Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са резултати от
300
текста в
4
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Фон
'.
На страница
1
:
264
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Имена като тези на Фойгт, Неес
фон
Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г.
Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности. Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие. Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте. Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран. Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте.
Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г.
Карус, Мерциус и др. принадлежат към тази поредица. Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено. Изобщо явява се безразлично, дали Гьоте първи е открил един факт или го е преоткрил; но този факт добива своето истинско значение едва чрез начина, по който той го включва в своя възглед за природата. Това е, което досега учените са изпуснали от поглед.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица
фон
Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.)
Променящо се постоянно, все същото оставащо”. Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно. От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар. Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото същество не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо същество.
Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица фон Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.)
Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене. Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа". Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм: “В вълните на живота, в буря на делата,
към текста >>
На 31 октомври 1777 година той моли госпожа
фон
Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи.
Като едно изпълнение на този копнеж се явява за нас, когато при неговото влизане във Ваймар му се удава "Да замени стайния и градски въздух с полската, горската и градинска атмосфера”*."(* Естествени науки I,стр. 64.) Като непосредствена подбуда за изучаването на растенията трябва да считаме за вниманието на поета с посаждането на растения в подарената му от херцог Карл Август градина. Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776 година и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания. Едно друго поле за стремежи в тази насока му предложи Тюрингската гора, където той имаше случай да се запознае и с по-нисшите организми в техните жизнени явления. Особено много го интересуват мъховете и лишеите.
На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи.
За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине. За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година.
към текста >>
За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа
фон
Щайн в 1782 година.
На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи. За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине.
За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година.
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията. Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите. За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци.
към текста >>
Вилхелм Фрайхер
фон
Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв.
Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте. Изтъкването на номенклатурата произхожда от същността на растенията и отговаряща на тази същност, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полезност, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте. И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви. Същият интерес ги обвързваше към същия обект. Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784 година.
Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв.
1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
към текста >>
На 12 януари 1785 година той пише на госпожа
фон
Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред.
На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
към текста >>
Така госпожа
фон
Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./.
към текста >>
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа
фон
Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година.
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия.
към текста >>
Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа
Фон
Щайн.
Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание.
Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн.
Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”.
към текста >>
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа
фон
Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ. За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното.
към текста >>
На 9 юли 1786 година той пише на госпожа
фон
Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”.
Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството.
На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”.
Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ. За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното. За наблюдения от този род Гьоте беше проучил дотогава само една малка област. Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре. Това по-малко изпъква при растенията от различните видове.
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Същият го въвежда по-нататък анатомията, както той пише на 29 октомври 1781 г.на госпожа
фон
Щайн*/*”Една тежка служба от любов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема.
На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година. В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия. Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер.
Същият го въвежда по-нататък анатомията, както той пише на 29 октомври 1781 г.на госпожа фон Щайн*/*”Една тежка служба от любов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема.
Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”. Рисунките в дневника на Гьоте показват, че той действително е държал тези лекции и ги е завършил на 16 януари. Същевременно той трябва да е разговарял твърде много с Лодер върху строежа на човешкото тяло.
към текста >>
На 28 септември той пише на госпожа
фон
Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”.
Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха връзка с Гьоте. Кореспонденцията с първия ни показва, че Гьоте е вземал най-горещо участие в техните изследвания на костните системи и е обменял своите мисли с тях върху тези въпроси. На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма. По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година. През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори.
На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”.
След това той отива в Касел, където се среща с Форстер и Зьомеринг. От там той пише на госпожа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие. Най-щастливото е, че сега мога да кажа, аз съм на правия път и отсега нататък не изпускам нищо”. В тези си отношения Гьоте се е натъкнал на царуващите мнения върху междинната кост. При неговите възгледи тези мнения трябваше веднага да му се явят като една грешка.
към текста >>
От там той пише на госпожа
фон
Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие.
На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма. По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година. През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори. На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”. След това той отива в Касел, където се среща с Форстер и Зьомеринг.
От там той пише на госпожа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие.
Най-щастливото е, че сега мога да кажа, аз съм на правия път и отсега нататък не изпускам нищо”. В тези си отношения Гьоте се е натъкнал на царуващите мнения върху междинната кост. При неговите възгледи тези мнения трябваше веднага да му се явят като една грешка. Типичната основна форма, според която трябва да се изградени всички организми, би била унищожена с това. У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции.
към текста >>
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа
фон
Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Типичната основна форма, според която трябва да се изградени всички организми, би била унищожена с това. У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена.
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте.
към текста >>
На 1 май 1784 година госпожа
фон
Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години.
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме.
към текста >>
В 1786 година той пише на госпожа
фон
Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж.
към текста >>
Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа
фон
Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".
По този начин цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото. И тук са в действие онези сили, които вече работят на по-ниска степен, само че в главата те са развили до най-висока степен намиращите се в тях заложби. Отново за Гьоте се касаеше само да се докаже, как всъщност се представят нещата според сетивната действителност? За костта на задната глава, за предната и задната клиновидна кост, Гьоте казва, че той скоро е съзрял тези отношения; но че също и костта на небцето, горната челюст и междучелюстната кост са изменени прешлени, това той позна при своето пътуване в северна Италия, когато върху дюните на Лидо намери един разпукан череп на овца. Този череп беше така сполучливо разпаднат, че в отделните парчета можаха да се разпознаят отделните прешлени.
Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".
Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр.
към текста >>
В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята
фон
Хумболдт, Якоби и Шилер.
Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките).
В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер.
В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията.
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа
фон
Щайн.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава.
През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му.
към текста >>
Неес
фон
Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
към текста >>
5.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард
фон
Хартман.
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата. Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването. Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм. В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене.
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването. Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене.
Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм. В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод. Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното".
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Наред с идеята Едуард
фон
Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип.
Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип.
Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Накрая искаме да съпоставим Гьотевия възглед за света с най-важното научно явление на нашето време, с възгледите на Едуард
фон
Хартман.
Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./ В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно. Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение.
Накрая искаме да съпоставим Гьотевия възглед за света с най-важното научно явление на нашето време, с възгледите на Едуард фон Хартман.
"Философията на Несъзнателното" написана от този мислител е едно съчинение имащо най-голямо историческо значение. Заедно с другите съчинения на Хартман, които разработват скицирането в гореспоменатото във всички направления, даже в много отношения донасят нови гледища към това главно съчинение, в него се отразява цялото духовно съдържание на нашето време. Хартман показва едно заслужаващо уважение и възхищение дълбоко разбиране и едно чудесно овладяване на материала на отделните науки. Той стои днес на високия връх на образованието. Не е необходимо човек да бъде негов последовател, за да признае откровено това.
към текста >>
Със своя обективен идеализъм Едуард
фон
Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
към текста >>
Ето защо според Едуард
фон
Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно. Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система.
към текста >>
Обаче духът на Едуард
фон
Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие.
Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно.
към текста >>
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард
фон
Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване.
Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля. Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука. Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления.
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване.
Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика. Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
към текста >>
8.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа
фон
Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това?
В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това?
" Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността. Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н.
към текста >>
На 12 юни 1784 година той писа на госпожа
фон
Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н. и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък. Той се насочваше от различаващите признаци към общото.
На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на основата на всичко, е такъв. Ето защо той винаги се стреми да намери преходите от една скала към друга. От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица". Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго.
към текста >>
9.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едуард
Фон
Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното".
Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл. Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения. Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай.
Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното".
Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея.
към текста >>
Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард
Фон
Хартман.
След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те!
Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман.
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения.
към текста >>
Това показва неопровержимо Едуард
фон
Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда.
Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман. С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата.
Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда.
Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения. Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата. Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката.
към текста >>
10.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден
фон
д от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят.
В. Т Р Е Т О Ако нашите естественици биха чели също и съчинения на хора извън тяхната професия, тогава професор Оствалд не би искал да направи една забележка като горецитираната. Защото още в 1891 година, в споменатия Увод към Гьотевата теория на цветовете, аз се изказах, че за такива "форми" ние можем без съмнение да имаме едно предчувствие, а и нещо повече, и че в построяването на Гьотевите естественонаучни основни представи се крие задачата на естествената наука на бъдещето. Колкото малко процесите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения.
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят.
Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят. Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото. Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други.
към текста >>
11.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И когато някой природоизследовател свързва с думата материя един смисъл излизащ вън от пределите на емпиричния, той върши това не като природоизследовател, а като философ материалист* /*Х.Л.
фон
Хелмхолц, Гьотевите предчувствия на бъдещите идеи на науката и т.н., Берлин 1892 г.стр.34/.
Оствалд е недогледал това, иначе той би обявил война на механическия начин на разбиране, което вследствие на неговото недоразумение той върши само покрай другото, но което без това криво разбиране той вероятно въобще не би сторил. Може ли да се вярва, че едно природоизследване, което върви по пътищата, които Кирххоф е начертал, може да схване понятието за материята в един такъв смисъл, както е сторил това материализмът? Това е невъзможно, това е едно очебийно противоречие. Понятието за материята, както и това за силата, може да има смисъл, уточнен чрез изискването за едно възможно най-просто описание, т.е. изразено кантиански, то може да има само емпиричен смисъл.
И когато някой природоизследовател свързва с думата материя един смисъл излизащ вън от пределите на емпиричния, той върши това не като природоизследовател, а като философ материалист* /*Х.Л.фон Хелмхолц, Гьотевите предчувствия на бъдещите идеи на науката и т.н., Берлин 1892 г.стр.34/.
Лампа трябва, според тези думи, да бъде наречен като тип на нормалния съвременен природоизследовател. Този последният използва механическото обяснение на природата затова, защото с него се манипулира удобно. Обаче той пропуска да размисли върху истинския характер на това обяснение на природата, защото се страхува от заплитания в противоречия, срещу които неговото мислене не се чувства достатъчно силно. Как някой, който обича ясното мислене, може да свърже един смисъл с понятието за материята, без да излезе вън от пределите на света на опита? В света на опита има тела с определена величина и положение, съществуват явления на светлина, на цветове, топлина, на електричество, на живот и т.н.
към текста >>
12.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Едуард
фон
Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията.
към текста >>
13.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард
фон
Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите.
Те също не са сторили това, с цел да добият нещо за своето направление от научните възгледи на класиците, а за да ги изпитат, дали те могат да устоят пред това тяхно собствено направление. Ние ще се върнем по-подробно върху този въпрос. Първо бихме искали да посочим последствията, които се получават за въпросната област на науката от това поведение спрямо най-висшата степен на развитие на културата на новото време. Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес.
Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите.
Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила. Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа.
към текста >>
14.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
От мене се изисква само способността да извлека от
фон
да на света на мислите определено понятие.
Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие? Съвършено вярно. Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот? Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет?
От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие.
Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност.
към текста >>
15.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард
фон
Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието.
Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност. Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност. Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард фон Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието.
С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата". Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение. Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука. Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител".
към текста >>
16.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард
фон
Хартман/.
По този начин тя отдава дължимото и на двете. Ние отдаваме на емпирика дължимото, като показваме, че по съдържание всички познания за даденото могат да бъдат постигнати само в непосредствено съприкосновение със самото дадено. Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието. Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том.
Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/.
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
към текста >>
17.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
451) Едуард
фон
Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина. И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко. В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр.
451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях. А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата.
към текста >>
Според Едуард
фон
Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата. Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си? И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост? Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място.
към текста >>
18.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Защото онова, което сега застава на
фон
а, отново е самото мислене.
Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща. Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение. Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран. Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва.
Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене.
Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него. И това отново е една характерна особеност на мисленето. Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент. Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен?
към текста >>
19.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард
фон
Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си.
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
към текста >>
20.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард
фон
Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард
фон
Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв. Фихте, Предназначението на човека). Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си".
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
(за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
към текста >>
21.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард
фон
Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи.
Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения. Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието. Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието.
към текста >>
22.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард
фон
Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда.
към текста >>
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард
фон
Хартман.
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия.
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
- Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай.
към текста >>
Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто
фон
се разгръща тяхната дейност.
От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие. Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях.
Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност.
Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация. Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида. Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание. Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм.
към текста >>
23.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Едуард
фон
Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
24.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард
фон
Хартман.
От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман.
Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум.
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит?
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум.
От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
към текста >>
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард
фон
Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард
фон
Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
към текста >>
25.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
„Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард
фон
Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване. - Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието. Сходно е положението с доста много въпроси, поставяни във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубеденото духовно-съобразно наблюдение; наместо това те вмъкват пред действителността някаква изкуствена понятийна конструкция. В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис.
„Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно. Основанията за това са следните. Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране.
към текста >>
Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард
фон
Хартман като невъзможно.
- Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието. Сходно е положението с доста много въпроси, поставяни във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубеденото духовно-съобразно наблюдение; наместо това те вмъкват пред действителността някаква изкуствена понятийна конструкция. В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно.
Основанията за това са следните. Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране. Не се проумявало, че със съдържанието на своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание.
към текста >>
Във въпросната статия Едуард
фон
Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки.
В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд. Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм. Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието.
Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки.
По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им. Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси: 1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман не е успял да схване всичко това.
Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта.
Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това.
Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке. Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
към текста >>
Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард
фон
Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке.
Просто гледната точка на „Философия на свободата" се различава коренно от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат гносеологичен монизъм.)
към текста >>
26.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Госпожица Малвида
фон
Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина. Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн. Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
към текста >>
27.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше се запознава с Лу
фон
Саломе (1861-1937) в Рим през 1882 г.
бележки 1. книга за Ницше от госпожа Лу Андреас-Саломе: Фридрих Ницше в своите творби, Виена, 1894 г. (ново издание, Франкфурт на Майн, 2000 г.).
Ницше се запознава с Лу фон Саломе (1861-1937) в Рим през 1882 г.
Половин година тя е негова ученичка и последователка. 2. Паул Рее (1849-1901), философ и психолог. От есента на 1876 до 1882 г. е в приятелски отношения с Ницше. Неговите Психологически наблюдения (1875) оказват огромно въздействие върху Ницше.
към текста >>
77. Малвида
фон
Майзенбург (1816-1903), писателка.
73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7. 74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател. Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания. 75. „Порядъчните неща...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ, 5.
77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка.
Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г. в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г. в Сорент и Рим. - Мемоарите на една идеалистка, 1876. - Заникът на една идеалистка, Берлин и Лайпциг, 1898.
към текста >>
28.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Мари
фон
Сиверс (от 1914 г.
„Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7). 1902 - 1912 г. Изграждане на антропософията. Редовни публични лекции в Берлин и лекционни цикли в различни градове в Европа.
Мари фон Сиверс (от 1914 г.
Мари Щайнер) става негов близък сътрудник. 1902 г. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността“ (Събр. съч. 8). 1903 г.
към текста >>
29.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм
фон
Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита. Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея.
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова.
към текста >>
30.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Този начин на мислене трябва да поставим като заден
фон
, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи. Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето. Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл.
към текста >>
31.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Авторизиран немски превод от Мари
фон
Сиверс (по-късно Мари Щайнер
фон
Сиверс)
БЕЛЕЖКИ Едуард Шуре (1841-1929), френски писател. „Les Grands Inities Esguisses de I,Historie secrete des Rligions, Paris 1889.
Авторизиран немски превод от Мари фон Сиверс (по-късно Мари Щайнер фон Сиверс)
Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик. За становището на Р. Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30)
към текста >>
Адолф
фон
Харнак.
Омир (8 век пр.Хр.), древен гръцки епик Карл Бьотихер (1806-1889), немски археолог Рихард Лепсиус (1810-1884), основоположник на съвременната египтология Рудолф Зайдел (1835-1892), немски философ и теолог Аурелий Августин (354-430 сл.Хр.), един от най-значителните църковни отци на Рим
Адолф фон Харнак.
(1851-1930), евангелски теолог, Берлин Ернест Ренан (1823-1892), френски философ и писател Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския идеализъм Якоб Бургхард (1818-1897), известен базелски историк на културата. „Култура и изкуство на ренесанса в Италия", Издателство „Наука и изкуство" София, 1987
към текста >>
32.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Върху
фон
а на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и характерови черти, са обагрени в постоянни цветове.
По този начин, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество. Цветовете, които "духовното око" възприема, сияят около физическия човек и го обвиват като един вид облак (с приблизително яйцевидна форма), образуват човешката аура. Големината на тази аура е различна при различните хора, обаче, по правило, целият човек е 2 пъти по-висок и 4 пъти по-широк от своето физическо тяло. В аурата се кръстосват всевъзможни цветове и нюанси. Техният неспирен и променлив поток е един точен образ на вътрешния човешки живот.
Върху фона на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и характерови черти, са обагрени в постоянни цветове.
Хората, които засега са далеч от опитностите, описани в следващата глава ("Пътят на познанието"), често допускат сериозни грешки относно самата същност на това, което тук е описано като "аура". Те лесно биха могли да си представят, че "цветовете", за които говорим тук, застават пред душата така, както физическият цвят застава пред окото. Обаче такъв "душевен цвят" не би бил нищо друго, освен една халюцинация. Науката за Духа няма нищо общо с този вид "халюцинаторни" изживявания. Във всеки случай, те не са обект на разглеждане в тази книга.
към текста >>
33.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард
фон
Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията".
Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят. Тайната Наука нарича тази трета съставна част на душата Съзнаваща Душа (Bewusstseinseele). Следователно, от гледище на Тайната Наука душата е изградена от три съставни части: Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа, а тялото от физическо, етерно и астрално тяло. Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности. Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение.
Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията".
Той казва: „По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения. Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите. Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име.
към текста >>
34.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Ариман се явява отдясно на
фон
а на местността и изчезва вляво, без да бъде забелязан.)
се чувствам свързан в сферите духовни. Но щом е нужно пътя да намеря обратно към живота на Земята от този вътрешен мистичен кръг, аз смея да го сторя само с Щрадер.
(Ариман се явява отдясно на фона на местността и изчезва вляво, без да бъде забелязан.)
ТОРКВАЦИЙ Но верният съдружник в дейността на Готгетрой във Щрадер не съзира човека, който може да работи във външния живот.
към текста >>
35.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_14 Четири мистерийни драми
Мари
фон
Сиверс (от 1914 г.
„Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7). 1902 - 1912 г. Изграждане на антропософията. Редовни публични лекции в Берлин и лекционни цикли в различни градове в Европа.
Мари фон Сиверс (от 1914 г.
Мари Щайнер) става негов близък сътрудник. 1902 г. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността“ (Събр. съч. 8). 1903 г.
към текста >>
36.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Светогледите възникват като от задния
фон
на религиозния живот.
В тази епоха развитието на мисълта не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли. Обаче мислителните сили на тези построения не извличат своите извори от самите себе си, а от религиозните импулси. В тази епоха религиозният начин на мислене тече през развиващите се човешки души; и подбудите на този начин на мислене произтичат образите на света. Мислите, които възникват при това, са продължаващите да действат гръцки мисли. Хората приемат тези мисли, преобразуват ги; но те не ги довеждат до никакъв растеж за самите тях.
Светогледите възникват като от задния фон на религиозния живот.
Това, което живее в тях, не е развиващата се мисъл; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един израз. Можем да наблюдаваме това развитие при отделните важни явления. Тогава виждаме как на европейска почва платоническите и по-стари начини на мислене водят борба да разберат това, което религиите проповядват, и също да водят борба срещу него. Видни мислители търсят това, което религията разкрива, и искат да го представят като оправдано пред старите светогледи. Така се ражда това, което историята нарича гнозис, с едно повече християнско или повече езическо оцветение.
към текста >>
37.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
А Вилхелм
фон
Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот. За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум. Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж".
А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
Виждаме, че в делото на Кант неговите съвременници са виждали едно потресаващо въздействие сред развитието на светогледите. Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието. Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед. Кой то чувства характерната особености на Кант в неговите съчинения, които имат най-голямо значение за неговия светоглед, на него веднага му се показва като една от тези особености високото ценене от страна на Кант на математическия начин на мислене. Това, което се познава по начина, както математиката познава, то носи в себе си сигурността на една истинност, така чувства Кант.
към текста >>
38.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния
фон
д на неговите мисли.
След неговата смърт много от неговите ученици тръгнаха по свой собствен път. И това е много естествено. Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето отношение към действителността. При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни.
Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите мисли.
Който се вживява в Хегеловия начин на мислене, той се задълбочава в хода на развитието на света, който се проявява в безброй развойни степени. Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене. При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура. Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва.
към текста >>
39.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт
фон
Халерс.
Това е Лудвиг Фойербах /1804-1872 г./. обявяването на война против светогледа, от който той беше израснал, е предадено в една радикална форма в неговите писания "Предварителни тези за реформа на философията" /1842 г./. По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./. В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества.
Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт фон Халерс.
Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени. Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието. Ако този възглед беше запазен, то според него в течение на развитието не се ражда нищо ново, а на светлината на деня непрестанно се изнася нещо скрито, нещо, чиито части са вмъкнати една в друга. Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род.
към текста >>
"Хайнрих
фон
Трайчке, История на Германия. 5.
Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене".
"Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5.
част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г.
към текста >>
40.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер
фон
Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното. Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми.
към текста >>
Паул Хайн Рих Дитрих
фон
Холбах /роден в 1723 г.
В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма.
Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г.
/ издаде в 1770 година своята книга "Система на природата". Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването. Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света. Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията".
към текста >>
В Германия Гьоте и Карл
фон
Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение.
Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение. Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие. Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие.
В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение.
Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност". Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
към текста >>
Той каза на Йоханес
фон
Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години.
Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли. Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./. На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин. В статията, която написа, той се застъпи силно за Жьофроай дьо Сент Илер /виж Гьотевите Съчинения върху Естествените науки в т. 36 на Гьотевите издания на германската национална литература./.
Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години.
От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек.
към текста >>
Също така и Карл Ернст
фон
Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/. Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
41.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Противоположно на Окен, Карл Ернст
фон
Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
Той развива изобилие от светлина. Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите. Обаче начинът, по който той подреждаше връзките на фактите, имаше в себе си нещо принудително. Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми.
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
"Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
към текста >>
Колко лесно може да бъде криво разбран в това направление Хекеловият монизъм, това показват възраженията, които остроумният Вартоломеус
фон
Карнери направи, който от другата страна създаде нещо непреходно за изграждане на една етика на този светоглед.
За мониста съвсем не съществува един такъв ход на идеите. Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно. Той не приписва на нещата два вида свойства: Такива, които действително съществуват на тях и се проявяват на тях, и такива, които са скрити в тях, за да се проявят на една по-висока степен, до която нещата се развиват. За него съществува това, което той наблюдава, и нищо по-нататък. И когато наблюдаваното се развива по-нататък и в течение на своето развитие се издига по-високо, тогава по-късните форми съществуват едва в момента, в който те действително се показват.
Колко лесно може да бъде криво разбран в това направление Хекеловият монизъм, това показват възраженията, които остроумният Вартоломеус фон Карнери направи, който от другата страна създаде нещо непреходно за изграждане на една етика на този светоглед.
В своята книга "Усещане и съзнание. Монистически размисъл" /1893 г./ той счита, че изречението: "Никакъв дух без материя, но също никаква материя без дух" би ни оправдало да разпрострем въпроса върху растението, даже върху най-близката и най-добра скала и да припишем и на тях дух. Обаче несъмнено е, според него, че с това ще се създаде едно объркване. Не трябва да се изпуска изпредвид, че само чрез дейността на клетките на сивата мозъчна кора се ражда съзнание. "Убеждението, че няма никакъв дух без материя, т.е.
към текста >>
42.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
"Всички хора са смъртни; херцогът
фон
Велингтон е човек; следователно херцогът
фон
Велингтон е смъртен".
Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали. Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни.
"Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен".
Така заключават хората. Но какво им дава право за това? пита Дж. Ст. Мил. Ако някога един единствен човек се окаже безсмъртен, тогава цялото съждение би било преобърнато.
към текста >>
фон
Баер /виж по-горе, стр.
Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
фон Баер /виж по-горе, стр.
26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./. След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин. Цялото богатство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми.
към текста >>
43.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Това бяха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард
фон
Хартман /1842-1906 г./.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ През втората половина на 19-тото столетие трима мислители претопиха естественонаучния начин на мислене с идеалистичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък.
Това бяха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард фон Хартман /1842-1906 г./.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р. Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./.
към текста >>
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард
фон
Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е. Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * *
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
към текста >>
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт
фон
Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието.
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята.
към текста >>
Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард
фон
Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността.
Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието". Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината.
към текста >>
44.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард
фон
Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер.
Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност.
към текста >>
45.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
На
фон
а на тъмното небе този светъл кръг се открояваше много ярко, а долу живите лъчи потрепваха към центъра и подсказваха подвижната устойчивост на целия строеж.
Старицата и мъжът и хванаха кошницата, чиято мека светлина досега едва се забелязваше; те така я дърпаха от двете страни, че тя ставаше все по-голяма и по-светеща; после сложиха в нея трупа на Момъка, а върху гърдите му поставиха канарчето; тогава кошницата се повдигна и започна да витае над главата на Старицата, която тръгна след Блуждаещите Светлини към реката. Красивата Лилия прегърна мопса и пое след Старицата, а мъжът с лампата крачеше последен. Това шествие и цялата местност странно засия от многото блещукащи светлини. Когато стигнаха до реката, всички с възторг забелязаха прекрасната дъга над нея, по която жертвоготовната Змия им предоставяше възможността да преминат оттатък. И ако през деня човек се удивляваше на прозрачните скъпоценни камъни, от които мостът изглеждаше съграден, то през нощта удивлението пред неговата сияйна красота беше двойно по-голямо.
На фона на тъмното небе този светъл кръг се открояваше много ярко, а долу живите лъчи потрепваха към центъра и подсказваха подвижната устойчивост на целия строеж.
Шествието бавно премина по моста, а Лодкарят, който наблюдаваше всичко от своята отдалечена колиба, с удивление следеше светещия кръг и странните пътници, придвижващи се по него. Те едва бяха стигнали до другия бряг, когато дъгата на моста започна да се люлее по особен, вълнообразен начин, приближавайки се все по-плътно до водата. Скоро след това Змията пропълзя към сушата, кошницата се спусна върху Земята и Змията отново я обгради в своя кръг, Старецът се наведе над нея и попи та: „Ти какво реши? " „Да се пожертвувам сама, преди да бъда пожертвувана, отвърна Змията; само ми обещай, че няма да оставиш нито един камък на сушата."
към текста >>
46.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог
фон
Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването.
Нека засега да се докоснем поне малко до тези загадки. Ако подходим исторически и си припомним как през средата на 1795 е възникнало приятелството между Гьоте и Шилер, и как е протекло във времето, лесно ще разберем задачата, която Гьоте си е поставил с въпросната Приказка. По това време е било създадено едно произведение, плод от изучаването на Гьотевия светоглед, което изигра огромна роля във възпитанието и култивирането на немския духовен живот: Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека. Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер с тези Писма./*16/ Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един свободен и чисто човешки начин.
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването.
Две са нещата, които правят човека несвободен и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни. От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума. И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен. Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума.
към текста >>
47.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Рудолф Щайнер въвежда в езотеричното съдържание на Приказката Мария
фон
Сиверс и нейната учителка Мария
фон
Щраух-Шпентини.
И бих могъл да кажа, че всъщност тя представляваше зародишната клетка на нашето Антропософско Движение./*31/ (Непубликувана лекция от 25. Септември 1920, Дорнах) 1903 Въпреки задълбочените проучвания на Приказката, тя не може да прерасне в сценична драма, каквото е било намерението на Рудолф Щайнер
Рудолф Щайнер въвежда в езотеричното съдържание на Приказката Мария фон Сиверс и нейната учителка Мария фон Щраух-Шпентини.
Той прави същото и с Матилде Шол една от основателките на Антропософското Движение в Германия. 1904 Започват антропософските тълкувания на Приказката в поредица от публични лекции. Първата от тях е изнесена на 29 Март 1904 в Берлин, следват лекции в Мюнхен и Ваймар. 1905
към текста >>
Мария
фон
Сиверс пише до София Щинде, че Рудолф Щайнер е посочил и заглавието на първата от неговите 4.
Благодарение на Рудолф Щайнер и неговите помощници Гьотевата имагинация за подземния храм, за който времето да стане достояние на всички вече е дошло, намира своя видим израз в Първия Гьотеанум? /*32/ 1909 Замисълът за драматизиране на Приказката напредва. И това става ясно особено през лятото на 1909, непосредствено преди да бъде представена за втори път драмата „Децата на Луцифер" от Едуард Шуре.
Мария фон Сиверс пише до София Щинде, че Рудолф Щайнер е посочил и заглавието на първата от неговите 4.
Мистерийни драми: „Портата на посвещението". 1910 Преходът на Приказката в Мистерийна драма. Още преди Великден антропософите в Мюнхен научават, че Рудолф Щайнер възнамерява да драматизира. Гьотевата Приказка и това става факт, когато на 15 Август се играе премиерата на розенкройцерската мистерия „Портата на посвещението".
към текста >>
48.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Една от тези инкарнации е била тази на граф
фон
Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация.
Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
*29.Четири мистерийни драми (Събр. Съч. №14) І. Портата на посвещението 1. Изпитанието на душата 2. Пазачът на прага
към текста >>
49.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
След първите издания на въвеждащите антропософски книги от Рудолф Щайнер „Въведение в Тайната Наука" (Събрани съчинения №13), „Духовното ръководство на човека и човечеството" (№15), „Христос и човешката душа" (№155), „Какво представлява Антропософията" от Карл Унгер, Антропософско Издателство „Даскалов" с помощта на
фон
дация „Инфо 3" предлага и първото българско издание на „(Същност на социалния въпрос" (Събрани съчинения № 23) с надеждата, че въпреки малкия тираж, книгата ще попадне в ръцете и съзнанието на тези, за които е предназначена, за тези които ще съумеят да се вслушат в суровото предупреждение на Рудолф Щайнер, че след „диктатурата на пролетариата неизбежно идва епохата в която ще се появи диктатурата на съвестта".
„Същност на социалния въпрос" от Рудолф Щайнер излиза през 1919 год., в третия седемгодишен цикъл от развитието на Антропософията, когато в Средна Европа вече са налице предпоставките за практическо прилагане на антропософското духовно-научно познание. Постепенно Антропософията навлиза в области като педагогиката (т.н. Валдорфски училища), медицината (антропософската медицина е призната за официална терапевтична доктрина от Европейския парламент през м. юли 1992 год. в Страсбург), биодинамични селски стопанства, архитектура, банково дело, фармацевтика, индустрия...
След първите издания на въвеждащите антропософски книги от Рудолф Щайнер „Въведение в Тайната Наука" (Събрани съчинения №13), „Духовното ръководство на човека и човечеството" (№15), „Христос и човешката душа" (№155), „Какво представлява Антропософията" от Карл Унгер, Антропософско Издателство „Даскалов" с помощта на фондация „Инфо 3" предлага и първото българско издание на „(Същност на социалния въпрос" (Събрани съчинения № 23) с надеждата, че въпреки малкия тираж, книгата ще попадне в ръцете и съзнанието на тези, за които е предназначена, за тези които ще съумеят да се вслушат в суровото предупреждение на Рудолф Щайнер, че след „диктатурата на пролетариата неизбежно идва епохата в която ще се появи диктатурата на съвестта".
Според възгледите на Рудолф Щайнер, създател на Антропософията, Първата световна война възникване по силата на военна и световно-политическа необходимост, а до голяма степен поради неовладяни социални проблеми, които правителствата заобикалят, предпочитайки да търсят стълкновения с външния враг. След очертаващия се неизбежен крах, през 1917 год., Рудолф Щайнер потърси частни пътища за да запознае ръководните личности на Германия и Австро-Унгария с предложенията си за лечебни мерки спрямо боледуващия социален организъм. Гласът му не беше чут, а цялостната си концепция за оздравяване на правния, икономически и духовен живот той определи като „троично разделяне на социалния организъм". То идва след едно друго „троично разделяне" това на човешкия организъм, което свръхсетивните му изследвания отдавна подготвят за да намери завършен израз в излязлата през 1917 год. книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21).
към текста >>
50.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Един хубав пример в това отношение е разказът за "добрия Герхард", който е запазен в едно съчинение на Рудолф
фон
Емс, живял през първата половина на 13-ия век.
Така е с представите върху процесите в природата, но така е и в онези представи, които хората си съставят върху историческите събития. Това, което духовното наблюдение може да намери в тази насока, се потвърждава напълно от външните свидетелства. Тук ще посочим някои от тези последните. Това, което в предидущите столетия се е говорило и мислило върху историческите събития, е било много кратно записано именно преди настъпването на епохата на Съзнателната душа. Така от тези времена има ме запазени "сказания" и други подобни, които ни дават един верен образ на това, как по-рано хората са си представяли "историята ".
Един хубав пример в това отношение е разказът за "добрия Герхард", който е запазен в едно съчинение на Рудолф фон Емс, живял през първата половина на 13-ия век.
"Добрия Герхард" е един богат търговец от Кьолн. Той предприема едно търговско пътешествие за Русия, Литва и Прусия, за да закупи соболеви кожи. След това отива в Дамаск, Ниневия, за да закупи копринени тъкани и други подобни. При завръщането за Отечеството си той е изненадан от буря и отвлечен в неизвестна посока. Най-после стига в една чужда страна, където се запознава с един човек, под чиято власт се намират като пленници английски рицари и самата годеница на английския крал.
към текста >>
Който се остави да му подействува разказът, така както го дава Рудолф
фон
Емс, може да почувствува, колко много се е изменило изживяването на земния свят от онова време насам, когато е живял кайзерът Отто /през 9-то столетие/.
Разказът е така съчинен, че саксонския кайзер, Отто Първи отива в Кьолн, за да се запознае с "добрия Герхард". Защото могъщият Кайзер беше изпаднал в изкушението да иска "земно възмездие" за някои неща, които беше извършил. Благодарение на това, че се запознава с Герхард, той почувствувал в неговия пример, че и един прост човек е извършил много, неизказано много добри дела даване на всичките си стоки, които беше придобили, за да освободи пленниците; връщане на годеницата на своя син на нейния законен годеник краля на Англия; след това всичко, което е направил, за да върне Вилхелм в Англия и така нататък без за това да пожелае някаква земна отплата, а цялата отплата очаква само от Бога. В устата на хората този човек носи името "добрият Герхард"; Кайзерът чувствува, че е получил един мощен религиозно-морален подтик чрез запознаването с начина на мислене, чувствуване и действуване на Герхард. Разказът, който скицирах тук, за да не говоря за малко познати неща само с имена, ни показва много ясно от една страна душевното устройство на епохата преди Съзнателната душа да се яви в развитието на човечеството.
Който се остави да му подействува разказът, така както го дава Рудолф фон Емс, може да почувствува, колко много се е изменило изживяването на земния свят от онова време насам, когато е живял кайзерът Отто /през 9-то столетие/.
Нека погледнем, как в епохата на Съзнателната душа светът се е "прояснил" така да се каже пред погледа на човешката душа за всяко схващане на физическото битие и развитие. Герхард пътува със своите кора би някакси в мъгла. Той винаги познава само една частица от света, с който иска да се свърже. В Кьолн не се узнава нищо за това, което става в Англия, и години наред трябва да се търси един човек, който се намира в Кьолн. Хората познават живота и собствеността на един такъв човек, какъвто е този, при който Герхард е изхвърлен от бурята при своето завръщане в отечеството си, едва тогава, когато съдбата ги отнесе непосредствено на съответното място.
към текста >>
51.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на Бога" /особено чрез Анселм
фон
Кентърбъри/.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВТОРОТО СЪЗЕРЦАНИЕ: ПРЕЧКИ И СЪДЕЙСТВИЯ ЗА СИЛИТЕ НА МИХАЕЛ ПРИ ИЗГРЕВА НА ЕПОХАТА НА СЪЗНАТЕЛНАТА ДУША Внедряването на Съзнателната душа предизвиква из цяла Европа едно смущение в изживяването на религиозните вероизповедания и на култа.
На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на Бога" /особено чрез Анселм фон Кентърбъри/.
Съществуването на Бога трябваше да бъде доказано чрез основания на ума. Такъв един стремеж можеше да се яви само тогава, когато беше на изчезване старият начин на изживяване на "Бога" със силите на човешката душа. Защото това, което се изживява по този начин, то не се доказва логически. Съществуващата по-рано форма беше такава, че човек имаше душевното възприятие на духовните Същества/Интелигенции/ до Бога нагоре; новият начин, новата форма беше тази, човек да си образува по интелектуален начин мисли върху "първопричините" на вселената. За първи начин хората имаха на разположение силите на Михаел, намиращи се в духовната област, която граничи не посредствено със земната област.
към текста >>
52.
Съдържание
GA_28 Моят жизнен път
XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари
фон
Сиверс
XXVI. Позиция по отношение на християнството; „Християнството като мистичен факт“ XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“) XXX. Езотерика и публичност
XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс
XXXII. Теософия и антропософия XXXIII. Вътрешни аспекти на книгата „Теософия“ XXXIV. Духовно познание и изкуство XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие XXXVI. Езотерични указания
към текста >>
53.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Влизайки и в кръга на младите австрийски поети, Щайнер среща един немлад немско-австрийски поет, особняк и странник, от когото е силно заинтригуван – Ферхер
фон
Щайнванд.
Щайнер споделя своето схващане за Исус Христос и Мистерията на Голгота, както и за повтарящите се земни животи. След 40 години в кармичните си лекции Щайнер ще се връща често към тези разходки и споменаването на Тома Аквински. Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм. Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“. Идеята за свободата ще премине през целия му живот.
Влизайки и в кръга на младите австрийски поети, Щайнер среща един немлад немско-австрийски поет, особняк и странник, от когото е силно заинтригуван – Ферхер фон Щайнванд.
Чрез изживяване на неговата личност – жестове, поведение, както и чрез интуиция, Щайнер успява да разреши загадката на повтарящите се земни животи. Една индивидуалност, живяла във времето на ранното християнство и гръцкото езичество, достигнала до познание за духовните светове и същества, се разкрива пред духовния му поглед. Щайнер няма да говори повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години. А ние можем да се запитаме, четейки тези редове: колко от древногръцките философи и учени са били инкарнирани през 19 век и живеят във Виена и в съседните страни? Годината е 1888.
към текста >>
Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард
фон
Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот.
Нови духовни срещи и кръгове, запознаване с теософското движение на Блаватска, ежедневие в кафенето на Михаелплац, където активно твори сред шума, редактор на „Немски седмичник“, за който всяка седмица трябва да пише по една статия по социални проблеми. Социалният въпрос, който ще осветли след 30 години, още сега придобива за него огромно значение. Запознава се със съчиненията на Маркс и Енгелс и изживява болезнено неистината, че материално-икономическите сили са носители на развитието, а духовното е само надстройка. Публикациите на Щайнер върху съчиненията на Гьоте стават повод да бъде поканен в Архива му във Ваймар, за да бъде обработено и издадено наследството на немския поет и естественик. Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен.
Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот.
След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг. Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“. Само в свободното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието. Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа на света, който действа не зад сетивният свят, а вътре в него. Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на свободното от сетивност мислене.
към текста >>
Хайнрих
фон
Щайн.
В Архива във Ваймар постъпва като свободен сътрудник, отговарящ за „морфологията“. Във Ваймар прекарва почти 7 години. Въпреки многото си контакти, Щайнер е душевно самотен. Той посещава другите, но те не могат да го посетят. Първоначално защитава доктората си в Росток, при проф.
Хайнрих фон Щайн.
После завършва своята „Философия на свободата“, търсейки мнението на Едуард фон Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма. Щайнер с удоволствие се потапя в душите и светогледите на обкръжението. Директорът на Архива е Зуфан, а с Херман Грим ги свързва фантазията, като извор на духовни откровения, но последният не достига до разбирането ѝ, а само до изживяването. Един дух на платонизъм се носи в Архива на Гьоте и Шилер. Запознава се както със съчиненията на Хекел, така и със самия Хекел – най-видния последовател на Дарвин.
към текста >>
После завършва своята „Философия на свободата“, търсейки мнението на Едуард
фон
Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма.
Във Ваймар прекарва почти 7 години. Въпреки многото си контакти, Щайнер е душевно самотен. Той посещава другите, но те не могат да го посетят. Първоначално защитава доктората си в Росток, при проф. Хайнрих фон Щайн.
После завършва своята „Философия на свободата“, търсейки мнението на Едуард фон Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма.
Щайнер с удоволствие се потапя в душите и светогледите на обкръжението. Директорът на Архива е Зуфан, а с Херман Грим ги свързва фантазията, като извор на духовни откровения, но последният не достига до разбирането ѝ, а само до изживяването. Един дух на платонизъм се носи в Архива на Гьоте и Шилер. Запознава се както със съчиненията на Хекел, така и със самия Хекел – най-видния последовател на Дарвин. Щайнер забелязва двойнствеността в него, потапя се в неговата душевност, изживява миналата му инкарнация.
към текста >>
Съдбата го среща с Мари
фон
Сиверс, кармична връзка от миналото и дълбоко приятелство в настоящето, която го импулсира за основаване на антропософията.
Щайнер прониква в духовната сфера по пътя на мисленето – чрез изработване на кристално ясни понятия. По-късно развива имагинативното съзерцание, което му носи виждането на духовната еволюция на човека. Как макрокосмическият човек се превръща в микрокосмически, отделяйки останалите природни царства. Това е началото на откритото антропософско представяне на духовния свят. Задачата на Щайнер е да създаде основата на антропософията, прилагайки научното мислене от естествознанието, развивайки идеите на Гьоте, както и философското мислене на Хегел.
Съдбата го среща с Мари фон Сиверс, кармична връзка от миналото и дълбоко приятелство в настоящето, която го импулсира за основаване на антропософията.
Двамата се свързват първоначално с Теософското общество и неговите лидери, посещават конгресите в Лондон и Париж, оглавяват Немската секция в Берлин. Но след конгреса в Мюнхен раздялата е неминуема. По отношение на духовните истини не може да има компромиси. Рудолф Щайнер вече е издал ,,Теософия“ и ,,Как се постигат познания за висшите светове“. Антропософията е съдържание на живота и черпи своите източници от истинската действителност.
към текста >>
54.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Но все пак стояха като
фон
, събуждайки спомени, щом човек погледне към ниските планини, до които можеше да се стигне за по-кратко време от новото местожителство на семейството ми.
Тази граница образува река Лайта. Ж.п. гарата, която трябваше да обслужва баща ми сега, се намираше в края на селото. До граничната река се стигаше за половин час пеша. След още половин час човек можеше да бъде вече във Винер Нойщат. Алпите, които в Потшах виждах съвсем отблизо, сега едва се открояваха в далечината.
Но все пак стояха като фон, събуждайки спомени, щом човек погледне към ниските планини, до които можеше да се стигне за по-кратко време от новото местожителство на семейството ми.
Масивни възвишения с красиво залесяване ограничаваха едната гледка. Другата се простираше към Унгария над равнина, покрита с ниви и гори. От хълмовете особено много обичах един, който можеше да бъде изкачен за три-четвърти час. На върха му се издигаше един параклис, в който имаше портрет на Св. Розалия. Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с удоволствие и сам.
към текста >>
55.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
На
фон
а на това, което възприех в себе си от училищния директор, от учителя по математика и физика и от този по конструктивна геометрия, в мен по един момчешки начин на мислене се зараждаха загадките на случващото се в природата.
Преподаваше ни още във втори клас. Но едва в хода на учебните занятия в трети клас започнах да оценявам неговото изкуство. Беше великолепен конструктор. И неговите часове бяха водени с образцова яснота и систематичност. Благодарение на него чертането с пергел, линия и триъгълник ми стана любимо занимание.
На фона на това, което възприех в себе си от училищния директор, от учителя по математика и физика и от този по конструктивна геометрия, в мен по един момчешки начин на мислене се зараждаха загадките на случващото се в природата.
Усещах, че за да мога да придобия отношение към духовния свят, който стоеше пред ясното ми възприятие, трябва да отида към природата. Казвах си, че човек може да има правилно отношение към преживяването на духовния свят с душата си само ако начинът му на мислене се оформи в себе си така, че да може да проникне до същността на природните явления. С тези чувства преминах през живота по време на трети и четвърти клас на реалното училище. Подчинявах всичко, което научавах, на това да се приближа към посочената цел. Веднъж минах покрай една книжарница.
към текста >>
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина
фон
Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Много го обичах заради начина, по който говореше с мен при посещенията си в Нойдьорфл. Така че започнах да наминавам по-често покрай дома му, който се намираше на партера на ъгъла между две много тесни улички във Винер Нойщат. Веднъж той беше на прозореца. Извика ме в стаята си. В нея се изправих пред една „голяма“ за тогавашните ми разбирания библиотека.
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Така всеки път той ми даваше книги за четене и ми разрешаваше от време на време да ходя при него. И всеки път, когато можеше да го посетя, трябваше да му разказвам за впечатленията си от прочетеното. Така той всъщност стана мой учител в областта на поезията. Защото, с изключение на някои „откъси“, дотогава тя беше останала доста встрани от мен както в дома на родителите ми, така и в училище. В атмосферата на симпатичния, въодушевяващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг.
към текста >>
Той беше брат на дълбокомисления тиролски поет Херман
фон
Гилм.
Оставяше природните явления да говорят сами за себе си. Той беше един от любимите ни учители. В него имаше нещо необикновено, благодарение на което за учениците си той се различаваше от другите учители. За него предполагахме, че се намира в по-близка връзка със своята наука, отколкото останалите. Тях ние, учениците, винаги титулувахме „професоре“, него, въпреки че той също беше „професор“ – „г-н доктор“.
Той беше брат на дълбокомисления тиролски поет Херман фон Гилм.
Погледът му силно привличаше вниманието. Човек придобиваше усещането, че този мъж е свикнал да вниква с острота в природните явления и след това да ги задържа в погледа си. Начинът му на преподаване малко ме объркваше. Множеството факти, които той привеждаше, не можеха винаги да поддържат концентрирано това състояние на ума ми, което тогава се стремеше към уеднаквяване на нещата. Все пак вероятно е смятал, че напредвам добре по химия.
към текста >>
Чрез него открих и други двама историци, които чрез стила и историческите си разбирания за живота ми направиха найдълбоко впечатление: Йохан
фон
Мюлер и Тацит.
Един ден по онова време при един антиквар във Винер Нойщат открих световната история на Ротек. Въпреки че в училище получавах най-добрите оценки по история, дотогава тя беше останала малко встрани от мен. Сега за мен тя се превърна в нещо вътрешно. Топлотата, с която Ротек улавяше и описваше историческите събития, ме въодушевяваше. Все още не забелязвах едностранчивия смисъл на възгледите му.
Чрез него открих и други двама историци, които чрез стила и историческите си разбирания за живота ми направиха найдълбоко впечатление: Йохан фон Мюлер и Тацит.
Намирайки се под такива впечатления, ми беше истински трудно да се примиря с часовете по история и литература в училище. Но се опитвах да оживя тези часове с всичко, което бях научил извън тях. По такъв начин прекарах времето си през трите горни от седемте класа на реалното училище. От петнадесетата си година започнах да помагам с уроците на някои съученици от същия набор или на по-малки от мен ученици. Учителският съвет ме препоръчваше на драго сърце за тези помощни часове, тъй като ме смятаха за „добър ученик“.
към текста >>
56.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Тук присъстваше Ернст
фон
Пленер, сухи ят оратор и неоспорим авторитет по финансовите въпроси.
Отражението на събитията от обществения живот в студентските среди пробуждаше интерес и към други сфери на този живот. Така че по това време присъствах и на някои интересни парламентарни дебати в галерията на долната или горната камара на парламента. Освен от вземаните парламентарни мерки, които често даваха дълбоко отражение в живота, особено силно се интересувах от личностите на народните представители. На ръба на своята скамейка, всяка година тук, в качеството си на главен говорител на бюджета, стоеше проницателният философ Бартоломеус Карнери. Думите му изстрелваха остри обвинения срещу правителството на Таафе и бяха в защита на немщината в Австрия.
Тук присъстваше Ернст фон Пленер, сухи ят оратор и неоспорим авторитет по финансовите въпроси.
Човек го побиваха тръпки, когато той, със студенината на счетоводител, критикуваше отчета на министъра на финансите Дунаевски. Тук ревеше срещу националната политика карпато-украинецът Томащук. Човек имаше чувството, че от това дали ще намери най-точно подхождащата за случая дума зависи подхранването на антипатията към министъра. Тук с хитростта на селянин и винаги разумно говореше клерикалът Линбахер. Малко приведената му напред глава правеше казаното от него да изглежда като изливане на зрели възгле-
към текста >>
57.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
По това време започнах да се занимавам и с философията на Едуард
фон
Хартман.
И ето че „времето ми за игра“ настъпи едва през двайсетте ми години. Налагаше се да се науча и на това как се играе, за да мога да ръководя игрите. И аз го направих с голямо удоволствие. Даже си мисля, че в живота си не съм играл по-малко от другите хора. Само че наваксах пропуснатото, което по принцип се прави в това отношение до десетгодишна възраст, от двадесет и третата до двадесет и седмата си година.
По това време започнах да се занимавам и с философията на Едуард фон Хартман.
Изучавах неговата „Теория на познанието“, която предизвикваше у мен непрестанен протест. Мнението, че истинската действителност, както несъзнателното, се намира отвъд съзнателните преживявания и че последните не представляват нищо друго освен нереално, образно отражение на действителността, за мен беше съвършено неприемливо. На това противопоставях схващането, че чрез вътрешно укрепване на душевния живот съзнателните преживявания могат да се потопят в истинската действителност. Беше ми ясно, че божествено-духовното се разкрива в човека, ако той направи възможно това откровение благодарение на вътрешния си живот. Песимизмът на Едуард фон Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот.
към текста >>
Песимизмът на Едуард
фон
Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот.
По това време започнах да се занимавам и с философията на Едуард фон Хартман. Изучавах неговата „Теория на познанието“, която предизвикваше у мен непрестанен протест. Мнението, че истинската действителност, както несъзнателното, се намира отвъд съзнателните преживявания и че последните не представляват нищо друго освен нереално, образно отражение на действителността, за мен беше съвършено неприемливо. На това противопоставях схващането, че чрез вътрешно укрепване на душевния живот съзнателните преживявания могат да се потопят в истинската действителност. Беше ми ясно, че божествено-духовното се разкрива в човека, ако той направи възможно това откровение благодарение на вътрешния си живот.
Песимизмът на Едуард фон Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот.
Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с удовлетворение. Ако на човека, така си казвах, от самото начало световният ред бе предопределил „по-добър живот“, как би могъл той да превърне този извор в буен поток? Външният световен ред е достигнал до такъв стадий на развитие, в който не се интересува от доброто и злото в нещата и фактите. Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към свобода развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие. Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество.
към текста >>
Тъй като непрекъснато се стремях да усещам всяко човешко постижение откъм положителната му страна, философията на Едуард
фон
Хартман беше ценна за мен, защото тя обяснява наистина убедително много неща във феномените, въпреки че бях против тъкмо основното ѝ направление и възгледи за живота.
Феномените в света сами разкриват тази истинска действителност, стига само съзнателната душа първо да се подготви да получи това откровение. Този, който довежда до съзнанието си само доловимото със сетивата, може да търси истински битийното отвъд съзнанието. Който улавя духовното в съзерцание, говори за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна. Разглеждането на нравствения свят при Хартман извикваше симпатия у мен, тъй като той оставя изцяло на заден план своята гледна точка за отвъдната страна и се придържа към наблюдаемото. Аз се стремях да достигна до такова познание на битийното, когато самите феномени разкриват духовната си същност именно чрез вглъбяване в тях, а не с помощта на размишление върху това, което лежи „зад“ феномените.
Тъй като непрекъснато се стремях да усещам всяко човешко постижение откъм положителната му страна, философията на Едуард фон Хартман беше ценна за мен, защото тя обяснява наистина убедително много неща във феномените, въпреки че бях против тъкмо основното ѝ направление и възгледи за живота.
Но и в тези съчинения на „философа на несъзнаваното“, към които по принцип се отнасях отрицателно, имаше немалко изключително интересни неща. Това се отнася и за популярните трудове на Едуард фон Хартман, които разглеждат културно-исторически, педагогически и политически проблеми. У този песимист откривах „здраво“ разбиране за живота, каквото не можех да намеря дори и у някои оптимисти. Именно по отношение на него усещах това, от което се нуждаех: да мога да разбирам нечие мнение, дори и когато трябваше да му се противопоставя. Така някои късни вечери на езерото Атерзее, когато можех да оставя моите момчета на самите себе си и след като се бях любувал на звездното небе от терасата на къщата, прекарах в изучаване на „Феноменология на нравственото съзнание“ и „Религиозното съзнание на човечеството през стадиите на неговото развитие“.
към текста >>
Това се отнася и за популярните трудове на Едуард
фон
Хартман, които разглеждат културно-исторически, педагогически и политически проблеми.
Който улавя духовното в съзерцание, говори за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна. Разглеждането на нравствения свят при Хартман извикваше симпатия у мен, тъй като той оставя изцяло на заден план своята гледна точка за отвъдната страна и се придържа към наблюдаемото. Аз се стремях да достигна до такова познание на битийното, когато самите феномени разкриват духовната си същност именно чрез вглъбяване в тях, а не с помощта на размишление върху това, което лежи „зад“ феномените. Тъй като непрекъснато се стремях да усещам всяко човешко постижение откъм положителната му страна, философията на Едуард фон Хартман беше ценна за мен, защото тя обяснява наистина убедително много неща във феномените, въпреки че бях против тъкмо основното ѝ направление и възгледи за живота. Но и в тези съчинения на „философа на несъзнаваното“, към които по принцип се отнасях отрицателно, имаше немалко изключително интересни неща.
Това се отнася и за популярните трудове на Едуард фон Хартман, които разглеждат културно-исторически, педагогически и политически проблеми.
У този песимист откривах „здраво“ разбиране за живота, каквото не можех да намеря дори и у някои оптимисти. Именно по отношение на него усещах това, от което се нуждаех: да мога да разбирам нечие мнение, дори и когато трябваше да му се противопоставя. Така някои късни вечери на езерото Атерзее, когато можех да оставя моите момчета на самите себе си и след като се бях любувал на звездното небе от терасата на къщата, прекарах в изучаване на „Феноменология на нравственото съзнание“ и „Религиозното съзнание на човечеството през стадиите на неговото развитие“. Докато четях тези съчинения, придобивах все по-голяма увереност в собствената си познавателно-теоретична гледна точка. По препоръка на Шрьоер през 1882 г.
към текста >>
58.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
На Леополд
фон
Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение.
Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов.
На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение.
У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие. Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично. Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман.
към текста >>
Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине
фон
Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и писател Фриц Лемермайер и композиторът Щрос.
Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях. Съботни посетители бяха още историци на църквата и други теолози.
Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине фон Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и писател Фриц Лемермайер и композиторът Щрос.
С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек. Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство. По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел.
към текста >>
Така се запознах с Ферхер
фон
Щайнванд – един целенасочен, пълен с идеи, приемащ себе си за идеалист поет от Каринтия.
И сега не беше чак толкова трудно да отведем „саможивия особняк“ с нас в един друг „локал“. Всички, с изключение на него и на един друг негов познат, който от доста време идваше в нашия кръг, бяхме млади, но скоро се оказа, че никога още не сме били толкова млади, колкото тази вечер, когато възрастният господин беше сред нас, защото той всъщност беше най-младият. Бях развълнуван най-дълбоко в душата си от обаянието на тази личност. Веднага ставаше ясно, че този човек сигурно е сътворил много повече значителни неща, отколкото беше публикувал, и смело го попитах за това. Той ми отговори почти плахо: „Да, вкъщи имам още някои космически неща.“ Успях да го убедя да ми обещае, че следващия път, когато можем да се видим, ще ми ги донесе.
Така се запознах с Ферхер фон Щайнванд – един целенасочен, пълен с идеи, приемащ себе си за идеалист поет от Каринтия.
Син на бедни родители, той беше прекарал младостта си сред големи лишения. Изтъкнатият анатом Хиртл разбрал колко ценен е той и му осигурил един начин на съществуване, чрез който да може да живее изцяло в своите стихове, мисли и концепции. Светът наистина дълго знаеше твърде малко за него. След появата на първата му поетична творба „Графиня Зеленбранд“, Роберт Хамерлинг му отдаде пълното си признание. Отсега нататък нямаше нужда да взимаме „особняка“.
към текста >>
Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер
фон
Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години.
Отсега нататък нямаше нужда да взимаме „особняка“. Той идваше почти редовно на нашите вечери. Достави ми голяма радост, че на една от тях той ми донесе своите „космически неща“. Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът.
Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години.
Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия. Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието.
към текста >>
59.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Повод за него беше поканата за сътрудничество във Ваймарското издание на Гьоте, която ми беше отправена от великата херцогиня Софи
фон
Заксен чрез Архива на Гьоте.
ДЕВЕТА ГЛАВА Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен По това време (1889 г.) се осъществи пътуването ми до Германия.
Повод за него беше поканата за сътрудничество във Ваймарското издание на Гьоте, която ми беше отправена от великата херцогиня Софи фон Заксен чрез Архива на Гьоте.
Преди няколко години бе починал Валтер фон Гьоте, внукът на Гьоте. Той беше завещал на великата херцогиня ръкописите, останали след Гьотевата смърт. С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство. Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар.
към текста >>
Преди няколко години бе починал Валтер
фон
Гьоте, внукът на Гьоте.
ДЕВЕТА ГЛАВА Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен По това време (1889 г.) се осъществи пътуването ми до Германия. Повод за него беше поканата за сътрудничество във Ваймарското издание на Гьоте, която ми беше отправена от великата херцогиня Софи фон Заксен чрез Архива на Гьоте.
Преди няколко години бе починал Валтер фон Гьоте, внукът на Гьоте.
Той беше завещал на великата херцогиня ръкописите, останали след Гьотевата смърт. С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство. Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар. Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота.
към текста >>
С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав
фон
Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство.
Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен По това време (1889 г.) се осъществи пътуването ми до Германия. Повод за него беше поканата за сътрудничество във Ваймарското издание на Гьоте, която ми беше отправена от великата херцогиня Софи фон Заксен чрез Архива на Гьоте. Преди няколко години бе починал Валтер фон Гьоте, внукът на Гьоте. Той беше завещал на великата херцогиня ръкописите, останали след Гьотевата смърт.
С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство.
Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар. Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота. Дълги години бях живял в мислите на Гьоте; сега имах възможност сам да бъда на местата, където са се породили тези мисли. Прекарах тези седмици под възвишените впечатления на това чувство.
към текста >>
Стремежът ми сега беше насочен преди всичко към това да се запозная лично с Едуард
фон
Хартман, с когото от години бях в кореспонденция по философски въпроси.
Часовете след работа прекарвах с хората, работещи в Архива. Сред тях бяха външните сътрудници, посещаващи Архива за по-кратко или за по-дълго време. Бях приет изключително любезно от Бернхард Зуфан, директор на Архива на Гьоте, и намерих скъп приятел в лицето на Юлиус Вале, постоянен сътрудник в Архива. Но всичко придоби по-определени форми едва когато след година отново постъпих на работа там за по-дълго време. За това ще разкажа по-късно при описанието на тази част от моя живот.
Стремежът ми сега беше насочен преди всичко към това да се запозная лично с Едуард фон Хартман, с когото от години бях в кореспонденция по философски въпроси.
Това трябваше да стане по време на един кратък престой в Берлин, веднага след пребиваването ми във Ваймар. Имах възможност да беседвам дълго с този философ. Той беше полуизлегнат с изпънати крака на канапето. Откакто се бяха появили болките в колената му, прекарваше по-голямата част от живота си в тази поза. Пред себе си видях едно чело, явен признак за бистър и остър ум, и поглед в очите му, който разкрива най-съкровено усещаната увереност в това, което философът знае.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман възрази, че това не подлежи на оспорване.
В хода на разговора ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието. Подобен възглед не би могъл да бъде изходна точка на теорията на познанието. Защото чрез него човек сам си препречва достъпа до всяка действителност, като тогава му остава само да вярва, че живее в представи и че би могъл да се приближи до нещо истинско само в хипотетични концепции, т.е. по един нереален начин. По-скоро човек би трябвало първо да провери дали възгледът за представата като нещо нереално е защитим или пък произхожда единствено от един предразсъдък.
Едуард фон Хартман възрази, че това не подлежи на оспорване.
Още от обяснението на думата „представа“ ставало видно, че в нея не би могло да има нищо реално. Когато чух това възражение, в душата ми нахлу мраз. „Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори.
към текста >>
С изключение на визитата при Едуард
фон
Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления.
Когато чух това възражение, в душата ми нахлу мраз. „Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен.
С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления.
Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот. Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството. В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние.
към текста >>
60.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Тъмен
фон
, озарен от играеща си с цветовете светлина.
Човешките контакти с трансилванци доведоха до пътуването ми до Будапеща. Столицата на Унгария, с толкова различния си от Виена характер, ме впечатли дълбоко. От Виена дотам се стигаше през един район, блестящ с очарователната си природа, с темпераментната натура и музикалния живец на хората. Щом погледнеше от прозореца на влака, човек добиваше впечатлението, че самата природа тук е станала особено поетична и че хората, не обръщащи многомного внимание на обичайната за тях поезия на природата, сноват напред-назад в съзвучие със собствената си съкровена музика на сърцето. А когато стъпеше в Будапеща, пред него се разкриваше един свят, към който представителите на други европейски народи гледаха с наистина голям интерес, който обаче никога не можеше да бъде разбран докрай от тях.
Тъмен фон, озарен от играеща си с цветовете светлина.
Когато стоях пред паметника на Ференц Деак, същността на този народ застана пред погледа ми като концентрирана в този човек. В главата на създателя на тази Унгария, която съществуваше от 1867 до 1918 г., живееше твърда и горда воля, която действа сърцато и надделява без хитрост, а със стихийна непосредственост. Чувствах колко субективно верен за всеки истински унгарец е често чуваният от мен девиз: „Извън Унгария няма живот, а дори и да има, това изобщо не е живот.“ На западната унгарска граница като дете видях как немците усещаха тази твърда и горда воля. Сега във вътрешността на Унгария научих как тази воля води маджарския народ до затвореност към човечеството, която, както с известна наивност си мислят те, ги обгръща с някакъв романтичен ореол, виден за самите тях, който обаче се открива по-скоро пред скритите очи на природата, отколкото пред отворените очи на хората.
към текста >>
Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на
фон
а на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние.
Към семейния кръг, който споделях толкова отблизо, принадлежеше Игнац Брюл, композитор на „Златният кръст“. Това беше личност с тънък усет, която изключително ми се нравеше. У Игнац Брюл имаше нещо чуждо на света, нещо вглъбено в себе си. Интересите му не се изчерпваха само с музиката. Те бяха насочени към много страни на духовния живот.
Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние.
Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици. Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна.
към текста >>
61.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
„Седем книги платонизъм“ от Хайнрих
фон
Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток.
Външни обстоятелства направиха така, че да не мога да положа изпита във Виена. Зад себе си официално имах реалното училище, а не гимназия, въпреки че бях получил гимназиално образование благодарение на частните уроци, които давах по програмата на гимназията, и на самостоятелната си подготовка. Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия. В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени:
„Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток.
Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи.
към текста >>
Личността на Хайнрих
фон
Щайн все още битува найживо в спомените ми.
Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия. В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени: „Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток. Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита.
Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми.
Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн.
към текста >>
Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих
фон
Щайн.
Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си.
Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн.
В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството. Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията. От Платон към Христос като към осъществяването на нещо въжделено – така би могло да се определи това, което се съдържа в изложението на Щайн. След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите.
към текста >>
Винаги съм носил образа на Хайнрих
фон
Щайн дълбоко запечатан в сърцето си и щеше да ми бъде безкрайно приятно да се срещна отново с него.
Такъв стоеше пред мен Щайн, когато го посетих преди изпита. Той ми каза: „Вашата дисертация не отговаря на изискванията. От нея се вижда, че не сте я писали под ръководството на някой преподавател. Но съдържанието на работата Ви ми позволява да я приема на драго сърце.“ Толкова много ми се искаше по време на устния изпит да ме попита за нещо, свързано със „Седем книги платонизъм“, но нито един от неговите въпроси не се отнасяше до тях. Всички бяха взети от Кантовата философия.
Винаги съм носил образа на Хайнрих фон Щайн дълбоко запечатан в сърцето си и щеше да ми бъде безкрайно приятно да се срещна отново с него.
Съдбата никога повече не ни събра. Моят докторски изпит е един от любимите ми спомени, тъй като впечатлението от личността на Щайн далеч затъмнява всичко друго, свързано с него. Настроението, с което отидох във Ваймар, носеше оттенъка на обстойните ми занимания с платонизма. То много ми помогна да се ориентирам в задачата си в Архива на Гьоте и Шилер. Как живее Платон в идейния свят и как Гьоте?
към текста >>
Последният Гьотев потомък, Валтер
фон
Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи.
Това беше мястото, където филологията от края на деветнадесети век бе взела връх в писменото наследство на Гьоте. Начело на Архива стоеше неговият директор Бернхард Зуфан. С него още от първия ден на Ваймарския период от живота ми установихме лични отношения. Имах възможност често да посещавам дома му. Бернхард Зуфан бе станал приемник на Ерих Шмит, първия директор на Архива, благодарение на приятелството си с Херман Грим.
Последният Гьотев потомък, Валтер фон Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи.
Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот. Естествено тя се обърнала към онези личности, за които е предполагала, че са длъжни да знаят какво трябва да стане с ръкописите на Гьоте. Такъв човек беше преди всичко г-н фон Льопер. Той сякаш беше предопределен да стане посредник между познавачите на Гьоте и Ваймарския двор, на който беше поверено управлението на Гьотевото наследство. Защото той беше стигнал до високо служебно положение в пруското министерство на дворцовото домакинство, така че беше в близки отношения с кралицата на Прусия, сестра на великия херцог фон Ваймар, и същевременно беше най-важният сътрудник на най-прочутото по това време издание на Гьоте, това на Хемпел.
към текста >>
Такъв човек беше преди всичко г-н
фон
Льопер.
Имах възможност често да посещавам дома му. Бернхард Зуфан бе станал приемник на Ерих Шмит, първия директор на Архива, благодарение на приятелството си с Херман Грим. Последният Гьотев потомък, Валтер фон Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи. Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот. Естествено тя се обърнала към онези личности, за които е предполагала, че са длъжни да знаят какво трябва да стане с ръкописите на Гьоте.
Такъв човек беше преди всичко г-н фон Льопер.
Той сякаш беше предопределен да стане посредник между познавачите на Гьоте и Ваймарския двор, на който беше поверено управлението на Гьотевото наследство. Защото той беше стигнал до високо служебно положение в пруското министерство на дворцовото домакинство, така че беше в близки отношения с кралицата на Прусия, сестра на великия херцог фон Ваймар, и същевременно беше най-важният сътрудник на най-прочутото по това време издание на Гьоте, това на Хемпел. Льопер беше уникална личност, една много симпатична смесица от светски човек и чудак. В областта на „изследването на Гьоте“ той беше дошъл като любител, а не като специалист. Но със своята работа си беше спечелил огромно уважение.
към текста >>
Защото той беше стигнал до високо служебно положение в пруското министерство на дворцовото домакинство, така че беше в близки отношения с кралицата на Прусия, сестра на великия херцог
фон
Ваймар, и същевременно беше най-важният сътрудник на най-прочутото по това време издание на Гьоте, това на Хемпел.
Последният Гьотев потомък, Валтер фон Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи. Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот. Естествено тя се обърнала към онези личности, за които е предполагала, че са длъжни да знаят какво трябва да стане с ръкописите на Гьоте. Такъв човек беше преди всичко г-н фон Льопер. Той сякаш беше предопределен да стане посредник между познавачите на Гьоте и Ваймарския двор, на който беше поверено управлението на Гьотевото наследство.
Защото той беше стигнал до високо служебно положение в пруското министерство на дворцовото домакинство, така че беше в близки отношения с кралицата на Прусия, сестра на великия херцог фон Ваймар, и същевременно беше най-важният сътрудник на най-прочутото по това време издание на Гьоте, това на Хемпел.
Льопер беше уникална личност, една много симпатична смесица от светски човек и чудак. В областта на „изследването на Гьоте“ той беше дошъл като любител, а не като специалист. Но със своята работа си беше спечелил огромно уважение. В съжденията си за Гьоте, представени в такава красива форма в неговото издание на „Фауст“, той беше напълно самостоятелен. Това, което излагаше, беше научил от самия Гьоте.
към текста >>
Съпругата на Херман Грим беше Гизела
фон
Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“.
Първият взет предвид беше Херман Грим. Той се беше заел с Гьоте като историк на изкуството. Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин.
Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“.
Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек. Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител. Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план. Научен подход към Гьоте проявяваше единствено Вилхелм Шерер, професор по история на немската литература в Берлинския университет.
към текста >>
В нея главното не е личността на Лесинг, а много подробно разглеждане на мотива на Мина
фон
Барнхелм, мотива на Натан и т.н.
Вземаха се най-разпространените естественонаучни идеи и желанието беше литературно-историческите филологически идеи да бъдат възпроизведени по техен образец. Откъде даден поет е заимствал нещо, как се е трансформирала тази заемка у него – ето въпросите, поставяни в основата на историята на развитието на духовния живот. Личността на поета изчезна от полезрението. Появиха се възгледи за развитието на „сюжети“ и „мотиви“ от личностите. Този метод на анализ стигна своя апогей в голямата монография на Ерих Шмит за Лесинг.
В нея главното не е личността на Лесинг, а много подробно разглеждане на мотива на Мина фон Барнхелм, мотива на Натан и т.н.
Шерер почина рано, скоро след основаването на Архива на Гьоте. Учениците му бяха многобройни. Ерих Шмит беше отзован от Гьотевия архив, за да заеме мястото на Шерер в Берлин. Тогава Херман Грим се наложи директорството на Архива да не получи някой от многобройните ученици на Шерер, а Бернхард Зуфан. Преди това той заемаше поста гимназиален учител в Берлин.
към текста >>
Архивар беше Едуард
фон
дер Хелен, който се грижеше също и за издаването на писмата на Гьоте.
Той сложи край на живота си в помрачено съзнание. Освен Бернхард Зуфан, когато постъпих в Архива на Гьоте и Шилер, там работеше и Юлиус Вале. Той беше извикан тук още от Ерих Шмит. Вале и аз се бяхме сближили още по време на първия ми престой във Ваймар и между нас се изградиха сърдечни приятелски отношения. Вале работеше по издаването на дневниците на Гьоте.
Архивар беше Едуард фон дер Хелен, който се грижеше също и за издаването на писмата на Гьоте.
В подготовката на „съчиненията на Гьоте“ сътрудничеше и голяма част от света на немските германисти. Тук непрекъснато пристигаха и отново си заминаваха професори и преподаватели по филология. С тях прекарвахме много от времето си през по-дългите им или по-кратки посещения дори и извън Архива. Имахме възможност да се потопим изцяло в кръга от интереси на тези личности. Освен тези същински сътрудници на Гьотевото издание Архивът се посещаваше от многобройни личности, интересуващи се от една или друга от богатите ръкописни сбирки на немски поети.
към текста >>
Ако ми се наложеше да търся въплъщението на приветливостта, щях да избера г-н
фон
Льопер.
Имаше и много посетители, желаещи просто да видят литературните съкровища на Архива. Всички работещи в Архива се радваха, когато се появеше Льопер. Той влизаше с дружелюбни и приветливи забележки. Даваха му работния материал, той се настаняваше и работеше часове наред с рядко срещана концентрация. Каквото и да ставаше около него, той не вдигаше поглед.
Ако ми се наложеше да търся въплъщението на приветливостта, щях да избера г-н фон Льопер.
Приветлив беше неговият начин на изследване на Гьоте, любезна беше всяка дума, която отправяше към някого. Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран. Веднъж седях до него на едно представление на „Фауст“ в театъра. Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам.
към текста >>
Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на
фон
а на такива обзори.
Това не се случи, но той много красиво изложи пред мен как непрекъснатият поток на историческото развитие получава своите импулси от недрата на творческата народна фантазия, която в неговото тълкувание приемаше характера на жив, действен свръхсетивен гений. По време на този обяд се почувствах силно увлечен от тези тълкувания на Херман Грим. Вярвах, че зная как действа свръхсетивната духовност през човека. Пред себе си имах личност, чиято духовна визия достига до творящата духовност, която обаче не желае да обхване познавателно самия живот на тази духовност, а остава в областта, в която духовното в човека се проявява като фантазия. Херман Грим имаше особената дарба да обзира по-големи или по-малки епохи от духовната история и да разказва за тях в точна и одухотворена епиграмна форма.
Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори.
Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил. Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори. Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора.
към текста >>
62.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Сред посетителите във Ваймар беше и Хайнрих
фон
Трайчке.
По такъв противоречив начин у Хекел живееха две същества – един човек с благо, изпълнено с любов отношение към природата, а зад него нещо като сенчесто същество с не напълно премислени, тясно ограничени идеи, издишващи фанатизъм. Когато Хекел говореше, благостта му трудно позволяваше на фанатизма да се излее в слово. Беше така, сякаш естествено желаната от него мекота заглушава скритите демонични сили в речта му. Това беше загадъчна личност, която човек не можеше да не обикне, когато я види, но от която често можеше да изпадне в гняв, слушайки мненията, които изразява. Такъв виждах пред себе си Хекел, когато през деветдесетте години на миналия век подготвяше това, което после доведе до ожесточени духовни борби, разбушували се в края на стария и началото на новия век по повод на неговото идейно направление.
Сред посетителите във Ваймар беше и Хайнрих фон Трайчке.
Имах възможността да се запозная с него, когато Зуфан ме покани да присъствам на обяда у тях, на който веднъж беше поканил Трайчке. Останах дълбоко впечатлен от тази личност, за която толкова много се спореше. Трайчке беше напълно глух. Хората разговаряха с него, като пишеха това, което искаха да му кажат, на малък бележник, който той им подаваше. Получаваше се така, че в компанията, в която се намираше, личността му винаги попадаше в центъра.
към текста >>
63.
XVII. Критически забележки върху етиката
GA_28 Моят жизнен път
Веднага щом беше отпечатана, изпратих „Философия на свободата“ на Едуард
фон
Хартман.
Усещах колко много тежи на душите им начинът на мислене, напредващ толкова уверено, защото се придържа единствено към намиращото се в непосредствена близост. „Природата е целият свят“ – ето в какво се заключаваше този начин на мислене. За него смятаха, че следва да се приема за правилен и хората потискаха в душата си всичко, което чувстваше, че той може и да не бъде смятан за правилен. В тази светлина ми се показваше много от заобикалящото ме тогава в духовно отношение. Беше времето, когато „Философия на свободата“, чието основно съдържание носех у себе си от дълго време, прие завършена форма.
Веднага щом беше отпечатана, изпратих „Философия на свободата“ на Едуард фон Хартман.
Той явно я беше прочел с голямо внимание, защото скоро получих обратно неговия екземпляр на книгата с обстойните му забележки в страничните полета от началото до края. Освен това той ми пишеше, между другото, че книгата би трябвало да носи заглавието „Теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм“. Той бе разбрал напълно погрешно изворите на идеите ми и моите цели. Мислеше за сетивния свят по начина на Кант, ако и да го беше модифицирал. Той смяташе този свят за въздействието на същностното върху душата чрез сетивата.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност.
Преходът от още несъщностното на сетивния свят към същностното в него се извършва вътре в съзнанието. Така сетивният свят представлява явление (феномен) само дотогава, докогато съзнанието още не е се е справило с него. И така, сетивният свят в действителност се явява духовен свят и душата живее заедно с този осъзнаваем духовен свят, разпростирайки съзнанието над него. Целта на процеса на познание е съзнателното преживяване на духовния свят, пред лицето на който всичко се свежда до дух. На феноменализма противопоставях света на духовната действителност.
Едуард фон Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност.
За него нещата следователно стояха така, че с начина си на мислене аз осъждам човешкото познание на това да не може изобщо да стигне до никаква действителност, а да трябва да пребивава в рамките на един илюзорен свят, съществуващ (като феномен) единствено в представите на душата. Така на търсенето ми на духа чрез разширяване на съзнанието беше противопоставен възгледът, че „духът“ живее единствено в човешките представи, а извън тях може да бъде само мислен. Това беше общо взето разбирането на епохата, в която трябваше да представя „Философия на свободата“. За това разбиране преживяването на духовното беше сведено до преживяване на човешките представи. А от тях не можеше да се намери никакъв път до действителния (обективен) духовен свят.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.
Така на търсенето ми на духа чрез разширяване на съзнанието беше противопоставен възгледът, че „духът“ живее единствено в човешките представи, а извън тях може да бъде само мислен. Това беше общо взето разбирането на епохата, в която трябваше да представя „Философия на свободата“. За това разбиране преживяването на духовното беше сведено до преживяване на човешките представи. А от тях не можеше да се намери никакъв път до действителния (обективен) духовен свят. Исках да покажа как в субективно преживяното обективно проблясва духовното и се превръща в съдържание на съзнанието.
Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.
Стана ми ясно, че Едуард фон Хартман се отнася с недоверие и към моя „етически индивидуализъм“. Защото на какво се основава той във „Философия на свободата“? В центъра на човешкия душевен живот виждах съвършено единение на душата с духовния свят. Опитах се да представя нещата така, че едно мнимо затруднение, което смущава мнозина, да се сведе до нищо. Обикновено хората смятат, че за да познава, душата – или „Аз-ът“ – трябва да се разграничи от обекта на познание, следователно не може да се слее с него в едно.
към текста >>
Стана ми ясно, че Едуард
фон
Хартман се отнася с недоверие и към моя „етически индивидуализъм“.
Това беше общо взето разбирането на епохата, в която трябваше да представя „Философия на свободата“. За това разбиране преживяването на духовното беше сведено до преживяване на човешките представи. А от тях не можеше да се намери никакъв път до действителния (обективен) духовен свят. Исках да покажа как в субективно преживяното обективно проблясва духовното и се превръща в съдържание на съзнанието. Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.
Стана ми ясно, че Едуард фон Хартман се отнася с недоверие и към моя „етически индивидуализъм“.
Защото на какво се основава той във „Философия на свободата“? В центъра на човешкия душевен живот виждах съвършено единение на душата с духовния свят. Опитах се да представя нещата така, че едно мнимо затруднение, което смущава мнозина, да се сведе до нищо. Обикновено хората смятат, че за да познава, душата – или „Аз-ът“ – трябва да се разграничи от обекта на познание, следователно не може да се слее с него в едно. Но това разграничаване е възможно и тогава, когато душата в известен смисъл се движи подобно на махало между единното битие с духовно-същностното и съзнанието за самата себе си.
към текста >>
Едуард
фон
Хартман пък смяташе, че като теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм те са свързани една с друга на случаен принцип.
Защото духовният свят действа в душата не по принудителен начин, а така, че човек да разгърне в свобода дейността, която го подбужда към възприемане на духовното. Да покажа, че сетивният свят в действителност има духовна същност, и че човекът, чрез истинското познание на сетивния свят, действа и живее като душевно същество в духовното, е една от целите на „Философия на свободата“. В охарактеризирането на моралния свят като такъв, който в своето битие осветява преживявания от душата духовен свят и с това дава възможност на човека да пристъпи към този морален свят в свобода, се състои втората цел. Затова нравствената същност на човека следва да се търси в неговото съвсем индивидуално единение с етичните импулси на духовния свят. Имах усещането, че първата част на „Философия на свободата“ и втората образуват един духовен организъм, едно истинско единство.
Едуард фон Хартман пък смяташе, че като теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм те са свързани една с друга на случаен принцип.
Формата, която бяха добили идеите в книгата, е обусловена от тогавашната ми душевна настройка. Благодарение на моето преживяване на духовния свят в непосредствено съзерцание природата ми се разкриваше като дух. Исках да създам едно духовно естествознание. В съзерцателното себепознание на човешката душа в нея се открива моралният свят като напълно индивидуално нейно преживяване. Източникът на формата, която придадох на идеите в книгата си, се намира в духовното преживяване.
към текста >>
64.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
И ето че идва Рихард Щраус със своята сим
фон
ична поема „Тъй рече Заратустра“ или пък с музиката си към „Ойленшпигел“.
Той беше ангажиран като втори диригент на Ласен. Първите композиции на Рихард Щраус бяха изпълнени във Ваймар. Музикалното търсене на тази личност се проявяваше като част от самия ваймарски духовен живот. Такъв радостен и безрезервен прием на нещо, което в самия акт на приемане се превръща във вълнуващ проблем на изкуството, беше възможен само в тогавашния Ваймар. Наоколо цари спокойствието на традицията, настроение, изпълнено с тържественост и достойнство.
И ето че идва Рихард Щраус със своята симфонична поема „Тъй рече Заратустра“ или пък с музиката си към „Ойленшпигел“.
Всички се събуждат от традицията, тържественото спокойствие и достойнството, но се събуждат така, че одобрението е приятно, а неприемането е безобидно и така композиторът може да узнае по най-добрия начин отношението към своето творение. С часове седяхме на премиерата на музикалната драма „Гунтрам“ на Рихард Щраус, в която главната роля се изпълняваше от любимия на всички певец и прекрасен човек Хайнрих Целер, който от много пеене остана почти без глас! Да, този дълбоко симпатичен човек, Хайнрих Целер, също трябваше да мине през Ваймар, за да се превърне в това, което стана. Той притежаваше най-красивото природно певческо дарование. За да се разгърне, се нуждаеше от обкръжение, което да приема с пълно търпение, когато, за да се развие, един такъв талант не спира да експериментира.
към текста >>
Директорът на театъра
фон
Бронсарт се отнасяше с особено разбиране и отдаденост именно към тази форма на театралното изкуство.
Това изпитаха всички, например актьорите, които водеха борба в стремежа си да изработят стил например за „Нора“. Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от писателите, идващи не от сцената – като Шилер, а от живота – като Ибсен. Обаче свой дял в отразяването на този модернизъм имаха и самите хора на изкуството поради „артистическата уютност“ на театралната публика. Те все пак трябваше да намерят средния път между това, което диктуваше обстоятелството, че са жители на „класическия Ваймар“, и това, което беше направило Ваймар велик, а именно всякогашното му разбиране на новото. С радост си спомням за изпълненията на Вагнеровите музикални драми, на които присъствах във Ваймар.
Директорът на театъра фон Бронсарт се отнасяше с особено разбиране и отдаденост именно към тази форма на театралното изкуство.
Гласът на Хайнрих Целер беше много подходящ за музикална драма. Забележителен талант като певица имаше и г-жа Агнес Ставенхаген, съпруга на пианиста Бернхард Ставенхаген, който също за известно време беше диригент в театъра. Периодично организираните музикални фестивали водеха във Ваймар творците, представители на епохата, и техните творби. На един от тези музикални фестивали например можеше да се види Малер като диригент в началото на творческия му път. Незаличимо беше впечатлението от начина, по който той използваше диригентската си палка, разкривайки музиката не в протичането на формите, а като преживяване на нещо свръхсетивно, скрито между тях.
към текста >>
65.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Прекрасен и радушен прием намерих в семейството на Едуард
фон
дер Хелен, архивар в Архива на Гьоте и Шилер.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА Ваймарски приятелски кръг
Прекрасен и радушен прием намерих в семейството на Едуард фон дер Хелен, архивар в Архива на Гьоте и Шилер.
Тази личност имаше специално положение сред другите сътрудници в Архива. В кръга на професионалните филолози той се радваше на изключително голяма почит благодарение на първия си, изключително удачен труд за „Участието на Гьоте във физиогномическите фрагменти на Лафатер“. С това си съчинение фон дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“. Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание.
към текста >>
С това си съчинение
фон
дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА Ваймарски приятелски кръг Прекрасен и радушен прием намерих в семейството на Едуард фон дер Хелен, архивар в Архива на Гьоте и Шилер. Тази личност имаше специално положение сред другите сътрудници в Архива. В кръга на професионалните филолози той се радваше на изключително голяма почит благодарение на първия си, изключително удачен труд за „Участието на Гьоте във физиогномическите фрагменти на Лафатер“.
С това си съчинение фон дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“.
Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание. Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения. Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте.
към текста >>
Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца:
фон
дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения.
Тази личност имаше специално положение сред другите сътрудници в Архива. В кръга на професионалните филолози той се радваше на изключително голяма почит благодарение на първия си, изключително удачен труд за „Участието на Гьоте във физиогномическите фрагменти на Лафатер“. С това си съчинение фон дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“. Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание.
Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения.
Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири.
към текста >>
Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард
фон
Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот.
В кръга на професионалните филолози той се радваше на изключително голяма почит благодарение на първия си, изключително удачен труд за „Участието на Гьоте във физиогномическите фрагменти на Лафатер“. С това си съчинение фон дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“. Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание. Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения.
Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот.
Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири. Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия.
към текста >>
Едуард
фон
дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива.
Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание. Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения. Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота.
Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива.
Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири. Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия. Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние.
към текста >>
Семейството на Едуард
фон
дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири.
Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения. Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива.
Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири.
Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия. Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност.
към текста >>
Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа
фон
дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия.
Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири.
Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия.
Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала.
към текста >>
След всяка такава беседа с г-жа
фон
дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала.
Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия. Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност.
След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала.
С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива.
към текста >>
С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа
фон
дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря.
Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала.
С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря.
В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката.
към текста >>
Интересите на Едуард
фон
дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време.
Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот.
Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време.
Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет.
към текста >>
Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна
фон
дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар.
Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време.
Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар.
Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата.
към текста >>
Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард
фон
дер Хелен.
Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата. Отгоре живееше изпълненият с достойнство консерватизъм, опиращ се на един благородно мислещ двор, действащ енергично и настоятелно в името на всичко хуманно. В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т. нар. националлиберализъм.
Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен.
И аз трябваше да съпреживея вълненията, които той изживяваше във връзка с това. Той обсъждаше в своя приятелски кръг всички подробности за някоя от брошурите, по която работеше в момента. Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега. Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии.
към текста >>
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард
фон
Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега.
В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т. нар. националлиберализъм. Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен. И аз трябваше да съпреживея вълненията, които той изживяваше във връзка с това. Той обсъждаше в своя приятелски кръг всички подробности за някоя от брошурите, по която работеше в момента.
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега.
Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна. Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период.
към текста >>
Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на
фон
дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период.
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега. Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна.
Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период.
Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно. И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен. Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“.
към текста >>
И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от
фон
дер Хелен.
На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна. Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период. Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно.
И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен.
Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“. Но аз често с удоволствие си спомням за него. Защото този човек заслужаваше големи симпатии, обладаваше енергична политическа воля и мислеше, че с помощта на добрите намерения и разумните възгледи хората ще могат да се вдъхновят за правилен прогресивен път в обществения живот.
към текста >>
До това откритие на Фрезениус всички, които се бяха занимавали с обяснението на Гьотевия „Фауст“, не разбираха правилно едно изказване на Гьоте, което той беше направил пет дни преди смъртта си пред Вилхелм
фон
Хумболт.
Този, който желае да прозре истинно тайните на словото, се нуждае от прозрение във всички тайни на битието. Следователно филологът не може да постъпи другояче освен да се опита да придобие универсално познание. Правилният филологически метод, приложен по подобаващ начин, може, изхождайки от най-простото, да осветли обширни и значими области от живота. Фрезениус показа това по онова време с един пример, който силно ме заинтригува. Ние често бяхме обсъждали тази проблематика, преди той да публикува мислите си относно нея в един кратък, но съдържателен очерк в „Гьотевия годишник“.
До това откритие на Фрезениус всички, които се бяха занимавали с обяснението на Гьотевия „Фауст“, не разбираха правилно едно изказване на Гьоте, което той беше направил пет дни преди смъртта си пред Вилхелм фон Хумболт.
„Концепцията за „Фауст“ – казал Гьоте – ми беше ясна преди повече от шестдесет години, още в младостта ми от самото начало, затова пък по-нататъшното развитие не виждах в чак такива подробности.“ Тълкувателите приемаха това „от самото начало“ така, сякаш Гьоте от самото начало е имал идея или план за цялата драма на Фауст, в която после повече или по-малко е разработил подробностите. Също и любимият ми учител и приятел, Карл Юлиус Шрьоер, беше на това мнение. Нека помислим, че ако това беше вярно, в Гьотевия „Фауст“ щяхме да имаме пред себе си произведение, което Гьоте е замислил в основни линии още като млад. Би трябвало да приемем, че изхождайки от една обща идея, за душевното естество на Гьоте е било възможно да работи така, че тази работа да може да продължи шестдесет години при непоколебимост на самата идея. Че това не е така, показа откритието на Фрезениус по напълно неопровержим начин.
към текста >>
Често си спомнях и за още един мой приятел, Франц Фердинанд Хайтмюлер, който също се присъедини към кръга на сътрудниците в Архива, но по-късно от Вале,
фон
дер Хелен и аз.
Аз не можех да им дам удовлетворяващо ги обяснение. Защото всъщност нищо особено не се бе случило. И всичко почиваше на недоразумения и илюзии, затвърдили се в Архива на Ницше. Това, което можах да кажа, съдържа излязлата по-късно статия в „Списание за литература“. Дълбоко съжалявах за недоразумението, защото приятелството ми към Август Фрезениус беше пуснало здрави корени в сърцето ми.
Често си спомнях и за още един мой приятел, Франц Фердинанд Хайтмюлер, който също се присъедини към кръга на сътрудниците в Архива, но по-късно от Вале, фон дер Хелен и аз.
Хайтмюлер се изживяваше като фина, художествено усещаща душа. За всичко той съдеше от гледна точка на художественото чувство. Всякакъв интелектуализъм му беше чужд. Благодарение на него в тона, с който се говореше в Архива, навлезе нещо художествено. Беше автор на новели, написани с тънък усет.
към текста >>
66.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
В последните години от пребиваването си във Ваймар се сприятелих с Конрад Анзорге и неговия шурей
фон
Кромптон.
Беше интересно да го слушаш как говори за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера. Не беше по-малко интересно и да се разговаря с него за Гьоте, Шилер и Байрон. На тази тематика той говореше коренно различно от Георг Брандес. В разсъжденията си последният беше истинска интернационална личност, докато у Рудолф Шмит за всичко се изявяваше датчанинът. Но именно поради това за много неща той все пак говореше по-интересно от Георг Брандес.
В последните години от пребиваването си във Ваймар се сприятелих с Конрад Анзорге и неговия шурей фон Кромптон.
По-късно Конрад Анзорге прояви най-блестящо художествения си талант. Тук ще говоря само за прекрасното ни приятелство в края на деветдесетте години и за това какъв ми изглеждаше той тогава. Съпругите на Анзорге и на Кромптон бяха сестри. Обстоятелствата се стекоха така, че се срещахме или в дома на Кромптон или в хотел „Руски двор“. Анзорге беше енергична артистична натура.
към текста >>
Фон
Кромптон беше една от най-симпатичните личности, която човек може да си представи.
В известен смисъл, когато беше сред тези хора, човек се изживяваше извън Ваймар. Анзорге, който чувстваше Ваймар като окови за художественото си развитие, се премести почти едновременно с мен в Берлин. Въпреки че беше редактор на най-четения ваймарски вестник, Паул Бьолер пишеше, изхождайки от по-широк кръгозор, а не под влиянието на тогавашния „ваймарски дух“, който критикуваше сурово. Той беше този, който винаги издигаше своя глас, когато станеше дума да се представи в правилната светлина всичко, внушено от опортюнизъм и ограниченост на духа. Случи се така, че той загуби мястото си тъкмо по времето, когато започна да принадлежи към гореописания кръг.
Фон Кромптон беше една от най-симпатичните личности, която човек може да си представи.
В неговия дом кръгът прекарваше прекрасни часове. Неговата душа беше г-жа фон Кромптон – остроумна и грациозна личност, озаряваща със светлината на своето същество всички около себе си. Целият кръг се намираше, така да се каже, под знака на Ницше. Неговото разбиране за живота беше смятано за нещо, на което трябва да се отдава най-висш интерес. За хората от кръга душевното настроение, разкриващо се у Ницше, по определен начин се явяваше разцветът на истинското и свободно човечество.
към текста >>
Неговата душа беше г-жа
фон
Кромптон – остроумна и грациозна личност, озаряваща със светлината на своето същество всички около себе си.
Въпреки че беше редактор на най-четения ваймарски вестник, Паул Бьолер пишеше, изхождайки от по-широк кръгозор, а не под влиянието на тогавашния „ваймарски дух“, който критикуваше сурово. Той беше този, който винаги издигаше своя глас, когато станеше дума да се представи в правилната светлина всичко, внушено от опортюнизъм и ограниченост на духа. Случи се така, че той загуби мястото си тъкмо по времето, когато започна да принадлежи към гореописания кръг. Фон Кромптон беше една от най-симпатичните личности, която човек може да си представи. В неговия дом кръгът прекарваше прекрасни часове.
Неговата душа беше г-жа фон Кромптон – остроумна и грациозна личност, озаряваща със светлината на своето същество всички около себе си.
Целият кръг се намираше, така да се каже, под знака на Ницше. Неговото разбиране за живота беше смятано за нещо, на което трябва да се отдава най-висш интерес. За хората от кръга душевното настроение, разкриващо се у Ницше, по определен начин се явяваше разцветът на истинското и свободно човечество. В тези два аспекта фон Кромптон беше сред най-ярките представители на последователите на Ницше от деветдесетте години. Собственото ми отношение към Ницше не се промени поради общуването ми с тези хора.
към текста >>
В тези два аспекта
фон
Кромптон беше сред най-ярките представители на последователите на Ницше от деветдесетте години.
В неговия дом кръгът прекарваше прекрасни часове. Неговата душа беше г-жа фон Кромптон – остроумна и грациозна личност, озаряваща със светлината на своето същество всички около себе си. Целият кръг се намираше, така да се каже, под знака на Ницше. Неговото разбиране за живота беше смятано за нещо, на което трябва да се отдава най-висш интерес. За хората от кръга душевното настроение, разкриващо се у Ницше, по определен начин се явяваше разцветът на истинското и свободно човечество.
В тези два аспекта фон Кромптон беше сред най-ярките представители на последователите на Ницше от деветдесетте години.
Собственото ми отношение към Ницше не се промени поради общуването ми с тези хора. Но тъй като бях този, когото питаха, когато искаха да научат нещо за него, те проектираха начина, по който сами се отнасяха към Ницше, и върху моето отношение към него. Но трябва да кажа, че тъкмо този кръг се отнасяше с поголямо разбиране към това, което Ницше смяташе, че е познал, както и че се опитваше да съпреживее неговите житейски идеали по начин, пълен с по-голямо разбиране, отколкото това се случваше в някои други кръгове, в които „свръхчовечеството“ и „отвъд доброто и злото“ не винаги разцъфтяваха в радостни краски. За мен това общество беше важно заради живеещата в него силна и увличаща със себе си енергия. От друга страна обаче, срещах най-отзивчиво разбиране за всичко, което мислех, че мога да внеса в този кръг.
към текста >>
На
фон
а на тези социални контакти възникна книгата ми „Гьотевият светоглед“, с която приключих дейността си във Ваймар.
Тъй като всичко, което се проявяваше в този кръг, произлизаше от непосредствено и сериозно художествено усещане и желаеше да се пропие от един светоглед, център на който бе един човек в истинския смисъл на думата, не можеше да се изпитва неприятно чувство, когато се изказваше негативно отношение към тогавашния Ваймар. При това тонът беше съществено различен от този, който бях преживял по-рано в кръга на Олден. В него голяма роля играеше иронията. Там гледаха и на Ваймар като на „човешки, твърде човешки“, както биха гледали на други градове, ако живееха в тях. В кръга Анзорге-Кромптон в по-голяма степен присъстваше сериозното чувство: как ще продължи да се развива немската култура, щом едно място като Ваймар изпълнява предначертаните му задачи в толкова малка степен?
На фона на тези социални контакти възникна книгата ми „Гьотевият светоглед“, с която приключих дейността си във Ваймар.
Преди известно време, когато подготвях ново издание на тази книга, в начина, по който бях формулирал мислите си за книгата тогава във Ваймар, почувствах нещо като ехо от вътрешното естество на приятелските сбирки на описания кръг. В тази книга има повече лични неща, отколкото щеше да има, ако, докато я пишех, в душата ми не отекваше това, което се обсъждаше в този кръг с такова въодушевление и така енергично за „същността на личността“. Това е единствената от книгите ми, за които мога да кажа точно това. Като преживени лично в истинския смисъл на думата мога да определя всяка една от тях, но не и по този начин, по който собствената личност съпреживява толкова силно същността на обкръжаващите я личности. Все пак това се отнася само до общата ориентация на книгата.
към текста >>
Към същата цел се стремях и при систематизирането на Гьотевите съчинения в двете издания, на които сътрудничих – „Немска национална литература“ на Кюршнер и Ваймарското издание на херцогиня Софи
фон
Заксен.
Моите възгледи бяха единствено отчасти разширени, задълбочени или затвърдени благодарение на ръкописите, открити в Гьотевия архив. Във всичко, което бях работил във връзка с Гьоте, за мен най-важно беше да представя пред света съдържанието и направлението на неговия „светоглед“. Оттук като резултат трябваше да следва как с всеобхватните си и проникващи духовно в нещата изследвания и мисъл Гьоте стига до открития в отделни области на природата. Но за мен не бяха важни отделните открития като такива, а това, че те се бяха превърнали в цветовете на растението на духовния възглед за природата. За да охарактеризирам този възглед за природата като част от това, което Гьоте е дал на света, писах именно за тази част от мисловната и изследователска работа на Гьоте.
Към същата цел се стремях и при систематизирането на Гьотевите съчинения в двете издания, на които сътрудничих – „Немска национална литература“ на Кюршнер и Ваймарското издание на херцогиня Софи фон Заксен.
Никога не съм смятал за задача, следваща от цялото творчество на Гьоте, да онагледя постигнатото от него като ботаник, зоолог, геолог, теоретик на цветовете в смисъла, по който беше прието да се съди за такива постижения пред форума на компетентните учени. Още повече, че ми се струваше неуместно да правя нещо в това направление, докато систематизирах съчиненията за тези издания. Така че тъкмо тази част от Гьотевите съчинения, коя то подготвих за Ваймарското издание, не стана нищо друго освен документ за светогледа на Гьоте, какъвто се разкрива в изследванията му на природата. Как този светоглед хвърля специфичната си светлина върху ботаниката, геологията и т.н., това трябваше да бъде изтъкнато. (Мнозина например намираха, че е трябвало да систематизирам геолого-минералогическите съчинения по друг начин, за да може от тяхното съдържание да се види „отношението на Гьоте към геологията“.
към текста >>
67.
XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд
GA_28 Моят жизнен път
Колко щеше да ми е приятно например по-често да посещавам Едуард
фон
Хартман!
Когато започна съвместната ни работа, около него се формираше още по-широк кръг почитатели заради драмата му „Възпитание за встъпващите в брак“. Произведението съвсем не беше възникнало от грациозно-естетическото чувство, което очароваше така силно в общуването с него, а от „буйността“ и „несдържаността“, произлизащи не от глъбините на неговата същност, а от известно лекомислие, което се изразяваше в цялото му духовно творчество, а също и в решенията му относно „Списанието“ – това беше Хартлебен в лично общуване, познат на малцина. Беше нещо напълно естествено след преместването ми в Берлин, откъдето трябваше да редактирам „Списанието“, да се движа в кръга, свързан с Ото Ерих Хартлебен. Защото той ми даде възможност да опозная по необходимия начин всичко, свързано със седмичника и „Свободното литературно общество“. От една страна, това ми донесе голямо огорчение, защото ми попречи да потърся тези хора, с които още във Ваймар бяха възникнали прекрасни отношения, и да се сближа с тях.
Колко щеше да ми е приятно например по-често да посещавам Едуард фон Хартман!
Но това не стана. Другата страна ме ангажираше изцяло. Така изведнъж ми бе отнето много от ценните за мен човешки отношения, които на драго сърце бих искал да запазя. Но приемах това като съдбовна (кармична) промисъл. Винаги е било напълно в моите възможности, благодарение на тук описаните душевни основи, да насоча целия интерес на душата си към два толкова коренно различни кръга от хора като свързания с Ваймар и съществуващия около „Списанието“.
към текста >>
При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на
фон
а на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва.
От тази глава говореше един чужд на съвременността дух. Дух, който всъщност се поставя извън човешките стремежи на настоящето. Който обаче не може вътрешно да осъзнае на кой свят от миналото принадлежи. Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а говоря само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм. Съзерцавайки външността на Франк Ведекинд, можеше да се научи много за това как духът действа във формата.
При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на фона на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва.
Ако някой човек забележи, че е наблюдаван от „психолог“, това може да предизвика у него раздразнение. Обаче преходът от чисто човешкото отношение към „съзерцание на фона на духовното“ е напълно човечен, подобно на този от бегло към по-близко приятелство. Една от най-оригиналните личности от берлинския кръг на Хартлебен беше Паул Шеербарт. Той пишеше „стихотворения“, които отначало се струват на читателя като произволен набор от думи и фрази. Те са толкова гротескни, че затова човек изпитва желание да излезе от първото си впечатление.
към текста >>
Обаче преходът от чисто човешкото отношение към „съзерцание на
фон
а на духовното“ е напълно човечен, подобно на този от бегло към по-близко приятелство.
Който обаче не може вътрешно да осъзнае на кой свят от миналото принадлежи. Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а говоря само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм. Съзерцавайки външността на Франк Ведекинд, можеше да се научи много за това как духът действа във формата. При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на фона на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва. Ако някой човек забележи, че е наблюдаван от „психолог“, това може да предизвика у него раздразнение.
Обаче преходът от чисто човешкото отношение към „съзерцание на фона на духовното“ е напълно човечен, подобно на този от бегло към по-близко приятелство.
Една от най-оригиналните личности от берлинския кръг на Хартлебен беше Паул Шеербарт. Той пишеше „стихотворения“, които отначало се струват на читателя като произволен набор от думи и фрази. Те са толкова гротескни, че затова човек изпитва желание да излезе от първото си впечатление. Тогава той открива, че някакъв фантастичен смисъл за всякакъв вид по принцип невземани предвид значения на думите се стреми да даде израз на духовно съдържание, извлечено от душевни фантазии, които не само че са бездънни, но и ни най-малко не желаят да имат дъно. У Паул Шеербарт живееше вътрешен култ към фантастиката, който обаче се изразяваше под формата на търсена гротеска.
към текста >>
68.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Мари
фон
Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с въодушевление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство.
в „Драматургични свитъци“ (който от началото на 1898 г. се издаваше като притурка на „Списанието“). За „ораторското изкуство“ казвам следното: „Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив идеализъм... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“ Това, което се въртеше в ума ми тогава, можа да се осъществи до известна степен едва много по-късно в Антропософското общество.
Мари фон Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с въодушевление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство.
Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени идеали са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие. Към този период спада и приятелството ми с починалия твърде млад поет Лудвиг Якобовски. Той бе личност, чиято основна душевна настройка беше проникната от вътрешен трагизъм. Трудно понасяше съдбата си на евреин. Той стоеше начело на една кантора, която, под ръководството на един свободомислещ депутат, управляваше дружеството „Борба с антисемитизма“ и издаваше неговия вестник.
към текста >>
69.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
На лекциите един ден като слушател се появи Мари
фон
Сиверс, която после бе избрана от съдбата да поеме с твърда ръка ръководството на основаната скоро след започването на моите лекции „Немска секция на Теософското общество“.
Това, което иначе знаех за литературата, що се отнася до метод и подход, не събуждаше у мен никакви симпатии. Не виждах възможност да свържа своите лекции с тази литература. Така че изнасях своите лекции, изхождайки от мистиката на Средновековието. Посредством идеите на мистиците от Майстер Екхарт до Якоб Бьоме намирах изразните средства за тези духовни възгледи, които всъщност си бях поставил за задача да представя. След това обобщих тези лекции в книгата „Мистиката в зората на съвременния духовен живот“.
На лекциите един ден като слушател се появи Мари фон Сиверс, която после бе избрана от съдбата да поеме с твърда ръка ръководството на основаната скоро след започването на моите лекции „Немска секция на Теософското общество“.
В тази секция сега можех да разгърна своята антропософска дейност пред все повече разрастващ се кръг от слушатели. Никой не остана в неведение относно факта, че в Теософското общество ще изнасям единствено резултатите от собственото си изследователско съзерцание. Защото говорех за това при всеки удобен случай. И когато в Берлин в присъствието на Ани Безант беше основана „Немска секция на Теософското общество“ и аз бях избран за неин генерален секретар, трябваше да си тръгна от учредителното събрание, за да изнеса лекция пред една нетеософска публика, в която разглеждах духовното развитие на човечеството. Тази лекция аз недвусмислено озаглавих „Антропософия“.
към текста >>
Между двата лекционни цикъла, които изнесох за Теософското общество, Мари
фон
Сиверс беше в Италия (Болоня), за да работи в клона на Теософското общество там.
Имах за цел да отразя развитието от древните Мистерии до Мистерията на Голгота, в което развитие действат не само земните исторически сили, а духовни извънземни импулси. И исках да покажа, че в древните Мистерии са дадени култови образи на космически процеси, които след това са се извършили на исторически план в Мистерията на Голгота като факт, пренесен от космоса на земята. На това не учеха никъде в Теософското общество. С това си виждане бях в пълно противоречие с тогавашната теософска догматика, още преди да ме поканят да работя в Теософското общество. Защото тази покана дойде точно след гореописания цикъл лекции за Христос.
Между двата лекционни цикъла, които изнесох за Теософското общество, Мари фон Сиверс беше в Италия (Болоня), за да работи в клона на Теософското общество там.
Така се развиха фактите до първото ми посещение на един теософски конгрес в Лондон през 1902 г. На този конгрес, в който участие взе и Мари фон Сиверс, вече се приемаше като свършен факт, че трябва да бъде основана Немска секция на Обществото с мен като генерален секретар, макар и да бях поканен да стана член на Обществото съвсем скоро преди това. Посещението в Лондон представляваше голям интерес за мен. Там се запознах с важни ръководители на Теософското общество. Имах възможността да живея в дома на мистър Бертрам Китли, един от тези лидери.
към текста >>
На този конгрес, в който участие взе и Мари
фон
Сиверс, вече се приемаше като свършен факт, че трябва да бъде основана Немска секция на Обществото с мен като генерален секретар, макар и да бях поканен да стана член на Обществото съвсем скоро преди това.
На това не учеха никъде в Теософското общество. С това си виждане бях в пълно противоречие с тогавашната теософска догматика, още преди да ме поканят да работя в Теософското общество. Защото тази покана дойде точно след гореописания цикъл лекции за Христос. Между двата лекционни цикъла, които изнесох за Теософското общество, Мари фон Сиверс беше в Италия (Болоня), за да работи в клона на Теософското общество там. Така се развиха фактите до първото ми посещение на един теософски конгрес в Лондон през 1902 г.
На този конгрес, в който участие взе и Мари фон Сиверс, вече се приемаше като свършен факт, че трябва да бъде основана Немска секция на Обществото с мен като генерален секретар, макар и да бях поканен да стана член на Обществото съвсем скоро преди това.
Посещението в Лондон представляваше голям интерес за мен. Там се запознах с важни ръководители на Теософското общество. Имах възможността да живея в дома на мистър Бертрам Китли, един от тези лидери. С него станахме големи приятели. Запознах се с мистър Мийд, толкова заслужилия писател на теософското движение.
към текста >>
Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари
фон
Сиверс богатата ѝ на духовно съдържание личност.
Запознах се с мистър Мийд, толкова заслужилия писател на теософското движение. В дома на Бертрам Китли се водеха възможно най-интересните беседи за духовното познание, развивано в Теософското общество, които човек може да си представи. Особено сърдечни бяха разговорите със самия Бертрам Китли. В тях оживяваше образът на Е. П. Блаватска.
Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари фон Сиверс богатата ѝ на духовно съдържание личност.
Запознах се бегло и с Ани Безант, както и със Синет, автора на „Езотеричен будизъм“. Не се запознах с мистър Ледбитър, когото само чух да говори от подиума. Той не ми направи някакво особено впечатление. Всичко интересно, което чувах, ме вълнуваше дълбоко, но то не оказваше влияние върху съдържанието на моите възгледи. Опитвах се да използвам паузите, които ми оставаха от заседанията на конгреса, за посещение на естественонаучните и художествените музеи в Лондон.
към текста >>
Ако и тогава да бях навлязъл в културата на епохата, за да намеря духовен
фон
за редактирането на „Списанието“, след това ми стана дълбока потребност да „възстановя“ душата си с четене на неща като „История на идеализма“ на Вилман.
Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век. Тя помрачава радостта ни от постиженията на неотдавна отминалите времена.“ А по отношение на хората, които настояват, че тъкмо „истинското знание“ се явява свидетелство за невъзможността за светоглед, който да обхваща една обща картина на битието, съм длъжен да кажа: „Ако се придържаме към мненията на хората, провъзгласяващи подобни възгледи, би трябвало да се ограничим до това да измерваме, теглим, сравняваме нещата и явленията, да ги изследваме с наличната апаратура. Никога обаче нямаше да бъде повдигнат въпросът за по-висшия смисъл на нещата и явленията.“ Такава беше душевната ми настройка, изхождайки от която могат да се разберат фактите, довели до антропософската ми дейност в рамките на Теософското общество.
Ако и тогава да бях навлязъл в културата на епохата, за да намеря духовен фон за редактирането на „Списанието“, след това ми стана дълбока потребност да „възстановя“ душата си с четене на неща като „История на идеализма“ на Вилман.
Ако и да имаше цяла пропаст между духовните ми възгледи и идеите на Ото Вилман, все пак чувствах тези идеи като духовно близки. В края на септември 1900 г. можах да оставя „Списанието“ в други ръце. Споделените факти показват, че моят стремеж да предам съдържанието на духовния свят се бе превърнал в необходимост, произлизаща от душевната ми настройка, още преди да се откажа от „Списанието“ и че той не е във връзка с невъзможност да продължа по-нататък с него. Като с нещо предопределено в душата ми преминах към дейност, чиито импулси се кореняха в духовното познание.
към текста >>
70.
XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс
GA_28 Моят жизнен път
Начало на сътрудничеството с Мари
фон
Сиверс
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс
Друг сборник, отразяващ културните постижения на деветнадесети век, по това време се издаваше от Ханс Кремер. Той се състоеше от по-обемни статии за отделните области на познанието, техническото творчество и социалното развитие. Аз бях поканен да направя описание на литературния живот. Така развитието на живота на фантазията през деветнадесети век също премина през моята душа. Пишех не като филолог, черпещ материал „от източниците“, а описвах това, което вътрешно бях преживял като развитие на фантазията.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс и аз поехме ръководството на Немската секция на Теософското общество.
Фактът, че първоначално този стремеж не беше разбран, е напълно разбираем. Считаше се, че науката свършва с това, което лежи преди антропософията, и никой нямаше желание да оживи научните идеи по такъв начин, че те да доведат до разбиране на духовното. Хората бяха под властта на стереотипа на мислене, изграден през втората половина на деветнадесети век. Не намираха смелост да разбият оковите на чисто сетивното наблюдение, опасяваха се да не стигнат до сферата, в която всеки ще проявява собствената си фантазия. Такава беше вътрешната ми ориентация, когато през 1902 г.
Мари фон Сиверс и аз поехме ръководството на Немската секция на Теософското общество.
Мари фон Сиверс беше тази личност, която, благодарение на цялата си същност, направи възможно да държи настрана от всичко сектантско това, което идваше от нас, и да придава на нещата характер, който се вписва в общия духовен и образователен живот. Тя дълбоко се интересуваше от драма, декламация и рецитация и беше завършила курсове по тези форми на изкуството в най-добрите учебни заведения в Париж, които бяха дали на уменията ѝ прекрасен завършек. По времето, по което се запознах с нея в Берлин, тя все още продължаваше обучението си, за да се запознае с различните методи на художественото слово. Между Мари фон Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство. Въз основа на това приятелство се разгърна широк кръг съвместни дейности в най-различни духовни области.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс беше тази личност, която, благодарение на цялата си същност, направи възможно да държи настрана от всичко сектантско това, което идваше от нас, и да придава на нещата характер, който се вписва в общия духовен и образователен живот.
Считаше се, че науката свършва с това, което лежи преди антропософията, и никой нямаше желание да оживи научните идеи по такъв начин, че те да доведат до разбиране на духовното. Хората бяха под властта на стереотипа на мислене, изграден през втората половина на деветнадесети век. Не намираха смелост да разбият оковите на чисто сетивното наблюдение, опасяваха се да не стигнат до сферата, в която всеки ще проявява собствената си фантазия. Такава беше вътрешната ми ориентация, когато през 1902 г. Мари фон Сиверс и аз поехме ръководството на Немската секция на Теософското общество.
Мари фон Сиверс беше тази личност, която, благодарение на цялата си същност, направи възможно да държи настрана от всичко сектантско това, което идваше от нас, и да придава на нещата характер, който се вписва в общия духовен и образователен живот.
Тя дълбоко се интересуваше от драма, декламация и рецитация и беше завършила курсове по тези форми на изкуството в най-добрите учебни заведения в Париж, които бяха дали на уменията ѝ прекрасен завършек. По времето, по което се запознах с нея в Берлин, тя все още продължаваше обучението си, за да се запознае с различните методи на художественото слово. Между Мари фон Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство. Въз основа на това приятелство се разгърна широк кръг съвместни дейности в най-различни духовни области. Антропософия, но също и изкуството на поезията и рецитацията – да ги култивираме за нас скоро се превърна в съдържание на целия ни живот.
към текста >>
Между Мари
фон
Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство.
Такава беше вътрешната ми ориентация, когато през 1902 г. Мари фон Сиверс и аз поехме ръководството на Немската секция на Теософското общество. Мари фон Сиверс беше тази личност, която, благодарение на цялата си същност, направи възможно да държи настрана от всичко сектантско това, което идваше от нас, и да придава на нещата характер, който се вписва в общия духовен и образователен живот. Тя дълбоко се интересуваше от драма, декламация и рецитация и беше завършила курсове по тези форми на изкуството в най-добрите учебни заведения в Париж, които бяха дали на уменията ѝ прекрасен завършек. По времето, по което се запознах с нея в Берлин, тя все още продължаваше обучението си, за да се запознае с различните методи на художественото слово.
Между Мари фон Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство.
Въз основа на това приятелство се разгърна широк кръг съвместни дейности в най-различни духовни области. Антропософия, но също и изкуството на поезията и рецитацията – да ги култивираме за нас скоро се превърна в съдържание на целия ни живот. Само в този съвместно култивиран духовен живот можеше да се намира центърът, от който антропософията – първоначално в рамките на Теософското общество – беше изнесена в света. При първото ни съвместно посещение в Лондон Мари фон Сиверс беше чула от графиня Вахтмайстер, близка приятелка на Е. П. Блаватска, много неща за нея, за институциите и развитието на Теософското общество.
към текста >>
При първото ни съвместно посещение в Лондон Мари
фон
Сиверс беше чула от графиня Вахтмайстер, близка приятелка на Е. П.
По времето, по което се запознах с нея в Берлин, тя все още продължаваше обучението си, за да се запознае с различните методи на художественото слово. Между Мари фон Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство. Въз основа на това приятелство се разгърна широк кръг съвместни дейности в най-различни духовни области. Антропософия, но също и изкуството на поезията и рецитацията – да ги култивираме за нас скоро се превърна в съдържание на целия ни живот. Само в този съвместно култивиран духовен живот можеше да се намира центърът, от който антропософията – първоначално в рамките на Теософското общество – беше изнесена в света.
При първото ни съвместно посещение в Лондон Мари фон Сиверс беше чула от графиня Вахтмайстер, близка приятелка на Е. П.
Блаватска, много неща за нея, за институциите и развитието на Теософското общество. Тя беше прекрасно осведомена за това, което някога е било разкрито като духовно съдържание пред Обществото и за това как това съдържание се е съхранявало и предавало по-нататък. Когато казах, че в рамките на Теософското общество е възможно да се намерят хора, които биха искали да чуят съобщения от духовния свят, нямам предвид, че за такива личности могат да бъдат смятани предимно записалите се като членове в Теософското общество. Във всеки случай много от тях скоро показаха голяма степен на разбиране към моя вид духовно познание. Ала голяма част от членовете бяха фанатични привърженици на отделни лидери на Теософското общество.
към текста >>
Така това не бяха обединените в Теософското общество членове, към които се числяхме Мари
фон
Сиверс и аз, а изобщо онези хора, които присъстваха със сърцето и ума си, когато се култивираше духовно познание в най-сериозен смисъл.
Те сляпо вярваха в догмите, изречени от тези действащи в силно сектантски дух лидери. Тази страна от дейността на Теософското общество ме отблъскваше с присъщата ѝ тривиалност и дилетантство. Само сред английските теософи открих вътрешно съдържание, произхождащо от Блаватска и което по това време надлежно се разработваше от Ани Безант и други. Самият аз никога не бих могъл да работя в стила на тези теософи. Но това, което живееше в тях, разглеждах като духовен център, на който човек достойно може да се позове, ако взема в найдълбок смисъл на сериозно разпространението на духовното познание.
Така това не бяха обединените в Теософското общество членове, към които се числяхме Мари фон Сиверс и аз, а изобщо онези хора, които присъстваха със сърцето и ума си, когато се култивираше духовно познание в най-сериозен смисъл.
Служещата за отправна точка работа в съществуващите тогава клонове на Теософското общество съставляваше само част от нашата дейност. Главното беше организирането на открити лекции, в които се обръщах към публика, стояща извън Теософското общество, която идваше да ги слуша единствено заради тяхното съдържание. От хората, които се запознаха по горепосочения начин с това, което имах да кажа за духовния свят, и от личностите, развиващи дейност в някакво „теософско направление“ и намерили път към този вид познание, в рамките на Теософското общество се формира това, което по-късно стана Антропософско общество. Сред многото обвинения, отправени ми заради моята дейност в Теософското общество – в това число и от страна на самото Общество, – беше повдигнато и обвинението, че съм използвал това имащо световно значение общество като трамплин, за да прокарам по-лесно пътя за собственото си духовно познание. За това и дума не може да става.
към текста >>
71.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
Така че Мари
фон
Сиверс и аз основахме месечника „Луцифер“.
Затова едно такова оборване на теоретичния материализъм е не по-малко далече от духовното битие, в което живее антропософията, отколкото материализмът от последната третина на деветнадесети век. Това, което беше казано от антропософията срещу естественонаучните схеми на мислене, днес важи не в отслабнала, а в засилена форма. Излагането на тези неща в моята „автобиография“ може да се стори като отвлечено теоретизиране. За мен то не е такова, защото съдържащото се в тези обяснения за мен беше преживяване, най-силно преживяване, много по-значимо от случващото се на външен план. С учредяването на Немската секция на Теософското общество сметнах за необходимо да си имаме собствено списание.
Така че Мари фон Сиверс и аз основахме месечника „Луцифер“.
Разбира се, тогава това име не се свързваше с духовната сила, която по-късно обозначих като Луцифер, противоположния полюс на Ариман. По това време съдържанието на антропософията още не беше определено дотам, че да може да става дума за тези две сили. Името трябваше да означава просто „носител на светлината“. Въпреки че първоначално намерението ми беше да работя в съгласие с ръководството на Теософското общество, все пак от самото начало имах усещането, че в антропософията трябва да възникне нещо, което да се развие от собствения си зародиш, независимо от съдържанието на това, което учи Теософското общество. Можех да го направя единствено с помощта на подобно списание.
към текста >>
Всичко това стана възможно не само благодарение на материалните пожертвования, които бяха по силите на Мари
фон
Сиверс, а също и защото тя посвети на антропософията всичките си сили.
Стана така, че Немската секция в известен смисъл бе основана под покровителството и в присъствието на мисис Безант. Тогава в Берлин тя също изнесе лекция за целите и принципите на теософията. Малко по-късно поканихме мисис Безант да изнесе лекции в редица немски градове. Такива бяха държани в Хамбург, Берлин, Ваймар, Мюнхен, Щутгарт и Кьолн. Въпреки всичко, без особено участие от моя страна, а поради вътрешна необходимост на нещата теософията пресъхна, докато антропософията започна да се развива в направление, обусловено от хода на вътрешните условия.
Всичко това стана възможно не само благодарение на материалните пожертвования, които бяха по силите на Мари фон Сиверс, а също и защото тя посвети на антропософията всичките си сили.
Действително в началото ни се наложи да работим в най-примитивни условия. Аз пишех по-голямата част от „Луцифер“. Мари фон Сиверс се занимаваше с кореспонденцията. Когато даден брой станеше готов, сами го опаковахме в бандероли, лепяхме марките и двамата лично носехме целия тираж до пощата в един кош за пране. „Луцифер“ скоро получи по-широко разпространение, понеже господин Рапапорт от Виена, който издаваше списание „Гнозис“, ми направи предложение да обединим неговото списание с моето.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс се занимаваше с кореспонденцията.
Такива бяха държани в Хамбург, Берлин, Ваймар, Мюнхен, Щутгарт и Кьолн. Въпреки всичко, без особено участие от моя страна, а поради вътрешна необходимост на нещата теософията пресъхна, докато антропософията започна да се развива в направление, обусловено от хода на вътрешните условия. Всичко това стана възможно не само благодарение на материалните пожертвования, които бяха по силите на Мари фон Сиверс, а също и защото тя посвети на антропософията всичките си сили. Действително в началото ни се наложи да работим в най-примитивни условия. Аз пишех по-голямата част от „Луцифер“.
Мари фон Сиверс се занимаваше с кореспонденцията.
Когато даден брой станеше готов, сами го опаковахме в бандероли, лепяхме марките и двамата лично носехме целия тираж до пощата в един кош за пране. „Луцифер“ скоро получи по-широко разпространение, понеже господин Рапапорт от Виена, който издаваше списание „Гнозис“, ми направи предложение да обединим неговото списание с моето. Така „Луцифер“ започна да излиза като „Луцифер-Гнозис“. Известно време Рапапорт също участваше в неговото издаване. С „Луцифер-Гнозис“ нещата вървяха възможно най-добре.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс и аз отново взехме участие в Теософския конгрес в Лондон.
Така до 1907 г. по-тесният ми кръг беше свързан с кръга на мисис Безант по отношение на неговото устройство. Но е напълно неоснователно от тези факти да се вадят изводи, каквито си направиха моите противници. Те твърдяха абсурдната идея, че съм бил доведен до духовното познание единствено благодарение на езотеричната школа на мисис Безант. През 1903 г.
Мари фон Сиверс и аз отново взехме участие в Теософския конгрес в Лондон.
На него присъстваше и председателят на Теософското общество, полковник Олкoт от Индия. Той беше обаятелна личност, за която още можеше да се види как, благодарение на енергията и изключителните си организаторски способности, е могла да стане съратник на Блаватска в основаването, организирането и ръководенето на Теософското общество. Защото на външен план това Общество за кратко време се е превърнало в голямо обединение с отлична организация. Мари фон Сиверс и аз за кратко време се бяхме сближили с мисис Безант благодарение на факта, че в Лондон тя живееше у мисис Брайт, а през последното ни посещение в Лондон и ние бяхме поканени в този гостоприемен дом. Мисис Брайт и дъщеря ѝ, мис Брайт, бяха домакини, олицетворение на любезността.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс и аз за кратко време се бяхме сближили с мисис Безант благодарение на факта, че в Лондон тя живееше у мисис Брайт, а през последното ни посещение в Лондон и ние бяхме поканени в този гостоприемен дом.
През 1903 г. Мари фон Сиверс и аз отново взехме участие в Теософския конгрес в Лондон. На него присъстваше и председателят на Теософското общество, полковник Олкoт от Индия. Той беше обаятелна личност, за която още можеше да се види как, благодарение на енергията и изключителните си организаторски способности, е могла да стане съратник на Блаватска в основаването, организирането и ръководенето на Теософското общество. Защото на външен план това Общество за кратко време се е превърнало в голямо обединение с отлична организация.
Мари фон Сиверс и аз за кратко време се бяхме сближили с мисис Безант благодарение на факта, че в Лондон тя живееше у мисис Брайт, а през последното ни посещение в Лондон и ние бяхме поканени в този гостоприемен дом.
Мисис Брайт и дъщеря ѝ, мис Брайт, бяха домакини, олицетворение на любезността. С вътрешна радост си спомням за времето, което имах възможност да прекарам в този дом. Семейство Брайт бяха предани приятели на мисис Безант. Техният стремеж беше да направят по-тясна връзката между нея и нас. Когато по-нататък поради определени обстоятелства – за някои от които бе споменато тук – стана невъзможно да застана на страната на мисис Безант, семейство Брайт много се огорчи, като обаче с желязно упорство най-безкритично продължаваше да се държи на страната на духовната ръководителка на Теософското общество.
към текста >>
Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари
фон
Сиверс в Берлин.
И поради това за мен тя беше интересна личност. Тъй като и у други ръководители на Теософското общество съществуваше това отричане на напълно съзнателното духовно познание, по отношение на духа с душата си никога не можах да се почувствам като у дома в това Общество. Що се касае до общуването, с удоволствие се движех в тези кръгове, но затова пък душевната им настройка относно духовното ми остана чужда. Поради тази причина не бях склонен в лекциите си на конгреса на Обществото да говоря, изхождайки от собствените си духовни преживявания. Изнасях лекции, които би могъл да изнесе и някой, който няма собствено виждане в духа.
Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари фон Сиверс в Берлин.
Така възникна работата в Берлин, Мюнхен, Щутгарт и т.н. Включени бяха и други населени места. Съдържанието, характерно за Теософското общество, постепенно изчезна. Появи се това, което намираше одобрение чрез вътрешната сила, живееща в антропософията. Докато съвместно с Мари фон Сиверс работехме над организацията на външната ни дейност, аз доразвивах резултатите от духовното си съзерцание.
към текста >>
Докато съвместно с Мари
фон
Сиверс работехме над организацията на външната ни дейност, аз доразвивах резултатите от духовното си съзерцание.
Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари фон Сиверс в Берлин. Така възникна работата в Берлин, Мюнхен, Щутгарт и т.н. Включени бяха и други населени места. Съдържанието, характерно за Теософското общество, постепенно изчезна. Появи се това, което намираше одобрение чрез вътрешната сила, живееща в антропософията.
Докато съвместно с Мари фон Сиверс работехме над организацията на външната ни дейност, аз доразвивах резултатите от духовното си съзерцание.
От една страна, разбира се, напълно усъвършенствах пребиваването си в духовния свят, но към 1902 г. и през следващите години имах много нови имагинации, инспирации и интуиции. Те постепенно се оформиха в това, на което по-късно дадох публичност в моите съчинения. Благодарение на дейността, която разгръщаше Мари фон Сиверс, от нещо съвършено малко възникна философско-антропософското издателство. Първа бял свят видя една малка книжка, съставена от записки от лекции, които изнесох в тук споменатото Берлинско свободно висше училище.
към текста >>
Благодарение на дейността, която разгръщаше Мари
фон
Сиверс, от нещо съвършено малко възникна философско-антропософското издателство.
Появи се това, което намираше одобрение чрез вътрешната сила, живееща в антропософията. Докато съвместно с Мари фон Сиверс работехме над организацията на външната ни дейност, аз доразвивах резултатите от духовното си съзерцание. От една страна, разбира се, напълно усъвършенствах пребиваването си в духовния свят, но към 1902 г. и през следващите години имах много нови имагинации, инспирации и интуиции. Те постепенно се оформиха в това, на което по-късно дадох публичност в моите съчинения.
Благодарение на дейността, която разгръщаше Мари фон Сиверс, от нещо съвършено малко възникна философско-антропософското издателство.
Първа бял свят видя една малка книжка, съставена от записки от лекции, които изнесох в тук споменатото Берлинско свободно висше училище. Необходимостта да придобия правата над изданието на „Философия на свободата“, която вече не можеше да се разпространява от досегашните издатели, и сам да се грижа за нейното разпространение, даде втората задача. Ние изкупихме все още наличните екземпляри и издателските права върху книгата. Всичко това не ни беше лесно. Защото не разполагахме със значителни парични средства.
към текста >>
72.
XXXIV. Духовно познание и изкуство
GA_28 Моят жизнен път
За Мари
фон
Сиверс и мен беше много важно да извикаме към живот в Обществото също и художествения елемент.
Членовете на подобно общество проявяват интерес преди всичко към реалността на духовния живот. В сетивния свят човекът се показва пред тях само в неговото преходно, отделено от духа битие. Струва им се, че изкуството се проявява в това отделено битие. Следователно им изглежда, че то се намира извън търсената от тях духовна реалност. Понеже нещата в Теософското общество стояха така, хората на изкуството не се чувстваха като у дома си в него.
За Мари фон Сиверс и мен беше много важно да извикаме към живот в Обществото също и художествения елемент.
Наистина духовното познание като преживяване обхваща цялото човешко битие, извиквайки всички душевни сили. Образите на фантазията се озаряват от светлината на духовното преживяване, ако то е налице. Но тук се появява нещо, което създава препятствия. Художникът изпитва известно чувство на страх по отношение на това озаряване на фантазията от духовния свят. Той желае несъзнателност, когато се касае за господството на духовния свят в душата.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс владееше изкуството на художествено формиране на словото и прекрасно разбираше драматичното изкуство.
Той желае несъзнателност, когато се касае за господството на духовния свят в душата. Той е напълно прав, ако става въпрос за „стимулиране“ на фантазията посредством осъзнатия разсъдъчен елемент, който е станал доминиращ в културния живот от началото на епохата на съзнанието. Това „стимулиране“ чрез интелектуалното начало в човека има умъртвяващо въздействие върху изкуството. Обаче възниква тъкмо противоположното, когато духовното съдържание, което е наистина видяно, озарява фантазията. Тогава отново оживява цялата сила на образа, която води човечеството към изкуството.
Мари фон Сиверс владееше изкуството на художествено формиране на словото и прекрасно разбираше драматичното изкуство.
Така че за антропософската работа се откриваше област от изкуството, даваща възможност да се изпита плодотворността на духовното съзерцание на изкуството. „Словото“ е подложено на опасност от две страни. То може да произтича от развитието на съзнателната душа. Служи за взаимно разбиране в социалния живот и за съобщаване на това, което се познава по логически-интелектуален път. И в двата случая „словото“ загубва собствената си стойност.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс проявяваше такъв ентусиазъм.
Истинското духовно съзерцание сякаш инстинктивно съвпада с „преживяването на словото“. То учи да се усещат носеното от душата звучене на гласните и укрепената от духа живопис на съгласните. Превръща се в разбиране на тайната на езиковото развитие. Тази тайна се състои в това, че някога чрез словото на човешката душа са могли да говорят божествено-духовни същества, докато сега това слово служи единствено на взаимното разбиране във физическия свят. За да се върне словото обратно в собствената му сфера, е нужен ентусиазъм, възпламенен от това духовно прозрение.
Мари фон Сиверс проявяваше такъв ентусиазъм.
И така нейната личност даде на антропософското движение възможност да развива словото и художественото формиране на словото. Култивирането на изкуството на рецитацията и декламацията прерасна в дейност, свързана със съобщения от духовния свят. То започна да заема все по-значително място в мероприятията, провеждани в рамките на антропософската дейност. Рецитациите, изпълнени от Мари фон Сиверс на тези мероприятия, станаха изходна точка за навлизането на художествения елемент в антропософското движение. Защото тези „рецитационни добавки“ по права линия доведоха до драматични представления, които тогава се изнасяха в Мюнхен, заедно с антропософските лекционни курсове.
към текста >>
Рецитациите, изпълнени от Мари
фон
Сиверс на тези мероприятия, станаха изходна точка за навлизането на художествения елемент в антропософското движение.
За да се върне словото обратно в собствената му сфера, е нужен ентусиазъм, възпламенен от това духовно прозрение. Мари фон Сиверс проявяваше такъв ентусиазъм. И така нейната личност даде на антропософското движение възможност да развива словото и художественото формиране на словото. Култивирането на изкуството на рецитацията и декламацията прерасна в дейност, свързана със съобщения от духовния свят. То започна да заема все по-значително място в мероприятията, провеждани в рамките на антропософската дейност.
Рецитациите, изпълнени от Мари фон Сиверс на тези мероприятия, станаха изходна точка за навлизането на художествения елемент в антропософското движение.
Защото тези „рецитационни добавки“ по права линия доведоха до драматични представления, които тогава се изнасяха в Мюнхен, заедно с антропософските лекционни курсове. Благодарение на факта, че успяхме да развием изкуство наред с духовното познание, ние все повече се враствахме в истинното, съзвучно с времето преживяване на духа. Защото изкуството е израснало от изначалното съноподобно-образно преживяване на духа. То трябваше да намери своя път в епохата, в която преживяването на духа отстъпва назад в развитието на човечеството. Изкуството трябва отново да се съедини с това преживяване, когато то навлиза с нова форма в културното развитие.
към текста >>
73.
XXXVI. Езотерични указания
GA_28 Моят жизнен път
Няколко години след началото на дейността ми в Теософското общество, на Мари
фон
Сиверс и мен беше предложено да поемем ръководството на едно от обществата, съхраняващи древната символика и култовите церемонии, в които беше въплътена „древната мъдрост“.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА Езотерични указания Една организация, възникнала вътре в Антропософското общество по начин, нямащ никаква връзка с обществеността, всъщност не влиза в рамките на настоящото изложение. Все пак тя трябва да бъде охарактеризирана, тъй като материал за нападките срещу мен бяха взети и от нея.
Няколко години след началото на дейността ми в Теософското общество, на Мари фон Сиверс и мен беше предложено да поемем ръководството на едно от обществата, съхраняващи древната символика и култовите церемонии, в които беше въплътена „древната мъдрост“.
Не съм имал ни най-малко намерение да работя в духа на подобно общество. Всичко антропософско трябваше и беше абсолютно необходимо да произлиза от своя собствен източник на познание и истина. От тази цел не трябваше да има ни най-малко отклонение. Но винаги съм изпитвал уважение към даденото от историята. В него живее духът, който се развива в процеса на еволюция на човечеството.
към текста >>
Фактът, че по-късно изходната точка за всевъзможни клевети бе намерена в удостоверенията, подписани от Мари
фон
Сиверс и мен при установяването на връзка с историческата организация на Яркър, означава, че за да се скалъпят подобни клевети, абсурдното е било обсъждано с гримасата на сериозността.
Защото съществуват много хора, на които формалната принадлежност към дадена организация се струва по-важна от съдържанието, което им се дава. Някои от участниците говореха за нещата така, сякаш принадлежат към някакъв орден. Те не разбираха как да направят разликата, че при нас, без връзка с някакъв орден, им се демонстрират неща, които обикновено се дават само в ордените. Но и в тази област бяхме скъсали с древните традиции. Работеше се както следва да се работи, когато духовното съдържание се изследва в съответствие с традициите, но при напълно осмислено душевно преживяване.
Фактът, че по-късно изходната точка за всевъзможни клевети бе намерена в удостоверенията, подписани от Мари фон Сиверс и мен при установяването на връзка с историческата организация на Яркър, означава, че за да се скалъпят подобни клевети, абсурдното е било обсъждано с гримасата на сериозността.
Нашите подписи бяха положени формално. Просто се придържахме към обичайната практика. И докато полагахме подписите си, аз най-ясно заявих, че всичко това е формалност и че организацията, която преминава под мое ръководство, няма да вземе нищо от практиките на Яркър. Разбира се, със задна дата е лесно да се впускаме в разсъждения относно това колко „по-разумно“ щеше да бъде да не се свързваме с организации, които по-късно ще вземат участие в клеветническата кампания. Но бих искал да отбележа с цялата подобаваща тук скромност, че в описания период от живота ми все още се числях към хората, които предполагат, че тези, с които си имат работа, вървят по прав, а не по крив път.
към текста >>
74.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
Докато антропософските познания се внасяха в Обществото отчасти чрез частните издания, Мари
фон
Сиверс и аз провеждахме съвместна работа в областта на изкуството, предопределено от съдбата да се превърне в животворен елемент в антропософското движение.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
Докато антропософските познания се внасяха в Обществото отчасти чрез частните издания, Мари фон Сиверс и аз провеждахме съвместна работа в областта на изкуството, предопределено от съдбата да се превърне в животворен елемент в антропософското движение.
От една страна, предмет на работата, която трябваше да бъде извършена, за да може да се придаде правилното съдържание на антропософското движение, беше рецитацията с нейната ориентация към драматичното изкуство. От друга страна обаче, чрез пътуванията, които трябваше да предприема в служба на антропософията, получих възможност да се задълбоча в развитието на архитектурата, пластиката и живописта. На различни места в това животоописание говорих за значението, което има изкуството за човека, който има преживявания в духовния свят. Но повечето от произведенията на изкуството, създадени в процеса на човешката еволюция чак до периода на антропософската ми дейност, можех да изучавам единствено от копия. От оригиналите ми бяха достъпни само тези, които се съхраняват във Виена, Берлин и някои други места в Германия.
към текста >>
Сега, по време на пътуванията, свързани с антропософската работа, които направих съвместно с Мари
фон
Сиверс, ми станаха достъпни съкровищата от музеите на почти цяла Европа.
От една страна, предмет на работата, която трябваше да бъде извършена, за да може да се придаде правилното съдържание на антропософското движение, беше рецитацията с нейната ориентация към драматичното изкуство. От друга страна обаче, чрез пътуванията, които трябваше да предприема в служба на антропософията, получих възможност да се задълбоча в развитието на архитектурата, пластиката и живописта. На различни места в това животоописание говорих за значението, което има изкуството за човека, който има преживявания в духовния свят. Но повечето от произведенията на изкуството, създадени в процеса на човешката еволюция чак до периода на антропософската ми дейност, можех да изучавам единствено от копия. От оригиналите ми бяха достъпни само тези, които се съхраняват във Виена, Берлин и някои други места в Германия.
Сега, по време на пътуванията, свързани с антропософската работа, които направих съвместно с Мари фон Сиверс, ми станаха достъпни съкровищата от музеите на почти цяла Европа.
И така, от началото на новото столетие, т.е. през петото десетилетие от моя живот, аз изкарах висше училище по изкуствата, а във връзка с това съзерцавах и духовното развитие на човечеството. Навсякъде до мен беше Мари фон Сиверс, която с тънкото си и изпълнено с вкус разбиране към всичко, което преживявах при съзерцаването на изкуството и културата, сама прекрасно съпреживяваше нещата, допълвайки моите преживявания. Тя разбираше как тези преживявания се вливат във всичко, което след това дава подвижност на антропософските идеи. Защото впечатленията от изкуството, които душата ми възприемаше, проникваха в това, което се стремях да направя действено в своите лекции.
към текста >>
Навсякъде до мен беше Мари
фон
Сиверс, която с тънкото си и изпълнено с вкус разбиране към всичко, което преживявах при съзерцаването на изкуството и културата, сама прекрасно съпреживяваше нещата, допълвайки моите преживявания.
Но повечето от произведенията на изкуството, създадени в процеса на човешката еволюция чак до периода на антропософската ми дейност, можех да изучавам единствено от копия. От оригиналите ми бяха достъпни само тези, които се съхраняват във Виена, Берлин и някои други места в Германия. Сега, по време на пътуванията, свързани с антропософската работа, които направих съвместно с Мари фон Сиверс, ми станаха достъпни съкровищата от музеите на почти цяла Европа. И така, от началото на новото столетие, т.е. през петото десетилетие от моя живот, аз изкарах висше училище по изкуствата, а във връзка с това съзерцавах и духовното развитие на човечеството.
Навсякъде до мен беше Мари фон Сиверс, която с тънкото си и изпълнено с вкус разбиране към всичко, което преживявах при съзерцаването на изкуството и културата, сама прекрасно съпреживяваше нещата, допълвайки моите преживявания.
Тя разбираше как тези преживявания се вливат във всичко, което след това дава подвижност на антропософските идеи. Защото впечатленията от изкуството, които душата ми възприемаше, проникваха в това, което се стремях да направя действено в своите лекции. При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй. Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе. Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
към текста >>
Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари
фон
Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй. Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе. Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката. Особено важно за мен беше наблюдението върху развитието на архитектурата. В тихото съзерцание на формирането на стиловете в душата ми се разви това, което по-късно можах да запечатам във формите на Гьотеанума.
Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари фон Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст.
Наистина би трябвало да напиша книга с немалък обем, ако искам дори само накратко да опиша това, което преживях по посочения начин. Когато зад него стои духовното съзерцание, погледът, отправен към „Атинската школа“ или „Диспут“ и загубил се в размисъл над тях, прониква толкова дълбоко в тайните на еволюцията на човечеството. А преминавайки от наблюдението на Чимабуе през Джото до Рафаело, може да се проследи постепенното угасване на едно по-древно духовно съзерцание на човечеството и неговия преход към съвременното, по-натуралистично. Това, което ми се показа от духовното съзерцание като закон за развитието на човечеството, е, че то ясно се разкрива пред душата в процеса на развитие на изкуството. Винаги изпитвах най-дълбоко удовлетворение, когато забелязвах, че антропософското движение получава нов живот благодарение на това непрекъснато потапяне в художествения елемент.
към текста >>
Чувствам, че за антропософското движение особено благоприятен знак на съдбата беше, че в лицето на Мари
фон
Сиверс получих една дарена ми от съдбата сподвижница, която, благодарение на своята дълбока предразположеност към изкуството, умееше с пълно разбиране да култивира носения от чувството, но не сантиментален художествен елемент.
А тя се постига чрез изпълване на душата с изкуство. Беше необходимо Обществото да бъде предпазено от проникване на всички онези вътрешни неистини, свързани с фалшива сантименталност. Едно духовно движение винаги е изложено на такова проникване. Ако една даваща информация лекция бъде оживена с подвижните идеи, за които можем да благодарим на живота в художественото, идващата от сантименталността неистинност, таяща се в душата на слушателя, ще бъде прокудена. Художественото, чиито носители действително са усещането и чувството, което обаче се стреми към изпълнена със светлина яснота на оформянето и съзерцанието, може да даде най-действен противовес на фалшивата сантименталност.
Чувствам, че за антропософското движение особено благоприятен знак на съдбата беше, че в лицето на Мари фон Сиверс получих една дарена ми от съдбата сподвижница, която, благодарение на своята дълбока предразположеност към изкуството, умееше с пълно разбиране да култивира носения от чувството, но не сантиментален художествен елемент.
Беше необходимо непрекъснато противодействие срещу този вътрешно лъжлив сантиментален елемент. Тъй като той не престава да прониква в едно духовно движение. Той не може просто да бъде отхвърлен или игнориран. Защото хората, които преди всичко му се отдават, в много от случаите в най-дълбоките си душевни основи са все пак търсещи. Но отначало им е трудно да придобият твърдо отношение към сведенията, които им се съобщават от духовния свят.
към текста >>
Позитивната работа върху съдържанието на антропософията, а не борбата срещу крайностите – това беше същественото за Мари
фон
Сиверс и мен.
В сантименталността те несъзнателно търсят един вид забвение. Искат да узнаят някакви съвсем особени, езотерични истини. И у тях се развива импулсът въз основа на тези истини да се отцепват в групи, наподобяващи секти. Най-важното е истината да се направи единствена ориентираща сила на цялото Общество. Така че отклоняващите се в една или друга посока винаги да могат отново да виждат как действат тези хора, които с право се наричат централни трегери на движението, тъй като са негови основатели.
Позитивната работа върху съдържанието на антропософията, а не борбата срещу крайностите – това беше същественото за Мари фон Сиверс и мен.
Разбира се, съществуваха и случаи на изключение, в които и борбата ставаше необходима. Отначало периодът до моя Парижки лекционен цикъл за мен представляваше нещо във формата на затворен еволюционен процес в душата ми. Изнесох тези лекции през 1906 г. на Теософския конгрес. Отделни участници в конгреса изразиха желание да чуят тези лекции, наред с посещенията на останалите конгресни мероприятия.
към текста >>
По това време в Париж се запознах лично с Едуард Шюре, заедно с Мари
фон
Сиверс, която вече от дълго време си кореспондираше с него и се беше занимавала с превод на негови съчинения.
Разбира се, съществуваха и случаи на изключение, в които и борбата ставаше необходима. Отначало периодът до моя Парижки лекционен цикъл за мен представляваше нещо във формата на затворен еволюционен процес в душата ми. Изнесох тези лекции през 1906 г. на Теософския конгрес. Отделни участници в конгреса изразиха желание да чуят тези лекции, наред с посещенията на останалите конгресни мероприятия.
По това време в Париж се запознах лично с Едуард Шюре, заедно с Мари фон Сиверс, която вече от дълго време си кореспондираше с него и се беше занимавала с превод на негови съчинения.
Той бе сред слушателите. Имах също така радостта сред тях често да виждам Мережковски, Мински и други руски поети. В този лекционен цикъл дадох това, което усещах като „узряло“ в себе си по отношение на водещите за човешкото същество духовни познания. Това „усещане за зрялост“ на познанията е нещо много съществено в изследването на духовния свят. За да има това усещане, човек трябва да е преживял съзерцанието, както то първоначално възниква в душата.
към текста >>
75.
XXXVIII. Мюнхенският теософски конгрес през 1907 г
GA_28 Моят жизнен път
Постепенно съсредоточието на този кръг станаха личностите, които се групираха около графиня Паулине
фон
Калкройт и г-ца Софи Щинде, последната от които почина по време на войната.
Той също така е жив и не умъртвява духовното в душата, както прави това интелектуализмът. Тонът за създаването на кръга от членове на Обществото и слушатели в Мюнхен се задаваше от личности, у които художественото усещане беше развито по посочения начин. В резултат на това в Берлин от самото начало се сформира еднороден клон на Обществото. Интересите на тези, които търсеха антропософията, бяха сходни. В Мюнхен художествените възприятия в отделни кръгове доведоха до индивидуални потребности и аз изнасях лекции в тези кръгове.
Постепенно съсредоточието на този кръг станаха личностите, които се групираха около графиня Паулине фон Калкройт и г-ца Софи Щинде, последната от които почина по време на войната.
Този кръг уреждаше също така и публичните ми лекции в Мюнхен. Благодарение на все по-задълбочаващото се разбиране, тук се научиха прекрасно да възприемат това, което имах да кажа. И така, в този кръг антропософията се разгърна по начин, който наистина може да се определи като много радващ. Лудвиг Дайнхард, старият теософ, приятел на Хюбе-Шлайденс, много бързо стана приближен член на този кръг. И това беше много ценно.
към текста >>
Центърът на друг един кръг беше г-жа
фон
Шевич.
Този кръг уреждаше също така и публичните ми лекции в Мюнхен. Благодарение на все по-задълбочаващото се разбиране, тук се научиха прекрасно да възприемат това, което имах да кажа. И така, в този кръг антропософията се разгърна по начин, който наистина може да се определи като много радващ. Лудвиг Дайнхард, старият теософ, приятел на Хюбе-Шлайденс, много бързо стана приближен член на този кръг. И това беше много ценно.
Центърът на друг един кръг беше г-жа фон Шевич.
Тя беше интересна личност и затова беше добре, че тъкмо при нея се събираше кръг, който не търсеше толкова задълбочаване, колкото запознаване с антропософията като едно от духовните течения през този период. По това време г-жа фон Шевич публикува книгата си „Как намерих своя аз“. Това беше своеобразно и силно заявление в защита на теософията. То също способстваше тази дама да стане интересният център на описания кръг. За мен – а също и за много от участниците в кръга – Хелене фон Шевич беше важна част от историята.
към текста >>
По това време г-жа
фон
Шевич публикува книгата си „Как намерих своя аз“.
И така, в този кръг антропософията се разгърна по начин, който наистина може да се определи като много радващ. Лудвиг Дайнхард, старият теософ, приятел на Хюбе-Шлайденс, много бързо стана приближен член на този кръг. И това беше много ценно. Центърът на друг един кръг беше г-жа фон Шевич. Тя беше интересна личност и затова беше добре, че тъкмо при нея се събираше кръг, който не търсеше толкова задълбочаване, колкото запознаване с антропософията като едно от духовните течения през този период.
По това време г-жа фон Шевич публикува книгата си „Как намерих своя аз“.
Това беше своеобразно и силно заявление в защита на теософията. То също способстваше тази дама да стане интересният център на описания кръг. За мен – а също и за много от участниците в кръга – Хелене фон Шевич беше важна част от историята. Тя е жената, заради която Фердинанд Ласал намира преждевременната си смърт в дуел срещу един румънец. По-късно тя прави кариера на актриса и в Америка се сприятелява с Е. П.
към текста >>
За мен – а също и за много от участниците в кръга – Хелене
фон
Шевич беше важна част от историята.
Центърът на друг един кръг беше г-жа фон Шевич. Тя беше интересна личност и затова беше добре, че тъкмо при нея се събираше кръг, който не търсеше толкова задълбочаване, колкото запознаване с антропософията като едно от духовните течения през този период. По това време г-жа фон Шевич публикува книгата си „Как намерих своя аз“. Това беше своеобразно и силно заявление в защита на теософията. То също способстваше тази дама да стане интересният център на описания кръг.
За мен – а също и за много от участниците в кръга – Хелене фон Шевич беше важна част от историята.
Тя е жената, заради която Фердинанд Ласал намира преждевременната си смърт в дуел срещу един румънец. По-късно тя прави кариера на актриса и в Америка се сприятелява с Е. П. Блаватска и Олкот. Тя беше светска дама, чиито интереси по времето, по което се провеждаха моите лекции при нея, имаха силна духовна насоченост. Силните преживявания, които беше имала, придаваха на нейната поява и на всичко, което правеше, необикновена тежест.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс отдавна вече беше превела възстановката на елевзинската драма на Шюре.
Много от тези неща бяха променени в Мюнхен. Голямата концертна зала, която служеше за заседанията, ние, като организатори, украсихме с вътрешна декорация така, че нейната форма и цвят да възпроизвеждат художествено настроението, преобладаващо в устните доклади. Художествената обстановка и духовната дейност трябваше да се обединят пространствено в едно хармонично цяло. Най-голяма стойност отдадох на това да се избегне абстрактната нехудожествена символика, за да може художественото усещане да намери своя израз. В програмата на конгреса беше включено художествено представление.
Мари фон Сиверс отдавна вече беше превела възстановката на елевзинската драма на Шюре.
Аз я пригодих за сценична постановка в езиково отношение. Тази драма включихме в програмата. Благодарение на това беше направена връзка, макар и все още в слаба форма, със същността на древните мистерии, но главното беше, че конгресът придоби художествен аспект, свидетелстващ за намерението от сега нататък духовният живот в Обществото да не се оставя без художествен елемент. Мари фон Сиверс, която изпълняваше ролята на Деметра, показа ясно в играта си нюансите, които трябваше да достигне драматичното изкуство в Обществото. Освен това бяхме стигнали до стадия, в който изкуството на рецитацията и декламацията, развито от Мари фон Сиверс чрез разработване с изхождане от вътрешната сила на словото, беше дошло до решаващата точка, от която можеше да продължи да се развива плодотворно в тази област.
към текста >>
Мари
фон
Сиверс, която изпълняваше ролята на Деметра, показа ясно в играта си нюансите, които трябваше да достигне драматичното изкуство в Обществото.
В програмата на конгреса беше включено художествено представление. Мари фон Сиверс отдавна вече беше превела възстановката на елевзинската драма на Шюре. Аз я пригодих за сценична постановка в езиково отношение. Тази драма включихме в програмата. Благодарение на това беше направена връзка, макар и все още в слаба форма, със същността на древните мистерии, но главното беше, че конгресът придоби художествен аспект, свидетелстващ за намерението от сега нататък духовният живот в Обществото да не се оставя без художествен елемент.
Мари фон Сиверс, която изпълняваше ролята на Деметра, показа ясно в играта си нюансите, които трябваше да достигне драматичното изкуство в Обществото.
Освен това бяхме стигнали до стадия, в който изкуството на рецитацията и декламацията, развито от Мари фон Сиверс чрез разработване с изхождане от вътрешната сила на словото, беше дошло до решаващата точка, от която можеше да продължи да се развива плодотворно в тази област. Голяма част от старите членове на Теософското общество от Англия, Франция и особено от Холандия изпитваха вътрешно недоволство от нововъведенията, предложени им на Мюнхенския конгрес. Това, което щеше да е добре да бъде разбрано, което обаче тогава беше схванато ясно от малцина, беше, че с антропософското течение се дава нещо със съвсем друга вътрешна насоченост от тази, която имаше Теософското общество дотогава. В тази вътрешна насоченост се заключаваше истинската причина за това защо Антропософското общество повече не можеше да продължава да съществува като част от Теософското. Мнозинството обаче придаваше по-голямо значение на абсурдните ситуации, които с течение на времето се бяха появили в Теософското общество и които бяха довели до безкрайни разпри.
към текста >>
Освен това бяхме стигнали до стадия, в който изкуството на рецитацията и декламацията, развито от Мари
фон
Сиверс чрез разработване с изхождане от вътрешната сила на словото, беше дошло до решаващата точка, от която можеше да продължи да се развива плодотворно в тази област.
Мари фон Сиверс отдавна вече беше превела възстановката на елевзинската драма на Шюре. Аз я пригодих за сценична постановка в езиково отношение. Тази драма включихме в програмата. Благодарение на това беше направена връзка, макар и все още в слаба форма, със същността на древните мистерии, но главното беше, че конгресът придоби художествен аспект, свидетелстващ за намерението от сега нататък духовният живот в Обществото да не се оставя без художествен елемент. Мари фон Сиверс, която изпълняваше ролята на Деметра, показа ясно в играта си нюансите, които трябваше да достигне драматичното изкуство в Обществото.
Освен това бяхме стигнали до стадия, в който изкуството на рецитацията и декламацията, развито от Мари фон Сиверс чрез разработване с изхождане от вътрешната сила на словото, беше дошло до решаващата точка, от която можеше да продължи да се развива плодотворно в тази област.
Голяма част от старите членове на Теософското общество от Англия, Франция и особено от Холандия изпитваха вътрешно недоволство от нововъведенията, предложени им на Мюнхенския конгрес. Това, което щеше да е добре да бъде разбрано, което обаче тогава беше схванато ясно от малцина, беше, че с антропософското течение се дава нещо със съвсем друга вътрешна насоченост от тази, която имаше Теософското общество дотогава. В тази вътрешна насоченост се заключаваше истинската причина за това защо Антропософското общество повече не можеше да продължава да съществува като част от Теософското. Мнозинството обаче придаваше по-голямо значение на абсурдните ситуации, които с течение на времето се бяха появили в Теософското общество и които бяха довели до безкрайни разпри.
към текста >>
76.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_28 Моят жизнен път
Мари
фон
Сиверс (от 1914 г.
„Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7). 1902 - 1912 г. Изграждане на антропософията. Редовни публични лекции в Берлин и лекционни цикли в различни градове в Европа.
Мари фон Сиверс (от 1914 г.
Мари Щайнер) става негов близък сътрудник. 1902 г. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността“ (Събр. съч. 8). 1903 г.
към текста >>
77.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
И на заден
фон
противниците, не обвинявани, а просто и спокойно изобразени с цялата негова пластична сила на изразяване.
Не мога да намеря думи, за да опиша какво преживях, когато действието, в което участвах преди 10 години, отново израсна пред мен в картината на Алберт Щефен. Думи, идващи от духа с вълшебна художественост, извикаха пред умовете ни изграждането на Гьотеанума стотици предано работещи ръце, стотици вдъхновено биещи сърца. После Гьотеанумът горя. Цялата трагедия, болката на хиляди, отново запулсира при думите на Щефен. И накрая една друга картина: на преден план самото Същество на Антропософията, преобразено в душата на поета.
И на заден фон противниците, не обвинявани, а просто и спокойно изобразени с цялата негова пластична сила на изразяване.
"Десет години Гьотеанум"; човек добре можеше да почувства колко дълбоко потънаха думите на Щефен в сърцата на присъстващите. След това толкова ценно за случая встъпление трябваше да говоря за формата, която Антропософското общество сега трябва да приеме. Изложих това, което трябва да заеме мястото на обикновените правила и устави. А именно едно описание на това, което хората искат да постигнат чрез чисто човешката взаимовръзка, събирайки се в Антропософското общество. Гьотеанумът, с неговите оскъдни бараки и временни дървени зали след пожара, бе мястото, където антропософията щеше да се подхранва.
към текста >>
78.
8. До всички членове * VII 2 март 1924 Относно работата в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Изучаването на "Какво се случва в Обществото" постепенно трябва да образува
фон
а на цялата дейност в него.
С подобна отправна точка ние ще влезем в жива връзка с това, за което всеки от членовете ще си каже: "Тук е истинската причина, заради която влязох в Антропософското общество". За тези от членовете, които искат да бъдат дейни в Антропософското общество няма да бъде достатъчно да бъдат теоретично убедени в това. Правилният живот на техните убеждения ще дойде едва тогава, когато те разгърнат един топъл интерес към всичко, което става в Обществото. Когато научават какво се мисли и прави от личностите в него, те получават топлината, от която се нуждаят за работата си там. Трябва да бъдат изпълнени с интерес към другите хора, за да ги срещнат по антропософски начин.
Изучаването на "Какво се случва в Обществото" постепенно трябва да образува фона на цялата дейност в него.
От това имат нужда точно тези, които искат да работят дейно там.
към текста >>
79.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_92 Езотерична космология
Такъв е дълбокия
фон
на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението.
Вярата в прераждането и в закона на Кармата имаше огромно влияние не само върху индивида, но и върху неговото социално чувство. Това му помагаше да търпи неравенството в човешкия живот. Когато нещастният египетски работник работеше върху пирамидите, или най-низшата каста индуси строяха гигантските индийски храмове в сърцето на планините, те си казваха, че едно друго съществуване ще ги възнагради за търпеливо понесените мъки, че техният господар, ако беше добър, е вече преминал подобни изпитания, или че ще трябва да ги премине в бъдеще, ако беше несправедлив и жесток. Когато наближи ерата на Християнството, за човекът бе предопределено да навлезе в епоха на концентриране върху земните усилия; той щеше да работи в посока подобряване на земното същестуване, за развитието на интелекта, на логическото и научно разбиране на Природата. Познанието за прераждането, следователно, щеше да бъде загубено за две хиляди години и виното бе средството за тази цел.
Такъв е дълбокия фон на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението.
(Бакхус е народния израз на Бог Дионис в Древните Мистерии, на когото трябва да се приписва съвсем различно значение.) Такова е също и символичното значение на сватбата в Кана. Водата служеше за нуждите на древното жертвоприношение; виното щеше да служи за целите на новото. Думите на Христос "Щастливи са онези, които не са видели и въпреки това са повярвали", се отнасят към новата епоха когато човекът – изцяло отдаден на земните си задачи – щеше да живее без спомен за своите прераждания и без пряко виждане на божествения свят. Христос ни е оставил един завет в сцената на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан. Учениците Го видяха между Илия и Мойсей.
към текста >>
80.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
На втората степен на ясновидство тези знаци - които днес очертаваме с абстрактни линии - се явяват изпълнени с цвят, живот и сияние на
фон
а на светлина.
Ние може да сънуваме, например, че домът на наш приятел гори, и после чуваме, че той е болен. Първите смътни взирания в Девакана дават впечатлението за небе, набраздено от облаци, които постепенно се превръщат в живи форми. На втората степен на ясновидство сънищата стават точни и ясни. Геометричните и символични фигури, използвани като свещени знаци на големите религии са, общо казано, езикът на творческото Слово, живите йероглифи на космическата реч. Сред тези символи са: кръстът, знакът на живота; пентаграмата или пет-лъчевата звезда, знакът на звука или словото; хексаграмата или шест-лъчевата звезда (два преплетени триъгълника), знакът на макрокосмоса отразен в микрокосмоса, и т.н.
На втората степен на ясновидство тези знаци - които днес очертаваме с абстрактни линии - се явяват изпълнени с цвят, живот и сияние на фона на светлина.
Те все още не са одеждите на живи същества, но посочват, така да се каже, правилата и законите на сътворението. Тези знаци бяха основата на животинските форми, избрани от най-ранните Посветени да изразяват пътуването на Слънцето през зодиакалните съзвездия. Посветените преведоха своите видения в такива знаци и символи. Най-древните букви използвани в санскритските, египетските, гръцките и руническите писмена - всяка буква от които има идеографско значение - бяха изрази на небесните кодове. На този етап на ясновиждане ученикът все още е на прага на Девакана.
към текста >>
81.
Забележки на издателя.
GA_93 Легендата за храма
С тази задача той натоварва Мари Щайнер
фон
Сиверс.
НА РУДОЛФ ЩАЙНЕР Основата на антропософски ориентираната духовна наука са написаните и публикуваните от Рудолф Щайнер (18611925) произведения. Редом с това от 1900 до 1924 година той изнася многобройни лекции и курсове, както за широката общественост, така и за членовете на Теософското общество, по късно за членовете на Антропософското общество. Отначало той е искал да не се записват лекциите, понеже те са били предвидени като «устни, не предназначени за печатане съобщения». След като се увеличават непълните и неточни записки, които се размножават и разпространяват между слушателите, той се е видял принуден да се погрижи за стенографиране на лекциите.
С тази задача той натоварва Мари Щайнер фон Сиверс.
Тя е била отговорна за поръчването на стенографите, за съхраняване на преписите и за необходимите за печатането корекции на текстовете. Понеже поради липса на време Рудолф Щайнер само в редки случаи сам е коригирал стенографирания текст, по отношение на всички публикувани лекции трябва да се има предвид неговото изказване: «Предполага се, че в тези не прегледани от мен текстове могат да се намерят грешки.» Относно лекциите за членовете на обществото, които първоначално са били разпространявани като ръкописи и относно неговите публикувани произведения Р. Щайнер се произнася в «Моят жизнен път» 35 глава. Съответният текст е даден накрая на този том.
към текста >>
82.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 30.9.1904 г. Мистериите на друидите и на 'дротите'.
GA_93 Легендата за храма
/Стенографския бележки от Мария Щайнер –
фон
Сиверс/
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ МИСТЕРИИТЕ НА ДРУИДИТЕ И НА ДРОТИТЕ Берлин, 30 септември 1904 г.
/Стенографския бележки от Мария Щайнер – фон Сиверс/
Всичките наши средновековни разкази – Парсифал, Кръглата маса, Хартман фон Ауе/Aue/ – разкриват мистични истини в езотерична форма, макар че обикновено те се разбират само външно. Къде да потърсим техния произход? Трябва да го потърсим във времето преди разпространение на християнството. В християнството бе обединено онова, което бе живяло в Ирландия, Шотландия.. /липсва текст в бележката/. Ние сме отведени до един особен център, откъдето произхожда този духовен живот.
към текста >>
Всичките наши средновековни разкази – Парсифал, Кръглата маса, Хартман
фон
Ауе/Aue/ – разкриват мистични истини в езотерична форма, макар че обикновено те се разбират само външно.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ МИСТЕРИИТЕ НА ДРУИДИТЕ И НА ДРОТИТЕ Берлин, 30 септември 1904 г. /Стенографския бележки от Мария Щайнер – фон Сиверс/
Всичките наши средновековни разкази – Парсифал, Кръглата маса, Хартман фон Ауе/Aue/ – разкриват мистични истини в езотерична форма, макар че обикновено те се разбират само външно.
Къде да потърсим техния произход? Трябва да го потърсим във времето преди разпространение на християнството. В християнството бе обединено онова, което бе живяло в Ирландия, Шотландия.. /липсва текст в бележката/. Ние сме отведени до един особен център, откъдето произхожда този духовен живот. Духовният живот /на Европа/ произтичаше от една централна ложа в Скандинавия, ложата Дроти /Drottes/.
към текста >>
83.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 12. 1904 г./трета лекция/. Същността и задачата на Свободното масонство от гледна точка на духовната наука.
GA_93 Легендата за храма
[2] Това последно изречение се появява в бележките на Мария Щайнер-
фон
Сиверс, както следва: "Тези неща или ще продължават хаотично, както индустрията и технологията са правили досега, или хармонично, както е целта на Свободното масонство: тогава ще се постигне най-висшето развитие".
Истинските свещеници../голям пропуск/. Трапистите трябва да пазят мълчание, тъй като се знае, че чрез мълчанието в следващия живот се придобива значителна способност за вдъхновено говорене. Това наистина може да бъде разбрано само чрез знание за прераждането. [1] В стенограмата тук има пропуск; в бележки като текст се открива допълнението: (какво трябва да се излее в тези черупки като мисъл. Това обаче се знае),
[2] Това последно изречение се появява в бележките на Мария Щайнер-фон Сиверс, както следва: "Тези неща или ще продължават хаотично, както индустрията и технологията са правили досега, или хармонично, както е целта на Свободното масонство: тогава ще се постигне най-висшето развитие".
към текста >>
84.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23.12.1904 г. Еволюцията и инволюцията както те се тълкуват от окултните общества.
GA_93 Легендата за храма
Обаче вие ще схванете, че целта на свободните масони е колкото е възможно повече да работят в света в обществени институции, организации, благотворителни
фон
дации, да строят катедрали, но по такъв начин, че делата им да останат скрити.
Той следователно се е погрижил, неговото име дори да не бъде отгатнато. Той е работил по такъв начин, че е прибавил нещо към обективния свят, без да иска почест или запазване на името му. Като сравнение, нека да бъде споменато, че като правило учителите не са известни исторически личности,/*4/ когато е необходимо те понякога се въплъщават в исторически личности, но това в известно отношение е жертва. Равнището на тяхното съзнание вече не е съвместимо с каквато и да било работа за самите тях, – а запазването на името в края на краищата е работа за самия себе си. Трудно е да се разбере това правило.
Обаче вие ще схванете, че целта на свободните масони е колкото е възможно повече да работят в света в обществени институции, организации, благотворителни фондации, да строят катедрали, но по такъв начин, че делата им да останат скрити.
Защото неегоистичните дела са истинските основи на безсмъртието: То е последствието на несебичните дела във външния свят. Няма нужда те да бъдат кой знае колко велики. Ако някой даде една монета на някого по несебичен начин, то това е действие, което така се разбира. Ала в безсмъртното се пренася само частта от това действие, която е била несебична. А много малко дела са несебични.
към текста >>
85.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Вие ясно можете да схванете, до каква степен тази склонност е подчертана в "Парсифал" на Волфрам
фон
Ешенбах/*24/.
Ако аз искам да се науча да разбирам математиката, трябва да уча и самият аз да придобия разбиране за нея. И от каква полза би било, ако едно юридическо тяло притежава властта над кръста? /*23/. Искам ли да използвам силата на кръста, овладяването на онова, което е живо, то аз трябва да го постигна сам за себе си. Никой не може да ми го каже, или да ми го съобщи с думи; най-многото, може да ми покаже светещия символ на Граала, ала това не може да бъде изказано в една интелектуална формула. Първото прилагане на този средновековен окултизъм следователно е онова, което се появи в много различни движения в Европа: стремежът към индивидуалност в религията, бягството от твърдата единна структура на църковната организация.
Вие ясно можете да схванете, до каква степен тази склонност е подчертана в "Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах/*24/.
Онова, което прояви себе си за първи път в Реформацията, беше вече вложено в символа на Светия Граал. Онзи, който има чувство за великото значение, което застава пред нас в този символизъм, ще разбере неговата велика и дълбока културна стойност. Великите неща на света не се раждат в шум и бъркотия, а в интимност и тишина. Човекът не върви напред в своето развитие чрез шума на топовете, а чрез силата на онова, което се ражда в интимността на такива тайни братства, чрез силата на онова, което е изразено в такива обхващащи целия свят символи, които вдъхновяват човечеството. От безброй извори е потекло в сърцата на хората това, което са мислили посветените в мистериите на Светия Граал в средата на ХІІ столетие; които трябваше да се крият от света под псевдоними, но които всъщност бяха квасът, подготвящ културата на последните 400 години.
към текста >>
86.
Гьоте и неговата връзка с Розенкройцерството.
GA_93 Легендата за храма
Горният текст се намира само като ръкопис на Мария Щайнер
фон
Сиверс.
* * * Средствата за проникване в гьотевото розенкройцерство по езотеричен или окултен начин са дадени в посвещението на истинската 20-та степен, която – за да се скрие тайната – също така се пише като 6-та степен, и се чете като 6х3 18-та степен /Розовия кръст/. В това по окултен начин е показано, че Гьоте е бил посветен между неговите две визити в Лайпциг и Страсбург, което посвещение е довело до постепенно съзряване в живота му, което му е дало възможност да изпълни една много специална розенкройцерска мисия. Нищо повече за това не може да се пише; би могло още мъничко да се каже само устно, а още малко повече само в една истинска розенкройцерска ложа на 6х3 18-та степен. * * *
Горният текст се намира само като ръкопис на Мария Щайнер фон Сиверс.
Предполага се, че това е било написано от Рудолф Щайнер за Едуард Шуре около 1906 г., тъй като препис на Мария Щайнер се намира непосредствено след един текст, написан от Рудолф Щайнер до Шуре в 1906 г., символи и развитие на трите ложи в човечеството, Михаилов ден 1905 и публикувано на английски в "Апокалипсиса на Св. Йоан", Лондон, 1977 г.
към текста >>
87.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
/*11/ – Този пасаж се явява в бележките на Мария Щайнер
фон
Сенверс в следната форма: "ракшасите бяха доведени в състояние на парализа, защото им се противопоставиха от две страни: От стария Чела /Chela/, който бе дълбоко свързан с физическото поле и от чисто духовното същество Христос.
Харисоновата книга "Трансцедентална Вселена", която беше сред книгите в библиотеката на Р. Щайнер. В 5-та лекция на горната книга се говори за: "Тези получовешки същества, потомците на падналите ангели, известни в индуските Писания като "Асури" и понякога се наричат "ракшаси" или "демони". Това обяснява, че в лекция 2, държана на 10 юни 1904 г., Р. Щайнер даде по-друго значение на термина "Асури" от онова, което той е имал предвид, когато е държал лекцията на 23 май 1904 г., /лекция 1/. /*10/ – Разказ за влизането на Христос в Ада може да се прочете в Апокрифната книга на "Деянията на Пилат".
/*11/ – Този пасаж се явява в бележките на Мария Щайнер фон Сенверс в следната форма: "ракшасите бяха доведени в състояние на парализа, защото им се противопоставиха от две страни: От стария Чела /Chela/, който бе дълбоко свързан с физическото поле и от чисто духовното същество Христос.
Тяхната сила бе така парализирана от две страни. Нещо космично беше извършено. Това напрежение, тази затворена в шише енергия, трябваше да се предотврати да не стане действаща сила. Това е Христовият принцип при действие срещу Антихрист". С. Г.
към текста >>
Единственият източник за тази лекция бяха стенографските бележки на Мари Щайнер
фон
Сиверс.
/*17/ -"Нифелхайм" или "Имер Великанът". Отнесете се до бележките за лекция 3, изнесена на 30 септември 1904 г. /включена в този том/ и също към първата и 31-та лекции в "Основи на езотеризма", Рудолф Щайнер, 1982 г. /*18/ – Виж 23-та лекция в "Основи на езотеризма". ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 30 септември 1904 г.
Единственият източник за тази лекция бяха стенографските бележки на Мари Щайнер фон Сиверс.
Изреченията, поставени в двойни скоби, са корекции на редактора, където текстът е изглеждал недостатъчно ясен. По-нататъшен източник за материала е даден по-долу, извлечен от творбите на Чарлз Уилиям Хекетрон по въпроса за друидите и скандинавските мистерии. Копие от книгата на Хекетрон, превод на немски се е намирал в частната библиотека на Р. Щайнер и от бележки по полетата с почерка на Р. Щайнер изглежда, че е бил използван от него във връзка с тази лекция и други лекции, включени в този том.
към текста >>
Стенографските записки на Франц Зайлер, както и обикновени записки на Мария Щайнер
фон
Синверс.
В Еда на Снорро ние имаме друга легенда за Один и Фрейа, скандинавската Изис или Венера, разказваща скитанията на последната в търсене на първия, което, разбира се, има същото астрономическо значение, както търсенето на Озирис от Изис или Церес от Прозерпина и др. Един от най-главните празници през годината, както при друидите, е бил зимното слънцестоене и тъй като това е най-дългата нощ в годината на нея скандинавците приписват формирането на света от първичната тъмнина и я наричат "Майка Нощ". Този празник, е провъзгласен за "Иуле" и е време за всемирно празненство". ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 7 октомври 1904 г. ПРОИЗХОД НА ТЕКСТА
Стенографските записки на Франц Зайлер, както и обикновени записки на Мария Щайнер фон Синверс.
Рудолф Щайнер е говорил за прометеевият мит и по-късно в: "Египетски митове и мистерии, 10. лекция, "Земен и космичен човек", 7. лекция, "Неща от настоящето и миналото в духа на човека", 6 лекция, "Метаморфози на душата", 1. лекция. След лекцията за Прометей, Рудолф Щайнер говорил за "Аргонавтския мит" и "Одисеята", "Зигфрид", и "Войните на Троя". /*1/ – През 1904 г.
към текста >>
Стенографски бележки на Матилде Шоу, заедно с обикновени бележки от Мария Щайнер
фон
Сиверс.
/*7/ – Неясните изречения са, както следва: "Всяка сага и мит претърпява промяна. Тя произтича от най-древната традиция и претърпява промяна в някои определени точки. Същото се случва с всяка сага и мит, дори и при онези, които могат да бъдат взети буквално. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 4 ноември 1904 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА
Стенографски бележки на Матилде Шоу, заедно с обикновени бележки от Мария Щайнер фон Сиверс.
/*1/ – В първоначалните бележки това е дадено като ХІV столетие. Рудолф Щайнер понякога предаваше векове, както правят това италианците /кватроченто – ХV столетие/. В един ръчно написан документ от 1907 г. обаче, Рудолф Щайнер пише: "През първата половина на ХV столетие Кристиян Розенкройц.. "и др./Писма и документи 1901-1925/. /*2/ – Кристиян Розенкройц е една личност от ХІV и ХV столетие, която не се счита за историческа от съвременните изследователи, който става известен посредством две легендарни анонимни трудове: "Фама фратернитатис" и "Концесио фратернитатис", издадени в Касел, 1614 г.
към текста >>
Проверени стенографски бележки от Франц Зайлер; Бележки от Матилде Шол; ръкописни бележки на Мари Щайнер –
фон
Сиверс.
май 1905 г. /*8/ – Немският израз е: "помежду" /dazwischen/. Смисълът е доста замъглен. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11 ноември 1904 г. ПРОИЗХОД НА ТЕКСТА
Проверени стенографски бележки от Франц Зайлер; Бележки от Матилде Шол; ръкописни бележки на Мари Щайнер – фон Сиверс.
ЗА ТЕКСТА Всички източници сочат, че тук имаме работа със съкращения на тази лекция. Особено заключението й е запазено само частично. В ръчно написаното копие от бележките на Матилде Шол в полето е написано, че съдържанието на тази лекция по-късно е било включено в третата степен на секцията, отнасяща се до култа и символизма на Езотеричната школа. Главната стойност, която тези бележки имат за нас днес, е, че те представляват единственият пълен разказ за манихейството в цялата творческа работа на Рудолф Щайнер.
към текста >>
Относно Фауст сравни Брюкнер "Фауст
фон
Милев", Базел, 1901 г., където Фауст е описан като важен представител на манихейство на римските културни кръгове.
13: "защо Мани наричал себе си "Синът на вдовицата" – а също и 9-та лекция от цикъла на Рудолф Щайнер, изнесени в Мюнхен, 1909 г. "Изтокът в светлината на Запада". /*9/ – Според Франц Кумент: "Мистериите на Митра", манихейството е бил наследник на мистериите на Митра и продължител на тяхната мисия. /*10/ – Сравнете още веднъж с лекция 9-та от "Изтокът в светлината на Запада", цитирана по-горе. /*11/ – В неговата творба "Срещу Фауст".
Относно Фауст сравни Брюкнер "Фауст фон Милев", Базел, 1901 г., където Фауст е описан като важен представител на манихейство на римските културни кръгове.
/*12/ – Легендата на манихейство е една велика космическа легенда. Легендата е дадена, както следва, от Юджийн Хайнрих Шмит /виж бел., отнасящи се до по-горен текст към Шмит. "Докато Силите на тъмнината се гонеха и унищожаваха една друга с дива ярост, един ден те достигнаха границата на тяхната територия. Оттук те съзряха няколко лъча от Царството на светлината, бяха почудени от прекрасната гледка, решиха да престанат със своите кавги и се посъветваха как биха могли да завладеят доброто, което те току-що видяха за първи път и за което преди изобщо не са имали понятие. След това тяхното желание стана толкова голямо, че всички те се въоръжиха за борба.
към текста >>
Новопроверените стенографски бележки от Франц Зайлер, както и обикновени бележки от Мария Щайнер
фон
Сиверс.
През 7-та коренна раса един индивид ще притежава толкова много сила, че той би бил в състояние да убие хиляди и хиляди с един удар". Сравни това с бел. 29 към лекция 20, последната лекция в този том. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 декември 1904 г. ПРОИЗХОД НА ТЕКСТА
Новопроверените стенографски бележки от Франц Зайлер, както и обикновени бележки от Мария Щайнер фон Сиверс.
/*1/ – Лекция 5. от 4. ноември 1904 г. /*2/ – Виж бел. 3 на лекция 5.
към текста >>
Стенографските бележки на Франц Зайлер и обикновени бележки на Мария Щайнер
фон
Сиверс.
За това изложение Р. Щайнер очевидно е използвал публикацията на англичанина С. Г. Харисън: "Трансцеденталната Вселена". ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16 декември 1904 г. източник на текста
Стенографските бележки на Франц Зайлер и обикновени бележки на Мария Щайнер фон Сиверс.
За издаването текста на Зайлер бе отново ревизиран. /*1/ – Според легендата ритуалът Мемфис се предполага да е установен от един мъж, наречен Ормузд, който е бил обърнат в християнство през 46 г. сл. Хр. от Св. Апостол Марко.
към текста >>
Учението за Изис, Ти
фон
и др.
от Св. Апостол Марко. Казва се, че кръстоносците пренесли това масонско знание от Светата Земя и основали една Велика ложа в Шотландия през 12-то столетие. Легендата е почерпила името Мисраим или Мизраим от Мизраим, един от синовете на Хам. Той дошъл в Египет, завладял страната и я нарекъл по свое име /Мисраим или Мизраим – древно име за Египет/.
Учението за Изис, Тифон и др.
се предполага да е дошло от него. Виж Щустер: /не се чете/ /том 2, Лайпциг, 1906 г./. Според Хекетрон: /"Тайните общества", кн. 8, гл. 20/, египетското масонство е било основано от Калиостро.
към текста >>
По-нататък, цитира се пасаж от книгата "Ученият историк" на Калиостро в "Учителят, непознатият Калиостро" д-р Марк Хавен: "Никой не е доказал, че Балсамо и Калиостро са едно и също лице; нито Морант, нито Гьоте, нито Комисарят
Фон
тен, нито пък съдопроизводството на Светата Инквизиция е намерила документ, който да изключва всяко съмнение".
16/, "абсолютният суверен Велик майстор във Великобритания и Ирландия на съчетаните Шотландски Мемфистки и Мисраимски ритуал", установява Велик Ориент /Великата ложа/ за Германия в 1902 г. /*2/ – Граф Александър Калиостро, – предполага се, че е идентичен със сицилианеца Йосиф Балсамо – факт, който самият той обаче винаги подчертано отричал, – е умрял във Ватиканския затвор в 1795 г. Заедно с граф Сен Жармен той се смята за един от най-противоречивите фигури на 18-то столетие. В разказа за неговия живот от Франсоа Рибадю Дюма: /"Калиостро, Ален и Ънуин, 1967 г./ се прави усилие да се изяснят сведенията. Например от протокола на съдопроизводството на Инквизицията бе цитирано, че "не е било възможно да се намери нито един свидетел сред обвинителите на Калиостро, който да бе познавал Балсамо".
По-нататък, цитира се пасаж от книгата "Ученият историк" на Калиостро в "Учителят, непознатият Калиостро" д-р Марк Хавен: "Никой не е доказал, че Балсамо и Калиостро са едно и също лице; нито Морант, нито Гьоте, нито Комисарят Фонтен, нито пък съдопроизводството на Светата Инквизиция е намерила документ, който да изключва всяко съмнение".
/*3/ – В бележките на Мария Щайнер фон Сиверс се казва, че е 5530 години. Според Хекатрон /кн. 8, гл. 20/ 5557 години /виж бел. 13/. Рибадю Дюма /в горе цитирания труд/ твърди, че Калиостро е оставил много трудове за себе си, сред които един е, озаглавен: "Изкуството за продължение на живота".
към текста >>
/*3/ – В бележките на Мария Щайнер
фон
Сиверс се казва, че е 5530 години.
/*2/ – Граф Александър Калиостро, – предполага се, че е идентичен със сицилианеца Йосиф Балсамо – факт, който самият той обаче винаги подчертано отричал, – е умрял във Ватиканския затвор в 1795 г. Заедно с граф Сен Жармен той се смята за един от най-противоречивите фигури на 18-то столетие. В разказа за неговия живот от Франсоа Рибадю Дюма: /"Калиостро, Ален и Ънуин, 1967 г./ се прави усилие да се изяснят сведенията. Например от протокола на съдопроизводството на Инквизицията бе цитирано, че "не е било възможно да се намери нито един свидетел сред обвинителите на Калиостро, който да бе познавал Балсамо". По-нататък, цитира се пасаж от книгата "Ученият историк" на Калиостро в "Учителят, непознатият Калиостро" д-р Марк Хавен: "Никой не е доказал, че Балсамо и Калиостро са едно и също лице; нито Морант, нито Гьоте, нито Комисарят Фонтен, нито пък съдопроизводството на Светата Инквизиция е намерила документ, който да изключва всяко съмнение".
/*3/ – В бележките на Мария Щайнер фон Сиверс се казва, че е 5530 години.
Според Хекатрон /кн. 8, гл. 20/ 5557 години /виж бел. 13/. Рибадю Дюма /в горе цитирания труд/ твърди, че Калиостро е оставил много трудове за себе си, сред които един е, озаглавен: "Изкуството за продължение на живота". Всичките, с изключение на "Египетски ритуали", са изчезнали.
към текста >>
С примерен тон, без формалности, а един неописуем звънтящ тенор, очароващ най-вътрешната душа, той казва на френски на Грефер: "Вие имате писмо за представяне от господин
фон
Зайнгалд, но то не е необходимо.
Като че ли светло великолепие обвиваше цялата му фигура. Достойнство и величественост се изявяваха. Двамата мъже бяха безмълвни. Графът прави няколко стъпки, за да ги посрещне. Те влизат.
С примерен тон, без формалности, а един неописуем звънтящ тенор, очароващ най-вътрешната душа, той казва на френски на Грефер: "Вие имате писмо за представяне от господин фон Зайнгалд, но то не е необходимо.
Този господин е барон Линден. Аз знаех, че вие и двамата ще бъдете тук в този момент. Вие имате и друго писмо до мен от Брюел. Ала художникът не може да бъде спасен, неговият бял дроб е свършен, той ще умре на 8 юли 1805 г. Постепенно Сен Жармен преминава в тържествено настроение.
към текста >>
В "Кабала" на Агрипа
фон
Нетесхайм /Шайбел издание, Щутгарт, 1855/, в главата относно "Мерките, отношенията и хармонията на човешкото тяло" се казва: "..Да, самият Бог инструктира Ной как да изгради ковчега според мерките на човешкото тяло, така както самият той внедри в целия световен механизъм симетрията на човека; ето защо последният се нарича макрокосмос, а първият микрокосмос.
Онова, което се явява като мисъл и чувство в един период е външната форма за следващия. И индивидуалностите, които ръководят човечеството, трябва да внедрят мисъл-формите в него много хиляди години предварително, за да могат те да станат реалност по-късно. Ето тук ви се дава въздействието на мисъл-формите, които биват активирани чрез такива символични фигури. Те имат много реално значение". /*5/ – Не е било възможно да се идентифицира литературният източник, който Щайнер споменава.
В "Кабала" на Агрипа фон Нетесхайм /Шайбел издание, Щутгарт, 1855/, в главата относно "Мерките, отношенията и хармонията на човешкото тяло" се казва: "..Да, самият Бог инструктира Ной как да изгради ковчега според мерките на човешкото тяло, така както самият той внедри в целия световен механизъм симетрията на човека; ето защо последният се нарича макрокосмос, а първият микрокосмос.
Във връзка с горното някой микрокосмолози определят мерките на човешкото тяло да са 6 фута като 1 фут е 10 градуса, а градусът е 5 минути; това прави 60 градуса или 300 минути, същото число на геометричните ширини, които според описанието на Мойсей, се съдържаха в дължината на ковчега. Така както човешкото тяло има дължина 300 минути, ширина – 50 и дебелина – 30, така Ковчегът на Ной е имал не само дължина 300 аршина, а също и ширина 50 и дълбочина /или височина/ 30, от което може да се види, че има едно съотношение от 6 към 1 на дължината към ширината, 10 към 1 на дължината към дълбочината и 5 към 3 на ширината към дълбочината". В допълнение на това Франц Кочи в своя труд "Подробни измервания на трите измерения на Ноевия ковчег от гледна точка на геометрията и механиката", /преведен от полски на немски от Венцел Бауер Ньопл, Берлин, 1899/, се демонстрира математически, че единственото възможно и подходящо съотношение на ширината към височината на едно четиристранно празно тяло, което съчетава използването на най-малкото количество материал с най-голяма стабилност би било да се вземе 5 /по-точно 5,322232/ за ширината и за височината 3 /по-точно 2,967768/ равни части. И това е пропорцията, в която фактически е бил построен ковчегът". /*6/ – Тук е преведено от бележките на Берта Рибщайн-Леман.
към текста >>
Стенографските бележки на Франц Зайлер, Валтер Вегелан, Берта Рибщайн-Леман и обикновени бележки на Мария Щайнер
фон
Сиверс.
В текста на Вегелан са само горните думи. В текста, даден от Рибщайн той продължава: "Ала храмът не е още разбран от човека", може би най-правилното би било: "Ала изграждането на храма все още не е разбрано от човека". В текста на Вегелан това изречение има едно непълно продължение: "Тези два потока вече бяха усетени в началото на нашата раса – старият поток, който влезе в еволюцията по време, когато боговете все още бяха заети със създаването на света, а вторият.. , който трябва винаги да продължава да гради в този храм на мъдростта". ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29 май 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА
Стенографските бележки на Франц Зайлер, Валтер Вегелан, Берта Рибщайн-Леман и обикновени бележки на Мария Щайнер фон Сиверс.
/*1/ – Част от тази легенда може да се намери в "Златната легенда" или Животът на светците", колекция от легенди от 13-ти век от Якоб дьо Воражен, преведена на английски от Уйлям Какстон. Там е описана смъртта на Адам и как той изпратил "Сет неговия син в рая да му донесе елея на милостта, където той получил няколко зърна от плода на дървото на милостта от един ангел.. И тогава той поставил зърната под езика на баща си и го погребал в полето Хеврон; от неговата уста израснали три дървета от трите зърна, от които дървета бе направен кръстът на нашия Господ, върху който Той пострада.." На друго място в същата творба ни се разказва още за историята на дървото на кръста. В главата, озаглавена "Изнамирането на Светият кръст" се казва:
към текста >>
Стенографски рапорт на Валтер Вегелан и Берта Рибщайн-Леман, а също и обикновен доклад на Мария Щайнер
фон
Сирверс.
Павел до римляните, гл. 5, стих 13 и гл. 8 стих 2. ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 юни 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА
Стенографски рапорт на Валтер Вегелан и Берта Рибщайн-Леман, а също и обикновен доклад на Мария Щайнер фон Сирверс.
Трябва да се има предвид, че бележките в някои части са много недостатъчни и може да не бъдат считани като устни доклади. /*1/ – В неговата лекция от 23 май 1904 г. /лекция 1/. /*2/ – Във връзка със следващото описание виж основните творби на Рудолф Щайнер: "Космична памет", Ню Йорк, 1971 г. и "Окултна наука", очерк, Лондон, 1969 г.
към текста >>
Обикновени бележки от Ана Вайсман, Щутгард и Мари Щайнер
фон
Сиверс.
/Похвалата, отпечатана в неговото "Ръководство за езотерично обучение", Лондон, 1972 г. /*5/ – Р. Щайнер тук извлича своя цитат за Хераклит от един труд върху философията от Винсент Кнауер. ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 5 юни 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА
Обикновени бележки от Ана Вайсман, Щутгард и Мари Щайнер фон Сиверс.
/Към бележките на Ана Вайсман бе прибавена забележката, че тази лекция е била държана пред един много ограничен кръг/. Общо към темата. За да се избегне възможен източник за сериозно криво разбиране относно различните изявления, направени от Р. Щайнер за атома и за бъдещите нови сили на природата, необходимо е да се подчертае, че тези различни изказвания трябва да бъдат разглеждани в съответния контекст. Особено е необходимо да се прави разлика между критичността на Р.
към текста >>
Стенографски бележки на Франц Зайлер, подготвени за публикуване от Мария Щайнер
фон
Сиверс.
/*7/ – Николай от Кузан, 1401-1464 немски мистик. Сравни различните заглавия: "Мистицизъм и съвременна мисъл", "Мистици на Ренесанса" и "Единадесет европейски мистици". /*8/ – В първата част на "Фауст", сцена І. ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22 октомври 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТАКСТА
Стенографски бележки на Франц Зайлер, подготвени за публикуване от Мария Щайнер фон Сиверс.
/*1/ – Първото обявяване най-вероятно е било направено по време на Общото събрание на Немската секция. /*2/ – Тогавашното име на Берлинския клон, който правил своите обикновени вечерни събрания. /*3/ – Главното учение на Питагор около 580-500 пр. Хр. бе, че Вселената бе считана като форма на едно хармонично подредено тяло, хармония на сферите/. /*4/ – Веда /санскритска дума за "свещено знание"/.
към текста >>
5. Бележки на Мари Щайнер
фон
Сиверс.
1. Обикновени бележки от неизвестна ръка, най-пълните. 2. Написано на пишеща машина копие от стенографските бележки на Франц Зайлер. Оригиналното стенографско копие също не беше пълно; първото е било попълвано и реставрирано по време на писането на машина от Зайлер, понякога с помощта на текст, който очевидно е бил на негово разположение. 3. Много съкратено копие от неизвестна ръка в голям унисон с текста на/1/ 4. Много съкратен текст с пропуски, записани от Берта Рибщайн.
5. Бележки на Мари Щайнер фон Сиверс.
6. Бележки от неизвестна ръка. Основата за отпечатването беше копие /1/ и с оглед на /2/ след сравняване с неговото стенографско копие и други текстове. Места в текста, които не са попълнени в никой от текстовете на разположение, са указани в следващите бележки. /*1/ – В две лекции 17 и 18 в този том на 23. октомври 1905 г., отделно за мъже и жени.
към текста >>
бе попитан от Уважавания майстор,
фон
Розенберг: "Сега вие виждате наистина, че аз съм казал истината.
Уайт със своя труд "Обожанието на дявола във Франция" или "Въпросът на Луцифер" /Лондон, 1896/ също се смята, че е един от първите. По това време пред голямото събрание в Париж Таксил на 19 април 1897 г. призна, че всичко това е една преднамерена измама от негова страна, че дяволът Бикстру и неговата сатанинска невеста мис Воган никога не са съществували. Според "Немски наръчник на свободните масони" признанието на Таксил дошло малко по-рано отколкото първоначално се е възнамерявало, "поради това че, според собственото му признание, той не е искал по-нататък да продължи своята мистификация, след като се е появила книгата на Финдел. /*5/ – Според Мьонке Берг /текстът не се чете/ Хамбург, 1880/ Лесинг, при неговото постъпване в Хамбургската ложа на 15 октомври 1771 г.
бе попитан от Уважавания майстор, фон Розенберг: "Сега вие виждате наистина, че аз съм казал истината.
Вие не сте открили нищо противорелигиозно или политически опасно, нали? "Казва се, че Лесинг е отговорил: "О, бих искал да бях открил нещо подобно. То повече би ме задоволило". /*6/ – Не може да се определи към какъв текст Р. Щайнер се отнася тук.
към текста >>
Бележките на Мари Щайнер
фон
Сиверс дават следното: "Двата пола са само израз на две велики течения, които застават пред нас като закон на полярността".
/*14/ – Това изречение не е дума по дума, както е записано. Различните текстове са различни. Текст 1 изпуска от това изречение думите "великите потоци" и на тяхно място има "сила за мъже и жени", и свършва с думата "области", пропускайки останалото. Зейлеровото машинно копие има същите думи, а стенографските бележки тук имат пропуск. В текстът на Рибщайн 4 откриваме: "символите са свързани с въпроси, протичащи по целия свят, които означавайки.. основни мъжки и женски сили".
Бележките на Мари Щайнер фон Сиверс дават следното: "Двата пола са само израз на две велики течения, които застават пред нас като закон на полярността".
Отпечатването е било прегледано от редактора, за да му се даде разбираемо значение. /*15/ – Виж бел. 10 към лекцията, дадена на 22. май 1905 /лекция 12/. /*16/ – "Одушевяване /Beseelung/, "завладяване" /Besiegung/.
към текста >>
Щайнер говореше за легендата за "Бедният Хенрих", съчинена от Хартман
фон
Ауе /1165-С 1215/, съвременник на Волфрам
фон
Ешенбах.
/*16/ – "Одушевяване /Beseelung/, "завладяване" /Besiegung/. Текстовете 1 и 2 имат първото; текст 4 последното. /*17/ – Въпросната дума "природа" бе дадена в текст 1 и 2, но отсъства в другите текстове. /*18/ – Това изречение беше непълно в текстове 1 и 2 и бе завършено от текстове 4 и 5. /*19/ – Очебиещо тук Р.
Щайнер говореше за легендата за "Бедният Хенрих", съчинена от Хартман фон Ауе /1165-С 1215/, съвременник на Волфрам фон Ешенбах.
/виж също бел. 13/. Рудолф Щайнер твърде често говореше за това стихотворение в края на тази лекция. /*20/ – Това изречение се явява само в текст 1. Текстът на Рибщайн 4, от другата страна е единственият текст, който съдържа следното изречение: "Авел е онзи, който в бъдеще ще има властта да създава онова, което е свещено чрез силите на своята душа". /*21/ – Текст 1 съдържа "обществена сила" /текстът не се чете/.
към текста >>
88.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Такъв е дълбокия
фон
на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението.
Вярата в прераждането и в закона на Кармата имаше огромно влияние не само върху индивида, но и върху неговото социално чувство. Това му помагаше да търпи неравенството в човешкия живот. Когато нещастният египетски работник работеше върху пирамидите, или най-низшата каста индуси строяха гигантските индийски храмове в сърцето на планините, те си казваха, че едно друго съществуване ще ги възнагради за търпеливо понесените мъки, че техният господар, ако беше добър, е вече преминал подобни изпитания, или че ще трябва да ги премине в бъдеще, ако беше несправедлив и жесток. Когато наближи ерата на християнството, за човекът бе предопределено да навлезе в епоха на концентриране върху земните усилия; той щеше да работи в посока подобряване на земното съществуване, за развитието на интелекта, на логическото и научно разбиране на Природата. Познанието за прераждането, следователно, щеше да бъде загубено за две хиляди години и виното бе средството за тази цел.
Такъв е дълбокия фон на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението.
(Бакхус е народния израз на Бог Дионис в Древните Мистерии, на когото трябва да се приписва съвсем различно значение.) Такова е също и символичното значение на сватбата в Кана. Водата служеше за нуждите на древното жертвоприношение; виното щеше да служи за целите на новото. Думите на Христос “Щастливи са онези, които не са видели и въпреки това са повярвали”, се отнасят към новата епоха когато човекът – изцяло отдаден на земните си задачи – щеше да живее без спомен за своите прераждания и без пряко виждане на божествения свят. Христос ни е оставил един завет в сцената на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан. Учениците Го видяха между Илия и Мойсей.
към текста >>
89.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
На втората степен на ясновидство тези знаци които днес очертаваме с абстрактни линии се явяват изпълнени с цвят, живот и сияние на
фон
а на светлина.
Ние може да сънуваме, например, че домът на наш приятел гори, и после чуваме, че той е болен. Първите смътни взирания в Девакана дават впечатлението за небе, набраздено от облаци, които постепенно се превръщат в живи форми. На втората степен на ясновидство сънищата стават точни и ясни. Геометричните и символични фигури, използвани като свещени знаци на големите религии са, общо казано, езикът на творческото Слово, живите йероглифи на космическата реч. Сред тези символи са: кръстът, знакът на живота; пентаграмата или пет-лъчевата звезда, знакът на звука или словото; хексаграмата или шест-лъчевата звезда (два преплетени триъгълника), знакът на макрокосмоса отразен в микрокосмоса, и т.н.
На втората степен на ясновидство тези знаци които днес очертаваме с абстрактни линии се явяват изпълнени с цвят, живот и сияние на фона на светлина.
Те все още не са одеждите на живи същества, но посочват, така да се каже, правилата и законите на сътворението. Тези знаци бяха основата на животинските форми, избрани от най-ранните Посветени да изразяват пътуването на Слънцето през зодиакалните съзвездия. Посветените преведоха своите видения в такива знаци и символи. Най-древните букви използвани в санскритските, египетските, гръцките и руническите писмена всяка буква от които има идеографско значение бяха изрази на небесните кодове. На този етап на ясновиждане ученикът все още е на прага на Девакана.
към текста >>
90.
Първоначални импулс и на духовната наука
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
С тази задача натоварва Мари Щайнер
фон
Сиверс.
Указания относно публикуваните лекции на Рудолф Щайнер Основа на антропософски ориентираната духовна наука представляват написаните и публикувани от Рудолф Щайнер (1861–1925) произведения. Редом с тях от 1900 до 1924 година той изнася многобройни лекции и курсове както за широката общественост, така и за членовете на Теософското общество, по късно Антропософското общество. Първоначално Рудолф Щайнер не е искал да се записват винаги свободно държаните лекции, понеже са били предвидени от него като «устни, непредназначени за печатане съобщения». След като се увеличават непълните и неточни записки, които се размножават и разпространяват сред слушателите, той се вижда принуден да се погрижи за стенографирането на лекциите.
С тази задача натоварва Мари Щайнер фон Сиверс.
Тя е била отговорна за поръчването на стенографите, съхраняването на преписите и необходимите за отпечатването корекции на текстовете. Тъй като поради липса на време Рудолф Щайнер само в редки случаи сам е коригирал стенографирания текст, по отношение на всички публикувани лекции трябва да се има предвид неговото изказване: «Предполага се, че в тези непрегледани от мен текстове могат да се намерят грешки». Относно лекциите за членовете на обществото, които първоначално са били разпространявани като ръкописи, и относно публикуваните му произведения Р. Щайнер се произнася в «Моят жизнен път» (35-та глава). Казаното там същевременно важи и за всички семинари за различните професии, предназначени за участници, запознати с основните истини на духовната наука.
към текста >>
91.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Че има още по-умни същества, надвишаващи Гьоте и Франц
фон
Асизи, не се признава така лесно.
Може някой да притежава извънредно остър разум или прозорлив ум, дори да притежава смътни ясновидски сили, но до реалното, истинското познание не се прониква без това, което се нарича силно обожание. Защото истинското познание могат да ни дадат само онези същества, които далеч са изпреварили човечеството в своето развитие. Всеки признава, че отделни човеци са достигнали различна степен в развитието си. В нашето материалистическо време може би човек не го признава така лесно, но известни разлики не могат да се отрекат. Повечето хора са на мнение, че тяхното познание вече е най-висшето.
Че има още по-умни същества, надвишаващи Гьоте и Франц фон Асизи, не се признава така лесно.
И въпреки всичко, това е основното условие за истинското познание. Никой не го достига, ако не притежава силното преклонение, което не е присъщо на нивелиращите възгледи на нашата епоха. Това силно преклонение е условие при човека за един важен факт. Всички ние идваме от духовните светове, от един първопричинен живот в духа. Същинската божествена част на душата ни произхожда от божествена праоснова.
към текста >>
92.
Духовното познание като най-висша освобождаваща. Втора лекция, Берлин, 8 октомври 1906 г. същност.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Познат ви е немският мистик Корнелий Агрипа
фон
Нетесхайм32.
Правилните думи, които остават, се отпечатват в етерното тяло, в подсъзнанието, така че въпросният човек наистина ги е възприел. По този начин могат да се дават импулси, според които хората да действат и така, по тайнствени пътища е възможно да се предават директиви, без те да бъдат разкрити. Това обаче е само банален пример по отношение на неща в света от огромно значение. Посветеният може да действа по всякакъв начин. Той има средства да въздейства не върху ежедневното съзнание, но върху другите слоеве на човешкото съзнание.
Познат ви е немският мистик Корнелий Агрипа фон Нетесхайм32.
Негов учител е Йоханес Тритемий33, абат от Спонхайм. Той е написал книги, които за днешното материалистическо съзнание изглеждат романтични, или като нещо много бароково, във всеки случай като нещо, което човек приема в известен смисъл безразлично. За тези книги се вярва, че също и по времето на Йохан Тритемий от Спонхайм са били приемани безразлично. Но има един ключ за разшифроването на тези книги. Когато се изпуснат някои неща от началото и други от края, останалите думи в книгите на Йохан Тритемий представляват голяма част от това, което днес се изнася като елементарна наука за духа.
към текста >>
Първата биография на Бьоме написва Абрахам
фон
Франкенберг († 1652).
В изкуствения свят на цивилизацията той вижда корена на всяко зло и призовава към връщане на човека към природата. Учението му за общата воля се приема в Конституцията на Френската революция. Сравни Карл Хайер, «Приноси към историята на Запада», VI. том: «Форми и събития преди Френската революция», Щутгарт, 1964 г. 31) Якоб Бьоме, 1575-1624, теософски мистик.
Първата биография на Бьоме написва Абрахам фон Франкенберг († 1652).
По-нови биографии: Х. А. Фехнер «Якоб Бьоме, живот и произведения», Гьорлиц, 1857; Йоханес Циасен, «Животът на Якоб Бьоме и теософските му творби» три тома, Щутгарт, 1885; Х. Мартензен, «Якоб Бьоме», Лондон, 1949 г. 32) Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм (1486-1535). «De occulta philosophia», Кьолн, 1510 г., «De incertitude et vanitate scientiarum», Кьолн, 1527 г.
към текста >>
32) Хайнрих Корнелий Агрипа
фон
Нетесхайм (1486-1535).
31) Якоб Бьоме, 1575-1624, теософски мистик. Първата биография на Бьоме написва Абрахам фон Франкенберг († 1652). По-нови биографии: Х. А. Фехнер «Якоб Бьоме, живот и произведения», Гьорлиц, 1857; Йоханес Циасен, «Животът на Якоб Бьоме и теософските му творби» три тома, Щутгарт, 1885; Х. Мартензен, «Якоб Бьоме», Лондон, 1949 г.
32) Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм (1486-1535).
«De occulta philosophia», Кьолн, 1510 г., «De incertitude et vanitate scientiarum», Кьолн, 1527 г. German от F. Mauthner «За суетата и несигурността на науките», 1913 г. 33) Йоханес Тритемий (1462-1516), 23-годишен става игумен на бенедиктинския манастир Спонхайм, по-късно игумен на шотландския манастир във Вюрцбург. Той написва между другото «Staganographia» и «Полиграфия» като инструкции към окултен символичен шрифт; «Antipalus maleficio-rum», инструкции за опазване от черните магически практики; «De septem intelligentiis libellus», Книгата за седемте планетни духове.
към текста >>
93.
Отношението на човешките сетива към външния свят
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
52) Адалберт
фон
Хамисо (1781-1831), «Чудната история на Петър Шлемихл», 1814 г.
49) Но не физическо-минерален скелет като днешния, а изграден първо от духово-душевна топлина, която по-късно става физическа топлина. – Бел. пр. 50) Йоан: 1,1. 51) 1. Мойсей: 2,7.
52) Адалберт фон Хамисо (1781-1831), «Чудната история на Петър Шлемихл», 1814 г.
към текста >>
94.
Пътят и степените на познанието. Първа лекция, Берлин, 20 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
56) Парацелз (Теофраст
фон
Хохенхайм), 1493-1541(?).
нататък е «Луцифер гнозис»; виж «Моят жизнен път», брой 32. Изложенията в брой 32-ри, които сочи Рудолф Щайнер, са поместени в глава «Имагинация» на книгата «Степени на висшето познание», Събр. съч. 12. 54) «Фауст» II – Възнесението на Фауст. 55) На немски се употребява думата Lungenflügel – крила на белия дроб.
56) Парацелз (Теофраст фон Хохенхайм), 1493-1541(?).
Яков Бьоме, 1575-1624. 57) В по-късните лекции на Р. Щайнер упражненията за дишането са били изцяло заместени със самото медитиране, което от само себе си урегулира дишането. По всяка вероятност, защото ритмизирането на дихателния процес трябва да става само според указанията на окултния учител. – Бел. пр.
към текста >>
95.
Пътят и степените на познанието. Втора лекция, Берлин, 21 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
63) В романа му «Хайнрих
фон
Офтердинген».
Когато по-късно духовният живот се прояви във външните форми, тогава ще имаме един стил, който ще изразява този духовен живот. Което живее в духовната наука, трябва по-късно да се отпечата във външните форми. Така мисията на духовната наука трябва да я разглеждаме като културна мисия. -------------------- 62) Нисшата сфера на духовния свят, където все още има форми.
63) В романа му «Хайнрих фон Офтердинген».
64) В стихотворенията «Миньорски живот» и «Миньорска песен» и в драмата «Битката на духовете с миньорите.» В записки на слушателите, които са послужили като основа за текста, е записано името «Керниг», което несъмнено се дължи на недочуване. Виж К. С. Пихт, «Теодор Кьорнер и отношенията му към царството на минералите» в седмичното списание «Гьотеанумът», 19-та годишнина, 1940 г., № 21. 65) «Мините на Фалун» в сбирката «Серапионовите братя» I част, 1819 г.
към текста >>
96.
Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
фон
Енгелхард, Зулцбах, 1823; Щорф, Кемптен ,1877; Йозеф Щиглмайер, Кемптен и Мюнхен през 1911 г.; Валтер Трич, Мюнхен-Планег, 1956 г.
92) Матей: 12,31; Марко: 3,28. 93) Често цитиран от Рудолф Щайнер в лекциите си израз на протестантския теолог Хайнрих Вайнел (1874–1936). 94) Дионисий Ареопагит, Деяния на апостолите: 17, 34, споменат като ученик на Павел. В края на пети век в Сирия се появяват под негово име произведенията: «За небесните йерархии» и «За църковните йерархии», които Скот Еригена в девети век превежда от гръцки на латински. На немски са преведени от Й. Г.
фон Енгелхард, Зулцбах, 1823; Щорф, Кемптен ,1877; Йозеф Щиглмайер, Кемптен и Мюнхен през 1911 г.; Валтер Трич, Мюнхен-Планег, 1956 г.
95) Лекция от 28 януари 1907 г. 96) Матей: 19,29; Марко: 10,29; Лука: 14, 26. 97) Лекция 25 октомври 1906 г., Берлин, «Познанието за свръхестественото в нашето време и неговото значение за днешния живот», Събр. съч. 55. 98) 1.
към текста >>
97.
Трите аспекта на личността
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Същите чувства, които някой изпитва спрямо сим
фон
иите на яденето, друг ги насочва към истинските сим
фон
ии.
Такива интереси вече обхващат човека. Не е нужно той да потисне чувствата си, а да ги насочи към по-висшето божествено съществуване, към великите мирови факти. Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна на живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават богати и цялата природа на човека се възпламенява от това. Ако на човека много му се иска свинско печено, не става въпрос да се умъртви желанието му за свинското печено, а това чувство да се преобразува. Трябва да се стремим към метаморфоза на това чувство.
Същите чувства, които някой изпитва спрямо симфониите на яденето, друг ги насочва към истинските симфонии.
Проповядвате ли преодоляване на страстта и активността, тогава проповядвате безличното. Покажете ли обаче пътя, който води дотам да се пренасочи страстта към духовното, тогава насочвате към свръхличното. А това надличностно трябва да бъде целта на теософското (антропософското) движение. Духовната наука следва и иска да възпита не домоселци и особняци, а хора на делото, действащи хора, които излизат навън в света. Но как да стигнем до свръхличното?
към текста >>
120) «Свещената драма за Елевзин», реконструирана от Едуард Шуре, преведена от френски от Мари
фон
Сиверс, в
119) За учението за цветовете, дидактическа част. Шести отдел. Сетивно-морално въздействие на цветовете, 796. свободни ритми оформена от Рудолф Щайнер. Премиерата се е състояла на 19 май 1907 г., по повод на Мюнхенския конгрес.
120) «Свещената драма за Елевзин», реконструирана от Едуард Шуре, преведена от френски от Мари фон Сиверс, в
121) Това са първите букви E.D.N. – I.C.M. - P.S.S.R на розенкройцерските формули: Ex deo nascimur. In Christo morimur. Per spiritum sanctum reviviscimus.
към текста >>
98.
Бележки към това издание.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Събраните в този том лекции са държани пред членове на основания от Рудолф Щайнер и Мари Щайнер-
фон
Сиверс 1905 г.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
Събраните в този том лекции са държани пред членове на основания от Рудолф Щайнер и Мари Щайнер-фон Сиверс 1905 г.
Безант-клон на Теософското общество в Берлин. Те са част от непрекъснатата лекторска дейност на Рудолф Щайнер, доколкото тя не е била прекъсвана от пътуванията му за изнасяне на лекции в други градове, което по това време е ставало често. Рудолф Щайнер винаги е свързвал новата лекция с казаното преди – също и където не е имало непосредствена тематична връзка. Изнесените по същото време извън Берлин лекции за членовете са публикувани в Събр. съч. 97, «Християнските мистерии».
към текста >>
99.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Мари
фон
Сиверс (от 1914 г.
„Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7). 1902 - 1912 г. Изграждане на антропософията. Редовни публични лекции в Берлин и лекционни цикли в различни градове в Европа.
Мари фон Сиверс (от 1914 г.
Мари Щайнер) става негов близък сътрудник. 1902 г. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността“ (Събр. съч. 8). 1903 г.
към текста >>
100.
Природни и духовни същества
GA_98 Природни и духовни същества
След като се разпространяват непълни и неточни записки на слушателите, той възлага задачата на Мария Щайнер –
фон
Сиверс да се погрижи за стенографи, за съхраняването на записките и преглеждането на текстовете, предназначени за издаване.
Основа на антропософски ориентираната наука за духа представляват написаните и публикувани произведения на Рудолф Щайнер (1861-1925). Освен тях той изнася многобройни лекции и семинари от 1900 г. до 1924 г. както за широката публика, така и за членовете на Теософското, по-късно Антропософското общество. Самият той първоначално е държал да не се записват свободно изнасяните лекции, понеже те са били замислени като «устни, непредназначени за печатане съобщения».
След като се разпространяват непълни и неточни записки на слушателите, той възлага задачата на Мария Щайнер – фон Сиверс да се погрижи за стенографи, за съхраняването на записките и преглеждането на текстовете, предназначени за издаване.
Поради липса на време Рудолф Щайнер е можел да коригира записките само в съвсем редки случаи, затова относно всички публикации на лекциите трябва да се вземе под внимание неговото предупреждение: «Би трябвало да се допусне, че има грешки в непрегледаните от мен лекции.» Относно отношението на лекциите за членовете, които първоначално са били достъпни само като вътрешни ръкописи, и неговите публикувани произведения Рудолф Щайнер пише в своята автобиография «Моят жизнен път» (Глава 35). Оригиналният текст е даден в края на този том. Казаното там важи по същия начин също и за семинарите и курсовете в отделните научни области, проведени за запознати с основите на науката за духа и различните теми участници. След смъртта на Мария Щайнер (1867-1948) започва издаването на Събраните съчинения на Рудолф Щайнер съобразно нейните насоки.
към текста >>
НАГОРЕ