Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са
3948
резултата от
1187
текста в
4
страници с която и да е от думите за : '
говор говорът говори говорите говорете
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
345
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той
говори
за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението
говори
първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
към текста >>
По този начин понятно е, когато за особеното се
говори
като за една форма на общото.
А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./.
По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото.
към текста >>
3.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение
говори
.
Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори.
Тук както и там проникващото в дълбините мислене не важи нищо.
към текста >>
Днес се
говори
за граници на познанието.
Днес се говори за граници на познанието.
Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението.
към текста >>
4.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да
говори
.
В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него.
Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори.
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък. Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща. Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо.
към текста >>
5.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В своите анали Гьоте
говори
няколкократно за една схема на естествената наука.
Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел.
В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука.
Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
6.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Днес много се
говори
за граници на нашето познание.
Днес много се говори за граници на нашето познание.
Казва се, че нашата способност да обясним съществуващото трябва да стигнем само до определена точка, при която трябва да спрем. Считаме, че налучкваме истината върху този въпрос, когато правилно го поставим. Защото много често пъти важното е правилно да се постави въпросът. Чрез едно такова правилно поставяне на въпроса се разпръскват множество грешки. Когато помислим, че предметът, по отношение на който в нас възниква потребността от обяснение, трябва да бъде даден, тогава ясно е, че самото дадено нещо не може да постави за нас граници.
към текста >>
И тук може горе-долу да се
говори
за една граница на знанието.
На нас никога не би трябвало да ни хрумне, да обясним нещо дадено чрез нещо, за което нямаме никакво знание. Следователно съвсем не може да става дума за принципни граници на обяснението. Без съмнение тук се намесва нещо, което привидно дава право на теорията за граници на познанието. Може да се случи, защото да имаме предчувствието за нещо действително, че то е тук, обаче се изплъзва от нашето възприятие. Ние можем да възприемаме известни следи действия на дадено нещо и след това да приемем, че това нещо съществува.
И тук може горе-долу да се говори за една граница на знанието.
Това, което предполагаме за недостижимо, е налице, обаче то не е нещо, от което може принципно да бъде обяснено нещо; то е нещо подлежащо на възприемане, макар и невъзприемано. Пречките, които правят аз да не го възприемам, не са никакви принципни граници на познанието, а чисто случайни, външни. Те могат много добре да бъдат преодоляни. Това, което днес само предчувствувам, утре аз мога да го изпитам, да имам опитност за него. Но не е така с един принцип; тук не съществуват никакви външни пречки, които в повечето случай са свързани с пространството и времето; принципът ми е даден вътрешно.
към текста >>
7.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Да се
говори
за дълг има смисъл само при това схващане.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг.
Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане.
Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние. От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила.
към текста >>
Следователно непозволено е да се
говори
за една етика в гореспоменатия смисъл.
Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността.
Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл.
Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът?
към текста >>
8.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато се
говори
за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения.
Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
към текста >>
Това става най-ясно там, където Кант
говори
за значението на идейния свят.
Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят.
За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия.
към текста >>
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да
говори
върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
към текста >>
9.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно, когато Гьоте
говори
за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго. Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на основата на всички други образувания.
Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм. Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото. В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото.
към текста >>
10.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава въобще не би искало да се
говори
за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
11.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Днес много се
говори
за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г.
към текста >>
Аз мисля, че може да се
говори
с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
към текста >>
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд
говори
в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят?
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
12.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където
говори
за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията.
Аз зная, че с тези възгледи изказвам нещо, което звучи невъзможно за ушите на съвременния физик. Аз не мога да застана обаче на становището на Вундт, който в своята Логика*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, І разд. ІІ изд. Щутгарт 1894 г./ изтъква навиците на мислене на модерните природоизследовател и като свързващи логически норми.
Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където говори за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията.
Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”. Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат.
към текста >>
13.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой
говори
за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в пространството сили и както изпълващата пространството материя.
Развитието на естествената наука последните столетия е довело до разрушението на всички представи, чрез които тази наука може да бъде член на едно схващане на света, което задоволява по-висшите човешки потребности.
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой говори за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в пространството сили и както изпълващата пространството материя.
За тези духове понятията и идеите са продукт на човешкия мозък и нищо повече. Още схоластиците са знаели, как стои въпросът с тези неща. Обаче схоластиката се презира от модерната наука. Тя е презирана, но не е позната. Преди всичко не се знае, кое в схоластиката е здраво и кое болно.
към текста >>
14.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато човекът оставя своята вътрешност да
говори
върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили.
Когато човекът оставя своята вътрешност да говори върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили.
Духът вижда това, което опитът съдържа, в неговата съвършена форма. Той вижда, че природата не постига своите намерения с нейните творения. Той се чувства призван да представи тези намерения в завършена форма. Той създава форми, в които показва: Това е искала природата; обаче тя е могла да го изпълни само до определена степен. Тези форми са произведенията на изкуството.
към текста >>
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук
говори
някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
към текста >>
Нещата ни говорят и нашият дух
говори
, когато наблюдаваме нещата.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема.
Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата.
Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди. Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата.
към текста >>
Той не чува от неговата вътрешност да му
говори
същността на нещата.
Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди.
Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата.
Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата. Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност.
към текста >>
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека
говори
, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора.
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
Че чрез този разум
говори
същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие.
Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант. Философията на Кант изхожда от схващането, че светът на представите се владее от законите на човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този свят на представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение. Според нея човекът не възприема "самата същност" на нещата, а явлението, което се ражда чрез това, че нещата го възбуждат и той свързва тези възбуди според законите на неговия ум и на неговия разум.
Че чрез този разум говори същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие.
Ето защо за Гьоте Кантовата философия не можеше никога да означава нещо. Когато усвояваше отделните изречения от нея, той им даваше съвършено друг смисъл, съвършено различен от този, който те имаха в учението на техния автор. От една бележка, която бе намерена едва след откриването на Ваймарския Гьотев архив, стана ясно, че Гьоте много добре е виждал противоположността между своето схващане на света и това на Кант. За него основната грешка на Кант се състои в това, че той "счита самата субективна познавателна способност като обект и отделя рязко, но не напълно правилно точката, където субективното и обективното се срещат." Субективното и обективното се събират заедно когато човекът свързва в една единна същност на нещата това, което външния свят изказва и това, което неговата вътрешност позволява да бъде чуто. Обаче тогава напълно престава противоположността между субективно и обективно; тя изчезва в съединената действителност.
към текста >>
15.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той
говори
там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
към текста >>
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина
говори
една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване.
към текста >>
В своята "Психология" Франц Брентано
говори
за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот.
И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот.
В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна. Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие. Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа.
към текста >>
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да
говори
в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата?
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
към текста >>
И от тази гледна точка не се
говори
за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането.
И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата
говори
върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи.
Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание.
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи.
И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
16.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тя
говори
за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
към текста >>
17.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
За това
говори
начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер.
Тя трябва не само да се обясни с нашите класици; тя трябва да търси при тях също и семената за своето развитие; тя трябва да бъде пронизана от полъха на същото течение както останалата наша култура. Това е една необходимост, която се крие в самата природа на нещата. На нея също трябва да се припише, че са станали споменатите вече по-горе обяснения на модерните изследователи с класиците. Но те не показват нищо по-нататък, освен че имат едно чувство за положението, че е неуместно да преминат просто над убежденията на тези класици към дневния ред. Те показват също, че не са стигнали до едно действително по-нататъшно развитие на техните възгледи.
За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер.
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството.
към текста >>
18.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Често пъти, когато се
говори
за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често. Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите.
Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това.
към текста >>
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не
говори
против съдържателността на света на понятията.
Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед.
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията.
Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи. То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
19.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тя, която по-рано беше няма,
говори
сега ясен език.
В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения.
Тя, която по-рано беше няма, говори сега ясен език.
Нашето мислене е преводачът, който тълкува жестовете на опитността.
към текста >>
20.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Съвършено различно нещо е, когато някой
говори
за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност.
Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида). Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване.
Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност.
При последната особеното е обусловена от особеното, от частното. Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали. Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното. Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки.
към текста >>
21.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се
говори
за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се
говори
за един план, който лежи на нейната основа.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа.
Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
към текста >>
22.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той
говори
за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание".
Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не
говори
нищо от него.
Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него.
В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
23.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ето защо право
говори
Гидеон Спикер в своята книга: "Мирогледът на Лесинг" /стр.5/: "Дали мисленето е правилно по себе си, това ние никога не можем да узнаем, нито емпирически, нито логически".
Доколкото по този начин познаваното съдържание произтича от самото мислене, за познанието то не представлява никаква трудност. Тук за вас е достатъчно да наблюдаваме и имаме същността непосредствено дадена. Описанието на мисленето е същевременно наука на мисленето. Всъщност логиката никога не е била нищо друго, освен описание на формата на мисленето, тя никога не е била доказваща наука. Доказателството настъпва само тогава, когато става синтезът на мислимото с друг род съдържание на света.
Ето защо право говори Гидеон Спикер в своята книга: "Мирогледът на Лесинг" /стр.5/: "Дали мисленето е правилно по себе си, това ние никога не можем да узнаем, нито емпирически, нито логически".
Можем да прибавим: При мисленето се прекратява всяко доказано, тъй като доказателството предполага вече мислене. Естествено може да се докаже отделен факт, но не и самото доказване. Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е.
към текста >>
В Кантовски смисъл може да се
говори
винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/. В този смисъл всички наши познания са емпирични. Но също така съвършено непонятно е, как би могло да бъде иначе. Защото Кантовските съждения а ............ всъщност не са никакви познания, а само постулати.
В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
Такива са предписанията, които правят субекта обект. Но би следвало да предположим, че ако познанията на даденото трябва да стане наше достояние, тези познания трябва да произтичат не от субективността, а от обективността.
към текста >>
На това може да се възрази, че наблюдението никога не
говори
нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено.
На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
към текста >>
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да
говори
само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/.
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно. Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
към текста >>
24.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той
говори
за образите на битието на действителността.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия.
към текста >>
25.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение
говори
неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато
говори
неща, за които после се разкайва.
Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден.
Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва.
Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни? Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости.
към текста >>
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се
говори
за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
Тук също се
говори
за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>
26.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Тя непрестанно ни
говори
, без да издава своята тайна." Но Гьоте познава и обратната страна:
„Ние живеем сред нея (природата), а сме й чужди.
Тя непрестанно ни говори, без да издава своята тайна." Но Гьоте познава и обратната страна:
към текста >>
27.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Следователно по отношение на наблюдението не може да се
говори
за приравняване на мисленето към чувстването.
Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването.
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа
към текста >>
Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се
говори
, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна.
Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
към текста >>
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се
говори
толкова, колкото със слепия за цветовете.
Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете.
Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда.
към текста >>
Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се
говори
като за съществуващ.
Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално.
Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ.
Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н. Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща. Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му.
към текста >>
Мисленето е факт; а да се
говори
за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено.
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не.
Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено.
Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно. Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си.
към текста >>
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се
говори
така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият
към текста >>
28.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се
говори
и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят.
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи.
към текста >>
Но критическият идеализъм смее да
говори
само за последните.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
29.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се
говори
в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се
говори
само ако подлежеше на възприемане.
На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
30.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се
говори
.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори.
Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си. Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето. Те съществуват в неразривно единство с тези закони. Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие.
към текста >>
Тук за граница на познанието не може да се
говори
.
При нашето познание се касае за въпроси, произтичащи от това, че на една възприятийна сфера, обусловена от място, време и субективна организация, се противопоставя една понятийна сфера, насочена към целостта на света. Моята задача е да уравновеся тези две добре известни ми сфери.
Тук за граница на познанието не може да се говори.
В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени.
към текста >>
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се
говори
не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
към текста >>
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които
говори
физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
към текста >>
31.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се
говори
преди всичко за самата понятийна интуиция.
Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция.
По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание.
към текста >>
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се
говори
само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция.
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
към текста >>
32.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и
говори
за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
към текста >>
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се
говори
за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
- Б. а./
към текста >>
На стр.156 се
говори
за материализъм.
Втора добавка към новото издание (1918 г.).
На стр.156 се говори за материализъм.
На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене.
към текста >>
33.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Следователно неуместно е да се
говори
за въплъщаване на идеи от историята.
Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора.
Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята.
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
към текста >>
За целесъобразност тук не може да се
говори
именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло. Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност.
За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност.
Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения.
към текста >>
Дуализмът може да
говори
за всемирни и природни цели.
Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели.
Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели.
към текста >>
34.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Може обаче да се
говори
и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
към текста >>
35.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се
говори
за свобода.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода.
Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
към текста >>
36.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да
говори
така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?
към текста >>
Той
говори
чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа.
Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
Той
говори
за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят
говори
за природни цели.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира.
Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели.
Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
към текста >>
37.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да
говори
.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата.
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори.
Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра.
към текста >>
На такива, които искат да се търсят,
говори
Заратустра.
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра.
Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека.
към текста >>
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му
говори
.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата.
към текста >>
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй
говори
духът на това ниво.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво.
На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни
говори
същността на нещата.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед.
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер.
към текста >>
Книгата
говори
, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>
Цялото философско движение, което
говори
за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията.
Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им
говори
и им повелява.
Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша.
На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се изразява по-висша воля. Един е на мнение, че съвестта му казва какво трябва да направи във всеки отделен случай. Друг твърди, че му повелява някакъв категоричен императив. Да чуем какво казва Й. Г Фихте.
към текста >>
да
говори
на отделния човек.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н.
да говори на отделния човек.
към текста >>
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който
говори
: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна.
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
“ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51
към текста >>
Разбира се, Ницше не
говори
за „морално право“ на силните да третират слабите.
Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите.
„Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
към текста >>
Човек
говори
за стойността на работата.
Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти.
Човек говори за стойността на работата.
Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява.
към текста >>
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми
говори
Бизе.
За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе.
Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
към текста >>
А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му
говори
под формата на глас на съвестта.
Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта.
Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие.
към текста >>
38.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да
говори
и е на път да се издигне с танц в ефира.
Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
към текста >>
Чрез жестовете му
говори
магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
към текста >>
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да
говори
, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на трагедията“? Ницше е на мнение, че древните гърци са познавали много добре страданието от съществуването. „В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
към текста >>
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер
говори
със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той
говори
като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи
говори
евангелието на тривиална-та житейска наслада.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада.
Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
към текста >>
39.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
под заглавието „Ecce homo“, той
говори
за вътрешните си борби.
Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби.
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете. Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие. При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да
говори
и е на път да се издигне с танц в ефира.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
Чрез жестовете му
говори
ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
„Шопенхау-ер
говори
със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ.
„Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
към текста >>
Лошо е, когато древността ни
говори
по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството. Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик. Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно.
Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
“ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г. във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици? “ (Съчинения, Том V, стр. 330/331)
към текста >>
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той
говори
за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
към текста >>
40.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
спомени „Ecce homo“ Ницше
говори
за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед.
Ницше разглежда смяната в начина си на мислене като резултат от промяната в своето физическо състояние. „Един философ, който е преминал и преминава през много здравословни състояния, също така преминава през много философии. Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина. Това изкуство на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ???? В записаните през 1888 г.
спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед.
„Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист. Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338)
към текста >>
179) Когато Ницше
говори
, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена.
Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години. Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г. Конрад, „Еретична кръв“, стр.
179) Когато Ницше говори, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена.
към текста >>
Ницше
говори
за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>
41.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той се е отучил да върви и да
говори
и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
42.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Мистиците, за които се
говори
тук, са последните представители на един метод на изследване и мислене, който в неговите подробности е чужд на съвременното съзнание.
Мистиците, за които се говори тук, са последните представители на един метод на изследване и мислене, който в неговите подробности е чужд на съвременното съзнание.
Само душевното настроение, което е живяло в този метод на изследване, съществува в някои мислещи натури на нашето съвремие. Начинът за разглеждане на природните неща, с който беше свързано това душевно настроение преди гореспоменатата епоха, е почти изчезнал. На негово място е дошло съвременното природно изследване.
към текста >>
Формата, в която днес предимно се
говори
за тази книга, не може без съмнение да доведе до мистичното настроение на душата.
Би могло да изглежда, че съвременното познание на природата, погледнато в неговата истинност, не разкрива никакъв път, който да настрои душата така, че тя да намери светлината на духа в мистичното виждане. Защо мистично настроените души намират своето задоволяване в писанията на един Майстер Екхарт, Яков Бьоме и т.н., но не в книгата на природата, доколкото тя стои днес разтворена пред човека чрез познанието?
Формата, в която днес предимно се говори за тази книга, не може без съмнение да доведе до мистичното настроение на душата.
към текста >>
Но че не трябва да се
говори
така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Но че не трябва да се говори така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Авторът иска да постигне това, като говори и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания. Такъв е случаят с Николай от Куза /Николай Кузанус/.
към текста >>
Авторът иска да постигне това, като
говори
и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания.
Но че не трябва да се говори така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Авторът иска да постигне това, като говори и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания.
Такъв е случаят с Николай от Куза /Николай Кузанус/.
към текста >>
43.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която
говори
на посоченото място.
Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти. Той казал тези изречения, когато завършил разглеждането на гръцката философия.
Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която говори на посоченото място.
В момента на това проблясване, той се беше свързал вътрешно с духове като Платон, Проклус. И ние се свързваме вътрешно с него, когато четем неговите думи.
към текста >>
Застанете сред тях и им
говорете
за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието.
Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание.
към текста >>
Вие или ще им
говорите
за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им
говорите
напразно.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
към текста >>
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни
говори
по същия начин, както говорят външните неща.
Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят. Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво.
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща.
Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
към текста >>
Който
говори
както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо.
Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява.
към текста >>
Така може да
говори
само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
към текста >>
Вътрешната светлина
говори
в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
към текста >>
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се
говори
за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух". "Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува.
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието. Човешките деяния се определят общо взето от мотиви. С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр.
към текста >>
44.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не
говори
за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който
говори
по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи
говори
Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени.
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
Ясно
говори
върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
45.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане
говори
за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна.
Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
към текста >>
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество
говори
всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност.
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
към текста >>
Той
говори
за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник.
Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник.
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
към текста >>
Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да
говори
за една цел.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности.
Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел.
Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание.
към текста >>
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се
говори
в книгата.
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата.
Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна.
към текста >>
Той
говори
за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата.
Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Там не
говори
вече отделният човек, там
говори
Бог.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Там не говори вече отделният човек, там говори Бог.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Тогава за това естествено по знание се
говори
така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество.
Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл. Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума.
Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество.
Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието.
към текста >>
Той не
говори
за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота.
Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това.
към текста >>
Така може да
говори
рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата.
Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си.
към текста >>
На нас трябва да ни
говори
не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа.
На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
"Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
"Франкфуртиецът" не иска да
говори
като изолиран човек; той иска да остави Бог да
говори
.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
към текста >>
Той
говори
за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той
говори
като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан.
Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
към текста >>
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така
говори
Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности.
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост".
към текста >>
За това ясно
говори
фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите.
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот!
към текста >>
В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да
говори
на нейния "служител", т.е.
Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост".
В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е.
на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг!
към текста >>
46.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да
говори
от него; той можеше да съществува в него само като образ.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът.
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ.
В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да
говори
за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Следователно в знанието духът се занимава с нещо, който той мисли за намиращи се вън от него. Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същността на нещата. Нещата са дух. Човек вижда първо духа през сетивната обвивка. Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същността на нещата преминава в духа.
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Той вече не знае; той гледа само себе си. Тогава той има работа не с едно "знание", а с едно "не-знание". Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание".
към текста >>
Николай от Куза не
говори
със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване. "Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици. В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател".
към текста >>
Но какво
говори
там в основата на моя дух?
Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество.
Но какво говори там в основата на моя дух?
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
към текста >>
Говори
знанието, което съм добил върху нещата на света.
Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух?
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света.
Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата.
към текста >>
Но в това знание не
говори
някакво действие, някаква проява, а
говори
нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света.
Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си.
към текста >>
В това знание
говори
светът в неговата пълна непосредственост.
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост.
Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
към текста >>
47.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В книгата той
говори
привидно само за свръхестествени процеси.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа.
В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
към текста >>
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът
говори
за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
към текста >>
По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение
говори
за научния и останалия живот на неговата епоха.
Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла.
По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр.
към текста >>
Тук Агрипа
говори
за духовно-душевния свят.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света.
Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>
Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да
говори
в него не той самият, а Първичното същество.
Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа". Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна.
Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество.
Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека. Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека. И Бог, който е на небето, той е в човека".
към текста >>
Когато
говори
, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него.
към текста >>
Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато
говори
за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът".
Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.
към текста >>
48.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който
говори
в него.
Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек".
Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината.
към текста >>
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който
говори
от него.
Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него.
За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато.
към текста >>
Той знае, че "софистът ще го укорява, когато
говори
за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам.
Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него. Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ.
Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам.
На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато. Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц.
към текста >>
49.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да
говори
в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
Когато
говори
за дух, той го схваща именно по този начин.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа. Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал.
Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин.
"Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
към текста >>
50.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което
говори
, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът
говори
в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след. "Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
към текста >>
51.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Нашето съвремие не може да
говори
върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях.
Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях.
Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли.
към текста >>
52.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Все повече и повече става невъзможно да се
говори
за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество.
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
към текста >>
И който
говори
за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот.
И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
към текста >>
53.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Плутарх
говори
за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе.
Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта.
Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени.
към текста >>
За това
говори
и ораторът Аристид.
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите.
За това говори и ораторът Аристид.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието.
към текста >>
Може много да се
говори
за вечността, думите на онзи, който
говори
за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта.
Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>
Те знаят, че който
говори
за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието.
Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>
Следователно, не се ли описват опасности, когато се
говори
за Мистериите?
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите?
Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината.
към текста >>
Плутарх
говори
за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
към текста >>
54.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
С какъв дълбок трепет
говори
Платон в своя „Федон" за „тайните учения".
Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание. Ние разбираме великите философи, само когато при стъпваме към тях с усещанията, които сме придобили от наблюдаването на Мистериите.
С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения".
„Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта.
към текста >>
Така може да
говори
за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава.
Така може да говори за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава.
И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите.
към текста >>
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни
говори
без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
За него от преходността
говори
нещо вечно.
За него от преходността говори нещо вечно.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
Само който мисли така, може да
говори
като Емпедокъл:
Гръцкият мъдрец изобщо не е задавал въпроса, има ли нещо вечно в човека, а само въпроса, в какво се състои то и как трябва да го поддържа и култивира в себе си. Защото за него предварително е било ясно, че човекът живее като едно средищно създание между Земното и Божественото. Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното Битие. Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки начин. То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен.
Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл:
към текста >>
55.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Пред нас не
говори
един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>
Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато
говори
за Любовта.
Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог. Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото.
Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта.
Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта. Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно изкуство. Жрицата Диотима пробужда у Сократ това, което е демоничната сила в него и което трябва да го доведе до Божественото. Тя го „посвещава".
към текста >>
56.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Там, където
говори
за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях.
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
към текста >>
„Федър"
говори
за вечното в душата.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Федър" говори за вечното в душата.
Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него. От силата, която този кон има, зависи дали добрият кон ще може да надмогне и преминавайки препятствието, ще закара екипажа в царството на свръхсетивното.
към текста >>
Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се
говори
така, както изисква едно външно описание на събитията.
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят". А то означавало превъзмогване на преходното и възкресяване на Вечното в душата. Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата.
Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията.
Героят извършва своите пътувания на приказни кораби. Действителните географски разстояния се изменят по най-произволен начин. Тук не може да става и дума за сетивно-действителното. Сетивно-действителните събития се разказват само за да илюстрират едно духовно развитие. Освен това, самият поет казва в началото на поемата, че всичко се свежда до търсенето на душата:
към текста >>
57.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Представете си сега, че един непосветен чува да се
говори
за това, как някой е минал през такива опитности.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението.
към текста >>
Коледният антифнар (църковна книга с песни)
говори
за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
към текста >>
58.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата,
говори
за висотата на Исусовата личност.
Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите. Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение. Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек. Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите.
Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност.
У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот. И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници. Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон.
към текста >>
59.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той
говори
за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената. Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи?
Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да
говори
за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
" Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане. Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства.
към текста >>
Трябва само да си спомним, че и Платон
говори
за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото.
Къде е гробът, от който се е родило „Словото"? За да получим отговор на този въпрос, нужно е само да помислим за Платон, който определя тялото на човека като гроб на душата.
Трябва само да си спомним, че и Платон говори за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото.
Това, което Платон нарича „духовна душа", Йоан го нарича „Слово". Платон би могъл да каже: Който става духовен, той възкресява нещо Божествено от гроба на своето тяло. И за Йоан това, което е станало чрез „Живота на Христос", е именно това Възкресение. Не е никак чудно, че той слага в устата на Исус думите „Аз съм Възкресението".
към текста >>
60.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Който има уши, нека чуе що Духът
говори
на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
Познавам твоите дела и това, което си претърпял, и твоето постоянство, и че ти не искаш да подкрепяш злите, и че си изпитал онези, които се наричат апостоли, а не са, и си ги намерил за лъжци. И имаш търпение, и си съградил работата си върху Моето Име, и не си се уморил от това. Но имам нещо против тебе, за гдето остави първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, Аз скоро ще дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш. Но имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя.
Който има уши, нека чуе що Духът говори на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
към текста >>
61.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да
говори
за него.
Между това, което човек може да познае в душата си, и онова, което християнството наричаше Божествено, се поражда една пропаст. Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство. За един мист, в стария смисъл на думата, тази пропаст не може да съществува. Защото той наистина знае, че може да обхване Божественото само постепенно; но знае също, защо може да постигне само това.
За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да говори за него.
Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения Бог, но той иска да има опитности в божествения живот. Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно отношение към божествения свят.
към текста >>
62.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да
говори
, когато се намира сама със себе си.
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин.
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си.
През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий. Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи?
към текста >>
63.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „борба за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му
говори
мощно „Духът на природата".
Към стр.7.
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „борба за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му говори мощно „Духът на природата".
Причината, която прави естествената наука да се приема във все по-широки кръгове, се крие в мненията, които науката изгражда от тези факти, а не в самите факти. Но от това следва, че научните мнения не трябва да се разглеждат като мнения, които по необходимост се покриват с фактите. Днес има неограничени възможности за подвеждане на хората в смисъла на казаното горе.
към текста >>
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да
говори
неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи".
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>
„Потъването в калта", за което
говори
Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8.
Към стр.10.
„Потъването в калта", за което говори Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8.
към текста >>
64.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Идете при тях и започнете да им
говорите
за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат.
Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им
говорите
за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>
В положението на този човек се намира всеки, който иска да
говори
за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени.
Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост".
към текста >>
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които
говори
Фихте.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки".
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства.
към текста >>
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да
говори
за тях само на духовните изследователи.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи.
Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща. Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината.
към текста >>
Той
говори
на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи. Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща.
Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи.
Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието. Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
към текста >>
Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се
говори
.
Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието.
Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
Това чувство се заражда в тъмнината.
към текста >>
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се
говори
за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях?
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях?
Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере. Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
65.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Докато просто се
говори
за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Така той принадлежи на един висш порядък, по-висш от този, на който принадлежи чрез своето тяло. Този порядък е духовният. Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния.
Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие. Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото. Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното.
към текста >>
66.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Духовният изследовател
говори
за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
Би било безсмислено да се
говори
за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се
говори
за моите мисли, без изобщо да става дума за мен.
С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен.
Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен.
Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена.
към текста >>
За съзнание може да се
говори
още при низшите душевни прояви.
За съзнание може да се говори още при низшите душевни прояви.
Дори и най-обикновеното усещане се придружава от съзнание. В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти.
към текста >>
Когато човекът каже за себе си "Аз", нещо в него започва да
говори
нещо, което не е свързано с никой от световете, всред които са произлезли обвивките, за които говорихме досега.
Всеки може да назове масата "маса" и столът "стол". Но това не се отнася за думата "Аз". Тя не може да се употреби за означаване на нищо друго, освен за това, всеки да назове с нея самия себе си. Никога думата "Аз" не може да проникне и прозвучи от вън в ухото ми, за да обозначи мен самия. Само отвътре, само чрез самата себе си, душата може да се нарече "Аз".
Когато човекът каже за себе си "Аз", нещо в него започва да говори нещо, което не е свързано с никой от световете, всред които са произлезли обвивките, за които говорихме досега.
към текста >>
67.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Има един очевиден факт, който
говори
в полза на това: биографията на всеки човек.
Има един очевиден факт, който говори в полза на това: биографията на всеки човек.
Ако човекът би бил просто представител на един вид, той не би имал собствена биография. Един лъв, един гълъб представляват интерес, доколкото те принадлежат на вида "лъв" или този на "гълъба". Ние стигаме до познанието на едно отделно животно, просто ако опишем неговия вид. Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички.
към текста >>
68.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Понеже когато се
говори
за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива.
Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема.
към текста >>
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се
говори
само в преносен смисъл, само като сравнение.
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв".
към текста >>
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя
говори
за самата себе си,
говори
и на нас чрез хиляди явления.
Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления.
За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се
говори
изобщо за една такава "скрита същност".
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност".
Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
към текста >>
/По-късно в тази книга ще се
говори
по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
/По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
Тук най-напред ще бъдат описани по-висшите светове сами по себе си. Който отрича тези светове, той не казва нищо друго освен това, че неговите по-висши органи все още не са развити. Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. /
към текста >>
Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се
говори
за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи.
Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
към текста >>
По начало, в нашата епоха е доста трудно да се
говори
за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят.
По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят.
Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато. Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата.
към текста >>
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се
говори
за "същност на желанието".
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същност на желанието".
Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят. Едно влечение може еднакво добре да се нарече както "сила", така и "вещество".)
към текста >>
69.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Например, тук може да се
говори
за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание.
Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
към текста >>
70.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
В този случай, Духовната Наука
говори
за елементарни царства.
Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу.
В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства.
Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
към текста >>
71.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да
говори
за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение. Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н.
към текста >>
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят
говори
за благочестие и набожност.
Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна. Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света. Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци.
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност.
към текста >>
72.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се
говори
за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
към текста >>
", "За какво ли ми
говори
тази болка?
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание?
", "За какво ли ми говори тази болка?
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
към текста >>
73.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
10 Доскоро всеки, който би се осмелил да
говори
за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност.
КЪМ СТР.
10 Доскоро всеки, който би се осмелил да говори за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
към текста >>
Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да
говори
за "жизнена сила".
КЪМ СТР. 10 Доскоро всеки, който би се осмелил да говори за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност. Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили".
Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила".
Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие. Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности.
към текста >>
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума,
говори
за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
КЪМ СТР. 14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа. Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът".
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
към текста >>
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да
говори
за един вид "човешка аура", както прави това проф.
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да говори за един вид "човешка аура", както прави това проф.
д-р Мориц Бенедикт в своята книга Ruten und Pendellehre. "има незначителен брой хора, които могат да виждат "на тъмно". По-голямата част от тях виждат във тъмнината доста предмети, лишени от цветове, и само малка част от тези хора ги виждат оцветени... Голям брой учени и лекари са имали възможност да наблюдават в моята тъмна камера тези две групи... И всред тях не остана и най-малкото съмнение в точността на техните наблюдения и описания. . . Лицата, възприемащи цветовете в тъмнината, виждат предната част на челото и темето оцветени в синьо, останалата дясна половина с също синя, а лявата страна червена или оранжева.
към текста >>
74.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той разбира, че в този мисловен свят
говори
самият живот.
Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот.
Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа. Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово. И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина.
към текста >>
Пред него се открива един вътрешен
говор
, едно вътрешно слово.
Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот. Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа.
Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово.
И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина. За него започва втори живот. В него се влива потокът на един божествен, ликуващ свят.
към текста >>
75.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовният свят започва да му
говори
по духовен начин.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят.
Духовният свят започва да му говори по духовен начин.
Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство. С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини. И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
Но Съществата от духовния свят, за които
говори
Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят. Духовният свят започва да му говори по духовен начин.
Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство.
С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини. И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
76.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се
говори
открито.
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада.
към текста >>
77.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да
говори
за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит.
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
към текста >>
Доколкото може да се
говори
за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
Доколкото може да се говори за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
към текста >>
78.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В книгите често се
говори
за тези изпитания, но както и може да се предположи, те дават съвсем неточна представа за нещата.
В книгите често се говори за тези изпитания, но както и може да се предположи, те дават съвсем неточна представа за нещата.
Защото без да е минал през подготовката и просветлението, човек никога не узнава нещо за изпитанията. Ето защо неговите описания са крайно неправдоподобни. Пред душата на окултния кандидат застават определени процеси и събития, които принадлежат на висшите светове. Обаче той може да вижда и чува, само ако е в състояние да възприема духовните процеси под формата на фигури, цветове, звуци и т.н., за които вече стана дума, когато разглеждахме "подготовката" и "просветлението". Първото "изпитание" се състои в това, че кандидатът стига до едно по-точно възприемане на неживите тела и техните материални качества, на растенията, на животните, на самия човек, отколкото е присъщо на обикновените хора.
към текста >>
79.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане,
говор
и т. н.
Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж.
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н.
към текста >>
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и
говори
с Духа и т. н.
Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж. Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н.
към текста >>
Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което
говори
към тази крайна цел.
От окултния ученик трябва да изчезне и всяко любопитство. Той трябва максимално да отвикне от въпроси, които са предназначени да задоволят личният му порив към познание.
Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което говори към тази крайна цел.
към текста >>
Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек
говори
, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли.
Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли.
Нека с помощта на един пример вземем в съображение следното. Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщност аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос.
към текста >>
80.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Навикът да се
говори
заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път.
Третият Душевен Процес засяга говора. От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение.
Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път.
Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност. Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Той
говори
и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни.
Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Никога той не произнася нещо напразно и не
говори
нито много, нито малко.
Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Колкото по-малко се
говори
за тези неща, толкова по-добре.
Този факт се наблюдава най-вече, когато в обучението се пренебрегва логичното, разсъдъчно мислене. Извънредно важно е окултният ученик да бъде човек с ясно и точно мислене. Не по-малко важно е, тази яснота да се проявява и в неговите думи. Хората, които започват да предусещат нещо от свръхсетивните светове, често става твърде словоохотливи по тези въпроси. Но така те спъват своето собствено развитие.
Колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре.
За тях трябва да се произнася само онзи, който вече е стигнал до определена степен на яснота.
към текста >>
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който
говори
от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество. От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
към текста >>
В Антропософията се
говори
за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
В Антропософията се говори за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
към текста >>
81.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му
говори
с умерен и спокоен глас.
Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм.
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>
82.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се
говори
най-вече за две състояния: будност и сън.
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото същество. Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня. По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си. Само за кратки интервали, от общия океан на безсъзнанието възникват едни или други сънища, които са свързани или с процесите на външния свят, или с определени състояния на човешкия организъм.
Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се говори най-вече за две състояния: будност и сън.
Обаче за Тайната Наука, съновиденията или сънищата имат свое самостоятелно значение, наред с другите две състояния.
към текста >>
В случая може да се
говори
за възприемане на звуци и думи.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване. Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания.
В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи.
Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
83.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тъкмо поради тази причини в окултната литература често се
говори
за опасностите, свързани с навлизането в духовните светове.
Ясно е, че в началото ще бъде изложен на заблуждения и грешки, каквито обикновеното съзнание изобщо не подозира. Сега той открива мотивите за своите действия в онзи свят, от където по-рано висши сили и Същества независимо от неговото съзнание го насочваха в една или друга посока. Тези висши сили и Същества са част от всеобщата мирова хармония, която сега той трябва да напусне. Отсега нататък, той ще предприема своите действия сам, докато по-рано те бяха извършвани вместо него от силите и Съществата на духовния свят.
Тъкмо поради тази причини в окултната литература често се говори за опасностите, свързани с навлизането в духовните светове.
Много от описанията могат да изпълнят по-боязливите души с истински ужас, когато те отправят поглед във висшия живот. Трябва категорично да заявим, че тези опасности възникват само тогава, когато са пренебрегнати необходимите защитни мерки. Ако обаче защитните мерки и указанията, които дава истинското окултно обучение, бъдат спазени, човек не само прониква в духовния свят понесен от изживявания, чиито величие и мощ надхвърлят дори и най-смелите и фантастични очаквания на сетивния човек, но прави това така, че не може и дума да става за увреждане на неговото душевно или телесно здраве.
към текста >>
84.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тук изобщо не може да се
говори
за егоизъм.
Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни.
Тук изобщо не може да се говори за егоизъм.
Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят. Напротив който тръгва по черния път, няма да се лиши от нищо. Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания. И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път.
към текста >>
85.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни
говори
истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание.
Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опитности, спрямо които е от изключителна важност да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения. А по тези въпроси човек лесно се поддава на грешки.
Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание.
Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук. В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот.
към текста >>
86.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Така
говори
един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие.
Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата. Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед. Тук то се оказва твърде тясно. Философският материализъм е изиграл своята роля. Този опит за един природонаучен светоглед завинаги е пропаднал”.
Така говори един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие.
към текста >>
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се
говори
за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия.
към текста >>
Химикът Оствалд преди няколко години
говори
пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Живее ли действително човек по-нататък, когато съществува по-нататък само в неговите въздействия? Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради. Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това.
Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед. И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>
87.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
В атлантската епоха започна своето развитие
говорът
.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет.
В атлантската епоха започна своето развитие говорът.
И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили.
към текста >>
Когато се
говори
за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
към текста >>
Особено
говорът
беше нещо свещено за тях.
Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях.
И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
88.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им
говори
за самите богове.
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното. Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове.
Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ. Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2.
към текста >>
89.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен
говор
.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор.
Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща.
към текста >>
90.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се
говори
за смърт.
С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност. И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”.
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт.
При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа. Сега нещата се изменят. Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е.
към текста >>
91.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато
говори
за свръхсетивни познания.
Колкото по-дълбоко човек навлиза в истинската окултна наука, толкова по-скромен става. Едва тогава той разбира как съвсем постепенно трябва да узрее и да стане достоен за определени познания. И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл. Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него. Чрез знанието човек достига до разбирането на това, “колко малко знае”.
И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания.
И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания. Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост.
към текста >>
92.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ето защо човекът
говори
за представите като за нещо, което “не е действително”.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят.
Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи.
към текста >>
Когато днес човекът
говори
за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”.
По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи. Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
към текста >>
93.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
В цялост може да се
говори
за 12 степени на съзнанието.
Така на стария Сатурн съществуваха не само прадедите на човека като същества със смътното Сатурново съзнание, а наред с тях имаше и други същества, които бяха развили вече по-високите степени на съзнанието. Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с творческо (духовно) съзнание. Но и с това редицата от същества не е изчерпана. След Вулкановата степен човекът ще се развие още по-нататък и ще се издигне до още по-високи степени на съзнанието. Както външното физическо око в далечината вижда мъгливо, така и вътрешното око на ясновидеца в далечините на духа вижда още 5 форми на съзнанието, за които обаче е невъзможно да се даде описание.
В цялост може да се говори за 12 степени на съзнанието.
към текста >>
Християнският езотеризъм
говори
тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”.
Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа.
Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”.
Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>
От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл
говори
за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите.
От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите.
към текста >>
94.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
В това отношение се
говори
за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “.
В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи.
към текста >>
95.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
За свой неизменен принцип той прие да
говори
и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука.
„механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н. беше част от постоянните му занимания. Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възможности да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви трудности при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука. В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука.
С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
към текста >>
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да
говори
върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип.
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка.
към текста >>
Въпреки становището, че да се
говори
по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да
говори
по този начин, ако тези постижения са му чужди.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин.
към текста >>
96.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо ако някой
говори
за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път.
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
към текста >>
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато
говори
за „явните тайни" в природните явления.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата.
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления.
Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
към текста >>
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да
говори
за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се
говори
без подобаващото научно светоусещане.
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане.
Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо.
към текста >>
Ето защо той е принуден да
говори
и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука.
Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен.
към текста >>
Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да
говори
само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава?
Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
към текста >>
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да
говори
за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
към текста >>
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да
говори
и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно.
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
97.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се
говори
днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене.
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала. Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила".
към текста >>
В научния свят се
говори
за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
В същия смисъл както физическото тяло е еднакво за човека и минералите, а етерното тяло е еднакво за човека и растенията, така и астралното тяло е еднакво за човека и животните. Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното.
В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка.
към текста >>
В противен случай би могло да се
говори
за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината.
Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното. В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия. Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция.
В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината.
Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка.
към текста >>
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да
говори
за спомен при животните.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните.
А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието.
към текста >>
„Бог, който живее в човека,
говори
, когато душата познава себе си като Аз".
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата.
„Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
към текста >>
По същия начин се
говори
за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща. За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство.
към текста >>
98.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което
говори
свръхсетивното познание.
Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не
говори
, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда.
към текста >>
Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят
говори
на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела,
говорът
на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз.
Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
към текста >>
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен
говор
, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света.
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него.
Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта.
към текста >>
Ето защо напълно вярно е да се
говори
, че след смъртта хората се срещат отново.
Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния. Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят. След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот.
Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново.
към текста >>
Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига,
говори
, че те не се наследяват.
Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата. По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност. Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците.
Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига, говори, че те не се наследяват.
към текста >>
99.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се
говори
за пътя, към свръхсетивното познание.
Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване.
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание.
към текста >>
Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се
говори
тук?
Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук?
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили.
към текста >>
Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се
говори
тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения.
Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници.
Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения.
Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.
към текста >>
Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се
говори
за съвършенство на човешкото физическо тяло.
В своята същност, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство. Нека помислим само колко мъдро са устроени сърцето, мозъкът и т.н., дори отделните части на костната система, например горният край на бедрената кост. Там откриваме една закономерно изградена конструкция, съставена от фини костни фрагменти. Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост.
Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло.
Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.
към текста >>
За топлината той
говори
по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела.
За духовния изследовател нещата не стоят така.
За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела.
За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност. Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н.
към текста >>
Духовният изследовател
говори
за топлинни тела, както
говори
за газообразни, парообразни тела и т.н.
За духовния изследовател нещата не стоят така. За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела. За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност.
Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н.
към текста >>
Би могло да се
говори
също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.
За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си.
Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.
към текста >>
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен
говор
.
След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.
към текста >>
Би могло да се
говори
по-скоро за едно царство на минерали-растения.
Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек.
Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения.
Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми. Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната „почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения. Тяхната субстанция е по-мека от основната маса и по-подвижна. Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море.
към текста >>
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков
говор
.
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание".
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор.
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение.
към текста >>
Вече може да се
говори
за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка.
Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни.
Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка.
За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение.
към текста >>
По същия начин, когато
говори
за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда.
По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание).
към текста >>
Една такава способност е
говорът
.
Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха.
Една такава способност е говорът.
Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло.
към текста >>
100.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако някой смята, че в този момент може да се
говори
само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава.
Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат. Ето защо обучението на волята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение. За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили.
към текста >>
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател
говори
за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
към текста >>
Който навлиза в имагинативното познание, започва да
говори
за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления.
Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.
към текста >>
101.
АСТРАЛНИЯТ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
В този случай въпросът явно се свежда до чисто физическите отношения.) Ето защо в тази книга се
говори
само за определени подробности, свързани със Земното развитие и процесите протичащи по същото време в хода на Сатурновото, Юпитерово, Марсово развитие и т. н.
В мига, когато се пробуди свръхсетивното познание за другите светове, това усещане веднага изчезва. Вече казахме, че с помощта на Имагинацията можем да възприемаме, наред със Земята, и развитата до днес Лунна епоха. По този начин човек навлиза в един свят, комуто принадлежат не само свръхсетивните сфери на Земята; в него присъствуват и други небесни тела, които физически са отделени от Земята. На първо време изследователят на духовните светове наблюдава не само свръхсетивната сфера на Земята, но и свръхсетивните сфери на други небесни тела. (Обстоятелството, че на първо време става дума за свръхсетините сфери на други небесни тела, следва да има предвид и онзи, у когото възниква въпросът: Защо ясновидецът не описва как изглежда Марс и т.н.
В този случай въпросът явно се свежда до чисто физическите отношения.) Ето защо в тази книга се говори само за определени подробности, свързани със Земното развитие и процесите протичащи по същото време в хода на Сатурновото, Юпитерово, Марсово развитие и т. н.
Когато астралното тяло на човека е обхванато от съня, то принадлежи не само на земните условия, а и на други" космически (звездни) светове. Разбира се, тези звездни светове действуват върху астралното тяло също и в будното състояние на човека. Затова и името „астрално тяло" е напълно оправдано.
към текста >>
102.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Нали и той възнамерява да
говори
по важна тема?
Нали и той възнамерява да говори по важна тема?
към текста >>
103.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Разумно само се
говори
на душата,
Разумно само се говори на душата,
към текста >>
И толкоз странно ми
говори
всичко:
И толкоз странно ми говори всичко:
към текста >>
Пленително
говори
на духа човешки,
Пленително говори на духа човешки,
към текста >>
Ако
говорите
така,
Ако говорите така,
към текста >>
Напира нещо в мене да
говори
:
Напира нещо в мене да говори:
към текста >>
Говори
тъй:
Говори тъй:
към текста >>
За първи път пред много хора тя
говори
.
За първи път пред много хора тя говори.
към текста >>
принудена бе да
говори
тя.
принудена бе да говори тя.
към текста >>
говори
често и мъжът, когото знаем
говори често и мъжът, когото знаем
към текста >>
да се
говори
за духа,
да се говори за духа,
към текста >>
мощта и смисълът на този
говор
.
мощта и смисълът на този говор.
към текста >>
и от учение духовно
говор
.
и от учение духовно говор.
към текста >>
говори
повече на моята душа.
говори повече на моята душа.
към текста >>
Говори
той за слънчевите същества,
Говори той за слънчевите същества,
към текста >>
От мене то
говори
:
От мене то говори:
към текста >>
човекът само да
говори
,
човекът само да говори,
към текста >>
104.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Звездата ти
говори
тъй,
Звездата ти говори тъй,
към текста >>
105.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говори
тя...
Говори тя...
към текста >>
Но кой
говори
тук?
Но кой говори тук?
към текста >>
чрез него може да
говори
.
чрез него може да говори.
към текста >>
Говори
ни такъв противник,
Говори ни такъв противник,
към текста >>
106.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за който Бенедикт
говори
.
за който Бенедикт говори.
към текста >>
107.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говори
силата на любовта,
Говори силата на любовта,
към текста >>
Говори
мировата воля.
Говори мировата воля.
Както ти доведе
към текста >>
108.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Зад една скала започва да
говори
Герман, но остава невидим.)
(Зад една скала започва да говори Герман, но остава невидим.)
към текста >>
109.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Спокойно пак мъжът
говори
.
Спокойно пак мъжът говори.
към текста >>
говори
за Христос.
говори за Христос.
към текста >>
И докато
говори
,
И докато говори,
към текста >>
Христовият вестител му
говори
:
Христовият вестител му говори:
към текста >>
110.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говори
от картината, тогава
говори от картината, тогава
към текста >>
О,
говорете
хубаво от този миг нататък!
О, говорете хубаво от този миг нататък!
към текста >>
111.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
край мен виделина
говори
,
край мен виделина говори,
към текста >>
112.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
От мен
говори
Луцифер,
От мен говори Луцифер,
към текста >>
113.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във сферите, където дух на дух
говори
.
във сферите, където дух на дух говори.
към текста >>
Тъй
говори
да се съзрат в душите.
Тъй говори
към текста >>
114.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говорите
... ако ви чувам вярно,
Говорите... ако ви чувам вярно,
към текста >>
115.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Сега обаче с много хора трябва да
говори
.
Сега обаче с много хора трябва да говори.
към текста >>
116.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Така
говори
на духа ми често
Така говори на духа ми често
към текста >>
За край на делото ни не
говори
,
За край на делото ни не говори,
към текста >>
Говори
за духовни светове,
Говори за духовни светове,
към текста >>
117.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Поискали сте да
говорите
със мен.
Поискали сте да говорите със мен.
към текста >>
говори
за духовно същество,
говори за духовно същество,
към текста >>
118.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говори
Сили за набожно чувство,
Говори Сили за набожно чувство,
към текста >>
Така
говори
, че сърце и разум
Така говори, че сърце и разум
към текста >>
наистина е искал да
говори
наистина е искал да говори
към текста >>
119.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Отначало тя
говори
с призрачен, но задушевен глас.)
(Последните думи преминават непосредствено в това, което ще каже Мария, която е все още закрита от душевните образи и е невидима.
Отначало тя говори с призрачен, но задушевен глас.)
към текста >>
120.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говори
ти душевно същество,
Говори ти душевно същество,
към текста >>
121.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Капезий ни
говори
много странно
Капезий ни говори много странно
към текста >>
сетивно на душата му
говори
.
сетивно на душата му говори.
към текста >>
Сега тя иска да
говори
с вас.
Сега тя иска да говори с вас.
към текста >>
Показва, че не може да
говори
.
Показва, че не може да говори.
към текста >>
122.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
към мястото, където той
говори
,
към мястото, където той говори,
към текста >>
123.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тя в сън
говори
за реалността.
Тя в сън говори за реалността.
към текста >>
(Продължава да
говори
така, че Томасий и Мария да могат да го чуват.)
(Продължава да говори така, че Томасий и Мария да могат да го чуват.)
към текста >>
124.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говори
често
Говори често
към текста >>
125.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да
говори
чрез самата себе си.
Също при явяването на мисловните изживявания (във Втора, Трета и Десета картина) нищо не е представено просто символично, а като действителни душевни изживявания, които за участващия в духовния свят са също толкова действителни, колкото лицата и събитията в сетивния свят. За него „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ представя напълно реални душевни картини. Ако се касаеше за символика или алегории, щях да пропусна това изложение. Относно някои въпроси и този път се опитах разяснения към тези душевни картини да направя под формата на „Допълнителни бележки“. Но както по-рано, и този път изоставих този опит.
Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да говори чрез самата себе си.
При замисъла и разработката на драмата такива абстракции не могат да играят никаква роля. Те биха действали тук само смущаващо. Изобразената духовна действителност застава пред душата със същата неизбежност, както нещата от физическото възприятие. При това е естествено образите на духовните възприятия да бъдат отнасяни от здравото духовно виждане към техните същества и събития по по-друг начин, отколкото възприятията на физическия свят към съответните същества и събития. От друга страна обаче, трябва да кажа, че начинът, по който духовните събития застават пред възприемащата душа, същевременно съдържа диспозицията и композицията на такава драма.
към текста >>
126.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Като
говорите
по този начин,
Като говорите по този начин,
към текста >>
Но нека да
говори
този, който
Но нека да говори този, който
към текста >>
Говори
се, че искате да бъдат
Говори се, че искате да бъдат
към текста >>
127.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
наистина,
говори
за Томасий,
наистина, говори за Томасий,
към текста >>
(Мария обръща поглед към Луцифер и го чува да
говори
.)
(Мария обръща поглед към Луцифер и го чува да говори.)
към текста >>
така духът
говори
в теб самия
така духът говори в теб самия
към текста >>
с духовни същества и този
говор
с духовни същества и този говор
към текста >>
128.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говори
ясно начинът, по който
говори ясно начинът, по който
към текста >>
да ми
говори
вътрешният глас,
да ми говори вътрешният глас,
към текста >>
Сега
говорите
неща, които
Сега говорите неща, които
към текста >>
Капезий тъй
говори
и далече
Капезий тъй говори и далече
към текста >>
Така Мария в бляна ти
говори
,
Така Мария в бляна ти говори,
към текста >>
129.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от гроба си все още ми
говори
,
от гроба си все още ми говори,
към текста >>
когато той объркано
говори
,
когато той объркано говори,
към текста >>
Пазачът ти
говори
: елегичен
Пазачът ти говори: елегичен
към текста >>
130.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
развийте – тъй
говори
ви душата,
развийте – тъй говори ви душата,
към текста >>
говори
на тъй близката за мен
говори на тъй близката за мен
към текста >>
131.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тъй
говори
, който
Тъй говори, който
към текста >>
Говори
този, който ръководи
Говори този, който ръководи
към текста >>
Така душата ти
говори
в храма:
Така душата ти говори в храма:
към текста >>
(Настъпва по-продължителна пауза, по време на която става съвсем тъмно, могат да се виждат само пламъкът и неопределените очертания на лицата; Върховният мъдрец жертвоприносител продължава да
говори
след паузата.)
(Настъпва по-продължителна пауза, по време на която става съвсем тъмно, могат да се виждат само пламъкът и неопределените очертания на лицата; Върховният мъдрец жертвоприносител продължава да говори след паузата.)
към текста >>
Говори
!
Мълчи! Видяното изчезва?
Говори!
към текста >>
132.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ала какво от него ми
говори
?
Ала какво от него ми говори?
към текста >>
133.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Романий неотдавна ми
говори
Романий неотдавна ми говори
към текста >>
134.
Четиринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за Щрадер ми
говори
.
за Щрадер ми говори.
А това,
към текста >>
Човек така
говори
с него, сякаш
Човек така говори с него, сякаш
към текста >>
въздейства също при самия
говор
.
въздейства също при самия говор.
към текста >>
135.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е
говорът
.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът.
Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят. Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да
говори
.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
Но да
говори
, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров.
Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
към текста >>
От него той се научава и да
говори
, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
към текста >>
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да
говори
за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
към текста >>
136.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
А това беше преди времето, за което се
говори
в споменатите древни източници.
Египтяните, които разказват за своята връзка с Боговете, просто усещали, че душата на човечеството е отворена към духовните Йерархии. Както детската душа отваря своята аура към Йерархиите до онзи вече изложен в началото момент, така и цялото човечество е отваряло своя свят за действието на Йерархиите, с които то е било дълбоко свързано. Тази връзка беше най-забележителна при онези Учители, които наричаме свещените Учители на Индия, великите Учители на онази първа следатлантска или индийска култура, която се разпространи в Южна Азия. След атлантската катастрофа обликът на Земята беше вече друг и в източното полукълбо се оформиха Азия, Европа и Африка в техния сегашен вид.
А това беше преди времето, за което се говори в споменатите древни източници.
Днешният човек сигурно ще си изгради в общи линии една твърде погрешна представа за великите Учители на Индия. Защото ако един съвременен образован човек би застанал пред един от индийските Учители, той би възкликнал учудено: „Този ли е вашият мъдрец? Аз никога не съм си го представял така! " Защото древните индийски Учители не биха могли да изразят нищо умно, в смисъл на днешните разбирания. В съвременен смисъл те са били най-обикновени хора, които биха отговорили по твърде елементарен начин дори на въпроси от ежедневния живот.
към текста >>
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас
говори
не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници. Тези източници не са откровения на Ведите колкото и да им се възхищаваме днес защото свещените Учители на Индия са разпространявали своите знания в много по-ранна епоха от тази, в която са създадени Ведите. И само твърде слаб отзвук от тях е преминал в тези велики творения. Но когато всеки един от тези мъже заставал пред някои от свръхчовешките предшественици на човечеството, когато отправял своя ясновиждащ поглед и своя пречистен, „ясночуващ" слух към висшите светове, тогава от очите му заблестявала светлина като слънце.
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас говори не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
към текста >>
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид
говор
, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена
говорът
бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес.
Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури. И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес.
Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци.
към текста >>
В човешката душа
говорът
се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин. Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език.
към текста >>
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се
говори
и мисли по един и същ начин.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин.
Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език. Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци.
към текста >>
137.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
От планетите идват не само физически сили, за които
говори
официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили.
Но той не приема само силите и веществата на Земята, а е включен и принадлежи към целия физически организъм на Земята. След като мине през Портата на смъртта, той не принадлежи вече към Земните сили, но би било погрешно да считаме, че тогава той не е под влиянието на никакви други сили; след смъртта човек също остава свързан със силите на Слънчевата система и на другите звездни системи. Между смъртта и новото си раждане човекът живее в космическия свят, също както по времето от раждането до смъртта живее в земния свят. След смъртта човекът принадлежи на Космоса, както по време на земния си живот принадлежи на елементите „въздух", „вода", „земя" и т. н. В живота си между смъртта и новото раждане човекът се доближава до космическите влияния.
От планетите идват не само физически сили, за които говори официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили.
към текста >>
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се
говори
в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър.
Нека да се спрем първо на Исус от Назарет, чийто живот протече при много необичайни условия. В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време.
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър.
Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра. В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят.
към текста >>
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни
говори
Евангелието на Луна.
В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време. В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър. Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна.
Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
към текста >>
Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето
говори
така, че родителите му просто не могат да го познаят.
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър. Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра. В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра.
Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят.
По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра. Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
към текста >>
Но когато започва да
говори
с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности.
Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
към текста >>
138.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се
говори
в тях.
Целта на тази книга е да разшири духовнонаучните познания за човешкото същество. Нейното изложение е замислено така, че докато читателят я изучава, да започне един вид разговор със самия себе си. И ако този разговор протича така, че да пробуди онези скрити сили, които могат да бъдат намерени у всеки човек, тогава четенето действително се превръща в истинска душевна активност. Тя на свой ред постепенно тласка душата към едно пътешествие, което накрая я отвежда до непосредственото виждане в духовния свят. Описанията на този свят са предадени под формата на осем медитации, които са по силите на всеки човек.
Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се говори в тях.
От една страна, аз исках да предложа нещо на онези читатели, които вече са запознати с литературата, посветена на свръхсетивните области. Може би изследователят на свръхсетивния свят ще открие тук чрез самото изложение и чрез непосредствено свързаните с душевната опитност подробни описания нещо важно. От друга страна, подобно изложение може да е от полза на онези, които все още са далеч от резултатите на Духовната Наука.
към текста >>
139.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Въпреки това може да се
говори
за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да говорим за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или краката.
Външният свят съвсем не е безразличен спрямо вътрешния душевен свят. Душата усеща себе си като сраснала, като вплетена във външния свят. Неговите влияния я проникват отвсякъде. Рязка граница между вътрешен и външен свят не съществува. Цялото обкръжение на външния свят принадлежи към съзерцаващата душа, както двете ръце на тялото принадлежат към физическата глава.
Въпреки това може да се говори за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да говорим за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или краката.
към текста >>
140.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да
говори
и за тяхната етерна характеристика.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика.
Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята. Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване. За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
Той може да
говори
за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика.
Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята.
Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване. За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
Практически наблюдателят
говори
за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
За свръхсетивните описания се употребяват изрази, които са заети от сетивните усещания. Възможно е етерното тяло на дадено същество от сетивния свят или етерното тяло на Същество от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло. Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот.
Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
към текста >>
141.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да
говори
за един свят на висшите Йерархии.
Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии.
Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата.
към текста >>
142.
ОСМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Да се
говори
за опасността при пътешествието на душата в свръхсетивните светове, е всъщност неоправдано, ако то е свързано с определена цел.
Да се говори за опасността при пътешествието на душата в свръхсетивните светове, е всъщност неоправдано, ако то е свързано с определена цел.
Но подобно пътешествие не би постигнало целта си, ако препоръките за душевно израстване съдържаха едни или други опасности за човека. А целта е ясна: Укрепване на душата и мобилизиране на всичките и сили, за да бъдат понесени онези тежки изживявания, през които човек трябва да мине, ако иска да види и разбере скритата зад сетивния свят душевна действителност.
към текста >>
143.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Още от съдържанието на втората медитация, както и от следващите, става ясно, че душевният път, за кой то се
говори
в тази книга, решително отхвърля всяко така наречено "ясновидство", произтичащо от болестни или абнормни телесни състояния.
Още от съдържанието на втората медитация, както и от следващите, става ясно, че душевният път, за кой то се говори в тази книга, решително отхвърля всяко така наречено "ясновидство", произтичащо от болестни или абнормни телесни състояния.
Всяко визионерство, всякакви медиумистични феномени, възникващи в резултат на такива състояния, тук са напълно изключени. Такива опитности произтичат от една душевна организация, спрямо която сетивните възприятия и опиращото се на тях мислене, представляват една по-висша област. С тези възприятия и с това мислене човек живее повече в свръхсетивната област и с тях той е много по-независим от тялото, отколкото в случая, когато една или друга абнормна телесна организация залъгва душата с опитности, произтичащи от процеси, които всъщност би трябвало да служат на тялото и които по болестен начин са отклонени от своето естествено предназначение, така че водят до представи, лишени от вътрешни основания както в областта на външните възприятия, така и в областта на волевата активност.
към текста >>
144.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Когато по отношение на етерното тяло се
говори
за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. В него са вложени причините за живота на физическото тяло. По отношение на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят.
Когато по отношение на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Като етерно същество човекът е поставен в един етерен (елементарен) свят. В обикновените си изживявания човек няма представа, че като етерно същество той пребивава в един елементарен свят.
към текста >>
145.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Защото, въпреки че когато иска да
говори
като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
Една мисъл от този род живееше в Й. Г. Фихте, живееше в неговата душа, когато той изказва, че видът философия, която човек си избира зависи от това, какъв човек е той. Оживени от тази мисъл, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията. Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко същество.
Защото, въпреки че когато иска да говори като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
към текста >>
146.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които
говори
гръцката митология.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н.
като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология.
Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>
Въпреки това той
говори
за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология.
Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>
Човек може да
говори
така, както Гьоте
говори
, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се
говори
във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството.
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване.
към текста >>
Нещо особено характерно, за което се
говори
, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света.
към текста >>
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които
говори
преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
Който признава предидущите изложения, той ще може да одобри едно представяне на тези личности, което трябва да се отклони от приетите исторически описания на философите.
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
към текста >>
Когато Анаксимандър
говори
за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>
Той вече
говори
от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност.
Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот.
към текста >>
Тази стара оракулна мъдрост
говори
така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
към текста >>
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде
говори
неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да
говори
и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа.
Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да
говори
и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да
говори
особено ясно на определено място?
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Мисълта
говори
на вътрешността на душата.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата.
С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
147.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Против този факт не
говори
нито софистиката, нито скептицизмът.
И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност.
Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът.
В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
към текста >>
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да
говори
: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
148.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Главно той
говори
за нови непознати материали и сега е услужено на света.
Гьоте казва знаменателни думи върху този начин на мислене на Бейкън от Верулам: "Байко прилича на човек, който добре разбира неправилността, недостатъците, полусрутеността на една стара постройка и знае да изясни това на обитателите. Той ги съветва да напуснат тази сграда, да изоставят земята, материалите и всички принадлежности, да търсят друго място за строеж и да издигнат една нова сграда. Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището. Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни.
Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света.
Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието". Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън. В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията. И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
към текста >>
Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където
говори
за Бейкън.
Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището. Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни. Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието".
Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън.
В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията. И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
към текста >>
Телезиус
говори
за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси. В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене.
Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо. Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност. Така представите на математиката и на механиката се превръщат в нещо, което единствено може да изгради образа на света. Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник. Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието.
към текста >>
За условна свобода при човека може да се
говори
само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция. Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека. Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция.
За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е. към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика.
към текста >>
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му
говори
вътрешният глас на себесъзнателната душа.
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка на човешкото същество с божествената Първооснова на света и със самия свят, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение. Хердер беше непосредствено учуден в това, че наблюдението на природата и на историческото развитие трябва да даде един образ на света, чрез който човекът се чувства задоволен в неговото положение в мировото цяло. Спиноза считаше, че може да стигне до един такъв образ на света само в светлата сфера на мислителната работа, която се провежда по образа на математиката. Ако сравним Хердер със Спиноза и размислим върху съгласието на първия с убеждението на последния, трябва да признаем, че в по-новото развитие на светогледите действа един импулс, който се крие зад това, което се явява като светогледни образи. Това е стремежът към едно изживяване в душата на това, което свързва събесъзнанието с цялостта на мировите процеси.
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа.
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
към текста >>
149.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
А това е гласът на дълга, който ясно и гласно
говори
в нас: Ти трябва да направиш това и това.
Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си". То не определя нищо по отношение на това, дали идеите за тях са истинни или погрешни. Ако сега долавяме от някоя друга страна нещо върху тези неща не ни пречи да приемем тяхното съществуване. Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп.
А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това.
Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем. Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една свободна воля? Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е свободна, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга. Следователно ние нямаме върху свободата никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност. Следването на категорическия императив води до добродетелта.
към текста >>
Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко
говори
тя.
ние сме заобиколени и обгърнати от нея не можейки да излезем вън от нея и не можейки да стигнем по-дълбоко в нея. Без да бъде молена и без предупреждение тя ни взема в кръговрата на своя танц и продължава да ни движи по-нататък, докато се изморим и паднем от нейните обятия... Всички човеци са в нея и те в тях всички... Даже и най-неприродното е природа, даже и най-недодяланото еснафство има нещо от нейния гений... Ние се подчиняваме на нейните закони, даже когато им се противим; ние действаме с нея, даже когато искаме да действаме против нея... Тя е всичко. Тя сама се възнаграждава и сама се наказва, радва и се измъчва сама... Тя ме е поставила вътре, тя също ще ме изведе. Аз и се доверявам. Тя може да се разпорежда с мене; тя не ще мрази своето произведение.
Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко говори тя.
Всичко е неин грях, всичко е нейна заслуга".
към текста >>
Човекът съвсем не
говори
върху природата; а природата
говори
в човека върху себе си.
В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно". Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си.
Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
към текста >>
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се
говори
за съществуването на външни предмети.
Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим. По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети.
Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение.
към текста >>
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да
говори
, не писателят.
Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби.
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
към текста >>
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този
говор
и в тази епоха.
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
към текста >>
Неговата буква
говори
независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте.
към текста >>
Така
говори
един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
към текста >>
Изречението "аз съм" изгубва всякакъв смисъл, когато съществото, което
говори
за своето съществуване, не го казва само.
Изречението "аз съм" изгубва всякакъв смисъл, когато съществото, което говори за своето съществуване, не го казва само.
Следователно не съществува нищо, което би искало да ме назове с името "аз", освен аз самият. Вследствие на това, това признаване на самия мене като един "Аз" трябва да бъде мое първично присъщо дело. Никакво същество вън от мене не може да има влияние върху него.
към текста >>
Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да
говори
в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен.
Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко. Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти?
Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да говори в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен.
Така Кант снижи природния човек, за да може да издигне толкова по-високо моралния. На Шилер му се струваше, че в това има нещо недостойно за човека. Нима инстинктите на човека не могат да бъдат облагородени така, че те от себе си да вършат това, което дългът налага, което моралът изисква? В такъв случай, за да действа морално, не е нужно те да бъдат подтиснати. Ето защо срещу строгото Кантово изискване на дълга Шилер постави своя възглед и следната епиграма:
към текста >>
Така не
говори
някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да
говори
за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант.
Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират". "Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант.
Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
към текста >>
По отношение на своя образ на света Гьоте не
говори
нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
150.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Говори
се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване.
към текста >>
151.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Защото музиката не ни
говори
чрез представата, както другите видове изкуства.
Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване. Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства.
Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
към текста >>
Ето защо музиката така силно
говори
на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката.
Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача.
към текста >>
152.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Следователно, за Фойербах е неоснователно да се
говори
за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява.
Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество.
към текста >>
Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което
говори
непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето.
Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо.
Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето.
Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж. Обаче който веднъж тръгва по този път, по необходимост стига накрая дотам, да направи от човека въпрос на философията". "Новата философия прави от човека заедно с природата, като основа на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука".
към текста >>
Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да
говори
химните на действителността, които той беше говорил.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила.
към текста >>
Той иска да
говори
за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт.
Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>
153.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да
говори
върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга.
Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор.
към текста >>
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава
говори
за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение.
Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане". Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието.
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение.
На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
към текста >>
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се
говори
в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който
говори
от самия този живот.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот.
Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
154.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Отличният мислител Франц Брентано
говори
във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява.
Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..."
към текста >>
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се
говори
за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
към текста >>
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да
говори
върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време,
говори
за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
към текста >>
Той
говори
за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма.
Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р.
към текста >>
Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което
говори
на сърцето, на чувствата на човека.
Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие.
Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека.
И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено.
към текста >>
155.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се
говори
за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план.
Чрез тях се показа, как живите форми постоянно се изменят в течение на тяхното размножение.
При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се говори за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план.
Такава изменчивост на формите използва селекционерът, за да доведе до развитие културни организми, които да отговарят на определени намерения. Той може да селекционира една овча порода с особено фина вълна, когато остави да се размножават само онези индивиди на неговото стадо, които имат най-фината вълна. Сред потомците той отново търси онези индивиди, които имат най-фината вълна. Тогава фиността на вълната се повишава в течение на поколенията. След известно време се получава една порода овце, която се отдалечава твърде много от нейните прадеди по отношение образуването на вълната.
към текста >>
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите
говори
на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
към текста >>
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той
говори
за това, което беше довело Окен до неговата идея.
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
"Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
към текста >>
На едно по-нататъшно твърдение на Вихров, че дълбокото стеснение между горния ръб на очните кухини и долния черепен покрив на предполагаемото междинно същество
говори
за неговата маймунска природа, се противопостави една забележка на природоизследователя Неринг, че същото образуване се намира на един човешки череп от Сантос в Бразилия.
Вихров се противопостави на схващането, че костните останки произхождат от една междинна форма. Първо той обяви, че черепът произхожда от една маймуна, а бедрото от човек. Обаче сведущи по въпроса палеонтолози, след съвестното проучване на останките, се изказаха решително за това, че останките принадлежат на едно и също същество. Вихров се опита да под крепи своето мнение, че бедрото принадлежи на човек, с твърдението, какво че един израстък върху същото доказва, че то е страдало от някаква болест, която е искала да бъде изцелена само със грижата на човек. Против това се изказа палеонтологът Марш, че такива костни израстъци се срещат и при дивите маймуни.
На едно по-нататъшно твърдение на Вихров, че дълбокото стеснение между горния ръб на очните кухини и долния черепен покрив на предполагаемото междинно същество говори за неговата маймунска природа, се противопостави една забележка на природоизследователя Неринг, че същото образуване се намира на един човешки череп от Сантос в Бразилия.
Тези възражения Вихров идваха от същото настроение, от същото убеждение, които го накараха да вижда в знаменитите черепи от Неандертал, от Спай и т.н. болестни, анормални образования, докато привържениците на Хекел ги считаха за междинни форми между маймуната и човека.
към текста >>
Той не
говори
за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно.
"Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях". Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух. Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е. във всички форми на съществуването, където за него не съществува още никакъв орган, никакъв мозък. За мониста съвсем не съществува един такъв ход на идеите.
Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно.
Той не приписва на нещата два вида свойства: Такива, които действително съществуват на тях и се проявяват на тях, и такива, които са скрити в тях, за да се проявят на една по-висока степен, до която нещата се развиват. За него съществува това, което той наблюдава, и нищо по-нататък. И когато наблюдаваното се развива по-нататък и в течение на своето развитие се издига по-високо, тогава по-късните форми съществуват едва в момента, в който те действително се показват.
към текста >>
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не
говори
за това, че с материята въобще е свързан дух".
В своята книга "Усещане и съзнание. Монистически размисъл" /1893 г./ той счита, че изречението: "Никакъв дух без материя, но също никаква материя без дух" би ни оправдало да разпрострем въпроса върху растението, даже върху най-близката и най-добра скала и да припишем и на тях дух. Обаче несъмнено е, според него, че с това ще се създаде едно объркване. Не трябва да се изпуска изпредвид, че само чрез дейността на клетките на сивата мозъчна кора се ражда съзнание. "Убеждението, че няма никакъв дух без материя, т.е.
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух".
Който одушевява материята, която не издавани какъв дух, той прилича на онзи, който приписва способността да показва времето не на механизма на часовника, а още на метала, от който часовникът е направен.
към текста >>
Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да
говори
върху природата по начин различен от този, който Хекел
говори
, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед. Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря.
Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>
156.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Дю Боа Реймонд хвали "мъдрата въздържаност на учителя" /на Кирххоф/, който поставя задача на механиката, да описва движенията на телата, и ги поставя в противоположност на Ернст Хекел, който
говори
за "душите на атомите".
За онези личности, които изискват от едно обяснение нещо съществено различно от едно описание според определени гледни точки, признанието на Кирххоф би искало да послужи като едно потвърждение на техния възглед, че съществуват "граници на природопознанието.
Дю Боа Реймонд хвали "мъдрата въздържаност на учителя" /на Кирххоф/, който поставя задача на механиката, да описва движенията на телата, и ги поставя в противоположност на Ернст Хекел, който говори за "душите на атомите".
към текста >>
Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които
говори
откровението.
Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия.
Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението.
Уйлям Уйуъл вярва, че най-добре може да постигне един възглед за значението, произхода и стойността на човешкото знание, като се изследва, как отварящи пътища духове на науката са стигнали до техните познания. Неговата "История на индуктивните науки" /1837 г./ и неговата "Философия на индуктивните науки" /1840 г./ се занимават с това, да прозрат психологията на научното изследване. С помощта на забележителни научни открития той се старае да познае, колко от нашите представи принадлежи на външния свят и колко на самия човек. Уйуъл намира, че във всяка наука човекът допълва от себе си наблюдението. Кеплер притежава понятието на елипсата, преди да открие, че планетите се движат в елипси.
към текста >>
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да
говори
само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Мил не може да излезе от тази дилема. За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия.
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
към текста >>
Който
говори
за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който
говори
за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия. Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
към текста >>
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да
говори
заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
157.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася,
говори
за нея.
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея.
Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник". Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е. Навил /виж неговата книга: Мен дьо Биран. Неговият живот и неговите мисли, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М. Д. Биран/.
към текста >>
158.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие
говорите
; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
Обаче понеже всички неща показват в тяхната вътрешност нещо общо, те трябва да притежават като общо нещо също и това, което съставлява тяхната най-вътрешна ядка. Ето защо ние трябва да си представяме вътрешността на нещата подобно на устройството на нашата собствена душа. А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос. Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа".
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
към текста >>
Той си казва сега: Човекът
говори
за себе си, когато
говори
за своето тяло, и той
говори
също за себе си, когато
говори
за своя дух.
А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза. Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло.
Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух.
Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата? Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай? Съществото е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило.
към текста >>
Така
говори
един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман.
Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси. За тези мислители светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация. "Докато не бъде намерено изкуството да се оглеждаме навсякъде, т.е. да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що".
Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман.
Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието. За следващото време "чистото мислене" става една лека форма на представата, която не включва в себе си от същността на истинското битие. Там където възниква едно мнение върху един център на тежестта на търсенето на истината намиращ се в мисленето, там представените мисли навяват несигурност. Така, когато Гидеон Шникер казва: "Ние никога не можем да научим, че мисленето е правилно по себе си, никога не можем да установим това сигурно нито емпирически, нито логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г.
към текста >>
От този образ на света не
говори
нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света?
Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади. Мислителят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята. Нещо повече за това не може да се каже.
От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света?
Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси. А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
към текста >>
159.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Ницше
говори
за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
"Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда.
Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Говори
за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Ницше
говори
за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Бергсон
говори
за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката".
Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея.
Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката".
Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията.
към текста >>
В своите изложения той често
говори
за резултатите на природоизследователите.
И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване. В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм. Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене.
В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите.
Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите.
към текста >>
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се
говори
в истинския смисъл.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват.
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване.
към текста >>
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да
говори
за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност.
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
към текста >>
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце
говори
за безсмъртието на душата?
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
/виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право.
към текста >>
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се
говори
за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
Но оправдана ли е науката да
говори
за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата?
Естествената наука изхожда от това, което е достъпно за сетивното съзнание. Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област.
Но оправдана ли е науката да говори за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата?
Нали тя иска да прави своите изследвания само в областта на сетивното. Въобще оправдан ли е някой да говори за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото? Дю Прел иска да признае правото за едно изследване на свръхсетивното само на онзи, който не търси човешката душа и нейната същност в областта на сетивното. Той вижда главното изискване в тази насока в това, да бъдат показани прояви на душата, които доказват, че съществуването на душата не действа само тогава, когато тя е свързана с тялото. Чрез тялото душата се проявява в сетивното съзнание.
към текста >>
Въобще оправдан ли е някой да
говори
за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото?
Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област. Но оправдана ли е науката да говори за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата? Нали тя иска да прави своите изследвания само в областта на сетивното.
Въобще оправдан ли е някой да говори за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото?
Дю Прел иска да признае правото за едно изследване на свръхсетивното само на онзи, който не търси човешката душа и нейната същност в областта на сетивното. Той вижда главното изискване в тази насока в това, да бъдат показани прояви на душата, които доказват, че съществуването на душата не действа само тогава, когато тя е свързана с тялото. Чрез тялото душата се проявява в сетивното съзнание. В явленията на хипнотизма, внушението, сомнамбулизма се вижда обаче, че душата влиза в действие, когато сетивното съзнание е заличено. Следователно обсегът на душевния живот достига по-далече от този на съзнанието.
към текста >>
Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да
говори
за свръхсетивното?
Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път. Както е вярно, че душата може да намери само един път в свръхсетивното съществуване, когато тя е в състояние да обясни, как тя действа вън от самото сетивно съзнание, също така вярно е, че съвсем не е осигурено излъчването на душата от сетивното чрез явленията на хипнотизма, сомнамбулизма и внушението, също така и чрез другите процеси, които дю Прел цитира. По отношение на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание. Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления? Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти.
Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното?
Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното. Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност. Обаче това логическо разсъждение води до нещо невъзможно. Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното.
към текста >>
160.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Той
говори
там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин.
В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
към текста >>
Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина
говори
една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независими от тялото духовен живот донася до нейното съзнание духовно-душевното по един подобен начин, както в спомена изниква миналото. Обаче това духовно-душевно естество се показва като нещо, което надхвърля един отделен живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така на душата минала през посочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особеното изграждане на тялото, като образувано от духовно-душевната същност, която е предшествала образуването на тялото. И този предхождащ изграждането на тялото живот се показва като един живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяла, преди тя да може да развие зародишните заложби на един минал физически живот в един нов физически живот.
Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина говори една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното.
И това знание води до духовното схващане на един свят, от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване, че тази същност се запазва при смъртта, както растителният зародиш се запазва физически след умирането на растението. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания и че между тези земни съществувания тя води едно чисто духовно съществуване.
към текста >>
В своята "Психология" Франц Брентано
говори
за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата.
И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата.
/виж стр. 65 на този том/. В тази книга можем да прочетем: "Все пак колкото и привидна да е необходимостта за ограничаване на областта на изследването в тази посока, тази необходимост е само нещо привидно. На своето време Дейвид Юм се обяви с цялата решителност против метафизиците, които твърдяха, че намират в себе си една субстанция като носител на психическите състояния. Аз от моя страна", казва той, "когато се вглъбя достатъчно дълбоко в това, което наричам моето себе винаги се сблъсквам с едно или друго възприятие на горещо или студено, на светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие обаче никога, колкото и често да съм опитвал това, не мога да почувствам моето себе без една представа и никога не мога да открия нещо друго освен една представа.
към текста >>
Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да
говори
за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
20/ Юм познава само едно наблюдение на душата, което се насочва върху душата без предварителна вътрешна психическа работа. Едно такова наблюдение не може да стигне до същността на душата. Брентано свързва своите разсъждения с изреченията на Юм и казва: "Същият Юм забелязва не по-малко, че всички доказателства за безсмъртието при един възглед като неговия съдържат още напълно същата сила, каквато имат и противоположните и привични доказателства". Към това трябва да кажем, че към думите на Юм би искало да се придържа не познанието, а само една вяра, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да бъде намерено нищо, освен това, което той цитира. Защото, какво би могло да гарантира безсмъртието на това, което Юм намира като съдържание на душата?
Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да говори за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става веднага явно, когато се размисли, че със или без субстанция на душата, не може да се отрече известно безсмъртие на нашия психически живот тук на Земята. Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други. Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата". /Брентано, Психология, стр.
към текста >>
От тази гледна точка не се
говори
вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението.
При въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие в обикновения живот охарактеризираното друго съзнание. Това се установява, когато посочените в настоящата глава упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. След разлагането на тялото това заличаване не може вече да се получи. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва през редуващите се едно след друго съществувания на душата и през време на чисто духовния живот между смъртта и едно ново раждане.
От тази гледна точка не се говори вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението.
Показва се истинската същност на душата, която продължава да съществува, когато смъртта разлага тялото.
към текста >>
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата
говори
върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи.
Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание.
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи.
И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
161.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Не случайно Рудолф Щайнер
говори
за нея като за
И точно както новият ден се предшествува от зазоряването, така и новата светла епоха трябваше да бъде загатната около един век преди изтичането на Кали Юга. През 1795 големият поет, посветеният Гьоте отправи своето скрито послание към цялата немскоезична култура: Време е „храмът" или Мистериите да стане достъпен за всички! И това послание се съдържа именно в загадъчната „Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия".
Не случайно Рудолф Щайнер говори за нея като за
към текста >>
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той
говори
„изцяло" езотерично.
В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично.
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично.
А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от 1900 като
към текста >>
162.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Старецът погледна към звездите и започна да
говори
: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек."
Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек."
към текста >>
163.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост
говори
той за Гьоте.
За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер.
Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте.
Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата.
към текста >>
164.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Когато Гьоте
говори
за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато
говори
за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/,
Умри и възкръсни! Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си. Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата.
Когато Гьоте говори за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато говори за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/,
към текста >>
Когато Фауст
говори
за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия."
Бих искал да посоча още два примера, за да покажа до каква голяма степен духовният светоглед на Гьоте пронизва целия му живот и как духовното му познание в късна възраст е в пълно съзвучие с неговото младежко творчество. Когато пише своя „Фауст", Гьоте възприема определена представа, свързана с един символ на един по-дълбок еволюционен път, по който се движи природата.
Когато Фауст говори за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия."
към текста >>
165.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Впрочем никак не беше лесно да се
говори
за духовния свят просто така, без да си се опрял на нещо конкретно [...] Самият аз трябваше понеже не би могло, така да се каже, да нахълташ с приказки за духовния свят в нечий дом, поне не и в един дом, типичен за нашето съвремие аз трябваше да се опра на нещо, и то не във външен, а в чисто вътрешен смисъл.
„Впрочем никак не беше лесно да се говори за духовния свят просто така, без да си се опрял на нещо конкретно [...] Самият аз трябваше понеже не би могло, така да се каже, да нахълташ с приказки за духовния свят в нечий дом, поне не и в един дом, типичен за нашето съвремие аз трябваше да се опра на нещо, и то не във външен, а в чисто вътрешен смисъл.
Ето защо в края на 80-те години, на много места аз свързах моите изследвания за духовния свят именно с Гьотевата Приказка. Аз можах да сторя това, просто понеже взех Гьоте на кредит; във всички случаи това беше Гьоте, нали така. [...] За мен беше напълно естествено да се опра на Гьотевата Приказка, понеже за всички беше ясно, че в нея се вливаха духовни импулси. Да, аз можех да се опра на нея, обаче не и на това, което тогава се разпространяваше като теософия [...] За човек с научно школувано мислене, който искаше да навлезе в духовния свят, беше просто невъзможно да бъде привлечен от онази духовна атмосфера, която тогава съществуваше в така наречения „езотеричен будизъм", прокламиран от Блаватска и Синет."/*30/
към текста >>
Пред Теософското Общество в Лондон той
говори
за
Рудолф Щайнер непрекъснато разширява темите, свързани с Приказката.
Пред Теософското Общество в Лондон той говори за
към текста >>
Тази духовност не може да се обръща непосредствено към днешния човек, тя може да му
говори
единствено чрез медиума на Духовната наука, която разширява кръгозора и която действително може да прониква в миналото.
„И да вярваме, че днес някой би могъл да напише приблизително нещо като Гьотевата Приказка [...], това е пълна глупост. Защото от средата на 19.век насам тази духовност вече не е тук.
Тази духовност не може да се обръща непосредствено към днешния човек, тя може да му говори единствено чрез медиума на Духовната наука, която разширява кръгозора и която действително може да прониква в миналото.
Всъщност най-добре би било, ако хората можеха да си признаят: Без Духовната наука те просто не могат да разберат нито Шилер, нито Гьоте."
към текста >>
166.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Щайнер
говори
за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост".
3.Инспиративното познание.
Щайнер говори за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост".
към текста >>
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се
говори
"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост.
Щайнер, през средата на 13 век настъпва един кратък период, през който дори и най- големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота. През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога.
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост.
Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация. Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
към текста >>
Едва след 100 години е можело да се
говори
за неговата инкарнация.
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога. „Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки.
Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация.
Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
към текста >>
167.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Лесно е да се види, че и в двете книги се
говори
не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот.
Лесно е да се види, че и в двете книги се говори не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот.
Ако човек разсъждава в съответствие с истинските закономерности на живота, той знае, че тъкмо определените цели могат да се появят под най-неочаквана форма. Те изглеждат ясни и общовалидни само за хора, които са потънали в абстракции. Те често отхвърлят „практическите постановки", защото ги намират за недостатъчно точни и „ясни". Мнозина, които днес се смятат за реалисти, са всъщност в плен на всевъзможни абстракции. Те не се замислят, че животът може да приеме най-разнообразни форми.
към текста >>
168.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Обаче авторът ще се опита да
говори
за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание.
Изграждането на такава социална воля изобщо не зависи от това, дали някому тези проблеми се харесват или не. Те са тук и ние сме длъжни да се съобразяваме с тях като с конкретни факти на социалния живот. Нека това накара да се замислят онези, които изхождайки от своето лично място в живота, например смятат, че авторът на тази книга обсъжда пролетарските изисквания по начин, които не им харесва, защото според тях го прави твърде едностранчиво, определяйки тези изисквания като нещо, за което социалната воля трябва да държи точна сметка.
Обаче авторът ще се опита да говори за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание.
Пред погледа му са съдбоносните последици, които възникват, когато хората не желаят да видят самите факти, открояващи се всред живота на новото човечество; когато хората не желаят да разбият социалната воля, за да я приложат спрямо тези факти.
към текста >>
Те ще установят, че авторът съвсем не
говори
като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи.
Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума.
Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм. Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се
говори
много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм.
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство.
Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
169.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
За развитието на модерните технологии и модерния капитализъм днес се
говори
твърде много.
За развитието на модерните технологии и модерния капитализъм днес се говори твърде много.
Но как възникна съвременният пролетариат в хода на това развитие, как стигна той до своите изисквания чрез установяването на новите стопански и икономически структури? Огромна част от мотивите, които се излагат пред обществото са разбираеми и ясни. И все пак в тях има нещо съществено, което остава скрито, но не и за този, които успее да се предпази от хипнотизиращата формула, че външните условия предопределят начина на човешкия живот. Ясно е, че тук може да проникне само непредубеденият поглед в дълбините на човешката същност и в бликащите от нея душевни импулси. Наистина пролетарските изисквания се очертаха в епохата на съвременните технологии, в епохата на съвременния капитализъм; обаче обяснението на всички тези факти не хвърля никаква светлина върху чисто човешките импулси, които са в основата на тази проблематика.
към текста >>
Които
говори
така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия.
В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят. В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология. Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология. Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи?
Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия.
Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди.
към текста >>
170.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
За „социализиране" днес се
говори
така, сякаш това е изискване на епохата.
За „социализиране" днес се говори така, сякаш това е изискване на епохата.
Но ако в човешките сърца, в човешките души не проникне поне инстинктивното познание за необходимостта от троично устройство на социалния организъм, това „социализиране" ще се превърне не в един могъщ оздравителен процес, а в чисто шарлатанство, дори може би и направо в един разрушителен процес. За да бъде здрав, социалният организъм закономерно трябва да обособи в себе си три отделни звена.
към текста >>
Днес често се
говори
за „свобода на науката и образованието".
Загатваните тук нормални и здрави условия за развитие на духовния живот, днес не могат да бъдат лесно разбрани, защото точният поглед върху тях е помрачен от смесването на една огромна част от духовния живот с политическия живот на държавата. В хода на последните столетия това смесване напрегна изключително много.
Днес често се говори за „свобода на науката и образованието".
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование". И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
към текста >>
171.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Когато днес се
говори
за капитал и капитализъм, се подразбира, че в тях пролетарските среди търсят причините за своето подтисничество.
Когато днес се говори за капитал и капитализъм, се подразбира, че в тях пролетарските среди търсят причините за своето подтисничество.
Обаче до правилна преценка относно стимулиращия или спъващ начин, по който капиталът действува върху живия ритъм на социалния организъм, ще стигнем само ако вникнем в начина, по който индивидуалните човешки способности, законодателството и силите на стопанския живот пораждат капитала и си служат с него.
към текста >>
Днес много се
говори
за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Днес много се говори за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Всеки индивид, който се труди в един социален организъм, основан върху т.н. разделение на труда, практически никога не печели своите доходи сам, а прави това чрез труда на всички участници в социалния организъм. Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство.
към текста >>
172.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Троичният социален ред
говори
за конкретни начини, чрез които съществуващият ред трябва да се промени, ако искаме непоносимото да изчезне.
И така, трябва да е станало ясно, че троичният социален ред не представлява някаква изолирана утопия, а е сбор от практични импулси, които всеки би могъл да реализира във всяка сфера на живота. Именно това отличава тази „идея“ от абстрактните „изисквания“ на разните социалистически партии. Социалистите си търсят изкупителни жертви за всичко, което е станало непоносимо в обществения живот. И щом си намерят изкупителна жертва, те обявяват, че тя трябва да бъде елиминирана.
Троичният социален ред говори за конкретни начини, чрез които съществуващият ред трябва да се промени, ако искаме непоносимото да изчезне.
Той се основава на градивното, за разлика от другите идеи, които ги бива в критикуването и унищожаването, но не предлагат нищо конструктивно. Това става особено ясно за всеки с отворено съзнание, който от личен опит е разбрал колко деструктивна може да е външната търговска политика на една страна, изградена само върху национални принципи. Освен упадъчни тенденции на местна почва, последват и такива в международните отношения.
към текста >>
пр.: Ако правилно разбирам идеята на д-р Щайнер, той
говори
за това, което в наши дни се нарича „социални придобивки“.
[3] Бел.
пр.: Ако правилно разбирам идеята на д-р Щайнер, той говори за това, което в наши дни се нарича „социални придобивки“.
към текста >>
173.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Разбира се, много се
говори
, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания.
Разбира се, много се говори, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се говори за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
към текста >>
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се
говори
за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания. Разбира се, много се говори, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се говори за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
към текста >>
174.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се
говори
за разделяне на неща, които в действителност би трябвало да работят заедно като едно неделимо единство в обществото.
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се говори за разделяне на неща, които в действителност би трябвало да работят заедно като едно неделимо единство в обществото.
към текста >>
175.
Статия 08: Социалистите и техните препъникамъни
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се
говори
за разделяне на неща, които в действителност трябвало да работят заедно като неделимо единство в обществото.
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се говори за разделяне на неща, които в действителност трябвало да работят заедно като неделимо единство в обществото.
Идеите, които имат предвид реалностите, довели до съвременните изисквания и потребности на човечеството, са в хармония с условията, при които е възможно хората да живеят заедно културно, политически и икономически. Такива идеи обаче се заглушават от глъчката на другите, които са отдалечени от живота и в двете отношения.
към текста >>
176.
Статия 10: Печалбата и духът на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Човек обърква себе си и околните, ако
говори
против печалбата заради егоистичната ѝ природа.
Бъдещото развитие на икономиката наистина изисква елиминирането на печалбите, но поради следната причина: защото те правят производството на стоки зависимо от случайности на пазара, което духът на епохата иска да се премахне.
Човек обърква себе си и околните, ако говори против печалбата заради егоистичната ѝ природа.
Действителният живот изисква от хората да предлагат аргументи, които са адекватни спрямо конкретната ситуация в дадена сфера. Аргументите, които се извличат от други сфери на живота, може да са съвършени сами по себе си, но няма да насочат мисленето на хората към реалните факти.
към текста >>
177.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Който и да
говори
по този начин за лечението на нашите социални болести, усеща и вижда презрението на всички онези, които днес се самоизтъкват като експерти в подредбата на живота.
Който и да говори по този начин за лечението на нашите социални болести, усеща и вижда презрението на всички онези, които днес се самоизтъкват като експерти в подредбата на живота.
Човек трябва да издържи на това презрение, като си напомня, че именно начинът на мислене у тези хора е причината за ужасната катастрофа преди години[1]. Презрението може и да продължи някое време, но дори най-твърдоглавите в един момент вече няма да могат да издържат на суровите уроци, които ще им предложи социалната реалност. Твърдението, че „намеренията на троичния социален ред може да са много добри, но няма хора, които да ги приложат“, ще затихне. Авторите на това твърдение определено не са хората, които ще свършат, каквото трябва да се свърши. Затова, нека се надяваме, че те ще се оттеглят с достойнство и няма с груба сила да възпрепятстват онези, които вършат плодотворна работа и които с радост биха осигурили свободен духовен живот за развитието на социалните импулси у хората.
към текста >>
178.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се
говори
повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека.
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година.
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека.
Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя. Защото, ако въведем в детския свят от концепции и чувства каквото съвпада точно в този период от живота с посоката, поета от неговите собствени развиващи се сили — така даваме жизненост на растежа на цялостната личност и това остава извор на сила през целия живот. Ако в някакъв период от живота се работи против зародиша на тези развиващи се сили, така се отслабва индивидът.
към текста >>
179.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Много от онова, което днес се
говори
за социалния въпрос, създава впечатление на незрялост, ако го сравним с истинското разбиране за живота.
Много от онова, което днес се говори за социалния въпрос, създава впечатление на незрялост, ако го сравним с истинското разбиране за живота.
Твърди се, че хората били твърде незрели, за да оформят живота си от идеи. Това не е вярно. Хората ще се окажат достатъчно зрели за решенията, стига да получат отговори, лишени от стари предразсъдъци.
към текста >>
180.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Човек може да наблюдава замръзването на водата или развитието на ембриона и да
говори
по много „авторитетен“ начин за „неопознаваемото“ в света, като по този начин предупреждава неговите съвременници да не подвеждат по фантастични спекулации за този незнаен свят.
Човек може да наблюдава замръзването на водата или развитието на ембриона и да говори по много „авторитетен“ начин за „неопознаваемото“ в света, като по този начин предупреждава неговите съвременници да не подвеждат по фантастични спекулации за този незнаен свят.
Но с такъв начин на мислене няма да намерим решение на икономическите проблеми, защото те изискват да навлезем в човешкият живот в неговата цялост. А тази цялост включва и духа, и душата, въпреки че те външно се разкриват само в потребността от задоволяване на материалните нужди.
към текста >>
Ако човек
говори
днес от своя собствен опит със свръхсетивното и защитава тезата, че единственият начин да се преодолее този господстващ материализъм е чрез изучаването на свръхсетивното, на него му отговарят, че материализмът е преодолян „научно“.
Ако човек говори днес от своя собствен опит със свръхсетивното и защитава тезата, че единственият начин да се преодолее този господстващ материализъм е чрез изучаването на свръхсетивното, на него му отговарят, че материализмът е преодолян „научно“.
Твърди се, че имало предостатъчно дискусии на тази тема и те доказвали по „действителни“ научни методи, че материализмът не е достатъчен, за да обясни всички процеси в природата. На такова твърдение трябва да се отговори, че такива дискусии може да са много интересни теоретически, но те не преодоляват материализма. Материализмът ще се преодолее, когато не само се докаже теоретически, че има повече факти в света, отколкото се възприемат със сетивата ни, но и когато живият дух вдъхновява нашето изучаване на света и процесите в него. Само този дух, насочващ човешките възприятия, може да изучи множеството преплетени течения, протичащи в материалния живот на човешките общества.
към текста >>
Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни
говори
за духа, но не може да живее в духа.
Идеята за троичният социален организъм е за хората с такъв кураж. Кураж от такъв тип не капитулира през обстоятелствата в живота, а опитва да проникне в същината му.
Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни говори за духа, но не може да живее в духа.
Също така е ясна нуждата от независим правов живот, защото знаем, че усещането ни за правилно и справедливо произлиза от области на човешката душа, които трябва да останат независими от духовно-културната сфера и икономическата. Човек възприема тази идея само ако признава съществуването на човешката душа.
към текста >>
181.
Статия 20: Търси се прозорливост!
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Важно е да разберете, че няма смисъл да се
говори
с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
Съобразно с това, не трябва да очаквате кой знае какво от разговори с членове на една или друга партия. Защото, докато те избират да останат в рамките на партията, ще останат и склонни да интерпретират всяка мисъл, предложена от поддръжниците на троичната идея, по начин, удобен за тази партия. Ако някой е осъзнал ценността на този импулс, трябва да го разбере всеобхватно и в дълбочина. Никой не може да направи каквото и да било за хората, които не искат троичния социален организъм, а може да се работи само с тези, които вече се изпълват с идеята. Само с такива хора може да се обсъждат подробности за обществените дела.
Важно е да разберете, че няма смисъл да се говори с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
към текста >>
182.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
От друга страна днес твърде често се
говори
за дълбок мистичен живот, за мистични опитности.
От друга страна днес твърде често се говори за дълбок мистичен живот, за мистични опитности.
Но в повечето случаи при това съответните мистици не вършат друго нещо, освен да се потопят вътрешно в опитности аналогични на древните мистици, за да ги възпроизведат, да се потопят в един вид неясно себе чувстване, което не може да доведе до нищо друго, освен до несигурни познания.
към текста >>
Защото днес, когато се
говори
за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото.
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
183.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Само съвсем малкото дете, което още не
говори
е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм. Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание.
Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот. По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса. Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене. Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите.
към текста >>
Защото в момента, когато започва да
говори
, когато
говорът
приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот.
Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм. Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание. Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот.
По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса. Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене. Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите. Тогава стигаме да формулираме този парадокс: Истински философ е само онзи, който при зряла възраст е способен да стане в своята душа подобен на едно малко дете, но който си е изковал способността да стане отново такова малко дете при едно състояние на съзнанието по-интензивно отколкото това на обикновения живот.
към текста >>
184.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Тя бе изоставена и днес не се
говори
вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората.
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености.
към текста >>
Днес много често чуваме да се
говори
за този пряк контакт с Бога.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога.
Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано. И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности.
към текста >>
185.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се
говори
за физически зародиш.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш.
В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали. Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува. Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят.
към текста >>
Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато
говори
за нейните закони.
Защото какво прави човешкото същество през време на предземното съществуване, между смъртта и едно ново раждане. Отговорът на този въпрос ни показва една задача от голям размах: В определена фаза то работи заедно с духовните същества на космоса да събере в неговите части, да изгради с мъдрост едно физическо тяло, от което изработва първо един всемирен модел, който е негов "зародиш". Само това, сравнено с онова, което то ще познае на Земята, е едно небесно съществуване. Това, което се извършва там, по-късно ще остане скрито в глъбините на физическия организъм, който ще бъде дреха на душата, и от всички елементи, които ни съставят, то е най-малко достъпно за обикновеното съзнание.
Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато говори за нейните закони.
Обаче всяка материя е одушевена от духа, и не само от този който е на открито, а също от един, който не можем да открием, освен когато насочим нашия поглед към далечни епохи, към състояния на съзнанието съвършено различни от нашето. Материалният физически организъм е това, което материалистът познава най-малко. Трябваше да се роди материалистичното схващане, за да останат скрити за погледа на съвременната наука, която иначе е достойна за удивление, толкова сложните материални форми на организма.
към текста >>
186.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот
говори
историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея.
Обаче под действието на това Азово съзнание, виждането на духовните светове се затъмнява и потъва в мрачните глъбини. Духовният поглед, който Мистериите развиваха, познанието на посвещението се затъмни в 4-то столетие; те не ще познаят по-късно освен слаби остатъци. Това, което трябваше да остане да живее от старото познание на посвещението, бе от сега нататък грижливо скривано, даже пред очите на културното човечество, което завърши с това, че изгуби напълно всякакво познание за него. Така, защото този остатък се упражни почти никакво действие върху общата култура, върху цивилизацията. Поради тази причина той не можеше да предаде едно учение както това ставаше още през времето на първите столетия на християнската ера как Христос е слязъл от духовните светове.
Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот говори историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея.
През време на този период църквите не можаха следователно да сторят друго, освен да описват на своите верующи историческата личност, да им предадат нейния жив образ. Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо. От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра.
към текста >>
187.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Да вземем например един сказчик, който
говори
основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Да вземем например един сказчик, който говори основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Той говори за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания. На него му е невъзможно да се подготви, изучавайки наизуст своите бележки. Защото наизуст може да се научи това, което се отнася за физическия свят, но не това, което се отнася за имагинативното съзнание, чието съдържание трябва да бъде постоянно пресъздавано. Разбира се, човек може да се подготви за това, но тази подготовка е равносилна на едно вътрешно упражнение. Тази дейност на душата е равносилна на добиването на една вътрешна способност.
към текста >>
Той
говори
за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания.
Да вземем например един сказчик, който говори основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Той говори за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания.
На него му е невъзможно да се подготви, изучавайки наизуст своите бележки. Защото наизуст може да се научи това, което се отнася за физическия свят, но не това, което се отнася за имагинативното съзнание, чието съдържание трябва да бъде постоянно пресъздавано. Разбира се, човек може да се подготви за това, но тази подготовка е равносилна на едно вътрешно упражнение. Тази дейност на душата е равносилна на добиването на една вътрешна способност.
към текста >>
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се
говори
за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
Тогава произнесените думи ще прозвучат, даже в тяхната форма, като един пряк отзвук на духовния свят. Нека ми бъде позволено тук да припомня една лична подробност: Аз съм разглеждал някои теми по 30, даже 40 пъти. На тридесетият път работата не е по-лесна; тя е също така трудна, както първия път, и пътят, който трябва да бъде изминат е точно същия. Това, от което се нуждаем, за да подкрепим на една основа тази производителна работа, е съсредоточеност и спокойствие; само при спокойствие душата може да произвежда, да твори. Тук бих искал да направя една забележка, която може би не е наложителна, но ще допринесе за изяснение на нещата.
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
към текста >>
188.
01. 1. Антропософски ръководни принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Ако това бе станало, тогава днес навсякъде бихте слушали да се
говори
: да, ако тогава бяха се приели подбудите от една или друга страна, къде бихме се намира ли днес?
През последните години не беше в полза за Обществото, че някои отделни членове внесоха в него своите собствени желания, понеже считаха, че с увеличаването на Обществото ще намерят едно поле на действие за тези техни собствени желания. Можем да се каже: но защо срещу такива опити не са взети необходимите мерки, за да бъдат те пресечени?
Ако това бе станало, тогава днес навсякъде бихте слушали да се говори: да, ако тогава бяха се приели подбудите от една или друга страна, къде бихме се намира ли днес?
Но приети са били много неща, които плачевно са се провалили и това ни върна назад.
към текста >>
189.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да
говори
за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
към текста >>
190.
07. 8. Духовни области на света и човешкото себепознание
GA_26 Мистерията на Михаил
Тя върши това, като
говори
за етерното тяло на човека.
Чрез спомена ние поглеждаме в духовното естество но собствената душа. За обикновеното съзнание това виждане не стига до истинското обхващане на това, към което е насочен погледът. Ние гледаме към нещо; но погледът не среща никаква действителност. Изхождайки от Имагинативното познание Антропософията ни обръща вниманието върху тази действителност. От това, което осенява, тя ни насочва към светещото.
Тя върши това, като говори за етерното тяло на човека.
Тя показва, как в мислите, които са образи сенки , действува физическото тяло; обратно тя ни показва, как в светещото живее етерното тяло.
към текста >>
Антропософията
говори
за тази заобикаляща среда като за първия скрит свят, в който се намира човекът.
Със своето физическо тяло човекът стои във физическия свят; със своето етерно тяло той стои в стои в етерния свят. В сетивния свят той има своята заобикаляща среда; такава заобикаляща среда той има и в етерния свят.
Антропософията говори за тази заобикаляща среда като за първия скрит свят, в който се намира човекът.
Това е царството на третата йерархия.
към текста >>
Говорът
извира от вътрешността на човека както и споменът.
Нека сега се приближим до говора по същия начин, както се приближихме до спомена.
Говорът извира от вътрешността на човека както и споменът.
В него човекът се свързва с едно битие, както в спомена той се свързва със своите собствени изживявания. В говора, в словото също
към текста >>
Човек трябва да се научи да
говори
в отношението си с други хора.
В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата.
Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора.
В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена. Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло. Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията
говори
тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя
говори
за етерното тяло.
Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора. В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена.
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло.
Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
Споменът изразява изживяванията;
говорът
притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията
говори
като за един четвърти член на човешкото същество.
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека. Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.
към текста >>
Изхождайки от Интуитивното познание, тя
говори
за "истинското Себе", за "Аза" на човека.
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека.
Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.
към текста >>
Антропософията
говори
за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло.
Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло.
Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен. Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното. Говоренето е един физически процес. На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.
към текста >>
191.
09. 10. Как трябва да се използват ръководните принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез съпоставянето на това, което се съдържа отделно в различните цикли, могат да бъдат намерени гледните точки, на основата на които, позовавайки се на ръководните принципи, може да се
говори
пред членовете.
Предварително в преимуществено положение се намират онези кръжоци, които имат членове, които могат да посещават Гьотеанума, понеже могат да слушат сказките и след това да ги изнасят в събранията на кръжоците. И такива кръжоци трябва да признаят, че изпращането на техни представители в Гьотеанума е една благодат за тях. Но също така не трябва да се подценява работата, която вече е извършена в Антропософското Общество и се съдържа вече в напечатаните цикли и сказки. Който взема тези цикли и си припомня, според заглавието, каква материя се съдържа в един или друг от тях, и след това пристъпва към ръководните изречения, той ще открие, че в един от циклите намира това, в друг цикъл друго, което развива по-нататък ръководния принцип.
Чрез съпоставянето на това, което се съдържа отделно в различните цикли, могат да бъдат намерени гледните точки, на основата на които, позовавайки се на ръководните принципи, може да се говори пред членовете.
към текста >>
192.
12. Принципи 79-84
GA_26 Мистерията на Михаил
Чувствуването тъче в това образно естество; то
говори
за нещо действително в човека, но не може да го изживее.
79. Човек може да пристъпи към третата Йерархия /Архаи, Архангели, Ангели/, когато се научи да познава мисленето, чувствуването и волята така, че да съзира в тях духовното, което действува в душата. Мисленето поставя първо само образи, а не нещо действително за света.
Чувствуването тъче в това образно естество; то говори за нещо действително в човека, но не може да го изживее.
Волята разгръща една действителност, която предполага тялото, но не действува съзнателно в неговото изграждане. Същността, която живее в мисленето, за да направи тялото основа за това мислене, същността, която живее в чувствуването, за да направи тялото съпричастник в изживяването на една действителност, същността, която живее във волята, за да сътрудничи съзнателно в нейното изграждане, всички тези същности живеят в третата Йерархия.
към текста >>
193.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Човекът ще се научи да
говори
за едно "вътрешно слънце".
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин. Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище. Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце".
Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не. При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно. извънредно много важни неща зависят от този факт: идеите на човека да бъдат не само "мислени", но в мисленето да станат "виждани".
към текста >>
194.
16. Афоризми на една сказка, държана на 24 август в Лондон пред членове на антропософското общество
GA_26 Мистерията на Михаил
Човек ще може да
говори
за тези изживявания като за нещо несъществуващо само до тогава, докато не проникне в тях чрез духовно-научното изследване.
Лишеното от сънища сънно съзнание дава на душата възможност да мине през такива изживявания, които в спомена се явяват само като една неразличима еднообразност на изпълване на времето.
Човек ще може да говори за тези изживявания като за нещо несъществуващо само до тогава, докато не проникне в тях чрез духовно-научното изследване.
Обаче щом постигне това, щом с помощта на методите дадени в антропософската литература той развие имагинативното и инспиративното съзнание, тогава от мрака на съня изникват образите и вдъхновенията на изживявания от едно минало земно съществуване. Тогава той има също възможност да обгърне с поглед съдържанието на сънуващото съзнание. Това съдържание се състои от изживявания, които будното съзнание не може да обхване, но които са свързани с онзи свят, в който човекът пребивава между две земни съществувания като обезплътена душа.
към текста >>
И това, което въпреки всичко ни
говори
за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
Също така чрез Инспиративното познание отново намираме древното инстинктивно виждане, което още е познавало нещо от повтарящите се земни съществувания /прераждания/. Днешната история на човечество то не се занимава с това преобразуване на формите на човешкото съзнание. Тя по-скоро е склонна да вярва , че по същество днешните форми на съзнанието винаги са съществували, откакто съществува едно земно човечество.
И това, което въпреки всичко ни говори за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
към текста >>
195.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Но освен този език тя
говори
и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да
говори
езика на Христа и Михаела.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам.
Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела.
Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество. Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество. Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел. Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
196.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да
говори
за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея
говори
Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той мисли,
говори
, върши.
Но Ариман си усвои Интелектуалността в една епоха, когато той не можеше да я овътрешни в себе си. Тя остана една сила в неговото същество, която няма нищо общо със сърце и душа. Интелектуалността се разлива от Ариман като ледено-студен, бездушен космически импулс.
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да говори за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея говори Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той мисли, говори, върши.
към текста >>
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това
говори
изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това
говори
неговото държание, неговият жест.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове. Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел.
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест.
Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
197.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
"Учението невежество", за което той
говори
, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
Ако с това Николай от Куза е изцяло наклонен към поврата на развитието предизвикано от събуждането на Съзнателната душа, от друга страна ние го виждаме да изявява възгледи, които показват в себе си по един блестящ начин силите на Михаел. Той поставя в своето време добрите стари идеи, които водеха чувството на човешката душа към развитието на способности за възприемане на интелигентните Същества в Космоса Когато Михаел още управляваше мировата Интелигентност.
"Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
към текста >>
198.
38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса
GA_26 Мистерията на Михаил
Всички тези същества и процеси около него са за него жестове, деяния, те са
говор
на божествената Същност, която стои на основата на "природата".
И постепенно с това, как човешката душа изгубва възможността да живее заедно с божествено-духовните Същества, около нея изплува това, което днес се нарича "природа". Човекът не вижда вече същността на човека в божествено-духовния Космос; той вижда произведението на божествено-духовното в земната област. Първо той не го вижда в отвлечената форма, в която хората днес го виждат; сетивно-физическите същества, които се задържат с помощта на онези отвлечени идейни съдържания, които хората наричат "природни закони". Той ги вижда първо като божествено-духовна същност. Тази божествено-духовна Същност действува и тече във всичко, което той вижда като раждане и умиране на животинските същества, което вижда в растението и разцъфтяването на растителния свят, в дейността на изворите и реките, в образуването на вятъра и на облаците.
Всички тези същества и процеси около него са за него жестове, деяния, те са говор на божествената Същност, която стои на основата на "природата".
към текста >>
199.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Когато
говори
върху "произходи", човек разказва не земни, а космически процеси.
Ако хвърлим поглед назад върху духовния живот на народите, у хората съществува в миналото едно съзнание за съвместното пребиваване и за съвместната воля с божествено-духовните Същества така, че тяхната /на хората/ история е Небесна История.
Когато говори върху "произходи", човек разказва не земни, а космически процеси.
Даже и това, което става в неговата земна околна среда, за неговото настоящето му се явява така незначително в сравнение с космическите процеси, че той обръща внимание само на тези последните, а не на първите.
към текста >>
200.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Още в този период може да се
говори
за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане.
Още в този период може да се говори за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане.
Йерархията на Архаите твори именно в ритмически епохи върху развитие то на човешката форма. При това те веднъж насочват мислите, които ръководят волята на всеки един от тях, повече към извънземния Космос. Другият път те гледат към Земята. И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е израз на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос.
към текста >>
201.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Тогава не се
говори
за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.;
говори
се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат.
Развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа бе предхождано от това на Сетивната душа, а това последното от развитието на Тялото на Усещанията. Когато фактите на света биват възприемани чрез Тялото на усещанията, тогава цялото познание на човека живее в сетивата. Светът е възприеман в цветове, в звуци и т.н.; обаче в цветовете, в звуците, в топлинните състояния човекът осъзнава един свят от духовни същества.
Тогава не се говори за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.; говори се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат.
към текста >>
202.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Ето защо той
говори
за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.
В дейността на фантазията мислителният организъм се стреми да се приближи до организма на волята. Това е едно потопяване на човека в неговата бодърствуваща спяща сфера на волята. Ето защо у човека, който е организиран по този начин, душевните съдържания се явяват като сънища в будното състояние. В Гьоте живееше една такава човешка организация.
Ето защо той говори за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.
към текста >>
203.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
Реализмът чуваше в идейния свят говора на мировото Слово, но не беше в състояние да разбере този
говор
.
Но още от ранното Средновековие това, което инстинктивно се чувствуваше в човека като духовна връзка, се бореше с формата, която мисленето беше приело чрез Арабизма. Човек чувствуваше в себе си света на идеите. Той го изживяваше като нещо действително. Но не намираше в душата силата, да изживее в идеите Духа. Така се роди реализмът, който чувствуваше реалността в идеите, но не можеше да намери тази реалност.
Реализмът чуваше в идейния свят говора на мировото Слово, но не беше в състояние да разбере този говор.
към текста >>
Номинализмът, който се противопостави на реализма, отричайки, че въобще съществува този
говор
, понеже той не можеше да бъде разбран.
Номинализмът, който се противопостави на реализма, отричайки, че въобще съществува този говор, понеже той не можеше да бъде разбран.
За него светът на идеите беше само сбор от формули в човешката душа, без корени в духовната действителност.
към текста >>
204.
67. 5. От природата към под-природата
GA_26 Мистерията на Михаил
Говори
се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
към текста >>
Говори
се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
Говори се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
към текста >>
Човек
говори
за механическата закономерност.
В действителност нищо от това, което човек изживява, не е една отвлеченост. Само че той не прозира, от къде иде изживяването и поради това от идеите върху действителностите той образува отвлечености.
Човек говори за механическата закономерност.
Той вярва, че е извлякъл /абстрахирал/, тази механическа закономерност от отношенията в природата. Но това не е така, а всичко, което човек изживява като чисто механически закони в своята душа, той го е изпитал вътрешно в своето отношение на ориентиране спрямо земния свят /в своето стоене изправен, в своето ходене и пр./.
към текста >>
205.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се
говори
тук.
В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение.
Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук.
към текста >>
Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се
говори
за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит.
Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи. И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното изкуство само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи. Обаче към това, което може да се знае върху човека с признатите днес научни методи, ние прибавяме по-нататъшни познания, които могат да бъдат намерени чрез други методи, и затова се виждаме принудени, изхождайки от това разширено познание на света и на човека, да работим също за едно разширение на медицинското изкуство. Признатата медицина не може всъщност да направи някакво възражение против това, което ние изнасяме, тъй като ние не я отричаме.
Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се говори за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит.
към текста >>
Когато се
говори
, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят.
Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества. Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Обаче косато се
говори
за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Говори
се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се
говори
за звезди и звездни образования.
Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования.
От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Антропософия та
говори
тук за интуиция.
Земните вещества трябва да се вливат също и в това астрално тяло. С това те се отчуждават по-нататък от тяхната физическа същност. Както човекът има своето етерно тяло общо с растителния свят, така той има своето астрално тяло като нещо общо със животинския свят. Истинската човешка същина, която го издига над животинския свят, може да бъде позната чрез една още по-висша форма на познанието.
Антропософия та говори тук за интуиция.
В Инспирацията се изявява един свят на духовни Същества; в интуицията отношението на познаващия човек става по-близко до този свят. Той има пълно съзнание за това, което е чисто духовно, за което знае непосредствено в пълно съзнателно изживяване, че то няма нищо общо с изживяването чрез тялото. С това човек се пренася в един живот, в който се чувствува като човешки дух между други духовни същества. В Инспирацията се изявяват духовните Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества.
към текста >>
206.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
От този организъм произтича в първите години на човешкия живот
говорът
.
Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство. Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение. На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм.
От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
към текста >>
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим
говор
или видима песен.
Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение. На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен.
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
към текста >>
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия
говор
.
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен.
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор.
Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите.
към текста >>
Поезията, която бива превърната във видим
говор
, се рецитира едновременно.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото.
към текста >>
207.
19. Характерни случаи на заболяване
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Пациентката
говори
също за много сънища.
Изследването на тялото не може да покаже нищо друго освен една недостатъчност на такива сили, които произвеждат редовната връзка на астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Прекомерната собствена дейност на астралното тяло произвежда едно състояние, при което много малко сили от това астрално тяло се вливат във физическото и етерното тяло. Ето защо през време на растежния период тези последните две тела остават нежни в тяхното развитие. Това бе установено и при изследването чрез факта, че пациентката имаше едно хилаво слабо тяло и се оплакваше от чести болки в гърба. Тези болки в гърба се явяват затова, защото именно в дейността на гръбначния мозък азовият организъм трябва да се прояви най-силно.
Пациентката говори също за много сънища.
Това е последствие от факта, че астралното тяло, когато в съня то е отделено от физическото и етерното тяло, развива своята прекомерна собствена дейност. При такова едно състояние на болния трябва да изходим от това, азовият организъм да бъде подсилен и дейността на астралното тяло да бъде понижена. Първото се постига, когато се избере едно такова лекарство, което е в състояние да укрепи отслабващото действие на азовия организъм в храносмилателния тракт. Едно такова лечебно средство можем да познаем в медта. Ако медта се приложи под формата на една превръзка с меден мехлем, която се поставя в областта на пояса (поясната област), тогава медта действува усилващо върху развитието на топлина, което изхожда от азовия организъм и което този последният произвежда недостатъчно.
към текста >>
Пациентката обяснява, че на 16 години имала едно заболяване на бъбреците и
говори
също за спазматични състояния, които е имала.
Сега трябваше да свържем състоянието на детето с това на майката. Тя е на възраст 37 години. Каза ни, че на 13 години е била вече толкова голяма, колкото сега. Още от рано имала лоши зъби, страдала като дете от ревматизъм на ставите, твърди, че е била рахитична. Менструациите са настъпили относително рано.
Пациентката обяснява, че на 16 години имала едно заболяване на бъбреците и говори също за спазматични състояния, които е имала.
На 25 години имала запек поради спазми на сфинктера, които трябвало да бъде разширяван. И сега при ходене по нужда имала спазми. Без да правим извод от комплекс симптоми направихме изследване на организма на майката и констатирахме една извънредно голяма прилика със състоянието на детето, само че всичко беше в по-мека форма. Трябва да се има предвид, че етерното тяло на човека изпитва едно особено развитие между смяната на зъбите и половата зрялост. При пациентката това се изразява чрез факта, че разполагаемите сили на етерното тяло, които са слаби, позволяват един растеж само до настъпването на половата зрялост.
към текста >>
208.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Щайнер няма да
говори
повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години.
Влизайки и в кръга на младите австрийски поети, Щайнер среща един немлад немско-австрийски поет, особняк и странник, от когото е силно заинтригуван – Ферхер фон Щайнванд. Чрез изживяване на неговата личност – жестове, поведение, както и чрез интуиция, Щайнер успява да разреши загадката на повтарящите се земни животи. Една индивидуалност, живяла във времето на ранното християнство и гръцкото езичество, достигнала до познание за духовните светове и същества, се разкрива пред духовния му поглед.
Щайнер няма да говори повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години.
към текста >>
209.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Струва ми се обаче, че този личен елемент трябва да се проявява единствено чрез начина, по който човек
говори
и постъпва, а не чрез съзнателен поглед върху собствената му личност.
Трябва да призная, че по принцип нямам особена склонност към това. Тъй като стремежът ми винаги е бил да формулирам и подреждам всичко, което имам да кажа и което вярвам, че трябва да направя така, както го изискват нещата, а не изхождайки от лични съображения. Наистина винаги съм бил на мнение, че личният елемент придава най-ценните окраски в много области на човешката дейност.
Струва ми се обаче, че този личен елемент трябва да се проявява единствено чрез начина, по който човек говори и постъпва, а не чрез съзнателен поглед върху собствената му личност.
Каквото и да излезе от един такъв поглед, то е нещо, което човек трябва да уреди със самия себе си.
към текста >>
И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това говорѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата.
И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това говорѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата.
Тогава той стигна до кулминацията на речта си с изречението: „Скъпи християни, внимавайте кой е враг на тази истина, например масонът и евреинът.“ С това за хората от селото притежателят на фабриката и търговецът на дрехи бяха авторитетно заклеймени. Особено много ми допадна енергията, с която беше произнесено това.
към текста >>
При това говорѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони.
На този свещеник също съм изключително задължен, особено за силния тласък за по-нататъшната ми духовна ориентация. Веднъж той дойде в училището, събра около себе си в малката учителска стая „по-зрелите“ ученици, към които се числях и аз, разгърна една скица, която беше начертал, и ни обясни астрономическата система на Коперник.
При това говорѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони.
Бях изцяло погълнат от това, с дни наред пречертавах скицата, а след това получих от свещеника още един специален урок за слънчевите и лунните затъмнения и тогава насочих цялата си жажда за знания към този предмет.
към текста >>
Той не обичаше да
говори
за медицинската си професия, а много повече за немска литература.
В малкия кръг, който се събираше там и в който често се намираха и „първенците“ на селото, понякога се появяваше и един лекар от Винер Нойщат. Той лекуваше мнозина болни от селото, в което навремето нямаше лекар. Пътуваше от Винер Нойщат до Нойдьорфл пеша и след като приключеше посещенията си при болните, идваше на гарата, за да чака влака, с който да се върне. В бащиния ми дом и от повечето хора, които го познаваха, този човек беше смятан за особняк.
Той не обичаше да говори за медицинската си професия, а много повече за немска литература.
От него за първи път чух да се приказва за Лесинг, Гьоте и Шилер. В къщата на родителите ми никога не ставаше дума за тях. За това те не знаеха нищо. Също и в селското училище не се чуваше нищо за тях. Там всичко беше насочено към унгарската история.
към текста >>
Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се
говори
в източна Долна Австрия.
Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се говори в източна Долна Австрия.
По същество той беше същият, който тогава беше обичаен и в граничещите с Долна Австрия територии на Унгария. Отношението ми към четенето беше съвсем различно от това към писането. В детските си години четях отвъд думите. С душата си преминавах направо към възгледи, понятия и идеи, така че от четенето изобщо не успях да развия усет за правопис и граматика. Затова пък при писане имах тенденцията да се придържам стриктно към словоформите на диалектните думи със звуковете точно така, както най-често ги чувах.
към текста >>
210.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Много го обичах заради начина, по който говореше с мен при посещенията си в Нойдьорфл. Така че започнах да наминавам по-често покрай дома му, който се намираше на партера на ъгъла между две много тесни улички във Винер Нойщат. Веднъж той беше на прозореца. Извика ме в стаята си. В нея се изправих пред една „голяма“ за тогавашните ми разбирания библиотека.
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Така всеки път той ми даваше книги за четене и ми разрешаваше от време на време да ходя при него. И всеки път, когато можеше да го посетя, трябваше да му разказвам за впечатленията си от прочетеното. Така той всъщност стана мой учител в областта на поезията. Защото, с изключение на някои „откъси“, дотогава тя беше останала доста встрани от мен както в дома на родителите ми, така и в училище. В атмосферата на симпатичния, въодушевяващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг.
към текста >>
И върху главата му винаги бе висял дамоклиевият меч, че не може да стане началник гара в Нойдьорфл, понеже не
говори
унгарски.
С най-голямо въодушевление заставаше на страната на турците. Баща ми пък страстно защитаваше руснаците. Той се числеше към хората, които тогава все още бяха благодарни на Русия за услугата, която беше оказала на австрийците по време на унгарските въстания (1849 г.). Защото баща ми изобщо не беше съгласен с Унгария. Нали беше живял в унгарското гранично село Нойдьорфл по време на маджаризацията.
И върху главата му винаги бе висял дамоклиевият меч, че не може да стане началник гара в Нойдьорфл, понеже не говори унгарски.
Това всъщност въобще не беше необходимо в тамошния от край време немски район. Но унгарското правителство работеше за това, в унгарските ж.п. линии, дори и в частните, да се назначават служители, владеещи унгарски език. Баща ми обаче искаше да запази поста си в Нойдьорфл дотогава, докато не завърша училище във Винер Нойщат. Поради тези факти той недолюбваше Унгария.
към текста >>
211.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
След това прочиташе написаното със силно вглъбен
говор
.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи.
След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор.
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор.
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато
говори
свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
С него можеше да се
говори
за духовния свят като с човек, който има опит в него.
Тогава се случи така, че се запознах с един обикновен човек от народа. Всяка седмица той пътуваше за Виена със същия влак, който ползвах и аз. Събираше билки сред природата и ги продаваше на различни аптеки във Виена. Сприятелихме се.
С него можеше да се говори за духовния свят като с човек, който има опит в него.
Той беше вътрешно религиозна личност. Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае.
към текста >>
Той имаше здраво чувство за хумор и умееше да
говори
с млади и стари при всяка среща с тях в селото по такъв начин, че хората се радваха на думите му.
Влезеше ли човек в дома му, той се озоваваше сред най-трезвомислещото обикновено селско семейство. Над входа на къщата му стояха думите: „С Божията благословия всичко се нарежда.“ Нагостяваха го както при останалите селяни. Винаги трябваше да пия кафе не от чашка, а от купа, побираща почти цял литър, като с нея трябваше да изяждам и комат хляб с огромни размери. Другите селяни също не смятаха този мъж за фантазьор. Начинът, по който се държеше в родното си място, изключваше всякакви подигравки.
Той имаше здраво чувство за хумор и умееше да говори с млади и стари при всяка среща с тях в селото по такъв начин, че хората се радваха на думите му.
Там никой не се смееше така, както тези, които вървяха с нас по виенските улици и които най-често виждаха в него нещо, което им се струва напълно чуждо. Този мъж ми остана душевно близък, дори когато животът ме отдалечи от него. Можете да го откриете в моите „Мистерийни драми“ в образа на Феликс Балде.
към текста >>
212.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма.
По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания. И него срещнах за първи път на упражненията при Шрьоер.
По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма.
В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота. Към него се прибавяше и собственото песимистично житейско настроение на младежа. Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг.
към текста >>
213.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Така се появяват неговите речници и граматики на спишския диалект, приет в Южните Карпати, на кочевския диалект, който беше жив сред малка немска част от населението в Крайна, на езика на хеанците, на който се
говори
в Западна Унгария.
Изпълненото с любов вживяване в немския народностен дух завладява все повече душата на Шрьоер. Той пътешества, за да изучава немските диалекти в различните области на Австрия. Навсякъде, където немският народностен характер се е примесил в славянските, маджарските и италианските части на Дунавската монархия, той иска да се запознае с неговите особености.
Така се появяват неговите речници и граматики на спишския диалект, приет в Южните Карпати, на кочевския диалект, който беше жив сред малка немска част от населението в Крайна, на езика на хеанците, на който се говори в Западна Унгария.
към текста >>
Не можех да остана при абстракциите, за които човек обичайно си мисли, когато
говори
за мислене, чувства и воля.
Погледнех ли по този духовен начин душевната дейност на човека: мислене, чувства и воля, пред мен заставаше „духовният човек“ в цялата си образна нагледност.
Не можех да остана при абстракциите, за които човек обичайно си мисли, когато говори за мислене, чувства и воля.
В тези вътрешни откровения на живота виждах съзидателни сили, които представяха пред мен „човека като дух“. И когато тогава наблюдавах проявлението на човека в сетивния свят, за съзерцаващия ми поглед то се допълваше от духовната форма, действаща в сетивно възприеманото.
към текста >>
Стигнах до сетивно-свръхсетивната форма, за която
говори
Гьоте, и която както за естественонаучното, така и за чисто духовното възприятие лежи между сетивно възприемаемото и духовно съзерцаемото.
Стигнах до сетивно-свръхсетивната форма, за която говори Гьоте, и която както за естественонаучното, така и за чисто духовното възприятие лежи между сетивно възприемаемото и духовно съзерцаемото.
към текста >>
214.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Който улавя духовното в съзерцание,
говори
за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна.
Намирах, че в него нравственото развитие на човечеството се проследява съгласно ръководната нишка на емпиричното наблюдение. Умозрителната мисъл тук не е отправена към едно неизвестно битие, намиращо се отвъд съзнанието, както това става в Хартмановата теория на познанието и метафизиката, а към това, което може да се преживее като нравственост в неговото проявление. Беше ми ясно, че никакво философско умозрително разсъждение няма право да мисли извън пределите на феномените, ако желае да стигне до истински действителното. Феномените в света сами разкриват тази истинска действителност, стига само съзнателната душа първо да се подготви да получи това откровение. Този, който довежда до съзнанието си само доловимото със сетивата, може да търси истински битийното отвъд съзнанието.
Който улавя духовното в съзерцание, говори за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна.
Разглеждането на нравствения свят при Хартман извикваше симпатия у мен, тъй като той оставя изцяло на заден план своята гледна точка за отвъдната страна и се придържа към наблюдаемото. Аз се стремях да достигна до такова познание на битийното, когато самите феномени разкриват духовната си същност именно чрез вглъбяване в тях, а не с помощта на размишление върху това, което лежи „зад“ феномените.
към текста >>
215.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея.
Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“.
Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея.
Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм. Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието! “
към текста >>
След това поетесата ми
говори
за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“.
Това беше нейното убеждение.
След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“.
Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа. Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо. Тръгнах си от поетесата дълбоко разтърсен. Величието на речта ѝ не ме напускаше. Съдържанието на идеите ѝ беше противоположност на всичко, което носех в душата си като възглед за света.
към текста >>
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя
говори
подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
към текста >>
А който
говори
за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички!
Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем.
А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички!
“*
към текста >>
Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които
говори
като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци!
В цялото това общество невидимо присъстваше историкът на теологията Вернер, за когото бях слушал възторжени речи, едва ли не химни за възхвала. Деле Грацие го обичаше повече от всички. Докато можех да посещавам съботните вечери, самият той така и не се появи. Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст.
Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци!
“
към текста >>
В този кръг слушах да се
говори
с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
В този кръг слушах да се говори с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
Те ми направиха силно впечатление. Стремях се да се запозная с него. Попитах Фриц Лемермайер, който го познаваше добре, и някои други дали поетът не би могъл да бъде поканен на нашите сбирки. Но ми отвърнаха, че не биха могли да го довлекат тук, дори и ако впрегнат четири коня. Той бил саможив особняк и не искал да се среща с много хора.
към текста >>
То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да
говори
на съвсем ясен език.
Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността.
То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език.
Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата.
към текста >>
216.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Когато говореше на масата в някое кафене, непрекъснато имах чувството, че съдържанието на това, което казва, е незначително, ежедневно, но че така
говори
една воля, която нищо не може да пречупи.
Все пак тази работа ми донесе доста близки отношения с личности, чиято дейност беше ориентирана към най-различни области на обществения живот. Запознах се с Виктор Адлер, който по това време беше безспорният лидер на социалистите в Австрия. В слабия, непретенциозен мъж се криеше енергична воля.
Когато говореше на масата в някое кафене, непрекъснато имах чувството, че съдържанието на това, което казва, е незначително, ежедневно, но че така говори една воля, която нищо не може да пречупи.
Запознах се с Пернерщорфер, който тогава премина от немските националисти към техните социалистически партийни противници. Той беше силна личност с всеобхватни знания. Остър критик на недостатъците на обществения живот, той издаваше месечника „Немско слово“. За мен той беше стимулиращо четиво. В компанията на тези личности срещнах и други, които бяха научни или партийни привърженици на социализма.
към текста >>
За мен беше болезнено да слушам да се
говори
за това, че материално-икономическите сили в историята на човечеството са двигател на същинското развитие и че духовното трябвало да бъде само идейна надстройка на тази „истински реална“ основа.
Остър критик на недостатъците на обществения живот, той издаваше месечника „Немско слово“. За мен той беше стимулиращо четиво. В компанията на тези личности срещнах и други, които бяха научни или партийни привърженици на социализма. Те ме подтикнаха да се занимая с Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Родбертус и други социаликономически автори. Но вътрешно не можах да се приближа към никого от тях.
За мен беше болезнено да слушам да се говори за това, че материално-икономическите сили в историята на човечеството са двигател на същинското развитие и че духовното трябвало да бъде само идейна надстройка на тази „истински реална“ основа.
Аз познавах действителността на духовното. За мен твърденията на теоретизиращите социалисти бяха затваряне на очите пред истинската действителност.
към текста >>
217.
X. Философия на свободата
GA_28 Моят жизнен път
Да се
говори
за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл.
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в свободното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието.
Да се говори за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл.
За мен познанието беше преоткриване на преживяваното от душата духовно съдържание във възприемаемия свят. Ако някой говори за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
към текста >>
Ако някой
говори
за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в свободното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието. Да се говори за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл. За мен познанието беше преоткриване на преживяваното от душата духовно съдържание във възприемаемия свят.
Ако някой говори за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
към текста >>
Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който
говори
за граници на познанието.
Ето защо при излагането на собствените ми прозрения главното за мен беше опровергаването на възгледа за граници на познанието. Исках да отхвърля този път на познание, който вижда сетивния свят и след това желае чрез сетивния свят да си пробие през него път навън към някаква истинска реалност. Исках да подчертая, че истинската действителност следва да се търси не с пробив навън, а с потапяне във вътрешното същество на човека.
Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който говори за граници на познанието.
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се говори. Когато човек желае да проникне по-нататък в сетивния свят, зад възприемаемото той търси нещо като продължение на сетивното. То е все едно живеещият в илюзии да търси причината за своите илюзии в други илюзии.
към текста >>
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се
говори
.
Ето защо при излагането на собствените ми прозрения главното за мен беше опровергаването на възгледа за граници на познанието. Исках да отхвърля този път на познание, който вижда сетивния свят и след това желае чрез сетивния свят да си пробие през него път навън към някаква истинска реалност. Исках да подчертая, че истинската действителност следва да се търси не с пробив навън, а с потапяне във вътрешното същество на човека. Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който говори за граници на познанието.
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се говори.
Когато човек желае да проникне по-нататък в сетивния свят, зад възприемаемото той търси нещо като продължение на сетивното. То е все едно живеещият в илюзии да търси причината за своите илюзии в други илюзии.
към текста >>
Обаче не съществува същата възможност да се
говори
за чисто духовния свят като такъв, понеже Гьоте не доразвива духовния си възглед за природата чак до непосредствено възприемане на духа.
Да свържа собствените си възгледи с възгледите на Гьоте беше по-нататъшната ми съдба. В тази връзка наистина има много възможности да се покаже, че природата е духовна, тъй като самият Гьоте се стреми към духовен възглед за природата.
Обаче не съществува същата възможност да се говори за чисто духовния свят като такъв, понеже Гьоте не доразвива духовния си възглед за природата чак до непосредствено възприемане на духа.
към текста >>
218.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се
говори
по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
които не означават нищо съществено.
Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се говори по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
Защото отношението на човека към духовното се приписва изцяло на „субективните усещания“.
към текста >>
219.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Когато
говори
за природата, Гьоте пребивава в духа.
Когато говори за природата, Гьоте пребивава в духа.
Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа.
към текста >>
220.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше
говори
за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване.
Именно в това настроение за първи път се запознах със съчиненията на Ницше. „Отвъд доброто и злото“ беше първата негова книга, която прочетох. От начина, по който той разглежда нещата, бях едновременно запленен и отблъснат. Трудно ми беше да намеря правилната позиция по отношение на Ницше. Харесваше ми стилът му, харесвах дързостта му.
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване.
Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване. Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост. Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена.
към текста >>
Беше интересно да го слушаш и как
говори
чисто по медицински за Ибсен или дори за „Кройцерова соната“ на Толстой.
Той обаче беше споделял този възглед само в началото и определено не беше съгласен с по-късното му развитие от Фройд. За мен д-р Бройер беше изключително привлекателна личност. Възхищавах се от неговото отношение към лекарската професия. Освен това и в други области той беше дух с многостранни интереси. Говореше за Шекспир така, че човек силно да се запали по него.
Беше интересно да го слушаш и как говори чисто по медицински за Ибсен или дори за „Кройцерова соната“ на Толстой.
Когато разговаряше на такива теми с моята приятелка, която описах тук, а именно майката на възпитаваните от мен деца, често с най-голям интерес се присъединявах към тях. Психоанализата тогава още не беше възникнала. Но проблемите в това направление вече съществуваха. Феномените на хипнозата пък бяха придали на медицинското мислене особена окраска. Приятелката ми беше в приятелски отношения с д-р Бройер още от своята младост.
към текста >>
221.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
„Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се
говори
като за типична.“
„Едно правилно разбиране на Гьотевия начин на мислене дава и възможността да се реши дали е съобразно с разбирането на Гьоте прарастението или праживотното да се идентифицират с някоя проявена или очакваща се да се прояви сетивно в определено време реална органична форма. На този въпрос може да се отговори единствено с категорично „не“.
„Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се говори като за типична.“
към текста >>
С него човек определено можеше да
говори
на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания.
Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом. Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота.
С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания.
Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота. Той можеше на един дъх да се отзове със симпатия на някоя велика идея и – без никакъв преход – да изпадне в дребнави тривиалности. Към мен се отнасяше с неизменно благоразположение.
към текста >>
Говори
ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си.
И тъй като за първи път можах да го срещна в Архива, бях прочел почти всичко, излязло от него дотогава. Благодарение на Зуфан скоро се запознах с него по-отблизо. Веднъж ме покани на обяд в своя хотел, когато Зуфан отсъстваше от Ваймар, а той беше дошъл да посети Архива. Бяхме сами. Очевидно му беше приятно да чуе как разбирам възгледите му за света и живота, така че започна да споделя.
Говори ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си.
Тогава останах с впечатлението, че възнамерява да напише такава книга. Това не се случи, но той много красиво изложи пред мен как непрекъснатият поток на историческото развитие получава своите импулси от недрата на творческата народна фантазия, която в неговото тълкувание приемаше характера на жив, действен свръхсетивен гений. По време на този обяд се почувствах силно увлечен от тези тълкувания на Херман Грим. Вярвах, че зная как действа свръхсетивната духовност през човека. Пред себе си имах личност, чиято духовна визия достига до творящата духовност, която обаче не желае да обхване познавателно самия живот на тази духовност, а остава в областта, в която духовното в човека се проявява като фантазия.
към текста >>
Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как
говори
.
Херман Грим имаше особената дарба да обзира по-големи или по-малки епохи от духовната история и да разказва за тях в точна и одухотворена епиграмна форма. Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори. Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил.
Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори.
Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот.
към текста >>
222.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Бях на мнение, че за духа трябва да се
говори
, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се
говори
за него в тази научна епоха.
По този начин се постарах да открия средства, чрез които да мога да представя духовния свят, който преживявах, и все пак по някакъв начин да го свържа с достъпното за обикновеното съзнание.
Бях на мнение, че за духа трябва да се говори, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се говори за него в тази научна епоха.
към текста >>
223.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Габриеле Ройтер беше в състояние по най-достоен начин, без и за миг да загуби спокойствие, да
говори
за неща, относно които други веднага биха изпаднали във видимо вълнение.
С цялата си душа преживяваше всичко, което според нея се явява в социалния живот като противоречие между традиционните предразсъдъци и изначалните повели на човешката природа. Тя беше отправила поглед към жената, външно впрегната в тези традиционни предразсъдъци от живота и възпитанието, която трябва да изпита болезнено това, което желае да се прояви в живота като „истина“ из глъбините на душата ѝ. Величието на Габриеле Ройтер се разкриваше именно в това спокойно и интелигентно проявление на радикализъм в сърцето, проникнат от художествен усет и талант за форма. Разговорите, които водехме с нея, докато работеше върху книгата си „От добро семейство“, бяха необикновено увлекателни. Връщам се назад в мислите си и се виждам как стоим с нея на ъгъла на някоя улица, обсъждайки повече от час в най-жежкия зной въпросите, които я вълнуват.
Габриеле Ройтер беше в състояние по най-достоен начин, без и за миг да загуби спокойствие, да говори за неща, относно които други веднага биха изпаднали във видимо вълнение.
„Страстно ликуващ, до смърт наскърбен“*, това живееше в нейните чувства. Но то си оставаше в душата ѝ и никога не преминаваше в нейните слова. Габриеле Ройтер подчертаваше отчетливо това, което имаше да каже, но никога не го правеше с гласа си, а използвайки само душевни сили. Беше ѝ присъщо именно такова изкуство на изразяване, в рамките на душевното, когато речта неизменно запазва своята равномерност и спокойствие на звучене. И ми се струва, че в писането си тя бе изградила своя толкова очарователен стил от тази си характерна особеност.
към текста >>
224.
XVII. Критически забележки върху етиката
GA_28 Моят жизнен път
Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да
говори
за обективна действителност.
Исках да покажа как в субективно преживяното обективно проблясва духовното и се превръща в съдържание на съзнанието.
Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.
към текста >>
225.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Но когато в писмата си приятелят ми започнеше да
говори
за моя духовен живот, между нас зейваше пропаст.
Но когато в писмата си приятелят ми започнеше да говори за моя духовен живот, между нас зейваше пропаст.
Той често ми пишеше, че се отчуждавам от изначално човешкото, че „рационализирам душевните си пориви“. Той имаше чувството, че при мен душевният живот се превръща в чисто мисловен и усещаше това като излъчваща се от мен студенина. Каквото и да изтъквах насреща, нищо не можа да ми помогне. Дори трябваше да констатирам, че временно топлотата на неговото приятелство намаля, тъй като той не можеше да се освободи от своето мнение, че не може да не изстивам по отношение на човешкото, понеже изразходвам душевния си живот в сферата на мислите.
към текста >>
Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да
говори
в този дух.
От него всъщност не очакваха нищо. Защото знаеха, че той няма представа как се вдигат наздравици. Той започна приблизително така: „Над светещия в червено гребен на хълма с любов се излива блясъкът на слънцето. Облаци над хълмовете, дишащи в слънчевата светлина. Пламтящи червени склонове, обърнати към слънцето, образуващи триумфална арка от духовни цветове и съпровождащи струящата към земята светлина.
Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да говори в този дух.
Явно внезапно бе забравил за цялата сватбена глъчка около себе си и беше започнал да рисува „в духа“. Вече не помня защо спря да говори, рисувайки по този начин. Вероятно някой го беше дръпнал за кадифения редингот, някой, който силно му симпатизираше, на когото обаче щеше да му е не по-малко приятно гостите най-сетне да пристъпят към спокойна консумация на сватбеното печено.
към текста >>
Вече не помня защо спря да
говори
, рисувайки по този начин.
Той започна приблизително така: „Над светещия в червено гребен на хълма с любов се излива блясъкът на слънцето. Облаци над хълмовете, дишащи в слънчевата светлина. Пламтящи червени склонове, обърнати към слънцето, образуващи триумфална арка от духовни цветове и съпровождащи струящата към земята светлина. Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да говори в този дух. Явно внезапно бе забравил за цялата сватбена глъчка около себе си и беше започнал да рисува „в духа“.
Вече не помня защо спря да говори, рисувайки по този начин.
Вероятно някой го беше дръпнал за кадифения редингот, някой, който силно му симпатизираше, на когото обаче щеше да му е не по-малко приятно гостите най-сетне да пристъпят към спокойна консумация на сватбеното печено.
към текста >>
226.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се
говори
за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
Всеки има вътрешното право да зачеркне изказванията за тази област от сферата на своите интереси, но съвсем друго е да я разглежда като нещо, което може да бъде охарактеризирано единствено като фантастични измишльотини.
На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се говори за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
Така че, когато твърдя следното, не мога да бъда упрекнат в лекомислени брътвежи, без отговорност пред познанието.
към текста >>
227.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
Беше интересно да го слушаш как
говори
за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера.
Тези прояви не можаха да ми направят някакво друго впечатление, освен художествено. Защото бях чел много неща от Георг Брандес. Особено ме интригуваше това, което беше писал по много остроумен начин за духовните течения на европейските народи и което свидетелстваше за широкия му кръгозор и знания. Писаното от Рудолф Шмит носеше оттенъка на субективно истинното и пленяваше благодарение на самия характер на този поет. В крайна сметка аз го обикнах от цялото си сърце и се радвах на дните, когато идваше във Ваймар.
Беше интересно да го слушаш как говори за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера.
Не беше по-малко интересно и да се разговаря с него за Гьоте, Шилер и Байрон. На тази тематика той говореше коренно различно от Георг Брандес. В разсъжденията си последният беше истинска интернационална личност, докато у Рудолф Шмит за всичко се изявяваше датчанинът. Но именно поради това за много неща той все пак говореше по-интересно от Георг Брандес.
към текста >>
228.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
Говори
се, че живеем в естественонаучна епоха.
То обаче никога няма да удовлетвори онзи, който е в състояние да проникне с по-дълбок поглед в природните процеси... Съвременните естествоизпитатели са твърде малодушни в мисленето си. Там, където откаже мъдростта на техните механични обяснения, те казват, че за тях нещата не могат да бъдат обяснени... Смелото мислене се издига до по-високо ниво на разглеждане. То се опитва да обясни нещата от немеханичен вид с по-висши закони. Цялото ни естественонаучно мислене остава зад естественонаучния ни опит. Днес твърде много се превъзнася естественонаучният начин на мислене.
Говори се, че живеем в естественонаучна епоха.
Но в същността си тази естественонаучна епоха е най-бедната от всички исторически епохи. Нейна характеристика е да останем фиксирани върху голите факти и в механичните начини на обяснение. Животът никога няма да бъде разбран с този начин на мислене, защото за такова разбиране се изисква по-висша представна способност, отколкото за обяснението на машината.“
към текста >>
Не е ли напълно очевидно, че този, който
говори
за обяснението на „живота“, не може да мисли за „духа“ в материалистически смисъл?
Не е ли напълно очевидно, че този, който говори за обяснението на „живота“, не може да мисли за „духа“ в материалистически смисъл?
към текста >>
Да се
говори
за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно.
Често говоря за това, че „духът“ „произхожда“ от лоното на природата. Какво се има предвид тук под „дух“? Всичко, което създава „културата“ от човешките мисли, чувства и воля.
Да се говори за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно.
Защото ако кажех: това, което се проявява като дух в човека и лежи в основата на природата, не е нито дух, нито природа, а съвършеното единство на двете – никой нямаше да разбере какво имам предвид. Това единство: творящ дух, който в творческата си дейност дава на материята битие и с това същевременно е материя, която се представя изцяло като дух – се постига чрез идея, отстояща твърде далече от тогавашните мисловни навици. За такава идея можеше да се говори, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата. Но за външната природа следва да бъде казано, че първично духовно-материалното в нея се представя от абстрактните природни закони като нещо отмиращо.
към текста >>
За такава идея можеше да се
говори
, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата.
Какво се има предвид тук под „дух“? Всичко, което създава „културата“ от човешките мисли, чувства и воля. Да се говори за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно. Защото ако кажех: това, което се проявява като дух в човека и лежи в основата на природата, не е нито дух, нито природа, а съвършеното единство на двете – никой нямаше да разбере какво имам предвид. Това единство: творящ дух, който в творческата си дейност дава на материята битие и с това същевременно е материя, която се представя изцяло като дух – се постига чрез идея, отстояща твърде далече от тогавашните мисловни навици.
За такава идея можеше да се говори, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата.
Но за външната природа следва да бъде казано, че първично духовно-материалното в нея се представя от абстрактните природни закони като нещо отмиращо.
към текста >>
Само че за всичко това не можеше да се
говори
.
Само че за всичко това не можеше да се говори.
То можеше само да бъде свързано с естественонаучния опит, а не с естественонаучното мислене. В този опит се заключаваше нещо, което по отношение на истинното и изпълнено с дух мислене може да покаже ясно света и човека на собствената му душа. Нещо, от което да може да бъде отново намерен духът, изгубен в традиционно знание, прието от вярата. Този духовен възглед за природата желаех да изведа от опита, основаващ се на наблюдението на природата. Исках да говоря за това, което се намира „от тази страна“ като духовноприродно, като същностно-божествено.
към текста >>
229.
XXVI. Позиция по отношение на християнството; „Християнството като мистичен факт“
GA_28 Моят жизнен път
След като периодът на изпитания ме подложи на трудни душевни борби, трябваше сам да се потопя в християнството, в света, в който за него
говори
духовното.
На едно предишно място в тази автобиография (стр. 107) описах един разговор за Христос, който проведох с учения цистерцианец и професор в католическо-теологическия факултет във Виена. Тогава бях настроен скептично. Никъде във вероученията не откривах християнството, което търсех.
След като периодът на изпитания ме подложи на трудни душевни борби, трябваше сам да се потопя в християнството, в света, в който за него говори духовното.
към текста >>
230.
XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма
GA_28 Моят жизнен път
Той се беше занимал с главите от „Философия на свободата“, в които се
говори
за етичен индивидуализъм.
С изучаването на Щирнер по това време за мен е свързано едно приятелство, което оказа съществено влияние върху това изучаване. Това е приятелството с видния познавач и издател на Щирнер Дж. Х. Маккей. Още във Ваймар Габриеле Ройтер ме запозна с тази начаса предизвикала у мен симпатия личност.
Той се беше занимал с главите от „Философия на свободата“, в които се говори за етичен индивидуализъм.
Откриваше хармония между моето изложение и собствените си социални възгледи.
към текста >>
231.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
Показвах, че за периода до шестнадесети век е нелепо да се
говори
за някакво господство на икономическите сили, както прави това Маркс.
Поради това изхождах от една истина, която беше понятна и за моите слушатели.
Показвах, че за периода до шестнадесети век е нелепо да се говори за някакво господство на икономическите сили, както прави това Маркс.
Едва от шестнадесети век насетне икономиката встъпва в отношения, които могат да бъдат разбрани, изхождайки от марксизма. Връхната си точка този процес достига през деветнадесети век.
към текста >>
Един от тези „малки вождове“
говори
на едно събрание на моите ученици.
Намирах, че лекциите ми действат благотворно на душите. Хората възприемаха и това, което противоречеше на материалистическото и марксисткото разбиране на историята. Когато по-късно „вождовете“ узнаха за моята дейност, тя беше осъдена от тях.
Един от тези „малки вождове“ говори на едно събрание на моите ученици.
Той каза следното: „Ние не искаме свобода в пролетарското движение. Ние искаме разумна принуда.“ Оттам се стигна до желанието да ме изхвърлят от училището против волята на моите ученици. Постепенно работата ми беше затруднена толкова много, че скоро, с началото на антропософската ми дейност, я оставих.
към текста >>
232.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Тази светогледна книга е написана под влиянието на най-красив усет към природата и е пропита с убеждението, че от цялото материално битие
говори
духът.
По-малко тесни, но все пак за известно време значителни отношения се създадоха с последователите на Фридрих Хаген, Бруно Виле и Вилхелм Бьолше. Бруно Виле е автор на съчинението „Философия на освобождаването с помощта на чисти средства“. С „Философия на свободата“ има връзка единствено неговото заглавие. Съдържанието му се движи в съвсем различна област. Бруно Виле стана известен в много широки кръгове благодарение на своя значителен труд „Откровения на хвойновото дърво“.
Тази светогледна книга е написана под влиянието на най-красив усет към природата и е пропита с убеждението, че от цялото материално битие говори духът.
Вилхелм Бьолше е известен с многобройни научнопопулярни съчинения, които са изключително разпространени в най-широк читателски кръг.
към текста >>
233.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
Останах човек, който
говори
за това, което смята, че може да изрази с думи, изцяло съгласно изживяваното от самия него като духовен свят.
Когато после отидох в Лондон на един теософски конгрес, една от ръководните личности ми каза, че в книгата ми „Мистиката...“ се намира истинската теософия. Това ми донесе удовлетворение. Защото в нея бях изнесъл единствено резултатите от духовното си съзерцание и те бяха приети в Теософското общество. Сега вече за мен нямаше никакво основание да не излагам по своя начин това познание за духа пред теософската аудитория, която по това време беше единствената, посветила се напълно на духовното познание. Не се отдавах на никаква сектантска догматика.
Останах човек, който говори за това, което смята, че може да изрази с думи, изцяло съгласно изживяваното от самия него като духовен свят.
към текста >>
Не се запознах с мистър Ледбитър, когото само чух да
говори
от подиума.
Запознах се бегло и с Ани Безант, както и със Синет, автора на „Езотеричен будизъм“.
Не се запознах с мистър Ледбитър, когото само чух да говори от подиума.
Той не ми направи някакво особено впечатление.
към текста >>
234.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
Този атомизъм, както се дава в „естествознанието“, за мен беше съвършено неприемлив дори в самата тази област, а да искаш да го пренесеш в духовното, ми се струваше мисловно заблуждение, за което даже не може да се
говори
на сериозно.
Този атомизъм, както се дава в „естествознанието“, за мен беше съвършено неприемлив дори в самата тази област, а да искаш да го пренесеш в духовното, ми се струваше мисловно заблуждение, за което даже не може да се говори на сериозно.
към текста >>
И в това направление антропософията, когато
говори
за материализъм в науката, се борела срещу вятърни мелници.
В тази област винаги са съществували трудности за моя начин на обосноваване на антропософията. Отдавна от различни страни се дават уверения, че теоретичният материализъм е преодолян.
И в това направление антропософията, когато говори за материализъм в науката, се борела срещу вятърни мелници.
Затова пък винаги ми е било ясно, че видът преодоляване на материализма, за който става дума, е тъкмо начинът той да бъде несъзнателно запазен.
към текста >>
Мах
говори
за понятията само като за икономични обобщения на сетивните възприятия, а не като за нещо, живеещо в духовната реалност.
Но не се стига до атомистичен свят зад сетивния. Това, което може да има значимост в атомизма, принадлежи именно на сетивния свят. Антропософският начин на мислене не може да се съгласи, че относно това има напредък в разбирането за природата. Появилото се във виждания като тези на Мах или още по-наскоро представлява опит да бъдe изоставено атомистическото и молекулярното конструиране. Те обаче показват, че това конструиране се е врязало толкова дълбоко в начина на мислене, че при отказ от него се губи всякаква реалност.
Мах говори за понятията само като за икономични обобщения на сетивните възприятия, а не като за нещо, живеещо в духовната реалност.
А и при по-новите виждания не става дума за нещо по-различно.
към текста >>
Създадена е за малък вътрешен кръг на Обществото, в който тя да споделя неща, за които не иска да
говори
пред цялото Общество.
Тази „Езотерична школа“ е основана от Е. П. Блаватска.
Създадена е за малък вътрешен кръг на Обществото, в който тя да споделя неща, за които не иска да говори пред цялото Общество.
Както други познавачи на духовния свят, тя не смята за възможно някои по-дълбоки учения да бъдат съобщавани открито.
към текста >>
Виждах, че тя има определено право да
говори
за духовния свят от собствените си вътрешни преживявания.
Благодарение на някои свои качества за мен мисис Безант беше интересна личност.
Виждах, че тя има определено право да говори за духовния свят от собствените си вътрешни преживявания.
Тя имаше вътрешната способност да се приближава до духовния свят с душата си. Само дето по-късно тя угасна поради външните цели, които си беше поставила.
към текста >>
Човек, който
говори
за духа, изхождайки от духа, трябваше да представлява интерес за мен.
Човек, който говори за духа, изхождайки от духа, трябваше да представлява интерес за мен.
От друга страна, строго се придържах към мнението, че в наше време познанието за духовния свят трябва да живее вътре в съзнателната душа.
към текста >>
235.
XXXIII. Вътрешни аспекти на книгата „Теософия“
GA_28 Моят жизнен път
Ако човек иска да
говори
, изхождайки не само от духовното съдържание, той трябва да прибегне до идеи, които произлизат от финото наблюдение на сетивния свят, които обаче не могат да се възприемат от хората.
Тук се разкрива влиянието на етерното тяло. Има органи на усещането и възприятието, които посредством физическото им устройство указват за астралното тяло. Пред духовното ми виждане стояха духовно следните съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло, Аз и т.н. За да ги опиша, се опитах да ги свържа с данните от науката за сетивния свят. За този, който желае да се придържа към научните методи, е много трудно да даде представа за повтарящите се земни животи и за сътворяващата се от тях съдба.
Ако човек иска да говори, изхождайки не само от духовното съдържание, той трябва да прибегне до идеи, които произлизат от финото наблюдение на сетивния свят, които обаче не могат да се възприемат от хората.
За един такъв по-фин начин на наблюдение устройството и развитието на човека се представя по-различно от този при животното. И ако се наблюдава тази разлика, идеята за повтарящите се животи възниква от самия живот. Само дето това не се забелязва. Така че тази идея изглежда не като взета от живота, а като произволно измислена или просто заимствана от по-древни светогледи.
към текста >>
236.
XXXVI. Езотерични указания
GA_28 Моят жизнен път
Наред с преработката на идеите, в които беше облечено познанието за духа, те се стремяха и към нещо, което да
говори
непосредствено на съзерцанието, на душата.
Всичко, което се предлагаше като съдържание в „церемониите“, използвани в създадената от мен организация, не беше свързано с никаква историческа традиция. Формалната диплома не ми пречеше да работя единствено над това, което се явяваше като нагледно представяне на антропософското познание. Това се правеше, изхождайки от потребностите на членовете на Обществото.
Наред с преработката на идеите, в които беше облечено познанието за духа, те се стремяха и към нещо, което да говори непосредствено на съзерцанието, на душата.
Подобни потребности исках да удовлетворя. Ако не бе дошло предложението от страна на споменатото общество, аз щях да пристъпя към символико-култова дейност, без да я свързвам с историческото развитие.
към текста >>
237.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още
говори
един съвсем различен душевен строй.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй.
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе. Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
към текста >>
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още
говори
от Чимабуе.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй.
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе.
Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
към текста >>
238.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_28 Моят жизнен път
Въпреки че рядко
говори
по въпроси от личен характер, тук ни се предлага рядката възможност да погледнем по-отблизо в неговия вътрешен мир, във взаимоотношенията му с другите и в събитията, които го формират като личност.
В тази автобиографична книга Щайнер си спомня първите тридесет и пет години от своя живот.
Въпреки че рядко говори по въпроси от личен характер, тук ни се предлага рядката възможност да погледнем по-отблизо в неговия вътрешен мир, във взаимоотношенията му с другите и в събитията, които го формират като личност.
Това не е обикновен разказ за успехите и провалите в живота, а пътят на една душа, така че ставаме свидетели на развитието на съзнанието на един съвременен духовен учител.
към текста >>
239.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Обикновено обаче, когато се
говори
за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа. Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност!
към текста >>
Тук виждаме, как големия познавач на човека, Гьоте, се вижда принуден да се позове на моралните качества, когато
говори
за унаследените качества.
Тук виждаме, как големия познавач на човека, Гьоте, се вижда принуден да се позове на моралните качества, когато говори за унаследените качества.
Всичко това, което смятаме за низхождащо от прадедите към потомците, ни обяснява до известна степен отделния човек, но тъкмо само до известна степен. Онова, което човек е наследил от дедите си, разкрива само една страна от неговата същност. Разбира се, съвременният материализъм търси всичко възможно у човека в наследствената му линия, иска да изведе дори духовната същност на човека, духовните му качества от наследствеността и не се уморява да обяснява, че дори гениалните качества на една личност стават обясними, когато открием следите, признаците на тези качества у този или онзи прародител. Той иска да представи човешката личност като сбор от това, което се намира в разпилян вид у отделните прадеди. На всеки обаче, който проникне по-надълбоко в човешката природа, несъмнено ще му направи впечатление, че заедно с тези унаследени белези, у всеки човек изпъква нещо, което не можем да окачествим другояче освен като кажем: Това е изконно най-същностното, за което не можем да кажем, че произлиза от този или онзи прародител.
към текста >>
Чрез тези неща човек трябва да остави да
говори
сангвинизма, трябва ги да остави да въздействат върху детето, след което да му ги отнеме, за да ги пожелае то отново и да ги получи наново.
И по-нататък човек може да гради възпитанието върху самата природата на сангвиничното дете. Нали сангвиничната природа се изразява в това, че не може да открие интерес, който да стане траен. Трябва да разберем какво означава това. Трябва да се погрижим в обкръжението на детето да има всякакви неща, за които сме забелязали, че то все пак проявява по-задълбочен интерес към тях. Добре е човек да занимава сангвиничното дете през точно определени интервали от време с такива предмети, временният интерес към които е оправдан, спрямо които, така да се каже, му е позволено да бъде сангвинично, които не са достойни да задържат интереса му.
Чрез тези неща човек трябва да остави да говори сангвинизма, трябва ги да остави да въздействат върху детето, след което да му ги отнеме, за да ги пожелае то отново и да ги получи наново.
Човек трябва да ги остави да въздействат по този начин върху детето, както обектите от обикновения свят действат върху темперамента. Следователно, важно е да се намерят за едно сангвинично дете такива предмети, спрямо които му е позволено да бъде сангвинично.
към текста >>
Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да
говори
напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка.
Но тук отново има едно магическо средство. Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот. Детето трябва да усеща, че възпитателят наистина е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота личните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне близо до човек, който е излязъл мъдър от тежките преживявания; тогава една душа въздейства на друга по най-успешен начин.
Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка.
Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в разказа му, че е бил подложен на изпитания от съдбата, такъв човек е благодат за меланхоличното дете.
към текста >>
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да
говори
с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
Ние ще се научим да познаваме отделния човек във всяко отношение, ако го опознаем от духовнонаучно гледище. Ще се научим да го познаваме, когато още е дете; ще се научим постепенно да уважаваме и ценим своеобразното, загадъчното в индивидуалността на детето и как да се отнасяме към тази индивидуалност в живота, защото Духовната Наука не ни дава просто общи мисловни указания, така да се каже, а ни показва как в нашето поведение към човека да решим загадките, които стоят за решаване: Да обичаме човека така, както бихме го обичали, ако не просто го опознаем с разума си, а му позволим напълно да ни въздейства, ако позволим нашите духовнонаучни познания да окрилят нашите чувства, нашата любов. Ето тази е първопричината, която може да създаде истинската, плодотворна, неподправена човешка любов. Тази е основата, която ни помага да съзрем, къде трябва да търсим най-дълбоката същностна сърцевина на всеки отделен човек. И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към загадката човек.
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
към текста >>
240.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Преди известно време беше смятано за едно във висша степен ненаучно начинание да се
говори
за подобно „етерно тяло".
Преди известно време беше смятано за едно във висша степен ненаучно начинание да се говори за подобно „етерно тяло".
Но в края на 18. и първата половина на 19. век това вече не беше „ненаучно". Установено бе, че веществата и силите, действуващи в един минерал, не могат от само себе си да метаморфозират в един жив организъм. Последният трябва да притежава особена „сила", която бе означена като „жизнена сила".
към текста >>
С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да
говори
в душата.
Всеки може да назове само себе си „Аз". Никога „Аз" не може да звучи в ухото ми за означение на мен. Наричайки себе си Аз, човек се самоназовава. Същество, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос. Онези религии, които се опират на Духовната Наука, винаги са признавали това.
С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата.
Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото същество.
към текста >>
Така човек се учи в живота; и когато се обърне от позициите на перспективата назад, може да установи, че е научил много, но не може да
говори
за една значителна промяна на темперамента и характера, за подобряване или влошаване на паметта.
Може да се достигне обаче и до едно по-висше и по-съкровено въздействие върху собствената същност. Това се случва, когато не само астралното тяло бъде обогатено, но и етерното бъде преструктурирано.
Така човек се учи в живота; и когато се обърне от позициите на перспективата назад, може да установи, че е научил много, но не може да говори за една значителна промяна на темперамента и характера, за подобряване или влошаване на паметта.
Ученето засяга астралното тяло; последните промени пък се отнасят до етерното или жизнено тяло. Така че не е неточно, ако промените в астралното тяло се сравнят с хода на минутната стрелка, а промените на етерното тяло - със стрелката показваща часовете.
към текста >>
И като се
говори
за носителите на човешките качества, то тогава става дума именно за тези четири тела.
От казаното става ясно, че при човек може да говорим за четири звена на неговата същност: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Азово тяло. На едно по-високо равнище имаме Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа, а на едно още по-високо равнище - Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух.
И като се говори за носителите на човешките качества, то тогава става дума именно за тези четири тела.
към текста >>
Така че Духовната Наука
говори
за три раждания на човека.
Така че Духовната Наука говори за три раждания на човека.
До смяната на зъбите, впечатления, които искат да проникнат до етерното тяло, не могат да го достигнат, така както светлината и въздухът на физическия свят не могат да достигнат физическото тяло, намиращо се в майчината утроба.
към текста >>
Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се
говори
, може да си пробие път само бавно и постепенно.
Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество. Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й. Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува. Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие. Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача.
Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно.
Това се дължи на днешното светоусещане, което още дълго ще възприема фактите на духовния свят като резултат от абнормна фантастика, докато съвсем общи, напълно недействителни фрази ще се възприемат като следствие на реалистично мислене. Затова тук открито трябва да се очертаят насоките на това, което днес се възприема като фантастично от мнозина, и което един ден ще се счита за нещо самопонятно.
към текста >>
Духовната Наука може да посочи поединично всички хранителни вещества и вкусови средства, за които тук се
говори
, ако бъде призована към изграждане на едно възпитателно изкуство.
И доколкото става дума за физическо тяло при подрастващия човек, трябва внимателно да се погледне на това, което здравите копнежи, желания и радости изискват. Радостта и желанието са силите, които тласкат физическите форми на органите към правилно развитие. По този път човек тежко може да прегреши като постави детето в неподходящи физически отношения към околната среда. Това може да се случи особено по отношение към хранителните инстинкти. Детето може да бъде прехранено с такива неща, че да загуби здравите си хранителни инстинкти, докато чрез правилно хранене може да ги развие така, че само да си изисква всичко до чашата вода и да отхвърля всичко, което може да му навреди.
Духовната Наука може да посочи поединично всички хранителни вещества и вкусови средства, за които тук се говори, ако бъде призована към изграждане на едно възпитателно изкуство.
Тъй като тя е нещо реално в живота, а не само сива теория, каквато може би все още изглежда днес в очите на някои теософи. Към силите, които влияят градивно върху физическите органи, се числят и радостта от обкръжението, ведрият лик на преподавателя и преди всичко искрената, непринудена любов. В такава любов, която обгръща с равномерна топлота, в истинския смисъл на думата покълват формите на физическите органи.
към текста >>
Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът
говори
на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Ако подражанието на такива образци е възможно в атмосфера на обич, тогава детето плува в свои води. Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира.
Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период. Слушайки, детето се учи да говори най-добре. Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Особено
говорът
, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Ако подражанието на такива образци е възможно в атмосфера на обич, тогава детето плува в свои води. Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира. Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Слушайки, детето се учи да говори най-добре. Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Слушайки, детето се учи да
говори
най-добре.
Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира. Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне. Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Слушайки, детето се учи да говори най-добре.
Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Чрез едно такова сравнение се
говори
не само на разума, но и на чувството, на възприятието, на цялата душа.
Нека приемем, че трябва да обясним на един млад човек безсмъртието на душата и излизането й от тялото. Трябва да го направим така, че да го сравним напр. с излитането на пеперудата от какавидата. Както пеперудата се издига над какавидата, така и душата прави това след смъртта на тялото. Нито един човек не ще проумее правилно този факт в строги понятия, преди да го е възприел в такава форма.
Чрез едно такова сравнение се говори не само на разума, но и на чувството, на възприятието, на цялата душа.
Един млад човек минал през тези опитности, се обръща към душата със съвсем други чувства, когато по-късно срещне малко или много абстрактни понятия за нея. Дори е лошо за човека, ако не подходи към загадките на битието с образи и чувства. Ето защо е наложително, възпитателят да разполага с образи и сравнения за всички природни закони и мирови тайни.
към текста >>
Ако на някого се
говори
образно, влияние оказват не само думите и жестовете; от разказвача към слушателя тръгва един фин духовен поток.
Тук изключително добре може да се види, колко плодотворно влияе Антропософията върху практическия живот. Ако някой, който прави тези сравнения по материалистически начин, пристъпи към млади хора, по правило не може да им направи особено впечатление. Обикновено такъв човек си измисля сравненията по умствен път. Такива сравнения, с които самият този човек не е свързан, не влияят убедително върху този, за когото са предназначени.
Ако на някого се говори образно, влияние оказват не само думите и жестовете; от разказвача към слушателя тръгва един фин духовен поток.
Ако споделящият сам нямо топлото вярващо чувство към своето сравнение, то няма да окаже влияние и върху този, към когото е насочено. За да въздействува, човек сам трябва да вярва на сравненията си като на нещо реално. Това е възможно, само ако човек носи убежденията на Духовната Наука и сравненията произтичат от нея. Истинският антропософ прибягва до горното сравнение с излитането на душата от тялото, по най-естествен начин, защото за него то е истина. За него излизането на пеперудата от какавидата наистина е най-ниската степен на този процес, който на по-високо стъпало се повтаря по-усъвършенствувано чрез излизането на душата от тялото.
към текста >>
Говорете
с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
Имайте предвид, че те по-рано се научават да разбират езика, отколкото да го говорят, така, както е било по-рано за нас с гръцкия или някой друг чужд език. Разчитайте на това, че времето ще допринесе за разгадаването на смисъла и създаването на логически връзки. Дете на пет години разбира думи като „напротив", „всъщност", „естествено"; опитайте се обаче да обясните, какво означават тези думи не на детето, а на баща му! Краткият израз „в действителност" крие в себе си един малък философ. След като осемгодишното дете бива разбрано с езика си от тригодишното, защо искате да приравнявате езика си с неговото бръщолевене.
Говорете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
Нима и гениите не ни говорят столетия напред в своите книги? Нека възпитателят да се замисли, ако изобщо приема, че учителят също трябва да учи, над следното: детето вече носи в себе си половината свят, а именно духовния свят (напр. нравствените и метафизични възгледи), и този свят е вече изучен, и точно поради тази причина механичното овладяване на езика съвсем не ни позволява да се приближим към духовния свят... Радостта и увереността на децата при разговор би трябвало и нас да прави радостни и уверени. Човек може както да ги учи на езика, така и да се учи на език от тях. Смели и при това верни словообразувания съм чувал от три-четиригодишни деца, като напр.: „бураджия", „бутилкаджия" /за майсторите, които изработват бурета и шишета/, искам да ме назначат за „ядач на сладкиши", „смехопаднах си" и много други.
към текста >>
241.
Лекция върху педагогиката по време на 'Френския курс' в Гьотеанума, 16. 09. 1922
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Не без основание се
говори
за студен интелектуализъм.
Днешната епоха е време на интелектуализма. Интелектът е онази душевна сила, при чието проявление човек ангажира своята дълбока същност в най-слаба степен.
Не без основание се говори за студен интелектуализъм.
Нужно е само да се замислим какво влияние оказва интелектуализма върху художественото възприятие и върху самото изкуство. Той ги прогонва и умъртвява. Хората на изкуството винаги са се страхували, че техните произведения могат да бъдат обяснени от интелекта, с помощта на понятия или символи. В тази яснота, душевната топлина, създала живот в процеса на творчеството, изчезва напълно. Художникът би искал творбата му да бъде разбрана от чувствата, а не от разума.
към текста >>
Отдавна се
говори
, че интелектуализмът действува осакатяващо върху преподаването и възпитанието.
Отдавна се говори, че интелектуализмът действува осакатяващо върху преподаването и възпитанието.
Но в случая се има предвид само интелигентността на детето, а не тази на възпитателя. Преподавателските и възпитателни методи трябва да се формират по такъв начин, че у детето да се развие не само студения разум, но и топлината на сърцето.
към текста >>
242.
Педагогика и изкуство
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Относно познанието за човека, е безсмислено да се
говори
за разлика между „теория" и „практика", тъй като познание, което не може да се влее в ежедневната практика, е само механичен сбор от представи, които витаят в мрака и нямат нищо общо с човека.
Естествознанието може да остане чиста теория; а чисто теоретичната представа за човека е нещо, което кара всеки от нас да изживява себе си като скелет.
Относно познанието за човека, е безсмислено да се говори за разлика между „теория" и „практика", тъй като познание, което не може да се влее в ежедневната практика, е само механичен сбор от представи, които витаят в мрака и нямат нищо общо с човека.
към текста >>
243.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Алберт Щефен
говори
със своята чудесна изразителна, пластична, образна поезия на езика.
Това бе дълбоко затрогващо обръщение.
Алберт Щефен говори със своята чудесна изразителна, пластична, образна поезия на езика.
Красноречиви и могъщи видения възникваха пред всеки, който го слушаше.
към текста >>
То
говори
:
То говори:
към текста >>
То
говори
:
То говори:
към текста >>
То
говори
:
То говори:
към текста >>
244.
2. До всички членове * I Писмо 20 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Ако оставят собственият си опит да
говори
, личностите, които са работили съвместно в досегашните форми на този живот, ще разберат защо от Гьотеанума бе направен опит да се даде нов импулс.
Антропософският живот се развива повече от двадесет години.
Ако оставят собственият си опит да говори, личностите, които са работили съвместно в досегашните форми на този живот, ще разберат защо от Гьотеанума бе направен опит да се даде нов импулс.
към текста >>
245.
3. До всички членове * II 27 Януари 1924 Относно правилното отношение на Обществото към антропософията
GA_39 Писма до членовете
Но истинският дух не "изпада в екстаз"; той
говори
на един ясен, изпълнен със съдържание език.
Първоначалната форма, в която антропософията може да се появи сред хората, е представата;първата врата, на която тя тропа, е тази на проникновението. Ако това не е така, тя би била без съдържание. Би била просто чувство на екстаз.
Но истинският дух не "изпада в екстаз"; той говори на един ясен, изпълнен със съдържание език.
към текста >>
Но този език
говори
на цялото човешко същество, а не само на интелекта.
Но този език говори на цялото човешко същество, а не само на интелекта.
Човек, който би приемал Антропософията с интелекта си, я убива със самото и приемане. Възможно е тогава да открие, че тя е една "студена наука". Той не забелязва, че тя е загубила своя топъл живот от приема, който е подготвил в душата си.
към текста >>
Този, който слуша да се
говори
за Антропософия от даден човек иска да има пред себе си човека в цялата негова първична същност, а не един изговорен текст.
Подобно представяне е несъвместимо с антропософията.
Този, който слуша да се говори за Антропософия от даден човек иска да има пред себе си човека в цялата негова първична същност, а не един изговорен текст.
към текста >>
Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което
говори
на другия човек.
Затова макар и да е необходимо да живее и като литература, антропософията може всеки път да бъде ново родена, когато в една група от хора тя в думи търси пътя към душите.
Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което говори на другия човек.
към текста >>
246.
5. До всички членове * IV 10 Февруари 1924 Относно позицията на членовете към Обществото
GA_39 Писма до членовете
Ако се
говори
за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него.
Ако се говори за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него.
Това разбира се не бива да се смесва със задълженията на хората, които са резултат от Антропософията. Те винаги ще носят напълно общочовешки характер и само ще разширяват кръга от възприятия по начин, който е резултат от вглеждането в духовния свят. Когато Антропософията говори за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
към текста >>
Когато Антропософията
говори
за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
Ако се говори за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него. Това разбира се не бива да се смесва със задълженията на хората, които са резултат от Антропософията. Те винаги ще носят напълно общочовешки характер и само ще разширяват кръга от възприятия по начин, който е резултат от вглеждането в духовния свят.
Когато Антропософията говори за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
към текста >>
247.
8. До всички членове * VII 2 март 1924 Относно работата в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Слушателят трябва да почувства, че антропософията
говори
за това,което той раз бира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си.
В лекциите, които сега изнасям пред Обществото в Гьотеанума се стремя да дам израз на фундаменталните въпроси за вътрешният живот на човека. Гледната точка, която е залегнала в това е показана в първите пет "Ръководни мисли", публикувани в Новини. Целта ми е да отговоря на основните нужди от една антропософска лекция.
Слушателят трябва да почувства, че антропософията говори за това,което той раз бира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си.
Ако така можем да намерим правилният начин за представяне на Антропософията, сред членовете ще възникне съзнанието, че в Антропософското общество човешкото същество е действително разбрано.
към текста >>
248.
18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата
GA_39 Писма до членовете
С такова разбиране, човек, докоснат от световните и човешки загадки, може да срещне Посветения, който според своето проникновение, е длъжен да
говори
за външния свят на сетивата, разкриващ не само сетивни възприятия, но също и за впечатленията от извършеното от човешките души в живота преди раждането и в предишни земни животи.
С такова разбиране, човек, докоснат от световните и човешки загадки, може да срещне Посветения, който според своето проникновение, е длъжен да говори за външния свят на сетивата, разкриващ не само сетивни възприятия, но също и за впечатленията от извършеното от човешките души в живота преди раждането и в предишни земни животи.
Той трябва да разкаже за света на вътрешното себе, разкриващ духовни събития, които произвеждат толкова въздействащи впечатления, колкото и възприятията на сетивния свят.
към текста >>
249.
Коледа
GA_40 Стихове и медитации
в човешкото сърце
говори
:
в човешкото сърце говори:
към текста >>
250.
Антропософски календар на душата
GA_40 Стихове и медитации
говори
Слънцето на чувствата човешки
говори Слънцето на чувствата човешки
към текста >>
Говори
на Всемира,
Говори на Всемира,
към текста >>
говори
тъй усещане, което
говори тъй усещане, което
към текста >>
Говори
мировото слово,
Говори мировото слово,
към текста >>
напиращо към откровение,
говори
напиращо към откровение, говори
към текста >>
така мисловна яснота
говори
,
така мисловна яснота говори,
към текста >>
в могъщо откровение
говори
в могъщо откровение говори
към текста >>
251.
Молитви и медитации за мъртвите
GA_40 Стихове и медитации
Говори
мъртвият:
Говори мъртвият:
към текста >>
252.
1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
В смисъла, в който тук се
говори
за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов.
В смисъла, в който тук се говори за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов.
Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим. Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
към текста >>
Вярно е, че днес също се
говори
за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим.
В смисъла, в който тук се говори за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов.
Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим.
Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави. Говори се за общи идеи в историята и в живота.
към текста >>
Така се
говори
и за много други области на знанието в нашето съвремие.
В смисъла, в който тук се говори за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов. Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим. Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука.
Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие.
Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави. Говори се за общи идеи в историята и в живота. Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството. В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение.
към текста >>
Когато днес се
говори
за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
В смисъла, в който тук се говори за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов. Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим. Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено.
Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
Говори се за общи идеи в историята и в живота. Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството. В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение. В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване. Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека.
към текста >>
Говори
се за общи идеи в историята и в живота.
Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим. Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
Говори се за общи идеи в историята и в живота.
Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството. В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение. В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване. Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека. Следователно тук ние говорим за един духовен свят, който действително съществува.
към текста >>
Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се
говори
за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството.
Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави. Говори се за общи идеи в историята и в живота.
Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството.
В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение. В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване. Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека. Следователно тук ние говорим за един духовен свят, който действително съществува. Тази е именно причината, поради която Духовната наука е нещо необичано за гледищата на най-широки кръгове на нашия съвременен духовен стремеж.
към текста >>
И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да
говори
за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена като неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука.
И до наши дни този напредък от последните столетия се намира в областта, която израства от естествените науки. Когато помислим, колко мощно е всичко, което днес е добито не само теоретически в областта на естествените науки за човешкото познание и което обещава още да бъде получено на почвата на естествените науки, когато освен това се постави на везните, какво голямо значение имат за външния живот тези придобивки на естествените науки, тогава трябва да кажем: благодатта, пълното значение на този напредък на естествените науки можа и трябваше да упражни една внушителна сила върху човешката душа в нашето време. И така стана, че това внушително въздействие се прояви и на една друга страна. Ако то беше се упражнило само в едно такова направление, че човешката душа да изпитва преди всичко нещо като един миров култ по отношение на мощния напредък, кой би могъл да каже и най-малкото нещо против това? Но тази внушителна сила се прояви и в другата посока, именно, не само се признава това, което прогресът на естествените науки и породеният от това прогрес означават за нашето време, а в широки кръгове се роди вярата, че всяко познание, всяко знание на човечеството може да се добие само на онази почва, която днес е призната именно като почва на естествените науки.
И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да говори за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена като неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука.
При това отхвърляне може да бъде преди всичко очебийно, че с него на везните се хвърля нещо, което има извънредно голяма тежест.
към текста >>
Че не трябва да се примесва нищо от предположението: бихме искали да получим този резултат така или така; че от изследването трябва да се изключи човешкият елемент и да се остави да
говори
чистата обективност на нещата, когато се касае за резултати на естествено-научното изследване.
Казва се, че методът на естествената наука е такъв, щото резултатите от неговите изследвания, познанията, които той доставя, могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време. По-нататък се казва, че при добиването на тези познания, на тези резултати на изследването не трябва да се примесва нищо от това, което царува в субективния човек като чувство, симпатия или антипатия, копнеж или желание.
Че не трябва да се примесва нищо от предположението: бихме искали да получим този резултат така или така; че от изследването трябва да се изключи човешкият елемент и да се остави да говори чистата обективност на нещата, когато се касае за резултати на естествено-научното изследване.
към текста >>
Естествената наука има предметите на своето изследване, за които
говори
, около човека.
Духовната наука не може да постави направо тези изисквания. За онзи, който бързо си съставя едно съждение за общовалидността на това изискване, ще има достатъчно основание да отхвърли просто Духовната наука, тъй като не можела да задоволи това изискване. Защо това е така?
Естествената наука има предметите на своето изследване, за които говори, около човека.
Тя изхожда от това, което може да бъде поставено пред всеки човек, върху което всеки човек може да размишлява с методите но естествената наука, когато е поставен пред нещата. И привидно съвършено безразличното какви предпоставки пристъпва човек към това, което се предлага на полето на неговия поглед в окръжаващия го свят. Това е именно, което се изказва във всеобщото изискване на естествено-научното познание: естествено-научното познание трябва да може да бъде проверено от всеки човек и във всяко време.
към текста >>
Следователно, когато от науката се изисква, щото човек да не прибавя нищо към резултатите, които му се представят външно, в такъв случай никак не може да се
говори
за Духовна наука.
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине като подготовка за своите проучвания, е една вътрешна борба на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си.
Следователно, когато от науката се изисква, щото човек да не прибавя нищо към резултатите, които му се представят външно, в такъв случай никак не може да се говори за Духовна наука.
Но който размисли малко и се запита: Коя е най-важната част от изискванията, които важат за Духовната наука, той може да си каже: нейните резултати са валидни за всеки човек, те не са подчинени на личния произвол на тази или онази човешка индивидуалност и нямат значение само за вътрешния живот на този или онзи човек, а имат значение за всички хора.
към текста >>
Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин като развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се
говори
действително за Духовна наука.
Това е именно важното при всеки научен въпрос, че то е валидно не само за този, пред очите на когото застават предметите на науката, но когато предметите са изследвани, това може да доведе до познания, които могат да бъдат валидни за всички хора.
Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин като развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се говори действително за Духовна наука.
Но през тази зима ние ще видим, че този вътрешен живот на човека, борбата на душата основана на сили, които отначало дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, да се разгърнат и развият и тогава да водят човека от едно изживяване към друго, ще видим, че този душевен живот може да се издигне още до една степен, при която душевните изживявания имат една съвсем определена особеност.
към текста >>
Така и вътрешно човек стига до една определена сфера, до определена област, където ясно осъзнава, че не
говори
вече неговата лична субективност, а сега говорят не сетивно видими, а свръхсетивни същества и сили.
Когато разглеждаме човешкия живот такъв, какъвто той се разиграва във вътрешността на човешката душа, ние имаме първо нещо изцяло лично, което за един протича така, за друг, по друг начин. Който здраво размишлява над себе си, ще може да си изясни при едно или друго нещо ,което възниква в неговата душа като симпатия или антипатия, което има само един личен характер, че това е така и ще разбере както става. Обаче вътрешното изживяване води до определена точка, където именно едно методически провеждано себепознание, едно чисто, неповлияно от личния характер себепознание трябва да си каже: тук личното е отстранено, то образува една особена област, но след това стигаме до определена точка, където за вътрешното изживяване, за свръхсетивното изживяване произволът престава да съществува също така, както той престава да съществува, когато заставаме пред това или онова сетивно явление, и където човек не може да мисли както иска, а трябва да мисли съобразно с предмета.
Така и вътрешно човек стига до една определена сфера, до определена област, където ясно осъзнава, че не говори вече неговата лична субективност, а сега говорят не сетивно видими, а свръхсетивни същества и сили.
За тези същества и сили неговата индивидуалност има също така малко значение, както тя няма значение и за това, което външните сетивни предмети казват. Без съмнение това познание трябва да се добие, ако искаме да говорим за правото, че това, което се казва върху духовния свят, носи въобще името наука. И през настоящата зима тези сказки ще бъдат едно доказателство за това, че съзерцанията върху изследването на духовния свят могат да бъдат наречени една наука.
към текста >>
Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни
говори
обективно.
Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение.
Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно.
Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие. Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере. Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност. И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини. Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава.
към текста >>
И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което
говори
на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини.
Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение. Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно. Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие. Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере. Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност.
И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини.
Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава. Ако и несъмнено трябва да се приеме, че в широката област, в която днес Духовната наука работи, не навсякъде при приемането на съобщенията на духовното изследване се проявява това чувство за истината или тази здрава логика, все пак трябва да кажем, че това е един недостатък на всяко духовно движение. По принцип обаче казаното е съвсем вярно. Да, по принцип даже трябва да се има предвид, че би се стигнало до все по-големи и по-големи грешки, ако това, което днес се предлага на човечеството като Духовна наука, би се приело без много да се мисли и на сляпа вяра. Който действително стои на почвата на Духовната наука, се чувствува строго задължен да предаде логично и съобразно с разума това, което има да каже, така щото то действително да може да бъде проверено от едно здраво чувство за истината и от всяка логика.
към текста >>
Бих искал даже да кажа, че случаят е такъв, щото днес съвсем не е особено трудно да се
говори
за опровержения на Духовната наука така, както те обикновено се правят.
Това е напълно самопонятно и не само самопонятно поради причината, че онова, което в известно отношение се внедрява като нещо ново в културния живот на човечеството, какъвто е случаят с Духовната наука, винаги е било третирано с известно отблъскване, както всички малки и големи постижения на човечеството, а защото фактически в обсега на представите, които човек добива днес например от естественонаучното наблюдение има много неща, които предизвикват необходимостта от подобно отношение: този, който вярва, че стои изцяло на почвата на естествената наука, се вижда забъркан в истински противоречия, когато слуша това, което Духовното наука казва. Който сам стои на почвата на Духовната наука, никак не се съмнява, че с известно право против тази Духовна наука могат да се изнесат стотици и стотици от така наречените опровержения. Бих искал само да вмъкна като в скоби, че за да се внесе веднъж яснота в повдигнатия въпрос, аз ще държа в близко време две сказки на различни места, от които едната под заглавието: "Как се опровергава Теософията? ", а другата: "Как се основава Теософията? ". Това ще направим само като опит, за да бъде показано веднъж, как този, който стои на почвата на Духовната наука, действително може до изнесе всичко, което се повдига като опровержения срещу Духовната наука.
Бих искал даже да кажа, че случаят е такъв, щото днес съвсем не е особено трудно да се говори за опровержения на Духовната наука така, както те обикновено се правят.
Лесно е да се опровергаят изследванията на Духовната наука.
към текста >>
Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука
говори
.
Действително извънредно лесно е да се направи това възражение. Но че то не се прави изхождайки от резултатите на естествената наука, а по внушение, което се създава у мнозина от определени теории на естествената наука, това трябва да считаме днес като нещо от само себе си разбиращо се. Всичко това е свързано с обстоятелството, че нашата епоха стои под властта на внушителната сила на убеждението, че истината, познанието може да се добие само тогава, когато насочим нашите сетива навън и запалим нашия ум от това, което сетивата възприемат.
Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука говори.
Същевременно се е родил един дълбок копнеж и той съществува по един съзнателен начин в една група от хора, копнеж за духовните истини. У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече. Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука. Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука.
към текста >>
Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се
говори
за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки.
У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече. Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука. Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие.
Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки.
И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности. Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука. Там където ставаше дума да говори върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука. Гьоте също се е изказал, че всъщност на тази почва съобщаването на общо валидни резултати едва ли би могло да бъде много плодотворно, ако то би било направено от един човек към друг. В течение на едно столетие по отношение на общото развитие на човечеството ние сме напреднали не само така, че Гьоте е живял в една епоха, когато не е имало никакъв телеграф, никакъв телефон, железопътни линии и никакви такива изгледи, каквито се предлагат на пътуването със самолет; и по отношение на духовното развитие ние се намираме пред резултати, които са различни от тези, които са съществували по времето на Гьоте.
към текста >>
Там където ставаше дума да
говори
върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука.
Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки. И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности. Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука.
Там където ставаше дума да говори върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука.
Гьоте също се е изказал, че всъщност на тази почва съобщаването на общо валидни резултати едва ли би могло да бъде много плодотворно, ако то би било направено от един човек към друг. В течение на едно столетие по отношение на общото развитие на човечеството ние сме напреднали не само така, че Гьоте е живял в една епоха, когато не е имало никакъв телеграф, никакъв телефон, железопътни линии и никакви такива изгледи, каквито се предлагат на пътуването със самолет; и по отношение на духовното развитие ние се намираме пред резултати, които са различни от тези, които са съществували по времето на Гьоте. Това можете да видите при един конкретен случай. Съществува един красив разговор, който Гьоте е водил с някой си Фалк по случай смъртта на Виланд. Тогава той се изказал върху областите, от които може да се почерпи определено познание върху онова от човека, което надживява раждането и смъртта, което не загива заедно със сетивната обвивка, което е безсмъртно в сравнение със смъртната част на човека.
към текста >>
Следователно в онова време Гьоте
говори
в известен смисъл за това, за което тук често ще говорим в тези сказки: върху превъплъщението на човешката душа.
Следователно в онова време Гьоте говори в известен смисъл за това, за което тук често ще говорим в тези сказки: върху превъплъщението на човешката душа.
И той отбелязва, че според всичко, което си е съставил сам като възглед върху човешкия свят, животинския свят и т.н., такъв един възглед не противоречи на това, което си е изградил като наука.
към текста >>
Достатъчно е само да вземете рекламния екземпляр, да прегледайте заключението и след това да се запитате: Какво становище заемат към Кант онези, които стоят на почвата само на Хекелизма, когато той
говори
за безсмъртието на човешката душа, където
говори
върху великите тайни на човешката душа, върху изгледа за обитаемостта на други планети и за по-нататъшния живот на човешката душа на други планети?
Даже той изпревари така много своето време, че дарвинисти, които искаха да изтълкуват Гьоте в смисъла на Дарвин, днес могат да твърдят: Гьоте е един предтеча на Дарвин. Въпреки че Гьоте застава по този начин в научния свят на своето време и го надвишава, той все пак може да каже, че възгледът, който си е съставил върху безсмъртната част на човека и който загатва за прераждането, може напълно да се съедини с неговите научни представи. И това, което Гьоте можа да каже на своето време, би могъл да си го каже всъщност всеки човек. И други изследователи, които се стремяха да осъществят по научен начин познавателни нужди за живота, се намираха в същото положение. Характерно е, че на Хекелова почва хората се позовават на едно велико дело на КАНТ, а именно на основаването на механистичния светоглед на Кант, и на написаното в 1775 година съчинение: "Обща история на природата и теория на небето или опит върху устройството и механичния произход на мировата сграда".
Достатъчно е само да вземете рекламния екземпляр, да прегледайте заключението и след това да се запитате: Какво становище заемат към Кант онези, които стоят на почвата само на Хекелизма, когато той говори за безсмъртието на човешката душа, където говори върху великите тайни на човешката душа, върху изгледа за обитаемостта на други планети и за по-нататъшния живот на човешката душа на други планети?
Какво становище заемат такива последователи на Хекел по отношение на възможността за едно прераждане на човека, както това изниква в посоченото съчинение на Кант от 1775 година? Днес хората се позовават на неща така, че трябва да се учудят, ако онези, които се позовават на Кант действително са прочели тези неща! Днес нещата стоят вече различно от това, което са били преди едно или едно и половина столетия по-рано. Беше една нужда на епохата, да се говори върху нещата на духовния живот по определен начин, който не искаше да има нищо общо с науката, защото хората чувствуваха, че се говори за нещо, което не се намира в никакво противоречие с това, което може да се твърди от науката. Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да говори така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага като наука.
към текста >>
Беше една нужда на епохата, да се
говори
върху нещата на духовния живот по определен начин, който не искаше да има нищо общо с науката, защото хората чувствуваха, че се
говори
за нещо, което не се намира в никакво противоречие с това, което може да се твърди от науката.
Характерно е, че на Хекелова почва хората се позовават на едно велико дело на КАНТ, а именно на основаването на механистичния светоглед на Кант, и на написаното в 1775 година съчинение: "Обща история на природата и теория на небето или опит върху устройството и механичния произход на мировата сграда". Достатъчно е само да вземете рекламния екземпляр, да прегледайте заключението и след това да се запитате: Какво становище заемат към Кант онези, които стоят на почвата само на Хекелизма, когато той говори за безсмъртието на човешката душа, където говори върху великите тайни на човешката душа, върху изгледа за обитаемостта на други планети и за по-нататъшния живот на човешката душа на други планети? Какво становище заемат такива последователи на Хекел по отношение на възможността за едно прераждане на човека, както това изниква в посоченото съчинение на Кант от 1775 година? Днес хората се позовават на неща така, че трябва да се учудят, ако онези, които се позовават на Кант действително са прочели тези неща! Днес нещата стоят вече различно от това, което са били преди едно или едно и половина столетия по-рано.
Беше една нужда на епохата, да се говори върху нещата на духовния живот по определен начин, който не искаше да има нищо общо с науката, защото хората чувствуваха, че се говори за нещо, което не се намира в никакво противоречие с това, което може да се твърди от науката.
Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да говори така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага като наука.
към текста >>
Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да
говори
така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага като наука.
Достатъчно е само да вземете рекламния екземпляр, да прегледайте заключението и след това да се запитате: Какво становище заемат към Кант онези, които стоят на почвата само на Хекелизма, когато той говори за безсмъртието на човешката душа, където говори върху великите тайни на човешката душа, върху изгледа за обитаемостта на други планети и за по-нататъшния живот на човешката душа на други планети? Какво становище заемат такива последователи на Хекел по отношение на възможността за едно прераждане на човека, както това изниква в посоченото съчинение на Кант от 1775 година? Днес хората се позовават на неща така, че трябва да се учудят, ако онези, които се позовават на Кант действително са прочели тези неща! Днес нещата стоят вече различно от това, което са били преди едно или едно и половина столетия по-рано. Беше една нужда на епохата, да се говори върху нещата на духовния живот по определен начин, който не искаше да има нищо общо с науката, защото хората чувствуваха, че се говори за нещо, което не се намира в никакво противоречие с това, което може да се твърди от науката.
Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да говори така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага като наука.
към текста >>
Защо е необходимо да се
говори
за един "живот на други небесни тела" и т.н., когато може да се види, как при едно животно или при едно растение телата се изграждат чрез задружното действие на чисто материални сетивни клетки!
Нещата са се изменили и днес стават твърде трудни по отношение на науката. Трябва да се помисли, че след смъртта на Гьоте Шлайден и ШВАН са открили човешката и животинската клетка и че едва тогава се е представил по един сетивен начин един елементарен организъм.
Защо е необходимо да се говори за един "живот на други небесни тела" и т.н., когато може да се види, как при едно животно или при едно растение телата се изграждат чрез задружното действие на чисто материални сетивни клетки!
към текста >>
Достатъчно е само да помислим, какво впечатление можа да направи върху човешкото размишление, когато Кирххоф и Бунсен донесоха спектралната анализа, която разшири погледа на човека върху далечни светове, от което трябваше да се направи извод, че материалното съществуване, което намираме на Земята, е същото и върху най-далечните небесни тела, така щото можеше да се
говори
за едно единство на материята в цялото мирово съществуване.
След това идват другите големи постижения.
Достатъчно е само да помислим, какво впечатление можа да направи върху човешкото размишление, когато Кирххоф и Бунсен донесоха спектралната анализа, която разшири погледа на човека върху далечни светове, от което трябваше да се направи извод, че материалното съществуване, което намираме на Земята, е същото и върху най-далечните небесни тела, така щото можеше да се говори за едно единство на материята в цялото мирово съществуване.
И днес всеки ден умножава това, което можем да срещнем в тази област. Бих могъл да посоча стотици и стотици такива неща, които са подействували революционно не върху света на фактите, а върху представите на хората, така щото трябваше да се роди убеждението, че спрямо, това, което методът на естествената наука предлага, нямаме никакво право да говорим по друг начин освен както следва: Изчакайте това, което изследването на естествената наука има да ви каже върху основите на живота, върху възникването на духовния живот от дейността на мозъка, и не говорете по фантастичен начин за един духовен свят, който уж стои на основата на всичко това! Всичко това може твърде лесно да се разбере. Така за човешката убедителна сила изгледът на естествената наука се е изменил. В това отношение Гьоте е действително един предтеча на Дарвин.
към текста >>
Бих могъл да посоча стотици и стотици такива неща, които са подействували революционно не върху света на фактите, а върху представите на хората, така щото трябваше да се роди убеждението, че спрямо, това, което методът на естествената наука предлага, нямаме никакво право да говорим по друг начин освен както следва: Изчакайте това, което изследването на естествената наука има да ви каже върху основите на живота, върху възникването на духовния живот от дейността на мозъка, и не
говорете
по фантастичен начин за един духовен свят, който уж стои на основата на всичко това!
След това идват другите големи постижения. Достатъчно е само да помислим, какво впечатление можа да направи върху човешкото размишление, когато Кирххоф и Бунсен донесоха спектралната анализа, която разшири погледа на човека върху далечни светове, от което трябваше да се направи извод, че материалното съществуване, което намираме на Земята, е същото и върху най-далечните небесни тела, така щото можеше да се говори за едно единство на материята в цялото мирово съществуване. И днес всеки ден умножава това, което можем да срещнем в тази област.
Бих могъл да посоча стотици и стотици такива неща, които са подействували революционно не върху света на фактите, а върху представите на хората, така щото трябваше да се роди убеждението, че спрямо, това, което методът на естествената наука предлага, нямаме никакво право да говорим по друг начин освен както следва: Изчакайте това, което изследването на естествената наука има да ви каже върху основите на живота, върху възникването на духовния живот от дейността на мозъка, и не говорете по фантастичен начин за един духовен свят, който уж стои на основата на всичко това!
Всичко това може твърде лесно да се разбере. Така за човешката убедителна сила изгледът на естествената наука се е изменил. В това отношение Гьоте е действително един предтеча на Дарвин. Въпреки това съобразно с духа на своето време той се издигна от своите естествено-научни изследвания, от развитието на живите същества от несъвършеното до съвършеното, до духовния светоглед, който зад всичко сетивно търси свръхсетивното, духовното. Хората, които в наше време постъпват по същия начин, вярват, че резултатите на естествената наука ни заставят да спрем пред това, което тези резултати трябва да бъдат, и че всичко, което е област на духа, един вид извира от сетивната основа.
към текста >>
Това
говори
силно за факта, че даже в главите на математиците е царувал един копнеж да се издигнат над това, което съществува в непосредствено заобикалящия ни свят.
Тук ние не искаме да навлезем в подробности, защото за нас е важно само това, че нещо подобно можа да се получи от математическото познание. Има например геометрии, които не признават теоремата: сборът на трите ъгъла на един триъгълник е равен на 180 градуса, а за които например сборът на трите ъгъла на един триъгълник е винаги по-малък от 180 градуса. Или един друг случай: За нашата евклидова геометрия през една точка може да се тегли само една успоредна към една линия. Измислени са били геометрии, съгласно които през една точка могат да се теглят безкрайно много успоредни към определена линия. А това значи: Имало е духове, които са изпитали нуждата не само да мечтаят за други светове, а даже да измислят геометрии!
Това говори силно за факта, че даже в главите на математиците е царувал един копнеж да се издигнат над това, което съществува в непосредствено заобикалящия ни свят.
към текста >>
Който стои на почвата на едно пречистено Християнство, различава в развитието на човечеството предихристиянската епоха от следхристиянската и
говори
, че от Христовото Събитие е бликнал един поток на нов духовен живот, който по-рано не е съществувал за земното човечеството.
Тук човек трябва да се запита: Как стои въпросът с човека по отношение на неговата най-вътрешна същност? Нима хората на миналото са били осъдени да прекарат своя живот в едно тъпо съществуване и да не участвуват в резултатите на развитието от възникналия по-късно напредък? Какво е следователно участието на човешкото същество в редуващите се развития на човешкия род? Макар и това да е един въпрос, срещу който биха могли да се повдигнат известни възражения, тук ще става дума само за това, че фактически от едно дълбоко чувство на човешката душа възниква въпросът, загадката: Възможно ли е днес да живее една човешка душа, която поради това, че нейният живот е затворен между раждането и смъртта, не може да се ползува от постиженията, които едва в бъдеще ще се влеят в потока на развитието на човечеството? За последователите на Християнството този въпрос приема едно основно значение.
Който стои на почвата на едно пречистено Християнство, различава в развитието на човечеството предихристиянската епоха от следхристиянската и говори, че от Христовото Събитие е бликнал един поток на нов духовен живот, който по-рано не е съществувал за земното човечеството.
За един такъв човек особено голямо значение ще добие въпросът: Как стои работата с душите, които са живели преди Христовото Събитие, преди проповядването на това, което се е родило от Христовото Събитие?
към текста >>
Така за Духовната наука от самата история израства нещо, което не представлява само общи отвлечени идеи, които трябва да пропият със своите сили потока на човечеството по един студен и отвлечен начин като нещо вцепенено, а Духовната наука
говори
за историята като за нещо, в което човек навсякъде участвува със своето най-вътрешно същество.
Такъв един въпрос може да зададе човек. Духовната наука отговаря на този въпрос не само теоретически, а така, че даденият отговор го задоволява. Тя показва, че същите хора, които през времето преди Христовото Събитие са приели постиженията на предихристиянската епоха, се прераждат след като е започнал потокът на християнското развитие, така щото никой не може да изгуби това, което се явява в културата.
Така за Духовната наука от самата история израства нещо, което не представлява само общи отвлечени идеи, които трябва да пропият със своите сили потока на човечеството по един студен и отвлечен начин като нещо вцепенено, а Духовната наука говори за историята като за нещо, в което човек навсякъде участвува със своето най-вътрешно същество.
И понеже благодарение на модерните образователни средства човешкият хоризонт се е разширил, днес този въпрос се поставя в съвършено друг смисъл отколкото преди едно столетие, когато кръгозорът на хората беше ограничен. Съществува едно желание, едно искане да се получи отговор, което желание може да бъде задоволено само чрез Духовната наука.
към текста >>
И станало е почти нещо модно да се
говори
, предизвиквайки у мнозина антипатия от само себе си, че вижте ето Духовната наука отново идва и поставя срещу този благотворен монизъм в теоретико-познавателно отношение един дуализъм!
Само това бих искал още да кажа в заключение: Един от най-обикновените, но взет само от една влязла в модата дума упрек срещу Духовната наука е този да се казват: Естествената наука е стигнала щастливо до там, да обяснява света монистично, на основата на един единен принцип, който е даден чрез нейните методи.
И станало е почти нещо модно да се говори, предизвиквайки у мнозина антипатия от само себе си, че вижте ето Духовната наука отново идва и поставя срещу този благотворен монизъм в теоретико-познавателно отношение един дуализъм!
С такива модни думи се греши несъмнено много. Нима принципът да се обяснява светът, вселената единно, е незачетен, когото се приема че във вселената съществуват две течения, които действуват задружно, като се срещат в душата, единият идвайки отвън, другият отвътре? Не трябва ли да се предположи, че това, което прониква в душата от две страни,а именно от една страна от сетивната опитност, а от друга страна от изследването на Духовната наука -, е основано на едно единно съществуване и се показва в две течения само отначало за човешкото схващане? Нима монизмът трябва да се вземе съвсем повърхностно? Ако случаят би бил такъв, че монистичният принцип е незачетен чрез това, тогава веднага някой може да твърди, че монистичният принцип е нарушен и тогава, когато се приема, че водата се състои от водород и кислород.
към текста >>
253.
2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И всъщност не би могло да се
говори
за смърт, въпреки че не съществува мозък.
Но колко малко са на ясно хората върху думите, които се употребяват в тази област, можем да видим например от факта, че във Физиологията на великия естествоизпитател Хъксли се намира следното. Там се казва, че трябва да се прави разлика между локална, местна смърт и всеобщата смърт, смъртта на тъканите в един организъм, и след това изрично се казва, че животът на човека зависи от мозъка, белите дробове, сърцето. Но, казва Хъксли, това е една троица, която може да се сведе всъщност до една двойка, като например ако поддържаме по изкуствен начин дишането, можем да отнемем мозъка на един човек и все пак той да продължава да живее. А това значи, казва се, че животът продължава и когато мозъкът е отнет. Но то показва: Когато човек не е вече в състояние да добие някаква представа за това, което е около него или което става пред него, ако животът би могъл да бъде поддържан само като жизнен процес в организма чрез изкуствено дишане, така този организъм би продължил да живее в смисъла на това определение на естествената наука.
И всъщност не би могло да се говори за смърт, въпреки че не съществува мозък.
Това е една идея, според която всеки, който макар и да не се съгласи да живее без мозък, въпреки че намира такова определение за правдоподобно, все пак би трябвало да бъде на ясно в своето чувство, че именно това обяснение показва определението, което естествената наука дава върху живота е неприложимо в тази форма към човека. Защото никой не би могъл да нарече живота на един организъм макар и това да бъде един човешки организъм -, че това е ЖИВОТЪТ НА ЕДИН ЧОВЕК, въпреки че фактът, който се взема за основа, да е съвършено правилен.
към текста >>
Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се
говори
, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се
говори
само за едно запазване на материята.
Но и в областта на естествената наука днес хората са стигнали малко по-далече отколкото са били може би преди десет години, когато са се стеснявали въобще да говорят за живот и са приписвали целия живот на живота на най-малките същества. Този живот на най-малките организми те са считали като един сложен химически процес.
Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се говори, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се говори само за едно запазване на материята.
Но като се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено. Сега трябва да обърнем вниманието само върху това, че днес вече в областта на естествената наука хората се стремят да говорят поне за един вид самостоятелност на най-малките същества: най-малките същества се размножават чрез делене, казват учените, едното се дели на две, двете на четири и т.н. Тук не може да се приеме нещо като смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.
към текста >>
Аз често пъти съм обръщал внимание, че днес за естествоизпитателя и за този, който гради своите възгледи върху естествено-научни понятия, е нещо самопонятно да признае изречението: "Всичко живо произхожда от нещо живо." Естествено тук аз говоря с онова разграничение, с което за това изречение се
говори
и в областта на естествената наука.
Следователно тук имаме едно разправяне между смъртта и живота в самото същество. Имаме едно взаимодействие между един жив член, който се развива в една посока, и едно постоянно възвръщане в себе си на един друг член, който се развива в посоката на смъртта. Ако сега изхождайки от тази гледна точка искаме да вникнем в най-вътрешното същество на човека, ние трябва отново да си припомним някои неща, за които често пъти сме говорили, но тяхното припомняне никога не е излишно, защото те още не принадлежат към обикновените истини. Когато пристъпим към духовно-научното разглеждане на въпроса за живота и смъртта, като се позоваваме на съвсем обикновени представи, трябва да припомним, че това, което тук разглеждаме, днес твърде малко се признава. Касае се за една истина, която за днешното човечество е също така нова, както за човечеството е била нова, съответно непозната една друга идея, която днес принадлежи към тривиалните неща.
Аз често пъти съм обръщал внимание, че днес за естествоизпитателя и за този, който гради своите възгледи върху естествено-научни понятия, е нещо самопонятно да признае изречението: "Всичко живо произхожда от нещо живо." Естествено тук аз говоря с онова разграничение, с което за това изречение се говори и в областта на естествената наука.
При това съвсем не е необходимо да навлезем в разглеждането на въпроса за самозараждането, защото предварително можем да отбележим, че аналогичното изречение, което ще бъде тогава назовано, се използува и в областта на Духовната наука.
към текста >>
Ето защо естествената наука ще
говори
за едно родово или видово развитие на коня, но не за една история.
Всеки човек се стреми към развитието на индивидуалното, както растението се стреми към развитието на вида. И всяко развитие, всеки напредък във възпитанието както и в историческото развитие почива върху това, че в своето развитие над характерните черти на вида човекът притежава в индивидуалността един излишък. Ако във всеки човек не би съществувала една духовно-душевна, индивидуална ядка, която се развива духовно-душевно така, както животното се развива физически според своя вид, тогава не би съществувала никаква история. Тогава при човешкия род бихме могли да говорим само за един вид. Тогава също бихме могли да говорим за едно развитие, но не за една история и за едно развитие на културата.
Ето защо естествената наука ще говори за едно родово или видово развитие на коня, но не за една история.
към текста >>
Ето защо съвсем безсмислено би било да се
говори
за умора при растенията.
Аз мога само да обърна вниманието върху този важен факт. В неговото развитие могат да се намерят извънредно плодотворни гледища. Следователно само това, което се доставя на едно живо същество по околния път чрез един процес на съзнанието, за което повод е съзнанието, може да причини умора.
Ето защо съвсем безсмислено би било да се говори за умора при растенията.
Можем следователно да кажем: Във всичко, което може да измори едно същество, пред него трябва да застане нещо чуждо нему, трябва да му се придаде нещо, което не се намира в неговата природа.
към текста >>
По отношение на такива неща винаги се поставя въпросът: Каква полза има въобще за човека, когато се
говори
за повтарящи се земни съществувания, щом той не е в състояние да си спомни за своите минали съществувания, щом не съществува една памет за миналите съществувания?
Защото ние не си изграждаме нашата обвивка от това, което научаваме в един живот, или поне в една част от този живот, а изграждаме тази обвивка според мярката на това, което сме станали в предидущия живот. Следователно ние можем да си изградим нашия живот само благодарение на това, че използуваме това, което сме усвоили през предидущия живот, че изхвърляме старото както дървото кората и преминаваме в смъртта. А с това, което вземаме с нас минавайки през смъртта, ние сме в състояние да изградим нашия бъдещ живот, същото то съдържа в себе си същите сили, които са изградили нашето духовно-душевно израстване, когато се развивахме свежо и радостно в младостта. То е еднородно с тези сили. Ние сме го приели от опитността на живота и си изграждаме едно бъдещо същество, една бъдеща телесна обвивка, която ще носи заложено като цвят това, което сме добили в един живот.
По отношение на такива неща винаги се поставя въпросът: Каква полза има въобще за човека, когато се говори за повтарящи се земни съществувания, щом той не е в състояние да си спомни за своите минали съществувания, щом не съществува една памет за миналите съществувания?
към текста >>
Може ли да се
говори
за разширение на паметта до минали въплъщения на Земята.
Но самият опит може ли да ни достави доказателството, че това може да бъде и по друг начин?
Може ли да се говори за разширение на паметта до минали въплъщения на Земята.
Това се разбира от само себе си от самото определение, когато човек може да обхване това, което се намира зад собствената точка на Аза, която той сам си закрива. Започне ли да го обхваща, той трябва да познае също и своята най-вътрешна природа и същност. Той трябва да познае тогава и това, което един човек прави в човешкия живот и не само въобще, но в собствения индивидуален живот. Съществува ли някаква възможност да погледнем така да се каже зад този Аз. Без съмнение такава възможност съществува.
към текста >>
254.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но въпреки че са възприемаеми действителности само за духовния изследовател, все пак можем да кажем, че мисленето може да разбере, за какво става дума, когато се
говори
за тези по-висши членове на човешката природа.
И това е лесно затова, то може да се види и от тази серия сказки -, защото за да признае човек оправданието на тези неща, той трябва първо да хвърли един поглед в целия метод на духовно-научното изследване. От гледището на духовния изследовател тези четири члена, на човешкото същество физическо тяло, етерно или жизнено тяло, астрално тяло и Аз, т.е. един видим член и три невидими, свръхсетивни членове на човешкото същество са действителности. Това е така, защото духовният изследовател е развил своята душа по отношение на дремещите в нея сили и способности по такъв начин, че той може да възприема по-висшите тела на човека също така, както обикновените очи възприемат физическото тяло. Следователно тези по-висши членове са действителности и, доколкото са невидими членове, те стоят на основата на видимия член, на физическото тяло.
Но въпреки че са възприемаеми действителности само за духовния изследовател, все пак можем да кажем, че мисленето може да разбере, за какво става дума, когато се говори за тези по-висши членове на човешката природа.
В етерното тяло духовният изследовател познава първо една действителност, носителя на жизнените явления на човека. И духовният изследовател показва, че смъртта настъпва тогава, когато физическото тяло е напуснато от неговото етерно или жизнено тяло. Ето защо духовният изследовател вижда в етерното тяло онова, което предпазва физическото тяло да не следва физическите и химическите сили, които действуват във физическото тяло на човека. В момента, когато е настъпила смъртта, физическото тяло не е вече едно възможно съчетание от химически и физически процеси. Че през време на живота физическото тяло е изтръгнато от властта на тези химически и физически процеси, които веднага го завладяват, щом настъпи смъртта, това то дължи на етерното или жизнено тяло.
към текста >>
Защото духовният изследовател
говори
за астрално тяло, когато са заложени такива органи, чрез чиято дейност се произвежда това, което човекът може да извърши само чрез своята интелигентност.
Така ние виждаме действително, как това, което човекът трябва да постигне със своята интелигентност в борбата за съществуване, извира и се разцъфтява живо от организма на животните. Понеже обикновено хората се хващат за нещата на обратната страна, на обратния край, дълго време те говореха, дали животното е интелигентно или не е, без да обръщат внимание на това, че не познават точката, за която действително се касае. Защото въпросът не трябва да гласи, дали животното е интелигентно или не, а дали във всичко, което произвежда, животното разгръща това, което човекът може да извърши чрез своята интелигентност. Тогава ще може да се даде отговорът, че в животното има една вътрешно творяща и царуваща интелигентност, която действува непосредствено от животинския живот. Тогава хората ще добият едно чувство за това, което духовният изследовател вижда в астралното тяло, което вижда да действува вътрешно и външно в животното: че интелигентността е творяща в самия организъм и твори из този организъм.
Защото духовният изследовател говори за астрално тяло, когато са заложени такива органи, чрез чиято дейност се произвежда това, което човекът може да извърши само чрез своята интелигентност.
И ние виждаме това вътрешно духовно действие разпределено така да се каже в различните животни, виждаме как то се проявява в сръчностите на отделните видове. Единият вид животни може това, другият друго, което трябва да считаме като разновидност на астралното тяло при различните видове животни.
към текста >>
Много се е говорило и се
говори
и днес за това, което у животните са инстинктите, а у човека е съзнателна дейност.
И така ние стигнахме до там, да наблюдаваме индивидуалната дейност на духа в животинския организъм. тази вътрешна дейност на духа в един организъм, това себе изживяване на духа в неговата дейност, това е, което ние наричаме душевно изживяване. Когато наблюдаваме без предразсъдъци, ние намираме това душевно изживяване устроено по съвършено различен начин у човека и у животното.
Много се е говорило и се говори и днес за това, което у животните са инстинктите, а у човека е съзнателна дейност.
Хората биха направили по-добре, ако в това отношение биха се придържали по-малко към думите и биха се вгледали по-добре в нещата, когато става въпрос да бъде разбрана същността на инстинктите. Начинът, по който ние разглеждаме нещата, показва, че инстинктите могат да бъдат нещо, което далече може да изпревари интелигентността на човека, и че не трябва да отнасяме качеството, което се произвежда, към думата инстинкт. Човекът много лесно пита бихме могли да кажем в своето универсално високомерие: Какво предимство имам аз пред животните? Ако би искал, той би могъл също да запита: В какво съм останал аз назад от животните? Тогава той би открил, че в много работи, които върши, и в много сръчности той е останал назад от животните; ние просто намираме тези дейности и сръчности да се проявяват непосредствено у животните, докато човекът тепърва трябва да се научи да ги върши, да ги усвои чрез усилия като способности.
към текста >>
Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух
говори
на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Когато човек е стигнал до там, да разбере значението на духа и начина, по който духът се изживява в душата, тези неща добиват извънредно голямо значение. Ние ще добием пълна светлина върху този въпрос след осем дни от днес нататък, когато ще разгледаме "Човешкият дух и духа на животното" в една специална сказка. Но когато разглеждаме душевното естество, вътрешността, ние добиваме едно чувство за разликата между човека и животното, когато срещупоставим телесната вътрешност на животинската душа с телесната външност на човешката душа. Ето защо човешката душа може да стане духовно по-вътрешна.
Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество? На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането.
към текста >>
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се
говори
за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество?
Когато човек е стигнал до там, да разбере значението на духа и начина, по който духът се изживява в душата, тези неща добиват извънредно голямо значение. Ние ще добием пълна светлина върху този въпрос след осем дни от днес нататък, когато ще разгледаме "Човешкият дух и духа на животното" в една специална сказка. Но когато разглеждаме душевното естество, вътрешността, ние добиваме едно чувство за разликата между човека и животното, когато срещупоставим телесната вътрешност на животинската душа с телесната външност на човешката душа. Ето защо човешката душа може да стане духовно по-вътрешна. Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество?
На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането. Обаче който сравнява нещата в света и не наблюдава само ЕДНО нещо, той ще види, че съществуват наистина много основания да говорим по този начин върху вътрешността.
към текста >>
На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се
говори
върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия.
Ние ще добием пълна светлина върху този въпрос след осем дни от днес нататък, когато ще разгледаме "Човешкият дух и духа на животното" в една специална сказка. Но когато разглеждаме душевното естество, вътрешността, ние добиваме едно чувство за разликата между човека и животното, когато срещупоставим телесната вътрешност на животинската душа с телесната външност на човешката душа. Ето защо човешката душа може да стане духовно по-вътрешна. Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите. Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество?
На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия.
Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането. Обаче който сравнява нещата в света и не наблюдава само ЕДНО нещо, той ще види, че съществуват наистина много основания да говорим по този начин върху вътрешността. И тогава, след като човек си е създал едно чувство за разликата между душевното изживяване в животното и в човека, той ще може да разпростре по един правилен начин своето чувствуване и усещане върху душевното естество на животното.
към текста >>
Това, което се
говори
, че при човека болката е много по-висока отколкото при животното, не се основава на нищо.
Сега ще можем да разберем, как именно при висшите животни това душевно изживяване ще проникне много по-дълбоко и в разстроеното тяло, отколкото то може да проникне в разстроеното тяло на човека. /За по-нисшите животни ще говорим по-добре следващия път, защото при тях душевното изживяване е твърде тясно свързано с тялото./. Понеже душевният живот на човека се освобождава по гореописания начин от вътрешното телесно изживяване, болката, която се предизвиква от чисто телесните условия, съвсем не е така мъчителна и разяждаща както в душата на животното. Ние можем да наблюдаваме това и у децата, че телесната болка е още много по-голяма душевна болка отколкото през по-късна възраст, защото постепенно с освобождаването от телесната организация човекът намира в качествата на своята душа, които му идват непосредствено от душата, и средствата против телесната болка. Докато при висшето животно, което е така тясно свързано с тялото, следователно и с това, което означава болка, изживяването на болката става до много по-силна степен.
Това, което се говори, че при човека болката е много по-висока отколкото при животното, не се основава на нищо.
При животното болката се чувствува в душата много по-дълбоко и повече, отколкото това става при телесната болка на човека. Така ние виждаме, че в своето издигане над телесното човекът взема от самата своя вътрешност нещо по отношение на най-дълбокото естество на своето същество. Това, което човекът добива тук, ние го наричаме същинският Аз. Това, което той не наследява, това, което може да се запази над протичането на видовосъобразното, което той трябва да развие все повече чрез своята индивидуалност, ние го наричаме свързано с неговия Аз. То не може да бъде дадено чрез наследството, а трябва да дойде в човешкото съществуване идвайки от самата човешка индивидуалност; то влиза в съществуването идвайки от духовния свят и отново се връща в духовния свят при смъртта.
към текста >>
255.
4. Човешкият дух и духът на животното; Берлин, 17. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Без съмнение може да се
говори
за едно отпечатване на живота в едно същество.
Без съмнение може да се говори за едно отпечатване на живота в едно същество.
Кой не би забелязал, ако е надарен с известно пластично чувство, че организацията на една патица се изразява в пластичните форми? Или че организацията на един слон се изразява в пластичните форми? И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива загадка след загадка, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява като замразен? И тук на човека остава свобода на действие, да влее по съвсем определен начин живота във формата. Поради това, когато изучаваме една животинска форма с нашето пластично чувство, ние се интересуваме много повече за общото, за видовосъобразното и пренебрегваме твърде много индивидуалните форми.
към текста >>
Защото и
говорът
на човека е един особен вид жест, но не доколкото той е израз на думите, доколкото има душа, показвайки как човекът живее със своята душа в говора и се изразява.
В говора няма само дух, който се изразява в съдържанието на думата, в говора има също душа. И чрез характера на звука един език ни действува много повече отколкото ние си представяме. Съвършено различно действува в нашата душа един език, който съдържа много гласни "а", съвършено различно един друг език, който в своите думи съдържа повече "и" или "у". Защото в това, което се крие в тембъра на звука, се излива като че несъзнателно в душите, която е разлята над цялото човечество, излива се върху нас. Това гради и действува в нас и отново се изразява в живота като един особен вид жест.
Защото и говорът на човека е един особен вид жест, но не доколкото той е израз на думите, доколкото има душа, показвайки как човекът живее със своята душа в говора и се изразява.
В това отношение можем да изтъкнем много важни различия.
към текста >>
Всеки знае, че към онези особени неуловимости, които действуват от човек на човек, принадлежи задушевността, как един човек
говори
, съвсем независимо от това, което той казва.
Всеки знае, че към онези особени неуловимости, които действуват от човек на човек, принадлежи задушевността, как един човек говори, съвсем независимо от това, което той казва.
Ако вземем под внимание това, ние можем да си кажем: Ние научаваме много, много от най-интимната същност на един човек именно когато наблюдаваме, как един човек говори. В живота ние често не забелязваме това, защото по-висши гледища могат да го изтикат на заден план. Въпреки това обаче, в нас има нещо, което много държи сметка за сипкавостта или ясния звук на един глас. Който е един действителен наблюдател на душата, знае, че един сипкав глас при един мъж е много по-неприятен отколкото при една жена. Това поради простата причина, че тези области са свързани много интимно с нашия организъм, а при мъжа съществува едно много по-интимно отношение една много по-вътрешна връзка на душевния живот е цялото боравене с гласа, с тембъра и т.н., отколкото при жената.
към текста >>
Ако вземем под внимание това, ние можем да си кажем: Ние научаваме много, много от най-интимната същност на един човек именно когато наблюдаваме, как един човек
говори
.
Всеки знае, че към онези особени неуловимости, които действуват от човек на човек, принадлежи задушевността, как един човек говори, съвсем независимо от това, което той казва.
Ако вземем под внимание това, ние можем да си кажем: Ние научаваме много, много от най-интимната същност на един човек именно когато наблюдаваме, как един човек говори.
В живота ние често не забелязваме това, защото по-висши гледища могат да го изтикат на заден план. Въпреки това обаче, в нас има нещо, което много държи сметка за сипкавостта или ясния звук на един глас. Който е един действителен наблюдател на душата, знае, че един сипкав глас при един мъж е много по-неприятен отколкото при една жена. Това поради простата причина, че тези области са свързани много интимно с нашия организъм, а при мъжа съществува едно много по-интимно отношение една много по-вътрешна връзка на душевния живот е цялото боравене с гласа, с тембъра и т.н., отколкото при жената. Това е вярно, но не може да се докаже.
към текста >>
256.
5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Естеството на съвременните научни изследвания е такова, че в обикновената наука много малко се
говори
за такива явления, каквото е това, на което ще посветим днес този час.
Естеството на съвременните научни изследвания е такова, че в обикновената наука много малко се говори за такива явления, каквото е това, на което ще посветим днес този час.
към текста >>
Като увод бих искал предварително да спомена, че и върху тази тема Духовната наука или Антропософията не е в състояние да
говори
така изобщо, както днес хората предпочитат да правят това.
Като увод бих искал предварително да спомена, че и върху тази тема Духовната наука или Антропософията не е в състояние да говори така изобщо, както днес хората предпочитат да правят това.
Когато днес говорим за същността на съня, ние ще говорим само за съня на човека. Защото Духовната наука знае много добре в последната сказка ние засегнахме това многостранно в други области -, че това, което за едно или друго явление се изразява привидно еднакво при различните същества, може да почива на съвършено различни причини при съответното същество. Това ние посочихме по отношение на смъртта, на целия духовен живот и на развитието на духовния живот при животното и човека. Днес ние бихме стигнали твърде далече, ако бихме говорили и за съня на животните. Ето защо предварително искаме да подчертаем, че всичко, което се казва днес, трябва да бъде казано само за съня на човека.
към текста >>
Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да
говори
на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само като малко дете в църквата.
При това на нас без съмнение ще може да ни направи впечатление едно нещо и ние можем да проследим такива неща по-добре, когато си представим определени явления, които не са ежедневни, но все пак такива явления съществуват и те не могат да бъдат отречени.
Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да говори на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само като малко дете в църквата.
Това не е никаква измислица, а една действителност. Естествено когато го е слушал като дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи. Все пак случаят е действителен. От това всеки човек би трябвало да си образува представата, че това, което действува върху нас от околната среда, съдържа в себе си още нещо съвършено различно от това, което ние приемаме в нашето обикновено съзнание. Защото това, което приемаме в нашето обикновено съзнание, зависи до голяма степен от това, какво образование имаме, за което имаме разбиране и тем подобни.
към текста >>
Би било съвършено нелогично да се оспорва на духовния изследовател, че зад физическия свят съществува един духовен свят поради приетата причина, защото човек има право да
говори
само за това, което вижда и чува и върху което може да мисли, но никога не може да съди за това, което не може да възприема.
Това е извънредно важно. Защото благодарение на това нашият поглед е насочен към нещо вътрешно в нас, което наистина може да направи само слабо впечатление върху нашето тяло поради причината, защото едва ли сме му обърнали внимание, но въпреки това то продължава да живее в нас. Това насочва нашето внимание към дълбочини на нашия душевен живот, които за всеки разумен човек трябва да съществуват. Защото всеки разумен човек би трябвало да си каже: Това, което съществува за неговото съзнание в света около него, когато той гледа съзнателно света, то зависи всъщност от устройството на неговите сетивни органи и от това, което той може да разбере. И никой не е оправдан да ограничава действителното с рамките на това, което той може да възприема.
Би било съвършено нелогично да се оспорва на духовния изследовател, че зад физическия свят съществува един духовен свят поради приетата причина, защото човек има право да говори само за това, което вижда и чува и върху което може да мисли, но никога не може да съди за това, което не може да възприема.
Защото светът на действителното не е светът на възприемаемото. Светът на възприемаемото е ограничен чрез сетивните органи. Ето защото никога не трябва да се говори за граници на познанието както се говори в смисъла на КАНТ , или за това, което човек би могъл да знае или да не знае, а само за това, което той има пред себе си съобразно своите възприемателни органи.
към текста >>
Ето защото никога не трябва да се
говори
за граници на познанието както се
говори
в смисъла на КАНТ , или за това, което човек би могъл да знае или да не знае, а само за това, което той има пред себе си съобразно своите възприемателни органи.
Защото всеки разумен човек би трябвало да си каже: Това, което съществува за неговото съзнание в света около него, когато той гледа съзнателно света, то зависи всъщност от устройството на неговите сетивни органи и от това, което той може да разбере. И никой не е оправдан да ограничава действителното с рамките на това, което той може да възприема. Би било съвършено нелогично да се оспорва на духовния изследовател, че зад физическия свят съществува един духовен свят поради приетата причина, защото човек има право да говори само за това, което вижда и чува и върху което може да мисли, но никога не може да съди за това, което не може да възприема. Защото светът на действителното не е светът на възприемаемото. Светът на възприемаемото е ограничен чрез сетивните органи.
Ето защото никога не трябва да се говори за граници на познанието както се говори в смисъла на КАНТ , или за това, което човек би могъл да знае или да не знае, а само за това, което той има пред себе си съобразно своите възприемателни органи.
към текста >>
Действително това не е никаква фантазия, когато се
говори
, че в тези преплитащи се движения ние познаваме отново онази тайнствена дейност, която душата извършва през време на съня и която се състои в това, че ние отново възстановяваме това, което сме разрушили през време на дневния живот.
Какво възприема, какво вижда сега духовният изследовател? Той възприема архитектоничната дейност в особени образи като преплитащи се в себе си движения, той вижда това новосъграждане: един действителен процес, който е противоположен на обикновения буден дневен живот.
Действително това не е никаква фантазия, когато се говори, че в тези преплитащи се движения ние познаваме отново онази тайнствена дейност, която душата извършва през време на съня и която се състои в това, че ние отново възстановяваме това, което сме разрушили през време на дневния живот.
От тук иде оздравяващото действие на съня и неговата необходимост.
към текста >>
Духовното изследване трябва да
говори
за това, че при човека имаме работа с неговото физическо тяло, което можем да виждаме с очите, да напипваме с ръцете и което и анатомията и физиологията познават.
Ако мислим по друг начин, ние никак не ще можем да разберем този процес. Следователно трябва да говорим един вид за един тайнствен душевен живот, който никак не може да проникне в съзнанието, което е опосредствувано чрез тялото. Следователно, когато при един човек виждаме, че в неговото съзнание се явяват представи, на които той дълго време не е обръщал внимание, ние трябва да кажем: Освен представите на съзнателния душевен живот, на които човек обръща своето внимание, в него съществува още и нещо друго. Аз вече обърнах веднъж вниманието върху това, че е извънредно лесно да бъдат опровергани нещата, които за духовния изследовател са една действителност. Но въпреки това, те отговарят на истината.
Духовното изследване трябва да говори за това, че при човека имаме работа с неговото физическо тяло, което можем да виждаме с очите, да напипваме с ръцете и което и анатомията и физиологията познават.
По-нататък като един вътрешен член на човешкото същество имаме Астралното тяло, носителят на всичко онова, което човек приема със съзнание, което през време на дневния живот действително изживява така, че го получава отразено от тялото. Между Астралното тяло и физическото тяло се намира носителят на това, което са представите, които остават незабелязани, остават незабелязани години: наред, които после пренасяме нагоре в Астралното тяло и ги изживяваме. Накратко, ние говорим за това, че между Астралното тяло, носителят на съзнанието, и физическото тяло действува Етерното тяло на човека. Това Етерно тяло е не само носител на такива останали незабелязани представи, а въобще то е строителят на цялото физическо тяло.
към текста >>
257.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Именно при това разглеждане, което трябва да
говори
за духа, който намира своя израз, един вид своята физиономия в царството на растенията, започвайки от гигантските дървета на девствените гори или такива, които хиляди години са се запазили на Тенерифа, и стигайки до най-малките растения, каквато е скромната теменужка криеща се в храсталаците на горите или другаде, именно при едно такова разглеждане, когато човек е възприел в себе си естествено-научните понятия на 19-тото столетие, той се чувствува в едно твърде затруднено положение.
Но да се навлезе в подробности върху това, как духът се специализира, как той се проявява по особен начин в една или друга форма на съществуването, върху това още не се мисли в най-широките кръгове на съвременната култура. Хората се сърдят на онези, които не само говорят за духа въобще, а говорят за особените форми, за особените видове на духа, как той се проявява зад едно или друго явление. Но на почвата на нашата Духовна наука не трябва да говорим за духа само по един такъв неясен, общ начин, както току що споменахме, а така, че да познаем: как духът тъче зад минералното или растителното съществуване, как в животинското и човешкото съществуване? Задачата на днешното съзерцание ще бъде да кажем нещо върху същността на духа в растителното царство. Когато не изхождаме от отвлечена философия, от отвлечена теософия, а от безпристрастното наблюдение на действителността и същевременно искаме да говорим върху "Духа в растителното царство" заставайки на почвате на естествената наука както и трябва да бъде на една здрава почва на Духовната наука -, трябва да признаем, че тогава посягаме не само бих могъл да кажа върху неоправдани предразсъдъци на нашето научно и останало съвременно образование, но и върху повече или по-малко оправдани представи, които действуват и трябва да действуват силно внушително.
Именно при това разглеждане, което трябва да говори за духа, който намира своя израз, един вид своята физиономия в царството на растенията, започвайки от гигантските дървета на девствените гори или такива, които хиляди години са се запазили на Тенерифа, и стигайки до най-малките растения, каквато е скромната теменужка криеща се в храсталаците на горите или другаде, именно при едно такова разглеждане, когато човек е възприел в себе си естествено-научните понятия на 19-тото столетие, той се чувствува в едно твърде затруднено положение.
Да, човек се чувствува в едно твърде трудно положение, когато той се е издигнал до това, което в тази област трябва да се каже за духа. Защото, как би могло да се отрече, че през 19-тото столетие са били направени велики и чудесни открития в областта на материалното изследване също и в областта на растителното царство -, които открития са хвърлили дълбока светлина от известна гледна точка върху същността на растителната природа? Тук винаги трябва да се напомни за това, как във втората третина на 19-тото столетие великият ботаник Шлайден е открил растителната клетка, т.е. поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят като градивни камъни на това растително тяло. Докато по-рано хората можеха да наблюдават растенията само в техните големи части и органи, сега погледът беше насочен върху това, как всеки лист на по-висшите растения се състои от безброй такива малки микроскопични образувания растителните клетки.
към текста >>
Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да
говори
за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин.
Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова като "душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни. Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само като фантазьор, а като един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие. Но той не можеше да си представи растенията изградени само от клетки и когато разглеждаше формите на отделните растения, беше заставен да приеме, че сетивно-действителното е израз на нещо душевно стоящо зад него. Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие.
Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин.
Ето защо трябва справедливо да разберем, че именно изследователят на растителната клетка стана и най-големият и остър противник на това, което Фехнер искаше да каже върху душата на растенията. И в известно отношение очарователно е да видиш финия и проницателен Фехнер в борба с Шлайден, който чрез своето откритие създаде епоха за Ботаниката, но който отхвърля по един грубо материалистичен начин това, което Фехнер искаше да каже върху растенията изхождайки от своите дълбоки наблюдения. В една такава борба между Фехнер и Шлайден в 19-тия век се разиграва всъщност нещо, което всяка душа, която преминава през науката на нашата епоха, трябва да почувствува, когато си пробива път нагоре през съмненията и загадките, които все пак трябва дойдат, именно когато се задълбочи в научните постижения. Такава душа ще се съмнява твърде много, дали в тази област може да мине победоносно нагоре измъквайки се от представите, които понякога са твърде убедителни. Който не познава тази убедителност на материалистичните природонаучни представи на 19-тото столетие, на него може да му изглежда понякога тривиално, може би и дребнаво това, което се казва от страна на светогледа, който иска да стои твърдо на здравата почва на естествената наука.
към текста >>
Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията
говори
всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя.
Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм. И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука.
Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя.
Духовната наука не може да говори така. Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята. Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително.
към текста >>
Духовната наука не може да
говори
така.
И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя.
Духовната наука не може да говори така.
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята. Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята.
към текста >>
Тя може да
говори
само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така.
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята. Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е.
към текста >>
Към това се прибавя сега,че опиращата се само на материалното естествена наука
говори
за това, как всеки живот следователно също и растителният живот е трябвало да се роди някога от неживата материя, от минералите.
Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята. Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е. Земята е в състояние да излъчи от своя център всички сили, които да направят да израснат растенията от нея. Иначе ние разглеждаме само нещо отвлечено, нещо измислено, когато разглеждаме царството на камъните, без да причислим към тях и растителната покривка.
Към това се прибавя сега,че опиращата се само на материалното естествена наука говори за това, как всеки живот следователно също и растителният живот е трябвало да се роди някога от неживата материя, от минералите.
За духовния изследовател този въпрос не съществува, защото никога подчиненото, вторичното, по-низшето не е предпоставка за по-висшето, а винаги по-висшето, оживеното е предпоставка за по-низшето, за неживото. По-късно в сказката "Какво има да каже Геологията върху възникването на света? " ние ще видим, как духовното изследване показва, че камъните, всичко минерално от гранита до почвената пръст е възникнало по един подобен начин, както днес естествената наука вярва това по отношение на каменните въглища. Защото каменните въглища са днес един минерал, ние ги изкопаваме от Земята. Какво са били те и според понятията на естествената наука преди милиони години?
към текста >>
Защото, щом при мухоловката може да се
говори
за душа, тогава може да се
говори
за душа и при капана за мишки.
По-нататък науката не можа да направи нищо от това, освен да заставят един такъв учен като Шлайден, който има големи заслуги в изследването на растителния свят, да каже, че учените трябва да се пазят да не изпаднат в мистични настроения, като преписват на растенията душа! Но и днес хората на науката са готови да приписват на отделното растение както например на мухоловката душа, което обаче би било суеверие, както когато бихме преписали душа на окото. Именно хора като Раул Франсе например са взели такива неща в съвършено външен смисъл и са казали: Тук ние виждаме нещо душевно, което се проявява аналогично на душевното у животните! Това показва следователно необходимостта, че именно в областта на Духовната наука не трябва да изпада във фантастичност, защото тук официалната наука е изпаднала във фантастичност, като иска да препише на растението "мухоловка" душа, която би могла да се сравни с човешката или животинската душа. Тогава би трябвало да препишем душа и на нещо друго, което превлича също други същества, превлича също малки животни, когато те се приближават до него и ги хваща със своите пипала, така че те трябва да останат затворени вътре.
Защото, щом при мухоловката може да се говори за душа, тогава може да се говори за душа и при капана за мишки.
Но ние не можем да говорим така. Щом искаме да проникнем в духа, ние трябва да обгръщаме точно нещата с погледа и от нещо привидно външно подобно да не заключаваме, че и вътрешността се отнася по същия начин.
към текста >>
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни
говори
духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Когато разглеждаме нещата по този начин, ние трябва във всеки случай да кажем: тук ние проглеждаме в дълбоки, дълбоки тайни на окръжаващия ни свят. Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука.
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония. Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят. Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие.
към текста >>
258.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим
говори
тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия".
Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека.
Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия".
Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък. Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
към текста >>
Там, позовавайки се на Гьоте, Херман Грим
говори
за онова впечатление, което едно чисто външно, лишено от дух наблюдение на природата трябва да направи върху един такъв дух, какъвто е неговият.
Днес много хора си казват: Човек трябва да бъде дълбоко недоволен, незадоволен от всичко, което официалната наука може да каже върху източниците на живота, върху тайните на съществуването, върху мировите загадки; обаче липсва възможността да проникнем с пълна сила в един друг свят. Липсва силата на волята за познание да познае този свят на духовния живот като нещо друго, различно от това, което човек може да си създаде в своята фантазия. С удоволствие някои се отдават на този свят на фантазията, защото за тях той е единственият духовен свят. Именно по отношение на тази личност аз можах да си спомня въпросното пътуване беше може би преди 17 години -, че още преди повече от 30 години, считано от днес, веднъж наред с много други неща които ми направиха впечатление от неговите съчинения, погледът ми падна на неговата книга "Лекции върху Гьоте", които той е държал в Берлин през зимата 1874/75 година.
Там, позовавайки се на Гьоте, Херман Грим говори за онова впечатление, което едно чисто външно, лишено от дух наблюдение на природата трябва да направи върху един такъв дух, какъвто е неговият.
Беше също така преди 30 години, когато Херман Грим ми се яви като тип на човек, когото всички чувства и усещания които тласкат в духовния свят, но който не може да намери духовния свят в една действителност, а само във фантазията, в нейното царуване и действие. Но от друга страна именно защото беше такъв той не искаше да допусне, че самият Гьоте търсеше източниците и загадките на живота не просто в царството на фантазията, а в едно друго царство, в царството на духовната действителност.
към текста >>
В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим
говори
за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение.
В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим говори за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение.
Но така, както то се взема от официалната естествена наука или от онзи светоглед, който иска да стои твърдо на почвата на естествената наука, означава една невъзможност не само за усещането и за чувството, но и за едно разбиращо себе си познание. Нека оставим този цитат да подействува на нашата душа. Касае се за Кант-Лапласовата теория, която обяснява нашата слънчева система така, като че тя се състои само от неживи вещества и сили, образувала се е от такива вещества и сили съществуващи първоначално под формата на едно огромно газово кълбо. Искам да ви прочета тази извадка от лекциите на Херман Грим върху Гьоте, за да ви покажа, какво трябваше да означава за един дух като Херман Грим този обвиващ и правещ дълбоко впечатление светоглед.
към текста >>
онази наука, която не
говори
за духа като един сбор от отвлечени понятия и идеи, а като нещо действително, която
говори
за действителни духовни същества ще трябва да наруши самото методическо изискване, което днес така леко поставят науката и светогледите: да бъде доказуема за всекиго навсякъде и през всяко време.
А именно днес ученият е веднага готов да постави изискването: Това, което трябва да важи за научно, то трябва да може да се докаже във всяко време и за всеки човек. И тогава той посочва своя опит, който може да бъде доказан през всяко време и за всеки човек. Самопонятно е, че Духовната наука не може да задоволи това изискване. Ние веднага ще видим, защо не. Ето защо Духовната наука т.е.
онази наука, която не говори за духа като един сбор от отвлечени понятия и идеи, а като нещо действително, която говори за действителни духовни същества ще трябва да наруши самото методическо изискване, което днес така леко поставят науката и светогледите: да бъде доказуема за всекиго навсякъде и през всяко време.
В популярните кръгове Духовната наука се натъква много често на съпротива, защото даже и там, където хората проявяват копнеж да се издигнат в духовния свят, усещанията и чувствата са пропити от материалистичния начин на виждане нещата, проникнати са от този материалистичен начин. И при най-добрата воля, даже когато хората копнеят за духовния свят, те не могат да постъпят по друг начин, освен да си представят в известно отношение духа по материален начин, или пък да си представят издигането в духовния свят свързано с нещо материално. Ето защо повечето хора предпочитат да им се говори за външни средства, например, какво трябва да ядат и да пият или да не ядат и да не пият, или пък какво трябва да предприемат чисто външно в материалния свят. Те много повече предпочитат това, отколкото да се изисква от тях да внесат в своята душа интимни моменти на развитие. Обаче именно за такива неща става дума при издигането в духовния свят.
към текста >>
Ето защо повечето хора предпочитат да им се
говори
за външни средства, например, какво трябва да ядат и да пият или да не ядат и да не пият, или пък какво трябва да предприемат чисто външно в материалния свят.
Ние веднага ще видим, защо не. Ето защо Духовната наука т.е. онази наука, която не говори за духа като един сбор от отвлечени понятия и идеи, а като нещо действително, която говори за действителни духовни същества ще трябва да наруши самото методическо изискване, което днес така леко поставят науката и светогледите: да бъде доказуема за всекиго навсякъде и през всяко време. В популярните кръгове Духовната наука се натъква много често на съпротива, защото даже и там, където хората проявяват копнеж да се издигнат в духовния свят, усещанията и чувствата са пропити от материалистичния начин на виждане нещата, проникнати са от този материалистичен начин. И при най-добрата воля, даже когато хората копнеят за духовния свят, те не могат да постъпят по друг начин, освен да си представят в известно отношение духа по материален начин, или пък да си представят издигането в духовния свят свързано с нещо материално.
Ето защо повечето хора предпочитат да им се говори за външни средства, например, какво трябва да ядат и да пият или да не ядат и да не пият, или пък какво трябва да предприемат чисто външно в материалния свят.
Те много повече предпочитат това, отколкото да се изисква от тях да внесат в своята душа интимни моменти на развитие. Обаче именно за такива неща става дума при издигането в духовния свят.
към текста >>
Това е общо взето най-разпространеният начин да се
говори
, който може да се срещне в днешната литература: Това ние не можем да знаем!
За много хора днес това е една дразнеща представа, защото нека веднага вземем един отделен човек на днешното образование как прави например днешният философ, когато за него се касае да установи цялото значение, и същност на познанието? Такъв философ ще каже: Искам да се опитам да видя, колко далече можем да стигнем въобще като човеци с нашето мислене, нашите психически сили, какво можем да обхванем от света. Тогава според възможностите, с които разполага в момента той се опитва да си състави един образ на света и да го постави пред себе си. Тогава обикновено той ще каже: За другото ние не можем да знаем, то се намира отвъд границите на човешкото познание!
Това е общо взето най-разпространеният начин да се говори, който може да се срещне в днешната литература: Това ние не можем да знаем!
към текста >>
Обаче обикновеният учен не знае, че благодарение на едно такова строго закономерно обучение душата стига до една степен на развитието, при която за нея престава напълно възможността да
говори
за субективни чувства и усещания, когато тя стига до там, където може да си каже: Сега в мене възникват представи, които застават срещу мене така, както иначе застават дърветата и скалите, реките и планините, растенията и животните на външния свят, но тези представи са така действителни, както иначе са действителни само външните физически неща, и към тях моята субективност не може да прибави нищо, нито да им отнеме нещо.
Така човекът, който иска да се издигне в духовния свят, работи в своята душа с напълно определени представи, като оставя външната действителност да му действува по един съвсем определен начин. Когато е работил известно време по този начин, работата стои така, че обикновеният учен може да му каже: Това има за тебе само една субективна, една индивидуална стойност.
Обаче обикновеният учен не знае, че благодарение на едно такова строго закономерно обучение душата стига до една степен на развитието, при която за нея престава напълно възможността да говори за субективни чувства и усещания, когато тя стига до там, където може да си каже: Сега в мене възникват представи, които застават срещу мене така, както иначе застават дърветата и скалите, реките и планините, растенията и животните на външния свят, но тези представи са така действителни, както иначе са действителни само външните физически неща, и към тях моята субективност не може да прибави нищо, нито да им отнеме нещо.
към текста >>
Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където
говори
за усещанията на сетивата.
Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи. Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там. Защо хората мислят това?
Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата.
Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите. Защо казва той това за усещанията на сетивата? Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
към текста >>
Това, което Духовният изследовател има да каже, то е способно винаги все повече и повече да
говори
на здравото чувство за истината, което човек притежава, толкова повече, че то е свързано с най-дълбоките интереси на всеки човек.
Това, което бе показано днес, е едно указание наложено от нашите днешни условия на времето, че е възможно едно духовно изследване. То не е казано за това, че всеки един трябва веднага да стане един духовен изследовател. Защото постоянно трябва да подчертавам: Когато един човек със здраво чувство за истината и със свободна от предразсъдъци логика слуша съобщенията на Духовната наука, даже и когато не може сам да вижда в духовните светове, въпреки това всичко, което идва от такива съобщения, може да се превърне за него в енергия и силни чувства за душата, макар и отначало той да вярва в Хекелизма или в Дарвинизма.
Това, което Духовният изследовател има да каже, то е способно винаги все повече и повече да говори на здравото чувство за истината, което човек притежава, толкова повече, че то е свързано с най-дълбоките интереси на всеки човек.
Може да има хора, които не считат, че е необходимо за благото на тяхната душа да знаят, в какво отношение се намират помежду си земноводните животни и млекопитаещите и тем подобни. Обаче това, което може да бъде казано от почиващото на сигурни основи духовно изследване, трябва да сгрее всички хора: Че душата доколкото тя принадлежи на духовния свят, слизайки в сетивното съществуване чрез раждането и отново връщайки се в духовното царство чрез смъртта принадлежи на сферата на вечността. Това трябва да представлява най-дълбок интерес за всички хора, което постоянно се потопява все повече и повече в тяхната душа като сила, която е такава сила, че от нея душата получава сигурност, за да може да стои на своето място в живота. Една душа, която не е запозната с това, що е тя и какво иска, какво значи това според нейното същество, може да стане безутешна, накрая може да се отчая и да се чувствува пуста и празна. Обаче една душа, която се изпълва с духовните придобивки на Духовната наука, не може да остане празна и пуста, когато приеме съобщенията на духовното изследване не като догми, а като жив живот, който протича стоплящо през нашата душа.
към текста >>
259.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да
говори
, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а
говорът
е нещо, което работи над човека.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник.
Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека.
Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка? И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
към текста >>
Това не ще отрече също никой, който стои на основите на Духовната наука и
говори
от тези основи.
Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така. Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си. Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва.
Това не ще отрече също никой, който стои на основите на Духовната наука и говори от тези основи.
Аз често съм казвал: Когато се говори в този смисъл за индивидуалност, трябва да разглеждаме нещата по-точно, трябва да имаме съзнанието, когато искаме да вземем нещата тривиално, че можем да говорим и за биографията и за индивидуалността на един писец. Познавах един човек, който понеже по негово време писците още се изрязваха от гъши пера можеше вече да прави разлика между писците, понеже всеки сам си изрязва писеца, този последният приемаше винаги едно лично отношение към него, и понеже въпросният човек имаше една отлична фантазия, той би могъл да напише добре една биография на всеки един писец с всички подробности. При човека обаче не става въпрос да използуваме мащаба на тривиалността, а онзи мащаб, който е почерпен от дълбочините на познанието.
към текста >>
Аз често съм казвал: Когато се
говори
в този смисъл за индивидуалност, трябва да разглеждаме нещата по-точно, трябва да имаме съзнанието, когато искаме да вземем нещата тривиално, че можем да говорим и за биографията и за индивидуалността на един писец.
Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така. Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си. Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва. Това не ще отрече също никой, който стои на основите на Духовната наука и говори от тези основи.
Аз често съм казвал: Когато се говори в този смисъл за индивидуалност, трябва да разглеждаме нещата по-точно, трябва да имаме съзнанието, когато искаме да вземем нещата тривиално, че можем да говорим и за биографията и за индивидуалността на един писец.
Познавах един човек, който понеже по негово време писците още се изрязваха от гъши пера можеше вече да прави разлика между писците, понеже всеки сам си изрязва писеца, този последният приемаше винаги едно лично отношение към него, и понеже въпросният човек имаше една отлична фантазия, той би могъл да напише добре една биография на всеки един писец с всички подробности. При човека обаче не става въпрос да използуваме мащаба на тривиалността, а онзи мащаб, който е почерпен от дълбочините на познанието.
към текста >>
Вие
говорите
за една Сетивна душа, за една Разсъдъчна душа и за една Съзнателна душа.
Така трябва да постъпваме в естествената наука, така трябва да постъпваме и в Духовната наука. Само че днес Духовната наука не е стигнала достатъчно далече, за да постъпва по същия начин. Когато се вземе предвид това, тогава навсякъде ще може да се намери потвърждение на горепосочения закон за наследствените качества получени от майката и от бащата. Но когато обгърнем с поглед целия човек, трябва да бъдем наясно, че това, което наричаме човешка душа и което се проявява в цялата организация на човека, също и в телесно-душевната, съвсем не е нещо просто. И тук някой трябва да бъде неудържимо склонен към тривиалност, за да каже: Защо вие антропософите имате приумицата да различавате в душата три душевни члена и даже много членове в човешката природа?
Вие говорите за една Сетивна душа, за една Разсъдъчна душа и за една Съзнателна душа.
Обаче много по-просто би било да се говори за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля. Без съмнение това е по-просто, по-удобно но също и тривиално. Но това е и същевременно нещо, което не може да подпомогне действително научното разглеждане на човека. Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва.
към текста >>
Обаче много по-просто би било да се
говори
за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля.
Само че днес Духовната наука не е стигнала достатъчно далече, за да постъпва по същия начин. Когато се вземе предвид това, тогава навсякъде ще може да се намери потвърждение на горепосочения закон за наследствените качества получени от майката и от бащата. Но когато обгърнем с поглед целия човек, трябва да бъдем наясно, че това, което наричаме човешка душа и което се проявява в цялата организация на човека, също и в телесно-душевната, съвсем не е нещо просто. И тук някой трябва да бъде неудържимо склонен към тривиалност, за да каже: Защо вие антропософите имате приумицата да различавате в душата три душевни члена и даже много членове в човешката природа? Вие говорите за една Сетивна душа, за една Разсъдъчна душа и за една Съзнателна душа.
Обаче много по-просто би било да се говори за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля.
Без съмнение това е по-просто, по-удобно но също и тривиално. Но това е и същевременно нещо, което не може да подпомогне действително научното разглеждане на човека. Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва. Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти.
към текста >>
Ние бихме могли да оставим да
говори
само чистата логика едва тогава, когато желанията и инстинктите замълчават напълно.
Само когато познаем, как цялата личност на човека се отнася, какво може да приеме човек в себе си постепенно в течение на своето развитие и възпитание като истини, като нови истини, като такива неща, които сега трябва действително да се съединят с неговата личност, когато сме разбрали, как всъщност духовно-душевното е формиращата сила, скулпторът, художникът за това, което е телесно-душевно, тогава също ние ще отдаваме голямо значение на това, така да направляваме развитието на духовно-душевното у човека, че той да поеме мощно в ръцете си способа да действува върху телесно-душевното. Това важи особено за годините, когато той е достъпен за възпитанието. Трябва да бъдем наясно, че в това отношение се греши твърде много. От нашето изложение виждаме, че предварителната склонност на човека и т.н. допринася много повече за формирането на възгледите, отколкото чистата логика.
Ние бихме могли да оставим да говори само чистата логика едва тогава, когато желанията и инстинктите замълчават напълно.
Преди това трябва да бъдем наясно, когато вярваме, че някъде в някоя особена област сме формирали едностранчиво заложбите на един човек, трябва да ни бъде ясно, че тогава по един странен начин се проявява онова, на което не сме обърнали внимание.
към текста >>
260.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се
говори
, но още малко се познава, личността на Заратустра.
Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество. Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти. Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси.
Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
към текста >>
За същото нещо, за което Заратустра мислеше с неговите Амшаспанди, за него мислеше и Гьоте, когато
говори
за "истинските синове на Боговете", които са служители на най-висшата божествена Сила.
За същото нещо, за което Заратустра мислеше с неговите Амшаспанди, за него мислеше и Гьоте, когато говори за "истинските синове на Боговете", които са служители на най-висшата божествена Сила.
Дванадесет такива Духове имаме ние да отбележим, които трябва да назовем с името Амшаспанди. Под тези Духове стоят други духовни Същества или сили, а именно Заратустра различава двадесет и осем такива Духове. Обаче никога тяхното число не е така точно; бихме могли да кажем двадесет и четири до двадесет и осем или тридесет и един "Йазати" или "Изеди". Какви са тези Същества? Когато си представяме великите Сили, великите Същества, които действуват през пространството, дванадесет на брой и ги наричаме Амшаспанди, то онези Сили, онези духовни Същества, които са служители на тези Амшаспанди, които действуват зад по-нисшите природни процеси, силите на Изедите, са двадесет и осем до тридесет и една.
към текста >>
" Така
говори
Заратустра.
Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше като противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря! Елате и слушайте ме, вие, които отдалече вие, които от близо имате желание за това, и отбелязвайте точно всичко. Защото той не трябва вече да побеждава, злият враг и лъжливият учител, той не ще побеждава вече, добрия Дух, толкова продължително време проникна той вече със своето зло дихание гласа и словото на човека. Аз обаче искам да говоря против него в смисъла на това, което най-Възвишеното, Първичното, което Ахура Маздао ми казва. И който не иска да слуша моите думи, както аз ги говоря, както аз ги мисля и разбирам, той ще изпита нещо лошо, преди да дойде свършекът на земните цикли!
" Така говори Заратустра.
И ние искаме да почувствуваме в тези думи, че с тях той можа да каже на човечеството нещо, което действително може да бъде доловено и почувствувано през всички следващи културни епохи. И който има чувството да се вслуша в това, което живее в нашето време, макар и слабо възприемаемо, който се вслушва в нашата култура с духовно чувство, той винаги ще долови отзвука на това, което Заратустра е казал на човечеството преди хилядолетия. И така той ще бъде един от онези, по отношение на които това, което можем да кажем върху даровете на тези велики ръководители за човечеството и тяхното положение сред човечеството също и по отношение на много неща още, които ще чуем още за Хермес, Буда, Мойсей и други велики ръководители,то може да бъде резюмирано в думите:
към текста >>
261.
5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да
говори
нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек.
Тук обаче ние трябва първо да хвърлим поглед назад върху онова твърде особено застъпване на това, което в предидущите столетия приблизително за времето от 11-то до 15-то столетия хората са наричали в широк смисъл наука. Трябва да ни стане ясно, че за тези столетия популяризирането, всеобщото запознаване с научните въпроси трябваше да има съвършено друга форма в сравнение с нашето време. Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат като духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово. Ето защо за онези времена е така важно да си съставим един образ за това, как се практикуваше науката. През времената, които са предхождали епохата на Галилей и на Джордано Бруно, науката се е практикувала по начин, който е трудно разбираем за днешния човек; този начин може да бъде разбран само тогава, когато човек може да се пренесе и ориентира в нещо съвършено различно от това, което днес е свикнал да вижда.
В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да говори нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек.
Този Аристотел се извисява като един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството. Това, което той направи за своето време, има безкрайно значение. Обаче това, което сега ни интересува, е, че книгите на Аристотел често пъти не се четяха във формата, в която са били написани в първичния език, а навсякъде се поставяше като основа преданието: това даваше тона. Това, което се изнасяше: върху това, което беше принцип, което важеше по някакъв начин за една истина, за него се казваше: Върху този въпрос Аристотел е мислил така и така. Така се намира това у Аристотеля!
към текста >>
И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се
говори
неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй като Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се
говори
за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове.
Извънредно интересно е човек да се задълбочи в една такава университетска сказка, за да се види, как лекарите навсякъде в своите лекции са поставяли за основа Аристотел. Обаче Аристотел е бил един духовен великан.
И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се говори неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй като Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се говори за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове.
Защото от голямо значение ще да е било и полезно същевременно човек да приеме ясните учения и теории на Аристотел. Но не беше такъв случаят и то затова не, защото онези, които са изнасяли тогава тези учения и са ги проповядвали според Аристотел, по правило не са разбирали нищо от Аристотел. Защото всъщност учението на Аристотел беше невъобразимо криво разбрано, тъй както то се изнасяше преди Галилей и преди Джордано Бруно като "аристотелово" учение. Днес от гледището на Духовната наука бих искал да изтъкна само това, което трябва да покаже, как трябваше да застанат Галилей и Джордано Бруно в духовния живот на тяхното време. Аз често пъти съм споменавал нещо, което съвсем не е анекдот, а една истина, и затова искам още веднъж да обърна вниманието върху него.
към текста >>
Галилей настоявал, че учените трябва да се обърнат към великата книга на природата, която
говори
на човека, и не трябва да вземат само от книгите на Аристотел това, което
говори
за значението на духа в природата.
Имало един от многото учени, които се кълнели в Аристотел, който е бил приятел на самия Галилей. Галилей както и Джордано Бруно е бил противник на аристотелиците, не на Аристотеля, и това поради основателни причини.
Галилей настоявал, че учените трябва да се обърнат към великата книга на природата, която говори на човека, и не трябва да вземат само от книгите на Аристотел това, което говори за значението на духа в природата.
Но тогава аристотелиците застъпвали едно странно учение: че нервите, че цялата нервна система на човека, изхожда от сърцето и от сърцето нервите се разпространяват до главата и през цялото тяло. Това е учил Аристотел, казвали те, и това е истината! Галилей, който не искаше да се опира на това, което се намираше в старите книги и предания, а на това, което виждаше, когато изследваше човешкото тяло, обърна вниманието на това, че нервите изхождат от мозъка и че главните нерви имат своята изходна точка от мозъка. Сега Галилей казва на своя приятел това и го увещава, че той трябва да се убеди, как нервите изхождат от мозъка. Аз искам да видя това, казва неговият приятел и тогава то му бе показано на самото човешко тяло.
към текста >>
И когато Аристотел
говори
за нерви, ние не трябва да разбираме тази дума при него така, както я разбира нашата епоха, както я разбираше епохата на Галилей и на Джордано Бруно, която е вече много сродна с нашата, а трябва да знаем следното.
И това, което беше прастара наука, което и самите гърци бяха постигнали като прастара наука, бе зарегистрирано от Аристотел, който самият не беше вече в състояние да развие едно такова съзнание който притежаваше само едно интелектуално съзнание. Ето върху това би трябвало да размислим. Защото не напразно Аристотел е основателят на логиката в историята! Той е това, защото интелектуалното, доказателното мислене стана тогава меродавно. Следователно Аристотел беше този, който прие прадревни учения и ги изложи в своите книги в една логическа система, така щото можем да разберем някои неща при него само тогава, когато знаем, какво всъщност се е разбирало с тях.
И когато Аристотел говори за нерви, ние не трябва да разбираме тази дума при него така, както я разбира нашата епоха, както я разбираше епохата на Галилей и на Джордано Бруно, която е вече много сродна с нашата, а трябва да знаем следното.
Когато Аристотел говори за пътя на нервите, той има предвид онова, което днес отново познаваме като един непосредствено по-висш член на човешката природа в сравнение с физическото тяло: свръхсетивното етерно тяло на човека. Това е нещо, което с напредващото развитие на човешкото съзнание се беше изгубило и човек не можеше вече да го вижда. И самият Аристотел не го е виждал вече, но той беше приел този възглед от времената, когато ясновидското съзнание е виждало не само физическото тяло, а и етерната аура, етерното тяло, което е същинският строител и носител на силите на физическото тяло. От времената, когато хората виждаха етерното тяло така както сега окото вижда цветовете, прие Аристотел своето учение. И когато насочим поглед не върху физическото тяло, а върху етерното тяло, тогава действително изходната точка на определени течения, които сега Аристотел поставя на основата на това, което обикновено се търси зад израза "нерв", не е мозъкът, а областта на сърцето.
към текста >>
Когато Аристотел
говори
за пътя на нервите, той има предвид онова, което днес отново познаваме като един непосредствено по-висш член на човешката природа в сравнение с физическото тяло: свръхсетивното етерно тяло на човека.
Ето върху това би трябвало да размислим. Защото не напразно Аристотел е основателят на логиката в историята! Той е това, защото интелектуалното, доказателното мислене стана тогава меродавно. Следователно Аристотел беше този, който прие прадревни учения и ги изложи в своите книги в една логическа система, така щото можем да разберем някои неща при него само тогава, когато знаем, какво всъщност се е разбирало с тях. И когато Аристотел говори за нерви, ние не трябва да разбираме тази дума при него така, както я разбира нашата епоха, както я разбираше епохата на Галилей и на Джордано Бруно, която е вече много сродна с нашата, а трябва да знаем следното.
Когато Аристотел говори за пътя на нервите, той има предвид онова, което днес отново познаваме като един непосредствено по-висш член на човешката природа в сравнение с физическото тяло: свръхсетивното етерно тяло на човека.
Това е нещо, което с напредващото развитие на човешкото съзнание се беше изгубило и човек не можеше вече да го вижда. И самият Аристотел не го е виждал вече, но той беше приел този възглед от времената, когато ясновидското съзнание е виждало не само физическото тяло, а и етерната аура, етерното тяло, което е същинският строител и носител на силите на физическото тяло. От времената, когато хората виждаха етерното тяло така както сега окото вижда цветовете, прие Аристотел своето учение. И когато насочим поглед не върху физическото тяло, а върху етерното тяло, тогава действително изходната точка на определени течения, които сега Аристотел поставя на основата на това, което обикновено се търси зад израза "нерв", не е мозъкът, а областта на сърцето. Така Аристотел не е разбирал нашите днешни нерви, а абсолютно свръхсетивни течения, свръхсетивни сили, които изхождат от сърцето, отиват към мозъка и текат в човешкото тяло в различни посоки.
към текста >>
Чрез природата така казва Галилей в много от своите съчинения чрез природата
говори
нещо божествено-духовно.
Галилей беше във висшия смисъл на думата този, който пръв внесе в човечеството онази строга форма на естествено-научното мислене, бихме могли да кажем, онази форма на отношението на естествената наука към математиката, която е станала даваща тон за цялото следващо време до нашата епоха. Кое е своебразното у Галилей? Галилей който в това от ношение беше изцяло дете на своето време си казваше с мъжествена смелост първо следното. Уверявам ви, че с такива думи ние можем само да опишем по околен път чувството, което Галилей имаше, защото за да разберем цялата душа, цялото състояние на духа на Галилей, ние трябва да опишем както следва това, което той е чувствувал: Ние стоим като човеци на Земята. Пред нас се простира природата с всичко, което тя може да даде на нашите сетива, на нашия ум, който е свързан с инструмента на мозъка.
Чрез природата така казва Галилей в много от своите съчинения чрез природата говори нещо божествено-духовно.
Ние хората гледаме природата с нашите очи и я разглеждаме с другите сетива. Това, което нашите очи възприемат, което чувствуваме чрез другите сетива, то е вмислено в природата чрез божествено-духовни Същества. Първо живеят мислите на божествено-духовните Същества, след това възниквайки от мислите на божествено-духовните Същества идват сетивните неща на природата като откровения на Божиите мисли и после идва нашата възприемателна способност, преди всичко нашият ум, който е свързан с нашия мозък. И така ние стоим тук, за да разчетем, как от буквите се получава една книга и се ражда онова, което авторът е мислил, т.е. това, което божествените мисли са изразили в природата.
към текста >>
В популярни изложения се
говори
много също и за това, че така да се каже КАНТ първи е обърнал вниманието на това, че светът около нас е само едно явление, че ние не можем да проникнем до "вещта в себе си".
Понеже Галилей можа да извърши такива велики неща, той е фактически и философски ако можем да се изразим така един от най-важните откриватели на пътя за новото духовно развитие на човечеството. Нищо чудно следователно, ако виждаме в лицето на Галилей същевременно и духа, който искаше да бъде на ясно и за себе си, как всъщност се отнасят сетивните явления към човека и към неговия душевен живот.
В популярни изложения се говори много също и за това, че така да се каже КАНТ първи е обърнал вниманието на това, че светът около нас е само едно явление, че ние не можем да проникнем до "вещта в себе си".
В една форма различна от тази на Кант Галилей беше обърнал вече вниманието на тази мисъл, само че навсякъде зад сетивното той виждаше всеобхващащата мисъл на Божествено-Духовното и приемаше само от смирение, че човекът може да се приближи само в продължително време до това, но не по принцип. Но Галилей казваше: Когато виждаме един цвят, той прави едно впечатление, например червеният цвят прави впечатление на червеното. Нима червеният цвят е в нещата? Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта като мисъл на времето, на епохата. Той казваше: Да вземем едно птиче перо и да погъделичкаме стъпалото на един човек или неговата длан: човекът чувствува един гъдел.
към текста >>
Как можем да предадем най-добре току що казаното, за да
говори
то добре на нашето сърце?
Как можем да предадем най-добре току що казаното, за да говори то добре на нашето сърце?
Върху този факт е обърнал вече вниманието един дух, на който трябвало много да се харесва да бъде наречен един ентусиазиран обожател, почитател на Джордано Бруно Херман Брунхофер -, който е показал, какво се получава, когато това, което Джордано Бруно казва, бива буквално изразено в стихове:
към текста >>
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да
говори
, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата.
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата.
При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци.
към текста >>
262.
2. Хермес; Берлин, 16. 02. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Например една египетска легенда ни
говори
за двойката богове Озирис и Изис и тази легенда нарича Хермеса съветник на Озириса.
Така ние се питаме сега: Какво място е заемал светът на представите за всичко това в душата на египтянина? Какво казваше древният египтянин, че го е учил Хермес? Как е стигнал той до всички тези представи? Ние трябва да свикнем да виждаме в легендите, а именно в най-важните от тях, навсякъде така да се каже една по-дълбока мъдрост. Трябва да предположим, че тези легенди искат да ни говорят за определени закони на духовния живот следователно за закони, които са по-висши от външните природни закони, те искат да ни говорят за тези закони на духовния живот в образи.
Например една египетска легенда ни говори за двойката богове Озирис и Изис и тази легенда нарича Хермеса съветник на Озириса.
Легендата вижда в Озириса едно същество, което в древни минали времена е живяло в областта, в която сега живеят хората. Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг. Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето. Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след като този последният беше заминал в духовния свят.
към текста >>
Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато
говори
за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник.
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене.
Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник.
И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
263.
3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
В наше време се
говори
относително много за Буда и за Будизма.
В наше време се говори относително много за Буда и за Будизма.
За разглеждащия развитието на човечеството този факт, трябва да бъде толкова по-интересен, колкото това съзнание за същността на Будизма или, може би по-добре казано, този копнеж да бъде разбран Будизмът, съвсем не е така отдавнашен сред нашия западен духовен живот. Достатъчно е само да помислим за най-бележитата личност, която така силно е действувала в нашия западен духовен живот на поврата на 18-тия и 19-тия век и която продължава да действува така силно до нашето време: за ГЬОТЕ. Когато проследим живота на Гьоте, неговото творчество, неговото знание, виждаме, че във всичко това Буда и Будизмът не играят още никаква роля. И относително скоро виждаме при един дух, който в известно отношение е бил даже ученик на Гьоте, при Шопенхауер, как в неговата дейност силно проблясва влиянието на Будизма. След това интересът за това източното духовно направление става все по-голям и по-голям.
към текста >>
Но сега аз зная, че това тяло, в което съм станал Буда, е последното." И той
говори
за Нирвана, в която трябваше да влезе, и каза: "Аз чувствувам как гредите пращят, как стълбовете се сгромолясват, как сетивното тяло е изградено за последен път и сега ще бъде разрушено."
Ето защо е така трогателно, когато се разказва, че Буда е казал на своите най-интимни ученици: "Аз поглеждам назад към моите минали съществувания като в една отворена книга, мога да чета тази книга страница по страница, мога да обгърна с поглед всеки свой живот, през който съм минал и във всеки един от тези мои животи съм изградил едно сетивно тяло, в което моят Дух е живял като в един храм.
Но сега аз зная, че това тяло, в което съм станал Буда, е последното." И той говори за Нирвана, в която трябваше да влезе, и каза: "Аз чувствувам как гредите пращят, как стълбовете се сгромолясват, как сетивното тяло е изградено за последен път и сега ще бъде разрушено."
към текста >>
Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да
говори
за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие.
А това значи: Аз искам да направя нещо, което може да направи плодоносно и да оживи всичко, което се разлива надолу от Бога още от прачовечеството, което се влива в света, влива се в нас. В тези думи ние виждаме указанието за това, че Христос ще изпълни с живот всички сили в постоянно възвръщащите се земни съществувания, сили, които предават истина на думите: "Не аз а Христос в мене! " Само трябва да бъдем наясно, че Христос говореше така, че съграждането на този храм има така да се каже едно вечно значение, че с това се разбира едно проникване на Христовата Сила във всички онези, които се чувствуват така поставени в цялостното развитие на човечеството. За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така, като че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството. Когато будистът мисли в истинския смисъл, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен смисъл.
Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие.
Който би искал да говори за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството. Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие. Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки. Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс.
към текста >>
Който би искал да
говори
за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството.
В тези думи ние виждаме указанието за това, че Христос ще изпълни с живот всички сили в постоянно възвръщащите се земни съществувания, сили, които предават истина на думите: "Не аз а Христос в мене! " Само трябва да бъдем наясно, че Христос говореше така, че съграждането на този храм има така да се каже едно вечно значение, че с това се разбира едно проникване на Христовата Сила във всички онези, които се чувствуват така поставени в цялостното развитие на човечеството. За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така, като че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството. Когато будистът мисли в истинския смисъл, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен смисъл. Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие.
Който би искал да говори за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството.
Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие. Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки. Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс. Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история.
към текста >>
Че именно в източната мъдрост се
говори
за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс.
Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие. Който би искал да говори за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството. Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие. Който би говорил за едно повторение на Христовото Събитие, би казал нещо също така нелепо, както когато някой би твърдял, че можем да опрем гредичката на една везна върху две точки.
Че именно в източната мъдрост се говори за едно редуване една след друга на еднородни индивидуалности, които се сменят една друга, какъвто е случаят с определен брой Буди, това характеризира за нас разликата между източния светоглед и това, което човечеството е постигнало в течение на развитието, което първо се е появило на Запад с Христовия Импулс, който е само един еднократен Импулс.
Който би искал да оспори еднократността и единственото по рода си Христово Събитие, той би оспорил същевременно възможността на една действителна история в развитието на човечеството, т.е.: той не разбира нищо от действителната история.
към текста >>
Напротив в цялата своя същност християнският светоглед изисква както основната жилка на този светоглед е живяла с Гьоте човекът да не се подава на своята собствена познавателна слабост и да
говори
за граници на познанието, а да си каже: В мене живее нещо, което може да се издигне над всяка илюзия и да стигне до истината и до освобождението на живота.
Ето защо можем да кажем: Тук имаме нещо от неверието и от парализирането на волята, които проникват в душите от една духовна слабост на познанието, които събуждат симпатия за Будизма.
Напротив в цялата своя същност християнският светоглед изисква както основната жилка на този светоглед е живяла с Гьоте човекът да не се подава на своята собствена познавателна слабост и да говори за граници на познанието, а да си каже: В мене живее нещо, което може да се издигне над всяка илюзия и да стигне до истината и до освобождението на живота.
Един такъв светоглед може да иска много по отношение на примирението, но това е едно примирение различно от онова, което отстъпва пред граници на познанието. Когато човек се примирява в смисъла на Кантианизма, той си казва: Човекът въобще не е в състояние да проникне в дълбините на света. Тогава той се примирява принципно, като доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието. Но човек може да се примири и заедно с Гьоте, като си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш. Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек.
към текста >>
Така
говори
Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване. Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене. Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване.
Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света. Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим. Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване. И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
към текста >>
264.
4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но след това се оказва, че едно описание, което първо
говори
за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда.
Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет. То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея. Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания? Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят.
Но след това се оказва, че едно описание, което първо говори за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда.
Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто като такива. Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род, като че едно пътуване става от едно място на друго, като че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така като външни физически изживявания както и предшествуващите ги. И след това се намираме сред едно описание на душевния живот на съответната личност, в едно описание, което съвсем не се отнася за външни събития, а за вътрешни душевни борби, за душевни преодолявания, за душевни изживявания, чрез което тогава съответната личност се издига на една по-висока степен на душевното развитие, на познанието, на една по-висока степен на енергичността или до една мисия в развитието на света. Описанията на външните събития се вливат така да се каже непосредствено в символични изложения, които са държани напълно в стила на предишните външни събития, но които съвсем не искат да говорят за външни изживявания, а за вътрешни душевни изживявания. Трябва да кажем, че това твърдение ще остане за всеки едно твърдение само до тогава, докато той не се вживее все повече и повече в особеността на библейските описания с помощта на изложенията на Духовната наука, особено по отношение на онези части, които говорят за Мойсея.
към текста >>
Даже и Гьоте в заключителните думи на "Фауст"
говори
за "Вечно"'Женственото".
Това, което Мойсей трябваше да изживее като ученик на този велик жрец-мъдрец, ни се описва така, че на мястото, където търси жреца, той среща при един кладенец отново един символ, един символ за извора на мъдростта седемте дъщери на жреца-мъдрец. Който иска да разбере, какъв по-дълбок смисъл се крие в едно такова описание, трябва преди всичко да си спомни, че във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си като по-висши познания и като душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи.
Даже и Гьоте в заключителните думи на "Фауст" говори за "Вечно"'Женственото".
Така в "седемте дъщери" на жреца Йетро ние отново познаваме седемте човешки душевни сили, с които мъдростта на жреца-мъдрец можеше да разполага. Трябва да помислим, че в онези древни времена, които бяха още напълно оживени от съзнанието на старото ясновидство, царуваха други възгледи върху това, което човешката душа е с нейните отделни сили. Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес. Ние говорим днес за човешката душа и за нейните сили, за мисленето, чувствуването и волението, по такъв начин, че имаме в нас тези душевни сили, че те съставляват така да се каже съставни части на душата. Не така е мислил древният човек под влиянието на ясновидската дарба.
към текста >>
Защото Мойсей
говори
един нов език, облича това, което има да каже с думи, които произлизат от азовото съзнание на човешката душа, които трябваше да останат напълно неразбираеми спрямо онова, което фараонът не можеше единствено да мисли.
След това имаме разговора на Мойсея с Фараона. От този разговор лесно можем да видим, че Мойсей и фараонът стоят един срещу друг и не могат да се разберат. Описанията трябва да представят, че всичко, което Мойсей има да каже от едно напълно преобразено човешко съзнание трябва да остане неразбираемо за фараона, в който могат да живеят само продължаващите действия на старата ясновидска египетска култура. То ни се описва нагледно по начина, по който ясновидски документи гласят.
Защото Мойсей говори един нов език, облича това, което има да каже с думи, които произлизат от азовото съзнание на човешката душа, които трябваше да останат напълно неразбираеми спрямо онова, което фараонът не можеше единствено да мисли.
Така целият египетски народ беше натоварен до онзи час в света с една мисия, която той можеше да изпълни само на основата на старото ясновидско съзнание. Обаче часът за това беше вече изминал. Ако египетският народ живееше по-нататък, той живееше по-нататък с онези качества на народ, с онзи темперамент, които притежаваше по-рано, но той не намери прехода през пропастта, която се шири между старото време и новото, за което беше предназначен именно еврейският народ. Този преход от старото в новото време намери Мойсей. Ето защото споменът за това, което Мойсей намери със своя народ, беше празнуван като спомен за прехода от старото в новото време Пасах /Пасха.
към текста >>
От това
говори
нещо, чрез което Мойсей ни се явява също в едно сияние, което иска да каже, че този, който е ясновиждащ, е един пророк, какъвто вече никой не се е явил в Израел.
Той трябваше да предостави това на онези, които бяха призвани за новата култура. Това ясно ни се казва в Библията. Докато Мойсей е вестител на Бога, който се изявява чак в азовата същност, загатва ни се също, че Мойсей е само в състояние чрез своя ясновиждащ поглед да чуе силата на словото на този миров Дух. И когато се намира в едно положение, където изоставен на себе си трябва да помогне на своя народ, той прибягва до своята шатра, където отново може да види ясновидски своя Бог. Но там му се казва: Понеже ти не можа да продължиш това, което ти е дадено в ясновидското мислене, един друг трябва да води по-нататък твоя народ.
От това говори нещо, чрез което Мойсей ни се явява също в едно сияние, което иска да каже, че този, който е ясновиждащ, е един пророк, какъвто вече никой не се е явил в Израел.
С това се загатва, че той е бил последният, който с имал едно такова ясновидство, и че новата култура трябваше да действува по-нататък при съответните народи без ясновидство, само на основата на преданието и на този на интелектуалността, за да може да се подготви това, че Азът, които човечеството беше осъзнало сега на тази нова основа на културата, да може да приеме един нов елемент в себе си.
към текста >>
265.
5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Защото с право Астрономията е една наука, пред която не само човешкият интелект трябва да има най-високо уважение, защото тя ни дава важните познания за далечините на света, но Астрономията е нещо, което въпреки всичката отвлеченост и суровост
говори
по-най-силен начин на нашата душа, на целия наш дух, така щото можем да кажем: Има нещо понятно в това, че човешката душа се надява да добие разбиране върху най-дълбоките тайни на съществуването от разглеждането на звездното небе, което
говори
така дълбоко на нашата душа, когато го оставим да ни действува на душата през нощите с разбирането на нещата.
Кой би могъл да се съмнява в това, че трябва да гледаме с оправдани надежди към онази наука, която наричаме Астрономия, когато става дума за възникването на света, за развитието на света?
Защото с право Астрономията е една наука, пред която не само човешкият интелект трябва да има най-високо уважение, защото тя ни дава важните познания за далечините на света, но Астрономията е нещо, което въпреки всичката отвлеченост и суровост говори по-най-силен начин на нашата душа, на целия наш дух, така щото можем да кажем: Има нещо понятно в това, че човешката душа се надява да добие разбиране върху най-дълбоките тайни на съществуването от разглеждането на звездното небе, което говори така дълбоко на нашата душа, когато го оставим да ни действува на душата през нощите с разбирането на нещата.
към текста >>
Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да
говори
по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание. Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия! Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя.
Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
към текста >>
И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна
говори
даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло.
Без съмнение хората винаги ще казват: Вие хората на Духовната наука сте фантазьори, защото истинските резултати на точната наука противоречат на това, което смятате, че можете да получите чрез Духовната наука.
И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна говори даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло.
Защото тържествуващата естествена наука отдавна ни е научила, колко много сме се издигнали ние вече над онова развитие на света, за което говори Мойсей. Това ни показва естествената наука. Така говорят онези, които присъствуват само отвън при нещата. Но нека попитаме други, които са участвували в тези неща не отвън, а отвътре. Тук бих могъл да ви кажа, как един много известен физик, който е работил много по въпроса за теорията на светлината, БИОТ, е казал: Мойсей или е имал една също така дълбока опитност в науките, каквато има нашият век, или пък той е бил вдъхновен.
към текста >>
Защото тържествуващата естествена наука отдавна ни е научила, колко много сме се издигнали ние вече над онова развитие на света, за което
говори
Мойсей.
Без съмнение хората винаги ще казват: Вие хората на Духовната наука сте фантазьори, защото истинските резултати на точната наука противоречат на това, което смятате, че можете да получите чрез Духовната наука. И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна говори даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло.
Защото тържествуващата естествена наука отдавна ни е научила, колко много сме се издигнали ние вече над онова развитие на света, за което говори Мойсей.
Това ни показва естествената наука. Така говорят онези, които присъствуват само отвън при нещата. Но нека попитаме други, които са участвували в тези неща не отвън, а отвътре. Тук бих могъл да ви кажа, как един много известен физик, който е работил много по въпроса за теорията на светлината, БИОТ, е казал: Мойсей или е имал една също така дълбока опитност в науките, каквато има нашият век, или пък той е бил вдъхновен.
към текста >>
Така
говори
основателят на по-новата Геология.
Така говори основателят на по-новата Геология.
Но сега хората могат да дойдат и да кажат: Но чрез Дарвин е било опровергано всяко действие на някакви духовни сили! Дарвин ни показа, как развитието на организмите става чрез чисто природни процеси. Обаче сам Дарвин е написал изречението: Аз поддържам, че всички живи същества, които са съществували на Земята, произхождат от една първична форма, на която творецът е вдъхнал живот. Следователно хората, които казват, че ние сме фантазьори, когато говорим за духовни същества и за духовни сили, не могат да излязат срещу нас и с Дарвина. Но след това могат да дойдат хора и да кажат: Нима не знаете, коя е основната същност на развитието на естествената наука през 19-то столетие, която е повлияла дълбоко на цялото развитие?
към текста >>
266.
Библията и мъдростта
GA_68-1 Библията и мъдростта
Когато изучаваме най-ранната форма, под която Християнството е разпространявано, от която всички негови по-късни разклонения водят началото си, ние откриваме, че никой от Евангелските разкази не е даден от Павел, и че той
говори
за нещо доста различно.
Но нещо друго е съвсем сигурно, а именно, че от гледна точка на Християнството Библията не трябва да бъде разглеждана по същия начин, както другите исторически документи. Ако обърнем внимание на личността на Павел, можем да научим много, което да ни насочи към подобно становище.
Когато изучаваме най-ранната форма, под която Християнството е разпространявано, от която всички негови по-късни разклонения водят началото си, ние откриваме, че никой от Евангелските разкази не е даден от Павел, и че той говори за нещо доста различно.
Какво даде импулс на Павел? Как този неповторим Апостол придоби своето разбиране за Христос? Просто и единствено като последствие от събитието в Дамаск, което е не резултат от физически, а от свръх-сетивни истини. А сега, какво е основа на учението на Павел? Това е знанието, че Христос – въпреки че беше разпнат – живее; събитието от Дамаск разкрива Христос като Живо Същество, което може да се яви на хората, които се извисят до Него; - разкрива още повече, че наистина има духовен свят.
към текста >>
Но самият израз е доказателство за опитните Посветени, че Павел
говори
с пълно познаване на Духовната Наука.
Това е знанието, че Христос – въпреки че беше разпнат – живее; събитието от Дамаск разкрива Христос като Живо Същество, което може да се яви на хората, които се извисят до Него; - разкрива още повече, че наистина има духовен свят. И Павел прави паралел между Христовото явявяне пред него и Неговото явяване пред другите. Той казва: “Първо Той се яви на Кифа, после на Дванадесетте, след това на петстотин Братя едновременно, на Яков и по-късно на всички Апостоли, и най-накрая също и на мен, родения преди своето време." ( I послание на св. апостол Павел към Коринтяни 15:5-8 – бел. пр.) Това допълнение на Павел “роденият преди своето време" е странно.
Но самият израз е доказателство за опитните Посветени, че Павел говори с пълно познаване на Духовната Наука.
Той казва, че е “роденият преди своето време" и от това ние разбираме, че неговото просвещение трябва да бъде възприето като несъмнен факт. Само ще загатна за смисъла му. Павел иска да обясни с тези думи, че понеже е бил роден преди своето време, той е по-малко вплетен в материалното съществуване. Той намери своето озарение от знанието си: Христос живее и е тук. Павел показва, че базира своето Християнство на тази свръх-сетивна истина и че това е убеждение, придобито като резултат от непосредствено възприятие.
към текста >>
267.
Митът за Прометей. 7 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Сега в хода на историята ни се
говори
за забележително избавление.
Сега в хода на историята ни се говори за забележително избавление.
Прометей може да бъде освободен само чрез намесата на Посветен. Такъв бил Херкулес, изпълнил дванадесетте задачи. Изпълнението на тези дванадесет задачи било постижението на Посветения. Те символизират дванадесетте задачи на Посветения. Още повече, че става въпрос за Херкулес, преминал през посвещение в Елевзинските Мистерии.
към текста >>
Говори
се, че в Гръцките Мистерии било предсказвано бъдещето на хората.
Говори се, че в Гръцките Мистерии било предсказвано бъдещето на хората.
Това не означава, че на хората се даваше смътнo и абстрактнo описание на онова, което щеше да се случи в бъдещето, а им бяха давани указания за пътищата, които трябва да бъдат изминати в бъдеще. Великата Мистерийна драма на Прометей е израз на онова, което ще се развие като човешка способност.
към текста >>
268.
Митът за аргонавтите. Одисеята. 14 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Това бе времето, за което така често се
говори
в окултните писания, когато атлантските раси изпаднаха в най-дивите изкуства на черната магия.
Одисей позна тези хора на астрален план. След това време човешките астрални тела бяха потопени в материята, която ставаше по-плътна, по-твърда. После стигаме - така бяха насочвани Посветените - до първите периоди на Атлантида. Атлантът придобиваше все повече и повече способността да използва силите на живота, да прилага тези сили за свои собствени цели. Силите, които атлантът притежаваше, бяха изцяло развити астрални сили, и само на астрален план гъркът можеше да бъде пренасян в тях.
Това бе времето, за което така често се говори в окултните писания, когато атлантските раси изпаднаха в най-дивите изкуства на черната магия.
Тази епоха бе представяна пред учениците на Гръцките Мистерии в тези менящи се сцени. Това бе епохата, когато човешките страсти станаха толкова изродени под влиянието на черната магия, че астралните им тела наподобяваха онези на дивите животни. Това бе картината, която представляваха тураните, когато изпаднаха в тези диви магически изкуства. Астралното тяло бе така променено от тези магически изкуства, че можеше да бъде изразено символично единствено в превръщането на другарите на Одисей в прасета. Това бе момента от човешката еволюция, който изживяваха гръцките Посветени по онова време.
към текста >>
269.
Троянската война. 28 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Поетът, Посветеният, който
говори
за такива неща, винаги изразява това в началото на своята поема.
Поетът, Посветеният, който говори за такива неща, винаги изразява това в началото на своята поема.
Както посочих в случая при Одисеята, нейната главна тема е обявена в първите редове. И в Илиада също ще откриете, че слепият поет насочва към своята тема в самото начало: “Пей ми, О Музо, за оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Поетът говори за огъня на Кундалини, когато казва това. Едва в петата раса може да се говори така за него. В самото начало, когато жрецът Калхас взема страната на жреца-цар на Аполон, вие виждате гнева, избухващ между Агамемнон и Ахил. И какво е онова, което бива победено?
към текста >>
И в Илиада също ще откриете, че слепият поет насочва към своята тема в самото начало: “Пей ми, О Музо, за оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Поетът
говори
за огъня на Кундалини, когато казва това.
Поетът, Посветеният, който говори за такива неща, винаги изразява това в началото на своята поема. Както посочих в случая при Одисеята, нейната главна тема е обявена в първите редове.
И в Илиада също ще откриете, че слепият поет насочва към своята тема в самото начало: “Пей ми, О Музо, за оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Поетът говори за огъня на Кундалини, когато казва това.
Едва в петата раса може да се говори така за него. В самото начало, когато жрецът Калхас взема страната на жреца-цар на Аполон, вие виждате гнева, избухващ между Агамемнон и Ахил. И какво е онова, което бива победено? Състоянието жрец-цар. Троя е състояние, в което царят е под влиянието на древното свещеническо управление.
към текста >>
Едва в петата раса може да се
говори
така за него.
Поетът, Посветеният, който говори за такива неща, винаги изразява това в началото на своята поема. Както посочих в случая при Одисеята, нейната главна тема е обявена в първите редове. И в Илиада също ще откриете, че слепият поет насочва към своята тема в самото начало: “Пей ми, О Музо, за оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Поетът говори за огъня на Кундалини, когато казва това.
Едва в петата раса може да се говори така за него.
В самото начало, когато жрецът Калхас взема страната на жреца-цар на Аполон, вие виждате гнева, избухващ между Агамемнон и Ахил. И какво е онова, което бива победено? Състоянието жрец-цар. Троя е състояние, в което царят е под влиянието на древното свещеническо управление. Управлението бива заменено от чисто светския принцип.
към текста >>
270.
І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание
GA_92 Езотерична космология
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се
говори
като за тяло.
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло.
Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото". Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената.
към текста >>
Индусът
говори
за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото".
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло. Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра.
Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото".
Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената. Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение. Ето защо, в определени минали времена, изпълняващият свещенодействие йерофант в древните юдейски светилища казваше на Висшия Жрец: Шем-Хам-Форес, което означава: Какво е името Му (името на Бога)? Хе-Во-Хе, или - с една дума - Йеф или Йоф, значещо Бог, Природа, Човек; или отново, неизразимият "Аз" на човека, който е и човешки, и божествен.
към текста >>
271.
ІІІ. Бог, Човек, Природа
GA_92 Езотерична космология
Говори
се като за нещо съвсем реално и авторът пише: "Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае." Това е вярно буквално.
Поразяващ и типичен пример за този закон, но напълно пренебрегван от ортодоксалната наука, е даден във Философския Камък, познат на розенкройцерите. В германско списание, публикувано в края на XVIII век, ние намираме споменат този Философски Камък.
Говори се като за нещо съвсем реално и авторът пише: "Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае." Това е вярно буквално.
За да разберем тази мистерия, ние трябва да проникнем в лабораторията на Природата по-дълбоко, отколкото е навик на обикновената наука да прави.
към текста >>
Свети Павел
говори
за тази истина когато казва, че има един закон за тялото и друг за Духа.
Земята бе "минерализирана", съответно и физическото тяло на човека. Но характерната черта на човека е, че в него се случва двойствено движение. Като физическо същество, човекът се е принизил; като духовно същество, той се е издигнал.
Свети Павел говори за тази истина когато казва, че има един закон за тялото и друг за Духа.
Така човекът представлява едновременно край и начало.
към текста >>
Древногръцката митология изразява тази истина, когато
говори
за нектара и амброзията.
Царството на небесата се изхранва от излъчването на човешка любов.
Древногръцката митология изразява тази истина, когато говори за нектара и амброзията.
Боговете са толкова над човека, че тяхната естествена тенденция би била да го подчинят. Но има средно състояние на съществуване между човека и Боговете; точно както имелът е между растението и животното. Това е представено от Луцифер и луциферическия елемент.
към текста >>
272.
V. Йога в Изтока и Запада
GA_92 Езотерична космология
Твърди се, че целта е унищожаването на тялото чрез аскетизъм и че реалността е илюзия, която трябва да бъде завладяна, позовавайки се на "майя"-та, за която се
говори
в индийската философия.
Преди да се впуснем в темата, ние трябва да осъзнаем, че откакто окултизмът се популяризира, определена част от теософската литература породи грешни идеи за истинската цел на окултната наука.
Твърди се, че целта е унищожаването на тялото чрез аскетизъм и че реалността е илюзия, която трябва да бъде завладяна, позовавайки се на "майя"-та, за която се говори в индийската философия.
Това е нещо повече от преувеличение; това е истинска грешка, противоречаща на науката и на практиката на окултизма.
към текста >>
273.
VІ. Йога в Изтока и Запада (заключение)
GA_92 Езотерична космология
"Преди гласът да може да
говори
в присъствието на учителите, той трябва да е загубил силата да наранява."
"Преди гласът да може да говори в присъствието на учителите, той трябва да е загубил силата да наранява."
към текста >>
274.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_92 Езотерична космология
Самият факт, че за неговото съставяне се
говори
като за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
Не може да се каже, че съвременната теология има това схващане за Евангелието. От историческа гледна точка то се счита за по-низше спрямо трите синоптични Евангелия, бидейки в известен смисъл апокрифно.
Самият факт, че за неговото съставяне се говори като за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
към текста >>
275.
ІХ. Астралният свят
GA_92 Езотерична космология
Трите различни светове, за които
говори
окултизмът, са както следва:
Как да си представяме астралния свят?
Трите различни светове, за които говори окултизмът, са както следва:
към текста >>
Нека окото бъде затворено, и нека бъде напрегнато сетивото на слуха, и от най-слабия дъх до най-голямата врява, от най-обикновения звук до най-висшата хармония, от най-страстния и пламенен вик до най-нежната дума на разума, все Природата е тази, която
говори
и проявява присъствието си, силата си, всепроникващия си живот и обхватността на своите връзки; така че един сляп човек, на който е отказано всичко видимо, може все пак да разбере една безкрайна жизненост посредством друг свой орган.
Цялостта на Природата се изявява по сходен начин и на друго сетиво.
Нека окото бъде затворено, и нека бъде напрегнато сетивото на слуха, и от най-слабия дъх до най-голямата врява, от най-обикновения звук до най-висшата хармония, от най-страстния и пламенен вик до най-нежната дума на разума, все Природата е тази, която говори и проявява присъствието си, силата си, всепроникващия си живот и обхватността на своите връзки; така че един сляп човек, на който е отказано всичко видимо, може все пак да разбере една безкрайна жизненост посредством друг свой орган.
към текста >>
И така сякаш се изкачваме по скалата на битието, Природата
говори
на сетивата – на познати, неразбрани и неизвестни сетива: така тя
говори
със себе си и с нас по хиляди начини.
И така сякаш се изкачваме по скалата на битието, Природата говори на сетивата – на познати, неразбрани и неизвестни сетива: така тя говори със себе си и с нас по хиляди начини.
За внимателния наблюдател, който никъде не е мъртъв или тих, тя има таен представител дори и в твърдата материя, в метала, най-малките парчета от който ни казват какво преминава през цялата маса."("Теория на цветовете", предговор).
към текста >>
276.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Чрез обредите и култовете, основани от ясновидци,
говори
Божествена мъдрост.
Тази истина лежи в основата на ритуалите и церемониите на различните религии.
Чрез обредите и култовете, основани от ясновидци, говори Божествена мъдрост.
Чрез тях астралният свят се изразява във физическия свят. Като един вид отражение, обредът представлява случващото се във висшите светове. Този факт се появява отново в масонските ритуали и в определени азиатски религии. При раждането на една религия Посветеният дава основите, на които се изграждат ритуалите на външния култ. С напредъка на еволюцията обредът – живата картина на духовния свят – започва да клони към областта на изкуството.
към текста >>
277.
ХІ. Деваканичният свят (Небесата)
GA_92 Езотерична космология
Платон
говори
за символа на Кръста казвайки, че Душата на Света е разпъната върху тялото на света сякаш върху Кръст.
Така човекът е обвързан с всички царства на Природата.
Платон говори за символа на Кръста казвайки, че Душата на Света е разпъната върху тялото на света сякаш върху Кръст.
Какво е значението на този символ? Това е образ на душата, преминаваща през царствата на Природата. За разлика от човешкото същество, растението има своите корени надолу и своите органи за възпроизвеждане горе, обърнати към Слънцето. Животното е на междинната степен, неговият организъм лежи, принципно казано, в хоризонтална посока. Човекът и растението стоят вертикално изправени и с животното формират Кръст - Кръста на света.
към текста >>
278.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
За тази област се
говори
като за "континентите" на Девакана - "негативните" форми на долините, планините и физическите континенти.
Самото тяло изглежда като куха, празна форма. Това е виждане, в което всичко е обърнато като при фотографски негатив. Душата на кристала, растението и животното се вижда като един вид излъчване, докато физическата субстанция се явява като празна обвивка. Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така - не и нищо направено от човешка ръка. На първата степен на Девакана ние съзерцаваме астралните копия на явленията на физическия свят.
За тази област се говори като за "континентите" на Девакана - "негативните" форми на долините, планините и физическите континенти.
към текста >>
Райхенбах, авторът на "L`Od",
говори
за това явление във връзка с чувствителните хора, които можели да разпознават различни метали, опаковани в хартия.
Формите, които представят физическата субстанция, се виждат като изпълнени с духовни потоци - потоците на всемирния живот. Това е океанът на Девакана. На тази степен Посветеният навлиза в извора на всеки живот. Този живот има вид на мрежа от огромни потоци с техните разклонения. В същото време има странно и ново изживяване на живеене вътре в металите.
Райхенбах, авторът на "L`Od", говори за това явление във връзка с чувствителните хора, които можели да разпознават различни метали, опаковани в хартия.
към текста >>
Това е лабораторията на Космоса, в която се съдържат всички форми, откъдето е произлязло сътворението; това е домът на идеите на Платон, "Царството на Майките", за което Гьоте
говори
във "Фауст" във връзка с Елена.
На четвъртата степен на Девакана възникват първообразите на нещата - не "негативите", а оригиналните типове.
Това е лабораторията на Космоса, в която се съдържат всички форми, откъдето е произлязло сътворението; това е домът на идеите на Платон, "Царството на Майките", за което Гьоте говори във "Фауст" във връзка с Елена.
В тази област на Девакана се разкрива Акашовата Летопис на индийската философия. В нашата съвременна терминология ние говорим за тази Летопис като за астрално отпечатване на всички световни събития. Всичко, което преминава през астралните тела на хората,се "фиксира" в безкрайно фината субстанция на тази Летопис като в мека пластинка. За да разберем образите, които се носят в астралния ореол на Земята, ние трябва да прибегнем до аналогии. Човешкият глас произнася думи, които създават звукови вълни, прониквайки през ушите в мозъка на другите, където се пораждат образи и мисли.
към текста >>
Той чува звуците, чрез които му
говори
неговия учител, и после ги съобщава на света.
Посветеният, постигнал тази степен, бива наречен "Лебедът".
Той чува звуците, чрез които му говори неговия учител, и после ги съобщава на света.
Пеещият лебед на Аполон донася до ушите на хората тоновете на Отвъдното. За лебеда се казва, че идва от земята на хиперборейците - с други думи от света, където Слънцето слиза от небето за да си почине.
към текста >>
279.
ХV. Еволюцията на планетите и Земята
GA_92 Езотерична космология
Когато окултистът
говори
за минералното царство, той има предвид не просто камъните, а средата, в самия център на която се разгръща съзнанието на човека.
Ние знаем, че преди да се развива в своя настоящ етап, нашата Земя е преминала през степен, наречена период на Старата Луна. Но тази фаза на еволюцията - Старата Луна - не трябва да се бърка със спътника, който сега виждаме на небето, нито с някоя друга планета, която астрономията може някога да открие. Небесните тела, видими днес, са тела, които са били минерализирани. Човешкото око може да вижда само предмети, които съдържат минерални елементи и отразяват светлината, с други думи предмети, които имат физическо тяло.
Когато окултистът говори за минералното царство, той има предвид не просто камъните, а средата, в самия център на която се разгръща съзнанието на човека.
Много учени разглеждат живите същества просто като машини и отхвърлят идеята на жизнената сила. Това мислене е в резултат на факта, че нашият организъм е неспособен истински да вижда живота. Окултистът от друга страна казва, че в нашата епоха човекът живее в минералния свят.
към текста >>
280.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение
GA_92 Езотерична космология
Едва в нашата епоха е възможно да се
говори
за тях открито.
Има седем мистерии на живота, за които никога досега не се е говорило извън Окултните Братства.
Едва в нашата епоха е възможно да се говори за тях открито.
Те са наричани седемте "неизразими" или "неизречими" мистерии. Ние ще се опитаме да се занимаем с четвъртата мистерия, тази на Смъртта. Тези мистерии са както следва:
към текста >>
5. Мистерията на Злото (за която се
говори
в Апокалипсиса).
5. Мистерията на Злото (за която се говори в Апокалипсиса).
към текста >>
281.
ХVІІІ. Апокалипсисът
GA_92 Езотерична космология
За това космическо същество, от което произлязоха днешния човек и всички природни царства, в Кабалата се
говори
като за Адам Кадмон.
Така имаме седем големи епохи на Арийската цивилизация, в които бавно намират израз законите на еволюцията. Първоначално човекът имаше вътре в себе си онова, което по-късно виждаше около себе си. Всичко, което действително е около нас сега, излезе от нас в предшестваща епоха, когато нашето същество бе още смесено със Земята, Луната и Слънцето.
За това космическо същество, от което произлязоха днешния човек и всички природни царства, в Кабалата се говори като за Адам Кадмон.
Адам Кадмон обхващаше всички разнообразни страни на човека, какъвто го познаваме ние днес в различните раси и народи.
към текста >>
Книгата със седемте печата, за която се
говори
в Апокалипсиса, ще бъде отворена.
Когато Земята започне да преповтаря предишните фази на своята еволюция, първо ще има ново обединение с Луната, и след това на тази Земя-Луна със Слънцето. Новото обединение с Луната ще отбележи кулминацията на злото на Земята; новото обединение със Слънцето ще означава, от друга страна, идването на щастие, царуването на "избраните". Човекът ще носи знаците на седемте големи фази на Земята.
Книгата със седемте печата, за която се говори в Апокалипсиса, ще бъде отворена.
Жената, облечена в Слънцето, която има Луната под краката си, се отнася за епохата, когато Земята отново ще бъде обединена със Слънцето и Луната. Тръбите на Страшния Съд ще прозвучат, защото Земята ще е преминала в Деваканично състояние, където ръководният принцип е не светлината, а звукът. Критерият за края на Земното съществуване ще бъде, че Христовият Принцип ще прониква цялото човечество. Станали като Христос, хората ще се съберат около Него както войнствата около Агнето, и великата жътва на еволюцията ще представлява Новия Йерусалим.
към текста >>
282.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, Петдесятница, 23.5.1904 г. Света Троица – празник на освобождениетo на човешкия дух.
GA_93 Легендата за храма
Света Троица – като символичен празник – е свързан с най-дълбоките тайни, с най-свещените духовни качества на човечеството – това е причината, поради която е трудно да се
говори
за него.
Това събитие е описано като чудо. Светият Дух се излива над aпостолите така, че те започват да говорят на всевъзможни езици. Това означава, че те са искали да достигнат до всяко сърце и да говорят според разбирането на всекиго. Това е едното от тълкуванията на Светата Троица. Ако искаме да достигнем до по-основно разбиране, трябва да навлезем по-дълбоко във въпроса.
Света Троица – като символичен празник – е свързан с най-дълбоките тайни, с най-свещените духовни качества на човечеството – това е причината, поради която е трудно да се говори за него.
Днес аз желая да засегна поне няколко неща.
към текста >>
За него се
говори
в най-дълбокото от евангелията, това, което бива криворазбрано от съвременните теолози, Евангелието на Йоан, когато
говори
за празника на Скинопигията /Разпъване-шатри/ на който Исус присъства.
Моментът, в който се излива духовен живот в себесъзнателното човешко същество е точно указан в Новия завет.
За него се говори в най-дълбокото от евангелията, това, което бива криворазбрано от съвременните теолози, Евангелието на Йоан, когато говори за празника на Скинопигията /Разпъване-шатри/ на който Исус присъства.
Основателят на християнството там говори за изливането на духовен живот върху човечеството. Това е забележителен пасаж. За празника на Скинопигията хората е трябвало да посетят един извор, от който тече вода. Там се разгръщал тогава един празник, който подсказвал на човека, че той отново трябва да си припомни своята духовна природа, своята дева-природа и духовен стремеж. Водата, която се черпела от извора, трябвало да му напомни за душевно-духовния живот.
към текста >>
Основателят на християнството там
говори
за изливането на духовен живот върху човечеството.
Моментът, в който се излива духовен живот в себесъзнателното човешко същество е точно указан в Новия завет. За него се говори в най-дълбокото от евангелията, това, което бива криворазбрано от съвременните теолози, Евангелието на Йоан, когато говори за празника на Скинопигията /Разпъване-шатри/ на който Исус присъства.
Основателят на християнството там говори за изливането на духовен живот върху човечеството.
Това е забележителен пасаж. За празника на Скинопигията хората е трябвало да посетят един извор, от който тече вода. Там се разгръщал тогава един празник, който подсказвал на човека, че той отново трябва да си припомни своята духовна природа, своята дева-природа и духовен стремеж. Водата, която се черпела от извора, трябвало да му напомни за душевно-духовния живот. След като няколкократно отказвал, Исус най-после отишъл на празника.
към текста >>
Тук се
говори
за тайната на Светата Троица.
Тук се говори за тайната на Светата Троица.
Казано е, че човекът ще трябва да чака идването на Светия Дух. Когато пристигне моментът, в който той ще бъде в състояние да подпали искрата на духовен живот вътре в себе си, когато физическата природа на човека ще бъде в състояние да направи усилие за изкачване чрез собствените си сили, тогава Светият Дух ще слезе върху него и времето за духовно събуждане ще започне.
към текста >>
Също и за това се
говори
в гръцката митология.
Също и за това се говори в гръцката митология.
Представителят на несвободното съзнание е Епиметей – премислящият, който не иска да спечели спасение чрез своята свобода, той е противоположността на Прометей. Той получава кутията на Пандора, съдържанието, на която – страдания и болести – нападат човечеството, когато тя бъде отворена. Единственият дар, който остава вътре, е надеждата; надеждата, че един ден, в едно бъдещо състояние този човек също ще напредне към по-висше съзнание. Нему остава надеждата, че и той ще бъде освободен. Прометей го съветва да не приема този съмнителен дар от бог Зевс.
към текста >>
[1] През покъсните години, със задълбочаването на изследванията на Рудолф Щайнер, той
говори
за повисшата природа на различните духовни същества от висшите йерархии.
[1] През покъсните години, със задълбочаването на изследванията на Рудолф Щайнер, той говори за повисшата природа на различните духовни същества от висшите йерархии.
Бел кор.
към текста >>
283.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 10.6.1904 г. Контрастът между Каин и Авел.
GA_93 Легендата за храма
В окултните школи навсякъде се
говори
за това значение.
Ако вземете Петокнижието на Мойсей, там ще намерите някои неща, които показват развитието на човечеството от лемурийската епоха насам. Разказът за Адам и Ева и техните потомци не трябва да се взема буквално наивно. Аз ви моля да имате предвид, че в Петокнижието, в Енох/*3/, в Псалмите и в някои важни глави от евангелията, в Посланията към евреите и някои Послания на апостол Павел и в Апокалипсиса, ние изцяло имаме работа с труда на посветени, така че правилното в тези писания е да търсим едно окултно значение.
В окултните школи навсякъде се говори за това значение.
Ако Библията не се чете автоматично, без мисъл във висш смисъл, – много неща ще станат ясни. И аз бих могъл да обърна вниманието ви към нещо, което лесно може да бъде пренебрегнато, а трябва да бъде взето съвсем буквално, за да се да види, че нищо в Библията не е безсмислено и че много лесно е някоя мисъл да ни убегне.
към текста >>
284.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 7.10.1904 г. Прометеевата легенда.
GA_93 Легендата за храма
Само си представете какво означава, когато човек
говори
за технологията на петата коренна раса.
Само си представете какво означава, когато човек говори за технологията на петата коренна раса.
За какво е тя? Ако вие сте в състояние да си формирате обхватен поглед за нея, ще видите, че колкото голям и впечатляващ да е резултатът, когато силите на интелекта, на манас се приложат към неорганичния минерален свят, все пак преди всичко зад приложението на всички тези сили за открития и изобретения, мотивът е само личен интерес и егоизъм.
към текста >>
285.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 11.11.1904 г. Манихейството.
GA_93 Легендата за храма
За манихейското учение се
говори
, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото.
За манихейското учение се говори, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото.
Докато католишкото християнство счита злото за отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначално добри духове към Бога. манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото като такова ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник както доброто и няма край.
към текста >>
286.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 9.12.1904 г./втора лекция/. Същността и задачата на Свободното зидарство
GA_93 Легендата за храма
Понастоящем желая да подчертая, че като един, който не е масон,/*1/ аз ви говоря само от теософска гледна точка, докато за онова, което Свободното масонство е в действителност, би трябвало да
говори
един свободен масон.
Миналия път говорих за Свободното масонство и днес желая да прибавя още нещо към това. Бих искал да имате предвид, че по отношение на Свободното масонство аз се намирам в по-различно положение, отколкото когато засягам останалите теми, за които сме говорили или които все още ще разискваме, тъй като обикновено говоря неща, за които имам лична опитност.
Понастоящем желая да подчертая, че като един, който не е масон,/*1/ аз ви говоря само от теософска гледна точка, докато за онова, което Свободното масонство е в действителност, би трябвало да говори един свободен масон.
Той не би го и направил, ала не е възможно да разясня защо по други причини. Същевременно аз бих искал да приемете онова, което ви казвам с известна резерва.
към текста >>
Когато ви казвам, че само един свободен зидар би могъл да
говори
за онова, което Свободното масонство действително представлява в своята най-вътрешна сърцевина, ви моля да имате предвид, че по всяка вероятност не съществува такъв свободен масон в цяла Европа.
Когато ви казвам, че само един свободен зидар би могъл да говори за онова, което Свободното масонство действително представлява в своята най-вътрешна сърцевина, ви моля да имате предвид, че по всяка вероятност не съществува такъв свободен масон в цяла Европа.
Това може да ви учуди, ала е така. От 18-то столетие насам Свободното масонство е достигнало един своеобразен стадий на своето развитие и аз ви моля да считате всичко, което казах за него миналия път като приложимо към онова, което то по всяка вероятност би било, ако би останало, каквото беше в 16-то или 17-то столетие. Понеже не е така, то Свободното масонство сега е само един вид обвивка, лишена от своето истинско съдържание. То може да се сравни с едно вкаменено растение, което вече не е същото като това, което формира растението, а е само черупка или обвивка, които са се образували от нещо друго.
към текста >>
Доказателство за това е, че един масон, когото вие всички добре знаете по име, се обърнал към своите братя масони по начин, който разкрива зародишът на неговото теософско осъзнаване чрез това, че е бил в състояние в известен смисъл да
говори
с теософски термини на една аудитория от масони.
Както британската, така също и немските Йоанови ложи притежават тези три степени, които назовах. И фактически всичките те са в същото състояние, което описах. Ала вътре в тези три степени съществува възможността, чрез самия факт, че символите съществуват, да се проникне до основата на по-дълбоката мъдрост.
Доказателство за това е, че един масон, когото вие всички добре знаете по име, се обърнал към своите братя масони по начин, който разкрива зародишът на неговото теософско осъзнаване чрез това, че е бил в състояние в известен смисъл да говори с теософски термини на една аудитория от масони.
Свободният масон, за който аз говоря, е Гьоте/*3/.
към текста >>
Гьоте
говори
тук за майсторите, учителите и той
говори
за тях вътре в границите на ложата, – въпреки че знае, че онези, които седят около него в ложата, нямат никакво понятие за дълбочината на думите, – защото той също осъзнава, че чрез атмосферата, която заобикаля една Свободномасонска ложа, чрез присъствието на символи се задвижват вибрации, които влияят върху астралното тяло и чрез това те наистина имат известни въздействия.
Гьоте говори тук за майсторите, учителите и той говори за тях вътре в границите на ложата, – въпреки че знае, че онези, които седят около него в ложата, нямат никакво понятие за дълбочината на думите, – защото той също осъзнава, че чрез атмосферата, която заобикаля една Свободномасонска ложа, чрез присъствието на символи се задвижват вибрации, които влияят върху астралното тяло и чрез това те наистина имат известни въздействия.
Това е нещо, върху което все още се осланят и градят онези, които знаят, че в съзнанието на масоните твърде малко е останало от това.
към текста >>
287.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 12. 1904 г./трета лекция/. Същността и задачата на Свободното масонство от гледна точка на духовната наука.
GA_93 Легендата за храма
Най-напред трябва да се има предвид, че всички масонски висши степени водят произхода си от една личност, за която често се
говори
, но която не се разбира.
Сега макар и накратко ще спомена различните масонски течения и техните тенденции.
Най-напред трябва да се има предвид, че всички масонски висши степени водят произхода си от една личност, за която често се говори, но която не се разбира.
Особено погрешно тя е разбрана от историците на 19-то столетие, които нямат понятие за трудните положения, в които може да изпадне един окултист в живота. Тази така малко разбрана личност е прословутият Калиостро. Така нареченият граф Калиостро/*2/, в когото се криеше една индивидуалност, която в своята истинска природа бе позната само на най-висшите посветени и която направи опит да издигне Свободното масонство в Лондон до една нова степен. Още през последната третина на 18то столетие Свободното масонство бе достигнало състоянието, което вече описах. По онова време в Лондон това не му се удаде.
към текста >>
288.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23.12.1904 г. Еволюцията и инволюцията както те се тълкуват от окултните общества.
GA_93 Легендата за храма
Откровено казано, не е възможно да се
говори
публично в стила на Манифеста на свободните зидари, който ви прочетох преди две седмици./*2/
Някой може да каже: – Всичко това навярно би могло да бъде постигнато и без тези тайни общества. – Ала аз мога да ви кажа – и в течение на тази лекция вие ще разберете, – че светът не може без такива общества.
Откровено казано, не е възможно да се говори публично в стила на Манифеста на свободните зидари, който ви прочетох преди две седмици./*2/
към текста >>
289.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/
GA_93 Легендата за храма
Един анатом винаги ще
говори
с най-голямо възхищение за човешкото сърце, което функционира по чуден начин, макар че човек не прави нищо друго през целия си живот, освен да му поднася отрови.
Вземете една отделна кост. Погледнете например внимателно горната част на бедрената кост и вие ще видите как чудесно е конструирана тя. Най-добрият инженер, най-добрият техник, не би могъл да създаде такова съвършено нещо, ако му се зададе задачата да постигне възможно най-голямата опорна сила, използвайки най-малкото количество материал. И така цялото човешко тяло е конструирано по най-съвършен начин. Това физическо тяло наистина е най-съвършеното, което човек може да си представи.
Един анатом винаги ще говори с най-голямо възхищение за човешкото сърце, което функционира по чуден начин, макар че човек не прави нищо друго през целия си живот, освен да му поднася отрови.
Алкохол, чай, кафе и т.н. атакуват сърцето по най-невероятен начин. Ала това сърце е така чудесно изградено, че може да издържи всичко това до дълбока старост.
към текста >>
290.
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. май 1905 г. /втора лекция/
GA_93 Легендата за храма
За известно време онова, което става, е повторение на миналото, след това започва да се
говори
за бъдещето.
Това учение относно насоката на еволюцията е дошло в света чрез религията под формата на разказа за Ноевия ковчег. В това учение е предсказано онова, което ще се случи в бъдеще. Съединяването на Слънцето със Земята е предзнаменувано в появяването на Христос на Земята. Винаги е така с такива учения.
За известно време онова, което става, е повторение на миналото, след това започва да се говори за бъдещето.
Всяка отделна културна епоха така както тя е свързана с еволюцията на съзнанието за всяка народност, е свързана с прогресията на Слънцето през Зодиака.
към текста >>
Идването на един "Йоан-Водолей", който, първо, ще потвърди стария Йоан и ще прокламира един Христос, който ще възобнови храма, когато ще е дошла великата точка на времето, когато Христос отново ще
говори
на човечеството – това беше преподавано в дълбините на темплиерските мистерии, така че събитието да бъде разбрано.
Така разказва голямата литургия, от която всички непосветени бяха задължени да излязат. Ясно бе за всички, които оставаха, че християнството, което бе започнало като едно семе, в бъдеще ще донесе нещо съвсем различно като плод и чрез името Водолей се означаваше Йоан Кръстител, който разпръскваше християнството като синапово семе. Водолей или Аквариус означава същото като Йоан, който кръщава с вода, за да подготви човечеството да приеме християнското кръщение с огън.
Идването на един "Йоан-Водолей", който, първо, ще потвърди стария Йоан и ще прокламира един Христос, който ще възобнови храма, когато ще е дошла великата точка на времето, когато Христос отново ще говори на човечеството – това беше преподавано в дълбините на темплиерските мистерии, така че събитието да бъде разбрано.
към текста >>
291.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29. май 1905 г. /трета лекция/
GA_93 Легендата за храма
В нея по-малко се борави със символа на кръста и неговото всемирно символично значение, отколкото с този много специален и особен кръст, за който
говори
Христос, самият кръст, на който Христос Исус беше разпънат.
Наистина съществува една т. нар. свещена легенда за цялото развитие на кръста.
В нея по-малко се борави със символа на кръста и неговото всемирно символично значение, отколкото с този много специален и особен кръст, за който говори Христос, самият кръст, на който Христос Исус беше разпънат.
Вие също знаете, че кръстът е символ за всички хора и че той се намира не само в християнството, а в религиозните вярвания и символизма на всички народи, така че той има същото общо значение за цялото човечество. Онова, което специално ни интересува днес, е как кръстният символ придоби своето основно значение за християнството.
към текста >>
292.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5. юни 1905 г. /четвърта лекция/ Относно изгубения храм и как да бъде възстановен.
GA_93 Легендата за храма
Обаче не е съвсем правилно да се
говори
тук за раси; формите, които тогава са живели, не могат правилно да бъдат наречени раси.
Така ние имаме 7 расови цикли /или велики епохи/ в нашето настоящо кълбо: Полярната раса, хиперборейската, лемурийската, атлантската и сега арийската раса/или епоха/, в която ние живеем. Шестата и седмата раса ще дойдат по-късно. След това Земята ще се върне отново в астрално състояние. Тези расови цикли съставляват седем последователни периода на физическата еволюция на Земята. Астралният прадед ни се представя по същия начин в 7 последователни периода, съответстващи на 7 раси.
Обаче не е съвсем правилно да се говори тук за раси; формите, които тогава са живели, не могат правилно да бъдат наречени раси.
Да говорим аналогично и тук за раси, не е правилно. Имало е други форми, които са се проявявали. В езотеричния език тези предишни астрални периоди се наричат царството на мъдростта и техните форми се наричат 7-те периода на мъдростта, в които са управлявали 7-те царе на мъдростта, или 7-те царе от династията на Соломон. Тъй като във всеки от тези периоди е живяло по едно същество от същия вид като душата на Соломон, каквато е била душата, която се е въплътила в Соломон. Този Космос на мъдростта бе заместен от действителния земен Космос, Космоса на любовта.
към текста >>
Когато дойде вътрешното Слово, което е сродно със святото божествено Слово и то потъне във всичко етерно, така че да го оживи, тогава човекът вече не ще
говори
от себе си, а от божествения Дух.
Човекът ще издигне това слово от Земята. Ала най-напред Духът трябва да заживее преди това в него, за да даде възможност на Словото да прозвучи от него. Това беше постигнато от апостолите на Петдесятницата. В "Светлина на пътя"/*4/ ние намираме думите: "Придобий знание и ти ще получиш Словото". Словото идва с истинското познание, което като огнени езици слиза върху апостолите на Светата Петдесятница.
Когато дойде вътрешното Слово, което е сродно със святото божествено Слово и то потъне във всичко етерно, така че да го оживи, тогава човекът вече не ще говори от себе си, а от божествения Дух.
Тогава той става вестител на Божествеността и прокламира вътрешното Слово на Бога по собствена свободна воля.
към текста >>
293.
ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21. октомври 1905 г. /Бележки/ Атомите и Логосът в светлината на окултизма.
GA_93 Легендата за храма
Когато Гьоте
говори
за Духа на Земята/*8/ той изразява една истина.
Когато Гьоте говори за Духа на Земята/*8/ той изразява една истина.
Духът на Земята тъче облеклото на следващата планета. "В жизнените потопи, в бурята на действие" тъче Духът на Земята облеклото за следното планетно Божество.
към текста >>
Допълнение: Две години по-късно, на 21 октомври 1907 г., отново по време на Общото събрание, Рудолф Щайнер още веднъж
говори
– в една още непубликувана лекция – за атома как духовното влияние преминава от една планета в друга, как следователно това ще бъде "между Старата Луна и Земята и отново между Земята и нейния наследник, бъдещият Юпитер".
Допълнение: Две години по-късно, на 21 октомври 1907 г., отново по време на Общото събрание, Рудолф Щайнер още веднъж говори – в една още непубликувана лекция – за атома как духовното влияние преминава от една планета в друга, как следователно това ще бъде "между Старата Луна и Земята и отново между Земята и нейния наследник, бъдещият Юпитер".
Тази лекция ще бъде издадена на немски в Том 101 от Пълните събрани съчинения на Рудолф Щайнер.
към текста >>
294.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение.
GA_93 Легендата за храма
Когато човек
говори
за външното в Теософското общество, никога не бива дори да споменава окултните личности, които са стояли зад неговото основаване.
Онзи, който разбере това, никога не ще поиска да отнеме от Теософското общество окултния характер. Но който така принадлежи към Теософското общество ще бъде поставен в едно двойствено обстоятелство. Той трябва по необходимост да дава ухо на онази страна, от където текат окултните истини. От друга страна, той трябва да обръща внимание на екзотеричния живот на Обществото. Тези страни трябва строго да се отличават; те никога не бива да бъдат смесвани.
Когато човек говори за външното в Теософското общество, никога не бива дори да споменава окултните личности, които са стояли зад неговото основаване.
Силите, които живеят на по-висшите полета и които живеят заради еволюцията на човечеството вън от физическото тяло, никога не се намесват в тези неща. Те никога не дават нищо друго освен импулси. Винаги когато сме заети по практичен начин в разширяването на Теософското общество, великите индивидуалности, които ние наричаме Учители, стоят на наша страна, ние можем да са обръщаме към тях и да им позволяваме да говорят чрез нас. Когато се отнася до разпространяването на окултния живот, тогава Учителите говорят. Когато се отнася само до организирането на Обществото, тогава те оставят това на тези, които живеят на физическото поле.
към текста >>
295.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция І. /само за мъже/
GA_93 Легендата за храма
Днес
говорът
все още не е творчески.
И когато тези две се отделиха, става разгъването на съвременния индивид. Бе оформена горната част на човешкото същество. Онова, което днес е горната част, някога беше обединена със сексуалните органи. Сексуалните съвременни органи са само половината от тогавашната оплождаща творческа сила. Оттам силата, намираща се в ларинкса, е другата половина.
Днес говорът все още не е творчески.
Той трябва да бъде проникнат първо от мъдростта на Каин и тогава ще може да произвежда. Когато човекът ще е придобил силата да развие неговия ларинкс, така че неговото слово да стане творящо, така че чрез словото той да произвежда себеподобните си, тогава цялата продуктивна сила ще бъде прехвърлена върху мъжкия пол. Тогава това, което някога беше сътворено чрез боговете ще бъде поето от хората. Кога е било изгубено словото? Когато произлезе разделянето на двата пола.
към текста >>
296.
ОСЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция ІІ. /само за жени/.
GA_93 Легендата за храма
Ето защо беше правило да се
говори
за окултни неща поотделно на двата пола.
Защо е настанало това разделяне на половете, което е възприело такава гротескна форма в ложите на Свободното зидарство? – Ако човек иска да разбере, защо това разделяне наистина е станало навик, необходимо е да се използва една доста гротескна метафора: Когато две сили воюват помежду си, би било глупаво, ако генералът на едната страна разкрие своите планове за победа на неприятелския генерал преди започването на битката. Би било същото, като да предадеш собственото си оръжие на неприятеля, ако жени биха били приемани в Свободното масонство. Защото се касае до война при свободните масони, наистина война срещу женския дух, една остра опозиция срещу женския дух като такъв. Тази война беше необходима, да, окултното Свободно масонство бе основано точно за тази цел.
Ето защо беше правило да се говори за окултни неща поотделно на двата пола.
към текста >>
Първо, трябва да се намери форма, под която за тези неща да може да се
говори
на жени.
Първо, трябва да се намери форма, под която за тези неща да може да се говори на жени.
към текста >>
Говорът
се променя в пубертета на мъжа.
Говорът се променя в пубертета на мъжа.
Това се считаше като предзнаменование за новия син на Хирам /ІІ Паралипоменон 2:13/. Да въздейства на това, от мъжкия пол чрез силата на ларинкса да се създаде този син, беше идеалът, към който се стремяха свободните масони. Всичко което по-късно се е появило на Земята във физическа форма, има своят произход от божественото. В пра началото действаше само това, което се е породило на Земята от Божествения дух. След това от една страна се появява женската образна мъдрост на жреците, на свещениците и от друга страна не образната, /понятийната, интелектуалната/ мъдрост на Каин.
към текста >>
Едва в теософията човек може да
говори
за един окултизъм, който се отнася еднакво и до двата пола.
Посредством учението за прераждането човек разбира, че онова, което се проявява при всяко ново прераждане, не е личността от всеки отделен земен живот, а причинното тяло, ентелехията*/*Думата ентелехия произхожда от гръцки. При Аристотел тя означава нематериалното, дейното начало, което формира материята и води до съвършенство. При някои виталисти – нематериалното жизнено начало, което направлява развитието на организма отвътре/, която се изгражда и развива безполово. Когато ние осъзнаем това, в нас духовно заживява онова, което е по-висше от сексуалното, което е независимо от причините за конфликта между двете течения. Така теософията е уравновесяващото движение и само то може да доведе до хармония.
Едва в теософията човек може да говори за един окултизъм, който се отнася еднакво и до двата пола.
Само от този източник човек може да мисли за истински баланс, истинско равновесие между двата пола. Всичко друго е последствие на предишната разделена сексуалност.
към текста >>
297.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот.
GA_93 Легендата за храма
Другият му
говори
и се опитва да му обясни нещо.
Да вземем двама души, заети в обикновен разговор. Единият от тях си е изградил сковани, фиксирани понятия, които от своя страна са породили много определени фиксирани структури в астралната субстанция.
Другият му говори и се опитва да му обясни нещо.
На какво се основава това, че един човек се опитва да изясни нещо на друг? Основава се на това, че той изпраща своето собствено понятие в астралната субстанция на другия човек. Това понятие, тази мисъл протича в астралната субстанция на другия. Тя първо трябва да се разтвори от междинната субстанция и в съответствие със съществуващите там форми отново да се формира и да се преобрази.
към текста >>
Всеки, който размисли върху това и например като възпитател, се придържа не само към своите педагогически понятия и идеи, и работи не само чрез онова, което
говори
, а също и чрез онова, което той усеща, чувства и мисли; всеки, който се изпълни със съзнанието, че две астрални тела си взаимодействат и знае какво става при взаимодействието на двете астрални тела, той също знае, че е негов дълг непрекъснато да става все по-добър.
Всеки, който размисли върху това и например като възпитател, се придържа не само към своите педагогически понятия и идеи, и работи не само чрез онова, което говори, а също и чрез онова, което той усеща, чувства и мисли; всеки, който се изпълни със съзнанието, че две астрални тела си взаимодействат и знае какво става при взаимодействието на двете астрални тела, той също знае, че е негов дълг непрекъснато да става все по-добър.
До степента, до която той става по-добър, по-добро става и неговото влияние върху даденостите на детето. Той не разрушава тези предразположения – напротив, той им помага да се изявят.
към текста >>
От това ние ще спечелим вяра в окултния свят, за който
говори
окултиста и чрез това ще възпитаме в себе си един елемент, който ще ни издигне по-високо.
Отново не би трябвало да се казва, че ние не можем да се убедим в тези неща. Човек трябва само да погледне онова, което става. Той ще се убеди чрез опита, когато сравни психическия възглед за живота и психическото изследване с мирогледа на окултизма. Когато се опитаме да разбираме окултния възглед за живота, тогава светът на явленията става все повече и повече разбираем. Такъв един окултен-духовен мироглед не ни оставя никакви празноти в разбирането за света.
От това ние ще спечелим вяра в окултния свят, за който говори окултиста и чрез това ще възпитаме в себе си един елемент, който ще ни издигне по-високо.
Това не е сляпо вярване, а едно изпробващо вярване. Това вярване ще стане по-силно и по-оправдано, по-стабилно и по-сигурно с всеки спечелен опит. И когато вярването е породило този усет за сигурност в самото себе си, то развива също и основа за знание. Човекът винаги е изпробвал, преди да се издигне до знанието. Който иска да има знанието преди изследването, е като някой, искащ да има плода преди семето.
към текста >>
298.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Ако в днешно време
говорите
с един свободен масон, вие може да чуете да ви се казва, че е детински наивно да се вярва, че Свободното масонство някога е имало каквото и да било с работата на занаятчиите зидари.
И тъй Свободното масонство наистина е нещо, което може да накара хората да се замислят. Самото име е свързано с две напълно различаващи се едно от друго мнения. Някои твърдят – и те не са голяма партия вътре в Свободното масонство, – че цялото Свободно масонство произлиза от занятчийското /Йоановото/ зидарство, от изкуството за издигане на сгради; докато другото мнение смята това за детински наивно и твърди, че Свободното масонство в действителност винаги е било едно душевно изкуство и че символите, взети от работата на Йоановото зидарство – като например престилка, чук, мистрия, длето, компас, линия, инструмент за чертане на прави ъгли, отвес, нивелир и пр., – трябва да се смятат за символи на вътрешната работа над самия човек. Така чрез израза "масонство – зидарство" трябва да се разбира не друго, а изграждането на вътрешния човек, работата за собственото усъвършенстване.
Ако в днешно време говорите с един свободен масон, вие може да чуете да ви се казва, че е детински наивно да се вярва, че Свободното масонство някога е имало каквото и да било с работата на занаятчиите зидари.
/Думата "mason" на английски означава зидар. От тук и българското Свободно масонство често е наричало себе си Свободно зидарство. Бел. прев./. Никога не е ставало въпрос за нещо друго, освен за изграждането на чудния храм, който е мястото на човешката душа; за изграждането на самата човешка душа, която трябва да бъде усъвършенствана и за изкуството, което трябва да се приложи. Всичко това е изразено в тези символи, така че великото да не бъде изложено на невежи очи.
към текста >>
Що се отнася да първото мнение, – когато съвременният човек
говори
, че Свободното масонство е възникнало от Йоановото масонство, вече не го схваща за толкова важно, колкото би трябвало да се счита; що се отнася до второто мнение, – че тези символи служат само като метафори за работата върху душата, макар че от повечето свободни масони това мнение се счита като нещо неопровержимо, – при правилно схващане, то е една безмислица.
Погледнато от съвременна гледна точка, и двата тези възгледа са напълно и съвършено неправилни, и то по следните причини.
Що се отнася да първото мнение, – когато съвременният човек говори, че Свободното масонство е възникнало от Йоановото масонство, вече не го схваща за толкова важно, колкото би трябвало да се счита; що се отнася до второто мнение, – че тези символи служат само като метафори за работата върху душата, макар че от повечето свободни масони това мнение се счита като нещо неопровержимо, – при правилно схващане, то е една безмислица.
Много по-правилно е да се свърже Свободното масонство със занаятчийското масонство, но не в начина и вида както се схващат днес зидарството и строителното изкуство, а в съществено по-дълбок смисъл.
към текста >>
Когато един свободен масон
говори
днес за идеали и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите идеали са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Когато един свободен масон говори днес за идеали и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите идеали са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Ако по онова време, а също и сега се говори за тези идеали с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
към текста >>
Ако по онова време, а също и сега се
говори
за тези идеали с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
Когато един свободен масон говори днес за идеали и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите идеали са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Ако по онова време, а също и сега се говори за тези идеали с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
към текста >>
Това, за което се
говори
тук, няма нищо общо с дребнавите противодействия срещу църквата или вероизповеданията.
Това, за което се говори тук, няма нищо общо с дребнавите противодействия срещу църквата или вероизповеданията.
Свещеничество може да се прояви в най-пълното дилетанство. Но дори това, което понастоящем се проявява като наука, властвайки в много културни групи, по масонски казано не е нищо друго, освен свещеническият, жреческият елемент, макар че има други неща, които в дълбок смисъл са масонски. Ние трябва да възприемам такива неща в цялата им дълбочина, ако искаме да ги разберем правилно. Искам да обясня чрез един пример, как онова, което се проявява в науката, многократно е същото, което в Свободното масонство се отбелязва като свещеническия елемент.
към текста >>
Ръкавиците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще
говори
на дух, а не чувственост на чувственост.
Накрая ще можем да свалим също и ръкавиците, след като се преодолее нисшето природно, с прилагане на непосредствено свободните духовни сили и на двата пола. Едва тогава наистина окончателно ще се преодолее онова, което се проявява днес в сексуалността. В едно свободно, напълно свободно човешко творчество, в една взаимна дейност на мъжа и жената за изграждането на великата духовна същност на човечеството.
Ръкавиците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще говори на дух, а не чувственост на чувственост.
Това е великата идея на бъдещето.
към текста >>
299.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
2, където се
говори
за "ракшаси" великани демони и Даитии /Титани/.
/*9/ – Според "Тайната доктрина" на Е. П. Блаватска има ново обяснение на тази раса, наречена ракшаси в Ориенталската езотерична философия. Виж например "Тайната доктрина", кн.
2, където се говори за "ракшаси" великани демони и Даитии /Титани/.
към текста >>
В 5-та лекция на горната книга се
говори
за: "Тези получовешки същества, потомците на падналите ангели, известни в индуските Писания като "Асури" и понякога се наричат "ракшаси" или "демони".
Немски превод на С. Г. Харисоновата книга "Трансцедентална Вселена", която беше сред книгите в библиотеката на Р. Щайнер.
В 5-та лекция на горната книга се говори за: "Тези получовешки същества, потомците на падналите ангели, известни в индуските Писания като "Асури" и понякога се наричат "ракшаси" или "демони".
Това обяснява, че в лекция 2, държана на 10 юни 1904 г., Р. Щайнер даде по-друго значение на термина "Асури" от онова, което той е имал предвид, когато е държал лекцията на 23 май 1904 г., /лекция 1/.
към текста >>
За тази легенда надълго се
говори
и с много справки като източник в работата на Д.
За тази легенда надълго се говори и с много справки като източник в работата на Д.
Шволсон /текст не ясен/ Петербург и Лайпциг, 1856. /Подробните справки от източника не са цитирани в това, което следва/: "И след като сега е установено, че манихейството произтича от мандаизма, ние ще се постараем да хвърлим светлина върху разказа за Мани, даден от друг от църковните Отци. Според Епифаний Кирил Хиеросолимитанос, Сократ и други автори на /текст неясен/, с когото Теодоритос, Суидас и Седренус отчасти се съгласяваха, Мани всъщност не е истинският основател на манихейството, но имал за свой предшественик някой си Скитианос и неговия ученик Теребинтус, който след това нарекъл себе си Буда. Трябва да се каже, че всеки, който желае да отрече ереста на манихейство, трябва същевременно да презре Зарадес /Зороастър/, Буда и Скитианус. Според /текст неясен/, последният е бил скрит от Скития – което обяснява и неговото име, което всъщност не е било Скитианус – и той се появява по времето на Апостолите, когато започва да се разпространява доктрината за двата принципа.
към текста >>
Вебер също намира, че е "много вероятно будистки мисионери, подтиквани от своето свежо религиозно усърдие, да са разпространявали будизма по крайните части на Западен Иран" по времето, за което той
говори
/времето на гръцкото владение на Индия/.
След всичко, което се каза, не може да има съмнение за влиянието на парсизма върху мендеизма, факт, който вече е бил предполаган от Лорзбах. Бауер вижда указания за разпространението на будизма – с неговото следващо влияние върху манихейство – в разказите за Скитианус и Теребинтус-буда, когото той идентифицира, но на когото не приписва историческа реалност. Това той ще види потвърдено по много начини, един от който е формулата за клетвено отричане от манихейството при обръщане към църквата, като между другото се изисквало даващите клетвата да се отрекат и от Буда. Влиянието на будизма в Близкия Изток през толкова ранна дата е положително възможно; тъй като Ен-Надим специално подчертава, че будизмът е навлязъл в Траноксиана, дори преди времето на Мани.
Вебер също намира, че е "много вероятно будистки мисионери, подтиквани от своето свежо религиозно усърдие, да са разпространявали будизма по крайните части на Западен Иран" по времето, за което той говори /времето на гръцкото владение на Индия/.
към текста >>
За него Хекетрон
говори
като за "Синьо масонство, а Р.
/*3/ – Йоановото масонство има трите степени на чирак, съзанаятчия и майстор зидар.
За него Хекетрон говори като за "Синьо масонство, а Р.
Щайнер като "Johannesmaurerei", виж бел. 2 и 11 към следваща лекция/лекция 8., 9. декември 1904 г./
към текста >>
Хекетрон, като
говори
за ордена на Мемфис, казва, че: "той разработва 32 степени и обема много по-обширен ритуал от действащите степени, отколкото кой и да е друг ритуал, всяка от неговите 33 степени има своя подходящ и сложен церемониал, лесно подреден за предаване и неговите титли са изчистени от нелепи претенции.
/*12/ – Тук изглежда, че се има предвид едно лице, вместо една, група лица.
Хекетрон, като говори за ордена на Мемфис, казва, че: "той разработва 32 степени и обема много по-обширен ритуал от действащите степени, отколкото кой и да е друг ритуал, всяка от неговите 33 степени има своя подходящ и сложен церемониал, лесно подреден за предаване и неговите титли са изчистени от нелепи претенции.
Неговото управление е строго представително, както при нашата собствена политическа конституция. Тридесет и вторият и 31-ят са първият, вторият, третият и четвъртият членове на ръководството на управителното тяло, Сената и Съвета и образуват Мистичния храм и Юридическия трибунал, председателствуващия член на ръководството или Велик Майстор на Светлината, имащ 33-тата степен, даваща му право да представлява сферата във Върховното Светилище или Управляващото Тяло".
към текста >>
В началото на тази лекция д-р Щайнер
говори
за Съчетания Ритуал на Мемфис и Мизраим, който има много степени, 95 от 96-те степени трябва да бъдат постигнати от неговите членове и че Върховният водач на Великия Ориент обикновено притежава 96-та степен.
В началото на тази лекция д-р Щайнер говори за Съчетания Ритуал на Мемфис и Мизраим, който има много степени, 95 от 96-те степени трябва да бъдат постигнати от неговите членове и че Върховният водач на Великия Ориент обикновено притежава 96-та степен.
Вероятно е, че този Върховен водач, който притежава действителното окултно знание и знае пътя и езика на Свободно-масонския манифест, чрез който се разкрива гласа на "Мъдрите мъже на Изтока".
към текста >>
Щайнер, са номерирани от Хекетрон; там, където той
говори
за "Организацията и ритуала на Мизраим".
/*20/ – Четирите вида инструкции, описани от Р.
Щайнер, са номерирани от Хекетрон; там, където той говори за "Организацията и ритуала на Мизраим".
Той казва: "След това възникна ритуалът на Мизраим с 90 степени, подредени в четири секции, именно: 1. символична, 2. философска, 3. мистична, 4. кабалистична: които бяха разделени на 17 класове".
към текста >>
Там, където Хекетрон
говори
за "Древния и примитивен ритуал на масонството или ордена на Мемфис" той казва: "Древният и примитивен ритуал на масонството обработва в степени, разделени в 3 секции, обземащи съвременно, рицарско и египетско масонство, тъй като последното бе обработено на континента през миналото столетие.. То обхваща далеч по-разширен ритуал на обработваеми степени, отколкото всеки друг ритуал, като всеки един от неговите 33 степени има подходящ и сложен церемониал, подреден за лесно предаване и неговите титли са очистени от несъответни претенции".
философска, 3. мистична, 4. кабалистична: които бяха разделени на 17 класове". "Ритуалът на Мемфис", казва той, "е копие на Мизриала на Мизраим и бе основан в Париж 1839 г. Той бе съставен от 91 степени, подредени в 3 секции и 7 класове".
Там, където Хекетрон говори за "Древния и примитивен ритуал на масонството или ордена на Мемфис" той казва: "Древният и примитивен ритуал на масонството обработва в степени, разделени в 3 секции, обземащи съвременно, рицарско и египетско масонство, тъй като последното бе обработено на континента през миналото столетие.. То обхваща далеч по-разширен ритуал на обработваеми степени, отколкото всеки друг ритуал, като всеки един от неговите 33 степени има подходящ и сложен церемониал, подреден за лесно предаване и неговите титли са очистени от несъответни претенции".
към текста >>
От друга страна, когато
говори
за Египетския ритуал във връзка с Калиостро, Хекетрон казва: "Египетският ритуал изнамерен от Калиостро е смес от свещено и светско, от сериозно и смехотворно; шарлатанство е неговата преобладаваща черта".
От друга страна, когато говори за Египетския ритуал във връзка с Калиостро, Хекетрон казва: "Египетският ритуал изнамерен от Калиостро е смес от свещено и светско, от сериозно и смехотворно; шарлатанство е неговата преобладаваща черта".
към текста >>
От това произтича, че "Мемфис и Мизраим ритуалът", за който
говори
Р.
От това произтича, че "Мемфис и Мизраим ритуалът", за който говори Р.
Щайнер е сложна смес от онези ритуали, които дават висшите степени. Хекетрон говори за тях като за "фалшивото масонство" в противовес на "Синьото" или "Символичното" масонство, което ограничава себе си до трите най-нисши степени.
към текста >>
Хекетрон
говори
за тях като за "фалшивото масонство" в противовес на "Синьото" или "Символичното" масонство, което ограничава себе си до трите най-нисши степени.
От това произтича, че "Мемфис и Мизраим ритуалът", за който говори Р. Щайнер е сложна смес от онези ритуали, които дават висшите степени.
Хекетрон говори за тях като за "фалшивото масонство" в противовес на "Синьото" или "Символичното" масонство, което ограничава себе си до трите най-нисши степени.
към текста >>
Емил Бок в неговата "История на Стария завет" том 3, като
говори
за Соломоновия храм казва: "Третото най-вътрешно помещение на Запад, Светая Светих /Дебир/, бе закрита от една дървена междинна стена, която имаше петоъгълен вход и бе покрит с перде от четири цвята".
/*7/ – Първа Книга на царете, гл. 6, стих 31: "И за влизане в оракула той направи врати от маслиново дърво: Трегерът и страничните стълбове бяха една пета част от стената". Обяснението, отнасящо се до "пета част" дава алтернативата "пет-квадрат".
Емил Бок в неговата "История на Стария завет" том 3, като говори за Соломоновия храм казва: "Третото най-вътрешно помещение на Запад, Светая Светих /Дебир/, бе закрита от една дървена междинна стена, която имаше петоъгълен вход и бе покрит с перде от четири цвята".
към текста >>
Щайнер обикновено
говори
като за Златната легенда.
Както е ясно от тълкуването на легендата от духовната наука, картините, които тя представя са символични за 4-та степен в розенкройцерското посвещение, което се характеризира чрез "Намирането на Философския камък" и е също известно като /текст не се чете/ или "златната степен". Това ни дава езотерично обяснение защо за тази легенда Р.
Щайнер обикновено говори като за Златната легенда.
към текста >>
Щайнер отново
говори
за атома във връзка с юпитеровата еволюция и споменава горната лекция.
Последната мисъл той не я разширява, тя получава по-ясен контур чрез бележките на лекция 15 от 21. октомври 1905 г. и допълнителните бележки на лекцията от 21. октомври 1907 г., според които окултистът е в състояние да накара атома "да расте"* /*Много години по-късно, в една лекция в Берлин на 22. юни 1905 г. Р.
Щайнер отново говори за атома във връзка с юпитеровата еволюция и споменава горната лекция.
Буквален превод на онова, което той бе казал там е следното: "Преди съм казвал, че атомът е изграден от целия Космос. Вие можете да намерите това отново в онези ранни лекции, които бяха държани в самото начало на нашата Берлинска дейност". А същевременно се споменава за човешката способност да прави атома да се "свива". За неговите слушатели по онова време тези мисли не са били съвсем нови. Тъй като в литературата на Теософското общество, особено тази от Ледбитър и Ани Безант, има твърде много относно силата на растежа и свиването като способност, която специално ще бъде развита в случаите на етерното ясновидство; това обикновено бе във връзка с описанието на ясновидски изследвания на атома.
към текста >>
По същата причина той не
говори
само за външна техника на етерно уголемяване и намаление, а за факта, че от 20-то столетие нататък едно етерно ясновидство постепенно ще се развие като нова естествена способност на човечеството, чрез която ще стане видимо появяването на Христос в етерните области.
По същата причина той не говори само за външна техника на етерно уголемяване и намаление, а за факта, че от 20-то столетие нататък едно етерно ясновидство постепенно ще се развие като нова естествена способност на човечеството, чрез която ще стане видимо появяването на Христос в етерните области.
/Виж: "Етеризация на кръвта" и "Истинското естество на второто пришествие"/. Тогава ще има химици и физици, които вече не ще проповядват доктрината, че светът се състои само от материални атоми, а ще учат, че материята е изградена "по начин, по който Христос я е подредил". /Виж: "Духовното направление на човека и човечеството", гл. 3/.
към текста >>
Щайнер
говори
за изобразяването на атомните структури, каквито са те в теософската литература.
/*4/ – Очевидно тук Р.
Щайнер говори за изобразяването на атомните структури, каквито са те в теософската литература.
Точно по времето на тези лекции излиза издание с илюстрации на "Окултна химия", написана в 1895 г. от Ледбитър и Ани Безант. Много от тях бяха също дадени в най-популярната книга на Ани Безант: "Древната мъдрост", 1899 г. Първият, който представи атомни форми по този начин, беше американецът, Бабит, в своя труд: "Принципът на светлината и цвета", 1878 г., за който се споменава в проучването на Безант-Ледбитър.
към текста >>
4, № 9/, "
Говор
и драма", Лондон 1960.
/*11/ – Сравни също: "Аристотел за мистерийната драма" /антропософски месечник, т.
4, № 9/, "Говор и драма", Лондон 1960.
към текста >>
Значение има, че само триъгълникът е споменат и нищо не се
говори
за хексаграма.
/*22/ – Изглежда, че текстовете тук не са много ясно схванати.
Значение има, че само триъгълникът е споменат и нищо не се говори за хексаграма.
Но след думите в стенографското копие на Зайлер: "Средновековният окултист изразяваше символа на Светия Граал.. във формата на триъгълник", той е нарисувал един хексаграм, който е могъл да бъде нарисуван само по времето, когато е писал.
към текста >>
300.
І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се
говори
като за тяло.
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло.
Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за “неизразимото”. Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, “Азът” на човека съществува в себе си и сам по себе си “Аз съм Аз”. Към този принцип другите се обръщат с “теб” или “ти”; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената.
към текста >>
Индусът
говори
за него като Манас; розенкройцерите като за “неизразимото”.
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло. Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра.
Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за “неизразимото”.
Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, “Азът” на човека съществува в себе си и сам по себе си “Аз съм Аз”. Към този принцип другите се обръщат с “теб” или “ти”; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената. Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение. Ето защо, в определени минали времена, изпълняващият свещенодействие йерофант в древните юдейски светилища казваше на Висшия Жрец: Шем-Хам-Форес, което означава: Какво е името Му (името на Бога)? Хе-Во-Хе, или с една дума Йеф или Йоф, значещо Бог, Природа, Човек; или отново, неизразимият “Аз” на човека, който е и човешки, и божествен.
към текста >>
301.
ІІІ. Бог, Човек, Природа
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Говори
се като за нещо съвсем реално и авторът пише: “Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае.” Това е вярно буквално.
Поразяващ и типичен пример за този закон, но напълно пренебрегван от ортодоксалната наука, е даден във Философския камък, познат на розенкройцерите. В германско списание, публикувано в края на XVIII век, ние намираме споменат този Философски камък.
Говори се като за нещо съвсем реално и авторът пише: “Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае.” Това е вярно буквално.
За да разберем тази мистерия, ние трябва да проникнем в лабораторията на Природата по-дълбоко, отколкото е навик на обикновената наука да прави.
към текста >>
Свети Павел
говори
за тази истина когато казва, че има един закон за тялото и друг за Духа.
Земята бе “минерализирана”, съответно и физическото тяло на човека. Но характерната черта на човека е, че в него се случва двойствено движение. Като физическо същество, човекът се е принизил; като духовно същество, той се е издигнал.
Свети Павел говори за тази истина когато казва, че има един закон за тялото и друг за Духа.
Така човекът представлява едновременно край и начало.
към текста >>
Древногръцката митология изразява тази истина, когато
говори
за нектара и амброзията.
Царството на небесата се изхранва от излъчването на човешка любов.
Древногръцката митология изразява тази истина, когато говори за нектара и амброзията.
Боговете са толкова над човека, че тяхната естествена тенденция би била да го подчинят. Но има средно състояние на съществуване между човека и Боговете; точно както имелът е между растението и животното. Това е представено от Луцифер и луциферическия елемент.
към текста >>
302.
V. Йога в Изтока и Запада.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Твърди се, че целта е унищожаването на тялото чрез аскетизъм и че реалността е илюзия, която трябва да бъде завладяна, позовавайки се на “майя”-та, за която се
говори
в индийската философия.
Преди да се впуснем в темата, ние трябва да осъзнаем, че откакто окултизмът се популяризира, определена част от теософската литература породи грешни идеи за истинската цел на окултната наука.
Твърди се, че целта е унищожаването на тялото чрез аскетизъм и че реалността е илюзия, която трябва да бъде завладяна, позовавайки се на “майя”-та, за която се говори в индийската философия.
Това е нещо повече от преувеличение; това е истинска грешка, противоречаща на науката и на практиката на окултизма.
към текста >>
303.
VІ. Йога в Изтока и Запада (заключение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
“Преди гласът да може да
говори
в присъствието на учителите, той трябва да е загубил силата да наранява.”
“Преди гласът да може да говори в присъствието на учителите, той трябва да е загубил силата да наранява.”
към текста >>
304.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Самият факт, че за неговото съставяне се
говори
като за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
Не може да се каже, че съвременната теология има това схващане за Евангелието. От историческа гледна точка то се счита за по-низше спрямо трите синоптични Евангелия, бидейки в известен смисъл апокрифно.
Самият факт, че за неговото съставяне се говори като за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
към текста >>
305.
ІХ. Астралният свят.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Трите различни светове, за които
говори
окултизмът, са както следва:
Как да си представяме астралния свят?
Трите различни светове, за които говори окултизмът, са както следва:
към текста >>
Нека окото бъде затворено, и нека бъде напрегнато сетивото на слуха, и от най-слабия дъх до най-голямата врява, от най-обикновения звук до най-висшата хармония, от най-страстния и пламенен вик до най-нежната дума на разума, все Природата е тази, която
говори
и проявява присъствието си, силата си, всепроникващия си живот и обхватността на своите връзки; така че един сляп човек, на който е отказано всичко видимо, може все пак да разбере една безкрайна жизненост посредством друг свой орган.
Цялостта на Природата се изявява по сходен начин и на друго сетиво.
Нека окото бъде затворено, и нека бъде напрегнато сетивото на слуха, и от най-слабия дъх до най-голямата врява, от най-обикновения звук до най-висшата хармония, от най-страстния и пламенен вик до най-нежната дума на разума, все Природата е тази, която говори и проявява присъствието си, силата си, всепроникващия си живот и обхватността на своите връзки; така че един сляп човек, на който е отказано всичко видимо, може все пак да разбере една безкрайна жизненост посредством друг свой орган.
към текста >>
И така сякаш се изкачваме по скалата на битието, Природата
говори
на сетивата – на познати, неразбрани и неизвестни сетива: така тя
говори
със себе си и с нас по хиляди начини.
И така сякаш се изкачваме по скалата на битието, Природата говори на сетивата – на познати, неразбрани и неизвестни сетива: така тя говори със себе си и с нас по хиляди начини.
За внимателния наблюдател, който никъде не е мъртъв или тих, тя има таен представител дори и в твърдата материя, в метала, най-малките парчета от който ни казват какво преминава през цялата маса.”(“Теория на цветовете”, предговор).
към текста >>
306.
Х. Астралният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Чрез обредите и култовете, основани от ясновидци,
говори
Божествена мъдрост.
Тази истина лежи в основата на ритуалите и церемониите на различните религии.
Чрез обредите и култовете, основани от ясновидци, говори Божествена мъдрост.
Чрез тях астралният свят се изразява във физическия свят. Като един вид отражение, обредът представлява случващото се във висшите светове. Този факт се появява отново в масонските ритуали и в определени азиатски религии. При раждането на една религия Посветеният дава основите, на които се изграждат ритуалите на външния култ. С напредъка на еволюцията обредът – живата картина на духовния свят – започва да клони към областта на изкуството.
към текста >>
307.
ХІ. Деваканичният свят (Небесата).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Платон
говори
за символа на Кръста казвайки, че Душата на Света е разпъната върху тялото на света сякаш върху Кръст.
Така човекът е обвързан с всички царства на Природата.
Платон говори за символа на Кръста казвайки, че Душата на Света е разпъната върху тялото на света сякаш върху Кръст.
Какво е значението на този символ? Това е образ на душата, преминаваща през царствата на Природата. За разлика от човешкото същество, растението има своите корени надолу и своите органи за възпроизвеждане горе, обърнати към Слънцето. Животното е на междинната степен, неговият организъм лежи, принципно казано, в хоризонтална посока. Човекът и растението стоят вертикално изправени и с животното формират Кръст Кръста на света.
към текста >>
308.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
За тази област се
говори
като за “континентите” на Девакана “негативните” форми на долините, планините и физическите континенти.
Самото тяло изглежда като куха, празна форма. Това е виждане, в което всичко е обърнато като при фотографски негатив. Душата на кристала, растението и животното се вижда като един вид излъчване, докато физическата субстанция се явява като празна обвивка. Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така не и нищо направено от човешка ръка. На първата степен на Девакана ние съзерцаваме астралните копия на явленията на физическия свят.
За тази област се говори като за “континентите” на Девакана “негативните” форми на долините, планините и физическите континенти.
към текста >>
Райхенбах, авторът на “L`Od”,
говори
за това явление във връзка с чувствителните хора, които можели да разпознават различни метали, опаковани в хартия.
Формите, които представят физическата субстанция, се виждат като изпълнени с духовни потоци потоците на всемирния живот. Това е океанът на Девакана. На тази степен Посветеният навлиза в извора на всеки живот. Този живот има вид на мрежа от огромни потоци с техните разклонения. В същото време има странно и ново изживяване на живеене вътре в металите.
Райхенбах, авторът на “L`Od”, говори за това явление във връзка с чувствителните хора, които можели да разпознават различни метали, опаковани в хартия.
към текста >>
Това е лабораторията на Космоса, в която се съдържат всички форми, откъдето е произлязло сътворението; това е домът на идеите на Платон, “Царството на Майките”, за което Гьоте
говори
във “Фауст” във връзка с Елена.
На четвъртата степен на Девакана възникват първообразите на нещата не “негативите”, а оригиналните типове.
Това е лабораторията на Космоса, в която се съдържат всички форми, откъдето е произлязло сътворението; това е домът на идеите на Платон, “Царството на Майките”, за което Гьоте говори във “Фауст” във връзка с Елена.
В тази област на Девакана се разкрива Акашовата Летопис на индийската философия. В нашата съвременна терминология ние говорим за тази Летопис като за астрално отпечатване на всички световни събития. Всичко, което преминава през астралните тела на хората,се “фиксира” в безкрайно фината субстанция на тази Летопис като в мека пластинка. За да разберем образите, които се носят в астралния ореол на Земята, ние трябва да прибегнем до аналогии. Човешкият глас произнася думи, които създават звукови вълни, прониквайки през ушите в мозъка на другите, където се пораждат образи и мисли.
към текста >>
Той чува звуците, чрез които му
говори
неговия учител, и после ги съобщава на света.
Посветеният, постигнал тази степен, бива наречен “Лебедът”.
Той чува звуците, чрез които му говори неговия учител, и после ги съобщава на света.
Пеещият лебед на Аполон донася до ушите на хората тоновете на Отвъдното. За лебеда се казва, че идва от земята на хиперборейците с други думи от света, където Слънцето слиза от небето за да си почине.
към текста >>
309.
ХV. Еволюцията на планетите и Земята.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Когато окултистът
говори
за минералното царство, той има предвид не просто камъните, а средата, в самия център на която се разгръща съзнанието на човека.
Ние знаем, че преди да се развива в своя настоящ етап, нашата Земя е преминала през степен, наречена период на Старата Луна. Но тази фаза на еволюцията Старата Луна не трябва да се бърка със спътника, който сега виждаме на небето, нито с някоя друга планета, която астрономията може някога да открие. Небесните тела, видими днес, са тела, които са били минерализирани. Човешкото око може да вижда само предмети, които съдържат минерални елементи и отразяват светлината, с други думи предмети, които имат физическо тяло.
Когато окултистът говори за минералното царство, той има предвид не просто камъните, а средата, в самия център на която се разгръща съзнанието на човека.
Много учени разглеждат живите същества просто като машини и отхвърлят идеята на жизнената сила. Това мислене е в резултат на факта, че нашият организъм е неспособен истински да вижда живота. Окултистът от друга страна казва, че в нашата епоха човекът живее в минералния свят.
към текста >>
310.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Едва в нашата епоха е възможно да се
говори
за тях открито.
Има седем мистерии на живота, за които никога досега не се е говорило извън Окултните братства.
Едва в нашата епоха е възможно да се говори за тях открито.
Те са наричани седемте “неизразими” или “неизречими” мистерии. Ние ще се опитаме да се занимаем с четвъртата мистерия, тази на Смъртта. Тези мистерии са както следва:
към текста >>
5. Мистерията на Злото (за която се
говори
в Апокалипсиса).
5. Мистерията на Злото (за която се говори в Апокалипсиса).
към текста >>
311.
ХVІІІ. Апокалипсисът.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
За това космическо същество, от което произлязоха днешния човек и всички природни царства, в Кабалата се
говори
като за Адам Кадмон.
Така имаме седем големи епохи на Арийската цивилизация, в които бавно намират израз законите на еволюцията. Първоначално човекът имаше вътре в себе си онова, което по-късно виждаше около себе си. Всичко, което действително е около нас сега, излезе от нас в предшестваща епоха, когато нашето същество бе още смесено със Земята, Луната и Слънцето.
За това космическо същество, от което произлязоха днешния човек и всички природни царства, в Кабалата се говори като за Адам Кадмон.
Адам Кадмон обхващаше всички разнообразни страни на човека, какъвто го познаваме ние днес в различните раси и народи.
към текста >>
Книгата със седемте печата, за която се
говори
в Апокалипсиса, ще бъде отворена.
Когато Земята започне да преповтаря предишните фази на своята еволюция, първо ще има ново обединение с Луната, и след това на тази Земя-Луна със Слънцето. Новото обединение с Луната ще отбележи кулминацията на злото на Земята; новото обединение със Слънцето ще означава, от друга страна, идването на щастие, царуването на “избраните”. Човекът ще носи знаците на седемте големи фази на Земята.
Книгата със седемте печата, за която се говори в Апокалипсиса, ще бъде отворена.
Жената, облечена в Слънцето, която има Луната под краката си, се отнася за епохата, когато Земята отново ще бъде обединена със Слънцето и Луната. Тръбите на Страшния Съд ще прозвучат, защото Земята ще е преминала в Деваканично състояние, където ръководният принцип е не светлината, а звукът. Критерият за края на Земното съществуване ще бъде, че Христовият Принцип ще прониква цялото човечество. Станали като Христос, хората ще се съберат около Него както войнствата около Агнето, и великата жътва на еволюцията ще представлява Новия Йерусалим.
към текста >>
312.
Първоначални импулси на духовната наука
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Гьоте е имал предвид нещо на пълно реално, когато
говори
за Земния дух.
Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек. Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми. Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала. Това обаче не означава нищо.
Гьоте е имал предвид нещо на пълно реално, когато говори за Земния дух.
Той е убеден, че Земята има душа, чиито части сме ние. Той говори за нещо реално, когато оставя да говори Земният дух7:
към текста >>
Той
говори
за нещо реално, когато оставя да
говори
Земният дух7:
Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми. Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала. Това обаче не означава нищо. Гьоте е имал предвид нещо на пълно реално, когато говори за Земния дух. Той е убеден, че Земята има душа, чиито части сме ние.
Той говори за нещо реално, когато оставя да говори Земният дух7:
към текста >>
313.
Вътрешността на Земята и вулканичните изригвания
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Предварително искам да отбележа, че да се
говори
за тайнствения строеж и състав на нашата земна планета се причислява към най-трудните задачи също и от окултистите.
Съответно на нашите обявления, днешната лекция ще разгледа и едно разтърсващо събитие, което се случи тези дни – избухването на Везувий10. Естествено не става въпрос да говорим специално за детайлите на това природно явление, а задачата ни ще бъде изобщо да събудим духовнонаучно разбиране за такъв вид природни явления. Бих искал да дам няколко опорни точки за такова разбиране.
Предварително искам да отбележа, че да се говори за тайнствения строеж и състав на нашата земна планета се причислява към най-трудните задачи също и от окултистите.
Известен факт е – който има и най-малкото понятие за окултните връзки, сигурно е чул, – че е по-лесно да се изживее нещо от астралния и менталния свят, от камалока и девахана, и изживяването да се доведе до обикновеното съзнание, отколкото да се вникне в тайните на нашата собствена земна планета. Тези тайни действително принадлежат към така наречените вътрешни тайни, запазени за втората степен на инициацията. За вътрешността на Земята изобщо още не се е говорило нещо публично, да, досега дори не и сред теософското движение. Затова още от началото искам да подчертая, че днешната лекция абсолютно не е за начинаещи в теософската област. Не поради някакви трудности за чисто понятийното разбиране – понеже съдържанието ѝ може би ще бъде по-лесно разбираемо от някои други неща, – а поради това, че някой, който не е достатъчно ориентиран относно духовнонаучните изследователски методи, веднага ще попита: Откъде знаеш всичко това?
към текста >>
314.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Така
говори
вглъбеният мислител, който поглежда дълбоко навътре в мировите загадки, който може да обхване всичко това в собствените си гърди само с мисли и така обръща поглед назад към мистериите на Елевзин.
Така говори вглъбеният мислител, който поглежда дълбоко навътре в мировите загадки, който може да обхване всичко това в собствените си гърди само с мисли и така обръща поглед назад към мистериите на Елевзин.
Той продължава:
към текста >>
315.
Духовното познание като най-висша освобождаваща същност. Първа лекция, Берлин, 1 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Може би ще дойдат времена, в които ще се
говори
за днешните тривиални забавления като за нещо отдавна отминало.
Например може да се помисли, че младежта също иска да се порадва на живота. Тук естествено става въпрос на какво се радваме, но въпросът е нещата да се разгледат по-дълбоко. Всъщност би могло да става въпрос да се потърсят по-хубави и по-благородни поводи за радост и те да станат съставна част на един по-благороден живот. Тогава ще дадем ново съдържание на живота и няма да имаме нужда да потискаме жизнената радост на младежта, когато ѝ предложим нов вид радост, нов вид удоволствие. Често хората не могат да си представят, че някой намира за скучни забавленията, които днес се приемат за забавни: да се отиде на кино или да се прекара времето със забавления, които нямат нищо общо с реалния живот.
Може би ще дойдат времена, в които ще се говори за днешните тривиални забавления като за нещо отдавна отминало.
към текста >>
В едно списание можете да намерите статия, в която се
говори
за народни епидемии.
Много дълбоко са залегнали предразсъдъците, които се изправят пред човешкия напредък и които се опират на интелигентност, начетеност и образованост.
В едно списание можете да намерите статия, в която се говори за народни епидемии.
Известен изследовател25, занимаващ се с психиатрия и с въпроси, лежащи между психологията и психиатрията, говори за народните епидемии и описва едно явление, траело двеста години, до края на Средновековието, когато действително е бил широко разпространен прекален аскетизъм като култ. Хората се хвърляли на пода, бичували се, измъчвали се, прекалената им фантазия се изживявала в странни ексцесии. Това може да се приеме за болест. Психиатърът я определя като хистерия, която се е разпространявала епидемично. Той казва, че такива хистерици често са достъпни за внушения, които не могат повече да бъдат контролирани с мисленето.
към текста >>
Известен изследовател25, занимаващ се с психиатрия и с въпроси, лежащи между психологията и психиатрията,
говори
за народните епидемии и описва едно явление, траело двеста години, до края на Средновековието, когато действително е бил широко разпространен прекален аскетизъм като култ.
Много дълбоко са залегнали предразсъдъците, които се изправят пред човешкия напредък и които се опират на интелигентност, начетеност и образованост. В едно списание можете да намерите статия, в която се говори за народни епидемии.
Известен изследовател25, занимаващ се с психиатрия и с въпроси, лежащи между психологията и психиатрията, говори за народните епидемии и описва едно явление, траело двеста години, до края на Средновековието, когато действително е бил широко разпространен прекален аскетизъм като култ.
Хората се хвърляли на пода, бичували се, измъчвали се, прекалената им фантазия се изживявала в странни ексцесии. Това може да се приеме за болест. Психиатърът я определя като хистерия, която се е разпространявала епидемично. Той казва, че такива хистерици често са достъпни за внушения, които не могат повече да бъдат контролирани с мисленето. Когато някой човек види друг, който си е наранил ръката, състрадателно се намесва да му помогне.
към текста >>
Когато психолог-материалист
говори
за такива явления, които обхващат цели обществени кръгове, той показва публичното внушение, което произлиза и се разпространява от отделни кръгове – някога от манастирите.
Когато психолог-материалист говори за такива явления, които обхващат цели обществени кръгове, той показва публичното внушение, което произлиза и се разпространява от отделни кръгове – някога от манастирите.
Поражда се един вид типична за епохата болест. Когато хората узнаят нещо подобно, не са склонни да попитат: Как да разбирам това? Те изцяло се намират под влияние на внушението. Такъв познавач на душата говори съвсем сериозно за това, но не забелязва, че ако един свободен човек може да се задълбочи в себе си, ще види епидемичната народна болест и може ясно да се разграничи от нея. Днес тя е обхванала и многобройни образовани и научни кръгове и се проявява в това, че се живее сред известни положителни и отрицателни внушения.
към текста >>
Такъв познавач на душата
говори
съвсем сериозно за това, но не забелязва, че ако един свободен човек може да се задълбочи в себе си, ще види епидемичната народна болест и може ясно да се разграничи от нея.
Когато психолог-материалист говори за такива явления, които обхващат цели обществени кръгове, той показва публичното внушение, което произлиза и се разпространява от отделни кръгове – някога от манастирите. Поражда се един вид типична за епохата болест. Когато хората узнаят нещо подобно, не са склонни да попитат: Как да разбирам това? Те изцяло се намират под влияние на внушението.
Такъв познавач на душата говори съвсем сериозно за това, но не забелязва, че ако един свободен човек може да се задълбочи в себе си, ще види епидемичната народна болест и може ясно да се разграничи от нея.
Днес тя е обхванала и многобройни образовани и научни кръгове и се проявява в това, че се живее сред известни положителни и отрицателни внушения. Противопоставите ли на такъв човек духовнонаучни истини, те му действат като негативно внушение. Той не може да ги разбере, те са нещо, което той не може да понася. Многобройните материалистически предразсъдъци, разпространени днес, въздействат като позитивни внушения. Какво е това, което имате в медицинския, теоложкия и правния факултет?
към текста >>
За този обаче, който следи цялото, е нещо, което го пресреща при деветдесет и пет процента от целия научен свят и той вижда, че също както при хистерията, в бъдеще може да се
говори
за един вид научна лудост, научно слабоумие.
Известен биолог написа в широко разпространено списание нещо съвсем странно. То може би не е толкова странно за човек, който чете само от време на време.
За този обаче, който следи цялото, е нещо, което го пресреща при деветдесет и пет процента от целия научен свят и той вижда, че също както при хистерията, в бъдеще може да се говори за един вид научна лудост, научно слабоумие.
В тази статия се казва: Когато една билярдна топка се търкаля и се сблъска с друга, задвижвайки я, не мога да си представя, че нещо не преминава от първата към втората. Този учен нарича «Materia movens» странния призрак, излизащ от първата билярдна топка и като преминава във втората я поставя в движение под влиянието на първата.
към текста >>
Когато се появят в голямо количество, могат да се сумират в една картина, която би показвала именно болестната картина на днешната научност, както широко се
говори
за Dementia praecox26.
Въпросният се мисли за невероятно умен, но се намира под влиянието на материалистическото внушение, което действа върху него точно така, както е действала върху широките маси общата хистерия през 16-ти век. Помислете само колко много такива внушения съществуват около човека и действат върху него. Тези внушения са безкрайно много.
Когато се появят в голямо количество, могат да се сумират в една картина, която би показвала именно болестната картина на днешната научност, както широко се говори за Dementia praecox26.
Тук имате степента на зависимост, в която живее този, който стои под въздействието на такива внушения. В сравнение със Средновековието се е променило много малко. Колко, може да прецени само теософът. В Средновековието, когато от човека се е проявявало нещо различно от това, което е самият той, се е говорило за обсебеност. Днес хората се смеят относно обсебеността и я разглеждат като вид заболяване.
към текста >>
В този смисъл антропософията
говори
за астрален свят, който също така е реален вътре във външния свят, както са реални багрите в света, който се възприема само чрез осезанието.
Както е възможно слепите очи да се преобразят във виждащи чрез операцията, също така е възможно от живеещото в човека като страсти, нагони и чувства да се изтъкат органи за възприятие, чрез които наистина да просветнат нови светове около човека. Възможно е човекът така да се възпита и развие, че сам да може да вижда в другите светове, както иначе вижда във физическия свят.
В този смисъл антропософията говори за астрален свят, който също така е реален вътре във външния свят, както са реални багрите в света, който се възприема само чрез осезанието.
към текста >>
316.
Духовното познание като най-висша освобождаваща. Втора лекция, Берлин, 8 октомври 1906 г. същност.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Другояче
говори
един минерал, другояче – едно растение, животно, човек, понеже всички тези същества са различни писмени знаци.
Правилният път да се влезе в духовния свят е да се задълбочим много смислено в обкръжаващия ни свят. Удобно е да се навлезе в духовния свят по друг начин, но по-сигурно е чрез изучаването на явленията, които ни обкръжават.
Другояче говори един минерал, другояче – едно растение, животно, човек, понеже всички тези същества са различни писмени знаци.
Ако ги разглеждате смислено, те ще ви донесат сведения от духовния свят. Поради това в розенкройцерските указания за окултно обучение на първо място ще намерите изучаването на нашия свят, всеотдайното и дълбокомислено разглеждане на света. Когато започна нашето теософско движение, някои казаха: «Каквото той ни разказва, може да се прочете във всяка природонаучна книга. Той говори за произход, борба за съществуване и т. н., но ние искаме да чуем за нещата, които протичат в духовния свят.» В тези неща може би стои много повече, отколкото хората, които го изискват, биха могли да понесат.
към текста >>
Той
говори
за произход, борба за съществуване и т.
Удобно е да се навлезе в духовния свят по друг начин, но по-сигурно е чрез изучаването на явленията, които ни обкръжават. Другояче говори един минерал, другояче – едно растение, животно, човек, понеже всички тези същества са различни писмени знаци. Ако ги разглеждате смислено, те ще ви донесат сведения от духовния свят. Поради това в розенкройцерските указания за окултно обучение на първо място ще намерите изучаването на нашия свят, всеотдайното и дълбокомислено разглеждане на света. Когато започна нашето теософско движение, някои казаха: «Каквото той ни разказва, може да се прочете във всяка природонаучна книга.
Той говори за произход, борба за съществуване и т.
н., но ние искаме да чуем за нещата, които протичат в духовния свят.» В тези неща може би стои много повече, отколкото хората, които го изискват, биха могли да понесат. Но изходната точка следва да бъде намерена в сигурното разбиране на непосредствената ни действителност, не в простото описание, а в смисленото разбиране.
към текста >>
317.
Карма и детайли на кармическата закономерност
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Когато се
говори
за песимистичното основно настроение при Шопенхауер42, имаме предвид такива дела.
Това е повторението на собствените, извършени от него дела. Ако искате да разберете кармата, не бива да сте само фаталист и да мислите, че всичко е предопределено. За това, което човекът върши сега, не е нужно да е предопределен чрез предишния си живот. Това често се изравнява едва в следващия живот. Делата не винаги са плодове от предишен живот, а в определени случаи се уравняват в някой бъдещ живот.
Когато се говори за песимистичното основно настроение при Шопенхауер42, имаме предвид такива дела.
към текста >>
318.
Отношението на човешките сетива към външния свят
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Общо взето се
говори
за осезание.
Тук имате разлика във възрастта, която ще ви стане ясна, ако помислите, че физическото тяло е преминало през толкова много степени, колкото планетни въплъщения е имало. На първата степен е стигнало дотам, че ушите са били напълно изградени според тяхното устройство. Те дори са били предварително заложени, още когато човекът е дошъл на Стария Сатурн от съвсем други светове. Човекът е встъпил в тази еволюционна верига вече с устройството за чуване. На тази първа планета той е добавил устройството за това, което може да се нарече сетиво за топлината, би могло също да се каже, топлоусещането.
Общо взето се говори за осезание.
Но трябва съвсем точно да се различават две неща. Първо имаме сетиво за докосването, осезанието, което възприема твърдото и мекото, и освен това топлоусещането, което възприема топлото и студеното. Сега говорим за това топлоусещане. Получава се следната поредица. Първо имаме слуха, после топлоусещането.
към текста >>
Ако изобщо се започне да се
говори
за вечното, за словото трябва да се
говори
в най-буквалния смисъл.
Това, което принадлежи към висшата природа на човека, днес има влияние върху слуха. От всичко, което нисшите четири сетива са постигнали, вечната душа още нищо не е поела. Само това, което се изразява в думи, което човекът може да облече с думи – думата трябва първо да се помисли и вътрешно да се чуе, – принадлежи към вечната нетленна част на човека. Всички мисли, които могат да се изразят с думи, чувствата, които определено живеят в човека и биха могли да се изразят чрез думи, всички импулси, които човекът наистина може да опише, които не живеят като тъмни пориви в него, а са така ясни, че могат да се предадат с думи, всичко това принадлежи към вечната същност на човека. Оттам словото е нещо, което принадлежи към вечната основа на човека.
Ако изобщо се започне да се говори за вечното, за словото трябва да се говори в най-буквалния смисъл.
Първото устройство за проявата на словото е съществувало някога, когато Земята започва своята еволюция, когато земната еволюция започва на Стария Сатурн. Само че това устройство се проявява едва на Земята. Съвсем буквално трябва да се приема следното изречение: «В началото бе словото.»50 Такива места в евангелията не бива да се разбират само символично, а техният смисъл трябва да се прозре така, че да могат да бъдат разбрани буквално. Словото е началото също и на вечното в човека. Затова словото, произнесеното и чутото слово, е първото от човека, което ще намери приложение в бъдещото мирово изграждане.
към текста >>
Сега ще разберете какво дълбоко значение има, когато Хамисо52
говори
за Петер Шлемихл като за мъжа без сянка.
Сега ще разберете какво дълбоко значение има, когато Хамисо52 говори за Петер Шлемихл като за мъжа без сянка.
Петър Шлемихл загубил душата си заедно със сянката си. Прочетете новелата на Хамисо, като имате предвид тези мисли, и тогава ще ви се изясни, че в някои такива разкази има още много дълбоки неща.
към текста >>
319.
Пътят и степените на познанието. Първа лекция, Берлин, 20 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Лесно може да му се струва, като че ли тук или там чува учителят непременно да му
говори
, като че ли той често е физически с него.
Учителят води ученика до Христос Исус, той е посредникът. А при розенкройцерския път гуруто, учителят все повече става приятел, чийто авторитет почива на вътрешно съгласие. Тук не е възможно друго отношение, освен строго личното отношение на доверие. Ако се появи само малко недоверие между ученик и учител, съюзът, който трябва да съществува между двамата, ще бъде разкъсан и силите, които съществуват между учител и ученик, повече няма да действат. Понякога ученикът си създава погрешна представа за ролята на своя учител.
Лесно може да му се струва, като че ли тук или там чува учителят непременно да му говори, като че ли той често е физически с него.
Наистина понякога е спешно необходимо учителят да пристъпи физически към ученика, но това не става така често, както на ученика му се иска да вярва. Той не може още в началото правилно да преценява влиянието, което учителят упражнява върху ученика. Учителят има средства, които се разкриват на ученика постепенно. Някоя дума, за която ученикът вярва, че я е казал случайно, е от голямо значение. Тя действа несъзнателно в душата на ученика като опора, която го насочва и ръководи.
към текста >>
Всъщност целият човешки
говор
се изразява със символи.
Всъщност целият човешки говор се изразява със символи.
Езикът не е нищо друго освен говорене в символи. Всяка дума е символ. Също и науката, която вярва, че обективно означава всеки предмет, трябва да си служи с езика и думите ѝ са символични. Когато говорите за крилата на белия дроб, знаете че това не са крила, но ги означавате така55. За човека, който иска да остане на физическото поле, ще бъде добре да не се изгубва прекалено в този символизъм, но напредналият ученик също няма да се изгуби в него.
към текста >>
Когато
говорите
за крилата на белия дроб, знаете че това не са крила, но ги означавате така55.
Всъщност целият човешки говор се изразява със символи. Езикът не е нищо друго освен говорене в символи. Всяка дума е символ. Също и науката, която вярва, че обективно означава всеки предмет, трябва да си служи с езика и думите ѝ са символични.
Когато говорите за крилата на белия дроб, знаете че това не са крила, но ги означавате така55.
За човека, който иска да остане на физическото поле, ще бъде добре да не се изгубва прекалено в този символизъм, но напредналият ученик също няма да се изгуби в него. Когато се изследва, се усеща каква дълбочина лежи в основата на човешкия език. Задълбочени натури като Парацелз и Якоб Бьоме56 дължат развитието си отчасти на обстоятелството, че не са се колебали да изучават имагинативното значение на езика в разговор със селяни и скитници. Някога думите природа, дух, душа са въздействали още съвсем различно. Те са въздействали по-силно.
към текста >>
Когато хората казват: Нужно е само да оставя моя аз да
говори
– нямат понятие от опасността, която лежи в това.
Ако искате да намерите частта от аза, отговаряща на окото, трябва да я търсите в Слънцето. Каквото е вън, извън вас, трябва да се учите да го възприемате като ваша същност. Гледането само в себе си води до втвърдяване, до силен егоизъм.
Когато хората казват: Нужно е само да оставя моя аз да говори – нямат понятие от опасността, която лежи в това.
Самопознанието може да се упражнява само ако ученикът на белия път го свърже със самоотверженост. Ако той се научи към всяко нещо да казва: Това съм аз – тогава е узрял за самопознанието, за което Гьоте говори с думите на Фауст60:
към текста >>
Ако той се научи към всяко нещо да казва: Това съм аз – тогава е узрял за самопознанието, за което Гьоте
говори
с думите на Фауст60:
Ако искате да намерите частта от аза, отговаряща на окото, трябва да я търсите в Слънцето. Каквото е вън, извън вас, трябва да се учите да го възприемате като ваша същност. Гледането само в себе си води до втвърдяване, до силен егоизъм. Когато хората казват: Нужно е само да оставя моя аз да говори – нямат понятие от опасността, която лежи в това. Самопознанието може да се упражнява само ако ученикът на белия път го свърже със самоотверженост.
Ако той се научи към всяко нещо да казва: Това съм аз – тогава е узрял за самопознанието, за което Гьоте говори с думите на Фауст60:
към текста >>
От очите на другите хора ще ти
говори
много по-ясно какво има в твоята душа, отколкото ако се втвърдиш в себе си и се потопиш в собствената душа!
Навсякъде навън са частите на собствената същност. Това е представено също и в мита за Дионисий. Поради това розенкройцерското обучение държи толкова много на обективното и спокойно разглеждане на външния свят: Искаш ли сам да се опознаеш, погледни се в огледалото на външния свят и в съществата!
От очите на другите хора ще ти говори много по-ясно какво има в твоята душа, отколкото ако се втвърдиш в себе си и се потопиш в собствената душа!
– Това е важна и съществена истина, която не бива да пренебрегва всеки, желаещ да поеме по белия път. В съвремието има доста хора, които са преобразили обикновения си егоизъм в рафиниран егоизъм. Те го наричат теософско развитие, когато издигат колкото е възможно по-високо своя обикновен, ежедневен аз. Те желаят силно да изтъкнат личното. Истинското окултно познание показва на човека обратното – как да разтвори душата си, когато иска да се научи да познава висшия си аз в света.
към текста >>
320.
Хранене и лечебни методи
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Но трябва да имате предвид, че много повече, отколкото при други обсъждания, ще споменем само съвсем афористични детайли от безкрайно голяма област и че е много трудно още днес да се
говори
за това на общоразбираем език.
Днес ще говорим от духовнонаучна гледна точка за нещо от много голямо значение, ако се схваща по правилен начин. Ще разгледаме някои въпроси за храненето и начина на лечение.
Но трябва да имате предвид, че много повече, отколкото при други обсъждания, ще споменем само съвсем афористични детайли от безкрайно голяма област и че е много трудно още днес да се говори за това на общоразбираем език.
Затова ще бъде казано само приблизително, понеже в такъв широк кръг от слушатели нямаме работа само с посветени, които биха били в състояние да разберат всяка дума в нейното истинско значение.
към текста >>
В този смисъл теософът
говори
за дух, който е въплътен в златото, кварца, арсеника или в отровата на беладоната.
Който действително защитава един духовен мироглед, е опознал, че при такива вещества не става въпрос за голата материя, а че вътре живеят дух и душа, както в отделеното чрез кожа същество.
В този смисъл теософът говори за дух, който е въплътен в златото, кварца, арсеника или в отровата на беладоната.
За окултиста светът е пълен с духовни същества. Въплътената в оловото духовност има отношение към човешкия организъм, за което вчера чухте. За теософите става въпрос не за търсене на някакви особени духовни същества, които нямат нищо общо с нашия свят, а за такива, които се намират във всеки къс метал, както и изобщо във всичко, което ни заобикаля. Така духовнонаучният мироглед одухотворява веществото. Духовни аналогии са нещо, което почива на истинско духовно изследване.
към текста >>
321.
Знаци и символи на Коледния празник
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
За древния атлантец е било разбираемо това, което днес
говори
на човека от плискането на вълните, повея на вятъра, шумоленото на листата, тътнещите гръмотевици, но той не го разбира.
В германските саги, в сагата за Нифелхайм, Небелхайм,85 все още живее споменът за Атлантида. Тя не е била обгърната от чист въздух. Грамадни, мощни маси мъгла са обвивали страната, подобно на днес, когато човек се изкачва във високите планини и минава през облаци и маси от мъгла. Слънцето и Луната не били така ясни, както са днес на небето, а около тях се разгръщали обръчи, прилични на дъждовна дъга, свещената Ирис. Някога човекът много повече разбирал езика на природата.
За древния атлантец е било разбираемо това, което днес говори на човека от плискането на вълните, повея на вятъра, шумоленото на листата, тътнещите гръмотевици, но той не го разбира.
Той чувствал нещо божествено, говорещо му от всичко наоколо.
към текста >>
322.
Молитвата Отче наш, езотерично разглеждане. Втора лекция, Берлин, 18 февруари 1907 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
В средата на атлантската епоха ще срещнете хора, които не са можели още да броят и смятат, при които не може да се
говори
за логика.
Към съзнанието от събуждането до заспиването той може да добави още едно състояние, чрез което е в състояние да прибави вътрешното към външното. Както той може съзнателно да изживее същността на нещата, така в известно отношение са го можели всички хора в древността. Преди днешното състояние на съзнанието хората са притежавали другото, чрез което са възприемали нещата от вътрешната им страна. Ако се върнем назад в прадалечни времена, стигаме до хора, които все по-малко са имали от това, което има човекът днес. Днешният човек може да брои и смята.
В средата на атлантската епоха ще срещнете хора, които не са можели още да броят и смятат, при които не може да се говори за логика.
В това отношение и най-слабият ученик може повече от който и да е атлантец. Но за това пък атлантецът е можел нещо друго. Когато е наблюдавал някое природно същество, например растение, той е можел да възприеме съвсем определено чувство в себе си. За него всяко растение е имало определена чувствена оценка.
към текста >>
323.
Биографията на човека във връзка с планетната еволюция
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
На Земята действително става одушевяването, за което се
говори
в легендата за рая.
Каквото е действало отвън, е трябвало да проникне вътре и да се издигне до по-късните степени на развитието.
На Земята действително става одушевяването, за което се говори в легендата за рая.
Тази легенда за рая можете да я приемете напълно буквално. Въздухът, както ни обгръща днес, е бил истинското тяло на човешката душа. Тогава въздухът е бил изцяло одухотворен. Както Земята днес е обкръжена само от физическия въздух, така Старата Луна е била обградена с обвивка, проникната от душевна субстанция. Така разбирате защо въздухът е лишен от душевност, станал е физически.
към текста >>
Човечеството днес изгражда това в неговите най-първоначални зародиши, затова още е трудно да се
говори
за него.
С четиридесет и деветата година започва юпитеровият период, в който душата става още по-свободна в дълбочината си, а тялото още повече е оставено на самото себе си и развива в себе си това, което съдържа най-добрите сили, за да премине в периода на Венера, започващ в шестдесет и третата, шестдесет и четвъртата година. Там вътрешността толкова вече се е консолидирала, че човекът може да отстрани всякакви външни егоизми от своето развитие. Той изпитва вече само любов към това, което сега се намира в света. Не изисква нищо повече за себе си, а се посвещава на обкръжението си.
Човечеството днес изгражда това в неговите най-първоначални зародиши, затова още е трудно да се говори за него.
към текста >>
В науката за духа се
говори
за седмочленния жизнен път и също в тази насока се показва как човекът се схваща като един малък свят, който поглежда назад към изминала космическа епоха и сочи бъдещо развитие.
В науката за духа се говори за седмочленния жизнен път и също в тази насока се показва как човекът се схваща като един малък свят, който поглежда назад към изминала космическа епоха и сочи бъдещо развитие.
Той е роден от Всемира, не само от миналото, а в цялото си развитие е също нещо пророческо, което сочи към бъдеща епоха. И каквото следва да се случи, още днес се случва в хода на човешкия живот. Затова не е съвсем безсмислено да се каже, че човекът опознава себе си истински, когато опознае мировата еволюция. Когато хвърли поглед от Сатурн до Венера, той вижда в големия свят това, което се разиграва в собственото му съществуване.
към текста >>
Когато се
говори
за разпръснатия прачовек, не се има предвид нищо друго освен че в човека може да се открие целият космос и пристъпи ли човекът в космоса, открива увеличено в него собственото си битие.
Това е взаимовръзката на човека с целия космос. Ако си представите човека такъв, какъвто е с всичките си органи, разгърнат в космоса, ще получите представата, която е съхранила една древна средноевропейска легенда. Според нея целият свят е създаден от един прачовек, от великана Имир: от мозъчната му обвивка – небесният свод, от кръвта му – реките, от костите му – планините и т. н. Подобно разказват митовете за Озирис и Дионисий.
Когато се говори за разпръснатия прачовек, не се има предвид нищо друго освен че в човека може да се открие целият космос и пристъпи ли човекът в космоса, открива увеличено в него собственото си битие.
Трябва да разширим собственото познание до мирово познание, а не да мътим вътре в душата си. Както се възприемаме в тялото си, където са концентрирани душата и духът ни, така трябва да приемем голямото тяло, божественото тяло като образ на мировия дух, което е обширното съответствие на собственото ни тяло, и тогава в самопознанието ще имаме мирово познание, божествено познание.
към текста >>
324.
Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Когато с топлата кръв е била дадена възможността азът да се присъедини към божествения душевен характер, тогава божественият душевен характер е протичал през кръвта: «Аз съм, който е бил, който е и който ще бъде.» Именно този, който
говори
като бог Йехова, казва: Аз съм, който е бил, който е, и който ще бъде.
Когато с топлата кръв е била дадена възможността азът да се присъедини към божествения душевен характер, тогава божественият душевен характер е протичал през кръвта: «Аз съм, който е бил, който е и който ще бъде.» Именно този, който говори като бог Йехова, казва: Аз съм, който е бил, който е, и който ще бъде.
И къде е действал най-мощно той? Действал е най-мощно в кръвта. А чрез какво човекът е бил воден към посвещението? Той е бил довеждан до него, като се е въздействало върху кръвта му.
към текста >>
Защо изобщо се
говори
за изтичащата кръв на Христос Исус?
Моля ви, каквото кажа сега, да не се взима за картина, за символ, а за реалност. Днешното материалистическо човечество трудно приема такива неща като реалност, но те са такива. Нека да разгледаме издигнатия кръст, преди всичко кръвта, изтичаща от раните на Спасителя. Бъдете наясно какво означава световно-исторически кръвта, изтичаща от раните! Защо тя изтича?
Защо изобщо се говори за изтичащата кръв на Христос Исус?
Кое е основало всички тясно свързани общности? Кое е свързвало малките племена? Кое трябва да изгуби значението си в тези тесни граници, ако следва цялото човечество да се разшири до братския съюз? Кръвта. Когато цялото човечество вече е узряло за братския съюз, не може повече да зависи от кръвта какво ще въздейства върху аза, какво пулсира в аза. Заради това от Христовите рани е трябвало да изтече излишната кръв, кръвта, която не позволява човечеството да разшири аза си до универсален аз.
към текста >>
Когато човек
говори
така, като че ли
говори
от душата на другия, следователно не вече егоистично, най-добре ще бъде сравнено с времето, когато апостолите започват да говорят с всички хора на различни езици.
Че такова въздействие е било упражнено чрез Събитието на Голгота, виждате в това, че оттогава, откогато Събитието следва да обхване цялата Земя, религиозният импулс е получил най-високо значение. Всичко, което се е случило там, е било подготвено и е подготовка. Въздействието започва, когато на Петдесятница се излива Светият дух.
Когато човек говори така, като че ли говори от душата на другия, следователно не вече егоистично, най-добре ще бъде сравнено с времето, когато апостолите започват да говорят с всички хора на различни езици.
Светият дух подготвя това, което следва да стане чрез кръвта на Сина, Логоса, Христос.
към текста >>
Да се
говори
на хората за братството, означава да се
говори
на печката, че трябва да отоплява.
Сега можем да разберем, че това е нещо, в което целият свят ще може да се обедини. Оттам съдържанието на мъдростта е позитивна теософия (антропософия), която трябва да намери израз в духовнонаучния мироглед. Не става така, ако кажете на хората: Ние трябва да се обединим. Не е достатъчно само да се проповяда братство; голата морална проповед е безполезно говорене. Както на печката трябва да се даде гориво, ако следва да топли, така на човечеството трябва да се даде мъдрост, която го обединява в братски съюз.
Да се говори на хората за братството, означава да се говори на печката, че трябва да отоплява.
Истински да преподаваме с понятие след понятие, представа след представа мъдростта за развитието на света и същността на човека е това, което ще ни доведе по-нататък. Проповядането на състрадание, а също изпитването на състрадание не означава нищо, ако човек не притежава мъдростта. Какво ползва някого, който е паднал и си е навехнал крака, ако четиридесет човека от улицата се съберат, препълнени със съжаление и любов, а никой не може да го намести! Няма да има полза и от четиридесетте. Един обаче, който го може, може да помогне, когато се наложи, и той ще го направи, ако е духовно същество.
към текста >>
325.
Пречистването на кръвта от самолюбието чрез Мистерията на Голгота
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
В атлантското време се развива
говорът
и най-висшият израз на говора е било това същество, което в края на атлантската епоха се научило да казва «аз».
Двете духовни същности се отнасят една към друга така, че може да се каже: Духът, имащ въздуха за тяло, прави възможно за човека да достигне до говора. Защото устройството на човешкия организъм, което прави възможен сегашния дихателен процес, прави възможен и говора.
В атлантското време се развива говорът и най-висшият израз на говора е било това същество, което в края на атлантската епоха се научило да казва «аз».
към текста >>
В Библията има едно изречение: «И Бог вдъхна в човека живия одем, и той стана жива душа.» Това все повече се усъвършенства, докато стига до думата «аз», докато духът започва да
говори
от вътрешността на самия човек и да се призовава от вътрешността на човека: «Я-х-в-е.» Това същевременно е вечното ядро на всеки отделен човек: «Аз съм, който съм, който е бил и който ще бъде.» «Аз-съм» е най-дълбокото ядро на вътрешната същност, което е навлязло по това време и като индивидуалност ще остане във вечността.
Това е процес, започващ в лемурийската епоха и достигащ съвършенство към края на атлантската епоха.
В Библията има едно изречение: «И Бог вдъхна в човека живия одем, и той стана жива душа.» Това все повече се усъвършенства, докато стига до думата «аз», докато духът започва да говори от вътрешността на самия човек и да се призовава от вътрешността на човека: «Я-х-в-е.» Това същевременно е вечното ядро на всеки отделен човек: «Аз съм, който съм, който е бил и който ще бъде.» «Аз-съм» е най-дълбокото ядро на вътрешната същност, което е навлязло по това време и като индивидуалност ще остане във вечността.
към текста >>
Всъщност, когато се
говори
за слезлите древни духове, би трябвало да се
говори
за много свещени духове, за много Яхве-та.
Понеже много такива души на народите – които моля да се приемат за реалности – слезли долу, затова народите били разделени на племена. И колкото отивате по-назад в земното развитие, толкова повече хората са били разделени на фамилии, родове, племена, които по-късно се обединяват в по-големи народи. По-голямо обединение в огромен единен братски съюз не е възможно по този начин. Такова обединяване на цялото човечество на Земята става възможно и постепенно ще се осъществява само чрез това, че освен изливането на духа като много народностни души и одушевяването на хората с него, протича и нещо друго, което е живяло в топлината на Земята, но не във въздуха, и тази всеобща същност протича в хората. Което първоначално протича, се нарича Свети дух от християнската езотерика.
Всъщност, когато се говори за слезлите древни духове, би трябвало да се говори за много свещени духове, за много Яхве-та.
Но когато се говори за духа, който се съдържа в общата топлина, тогава може да се говори само за един-единствен. В християнската езотерика той се нарича Логос, самият Христос, единният дух на човешкия род на Земята.
към текста >>
Но когато се
говори
за духа, който се съдържа в общата топлина, тогава може да се
говори
само за един-единствен.
И колкото отивате по-назад в земното развитие, толкова повече хората са били разделени на фамилии, родове, племена, които по-късно се обединяват в по-големи народи. По-голямо обединение в огромен единен братски съюз не е възможно по този начин. Такова обединяване на цялото човечество на Земята става възможно и постепенно ще се осъществява само чрез това, че освен изливането на духа като много народностни души и одушевяването на хората с него, протича и нещо друго, което е живяло в топлината на Земята, но не във въздуха, и тази всеобща същност протича в хората. Което първоначално протича, се нарича Свети дух от християнската езотерика. Всъщност, когато се говори за слезлите древни духове, би трябвало да се говори за много свещени духове, за много Яхве-та.
Но когато се говори за духа, който се съдържа в общата топлина, тогава може да се говори само за един-единствен.
В християнската езотерика той се нарича Логос, самият Христос, единният дух на човешкия род на Земята.
към текста >>
Тя усещала, че азът е станал гражданин на по-висшите светове, че азът е присъствал във висшите светове и сега може да пристъпи пред хората и да
говори
за своите изживявания.
Понеже кандидатът за посвещение е изучил съответните понятия и упражнил чувствата, инспираторът е можел да му помогне да изживее като духовна реалност това, което като ученик е изработил и приел в себе си. Душата странствала в астралния свят и девахана по време на трите дни, когато напускала тялото. Така тя реално узнавала каквото е научила преди и чрез това човекът ставал мъдрец. Теософските учения не били вече само учения за него, а нещо, в което се движел като в жизнен елемент. След като отново се събуждал в тялото и поглеждал физическото обкръжение, от душата се изтръгвало възклицание, трябвало е да се изтръгне, когато след три дни и половина странстване в духовния свят душата отново се завръщала във физическия свят.
Тя усещала, че азът е станал гражданин на по-висшите светове, че азът е присъствал във висшите светове и сега може да пристъпи пред хората и да говори за своите изживявания.
към текста >>
Когато човекът
говори
така за духовния свят, той е вестител на духа във физическия свят, мисионер на духа.
Когато човекът говори така за духовния свят, той е вестител на духа във физическия свят, мисионер на духа.
И това се изразява в думите: « Eli, Eli, lama sabachthani! »104 Това означава: Господи мой, Господи мой, как ме прослави! Това е, което е можело да се чуе от устните на всеки, който е бил посвещаван по този начин.
към текста >>
Оттам Христос Исус е можел да
говори
за първото състояние: «Вие, които седите около мен, представлявате различни степени на съвършенството и когато гледам в бъдещето, вие сте, както седите тук, дванадесетте степени.
Както посвещаваният в мистериите на Духа е виждал собствените си инкарнации и себе си на върха им, така прозиращият в бъдещето вижда събитията, които човечеството трябва да изживее – най съвършеното, което Човешкият син е видял в кръга на апостолите като израз на самия себе си. Който изживява мистериите на Сина, вижда в бъдещето до края на земното развитие, когато земното кълбо ще премине в ново звездно състояние.
Оттам Христос Исус е можел да говори за първото състояние: «Вие, които седите около мен, представлявате различни степени на съвършенството и когато гледам в бъдещето, вие сте, както седите тук, дванадесетте степени.
Но те трябва да се преодолеят. Аз трябва да ви поведа през мен до Отца. През мен самия трябва да ви водя до Отца, за да може Земята да се изкачи до по-висша степен на съвършенство.» Всичко, съществуващо като сетивност, всичко свързано с инстинкти, нагони, страсти и афекти на хората, трябва да се преодолее. Това се показва символично при случващото се на дванадесетте.
към текста >>
326.
Достъп до християнството чрез духовната наука
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Адам позна жена си и тя забременя.» Сега годеникът
говори
на глупавите девици: Не ви познавам.
Притчата, отнасяща се до оплождането (с духа), означава, че Той ще дойде, за да оплоди шестата същност в човека, и ще навлезе в шестата същност.
Адам позна жена си и тя забременя.» Сега годеникът говори на глупавите девици: Не ви познавам.
– Когато разберем такива думи от дълбочината на писанието, тогава те ще са верни. Ако така проникваме по-нататък, ще видим, че Библията съдържа буква по буква духовнонаучното учение и че можем да изучаваме духовнонаучните истини от нея. Не ни е нужна друга книга. Който казва, че Библията противоречи на науката за духа, не я познава, все едно колко самонадеяни теолози има, които казват: Трябва отново да се намери духовният живот в тези документи.
към текста >>
327.
За така наречените опасности на окултното развитие
GA_98 Природни и духовни същества
Когато се
говори
за окултизма или за окултното развитие на човека, трябва преди всичко да се каже как заниманията с тях се отнасят към същинската теософска (антропософска)1 работа в света.
Когато се говори за окултизма или за окултното развитие на човека, трябва преди всичко да се каже как заниманията с тях се отнасят към същинската теософска (антропософска)1 работа в света.
Откакто е започнала, тя е изпълнявала задачите си, като прави голям брой окултни истини достъпни за човечеството. Истините за свръхсетивните светове, които могат да се опознаят от антропософската литература и от лекциите, са прастари. Но до последната третина на 19-то столетие не е било обичайно и необходимо те да се разкриват на света под теософската форма, под която съществуват днес. Грижата за тези истини е била задача на така наречените тайни школи и общества.
към текста >>
Вътре вече лежи много от това, което първите елементарни степени донасят като трудности, за които се
говори
, когато трябва да се обърне вниманието към опасностите.
Когато искаме да издигнем някой човек до висшите светове, да го направим ясновидец, е необходимо да развием първо силите, които вече се намират в него – мислене, чувстване и воля.
Вътре вече лежи много от това, което първите елементарни степени донасят като трудности, за които се говори, когато трябва да се обърне вниманието към опасностите.
За много хора днес ясновидството е нещо хубаво и тези, които чуят нещо за антропософия, започват да жадуват да станат ясновидци. Те са малко разочаровани, когато им се каже, че преди да станат такива, трябва да научат нещо.
към текста >>
328.
Езотерично развитие и свръхсетивно познание
GA_98 Природни и духовни същества
От друга страна обаче, постоянно трябва да подчертаваме, че не бива да се
говори
и по обикновения тривиален начин за опасностите на окултното развитие.
Разширявайки темата от завчера, бих искал да говоря днес пред вас за вътрешното или езотеричното развитие и свръхсетивното познание. При това ще е необходимо изцяло да имаме предвид вчерашното разгледане и да строим върху това, което проникна в душата ни. От обсъденото видяхте, че при развитието на човека не става въпрос за нещо, което някак си възприемаме на шега. Не се касае за нещо, което можем да приемем лекомислено.
От друга страна обаче, постоянно трябва да подчертаваме, че не бива да се говори и по обикновения тривиален начин за опасностите на окултното развитие.
Опасностите са големи, но както обикновено се говори за тях, не е правилно и доста неща ще трябва да ни се изяснят. Нека първоначално за самите нас да си създадем точна представа какво се случва с даден човек, който се е развил чрез упражнения, да речем, подобни на споменатите в последната лекция, и да го сравним с човек, който не се подлага на такова обучение, а живее като всеки друг в ежедневието. Ние стигаме до съзнателното разбиране, когато изходим от това, което знаем за обикновеното сънно състояние.
към текста >>
Опасностите са големи, но както обикновено се
говори
за тях, не е правилно и доста неща ще трябва да ни се изяснят.
Разширявайки темата от завчера, бих искал да говоря днес пред вас за вътрешното или езотеричното развитие и свръхсетивното познание. При това ще е необходимо изцяло да имаме предвид вчерашното разгледане и да строим върху това, което проникна в душата ни. От обсъденото видяхте, че при развитието на човека не става въпрос за нещо, което някак си възприемаме на шега. Не се касае за нещо, което можем да приемем лекомислено. От друга страна обаче, постоянно трябва да подчертаваме, че не бива да се говори и по обикновения тривиален начин за опасностите на окултното развитие.
Опасностите са големи, но както обикновено се говори за тях, не е правилно и доста неща ще трябва да ни се изяснят.
Нека първоначално за самите нас да си създадем точна представа какво се случва с даден човек, който се е развил чрез упражнения, да речем, подобни на споменатите в последната лекция, и да го сравним с човек, който не се подлага на такова обучение, а живее като всеки друг в ежедневието. Ние стигаме до съзнателното разбиране, когато изходим от това, което знаем за обикновеното сънно състояние.
към текста >>
За тях може да се
говори
само приблизително.
Какво се случва с даден човек, който има окултен учител и преминава през окултно обучение? Той получава известни задачи.
За тях може да се говори само приблизително.
Той получава задачи за медитиране, концентриране и така нататък. Какъв смисъл имат задачите, които учителят дава на ученика? Тяхната цел е да подготвят астралното тяло да започне да възприема обкръжението си, когато през нощта се намира извън физическото тяло. При обикновения човек астралното тяло е несъзнателно, когато се намира навън в астралния свят, както бихме били несъзнателни във физическия свят, ако нямахме сетива. Нямате ли сетива, светът не съществува за вас.
към текста >>
Веднъж ми казаха: «Ти разказваш за развитието и други подобни, ние обаче искаме издигане на душата, на чувствата.» Който
говори
така, сам си е враг.
Това е израз за оплождането. Познай себе си означава: «Оплоди се чрез мъдростта в теб, разгледай душата като женски орган и се оплоди. Искаш ли да постигнеш самопознанието, потърси в теб, там ще познаеш всички твои грешки. Искаш ли да опознаеш твоето висше себе, търси извън теб, защото там мировото познание е самопознание. В Слънцето е всичко, понеже всичко е слънце.» Ние трябва да напуснем себе си.
Веднъж ми казаха: «Ти разказваш за развитието и други подобни, ние обаче искаме издигане на душата, на чувствата.» Който говори така, сам си е враг.
Не поради това, че се взираме в нас, а чрез това, че опознаваме света частица по частица, ставаме самоотвержени и можем да стигнем до самопознанието и до божественото познание.
към текста >>
329.
Розенкройцерството
GA_98 Природни и духовни същества
Днес се
говори
за развитие и при материалистическото мислене; също и антропософията
говори
за това, но е нещо друго понятието за развитието да се превърне в картинен образ, да се издигне до имагинация.
В школите на розенкройцерите, но също и още в по-ранни школи, е правен опит да се обясни принципът на развитието в различните царства.
Днес се говори за развитие и при материалистическото мислене; също и антропософията говори за това, но е нещо друго понятието за развитието да се превърне в картинен образ, да се издигне до имагинация.
Обикновено само разсъдъкът е зает с принципа на развитието. Към имагинацията стигаме, като в продължение на много седмици или месеци душата се преобразува чрез указанията на учителя по следния начин: Най-добре можем да покажем това под формата на диалог, което обаче никога не е ставало по този начин. Учителят би казал следното: «Погледни как растението се стреми към Слънцето със своите листа и цветове, а с корените се враства в почвата, насочвайки се към центъра на Земята. Сравниш ли го с човека, той е обърнат, трябва да се сравни цветът с неговата глава, а корените с неговите полови органи.» Дарвин15 правилно прави това сравнение. Той посочва, че корените на растението съответстват на главата на човека.
към текста >>
330.
Петдесятница – празникът на общия душевен стремеж и работата върху одухотворяването на света. Първа лекция, Кьолн, 7 юни 1908 г.
GA_98 Природни и духовни същества
Днес се
говори
много за природни сили, но почти не се
говори
за същества, които стоят зад тези природни сили.
Днес се говори много за природни сили, но почти не се говори за същества, които стоят зад тези природни сили.
Когато се говори за природните същества, днешният човек смята това за връщане към едно древно суеверие. Че думите, които са употребявали нашите предци – когато са твърдели, че гномите, ундините, силфите и саламандрите са реални, – се основават върху реалности, се счита за суеверие. Това, което хората имат като теории и представи, в известен смисъл е безразлично, но ако чрез тези теории те се изкушават да не виждат някои неща и да прилагат своите теории в практическия живот, тогава нещата започват да показват своето пълно значение.
към текста >>
Когато се
говори
за природните същества, днешният човек смята това за връщане към едно древно суеверие.
Днес се говори много за природни сили, но почти не се говори за същества, които стоят зад тези природни сили.
Когато се говори за природните същества, днешният човек смята това за връщане към едно древно суеверие.
Че думите, които са употребявали нашите предци – когато са твърдели, че гномите, ундините, силфите и саламандрите са реални, – се основават върху реалности, се счита за суеверие. Това, което хората имат като теории и представи, в известен смисъл е безразлично, но ако чрез тези теории те се изкушават да не виждат някои неща и да прилагат своите теории в практическия живот, тогава нещата започват да показват своето пълно значение.
към текста >>
331.
Петдесятница – празникът на общия душевен стремеж и работата върху одухотворяването на света. Втора лекция, Кьолн, 9 юни 1908 г.
GA_98 Природни и духовни същества
Душата няма повече да разбира, когато ѝ се
говори
за демони и т.н.
Необходимо е нещо, за да се вместим в едно бъдещо тяло. Нека да си представим една душа, която живее в тяло с разхлабена връзка между етерното и физическото тяло.
Душата няма повече да разбира, когато ѝ се говори за демони и т.н.
Днес е моментът, когато може да се говори за тези неща. Когато етерното тяло отново се разхлаби, това няма да е възможно.
към текста >>
Днес е моментът, когато може да се
говори
за тези неща.
Необходимо е нещо, за да се вместим в едно бъдещо тяло. Нека да си представим една душа, която живее в тяло с разхлабена връзка между етерното и физическото тяло. Душата няма повече да разбира, когато ѝ се говори за демони и т.н.
Днес е моментът, когато може да се говори за тези неща.
Когато етерното тяло отново се разхлаби, това няма да е възможно.
към текста >>
332.
За отношението на човека към заобикалящия го свят
GA_98 Природни и духовни същества
И когато Духът на Земята
говори
, не може да изрази този процес другояче, освен с думите: «Който яде хляба ми, тъпче тялото ми с краката си», и то без гняв.
В смъртта той се съединява със земното тяло. От това време насам Земята като планетно тяло става тяло на Христос. Той е съединен със Земята от този момент. Сега разбираме какво означава в по-дълбок смисъл: «Който яде хляба ми, тъпче тялото ми с краката си.»33 Нека си представим, че Земята е тялото на Христос и да вземем този израз буквално. Хората вървят по земното тяло и ядат хляба на Земята.
И когато Духът на Земята говори, не може да изрази този процес другояче, освен с думите: «Който яде хляба ми, тъпче тялото ми с краката си», и то без гняв.
към текста >>
Как Духът на Земята трябва да
говори
за този хляб?
А самата вечеря! Какво безкрайно задълбочаване става, когато разберем, че земното тяло е тялото на Христос! Какво е изпеченият от житните зърна хляб?
Как Духът на Земята трябва да говори за този хляб?
«Това е моето тяло! » Трябва да го приемем буквално. Как трябва Духът на Земята да говори за силите на растенията? Как, след като се е съединил със земния аз, той трябва да говори за соковете, течащи в растенията? «Това е моята кръв!
към текста >>
Как трябва Духът на Земята да
говори
за силите на растенията?
Какво безкрайно задълбочаване става, когато разберем, че земното тяло е тялото на Христос! Какво е изпеченият от житните зърна хляб? Как Духът на Земята трябва да говори за този хляб? «Това е моето тяло! » Трябва да го приемем буквално.
Как трябва Духът на Земята да говори за силите на растенията?
Как, след като се е съединил със земния аз, той трябва да говори за соковете, течащи в растенията? «Това е моята кръв! »34
към текста >>
Как, след като се е съединил със земния аз, той трябва да
говори
за соковете, течащи в растенията?
Какво е изпеченият от житните зърна хляб? Как Духът на Земята трябва да говори за този хляб? «Това е моето тяло! » Трябва да го приемем буквално. Как трябва Духът на Земята да говори за силите на растенията?
Как, след като се е съединил със земния аз, той трябва да говори за соковете, течащи в растенията?
«Това е моята кръв! »34
към текста >>
333.
Отношението на човека към природата
GA_98 Природни и духовни същества
Това, което изглежда така педантично, трябва веднъж да се спомене, за да се почувства как съвсем точно трябва да се
говори
за тези фини разлики.
Това, което изглежда така педантично, трябва веднъж да се спомене, за да се почувства как съвсем точно трябва да се говори за тези фини разлики.
И камъкът има своето етерно, астрално тяло и аз, но те не са във физическия свят. Същото се отнася до растението и животното. Добре е веднъж да разберем, че трябва да разглеждаме камъка от една по-висша гледна точка като същество, принадлежащо и към нещо друго, освен към това, което се изправя пред очите ни. Погледнете си веднъж ноктите. Представете си, че някакво съвсем малко същество наблюдава тези нокти и, понеже няма сетивни органи, не може да види пръстите ви.
към текста >>
334.
Влияния от други светове върху Земята
GA_98 Природни и духовни същества
Те имат един вид
говор
, нежен
говор
, който изразява меко и гъвкаво това, което тези същества искат да изкажат.
Именно в лимфата имате една течност, в която упражняват своето влияние съществата, които бяха описани като лунни същества. Тази лимфа се изкачва и слиза във вас и в нея пулсира въздействието на лунните същества във вашето тяло. Тук можете да видите какво имате включено в своето тяло! Друг вид същества, които също имат влияние върху лимфата, имат своята същинска родина на Марс. Тези марсови същества, които са достъпни за ясновидското наблюдение, също са съвсем странни създания.
Те имат един вид говор, нежен говор, който изразява меко и гъвкаво това, което тези същества искат да изкажат.
Когато срещнете такива марсови същества, ще видите в облика им израза на вътрешната същност на душата им. Едно зло същество има зъл израз на лицето, а ако марсовото същество е добро, то носи добротата като красота на лицето; душевната им същност се намира на повърхността на тялото им.
към текста >>
335.
Развитие на Земята и човека
GA_98 Природни и духовни същества
Тя
говори
за едно мъртво газово кълбо.
Човешкият аз обаче може да започне да се самоуправлява само бавно и постепенно. В началото, когато тялото се опложда с аза, азът не е можел да вземе развитието в ръцете си. Проследим ли цялото развитие на Земята, виждаме Земята първо в топлинно състояние. Тогава тя още не е била отделена от другите планети, които са принадлежали към нейната система. Физиката също познава този изходен момент, но само по физически начин.
Тя говори за едно мъртво газово кълбо.
Откъде е дошъл животът, тя не отговаря. Представя се пораждането на една планетна система като капка олио във вода. В капката се пъхва една карта, която се върти с игла. Тогава се отделят и малки капки. Тези, които правят експеримента, забравят обаче, че те стоят там и въртят.
към текста >>
336.
Приложение: За съществата, които влияят на човека
GA_98 Природни и духовни същества
На Венера също има същества, чийто разумен
говор
показва силна логика.
На Венера също има същества, чийто разумен говор показва силна логика.
Лицето им отразява висш морал, но има и такива с хищнически страсти, както и най-различни междинни степени от нежни до диви. Когато земните жители приемат християнството и все по-голям кръг обхваща Земята като братски съюз, тогава се приближават венерините същества. Те действат върху нашите хранителни сокове. Яденето не е само химическа продукция, а през хранопровода същевременно протича духовна сила. Отразява се дейността на тези тайнствени същества и сили, които повлияват растенията.
към текста >>
337.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 22 май 1907 г. Нова форма на мъдрост.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Може ли да се
говори
за това, че изучаващият математиката следва своя учител по силата на вярата в авторитета?
Втората важна черта на розенкройцерската мъдрост в смисъла на отношенията между учител и ученик се явява това, че тук има съществено различие от другите посвещения на ученика пред неговия "гуру", източния учител. Това, как гледа ученикът на своя гуру, по никакъв начин не може да бъде свързано с вярата в авторитета в мъдростта на розенкройцерите. Ще ви обясня това с един пример от обикновения живот. Учителят-розенкройцер не желае да бъде със своите ученици в различно отношение от тези, в които се намира математикът и този, който изучава математиката.
Може ли да се говори за това, че изучаващият математиката следва своя учител по силата на вярата в авторитета?
Не. Може ли да се говори за това, че изучаващият математиката не се нуждае от учител? Много биха отговорили: да,защото нали е възможно, вероятно, да се самообразова, опирайки се на добри книги. Но в такъв случай само пътя е друг, о този когато учител и ученик са един срещу друг. И, по принцип, така, разбира се, може да бъде. И по същия начин може да се открият всички духовни истини от всеки човек, който се издигне на известна степен в ясновидството, но всеки ще каже, че е неразумно да се постигат целите по окултен път.
към текста >>
Не. Може ли да се
говори
за това, че изучаващият математиката не се нуждае от учител?
Втората важна черта на розенкройцерската мъдрост в смисъла на отношенията между учител и ученик се явява това, че тук има съществено различие от другите посвещения на ученика пред неговия "гуру", източния учител. Това, как гледа ученикът на своя гуру, по никакъв начин не може да бъде свързано с вярата в авторитета в мъдростта на розенкройцерите. Ще ви обясня това с един пример от обикновения живот. Учителят-розенкройцер не желае да бъде със своите ученици в различно отношение от тези, в които се намира математикът и този, който изучава математиката. Може ли да се говори за това, че изучаващият математиката следва своя учител по силата на вярата в авторитета?
Не. Може ли да се говори за това, че изучаващият математиката не се нуждае от учител?
Много биха отговорили: да,защото нали е възможно, вероятно, да се самообразова, опирайки се на добри книги. Но в такъв случай само пътя е друг, о този когато учител и ученик са един срещу друг. И, по принцип, така, разбира се, може да бъде. И по същия начин може да се открият всички духовни истини от всеки човек, който се издигне на известна степен в ясновидството, но всеки ще каже, че е неразумно да се постигат целите по окултен път. Също така неразумно би било да се заявява: източникът на всички духовни истини трябва да се намира вътре в мен.
към текста >>
338.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 май 1907 г. Деветчленната същност на човека.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Когато окултистът
говори
за висши светове, то това са тези светове които ни обкръжават всеки миг.
Когато окултистът говори за висши светове, то това са тези светове които ни обкръжават всеки миг.
Трябва само да отворим за тях своите чувства, както окото се отваря за света на цветовете. Ако се открият определени душевни чувства тези, които са на степен по-горе от физическите чувства тогава обкръжаващият ни свят се прониква от явления от един нов, астрален свят. Розенкройцерската теософия нарича този свят образен /имагинативен/, при което, все пак, образността е нещо много по-реална, отколкото това, което обикновено се разбира под тази дума. Образите там идват и си отиват, като прилив и отлив. Цветовете, обикновено присъстващи, се намират в астралния свят в състояние на многообразно самоизменение.
към текста >>
цялата група животни в астралния свят има същество, с което може да се
говори
така, както се
говори
тук с отделния индивид.
Вие ще намерите един вид тайни изхождащи, например, от лъвовете, които се съединяват на астрално ниво в общ групов "Аз", живеещ тук, на земята, в отделните лъвове. Както човека има свой индивидуален "Аз", така във всяко астрално тяло живее нещо от груповия "Аз". Този "животински Аз" живее в човешкото астрално тяло, и човекът само тогава се освобождава от този животински "аз", когато стане астрално зрящ, става съприятел на астралните същности, когато се среща с груповите души на животните на астрален план така, като тук то среща отделните животни. Там обитават същества, които могат да слязат при нас в раздробен вид, като определен брой животни във физически план. Когато техният живот тук свършва, те отново се съединяват с останалата част на тази същност на астрално ниво.
цялата група животни в астралния свят има същество, с което може да се говори така, както се говори тук с отделния индивид.
Те изглеждат не толкова различно, но ненапразно във втория печат на апокалипсиса са охарактеризирани с това, че им е придаден различен вид, а именно, казано е, че те се делят на четири класа лъв, орел, бик и човек /човекът, още не бил слязъл във физическото ниво/. Тези четири апокалиптични "звяра" всъщност са четири класа групови души, които се намират на астрално ниво най-близко до индивидуалната душа на човека.
към текста >>
Благодарение на това се изменят свойствата на кръвта, влияещи на физическото тяло, и тогава се осъществява работата, която се проявява, за която се
говори
в най-висшия от световете.
Ако "Азът" е станал до толкова силен, че може да променя не само етерното тяло, но и физическото, най-плътното в човешката природа то, което е създадено такова, че неговите сили се простират в най-висшия от световете,тогава ние казваме: човекът създава в себе си висшия принцип на своята сегашна природа, наричан "Атма", или истински духовен човек. Силите преобразуващи физическото тяло, трябва да се търсят в най-висшия от световете. Такова преобразуване започва с преобразуване на дихателния процес, понеже Атма означава "дишане".
Благодарение на това се изменят свойствата на кръвта, влияещи на физическото тяло, и тогава се осъществява работата, която се проявява, за която се говори в най-висшия от световете.
към текста >>
339.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Ако в Библията се
говори
за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл.
Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства.
Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл.
Какво е правил Христос Исус? Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло. Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално. И Сократ, този светъл ум, говори за своя демон, който действал в неговото астрално тяло. Това е бил един добър демон не бива да се представяте демоните непременно като лоши същества.
към текста >>
И Сократ, този светъл ум,
говори
за своя демон, който действал в неговото астрално тяло.
Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства. Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл. Какво е правил Христос Исус? Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло. Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално.
И Сократ, този светъл ум, говори за своя демон, който действал в неговото астрално тяло.
Това е бил един добър демон не бива да се представяте демоните непременно като лоши същества.
към текста >>
Доколкото в световната история лъжите на големите личности винаги създават такива демони на лъжата, които израстват до размери на много грозни същества,
говори
се за духовете на пречките, или препятствията.
Но има и ужасни, пагубни демони. Всички демони на лъжата действат по този начин, като че ли отблъскват човек назад в неговото развитие.
Доколкото в световната история лъжите на големите личности винаги създават такива демони на лъжата, които израстват до размери на много грозни същества,говори се за духовете на пречките, или препятствията.
В този смисъл Фауст казва на Мефистофел: "Във всичко ти пораждаш затруднението".
към текста >>
Този материализъм в религията е поискал, че тайната на шестте дни на сътворението това, както великата мирова еволюция става за шест библейски дни на сътворение,да се разтвори пред човешкия поглед; този материализъм
говори
за Христос Исус като за "историческа личност" и минава мимоходом покрай Мистерията на Голгота.
Материализмът оказал влияние и на самата религия. Нима тези, които вярват в духовните светове, но не притежават воля за тяхното опознаване, не се явяват материалисти?
Този материализъм в религията е поискал, че тайната на шестте дни на сътворението това, както великата мирова еволюция става за шест библейски дни на сътворение,да се разтвори пред човешкия поглед; този материализъм говори за Христос Исус като за "историческа личност" и минава мимоходом покрай Мистерията на Голгота.
Материализмът в естествените науки е само следствие на материализма в религията. То не би съществувало ако религиозният живот не бе проникнат от материализма. И породената от този материализъм нестабилност на нервите се отразява на цели народи точно както и върху живота на отделните хора.
към текста >>
340.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 31 май 1907 г. Механизъм на действието на кармата.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Говори
се, че между наследствеността и този закон съществуват множество противоречия.
Ако ние така подходим към закона на кармата, ще ни стане ясно, че ставащото в границите на един жизнен цикъл човекът се явява следствие на много причини, намиращи се в предишни животи. Как се съвместява закона на кармата с външната наследственост?
Говори се, че между наследствеността и този закон съществуват множество противоречия.
Много говорят за високоморалния човек, че той трябва да бъде, произлязъл от такова семейство, че е унаследил това от предците си. Ако обаче ние разгледаме физическите процеси от окултна гледна точка, ще разберем, че това не е така. И все пак в определен смисъл ние можем да наречем тези процеси наследствени. Да поясним това с пример.
към текста >>
Тацит
говори
за "деня на Вотан", на английски и сега е Wednesday.
След това неделя /Sonntag/ деня на Слънцето. Понеделник /Montag/ ден на Луната. После Марс вторник /Dienstag/, на древногермански ziutag или dinstag, на френски mardi, на италиански martedi. Сряда деня на Меркурий на италиански mercoledi, на френски – mercredi. Меркурий е същия бог, който е немския Вотан.
Тацит говори за "деня на Вотан", на английски и сега е Wednesday.
След това деня на Юпитер: Юпитер на немски Donar, от тук и немския Donnerstag; на френски Jeudi, на италиански giovedi. Денят на Венера петък: Венера това е германската Фрея, от тук и Freitag; френското vendredi и италианското venerdi.
към текста >>
341.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 1 Юни 1907. Седем планитарни състояния на съзнание на хората.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Същото се отнася и за ларинкса, той е възникнал още на Сатурн, но тогава човекът все още не можел да
говори
.
Прекрасният строеж на човешките очи, прекрасния апарат на човешкото ухо всичко това едва сега е достигнала своето съвършенство, защото е било създадено от сатурновата субстанция и над тях са работели етерното тяло, астралното тяло и Аза.
Същото се отнася и за ларинкса, той е възникнал още на Сатурн, но тогава човекът все още не можел да говори.
На Луната започнал да издава нечленоразделни звуци и крясъци, но само описаната дълга работа направила ларинкса, този съвършен апарат такъв,какъвто имаме на Земята. На Слънцето, където към физическото тяло е добавено етерното, органите на сетивата продължили да се оформят и възникнали всички органи, които се явяват органи на секреция и органи на живота главно, служейки за хранене и растеж. Първоначално те възникнали в слънчевата фаза на битието. След това астралното тяло продължило да работи и през лунната фаза, а "Азът" във фазата на Земята. Така съзрявали до своето сегашно съвършено състояние на жлезите, органите на растежа и т.н.
към текста >>
342.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 3 юни 1907 г. Развитие на планетите / ІІчаст/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
В първите времена, след като отново се появило Слънцето, за разделяне на Слънцето и Луна още не може да се
говори
те били заедно, както през слънчевата епоха.
В първите времена, след като отново се появило Слънцето, за разделяне на Слънцето и Луна още не може да се говори те били заедно, както през слънчевата епоха.
След това, станало така, което се нарича повторение на предишното състояние. На една по-висока степен се повторило това, което се случило на Сатурн и на Слънцето. След този процес настъпило забележително изменение в състоянието на това отново появило се Слънце: от него се отделил спътник. Две планети, и по-точно, неподвижна звезда и планета възникнали от предишната слънчева система. Образувала се голяма и малка маса Слънце и Луна.
към текста >>
343.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 4 юни 1907 г. Развитието на човечеството на Земята. / І част/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Днес много предполагат, че действителна е само човешката душа, която живее в своето тяло, а ако се
говори
за немска, френска, руска родова душа, хората гледат на това като на нещо повече или по-малко абстрактно, като на обобщаващи понятия, като на качества, които притежават отделните членове на тези народи.
Вие знаете, че сега на Земята се явява доста абстрактно понятие това, което се нарича душа на народа, душа на расата.
Днес много предполагат, че действителна е само човешката душа, която живее в своето тяло, а ако се говори за немска, френска, руска родова душа, хората гледат на това като на нещо повече или по-малко абстрактно, като на обобщаващи понятия, като на качества, които притежават отделните членове на тези народи.
За окултистът това изобщо не е така. За него, това, което се нарича народна душа немска, руска душа,е нещо което съществува напълно самостоятелно. Само че тази народна душа в нашия сегашен земен свят присъства само духовно, така че тя може да се възприема от този, който може да се издигне до астрално ниво. Там никой няма да я отрече, понеже присъства като реално живо същество. Там вие бихте срещнали народната душа, както срещате тук във физическия свят своите приятели.
към текста >>
344.
12. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 4 юни 1907 г. Развитието на човечеството на Земята. / ІІ част/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Когато човекът навлиза в атлантската епоха, той не можел да
говори
, ясно да артикулира със звука,речта възниква едва в тази епоха.
Когато човекът навлиза в атлантската епоха, той не можел да говори, ясно да артикулира със звука,речта възниква едва в тази епоха.
вождът не можеше да повелява със слова. Тези хора притежаваха способността да разбират езика на природата. Сегашния човек няма никаква представа за това, той трябва да се учи на това отново. Представете си, например, ручей, в който се отразява вашия образ. В душата на окултиста, виждащ това, възниква особено чувство.
към текста >>
Ако атлантът можел да чува, как
говори
мъдростта на природата, то в индуса останала тъгата по това единство с природата, и характера на древноиндийската култура се проявява в това, че тя иска да се върне във времето, което преди е било естествено за човека.
В тези области на Европа живеели отзвуците от атлантската култура. В Индия вече възникнала нова култура, в която са видни още отзвуците на този образен свят. Самият този свят загинал, но тъгата по това, което в него се изразявало, останала в индийците.
Ако атлантът можел да чува, как говори мъдростта на природата, то в индуса останала тъгата по това единство с природата, и характера на древноиндийската култура се проявява в това, че тя иска да се върне във времето, което преди е било естествено за човека.
древният индус бил мечтател. Пред него се простирала това, което наричаме действителност, на сетивният свят в неговите очи бил "Майя". Което древният атлант още виждал в качеството на реещи се духове, това древният индус търсел в своята тъга по духовното съдържание на света по Брахман. И това връщане към старото атлантско сънно състояние се запазило в източното обучение, как да се върне това предишно съзнание.
към текста >>
345.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 5 юни 1907 г. Бъдещето на хората.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Може да ви се стори дързост да се
говори
за бъдещето, а може би, вие ще кажете, че изобщо е невъзможно да се научи каквото и да било за бъдещето на човека.
В началото да се заемем с първият въпрос.
Може да ви се стори дързост да се говори за бъдещето, а може би, вие ще кажете, че изобщо е невъзможно да се научи каквото и да било за бъдещето на човека.
Но ако вие помислите малко над това, ще разберете, че все пак не е така необосновано виждането, съгласно което може нещо да се научи за бъдещето. Необходимост е само да сравните това с онова, което може да се научи за бъдещето от обикновения изследовател, например, от естествоизследователя. Той може определено да ви каже, че ако при известни условия смеси кислород, водород и сяра, то непременно ще се получи сярна киселина. Може точно да се каже, какво ще стане, ако се уловят с огледало слънчевите лъчи. И по отношение на явленията на външния свят е възможно подобно, дори в много по-голяма степен: може да се предсказват лунните и слънчеви затъмнения за неопределено дълъг период от време напред.
към текста >>
Колкото повече човек
говори
за всеобща братска любов и човечност, омайвайки себе си с тези думи, толкова по егоистични стават хората.
Това означава не нещо друго, от това, че на мястото на старите кръвни връзки трябва да дойде духовната връзка душа с душа, човек с човек. Въпросът е само в това: какви са средствата и пътищата, които трябва да доведат човечеството до спиритуалността, т.е. до преодоляване на материализма, и едновременно с това, което би било възможно да се нарече братски съюз, към проявата на всеобща любов към хората? Може да се застане от тази гледна точка, че е необходимо само настоятелно да се сочи за голямата важност на тази всеобща братска любов към хората, и тогава тя ще се появи, или че е необходимо да се създават общества, поставящи се за цел тази любов. Окултизмът никога не се е придържал към такива мнения. Напротив!
Колкото повече човек говори за всеобща братска любов и човечност, омайвайки себе си с тези думи, толкова по егоистични стават хората.
Понеже както има сетивно сладострастие, и това дори е много по-изтънчено сладострастие, когато човек говори: аз желая да в моралното все по-нагоре. Всъщност точно от тази мисъл произлиза егоизма, наистина, не обикновения, ежедневния, а по-изтънчен, който поражда подобно душевно сладострастие.
към текста >>
НАГОРЕ