Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
130
резултата от
88
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
въодушев
'.
1.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от
въодушев
лението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г.
Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13 Чувствата на немците по време на войната през 1870 г. предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци. И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж. „Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“).
Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г.
в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление. Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време. Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници.
към текста >>
Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално
въодушев
ление.
И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж. „Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“). Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“.
Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление.
Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време. Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници. Ницше не е „мислител“ в обикновения смисъл на думата. Обикновеното мислене не е достатъчно за решаване на дълбоките въпроси, които той е поставил пред света и живота. За тези въпроси трябва да се освободят всичките сили на човешката природа; мисловното разглеждане само не е достатъчно за тях.
към текста >>
2.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са
въодушев
ени от същия дух на аскетичния идеал.
Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата. „Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог. Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава.
Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал.
Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено. Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог.
към текста >>
3.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е
въодушев
явал.
През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята. Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация.
Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал.
Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
към текста >>
4.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат
въодушев
ени от духа на саможертвата.
Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен. Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия.
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата.
Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея.
към текста >>
5.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински
въодушев
яващо влияние върху хората.
Тук то се оказва твърде тясно. Философският материализъм е изиграл своята роля. Този опит за един природонаучен светоглед завинаги е пропаднал”. Така говори един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие. Особено 50-те, 60-те и 70-те години на 19-то столетие са тези, които могат да бъдат отбелязани като кулминация на материализма.
През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински въодушевяващо влияние върху хората.
И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед. Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин.
към текста >>
6.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Едната черта е свойствена на хората, които са
въодушев
ени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
Малката група хора остана около Ману дотогава, докато вече бе достатъчно укрепнала, за да може да действа в духа на новото и докато нейните членове можеха да излязат сред останалото човечество, за да му донесат този нов дух. Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области. Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света. Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации. Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите.
към текста >>
7.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
каквото
въодушев
явало е хората в различните епохи,
КАПЕЗИЙ Добър твой пратеник не можех никога да бъда. Дари ми мощ човешките животи да описвам. Аз можех да описвам
каквото въодушевявало е хората в различните епохи,
ала за мене беше невъзможно да дам на думите, които миналото обрисуват, мощта, изпълваща душите. ЩРАДЕР На слабостта ти копие е само
към текста >>
8.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във
въодушев
ление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено. Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите.
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава? Също и упрекът за едно понижение на моралното не засяга безусловно материалистите. С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи.
към текста >>
9.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Погледни само в нозете ми лежи мъртво моето канарче, което винаги пригласяше на моите песни; то имаше навика да каца на арфата ми и при това много внимаваше да не ме докосне; днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия, моят малък певец, по-
въодушев
ен от всякога, подхвана веднага своите хармонични трели.
А колко по-щастлив би бил ти, младежо, ако заемеш мястото на тази арфа! " Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея; Красивата Лилия отвори очи, отпусна леко ръцете си и каза: „Не ме натъжавай, моля те! Твоето възхищение е съвсем не навреме. Така само още по силно усещам своето нещастие.
Погледни само в нозете ми лежи мъртво моето канарче, което винаги пригласяше на моите песни; то имаше навика да каца на арфата ми и при това много внимаваше да не ме докосне; днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия, моят малък певец, по- въодушевен от всякога, подхвана веднага своите хармонични трели.
Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб; уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания на напущащия го живот. Пронизан от моя поглед хищникът се свлече безсилен на брега до водата. Но какво ме топлеше това наказание! Любимецът ми беше мъртъв и неговият гроб само ще помрачи още повече тъжните храсти в моята градина." „Съвземете се, Лилия!
към текста >>
10.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Поради доминиращия песимизъм и антипатия към Гьоте в този дом, Шрьоер се оттегля и трудно понася Щайнеровото
въодушев
ление, което довежда до временен конфликт между тях, от който Щайнер е дълбоко наранен.
Така Рудолф Щайнер поставя началото и на лечебната педагогика, която след около 30 години ще предложи на света. По-нататъшното навлизане в естественонаучните съчинения на Гьоте довежда до написването на „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ през 1886 г. По същото време 25-годишният Щайнер среща любовта – едно красиво приятелство с момиче, носещо праобраза на немската девойка. Макар че в този живот трябва да останат разделени, споменът за този чудесен период го стопля до края на живота му. По това време е поканен в кръга на младата поетеса Мари деле Грацие, която всяка събота събира в дома си литературния, философски и религиозен елит на Виена.
Поради доминиращия песимизъм и антипатия към Гьоте в този дом, Шрьоер се оттегля и трудно понася Щайнеровото въодушевление, което довежда до временен конфликт между тях, от който Щайнер е дълбоко наранен.
Но тук става срещата с Вилхелм Нойман, най-начетения мъж, свещеник, професор, декан. В общуването между тях Р. Щайнер споделя своето схващане за Исус Христос и Мистерията на Голгота, както и за повтарящите се земни животи. След 40 години в кармичните си лекции Щайнер ще се връща често към тези разходки и споменаването на Тома Аквински. Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм.
към текста >>
11.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
В атмосферата на симпатичния,
въодушев
яващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг.
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него. Така всеки път той ми даваше книги за четене и ми разрешаваше от време на време да ходя при него. И всеки път, когато можеше да го посетя, трябваше да му разказвам за впечатленията си от прочетеното. Така той всъщност стана мой учител в областта на поезията. Защото, с изключение на някои „откъси“, дотогава тя беше останала доста встрани от мен както в дома на родителите ми, така и в училище.
В атмосферата на симпатичния, въодушевяващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг.
Едно друго събитие оказа дълбоко влияние в живота ми. Научих за самоучителите по математика, написани от Любсен. Благодарение на тях можах да усвоя аналитичната геометрия, тригонометрията, а също и диференциалното и интегралното смятане, много преди да започнем да ги изучаваме в училище. Това ми даде възможност да се върна отново към четене на книгата „Общото движение на материята като основна причина за всички природни явления“. Защото сега, благодарение на математическите си знания, вече можех да я разбера подобре.
към текста >>
Топлотата, с която Ротек улавяше и описваше историческите събития, ме
въодушев
яваше.
Все пак вероятно е смятал, че напредвам добре по химия. Защото от самото начало ми постави оценка „похвално“, която запазих във всички класове. Един ден по онова време при един антиквар във Винер Нойщат открих световната история на Ротек. Въпреки че в училище получавах най-добрите оценки по история, дотогава тя беше останала малко встрани от мен. Сега за мен тя се превърна в нещо вътрешно.
Топлотата, с която Ротек улавяше и описваше историческите събития, ме въодушевяваше.
Все още не забелязвах едностранчивия смисъл на възгледите му. Чрез него открих и други двама историци, които чрез стила и историческите си разбирания за живота ми направиха найдълбоко впечатление: Йохан фон Мюлер и Тацит. Намирайки се под такива впечатления, ми беше истински трудно да се примиря с часовете по история и литература в училище. Но се опитвах да оживя тези часове с всичко, което бях научил извън тях. По такъв начин прекарах времето си през трите горни от седемте класа на реалното училище.
към текста >>
Беше партиен човек, изцяло
въодушев
ен от напредничавите идеи на тогавашното австрийско либерално течение.
Едва през последната година на реалното училище имах един учител, който ме заплени с часовете си по история. Той преподаваше по история и география. В неговите часове по завладяващ начин бе продължена географията на Алпите, започната от другия учител. По време на занятията по история новият учител ни оказваше силно въздействие. За нас той представляваше многостранно развита личност.
Беше партиен човек, изцяло въодушевен от напредничавите идеи на тогавашното австрийско либерално течение.
Но в училище не забелязваха това. В училище той не внасяше нищо от партийните си възгледи. Но благодарение на реалното му участие в живота, занятията му по история сами притежаваха пълнокръвен живот. С резултатите от прочетеното от Ротек в душата слушах пламенните тълкувания на историята на този учител. Между тях съществуваше красива хармония.
към текста >>
С най-голямо
въодушев
ление заставаше на страната на турците.
Често ми даваше да чета от тях. Аз просто ги поглъщах. След това ги обсъждахме. Защото в главата си той имаше всеобхватни, макар и хаотични разбирания за всичко, което беше успял да компилира. С баща ми обаче той политиканстваше.
С най-голямо въодушевление заставаше на страната на турците.
Баща ми пък страстно защитаваше руснаците. Той се числеше към хората, които тогава все още бяха благодарни на Русия за услугата, която беше оказала на австрийците по време на унгарските въстания (1849 г.). Защото баща ми изобщо не беше съгласен с Унгария. Нали беше живял в унгарското гранично село Нойдьорфл по време на маджаризацията. И върху главата му винаги бе висял дамоклиевият меч, че не може да стане началник гара в Нойдьорфл, понеже не говори унгарски.
към текста >>
12.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Топлотата в изказа му,
въодушев
лението, с което ни четеше откъси от различни поети по време на лекциите, по удивителен начин ни помагаха да почувстваме самата същност на поезията.
Така че най-напред записах математика, естествознание и химия. От особено голямо значение за мен обаче бяха лекциите по немска литература, които по това време във Висшето техническо училище изнасяше Карл Юлиус Шрьоер. През първите години на висшето ми образование той четеше лекции по „Немска литература от Гьоте до наши дни“ и „Живот и творчество на Шилер“. Бях очарован още от първата му лекция. Той изследваше немския духовен живот през втората половина на осемнадесети век и разказваше по много драматичен начин за първата поява на Гьоте в този духовен живот.
Топлотата в изказа му, въодушевлението, с което ни четеше откъси от различни поети по време на лекциите, по удивителен начин ни помагаха да почувстваме самата същност на поезията.
Освен това той водеше и „Упражнения по устно и писмено изложение“. Студентите трябваше да говорят или да четат темите, които сами бяха разработили. По време на тези упражнения Шрьоер им даваше указания за стила, формата и пр. Аз прочетох първо работата си върху „Лаокоон“ на Лесинг. След това се заех с една по-голяма задача.
към текста >>
Но все пак изложението му беше
въодушев
яващо в най-добрия смисъл на думата.
Когато следвах при него, той страдаше от туберкулоза във вече напреднал стадий. Две години слушах негови лекции по динамична теория на топлината, физика за химици и история на физиката. Работих при него във физическата лаборатория в много области, най-вече в тази на спектралния анализ. От особено голямо значение за мен бяха лекциите на Райтлингер по история на физиката. Той говореше по такъв начин, че човек имаше чувството, че заради заболяването си се затруднява при всяка дума.
Но все пак изложението му беше въодушевяващо в най-добрия смисъл на думата.
Той беше човек на строго индуктивния изследователски подход. На драго сърце за всичко, касаещо методите във физиката, цитираше книгата на Хюъл за индуктивните науки. За него Нютон беше връх във физическите изследвания. История на физиката той преподаваше в две части: първата от най-древни времена до Нютон, а втората – от Нютон до наши дни. Беше универсален мислител.
към текста >>
13.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
На дълги разходки или седейки на по чаша кафе той привеждаше „доказателства“, изречени с
въодушев
ени думи, че всъщност едва с Вагнер се е родила истинската музика и че всичко пораншно е било само нещо като подготовка за този „откривател на музиката“.
С него посетихме заедно няколко концерта и някои опери. Винаги бяхме на различно мнение. Крайниците ми натежаваха като олово, докато него „изразната музика“ го възпламеняваше до екстаз. Той ужасно се отегчаваше, когато звучеше музика, която не претендира да бъде нищо друго освен музика. Споровете ни с този приятел се разтегляха до безкрай.
На дълги разходки или седейки на по чаша кафе той привеждаше „доказателства“, изречени с въодушевени думи, че всъщност едва с Вагнер се е родила истинската музика и че всичко пораншно е било само нещо като подготовка за този „откривател на музиката“.
Това ме караше да отстоявам мнението си по действително драстичен начин. Говорех за варварството на Вагнер, което представлява гробът на всяко истинско разбиране на музиката. В определени случаи дискусиите с него се разгорещяваха твърде много. Един ден у приятеля ми се появи странното желание да направим станалата почти ежедневна разходка по посока към една тясна уличка и да вървим няколко пъти нагоре-надолу по нея, спорейки за Вагнер. Толкова се бях задълбочил в нашите разисквания, че едва малко по малко започна да ми просветва как се бе появило у него това желание.
към текста >>
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да
въодушев
ява.
Той изпитваше голям възторг от всичко поетично. Още на съвсем млади години си беше поставил големи задачи. Когато се запознахме, вече беше написал една трагедия, озаглавена „Ханибал“, и много лирика. Заедно с тези двама мои приятели ходехме на „упражненията по устно и писмено изложение“, водени от Шрьоер във висшето училище. От тях ние тримата, а и някои други, получавахме най-голямо вдъхновение.
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да въодушевява.
Моят приятел често ме придружаваше, когато имах възможност да посетя Шрьоер в дома му. Там той винаги се оживяваше, докато иначе често в изказванията му за живота се долавяше тежка нотка. Поради едно вътрешно раздвоение той не беше готов да се справя с живота. Нито една професия не го привличаше дотолкова, че да подходи с радост към нея. Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази.
към текста >>
14.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
От
въодушев
еното му сърце в живо слово се възраждаха Коледните мистерии, духът на немските диалекти, развитието на литературния живот.
Той носеше у себе си определени усещания и идеи за литературните явления и ги изразяваше по чисто човешки начин, като в момента на писане почти не се обръщаше към „източниците“. Дори казваха, че е писал съчиненията си „на един дъх“. Това малко ме интересуваше. Когато бях с него, аз се сгрявах духовно. Можех да седя до него с часове.
От въодушевеното му сърце в живо слово се възраждаха Коледните мистерии, духът на немските диалекти, развитието на литературния живот.
Стана ми практически нагледно отношението на диалекта към книжовния език. Доставяше ми истинска радост, когато ми говореше, което вече беше правил и по време на лекции, за поета Йозеф Мисон, написал на долноавстрийски диалект великолепната поема „Игнац, селянче от Долна Австрия, отива в чужбина“1. Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия разговор. Наистина, винаги когато седях сам при Шрьоер, имах чувството, че там присъства и един трети: духът на Гьоте. Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте?
към текста >>
15.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
В този кръг слушах да се говори с голямо
въодушев
ление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
Не желаеше да изразява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата. Не искаше да каже, че е очарован, а трябваше да бъде изобразен процесът на очароване и очароването да се установи у слушателя или читателя, без поетът да го е изказал. Китир беше сътворил много красиви неща в това направление. Той беше простодушна натура. За известно време поддържаше близки приятелски отношения с мен.
В този кръг слушах да се говори с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
Те ми направиха силно впечатление. Стремях се да се запозная с него. Попитах Фриц Лемермайер, който го познаваше добре, и някои други дали поетът не би могъл да бъде поканен на нашите сбирки. Но ми отвърнаха, че не биха могли да го довлекат тук, дори и ако впрегнат четири коня. Той бил саможив особняк и не искал да се среща с много хора.
към текста >>
16.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Тя имаше музикален талант и с
въодушев
ление се занимаваше с музика.
Поради близките приятелски отношения с майката на момчето стана така, че изцяло споделях радостите и неволите на това семейство. В тази жена виждах рядко красива човешка душа. Тя беше напълно отдадена на грижата за развитието и съдбата на четирите ѝ момчета. От нейния пример човек можеше да изучава великата майчина любов. Съвместната работа с нея в областта на възпитанието придаваше на живота прекрасно съдържание.
Тя имаше музикален талант и с въодушевление се занимаваше с музика.
Отчасти сама провеждаше упражненията по музика с нейните синове, докато бяха малки. С мен разговаряше обстойно по най-разнообразни житейски проблеми, отнасяйки се към всичко с разбиране и дълбок интерес. Тя проявяваше голямо внимание и към моите научни и други работи. По това време изпитвах най-дълбока необходимост да обсъждам с нея всичко, което ме занимаваше вътрешно. Когато говорех за духовните си преживявания, тя ме слушаше по един свойствен за нея начин.
към текста >>
17.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Херман Грим съдеше за Гьоте като
въодушев
ен от изкуството човек.
Той се беше заел с Гьоте като историк на изкуството. Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“.
Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек.
Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител. Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план. Научен подход към Гьоте проявяваше единствено Вилхелм Шерер, професор по история на немската литература в Берлинския университет. В негово лице двамата трябваше да признаят официалния познавач на Гьоте.
към текста >>
18.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Свободно реещото се, безтегловното в неговите идеи ме
въодушев
яваше.
Тогава с всичката сила, свойствена за духа му, започва да търси реалности – реалности, които би трябвало да се намират „все някъде“. Той не открива „пътища“ към тези реалности, а само горещи копнежи. След това тези копнежи се превръщат в реалности в него. Той продължава да мечтае, но мощната сила в душата му създава от мечтите вътрешни човешки реалности, които, без тежестта, характерна за човешките идеи открай време, се реят свободно в духовно-радостно, само че помрачено от „духа на времето“ душевно настроение. Така усещах Ницше.
Свободно реещото се, безтегловното в неговите идеи ме въодушевяваше.
Намирах, че това свободно реене бе довело у него до зрялост някои мисли, които имаха прилика с формиралите се у мен самия по пътища, напълно различни от неговите. Така през 1895 г. в предговора към книгата ми „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ можах да напиша: „Още в моята излязла през 1886 г. книжка „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ са изразени същите виждания, както в някои от съчиненията на Ницше.“ Обаче това, което ме привличаше особено силно, беше, че Ницше можеше да се чете, без човек да се сблъсква с нещо, което цели да превърне читателя в негов „последовател“. Духовното му озарение можеше да се преживява с безрезервна радост.
към текста >>
19.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
В тази книга има повече лични неща, отколкото щеше да има, ако, докато я пишех, в душата ми не отекваше това, което се обсъждаше в този кръг с такова
въодушев
ление и така енергично за „същността на личността“.
В него голяма роля играеше иронията. Там гледаха и на Ваймар като на „човешки, твърде човешки“, както биха гледали на други градове, ако живееха в тях. В кръга Анзорге-Кромптон в по-голяма степен присъстваше сериозното чувство: как ще продължи да се развива немската култура, щом едно място като Ваймар изпълнява предначертаните му задачи в толкова малка степен? На фона на тези социални контакти възникна книгата ми „Гьотевият светоглед“, с която приключих дейността си във Ваймар. Преди известно време, когато подготвях ново издание на тази книга, в начина, по който бях формулирал мислите си за книгата тогава във Ваймар, почувствах нещо като ехо от вътрешното естество на приятелските сбирки на описания кръг.
В тази книга има повече лични неща, отколкото щеше да има, ако, докато я пишех, в душата ми не отекваше това, което се обсъждаше в този кръг с такова въодушевление и така енергично за „същността на личността“.
Това е единствената от книгите ми, за които мога да кажа точно това. Като преживени лично в истинския смисъл на думата мога да определя всяка една от тях, но не и по този начин, по който собствената личност съпреживява толкова силно същността на обкръжаващите я личности. Все пак това се отнася само до общата ориентация на книгата. Разкриващият се по отношение на природата „светоглед на Гьоте“ е представен така, както и в статиите ми за Гьоте от осемдесетте години. Моите възгледи бяха единствено отчасти разширени, задълбочени или затвърдени благодарение на ръкописите, открити в Гьотевия архив.
към текста >>
20.
XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности
GA_28 Моят жизнен път
В цялата ми душевна същност живееше
въодушев
лението от това, което по-късно нарекох „познание по пътя на реалността“.
Но главното беше, че душевното преживяване с тогавашната му интензивност произлизаше от обективното отдаване на чистото непомрачено сетивно наблюдение. Това наблюдение ми откри един нов свят. От всичко, което живееше, познавайки, в душата ми дотогава трябваше да търся противоположното душевно преживяване, за да съхраня равновесието с новото. Веднага щом започнех да не мисля цялата реалност на сетивния свят, а я съзерцавах сетивно, възникваше загадка като някаква действителност. А нейното разрешаване се намираше в самия човек.
В цялата ми душевна същност живееше въодушевлението от това, което по-късно нарекох „познание по пътя на реалността“.
Беше ми ясно, че в такова „познание по пътя на реалността“ човекът не би могъл да си остане в някое кътче на света, докато извън него протича създаване на битието и мирово развитие. Познанието за мен стана нещо, което принадлежи не само на човека, а и на битието и развитието. Както корените и стволът не са завършени, ако животът им не се прояви в цветовете, така битието и развитието на света не са действително състоящи се, ако не продължат да живеят в съдържанието на познанието. Стигнал до това прозрение, при всеки случай, в който беше уместно, повтарях: „Човекът не е съществото, което създава за себе си съдържанието на познанието, а с душата си той дава на разположение арената, на която светът за първи път изживява отчасти своето битие и развитие.“ Ако нямаше познание, светът щеше да остане незавършен. В такова познаващо вживяване в мировата реалност откривах все повече възможност да защитя същността на човешкото познание срещу възгледа, че в това познание човекът създава отражение на света или нещо подобно.
към текста >>
21.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Мари фон Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с
въодушев
ление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство.
в „Драматургични свитъци“ (който от началото на 1898 г. се издаваше като притурка на „Списанието“). За „ораторското изкуство“ казвам следното: „Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив идеализъм... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“ Това, което се въртеше в ума ми тогава, можа да се осъществи до известна степен едва много по-късно в Антропософското общество.
Мари фон Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с въодушевление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство.
Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени идеали са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие. Към този период спада и приятелството ми с починалия твърде млад поет Лудвиг Якобовски. Той бе личност, чиято основна душевна настройка беше проникната от вътрешен трагизъм. Трудно понасяше съдбата си на евреин. Той стоеше начело на една кантора, която, под ръководството на един свободомислещ депутат, управляваше дружеството „Борба с антисемитизма“ и издаваше неговия вестник.
към текста >>
22.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Последицата от това е, че такъв един човек може да бъде
въодушев
ен еднакво от всяко нещо, което срещне във външния свят, но без да може вътрешно да съхрани трайно този интерес; бързо отлита интересът, който е бил събуден.
Дори и да не се впускате в по-тънки психологически детайли, все пак бихте могли да заключите от простия факт, че когато кръвта на човека стане прекалено рядка, т. е., когато у него има недостиг на червени кръвни телца, той лесно се поддава на необуздания произвол на сменящите се фантастически образи, стигайки до илюзията и халюцинацията, та от този прост факт можете да заключите, че кръвта е усмирителят на нервната система. Трябва да цари едно равновесие между Аза и астралното тяло, или казано физиологически, между кръвоносната и нервната система, за да не стане човекът роб на нервната си система, т. е. на приливите и отливите на своите усещания и чувства. Ако пък в действието на астралното тяло има известна прекомерност, ако съществува превес на астралното тяло и неговия израз, нервната система, която кръвта наистина обуздава, но не може да доведе напълно до състоянието на абсолютно равновесие, тогава възниква онова своеобразно състояние, в което човешкият живот се слага така, че човек проявява интерес към някакъв обект, но скоро го загубва и преминава бързо към друг обект; човекът просто не може да задържи вниманието си върху една представа.
Последицата от това е, че такъв един човек може да бъде въодушевен еднакво от всяко нещо, което срещне във външния свят, но без да може вътрешно да съхрани трайно този интерес; бързо отлита интересът, който е бил събуден.
В тази лесна възбудимост на интереса и бързото му пренасочване от един обект към друг се състои израза на преобладаващата астралност, на сангвиничния темперамент. Сангвиникът не може да се спре на едно впечатление, не може да се задържи на един образ, да закрепи интереса си върху един обект. Той прескача от едно преживяване към друго, от възприятие към възприятие, от представа към представа, показва вятърничав характер. Това може да се наблюдава особено при сангвиничното дете; то може да създаде доста грижи: лесно се появява интересът, един образ започва да действа много лесно, скоро създава някакво впечатление, но впечатлението скоро отново изчезва. Когато у един човек преобладава особено силно етерното или жизненото тяло, това, което регулира процесите на растежа и живота у човека и израза на това етерно тяло, системата, от която зависи вътрешният комфорт или дискомфорт в човека, човек бива изкушен тъкмо от това да остане затворен уютно във вътрешния си мир.
към текста >>
23.
4. До всички членове * III 3 Февруари 1924 Относно антропософските събирания
GA_39 Писма до членовете
За това още дълго време сантименталността, която се бои от радостта и
въодушев
лението, не трябва да бъде жизнения елемент в общия живот на антропософите.
За едно такова мнение от една страна много може да допринесе студеното желание за нравоучение, на кое то човек лесно се подава, след като вече е разпознал истината за Антропософията. От друга страна е тази "игра на езотерика", която така отблъсква някои новодошли на антропософско събиране. Той ще открие хора, които със загадъчен вид му дават да разбере, че знаят много неща, които още не могат да бъдат каза ни на тези, които не са узрели. Но над всички приказки се носи нещо превзето и лекомислено. Езотеричното понася само житейската сериозност; неусетното самодоволство, което някой може да извлича от лениви разговори за висши истини, е несъвместимо с него.
За това още дълго време сантименталността, която се бои от радостта и въодушевлението, не трябва да бъде жизнения елемент в общия живот на антропософите.
Но пък лекомисленото себеотдръпване от "профанския живот", за да се прави "истинска езотерика", Антропософското общество не може да понася. Животът съдържа навсякъде много повече езотерика, от колкото тези, които се оставят да мечтаят си мислят и повтарят: "Не може да се прави езотерика тук или на там; човек трябва да я прави на това или онова особено място". Несъмнено такива места често са необходими. Но те не понасят същества, които си "играят" с тях. Това трябва да са места, от които животът на истина да може да се оплодотвори.
към текста >>
24.
5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско
въодушев
ление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Той смяташе, че е познал Шилеровия череп именно по неговите определени форми и този череп бива пренесен после в гробницата на принцовете. И на него твърде добре му стана ясно това, което ние видяхме при Галилей: че човек трябва да намери в смирение и математически Духа. И днес още съществува църковната лампа в църквата от Пиза, която се е люляла насам и нататък за безброй души. Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога. И така много неща.
При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп. Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение. Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух: "Що може повече човек в живота да добие, Освен в природа Бог се нему да разкрие,
към текста >>
25.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
От предмета на своето набожно преклонение той е чувствал религията, от произведенията на изкуството се е възпламенявало свещеното му
въодушев
ление, а самите мирови загадки му се разкривали в красиви, призоваващи към благочестивост картини.
На такъв мистериен ученик му е ставало ясно, че всички царства на природата – минералното, растителното и животинското царство всъщност съдържат в себе си дремещия Бог и че човекът е призван да изживее в себе си Възкресението на този Бог, да усети душата си като част от божествеността. Навсякъде навън човекът може да възприеме неща, от които трябва да събуди дремещото божество. В собствената си душа обаче той сам чувства божествените искри, сам се чувства като божеството и получава увереност за своето безсмъртие, за дейността си и творчеството в безкрайния космос. Нищо не може да се сравни с възвишеността, която мистерийният ученик е изпитвал на такива места. Там всичко е съществувало едновременно – религия, изкуство, познание.
От предмета на своето набожно преклонение той е чувствал религията, от произведенията на изкуството се е възпламенявало свещеното му въодушевление, а самите мирови загадки му се разкривали в красиви, призоваващи към благочестивост картини.
Някои от великите хора, изживели това, са казвали: Само чрез това, че е посвещаван, човекът се издига над миналото и земното към вечното. Наука и изкуство, потопени в свещения огън на религиозни чувства, са представлявали нещо, което не може да се изрази другояче, освен с думата «ентусиазъм», това означава: Да бъдеш в Бога. Когато поставим този образ пред душата си и хвърлим поглед в нашето време, виждаме, че не само изживяваме всичко разделено – красота, мъдрост и благочестивост, – но нашата абстрактна и разсъдъчна култура, която е изгубила живия огън от онова време, ни изглежда като нещо сенчесто. Затова някои изтъкнати представители на духовния живот, които са се чувствали неразбрани и самотни, са поглеждали в онези велики времена на безкрайно далечното минало, в които човекът още е общувал със самите духове и богове. Те са знаели това и в тишината на нощта са копнели за мистериите от Елевзин – последните прекрасни издънки на гръцките мистерии.
към текста >>
26.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 13. 4. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Тези усещания трябва да ни
въодушев
яват през дните, в които символично имаме около себе си мистерията на Пасха, през периода на Пасха.
“Парсифал” на Рихард Вагнер е подготовка за това. Християнството ще навлезе във всички проявления на живот на Земята, и когато религията вече отдавна няма да е нужна повече на човечеството, тогава човечеството ще се намира под силното влияние на християнския импулс, който трябваше да бъде даден на човечеството, когато то беше в средата на четвъртия културен период. В гръко-латинската културен период Христос е излезнал сред човечеството. И както човечеството е трябвало да се спусне в дълбините на материалния живот, така то е трябвало отново да се издигне към познанието на духа. И този импулс е даден от явяването на Христос.
Тези усещания трябва да ни въодушевяват през дните, в които символично имаме около себе си мистерията на Пасха, през периода на Пасха.
Защото мистерията Пасха не е само мистерия на спомените, но също е и мистерия за бъдещето, пророчество на човека, който постепенно все повече и повече освобождава себе си от връзките и пътя и обстоятелствата на чисто физически чувствения живот.
към текста >>
27.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
И така, мнозина виждат в Евангелието на Йоан не друго, а един вид поезия, преизпълнена с религи- озност, поезия, която авторът съчинява, вслушвайки се в едно религиозно-лирично настроение спрямо своя Христос, за да
въодушев
и с него и други хора.
За тези неща ние ще говорим допълнително. Голяма част от теолозите смятат, че Евангелието на Йоан е написано едва през 30-те или 40-те години на второто християнско столетие и не по-рано от 20-те години. Следователно – приемат те – Евангелието на Йоан е написано по времето, когато християнството е било вече разпространено под определена форма, и вероятно е имало своите противници. Едни или други от тях са настъпили срещу християнството, и теолозите, застъпващи това мнение, си казват: В лицето на евангелистът Йоан имаме пред себе си един човек, който специално се стреми да предложи един поучителен текст, един вид апология, нещо като защита на християнството от неговите противници. Обаче авторът на Йоановото Евангелие съвсем не е имал намерението да описва вярно и дословно историческите факти, а да сподели становището си спрямо своя Христос.
И така, мнозина виждат в Евангелието на Йоан не друго, а един вид поезия, преизпълнена с религи- озност, поезия, която авторът съчинява, вслушвайки се в едно религиозно-лирично настроение спрямо своя Христос, за да въодушеви с него и други хора.
Вероятно не навсякъде подобно мнение може да се изрази с такава категоричност. Но ако Вие проучите съответната литература, ще установите, че това е едно широко разпространено мнение, което допада на мнозина от нашите съвременници. От няколко столетия всред човечеството, което все повече се поддава на материалистическото светоусещане, се оформи истинско отвращение спрямо подобно схващане за историческото развитие, както то е изразено още в първите думи от Евангелието на Йоан. Помислете само върху това, че първите думи не допускат никакво друго тълкуване, освен че в Исус от Назарет, живял в началото на нашето летоброене, се въплъщава едно Същество от най-висш духовен ранг. Говорейки за Исус, авторът на Йоановото Евангелие не можеше да стори друго, освен да започне с това, което той нарича “Словото” или “Логоса”; и той не можеше друго, освен да каже:
към текста >>
28.
2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг 18 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
И от този начин на гледане света в него извира нов живот и го прониква, едно друго, благородно
въодушев
ление възпламенява това, което той иска да предприеме.
Ние разбираме антропософския живот само тогава, когато за нас Антропософското учение не е само нещо, което ни занимава теоретически, а когато то стане за нас нещо, което одухотворява нашия собствен живот до най-дълбоките глъбини на нашата душа, което възпламенява нашия живот и го повдига. А това ни свързва още по-тясно с нашите себеподобни, с целия свят. От голямо значение е за човека, той да чувствува, че всичко, което ни заобикаля във външния сетивен свят, във видимото сетивно съществуване, че всичко това може да ни се яви като външна физиономия на едно невидимо, свръхсетивно съществуване, намиращо се на неговата основа. За този, който внася Антропософията в живота, светът, с всичко, което той съдържа, се превръща все повече и повече в един физически израз на божествено-духовни Същества; и когато гледа света на видимото, за него това е все едно, като че ли чрез чертите на едно човешко лице той прониква до неговото сърце до неговата душа. Всичко, което среща като планини и скали, растителната дреха на Земята, животните и хората, всичко, което го заобикаля във външния свят във всички занимания на хората, за него то се превръща в един физиономически образ, в една мимика на едно намиращо се на негова основа божествено-духовно съществуване.
И от този начин на гледане света в него извира нов живот и го прониква, едно друго, благородно въодушевление възпламенява това, което той иска да предприеме.
Позволете ми да припомня само един малък, симптоматичен пример из моите последни опитности при едно от моите пътувания за изнасяне на сказки. Примерът който искам да Ви приведа показва, как световната история, когато я разглеждаме като израз на божествено-духовното, навсякъде ни се явява пълна със значение, навсякъде ни говори на един нов език. Преди няколко седмици аз можах да констатирам в Скандинавия, как в целия живот на нашия европейски Север всичко още издава един отзвук от онова древно съществуване на северния свят, където всичко духовно беше проникнато от съзнанието за съществата, които стоят зад образите на боговете и митовете. Човек би казал, че в тези страни от всичко, което той среща, могат да се чуят отзвуци от това, което посветените в мистериите на Друидите, на Тротите са предали като духовен живот на своите ученици в древния свят. Човек може да забележи, как полъхът на онзи духовен живот прониква Севера; той вижда нещо като израз на хубави кармически съотношения.
към текста >>
29.
Евангелието от Матей и Христовият проблем. Цюрих, 19 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
От подобни усещания са били
въодушев
явани посветените, които се обединявали по дванадесет в дохристиянските времена.
Да си спомним, че хората едва постепенно, в процеса на историческото развитие са изобретили хартията, тоест дейността, в чиито процес определени субстанции се преобразуват в хартия. Осите отдавна са умеели това! Сега човек би трябвало да си каже: аз трябваше да усвоя знанието си чак в относително по-късно време. Осата не може да се научи на своето изкуство от човека, в майсторството ѝ управлява божественото изкуство. В това, което прави осата, тя е проникната от божествената мъдрост.
От подобни усещания са били въодушевявани посветените, които се обединявали по дванадесет в дохристиянските времена.
Те си казвали: определено, ние сме развили в себе си висши сили, но с всичките си сили и способности достигаме само това, което по-малко развити индивидуалности постигат на по-ниска степен и това е предначертано от висшите божествени същества. Те гледали тринайсетия, който, в сравнение с тях, бил спрял на една детска, наивна степен. Те казвали: в него няма човешка мъдрост, както в нас, но той още е проникнат от божествената мъдрост. Също и източните мъдреци, лечители и магове казвали: следваме тези, който още не са толкова издигнати като нас, но се намират на степента, в която още притежават божествената мъдрост. Това самоотричане го е имало в древните мистерии, които осъзнавали това, като разпространяващия се дъх на чудото.
към текста >>
30.
Коледната елха като символ. Берлин, 21 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
И, освен това, в течение на първите столетия са се извършвали и тържествени помени на тези умрели, които с особено
въодушев
ление, с дълбоко чувство са говорили за събитието на Голгота, и които в толкова значителна степен са се намесвали в хода на развитие на човечеството, че са били подлагани на преследване от страна на стария свят.
Защото, като смътно предчувствие, в душите на първите християни вече се надигало това, че те трябва да позволят да се появи импулсът за преустройство на земните реалности, такова преобразуване, което, противно на всичко предишно ще бъде пронизано с нови усещания, нови чувства, и преди всичко – нова надежда и нова вяра в развитието на човечеството. И това, което после е трябвало да изгрее на хоризонта на великото мирово битие, е трябвало да вземе своята изходна точка, своя духовен зародиш, може да се каже, буквално – от вътрешността на Земята. Често вече сме се пренасяли в духа в римските катакомби, където в пълен отказ от живота от онова време първохристияните са преживявали празника със своите сърца и души. Били сме духовно в тези молитвени места. Отначало тук не се е празнувал празника на раждането; имало е ежеседмични неделни празници за поменаване на великото събитие на Голгота.
И, освен това, в течение на първите столетия са се извършвали и тържествени помени на тези умрели, които с особено въодушевление, с дълбоко чувство са говорили за събитието на Голгота, и които в толкова значителна степен са се намесвали в хода на развитие на човечеството, че са били подлагани на преследване от страна на стария свят.
Дните за помен на починалите мъченици, тъй като тези мъченици влезли в духовния живот, първохристияните празнували в течение на първите столетия като дни на раждането на човечеството. Тогава не е съществувал празникът Рождество Христово. Но именно възникването на този празник може да ни покаже, че и днес имаме пълното право да кажем: християнството не се е появило изведнъж от една или друга догма, от една или друга институция, за да се предават от поколение на поколение догмата или институцията, а имаме право да се позоваваме на думите на Христа, че Той е с нас, че във всичките дни ще ни изпълва с Духа Си. Усещайки се изпълнени с този Дух, можем да се смятаме призвани за постоянно, никога непрекъсващо развитие на християнския Дух. Призвани сме именно чрез антропософското духовно развитие да продължаваме не мъртвото, застинало християнство, а да развиваме християнството за бъдещето, постоянно обновяващо се и пораждащо от самото себе си нова мъдрост и познание.
към текста >>
31.
7. СКАЗКА СЕДМА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
И в доверието, че този стремеж съществува в човешката душа, че сърцето тласка човека да търси отново връзката с духовните извори и ще го тласка за разбирането на истинската основа на религиозните документи, на това почива общо взето цялата сила, която може да ни
въодушев
и на нашата антропософска почва.
Невъзможно е един и същ човек да е написал това и затова Гьоте трябва да е една митична фигура. Действително резултатът от неимоверен труд, от всеотдайни усилия, поради отделянето от окултните източници, стои по един трагичен начин на същата почва, на който би стоял някой, който отрича съществуването на Гьоте, покаже не може да си представи, че две толкова различни неща, като стилът от първата част на "Фауст" и от неговата втора част могат да произхождат от един и същ човек. Тук ние се вглеждаме в един дълбок трагизъм на човешкия живот; виждаме, как това отново събужда необходимостта, духовете да бъдат насочени към изворите на духовния живот. Духовното познание е възможно само тогава, когато хората отново ще потърсят живия дух. Те отново ще го потърсят; защото това е свързано с един непреодолим стремеж на човешката душа.
И в доверието, че този стремеж съществува в човешката душа, че сърцето тласка човека да търси отново връзката с духовните извори и ще го тласка за разбирането на истинската основа на религиозните документи, на това почива общо взето цялата сила, която може да ни въодушеви на нашата антропософска почва.
Да се проникнем от това доверие и ние ще получим истинските плодове на тази почва, която да ни въведе в духовния живот.
към текста >>
32.
Лекция пета
GA_126 Окултна история
Въздействието на духовете на Формата става по-скоро така, че външната страна на сетивния свят привлича човека, че неговите чувства с радост, с
въодушев
ление се насочват към това, което се простира наоколо, че той се опитва да придаде идеален образ на това, което се простира наоколо.
Те действат на вътрешното у човека: ангелите - инспирирайки индиеца, архангелите по сходен начин действат върху древния персиец, но така, че човешкото придобива вече малко по-голямо значение; духът на Личността е стоял, като че зад душата на египтянина, подбуждайки я да изнесе духовното на физически план. По друг начин се проявяват духовете на Формата. Те се проявяват, действайки отдолу нагоре, като много по-мощни духове, които нямат необходимост да ползват човека само като инструмент; те се проявяват в природните царства, които са около нас, в конфигурациите на съществата от минералното, растителното, животинското царства. И ако човек иска да познае духовете на Формата по тяхното проявление, той трябва да насочи своя поглед навън, трябва да наблюдава природата, трябва да вникне в това, което са внесли в природата духовете на Формата. Затова в гръцката епоха, когато преимуществено са се проявявали духовете на Формата, човек не получава непосредствено влияние, което би действало инспириращо.
Въздействието на духовете на Формата става по-скоро така, че външната страна на сетивния свят привлича човека, че неговите чувства с радост, с въодушевление се насочват към това, което се простира наоколо, че той се опитва да придаде идеален образ на това, което се простира наоколо.
И така, отвън очароват духовете на Формата, и един от главните духове на Формата е този, който се крие зад Яхве или Йехова. И макар че по брой духовете на Формата са седем и те действат в различни царства на природата, съвременният човек има способност да чувства, собствено, само един от тях, когото ние наричаме Яхве. Ако ние премислим всичко това, то ще ни стане понятно, че, по същество, в четвъртия период човек повече или по-малко е изоставен като цяло от тези направляващи сили - ангели, архангели и духове на Личността и че той окончателно обръща своя поглед към външния свят, към физическия хоризонт, където се намират духовете на Формата. Te, собствено, са се намирали зад този физически свят още и по-рано, но, така да се каже, не са давали на човешкото познание да ги разпознае. В епохата, която непосредствено е следвала след атлантската катастрофа, са действали духовете на Формата; те са действали в царствата на природата, в законите на времето (климата), в законите на растенията, животните и минералите.
към текста >>
33.
Лекция шеста
GA_126 Окултна история
Понеже виждаме в тези войни с персите как героите на Гърция, пламенно
въодушев
ени от всичко това, което те получили от своите бащи, се хвърлят срещу потока, който, така да се каже, като течение от упадъчния Изток се носи към тях.
А при Аристотел всичко ни се представя в логическа форма и в този случай можем само да кажем: абстрактното достояние на древната мъдрост са преведените в понятия цели живи светове. Без значение на това, че Аристотел стои, така да се каже, в последния вагон на древния поток, в Аристотел още диша нещо от това, което е било достояние на древната мъдрост. В неговите понятия, в неговите идеи, макар и абстрактни, още може да се различи отглас от това съвършено звучене, което се разнасяло от храмовете и истински инспирирало не само гръцката мъдрост, но и гръцкото изкуство, целия гръцки народностен характер. Защото това е особеност на всяка такава възходяща култура, че тя обхваща не само знание, не само изкуство, но и целия човек, така че целият човек се явява израз на това, което като мъдрост, като духовност живее в него. И ако ние си представим как от неведомите дълбини - докато вавилонската култура все още само се оттича - се надига гръцката култура, тогава можем да разберем пълното действие на всичко това, което древните храмове са дали на гръцкия характер в епохата на войната с персите.
Понеже виждаме в тези войни с персите как героите на Гърция, пламенно въодушевени от всичко това, което те получили от своите бащи, се хвърлят срещу потока, който, така да се каже, като течение от упадъчния Изток се носи към тях.
И това, което означава този тогавашен отпор на гърците, когато мъдростта на гръцките храмове, когато учителите от древните гръцки мистерии в душите на героите от войните с персите4 се борили срещу оттеглящата се култура на Изтока, срещу вавилонската култура в този вид, който й придали късните перси - това, което означава, да обхване това, скъпи приятели, човешката душа ще може само тогава, когато тази душа си постави въпроса: какво би станало с Южна Европа и заедно с това и с цяла по-късна Европа, ако малкият народ на Гърция не бе отразил тогава натиска на големите физически маси от Изток? В направеното от гърците тогава било заложено семето на всичко следващо, което се развивало в европейската култура чак до наши дни. И даже онова, което на Изток се развило от това, което после тръгнало обратно от Запад на Изток - макар и по такъв начин, който в определено отношение не може да бъде оправдан - донесъл Александър, даже онова е могло да се развие само след като обреченото на упадък - даже по отношение на своята физическа сила - било отхвърлено чрез живеещия в душите на гърците пламенен ентусиазъм по отношение на съкровищата на храмовете. Ако разберем това, то ще видим как впоследствие са действали не само учението на Хераклит за огъня, великите идеи на Анаксагор5, всеобхватните идеи на Талес, но и истинските учения на пазителите на храмовата мъдрост в доисторическа Гърция. Ние ще усещаме това като достижение на духовното ръководство, което донесло на Гърция това, което е трябвало да й бъде донесено.
към текста >>
И ние виждаме това, когато в гръцкия живот се намесват интереси, излизащи извън границите на мъдростта, извън пределите на духовното
въодушев
ление; ние виждаме това в държавния живот, ние виждаме това също в тази част от гръцкия живот, която нас особено ни интересува, в духовния живот непосредствено след Аристотел.
И мъдростта съдържа в себе си добродетел, красота, всичко останало. Когато човек е проникнат, инспириран от мъдростта на храмовете, тогава всичко останало става от самосебе си; такова бива чувството във възходящите епохи. А в моменти, когато въпросите, когато усещанията се разделят, когато например въпросите за доброто или за прекрасното стават самостоятелни спрямо въпроса за божествената пра-основа, тогава започват времена на упадък. Затова, ако се подчертава, че наред с исконно духовното е належащо да се грижим за това или онова, че това или онова е главното, ние можем да бъдем уверени, че живеем във времена на упадък. Когато няма доверие в духовното, към това, че то може да породи от себе си всичко необходимо за човешкия живот, тогава общите културни потоци, които при подем образуват единство, се разделят на отделни течения.
И ние виждаме това, когато в гръцкия живот се намесват интереси, излизащи извън границите на мъдростта, извън пределите на духовното въодушевление; ние виждаме това в държавния живот, ние виждаме това също в тази част от гръцкия живот, която нас особено ни интересува, в духовния живот непосредствено след Аристотел.
Тогава, наред с въпроса "Кое е истинно? ", в който се съдържа въпроса "Какво е добро? Какво е целесъобразно? ", последният въпрос започва да става самостоятелен. Тогава питат: "Какво трябва да бъде нашето знание, за да можем да се превърнем в човек, който достига практически цели в живота?
към текста >>
Практическите жизнени цели се прибавят към това, което някога е било универсална
въодушев
яваща истина.
", последният въпрос започва да става самостоятелен. Тогава питат: "Какво трябва да бъде нашето знание, за да можем да се превърнем в човек, който достига практически цели в живота? ". И ние виждаме как в епохата на упадък се развива течение, което ние наричаме стоицизъм. У Платон и у Аристотел в мъдростта се съдържало и доброто; всеки порив към добро могъл да възникне само от мъдростта. Стоиците питат какво човек трябва да прави, за да стане в живота, в житейската практика човек мъдър, целесъобразно и правилно живеещ.
Практическите жизнени цели се прибавят към това, което някога е било универсална въодушевяваща истина.
В епикурейството се намесва още нещо, проявяващо се в това, което хората питат: как следва да се изградя интелектуално, че животът да протече най-удовлетворително, вътрешно хармонично? На този въпрос Талес, Платон, та чак до Аристотел, биха отговорили: търси истината и тя ще ти даде велико блаженство, семето на всяка любов. Но сега този въпрос го отделят от въпроса за истината и възниква течение на упадък. Тава е то, което наричат стоицизъм и епикурейство - това са течения на упадъка. И като следствие истината става съмнителна за хората, губи всякаква сила.
към текста >>
34.
Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 4. Ноември 1911, Първа лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Днес чрез словото на ларинкса е възможно да направим разбираема целта на Земното развитие в понятия и представи, а чрез мисленето да действуваме върху душите по такъв начин, че да ги разпалим и
въодушев
им за естетическите и моралните идеали.
За да подготви това – ето защо съществува Духовната наука и всеки, който сътрудничи в делото на Духовната наука, помага за тази подготовка. Начинът, по който човечеството е поучавано от своите ръководители, особено от един Бодисатва, който ще стане МайтреяБуда, коренно се променя в различните епохи. Така, както днес се изучава Духовната наука, тя не можеше да бъде изучавана през Гръцко-римската епоха, защото никой тогава не би я разбрал. Тогава Христовото Същество трябваше чрез своя живот предварително да покаже на хората целта на Земното развитие и Той можеше да действува само така. Духовното изследване разпространява това учение все повече и повече всред хората и все повече и повече хората ще се научат да разбират Христовия Импулс, докато накрая самият Христос ще навлезе в тях.
Днес чрез словото на ларинкса е възможно да направим разбираема целта на Земното развитие в понятия и представи, а чрез мисленето да действуваме върху душите по такъв начин, че да ги разпалим и въодушевим за естетическите и моралните идеали.
Обаче днешният словесен език ще бъде заменен през следващите епохи от по-силни пробуждащи импулси, отколкото е възможно днес само чрез езика. В бъдеще езикът на словото ще действува така, че в него , в самите думи ще живеят сили, които ще пренасят душевните трепети от една душа в друга, от учителя в ученика, от Бодисатва върху всички, които не ще се отвърнат от него. Тогава говорът ще бъде носител на естетическите чувства. Обаче за това е необходимо настъпването на едно ново време. В нашето време дори за Бодисатва не е възможно да упражнява такова въздействие чрез ларинкса, каквото ще бъде възможно в бъдеще.
към текста >>
35.
Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 5. Ноември 1911, Втора лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Ентусиазмът, огънят,
въодушев
лението се превръщат в здраве и в щастие във външния живот.
Обаче това води до едно разхлабване на чувствата, до едно разхлабване на вътрешния душевен живот и тогава един такъв човек не ще може да изпълнява своите задачи по отношение на живота. Ето защо всеки човек трябва да счита като особена милост и благодат, ако може да постигне едно знание за бъдещите неща. Който днес има възможност да се отдаде на духовното познание, той вече вкусва милостта на Кармата. Защото да има човек знание за тези неща, това значи той да изгради сигурност, преданост и мир в своята душа, да изгради спокойствие в своята душа и да гледа със сигурност и надежда на това, което предстои в следващите хилядолетия от развитието на човечеството. Всички хора, които могат да знаят за това, трябва да го чувствуват като особено щастие, като нещо, което призовава най-висшите сили на човека, което може да възпламени всичко в неговата душа, което изглежда, че отива към угасване, което се намира в дисхармония или в упадък.
Ентусиазмът, огънят, въодушевлението се превръщат в здраве и в щастие във външния живот.
Онзи, който сериозно се запознава с тези неща, който може да развие необходимата преданост към тези неща, той ще се убеди какво щастие и вътрешна хармония му донасят те. И ако някой в нашето общество все още не е вътрешно убеден в това, той трябва да се отдаде на такова познание, че да си каже: Ако аз още не съм почувствувал това, вината е в самия мен. От мен зависи да се задълбоча в тайните, които човек може да чуе днес. От мен зависи да се чувствувам като човек, като звено от една верига, която се разпростира от началото до края на развитието, в която са потопени като членове всички хора, индивидуалности, Бодисатви, Буди, Христос. Аз трябва да си кажа: Да бъде човек звено в тази верига – ето кое аз чувствувам като едно съзнание за моето човешко достойнство.
към текста >>
36.
Зората на новия окултизъм. Касел, 27. Януари 1912, Първа лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Тази Марсова култура се състоеше например между другото в това, че душата получи определена способност да защищава с
въодушев
ление окултните науки.
Тук не става дума за едно образцово посвещение, а за едно изключително събитие. Това дете трябваше да бъде отнето от средата, в която се беше родило и под покровителството на дванадесетте мъдреци да бъде отнесено на определено място в Европа. Но най-важното беше не онова, което външно предприеха дванадесетте, а най-важното беше това, че детето израстна в средата на дванадесетте мъдреци. Благодарение на това мъдростите, които живееха в дванадесетте мъже, се вляха в детето. Например, един от тези дванадесет притежаваше Марсовата мъдрост и чрез това онази душа разви в себе си точно определени качества, тя получи чрез Марсовата култура едно особено настроение на душата.
Тази Марсова култура се състоеше например между другото в това, че душата получи определена способност да защищава с въодушевление окултните науки.
Подобни планетарни влияния бяха предадени по отношение на другите души. Чрез съзвучието на различни течения, които изхождаха от дванадесетте мъдреци, душата на това дете се разви по изключително хармоничен начин. Така детето израстна под постоянното покровителство на дванадесетте. После настъпи определено време: детето стана вече младеж, почти навърши дванадесет години и можеше да изяви нещо, което беше като един вид рефлекс, като един вид отражение на дванадесетте течения на мъдростта. И това, което се изяви тогава, беше нещо ново, също и за дванадесетте мъдреци.
към текста >>
37.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 21 февруари 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
И действително високата степен на загуба на задълбоченост на човешката душа е спомогнала за това хората да могат да открият такива тривиални закони като тези, които намираме в съвременните монистични книги, в които с едно известно
въодушев
ление се твърди: Земята, която хората населяват, е просто прашинка във всемира, наравно с другите светове.
Ако антропософията не бъде възприета дотолкова сериозно от нейните последователи, тя няма да може да даде на човечеството това, което трябва да му бъде дадено. Следователно трябва да кажа нещо ужасно и то се състои в следното: Коперниковата система, тази, която днес хората изучават като планетната система на Коперник, на която действително не могат да се отрекат голямата ѝ заслуга и следователно значението ѝ като културен феномен от първостепенно значение, е могла да навлезе в човешката душа благодарение на това, че човекът е могъл да стане достатъчно повърхностен, за да се превърне в неин привърженик. Повърхностността и външната проява спомагат за това да се оставим Коперник по-бързо да ни убеди. С това не искам да кажа, че трябва да се омаловажи значението на Коперник за човечеството. Не, но можем да кажем, че човек трябва да не е особено дълбоко мислещ, трябва да не се задълбочава много-много, а да си представя само външната страна на нещата, за да стане привърженик на Коперник.
И действително високата степен на загуба на задълбоченост на човешката душа е спомогнала за това хората да могат да открият такива тривиални закони като тези, които намираме в съвременните монистични книги, в които с едно известно въодушевление се твърди: Земята, която хората населяват, е просто прашинка във всемира, наравно с другите светове.
Това е една тривиална тирада поради простата причина, че тъй като тази прашинка във всичките ѝ подробности засяга човека, а другите неща, които се намират във вселената и с които земята трябва да бъде сравнявана, го касаят твърде малко. Развитието на човечеството трябваше да достигне до една повърхностност, за да може толкова бързо да стане в състояние да приеме Коперниковата система. Какво обаче трябва да направи човечеството, за да приеме учението за прераждането и кармата? Това учение трябва да пожъне успех много по-бързо, ако човечеството не желае да посрещне своя упадък. Но какво е необходимо, за да навлезе то в детската душа?
към текста >>
Следователно виждаме, че всичко, което би трябвало да
въодушев
и, да определи човека за земната му мисия, е изличено у принадлежащите към онази културна вълна, която е носител на будизма.
Християнството до днес е трябвало да действа така, както е и действало, тъй като в човечеството душите са били слаби, изпразнени. То не е могло да разгърне вътрешната си мощ, защото в човечеството са се намирали слаби души. Какъв е бил случаят може да се покаже с помощта на сравнението с една друга вълна на човешката култура, а именно вълната, която е довела човешкото развитие на изток до будизма. В будизма съществува убеждението в прераждането и кармата, но по такъв начин, че напредъкът в човешкото развитие се разглежда така, сякаш той има само задачата възможно най-бързо да изведе хората извън живота. На изток е действала една вълна, в която вече не е бил налице поривът към съществуване.
Следователно виждаме, че всичко, което би трябвало да въодушеви, да определи човека за земната му мисия, е изличено у принадлежащите към онази културна вълна, която е носител на будизма.
И ако будизмът беше спечелил по-широко разпространение на запад, това щеше да е доказателство за съществуването на много на брой души, които се числят към най-слабите, към най-непригодните за живот, защото именно те са тези, които биха го приели. Навсякъде на запад, където под някаква форма би могъл да се появи будизмът, това би било доказателство за факта, че душите искат да напуснат земната си мисия по най-бързия възможен начин, че те не могат да се примирят с нея. Когато християнството се е разпространило в Южна Европа, като е било заимствано от северните народи, тези народи са притежавали инстинктивна сила. Те са възприели християнството, но то е могло да разкрие само своята външна страна и именно затова е от особено значение човек в съвременната култура да постигне едно задълбочаване на Христовия импулс, така че този Христов импулс да се превърне в най-съкровената сила на човешката душа и следователно душата да става все по-богата и все по-задълбочена, като същевременно гледа към бъдещето. Човешките души са преминали през по-слаби инкарнации – християнството ги е подкрепило отначало само външно.
към текста >>
38.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 25 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
За мен беше нещо дълбоко радващо, ощастливяващо, когато скъпият ни приятел, директорът Зелин дойде при мен вчера сутринта, изпълнен с
въодушев
ление от двете лекции на д-р Унгер и ми каза следните думи зад кулисите: „Едно движение, което има такива вдъхновени застъпници пред обществеността, няма да пропадне!
Може силите ни и да са слаби, но не можем да приложим по-големи, отколкото имаме. Едно обаче можем. От месеци подчертаваме това нещо и в тези дни трябваше отново да го припомня. Имаше промеждутъчни дни между нашите представления; много от приятелите ни бяха заети от сутрин до вечер с генералните репетиции. Скъпият ни д-р Унгер ви изнесе лекции през тези дни тук, в Мюнхен.
За мен беше нещо дълбоко радващо, ощастливяващо, когато скъпият ни приятел, директорът Зелин дойде при мен вчера сутринта, изпълнен с въодушевление от двете лекции на д-р Унгер и ми каза следните думи зад кулисите: „Едно движение, което има такива вдъхновени застъпници пред обществеността, няма да пропадне!
“ Защото на какво трябва във висша степен да се радвам аз самият – позволете ми тези искрени, честни думи, – ако не, че може да се случи именно нещо такова? Мога да се радвам най-много на самостоятелната сила, изобщо на самостоятелния начин, по който тук една човешка личност, изхождайки от себе си, свободно, без да се придържа непосредствено към това, което самият аз мога да кажа, обосновава нещата от самата себе си според собствените си способности! Който иска да оказва въздействие самостоятелно, не се радва на нищо повече, освен искрено да поздрави, когато срещу него стои една самостоятелна личност и дава това, което е в състояние да даде, след като е разбрала, че то може да се вмести в цялото. Дълбока радост беше за мен, когато директор Зелин дойде при мен – действие, произтичащо сякаш от детско сърце, защото така се получи, и искаше да даде израз на цялото си въодушевление по отношение на това, което беше чул. Трябва да ви го кажа и знам, че голяма част от вас ще ми повярват, че изпитвам най-съкровена радост от една такава самостоятелност, от такова индивидуално въздействие, и че това е истината.
към текста >>
Дълбока радост беше за мен, когато директор Зелин дойде при мен – действие, произтичащо сякаш от детско сърце, защото така се получи, и искаше да даде израз на цялото си
въодушев
ление по отношение на това, което беше чул.
Скъпият ни д-р Унгер ви изнесе лекции през тези дни тук, в Мюнхен. За мен беше нещо дълбоко радващо, ощастливяващо, когато скъпият ни приятел, директорът Зелин дойде при мен вчера сутринта, изпълнен с въодушевление от двете лекции на д-р Унгер и ми каза следните думи зад кулисите: „Едно движение, което има такива вдъхновени застъпници пред обществеността, няма да пропадне! “ Защото на какво трябва във висша степен да се радвам аз самият – позволете ми тези искрени, честни думи, – ако не, че може да се случи именно нещо такова? Мога да се радвам най-много на самостоятелната сила, изобщо на самостоятелния начин, по който тук една човешка личност, изхождайки от себе си, свободно, без да се придържа непосредствено към това, което самият аз мога да кажа, обосновава нещата от самата себе си според собствените си способности! Който иска да оказва въздействие самостоятелно, не се радва на нищо повече, освен искрено да поздрави, когато срещу него стои една самостоятелна личност и дава това, което е в състояние да даде, след като е разбрала, че то може да се вмести в цялото.
Дълбока радост беше за мен, когато директор Зелин дойде при мен – действие, произтичащо сякаш от детско сърце, защото така се получи, и искаше да даде израз на цялото си въодушевление по отношение на това, което беше чул.
Трябва да ви го кажа и знам, че голяма част от вас ще ми повярват, че изпитвам най-съкровена радост от една такава самостоятелност, от такова индивидуално въздействие, и че това е истината. Преди известно време получих писмо, в което беше написано приблизително, че е необходимо да се направи нещо в рамките на немското теософско движение, тъй като иначе думата няма да вземе никой друг, освен онзи, който може дума по дума да повтори това, което казвам аз самият. Такава е понякога представата за истината навън в света! Не трябва да се отправя критика срещу такива думи, които обективно съдържат една невярност в строгия смисъл на думата, нито пък укор или порицание. Човек трябва да изпитва единствено съчувствие по отношение на такива думи.
към текста >>
39.
6. ШЕСТА СКАЗКА. Мюнхен, 26 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Единият от тези двама, които стоят в някакво отношение, идва при Духовната наука, или при Антропософията, чувствува се
въодушев
ен от нея, а другият който живее заедно с него не се чувствува
въодушев
ен и става все повече и повече ужасен в неговото отношение, колкото повече другият се вживява в Духовната наука, хули я.
Човекът едва ли има в своето съзнание всичко през време на живота си, което се намира в него, той едва ли живее напълно в себе си. Човешкият живот е нещо извънредно сложно. Може да се случи, че в своето обикновено съзнание, човекът да не може, поради предразсъдъци, поради удобство, поради тази, или онази причина да обича нещо, той може даже да го мрази, докато в своето подсъзнание той храни едно силно желание към това, което мрази в своето горно съзнание. И това се случва, че човешката душа често пъти да работи интензивно за това, именно да се мами върху такива неща. Може на пример да се случи, двама души да живеят заедно.
Единият от тези двама, които стоят в някакво отношение, идва при Духовната наука, или при Антропософията, чувствува се въодушевен от нея, а другият който живее заедно с него не се чувствува въодушевен и става все повече и повече ужасен в неговото отношение, колкото повече другият се вживява в Духовната наука, хули я.
Но възможно е следното нещо защото човешкият душевен живот е сложно нещо възможно е другият, който хули Духовната наука, даже ако неговият приятел, или някой друг живеещ по някакъв начин с него, заедно с него не би станал антропософ, да стане по някакъв начин антропософ. Това може да се случи: и може да се случи, че един такъв човек, който говори всевъзможни неща против антропософията в своето горно, в своето азово съзнание, въпреки това в своето подсъзнание, или в своето астрално съзнание, да има най-силното желание да стане антропософ даже може да се случи така, че колкото повече хули Духовната наука, толкова по-силно и по-силно да става в него желанието към тази наука. Тук в живота на Земята едно такова положение може да съществува напълно, а именно някой да хули в своето горно съзнание неща, към които в своето подсъзнание се чувствува все по-силно и все по-силно привлечен. И така ние можем да забележим, че през вратата на смъртта минават хора, които било поради удобство, или поради други причини, както описахме това, да хули Духовната наука, може следователно да се случи и това може да се приложи към всевъзможни неща, че след смъртта тези хора изпитват по-най-силен начин копнеж към хулените неща, без в земния живот да са забелязали това желание. И можем да докажем, че през вратата на смъртта минават хора, които привидно не са имали през земния си живот, даже някакво желание към определени неща.
към текста >>
40.
1. ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Но точно в тези условия се появи един човек Рудолф Щайнер чиито лекции върху историята бяха посрещнати от работниците с огромно
въодушев
ление.
На Изтока ние дължим великите учения за инкарнацията и Кармата. В далечното минало те позволиха възникването на онази забележителна цивилизация, която беше изградена върху разделянето на хората в съсловия и класи. Но тогава различията между тях не бяха толкова мъчителни, понеже за индивида земният живот беше само едно кратко и преходно явление. Западът прогони тези истини от съзнанието на хората, като постави на преден план личността, в чиито задачи влизаше и самостоятелното формиране на собствената съдба, а по-късно и така нареченото „класово съзнание", което въвлече човечеството както в борбата на всички против всички, така и в борбата против измислените от човека пародийни форми на божествения свят. Марксисткия възглед за историята прави от света един продукт на сляпата случайност, на имотните класи и техните капризи, на безогледните и властни човешки натури.
Но точно в тези условия се появи един човек Рудолф Щайнер чиито лекции върху историята бяха посрещнати от работниците с огромно въодушевление.
Те му пишеха благодарствени писма, защото от него на учиха, че парчето хляб и спечелените пари не са най-важното нещо на този свят. Но тъкмо поради тази причина той беше принуден да се откаже от преподавателската си дейност. Защото както се изрази един от пролетарските вождове ние се нуждаем от разумна принуда, а не от духовна свобода. Светът беше прекалено изостанал за научното и строго философско изложение на неговите мисли. Хората изобщо не искаха да усетят присъствието на Духа зад неговите думи.
към текста >>
41.
Новалис като вестител на духовно разбрания Христов импулс
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
И ние чувстваме как в сегашната си инкарнация той беше един от пророците на новото време за това, което ние искаме да търсим в духовните светове, чувстваме как за това търсене най-добре можем да бъдем
въодушев
ени чрез онова
въодушев
ление, което живееше в сърцето, в душата на Новалис и което идваше в него от душевното му проникване в Христовия импулс.
Декември 1912 Когато по такъв начин чуваме сърдечните звуци на нашия мил Новалис58, чрез които той така задушевно знаеше как да оповести мисията на Христос, ние чувстваме нещо като оправдание на нашето духовно течение, понеже чувстваме идващото от една личност, дълбоко свързана с всички световни загадки и тайни, чувстваме как от нея прозвучава нещо като копнеж по онези духовни светове, които новият човек трябва да търси точно чрез онзи мироглед, към който ние се стремим. Чудесно е да се потопим в сърцето и душата на такъв човек, какъвто беше Новалис. Как той самият, задълбочен в своето разбиране на копнежите към духовния свят, израства от дълбочината на западния духовен живот. И когато се оставим под неговото въздействие и усетим как в сегашната инкарнация младежкото му сърце се отвори за духовните светове и как тези духовни светове бяха озарени от Христовия импулс, тогава ние долавяме един призив в нашите собствени души, в нашите собствени сърца: Да се стремим неотклонно заедно с него към озаряващата го божествена светлина, на която той посвети сегашния си кратък живот.
И ние чувстваме как в сегашната си инкарнация той беше един от пророците на новото време за това, което ние искаме да търсим в духовните светове, чувстваме как за това търсене най-добре можем да бъдем въодушевени чрез онова въодушевление, което живееше в сърцето, в душата на Новалис и което идваше в него от душевното му проникване в Христовия импулс.
И точно в сегашния момент на нашия стремеж, когато от една страна основаваме Антропософското общество, което трябва да включи в себе си всички човешки загадки, в този момент, когато от друга страна, водени от Христовия импулс, обръщаме поглед към светлината, чийто чуден блясък струи от Изтока, в този момент ни е позволено да се свържем с това, което като израз на Христовия импулс, живееше в душата на Новалис59. Ние знаем, че някога в староеврейската древност, думите на пророк Илия прозвучаха като едно величествено предсказание, като нещо забележително, бликащо от извора на творящите света сили. Ние знаем, че този импулс се прояви и по-късно, когато в тялото на Исус от Назарет навлезе Христовата космическа същност. Ние знаем, че това беше същият импулс, който някога пророчески предсказа това, което трябваше да се въплъти в човешкото развитие. Ние знаем, че то беше същият импулс, който в Рафаеловата душа с такова вълшебство откри пред човешкия поглед безкрайните тайни на християнството.
към текста >>
Така той долавяше нещо от духовния смисъл на онзи монотеистичен светоглед, който просветва и звучи в старите предания на Ведите; и ако сега човек иска да възприеме тези неща, той може да чуе прекрасното съзвучие между Гьотевите думи като един обновяващ се свят на Ведите, и горещото
въодушев
ление на Новалис, с което той проникна в мировите тайни на Христос.
Що за духовно течение живееше у Гьоте? Как духовното слънце се проявява чрез Гьоте и как просветва то към Новалис, младия съвременник на Гьоте? В мирогледа на Спиноза Гьоте търсеше да открие онова, което можеше да успокои неговите изгарящи огнени страсти, да ги одушеви и да ги насочи към Духа60. В широкообхватния мироглед на Спиноза Гьоте търсеше да намери изходната точка към световните простори и към духовните същества, които витаят из тези световни простори и импулсират човешката душа по такъв начин, че тази човешка душа да може да разкрие загадките на природата и на своята собствена същност, като почувства и опознае битието, което живее и пулсира във всички същества и светове. Да се издигне към чистотата и съзерцанието на това, което можеше да получи от Спиноза, ето към какво се стремеше Гьоте.
Така той долавяше нещо от духовния смисъл на онзи монотеистичен светоглед, който просветва и звучи в старите предания на Ведите; и ако сега човек иска да възприеме тези неща, той може да чуе прекрасното съзвучие между Гьотевите думи като един обновяващ се свят на Ведите, и горещото въодушевление на Новалис, с което той проникна в мировите тайни на Христос.
Светлина се излива към нас от Ведическите61 думи на Гьоте, любов и топлина се вливат в светлината, когато усещаме как предвещаващите Христос думи на Новалис се вливат в изпълнените със светлина думи на Гьоте. И когато на друго място обхванем как Гьоте, с пълно съблюдаване на световното единно познание, признава самостоятелността на всяка душа в смисъла на Лайбниц62, тогава не от самите думи на Гьоте, но от техния смисъл ни облъхва западноевропейското учение за монадите, което е възродено прозвучаване на философията Санхия63. Новалис узряваше във всичко това, което тогавашният Ваймар, тогавашната Йена изживяваха като едно възродено прозвучаване на философията Санхия, той узряваше със своето обърнато към Христос сърце. И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление. От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност.
към текста >>
И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно
въодушев
ление.
Да се издигне към чистотата и съзерцанието на това, което можеше да получи от Спиноза, ето към какво се стремеше Гьоте. Така той долавяше нещо от духовния смисъл на онзи монотеистичен светоглед, който просветва и звучи в старите предания на Ведите; и ако сега човек иска да възприеме тези неща, той може да чуе прекрасното съзвучие между Гьотевите думи като един обновяващ се свят на Ведите, и горещото въодушевление на Новалис, с което той проникна в мировите тайни на Христос. Светлина се излива към нас от Ведическите61 думи на Гьоте, любов и топлина се вливат в светлината, когато усещаме как предвещаващите Христос думи на Новалис се вливат в изпълнените със светлина думи на Гьоте. И когато на друго място обхванем как Гьоте, с пълно съблюдаване на световното единно познание, признава самостоятелността на всяка душа в смисъла на Лайбниц62, тогава не от самите думи на Гьоте, но от техния смисъл ни облъхва западноевропейското учение за монадите, което е възродено прозвучаване на философията Санхия63. Новалис узряваше във всичко това, което тогавашният Ваймар, тогавашната Йена изживяваха като едно възродено прозвучаване на философията Санхия, той узряваше със своето обърнато към Христос сърце.
И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление.
От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност. Такива са обновените мисли на Фихте, подобни по смисъл на мислите от Ведите; редом с това увереността на Новалис. О, той чувстваше тази увереност горе-долу така: Да, физическото съществуване е един сън, мисленето - сън за съня, но от този сън извира всичко това, което човешката душа усеща и чувства като най-скъпото си, което тя духовно може да осъществи в областта на чувствата и усещанията. И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия идеализъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа идеализъм. И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя идеализъм и как Новалис, описвайки Шилеровия идеализъм, оповестява своя магически идеализъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос.
към текста >>
42.
6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 24 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Това би могло да изглежда може би едно педантично изискване за онзи, който да речем изхождайки от определено
въодушев
ление за духовния живот намира, че е необходимо да проникне цялото съществувание с този духовен живот; и въпреки това нещо, което може би в обикновения случай би могло да изглежда педантично за обикновения живот, то е един важен принцип на възпитанието за по-висшите светове.
Ние привикваме към едно правилно становище към света в тази област чрез това, като привикнем колкото е повече възможно да не смесваме във всекидневните отношения онова, което принадлежи на по-висшия свят; трябва да привикнем да смесваме колкото е възможно по-малко във всекидневните отношения от това, за което така лесно можем да бъдем съблазнени: да казвам например, когато чувствуваме нещо несимпатично у някой човек, че не можем да понасяме неговата аура. По-добре е, ако при обикновения начин на говорене не употребяваме в обикновения живот други думи освен обикновените за този живот. Когато искаме да кажем за някого, че ни е несимпатичен, трябва да използуваме именно думата "несимпатичен", а не да казваме, че не можем да понасяме неговата аура. По-добре е в това отношение един човек на физическото поле да остане между хората на физическото поле и да бъдем колкото е възможно повече икономични с изразите, които са правилни относно по-висшия живот. Трябва грижливо да се пазим от това да вмесваме в обикновените отношения думи, понятия и представи, които принадлежат на по-висшия живот.
Това би могло да изглежда може би едно педантично изискване за онзи, който да речем изхождайки от определено въодушевление за духовния живот намира, че е необходимо да проникне цялото съществувание с този духовен живот; и въпреки това нещо, което може би в обикновения случай би могло да изглежда педантично за обикновения живот, то е един важен принцип на възпитанието за по-висшите светове.
Ето защо, когато би могло да ни се струва за естествено да назовем обикновения живот с думи на по-висшия живот, ние трябва да преведем това на един език, който да бъде колкото е възможно по-подходящ за физическото поле! Трябва постоянно да подчертаваме, че тези неща не са безразлични, а те имат голямо значение и действуват особено силно. Когато имаме предвид това, тогава можем също да говорим безпристрастно за това, как по отношение на живота в по-висшите светове обикновената разсъдъчна способност изгубва своята стойност, как така да се каже ние се научаваме да чувствуваме, че начинът, по който човек е бил по-рано остроумен, трябва сега да престане. И тогава отново забелязваме (това е една опитност, която човек все повече и повече има), ние отново забелязваме нашата зависимост от етерния живот на света, а именно от времето. Колкото лесно можем да констатираме именно в нашата епоха, че хора да речем още от определени млади години пристъпват към всичко, върху което може да се разсъждава в света, пристъпват към него и сега и вярват: да, когато човек си е усвоил известна разсъдъчна способност, той може да се произнесе за всичко с да или не, може да философствува върху всичко.
към текста >>
43.
1.Кристияния (Осло), Първа лекция, 1 Октомври 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Говорим ли за християнския импулс, лесно ще бъдем разбрани, ако обърнем внимание на следното: В определен момент плодовете от напредващото християнство се проявиха по такъв начин, че стана ясно разрастването на Христовия Импулс започна да поражда истинско
въодушев
ление.
Да, тъкмо първичните, просто устроени хора тръгваха по всички посоки и тъкмо те въздействуваха по най-силен и покъртващ начин. Ето как напредваше християнството през вековете. И колко удивително е, че именно същото това християнство тласна напред образованието, науката и философията. Ние съвсем не подценяваме тази философия, обаче днес искаме да насочим поглед към онзи забележителен факт, че до Средновековието християнството си пробива път всред народи, които до този момент са носили съвършено други представи в душите си, и въпреки това, те го приемат като нещо родно и близко. В недалечно бъдеще, когато се говори за разпространението на християнството, ще се изтъкват и други важни подробности.
Говорим ли за християнския импулс, лесно ще бъдем разбрани, ако обърнем внимание на следното: В определен момент плодовете от напредващото християнство се проявиха по такъв начин, че стана ясно разрастването на Христовия Импулс започна да поражда истинско въодушевление.
Но колкото се приближаваме до по-новите времена, толкова по-ясно установяваме, че разрастването на християнството все повече и повече замира. Нека да разгледаме епохата на Коперник*5, в която възникнаха естествените науки на новото време. На пръв поглед би могло да изглежда така, сякаш естествените науки и всичко онова, което се прояви в западноевропейския духовен живот след Коперник, действува срещу християнството. Външните факти като че ли потвърждават това. Католическата Църква например държеше Коперник в т.нар.
към текста >>
44.
3.Кристияния (Осло), Трета лекция, 3 Октомври 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Авторът го превръща в един герой, в един благодетел на човечеството, който първоначално е изпълнен с най-добри намерения, за да се увлече по-късно от
въодушев
лението на масите и за да се поддава все повече и повече на това, което хората на драго сърце биха искали да чуят и видят.
Хората четат тази книга и не обръщат внимание на забележителните моменти в нея. Може би след време мнозина ще се учудят, как са успели да пропуснат особените, забележителните моменти в нея. Забележителното в тази книга е, че тя изглежда като една смесица от възвишено описание и сензационен роман, поднесен, така да се каже, през за дните стълби. Съчетанието между едно прекрасно описание и един булеварден роман ето кое е странното. Ако се потопите с достатъчна сериозност в текста, Вие ще се убедите, че основната тежест от така наречения Христос Исус пада именно върху Исус.
Авторът го превръща в един герой, в един благодетел на човечеството, който първоначално е изпълнен с най-добри намерения, за да се увлече по-късно от въодушевлението на масите и за да се поддава все повече и повече на това, което хората на драго сърце биха искали да чуят и видят.
Ернест Ренан прилага към Христос в голям мащаб онова, което често пъти прилагаме спрямо себе си, макар и в малък мащаб. Често става така, че хората виждат подема на някакво духовно движение, примерно теософията, и отправят следната критика: Първоначално вие имахте най-добри намерения, но после дойдоха лошите последователи, които започнаха да ви ласкаят и неусетно вие бяхте подведени, докато накрая допуснахте грешката, да говорите само онези неща, които те биха желали да чуят. Така се отнася към Христос и Ернест Ренан. Той не се смущава да представи възкресението на Лазар като един вид измама, която Христос Исус е допуснал, единствено с пропагандна цел! Той не се стеснява да покаже как Христос Исус все повече и повече затъва в мътните води на масовия инстинкт.
към текста >>
45.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 30 януари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Третият учител бих могъл да кажа е
въодушев
ен от силите на „природосъобразно напредващите“ божествени Същества, от техния божествен принцип, представен още в началото на Библията: Елохимите първо творят и чак после виждат, че сътвореното е нещо добро; те далеч не гледат на него по егоистичен начин и не гледат на себе си като на образцови Същества, които по такъв изключителен начин са осъществили своето намерение; не, те го приемат за добро, само за да творят и по-нататък ето какво включват те в своето развитие!
Той размишлява върху допуснатите грешки и си казва: занапред аз трябва да избягвам тези грешки на всяка цена! Той съвсем не си казва: това, което е станало, беше под властта на една или друга необходимост, а си казва: аз допуснах тези и тези грешки. Тук ние сме изправени пред една разновидност на егоизма: когато човек смята, че би искал да е по-добър, отколкото е в действителност; когато признава, че е допуснал грешки и че те би требвало да бъдат избегнати. Така той упорито се придържа към миналото, също както и Луцифер, който по духовен път пренася миналото в настоящето. Замисълът тук е чисто луциферически.
Третият учител бих могъл да кажа е въодушевен от силите на „природосъобразно напредващите“ божествени Същества, от техния божествен принцип, представен още в началото на Библията: Елохимите първо творят и чак после виждат, че сътвореното е нещо добро; те далеч не гледат на него по егоистичен начин и не гледат на себе си като на образцови Същества, които по такъв изключителен начин са осъществили своето намерение; не, те го приемат за добро, само за да творят и по-нататък ето какво включват те в своето развитие!
Те живеят в живия свят и разгръщат силите си там, в живия свят! Важното е сега да разберем как самите ние като живи същества сме поставени в живия свят. В противен случай ние се превръщаме в критици на Боговете, например на Елохимите, защото онзи, който поставя своята собствена мъдрост над мъдростта на Боговете, би могъл да заяви: Но защо, ако тези Богове искаха да бъдат Богове, не можеха ли да предвидят, че светлината ще бъде нещо добро? За мен тези Богове не са никакви пророци! Ако аз бих бил един Бог, тогава, естествено, бих създал
към текста >>
46.
Кармични влияния
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Защото днес човек може да си спечели най-
въодушев
еното одобрение, когато говори много за неща, които хората нямат нужда да разбират.
За нашия религиозен човек всичко това са невъзможни пътища. Затова той се обръща към пътя, който, разбира се, смята като единствения християнски път. И той казва: „Човек трябва да се отвърне от земята и да се насочи към царството Божие.“ Сега следва описание на това царство Божие. Това описание на царството Божие на църковния човек може да причини на онзи, който – не искам да поставям никакви други изисквания – може да мисли логически, който не е попаднал в това, което нарекох липса на взаимовръзка на мислите, дълбока болка поради липсата на съдържание, поради абсурда и липсата на връзка между мислите, които се намират в това описание на царството Божие. След това този човек, както мнозина наши съвременници, отхвърля всичко „мистично“ – всичко, което той причислява към мистиката – и открива правилния начин да се понрави на хората.
Защото днес човек може да си спечели най-въодушевеното одобрение, когато говори много за неща, които хората нямат нужда да разбират.
Всичко останало е глупост, може да се каже на хората. И тогава те слушат как някой им „доказва“, че това е глупост и че няма смисъл да ги занимават с това. Накрая, ако човек все още е завладян от безсмислието, се казва: „Истинското битие е любовта.“ После се казва високопарно, че няма съдържание, в което думата любов, любов, любов да не се повтаря постоянно, и то по начин, че всъщност никаква любов не идва в света. Приблизително така говори един религиозен човек от настоящето. Така говорят мнозина.
към текста >>
Въодушев
ените хора, които са го правили и продължават да го правят, никога не са си изяснили какво прави науката, когато се захваща с такива въпроси, и какво губи религията, когато търси сигурност в науката.“
И така нататък. Виждате докъде стигат хора, които са попаднали напълно под властта на това, което може да се нарече липса на взаимовръзки в мисленето. И това ще стане всеобщо явление, ако в своето високомерие хората се възпротивяват срещу оживяването на мисловния свят чрез приемане на духовната наука. Хубаво изречение е това, което искам също да приведа. За да стане напълно ясно на слушателите на този религиозен човек, че не се нуждаят от нищо друго освен от неговите лекции, от нищо, което някоя наука иска да каже за духовния живот, той им казва: „Глупаво и безсмислено е51 да се очаква от науката отговор на въпроса за живота след смъртта.
Въодушевените хора, които са го правили и продължават да го правят, никога не са си изяснили какво прави науката, когато се захваща с такива въпроси, и какво губи религията, когато търси сигурност в науката.“
Този човек успява да направи това, което Ви представям. И в същото време е в състояние да каже на хората, че това е тъй висша философия, че той би си уронил достойнството, ако допусне, че науката има да каже нещо за духовния живот. Това е началото на всичко, което ще дойде още, само началото. Трябва да го имаме предвид, както и казаното преди две седмици52. Но човекът, за когото Ви разказвам, този човек „може да мисли“.
към текста >>
47.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 4 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-
въодушев
ено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят.
Такива гласове несъмнено доказват, че някои прозират какво липсва на съвременността. Те не са чак толкова много, ала човек се плаши, когато целта е да се подхване живият импулс на Духовната Наука. Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността. Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината. Съществува склонност истината да се търси във фрази.
Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят.
Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното. Но човек трябва да се сдобие с това чувство за истината във всекидневния живот, защото иначе не ще му се удаде да го извиси до разбирането на духовните светове. За да видите какво имам предвид, бих искал с един пример да Ви илюстрирам как на вълните на съвременната цивилизация се носи и се намесва в живота не само фразьорската, но и фактическата лъжа. Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа.
към текста >>
48.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
И който познава обстановката, знае, че на немска земя обединението на Италия при всички случаи предизвиква не по-малко
въодушев
ление, отколкото някъде другаде.
Отпърво Венеция поглъща патриаршията Аквилея*110, но венецианците се стремят най-вече да стъпят на Адриатическо море и да заемат крайбрежните области. По онова време Венеция постига големи успехи и ние виждаме как всичко проникващо от север действително бива отблъсквано именно под влияние на Венеция. Подир туй настъпва епохата, известна като Ренесанс, който донякъде под впечатление на процъфтяващите свободни градове придобива величие и в Италия. Последвали обаче контрареформацията и политикана, провеждана от папска и испанска страна, и ние виждаме, че в Италия, общо взето, едва от XVIII век отново може да се мисли за съвземане от многовековните страдания и горчивини. Не е необходимо да преповтарям може да се прочете във всеки исторически справочник как сетне назрява моментът, когато Италия с одобрението на цял свят постига своето обединение.
И който познава обстановката, знае, че на немска земя обединението на Италия при всички случаи предизвиква не по-малко въодушевление, отколкото някъде другаде.
Тук може да се повдигне въпросът: Как е било осъществено съвременното единство на Италия? Длъжни сме да схващаме случая с Италия като извънредно важен пример за създаването на държавни единици; от друга страна пък, трябва да се опитаме да разберем взаимовръзката с онова, което преди осем дни Ви разказах за процесите в Сърбия и Италия. Защото тук има взаимовръзки, които са от огромна важност за разбиране на обстановката. Но най-напред трябва да се разгледа как е възникнала държавната структура на Италия, която положително заслужава благоразположено признание. Достатъчно е да си припомним само битката при Солферино*111, където франция заема страната на Италия и когато се прави първа стъпка към по-късното изграждане на съвременната италианска държава.
към текста >>
49.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 31 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
И ако някой поради известни скрупули понечи да каже, че това е било просто гаф, нему ще припомня, че сред онези,които в лондонския парламент с голямо
въодушев
ление са окачествили изхода от "опиумната война" като "постижение на британската култура", бил старият Уелингтън*236, тоест не кой да е.
Впрочем, когато човек изразява мнение, когато в душата си го изразява само пред себе си (това несъмнено също така са реалности), той трябва да има готовност да вземе под внимание доколко в определена област едва истина може или не може да му бъде достъпна, доколко да сдържа чувствата си и най-напред да издирва условията, които дават възможност да се направи преценка за дадено нещо. Да вземем един конкретен случай. Какво ли не беше разгласено в Америка относно взаимовръзките в европейския начин на живот, довели да тези военни събития! От немалкото, отекнало като ехо обратно в Европа, можа да се види на какви ли не работи са повярвали в Америка. Защо? Защото хората там, в Америка, естествено са имали точно толкова недостатъчни предпоставки, за да разберат европейския начин на живот, колкото и англичаните след "опиумната война", за да разберат китайския начин на живот.
И ако някой поради известни скрупули понечи да каже, че това е било просто гаф, нему ще припомня, че сред онези,които в лондонския парламент с голямо въодушевление са окачествили изхода от "опиумната война" като "постижение на британската култура", бил старият Уелингтън*236, тоест не кой да е.
Още преди доста време за американците предназначи статията си един човек, когото те очевидно не чуха,и сега в заключение бих искал да Ви прочета отделни извадки от неговите писания, за да видите как преценява някой, когато се опитва да опознае нещата. Не казвайте: Щом някому е известно това, което разгледахме през последните седмици, той може да стигне до друга преценка. Положително,тогава той може да намери по-дълбока обосновка за нещата. Но за достигане до една преценка тези неща не са нужни; за достигане до една преценка е достатъчно дори само едно истинно чувство за обективността на външните факти, които се разиграват. Ала до това чувство за обективност човек трудно се домогва.
към текста >>
50.
Описание на лекциите от съдържанието на GA 174b Том VII – Скритите духовни основи на Първата световна война.
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Превръщането на силите на страха в мъжество и
въодушев
ление.
Разбиране за настоящите съдби на народите чрез цикъла на душите на народите. Борбата на душевните сили в драмите-мистерии, като образ на борбата на народите. Безсмислеността на въпроса за виновниците за войната. Херман Грим за немците. Душата на убития ерцхерцог.
Превръщането на силите на страха в мъжество и въодушевление.
Помощта на загиналите за сражаващите се. Развитие на способността за любов чрез духовната наука. Войната като велик духовен учител. Думите на един отиващ на бой. Помощта на изречението: "Духове на вашите души…".
към текста >>
51.
16. Лекция, 21.03.1921
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
И те са
въодушев
ени от намерението да направят този изток, тоест Русия, арена за социални експерименти.
Ето в какво се състои второто. Известно е, че социалният въпрос изхожда от миров импулс, който безусловно трябва да се реализира. Няма нито един сред известните ръководни дейци на англосаксонците, който не би си казало хладно и трезво: социалният въпрос трябва да бъде разрешен. Но при това той си казва: но той трябва така да бъде разрешен, че да не бъде нанесен ущърб на мисията на англосаксонците. Той си казва това почти дословно, и тези думи са се произнасяли често: западният свят не е предназначен да бъде разрушаван от социални експерименти, за това съществува изтокът.
И те са въодушевени от намерението да направят този изток, тоест Русия, арена за социални експерименти.
Този възглед, който успях да установя, съществува още от 80-те години на XIX в. – възможно е, да отива и към още по-далечни времена, това не съм го установил. Още тогава с хладен ум са знаели в англосаксонския народ, че социалният въпрос трябва да бъде разрешен, че тези социални сътресения искат да ги избегнат и, че затова Русия трябва да стане арена за социалистически експерименти. И цялата политика на англосаксонците, с цялата и яснота, е била така насочена. Всичките "балкански въпроси”, включая предаването на Берлинските преговори /бележка 116/ на нищо неподозиращите средноевропейци на славянските Босна и Херцеговина, всички тези въпроси са се разрешавали, изхождайки от тези основни постановки.
към текста >>
52.
Познание за свръхсетивното и загадките на човешката душа
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Въодушев
ени учени изследователи,
въодушев
ени ученици разпространяваха това разбиране десетилетия наред през втората половина на 19-то столетие.
То обаче може и трябва да ползва останалото човечество. От малкото кратки обяснения, които успях да дам днес, може да се разбере какво представлява духовното изследване за отделния човек, но то не е от значение само за отделния човек. И накрая, за да посоча поне с няколко думи другото, искам да насоча вниманието ви към нещо, което твърде малко се има предвид днес. То е своеобразно явление, към което искам да насоча вниманието ви по следния начин. През втората половина на 19 век видяхме да се налага определена естественонаучна насока, приемаща свързаното с името на Дарвин обяснение на живите същества.
Въодушевени учени изследователи, въодушевени ученици разпространяваха това разбиране десетилетия наред през втората половина на 19-то столетие.
Може би и тук съм споменавал що за своеобразен факт се появи тогава. Още през шестдесетте години под водачеството на Хекел20 беше възникнало могъщо мирогледно движение, отричащо всичко старо и искащо да преобрази целия мироглед според дарвинистките понятия. Днес все още има много хора, които изтъкват колко грандиозно и значимо би било да не се признава едно мъдро висше управление на света, а развитието на всичко да може да се обясни въз основа на механичните сили в смисъла на дарвинизма. През 1869 г. се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и незадоволително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател.
към текста >>
53.
Втора лекция, Дорнах, 19 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Членовете на тези братства, държащи сметка преди всичко за изискванията на времето, в известна степен са
въодушев
ени от най-добри намерения.
Между тези главни групи има и други с различни нюанси. Оттук виждате, че намеренията, които се внасят в човешкото развитие като импулси именно от такива братства, много често са въпрос на компромис. Братства, запознати с духовните импулси, действащи в човешкото развитие, виждат да наближава значимото събитие от началото на четиридесетте години, а именно борбата на определени духове с по-висшите духове, приключила през 1879 г. В тази борба духове с лична природа, духове на мрака, се включват в събитията, които символно се представят с победата на Михаил над дракона. Когато тези братства чувстват да се приближава това събитие в средата на 19-то столетие, е трябвало да вземат отношение, да се запитат какво следва да се направи.
Членовете на тези братства, държащи сметка преди всичко за изискванията на времето, в известна степен са въодушевени от най-добри намерения.
Те са тези, които се намират под влиянието на погрешните импулси, отнасящи се до материализма. Предимно те са загрижени да разкрият на хората, които всъщност искат да знаят нещо само по физически път, нещо от духовния свят именно по материалистически начин. Намеренията, които от тази страна лансират спиритизмът да навлезе в света през четиридесетте години, са добри. По времето на борбата, в която на Земята трябва да цари предимно критичната духовност, т. е. насоченият само към външния свят разум, става необходимо хората да получат поне усещане, чувство, че наоколо съществува духовен свят.
към текста >>
54.
Човек и свят
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
Който познава духовната наука в нейната вътрешна жизнена ценност, знае, че ако бъде възприета пълноценно и с
въодушев
ление, тя всъщност е способна да удължи също и физическия живот на човека.
Когато те само мислят духовната наука, е все едно дали четат духовнонаучна или готварска книга. В такъв случай една готварска книга би била по-полезна. Духовната наука трябва да се възприеме така сериозно, че наистина да обхване целия човек в цялата му душа. Тогава тя ще премине в крайниците му, те ще станат подвижни и човекът ще стане годен за живота. Тук се касае за това, да се спечели вътрешно убеждение в същността на нещата; човек да не се задоволява с външното убеждение, а да придобие вътрешно убеждение.
Който познава духовната наука в нейната вътрешна жизнена ценност, знае, че ако бъде възприета пълноценно и с въодушевление, тя всъщност е способна да удължи също и физическия живот на човека.
Разбира се, биха могли да дойдат хора и да кажат: Да, ама тук един доживя само до четиридесет и пет години, или дори само до двадесет и седем години! Просто поставете обратния въпрос: А до каква възраст би стигнал човекът, който с духовната наука е стигнал до четиридесет и пет години, ако не беше я възприел на двадесетгодишна възраст? Поставете насрещния въпрос! Външните доказателства не важат при тези вътрешни неща. Статистиката и други подобни нямат никаква стойност, когато става въпрос за душевната същност.
към текста >>
55.
Лекция 1. Цюрих, 4 февруари 1919 г.
GA_193 Вътрешният аспект на социалния въпрос
По този начин Духовната наука трябва да разкрие практическата си сила да
въодушев
ява и да обогатява човешкия живот.
Ако превърнем тази самокритичност в честна вътрешна картина, ще достигнем до съвсем нова връзка с външния свят. От едно такова ретроспективно изследване ще съхраним определени чувства и впечатления. И те ще са като покълнващи семена, посадени в нас — семена, от които ще израстне истинското познание за човека. Всеки, който предприема отново и отново такова вътрешно съзерцание — при което разбира приноса на другите хора в неговия живот, може би отдавна мъртви или вече далече от нас — тогава, щом се срещне с друг човек и установи лична връзка с него, ще възникне една имагинация за истинската същност на другия човек. Това е нещо, което трябва да се появи като една вътрешна и чистосърдечна социална потребност, обвързана със задачите в сегашното време и необходима за бъдещото развитие на човечеството.
По този начин Духовната наука трябва да разкрие практическата си сила да въодушевява и да обогатява човешкия живот.
Тази тема има и по-дълбок аспект. В по-ранни времена всяко себепознание, всеки самоанализ е бил много по-проста задача. Днес възниква дълбоко вътрешен социален импулс — и не само защото у някои хора се разгръща съзнанието за частна собственост или за крайна бедност. Този импулс се разкрива например и по следния начин. В наши дни обръщаме много малко внимание на факта, че в продължение на целия живот се извършва постоянен процес на съзряване.
към текста >>
56.
7. СКАЗКА СЕДМА. Дорнах, 6 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Аз вече обърнах вниманието от една или друга гледна точка върху това, което разбирам с казаното, защото че сто пъти в публичните сказки съм обръщал вниманието върху това, че изнасянето на сказки върху антропософски ориентираната Духовна Наука в нашето настояще не преследва някаква програмна цел, че то не се ръководи от някакво предпочитание да се
въодушев
и в тази насока за някакъв идеал, а се ръководи от разбирането на това, от което днес човечеството се нуждае крайно много.
такива, в които стоим във взаимодействие с това, кое то става духовно около нас. Днес ние виждаме тук или там да зазорява едно силно съзнание за това, че за развитието на човечеството са необходими нови импулси. Обаче хората могат много трудно да се насочат към един конкретен духовен живот. Когато говорят за духа, те постоянно имат повече или по-малко копнежа, да живеят в абстрактността. Даже съзнанието за нашето становище относно нашите мисли трябва да се измени по определен начин.
Аз вече обърнах вниманието от една или друга гледна точка върху това, което разбирам с казаното, защото че сто пъти в публичните сказки съм обръщал вниманието върху това, че изнасянето на сказки върху антропософски ориентираната Духовна Наука в нашето настояще не преследва някаква програмна цел, че то не се ръководи от някакво предпочитание да се въодушеви в тази насока за някакъв идеал, а се ръководи от разбирането на това, от което днес човечеството се нуждае крайно много.
И с това отново трябва да свържем нещата с определени душевни устройства на минали времена, които са съществували също в епохи, в които хората са били повече свързани с техния действителен заобикалящ духовен свят. В минали времена положението е било различно. Аз често пъти съм изнасял това: днес всъщност за нас хората не може да процъфти нищо от вън. Ние трябва да черпим импулсите на напредъка за развитието на човечеството от вътре, от нашата връзка с духовния свят, и трябва всъщност да имаме добро око за това, как онова, което изживяваме, без да правим самите ние нещо за това, се превръща все повече и повече в изживявания на упадъка. Ние се намираме така да се каже вече в слизането на земното развитие чрез нашата връзка с духовния свят.
към текста >>
57.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 22 октомври 1922 г. Духовни взаимовръзки в изграждането на човешкия организъм
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
То се нуждае от огън, от ентусиазъм, от
въодушев
ление за нещо.
Днес обаче се нуждаем от онази работа, която превръща много от сплина в ентусиазъм, в огън, така че хората да нямат само една сънлива, а будна цивилизация. Това е, което следва да произлезе от антропософията, човек да бъде буден, да притежава ентусиазъм, да превърне познанието в истинска дейност, в дела, така че не само да знае нещо, а да стане нещо чрез антропософията. Едва тогава антропософията има цел и може и да я постигне. Но да стане човек сънлив чрез антропософията, означава да се изпитва прекалено много респект към физическото качество на далака и да не се оползотворят висшите духовни свойства на далака. Това обаче посочва към нещо, от което съвременното човечество особено се нуждае.
То се нуждае от огън, от ентусиазъм, от въодушевление за нещо.
Докато не го можем, ще мислим само за самите нас и това означава да придаваме голямо значение също на това, което в нас се отделя като пикочна киселина, пикочни вещества, които всъщност са определени не да бъдат проведени в един кръг - клетки, белтъци, а в онзи колебаещ се белтък, какъвто всъщност сме изцяло. Ние сме нещо голямо клетъчно, намиращо се в непрекъснато живо движение. Защото притежаваме въглерод, получаваме кислород, когато хранителните вещества се етерезират, получаваме азот, когато те се проникнат с бъбречната дейност, получаваме водород, когато чернодробната функция влиза във връзка със сетивната дейност, получаваме по този път също и сярата, или неподходящата, която днес най-много се обсъжда, или подходящата сяра. Но ние наистина получаваме това, което е необходимо, за да сме живи същества, които се състоят от белтък, въглерод, кислород, азот и сяра, но както казах, трябва да бъде подходящата сяра. Днес все още е налице твърде много от другия вид, от вида, както си представят студентите за онзи професор по философия във Вюрцбург.
към текста >>
58.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 19 ноември 1922 г. Изживявания на човешката душа в духовния свят в съня и след смъртта
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Да речем, че сте много добър антропософ,
въодушев
ен сте от антропософията и имате другар, с когото сте тясно свързани, но той мрази антропософията като свой най-лош неприятел.
Точно чрез това, че изживявам моите постъпки още веднъж по душевно-духовен начин, аз получавам стремежа да ги поправя чрез по-съвършени действия.» Мъртвият на всяка цена иска да поправи постъпките си, защото това му дава сила да постигне съвършенството на своята човешка същност. Трябва обаче да сте наясно, че както Земята изглежда различно, погледната от долината или от един планински връх, така и животът изглежда различно, погледнат оттук, от физическия свят, отколкото от отвъд. И така можем да кажем, че ние не преценяваме правилно взаимовръзката на земния живот с надземния живот, с живота след смъртта. Да вземем друг случай.
Да речем, че сте много добър антропософ, въодушевен сте от антропософията и имате другар, с когото сте тясно свързани, но той мрази антропософията като свой най-лош неприятел.
Може би много съжалявате, че сам вие сте привърженик на антропософията, а той я мрази. От гледната точка на земния живот, може би преценявате правилно. Но много често от другата страна се установява, че в кармата на въпросния човек лежи, просто да не може да стигне до антропософията поради пречки, които той си е донесъл от предишен живот, и те правят главата му враг на антропософията. Главата му не може да приеме антропософията. Той веднага става неспокоен, раздразнен, когато чуе нещо за антропософията.
към текста >>
И ако цари
въодушев
ление и активен живот в антропософския импулс, тогава би могло точно тук добре да се напредне със спецификата на антропософията.
За това може би ще бъде необходимо нашите скъпи приятели тук още по-съзнателно да се съберат и да внесат антропософията по жив начин в света, именно тук. Спомнете си, скъпи приятели, това, което веднъж казах най-напред в Дорнах: «Точно английски-говорещото население на Земята, чрез ролята, която има след ужасната война, има голяма отговорност да поеме разпространението на духовния живот. Това може наистина да се направи чрез навлизането, мощното навлизане на антропософския импулс. Дори обществото тук да е малко - вярвайте на идеалната магия, то ще може да стане голямо тъкмо защото тук е налице силен копнеж по духовния живот. След всичко, което, от една страна, се проявява като ужасен упадък, който не може да се отрече, при някои хора, може би съвсем несъзнателно се надига копнеж към духовния живот.
И ако цари въодушевление и активен живот в антропософския импулс, тогава би могло точно тук добре да се напредне със спецификата на антропософията.
Имам впечатлението, че се желае антропософията да се оттегли повече в сянка и да се поощряват страничните течения. Бих желал да не се появи недоразумението, че това е мое желание. Страничните течения ще процъфтяват само ако действа мощен импулс в самата антропософия. За това е необходимо още по-интензивно обединяване на приятелите, които тук по толкова мил начин организираха трите лекции. Бих желал да кажа всичко това тук, за да не се появят някакви недоразумения.»
към текста >>
59.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 18 ноември 1922 г. (полупублична). Христос от гледната точка на антропософията
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
В мистерийните центрове, когато хората са говорили с
въодушев
ление, изхождащо от мистериите и от техния култ, се е смятало, че говори не човекът, а чрез неговата уста говорят мировите власти.
Останалото човечество се е допитвало до учениците на такива мистерийни учители, когато хората са искали да удовлетворят потребностите на своята набожност и благочестивост. Хората са приемали това, което като прозиране в света и неговия порядък учениците на мистерийните учители са постигали в отдаването си на един изпълнен с почитание живот. За да ви разясня какво и в настоящето може да бъде набожност, а именно преклонението пред Христос, ще ви опиша отношението на един такъв древен ученик към неговия водач, неговия учител в мистериите. Тук се срещаме с нещо определено. Такива учители, според тези, които са мислили, че познават тяхната същност, са били смятани за хора, чиято душевност е била изпълнена от самата божествена сила.
В мистерийните центрове, когато хората са говорили с въодушевление, изхождащо от мистериите и от техния култ, се е смятало, че говори не човекът, а чрез неговата уста говорят мировите власти.
Това не е била символична представа, а за древните мистерийни ученици е било изцяло реално усещане. Можете да си представите колко дълбоко е било чувството на почит от страна на ученика към неговия учител, когато той е знаел, че от учителя към него говори не нещо човешко, а божествено, че говори това, което той нарича свой Бог. Това, което днес ни изглежда парадоксално, но е било характерно за разбирането от страна на учениците на древните мистерийни учители, е, че те са мислили: «В още по-древни времена от развитието на човечеството, във времената, в които земното развитие е започнало, самите божествени същества са слизали на Земята по начин, както това е било възможно, разбира се, по духовен начин. И тези духовно-божествени същества, които не са се въплътявали в човешко тяло, но въпреки това са можели да се разбират чрез средствата на духовното познание с първите гуру, с първите мистерийни учители, тези божествено-духовни същества са дали първите указания за това, на което хората следва да бъдат научени, като учение, което е можело да ги свърже с духовния свят. И така се е смятало, че даденото някога на хората от боговете се е опазвало от поколение на поколение и е достигало до учениците от всяка епоха.
към текста >>
60.
Втора лекция, 28. Септември 1923
GA_223 Годишният кръговрат
На този, който намира антропософията за студена, скучна и интелектуална, му липсва само способността да разпали тази и без друго лесно запалима, сгряваща и
въодушев
яваща сърцето антропософия, тъй че сам да се грее на нейния огън.
Но това, от което хората се нуждаят днес, е топлина, топлина в техните сърца, и тъкмо антропософията е тази, която може да им я даде. Когато някой изучава антропософията и казва, че тя му навява хлад, той прилича на онзи, който слага дърво след дърво в студената печка и после пита: Но защо тя не топли? – А е трябвало само да запали дърветата! Антропософията може да бъде дадена и под формата на лекции; те са като доброто сухо дърво в печката, но всеки сам трябва да го запали! Ето какво веки сам трябва да намери в своето сърце: Огънят, с който да разпали антропософията.
На този, който намира антропософията за студена, скучна и интелектуална, му липсва само способността да разпали тази и без друго лесно запалима, сгряваща и въодушевяваща сърцето антропософия, тъй че сам да се грее на нейния огън.
И както студената печка се нуждае само от една малка искра, за да се разпали нейният огън, същото се отнася и за антропософията. Ето как ние ще възпламеним Михаиловата сила в човешкото сърце.
към текста >>
61.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 декември, 1923 г.
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
Ние четем за тях в поемата на Лампрехт, който с огромно
въодушев
ление петнадесет столетия след смъртта на Александър разказва тази героична история.
Александър идва до вратите на рая! Макар и това да е изразено на християнския език от онова време, в голяма степен то съответства, както ще ви покажа, на истината. Защото походите на Александър не били предприети само заради завоеванията, още по-малко пък за присъединяването на варварите към гърците, въпреки съвета на Аристотел. Не, те са били проникнати от истински високодуховна цел. Импулсът за тях е произтичал от духа.
Ние четем за тях в поемата на Лампрехт, който с огромно въодушевление петнадесет столетия след смъртта на Александър разказва тази героична история.
Той разказва за това, как Александър приближил вратите на рая, но не могъл да влезе в него, защото, както казва Лампрехт, в рая може да влезе само този, който притежава истинско смирение, а Александър, живеейки в дохристиянската епоха, още не е можел да го притежава. Истинско смирение на човечеството е можело да донесе само християнството. Въпреки това, ако възприемем тези неща без предразсъдъци, а с открит ум, ще видим, как Лампрехт, християнският свещеник, още е усещал нещо от трагедията на Александровите походи. Не без умисъл ви говорих за "Песента на Александър". Защото сега няма да се учудите, ако започнем с походите на Александър, за да опишем, какво е станало преди и какво после в историята на западното човечество в неговата връзка с Изтока.
към текста >>
62.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Без съмнение имаше хора, които бяха
въодушев
ени от тази «Философия на несъзнателното».
Така той обърна внимание на това, как действително същественото остава в несъзнателното. Но именно на тази основа той беше на мнение, че светът, в който живеем, е мислимо най-лошия. И с песимизма си той отиде по-далече от Шопенхауер, като намери, че върхът на културното развитие всъщност би трябвало да се състои в това, цялото земно развитие един ден да бъде унищожено, да бъде унищожено колкото е възможно по-скоро. Само че той казваше, че не иска това унищожение да стане още утре, защото няма да има достатъчно време да се приложи всичко онова, което е необходимо, за да се унищожи Земята действително до такава степен, че да изчезне всякаква човешка цивилизация, която и без това няма никаква стойност. И той мечтаеше - това е написано във «Философия на несъзнателното», - как хората ще стигнат дотам, да изнамерят една голяма машина, която да поставят достатъчно дълбоко в Земята, за да предизвикат с нея една мощна експлозия; да експлодира цялата Земя, като се разпръсне в пространството.
Без съмнение имаше хора, които бяха въодушевени от тази «Философия на несъзнателното».
Обаче когато говорят за подобно нещо, не личи, че те са обхванати така дълбоко от него. Подобно нещо може да се каже! Наистина е нещо мощно, когато може да се каже нещо подобно! Хората казват това, като че биха го казвали «ад нотам» /като забележка/, а това е именно ужасното. Но то се появи!
към текста >>
Защото слушайки го, човек понякога се отчайваше: Тук един офицер говореше върху философията без
въодушев
ление, безразлично, говореше с известен дрезгав тон за най-висшите истини.
Аз постоянно исках да прелиствам и да погледна на другата страница, дали остроумното се намира там. Но остроумното не беше от днес, а това беше остроумното от вчера или завчера. Това ми стана ясно, едва когато видях, че това остроумие, тази особена мъдрост е съществувала вече при две въплъщения в миналото и продължава да действа впоследствие. Тогава върху цялата тази литература падна извънредно силна светлина, върху тази литература на Хартман, която изпълва цяла библиотека, пада светлина, когато разберем, че тук продължава да действа остроумието от едно много по-ранно въплъщение. И когато човек се запознае лично с Едуард фон Хартман, той има чувството, че зад тази личност има един, който все още не говори; но зад него се намира още един трети, той доставя всъщност вдъхновенията.
Защото слушайки го, човек понякога се отчайваше: Тук един офицер говореше върху философията без въодушевление, безразлично, говореше с известен дрезгав тон за най-висшите истини.
Едва след това можеше да се забележи, как стоят всъщност нещата, когато човек знаеше, че зад всичко това стои остроумие от две по-ранни въплъщения. Без съмнение, когато човек разказва подобни неща, това изглежда непочтително, но не е така, аз обаче съм убеден, че за всеки човек може да бъде много ценно да открие такива връзки в своя живот, даже и за случая, че някой трябва да си каже: - В моя трети минал земен живот аз съм бил един много лош човек. - Може да бъде много полезно за живота, ако някой може да си каже: - Аз съм бил много лош човек. - Някога в едно въплъщение, да, не само веднъж в някое въплъщение, ние при всички обстоятелства сме били действително много лоши хора! При тези неща винаги се изключват настоящите въплъщения, както е познато; присъстващите се изключват, когато става въпрос за нещо лошо.
към текста >>
Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един
въодушев
ен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер.
Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше. В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода. Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката. После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката».
Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер.
В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука». Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм. Той осмива идеалите. Той си изяснява, че когато хората си поставят идеали, те вършат това, защото са слаби в живота.
към текста >>
Прочетете ли днес книгата «Рихард Вагнер в Байройт», вие виждате, че това е един
въодушев
ен химн за Рихард Вагнер, величествен, гениално
въодушев
яващ.
След това започва последната епоха от неговия живот, когато той изгражда идеи като тези за възвръщане на подобното, когато разглежда Заратустра като един идеал на човека. Тогава той написва «Така каза Заратустра» в стил на химн. По-късно отново започва да пише за Вагнер. Това е нещо забележително до най-висока степен! Когато човек се запознае с Ницшевия начин на работа, този ни се представя в една странна форма.
Прочетете ли днес книгата «Рихард Вагнер в Байройт», вие виждате, че това е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, величествен, гениално въодушевяващ.
В последната епоха излиза книгата: «Случаят Вагнер». В тази книга се намира всичко, което може да се каже против Вагнер. Когато някой иска да бъде тривиален, той казва: - Ницше е преоседлал, изменил е своя възглед. Който се е запознал с наличните Ницшеви ръкописи, той не говори така. Защото когато Ницше написва няколко страници в своята книга «Рихард Вагнер в Байройт», той написва също така и всичко онова, което е имал срещу него - срещу това, което сам е казал.
към текста >>
След това отново написва един
въодушев
ен химн, и после написва всичко това, което е имал против.
В последната епоха излиза книгата: «Случаят Вагнер». В тази книга се намира всичко, което може да се каже против Вагнер. Когато някой иска да бъде тривиален, той казва: - Ницше е преоседлал, изменил е своя възглед. Който се е запознал с наличните Ницшеви ръкописи, той не говори така. Защото когато Ницше написва няколко страници в своята книга «Рихард Вагнер в Байройт», той написва също така и всичко онова, което е имал срещу него - срещу това, което сам е казал.
След това отново написва един въодушевен химн, и после написва всичко това, което е имал против.
Всъщност целият «Случай Вагнер» е написан още през 1876 година. Само че Ницше го е оставил настрана, изключил го е и е напечатал само онова, което е било неговият въодушевен химн. Той всъщност отново взима своите стари бележки и ги допълва само с някои остри изречения. Но все пак през този трети и последен период от своя живот той е имал тенденцията да атакува всичко онова, което е оставил, така да се каже, настрана в първата епоха на своя живот. Вероятно е, че ако ръкописите, които е оставил настрана като несъвпадащи с написаното в книгата «Рихард Вагнер в Байройт», биха били унищожени от огън, ние не бихме имали никакъв «Случай Вагнер».
към текста >>
Само че Ницше го е оставил настрана, изключил го е и е напечатал само онова, което е било неговият
въодушев
ен химн.
Когато някой иска да бъде тривиален, той казва: - Ницше е преоседлал, изменил е своя възглед. Който се е запознал с наличните Ницшеви ръкописи, той не говори така. Защото когато Ницше написва няколко страници в своята книга «Рихард Вагнер в Байройт», той написва също така и всичко онова, което е имал срещу него - срещу това, което сам е казал. След това отново написва един въодушевен химн, и после написва всичко това, което е имал против. Всъщност целият «Случай Вагнер» е написан още през 1876 година.
Само че Ницше го е оставил настрана, изключил го е и е напечатал само онова, което е било неговият въодушевен химн.
Той всъщност отново взима своите стари бележки и ги допълва само с някои остри изречения. Но все пак през този трети и последен период от своя живот той е имал тенденцията да атакува всичко онова, което е оставил, така да се каже, настрана в първата епоха на своя живот. Вероятно е, че ако ръкописите, които е оставил настрана като несъвпадащи с написаното в книгата «Рихард Вагнер в Байройт», биха били унищожени от огън, ние не бихме имали никакъв «Случай Вагнер». Виждате ли, когато проследим тези три епохи, всичките те имат един единен характер. И даже последната книга, най-малкото напечатаната последна книга, «Залезът на кумирите или как се философстваше с чука» (на български издадена като «Залезът на боговете»), където, бих искал да кажа, всичко е показано от неговата обратна страна, даже тази последна книга носи нещо от целия основен характер на Ницшевата духовност.
към текста >>
Това е една сполучлива характеристика, която той написва: «
въодушев
лението с което си съблича дрехата, през времето когато е
въодушев
ен».
Вероятно е, че ако ръкописите, които е оставил настрана като несъвпадащи с написаното в книгата «Рихард Вагнер в Байройт», биха били унищожени от огън, ние не бихме имали никакъв «Случай Вагнер». Виждате ли, когато проследим тези три епохи, всичките те имат един единен характер. И даже последната книга, най-малкото напечатаната последна книга, «Залезът на кумирите или как се философстваше с чука» (на български издадена като «Залезът на боговете»), където, бих искал да кажа, всичко е показано от неговата обратна страна, даже тази последна книга носи нещо от целия основен характер на Ницшевата духовност. Само че там, където той действително пише на стари години, Ницше става имагинативен, образен. Например той иска да охарактеризира Мишел, френския писател Мишел[4].
Това е една сполучлива характеристика, която той написва: «въодушевлението с което си съблича дрехата, през времето когато е въодушевен».
От определена страна Мишел е схванат отлично. Такива подобни неща се намират нагледно предадени в тази книга «Залезът на кумирите». Но когато човек има пред себе си тази ужасно потресаваща картина на носещата се над тялото индивидуалност на Ницше, той се чувства принуден сега по отношение съчиненията на Ницше да си каже: - Да, всъщност те правят впечатление, като че Ницше никога не е присъствал със своето човешко тяло, когато е писал своите изречения, като че винаги - той не е писал седейки, а ходейки, пристъпвайки с краката си - той е бил малко извън своето тяло. Най-силно ще имате това впечатление при определени откъси от четвъртата част на книгата «Така каза Заратустра», където директно ще имате чувството, че не се пише така, когато тялото регулира, а само когато тялото вече не регулира и със своето душевно естество човек се намира извън тялото си. Човек има чувството, че при духовната си дейност Ницше винаги напуска своето тяло.
към текста >>
63.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 22.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Тези неща, как той завладява Неапол и Сицилия с относително съвсем малка, недисциплинирана, но
въодушев
ена войска, как след това по-късният крал на Италия трябваше само да влезе в освободените и завладяни от Гарибалди области, как обаче от страна на кралското семейство и на заобикалящите го всъщност не бе направено нищо, за да бъде оценено по един правилен начин това, което Гарибалди беше направил, това наистина е нещо, което дълбоко впечатлява.
Когато към средата на 19-то столетие в Европа настъпи времето, където различните импулси за свобода обхванаха народите, Гарибалди не се задържа вече в Америка, а се връща обратно в своето отечество. И тук всеобщо е известно, как той интензивно и активно събира отряди за свободата при най-трудните условия и с това допринесе Италия да стане това, което тя стана - но не само допринесе, а беше истинският творец на това, което стана. И тук в неговия живот изпъква една черта на неговия характер, много силно изпъква. Във всяко отношение той е независим човек, един човек, бих искал да кажа, който при всички случаи в живота разсъждава по един наивен, но велик начин и се грижи само за това, което блика от неговите най-вътрешни импулси. Така действително твърде забележително е, как той прави всичко, за да помогне на династията на Виктор Емануел[2] да заеме престола на Италианското кралство, докато всъщност цялото обединение на Италия, освобождението на Италия се дължеше на него.
Тези неща, как той завладява Неапол и Сицилия с относително съвсем малка, недисциплинирана, но въодушевена войска, как след това по-късният крал на Италия трябваше само да влезе в освободените и завладяни от Гарибалди области, как обаче от страна на кралското семейство и на заобикалящите го всъщност не бе направено нищо, за да бъде оценено по един правилен начин това, което Гарибалди беше направил, това наистина е нещо, което дълбоко впечатлява.
Защото всъщност, ако бихме искали да изразим нещата тривиално, би трябвало да се каже: - Савойската династия дължи на Гарибалди всичко, а тя беше до най-висока степен неблагодарна към Гарибалди, прояви към него само онази учтивост, която не може да се избегне, която беше необходима. - Така например при влизането в Неапол - Гарибалди беше завладял Неапол за династията и беше считан от неаполитанците като истинския освободител, - при неговото появяване избухва буря от възторжени овации. Би било немислимо по-късният крал на Италия да влезе в Неапол без Гарибалди. Това би било съвършено немислимо. Но съветниците решително били против това.
към текста >>
Другите велики хора са били може би в състояние да водят по-големи войски, да действат по правилата, но у никой от тях не е имало такова истинско, самобитно
въодушев
ление за това, което се преследва по този път.
Гарибалди пленява знамето. Но понеже същевременно изпитал извънредно голямо уважение пред това, че бойците го пазели със собствените си тела, след като отнел знамето той отново го върнал на неговите притежатели. Във всеки случай, след това, когато се явил на едно събрание, бил освиркан заради това си деяние. Нали, не само един интересен живот, но наистина един човек, който по един извънредно характерен начин изпъква над всичко онова, което иначе се явява като велико в 19-то столетие! Действайки така свободно, така стихийно, но от друга страна и от такива първични, но винаги гениални импулси, той няма равен на себе си.
Другите велики хора са били може би в състояние да водят по-големи войски, да действат по правилата, но у никой от тях не е имало такова истинско, самобитно въодушевление за това, което се преследва по този път.
Няма такъв човек в тази епоха, която вече дълбоко беше потънала в материализма. Тази е една от личностите, която исках да ви представя. Както казах, днес аз ще дам подготвителните неща, а утре ще опитам с изводите. Една друга личност ви е много известна по име; но по отношение изследването на кармата именно тази личност представлява извънредно голям интерес: Това е Лесинг. Бих искал да кажа, че именно Лесинговите жизнени взаимовръзки винаги до най-висока степен са ме интересували.
към текста >>
Мислех, че мога да доставя радост на Ойген Хайнрих Щмидт и понеже точно тогава той беше написал своята
въодушев
ена статия за лорд Байрон, аз го заведох при другата ентусиазирана почитателка на Байрон, при Мария Евгения деле Грацие.
Ентусиазиран почитател на Байрон беше и една забележителна личност, една странна смесица от всички възможни свойства: Ойген Хайнрих Шмидт[9]. Някои от тези, които са се занимавали с антропософия вероятно са срещали името Ойген Хайнрих Шмидт. Първо Ойген Хайнрих Шмидт беше известен през 80-те години във Виена, познавах го също и аз, когато той написа своето наградено съчинение върху диалектиката на Хегел, която награда бе обявена от Берлинското Хегелово общество. Тогава този дълъг Ойген Хайнрих Шмидт - той беше тънък и висок - дойде във Виена, един мъж, който действително беше проникнат от силен, макар и малко външно демонстративен ентусиазъм, от един ентусиазъм, който понякога, както казах, приемаше външно много силни форми, но той беше именно ентусиаст. Това е нещо, което, може би, ми даде само един тласък.
Мислех, че мога да доставя радост на Ойген Хайнрих Щмидт и понеже точно тогава той беше написал своята въодушевена статия за лорд Байрон, аз го заведох при другата ентусиазирана почитателка на Байрон, при Мария Евгения деле Грацие.
Там се развихри страшно ентусиазирано разискване върху Байрон. Всъщност те бяха на едно мнение, но разискваха оживено. Всички останали, които седяха там, мълчаха. Там имаше няколко богослови от Виенския католически университет, които идваха всяка седмица, които бяха добре познати, с които и аз се сприятелих. Всички ние мълчахме.
към текста >>
64.
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 23.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
И всички онези, които са били
въодушев
ени от него, не са могли да разберат, как той не е издържал докрай.
Аз познавах толкова много републиканци, които бяха верни служители на някой принц. Вътре в себе си те бяха републиканци, поради това, че просто в определено време на 19-то столетие - сега това отдавна е изчезнало, но когато бях момче беше именно така, - всъщност всички хора, които считаха себе си за разумни, бяха републиканци. Те казваха: - Разбира се, че ние сме републиканци, само че не можем да покажем това пред външния свят. - Вътрешно всички те бяха републиканци. Само че Гарибалди е бил такъв републиканец, който показва това и във външния свят, но не го издържа докрай.
И всички онези, които са били въодушевени от него, не са могли да разберат, как той не е издържал докрай.
Защо не? Защото не е могъл да изостави Виктор Емануел, който кармически е свързан с него, както обясних това. Той трябва да го подпомага. А това е бил единственият начин по който е можел да го подпомага. Също и другите двама, Кавур и Мацини са кармически свързани с него и той е можел да извърши именно това, което те са били в състояние да извършат.
към текста >>
65.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 април 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
И ние виждаме, че всичко, което живее сега в Песталоци като извънредно голяма благост, като
въодушев
ление относно възпитанието в 19-то столетие, е кармическото изпълнение по отношение на хората, с които той два пъти е бил свързан по описания начин - кармическото изпълнение на онова, което е било изживяно, изстрадано и изпитано в миналите въплъщения.
От друга страна обаче ние също виждаме, как тази карма не е изпълнена изцяло, не е изпълнена в нейната цялост. Изпълнява се само една част от тази карма. Само това, което е станало между тези двама човека, между надзирателя на роби и неговия началник, това кармическо отношение се изчерпва със средновековното прераждане в 9-то столетие; защото тук жената изплаща дълга си, изпитвайки върху собствената си душа бруталността на нейния някогашен началник, който сега е неин мъж. Но тази жена, въплъщение на някогашния надзирател на роби, се преражда отново, преражда се така, че по-голяма част от онези души, които някога бяха роби и след това бяха обединени в голямата община, чиято съдба следователно тази индивидуалност съизживява два пъти в земния живот, сега тази общност, свързана с бившия надзирател на роби и с бившата жена, идва на Земята като онези деца, с възпитанието на които тази личност, тази индивидуалност особено задълбочено се залавя сега в нейното ново въплъщение. Защото това прераждане е прераждането на Песталоци[2].
И ние виждаме, че всичко, което живее сега в Песталоци като извънредно голяма благост, като въодушевление относно възпитанието в 19-то столетие, е кармическото изпълнение по отношение на хората, с които той два пъти е бил свързан по описания начин - кармическото изпълнение на онова, което е било изживяно, изстрадано и изпитано в миналите въплъщения.
Това, което се явява в отделни личности, става прозрачно, застава пред душата в неговата разбираема обективност едва тогава, когато наблюдаваме, как на задния фон на един настоящ земен живот се явяват миналите земни съществувания. И понякога в някой земен живот се проявяват черти на един човек, които не са свързани само с предишното въплъщение, а с още по-предното въплъщение, даже и с едно по-далечно въплъщение. Ние виждаме, как в една определена вътрешна духовна последователност действа това, което е било заложено в отделните въплъщения. То продължава да съществува по-нататък, когато човекът минава през земните съществувания, но също и през живота между смъртта и едно ново раждане. И в това отношение особено пленяващо е разглеждането на един земен живот, какъвто е този на Конрад Фердинанд Майер[3], който аз вече разгърнах пред онези, които бяха тук в Дорнах преди Великденскoто събрание.
към текста >>
И ние намираме една личност, която е живяла в Италия, която е минала през различни съдбовни моменти в онова въплъщение и е живяла там с един вид двойна природа, от една страна с едно извънредно голямо
въодушев
ление отдадена на това, което за нас, живеещите по-късно почти се е изгубило във външния свят, което обаче е съществувало в едно величествено развитие на изкуството и което можем да видим още в изкуството на мозайката.
Обаче в живота трябва да имаме предвид такъв вид жестове или такъв вид навици, за да можем да се върнем обратно. Но при една такава индивидуалност като тази на Конрад Фердинанд Майер важното е, че тя твори с определена наклонност - така искам точно да го изразя - да освобождава духовно-душевното си естество от физическо-телесното. Това е една опорна точка, обаче от друга страна то е нещо, което лесно може да въведе в заблуждение. А сега сме отнесени в 6-то столетие. Първо имаме чувството,че той трябва да се намира тук.
И ние намираме една личност, която е живяла в Италия, която е минала през различни съдбовни моменти в онова въплъщение и е живяла там с един вид двойна природа, от една страна с едно извънредно голямо въодушевление отдадена на това, което за нас, живеещите по-късно почти се е изгубило във външния свят, което обаче е съществувало в едно величествено развитие на изкуството и което можем да видим още в изкуството на мозайката.
В това развитие на изкуството в Италия, в края на 5-то, началото на 6-то столетие, е живяла тази личност, на която се натъкваме в началото. Така се представят първо нещата. Но сега цялата тази картина отново се затъмнява и ние сме отхвърлени обратно в живота на Конрад Фердинанд Майер. И тъмнината, която виждаме при разглеждането на човека от 6-то столетие, озарява сега образа на Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие. И ние сме заставени отново да насочим поглед върху това, което Конрад Фердинанд Майер върши в 19-то столетие.
към текста >>
От една страна в миналото прераждане през 6-то столетие той е бил
въодушев
ен почитател на всичко това, което се е намирало в едно такова изкуство, което след това бе преминало в изкуството на мозайката, - оттам е и неговият всеобхватен талант за формата.
Ние имаме чувството, че това е извънредно важно. Ние имаме също чувството, че впечатлението от това минало съществуване ни тласка точно към това действие на Конрад Фердинанд Майер. Но сега ние отново сме отблъснати обратно към 6-то столетие и този факт не ни дава там никакво обяснение. И така често пъти сме тласкани насам-натам между тези две прераждания, между съмнителното въплъщение в 6-то столетие и въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, докато най-после откриваме, че разказът за Томас Бекет се е родил в Конрад Фердинанд Майер, защото цялата история има нещо подобно с това, което самият той е изживял в 6-то столетие, когато беше отишъл от Италия в Англия като член на една католическа мисия, изпратена от папа Григорий. Тук намираме втората същност от двойната природа на Конрад Фердинанд Майер, лежаща в неговото минало прераждане.
От една страна в миналото прераждане през 6-то столетие той е бил въодушевен почитател на всичко това, което се е намирало в едно такова изкуство, което след това бе преминало в изкуството на мозайката, - оттам е и неговият всеобхватен талант за формата.
Обаче от друга страна той е бил въодушевен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия. Членовете на мисията основават Кентърбъри, мястото, където след това бе изградено епископството Кентърбъри. Индивидуалността, която след това живя като Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие, е била убита в миналото си въплъщение от един англосаксонски главатар, при обстоятелства, които са извънредно интересни. Нещо юридически-клеветническо и дребнаво, скалъпено по един груб начин се намира в това, което се разиграва някога при убийството на тази индивидуалност. Вие знаете, мои мили приятели, че когато в кръга на нашето внимание, също и в обикновения земен живот настъпи нещо, което, да кажем, прозвучи по-особено, например веднъж чувам едно име, - може да не обръщаме силно внимание на това, - по-късно във връзка с това име може да се яви цял сбор от идейни асоциации.
към текста >>
Обаче от друга страна той е бил
въодушев
ен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия.
Ние имаме също чувството, че впечатлението от това минало съществуване ни тласка точно към това действие на Конрад Фердинанд Майер. Но сега ние отново сме отблъснати обратно към 6-то столетие и този факт не ни дава там никакво обяснение. И така често пъти сме тласкани насам-натам между тези две прераждания, между съмнителното въплъщение в 6-то столетие и въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, докато най-после откриваме, че разказът за Томас Бекет се е родил в Конрад Фердинанд Майер, защото цялата история има нещо подобно с това, което самият той е изживял в 6-то столетие, когато беше отишъл от Италия в Англия като член на една католическа мисия, изпратена от папа Григорий. Тук намираме втората същност от двойната природа на Конрад Фердинанд Майер, лежаща в неговото минало прераждане. От една страна в миналото прераждане през 6-то столетие той е бил въодушевен почитател на всичко това, което се е намирало в едно такова изкуство, което след това бе преминало в изкуството на мозайката, - оттам е и неговият всеобхватен талант за формата.
Обаче от друга страна той е бил въодушевен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия.
Членовете на мисията основават Кентърбъри, мястото, където след това бе изградено епископството Кентърбъри. Индивидуалността, която след това живя като Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие, е била убита в миналото си въплъщение от един англосаксонски главатар, при обстоятелства, които са извънредно интересни. Нещо юридически-клеветническо и дребнаво, скалъпено по един груб начин се намира в това, което се разиграва някога при убийството на тази индивидуалност. Вие знаете, мои мили приятели, че когато в кръга на нашето внимание, също и в обикновения земен живот настъпи нещо, което, да кажем, прозвучи по-особено, например веднъж чувам едно име, - може да не обръщаме силно внимание на това, - по-късно във връзка с това име може да се яви цял сбор от идейни асоциации. Но чрез особените обстоятелства, при които този член на една католическа мисия в Англия беше свързан с това, което по-късно стана епископство от Кентърбъри, понеже градът Кентърбъри е бил основан от тази мисия, всичко това продължава да живее по-нататък, живее всъщност по-нататък в звука на името Кентърбъри.
към текста >>
Ние виждаме Плиний Младши, който в Средновековието се беше преродил като маркграфиня Беатриче, отново прероден в 19-то столетие, прероден в романтична среда, в романтично обкръжение, как приема всичко романтично, не бихме казали с
въодушев
ление, но с голяма естетическа наслада.
Когато се задълбочим в това, ние откриваме нещо забележително: Маркграфинята Беатриче е преродения Плиний Младши, а дъщеря й Матилда е преродения Тацит. Ние намираме следователно Тацит, който беше описвал историята в древни времена, ние го намираме - нали на жената, когато тя е велика, е свойствено именно наблюдението, - ние намираме този Тацит като наблюдател на историята в голям мащаб, като участник, като непосредствен участник в историята, защото Матилда е именно собственичката на Каноса и там се разиграва цялата сцена, - нещо, чрез което се решават извънредно много работи в Средновековието. Сега в това прераждане ние го намираме като наблюдател на историята. Тези две личности, дъщеря и майка, вътрешно много се срастват една с друга, и тяхната професия на писатели от миналото ги дарява със способността да схванат в тяхното подсъзнание историческите събития с цялата им интензивност и с това инстинктивно много силно да се свържат с развитието на света, както в природата така и в историческия живот. В по-късно време става следното.
Ние виждаме Плиний Младши, който в Средновековието се беше преродил като маркграфиня Беатриче, отново прероден в 19-то столетие, прероден в романтична среда, в романтично обкръжение, как приема всичко романтично, не бихме казали с въодушевление, но с голяма естетическа наслада.
Ние го виждаме, как първоначално стои във всичко романтично, от една страна свързан с тази романтика, а от друга получил чрез роднинството един учен стил. Той се вживява в един учен стил - имам предвид един изучен писателски стил, а не един стил на живота, - но този стил не подхожда на неговата природа. Той постоянно гледа да се освободи от него, иска да го отхвърли. Тази личност, която следователно е прероденият Плиний Младши, преродената маркграфиня Беатриче, тази личност, както съдбата налага именно нещата, веднъж отива на посещение у някого, разлиства една отворена на масата книга написана на английски език и извънредно силно бива завладяна от стила й. В този момент той почувства: - Моят стил, който придобих от физическите си родственици, не ми допада.
към текста >>
66.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 10 май 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Хора, които с
въодушев
ление и извънредно стремително хващат нещо, когато например при ядене хващат дори и една круша, - в своя минал земен живот такива хора са се придържали повече към тривиалностите на живота, те не са могли да се издигнат над тривиалността на живота, били са задържани в това, което не се издига до моралното житейско схващане, което е затворено в навиците, в конвенционалното и т.
Такива хора, които не се издигат така високо, те живеят, за да ядат. С това вече имаме дадени различия в живота. И можем да кажем: - От начина, по който един човек се отнася към такива процеси, които са свързани с поощрението или непоощрението на неговото физическо съществуване, може да се види, как неговият кармически живот идва от едно предишно земно съществуване. Който притежава способността да наблюдава в тази посока, той вижда например по начина, по който някой взема нещо от трапезата или хваща нещо, един жест, който особено силно е свързан с това, което е бил в предишният му земен живот. Днес говоря за физическото, а утре искам да говоря повече за моралните страни, но ние трябва също и изцяло да обгърнем с поглед и физическото, иначе противоположното ще бъде по-малко разбираемо.
Хора, които с въодушевление и извънредно стремително хващат нещо, когато например при ядене хващат дори и една круша, - в своя минал земен живот такива хора са се придържали повече към тривиалностите на живота, те не са могли да се издигнат над тривиалността на живота, били са задържани в това, което не се издига до моралното житейско схващане, което е затворено в навиците, в конвенционалното и т.
н.. Това има голямо значение също за практиката на самия живот. Понеже не сме свикнали с такива разглеждания, днес често пъти нещата ни изглеждат странни и често ние се смеем на това. Но тези неща трябва да се разглеждат с най-дълбока сериозност, защото вие виждате, че днес съществуват определени класи в обществото, които изцяло живеят само в тривиалните навици на живота; те не усвояват нищо, което излиза извън обикновените, извън приетите житейски навици. Впрочем, ние трябва да прилагаме това, мои мили приятели, не само върху хабитуса на поведението, но можем да го приложим например също и върху говора. Има езици, при които не можем да кажем нищо произволно, защото всичко е строго предписано в строежа на изречението; ние не можем да поставим при тях подлога на друго място и т.
към текста >>
67.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 13 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
И те
въодушев
яваха, спиритуализираха от свръхсетивния свят индивидуалности в сетивния свят, за да създадат тук и там още по някой център, където да се култивира онова, което създава връзката на хората с духовността.
Това завърши всъщност едва в 12-то, 13-то столетие и тогава то се вля в едно значително поетическо творение – в Божествената комедия на Данте[1]. В него изживяването на хората намери своя край. В онова, което е съществувало преди появата на комедията, се разгръща един чудесен период от човешкото развитие, защото в това развитие постоянно са се проявявали действията от Земята, и действията от свръхземното. Двете постоянно се сливат, защото хората на Земята бяха изгубили връзка с духовния свят, а онези хора, които живееха в духовния свят и бяха изживели някога тази връзка тук на Земята, сега изпитваха особено, изпълнено с болка настроение при гледането на това, което ставаше долу. Те виждаха, как това, което сами бяха изживявали на Земята потъва.
И те въодушевяваха, спиритуализираха от свръхсетивния свят индивидуалности в сетивния свят, за да създадат тук и там още по някой център, където да се култивира онова, което създава връзката на хората с духовността.
Нека си изясним - аз загатнах за това тук преди няколко години[2], - как до 7-то, 8-то столетие, като следствие от предхристиянското посвещение, християнството беше приемано в такива центрове, които все пак съществуваха като центрове на познанието и остатъци от мистериите. В тези центрове хората бяха подготвяни първо не чрез обучение, а чрез насочено към духа възпитание на тялото и на духа за онзи момент, когато можеха да започнат да съзират духовното, което се изявява около човека на Земята. Тогава техният поглед се насочваше навън към минералното и растителното царство, както и към всичко, което живее в животинското и в човешкото царство. И тогава те виждаха аурично да разцъфтяват и да бъдат оплодени от Космоса духовно-елементарните същества, които живееха във всичко природно. Преди всичко им се явяваше - като едно същество, което те можеха да заговорят като човек, едно същество от по-висше естество - «богинята Природа».
към текста >>
68.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 28 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
Това трябваше да бъде разбрано, мои мили приятели, защото тези светкавици и гръмотевици трябваше да се превърнат във
въодушев
ление и одухотворение в сърцата и в душите на антропософите!
Интелигентността се превърна в негова собствена интелигентност. Погледнато от свръхсетивната област това е нещо извънредно важно. Там се вижда всичко това, което се намира като сила и мощ в сферата на първата йерархия, в сферата на Серафими, Херувими и Престоли, които изявяват и разкриват своята мощ и сила чрез това, че управляват духовното не само в духовната област, както Ексусиаи, Динамис и Кириотетес, но пренасят духовното във физическото, правят от духовното творчески принцип на физическото. Тези Серафими, Херувими и Престоли трябваше да извършат дела, които, както казах, се повтарят само след еони. Можем да кажем, че това, което Михаил преподаваше като учение на своите, бе известено долу в земните светове със светкавици и гръмотевици.
Това трябваше да бъде разбрано, мои мили приятели, защото тези светкавици и гръмотевици трябваше да се превърнат във въодушевление и одухотворение в сърцата и в душите на антропософите!
И онзи, който действително изпитва стремеж към антропософията, го носи в себе си несъзнателно - хората не знаят още нищо за това, но скоро ще го узнаят, - този човек носи в своята душа последствията от това, че в онова време в Михаиловата сфера е приел в себе си онази небесна антропософия, която предхожда земната. Защото ученията, които Михаил даде, подготвиха това, което на Земята трябваше да се роди като антропософия. И така ние имаме една двойна свръхсетивна подготовка за това, което трябва да стане антропософия на Земята - онази подготовка във великата свръхсетивна школа на Михаил от 15-то столетие; после онова, което ви описах като един имагинативен култ в свръхсетивния свят в края на 18-ти и в началото на 19-ти век, където в мощни имагинативни образи бе развито това, което учениците на Михаил бяха учили в свръхсетивната школа. Така бяха подготвени душите, които след това слязоха във физическия свят и които от всички тези подготовки трябваше да получат стремеж, да се насочат към това, което след това трябва да действа на Земята като антропософия. Помислете само, във всичко това взеха участие великите учители от Шартр.
към текста >>
Да знае човек, че е включен в тази битка, да знае, че е включен в решаването на борбата между Михаил и Ариман, това е нещо, което, мои мили приятели, можем да наречем антропософски ентусиазъм и антропософско
въодушев
ление.
Всички тези неща трябва да събудят в нас съзнанието за сериозността на времената, в които живеем, за смелостта, която е нужна, за да се включим по правилен начин в духовните течения. Но когато приемаме в себе си тези неща и си казваме: - Ти, човешка душа, можеш да бъдеш призвана за това, когато разбереш, как да съдействаш за осигуряване властта на Михаил - същевременно може да се роди онова, което би се нарекло - всеотдайно вътрешно ликуване на човешката душа, от това така да бъде изпълнена със сила. Трябва да намерим вярното настроение за тази мощна смелост и сила. Защото над нас стои записано със свръхсетивни букви: - Осъзнайте, че отново ще дойдете на Земята преди края на 20-и век и на края на 20-и век, който обаче вие ще сте подготвили! Осъзнайте, как тогава може да се развие това, което сте подготвили!
Да знае човек, че е включен в тази битка, да знае, че е включен в решаването на борбата между Михаил и Ариман, това е нещо, което, мои мили приятели, можем да наречем антропософски ентусиазъм и антропософско въодушевление.
към текста >>
69.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 12 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
И днес още с дълбоко задоволство мисля за един такъв свещеник[4] от цистерциенския орден, който преподаваше в горепосочената гимназия немска литература с голямо
въодушев
ление и аз виждам пред себе си ордена с всички негови индивидуалности в онази улица, която във Винер-Нойщадт се нарича алея, където професорите винаги отиваха да се разхождат, преди да започнат занятията - тези свещеници на цистерциен
Беше нещо твърде самопонятно, че бих могъл да стана ученик на тази гимназия. Но не станах, естествено също поради добри кармически причини. Обаче реалното училище, в което учех, се намираше само на пет крачки от гимназията на цистерциенския орден. Поради това всъщност познавахме всички тези все още отлично работещи цистерциенски учители. Не е нужно да се говори за ордена, а за отделните индивидуалности.
И днес още с дълбоко задоволство мисля за един такъв свещеник[4] от цистерциенския орден, който преподаваше в горепосочената гимназия немска литература с голямо въодушевление и аз виждам пред себе си ордена с всички негови индивидуалности в онази улица, която във Винер-Нойщадт се нарича алея, където професорите винаги отиваха да се разхождат, преди да започнат занятията - тези свещеници на цистерциен
ския орден в цивилни костюми, са извънредно надарени хора. И понеже през онова време в края на училищната година аз се занимавах много повече да чета програмните статии на учителите, отколкото училищните книги през училищната година, с голямо усърдие прочитах онова, което тези цистерциенски учители пишеха като тяхна собствена мъдрост в училищната програма на тази гимназия от Винер-Нойщадт. Накратко казано, цистерциенският орден ми беше близък. И без съмнение, ако бих отишъл да уча в гимназията на цистерциенския орден - това са естествено предположения, които човек може да направи само за изясняване на нещата - аз самопонятно бих станал цистерциенцер. Но животът ми продължи във Виена - аз разказах всичко това в моята автобиография.
към текста >>
70.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 16 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Йохан Готлиб Фихте е една от малкото личности в мировата история, може би въобще единствен в известно отношение, една личност, която съединяваше най-силните абстрактни понятия с ентусиазма и енергията на волята, така че именно в негово лице имаме едно много интересно явление: Нисичкият, набит Фихте, малко изостанал в своя растеж поради лишенията понесени в младостта, който вървеше по улиците с извънредно твърди стъпки, целият воля, воля, която се изявява при излагането на най-абстрактните понятия, но с тези най-абстрактни понятия въпреки това постига нещо като онези «Обръщения към германската нация»[3], с които по един чудесен начин е
въодушев
ил безброй германци.
Тогава ще открием знаменателни явления, които се явяват в духовния живот на първата половина на 19-то столетие и които след това, първоначално само потънаха в онова, което беше духовен живот, материалистичен живот на втората половина на 19-то столетие. И въпреки всичко, в това макар и в абстрактни понятия, има нещо напълно духовно, има духовен живот и творчество. Особено интересен и колкото повече се задълбочаваме в неговите произведения, все по-интересен става философът Шелинг. Бих искал да кажа, че той започва почти както Фихте с пропити от волята, рязко очертани, чисти идеи. Така се изявяваше Фихте.
Йохан Готлиб Фихте е една от малкото личности в мировата история, може би въобще единствен в известно отношение, една личност, която съединяваше най-силните абстрактни понятия с ентусиазма и енергията на волята, така че именно в негово лице имаме едно много интересно явление: Нисичкият, набит Фихте, малко изостанал в своя растеж поради лишенията понесени в младостта, който вървеше по улиците с извънредно твърди стъпки, целият воля, воля, която се изявява при излагането на най-абстрактните понятия, но с тези най-абстрактни понятия въпреки това постига нещо като онези «Обръщения към германската нация»[3], с които по един чудесен начин е въодушевил безброй германци.
Шелинг се явява почти както Фихте, не с такава сила, но с такъв род мислене. Но ние скоро виждаме, че духът на Шелинг са разширява. Също както Фихте той говори за «аз» и «не-аз»; за всякакви подобни абстрактности говори и Шелинг в своята младост, като с това въодушевява хората в Йена. Това обаче скоро го изоставя, духът му се разширява и ние виждаме в него да проникват такива представи, които макар и да са изградени от фантазия, все пак са насочени към имагинации. Това върви известно време по-нататък, след това той се задълбочава в такива духове като Яков Бьоме, описва нещо, което по целия негов тон и стил е различно от неговата предишна дейност - основата на човешката свобода, един вид възкресение на идеите на Яков Бьоме.
към текста >>
Също както Фихте той говори за «аз» и «не-аз»; за всякакви подобни абстрактности говори и Шелинг в своята младост, като с това
въодушев
ява хората в Йена.
Бих искал да кажа, че той започва почти както Фихте с пропити от волята, рязко очертани, чисти идеи. Така се изявяваше Фихте. Йохан Готлиб Фихте е една от малкото личности в мировата история, може би въобще единствен в известно отношение, една личност, която съединяваше най-силните абстрактни понятия с ентусиазма и енергията на волята, така че именно в негово лице имаме едно много интересно явление: Нисичкият, набит Фихте, малко изостанал в своя растеж поради лишенията понесени в младостта, който вървеше по улиците с извънредно твърди стъпки, целият воля, воля, която се изявява при излагането на най-абстрактните понятия, но с тези най-абстрактни понятия въпреки това постига нещо като онези «Обръщения към германската нация»[3], с които по един чудесен начин е въодушевил безброй германци. Шелинг се явява почти както Фихте, не с такава сила, но с такъв род мислене. Но ние скоро виждаме, че духът на Шелинг са разширява.
Също както Фихте той говори за «аз» и «не-аз»; за всякакви подобни абстрактности говори и Шелинг в своята младост, като с това въодушевява хората в Йена.
Това обаче скоро го изоставя, духът му се разширява и ние виждаме в него да проникват такива представи, които макар и да са изградени от фантазия, все пак са насочени към имагинации. Това върви известно време по-нататък, след това той се задълбочава в такива духове като Яков Бьоме, описва нещо, което по целия негов тон и стил е различно от неговата предишна дейност - основата на човешката свобода, един вид възкресение на идеите на Яков Бьоме. Ние виждаме след това, как в Шелинг почти оживява платонизмът. Той съчинява един разговор върху светогледа - «Бруно», който действително напомня диалозите на Платон и който е много убедителен. Интересно е също едно друго малко съчинение «Клара», в което свръхсетивният свят играе голяма роля.
към текста >>
И така ние си изградихме следната картина: Да речем, първо долу във физическия свят минаващият през разнообразните съдбини на своя живот Шелинг, - както казах, между тези съдбини имаше продължително уединение, - който беше третиран по най-различен начин от своите себеподобни, понякога с огромно
въодушев
ление, понякога осмиван, подиграван.
Така в младостта ми аз се занимавах твърде много с онзи платонически разговор, който вече споменах: «Бруно, или върху божественото и природното начало на нещата». Шелинг, който от 1854 година отново пребиваваше в духовния свят, ми беше много близък именно чрез този разговор "Бруно". Когато го четях и се вживявах в него, ми ставаше много близък чрез своята «Клара», но особено чрез неговото съчинение върху самотракските мистерии. Човек лесно навлизаше в действителната, духовна близост на Шелинг. И още в началото на 90-те години на миналото столетие в Берлин ми стана напълно ясно - при другите личности, които са действали в първата половина на 19-то столетие, може да е било друго, но при Шелинг беше ясно: - Тук въпреки всичко действа духовна инспирация.
И така ние си изградихме следната картина: Да речем, първо долу във физическия свят минаващият през разнообразните съдбини на своя живот Шелинг, - както казах, между тези съдбини имаше продължително уединение, - който беше третиран по най-различен начин от своите себеподобни, понякога с огромно въодушевление, понякога осмиван, подиграван.
Този Шелинг, който винаги правеше едно значително впечатление, когато се явяваше лично, той, ниският, набит мъж с извънредно изразителната глава, с още искрящи, огненоискрящи очи до най-дълбока старост, от които говореше огънят на истината, огънят на познанието, този Шелинг, колкото повече го разглеждаме, можем напълно ясно да видим, че има моменти, когато в него отгоре се вливат инспирации. Това стана най-нагледно за мен, когато прочетох рецензията на Роберт Цимерман върху съчинението на Шелинг «Възрастите на света»- за когото знаете, че от него произхожда думата «антропософия»[5], но неговата антропософия е цял храсталак от понятия. Аз много ценя Роберт Цимерман, но тогава все пак вътрешно трябваше да въздъхна: - О ти филистър! - Тогава аз отново се върнах към самото съчинение на Шелинг за възрастите на света, което също е написано малко абстрактно, но при което човек веднага вижда: Тук вътре има нещо, като описание на древната Атлантида по един напълно духовен начин, всеячески окарикатурено чрез абстракции, но в него се намира нещо.
към текста >>
Мисля, че самото виждане на тази перспектива на бъдещето може да
въодушев
и и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по един правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде една подготовка за онова, което трябва да стане в края на 20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.
И виждате ли, ако искаме сега да имаме един важен помагач за това, което искаме да изследваме за бъдещето на 20-и век, ако искаме да имаме, така да се каже, някого, който може да ни даде съвет по отношение на свръхсетивния свят, когато се нуждаем от импулси, които се намират там, това е индивидуалността на Юлиан Апостата - Тихо де Брахе. Днес тя не се намира на физическото поле, но всъщност винаги присъства и дава сведения за онези неща, които се отнасят за пророчеството относно 20-и век. И взимайки всичко това заедно, ние установяваме: Онези хора, които днес приемат антропософията по един честен начин, подготвят своите души да се преродят след възможно най-кратко пребиваване между смъртта и едно ново раждане в края на 20-то столетие и да бъдат тогава също съединени с онези учители от Шартр, които са се задържали до сега в свръхсетивния свят. И нещо, което трябва да приемем в нашите души, мои мили приятели, е съзнанието, че в неговата същност антропософското движение е призвано да действа по-нататък - и не само в най-значителните си, но в почти всички ваши души тя е призвана отново да се яви в края на 20-то столетие, когато трябва да бъде даден големият тласък за духовния живот на Земята, защото иначе земната цивилизация ще навлезе окончателно в нейния упадък, признаците на който тя още днес така силно показва. Това е, което от такива основи бих желал да запаля във вашите сърца, мои мили приятели, нещо от пламъците, от които се нуждаем, за да направим още сега толкова силен духовния живот сред антропософското движение, че да се явим подготвени по един правилен начин, когато настъпи онази велика епоха, в която отново ще действаме на Земята след съкратено пребиваване в свръхсетивния живот, когато настъпи тази велика епоха, при която за спасението на Земята точно в нейните най-важни страни ще се разчита именно на онова, което антропософите могат да направят.
Мисля, че самото виждане на тази перспектива на бъдещето може да въодушеви и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по един правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде една подготовка за онова, което трябва да стане в края на 20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.
[1] Тихо де Брахе, датски астроном, 1546-1601. Сега най-често наричан Тихо Брахе. Рудолф Щайнер употребява употребяваното по-рано име. [2] Пиер Симон Лаплас, 1749-1827. [3] държана в Берлин през зимата на 1807/08.
към текста >>
71.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 18 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Когато тази личност напуска богословието и навлиза във философията, тя става
въодушев
ен описател на Лесинговата свободомислеща религия.
Тези хора трябва да знаят, че при тези неща се касае за сериозно духовно изследване, а не за онова, което днес незнаещите хора, които стоят вън от антропософското движение, мислят за такива неща. Мои мили приятели, по-голяма част от вас ще си спомнят за един образ, който постоянно се явява в моите мистерийни драми: Образът на Щрадер.[1] Доколкото това може да бъде случаят при една поетична творба, този образ на Щрадер е обрисуван в известен смисъл от самия живот. И личността на Щрадер има един вид образец, който е изживял развитието на последната третина на 19-то столетие и е стигнал в известен смисъл до един вид рационалистично християнство. Една личност, която след извънредно трудна младост - нещо подобно проличава при обрисуването на Щрадер - е станал монах във францисканския орден, но не е могла да издържи в църквата и е намерила след това пътя си като професор.
Когато тази личност напуска богословието и навлиза във философията, тя става въодушевен описател на Лесинговата свободомислеща религия.
След това тя стигна до един вътрешен конфликт с официалното християнство и иска да основе едно рационалистично християнство на основата на разума, доста съзнателно. И душевните борби, които намирате при Щрадер в моите мистерийни драми, са в известен вариант отражение от живота на тази личност. Но вие знаете, че в моята последна мистерийна драма личността на Щрадер умира. И когато аз самият хвърля поглед назад върху начина, по който личността Щрадер се е втъкала в целостта на моите мистерийни драми, трябва да кажа: - Въпреки че не би съществувала никаква външна пречка да оставя Щрадер да живее по-нататък в моите драми, както продължават да живеят другите - той умира по една вътрешна необходимост! - Така че възможно е даже смъртта на Щрадер в моите драми да бъде считана като една изненада.
към текста >>
72.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 19 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Самият начин, по който съответната личност се прояви на събора, показваше един всестранно преценяващ нещата, спокоен, но извънредно
въодушев
ен човек, не обаче за подробностите и едностранчивостите.
Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила една синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние. Тази личност се оттегли с дълбоко недоволство в един вид египетско отшелничество, живя по един извънредно аскетичен начин, основно запозната - тогава в 4-то столетие - с всичко онова, което всъщност съставляваше тогава действителната духовна субстанция на християнството; тя беше може би един от най-добре осведомените тогавашни християни, но не един борец.
Самият начин, по който съответната личност се прояви на събора, показваше един всестранно преценяващ нещата, спокоен, но извънредно въодушевен човек, не обаче за подробностите и едностранчивостите.
Това беше поведението на човек, който - не мога да каже беше отвратен, това не би бил правилния израз, - но извънредно горчиво засегнат от това, че не можа да проникне, да успее с нищо, защото беше напълно убеден, че християнството може да преуспява само тогава, когато този негов възглед би успял да се наложи. И така той се оттегли в един вид отшелничество, за останалата част от своя живот стана отшелник, който обаче от вътрешния стремеж на неговата душа следваше един съвсем особен път. Той се посвети именно на този път да изследва произхода на мисловната инспирация. Мистичното вглъбяване на тази личност беше насочено към това, да разбере, откъде мисленето получава своето вдъхновение. Това живееше в него като един единствен, велик копнеж - да намери произхода на мисленето в духовния свят.
към текста >>
73.
11. ПОСЛЕДНО СЛОВО, Дорнах, 28 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Всичко това, което той беше нарисувал върху платното или върху стената за голяма утеха и за безкрайното
въодушев
ление на разбиращите хора, което беше така блестящо от светлина, така излъчващо светлина, всичко това му се показа в цялата космическа взаимовръзка, в която може да стои чрез преминаването през съществата на сферата на Меркурий.
Ние виждаме редуването на същества, които чрез мисълта за прераждането се сливат в едно единство. Ние знаем, защото аз често насочвах вниманието, как, когато премине през вратата на смъртта, човекът навлиза в световете на звездите, как онова, което външно във физическия смисъл наричаме звезди, са само външни знаци за духовни светове, които гледат надолу към нас, които обаче действат навсякъде в развитието на човечеството. Ние знаем, че човекът минава през сферата на Луната, през сферата на Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер, Сатурн, за да изработи своята карма с помощта на съществата от тези сфери и заедно с онези човешки души, които също са напуснали земния живот, за да се върне после отново в едно земно съществуване. Нека от тази гледна точка хвърлим един поглед върху Рафаел, как той е минал през вратата на смъртта, как той навлиза в областта на звездните светове с неговата още на Земята звездно блестяща, звездно светеща художественост, и тогава ще открием следното, мои мили приятели: Ние ще видим, как Рафаел навлиза в сферата на Луната, влиза в отношения с онези духове, които живеят в сферата на Луната и които са духовните индивидуалности на някогашните велики праучители на човечеството, от чиято мъдрост Рафаел беше дълбоко инспириран още в неговото съществуване като Илия; ние виждаме как в съдружие с тези лунни същества и с всички души, с които беше прекарал минали земни степени, той се обединява духовно с всичко онова, което представлява духовни източници на Земята, с всички същества, които са направили възможно съществуването на човечеството и на една пропита от божественото Земя; ние виждаме, така да се каже, Рафаел да се движи между своите, свързан с онези, с които през време на съществуването му като Илия той най-драговолно дружеше, понеже те бяха онези, които в началото на земното съществуване бяха поставили целта на този земен живот. Ние го виждаме след това да минава през сферата на Меркурий, където с великите космически лечители съвместно развива всичко онова за своята духовност, което го беше направил способен да създаде в багри и линии нещо толкова извънредно здравословно.
Всичко това, което той беше нарисувал върху платното или върху стената за голяма утеха и за безкрайното въодушевление на разбиращите хора, което беше така блестящо от светлина, така излъчващо светлина, всичко това му се показа в цялата космическа взаимовръзка, в която може да стои чрез преминаването през съществата на сферата на Меркурий.
И така той, който на Земята беше разгърнал такава любов към изкуството, който беше се влял напълно в любовта към багрите и линиите, се пренесе след това в сферата на Венера, която по-нататък също с любов го пренесе в онова слънчево съществуване, което беше живяло в неговите познати досега за нас въплъщения, в онова слънчево съществуване, чрез което като пророк Илия чрез своя народ той донесе на човечеството великите, целенасочени истини. Ние виждаме, как в сферата на Слънцето той отново може да изживее интимно - сега по начин различен от миналото, когато беше на Земята другар на Христос Исус, - онова, което беше изпитал, когато благодарение на посвещението чрез Христос Исуса от Лазар той стана Йоан. Ние виждаме, как в космическото блестящо отражение на човешкото сърце той вижда да лъчезари в сияеща мирова светлина онова, което беше нарисувал в такава сияеща светлина за вярващите в Христос Исус. И ние виждаме след това, как изпълнен с мъдрост в сферата на Юпитер той прониква онова, което имаше в основата на своя живот; ние виждаме как той успява да го обхване в мъдрост заедно с такива духове като Гьоте, по-късния Гьоте, а също и с такива духове, които повече или по-малко се намираха на погрешни пътища, обаче все пак пренасяха в областта на магическото това, което е мирова същност, мирово мислене, как Рафаел поставя там основата на своя магически идеализъм в съизживяване на еволюцията на по-късния Елифас Леви. Ние виждаме, как той взима участие във всичко това, което живееше там отвъд в Сведенборг.
към текста >>
74.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 10. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Интензивното гледане назад се преобразява в изпълнен с желание за действие стремеж към идеали, които сочат напред към бъдещето, така че точно хората, които донасят долу изградената си в сатурновата сфера карма, са
въодушев
ени от бъдещето хора, които искат да осъществяват бъдещи идеали, понеже в сатурновата сфера те са наблюдавали един чисто духовен живот предимно от миналото.
И точно тогава, когато е необходимо да се навлезе в най-дълбоката същност на човешката душа и от най-дълбоката човешка същност да се развият радикални сили, тя дарява тези мощни сили, понеже всичко онова, което се случва в сатурновата сфера е изключително духовно, интензивно духовно, но така духовно, че то навлиза също и много надълбоко, когато човекът слезе долу в едно земно съществуване; то много дълбоко навлиза във физическата организация. Създава се една физическа организация, която е ентусиазирана да изравни онова, което душата е преживяла в един предишен земен живот. Налице е силно виждане назад. Когато кармата се изработва в сатурновата сфера, се поглежда към спомените, към миналото, към това, как в нея се изгражда съществото; там се гледа назад. И когато човекът слезе в земната сфера, тогава в известно отношение се показва негативният образ на това, което човек е преживял там.
Интензивното гледане назад се преобразява в изпълнен с желание за действие стремеж към идеали, които сочат напред към бъдещето, така че точно хората, които донасят долу изградената си в сатурновата сфера карма, са въодушевени от бъдещето хора, които искат да осъществяват бъдещи идеали, понеже в сатурновата сфера те са наблюдавали един чисто духовен живот предимно от миналото.
Тази индивидуалност, за която говоря тук, се появява през втората половина на осемнадесето столетие като Фридрих Шилер[1]. Разгледайте целия живот на Шилер, разгледайте го така, както той се проявява с невероятно въздействащия, може би слаб художествен стил на Шилеровите младежки драми, с цялата му пламенност. Разгледайте обаче и невероятната сериозност, на човек му се иска да каже, невероятната меланхолия, която изпълва Шилеровата душа и вие ще видите именно разтърсващото в неговата младежка съдба, произлизащо точно от неговата меланхолична духовна нагласа. Вижте от друга страна изработването на един вид възторжено преклонение пред гръцката култура, когато той се запознава с Гьоте, вижте всичко това като простиращо се пред вас, но зад него вижте човека, който си е изработил основата на този мироглед в първото-второто християнско столетие в изживяването от една страна на гръцкото християнство, а от друга възмущението от римското владичество и как тогава всичко се задълбочава, и се изгражда като нова карма в така сериозно въздействащата сатурнова сфера. Шилер наистина е един сатурнов човек според неговата карма.
към текста >>
75.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 13. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Познавах в живота един учител по история[1], един учител, който беше много умен човек и също и пред своите ученици оставяше впечатлението на един много умен мъж, който, би могло да се каже, когато искаше, преподаваше на своите ученици история с известно вътрешно
въодушев
ление, което влагаше в интонацията на своята реч така, че когато се случеше подходящият момент, с този учител можеше да се изпадне в истински ентусиазъм.
За съжаление в душевния живот на човека днес рядко се случва това, което така дълбоко навлиза в собствената душа, да дойде до токова разбиране на собствените изживявания, до което може също да се достигне и с чувството на благодарност. Животът днес се взима много повърхностно от хората. Човек бърза през живота, не се спира спокойно да почувства отделните събития. Така е, че когато някой е израстнал с известно усещане за космическото значение на човешкия живот, то в наше време може да му изглежда много чудно, да види колко малко хората се намират всъщност в действителността, как мислят, колко силно често пъти просто са грабнати от живота, без в този живот да могат да се проявят като индивидуалности. Също и тук искам да илюстрирам с конкретни случаи.
Познавах в живота един учител по история[1], един учител, който беше много умен човек и също и пред своите ученици оставяше впечатлението на един много умен мъж, който, би могло да се каже, когато искаше, преподаваше на своите ученици история с известно вътрешно въодушевление, което влагаше в интонацията на своята реч така, че когато се случеше подходящият момент, с този учител можеше да се изпадне в истински ентусиазъм.
Нещо особено беше този учител по история. Аз го видях, когато той наистина беше запалил ентусиазъм всред своите ученици. След това там, където живееше, животът го понесе, той се отпусна, вече не проявяваше даже и собственото си въодушевление, което по-рано влагаше в своите лекции. Той започна да чете от книги, за които мислеше, че учениците не ги познават и че не могат да ги намерят. Веднъж един ученик го проследил и видял от коя книга е това, което той изнасял.
към текста >>
След това там, където живееше, животът го понесе, той се отпусна, вече не проявяваше даже и собственото си
въодушев
ление, което по-рано влагаше в своите лекции.
Така е, че когато някой е израстнал с известно усещане за космическото значение на човешкия живот, то в наше време може да му изглежда много чудно, да види колко малко хората се намират всъщност в действителността, как мислят, колко силно често пъти просто са грабнати от живота, без в този живот да могат да се проявят като индивидуалности. Също и тук искам да илюстрирам с конкретни случаи. Познавах в живота един учител по история[1], един учител, който беше много умен човек и също и пред своите ученици оставяше впечатлението на един много умен мъж, който, би могло да се каже, когато искаше, преподаваше на своите ученици история с известно вътрешно въодушевление, което влагаше в интонацията на своята реч така, че когато се случеше подходящият момент, с този учител можеше да се изпадне в истински ентусиазъм. Нещо особено беше този учител по история. Аз го видях, когато той наистина беше запалил ентусиазъм всред своите ученици.
След това там, където живееше, животът го понесе, той се отпусна, вече не проявяваше даже и собственото си въодушевление, което по-рано влагаше в своите лекции.
Той започна да чете от книги, за които мислеше, че учениците не ги познават и че не могат да ги намерят. Веднъж един ученик го проследил и видял от коя книга е това, което той изнасял. Тогава всичките ученици си купили книгата и научили всичко наизуст и така станали отлични ученици. Постепенно той стана така повърхностен, че изобщо не внимаваше, какво преподава на учениците от класа си. Това се случи в толкова кратко време, че човек се учудва как е възможно, след като по-рано е преподавал с такова въодушевление, така да се изостави.
към текста >>
Това се случи в толкова кратко време, че човек се учудва как е възможно, след като по-рано е преподавал с такова
въодушев
ление, така да се изостави.
След това там, където живееше, животът го понесе, той се отпусна, вече не проявяваше даже и собственото си въодушевление, което по-рано влагаше в своите лекции. Той започна да чете от книги, за които мислеше, че учениците не ги познават и че не могат да ги намерят. Веднъж един ученик го проследил и видял от коя книга е това, което той изнасял. Тогава всичките ученици си купили книгата и научили всичко наизуст и така станали отлични ученици. Постепенно той стана така повърхностен, че изобщо не внимаваше, какво преподава на учениците от класа си.
Това се случи в толкова кратко време, че човек се учудва как е възможно, след като по-рано е преподавал с такова въодушевление, така да се изостави.
Отново преминават няколко години и същият преподавател по история, за който чувах учениците му с радост преди да казват: - Това е учител, той така си обича историята, че при него може да се научи нещо! - сега беше потънал в блатото на тривиалния живот. След няколко години той така беше изпаднал в най-примитивни жизнени условия, че трябваше да живее извън града, в който беше преподавал, понеже получаваше толкова малко уважение, че не можеше да живее в този град. Един такъв обрат в съдбата изглежда като голяма загадка и точно при такива обрати в съдбата, когато животът се наблюдава достатъчно задълбочено, се започва да се поставят въпроси за кармата. Защото повечето хора живеят така, че си остават такива, каквито са, без да преминават през такива крайни промени.
към текста >>
И най-очевидното, най-фрапиращото беше, че същият този човек, който с
въодушев
ление можеше да говори за Омир и Есхил, който по чудесен начин обясняваше географията на своите ученици, че същият този човек достигна до една тривиално-партийна дейност.
Учениците имаха представа за него, че той е най-големия мъдрец, който в настоящето изобщо съществува в света. - Въпросният човек правеше такова впечатление върху своите ученици - не върху всички, например не и върху мен, но това е личен въпрос, това е частна работа, то не е характерно. Случи се нещо много забележително. Докато това би могло да се вярва, от начина, по който се изграждаха отношенията на този господин с неговите ученици - той с всичкия си ентусиазъм, с всяка фибра на душата си се намираше вътре, така че изглеждаше, че преподаването го удовлетворява, - изведнъж се разбра, че той беше извънредно радостен повече да не трябва да преподава, защото беше назначен за директор на едно много по-малоценно училище от това, в което той преди преподаваше. Той беше радостен да може, да поеме директорските задължения, които бяха по-тривиални от преподаването.
И най-очевидното, най-фрапиращото беше, че същият този човек, който с въодушевление можеше да говори за Омир и Есхил, който по чудесен начин обясняваше географията на своите ученици, че същият този човек достигна до една тривиално-партийна дейност.
Нещо неразбираемо! Аз давам този пример, само като пример, понеже бих могъл да прибавя още много подобни примери. Това биха били личности от настоящето, при които човек има чувството, че в техния аз, те твърде малко са засегнати от живота. Те застават в живота като личности, които индивидуално слабо са засегнати от живота, а животът ги обгръща само външно. Когато животът им предлага повече тривиалности, те така свикват с тривиалното, доволни са от него, че нищо не разтърсва душата им.
към текста >>
76.
2. СКАЗКА ВТОРА. Арнхайм, 19 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Ние имаме целите течения, които описах, продължаващи така, че те водят до онези мощни имагинации, които се разгръщат в духовния свят под ръководството на Аланус аб Инсулис и на други; имаме мощен процес, че тук се процеждат някои неща, които
въодушев
яват Гьоте на поврата на 18-то към 19-то столетие и той създава своята духовна приказка за зелената змия и прекрасната лилия.
Това, което се процеди така: то направи определено впечатление върху Гьоте. Бих могъл да кажа, че при него то се прояви в миниатюрни образи. Великите, мощни образи, които се развиха горе, тях Гьоте не познаваше. Той преработи тези миниатюрни образи в своята "Приказка за зелената змия и прекрасната лилия". Едно чудесно явление!
Ние имаме целите течения, които описах, продължаващи така, че те водят до онези мощни имагинации, които се разгръщат в духовния свят под ръководството на Аланус аб Инсулис и на други; имаме мощен процес, че тук се процеждат някои неща, които въодушевяват Гьоте на поврата на 18-то към 19-то столетие и той създава своята духовна приказка за зелената змия и прекрасната лилия.
Това беше така да се каже едно излизане на яве на онова, което се разгърна първо в мощни имагинации в началото на 19-то, даже още в края на 18-то столетие в духовния свят. Ето защо не трябва да Ви бъде чудно, че във връзка с този свръхсетивен култ, който стана в първата половина на 19-то столетие, моята първа мистерийна драма "Вратата на посвещението", която трябваше да предаде по определен начин в драматична форма това, което стана в началото на 19-то столетие, получи външно една структура подобна на това, което Гьоте беше представил в своята Приказка за зелената змия и прекрасната Лилия. Защото от формата, в която Антропософията живя в първите времена имагинативно в свръхсетивните области, тя трябваше да слезе в земната област. Защото по онова време в свръхсетивните области стана нещо. Голям брой души, които са били засегнати от Християнството през различните времена, се съединиха с такива души, които бяха по-малко засегнати от Християнството, които бяха живели във времето, когато на Земята стана Тайната на Голгота, и преди това.
към текста >>
77.
3. СКАЗКА ТРЕТА. Арнхайм, 20 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Защото в смисъла на обясненото вчера ние насочваме поглед в миналото към онова време, когато в духовната област на Слънцето Михаел беше съединен с определен брой свръхземни същества, когато от тази духовна област на Слънцето изпрати на Земята такива знамения, че те можаха да създадат
въодушев
ление от една страна за делата на Александър Велики, от друга страна за Аристотеловата философия; че можаха да произведат така да се каже последната фаза на вдъхновена интелигентност, духовна интелигентност на Земята; че след това заедно с онези човешки души, които бяха изпълнели по негово поръчение такива неща на Земята, Михаел заедно със своите духовни отряди и с отрядите на онези човешки души, които се намираха около такива ръководещи човешки души, наблюдава Тайната на Голгота от Небето.
От последната третина на 19-то столетие, но особено в наше време, ние стоим в началото на новото господство на Михаел; чрез това господство на Михаел се подготвя онова, което трябва да настъпи в настоящето столетие: а именно един по-голям брой хора – именно онези, които стигат до едно действително разбиране на Антропософията да изминат преди края на столетието ускорено времето между смъртта и едно ново раждане и да се обединят отново на Земята под ръководството сега така да се каже на двата вида духовни същества под ръководството на учителите от Шартр и на онези, които са останали непосредствено свързани с господството на Михаел за да дадат под ръководството на тези два вида духовни същества последния, ако мога да се изразя така, свещен импулс за по-нататъшното развитие на духовния живот на Земята. Антропософията ще може да добие едно действително значение за онези, които искат да участвуват в нея, само тогава, когато те ще осъзнаят с определено вътрешно свещено усърдие, че могат да стоят вътре в една такава връзка, която може да бъде охарактеризирана така, както това стана вчера. Това ще даде вътрешния ентусиазъм, ще даде обаче също и сила. Това ще ги накара да разберат, да знаят, че трябва да работят в посоката, да станат все повече и повече продължители на онова, което някога е живяло в мистериите. Обаче едно такова съзнание трябва да бъде задълбочено във всички направления.
Защото в смисъла на обясненото вчера ние насочваме поглед в миналото към онова време, когато в духовната област на Слънцето Михаел беше съединен с определен брой свръхземни същества, когато от тази духовна област на Слънцето изпрати на Земята такива знамения, че те можаха да създадат въодушевление от една страна за делата на Александър Велики, от друга страна за Аристотеловата философия; че можаха да произведат така да се каже последната фаза на вдъхновена интелигентност, духовна интелигентност на Земята; че след това заедно с онези човешки души, които бяха изпълнели по негово поръчение такива неща на Земята, Михаел заедно със своите духовни отряди и с отрядите на онези човешки души, които се намираха около такива ръководещи човешки души, наблюдава Тайната на Голгота от Небето.
И човек може вече да се проникне с нещо, което действува в душата, когато той поставя пред погледа си онзи момент, в който Михаел заедно с определен брой Ангели, Архангели и човешки души виждаха как Христос напуска Слънцето, за да влезе в тялото на един човек и чрез това, което може да изживее в човешкото тяло на Земята, да се свърже с по-нататъшното развитие на човечеството на Земята. Обаче същевременно това беше за Михаел знак, че от сега нататък управляваната до тогава от него небесна Интелигентност трябваше да се разлее така да се каже като един свещен дъжд върху Земята, постепенно да напусне небето. И в 8-то следхристиянско столетие беше така, че онези, които бяха около Михаел видяха, че субстанциалното, което Михаел съхраняваше до тогава, сега вече се намира на Земята. Сега се касае за това, че в пълно съзвучие с господството на Михаел стана онова, което дойде в света чрез учителите от Шартр, но също и всичко, което дойде чрез избраните от ордена на доминиканците: така щото, накратко казано, бе произведено онова развитие на човечеството, което от началото на 15-то столетие можа да сложи началото на развитието на Съзнателната душа в човечеството. Защото приблизително в първата третина на предшествуващото развитие, т.е.
към текста >>
Както старите евангелисти бяха вдъхновени и написаха творенията на свръхсетивните Същества, които ги
въодушев
яваха, така в съчиненията на Ариман ще бъдат написани.
Написа ги Ариман, упражнявайки своето господство над това, което на Земята може да бъде подчинено на негова та власт в букви чрез печатарското изкуство. Ариман е започнал вече да се проявява като писател по този начин и той ще продължи своята работа. Необходимо е в бъдеще хората да могат да бъдат будни на Земята, за да не приемат като равностойно всичко, което срещат като писателство. Ще се явят книги, но отделни хора трябва да знаят, че има един, който се обучава, за да стане един от най-блестящите писатели на близкото бъдеще: Ариман! Съчиненията ще бъдат написани от човешки ръце, обаче писателя ще бъде Ариман.
Както старите евангелисти бяха вдъхновени и написаха творенията на свръхсетивните Същества, които ги въодушевяваха, така в съчиненията на Ариман ще бъдат написани.
И две неща ще има в по-нататъшното развитие на човечеството, две неща ще има в историята на това развитие. Ще трябва да бъдат положени усилия да бъде разпространено в земната област онова, което някога Михаел предаде на предопределени за това души в своята свръхсетивна Школа, ще бъде необходимо членовете в Антропософското Общество да хранят благоговение към тези познания и да ги предадат на тези, които ще дойдат в следващите въплъщения, докато настъпи краят на 20-то столетие. Тогава някои от тези, които днес за първи път научават тези неща, ще слязат отново на Земята, което значи ще бъде скоро. Но междувременно на Земята ще се явят много неща, ще се издадат много съчинения, които са написани от Ариман. Едната задача на антропософите ще бъде: да се грижат вярно за мъдростта на Михаел, да се застъпват с мъжествено сърце за мъдростта на Михаел и да виждат първото проникване на земната интелигентност с духовния меч на Михаел в това, че сега този духовен меч на Михаел ще бъде размахван, манипулиран от сърцата, в които е влязла мъдростта на Михаел, така, щото образът на Михаел, ще се яви като един въодушевяващ отделните антропософи образ в една нова форма: Михаел стоящ в сърцата на хората, под неговите нозе това, което ще бъде ариманическо писателство.
към текста >>
Едната задача на антропософите ще бъде: да се грижат вярно за мъдростта на Михаел, да се застъпват с мъжествено сърце за мъдростта на Михаел и да виждат първото проникване на земната интелигентност с духовния меч на Михаел в това, че сега този духовен меч на Михаел ще бъде размахван, манипулиран от сърцата, в които е влязла мъдростта на Михаел, така, щото образът на Михаел, ще се яви като един
въодушев
яващ отделните антропософи образ в една нова форма: Михаел стоящ в сърцата на хората, под неговите нозе това, което ще бъде ариманическо писателство.
Както старите евангелисти бяха вдъхновени и написаха творенията на свръхсетивните Същества, които ги въодушевяваха, така в съчиненията на Ариман ще бъдат написани. И две неща ще има в по-нататъшното развитие на човечеството, две неща ще има в историята на това развитие. Ще трябва да бъдат положени усилия да бъде разпространено в земната област онова, което някога Михаел предаде на предопределени за това души в своята свръхсетивна Школа, ще бъде необходимо членовете в Антропософското Общество да хранят благоговение към тези познания и да ги предадат на тези, които ще дойдат в следващите въплъщения, докато настъпи краят на 20-то столетие. Тогава някои от тези, които днес за първи път научават тези неща, ще слязат отново на Земята, което значи ще бъде скоро. Но междувременно на Земята ще се явят много неща, ще се издадат много съчинения, които са написани от Ариман.
Едната задача на антропософите ще бъде: да се грижат вярно за мъдростта на Михаел, да се застъпват с мъжествено сърце за мъдростта на Михаел и да виждат първото проникване на земната интелигентност с духовния меч на Михаел в това, че сега този духовен меч на Михаел ще бъде размахван, манипулиран от сърцата, в които е влязла мъдростта на Михаел, така, щото образът на Михаел, ще се яви като един въодушевяващ отделните антропософи образ в една нова форма: Михаел стоящ в сърцата на хората, под неговите нозе това, което ще бъде ариманическо писателство.
Той не ще се нуждае от едно външно нарисуване, както често пъти през време на доминиканците е бил фиксиран образът: горестоящи доминиканците схоластици с техните книги, отдолу езическата мъдрост, представена чрез Аверое, Авицена и т.н., които ще бъдат тъпкани от техните нозе тези карти ни могат да се видят навсякъде там, където борбата на християнската схоластика трябвало да бъде изобразена в картини обаче хората ще трябва да имат тази картина духом: всеотдайност спрямо проникващия в света и завладяващ интелигентността на Земята Михаел, и будност така щото човек да може да се издигне над себе си спрямо блестящата, ослепителна работа на Ариман като писател, която действува през цялото 20-то столетие. Той ще пише своите съчинения на най-странните места, но тези съчинения ще бъдат налице и той ще си създаде ученици. Някои неща се явяват даже в наше време, които неща обработват първо подсъзнателните души, за да се въплътят те бързо отново и да могат да бъдат оръдия на Ариман като писател. Той ще пише във всички области: ще пише в областта на философията, ще пише в областта на поезията, ще пише в областта на драматиката и на епиката; ще пише в областта на медицината, на юриспруденцията, на социологията! Във всички области ще пише Ариман!
към текста >>
78.
6. СКАЗКА ШЕСТА. Торки, 21 август 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
И невидимите свръхсетивни Импулси действуваха както сенките на замъка на Артус и както сенките на замъка на Граала, не толкова в съдържанието на учението, колкото повече в целия тон, в цялото държане, в настроението на това, което бихме могли да кажем седеше като
въодушев
ени ученици в аудиториите от Шартр.
През тези дни аз можах да Ви разкажа за онези индивидуалности, за онези личности, които през 12-то столетие бяха действували в подържаната от висока духовност Школата от Шартр. Аз обърнах вниманието Ви върху такива учители на Школата от Шартр, като Бернардус Силвестрис, Самият Бернардус от Шартр, Аланус аб Инсулис; там бяха преподавали също и някои други и имаха около себе си голям брой ученици. Когато вземем всичко това, което аз вече Ви охарактеризирах, което беше свойствено на тези учители от Шартр, ние можем да кажем: те още имаха в себе си нещо от древните предания за една жива реална природа, не за една абстрактна природа, която беше материална. И затова положението беше такова, че, бих могъл да кажа, над Школата от Шартр още висеше нещо от онова слънчево Християнство, което като рицари на Михаел героите на кръглата маса на Артус се стараеха да поставят в света. Бих могъл да кажа, че тази Школа от Шартр беше поставена по един забележителен начин между северния принцип на Артус и южния Христов Принцип.
И невидимите свръхсетивни Импулси действуваха както сенките на замъка на Артус и както сенките на замъка на Граала, не толкова в съдържанието на учението, колкото повече в целия тон, в цялото държане, в настроението на това, което бихме могли да кажем седеше като въодушевени ученици в аудиториите от Шартр.
Това беше времето, в което именно тези учители от Шартр застъпваха Християнството така, че техните ученици виждаха навсякъде в Христос, който се беше явил в Исуса от Назарет, висшето слънчево Същество. Така щото, бих могъл да кажа, когато говореха за Христос, те виждаха Христовия Импулс действуващ сред земното развитие според смисъла на възгледа на Граала, но същевременно виждаха в Христос разливащия се надолу към Земята слънчев Импулс. Това, което се предлагаше на духовното виждане като основен тон на учението от Шартр, то не може да бъде добито днес от литературните документи, които са останали от отделните учители от Школата от Шартр. За човека, който ги чете днес, те изглеждат почти като каталози на имена. Обаче който ги чете с духовно разбиране, той вижда в кратките междинни изречения, които се намират между така изобилно цитираните имена и терминологии и дефиниции, дълбокото разбиране, което още притежаваха тези учители от Шартр.
към текста >>
79.
10. СКАЗКА ДЕСЕТА. Цюрих, 28 януари 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Колко често се случва, че някой А се запознава с някой Б и тогава не говори за него с онзи тон на
въодушев
ление или на отвращение, с който говори за един човек, с който е бил кармически свързан по-рано.
Това се показва често пъти още през времето на детството. Колко често пъти някое дете е готово да бъде както "Той", да иска както "Той", да чувствува както "Той". Тогава е налице една кармическа връзка. Това е единият вид, как хората се срещат в живота; и ако добре обръщаме внимание на този вид срещи, както са правели хората в едно не много далечно минало и както и ние ще вършим същото в едно не много далечно бъдеще, когато погледът ще бъде насочен повече върху вътрешността на човека, тогава в такива случаи ще можем да познаем от начина по който пулсира една воля, че сме прекарали нашия минал земен живот с хора и подсъзнателните душевни сили ще ни подскажат нещо върху това, какво сме прекарали в миналия земен живот заедно със съответните хора. Другият случай е този, че срещаме някой човек, при който не се установява никакво подобно отношение между волите, а се установява такова отношение, при което меродавно естетическото или умствено впечатление.
Колко често се случва, че някой А се запознава с някой Б и тогава не говори за него с онзи тон на въодушевление или на отвращение, с който говори за един човек, с който е бил кармически свързан по-рано.
Той може би ще хвали един такъв човек, с който не е свързан кармически, ще го намери за мил, за отличен човек, но той не влиза във волята, а само в ума, в естетическото чувство. Това е вторият вид, по който се срещаме с хора. Ако онова, което двама души упражняват като въздействие един върху друг, прониква чак във волята, в сърцето, в характера, тогава е налице една кармическа съпринадлежност, тогава двамата са били събрани чрез общи изживявания в миналия земен живот. Ако от един човек излиза един импулс, който прониква само до ума, до естетическото чувство, така че този човек само ни харесва или не ни харесва, тогава няма нещо, което Луната е направила, а което Слънцето прави едва в настоящето и което ще намери едно продължение едва в бъдещето. Така щото чрез едно смислено разглежда не на човека ние можем да стигнем до там, да чувствуваме, къде са налице кармически връзки.
към текста >>
80.
Увод. Задачата на Духовната наука. Бележки от една лекция в Берлин през 1903 или 1904
GA_245 Указания за езотеричното обучение
Но вълните на
въодушев
лението, които се вляха и въздигнаха в тази изтичаща кръв, изпълниха своята задача.
Всички чувства най-дълбоко бяха разтърсени. Произлезе такава интензивност на чувстването, каквато никога не е заливала света с такива могъщи вълни. В посвещението на божествената любов на кръста стана пожертването на Аза за всички. Физическият израз на Аза - кръвта изтече в името на любовта към човечеството и това подейства така, че хиляди се устремиха към това посвещение, към тази смърт и с любов и ентусиазъм оставиха да бъде пролята кръвта им за човечеството. Никога не е било достатъчно подчертавано, колко много кръв е пролята по този начин; това вече не достига до съзнанието на хората, също и в теософските кръгове.
Но вълните на въодушевлението, които се вляха и въздигнаха в тази изтичаща кръв, изпълниха своята задача.
Те станаха мощни дарители на импулси. Те направиха човеците зрели за Посвещението на Волята. И това е Заветът на Христос. [1] Буквално «Най дълбоката мисъл е свързана с Христовия Образ, с историческия и външния, и точно това е великото на християнската религия, че при всичката тази дълбочина е лесно тя да се обхване от съзнанието във външен смисъл и същевременно подканя към най-дълбокото проникване. Така тя е подходяща за всяка степен на образование и същевременно удовлетворява най-високите претенции.» Из «Лекции върху философията на историята».
към текста >>
81.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Хората виждаха най-високото достойнство и бяха
въодушев
ени за най-висшата красота".
"Когато човекът е поставен на върха на природата, той вижда отново себе си като една цяла природа, която отново трябва да произведе в себе си един връх. За целта той се извисява, стига до този връх, като се проникне с всички съвършенства и добродетели, призовава подбора, реда, хармонията и значението и се издига накрая до производството на художественото творение, което заема наред с неговите други дела и произведения едно блестящо място. Щом веднъж е произведено, то стои в своята идеална действителност пред света, произвежда едно трайно действие, най-висшето: защото развивайки се духовно от всички сили, то взема в себе си всичко величествено, достойно за уважение и любов и одушевявайки човешката форма, то издига човека над самия него, затваря кръга на неговия живот и на неговите дела и го обожествява за настоящето, в което се съдържа миналото и бъдещето. От такива чувства бяха обзети онези, които виждаха олимпийския Юпитер, както можем да видим това от описанията, съобщенията и свидетелствата на древните хора. Богът беше станал човек, за да издигне човека до Бога.
Хората виждаха най-високото достойнство и бяха въодушевени за най-висшата красота".
С това на изкуството беше признато високото значение за културния напредък на човечеството. Характерно е за мощния епос на германския народ, че първо той стигна до това познание, отбелязвайки, че от едно столетие насам всички германски философи водят борба да намерят най-достойната научна форма за особения начин, по който в произведението на изкуството духовното и природното, идеалното и реалното се сливат едни с други. И задачата на естетиката не е никоя друга, освен да разбере това проникване в неговата същност и да го преработи в отделните форми, в които то се проявява в различните области на изкуството. Да бъде възбуден проблемът по посочения от нас начин и да постави в течение всички главни естетически въпроси, това е заслуга на излязлата в 1790 година книга на Кант "Критика на разсъдъчната способност", обясненията на която бяха приети със симпатия от страна на Гьоте. Обаче при цялата сериозност и при всичкия труд, които са били употребени върху този въпрос, трябва да признаем днес, че ние нямаме днес всестранно задоволяващо решение на естетическите задачи.
към текста >>
Сега Шилер, поетът на свободата, вижда така в изкуството само една свободна игра на човека на една по-висока степен и извиква
въодушев
ен: "човекът е напълно човек само там, където той играе.... и играе само там, където е човек в пълно значение на думата".
Но при това изменение на действителността не е меродавен законът на логическата необходимост, както например когато построяваме една машина, при което трябва да се подчиняваме строго на законите на разума, а при играта чисто и просто служим на една субективна нужда. Играещият поставя нещата в една връзка, която му доставя радост, той съвсем не се подчинява на някаква принуда. Той не обръща внимание на природната необходимост, защото побеждава нейната принуда, като използува доставените му неща напълно произволно; но също така той не се чувствува зависим от необходимостта на разума, защото редът, в който поставя нещата, е негово изобретение. Така играещия отпечатва в действителността своята субективност и придава на тази последната една обективна стойност. Отделното действие на двата подтика е престанало; те са се слели в едно и с това са станали свободни: природното е нещо духовно, духовното е нещо природно.
Сега Шилер, поетът на свободата, вижда така в изкуството само една свободна игра на човека на една по-висока степен и извиква въодушевен: "човекът е напълно човек само там, където той играе.... и играе само там, където е човек в пълно значение на думата".
Шилер нарича подтика стоящ на основата на изкуството подтик на играта. Този подтик създава в художника творения, които задоволяват нашия разум още в сетивното съществувание и чието умствено съдържание присъствува също като сетивно съществувание. И на тази степен човешкото същество действува така, че неговата природа действува същевременно духовно и неговият дух същевременно природно. Природата е издигната до духа, духът се снижава в природата. Чрез това природата бива облагородена , а духът принесен от неговата невидима висота във видимия свят.
към текста >>
82.
7. Въпроси и отговори, 12 Юни 1924
GA_327 Биодинамично земеделие
И лекарите са
въодушев
ени, когато са обзети от ентусиазъм.
Много от вас познават лекарствата на Ритер и мен често са ме питали, как се отнасям към тези лекарства. Знаете може би, че за тези лекарства на Ритер много химни се пеят, докато други разпространяват становището, че те нямат особено действие. Разбира се, те имат своето действие, аз обаче съм твърдо убеден, че те съществено ще загубят своето действие, когато бъдат включени общо в търговията, защото тъкмо при тези лекарства не е все едно дали ги притежава самият лекар и ги дава непосредствено на пациента. Когато това става само в този малък кръг и при тази близост, тогава с лекарството лекарят дава на пациента известен ентусиазъм, известно съпричастие. Ще кажете, че ентусиазмът нищо не тежи и не може да се претегли, обаче той вибрира, той трепти в лекарството.
И лекарите са въодушевени, когато са обзети от ентусиазъм.
Светлината действа много силно на лекарствата, защо въодушевлението на лекаря да не им действа? Ентусиазмът всъщност създава връзката и оказва голямо въздействие, така че днешните въодушевени лекари биха могли да предизвикват големи въздействия. Тъкмо по този начин лекарството на Ритер въздейства много силно. Но ако го приготвяте занаятчийски, по всяка вероятност въздействието ще изчезне. При такива неща има значение дали това, което произлиза от човешката ръка а от човешката ръка се изработват много неща дали се прави придружено от споменатото въодушевление или се прави с машина.
към текста >>
Светлината действа много силно на лекарствата, защо
въодушев
лението на лекаря да не им действа?
Знаете може би, че за тези лекарства на Ритер много химни се пеят, докато други разпространяват становището, че те нямат особено действие. Разбира се, те имат своето действие, аз обаче съм твърдо убеден, че те съществено ще загубят своето действие, когато бъдат включени общо в търговията, защото тъкмо при тези лекарства не е все едно дали ги притежава самият лекар и ги дава непосредствено на пациента. Когато това става само в този малък кръг и при тази близост, тогава с лекарството лекарят дава на пациента известен ентусиазъм, известно съпричастие. Ще кажете, че ентусиазмът нищо не тежи и не може да се претегли, обаче той вибрира, той трепти в лекарството. И лекарите са въодушевени, когато са обзети от ентусиазъм.
Светлината действа много силно на лекарствата, защо въодушевлението на лекаря да не им действа?
Ентусиазмът всъщност създава връзката и оказва голямо въздействие, така че днешните въодушевени лекари биха могли да предизвикват големи въздействия. Тъкмо по този начин лекарството на Ритер въздейства много силно. Но ако го приготвяте занаятчийски, по всяка вероятност въздействието ще изчезне. При такива неща има значение дали това, което произлиза от човешката ръка а от човешката ръка се изработват много неща дали се прави придружено от споменатото въодушевление или се прави с машина. Постепенно обаче може да се разбере, че бъркането на торовата смес е голямо удоволствие, така че човек няма и да помисли за машинизирано приготвяне дори когато се употребяват много кравешки рога.
към текста >>
Ентусиазмът всъщност създава връзката и оказва голямо въздействие, така че днешните
въодушев
ени лекари биха могли да предизвикват големи въздействия.
Разбира се, те имат своето действие, аз обаче съм твърдо убеден, че те съществено ще загубят своето действие, когато бъдат включени общо в търговията, защото тъкмо при тези лекарства не е все едно дали ги притежава самият лекар и ги дава непосредствено на пациента. Когато това става само в този малък кръг и при тази близост, тогава с лекарството лекарят дава на пациента известен ентусиазъм, известно съпричастие. Ще кажете, че ентусиазмът нищо не тежи и не може да се претегли, обаче той вибрира, той трепти в лекарството. И лекарите са въодушевени, когато са обзети от ентусиазъм. Светлината действа много силно на лекарствата, защо въодушевлението на лекаря да не им действа?
Ентусиазмът всъщност създава връзката и оказва голямо въздействие, така че днешните въодушевени лекари биха могли да предизвикват големи въздействия.
Тъкмо по този начин лекарството на Ритер въздейства много силно. Но ако го приготвяте занаятчийски, по всяка вероятност въздействието ще изчезне. При такива неща има значение дали това, което произлиза от човешката ръка а от човешката ръка се изработват много неща дали се прави придружено от споменатото въодушевление или се прави с машина. Постепенно обаче може да се разбере, че бъркането на торовата смес е голямо удоволствие, така че човек няма и да помисли за машинизирано приготвяне дори когато се употребяват много кравешки рога. Опита ли се, ще се стигне до това, да се прави в неделите за десерт.
към текста >>
При такива неща има значение дали това, което произлиза от човешката ръка а от човешката ръка се изработват много неща дали се прави придружено от споменатото
въодушев
ление или се прави с машина.
И лекарите са въодушевени, когато са обзети от ентусиазъм. Светлината действа много силно на лекарствата, защо въодушевлението на лекаря да не им действа? Ентусиазмът всъщност създава връзката и оказва голямо въздействие, така че днешните въодушевени лекари биха могли да предизвикват големи въздействия. Тъкмо по този начин лекарството на Ритер въздейства много силно. Но ако го приготвяте занаятчийски, по всяка вероятност въздействието ще изчезне.
При такива неща има значение дали това, което произлиза от човешката ръка а от човешката ръка се изработват много неща дали се прави придружено от споменатото въодушевление или се прави с машина.
Постепенно обаче може да се разбере, че бъркането на торовата смес е голямо удоволствие, така че човек няма и да помисли за машинизирано приготвяне дори когато се употребяват много кравешки рога. Опита ли се, ще се стигне до това, да се прави в неделите за десерт. Тогава само чрез това, че се прави в неделя, когато са поканени много гости и се провеждат приятни разговори, без машини ще се постигне прекрасен резултат. Разпределянето на половин кофа разтвор върху една трета моргена вече представлява известно затруднение. Ако количеството на рогата се увеличава, нараства и затруднението не само по отношение на рогата, а по-скоро за самото разпръскване, то става все по-трудно.
към текста >>
83.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 23 февруари 1924 г.
GA_352 Природата и човекът от гл.т. на Духовната наука
Виждате ли, човек, стигащ до състояние на
въодушев
ление и оставащ в него - независимо дали е зает с външна дейност или наблюдава нещо, - такъв човек би трябвало в състояние на
въодушев
ление постоянно да изпуска урина, ако нямаше пикочен мехур.
Ако кожата имаше малки торбички, където потта би могла да се отделя и ако отгоре бяха покрити с кожа, вие нямаше да забелязвате процеса на потоотделяне. Би могло да бъде така, че вътре в кожата да има такива малки торбички (мехурчета). Тук би постъпвала потта и след известно време - би трябвало още да има и фини мускули - кожата би се свивала и потта би се изхвърляла навън. Както потта се отделя посредством етерното тяло, по същия начин урината се отделя посредством астралното тяло. Обаче остава незабелязано, че ако например човек притежава чувствително, живо осезание, отделя повече урина, отколкото в случай на слабо осезание, защото урината не излиза отведнъж навън.
Виждате ли, човек, стигащ до състояние на въодушевление и оставащ в него - независимо дали е зает с външна дейност или наблюдава нещо, - такъв човек би трябвало в състояние на въодушевление постоянно да изпуска урина, ако нямаше пикочен мехур.
Такова устройство, такава (телесна) организация не би предвещавала нищо добро. Човек не би могъл да иде в музей, защото като види там картините и се въодушеви, не трябва да излиза от тоалетната! Но човешката природа се е погрижила за тази секреция. Природата я събира в пикочния мехур и на известно време я освобождава. Урината се отделя при предимно посредничество на астралното тяло; то навсякъде изпълва човека, урината се извежда отвсякъде, събира се в бъбреците и после отива в пикочния мехур.
към текста >>
Човек не би могъл да иде в музей, защото като види там картините и се
въодушев
и, не трябва да излиза от тоалетната!
Тук би постъпвала потта и след известно време - би трябвало още да има и фини мускули - кожата би се свивала и потта би се изхвърляла навън. Както потта се отделя посредством етерното тяло, по същия начин урината се отделя посредством астралното тяло. Обаче остава незабелязано, че ако например човек притежава чувствително, живо осезание, отделя повече урина, отколкото в случай на слабо осезание, защото урината не излиза отведнъж навън. Виждате ли, човек, стигащ до състояние на въодушевление и оставащ в него - независимо дали е зает с външна дейност или наблюдава нещо, - такъв човек би трябвало в състояние на въодушевление постоянно да изпуска урина, ако нямаше пикочен мехур. Такова устройство, такава (телесна) организация не би предвещавала нищо добро.
Човек не би могъл да иде в музей, защото като види там картините и се въодушеви, не трябва да излиза от тоалетната!
Но човешката природа се е погрижила за тази секреция. Природата я събира в пикочния мехур и на известно време я освобождава. Урината се отделя при предимно посредничество на астралното тяло; то навсякъде изпълва човека, урината се извежда отвсякъде, събира се в бъбреците и после отива в пикочния мехур. А отделяното от червата по особен начин се подчинява на «аза»; при животните то се подчиняват на астралното тяло, но при човека се подчиняват на «аза». Не само червата са задействани в процеса на отделяне, а е задействан целият човек.
към текста >>
84.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 април 1924 г. Великденът като подвижен празник
GA_353 История на човечеството и културните народи
У хората няма да предизвика
въодушев
ление, ако вземем празника Пасха и го преместим през есента.
Но най-малкото в началото на празнуването на Пасха още е било известно, че Пасха се явява празник на смъртта (помена) и празник на възкресението. Това също се оказало забравено. Така че може да се каже: вече е време по повод на такива празници отново да си спомним какви са били те някога, защото ние трябва отново да стигнем до духа. А ако искаме да стигнем до духа, не трябва по безсмислен начин да празнуваме Рождество и Пасха, а трябва ясно да си представяме какъв е техният смисъл. Обаче ние не трябва да предизвикваме суматоха в света.
У хората няма да предизвика въодушевление, ако вземем празника Пасха и го преместим през есента.
Но ние трябва да придадем на този празник определен смисъл, за да може човек да си спомни следното: човек оставя своето физическо тяло, преминавайки през смъртта и гледа назад към своя земен живот. После той оставя своето етерно тяло и тогава става чисто духовно-душевен в духовния свят, възкръсва в духовния свят. По такъв начин се задълбочава разбирането на Мистерията на Голгота. Защото Мистерията на Голгота всъщност изявила на външен план, в реалната действителност това, което по-рано са изявявали в образна форма на празника на Адонис. Древните са имали работа с образ.
към текста >>
85.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 4 юни 1924 г. Природа на Слънцето. Произход на масонството. За знаците, докосванията и думите. Ку-клукс-клан
GA_353 История на човечеството и културните народи
Знаете, господа, че само преди няколко десетилетия цареше
въодушев
ление по повод на космополитизма.
Въпрос: В Америка съществува нещо под името «Ку-клукс-клан». Как стои работата тук? Не бихме ли могли да чуем от господин доктора какво означава това? Отново и отново ни се налага да четем за това. Доктор Щайнер: Виждате ли, Ку-клукс-клан е най-новото откритие в дадената област, при това такова откритие, на което трябва да се придава по-голяма важност, отколкото обичайно се прави.
Знаете, господа, че само преди няколко десетилетия цареше въодушевление по повод на космополитизма.
Днес той още присъства като разбиращо се от само себе си сред пролетариата, сред социалдемократите - те акцентират на интернационалния фактор, но в кръговете на буржоазията и в други кръгове по страшен начин се разпространява и удържа връх национализмът, там са много силни националистическите настроения. Спомнете си, че хората, стоящи зад Удроу Уилсън[2] - самият той е бил само подставено лице, - са слагали национализма в сметките, искали са навсякъде да има национални държави, навсякъде са подстрекавали към национализъм и т. н. На това са възлагали своите надежди! Имало е и такива хора, които днес навсякъде развиват тенденции, довеждащи национализма до връхна точка, до крайности.
към текста >>
86.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 7 юли 1924 г. Какво казва науката и какво Антропософията за земните пластове и вкаменелостите
GA_354 Сътворението на света и човека
Но хората, на които дадох такова задание, бяха отначало крайно
въодушев
ени: ах, това ще бъде чудесно!
Но там съвсем няма да намерят това. Там, където се намира звездата, всъщност има празно пространство, което веднага ще погълне каквото и да е. И ако някой последователно проведе такова изследване и при това мисли съвсем непредубедено, както го правим ние тук, използвайки сложните прибори на спектралния анализ, ще успее да види: тук няма газ, тук се намира всмукващо пространство. И аз отдавна съм дал задание на някои от нашите хора да изследват с помощта на спектроскопи Слънцето и звездите, за да докажат на основата на външния опит, че звездите са кухи пространства, а не нагорещен газ. И това е възможно да се докаже.
Но хората, на които дадох такова задание, бяха отначало крайно въодушевени: ах, това ще бъде чудесно!
Но въодушевлението им угасна; те твърде дълго протакаха. И след половин година от Америка дойде вест, че там, по пътя на изследването на звездите, постепенно откриват, че звездите не се състоят от нагорещен газ, а са кухини, празно пространство! Няма нищо лошо, че стана именно така. Разбира се, за нас би било във висша степен полезно, ако откритието го направехме самите ние. Но все пак работата не е в това, а в установяването на истината.
към текста >>
Но
въодушев
лението им угасна; те твърде дълго протакаха.
Там, където се намира звездата, всъщност има празно пространство, което веднага ще погълне каквото и да е. И ако някой последователно проведе такова изследване и при това мисли съвсем непредубедено, както го правим ние тук, използвайки сложните прибори на спектралния анализ, ще успее да види: тук няма газ, тук се намира всмукващо пространство. И аз отдавна съм дал задание на някои от нашите хора да изследват с помощта на спектроскопи Слънцето и звездите, за да докажат на основата на външния опит, че звездите са кухи пространства, а не нагорещен газ. И това е възможно да се докаже. Но хората, на които дадох такова задание, бяха отначало крайно въодушевени: ах, това ще бъде чудесно!
Но въодушевлението им угасна; те твърде дълго протакаха.
И след половин година от Америка дойде вест, че там, по пътя на изследването на звездите, постепенно откриват, че звездите не се състоят от нагорещен газ, а са кухини, празно пространство! Няма нищо лошо, че стана именно така. Разбира се, за нас би било във висша степен полезно, ако откритието го направехме самите ние. Но все пак работата не е в това, а в установяването на истината. Но от друга страна, благодарение именно на такива неща може да се види как антропософията всъщност би искала да си сътрудничи с традиционната наука.
към текста >>
87.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 9 юли 1924 г. Еволюция на света и човека - Лемурия и Атлантида
GA_354 Сътворението на света и човека
Голямо
въодушев
ление настана, когато в края на XIX столетие крупният учен Дюбоа[1] откри в Източна Азия части от скелет в такъв слой на Земята, в който дотогава не се предполагаше да се открие човек.
По темата има най-различни възгледи. Най-удобният възглед, който са си съставили днес хората, е, че някога е имало животни, подобни на маймуните, които все повече и повече са се усъвършенствали и накрая са станали хора. Такъв е възгледът, който в последното столетие представи науката. Днес науката вече не се придържа към тази гледна точка, но хората, които винаги изостават от науката, вярват на това и досега. Работата стои така: може ли въобще да си представим, че човек - като физически човек - се е образувал на Земята такъв, какъвто е днес?
Голямо въодушевление настана, когато в края на XIX столетие крупният учен Дюбоа[1] откри в Източна Азия части от скелет в такъв слой на Земята, в който дотогава не се предполагаше да се открие човек.
Била е само част от скелет, която би могло да се приеме за скелет на човек, а именно - бедрена кост, няколко зъба и част от череп. Дюбоа открил това в Азия - такива неща трябва да бъдат именувани - и тези останки от същество, признато за намиращо се между човека и маймуната, са били наречени Pithecanthropus erectus (изправен питекантроп). Смятали, че това същество е принадлежало към вид примати, от които по-късно постепенно се е развило човечеството. Оттук произхождат всякакви вярвания в това как е трябвало да се развива човек. Едните казват, че е имало някакъв вид маймуни, който е попаднал в определени жизнени условия, принудили го да започне да се труди.
към текста >>
88.
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 18 септември 1924 г. Образуване и форма на Земята и Луната - причини за вулканите
GA_354 Сътворението на света и човека
Фалб величествено, с голяма помпозност и
въодушев
ление пристъпи към трибуната, започна своя доклад и каза: «Да, именно днес звездите стоят така, че може да се очаква мощна поява на рудничен газ».
Или избухване на вулкан, или земетресение някъде - земетресението представлява подземна вълна, подземно прегряване, - или наводнение, или поява на рудничен газ. На мен, господа, ми се случи да стана очевидец на една много мила история. Виждате ли, Фалб беше много умен, защото можеше да предвижда такива неща, но той беше и много тщеславен. Учеността не защитава от тщеславие, както ви е известно. Присъствах на един доклад, който направи Фалб - това беше примерно преди четиридесет години.
Фалб величествено, с голяма помпозност и въодушевление пристъпи към трибуната, започна своя доклад и каза: «Да, именно днес звездите стоят така, че може да се очаква мощна поява на рудничен газ».
Ето какво каза той в своя доклад. В този момент се отвори вратата, влезе пратеник от «Нова свободна преса» и му връчи телеграма. Фалб се изправи с дългата си патриархална брада и каза: Това трябва да е нещо важно, щом ми го пращат по време на доклада. Той извади ножче и отвори телеграмата. «Днес е станало страшно отделяне на рудничен газ», - ето това се съобщаваше в нея!
към текста >>
А той бил толкова
въодушев
ен от откритието си, че навсякъде говорел за него.
Обърнете внимание на забележителното явление: много от тези, които впоследствие стават гении, се провалят на изпити. Така станало и с Юлиус Роберт Майер. С нокти и зъби той предприел втори опит и станал лекар. Но в течение на живота му никой не се отнасял към него с уважение. Даже напротив.
А той бил толкова въодушевен от откритието си, че навсякъде говорел за него.
И за него самия се заговорило така: той бълнува, неговите идеи хвъркат; затова накрая го затворили на сигурно в лудницата. И така, съвременниците му го затворили в лудница, а след това светът го признал за велик гений и в родния му град му поставили паметник. Този Юлиус Роберт Майер бил същият, който на основата на своите размишления и изследвания издигнал такава идея: защо става така, че Слънцето, отдавайки ни толкова много топлина, самото то не изстива? То не става студено, каквото би трябвало да стане, постоянно отдавайки топлина, така разсъждавал Юлиус Роберт Майер. Затова, смятал той, в Слънцето постоянно трябва да влитат комети, извънредно много комети трябва да долитат от мировото пространство.
към текста >>
НАГОРЕ