Търсене в текстове за 'Шопенхауер'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 308 резултата от 82 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Шопенхауер'.

1. 09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг.
Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н.
към текста >>

Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер.
Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното?
към текста >>

Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед.
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип. Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката. Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
към текста >>

2. 10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене.
към текста >>

3. 11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет.
Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него. За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа. Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете. Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте. Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте.
към текста >>

Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте.
Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете. Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте. Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно.
към текста >>

Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец.
Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете. Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте. Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно. Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение.
към текста >>

Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго.
Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете. Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте. Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно. Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение. Накрая искаме да съпоставим Гьотевия възглед за света с най-важното научно явление на нашето време, с възгледите на Едуард фон Хартман. "Философията на Несъзнателното" написана от този мислител е едно съчинение имащо най-голямо историческо значение. Заедно с другите съчинения на Хартман, които разработват скицирането в гореспоменатото във всички направления, даже в много отношения донасят нови гледища към това главно съчинение, в него се отразява цялото духовно съдържание на нашето време.
към текста >>

Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение.
Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно. Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение. Накрая искаме да съпоставим Гьотевия възглед за света с най-важното научно явление на нашето време, с възгледите на Едуард фон Хартман. "Философията на Несъзнателното" написана от този мислител е едно съчинение имащо най-голямо историческо значение. Заедно с другите съчинения на Хартман, които разработват скицирането в гореспоменатото във всички направления, даже в много отношения донасят нови гледища към това главно съчинение, в него се отразява цялото духовно съдържание на нашето време. Хартман показва едно заслужаващо уважение и възхищение дълбоко разбиране и едно чудесно овладяване на материала на отделните науки. Той стои днес на високия връх на образованието.
към текста >>

Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец.
И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата. Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието. Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма. Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
към текста >>

Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха.
Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието. Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма. Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята.
към текста >>

Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
към текста >>

Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>

Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
към текста >>

Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността.
При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
към текста >>

Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>

Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
към текста >>

Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си.
към текста >>

4. 16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета.
Нека разгледаме тази сграда според нейното вътрешно устройство. За да се прояви нещо, което е основано в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното. Вечните неуловими закони на природата биха властвували наистина, даже когато те никога не биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова не би било възможно. Те биха съществували само по същество, но не и като явление. Така би било също и със света на светлината и на цвета, ако срещу тях не би застанало никакво възприемащо око. Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета. Окото не обуславя цвета, но то е причината за неговото явление. От тук трябва именно да започне теорията /учението/ за светлината. Тя трябва да изследва окото, да разкрие неговата природа. Ето защо Гьоте поставя физиологичната теория на цветовете в началото. Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката.
към текста >>

5. 03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА GA_2 Светогледа Гьоте

Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите.
Те също не са сторили това, с цел да добият нещо за своето направление от научните възгледи на класиците, а за да ги изпитат, дали те могат да устоят пред това тяхно собствено направление. Ние ще се върнем по-подробно върху този въпрос. Първо бихме искали да посочим последствията, които се получават за въпросната област на науката от това поведение спрямо най-висшата степен на развитие на културата на новото време. Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес. Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила. Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа.
към текста >>

Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер.
Те показват също, че не са стигнали до едно действително по-нататъшно развитие на техните възгледи. За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер. Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К.
към текста >>

6. 05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност. От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение. Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме. Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
към текста >>

7. 00. ПРЕДГОВОР GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител.
Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите. Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост. Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото.
към текста >>

8. 03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ. GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Кантовият възглед, че всички дадени предмети са наши представи, е резултат на неговия априоризъм. От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа. Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/.
към текста >>

9. 06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ GA_4 Философия на свободата

Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
към текста >>

В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр.
към текста >>

10. 07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>

Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално.
На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
към текста >>

Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото.
към текста >>

11. 15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) GA_4 Философия на свободата

Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман.
От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
към текста >>

Шопенхауер гледа на нещата другояче.
Човекът ще трябва само да изучава волята Божия и да нагажда поведението си към нея. Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
към текста >>

Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
към текста >>

В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача.
Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.). Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога. В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н.
към текста >>

Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
към текста >>

12. 17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА GA_4 Философия на свободата

Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене. Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение. Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално.
към текста >>

13. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше.
1. Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра?
към текста >>

В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни.
Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“. Също и патриотичните чувства на сънародниците му са чужди на природата на Ницше. Той не може да свърже своите чувства и мисли нито с мисловния кръг на народа, в който е роден и възпитан, нито с времето, в което живее. В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост. Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13 Чувствата на немците по време на войната през 1870 г. предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци. И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж.
към текста >>

(„Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности.
5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум. Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин. („Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности. Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати. По-удобно и безопасно е да живеят по начина, по който живеят обикновените хора. Тогава човек винаги намира общество. Който върви по свои пътеки, не може да бъде разбран от другите и не намира съмишленици. За Ницше самотата има особен чар.
към текста >>

14. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
към текста >>

След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед.
Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното.
към текста >>

Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер.
към текста >>

Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено.
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
към текста >>

Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>

Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт.
към текста >>

Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38
Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>

Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
към текста >>

Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение.
към текста >>

Шопенхауер го прави.
Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
към текста >>

Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга.
Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете.
към текста >>

Шопенхауер разглежда целия свят като огромен лазарет, а произлизащите от състрадание действия смята за най-висша добродетел.
Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61 Безмилостно и без пощада се бори създаващият срещу противопоставящите му се сили. Той не познава добродетелта на страдащите: състраданието. От силата му идват подбудите на съзиданието, не от чувството на чуждото страдание. Че силата побеждава, на това се уповава той, а не че човек трябва да се грижи за слабите. Шопенхауер разглежда целия свят като огромен лазарет, а произлизащите от състрадание действия смята за най-висша добродетел. Така той е изразил християнския морал под друга форма. Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството. Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието.
към текста >>

Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
към текста >>

15. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
3. Неморалният. Критика на най-фаталния вид невежество: морала. 4. Дионис. Философия на вечното възвръщане. Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше.
към текста >>

В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер.
Критика на най-фаталния вид невежество: морала. 4. Дионис. Философия на вечното възвръщане. Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване.
към текста >>

Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер?
Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер. Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи.
към текста >>

Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят.
Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот. Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят. Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи.
към текста >>

Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас.
“ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот. Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят. Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
към текста >>

(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него.
Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
към текста >>

Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя. Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
към текста >>

Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
към текста >>

Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща.
Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
към текста >>

Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 .
към текста >>

И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух.
четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма.
към текста >>

Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер.
Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател.
към текста >>

Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия.
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател. Правилният възпитател може да бъде този, който действа върху възпитаника си така, че да може да се развива най-дълбоката същност на личността му. Върху всеки човек влияе времето с културните си средства. Той възприема това, което времето предлага като образователна материя. Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг.
към текста >>

(„Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик.
Той възприема това, което времето предлага като образователна материя. Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг. ,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си! Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме.
към текста >>

В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света.
Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си! Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>

„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
към текста >>

В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване.
към текста >>

Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек.
към текста >>

Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека.
към текста >>

„Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си.
„Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека. Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра.
към текста >>

Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер.
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека. Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра. Но му липсва още силата да изкаже желанието си на свой език.
към текста >>

„Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека.
Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека. Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра. Но му липсва още силата да изкаже желанието си на свой език. Когато пише книгата за Шопенхауер, той вече вижда концепцията за свръхчовека, основната идея на културата. 38. В развитието на личните инстинкти на отделния човек Ницше вижда целта на цялото човешко развитие.
към текста >>

Когато пише книгата за Шопенхауер, той вече вижда концепцията за свръхчовека, основната идея на културата.
В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека. Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра. Но му липсва още силата да изкаже желанието си на свой език. Когато пише книгата за Шопенхауер, той вече вижда концепцията за свръхчовека, основната идея на културата. 38. В развитието на личните инстинкти на отделния човек Ницше вижда целта на цялото човешко развитие. Работещото срещу това развитие за него представлява най-същественото прегрешение срещу човечеството. Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото свободно развитие. Във всеки отделен момент човек не се самоопределя сам чрез действащите в него подбуди, а също чрез това, което е натрупано в паметта му.
към текста >>

Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира.
към текста >>

Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене.
Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си! 40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
към текста >>

16. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля.
към текста >>

Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света.
В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик.
към текста >>

Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства.
Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов.
към текста >>

Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик.
Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас.
към текста >>

В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ.
Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре.
към текста >>

Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
към текста >>

Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си.
Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
към текста >>

Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
към текста >>

В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда.
И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията. В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г.
към текста >>

Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г.
От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята. Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите.
към текста >>

17. 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>

Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал.
към текста >>

18. 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст.
Природата на същността му го води към висини на духовен живот. Той крачи натам като човек, който се интересува само от същественото в човешкото развитие. Но това съществено го докосва така, както други хора са докосвани от най-интимното в душите им. Както само изцяло лични преживявания обременяват душевността на други, така непосредствено, решаващо през душата му преминават големите културни въпроси, огромните познавателни нужди на времето му. Каквото мнозина от съвременниците му преживяват само с главата, за него се превръща в лично сърдечно преживяване. Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст. Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен начин. Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по начин, който е различен от този на съвременниците му. Те са натоварени със задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи. Образованието му го прави филолог. Ницше се потапя във великия свят на гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл84 го препоръчва със следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска.85 Той постига отлични резултати в смисъла на изискванията, поставени пред филолога.
към текста >>

Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял.
към текста >>

Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща.
към текста >>

В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа.
Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него. Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея.
към текста >>

Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него.
Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него. Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея. Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало.
към текста >>

19. НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Трета част: Шопенхауер като възпитател.
Несвоевременни размишления. Първа част: Давид Щраус, изповедникът и писателят. Първо издание, 1873 г. Втора част: За ползата и вредата от историята за живота. Първо издание, 1874 г. Трета част: Шопенхауер като възпитател. Първо издание, 1874 г. Четвърта част: Рихард Вагнер в Байройт. Първо издание, 1876 г. Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове.
към текста >>

20. Бележки GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

9. „Спадам към онези читатели (на Шопенхауер),.,“: Несвоевременни размишления, Трета част, Шопенхауер като възпитател.
Р Щайнер, Моят жизнен път, глава 18, Събр. съч. 28. 7. приятел на загадките: Раждането на трагедията от духа на музиката. Предговор към второто издание: Опит за самокритика. 8. не среща никого: Утринна заря, Предговор. 9. „Спадам към онези читатели (на Шопенхауер),.,“: Несвоевременни размишления, Трета част, Шопенхауер като възпитател. 10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За даряващата добродетел. 11. инстинкти: вж. изложенията на Рудолф Щайнер за инстинктите и изследването на тази тема от Алберт Винсент, Преобразуване на инстинктите на Фридрих Ницше, Базел, 1999. 12. „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас...“: Тъй рече , Втора Част, На блажените острови. 13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател.
към текста >>

13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател.
9. „Спадам към онези читатели (на Шопенхауер),.,“: Несвоевременни размишления, Трета част, Шопенхауер като възпитател. 10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За даряващата добродетел. 11. инстинкти: вж. изложенията на Рудолф Щайнер за инстинктите и изследването на тази тема от Алберт Винсент, Преобразуване на инстинктите на Фридрих Ницше, Базел, 1999. 12. „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас...“: Тъй рече , Втора Част, На блажените острови. 13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател. 14. „бурите на битката...“: Раждането на трагедията, Опит за самокритика. 15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и писателят. 16. Георг Брандес (1842-1927), датски критик и литературен историк. 17. „Ти питаш защо?...“: Тъй рече Заратустр, Втора част, За поетите. 18. „Волята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част.
към текста >>

37. „учението на Шопенхауер за музиката...“: Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа, Първи том, Трета книга.
32. „На една нова гордост...“: пак там. 33. „Зад твоите мисли и чувства...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За зрителите на плътта. 34. „Има повече разум...“: пак там. 35. „моето царство не е от този свят...“: думи на Исус пред Пилат Понтийски, Йоан, 18, 36. 36. „ че едно средство на израза...“: Рихард Вагнер, Опера и драма (1851) в Събрани съчинения на Рихард Вагнер, 3 том, Лайпциг, (5 издание), Въведение, стр. 231. 37. „учението на Шопенхауер за музиката...“: Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа, Първи том, Трета книга. Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Щутгарт, Трети том, стр. 108. 38. „така са били всички творци...“: Към генеалогията на морала, Трета част. 39. „Причината, че творбата...“: Артур Шопенхаауер, Светът като воля и представа, Втори том, Глава 30. Събрани съчинения, изд.
към текста >>

45. „Пълно целомъдрие и отказ...“: Събрани съчинения на Артур Шопенхауер, изд.
също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч. 7, стр. 66 - 72. 44. „за която Лутер казва...“: в предговора към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като воля и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256). 45. „Пълно целомъдрие и отказ...“: Събрани съчинения на Артур Шопенхауер, изд. от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256. 46. Рихард Веле (1857-1935), философ. Вж. Рудолф Щайнер, Загадките на философията, (1914), Събр. съч. 18, стр. 480^82. - Целостта на философията и нейният край, Виена и Лайпциг, 1894.
към текста >>

21. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г.
При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура. Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва. * * * "Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него". Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение.
към текста >>

Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота.
* * * "Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него". Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа".
към текста >>

В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа.
Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното.
към текста >>

С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене.
Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни.
към текста >>

Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в пространството и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност.
Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни. Не е ли учил нещо подобно и Кант? Нали и за него светът на явленията, възприемаемият свят е само един свят на илюзията? Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в пространството и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност. Скоро този възглед стана негова неопровержима истина. Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н. с една дума: Доколкото си образувам представи за тях. Един предмет за мене само в моята представа. Следователно небе, земя и т.н.
към текста >>

Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си".
Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н. с една дума: Доколкото си образувам представи за тях. Един предмет за мене само в моята представа. Следователно небе, земя и т.н. са за мене представи, защото "вещта за себе си", която им отговаря, е станала мой предмет само благодарение на това, че е приела характера на представата. Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си". Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин.
към текста >>

Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си".
Следователно небе, земя и т.н. са за мене представи, защото "вещта за себе си", която им отговаря, е станала мой предмет само благодарение на това, че е приела характера на представата. Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си". Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят.
към текста >>

Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин.
Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си". Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля".
към текста >>

Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи.
Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля.
към текста >>

През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля.
Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля. Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение.
към текста >>

Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер.
Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля. Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение. Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз". Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила. Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля.
към текста >>

Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер.
Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение. Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз". Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила. Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля. Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем.
към текста >>

Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля.
Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила. Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля. Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип. Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание.
към текста >>

Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип.
Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля. Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип. Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята.
към текста >>

Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието.
Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип. Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер.
към текста >>

Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят.
Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип. Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете.
към текста >>

С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата.
Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете".
към текста >>

Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер.
Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете". Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете.
към текста >>

От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета.
Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете". Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете. Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от основаната разлика в светогледите на двете личности.
към текста >>

Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси.
Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете". Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете. Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от основаната разлика в светогледите на двете личности. Гьоте счита сетивните органи на човека като най-добрите, най-висшите физикални апарати. Ето защо за света на цветовете най-висша инстанция за установяване на закономерните връзки за него трябва да бъде окото.
към текста >>

Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух.
Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото". Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека. Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери. Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух. Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм. Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него. Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед.
към текста >>

Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище.
Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение. Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод". Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината. Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа. И понеже при своя светоглед той е изходил всъщност от човека, а не от един отделен от човека външен свят, той трябваше да се реши за Гьоте. Защото този последният беше направил за учението за цветовете извода, който по необходимост трябва да се получи за онзи, който вижда в човека с неговите здрави сетива "най-великия и най-точен физикален апарат". Хегел, който като философ стои изцяло на почвата на този светоглед, трябва поради това да се застъпи най-енергично за Гьотевото учение за цветовете.
към текста >>

Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята.
Защото този последният беше направил за учението за цветовете извода, който по необходимост трябва да се получи за онзи, който вижда в човека с неговите здрави сетива "най-великия и най-точен физикален апарат". Хегел, който като философ стои изцяло на почвата на този светоглед, трябва поради това да се застъпи най-енергично за Гьотевото учение за цветовете. Ние четем в неговата Натурфилософия: "Ние дължим отговарящото на понятието описание на цветовете на Гьоте, който още от рано е бил привлечен да наблюдава цветовете и светлината, особено после от страната на живописта; и неговият чист, прост естествен усет, който е едно условие за поета, трябваше да се възпротиви на такова едно варварско разсъждение, което се намира у Нютон. Той е възприел това, което е било установено и експериментирано върху светлината и цветовете от Платон насам. Той е схванал явлението просто; и истинският инстинкт на разума се състои в това, явлението да бъде схванато от страната, от която то се представя най-просто". Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята. Тя е един вечен, смътен стремеж към съществуване. Тя не съдържа никакъв разум. Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята. Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало.
към текста >>

Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало.
Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята. Тя е един вечен, смътен стремеж към съществуване. Тя не съдържа никакъв разум. Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята. Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало. При Хегел всички неща и процеси са разумни, защото то е произведено от неразумната воля. Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността.
към текста >>

Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той.
Тя не съдържа никакъв разум. Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята. Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало. При Хегел всички неща и процеси са разумни, защото то е произведено от неразумната воля. Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа.
към текста >>

Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него.
Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята. Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало. При Хегел всички неща и процеси са разумни, защото то е произведено от неразумната воля. Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля.
към текста >>

Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа.
Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля. Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието. За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието.
към текста >>

Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност.
Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята. И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
към текста >>

От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
към текста >>

Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата.
Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си.
към текста >>

Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него.
Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля.
към текста >>

Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал.
Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел.
към текста >>

Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта.
Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
към текста >>

Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света.
Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество.
към текста >>

22. МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_2 Загадки на философията

На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост.
Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * * Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно. На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък.
към текста >>

За да добием представа върху една такава сила, Хартман се позовава на Шопенхауер.
Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение. Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес. Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка. Също така идеята за една маса не може да произведе никаква впечатление върху човешкото око. Един действителен процес предполага една действителна сила. За да добием представа върху една такава сила, Хартман се позовава на Шопенхауер. Човек намира в собствената си душа една сила, чрез която той предава действителност на своите мисли, на своите решения, волята. Така както волята се проявява в човешката душа, тя има като предпоставка съществуването на човешкия организъм. Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието.
към текста >>

23. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер.
Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
към текста >>

Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер.
/Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение.
към текста >>

Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност.
към текста >>

Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер.
"Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер. Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване.
към текста >>

Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила.
към текста >>

Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер!
Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./.
към текста >>

Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека?
към текста >>

24. 03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Да вземем например трима от големите немски философи, чиито възгледи са твърде различни: Фихте, Хегел и Шопенхауер.
За да характеризира Гьотевия светоглед, той употребява израза „предметно съзнание"/*6/ и допълва: Гьотевото мислене е едно изключително своеобразно мислене, което фактически не се отделя от обективната същност на нещата, то живее съвсем спокойно вътре в нещата и без да ги напуска, се издига в света на идеите. Който съумява да проникне по-дълбоко в цялата духовна организация на Гьоте, както ще се опитаме днес и в други ден, за да навлезем още по-навътре в нашата тема, преминавайки от външното наблюдение към вътрешния размисъл, ще установи, че практикувайки този вид мислене без да остава в повърхностния пласт на нещата и изобщо в областта на сетивните възприятия той все пак остава свързан с фактите и вътре в тях той намира духовния свят, света на идеите. Ето защо Гьотевото мислене е от толкова голямо значение за голяма част от съвременното човечеството. Нека добавим и друго: уникалното въздействие на Гьотевия светоглед се разпростира не само върху различните възгледи на голям брой човешки същества, но и върху цели исторически епохи. Ако се задълбочим в това, за което става дума тук, ние действително ще се убедим в уникалното въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Да вземем например трима от големите немски философи, чиито възгледи са твърде различни: Фихте, Хегел и Шопенхауер. Ако разгледаме техните взаимоотношения и преценката на тримата за Гьоте, ние ще установим нещо твърде своеобразно, що се отнася до световноисторическото въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Фихте се оказва един мислител, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието". Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина. Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма.
към текста >>

Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте.
Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина. Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте.
към текста >>

Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте.
Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте.
към текста >>

И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте.
И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер.
към текста >>

Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте.
Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер!
към текста >>

Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте.
Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране.
към текста >>

Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер.
И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено.
към текста >>

Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте.
За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
към текста >>

Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата.
Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
към текста >>

И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер!
Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят.
към текста >>

Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте.
към текста >>

Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер.
Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни? През епохата на Гьоте естествено-научното изследване имаше съвсем друг облик. Днес много повече, отколкото през епохата на Гьоте, за единствено правилен и строго научен метод се счита този, който се опира на външното сетивно наблюдение, както и на резултатите от ясното и логическо мислене. Но дори и един Хекел се стреми, както сам той подчертава във всяка от своите книги, да застане върху здравата опора на Гьотевия светоглед, така че ние виждаме, как дори един по-скоро материалистично оцветен светоглед намира за важно това, да се позове на Гьоте.
към текста >>

Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте.
Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни? През епохата на Гьоте естествено-научното изследване имаше съвсем друг облик. Днес много повече, отколкото през епохата на Гьоте, за единствено правилен и строго научен метод се счита този, който се опира на външното сетивно наблюдение, както и на резултатите от ясното и логическо мислене. Но дори и един Хекел се стреми, както сам той подчертава във всяка от своите книги, да застане върху здравата опора на Гьотевия светоглед, така че ние виждаме, как дори един по-скоро материалистично оцветен светоглед намира за важно това, да се позове на Гьоте. А също и днес, всички Вие бихте могли да намерите такива автори, които се позовават на Гьоте; техните съчинения също са стъпили върху онази здрава опора, при която Духът е една абсолютна реалност в най-висшия смисъл на тази дума.
към текста >>

25. 04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел.
Който гледа на философията не като на някаква теория и разглежда духовно- научните понятия като част от живота, той знае, че понятията, дори най-висшите от тях, трябва да се прилагат така, сякаш те се вливат в самия живот, непрекъснато намирайки в него своето потвърждение. Този, който е запознат с няколко понятия, обаче не може да ги приложи в живота, прилича на човек, който е научил наизуст една готварска книга, обаче въпреки това не може да сготви нищо. Както златото е едно средство, с чиято помощ нещата започват да светят, така и чрез своите понятия Гьоте осветява всичко около себе си. Ето в какво се състои педагогическата стойност и цялото величие на Гьотевия научен светоглед: това, кое то той дава на идеите и понятията, има една неоспорима реалност и тя се проявява като същинска светли на, която кара всичко около него да свети. Ако си припомним това, което завчера споменахме за универсалния характер на Гьотевия метод, ние отново следва да потвърдим, че в случая човек никога няма усеща нето: „Ето, тук аз опирам до „мнението" на Гьоте." Нищо подобно! Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел. Ако искаме да обсъдим всяка подробност, всеки образ от Приказката, аз би трябвало да говоря не три часа, а три седмици. Следователно, тук аз мога да засегна само нейните основни принципи. Но така или иначе, всяка подробност, всеки образ ни отвежда дълбоко навътре в Гьотевия светоглед. От едната страна на реката се намират тези душевни сили, които са представени в образите на Блуждаещите Светлини, Зелената Змия и Царете. На другия бряг живее Красивата Лилия идеалът на съвършеното познание, идеалът на живота и творчеството.
към текста >>

26. IV. Младежки приятелства GA_28 Моят жизнен път

В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота.
Нищо не му беше достатъчно, за да разсее това съмнение. Така че един ден трябваше да науча новината, че младежът, който ми беше истински близък, сам е сложил край на живота си. По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания. И него срещнах за първи път на упражненията при Шрьоер. По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма. В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота. Към него се прибавяше и собственото песимистично житейско настроение на младежа. Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг. По това време прекарвахме много време заедно.
към текста >>

„Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати.
И него срещнах за първи път на упражненията при Шрьоер. По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма. В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота. Към него се прибавяше и собственото песимистично житейско настроение на младежа. Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг. По това време прекарвахме много време заедно. Той също се изживяваше като поет. Често часове наред стоях при него в стаята му и с удоволствие го слушах да ми чете стиховете си. Към духовните ми стремления от това време той също показваше топъл интерес.
към текста >>

27. XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер GA_28 Моят жизнен път

По това време на Лудвиг Лайстнер беше поръчано пълното издание на Шопенхауер и издание на избрани съчинения от Жан Пол за поредицата „Библиотека на световната литература“ на „Кота“.
Чрез заниманията си с литературното и художественото Лудвиг Лайстнер не загуби връзката си с непосредствено човешкото. Неговото поведение и подход бяха непретенциозни, но който разбира от такива неща, скоро след запознанството с него усещаше значимостта на личността му. Официалните изследователи на митове се противопоставяха на неговите схващания и почти не им обръщаха внимание. Така един мъж, на когото поради вътрешната му ценност се полага едно от първите места в духовния живот, остана почти незабелязан. От книгата му „Загадката на сфинкса“ науката за митовете би могла да получи съвсем нови импулси, но тази книга не оказа почти никакво влияние. По това време на Лудвиг Лайстнер беше поръчано пълното издание на Шопенхауер и издание на избрани съчинения от Жан Пол за поредицата „Библиотека на световната литература“ на „Кота“. Той ми повери и двете. И така към тогавашните ми задачи във Ваймар трябваше да включа и цялостното разработване на песимистичния философ и на гениално-парадоксалния Жан Пол. И на двете начинания се посветих с най-дълбок интерес, тъй като обичах да се пренасям в състояния на духа, силно противоположни на моето собствено. У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол. Задачата възникна изцяло благодарение на беседите, които бяхме водили за двете личности.
към текста >>

У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол.
От книгата му „Загадката на сфинкса“ науката за митовете би могла да получи съвсем нови импулси, но тази книга не оказа почти никакво влияние. По това време на Лудвиг Лайстнер беше поръчано пълното издание на Шопенхауер и издание на избрани съчинения от Жан Пол за поредицата „Библиотека на световната литература“ на „Кота“. Той ми повери и двете. И така към тогавашните ми задачи във Ваймар трябваше да включа и цялостното разработване на песимистичния философ и на гениално-парадоксалния Жан Пол. И на двете начинания се посветих с най-дълбок интерес, тъй като обичах да се пренасям в състояния на духа, силно противоположни на моето собствено. У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол. Задачата възникна изцяло благодарение на беседите, които бяхме водили за двете личности. Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един разговор. По това време във Ваймар живееха Ханс Олден и г-жа Грете Олден. Те събираха около себе си светски кръг от хора, желаещи да живеят „в настоящето“, обратно на всички, които смятаха, че централната точка на духовното битие се състои в продължението на един отминал живот в Архива на Гьоте и Гьотевото общество. Бях приет в този кръг и мисля с най-голямо признание за всичко, което преживях в него.
към текста >>

28. XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания GA_28 Моят жизнен път

На една от споменатите вечери се завърза дълъг разговор за Шопенхауер.
Събудих го и му казах, че отчетното годишно събрание на Гьотевото общество вече е приключило. Не разбирах защо му е да участва в Гьотевите празненства по този начин. Но от отговора му разбрах, че за него е напълно естествено да дойде във Ваймар за Гьотевото събрание, за да спи по време на неговата програма. Защото той проспа по-голямата част от това, за което другите бяха дошли. С Ото Ерих Хартлебен се сближих по особен начин. На една от споменатите вечери се завърза дълъг разговор за Шопенхауер. За философа бяха казани много думи на възхищение и на неодобрение. Хартлебен дълго мълча. След това изведнъж се намеси в бурния обмен на мнения: „Той предизвиква интерес у хората, но за живота не означава нищо.“ Междувременно ме погледна въпросително с по детски безпомощен поглед. Искаше да кажа нещо, защото беше чул, че по това време се занимавах с Шопенхауер. И аз казах: „Принуден съм да гледам на Шопенхауер като на тесногръд гений.“ Очите на Хартлебен заблестяха, той стана неспокоен, изпразни чашата си и си поръча нова.
към текста >>

Искаше да кажа нещо, защото беше чул, че по това време се занимавах с Шопенхауер.
С Ото Ерих Хартлебен се сближих по особен начин. На една от споменатите вечери се завърза дълъг разговор за Шопенхауер. За философа бяха казани много думи на възхищение и на неодобрение. Хартлебен дълго мълча. След това изведнъж се намеси в бурния обмен на мнения: „Той предизвиква интерес у хората, но за живота не означава нищо.“ Междувременно ме погледна въпросително с по детски безпомощен поглед. Искаше да кажа нещо, защото беше чул, че по това време се занимавах с Шопенхауер. И аз казах: „Принуден съм да гледам на Шопенхауер като на тесногръд гений.“ Очите на Хартлебен заблестяха, той стана неспокоен, изпразни чашата си и си поръча нова. В този миг той ме заключи в сърцето си. Приятелството му с мен беше сключено. „Тесногръд гений! “ – това му хареса.
към текста >>

И аз казах: „Принуден съм да гледам на Шопенхауер като на тесногръд гений.“ Очите на Хартлебен заблестяха, той стана неспокоен, изпразни чашата си и си поръча нова.
На една от споменатите вечери се завърза дълъг разговор за Шопенхауер. За философа бяха казани много думи на възхищение и на неодобрение. Хартлебен дълго мълча. След това изведнъж се намеси в бурния обмен на мнения: „Той предизвиква интерес у хората, но за живота не означава нищо.“ Междувременно ме погледна въпросително с по детски безпомощен поглед. Искаше да кажа нещо, защото беше чул, че по това време се занимавах с Шопенхауер. И аз казах: „Принуден съм да гледам на Шопенхауер като на тесногръд гений.“ Очите на Хартлебен заблестяха, той стана неспокоен, изпразни чашата си и си поръча нова. В този миг той ме заключи в сърцето си. Приятелството му с мен беше сключено. „Тесногръд гений! “ – това му хареса. Със същия успех бих могъл да използвам този израз и за някоя съвсем друга личност, но на него щеше да му е все едно.
към текста >>

29. XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана GA_28 Моят жизнен път

Така че с Рихард Вагнер, с Шопенхауер, с модерния „позитивизъм“ той се опитва да мечтае по такъв начин, сякаш иска да превърне в реалност мечтата в душата си.
Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота! “ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве, за собственото си здраве. Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот. Така че с Рихард Вагнер, с Шопенхауер, с модерния „позитивизъм“ той се опитва да мечтае по такъв начин, сякаш иска да превърне в реалност мечтата в душата си. Един ден той открива, че само е мечтал. Тогава с всичката сила, свойствена за духа му, започва да търси реалности – реалности, които би трябвало да се намират „все някъде“. Той не открива „пътища“ към тези реалности, а само горещи копнежи. След това тези копнежи се превръщат в реалности в него. Той продължава да мечтае, но мощната сила в душата му създава от мечтите вътрешни човешки реалности, които, без тежестта, характерна за човешките идеи открай време, се реят свободно в духовно-радостно, само че помрачено от „духа на времето“ душевно настроение.
към текста >>

Така че, за да изразя отношението си към Ницше, в споменатата книжка и аз трябваше да го сторя с думи, които самият той беше използвал за своето отношение към Шопенхауер: „Аз спадам към читателите на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, с увереност знаят, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той изобщо някога е казвал.
Така през 1895 г. в предговора към книгата ми „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ можах да напиша: „Още в моята излязла през 1886 г. книжка „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ са изразени същите виждания, както в някои от съчиненията на Ницше.“ Обаче това, което ме привличаше особено силно, беше, че Ницше можеше да се чете, без човек да се сблъсква с нещо, което цели да превърне читателя в негов „последовател“. Духовното му озарение можеше да се преживява с безрезервна радост. В това преживяване човек се чувстваше напълно свободен, защото усещаше, че думите му ще започнат да се смеят, ако някой тръгне да им приписва нуждата от неговото съгласие, какъвто е случаят при Хекел или Спенсър. Така че, за да изразя отношението си към Ницше, в споменатата книжка и аз трябваше да го сторя с думи, които самият той беше използвал за своето отношение към Шопенхауер: „Аз спадам към читателите на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, с увереност знаят, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той изобщо някога е казвал. Доверието ми към него се появи на момента... Разбирах го, сякаш той беше писал за мене, за да изрази моите мисли понятно, но по нескромен и безразсъден начин.“ Малко преди да започна да пиша тази книга, един ден в Архива на Гьоте и Шилер се появи сестрата на Ницше, Елизабет Фьорстер-Ницше. Тя тъкмо беше предприела първите стъпки за основаване на Архив на Ницше и желаеше да научи как е устроен Архивът на Гьоте и Шилер. Скоро след това във Ваймар се появи и издателят на Ницшевите съчинения, Фриц Кьогел, и аз се запознах с него. По-късно влязох в сериозен конфликт с г-жа Елизабет Фьорстер-Ницше.
към текста >>

30. 2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Аз зная, че това, което казах сега, ще бъде многократно оспорвано от шопенхауерианци, от тези, които твърдят, че нашият светоглед, нашето виждане на света е само наша представа.
Трябва да правим разлика между възприятието на един предмет или между изживяването и това, което е представа за този предмет. В процеса на възприятието ние имаме нещо, което винаги можем да получим отново, когото застанем пред съответния предмет. Но при изживяването имаме и нещо друго. Когато сме дошли в допир с нещо, когато сме приели едно зрително или слухово впечатление, ние имаме освен това и нещо като един вътрешен отпечатък, приели сме и един такъв вътрешен отпечатък и него носим ние със себе си, той остава в представата и може да се въплъти в спомена. Но този отпечатък трябва първо да се роди. Аз зная, че това, което казах сега, ще бъде многократно оспорвано от шопенхауерианци, от тези, които твърдят, че нашият светоглед, нашето виждане на света е само наша представа. Но това твърдение се дължи на едно смесване на възприятието и на представата. Тези две понятия трябва настойчиво да се различават. Представата е нещо възпроизведено. Външното изживяване може да се яви много пъти: ако не изпита вътрешното отпечатване на представата, то не може да бъде въплътено в паметта. Когато напротив се казва, че представата не е нищо друго, освен това, което се предлага във възприятието, достатъчно е само да обърнем вниманието върху факта, че представата за едно колкото и щете нажежено парче желязо със сигурност не ще изгори никого, обаче сетивното изживяване ще причини изгаряне.
към текста >>

31. 2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Това е същото, което и Шопенхауер казва, само че малко различно оцветено: "Светът е нашата представа".
Щом нещата стоят така, тогава някой би могъл може би да каже привидно: Зле е, когато последователите на Духовната наука в техните погрешни представи искат да поставят света с главата надолу. Защото в действителност природоизследователите и философите не вършат нищо друго освен това, което вършат и духовните изследователи, само че те не знаят, че го вършат. Искам да ви дам едно доказателство за това, което е взето от непосредственото съвремие. На последното събрание на природоизпитателите Освалд Кюлпе държа една сказка върху отношението на естествената наука към философията. В тази сказка той казва, че когато човек гледа навън в сетивния свят и го чувствува като звук, цвят, топлина и т.н., той има само субективни качества. Това е същото, което и Шопенхауер казва, само че малко различно оцветено: "Светът е нашата представа". Но Освалд Кюлпе обръща вниманието върху това, че всичко, което възприемаме чрез сетивата, накратко всичко, което се явява образно, е субективно, че напротив това, което физиката и химията казват налягане, сила на привличане и сила на отблъскване, съпротивление и т.н. -, може да бъде охарактеризирано като нещо обективно; така щото по този начин в нашите образи на света бихме имали нещо частично чисто субективно, частично това, което е обективно, като налягане, сила на привличане и сила на отблъскване. Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи. Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там.
към текста >>

Нека дойдат колкото искат Шопенхауерци: такъв човек веднага ще направи разлика между двете, кое е истина и кое само представа.
Ето защо считайте това, което бе казано днес, само като един увод, който ви показва, че чрез едно обучение на живота на нашите чувства и на нашата воля, е така също и на нашия мисловен живот /живот на представите/ можем да се развием така, че да станем носители на нови светове. Така щото фактически ние можем да влезем в един свят, който ще познаем също така като една действителност, както познаваме като една действителност физическия свят в неговия вид. Аз вече споменах при друг случай: Когато хората казват: Ти си въобразяваш това, което вярваш, че виждаш, трябва да им се възрази, че само опитността, наблюдението могат да дадат разликата между действителността и илюзията, между действителността и фантазията, също както и във физическия свят. Разликата трябва да се добие при самата действителност. Който пристъпва например със здраво мислене към действителността, той знае да различи едно нажежено парче желязо от едно такова, което съществува само в неговата представа. Нека дойдат колкото искат Шопенхауерци: такъв човек веднага ще направи разлика между двете, кое е истина и кое само представа. Следователно човек може да се ориентира само при действителността и по действителността. Така той може да се ориентира и по отношение на духовния свят само чрез самата действителност. Веднъж някой каза, че ако човек само помисли, че пие лимонада, той чувствува вкуса на лимонадата на своя език. На това аз му отговорих: Въображението може де бъде така силно, че някой, който няма никаква лимонада пред себе си, може би при живата представа за една лимонада ще почувствува и вкуса на лимонадата на езика си, но бих искал да видя, дали някой е утолил жаждата си с една въобразена лимонада. Тук вече критерият започва да бъде действителен.
към текста >>

32. 3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Можете да намерите още у Шопенхауер спомената по особен начин тази извънредно интересна глава; той имаше предчувствие за това, но не беше в състояние да посочи по-дълбоките неща.
Ето защо е необходимо да обръщаме в нас внимание на интереса така, както на това, дали подвижността на нашата интелектуалност позволява да направим това или онова за света, в който живеем. За цялата особеност на интереса, с която трябва да си представим свързан и начинът, как се оформяват желанията на човека и управляването на целия живот, как човекът се развива сръчно или несръчно, целия начин на душевния живот, който е свързан с нашата обхода с външния свят, е нашия по-голям или по-малък интерес към външния свят за всичко това човекът взема най-важните елементи в наследствеността от бащата. Така щото интересите и онова от интересите, което ни прави сръчни, способни да употребяваме нашите органи, цялото наше човешко съществото по правило наследствено благо от бащата. Следователно душата взема от бащата съответните елементи, за да може да развие онези качества. Напротив това, което е интелектуална подвижност, с което след това е свързана също дейността на фантазията, образното мислене, изобретателната дарба, нашата индивидуалност, която влиза в съществуването чрез раждането, го взема като наследственост от майчините качества. Можете да намерите още у Шопенхауер спомената по особен начин тази извънредно интересна глава; той имаше предчувствие за това, но не беше в състояние да посочи по-дълбоките неща. Обаче от друга страна можем да кажем и нещо друго. Това, което живее като способ в бащата, как той се отнася към нещата, какви интереси, какви желания проявява той към нещата, как той желае, иска, дали той е човек, който смело се намесва в отношенията на живота или отстъпва с малодушие, дали е педантичен или великодушен, следователно качествата, които са свързани с волевите импулси, всичко това се предава по наследство от бащата. Напротив всичко, което е подвижност на душата, на интелектуалността, то се предава по наследство от майката. Но има една интересна разлика, която само трябва да бъде наблюдавана, която може да бъде наблюдавана, когато разглеждаме целия обсег на живота. Тогава ще намерите навсякъде доказателства за това.
към текста >>

33. 3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

И относително скоро виждаме при един дух, който в известно отношение е бил даже ученик на Гьоте, при Шопенхауер, как в неговата дейност силно проблясва влиянието на Будизма.
Берлин, 2 март 1911 г. В наше време се говори относително много за Буда и за Будизма. За разглеждащия развитието на човечеството този факт, трябва да бъде толкова по-интересен, колкото това съзнание за същността на Будизма или, може би по-добре казано, този копнеж да бъде разбран Будизмът, съвсем не е така отдавнашен сред нашия западен духовен живот. Достатъчно е само да помислим за най-бележитата личност, която така силно е действувала в нашия западен духовен живот на поврата на 18-тия и 19-тия век и която продължава да действува така силно до нашето време: за ГЬОТЕ. Когато проследим живота на Гьоте, неговото творчество, неговото знание, виждаме, че във всичко това Буда и Будизмът не играят още никаква роля. И относително скоро виждаме при един дух, който в известно отношение е бил даже ученик на Гьоте, при Шопенхауер, как в неговата дейност силно проблясва влиянието на Будизма. След това интересът за това източното духовно направление става все по-голям и по-голям. А в наше време много хора чувствуват вече в себе си подтика, да се обяснят с онова, което всъщност се е вляло в развитието на човечеството чрез това, което е свързано с името на великия Буда. Трябва обаче да кажем, че по един странен начин днес повечето хора свързват с Будизма едно друго понятие, което всъщност, ако се придържаме към същественото, не би трябвало да бъде свързвано с Будизма по един такъв начин, както често се случва: а именно понятието за повтарящите се земни съществувания, което в изнесените тук сказки бе постоянно разглеждано. Трябва да кажем, че за повечето хора, които днес се интересуват от Будизма, в известно отношение тази идея за повтарящите се земни съществувания или също както често я наричаме идеята за прераждането се показва съществено свързана с Будизма. Но от друга страна трябва да кажем, колкото и гротескно да звучи това: За този, който прониква по-дълбоко в нещата, това свързване на Будизма с идеята за прераждането се явява почти така, като че би искало да се каже: Бихме могли да потърсим най-доброто разбиране за произведенията на изкуството на древността у онези, които в началото на средновековното развитие на света са разрушили тези произведения на изкуството!
към текста >>

И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте;
И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма. Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора. Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте. Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух. Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща. И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте; Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това, като размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването. Тогава по естествен начин той стигна до Будизма и втъка своите собствени идеи с тези на Будизма. Ние можем да кажем: В течение на развитието на 19-то столетие отделните културни клонове на човечеството са дали на това човечество толкова велики и мощни неща, че в действителност човешкият дух не се считаше за способен да намеря своето изравнение, своето хармонизиране по отношение на това, което се вливаше в него от вън от великите постижения на външното изследване. Той се чувствуваше все по-безпомощен по отношение на света на фактите на личното изследване. Докато видяхме, че този свят на фактите се съгласува чудесно с Духовната наука, ние виждаме от друга страна, как скоро мисленето, което се беше развило в 19-то столетие, не беше на висотата на фактите, които се вливат като резултати на научното изследване в човека.
към текста >>

Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това, като размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването.
Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора. Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте. Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух. Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща. И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте; Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това, като размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването. Тогава по естествен начин той стигна до Будизма и втъка своите собствени идеи с тези на Будизма. Ние можем да кажем: В течение на развитието на 19-то столетие отделните културни клонове на човечеството са дали на това човечество толкова велики и мощни неща, че в действителност човешкият дух не се считаше за способен да намеря своето изравнение, своето хармонизиране по отношение на това, което се вливаше в него от вън от великите постижения на външното изследване. Той се чувствуваше все по-безпомощен по отношение на света на фактите на личното изследване. Докато видяхме, че този свят на фактите се съгласува чудесно с Духовната наука, ние виждаме от друга страна, как скоро мисленето, което се беше развило в 19-то столетие, не беше на висотата на фактите, които се вливат като резултати на научното изследване в човека. Така щото човекът на 19-то, 20-тото столетие чувствува именно тогава най-много: Ти не можеш да овладееш всичко това с твоите познавателни способности.
към текста >>

Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване.
Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек. Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение! То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем, като живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша. Така стоят пред нас две светогледни течения в цялото развитие на човечеството. Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване. Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене. Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
към текста >>

Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене.
Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение! То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем, като живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша. Така стоят пред нас две светогледни течения в цялото развитие на човечеството. Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване. Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене. Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света. Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света.
към текста >>

Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване. Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене. Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света. Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света. Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим. Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване. И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите: Не може да загине във вековете
към текста >>

34. Съдържание GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Причина за песимистичната основна нагласа на Шопенхауер.
Берлин, 15 октомври 1906 г. Постоянни качества, темперамент и памет са заложени в етерното тяло, емоции и временни впечатления – в астралното тяло. Пораждането на паметта. Преобразуване на живота на представите в характера, свойствата на характера във физическата конституция в следващия земен живот. Любовта към обкръжението води до продължителна младост в следващото въплъщение. Причина за песимистичната основна нагласа на Шопенхауер. Няма противоречие между закона на кармата и християнското учение за спасението. Отношението на човешките сетива към външния свят Берлин, 19 октомври 1906 г. Произход на човека в течение на планетната еволюция. Слухът е заложен още в началото на сатурновото развитие.
към текста >>

35. Карма и детайли на кармическата закономерност GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Когато, разбирайки закона на кармата, например разгледаме явление като Шопенхауер, който излива песимистично настроение върху целия си мироглед, тогава този, който прозира надълбоко, не бива да вярва, че този песимизъм показва изобщо човешката основна нагласа.
Книгата иска да покаже как физиономията на човека показва начина и вида на неговото мислене. Авторът, който, както ясно се вижда, не знае много за окултизма, открива чрез външно наблюдение, че във физиономията на мислителя може да се познае отпечатъкът на преживените болки. Сегашната наука постепенно започва да потвърждава прадревната окултна мъдрост. През следващите години това ще се случва много повече, отколкото някой учен може да си представи. Още по-лесно ще разберете, че не можем да се движим със сляпа вяра или вяра в авторитета по отношение на някои явления на духовната история. Когато, разбирайки закона на кармата, например разгледаме явление като Шопенхауер, който излива песимистично настроение върху целия си мироглед, тогава този, който прозира надълбоко, не бива да вярва, че този песимизъм показва изобщо човешката основна нагласа. По-скоро е основна нагласа на неговата душа, която кармически е подготвена да се прояви в него чрез определена конституция на етерното му тяло. Това песимистично настроение на един мислител може да се разбере, ако се проследи кармически. Личност с такава нагласа е нямала възможност да прави много добрини в предишен живот; това е съвсем конкретното обяснение. Напротив, поради положението в живота си и професията си, този човек е бил осъден да извърши някои лоши и неправилни дела. И тези злини и несправедливости, които е бил принуден да извърши не кармически, а заради професията си, се връщат обратно като известна антипатия към света, изправящ се сега насреща му.
към текста >>

Когато се говори за песимистичното основно настроение при Шопенхауер42, имаме предвид такива дела.
Това е повторението на собствените, извършени от него дела. Ако искате да разберете кармата, не бива да сте само фаталист и да мислите, че всичко е предопределено. За това, което човекът върши сега, не е нужно да е предопределен чрез предишния си живот. Това често се изравнява едва в следващия живот. Делата не винаги са плодове от предишен живот, а в определени случаи се уравняват в някой бъдещ живот. Когато се говори за песимистичното основно настроение при Шопенхауер42, имаме предвид такива дела. Нека първо да разграничим всичко, което човекът извършва като свои собствени индивидуални дела, произлизащи изцяло и напълно от неговата личност, а не тези, които изпълнява поради своята народност, семейна общност и професия. Двама министерски съветници могат да направят едно и също нещо, понеже са съветници, това го оставяме настрана. Но те могат да извършат и нещо съвсем различно, понеже са различни хора. Сега ще разгледаме това, което произлиза от някоя личност като постъпка, то я пресреща като нейна външна съдба в следващия ѝ живот. Ако човек се намира в благоприятни жизнени условия и му е отредена щастлива съдба, това се дължи на извършените от него правилни, умни и добри дела в някой предишен живот.
към текста >>

42) Виж «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894-1905», Събр.
По този начин ще получим импулс и ще спечелим разбиране, че духовната наука не е нещо, което може да се обяви за непрактично, а тя директно се намесва в практическия живот. ---------------------------- 40) Например вечер ретроспективно да се разглежда изминалият ден, като се започне от вечерта към сутринта и човек се опита да си спомни детайлите – облекло на хората, цветове и сетивни възприятия от околността. – Бел. пр. 41) Sancte de Sanctis, «Мимика на мисленето», 1907 г. 42) Виж «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894-1905», Събр. съч. 33. 43) Виж лекция от 22 октомври 1906 г., вечерта. 44) Лекциите от 1903-1918 г. в Дом на архитекта, Берлин (където са можели да се наемат стаи за публични лекции), като най-дългата непрекъсната лекционна дейност на Рудолф Щайнер, представляват обширно запознаване с антропософията.
към текста >>

36. 12. СКАЗКА ДЕСЕТА. Какво е станало при кръщението на Исуса от Йоана? GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

Аз често съм цитирал тези хубави думи на Гьоте, които почиват на едно дълбоко познание на розенкройцерското посвещение: "окото е образувано чрез светлината за светлината." Без съмнение, Шопенхауер е прав, когато казва: без окото не би съществувала светлина, но от къде иде окото?
Тук той се изявява като живеещ в лоното на самите тези елементи, по-нататък показва, че е едно със силите, които действуват в цялата Земя, в цялата вселена. Това е в главата, където се казва, че Исус "има власт над живота и смъртта", управлява силите на физическото тяло. Следователно тази глава предшествува чудото, при което се показва една още по-голяма мощ. При изцелението на сляпо-родения Христос прониква не само в живота протичащ между раждането и смъртта, но също и в индивидуалната душа, която преминава от едно съществуване в друго. Този човек беше се родил сляп, за да може божествената индивидуалност, която живее в човека, да се прояви в своите дела; зрението му е възвърнато, когато Христос го изпълва с такава сила, че тя може да заличи това, което е било причинено не от личността живееща от рождението му насам, нито от наследствеността, а от индивидуалния Аз. Аз често съм цитирал тези хубави думи на Гьоте, които почиват на едно дълбоко познание на розенкройцерското посвещение: "окото е образувано чрез светлината за светлината." Без съмнение, Шопенхауер е прав, когато казва: без окото не би съществувала светлина, но от къде иде окото? " Но Гьоте казва с пълно право: "ако нямаше светлина, никога не би се появил един орган чувствителен на светлината, едно око." Окото е образувано чрез светлината. Можете да констатирате това чрез следния пример: ако животните биват затворени в тъмни пещери, очите престават с времето да виждат, вследствие липсата на светлина. Ако Христос трябваше да влее в един човек силата, която да направи чувствителни на светлината очи първоначално слепи, това показва, че в Христа живееше духовната сила, която се намира в светлината. И, това нещо е показано в Евангелието на Йоана. Действително изцелението на сляпородения е предшествувано от главата, където е казано /гл.
към текста >>

37. 5. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

" Този беше въпросът, който Шопенхауер беше поставил, на когото липсваше в същинския смисъл понятието на историята и който сред нашия духовен живот беше един от онези, които бяха приели много неща за външния екзотеризъм от източния живот.
Западният начин на мислене никога не може да се отдели от едно действително конкретно историческо схващане на нашето Земно развитие. А историческо схващане е само онова, което вижда напредък, а не повторение на едно и също нещо. Понятието на историята е това, което е настъпило в развитието на човечеството едва чрез запада. Едва на запад хората се научавали да схващат нещата действително исторически, а не само едно повторение на същото. И когато някъде между нас се яви някой, който не е напълно проникнат от понятието на историческия напредък и се отдава тогава в значителна степен на източния начин на мислене /в истинността на който съвсем не се съмняваме, която истинност ние напълно оценяваме, при все че казваме, какво към нея трябва да се прибави историческото схващане/, тогава лесно се оказва, че на такъв човек липсва понятието на историята и че за него трябва да възникне един странен въпрос: "какъв смисъл има в това вечно повторение? " Този беше въпросът, който Шопенхауер беше поставил, на когото липсваше в същинския смисъл понятието на историята и който сред нашия духовен живот беше един от онези, които бяха приели много неща за външния екзотеризъм от източния живот. Чрез това, че се поставя една по-висша истина, съвсем не се засяга по-нисшата истина; ние казваме "да" на всичко онова, което се твърди от неисторическата гледна точка; само че един по-нисш начин на мислене е издигнат в едно по-висше царство, т.е. в нашия случай източният начин на мислене е осветлен чрез светлината на запада*./*Това изложение, което в себе си изглежда обширно, е оправдано с това, че трябва да бъде насочено срещу често явяващото се в мистични мирогледи твърдение, според което в същност различните редуващи се религии и т.н. са само преобразования на една и съща първична мъдрост. /. Това, което сега ви казах отвлечено, бих искал да ви го потвърдя с един пример. От вече казаното вие вече ще сте почувствували, че резултатите на съвременното свръхсетивно изследване ние намираме в друга форма в древните времена, когато ги потърсим.
към текста >>

38. 10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Базел, 1. 11. 1911 г. Етеризация на кръвта. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

Шопенхауер е казал:.
Това е възможно само за етерна, не и за физическа форма. Това, което ще се осъществи в човечеството при този напредък е, че двата полюса, за които говорих интелектуалният и моралният, все повече и повече ще стават един; те ще се обединят. Това ще се случи, понеже в течение на близкото хилядолетие хората ще осъзнаят присъствието на Етерния Христос в света; те все повече и повече ще бъдат проникнати в будния си живот от прякото въздействие на Доброто от Духовния свят. Докато в днешно време волята е заспала през деня и човек може да и въздействува непряко посредством мисълта, в течение на следващите хилядолетия чрез силата, която отсега нататък действува в нас под ръководството на Христос, ще стане така, че и в будно съзнание постъпките на хората пряко ще произвеждат добро. Сънят на Сократ, че добродетелта може да бъде мисъл, ще стане истина; на земята ще става възможно все повече и повече не само за интелекта да бъде стимулиран и активизиран чрез това учение, но чрез това учение за моралните импулси да бъдат разпространени. Шопенхауер е казал:. "Да проповядваш морал е лесно, да го установиш е много мъчно". Защо е така? Защото никаква нравственост досега още не е разпространена чрез проповед. Възможно е съвсем да признаеш морални принципи и въпреки това да не живееш съгласно тях. За много хора приляга мисълта на апостол Павел, че духът иска, но плътта е немощна.
към текста >>

39. 6. Шеста лекция. Опитности на посвещението в северните Мистерии. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

От недиференцираните животински органи светлината произвежда орган, който да си кореспондира с нея; и така окото е оформено от светлината за светлината, така че вътрешната светлина да може да се срещне с външната." Шопенхауер, а също и Кант, искаха да представят целия свят като човешка идея; тази философия се опитва да изтъкне, че без око ние нямаше да възприемаме светлина, че без око около нас би имало тъмнина.
Човекът не би имал нервна система ако нямаше астрално тяло; той нямаше да има сегашното си устройство, изправения си вървеж, своето арковидно чело, ако нямаше Аз. Ако нямаше своите невидими членове във висшите светове, той нямаше да се изправя пред нас като фигурата, която е. И така, тези различни членове на човешкия организъм и устройство са били формирани от различни духовни светове. За да разберем това, ние ще направим добре ако си припомним прекрасната, дълбоко мъдра мисъл на Гьоте: "Окото е оформено от светлината за светлината. Окото дължи съществуването си на светлината. От недиференцираните животински органи светлината произвежда орган, който да си кореспондира с нея; и така окото е оформено от светлината за светлината, така че вътрешната светлина да може да се срещне с външната." Шопенхауер, а също и Кант, искаха да представят целия свят като човешка идея; тази философия се опитва да изтъкне, че без око ние нямаше да възприемаме светлина, че без око около нас би имало тъмнина. Това, разбира се, е вярно, но работата е там, че то е едностранна истина. Ако не бъде прибавена и другата страна, едностранната истина се счита за цялата истина от което няма нищо по-гибелно. Да кажем нещо невярно не е най-лошото, което може да се случи, понеже светът скоро сам ще го поправи; но е наистина сериозно, ако едностранната истина се разглежда като абсолютна истина и се отстоява това разглеждане. Това, че без око ние нямаше да можем да виждаме светлина, е едностранна истина. Но ако светът беше останал завинаги изпълнен с мрак, ние не би трябвало да имаме очи.
към текста >>

40. Въведение от Мария Щайнер, 1947 GA_130 Езотеричното християнство

столетие беше пробуден от Шопенхауер и други бележити мислители.
ВЪВЕДЕНИЕ Мария Щайнер Теософското общество, основано от Е.П. Блаватска, имаше задачата да даде окултен тласък на растящия в Европа интерес към източната духовност, който през средата на 19. столетие беше пробуден от Шопенхауер и други бележити мислители. “Secret doctrine”Тайното учение – на Е.П. Блаватска се оказа едно сензационно съчинение, чрез което Теософското общество намери бързо разпространение всред англоезичните народи. В него християнството не беше взето под внимание. Опитът на някои розенкройцерски окултисти да поставят християнството в центъра на новото течение, използвайки медиумните способности на авторката, беше предварително отклонен. Обаче необходимостта от хармонизиране на източната и западната мъдрост отдавна вече беше назряла.
към текста >>

41. Буда и Христос. Сферата на Бодисатвите. Милано, 21. Септември 1911 GA_130 Езотеричното християнство

Това е толкова по-забележително като се знае, че почти до неотдавна в Западна Европа, до Шопенхауер, името Гаутама Буда беше почти непознато.
От това Вие можете да разберете, че в началото на живота в Камалока човекът чувствува една много голяма отговорност спрямо предхристиянските сили за всичко онова, което го е увлякло надолу. И по отношение на окултния живот индивидуалността на Мойсей се явява като онази, която иска сметка за беззаконията, които стават в наше време. Онези Същества, онези Сили, които отново издигат човека нагоре в духовните светове, се делят на две категории: Такива, които го издигат нагоре по пътя на Мъдростта и такива, които го издигат нагоре по пътя на Моралността. Всички онези Сили, които пораждат предимно интелектуалния напредък, тръгват от една позната Вам забележителна индивидуалност от Четвъртата следатлантска културна епоха, а именно: Импулсът за пълното с мъдрост развитие на душата, който води началото си от Гаутама Буда. Забележително е, че според окултното изследване именно най-остроумните и най-важните мисли на нашата културна епоха са произлезли от Гаутама Буда. Това е толкова по-забележително като се знае, че почти до неотдавна в Западна Европа, до Шопенхауер, името Гаутама Буда беше почти непознато. Това е напълно разбираемо, защото във времето, когато беше син на цар Судходана, Гаутама Буда се издигна от ранга Бодисатва до този на Буда, а да стане някой Буда, това означава, че съответната индивидуалност не се инкарнира вече на Земята в тяло от плът. Наистина, работата стои така, че пет до шест столетия преди началото на нашето летоброене онази индивидуалност, която от Бодисатва стана Буда, не се е инкарнирала повече в едно физическо тяло и не може да се инкарнира в едно физическо тяло. В замяна на това тя изпраща от висшите светове, от свръхсетивните светове долу на Земята силите, вдъхновявайки всички носители на културата, които все още не са проникнати от Христовия Импулс. Съзнанието за това съществуваше в една прекрасна легенда, която Йоан от Дамаск е записал и която стана прочута във всички европейски страни през Средновековието. Това е легендата за Валаам и Йозафат, която всъщност ни показва как онзи, който е станал приемник на Буда – защото Йозафат е буквалното преобразуване на името Бодисатва – е бил запознат с християнските импулси именно от Валаам.
към текста >>

42. Етеризацията на кръвта. Наместа на етерния Христос в развитието на Земята. Базел, 1. Октомври 1911 GA_130 Езотеричното християнство

Шопенхауер беше казал: Да проповядваш морал е лесно, обаче да основеш морал е много трудно.
Това ще бъде постигнато чрез факта, че в течение на следващите хилядолетия хората ще се научат все повече и повече да виждат етерния Христос в света. Те ще бъдат все повече и повече проникнати – също и през дена – от прякото действие на доброто в духовните светове. Докато сега волята спи през деня и човекът, общо взето, може да действува косвено чрез представите, в течение на следващите хилядолетия ще става все повече така, че чрез това, което от нашите дни нататък действува в човечеството и което идва от Христос, действията на човека ще стават все по-правилни. Това, за което Сократ мечтаеше, че добродетелта е нещо, което може да се учи, ще настъпи действително. И на Земята все повече и повече ще съществува възможността за това не само нашия интелект да бъде пробуждан и насърчаван чрез ученията, а чрез тези учения да бъдат разпространявани също и морални импулси. Шопенхауер беше казал: Да проповядваш морал е лесно, обаче да основеш морал е много трудно. Защо е така? Защото всъщност с проповядването не се разпространява никакъв морал. Човекът може много добре да разбира моралните принципи и да не ги изпълнява. За повечето хора важат думите на апостол Павел: Духът е силен, обаче плътта е слаба. Всичко това ще се измени чрез факта, че моралният огън ще се заражда именно в този етерен образ на Земята.
към текста >>

43. Зората на новия окултизъм. Касел, 27. Януари 1912, Първа лекция GA_130 Езотеричното християнство

Например източният светоглед, а също и Шопенхауер, не допускат един такъв център на тежестта, не признават въобще едно историческо развитие в този смисъл.
Постепенно чрез такива съзерцания трябва да се изработи представата, че центърът на тежестта в историческото развитие е даден именно в розенкройцерството. Позволете ми да Ви покажа с един тривиален пример, какво се разбира под един такъв център на тежестта. Да си представим една везна: Тя трябва да има горе на кобилицата само една опорна точка. Ако би имала две такива опорни точки, с нея не би могло да се тегли. За историческото развитие също е необходимо един такъв център на тежестта. Например източният светоглед, а също и Шопенхауер, не допускат един такъв център на тежестта, не признават въобще едно историческо развитие в този смисъл. Обаче задачата на западното човечество е да признае историята. И розенкройцерството има мисията да изработи едно такова схващане, което допуска един център на тежестта в историческото развитие. И сега напълно безразлично е – относно това, което трябва да бъде казано – към кое вероизповедание принадлежи човекът. Защото от Хрониката Акаша може да се установи, че денят, който представлява центъра на тежестта в развитието на човечеството е 3. Април на годината тридесет и трета от нашата ера.
към текста >>

44. Послеслов. Указания GA_130 Езотеричното християнство

Към стр...: цитат от Шопенхауер: Дословно: "оказа се, че да проповяд- ваш морал е лесно, но да основеш морал е трудно".
Пихт "Изникването на идеята за прераж- дането при лекаря и философа Густав Виденман към 1850 г. " в издателство Щутгарт 1961 Към стр...: Хайнрих Кунрат: Практикуващ лекар и автор на много алхимически съчинения/1560-1605 г. /. Явяващото се в един запис от лекции име "Нашни Куни" би трябвало да сочи с "Куни" върху Кунрат. Към стр...: Сократ... че добродетелта е нещо, което може да се научи: В диалозите на Платон "Менон" и "Протагорас". Към стр...: цитат от Шопенхауер: Дословно: "оказа се, че да проповяд- ваш морал е лесно, но да основеш морал е трудно". В "Относно волята в природата". Едно обяснение на потвърждението, което философията на автора е получила чрез емпирическите науки откакто тази философия излезе на бял ден", Хамбург 1836 г. Виж Пълни съчинения в 12 тома с увод от Рудолф Щайнер, Наследници по Книжарницата Й. Г. Коташе, Щутгарт и Берлин/1894 г. /том 6ти.
към текста >>

45. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 30 януари 1912 г. GA_135 Прераждане и Карма

А категоричността, с която се проявяват волевите импулси, дори изкуши един философ, Шопенхауер, да повярва, че човешкият характер изобщо не може да бъде променен през живота на човека.
Опитахме се да изложим нещо от това, което може да приближи до нас разбирането, че представният живот е свързан с еднократната инкарнация между раждането и смъртта. Виждаме също и как навлизаме в живота и как усвояваме представния живот. Това обаче не се случва с живота на чувствата, нито пък с волевия живот. За човек, който твърди, че това не е така, можем да си помислим, че никога не е наблюдавал развитието на някое дете. Погледнете само едно дете, което все още е съвсем нечувствително по отношение на представния живот, което изобщо не може да свърже околния свят със своите представи, но затова пък има подчертани симпатии и антипатии и у него постоянно възникват възбуждащи и успокояващи волеви импулси. А категоричността, с която се проявяват волевите импулси, дори изкуши един философ, Шопенхауер, да повярва, че човешкият характер изобщо не може да бъде променен през живота на човека. Това не е вярно – той може да се промени. Но когато встъпваме във физическия живот, се получава така, че трябва да кажем: Работата с чувствата и с волевите импулси стои по съвсем различен начин от тази с представите. Ние навлизаме в инкарнацията с един съвсем определен характер на душевните ни преживявания и волеви импулси. При едно правилно разглеждане вече бихме могли да предусетим, че в чувствата и във волевите импулси имаме нещо, което носим със себе си от предишни инкарнации. Но обхванете това с една памет на чувствата в противоположност на представната памет в този живот.
към текста >>

46. Бележки към това издание GA_135 Прераждане и Карма

Артур Шопенхауер, 1788-1860.
Стр. 91. Какво носим в себе си като съдържание на нашия душевен живот? : виж Рудолф Щайнер, "Антропософия, психософия, пневматософия", 12 лекции, Берлин 1909-1911, Събр. съч. №115. 92 Стр. 93. Артур Шопенхауер, 1788-1860. Стр. 97. Примерът е от мен ... който бе разказан също и на друго място: виж "Езотеричното християнство и духовното водачество на човечеството", Събр. съч. № 130. Стр. 99. Кристиян Розенкройц ...тази индивидуалност ...за която ще имаме още случаи да говорим: Това става в Берлин в лекцията от 22-ри декември 1912 г.
към текста >>

47. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Кристияния (Осло), 3 юни 1912 GA_137 Човекът в светлината на окултизма

Но този, който наистина прониква във философията, открива такива основни принципи, които са тъждествени дори и за привидно различаващи се мислители като древните гръцки философи Парменид и Хераклит*; а разликата между тях и враждебната същност на Шопенхауер, ще бъде забелязана от човек, който само повърхностно се е докоснал до философията.
Необходимо е да вникнем в тази подробност, че философията работи с онези познавателни средства, които са свързани със сетивата. И чрез това, че във философията човек си служи със средства, които са в зависимост от неговата личност, цялата философия си остава нещо лично. Обаче чрез това, че изработвайки рафинираните си познавателни средства, човек има все пак и повода да отхвърли личния елемент, философията ни показва и своя общ, своя общовалиден характер. Общовалидният характер на философията може да се забележи само от онзи човек, който прониква дълбоко в нея. За съжаление хората забелязват по-скоро нейният личен характер. Но този, който наистина прониква във философията, открива такива основни принципи, които са тъждествени дори и за привидно различаващи се мислители като древните гръцки философи Парменид и Хераклит*; а разликата между тях и враждебната същност на Шопенхауер, ще бъде забелязана от човек, който само повърхностно се е докоснал до философията. Той вижда само различните и често противоположни гледни точки, без да стигне до строгата им и закономерна последователност. Така философията става, в известен смисъл, противоположност на окултизма; човекът постига философията с помощта на личните си познавателни средства, окултизмът обаче изисква именно едно отхвърляне на този личен елемент. Ето защо е толкова трудно един човек да бъде действително разбран от другите, дори и когато той е разкрил своята личност пред всички по един изряден философски начин. Ако обаче в окултизма човек успее да облече своите опитности в подходящи думи и изрази, ако ги превърне в подвижни и правилни идеи, тогава той ще срещне пълно разбиране навсякъде по Земята. Окултизмът отхвърля тъкмо личното, индивидуалното.
към текста >>

Хр.), Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 1831), Артур Шопенхауер (1788 1860): За мястото им в историята на философията виж Рудолф Щайнер "Загадките на философията" (Събр.
Важно предусловие за това е вникването в окултните принципи, които са едни и същи за всички религии. С тези думи, аз се опитах да Ви подготвя и въведа във важните съзерцания, към които ще пристъпим през следващите дни. ------------------------- * 9 Парменид (около 460 пр. Хр.), Хераклит (около 500 пр. Хр.), Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 1831), Артур Шопенхауер (1788 1860): За мястото им в историята на философията виж Рудолф Щайнер "Загадките на философията" (Събр. Съч. №18)
към текста >>

48. 11. УКАЗАНИЯ GA_137 Човекът в светлината на окултизма

Хр.), Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 1831), Артур Шопенхауер (1788 1860): За мястото им в историята на философията виж Рудолф Щайнер "Загадките на философията" (Събр.
Към стр. 5 споменатите литературни източници: "Теософията във връзка с Евангелието на Йоан", 15 лекц., юни 1908; "Теософията и Апокалипсиса", 12 лекц., май, 1909; "Мисията на народностните Духове във връзка със северно-германската митология", 11 лекц., юни 1910 (Събр. Съч. №121) 9 Парменид (около 460 пр. Хр.), Хераклит (около 500 пр. Хр.), Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 1831), Артур Шопенхауер (1788 1860): За мястото им в историята на философията виж Рудолф Щайнер "Загадките на философията" (Събр. Съч. №18) 23 Йохан Волфганг фон Гьоте (1749 1832) 24 Гаутама Буда (около 560 до 480 пр. Хр.), Питагор (около 582 497 пр. Хр.) и тяхното посвещение: Виж Рудолф Щайнер "Принципът на спиритуалната икономия и въпросите на прераждането" (Събр.
към текста >>

49. Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912 GA_139 Евангелието на Марко

век, и веднага ще ни стане ясно, как от Изтока наистина нахлу нещо и по тайнствен път се настани в сърцето на Европа: Достатъчно е да посочим името на Шопенхауер6.
Но към всичко това сега се прибавя и една съвършено нова перспектива, която надхвърля посочените три хилядолетия, респективно онези пет личности, за които стана дума. По заобиколни пътища, които засега са напълно недостъпни за външната история, в духовния живот на Европа нахлу един вътрешен Изток. Не само че към литературните произведения на споменатите пет личности се прибави и всичко онова, което идва от Ведите, от Бхагават Гита, не само че европейците се запознаха с тези образи на източната поезия и в душите им трепна едно ново чувство спрямо външния свят, коренно различно от чувствата, които будят Псалмите, Омир или Данте; важното е друго: По тайни пътища през 19 век в Европа нахлуха такива сили, които занапред ще стават все по-явни и по-явни. Достатъчно е да назовем едно единствено име, което предизвика толкова големи вълнения около средата на 19. век, и веднага ще ни стане ясно, как от Изтока наистина нахлу нещо и по тайнствен път се настани в сърцето на Европа: Достатъчно е да посочим името на Шопенхауер6. Какво веднага ни прави впечатление при Шопенхауер, особено ако не се задълбочаваме в теоретичните постановки на неговата система, а се обърнем към онзи чувствен тон, който пронизва цялото му мислене? Дълбокото родство на този човек, един от представителите на 19 век, с източноарийското светоусещане. Навсякъде в неговите изречения и, бих казал, в емоционалните акценти на неговото мислене, ние откриваме не друго, а източния елемент в Запада. И всичко това се пренася по-късно, през втората половина на 19 век върху Едуард фон Хартман7. Да, всичко това проникна в Европа по съвсем тайнствени пътища.
към текста >>

Какво веднага ни прави впечатление при Шопенхауер, особено ако не се задълбочаваме в теоретичните постановки на неговата система, а се обърнем към онзи чувствен тон, който пронизва цялото му мислене?
пет личности, за които стана дума. По заобиколни пътища, които засега са напълно недостъпни за външната история, в духовния живот на Европа нахлу един вътрешен Изток. Не само че към литературните произведения на споменатите пет личности се прибави и всичко онова, което идва от Ведите, от Бхагават Гита, не само че европейците се запознаха с тези образи на източната поезия и в душите им трепна едно ново чувство спрямо външния свят, коренно различно от чувствата, които будят Псалмите, Омир или Данте; важното е друго: По тайни пътища през 19 век в Европа нахлуха такива сили, които занапред ще стават все по-явни и по-явни. Достатъчно е да назовем едно единствено име, което предизвика толкова големи вълнения около средата на 19. век, и веднага ще ни стане ясно, как от Изтока наистина нахлу нещо и по тайнствен път се настани в сърцето на Европа: Достатъчно е да посочим името на Шопенхауер6. Какво веднага ни прави впечатление при Шопенхауер, особено ако не се задълбочаваме в теоретичните постановки на неговата система, а се обърнем към онзи чувствен тон, който пронизва цялото му мислене? Дълбокото родство на този човек, един от представителите на 19 век, с източноарийското светоусещане. Навсякъде в неговите изречения и, бих казал, в емоционалните акценти на неговото мислене, ние откриваме не друго, а източния елемент в Запада. И всичко това се пренася по-късно, през втората половина на 19 век върху Едуард фон Хартман7. Да, всичко това проникна в Европа по съвсем тайнствени пътища. И ние вникваме все по-добре в тях, когато си даваме сметка, че фактически през 19 век настъпи едно пълно преобразяване, един вид метаморфоза на цялото човешко мислене, на човешките чувства, и то не на определено място от нашата планета, а в духовния живот на цялата Земя.
към текста >>

50. 6. ШЕСТА СКАЗКА. Мюнхен, 26 ноември 1912 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Искам да ви покажа един привидно парадоксален пример: но ние можем да си спомним думите на Шопенхауер, че истината трябва да се изчерви, защото тя е парадоксална.
Чрез Духовната наука се изменя не само земния живот, а целият живот на човечеството. И ако Духовната наука бъде повече, много повече превърната в дело на сърцето по околният път, чрез разбирането на идеите, когато хората ако можем да употребим тези банални думи се държат и отнасят в смисъла на Духовната наука, тогава все повече и повече ще се прояви взаимоотношението между физическия и духовен свят. Тук трябва да засегнем нещо, което не така лесно може да се повярва на този, който го казва, въпреки че то може да бъде разбрано, когато човек размисли върху нещата. Знанието на човека, доколкото то е знание на физическото поле е нещо извънредно измамно, нещо действително много измамно, защото на физическото поле човекът не знае действително нищо друго освен фактите и връзките, които той наблюдава. Докато за обикновеният учен, или за материалистично настроения човек това е всичко, което той нарича действителност, то е нещо извънредно малко, когато обгърнем душевния живот в неговата цялост. Искам да ви покажа един привидно парадоксален пример: но ние можем да си спомним думите на Шопенхауер, че истината трябва да се изчерви, защото тя е парадоксална. Човекът познава факти и комбинира факти. Той знае: Часът е седем и половина. Тогава той излиза от своя дом, минава през тази, или онази улица. В осем часът, той е стигнал там, или там. Той знае нещо подобно чрез възприятието на сетивата, знае нещата да речем чрез комбинациите на ума, обаче в повечето случаи не знае, защо е излязъл от дома си с две, или три минути по-късно.
към текста >>

51. 9. ДЕВЕТА СКАЗКА. Линц, 26 януари 1913 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

За онзи, който не е свикнал да разглежда света и живота в светлината на Духовната наука, нещата след смъртта се представят съвсем парадоксално и вярно е това, което Шопенхауер е казал, че бедната истина трябва да понася това положение, че тя е парадоксална.
Ако запитаме по-нататък ясновидеца, как изглежда животът, когато сме минали през вратата на смъртта, той казва: съвършено различно от това, което изглежда тук на Земята. Тук ние вървим през света, виждаме как небесният свод се простира над нас, как Слънцето свети. Насочваме поглед навън към планините, към моретата, към съществата на другите природни царства. Самите ние вървим през света, имаме нашите мисли, чувства, страсти, желания и нашата вътрешност. След това минаваме през вратата на смъртта, тогава нещата се представят съвършено различно. За онзи, който не е свикнал да разглежда света и живота в светлината на Духовната наука, нещата след смъртта се представят съвсем парадоксално и вярно е това, което Шопенхауер е казал, че бедната истина трябва да понася това положение, че тя е парадоксална. Онова, което считаме тук като мисли, като представи, което тук е наш вътрешен живот, за което вярваме, че го носим вътре в нас, след смъртта то се явява като един вътрешен свят. Като една велика мощна картина на света се явява онова, което тук е мисли и представи, което тук е наш вътрешен живот, така се явява то след смъртта. Онези хора, които вървят тук през света без мисли, между смъртта и едно ново раждане те минават през духовният свят така, че намират пусто и празно това, което би трябвало да бъде изживяно като съдържание на мислите, като съдържание на мъдростта. Само онези души намират смъртта, между смъртта и едно ново раждане света изпълнен с едно съдържание, които са си извоювали възможността да виждат разпростряните мисли в звездният свят. Човек добива тази особеност чрез това, че между раждането и смъртта си изработва едно съдържание от мисли чрез душата.
към текста >>

52. 12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Веднъж на мене ме направи особено силно впечатление, как един човек, който не беше особено умен, обаче постоянно говореше за Канит, Шопенхауер и т.н., изнасяше сказки върху тях, когато аз изнасях сказки във Виена върху същността на безсмъртието ми възрази по един самомнителен и суетен начин: Тук на Земята обаче хората не могат да знаят нищо върху безсмъртието, тъй като ние изпитваме това когато сме умрели.
Често пъти можем да видим, че тези мъртви копнеят да слушат това, което прониква от тук при тях. Именно в първите времена след смъртта е необходимо това нещо, за да можем да влезем в отношение с една душа. Ние не можем да влезем току така, в отношение с кое да е същество. В тази област съществува голяма измама, голяма заблуда. Когато някой вярва, че е достатъчно само един човек да умре, за да влезе той във връзка, да влезе в допир с целия духовен свят, това е една голяма грешка. Веднъж на мене ме направи особено силно впечатление, как един човек, който не беше особено умен, обаче постоянно говореше за Канит, Шопенхауер и т.н., изнасяше сказки върху тях, когато аз изнасях сказки във Виена върху същността на безсмъртието ми възрази по един самомнителен и суетен начин: Тук на Земята обаче хората не могат да знаят нищо върху безсмъртието, тъй като ние изпитваме това когато сме умрели. Бих могъл да ме кажа: Така както е предразположен, той не ще се отличава по отношение на своята душа и след смъртта. Това е един голям предразсъдък да се вярва, че душите стават съвсем мъдри веднага щом са минали през вратата на смъртта. Например след смъртта ние не можем да свържем отношения с други същества, ако не сме свързали такива отношения тук на Земята преди смъртта. Тези отношения, които са свързани тук, действуват продължително време по-нататък. Не може толкова лесно една душа да се осведоми веднага за намиращите се в другия свят души, защото няма и не може да има никакви отношения към тях.
към текста >>

53. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 август 1913 г. GA_147 Тайните на прага

Там наистина нещата стоят така, че философията на Шопенхауер, доколкото прави грешка, сама се опровергава.
И така, в духовния свят човек може да се полакоми. Тогава много често се случва, че в сетивния свят се пренася това, което е преживяно там. Но тогава то се сгъстява, стяга се. Така че един такъв ясновидец, който не се държи съгласно законите на всеобщия мирови порядък, се връща във физическо-сетивния свят и носи със себе си сгъстените образи и впечатления от свръхсетивните светове, но не само мисли и съзерцава във физическо-сетивния свят, а, живеейки във физическото си тяло, има пред себе си отгласите от духовния свят в образи, които имат вид, абсолютно подобен на този на сетивните образи, само че те не съответстват на реалността, а представляват илюзии, халюцинации, мечти. В духовния свят този, който умее да вижда правилно, никога вече няма да обърква реалност с фантазьорство. Там наистина нещата стоят така, че философията на Шопенхауер, доколкото прави грешка, сама се опровергава. Тя се опровергава също и в сетивния свят по отношение на своите основни грешки, а именно че цялото ни обкръжение представлява наша представа. Ако тълкуваме буквално това основно положение, то се опровергава, тъй като самият живот ни заставя да различаваме желязо, нагорещено до 900 градуса, което е действително възприятие, от представимо желязо, нагорещено до 900 градуса, което изобщо не пари. Ако човек живее в реалния свят със съответните способности, животът сам му показва разликата между реалност и фантазии. Също и основното положение на Кант, с което той пристъпва към т.нар. доказателства за Божието битие, че сто мислени талера имат същата стойност като сто реални, се опровергава от живота.
към текста >>

54. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 август 1913 г. GA_147 Тайните на прага

И отново съм длъжен да кажа: тази част от Шопенхауеровата философия, в която се твърди, че светът е само представа и че човек не би могъл да различи представата от реалното възприятие, може да бъде опровергана единствено от живота.
Ако човек се заеме с тази литература, която се отнася точно за душевния живот, за здравия и болния, той добива впечатлението, че Фердинанд Райнеке е реална, срещаща се навсякъде, изключително значима фигура от настоящето. Фердинанд Райнеке не е измислица. Ако се разгледат страница по страница всички книги, които се появяват в такова голямо количество днес, прелиствайки страниците, се добива впечатлението, че навсякъде изскача странната физиономия на Фердинанд Райнеке. Той се среща навсякъде в днешната наука. Но по отношение на това отново и отново следва да се подчертава, и по отношение на това няма да пропусна винаги да повтарям, че доказателството, че нещо не е фантазия, а действителност, реалност, трябва да бъде дадено от живота. И отново съм длъжен да кажа: тази част от Шопенхауеровата философия, в която се твърди, че светът е само представа и че човек не би могъл да различи представата от реалното възприятие, може да бъде опровергана единствено от живота. Точно както и твърдението на Кант, насочено към така нареченото доказателство за Божието битие, че сто възможни талера съдържат също толкова пфениги, колкото сто действителни талера, ще бъде опровергано от всеки, който иска да плати дълга си с мислени талери, а не с реални. Точно така, както и това, което се нарича подготовка, вживяване на душата в ясновидството трябва да бъде взето в неговата реалност. Тук не само се теоретизира, тук се усвоява един живот, с помощта на който в духовната област се различава също толкова ясно едно реално впечатление от предишен земен живот от впечатление, което не се явява такова, както се отличава горещото желязо, което се допира до кожата, от само въображаемо желязо. Ако се вземе предвид това, ще ни стане също така ясно, че възраженията на Фердинанд Райнеке в тази област всъщност не означават изобщо нищо, защото произхождат от хора, които не са встъпвали в духовната област – нищо не искам да кажа с това – по ясновиждащ начин и които дори не са стигнали до разбиране за нея. И така, трябва да имаме предвид, че когато човек престъпи прага на духовния свят, той встъпва в област от света, която вече няма нищо общо с това, което могат да възприемат сетивата, и с това, което се преживява с мислите, волята и чувствата във физическия свят.
към текста >>

55. Бележки GA_147 Тайните на прага

46/81) Шопенхауеровата философия: Артур Шопенхауер, 1788-1860.
29) Що за думи казва Романий? : вж. също „Изпитанието на душата“, Тринадесета картина. Втора лекция 41) разбира се, също произтича от сетивната любов към духовния свят: не може да бъде проверено поради непълни записки. 46/81) Шопенхауеровата философия: Артур Шопенхауер, 1788-1860. „Светът като воля и представа“, където в Първи том § l буквално е казано: „Светът е моя представа – това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа…“ 46/81) Основното положение на Кант, че сто талера: Имануел Кант, 1724-1804. „Критика на чистия разум“. 49) преди да започне въздействието на Луцифер: Мария: „преди да встъпи Луцифер във битка...“, „Пазачът на прага“, Седма картина.
към текста >>

56. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 22. Януари 1914 г. GA_151 Човешката и космическата мисъл

Едно трето душевно настроение, свързано с човешките мирогледи, ние можем да открием, примерно, в лицето на Шопенхауер.
Мирогледното настрение на логизма се състои главно в това, че душата може да се окаже в такова състояние, при което да изживява в себе си непосредственото присъствие на мислите, понятията и идеите, и то до такава степен, че душата да извървява пътя от едно понятие до друго понятие, от една идея до друга идея по такъв начин, както например един човек разглежда човешкия организъм и последователно описва очите, носа, устата и т.н., за да ги обхване накрая като принадлежащи на едно цяло; така постъпва и Хегел, който подрежда всички понятия в един голям понятиен организъм. Така изглежда логическият понятиен организъм на Хегел. Той просто беше в състояние да издири всичко, което – като мисли – можеше да бъде намерено по света, да подреди една мисъл до друга мисъл и да ги превърне в един цялостен организъм: Логизмът! Но логизмът може да бъде изграден, както прави това Хегел, в духовно-зодиакалния знак на идеализма, може да бъде изграден, както прави това Фихте, в духовно-зодиакалния знак на психизма, както и във всички останали знаци на духовния Зодиак. Логизмът също представлява нещо, което подобно на една планета, прекосяваща Зодиака, може кръгообразно да премине всичките 12 знака на духовния Зодиак. Едно трето душевно настроение, свързано с човешките мирогледи, ние можем да открием, примерно, в лицето на Шопенхауер. Докато Хегелова душа, разглеждайки света, е така устроена, че всичко, което съществува в света като понятия, се проявява в тази Хегелова душа под формата на логизъм, то Шопенхауер, поради особената нагласа на своята душа възприема света главно като разновидност на волята. За него природните сили са воля, твърдостта на камъка е воля, всичко, което реално съществува в света, е воля. Това произлиза от особеното настроение на неговата душа. И сега ние също можем да разглеждаме един такъв мироглед на волята така, че да го сравним с една планета, която обикаля през всичките 12 знака на духовния Зодиак. Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм.
към текста >>

Докато Хегелова душа, разглеждайки света, е така устроена, че всичко, което съществува в света като понятия, се проявява в тази Хегелова душа под формата на логизъм, то Шопенхауер, поради особената нагласа на своята душа възприема света главно като разновидност на волята.
Така изглежда логическият понятиен организъм на Хегел. Той просто беше в състояние да издири всичко, което – като мисли – можеше да бъде намерено по света, да подреди една мисъл до друга мисъл и да ги превърне в един цялостен организъм: Логизмът! Но логизмът може да бъде изграден, както прави това Хегел, в духовно-зодиакалния знак на идеализма, може да бъде изграден, както прави това Фихте, в духовно-зодиакалния знак на психизма, както и във всички останали знаци на духовния Зодиак. Логизмът също представлява нещо, което подобно на една планета, прекосяваща Зодиака, може кръгообразно да премине всичките 12 знака на духовния Зодиак. Едно трето душевно настроение, свързано с човешките мирогледи, ние можем да открием, примерно, в лицето на Шопенхауер. Докато Хегелова душа, разглеждайки света, е така устроена, че всичко, което съществува в света като понятия, се проявява в тази Хегелова душа под формата на логизъм, то Шопенхауер, поради особената нагласа на своята душа възприема света главно като разновидност на волята. За него природните сили са воля, твърдостта на камъка е воля, всичко, което реално съществува в света, е воля. Това произлиза от особеното настроение на неговата душа. И сега ние също можем да разглеждаме един такъв мироглед на волята така, че да го сравним с една планета, която обикаля през всичките 12 знака на духовния Зодиак. Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм. То е третото мирогледно настроение.
към текста >>

Шопенхауер беше волунтарист, и в душата си беше така устроен, че – така да се каже – се „отваряше” главно пред духовно-зодиакалния знак на психизма.
За него природните сили са воля, твърдостта на камъка е воля, всичко, което реално съществува в света, е воля. Това произлиза от особеното настроение на неговата душа. И сега ние също можем да разглеждаме един такъв мироглед на волята така, че да го сравним с една планета, която обикаля през всичките 12 знака на духовния Зодиак. Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм. То е третото мирогледно настроение. Шопенхауер беше волунтарист, и в душата си беше така устроен, че – така да се каже – се „отваряше” главно пред духовно-зодиакалния знак на психизма. Така възникна своеобразната шопенхауерова метафизика на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма. Но приемете сега, че един човек би искал да бъде волунтарист и в същото време да е силно привлечен от духовно-зодиакалния знак на монадизма. В този случай вие бихте се изправили не пред цялостния характер на Шопенхауер, за когото волята е в основата на всички неща, а пред една поразлична душа, за която в основата на света лежат много монади, които са от волево естество. И аз бих казал, че този монадологичен волунтаризъм е представен по един най-красив, остроумен и интимен начин в лицето на австрийския поет и философ Хамерлинг. Как възникна странното учение, което вие откривате в „Атомистика на волята” от Хамерлинг?
към текста >>

Така възникна своеобразната шопенхауерова метафизика на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма.
Това произлиза от особеното настроение на неговата душа. И сега ние също можем да разглеждаме един такъв мироглед на волята така, че да го сравним с една планета, която обикаля през всичките 12 знака на духовния Зодиак. Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм. То е третото мирогледно настроение. Шопенхауер беше волунтарист, и в душата си беше така устроен, че – така да се каже – се „отваряше” главно пред духовно-зодиакалния знак на психизма. Така възникна своеобразната шопенхауерова метафизика на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма. Но приемете сега, че един човек би искал да бъде волунтарист и в същото време да е силно привлечен от духовно-зодиакалния знак на монадизма. В този случай вие бихте се изправили не пред цялостния характер на Шопенхауер, за когото волята е в основата на всички неща, а пред една поразлична душа, за която в основата на света лежат много монади, които са от волево естество. И аз бих казал, че този монадологичен волунтаризъм е представен по един най-красив, остроумен и интимен начин в лицето на австрийския поет и философ Хамерлинг. Как възникна странното учение, което вие откривате в „Атомистика на волята” от Хамерлинг? То възникна поради факта, че неговата волунтаристично настроена душа беше отворена главно към духовно-зодиакалния знак на монадизма.
към текста >>

В този случай вие бихте се изправили не пред цялостния характер на Шопенхауер, за когото волята е в основата на всички неща, а пред една поразлична душа, за която в основата на света лежат много монади, които са от волево естество.
Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм. То е третото мирогледно настроение. Шопенхауер беше волунтарист, и в душата си беше така устроен, че – така да се каже – се „отваряше” главно пред духовно-зодиакалния знак на психизма. Така възникна своеобразната шопенхауерова метафизика на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма. Но приемете сега, че един човек би искал да бъде волунтарист и в същото време да е силно привлечен от духовно-зодиакалния знак на монадизма. В този случай вие бихте се изправили не пред цялостния характер на Шопенхауер, за когото волята е в основата на всички неща, а пред една поразлична душа, за която в основата на света лежат много монади, които са от волево естество. И аз бих казал, че този монадологичен волунтаризъм е представен по един най-красив, остроумен и интимен начин в лицето на австрийския поет и философ Хамерлинг. Как възникна странното учение, което вие откривате в „Атомистика на волята” от Хамерлинг? То възникна поради факта, че неговата волунтаристично настроена душа беше отворена главно към духовно-зодиакалния знак на монадизма. И ако разполагахме с достатъчно време, ние бихме искали да посочим подходящ пример за това, как всяка една душевна нагласа може да се разгърне във всеки един от 12-те духовно-зодиакални знака. Обаче има и такава душевна нагласа, според която човекът изобщо не е склонен да размишлява дали зад явленията съществува едно или друго, какъвто е случаят с гностическата, логическата или волунтаристическата нагласа.
към текста >>

Например Хамерлинг явно беше един волунтаристичен монадист или, иначе казано, един монадологичен волунтарист, Шопенхауер явно беше един волунтаристичен представител на психизма.
От определена гледна точка – дори и да се абстрахираме от съдържанието на „Как се постигат познания за висшите светове? ” – важното е да се потопим в онези душевни настроения, в онези душевни нагласи, които тук описахме като „гностична” нагласа, „Юпитерова” нагласа и т.н. Често обаче става така, че даден човек остава едностранчив, т.е. остава под въздействията, идващи само от един духовно-зодиакален знак или пък остава в плен на една единствена душевна нагласа. Тъкмо големите личности в областта на човешките мирогледи често стават жертва на такава едностранчивост. Например Хамерлинг явно беше един волунтаристичен монадист или, иначе казано, един монадологичен волунтарист, Шопенхауер явно беше един волунтаристичен представител на психизма. Тъкмо големите личности, така да се каже, разполагаха душите си по такъв начин, че техните мирогледни нагласи заемаха подходящото място в един строго определен знак на духовния Зодиак. Обикновените хора се задоволяват много по-лесно с различните гледни точки, отколкото си мислим. Обаче може да се случи и така, че хората да бъдат насърчени от най-различни обстоятелства, за да бранят своите мирогледи. Например може да се случи така, че някой да е добър логик, докато неговата логистична нагласа попада в духовно-зодиакалния знак на сензуализма. В същото време някой може да е добър емпирик, докато неговата емпирична нагласа попада в духовно-зодиакалния знак на математизма.
към текста >>

57. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г. GA_151 Човешката и космическата мисъл

През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
И в хода на своя живот една такава душа би се насочила към определена констелация, където тя ще застъпва един мироглед, опиращ се на особеното стечение на сили, на динамизма, на протъкания от воля динамизъм в света. В духовната астрология нещата не изглеждат така, както във физическата астрология; във физическата астрология опозицията има съвсем друго значение, отколкото в духовната астрология. Тук опозицията се поражда от това, че душата не може да продължава своето развитие по един път, който е неблагоприятен; тя рязко променя посоката си и навлиза в зоната на опозицията. С тези думи аз накратко скицирах пред вас какво изпита душата на Нитче в хода на неговия живот. Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на идеализма. През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”. Всичко това е мистицизъм в знака на идеализма. После душата на Нитче рязко поема напред. Настъпва една втора епоха. Тогава възникват „Човешко, твърде човешко”, „Утринна зора”, „Весела наука”. Тук емпиризмът стои в знака на рационализма.
към текста >>

58. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г. GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия

Защото, нали така, Вие имате съзнание за волята и тъкмо поради тази причина Шопенхауер вижда във волята единственото действително нещо, понеже стигна до предчувствието, че в своята воля човекът всъщност осъзнава себе си.
Ние стигаме до физическото тяло поради това, че си го представяме външно, в пространството; стигаме до Аза поради това, че можем да проявяваме воля. Всичко онова, което стои зад физическото тяло, остава за нас една тайна, що се отнася до физическото наблюдение. Ние виждаме физическото тяло, както възниква, как се развива... Ако трябва да охарактеризираме физическия човек с оглед на преминаването му през Сатурн, Слънце, Луна и Земя, той остава една голяма тайна, що се отнася до неговото физическо тяло. Следователно, това, което се намира зад физическото тяло, остава засега една дълбока тайна пред физическото разглеждане на физическия свят. От друга страна как воля та се потопява в нашето физическо тяло или във всичко, което ние изобщо представляваме: това също остава тайна. Защото, нали така, Вие имате съзнание за волята и тъкмо поради тази причина Шопенхауер вижда във волята единственото действително нещо, понеже стигна до предчувствието, че в своята воля човекът всъщност осъзнава себе си. Обаче как тази воля се потопява, как се вмъква в човека, за това ние не знаем нищо, докато се намираме на физическото поле. Намирайки се на физическото поле, ние знаем само това, че можем да обхванем волевия характер на нашия Аз. Ето, аз например държа този часовник, обаче как волята преминава през етерното тяло надолу във физическото тяло и се превръща после в хващането на часовника относно самото физическо тяло, това остава една тайна. Следователно Азът веднага потопява волята във физическото тяло. В Аза не остава нищо друго, освен вътрешното добавяне на волята, вътрешното изживяване на волята.
към текста >>

Обаче подобно пробуждане няма много общо с истинското познание така поне смяташе Шопенхауер.
Но той само сънува природата. Той веднага би се пробудил в момента, когато би пристъпил към наблюдението на природата според основните, принципни положения на Духовната наука. Но той съвсем не иска това. Днес, в първата третина на Петата следатлантска епоха, хората само сънуват... но така или иначе те трябва да се пробудят. В по-голямата част от времето те наистина сънуват и само в редки случаи, виждате ли, някой внезапно се пробужда и признава пред себе си: да, това, което виждам навън, все пак не е някакво съновидение, защото в него живее нещо важно. Обаче подобно пробуждане няма много общо с истинското познание така поне смяташе Шопенхауер. Или с други думи едно частично пробуждане от дълбокия сън. Всичко това предизвика яростна съпротива у онези, които философствуват толкова остроумно и напълно в смисъла на днешната материалистическа епоха, както например образцовият философ Болцано в Бохемия от първата половина на 19 век. Ако вземем онзи екземпляр от книгата на Шопенхауер, ще видим как по края на страниците Болцано отбеляза: „Чиста лудост! “ Естествено, това би трябвало да му изглежда като чиста лудост, понеже то е извлечено от трескаво бълнуване на разума. Според Шопенхауер във външната природа навсякъде срещаме проявленията на това, което той нарича „воля“.
към текста >>

Ако вземем онзи екземпляр от книгата на Шопенхауер, ще видим как по края на страниците Болцано отбеляза: „Чиста лудост!
Днес, в първата третина на Петата следатлантска епоха, хората само сънуват... но така или иначе те трябва да се пробудят. В по-голямата част от времето те наистина сънуват и само в редки случаи, виждате ли, някой внезапно се пробужда и признава пред себе си: да, това, което виждам навън, все пак не е някакво съновидение, защото в него живее нещо важно. Обаче подобно пробуждане няма много общо с истинското познание така поне смяташе Шопенхауер. Или с други думи едно частично пробуждане от дълбокия сън. Всичко това предизвика яростна съпротива у онези, които философствуват толкова остроумно и напълно в смисъла на днешната материалистическа епоха, както например образцовият философ Болцано в Бохемия от първата половина на 19 век. Ако вземем онзи екземпляр от книгата на Шопенхауер, ще видим как по края на страниците Болцано отбеляза: „Чиста лудост! “ Естествено, това би трябвало да му изглежда като чиста лудост, понеже то е извлечено от трескаво бълнуване на разума. Според Шопенхауер във външната природа навсякъде срещаме проявленията на това, което той нарича „воля“. Сега идваме до следния въпрос: там, където съвременните естествени науки остават изцяло верни на себе си, докъде биха стигнали те? Те няма да стигнат доникъде другаде, освен до сънища и фантазии относно физическото тяло. Че във физическото тяло съществува още нещо, за това естествените науки нямат никакво предчувствие; иначе те задължително би трябвало да говорят за етерното тяло, за астралното тяло и за Аза.
към текста >>

Според Шопенхауер във външната природа навсякъде срещаме проявленията на това, което той нарича „воля“.
Обаче подобно пробуждане няма много общо с истинското познание така поне смяташе Шопенхауер. Или с други думи едно частично пробуждане от дълбокия сън. Всичко това предизвика яростна съпротива у онези, които философствуват толкова остроумно и напълно в смисъла на днешната материалистическа епоха, както например образцовият философ Болцано в Бохемия от първата половина на 19 век. Ако вземем онзи екземпляр от книгата на Шопенхауер, ще видим как по края на страниците Болцано отбеляза: „Чиста лудост! “ Естествено, това би трябвало да му изглежда като чиста лудост, понеже то е извлечено от трескаво бълнуване на разума. Според Шопенхауер във външната природа навсякъде срещаме проявленията на това, което той нарича „воля“. Сега идваме до следния въпрос: там, където съвременните естествени науки остават изцяло верни на себе си, докъде биха стигнали те? Те няма да стигнат доникъде другаде, освен до сънища и фантазии относно физическото тяло. Че във физическото тяло съществува още нещо, за това естествените науки нямат никакво предчувствие; иначе те задължително би трябвало да говорят за етерното тяло, за астралното тяло и за Аза. Обаче те не искат да обхванат действителния свят; те искат да обхванат само това, което самата природа предлага на сетивата. Днешният физик, днешният физиолог наистина изглежда като някакъв сомнамбул, който се движи в спящо състояние, и когато някой го пробуди с рязък глас а този рязък глас прозвучава тогава, когато се заговори за антропософия, той рухва на земята и в главата му прозвучава мъчителната мисъл: Сега аз се намирам в нищото!
към текста >>

59. Кармични влияния GA_168 Връзката между живите и мъртвите

Така са правили също Шопенхауер, както и Едуард фон Хартман.
После той обръща внимание на онзи песимизъм, който произтича от това, че човек се предава повече на своите чувства. По този начин, според него, възниква например будизмът: „Животът е страдание! “ Той разглежда живота и прави, от една страна, сбор от болките, страданията, злините, от друга страна – сбор от радостите и щастието. Първият сбор е по-голям, следователно човек става песимист. Животът се разглежда като зло. Така са правили също Шопенхауер, както и Едуард фон Хартман. Нашият религиозен човек намира, че хората имат голямо основание за този песимизъм, но това също вече не го интересува. Повече го интересува етично обоснованият песимизъм, за който казва: „Има право този, който наблюдава живота без да прониква в него, за да знае за това, което се нарича „Божие царство“, без да се знае за това, което се нарича съдържание на религиозното вероизповедание.“ И тогава нашият религиозен човек констатира две неща. Едното е, че човекът си поставя изискването, независимо дали в смисъла на Кант или Шлайермахер, да следва един морален закон, един закон, който го задължава строго. От друга страна, човекът е подчинен на своята природа, на своите нагони, страсти и желания. И сега този религиозен човек констатира: „Човек не може напълно да преодолее тези желания и нагони.“ Но моралния закон той трябва да следва.
към текста >>

60. 9. Лекция, 11.05.1917 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

В своя световноизвестен труд Шопенхауер /1788-1860 г./, засягайки въпроса за свободата на волята и отношението на човека към събитията от обикновения живот и своята съдба, казва: "всичко, което става, от най-важното до най-незначителното, става по необходимост".
Искам да ви дам пример, как могат да бъдат употребени тези неща в условията на въпиюща неосведоменост, с цялото желание да се разделим с тази въпиюща неосведоменост. Не само споменатия Ерих Бамлер, но и други, борещи се с такива "честни" средства, твърдят и по същество вярват, че сред различните, наречени езотерични правила, им е дадено и следното: "Разглеждай всичко, което те обкръжава в света като необходимост, сякаш е необходимо, като необходимост на съдбата“. Известно време, след като се считат за действащи в Обществото, получили такова правило, те казват: "Аз съм езотеричен ученик, тъй като постоянно медитирам: "разглеждай всичко, което те обкръжава, в светлината на необходимостта." – Но защо именно на тези хора е дадено това правило, защо те са били посъветвани така. По простата причина, че то им е било нужно във връзка с тяхната душевна настройка. Това в никакъв случай не е бил нарушаващ тяхната свобода съвет, но за неговата ценност и езотеричност ще можете да си съставите мнение, когато ви кажа следното. В своя световноизвестен труд Шопенхауер /1788-1860 г./, засягайки въпроса за свободата на волята и отношението на човека към събитията от обикновения живот и своята съдба, казва: "всичко, което става, от най-важното до най-незначителното, става по необходимост". След това той посочва успокояващото въздействие на осъзнаването на неизбежността и необходимостта. И, значи, хората не получават никакъв друг съвет, освен този, който дава самият Шопенхауер: познанието за неизбежността, като средство против душевна депресия. Спекулирайки с въпиющата неосведоменост и с нежеланието за отказ от удобството на тази неосведоменост, се пускат в ход всевъзможни нелепи измислици, например, че следвайки указанията, ставаш зелен или син, особено краката. И тези, които при всеки случай са готови да си изсмучат езотеричното от пръстите, приемат тази нелепица. От всичко казано, трябва да разберете неизбежността, необходимостта от тази мярка, на която се наложи да се реша.
към текста >>

И, значи, хората не получават никакъв друг съвет, освен този, който дава самият Шопенхауер: познанието за неизбежността, като средство против душевна депресия.
Известно време, след като се считат за действащи в Обществото, получили такова правило, те казват: "Аз съм езотеричен ученик, тъй като постоянно медитирам: "разглеждай всичко, което те обкръжава, в светлината на необходимостта." – Но защо именно на тези хора е дадено това правило, защо те са били посъветвани така. По простата причина, че то им е било нужно във връзка с тяхната душевна настройка. Това в никакъв случай не е бил нарушаващ тяхната свобода съвет, но за неговата ценност и езотеричност ще можете да си съставите мнение, когато ви кажа следното. В своя световноизвестен труд Шопенхауер /1788-1860 г./, засягайки въпроса за свободата на волята и отношението на човека към събитията от обикновения живот и своята съдба, казва: "всичко, което става, от най-важното до най-незначителното, става по необходимост". След това той посочва успокояващото въздействие на осъзнаването на неизбежността и необходимостта. И, значи, хората не получават никакъв друг съвет, освен този, който дава самият Шопенхауер: познанието за неизбежността, като средство против душевна депресия. Спекулирайки с въпиющата неосведоменост и с нежеланието за отказ от удобството на тази неосведоменост, се пускат в ход всевъзможни нелепи измислици, например, че следвайки указанията, ставаш зелен или син, особено краката. И тези, които при всеки случай са готови да си изсмучат езотеричното от пръстите, приемат тази нелепица. От всичко казано, трябва да разберете неизбежността, необходимостта от тази мярка, на която се наложи да се реша. Поне за да стане ясна на всички цялата сериозност на тези факти. Не се оплаквайте за това на мен, на когото е също така болно, както и на вас, а се оплаквайте на тези, които ви посочих с цялата яснота, и които направиха необходимо прилагането на такива мерки.
към текста >>

61. 15. Лекция, 26.04.1918 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Шопенхауер го наричаше "лична глупост".
А хората са много лековерни; затова те вярват на маските и не виждат какво е скрито под тях. Не могат да добият ясно и спокойно разбиране на това, което става в света, защото не могат да развият този начин на мислене, който прави възможна определена подвижност на Духа, необходима за духовната наука, и затова не могат да достигнат момента, когато действително ще влязат в тази подвижност на Духа. Не трябва да се проспиват събитията в света, трябва да се позволи на духовната наука да се пробуди, разбира се, ако поради стремежа към удобство, към удобство в живота, сами не се приспиваме. Нуждата от вливане в душата на духовното е голяма, но у мнозина от чувстващите се като водачи на човечеството, няма воля да се съобразяват с тази потребност. Волята за духовното живее в простите души, но те сами себе си още не разбират, тъй като са вкарани в заблуда от господстващото днес, широко разпространено "обществено мнение". Шопенхауер го наричаше "лична глупост". Водещи личности често са склонни да говорят за ограничеността на човешкото същество именно защото самите те не искат да изведат хората зад пределите на тези граници. Можете да видите това във всички области. Колко удобно се чувстват хората: искам да ви дам само един пример, когато те се оказват в положението, в което е попаднал френският теолог Луази /бележка 108/, който зае колеблива позиция между католическия модернизъм и немодернизма, макар, привидно, дълго време да стоеше на собствените си крака. Сега, под влияние на катастрофалните събития от наши дни, той се пита, какво стана с християнството при съвременното положение в света? Християнството не даде ли засечка?
към текста >>

62. 13. Тринадесета лекция, Дорнах, 27 Октомври 1917 GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята

Главният стремеж е всичките, Конрад Фердинанд Майер, Виктор Шефел, Ницше, Шопенхауер, Гьоте, да бъдат разбрани чрез доказването на едни или други техни патологични особености.
Аз казах: Занапред човешките тела ще се развиват така, че те ще стават все по отворени за влиянията на духовния свят, но на свой ред материалистическият светоглед, който ще се разпространява все повече и повече, следвайки указанията, идващи от Духовете на Мрака, ще работи срещу тях, и то с материални средства. Ето защо Духовете на Мрака ще инспирират своите, бих казал, хазяи, хората в които те пребивават, да изнамерят такива лекарствени средства, с които да и инизират децата, така че още в ранна възраст поривът към спиритуалност, към духовност, да бъде окончателно прекъснат. Както днес телата биват имунизирани срещу една или друга болест, в бъдеще децата ще бъдат имунизирани с определена субстанция тя ще бъде произведена на всяка цена -, така че чрез тази имунизация хората ще бъдат предпазени от склонността да пораждат в самите себе си всевъзможните глупости, свързани с духовния живот, естествено тук "глупости" е казано в чисто материалистичен смисъл. Тази тенденция е вече в ход, макар и най-вече в областта на литературата, където впрочем тя е безвредна. Наскоро споменах пред Вас, че напоследък образовани медици издадоха свои книги върху патологията на различни гении. Главният стремеж е всичките, Конрад Фердинанд Майер, Виктор Шефел, Ницше, Шопенхауер, Гьоте, да бъдат разбрани чрез доказването на едни или други техни патологични особености. И най-фрапантното е че такива хора се опитват да разберат от патологична гледна точка не друг, а Христос Исус, от патологична гледна точка се опитват да тълкуват самите Евангелия. Beче излязоха две книги, които обясняват възникването на християнството с това, че в началото на нашето летоброене, една душевно и духовно абнормна личност се подвизавала в Палестина под името Исус, като впоследствие болестните му прояви заразили хората с това, което наричаме християнство. Да, вече са написани две книги върху патологията на Христос Исус. Но това са, както казах, безобидни литературни опити. Обаче основната тенденция е ясна: Да се открият такива лекарствени средства, които след съответните имунизации ще блокират естествената склонност към духовни идеи, така че през целия си живот хората ще вярват единствено в сетивната материя.
към текста >>

63. ДВЕ ЛЕКЦИИ ЗА ПСИХОАНАЛИЗАТА. Първа лекция, Дорнах, 10 ноември 1917 г. GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г.
Днес искам само да загатна за проблема, утре ще разгледаме такива проблеми по-подробно. От изнесените вече лекции85 знаем за духовната борба между 1841 г. и 1879 г., знаем за падналите в царството на хората духове. Такива неща и подобни на тях ще трябва да играят роля в бъдеще, когато се разглежда животът на човека. Ницше е роден през 1844 г., три години преди да слезе на Земята, душата му се намира сред духовната борба горе в царството на духовете. Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г. Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения. Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него. Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе?
към текста >>

Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения.
От изнесените вече лекции85 знаем за духовната борба между 1841 г. и 1879 г., знаем за падналите в царството на хората духове. Такива неща и подобни на тях ще трябва да играят роля в бъдеще, когато се разглежда животът на човека. Ницше е роден през 1844 г., три години преди да слезе на Земята, душата му се намира сред духовната борба горе в царството на духовете. Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г. Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения. Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него. Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе? Той е горе от 1860 г.
към текста >>

Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него.
и 1879 г., знаем за падналите в царството на хората духове. Такива неща и подобни на тях ще трябва да играят роля в бъдеще, когато се разглежда животът на човека. Ницше е роден през 1844 г., три години преди да слезе на Земята, душата му се намира сред духовната борба горе в царството на духовете. Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г. Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения. Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него. Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе? Той е горе от 1860 г. и през цялото време, докато Ницше чете произведенията му, се намира сред борбата на духовете, разгаряща се горе.
към текста >>

Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения.
Ницше е роден през 1844 г., три години преди да слезе на Земята, душата му се намира сред духовната борба горе в царството на духовете. Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г. Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения. Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него. Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе? Той е горе от 1860 г. и през цялото време, докато Ницше чете произведенията му, се намира сред борбата на духовете, разгаряща се горе. Това, което Шопенхауер инспирира в Ницше, го възприема сам във връзка с борбата на духовете, в която е включен. През 1879 година тези духове са свалени от небето на Земята.
към текста >>

Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе?
Той още е юноша, когато живее Шопенхауер8, който умира през 1860 г. Едва след като Шопенхауер умира, Ницше се посвещава на неговите произведения. Там душата на Шопенхауер, която е горе в духовните царства, действа с него. Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе? Той е горе от 1860 г. и през цялото време, докато Ницше чете произведенията му, се намира сред борбата на духовете, разгаряща се горе. Това, което Шопенхауер инспирира в Ницше, го възприема сам във връзка с борбата на духовете, в която е включен. През 1879 година тези духове са свалени от небето на Земята. До 1879 г.
към текста >>

Това, което Шопенхауер инспирира в Ницше, го възприема сам във връзка с борбата на духовете, в която е включен.
Това е реалната ситуация. Ницше чете Шопенхауер, но той действа отгоре в мислите на Ницше, който възприема Шопенхауеровите произведения. Но в какво положение се намира Шопенхауер там горе? Той е горе от 1860 г. и през цялото време, докато Ницше чете произведенията му, се намира сред борбата на духовете, разгаряща се горе. Това, което Шопенхауер инспирира в Ницше, го възприема сам във връзка с борбата на духовете, в която е включен. През 1879 година тези духове са свалени от небето на Земята. До 1879 г. виждаме духовното развитие на Ницше да поема много странни пътища. По-късно те се обясняват от влиянието на Шопенхауер и Вагнер87. В моето произведение «Фридрих Ницше, борец срещу своето време»88 ще видите някои опорни точки за това.
към текста >>

По-късно те се обясняват от влиянието на Шопенхауер и Вагнер87.
и през цялото време, докато Ницше чете произведенията му, се намира сред борбата на духовете, разгаряща се горе. Това, което Шопенхауер инспирира в Ницше, го възприема сам във връзка с борбата на духовете, в която е включен. През 1879 година тези духове са свалени от небето на Земята. До 1879 г. виждаме духовното развитие на Ницше да поема много странни пътища. По-късно те се обясняват от влиянието на Шопенхауер и Вагнер87. В моето произведение «Фридрих Ницше, борец срещу своето време»88 ще видите някои опорни точки за това. Вагнеровото влияние дотогава не е по-различно от преди, когато е действало на Земята. Защото Вагнер е роден през 1813 г. През 1841 г. започва духовната борба.
към текста >>

Влиянието на Вагнер след смъртта му върху Ницше показва съвсем друга задача, не както влиянието на Шопенхауер върху Ницше.
започва духовната борба. Но Вагнер умира през 1883 г. Духовният път на Ницше в определен смисъл поема странната си посока тогава, когато започва влиянието на Вагнер. Но Вагнер влиза в духовния свят, когато духовната борба горе е преминала и духовете вече са паднали от небето на Земята. Ницше се намира долу, когато духовете се намират наоколо на Земята, Вагнер е горе, когато те вече са паднали. Влиянието на Вагнер след смъртта му върху Ницше показва съвсем друга задача, не както влиянието на Шопенхауер върху Ницше. Тук започват надличните конкретни влияния, а не онези абстрактни демонични, за които говори психоанализата. Човечеството ще трябва да се реши да навлезе в този конкретен духовен свят, да схване нещата, които са така очевидни, когато се изследват фактите. В бъдеще ще се напише биография на Ницше според това, че е бил повлиян от онзи Рихард Вагнер, който е роден през 1813 г., изживял е до 1879 г. всичко, довеждащо до блестящото същество, което охарактеризирах в моята книга; че от 16-та си година нататък е бил под влиянието на Шопенхауер, но Шо-пенхауер е присъствал в духовния свят по време на духовната борба преди 1879 г., че е изложен на влиянието на Вагнер след като той посмъртно се намира в духовния свят, а Ницше е бил на Земята, където са слезлите долу духове на мрака. Юнг допуска, че Ницше фактически намира един демон, проектира го навън върху Вагнер.
към текста >>

всичко, довеждащо до блестящото същество, което охарактеризирах в моята книга; че от 16-та си година нататък е бил под влиянието на Шопенхауер, но Шо-пенхауер е присъствал в духовния свят по време на духовната борба преди 1879 г., че е изложен на влиянието на Вагнер след като той посмъртно се намира в духовния свят, а Ницше е бил на Земята, където са слезлите долу духове на мрака.
Ницше се намира долу, когато духовете се намират наоколо на Земята, Вагнер е горе, когато те вече са паднали. Влиянието на Вагнер след смъртта му върху Ницше показва съвсем друга задача, не както влиянието на Шопенхауер върху Ницше. Тук започват надличните конкретни влияния, а не онези абстрактни демонични, за които говори психоанализата. Човечеството ще трябва да се реши да навлезе в този конкретен духовен свят, да схване нещата, които са така очевидни, когато се изследват фактите. В бъдеще ще се напише биография на Ницше според това, че е бил повлиян от онзи Рихард Вагнер, който е роден през 1813 г., изживял е до 1879 г. всичко, довеждащо до блестящото същество, което охарактеризирах в моята книга; че от 16-та си година нататък е бил под влиянието на Шопенхауер, но Шо-пенхауер е присъствал в духовния свят по време на духовната борба преди 1879 г., че е изложен на влиянието на Вагнер след като той посмъртно се намира в духовния свят, а Ницше е бил на Земята, където са слезлите долу духове на мрака. Юнг допуска, че Ницше фактически намира един демон, проектира го навън върху Вагнер. Проекции, наклонност, интровертни и екстровертни човешки типове - всичко това са думи за абстракции, но не за действителности! Вижте, скъпи приятели, нещата са много важни. И не е така, че човек агитира само за мироглед, в който е убеден, а точно това, което се намира извън този мироглед, показва колко е необходим този мироглед на днешното човечество. За това ще продължим да говорим утре.
към текста >>

64. Втора лекция, Дорнах, 11 ноември 1917 г. GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения.
Следователно три години Ницше живее в духовния свят, когато тази борба вече се води. Той поема всички импулси, които може да поеме в духовния свят под влиянието на тази борба, и с тях слиза долу. Прочетете в първите произведения на Ницше108 как настроението на борбата се придава в това, което пише, как във всяко изречение, бих казал, има полъх от това, което е изживял през трите години на присъствието си в духовния свят от 1841 г. до 1844 г. Чрез това първите произведения на Ницше получават своята особена окраска. След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения. Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си.
към текста >>

Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше.
Той поема всички импулси, които може да поеме в духовния свят под влиянието на тази борба, и с тях слиза долу. Прочетете в първите произведения на Ницше108 как настроението на борбата се придава в това, което пише, как във всяко изречение, бих казал, има полъх от това, което е изживял през трите години на присъствието си в духовния свят от 1841 г. до 1844 г. Чрез това първите произведения на Ницше получават своята особена окраска. След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения. Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин.
към текста >>

Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят.
Прочетете в първите произведения на Ницше108 как настроението на борбата се придава в това, което пише, как във всяко изречение, бих казал, има полъх от това, което е изживял през трите години на присъствието си в духовния свят от 1841 г. до 1844 г. Чрез това първите произведения на Ницше получават своята особена окраска. След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения. Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това.
към текста >>

Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава.
до 1844 г. Чрез това първите произведения на Ницше получават своята особена окраска. След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения. Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това. Още докато наблюдава в духовния свят борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината, той иска да продължи своите произведения, внася в душата на Ницше импулсите да продължи мислите му.
към текста >>

Какво иска Шопенхауер?
Чрез това първите произведения на Ницше получават своята особена окраска. След това е особено важно, вече ви описах, че е шестнадесетгодишен, когато умира Шопенхауер и когато чете неговите произведения. Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това. Още докато наблюдава в духовния свят борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината, той иска да продължи своите произведения, внася в душата на Ницше импулсите да продължи мислите му. Това, което навлиза в душата на Ницше от духовния свят, контрастира със случващото се на физическия план в личните отношения с Вагнер.
към текста >>

Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин.
Поражда се реално отношение между душата на Шопенхауер, намираща се в духовния свят, и душата на Ницше. Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това. Още докато наблюдава в духовния свят борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината, той иска да продължи своите произведения, внася в душата на Ницше импулсите да продължи мислите му. Това, което навлиза в душата на Ницше от духовния свят, контрастира със случващото се на физическия план в личните отношения с Вагнер. Така се изгражда душевният живот на Ницше, така протича и животът му като писател. Наближава 1879 г.
към текста >>

Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това.
Ницше чете всяко изречение на Шопенхауер така, че го прониква този импулс от духовния свят. Шопенхауер се намира в духовния свят от 1860 година, когато борбата горе още продължава. Какво иска Шопенхауер? Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това. Още докато наблюдава в духовния свят борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината, той иска да продължи своите произведения, внася в душата на Ницше импулсите да продължи мислите му. Това, което навлиза в душата на Ницше от духовния свят, контрастира със случващото се на физическия план в личните отношения с Вагнер. Така се изгражда душевният живот на Ницше, така протича и животът му като писател. Наближава 1879 г. Борбата, приключила в духовния свят, продължава долу, след като духовете на мрака падат.
към текста >>

Шопенхауер проявява, бих казал, трансцендентален егоизъм.
Борбата, приключила в духовния свят, продължава долу, след като духовете на мрака падат. През 1889 г. Вагнер пристъпва в духовния свят. Чрез цялата карма, в която включих конкретното му отношение с духовния свят, Ницше е изложен на определена опасност. Той е изложен на опасността духовете на мрака да го поведат по особено лоши пътища. Шопенхауер проявява, бих казал, трансцендентален егоизъм. Като душа, той стои в духовния свят, инспирира Ницше така, че да продължи мислите му. Това е траещо post mortem трансцендентно-егоистично основание. Егоистичното не е нужно винаги да е нещо лошо. Но когато Вагнер влиза в духовния свят, духовете на мрака вече са го напуснали. В известен смисъл той идва в съвсем друга атмосфера.
към текста >>

Това изглежда много парадоксално, но е лежащият в основата неегоистичен начин, по който душата на Рихард Вагнер въздейства от по-чистите духовни области върху Ницше, когато върху него въздейства първоначално Шопенхауеровата душа, намирайки се сред борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината отвъд, в духовния свят.
Но когато Вагнер влиза в духовния свят, духовете на мрака вече са го напуснали. В известен смисъл той идва в съвсем друга атмосфера. Вагнер става - трябва да се кажат неща, които са парадоксални, но са истина - водач на Ницше от духовния свят по неегоистичен начин. Не го кара да продължи мислите му, а оставя Ницше да върви по пътя, подходящ за него, прави му добро, като в подходящия момент допринася за замъгляване на съзнанието му. Той го предпазва съзнателно да навлезе в опасни духовни области. Това изглежда много парадоксално, но е лежащият в основата неегоистичен начин, по който душата на Рихард Вагнер въздейства от по-чистите духовни области върху Ницше, когато върху него въздейства първоначално Шопенхауеровата душа, намирайки се сред борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината отвъд, в духовния свят. Това, което Вагнер наистина иска за Ницше, е, колкото е възможно да го предпази в кармата му от слезлите вече на Земята духове на мрака. И Ницше е предпазен до голяма степен от духовете на мрака. Който по подходящ начин почувства въздействието на последните произведения на Ницше109, ще намери в тях велики мисли, ако ги отдели от противоречията и нещата почерпени от силните противодействия. В моята книга «Фридрих Ницше, борец срещу своето време»110, се потрудих да представя великите мисли, отделени от всичко, което при Ницше идва от противодействащи импулси. Да, светът е многостранен и има истина в това, което самият Ницше казва111: «Светът е дълбок и е замислен по-дълбок от деня.» Не би трябвало човек да иска да критикува обширните области на духовния живот с обикновеното съзнание.
към текста >>

65. Бележки към текста GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

86. Артур Шопенхауер, 1788 - 1860, философ.
Рудолф Щайнер описва същия феномен в отговори на въпроси, виж «Допълване на днешните науки чрез антропософията» (8 лекции, Цюрих, 1917/18 г.), Събр. съч. 73. 85. Виж лекционния цикъл «Окултните основи на видимия свят. Духовете на мрака и тяхното сваляне на Земята » (14 лекции, Дорнах, 1917 г.), Събр. съч. 177. 86. Артур Шопенхауер, 1788 - 1860, философ. «Светът като воля и представа», 2 тома, Лайпциг, 1819/1844. - Виж също биографията на Рудолф Щайнер «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894 - 1905. Шопенхауер - Жан Пол - Уланд - Виланд. Литература и духовен живот през 19 век», Събр. съч. 33.
към текста >>

- Виж също биографията на Рудолф Щайнер «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894 - 1905.
85. Виж лекционния цикъл «Окултните основи на видимия свят. Духовете на мрака и тяхното сваляне на Земята » (14 лекции, Дорнах, 1917 г.), Събр. съч. 177. 86. Артур Шопенхауер, 1788 - 1860, философ. «Светът като воля и представа», 2 тома, Лайпциг, 1819/1844. - Виж също биографията на Рудолф Щайнер «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894 - 1905. Шопенхауер - Жан Пол - Уланд - Виланд. Литература и духовен живот през 19 век», Събр. съч. 33. 87. Рихард Вагнер, 1813 - 1883, немски оперен композитор. Ницше скъсва с Вагнер през 1878 г.
към текста >>

Шопенхауер - Жан Пол - Уланд - Виланд.
Духовете на мрака и тяхното сваляне на Земята » (14 лекции, Дорнах, 1917 г.), Събр. съч. 177. 86. Артур Шопенхауер, 1788 - 1860, философ. «Светът като воля и представа», 2 тома, Лайпциг, 1819/1844. - Виж също биографията на Рудолф Щайнер «Артур Шопенхауер» в «Биографии и биографични скици, 1894 - 1905. Шопенхауер - Жан Пол - Уланд - Виланд. Литература и духовен живот през 19 век», Събр. съч. 33. 87. Рихард Вагнер, 1813 - 1883, немски оперен композитор. Ницше скъсва с Вагнер през 1878 г. 88. «Фридрих Ницше, борец срещу своето време» (1895), Събр.
към текста >>

108. «Раждането на трагедията от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и писателят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.).
107. Виж също края на предходната лекция от 10 ноември 1917 г. и бележките там. Сравни също лекцията от 31 август 1921 г. в «Антропософия, корените й и жизнени плодове» (8 лекции, Щутгарт, 1921 г.), Събр. съч. 78. 108. «Раждането на трагедията от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и писателят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.). 109. Преди всичко: «Случаят Вагнер» (1888 г.) - «Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка» (1889 г.) - «Антихрист» (1888 г., изд. 1894 г.) - «Ecce homo» (1888 г. изд. 1908 г.). 110. «Фридрих Ницше, борец срещу своето време» (1895 г.), Събр. съч. 5
към текста >>

66. Четвърта лекция, 13 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух.
Това е едната страна. Другата е такава: как стои работата с днешния духовен възглед? Този днешен възглед се рее в абстракциите. Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия. В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете. Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух. Но що за нещо е това, за което говорят философиите, и какво, основавайки се на днешна душевна конституция, се разбира под дух? Също както човек сякаш протяга мрежа през природните явления, когато приема веществения и силов порядък, превръщайки възгледа за природата в илюзия, така и всичко това, което днес се говори в общоприетите възгледи за духа, по принцип, представлява халюцинация, и общоприетите философии са, собствено, само сбор от такива незабележими халюцинации. По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации. Това, което философите бълнуват за духа, доколкото чисто от понятия искат да конструират своите възгледи за духа, е, всъщност, само съвкупност от фини халюцинации, макар и фини, но все пак халюцинации. Това са образувания, които изплуват от вътрешността на човека по причини, за които днес няма да говорим, и които като такива нямат никакво непосредствено отношение към действителността.
към текста >>

[iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ.
Рудолф Кристоф Ойкен, 1846-1929, немски философ, награден през 1908 г. с Нобелова награда за литература. Трудове (подборка): „Истината на религията“ (1911), „Методи на аристотелевото проучване“ (1872), „Основа и идеал на живота“ (1907), „Основни направления в съвременната мисъл“ (1908). [ii] Ото Либман, 1840-1912, немски философ, неокантианец, преподавател в Страсбург и Йена. Основни трудове: „За анализа на реалността“ (1880), „Мисли и факти“ (1882). [iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ. Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“ [iv] Вилхелм Максимилиан Вунд , 1832-1920, германски физиолог, философ, занимава се преди всичко с логика и с теорията на познанието, психолог. Основни трудове: „Лекции за човешката и животинската душа“ (1863), „Принципи на физиологичната психология“ (1873-4). Вижте GA 18 „Загадките на философията“ [v] миналата година, или преди две години – виж GA 171“Вътрешните импулси за развитие на човечеството.
към текста >>

Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“
с Нобелова награда за литература. Трудове (подборка): „Истината на религията“ (1911), „Методи на аристотелевото проучване“ (1872), „Основа и идеал на живота“ (1907), „Основни направления в съвременната мисъл“ (1908). [ii] Ото Либман, 1840-1912, немски философ, неокантианец, преподавател в Страсбург и Йена. Основни трудове: „За анализа на реалността“ (1880), „Мисли и факти“ (1882). [iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ. Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“ [iv] Вилхелм Максимилиан Вунд , 1832-1920, германски физиолог, философ, занимава се преди всичко с логика и с теорията на познанието, психолог. Основни трудове: „Лекции за човешката и животинската душа“ (1863), „Принципи на физиологичната психология“ (1873-4). Вижте GA 18 „Загадките на философията“ [v] миналата година, или преди две години – виж GA 171“Вътрешните импулси за развитие на човечеството. Гьоте и кризата на 19 век“, лекциите от октомври 1916 г.
към текста >>

67. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 1. 1. 1920 год. GA_195 Мировата Нова година и новогодишни мисли

В най-добрия случай Кант и Шопенхауер са толерирани от нашите съвременници.
Аз прибавих самия духовен живот, преобладаващ по онова време, към симптомите, проявяващи се най-подчертано в мисловния живот на германската нация. Аз написах: "Нашето поколение си пропомня със свиване на раменете периода, когато през целия духовен живот на германския народ протичаше един философски поток. Мощният импулс на времената, завладяващ умовете на хората в края на миналото столетие (т.е. на XVIII век) и в началото на това, и смело посрещащо най-висшите задачи, които можем да си представим, сега се разглежда като нежелано отклонение. Ако някой се осмели да повдигне възражение, когато разговорът се насочи към фантазиите на Фихте или към въображаемата игра на мисли и думи на Хегел, той бива сметнат от своите слушатели просто за дилетант, който има толкова слаба идея за духа на съвременното научно изследване, колкото и за пълнотата и сериозността за философските методи. В най-добрия случай Кант и Шопенхауер са толерирани от нашите съвременници. Както изглежда, възможно е да проследим до Кант недостатъчно малкото философски трохи, използвани от съвременната наука като основнополагащи; а Шопенхауер, освен своите строго научни трудове, също е написал и малко неща в лек стил по теми, достъпни за хора с ограничен духовен кръгозор. Отворен ум за сремящото се към най-големите висоти на света на мисленето, разбиране за извисяването на духа, който в областта на науката вървеше успоредно с нашия класически културен период това сега липсва. Сериозната страна на това явление се появява само когато вземем под внимание, че упоритото отклоняване от тази духовна цел означава за германския народ загуба на неговото собствено Себе, откъсване от Духа на Народа. Защото този стремеж извира от една дълбока нужда в немския характер. Той не навлиза в умовете ни желаейки да отрече разнородните грешки и едностранчивите заблуждения, които Фихте, Хегел, Шелинг, Оукън и други допуснаха при своите смели нашествия в царството на идеализма.
към текста >>

Както изглежда, възможно е да проследим до Кант недостатъчно малкото философски трохи, използвани от съвременната наука като основнополагащи; а Шопенхауер, освен своите строго научни трудове, също е написал и малко неща в лек стил по теми, достъпни за хора с ограничен духовен кръгозор.
Аз написах: "Нашето поколение си пропомня със свиване на раменете периода, когато през целия духовен живот на германския народ протичаше един философски поток. Мощният импулс на времената, завладяващ умовете на хората в края на миналото столетие (т.е. на XVIII век) и в началото на това, и смело посрещащо най-висшите задачи, които можем да си представим, сега се разглежда като нежелано отклонение. Ако някой се осмели да повдигне възражение, когато разговорът се насочи към фантазиите на Фихте или към въображаемата игра на мисли и думи на Хегел, той бива сметнат от своите слушатели просто за дилетант, който има толкова слаба идея за духа на съвременното научно изследване, колкото и за пълнотата и сериозността за философските методи. В най-добрия случай Кант и Шопенхауер са толерирани от нашите съвременници. Както изглежда, възможно е да проследим до Кант недостатъчно малкото философски трохи, използвани от съвременната наука като основнополагащи; а Шопенхауер, освен своите строго научни трудове, също е написал и малко неща в лек стил по теми, достъпни за хора с ограничен духовен кръгозор. Отворен ум за сремящото се към най-големите висоти на света на мисленето, разбиране за извисяването на духа, който в областта на науката вървеше успоредно с нашия класически културен период това сега липсва. Сериозната страна на това явление се появява само когато вземем под внимание, че упоритото отклоняване от тази духовна цел означава за германския народ загуба на неговото собствено Себе, откъсване от Духа на Народа. Защото този стремеж извира от една дълбока нужда в немския характер. Той не навлиза в умовете ни желаейки да отрече разнородните грешки и едностранчивите заблуждения, които Фихте, Хегел, Шелинг, Оукън и други допуснаха при своите смели нашествия в царството на идеализма. Но импулсът, който в цялото си величие ги вдъхновяваше, не трябва да бъде погрешно разбиран.
към текста >>

68. Съдържание GA_207 Антропософията като космософия 1

Мистерията на Голгота в епохата на свободата Сетивната илюзия като предпоставка за свобода Днешната несвобода на човека през живота след смъртта Нейното преодоляване чрез изживяването на свободата в земния живот Модерната представа за света без начало и край Предишната представа за света, разглеждан между космогонията и Страшния съд „История на света" от Ротек Безсмислието на съвременната история Артур Шопенхауер Мистерията на Голгота като смислов център на историческите събития Духовната Наука и Евангелията Христос като Дух на Слънцето Овербек и модерната теология.
9. Девета лекция, 14 Октомври 1921 Духовнонаучно разглеждане на душевния интелектуалистичен човек Духовната Наука като дарител на жизнената сила Цитати от и описание на един съвременен човек (Готфрид Бен) както и необходимостта от Духовна Наука за него. 10. Десета лекция, 15 Октомври 1921 Притъпен Азов волев живот и будните образи на мислите-сенки – Пробуждане на Азът чрез илюзията на сетивата Свързване с мъртвите чрез конкретни представи, а не чрез абстрактни мисли За обрата на сетивните изживявания по време на живота след смъртта Фойербах и неговата философия Рихард Вагнер Целокупност на сетивните възприятия: топлина, светлина, химизъм, живот Опровержение на твърдението, че „големината" е относителна Проблемът за духовните стойности Изгубване на собственото същество в интелектуализма и неговото утвърждаване в действия, произтичащи от чистото мислене. 11. Единадесета лекция, 16 Октомври 1921 Мистерията на Голгота в епохата на свободата Сетивната илюзия като предпоставка за свобода Днешната несвобода на човека през живота след смъртта Нейното преодоляване чрез изживяването на свободата в земния живот Модерната представа за света без начало и край Предишната представа за света, разглеждан между космогонията и Страшния съд „История на света" от Ротек Безсмислието на съвременната история Артур Шопенхауер Мистерията на Голгота като смислов център на историческите събития Духовната Наука и Евангелията Христос като Дух на Слънцето Овербек и модерната теология. 12. Бележки * * * Указания относно публикуването на езотеричните лекции от Рудолф Щайнер За характера на тези частни издания Рудолф Щайнер (1861-1925) казва следното в своята автобиография "Моят жизнен път" (Събр. Съч.
към текста >>

69. 11. Единадесета лекция, 16 Октомври 1921 GA_207 Антропософията като космософия 1

Прочетете например по какъв убедителен начин Шопенхауер извежда от западноевропейското светоусещане цялото безсмислие на историята и Вие ще видите, колко дълбоко прозря Шопенхауер в това безсмислие.
Историята става безсмислена. И днес човекът не е достатъчно смел, за да си при знае, че историята е безсмислена, безсмислена тъкмо поради това, че той е изгубил представите си за Земното начало и Земния край. Днешният човек би трябвало да усеща историческото развитие на човечеството като една голяма загадка. И той би трябвало да си каже: Да, без представите за начало и край, цялото историческо развитие е нещо безсмислено. Отделни хора предусетиха това доста отдавна. Прочетете например по какъв убедителен начин Шопенхауер извежда от западноевропейското светоусещане цялото безсмислие на историята и Вие ще видите, колко дълбоко прозря Шопенхауер в това безсмислие. Но днешният ден категорично изисква от човека да вложи един друг, един нов смисъл в историята. Ако се откажем от хипотезите и останем при феноменологията, т.е. в илюзорното описание на природните явления, ние все пак можем да извлечем от света на Майя и то именно в Гьотев смисъл едно твърде задоволително познание за природния свят. В естествознанието е възможно някакво удовлетворение, само ако сме запазили нещо от смущаващите хипотези за началото и края на Земния свят. Обаче в този случай, ние сме като затворени в прегръдката на Земята, без да виждаме нищо извън нея.
към текста >>

Тя се разтваря в небулоза, в замъгленост, както и Шопенхауер го потвърди в своите съчинения.
Първо: Сега човекът може да живее в света на илюзорните възприятия, защото в този свят вече струи нещо, които го води към един духовен център, към духовното битие, гарантирано в Мистерията на Голгота. Другото обаче е: Понеже началото и края са изличени за човешкото съзнание, историята изгуби целия си смисъл; сега тя отново получава смисъл чрез този духовен център. Човекът ще се научи да разбира как всяко събитие преди Мистерията на Голгота е устремено към Мистерията на Голгота и как всяко следващо, ново събитие, произтича също от тази Мистерия на Голгота. Историята отново получава своя смисъл, докато иначе тя остава само един илюзорен епизод, без начало и без край. В същото време, когато заради човешката свобода, външният сетивен свят израства като примамлива илюзия пред човека, историята се превръща в илюзорен епизод без какъвто и да е център на тежестта. Тя се разтваря в небулоза, в замъгленост, както и Шопенхауер го потвърди в своите съчинения. Чрез вникването в Мистерията на Голгота, се поражда това, което иначе е историческата Майя; поражда се вътрешния живот, историческата душа, и то тъкмо тази, която е свързана с всичко, от което съвременният човек се нуждае и на което може да разчита, за да изгради живота си в свобода. Преминавайки през Портата на смъртта, човек разбира великото учение за свободата. Той се обръща към Мистерията на Голгота и тя хвърля в живота му онази светлина, която трябва да озари всичко, което е свобода в човека. И човекът може да се спаси от тази опасност, да падне отвъд смъртта в примките на необходимостта, едва след като тук, в света на Майя, е имал възможността да постигне свободата, макар че повечето хора пренебрегват свободата, не я развиват, а се отдават на своите инстинкти и нагони. Едва когато се извиси до истинска религиозна изповед, която е съвършено различна от религиозните чувства на древните, едва когато в пълна свобода тази религиозна изповед изпълни цялата му душа, едва тогава човек стига до пълното изживяване на свободата.
към текста >>

70. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924 GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том

И с песимизма си той отиде по-далече от Шопенхауер, като намери, че върхът на културното развитие всъщност би трябвало да се състои в това, цялото земно развитие един ден да бъде унищожено, да бъде унищожено колкото е възможно по-скоро.
Казвам това само защото с него искам да покажа, колко малко склонност е съществувала, за да бъде почувствано това, което Едуард фон Хартман така експлозивно изрази в своята «Философия на несъзнателното»[2]. Първо той естествено говори за това, че всичко, което е съзнателно в човека, съзнателното мислене, има минимално значение в сравнение с това, което царува и тъче несъзнателно в човека, несъзнавано царува и тъче в природата, то не може да бъде обхванато от съзнанието, никога не прониква в съзнанието. Едуард фон Хартман не е знаел нищо за една ясновидска имагинация, за интуиция, не е знаел, че несъзнателното може да проникне в човешкото познание. Така той обърна внимание на това, как действително същественото остава в несъзнателното. Но именно на тази основа той беше на мнение, че светът, в който живеем, е мислимо най-лошия. И с песимизма си той отиде по-далече от Шопенхауер, като намери, че върхът на културното развитие всъщност би трябвало да се състои в това, цялото земно развитие един ден да бъде унищожено, да бъде унищожено колкото е възможно по-скоро. Само че той казваше, че не иска това унищожение да стане още утре, защото няма да има достатъчно време да се приложи всичко онова, което е необходимо, за да се унищожи Земята действително до такава степен, че да изчезне всякаква човешка цивилизация, която и без това няма никаква стойност. И той мечтаеше - това е написано във «Философия на несъзнателното», - как хората ще стигнат дотам, да изнамерят една голяма машина, която да поставят достатъчно дълбоко в Земята, за да предизвикат с нея една мощна експлозия; да експлодира цялата Земя, като се разпръсне в пространството. Без съмнение имаше хора, които бяха въодушевени от тази «Философия на несъзнателното». Обаче когато говорят за подобно нещо, не личи, че те са обхванати така дълбоко от него. Подобно нещо може да се каже!
към текста >>

После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт».
Когато човек види подобно нещо, това в най-дълбокия смисъл може да възбуди вниманието към кармическите взаимовръзки. Но тук в кармическите връзки то бе осветено с една друга светлина. Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше. В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода. Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката. После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката». Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер. В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука». Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм.
към текста >>

71. Съдържание GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

Мислите на Шопенхауер като изходна точка за окултно разглеждане на музиката.
СЪДЪРЖАНИЕ СЪЩНОСТ НА МУЗИКАЛНОТО ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 3 декември 1906 г. Мислите на Шопенхауер като изходна точка за окултно разглеждане на музиката. Възходът на човешката душа чрез духовно развитие. Деваканът като свят на музиката на сферите. Земната музика като отзвук на възприетите звуци в по-висшите светове. По-дълбокото значение на мажор и минор. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 12 ноември 1906 г.
към текста >>

Възгледите на Гьоте и Шопенхауер за значението на изкуствата.
Възходът на човешката душа чрез духовно развитие. Деваканът като свят на музиката на сферите. Земната музика като отзвук на възприетите звуци в по-висшите светове. По-дълбокото значение на мажор и минор. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 12 ноември 1906 г. Възгледите на Гьоте и Шопенхауер за значението на изкуствата. Трите състояния на съзнание при човека. Престоят на човешката душа в Девакана и изживяването на музиката на сферите по време на съня без съновидения. Земната музика като несъзнателен спомен за това преживяване. Съзнателно осъществяване на тези връзки чрез окултното развитие. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 26 ноември 1906 г.
към текста >>

Възгледите на Гьоте и Шопенхауер за специфичното значение на музиката.
Наследяването на музикалния и математическия талант във фамилиите Бах и Бернули. Отношението на индивидуалността към наследяваните заложби. Развитието на човешкото същество в миналите земни епохи. Развитието на слуховото сетиво, говорното сетиво и сетивото за пространствена ориентация. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Лайпциг,10 ноември1906г. Възгледите на Гьоте и Шопенхауер за специфичното значение на музиката. По-нататъшното развитие на тези мисли от Рихард Вагнер. Разглеждане на значението на музиката от окултна гледна точка. Преобразяването на низшите същностни членове чрез въздействието на музиката. Отговор на въпрос. ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ И ЗАКЛЮЧЕНИЯ
към текста >>

72. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 3 декември 1906 г. GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

Един велик дух на деветнадесетото столетие, който е дал ясни и точни понятия относно изкуството, е Шопенхауер[1].
Същото е и при живописта. Днес дори при живописта се счита за важно само това, което дава непосредствен отпечатък на действителността. Също и поезията се стреми да създаде едно изображение на действителността. Който желае да приложи тази теория върху музиката, едва ли би постигнал резултат. Човек трябва да се запита: Откъде всъщност идва тонът, създаден чрез изкуство, с какво е свързан в света? Един велик дух на деветнадесетото столетие, който е дал ясни и точни понятия относно изкуството, е Шопенхауер[1]. Той отрежда на музиката особено място сред изкуствата, а на изкуството като такова - особена стойност в живота на човека. В основата на своята философия той е взел като лайтмотив следното изречение: Животът е нещо лошо и аз се опитвам да го направя поносим, като размишлявам за него. Според него в целия свят царува една несъзнателна, сляпа Воля. Тя образува камъка, а след това от камъка - растенията и т. н., защото е винаги неудовлетворена.
към текста >>

После Шопенхауер казва: Освен Волята съществува още едно нещо, което човек познава - това е Представата.
Тя образува камъка, а след това от камъка - растенията и т. н., защото е винаги неудовлетворена. Така във всичко живее копнежът към по-висшето. Човек усеща това, но тук са налице големи разлики. Живуркащият дивак в понижено съзнание усеща много по-малко неудовлетворението на Волята, отколкото по-висши-ят човек, който може да почувства много по-ясно болката от съществуването. После Шопенхауер казва: Освен Волята съществува още едно нещо, което човек познава - това е Представата. Тя е като една Фата Моргана, като едно мъгливо творение или като едно потрепване на вълните, в което се отразяват създанията на Волята, на тъмния стремеж. В човека се надига Волята към това лъжливо създание. И когато той вижда Волята по този начин, тя става още по-неудовлетворена. Но все пак съществуват средства, чрез които човек може да постигне един вид освобождение от слепия стремеж на Волята. Едно такова средство е изкуството.
към текста >>

Шопенхауер казва, че истинският творец създава прототипи, не представи, които иначе човекът има, не изображения, а прототипи.
Когато човек създава едно произведение на изкуството, той твори от своята Представа. Докато обаче другите представи са празни образи, при изкуството съществува нещо друго. Например Фидиевият Зевс не се е получил чрез изобразяване на някой действителен човек. Скулпторът е комбинирал много впечатления, запазил е всички предимства и е отхвърлил всички недостатъци. Той е образувал от много хора един прототип, който не съществува никъде в природата, но който се съдържа в множество отделни индивидуалности. Шопенхауер казва, че истинският творец създава прототипи, не представи, които иначе човекът има, не изображения, а прототипи. Чрез навлизане до известна степен в дълбините на творящата природа човек постига освобождение. Така е с всяко изкуство, освен с музиката. Другите изкуства трябва да преминат през Представата, следователно предават образите на Волята. Но тонът е непосредствен израз на самата Воля, без участието на Представата. Когато чрез изкуството човек участва активно в тона, той до известна степен е прилепил ухото си до сърцето на природата, долавя нейната Воля и я възпроизвежда в поредица от тонове.
към текста >>

Така - казва Шопенхауер - човек влиза в едно интимно отношение с нещата, така той прониква дълбоко в тяхната същност.
Чрез навлизане до известна степен в дълбините на творящата природа човек постига освобождение. Така е с всяко изкуство, освен с музиката. Другите изкуства трябва да преминат през Представата, следователно предават образите на Волята. Но тонът е непосредствен израз на самата Воля, без участието на Представата. Когато чрез изкуството човек участва активно в тона, той до известна степен е прилепил ухото си до сърцето на природата, долавя нейната Воля и я възпроизвежда в поредица от тонове. Така - казва Шопенхауер - човек влиза в едно интимно отношение с нещата, така той прониква дълбоко в тяхната същност. Понеже човек се чувства близо до същността на нещата в музиката, затова той чувства в нея онази дълбока удовлетвореност. Така Шопенхауер, изхождайки от едно инстинктивно познание, определя на музиката ролята да изразява непосредствено същността на космоса. Той имаше един вид инстинктивно предчувствие за истинското положение на нещата. Защо музикалното може да говори на всеки, защо музиката въздейства на човека от най-ранно детство, ще ни се изясни, като се обърнем към живота, в който тя има своите действителни примери. Когато музикантът композира, той не може да подражава на нищо.
към текста >>

Така Шопенхауер, изхождайки от едно инстинктивно познание, определя на музиката ролята да изразява непосредствено същността на космоса.
Другите изкуства трябва да преминат през Представата, следователно предават образите на Волята. Но тонът е непосредствен израз на самата Воля, без участието на Представата. Когато чрез изкуството човек участва активно в тона, той до известна степен е прилепил ухото си до сърцето на природата, долавя нейната Воля и я възпроизвежда в поредица от тонове. Така - казва Шопенхауер - човек влиза в едно интимно отношение с нещата, така той прониква дълбоко в тяхната същност. Понеже човек се чувства близо до същността на нещата в музиката, затова той чувства в нея онази дълбока удовлетвореност. Така Шопенхауер, изхождайки от едно инстинктивно познание, определя на музиката ролята да изразява непосредствено същността на космоса. Той имаше един вид инстинктивно предчувствие за истинското положение на нещата. Защо музикалното може да говори на всеки, защо музиката въздейства на човека от най-ранно детство, ще ни се изясни, като се обърнем към живота, в който тя има своите действителни примери. Когато музикантът композира, той не може да подражава на нищо. Той трябва да извлече от своята душа мотивите на музикалното творчество. Откъде ги донася, това ще се установи, ако обърнем внимание на световете, които не се възприемат от сетивата.
към текста >>

Воден от това интуитивно познание, Шопенхауер определя централно място на музиката сред изкуствата и казва, че човек възприема в нея пулса на световната воля.
В сенчестия образ на духовния свят душата открива най-висшето освобождение, най-интимната връзка с праелемента на човека. Ето защо музиката въздейства също и върху най-обикновената душа. Тя чувства в музиката отзвука на онова, което е преживяла в девакана. По този начин тя се чувства в своята родина. Всеки път човекът чувства: Да, ти си от един друг свят! Воден от това интуитивно познание, Шопенхауер определя централно място на музиката сред изкуствата и казва, че човек възприема в нея пулса на световната воля. Човек чувства в музиката отзвуците на това, което живее и действа в същността на нещата, което му е толкова сродно. Защото чувствата са най-вътрешният елемент на душата, сродни с духовния свят. И тъй като елементът на душата е тонът, в който се движи, така тя живее в един свят, в който не са повече налице телесните посредници на чувствата, в който обаче чувствата още живеят. Първообразът на музиката се намира в духовното, докато първообразите на останалите изкуства се намират във физическия свят. Когато човек слуша музика, той се чувства добре, защото тези тонове са сходни с това, което е изживял в света на своята духовна родина.
към текста >>

[1] Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв.
Човек чувства в музиката отзвуците на това, което живее и действа в същността на нещата, което му е толкова сродно. Защото чувствата са най-вътрешният елемент на душата, сродни с духовния свят. И тъй като елементът на душата е тонът, в който се движи, така тя живее в един свят, в който не са повече налице телесните посредници на чувствата, в който обаче чувствата още живеят. Първообразът на музиката се намира в духовното, докато първообразите на останалите изкуства се намират във физическия свят. Когато човек слуша музика, той се чувства добре, защото тези тонове са сходни с това, което е изживял в света на своята духовна родина. [1] Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“
към текста >>

Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В.
И тъй като елементът на душата е тонът, в който се движи, така тя живее в един свят, в който не са повече налице телесните посредници на чувствата, в който обаче чувствата още живеят. Първообразът на музиката се намира в духовното, докато първообразите на останалите изкуства се намират във физическия свят. Когато човек слуша музика, той се чувства добре, защото тези тонове са сходни с това, което е изживял в света на своята духовна родина. [1] Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“ [2] Парацелз, Филип Авреолий Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541. Точният цитат не можа да бъде удостоверен.
към текста >>

Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45.
Първообразът на музиката се намира в духовното, докато първообразите на останалите изкуства се намират във физическия свят. Когато човек слуша музика, той се чувства добре, защото тези тонове са сходни с това, което е изживял в света на своята духовна родина. [1] Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“ [2] Парацелз, Филип Авреолий Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541. Точният цитат не можа да бъде удостоверен. Все пак подобно твърдение се намира в „Четвъртата защита“ (Парацелз, Събрани съчинения, издадени от Зудхоф, том 11, стр. 145).
към текста >>

73. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 12 ноември 1906 г. GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

Да вземем възгледа на Шопенхауер.
Във фамилията Бернули по сходен начин се наследява математическото дарование и осем нейни представители са били по-големи или по-малки математици. Това са два случая, които се разбират като наследяване. Но те представляват две напълно различни неща. Открай време музиката се е разкривала на великите личности, които са се опитвали да проникнат по-дълбоко в житейските тайни, като нещо много специфично. Музиката винаги е заемала специално място в изкуството. Да вземем възгледа на Шопенхауер. В неговата творба „Светът като воля и представа“ той говори за изкуствата като за вид познание, което отвежда непосредствено в божественото, като това познание би могло да бъде познание на разума. Този възглед на Шопенхауер е свързан с това, че той е имал разбирането за света, че всичко, което ни заобикаля, е само огледално отражение на човешката представа. Този възглед разкрива, че външните неща предизвикват представи в човешките сетива и че човек именно по този начин влиза във връзка с нещата. Той не може да знае нищо за това, което не оставя някакъв отпечатък върху сетивата. Той говори физиологически за специфични сетивни усещания.
към текста >>

Този възглед на Шопенхауер е свързан с това, че той е имал разбирането за света, че всичко, което ни заобикаля, е само огледално отражение на човешката представа.
Но те представляват две напълно различни неща. Открай време музиката се е разкривала на великите личности, които са се опитвали да проникнат по-дълбоко в житейските тайни, като нещо много специфично. Музиката винаги е заемала специално място в изкуството. Да вземем възгледа на Шопенхауер. В неговата творба „Светът като воля и представа“ той говори за изкуствата като за вид познание, което отвежда непосредствено в божественото, като това познание би могло да бъде познание на разума. Този възглед на Шопенхауер е свързан с това, че той е имал разбирането за света, че всичко, което ни заобикаля, е само огледално отражение на човешката представа. Този възглед разкрива, че външните неща предизвикват представи в човешките сетива и че човек именно по този начин влиза във връзка с нещата. Той не може да знае нищо за това, което не оставя някакъв отпечатък върху сетивата. Той говори физиологически за специфични сетивни усещания. Окото може да възприеме само светлинни усещания, останалите впечатления не възприема; то може да усети само това, което е светлина. По същия начин ухото възприема звуковите усещания и т. н.
към текста >>

Всичко, което човек наблюдава като свой свят, се отразява, според възгледа на Шопенхауер, като един вид Фата Моргана отново в него, като отражение, предизвикано от човешката душа.
Този възглед разкрива, че външните неща предизвикват представи в човешките сетива и че човек именно по този начин влиза във връзка с нещата. Той не може да знае нищо за това, което не оставя някакъв отпечатък върху сетивата. Той говори физиологически за специфични сетивни усещания. Окото може да възприеме само светлинни усещания, останалите впечатления не възприема; то може да усети само това, което е светлина. По същия начин ухото възприема звуковите усещания и т. н. Всичко, което човек наблюдава като свой свят, се отразява, според възгледа на Шопенхауер, като един вид Фата Моргана отново в него, като отражение, предизвикано от човешката душа. Съществува обаче една възможност, казва Шопенхауер, да се премине отвъд представата. Има едно нещо, за чието възприемане човек не се нуждае от външно въздействие и това е самият той. За него всичко външно е вечно изменяща се, вечно променяща се Фата Моргана. Само едно нещо усещаме неизменно и винаги по същия начин в нас и това е, което сме ние самите. Нашата воля е това, в което се усещаме, и не е необходим заобиколен път отвън, за да възприемем нейните въздействия върху нас.
към текста >>

Съществува обаче една възможност, казва Шопенхауер, да се премине отвъд представата.
Той не може да знае нищо за това, което не оставя някакъв отпечатък върху сетивата. Той говори физиологически за специфични сетивни усещания. Окото може да възприеме само светлинни усещания, останалите впечатления не възприема; то може да усети само това, което е светлина. По същия начин ухото възприема звуковите усещания и т. н. Всичко, което човек наблюдава като свой свят, се отразява, според възгледа на Шопенхауер, като един вид Фата Моргана отново в него, като отражение, предизвикано от човешката душа. Съществува обаче една възможност, казва Шопенхауер, да се премине отвъд представата. Има едно нещо, за чието възприемане човек не се нуждае от външно въздействие и това е самият той. За него всичко външно е вечно изменяща се, вечно променяща се Фата Моргана. Само едно нещо усещаме неизменно и винаги по същия начин в нас и това е, което сме ние самите. Нашата воля е това, в което се усещаме, и не е необходим заобиколен път отвън, за да възприемем нейните въздействия върху нас. Когато упражняваме някакво влияние върху външния свят, тогава чувстваме волята, ние самите сме тази воля, затова знаем какво е волята.
към текста >>

Отговорът на този въпрос, в смисъла на Шопенхауер, гласи: Чрез съчетаване на Фата Моргана вън от нас и в нас, чрез обединяване на двете.
Нашата воля е това, в което се усещаме, и не е необходим заобиколен път отвън, за да възприемем нейните въздействия върху нас. Когато упражняваме някакво влияние върху външния свят, тогава чувстваме волята, ние самите сме тази воля, затова знаем какво е волята. Ние знаем това от лично, вътрешно преживяване и по аналогия можем да заключим, че тази работеща воля в нас, както и извън нас, трябва да е налице и дейна, че трябва да съществуват силите извън нас, както и силата, дейна в нас самите. И тези сили той нарича световна воля. Да си зададем въпроса: Как възниква изкуството? Отговорът на този въпрос, в смисъла на Шопенхауер, гласи: Чрез съчетаване на Фата Моргана вън от нас и в нас, чрез обединяване на двете. Когато творецът, например скулпторът, иска да създаде идеализиран образ на Зевс, той търси един първообраз. Той не наблюдава някой отделен човек, за да намери първообраза, а наблюдава много хора. От един човек той взима едно, от друг - друго и т. н. Той запомня всичко, което е сила, което е благородно, което е забележително, и от него оформя един идеализиран образ на Зевс. Това е идеята в човека, която е придобита чрез съчетаване на онова, което ни открива светът, което се приближава към нас в отделни детайли.
към текста >>

Да съпоставим мислите на Шопенхауер с тези на Гьоте, чийто израз откриваме в следните думи: В природата са по-важни намеренията[1].
Когато творецът, например скулпторът, иска да създаде идеализиран образ на Зевс, той търси един първообраз. Той не наблюдава някой отделен човек, за да намери първообраза, а наблюдава много хора. От един човек той взима едно, от друг - друго и т. н. Той запомня всичко, което е сила, което е благородно, което е забележително, и от него оформя един идеализиран образ на Зевс. Това е идеята в човека, която е придобита чрез съчетаване на онова, което ни открива светът, което се приближава към нас в отделни детайли. Да съпоставим мислите на Шопенхауер с тези на Гьоте, чийто израз откриваме в следните думи: В природата са по-важни намеренията[1]. Така виждаме, че Шопенхауер и Гьоте са в пълно съгласие един с друг. Двамата приемат, че в природата съществуват намерения, които тя не постига напълно в делата си, не може да доведе до пълно проявление, най-малкото не ги постига в подробности. Творецът се стреми да разпознае тези намерения в природата, да ги обедини и да ги представи. Така разбираме, че Гьоте иска да каже, че изкуството е откровение на тайните намерения на природата, че творецът представлява продължението на природата. Той приема природата в себе си, оставя я да се възроди в него и да излезе от него.
към текста >>

Така виждаме, че Шопенхауер и Гьоте са в пълно съгласие един с друг.
Той не наблюдава някой отделен човек, за да намери първообраза, а наблюдава много хора. От един човек той взима едно, от друг - друго и т. н. Той запомня всичко, което е сила, което е благородно, което е забележително, и от него оформя един идеализиран образ на Зевс. Това е идеята в човека, която е придобита чрез съчетаване на онова, което ни открива светът, което се приближава към нас в отделни детайли. Да съпоставим мислите на Шопенхауер с тези на Гьоте, чийто израз откриваме в следните думи: В природата са по-важни намеренията[1]. Така виждаме, че Шопенхауер и Гьоте са в пълно съгласие един с друг. Двамата приемат, че в природата съществуват намерения, които тя не постига напълно в делата си, не може да доведе до пълно проявление, най-малкото не ги постига в подробности. Творецът се стреми да разпознае тези намерения в природата, да ги обедини и да ги представи. Така разбираме, че Гьоте иска да каже, че изкуството е откровение на тайните намерения на природата, че творецът представлява продължението на природата. Той приема природата в себе си, оставя я да се възроди в него и да излезе от него. Като че ли природата не би могла да придобие завършеност и в човека се открива възможността да доведе делото й докрай.
към текста >>

Така е с всички изкуства, освен с музиката, казва Шопенхауер.
Природата намира в него своя завършек, своя апогей, тя, така да се каже, възликува в него, в творчеството му. В човешкото сърце се намира способността да се виждат нещата до техния край и това, което е било намерение на природата, да се изведе навън. Гьоте вижда в природата големия творец, който не може да постигне напълно своите намерения, които, така да се каже, се изправят пред нас като една загадка. Творецът обаче разрешава тази загадка. Той е големият разрешител, тъй като си представя намеренията на природата до края и ги извежда от себе си в своите творби. Така е с всички изкуства, освен с музиката, казва Шопенхауер. Тя стои на едно по-високо ниво от останалите изкуства. Защо? Шопенхауер намира отговора и казва: Всички други изкуства, скулптурата, живописта, трябва да обединяват представите, преди да разгадаят тайните намерения на природата. Напротив, музиката, мелодиите, хармониите на тоновете са непосредствено проявление на природата. Музикантът чува непосредствено как пулсът на божествената воля бие в света; той долавя как тази воля се изразява в тонове. Така той стои по-близо до сърцето на света, отколкото всички други творци.
към текста >>

Шопенхауер намира отговора и казва: Всички други изкуства, скулптурата, живописта, трябва да обединяват представите, преди да разгадаят тайните намерения на природата.
Гьоте вижда в природата големия творец, който не може да постигне напълно своите намерения, които, така да се каже, се изправят пред нас като една загадка. Творецът обаче разрешава тази загадка. Той е големият разрешител, тъй като си представя намеренията на природата до края и ги извежда от себе си в своите творби. Така е с всички изкуства, освен с музиката, казва Шопенхауер. Тя стои на едно по-високо ниво от останалите изкуства. Защо? Шопенхауер намира отговора и казва: Всички други изкуства, скулптурата, живописта, трябва да обединяват представите, преди да разгадаят тайните намерения на природата. Напротив, музиката, мелодиите, хармониите на тоновете са непосредствено проявление на природата. Музикантът чува непосредствено как пулсът на божествената воля бие в света; той долавя как тази воля се изразява в тонове. Така той стои по-близо до сърцето на света, отколкото всички други творци. В него живее способността да изразява волята, световната воля. Музиката е израз на природната воля, докато всички останали изкуства са израз на идеята за природата.
към текста >>

Като отправим поглед от възгледа за това величествено изкуство на тези велики духове, каквито са Шопенхауер и Гьоте, към възгледа, чрез който окултизмът осветява тези въпроси, виждаме по един учудващ начин, че от това, което представлява човекът, ни става разбираемо и понятно защо тоновете, хармониите и мелодиите му въздействат така.
Така той стои по-близо до сърцето на света, отколкото всички други творци. В него живее способността да изразява волята, световната воля. Музиката е израз на природната воля, докато всички останали изкуства са израз на идеята за природата. Тъй като музиката се приближава по-близо до сърцето на света, тъй като е толкова непосредствен израз на неговите трепети и вълнения, затова тя въздейства толкова непосредствено върху човешката душа. Тя се влива в душата като нещо божествено в различни образи. Като отправим поглед от възгледа за това величествено изкуство на тези велики духове, каквито са Шопенхауер и Гьоте, към възгледа, чрез който окултизмът осветява тези въпроси, виждаме по един учудващ начин, че от това, което представлява човекът, ни става разбираемо и понятно защо тоновете, хармониите и мелодиите му въздействат така. Връщаме се към познатите ни три състояния на съзнанието, които са възможни за човека, и към неговото отношение към трите свята, към които той принадлежи по време на тези три състояния на съзнанието. Съществуват три състояния на съзнанието, но само едно от тях е напълно познато на обикновения човек. Докато по време на другите две той не знае нищо за себе си, преживява ги без да успее да ги доведе до спомен, до съзнателно въздействие от тях в познатото му състояние на съзнанието. Това състояние на съзнанието обозначаваме като обикновено, будно дневно съзнание. Второто състояние на съзнанието е познато частично на обикновения човек.
към текста >>

Шопенхауер също я предчувстваше чрез един вид инстинктивна интуиция, която той изразява в своите философски формулировки.
В девакана е неговата прародина и отзвуците от тази родина, духовния свят, прозвучават в хармониите и мелодиите на физическия свят. Те пронизват този по-нисш свят с предусещане за едно прекрасно и чудно съществуване, проникват в най-дълбоката същност на човека и я разтърсват с трептенията на най-чиста радост, на най-възвишена духовност, каквато този свят не може да му даде. Живописта говори на астралната телесност, но звуковият свят говори на най-вътрешното в човека. И докато човек не е посветен, първоначално му се открива светът на девакана, неговата родина, в музикалното. Оттук следва високото уважение към музиката на всеки, който предчувства тази връзка. Шопенхауер също я предчувстваше чрез един вид инстинктивна интуиция, която той изразява в своите философски формулировки. Така чрез окултизма светът и преди всичко изкуствата стават разбираеми за нас. Всичко горе е, както долу. Който разбира тази сентенция във висшия смисъл, той се учи да разпознава стойностното в нещата и още по-стойностното в света и малко по малко започва да усеща в себе си като стойностно познание копието на по-висшите светове, и също така чувства в музикалното картината на един по-висш свят. Делото на архитекта е превърнато в материя. То е изработено от камък, който устоява столетия.
към текста >>

74. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Лайпциг, 10 ноември1906 г. GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

Така Шопенхауер вижда в изкуството нещо, чрез което човекът е воден от преходното към вечното.
Лайпциг, 10 ноември 1906 г. За музиката може да се говори в различни насоки, така встъпваме в една обширна област. Днес искам да се огранича с това да кажа каква роля играе музиката в човешкото развитие от духовна гледна точка, какво място заема тя в света и къде се намира нейният праизвор. За музиката съществуват различни възгледи. Някои от тях имат особено значение. Така Шопенхауер вижда в изкуството нещо, чрез което човекът е воден от преходното към вечното. Според неговия възглед в изкуствата се осъществяват първообрази, но музиката казва на човека нещо напълно особено. Шопенхауер вижда в света две неща: представа и воля. Волята той означава като „нещото в себе си“, представата - като отражение на волята. Човекът не може да възприеме волята, а само образа зад нея. Ала образите не са равностойни.
към текста >>

Шопенхауер вижда в света две неща: представа и воля.
Днес искам да се огранича с това да кажа каква роля играе музиката в човешкото развитие от духовна гледна точка, какво място заема тя в света и къде се намира нейният праизвор. За музиката съществуват различни възгледи. Някои от тях имат особено значение. Така Шопенхауер вижда в изкуството нещо, чрез което човекът е воден от преходното към вечното. Според неговия възглед в изкуствата се осъществяват първообрази, но музиката казва на човека нещо напълно особено. Шопенхауер вижда в света две неща: представа и воля. Волята той означава като „нещото в себе си“, представата - като отражение на волята. Човекът не може да възприеме волята, а само образа зад нея. Ала образите не са равностойни. Някои казват много, други малко. Той ги означава като идеи, от които творецът твори.
към текста >>

В него Шопенхауер не вижда идеи, а „нещото в себе си“ да ни говори.
Когато разглеждаме хората, можем да ги намерим грозни, красиви, отблъскващи, привличащи. Един гений не изобразява някой отделен човек. Гениалният художник улавя множество черти и създава от тях един образ, един идеал. Художникът прониква до идеите и създава от тях своите образи, които са особено характерни. Това важи за всяко изкуство, но не и за музиката. В него Шопенхауер не вижда идеи, а „нещото в себе си“ да ни говори. Тонът, образуваният тон не е за него представа, а израз на „нещото в себе си“. Директното говорене е музикалното говорене. То е най-висшето, според Шопенхауер, което говори на душата му. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер[1]. Душата на Вагнер се опитва по свой начин да проникне в смисъла на световните загадки.
към текста >>

То е най-висшето, според Шопенхауер, което говори на душата му.
Художникът прониква до идеите и създава от тях своите образи, които са особено характерни. Това важи за всяко изкуство, но не и за музиката. В него Шопенхауер не вижда идеи, а „нещото в себе си“ да ни говори. Тонът, образуваният тон не е за него представа, а израз на „нещото в себе си“. Директното говорене е музикалното говорене. То е най-висшето, според Шопенхауер, което говори на душата му. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер[1]. Душата на Вагнер се опитва по свой начин да проникне в смисъла на световните загадки. Големите гении не търсят понятия, те търсят мястото, където да могат да се ослушат, за да чуят какво им говорят боговете. Рихард Вагнер е съгласен с Гьоте, който вижда в изкуството продължение на природата. В нашето материалистично време човек вижда по друг начин.
към текста >>

Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер[1].
Това важи за всяко изкуство, но не и за музиката. В него Шопенхауер не вижда идеи, а „нещото в себе си“ да ни говори. Тонът, образуваният тон не е за него представа, а израз на „нещото в себе си“. Директното говорене е музикалното говорене. То е най-висшето, според Шопенхауер, което говори на душата му. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер[1]. Душата на Вагнер се опитва по свой начин да проникне в смисъла на световните загадки. Големите гении не търсят понятия, те търсят мястото, където да могат да се ослушат, за да чуят какво им говорят боговете. Рихард Вагнер е съгласен с Гьоте, който вижда в изкуството продължение на природата. В нашето материалистично време човек вижда по друг начин. Гьоте съзира в нещата и между тях това, което природата се е стремяла да изрази.
към текста >>

Какво стои в основата на Шопенхауеровия възглед и оказва влияние върху Рихард Вагнер?
Художникът трябва да ги реализира в творбите си. Рихард Вагнер чувства същото. Той иска да проникне до праизвора на нещата. Намерението трябва да пристъпи на сцената и затова той се нуждае от един друг език за тези свръхчовешки образи. Така той прибягва към музиката, за да изрази това. Какво стои в основата на Шопенхауеровия възглед и оказва влияние върху Рихард Вагнер? За да схванем какво е живяло в този човек, трябва да се опитаме да вникнем дълбоко в световната същност, защото Шопенхауер е само философ, не и окултист. Трябва да се опитаме да разберем максимата на великия Хермес Трисмегист:[3] Всичко горе е както долу. Един такъв голям посветен разпознава физическия израз на духовните същества. Зад външния израз, зад жеста стои душата, която прозира. Всичко, което е в душата, е и в тялото.
към текста >>

За да схванем какво е живяло в този човек, трябва да се опитаме да вникнем дълбоко в световната същност, защото Шопенхауер е само философ, не и окултист.
Рихард Вагнер чувства същото. Той иска да проникне до праизвора на нещата. Намерението трябва да пристъпи на сцената и затова той се нуждае от един друг език за тези свръхчовешки образи. Така той прибягва към музиката, за да изрази това. Какво стои в основата на Шопенхауеровия възглед и оказва влияние върху Рихард Вагнер? За да схванем какво е живяло в този човек, трябва да се опитаме да вникнем дълбоко в световната същност, защото Шопенхауер е само философ, не и окултист. Трябва да се опитаме да разберем максимата на великия Хермес Трисмегист:[3] Всичко горе е както долу. Един такъв голям посветен разпознава физическия израз на духовните същества. Зад външния израз, зад жеста стои душата, която прозира. Всичко, което е в душата, е и в тялото. Хермес вижда в душата това, което е горе, а в тялото - това, което е долу.
към текста >>

Това са почувствали Шопенхауер и Вагнер и затова са отредили на музиката толкова важна роля.
Така чрез Вагнеровата музика се постига промяна на темперамента и на склонностите в етерното тяло и така можем да почувстваме какво Вагнер е чувствал и какво е изразено в неговите писания за музиката[7]. Окултистът казва: Когато човек изживява развитие и чува музиката на сферите, тогава той чува небесната музика. Но обикновеният човек не може да достигне до това състояние. Затова човек има задачата да завоюва по-висшия свят във физическия свят. В това, което твори, човек създава един отпечатък на духовния свят. Това са почувствали Шопенхауер и Вагнер и затова са отредили на музиката толкова важна роля. За духовната наука е настъпило времето да даде помощ на човека да достигне вече не като в сън до съзнателното творчество. Бих искал да изясня защо музиката въздейства толкова непосредствено. В девакана сме си у дома, там живее нещо вечно и когато на човека тук се дава нещо от прародината, не е чудно, че той се затрогва. И затова влиянието на музиката е толкова голямо дори върху най-обикновения човек, който не предчувства нищо от това, което му се говори чрез музикалните тонове: Аз съм ти, а ти си от моята същност. Отговор на въпрос (поставеният въпрос не е запазен)
към текста >>

[1] Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г.
Правило ми е особено впечатление при моите лекции за Гьоте, че хората търсят с такова удоволствие негативното пред позитивното, това, което човек няма, вместо това, което има. Запитвали са ме стотици пъти за връзката ми с госпожа фон Щайн. Можех само да казвам: От връзката произлезе толкова много за мен. За мен това е така, както когато някой търси скъпоценни камъни сред речни камъни. Той посяга само към скъпоценните камъни, на другите не обръща внимание. [1] Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г. се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях. „Оттогава нататък през годините книгата („Светът като воля и представа“) никога повече не ме изостави, а през лятото на следващата година я бях изучил старателно вече за четвърти път. Постепенно проявяващото се влияние от нея беше изключително и при всички случаи решаващо за целия ми живот. Чрез нея придобих съждение за всичко, което досега бях усвоил за себе си просто по усет, долу-горе същото, което преди това... бях придобил чрез най-обстойно изучаване на контрапункта в музиката.“ Вж. също писмото на Рихард Вагнер до Ференц Лист от 16 декември 1854 г.
към текста >>

се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях.
Запитвали са ме стотици пъти за връзката ми с госпожа фон Щайн. Можех само да казвам: От връзката произлезе толкова много за мен. За мен това е така, както когато някой търси скъпоценни камъни сред речни камъни. Той посяга само към скъпоценните камъни, на другите не обръща внимание. [1] Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г. се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях. „Оттогава нататък през годините книгата („Светът като воля и представа“) никога повече не ме изостави, а през лятото на следващата година я бях изучил старателно вече за четвърти път. Постепенно проявяващото се влияние от нея беше изключително и при всички случаи решаващо за целия ми живот. Чрез нея придобих съждение за всичко, което досега бях усвоил за себе си просто по усет, долу-горе същото, което преди това... бях придобил чрез най-обстойно изучаване на контрапункта в музиката.“ Вж. също писмото на Рихард Вагнер до Ференц Лист от 16 декември 1854 г. [2] Гьоте пише от Италия: Тези висши творения на изкуството същевременно са били създадени от човека като най-висшите природни творения, съобразно истински и природни закони: всичко произволно, самомнително рухва.
към текста >>

В последната творба Вагнер се опира изрично на мислите, развити от Шопенхауер в книгата му „Светът като воля и представа“.
съч. 11. [6] Да си представим: вероятно преди този пасаж в записките има пропуск. Рудолф Щайнер е описал вероятно още по-точно преобразуването на етерното тяло чрез силите на аза, както е представил това в много лекции, например в публичната лекция от октомври 1907 г., отпечатана в „Познание за душата и духа“, Събр. съч. 56. [7] Вагнер... в неговите писания за музиката: „Изкуството и революцията“ (1849 г.), „Изкуството на бъдещето“ (1850 г.), „Опера и драма“ (1851г.), „Музика на бъдещето“ (1860 г.), „Бетовен“ (1870 г.) и др. В последната творба Вагнер се опира изрично на мислите, развити от Шопенхауер в книгата му „Светът като воля и представа“.
към текста >>

75. Бележки. Към текста. GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

9. Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв.
БЕЛЕЖКИ Трудовете на Рудолф Щайнер в рамките на Събраните съчинения (Събр. съч.) ще бъдат обозначавани в бележките с библиографския им номер. към стр. (според книжното издание) 9. Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“
към текста >>

Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В.
съч.) ще бъдат обозначавани в бележките с библиографския им номер. към стр. (според книжното издание) 9. Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“ 13. Парацелз, Филип Авреолий Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541. Точният цитат не можа да бъде удостоверен.
към текста >>

Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45.
към стр. (според книжното издание) 9. Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“ 13. Парацелз, Филип Авреолий Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541. Точният цитат не можа да бъде удостоверен. Все пак подобно твърдение се намира в „Четвъртата защита“ (Парацелз, Събрани съчинения, издадени от Зудхоф, том 11, стр. 145).
към текста >>

38. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г.
Записките обаче са с толкова пропуски, че мястото не може да бъде възпроизведено. Изложението по своето съдържание отговаря приблизително на даденото в книгата „Теософия“, глава „Природата на човека“. Бе обърнато особено внимание върху разделението на астралното тяло на тяло на усещането и душа на усещането. 30. Във фамилия Бах: Това изречение изглежда е било развалено в записките, но е възпроизведено точно така, както стои там, тъй като не можа да бъде открита смислена коректура. 33. думите в Библията: Мойсей: Книга І, глава 2, стих 7. 38. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г. се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях. „Оттогава нататък през годините книгата („Светът като воля и представа“) никога повече не ме изостави, а през лятото на следващата година я бях изучил старателно вече за четвърти път. Постепенно проявяващото се влияние от нея беше изключително и при всички случаи решаващо за целия ми живот. Чрез нея придобих съждение за всичко, което досега бях усвоил за себе си просто по усет, долу-горе същото, което преди това... бях придобил чрез най-обстойно изучаване на контрапункта в музиката.“ Вж. също писмото на Рихард Вагнер до Ференц Лист от 16 декември 1854 г.
към текста >>

се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях.
Изложението по своето съдържание отговаря приблизително на даденото в книгата „Теософия“, глава „Природата на човека“. Бе обърнато особено внимание върху разделението на астралното тяло на тяло на усещането и душа на усещането. 30. Във фамилия Бах: Това изречение изглежда е било развалено в записките, но е възпроизведено точно така, както стои там, тъй като не можа да бъде открита смислена коректура. 33. думите в Библията: Мойсей: Книга І, глава 2, стих 7. 38. Възгледът на Шопенхауер повлиява на Рихард Вагнер: Рихард Вагнер, 1813-1883 г., разказва в своята автобиография „Моят живот“ как през есента на 1854 г. се е запознал с основните трудове на Шопенхауер и е бил силно впечатлен от тях. „Оттогава нататък през годините книгата („Светът като воля и представа“) никога повече не ме изостави, а през лятото на следващата година я бях изучил старателно вече за четвърти път. Постепенно проявяващото се влияние от нея беше изключително и при всички случаи решаващо за целия ми живот. Чрез нея придобих съждение за всичко, което досега бях усвоил за себе си просто по усет, долу-горе същото, което преди това... бях придобил чрез най-обстойно изучаване на контрапункта в музиката.“ Вж. също писмото на Рихард Вагнер до Ференц Лист от 16 декември 1854 г. 39. Гьоте пише от Италия: Тези висши творения на изкуството същевременно са били създадени от човека като най-висшите природни творения, съобразно истински и природни закони: всичко произволно, самомнително рухва.
към текста >>

В последната творба Вагнер се опира изрично на мислите, развити от Шопенхауер в книгата му „Светът като воля и представа“.
41. това Хегел някога вече го е отбелязал: За сърцето като орган се изказва Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) в съчинението си „Система на философията“, Втора част, „Натурфилософията“, в добавка към §354 (Юбилейно издание, Щутгарт 1929 г., Том 9, стр. 600-606). 43. Да си представим: вероятно преди този пасаж в записките има пропуск. Рудолф Щайнер е описал вероятно още по-точно преобразуването на етерното тяло чрез силите на аза, както е представил това в много лекции, например в публичната лекция от октомври 1907 г., отпечатана в „Познание за душата и духа“, Събр. съч. 56. 44. Вагнер... в неговите писания за музиката: „Изкуството и революцията“ (1849 г.), „Изкуството на бъдещето“ (1850 г.), „Опера и драма“ (1851г.), „Музика на бъдещето“ (1860 г.), „Бетовен“ (1870 г.) и др. В последната творба Вагнер се опира изрично на мислите, развити от Шопенхауер в книгата му „Светът като воля и представа“. 46. Ян Щутен, 1890-1948, композитор и сценичен оформител към Гьотеанума. Вж. „В памет на Ян Щутен“ и др. със списък на композициите, Дорнах 1949 г. Пол Бауман, 1887-1964, композитор и първи учител по пеене в основаното от Рудолф Щайнер Валдорфско училище; написва „Песни за Валдорфското училище“, по време на „Първи антропософски висш курс в Гьотеанума“, 26 септември – 16 октомври 1920 г., изнася от 26 до 29 септември три лекции на тема „Музикално и евритмично възпитателно изкуство“, вж. „Енигматичното в изкуството и науката“, Щутгарт 1922 г., стр. 331.
към текста >>

76. Списък на цитатите за музиката. GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека

33 Биографии и биографични скици 1894-1905 Артур Шопенхауер, стр.
V, стр. 94-96 / Гл. XIX,стр.276-278 29 Събрани кратки статии за драматургията 1889-1900 Театър и критика, стр. 64 30 Методически основи на антропософията 1884-1901 Гьоте като баща на една нова естетика, стр. 43 31 Събрани кратки статии за история на културата и съвременната история 1887-1901 Фридрих Ницше, стр. 493 33 Биографии и биографични скици 1894-1905 Артур Шопенхауер, стр. 264 Кристоф Мартин Виланд, стр. 370 34 Луцифер-гнозис 1903-1908 Хекел, световната загадка и теософията, стр. 237 Възпитанието на детето, стр. 339 От антропософската работа, стр. 549, 582, 607, 609, 611
към текста >>

77. 2. Втора лекция, 22.08.1919 GA_293 Общото човекознание

За това се досети, Шопенхауер; но естествено, той не можа да стигне до убеждението, че волята е зародиш на духовно-душевната ни метаморфоза, и по-точно казано, на нашата духовно-душевна реалност след смъртта.
Житейският път стига до Портата на смъртта, но волята продължава нататък. (рис.1) Нека да обобщим: От една страна имаме представата,която разглеждаме като образ на пренаталния живот, т.е. на живота преди раждането; от друга страна е волята, като зародиш на нещо, което предстои. Моля Ви да вникнете както трябва в разликата между „зародиш" и „образ". Защото зародишът е нещо трансцедентално (Uber-Reales), а образът нещо нереално, нещо което стои под реалността (Unter-Reales); един зародиш след време се превръща в нещо реално, с други думи, носи в себе си една бъдеща реалност; така че всъщност волята е от много по-духовно естество, отколкото обикновено мислим. За това се досети, Шопенхауер; но естествено, той не можа да стигне до убеждението, че волята е зародиш на духовно-душевната ни метаморфоза, и по-точно казано, на нашата духовно-душевна реалност след смъртта. Ето как, в известен смисъл, разделихме човешкия душевен живот на две области: на образни представи, и на зародишна воля; впрочем между „образ" и „зародиш" минава една ясна граница. Тази граница се състои в цялостните изживявания на самия физически човек, който непрекъснато отхвърля пренаталните си опитности, за да породи образите на своите представи, а от друга страна не позволява на волята да се прояви докрай, запазвайки я в зародишно състояние. Но чрез какви сили така следва да попитаме се извършва всичко това? Трябва да сме наясно: У човека дремят определени сили, чрез които се осъществява отблъскването на пренаталните (предрожденни) спомени и съхраняването в зародишно състояние на постнаталните (следсмъртни) процеси, като тук стигаме до най-важните психологически понятия на факти, чийто отражения са разгледани в моята „Теософия"*14, а именно, антипатията и симпатията. Както беше споменато в първата лекция, ние се раждаме във физическия свят, само защото не можем да останем повече в духовния свят.
към текста >>

78. Съдържание GA_353 История на човечеството и културните народи

За Кант, Шопенхауер и Едуард фон Хартман
Сефирите като духовни букви за четене в духовния свят. Раймонд Лулий за духовното познание. Духовната основа на азбуките. Спиритичните сеанси. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 май 1924 г. За Кант, Шопенхауер и Едуард фон Хартман Как Кант разглежда света и неговата «Критика на чистия разум». «Нещото в себе си» на Кант. За «нещата в себе си» е невъзможно да се знае нещо, а целият свят е създаден само от въздействието, което ние получаваме от тези неща. Шопенхауер като последовател на Кант. Последици от учението на Кант.
към текста >>

Шопенхауер като последовател на Кант.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 май 1924 г. За Кант, Шопенхауер и Едуард фон Хартман Как Кант разглежда света и неговата «Критика на чистия разум». «Нещото в себе си» на Кант. За «нещата в себе си» е невъзможно да се знае нещо, а целият свят е създаден само от въздействието, което ние получаваме от тези неща. Шопенхауер като последовател на Кант. Последици от учението на Кант. Куриозната фраза на Кант: «Аз трябваше да стесня, да дискредитирам знанието, за да освободя място за вярата». «Критика на практическия разум» - за вярата в Бог, в свободата и безсмъртието. Кант е болест за науката. Едуард фон Хартман - «Философия на безсъзнателното» и «Безсъзнателното от гледна точка на дарвинизма».
към текста >>

79. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 май 1924 г. За Кант, Шопенхауер и Едуард фон Хартман GA_353 История на човечеството и културните народи

Виждате ли, един последовател на Кант, Шопенхауер[2], считал тези неща за толкова очевидни, че казвал: в това даже не трябва да се съмняваме!
Вие проектирате въздействието тук. Всъщност чувате това, което сами създавате! Вземайки този пример, може, ако разсъждаваме в кантовски дух, да кажем: нека вие да седите навън, да закусвате и да кажете: да влезем в залата и в течение на час да послушаме това и това. Какво се явява «нещото в себе си», което чуваме, не можем да знаем, но ще видим тук този Щайнер, така че - най-малкото в течение на час - ще имаме работа с това «явление» и същевременно ще чуем нещо, което искаме да чуем. Това е най-близко до казаното от Кант, защото той твърди: за «нещото в себе си» никога и нищо не може да се узнае. Виждате ли, един последовател на Кант, Шопенхауер[2], считал тези неща за толкова очевидни, че казвал: в това даже не трябва да се съмняваме! Съвсем несъмнено е, казвал той, че когато виждам син цвят, синьото се намира не навън, а то се проектира тук от мен самия, ако «нещото в себе си» оказва въздействие върху мен. Ако аз чувам там, «навън», че някой го боли и той стене, и болката, и стоновете произхождат не от него, а от мен! Ето как говори Шопенхауер, съвсем ясно и очевидно. А ако човек затваря очи и спи, целият свят помръква и онемява. Тогава за човека съвсем нищо няма.
към текста >>

Ето как говори Шопенхауер, съвсем ясно и очевидно.
Какво се явява «нещото в себе си», което чуваме, не можем да знаем, но ще видим тук този Щайнер, така че - най-малкото в течение на час - ще имаме работа с това «явление» и същевременно ще чуем нещо, което искаме да чуем. Това е най-близко до казаното от Кант, защото той твърди: за «нещото в себе си» никога и нищо не може да се узнае. Виждате ли, един последовател на Кант, Шопенхауер[2], считал тези неща за толкова очевидни, че казвал: в това даже не трябва да се съмняваме! Съвсем несъмнено е, казвал той, че когато виждам син цвят, синьото се намира не навън, а то се проектира тук от мен самия, ако «нещото в себе си» оказва въздействие върху мен. Ако аз чувам там, «навън», че някой го боли и той стене, и болката, и стоновете произхождат не от него, а от мен! Ето как говори Шопенхауер, съвсем ясно и очевидно. А ако човек затваря очи и спи, целият свят помръква и онемява. Тогава за човека съвсем нищо няма. Така че, господа, според тази теория вие можете по най-примитивния начин да създавате и отстранявате този свят. Вие заспивате и светът изчезва. Отново се събуждате и създавате целия свят, най-малкото този, който виждате.
към текста >>

Именно това Шопенхауер считал за напълно очевидно.
Тогава за човека съвсем нищо няма. Така че, господа, според тази теория вие можете по най-примитивния начин да създавате и отстранявате този свят. Вие заспивате и светът изчезва. Отново се събуждате и създавате целия свят, най-малкото този, който виждате. Освен това тук остава само «нещото в себе си», за което вие не знаете. Именно това Шопенхауер считал за напълно очевидно. Обаче при това на Шопенхауер все пак му е ставало малко страшно. От този тезис той се чувствал неловко. Тогава той казал: все пак нещо се намира навън, а именно синьото и червеното, докато студеното и топлото не се намират навън. Ако мръзна, аз сам създавам студа, но каквото се намира навън, е волята. Във всичко живее волята.
към текста >>

Обаче при това на Шопенхауер все пак му е ставало малко страшно.
Така че, господа, според тази теория вие можете по най-примитивния начин да създавате и отстранявате този свят. Вие заспивате и светът изчезва. Отново се събуждате и създавате целия свят, най-малкото този, който виждате. Освен това тук остава само «нещото в себе си», за което вие не знаете. Именно това Шопенхауер считал за напълно очевидно. Обаче при това на Шопенхауер все пак му е ставало малко страшно. От този тезис той се чувствал неловко. Тогава той казал: все пак нещо се намира навън, а именно синьото и червеното, докато студеното и топлото не се намират навън. Ако мръзна, аз сам създавам студа, но каквото се намира навън, е волята. Във всичко живее волята. И тази воля се явява съвсем свободна, демонична власт.
към текста >>

Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън.
под авторството на един човек, също увлечен от Кант, се появила книгата «Философия на безсъзнателното». Тази книга произвела огромна сензация. Едуард фон Хартман[7] наистина е бил много умен човек! Ако той не бе живял до Кант, ако Кант не бе оказал върху него такова влияние, вероятно при него би се получило нещо по-значително. Но той така и не е могъл да се освободи от силните предразсъдъци, получени от Кант. Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън. Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля. Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава.
към текста >>

Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля.
Тази книга произвела огромна сензация. Едуард фон Хартман[7] наистина е бил много умен човек! Ако той не бе живял до Кант, ако Кант не бе оказал върху него такова влияние, вероятно при него би се получило нещо по-значително. Но той така и не е могъл да се освободи от силните предразсъдъци, получени от Кант. Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън. Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля. Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава. Така че всъщност всичко, което знаем за себе си, е не нещо друго, а знание за неразумната, глупава воля.
към текста >>

Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер.
Ако той не бе живял до Кант, ако Кант не бе оказал върху него такова влияние, вероятно при него би се получило нещо по-значително. Но той така и не е могъл да се освободи от силните предразсъдъци, получени от Кант. Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън. Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля. Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава. Така че всъщност всичко, което знаем за себе си, е не нещо друго, а знание за неразумната, глупава воля. В статията, където споменах Шопенхауер, тогава казах: според Шопенхауер всичко разумно в света е работа на човека, защото именно човекът създава всичко в света. Каквото се намира зад него, е глупавата воля.
към текста >>

Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа.
Но той така и не е могъл да се освободи от силните предразсъдъци, получени от Кант. Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън. Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля. Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава. Така че всъщност всичко, което знаем за себе си, е не нещо друго, а знание за неразумната, глупава воля. В статията, където споменах Шопенхауер, тогава казах: според Шопенхауер всичко разумно в света е работа на човека, защото именно човекът създава всичко в света. Каквото се намира зад него, е глупавата воля. И така, светът - това е глупостта на божеството.
към текста >>

В статията, където споменах Шопенхауер, тогава казах: според Шопенхауер всичко разумно в света е работа на човека, защото именно човекът създава всичко в света.
Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава. Така че всъщност всичко, което знаем за себе си, е не нещо друго, а знание за неразумната, глупава воля. В статията, където споменах Шопенхауер, тогава казах: според Шопенхауер всичко разумно в света е работа на човека, защото именно човекът създава всичко в света. Каквото се намира зад него, е глупавата воля. И така, светът - това е глупостта на божеството. Статията обаче беше тогава конфискувана. Тя трябваше да бъде публикувана в Австрия. Работата стои така: Едуард фон Хартман е смятал: «нещото в себе си» следва да се надари с воля; но волята всъщност е глупава, неразумна, и затова в света е така лошо.
към текста >>

[2] Артур Шопенхауер (1788-1860), немски философ, основен труд «Светът като воля и представа».
Обаче това е истината, господа, без значение, че беше трудно да осветля този въпрос в малко по-популярна форма. Аз, въпреки всичко, съм доволен, че именно този въпрос беше зададен, тъй като благодарение на него става видно как протича така нареченият духовен живот на хората и доколко внимателен трябва да бъде човек, когато върху него въздейства това, което доведе сега към такава голяма шумотевица във всички вестници, шумотевица по повод двестагодишнината от рождението на Кант. Не казвам, че Кант не би трябвало да се чества, ще бъдат чествани и други, но въпреки това истинското положение на нещата е такова, както ви го описах. Ще продължим идната събота в девет часа. [1] Имануел Кант (1724-1804), немски философ, родоначалник на аг-ностицизма. [2] Артур Шопенхауер (1788-1860), немски философ, основен труд «Светът като воля и представа». [3] «Философия на свободата»: основен философски труд на Р. Щайнер, Събр. съч. 4. [4] Терминът «аперцепция» е бил въведен от Лайбниц и означава осъзнато възприятие, за разлика от «перцепция», обикновено възприятие. При Кант терминът «трансцендентална аперцепция» означава изначалното единство на съзнанието на познаващия субект, което обуславя единството на опита.
към текста >>

80. Бележки. GA_353 История на човечеството и културните народи

47. Артур Шопенхауер (1788-1860), немски философ, основен труд «Светът като воля и представа».
45. Александър Велики (Александър Македонски) (356-322 пр. Р. Хр.), син на Филип II Македонски и Олимпиада, ученик на Аристотел, велик завоевател, походите му довели до елинизация на Изтока, основател на 12 града, наречени Александрия. 45а. Аристотел (384-322 пр. Р. Хр.), велик философ на античния свят, създател на логиката, възпитател на Александър Македонски. 46. Имануел Кант (1724-1804), немски философ, родоначалник на аг-ностицизма. 47. Артур Шопенхауер (1788-1860), немски философ, основен труд «Светът като воля и представа». 48. «Философия на свободата»: основен философски труд на Р. Щайнер, Събр. съч. 4. 49. Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716), немски философ. 49а. Християн Волф (1679-1754), немски философ.
към текста >>

81. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 август 1924 г. За миризмите GA_354 Сътворението на света и човека

Ако сред кучетата би се оказало някое подобно на Шопенхауер[2] - подобно по начин на мислене, - то би могло да напише интересна книга.
Това, което при нас се намира зад носа, се явява трансформиран обонятелен орган. Ние разбираме нещата; кучето не ги разбира, то ги подушва. Ние ги разбираме, доколкото на мястото, където кучето още има нормален орган за обоняние, имаме трансформиран орган за обоняние. В качеството му на обонятелен мозък притежаваме само малка остатъчна част; ето защо ние подушваме значително по-зле от кучето. Бихте могли да предположите, че когато кучето върви през полето, това е извънредно интересно за него; то усеща толкова много миризми, че ако би могло да опише всичко това, би описало света като миризма. Ако сред кучетата би се оказало някое подобно на Шопенхауер[2] - подобно по начин на мислене, - то би могло да напише интересна книга. Самият Шопенхауер е написал книгата «Светът като воля и представа», защото той е бил човек и неговият обонятелен орган се е превърнал в орган на разсъдъка. Кучето би написало интересната книга «Светът като воля и миризма». И там би имало много неща, които човек не може да знае, доколкото човек си представя нещо, а кучето го помирисва. Даже мисля, че книгата на кучето би била доста по-интересна - ако то би могло да се прояви в ролята на Шопенхауер - от книгата, която е написал самият Шопенхауер, «Светът като воля и представа». И така, вие виждате каква позиция заемаме в света на миризмите и как други същества, например кучето, в много по-висока степен възприема този свят като миришещ.
към текста >>

Самият Шопенхауер е написал книгата «Светът като воля и представа», защото той е бил човек и неговият обонятелен орган се е превърнал в орган на разсъдъка.
Ние разбираме нещата; кучето не ги разбира, то ги подушва. Ние ги разбираме, доколкото на мястото, където кучето още има нормален орган за обоняние, имаме трансформиран орган за обоняние. В качеството му на обонятелен мозък притежаваме само малка остатъчна част; ето защо ние подушваме значително по-зле от кучето. Бихте могли да предположите, че когато кучето върви през полето, това е извънредно интересно за него; то усеща толкова много миризми, че ако би могло да опише всичко това, би описало света като миризма. Ако сред кучетата би се оказало някое подобно на Шопенхауер[2] - подобно по начин на мислене, - то би могло да напише интересна книга. Самият Шопенхауер е написал книгата «Светът като воля и представа», защото той е бил човек и неговият обонятелен орган се е превърнал в орган на разсъдъка. Кучето би написало интересната книга «Светът като воля и миризма». И там би имало много неща, които човек не може да знае, доколкото човек си представя нещо, а кучето го помирисва. Даже мисля, че книгата на кучето би била доста по-интересна - ако то би могло да се прояви в ролята на Шопенхауер - от книгата, която е написал самият Шопенхауер, «Светът като воля и представа». И така, вие виждате каква позиция заемаме в света на миризмите и как други същества, например кучето, в много по-висока степен възприема този свят като миришещ. Тук трябва да кажем: ако имахме още по-чувствителни обонятелни органи, доколкото светът навсякъде е изпълнен с нещо подобно на газ - видяхме това с примера за зодиакалната светлина, - би било възможно по най-различни начини да помиришем цялото мироздание.
към текста >>

Даже мисля, че книгата на кучето би била доста по-интересна - ако то би могло да се прояви в ролята на Шопенхауер - от книгата, която е написал самият Шопенхауер, «Светът като воля и представа».
Бихте могли да предположите, че когато кучето върви през полето, това е извънредно интересно за него; то усеща толкова много миризми, че ако би могло да опише всичко това, би описало света като миризма. Ако сред кучетата би се оказало някое подобно на Шопенхауер[2] - подобно по начин на мислене, - то би могло да напише интересна книга. Самият Шопенхауер е написал книгата «Светът като воля и представа», защото той е бил човек и неговият обонятелен орган се е превърнал в орган на разсъдъка. Кучето би написало интересната книга «Светът като воля и миризма». И там би имало много неща, които човек не може да знае, доколкото човек си представя нещо, а кучето го помирисва. Даже мисля, че книгата на кучето би била доста по-интересна - ако то би могло да се прояви в ролята на Шопенхауер - от книгата, която е написал самият Шопенхауер, «Светът като воля и представа». И така, вие виждате каква позиция заемаме в света на миризмите и как други същества, например кучето, в много по-висока степен възприема този свят като миришещ. Тук трябва да кажем: ако имахме още по-чувствителни обонятелни органи, доколкото светът навсякъде е изпълнен с нещо подобно на газ - видяхме това с примера за зодиакалната светлина, - би било възможно по най-различни начини да помиришем цялото мироздание. Представете си същество, което би усещало миризмата, изхождаща отгоре от Слънцето. При вида на Слънцето то би описало не красотата му: обонянието му би го научило на това, как мирише Слънцето. Друго такова същество не би почнало да описва лунната нощ, както би направил това поетът във фантастично произведение: «влюбената двойка бродеше през вълшебната нощ в сияещата лунна светлина», не, такова същество би написало следното: влюбената двойка бродеше през вълшебната нощ, изпълнена с лунни аромати, тя живееше в ароматния свят, в света, изпълнен с благоухания.
към текста >>

[2] Артур Шопенхауер - 1788-1860, философ.
Още не сме стигнали толкова далеч. Ако това някога ни се отдаде, няма да се наложи да правим паузи. Обаче засега се налага да направим пауза. Затова довиждане, господа. [1] Николай Коперник- 1473-1543, астроном. [2] Артур Шопенхауер - 1788-1860, философ. [3] Венерина мухоловка - Dionaea muscipula, насекомоядно растение от семейство росянкови, вирее на заблатени места в топлата зона на Северна Америка. Виж Чарлз Дарвин, «Насекомоядни растения», превод на Виктор Карус, в «Пълни събрани съчинения на Чарлз Дарвин», том 8, Щутгарт, 1876, стр. 259. [4] «Веднъж се запознах с човек...» - Херман Роле (1819-1904), австрийски писател. Виж също «Духовните сили, действащи в съвместния живот на старите и младите поколения / Младежки педагогически курс», Събр. съч. 217, стр. 163.
към текста >>

82. Бележки. GA_354 Сътворението на света и човека

14. Артур Шопенхауер - 1788-1860, философ.
460-377 пр. Р. Х., гръцки лекар, основател на класическата медицина. 12. Император Фридрих Трети - 1831-1888, е страдал от заболяване на гръкляна. Подателят на молбата е неизвестен. 13. Николай Коперник- 1473-1543, астроном. 14. Артур Шопенхауер - 1788-1860, философ. 15. Венерина мухоловка - Dionaea muscipula, насекомоядно растение от семейство росянкови, вирее на заблатени места в топлата зона на Северна Америка. Виж Чарлз Дарвин, «Насекомоядни растения», превод на Виктор Карус, в «Пълни събрани съчинения на Чарлз Дарвин», том 8, Щутгарт, 1876, стр. 259. 16. «Веднъж се запознах с човек...» - Херман Роле (1819-1904), австрийски писател. Виж също «Духовните сили, действащи в съвместния живот на старите и младите поколения / Младежки педагогически курс», Събр. съч. 217, стр. 163.
към текста >>

НАГОРЕ

2.4218640327454