, че само чрез наситени с живот описания, а не чрез мъртви схеми и имена се получава нещо полезно.
към текста >>
156.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен
начин
на гредички, които са подредени в различни посоки.
Гореспоменатото заблуждение може да се роди само поради това, че физическото тяло на човека има общо с най-низшето Земно царство, с минералното царство. Етерното тяло на човека има общо с по-висшето растително царство, а астралното тяло с животинското царство. – Истина е, че човешкото физическо тяло се състои от същите вещества и сили, които се намират в обширното минерално царство; обаче начинът, по който тези вещества и сили действуват съвместно в човешкото тяло, е израз на мъдрост и съвършенство на неговия строеж. Ако някой се заеме да изучава този строеж не само със студения разум, а с цялата си чувствуваща душа, той скоро ще се убеди, че това е така. Да разгледаме например някаква част на човешкото физическо тяло, примерно най-горната част на костта на бедрото.
Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен начин на гредички, които са подредени в различни посоки.
Никакво съвременно инженерно изкуство не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост. Строежът на горната част на костта на бедрото надминава днес всяко съвършенство на човешката мъдрост. Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление.
към текста >>
Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв
начин
, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло.
Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло.
На Сатурн именно това физическо тяло беше стигнало толкова далеч, че то беше един извънредно добре устроен механизъм, който обаче нямаше в себе си никакъв живот. Сложността на неговия състав стана причина накрая то да се разпадне. Защото тази сложност беше достигнала толкова висока степен, че то не можеше вече да се задържи само чрез минералните сили, които действаха в него. И въобще чрез това разпадане на човешкото физическо тяло бе предизвикано загиването на Сатурн. – Този Сатурн още не съдържаше днешните природни царства – минералното, растителното животинското царство, – а беше съставен само от човешки физически тела в гореспоменатото състояние.
към текста >>
По този
начин
в жлезистото сетивно тяло е включена първата заложба на нервната система.
Самопонятно е, че първите заложби на тези органи, както те се бяха развили на Слънцето, също не приличат по съвършенство на тяхната форма с формата, която те имат днес. – Най-висшите органи, които се включиха тогава в човешкото тяло, когато физическото и етерното тяло действаха съвместно, бяха онези, които сега са достигнали в растежа си до днешните жлези. Така на Слънцето човешкото физическо тяло е една система от жлези, в която са отпечатани намиращите се на съответната степен сетивни органи. – На Луната развитието отива по-нататък. Към физическото и етерното тяло се прибавя астралното тяло.
По този начин в жлезистото сетивно тяло е включена първата заложба на нервната система.
Ние виждаме, че в редуващите се планетни епохи на развитието човешкото физическо тяло става все по-сложно. На Луната то е съставено от нерви, жлези и сетивни органи. Сетивата двукратно са преобразувани и усъвършенствани, нервите се намират на тяхната първа степен на преобразуване. Ако разгледаме Лунния човек като цяло, той се състои от три члена: Физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Физическото тяло е тричленно; в неговото устройство е включена работата на Сатурновите, Слънчевите и Лунните сили.
към текста >>
Въздействията на Луната преобразиха заложбите на сетивата и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания
начин
.
Слънчевата сила започна отвън да действа върху физическото и етерно тяло на човека, върху който тя беше действувала вече и преди това. Обаче тя остави една част от тези две тела свободна за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната. Така на Луната човекът се намираше под въздействието на два вида сили, тези на Слънцето и тези на Луната. На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха характера на астралното тяло. А едно астрално тяло може да създава образи само тогава, когато Слънчевите сили идват не от собствената му планета, а отвън.
Въздействията на Луната преобразиха заложбите на сетивата и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания начин.
към текста >>
Развитието можеше да продължи по този
начин
само до определена точка.
Развитието можеше да продължи по този начин само до определена точка.
Ако тази точка беше премината, Лунният човек би се втвърдил в неговия вътрешен живот от образи; и чрез това той би изгубил всякаква връзка със Слънцето. Когато се стигна дотук, Слънцето отново прие Луната в себе си, така че за известно време двете отново образуваха едно тяло. Съединението продължи дотогава, докато човекът беше се развил достатъчно, за да може чрез една нова степен на развитието да възпрепятствува своето втвърдяване, каквото би настъпило на Луната. Когато стана това, отново настъпи разделяне, но сега Луната взе със себе си още Слънчеви сили, които по-рано й липсваха. И чрез това стана възможно след известно време да настъпи ново разделяне.
към текста >>
По този
начин
от Старото Слънце възникнаха три небесни тела.
И чрез това стана възможно след известно време да настъпи ново разделяне. Това, което се отцепи накрая от Слънцето, беше едно небесно тяло, което съдържаше като сили и същества всичко, което днес живее на Земята и на Луната. Това означава, че Земята още съдържаше в собственото си тяло Луната, която сега се върти около нея. Ако тази Луна би останала в нея, тя никога не би могла да стане арена на такова човешко развитие, каквото е то понастоящем. Силите на настоящата Луна трябваше първо да бъдат изхвърлени, а човекът да остане върху така пречистената Земя, за да продължи там своето развитие.
По този начин от Старото Слънце възникнаха три небесни тела.
И силите на двете от тези небесни тела, тези на новото Слънце и на новата Луна, сега се насочват към Земята и нейните обитатели отвън.
към текста >>
Ето защо той премина по-нататък към Земното развитие, в което двете влияния се намират в равновесие по определен
начин
.
Ето защо той трябваше да напусне Слънцето след съответно време и да получи възпрепятстване на прекалено бързия напредък върху отделената Стара Луна. Ако той би останал завинаги свързан с Луната, силите, които възпрепятстваха растежа, биха го втвърдили в една скована форма.
Ето защо той премина по-нататък към Земното развитие, в което двете влияния се намират в равновесие по определен начин.
Обаче едновременно с това настъпва моментът, в който към четиричленното човешко същество ще се присъедини нещо по-висше: душата като вътрешно същество.
към текста >>
Другите членове не бяха още станали самостоятелни, те не бяха още съединени по особен
начин
с физическото тяло; силите, които се обединиха по-късно в тях, действаха от обкръжението – атмосферата – на Сатурн и формираха първата заложба на това тяло.
В досегашните разглеждания от “Хрониката Акаша” показахме как в течение на развитието тези други членове постепенно започнаха да действат в образуването на физическото тяло. През време на Сатурновото развитие нито един от тези други членове не беше свързан с физическото тяло. Обаче тогава бе положена първата заложба за това образуване. Не трябва да се мисли обаче, че силите, които действаха по-късно от етерното тяло, от астралното тяло и от Аза върху физическото тяло, не бяха действували вече върху него още през време на Сатурновата епоха. Те действаха още тогава, само че в известен смисъл отвън, а не отвътре.
Другите членове не бяха още станали самостоятелни, те не бяха още съединени по особен начин с физическото тяло; силите, които се обединиха по-късно в тях, действаха от обкръжението – атмосферата – на Сатурн и формираха първата заложба на това тяло.
Това устройство на Слънцето бе преобразувано затова, защото една част от тези сили се оформи в особеното човешко етерно тяло и сега не действуваше върху физическото тяло вече само отвън, а отвътре. Същото стана на Луната по отношение на астралното тяло. А на Земята човешкото физическо тяло бе преобразувано за четвърти път, като стана обиталище на “Аза”, който работи сега в неговата вътрешност.
към текста >>
Духовната наука по свой
начин
обяснява причината за това.
Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля. Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката. От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул. В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това.
Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
към текста >>
В бъдеще по този
начин
той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност.
Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на говора. Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност.
В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност.
И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни. Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението. И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението.
към текста >>
Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този
начин
духовно-научно.
Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този начин духовно-научно.
Тук трябваше да дадем предварително само някои примери. Съществуват духовнонаучна анатомия и физиология. И днешната анатомия и физиология в недалечно бъдеще ще бъдат обогатени чрез тях, да, те напълно ще се видоизменят.
към текста >>
157.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
– Атлантците също притежаваха способността по определен
начин
да владеят жизнената сила.
биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва. Защото способността, която този съвременен човек трябва да усвои, е комбиниращият ум. При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество.
– Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила.
Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила. Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса.
към текста >>
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един
начин
, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
към текста >>
И те правят това по такъв
начин
, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение.
И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
158.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
– Атлантците също притежаваха способността по определен
начин
да владеят жизнената сила.
биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва. Защото способността, която този съвременен човек трябва да усвои, е комбиниращият ум. При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество.
– Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила.
Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила. Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса.
към текста >>
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един
начин
, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
към текста >>
И те правят това по такъв
начин
, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение.
И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
159.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по
начин
, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти.
Всеки, който публикува книга като настоящата, е длъжен спокойно да предвиди най-различните преценки и мнения относно изнесеното от него, които са възможни в днешно време. Някой би могъл напр. да започне да чете една или друга страница от тези описания, да срещне определени неща, спрямо които той вече има известно становище, породено от научните изследвания в тази област. И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения.
Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти.
Авторът употребява понятия, като напр. „топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика. Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки. Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни. Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес"
към текста >>
„топлина", по
начин
, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика.
Някой би могъл напр. да започне да чете една или друга страница от тези описания, да срещне определени неща, спрямо които той вече има известно становище, породено от научните изследвания в тази област. И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения. Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти. Авторът употребява понятия, като напр.
„топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика.
Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки. Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни. Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес"
към текста >>
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен
начин
.
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата.
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н. „механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н.
към текста >>
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи
начин
, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип.
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка.
към текста >>
Въпреки становището, че да се говори по този
начин
за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този
начин
, ако тези постижения са му чужди.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин.
към текста >>
Тя може да бъде формулирана по следния
начин
.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка.
Тя може да бъде формулирана по следния начин.
Ако човек чете тази книга в качеството на философ, той си задава въпроса: „Нима авторът е проспал съвременните постижения, свързани с теорията на познанието? Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непозволено да се изнасят подобни неща? " Но критиката може да стигне и по-далеч:
към текста >>
И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен
начин
.
„Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга". Как е възможно някой така да се застъпи за Хекел, след което да погази всичко, което логически следва като „монизъм" от изследванията на Хекел? Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд.
И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин.
към текста >>
160.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
По този
начин
духовният свят става напълно разбираем и за обикновеното съзнание, което борави с мисловните категории на съвременната епоха, и следователно още не вижда в духовния свят.
Обаче лицето, което описва Имагинациите от духовния свят, днес не е в състояние да ги изобрази в нагледен вид. Те принадлежат към едно друго равнище на съзнанието, което съществува успоредно с обикновеното предметно съзнание, но няма нищо общо с него. Човекът, заемащ се с тази задача, трябва да изпълни обикновеното съзнание с такива неща, които са достъпни и познаваеми само за „другото" съзнание, защото то може да вижда в духовния свят. И тогава съдържание на неговите описания става самият духовен свят; но това съдържание заема формата на онези мисли, в които той може да се потопи.
По този начин духовният свят става напълно разбираем и за обикновеното съзнание, което борави с мисловните категории на съвременната епоха, и следователно още не вижда в духовния свят.
към текста >>
Онзи, който по дилетантски
начин
твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност.
Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност.
към текста >>
161.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Хората си представят, че подобен
начин
на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия.
Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен израз: „Тайната Наука". (Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие. За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение.
Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия.
А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи". Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство. Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука".
към текста >>
Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия
начин
, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления.
Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно".
Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления.
Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят. Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука.
към текста >>
Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия
начин
, както естествената наука обхваща сетивните.
И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло.
Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните.
Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят. Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука.
към текста >>
Но докато естествената наука се ограничава с този
начин
на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните.
Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука.
към текста >>
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия
начин
, по който естественикът обяснява сетивните явления.
А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления.
От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука.
към текста >>
Той добре знае, че без строгия
начин
на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина.
Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата. Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател.
Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина.
Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области.
към текста >>
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния
начин
на мислене.
Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления.
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене.
Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
към текста >>
И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв
начин
, той допуска съществена грешка.
Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"!
И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка.
Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност.
към текста >>
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен
начин
своята собствена душевна дейност.
И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност.
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност.
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал.
към текста >>
Те не ще могат да бъдат разрешени по този
начин
, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие.
Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят.
Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие.
Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят. И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят. Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се
към текста >>
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този
начин
ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила.
към текста >>
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен
начин
своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества.
Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят.
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества.
Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее.
към текста >>
Те винаги се стремят по някакъв
начин
към дълбоката и скрита страна на нещата.
Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра.
Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата.
И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
към текста >>
Те не искат да разглеждат по някакъв особен
начин
това, което предлага.
Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави.
Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага.
т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
към текста >>
Друг
начин
не съществува и тази книга също ще се придържа към него.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди.
Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него.
Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти.
към текста >>
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия
начин
, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно.
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
162.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този
начин
на познание.
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание.
Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга.
към текста >>
По този
начин
се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга.
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си.
По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга.
Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
към текста >>
Материалистическият
начин
на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала.
С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене. Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала.
Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила". Разбира се, тогавашните учени не са си представяли тази „жизнена сила" както това, което по-горе нарекохме „жизнено тяло".
към текста >>
Те си представяли „жизнената сила" приблизително така, сякаш към живото тяло се прибавят физическите вещества и сили по същия
начин
, както магнитната сила на магнита прониква в обикновеното желязо.
До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила". Разбира се, тогавашните учени не са си представяли тази „жизнена сила" както това, което по-горе нарекохме „жизнено тяло". Обаче в тази пред става все пак има предчувствие, че съществува нещо подобно.
Те си представяли „жизнената сила" приблизително така, сякаш към живото тяло се прибавят физическите вещества и сили по същия начин, както магнитната сила на магнита прониква в обикновеното желязо.
След време „жизнената сила" беше изхвърлена от науката. Появи се стремежът всичко да се обяснява с конкретните физически и химически причини. Днес при някои естественици в известно отношение наблюдаваме връщане назад. Някои от тях допускат, че понятия като „жизнена сила" и други подобни не са напълно лишени от смисъл. Но дори и такъв учен, който до пуска това, не би искал да има нищо общо с нашето описание на „жизненото тяло".
към текста >>
Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен
начин
.
Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят. Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика. Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните.
Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин.
В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда. Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания. Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност. Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така.
към текста >>
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия
начин
и спрямо другите хора, спрямо животните.
Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните.
Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>
Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този
начин
заличава една част от миналото.
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят.
Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото.
И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания. И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише. Така това, което остава, е способността да пише.
към текста >>
По този
начин
се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща.
„По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения. Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите. Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза.
По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща.
Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
към текста >>
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното
начин
.
Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
към текста >>
С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг
начин
, а като определена вътрешна дейност.
Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност.
С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност.
Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини. С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза. Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата. Силата, която изявява Аза в Съзнаващата Душа, е същата, която се проявява в целия останал свят.
към текста >>
Ако човек се стреми да обхване Духа във всичките му проявления, той трябва да стори това по същия
начин
, по който е обхванал Аза в Съзнаващата Душа.
Това, което прониква в Съзнаващата Душа като една малка водна капка, Тайната Наука нарича Дух. Така Съзнаващата Душа е свързана с Духа, който пък от своя страна представлява скритата същност на всяко проявление.
Ако човек се стреми да обхване Духа във всичките му проявления, той трябва да стори това по същия начин, по който е обхванал Аза в Съзнаващата Душа.
Но той трябва да приложи дейността, която го е довела до възприемането на Аза и спрямо целия видим свят. И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа.
към текста >>
По този
начин
цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм. В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това.
По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това.
към текста >>
По този
начин
Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност.
Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят. Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло.
По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност.
Това завладяно и преобразено от Аза астрално тяло ще наречем Дух- Себе, или Духовно Себе (Geistselbst). (Източната мъдрост го нарича „Манас".)
към текста >>
Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв
начин
Азът е добил власт над астралното тяло.
Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството?
Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока.
към текста >>
По сходен
начин
въздействува върху човека и истинското изкуство.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство.
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този
начин
, достигат наистина чак до етерното тяло.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство.
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло.
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>
По-нататък ще покажем, по какъв
начин
Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът.
По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
към текста >>
По същия
начин
образуват едно цяло Съзнаващата Душа и Духовното Себе.
От телесно естество са: физическото, етерното и астралното тяло. От душевно естество са: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. Азът е този, който разпръсква своята светлина в душата. От духовно естество са: Духовното Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. От казаното до тук е ясно, че Сетивната Душа и астралното тяло са тясно свързани и в известен смисъл образуват едно цяло.
По същия начин образуват едно цяло Съзнаващата Душа и Духовното Себе.
Защото Духът просиява в Съзнаващата Душа и оттам прониква с лъчите си в останалите съставни части на човешката природа. След всичко това можем да говорим за следното разчленение на човека. Астралното тяло и Сетивната Душа могат да се приемат като една съставна част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе също могат да се приемат като едно цяло, а Разсъдъчната Душа поради нейното участие в природата на Аза, който обаче все още не съзнава напълно своята духовна същност можем да наречем направо „Аз". Така стигаме до следните 7 части на човека:
към текста >>
По същия
начин
се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща. За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство.
към текста >>
163.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия
начин
, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
към текста >>
В нея то встъпва по един ритмичен
начин
винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност.
В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло.
Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
към текста >>
Според общоприетия
начин
на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят.
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
към текста >>
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен
начин
, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг
начин
, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят. Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи.
Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
към текста >>
Смъртта също настъпва не по друг
начин
, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество.
Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество.
Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
към текста >>
(Разбира се, материалистичният
начин
на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото.
По време на живота между раждането и смъртта, отделяне на етерното тяло от физическото може да настъпи само в изключителни случаи и само за кратко време. Ако например човек продължително натовари един от крайниците си, тогава част от етерното тяло може да се отдели от физическото. В този случай казва ме, че крайникът е „изтръпнал". Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло.
(Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото.
Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло. Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта. Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи.
към текста >>
От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто
начин
на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика.
От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика.
За всеки, който прави определени крачки в свръхсетивното наблюдение, е винаги твърде полезно да се запознае с показанията на тези, които смятат Тайната Наука за нещо фантастично. Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристрастност. (Изследователите на духовния свят могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие. Те не бива да се заблуждават от това, че подобни хора се от насят нелюбезно с тях. Макар че свръхсетивното наблюдение не се нуждае от подобни неща за потвърждение на своите резултати.
към текста >>
Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен
начин
, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното.
Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното.
Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота. Едно точно наблюдение обаче винаги ще намери тази връзка с живота. Никакво възражение не представлява обстоятелството, че например някой е бил на косъм от удавяне и не е стигнал до описаните изживявания. Не трябва да забравяме, че това изживяване може да настъпи само тогава, когато етерното тяло е действително отделено от физическото и при това е запазило своята връзка с астралното тяло. Много често при внезапна уплаха настъпва едно разхлабване на връзката между етерното и астралното тяло и тогава също не се стига до изживяване на образи, защото какъвто е случаят при спането, при дълбокия сън без съновидения налице е пълно безсъзнание.
към текста >>
По този
начин
заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
към текста >>
Разгледана по този
начин
, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха.
Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство. И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи. Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта.
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха.
към текста >>
По този
начин
свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни.
По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
към текста >>
НАГОРЕ