Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
Намерени са резултати от
633
текста в
7
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Усещане
'.
На страница
1
:
318
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
При животното този вътрешен живот се явява като
усещане
, волево движение и т.н.
Към това се отнасят следните изисквания на Гьоте: "Разумът е насочен към ставащото, към развиващото се, умът към станалото; разумът не се интерисува от: - За какво? , умът не пита: - Откъде? разумът се радва на развитието; умът иска да запази всичко, за да може да го използва" и "разумът има власт само над живото; създаденият свят, е което геогнозията се занимава, е мъртъв"*/*Сентенции в проза, а.а.О. стр.573). Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот.
При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н.
Растението няма един такъв душевен принцип. То се изразява напълно в неговата външност, във формата. Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип. Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи. Тези последните са всички изградени според един и същ формен тип, те се явяват като изменения на един основен орган, като повторение на същия на различни степени на развитието.
към текста >>
2.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Най-после с помощта на своите изучавания в областта на теорията на познанието той намери причината на много грешки в модерната естествена наука в съвършено погрешното положение, което тази естествена наука беше отредила на простото сетивно
усещане
.
Това изложение не е написано поради причината, че в едно издание на Гьотевите съчинения трябва да бъде включена и Теорията на цветовете, предвидена с един съпровождащ увод. То произхожда от една дълбока духовна потребност на издателя на това издание. Същият е изходил от изучаването на математиката и физиката и чрез многото противоречия, които пропиват системата на нашия модерен възглед за природата, бе доведен по една вътрешна необходимост до критическото изследване на неговите методически основи. Върху принципа на строго знание на опита го насочиха неговите проучвания, а върху една строго научна теория на познанието го доведе вникването във въпросните противоречия. Против едно преминаване в чисто хегелианските мислителни построения го предпази неговата положителна изходна точка.
Най-после с помощта на своите изучавания в областта на теорията на познанието той намери причината на много грешки в модерната естествена наука в съвършено погрешното положение, което тази естествена наука беше отредила на простото сетивно усещане.
Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен процесите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във основа на субективните качества”. Обаче това познание по пътя на умозаключението не може да се яви на едно последователно мислене по друг начин освен като едно половинчатост. движението е първо само едно понятие, което сме заимствали от сетивния свят, следователно което срещаме само при нашата имащи въпросните сетивни качества. Ние не познаваме никакво движение освен ако едно такова, което наблюдаваме при сетивните обекти. Ако пренесем сега това сказуемо върху несетивни същества, каквито трябва да бъдат елементите на преривната материя /атоми/, ние трябва да имаме ясното съзнание, че чрез това пренасяне приписваме на един сетивно невъзприемаем атрибут една форма на съществуване съществено различна от една сетивно мислена такава.
към текста >>
Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и
усещане
то на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Ако не се върши това, остава се изцяло празно. В това се състои половинчастотта. През средата на сетивно възприемаемото се тегли една черта и едната част се обяснява като обективна, а другата като субективна. Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери. Обаче с това изчезва възможността да търсим в движението на атомите нещо, което би трябвало да стои като нещо обективно срещу субективните качества на звука, цвета и т.н.
Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Следователно за издателя беше ясно: Движение на етера, положение на атомите принадлежат на същото поле както и сетивните усещания. Да се считат тези последните като субективни, това е резултат само на едно неясно мислене. Щом сетивното качество се обяснява като субективно, същото нещо трябва да сторим и с движението на етера. Ние не възприемаме тези последните не поради някаква принципна причина, а само поради това, че нашите сетивни органи не са достатъчно тънко организирани. Обаче това е едно съвършено случайно обстоятелство.
към текста >>
Физиологията доказва, че
усещане
то се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като
усещане
.
Би искало да се случи, че благодарение на нарастващото изтънчаване на сетивните органи някога човечеството да стигне дотам, да възприема непосредствено и движенията на етера. Ако тогава някой човек от онова далечно бъдеще би приел нашата субективистична теория на сетивните възприятия, той би трябвало да счита и тези движения на етера като субективни, както ние считаме днес цвета, звука и т.н. за субективни. Вижда се как тази теория на физиката води до едно противоречие, което не може да се премахне. Една втора опора субективистичният възглед намира във физиологичните разсъждения.
Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане.
Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество. Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото. И никъде в центъра не ще открием усещането. Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането.
към текста >>
И никъде в центъра не ще открием
усещане
то.
Една втора опора субективистичният възглед намира във физиологичните разсъждения. Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане. Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество. Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото.
И никъде в центъра не ще открием усещането.
Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането. А това разсъждение ни дава следното: Кое у възприятието може да бъде наречено "субективно"? Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно".
към текста >>
Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на
усещане
то.
Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане. Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество. Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото. И никъде в центъра не ще открием усещането.
Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането.
А това разсъждение ни дава следното: Кое у възприятието може да бъде наречено "субективно"? Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно". А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект?
към текста >>
Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на
усещане
то.
А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект? Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие. Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление. Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек.
Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането.
Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
към текста >>
Следователно субективен е само пътят, който
усещане
то трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое
усещане
.
Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие. Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление. Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането.
Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане.
Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
към текста >>
Нашата организация е посредник на
усещане
то и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото
усещане
не е субективно.
Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление. Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане.
Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно.
Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт. Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането.
към текста >>
Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно
усещане
като мое?
Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност.
Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое?
Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт. Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука.
към текста >>
Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това
усещане
; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на
усещане
то.
Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое?
Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт. Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони.
към текста >>
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на
усещане
то е един основан в себе си факт.
Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони. И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на
усещане
то.
Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането.
Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони. И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете. Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи.
към текста >>
Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на
усещане
то.
Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт. Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането.
Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането.
Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони. И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете. Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи. Той ще види, че тук не Гьотевата хипотеза стои срещу тази на Нютон, а тук се касае за въпроса: Може ли да бъде или не днешната теоретическа физика?
към текста >>
3.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене
усещане
то на червения цвят.
И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят? Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси.
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят.
Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място.
към текста >>
Усещане
то съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място.
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ.
Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място.
От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа.
към текста >>
Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като
усещане
?
Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията.
Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане?
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения.
към текста >>
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от
усещане
то, или с други думи: Как се проявява едно
усещане
в някой предмет на пространствено-временния свят.
Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане?
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
към текста >>
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене
усещане
то, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на
усещане
то в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
към текста >>
Затова пък
усещане
то остава онова, което се проявява във всички тези процеси.
От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа.
Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси.
Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата?
към текста >>
Самото
усещане
като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения.
Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие?
към текста >>
Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на
усещане
то, а една форма на тяхната изява.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано.
към текста >>
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на
усещане
то?
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно.
към текста >>
В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с
усещане
то на червено.
Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно. Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго. "Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване. То ни насочва към неговия възбудител.
В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено.
Това са процеси на движение. Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия.
към текста >>
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно
усещане
, изразява едно
усещане
по начин, който е съобразен с неговата природа.
Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
към текста >>
Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява
усещане
то на червено.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната".
Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна.
към текста >>
При това
усещане
ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
към текста >>
Срещу преходното
усещане
трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането.
към текста >>
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към
усещане
то.
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането.
Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство.
към текста >>
Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на
усещане
то и появяването на същото?
има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането.
Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото?
Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване.
към текста >>
Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на
усещане
то, иначе аз не бих му обърнал внимание.
Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото?
Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание.
Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване. Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно.
към текста >>
Това, което съставлява съдържанието на
усещане
то, т.е.
Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди?
Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е.
онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване. Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно. Когато при определена вещ изниква едно ново свойство, задържаща се в продължение на определено време в различни състояния на развитие и след това отново изчезва, и тук също ние трябва да считаме съдържанието на това свойство като съществено. А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължителност и край.
към текста >>
За него светлината беше дадена като
усещане
.
Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт. Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете. На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене.
За него светлината беше дадена като усещане.
Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие.
към текста >>
4.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича
усещане
/.
В този както и в безброй други случаи аз мога да получа понятието за приятелството въобще. Обаче по същество всички тези понятия са тъждествени едно с друго; и когато ги разглеждам от същата гледна точка, тогава се установява, че съм намерил едно единство. Аз отново съм се върнал към това, от което съм изходил. Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство. При това трите измерения се отнасят по следния начин.
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/.
Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи.
към текста >>
5.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в
усещане
то е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме. Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
6.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В един свят, в който температурата би била навсякъде тази на нашето тяло, ние не бихме узнали по никакъв начин нещо за топлината, също както нямаме никакво
усещане
за постоянното /не променливото/ атмосферно налягане, под което живеем; едва когато установим пространства с друго налягане, ние стигаме до неговото познание." и по-нататък: "Представете си, че бихте получили един удар с тояга!
Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд. Този природоизследовател иска да постави на мястото на материята и силата енергията. Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи? Можем да обърнем нещата, както искам е, не ще намерим нищо общо, освен това: Сетивните органи реагират на енергийните разлики между тях и околния свят.
В един свят, в който температурата би била навсякъде тази на нашето тяло, ние не бихме узнали по никакъв начин нещо за топлината, също както нямаме никакво усещане за постоянното /не променливото/ атмосферно налягане, под което живеем; едва когато установим пространства с друго налягане, ние стигаме до неговото познание." и по-нататък: "Представете си, че бихте получили един удар с тояга!
Какво чувствате вие тогава, тоягата или нейната енергия? Отговорът може да бъде само един: енергията. Защото тоягата е най-безобидното нещо на света, докато не е засилена. Но ние можем да се ударим също и от една неподвижна тояга! Съвършено правилно: Това, което чувстваме, са, както вече подчертахме, разлики в енергийните състояния спрямо нашия сетивен апарат и поради това е безразлично, дали тоягата се движи към нас или ние се движим към тоягата.
към текста >>
7.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за
усещане
на топлината и т.н., нямат нищо общо с
усещане
то на звука, на светлината, на топлината и т.н.
Опитът не ни казва нищо върху това, че величината, топлината, цветът и т.н. са свързани с някаква материя. Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/. Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита. Едно такова мислене прибавяне на материята към явленията на света на опита може да се забележи във физическите и физиологическите разсъждения, които са станали присъщи на модерното природознание под влиянието на Кант и на Йоханс Мюлер.
Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н.
Тези външни процеси трябва напротив да са определени движения на материята. Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н. Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло.
към текста >>
8.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното
усещане
, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия. За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас. Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата." Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно".
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
към текста >>
9.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с
усещане
то, с възприятието навъншните неща.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи.
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност.
към текста >>
10.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
И така, емпирически даденото остава само като материал на
усещане
то.
Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения. Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр. 90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения. Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект.
И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането.
Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие.
към текста >>
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала
усещане
то; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели.
Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр. 90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения. Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект. И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността.
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели.
В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
към текста >>
11.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме
усещане
то на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук.
Доводите, които са довели до него намираме със сравнителна пълнота съпоставени систематически в V. отдел от труда на Ед. Ф.Хартман! "Основен проблем на теорията на познанието". Изложеното в този труд може да служи като своего рода ръководна нишка, ако си поставим задачата да обясним всички основания, които могат да доведат до приемането на указаното положение. Тези основания са фактически, психо-физически, физиологически.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук.
Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
към текста >>
При
усещане
то на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
към текста >>
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква
усещане
то.
Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
към текста >>
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая,
усещане
в съзнанието.
Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи.
към текста >>
Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на
усещане
то изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител.
Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност. Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/. Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава.
към текста >>
12.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има
усещане
то, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното.
Предговор към новото издание (1918 г.) Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга.
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното.
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
към текста >>
13.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Той има
усещане
то, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери.
Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление.
Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери.
Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята.
към текста >>
14.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на
усещане
то, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие.
По-нататък следва да запитаме: - Как достига в съзнанието другият елемент, който досега означавахме просто като обект на наблюдението и който в съзнанието се среща с мисленето? За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето. Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия. Нека си представим, че едно същество с напълно развит човешки интелект възниква от нищото и застава пред света. Онова, което би забелязало, преди да приведе мисленето в действие, е чистото съдържание на наблюдението.
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие.
Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение.
към текста >>
Непосредствените обекти на
усещане
то, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия.
С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение. По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв начин ние окачествяваме едното като следствие от другото. Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, ние няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива връзки, създавани от мисленето, имат само субективна валидност. Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък.
Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия.
Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие.
към текста >>
Не избирам термина
усещане
, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие.
Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, ние няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива връзки, създавани от мисленето, имат само субективна валидност. Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие.
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н.
към текста >>
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като
усещане
във физиологичния смисъл.
Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие.
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл.
С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му.
към текста >>
Моето
усещане
за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието. Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания.
Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес. Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр.37) казва: „- Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща. Нали чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението. Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект.
към текста >>
Пътят на вътрешното наблюдение започва с
усещане
то и стига до построяването на нещата с материала на усещанията.
В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи.
Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията.
При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора.
към текста >>
При прехода от мозъчния процес към
усещане
то пътят на наблюдението е прекъснат.
Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията.
При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи.
към текста >>
15.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Нашето мислене не е индивидуално като нашето
усещане
и чувстване, а универсално.
Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие.
Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално.
У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание. Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин.
към текста >>
У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и
усещане
.
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално.
У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане.
Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание. Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин. На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората.
към текста >>
16.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като
усещане
за натиск.
Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго. Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия.
Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск.
Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н.
към текста >>
17.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат
усещане
и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат
усещане
и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н.
Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н.
атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот. Това, че дуалистът, който борави с едно напълно безсъдържателно понятие относно „нещото само за себе си", не може да се добере до някакво обяснение на света, следва още от приведената по-горе дефиниция за неговия принцип.
към текста >>
18.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
С това изпитаното радостно
усещане
ни най-малко не се понижава.
Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
към текста >>
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно
усещане
„Какъв човек съм бил!
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи
усещане
то за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
към текста >>
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в
усещане
то.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката.
към текста >>
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено
усещане
, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго
усещане
, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
към текста >>
19.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Усещане
то на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно.
Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска. В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне.
Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
към текста >>
20.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно
усещане
на гърците.
„В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека. Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш!
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
към текста >>
От трагичното основно
усещане
трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
към текста >>
21.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
На естественото
усещане
е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност.
Всичко това не се случва с Ницше. Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина.
На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо.
към текста >>
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето
усещане
.
Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му.
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане.
„Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
към текста >>
22.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на
усещане
то и мисълта.
16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз.
В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал.
към текста >>
23.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според
усещане
то му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена.
Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно.
Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена.
Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него.
към текста >>
Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно
усещане
на своите предшественици.
Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена.
Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици.
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това.
към текста >>
Ницше вярва, че основното им
усещане
е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това.
Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
към текста >>
24.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме
усещане
то на "червено".
Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност. Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина. Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят.
Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено".
Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе.
към текста >>
Но окото ни доставя едно такова
усещане
и в други случаи.
Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина. Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено".
Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи.
Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
към текста >>
Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно
усещане
.
На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина. Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи.
Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане.
Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл.
към текста >>
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно
усещане
на светлина.
Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета.
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина.
Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
към текста >>
Понеже качеството на нашето
усещане
ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува.
Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед.
към текста >>
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето
усещане
винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено".
към текста >>
Сега аз имам
усещане
то на "червено".
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък.
Сега аз имам усещането на "червено".
Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно.
към текста >>
Казва се сега: Следователно
усещане
то на червено не съществува вън; то е вътре в мене.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено".
Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене.
Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
към текста >>
В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в
усещане
то на "червено".
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход.
В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено".
За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях.
към текста >>
Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето
усещане
.
Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно.
Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане.
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./
към текста >>
25.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Карнери/ в своята книга "
Усещане
и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
26.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Според него
усещане
то за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното.
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните." „Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното.
Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния.
към текста >>
Това, че религиозното
усещане
е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно.
„Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969). Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието.
Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно.
Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това? Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет? Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
към текста >>
Снижаване на религиозното
усещане
до определени цели е типичен белег на модерното време.
Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969). Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно.
Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време.
Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това? Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет? Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка? Рудолф Щайнер описва и тълкува подробно в множество свои лекции и реферати (издадени днес на най-различни езици, предимно на немски, английски и френски) какво значение имат някои сцени от Евангелията и от Стария завет.
към текста >>
27.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
" Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно
усещане
.
Според убеждението, божествената сила в човека се проявява в едно епилептично и конвулсивно състояние. Вземайки за вярно нашето горно предположение, Исус поискал още веднъж да види този, когото обичал и когато отместили надгробния камък, Лазар излязъл вън в своята плащеница и с глава, увита в саван. Естествено това е трябвало да бъде общо прието като едно възкресение. Вярата не познава никакъв друг закон, освен този, който за нея е истина." Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
" Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане.
Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства. Исус би трябвало да е извършил нещо особено важно във Витания, за да се оправдаят думите: „Тогавашните свещеници и старейшини свикваха съвет и казаха: Какво да правим? Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47). Ренан също предполага нещо особено. „Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците.
към текста >>
Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това
усещане
със свои средства.
Вземайки за вярно нашето горно предположение, Исус поискал още веднъж да види този, когото обичал и когато отместили надгробния камък, Лазар излязъл вън в своята плащеница и с глава, увита в саван. Естествено това е трябвало да бъде общо прието като едно възкресение. Вярата не познава никакъв друг закон, освен този, който за нея е истина." Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус? " Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане.
Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства.
Исус би трябвало да е извършил нещо особено важно във Витания, за да се оправдаят думите: „Тогавашните свещеници и старейшини свикваха съвет и казаха: Какво да правим? Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47). Ренан също предполага нещо особено. „Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците. Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията на Исус със семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица на народа може да заеме място в рамките на толкова лични спомени.
към текста >>
28.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото мистиката е непосредствено чувствуване и
усещане
на божествения свят в собствената душа.
На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус. Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност. Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос.
Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа.
Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят. Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог.
към текста >>
29.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той дълбоко страда под тежестта на най-страшните съмнения, каквито могат да обземат един човек, който е изпитал безсилието на множество мисли пред духовните загадки и който е познал смазващото
усещане
, изразено в думите: „Въобще може ли човек да знае нещо?
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА Могъщата битка, която е ставала в душите на християните при преминаването им от езичеството към новата религия, ни се разкрива в личността на Августин (354 430 сл.Хр.). Ние проникваме дълбоко в душевните борби на един Ориген, Климент Александрийски, Йероним, Григорий Назиянски и др., едва когато виждаме как тези борби се примиряват в духа на Августин. Августин е една личност, в която най-дълбоките духовни потребности израстват от една страстна човешка природа. Той се развива минавайки през езически и полухристиянски представи.
Той дълбоко страда под тежестта на най-страшните съмнения, каквито могат да обземат един човек, който е изпитал безсилието на множество мисли пред духовните загадки и който е познал смазващото усещане, изразено в думите: „Въобще може ли човек да знае нещо?
" В началото представите на Августин се придържат само към сетивно- преходното. Той може да си представи духовното само в сетивни образи. Когато се издига над тази степен, той чувствува това като едно освобождение. Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя Бога, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува.
към текста >>
30.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно
усещане
.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност.
Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане.
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора.
към текста >>
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно
усещане
по същия начин, както и той самия.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност. Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане.
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия.
Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива.
към текста >>
От това непосредствено следва, че простото
усещане
принадлежи на вътрешния свят.
Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива.
От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят.
Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание.
към текста >>
Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема
усещане
то на другия за червения цвят.
Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят.
Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят.
Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот.
към текста >>
Следователно, сетивното
усещане
трябва да се означи като душевно явление.
Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят.
Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление.
Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън.
към текста >>
Със сетивното
усещане
, преди всичко, се свързва чувството.
Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно.
Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят.
към текста >>
31.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Ние не блуждаем безцелно и напосоки от едно
усещане
към друго, нито пък действуваме само под впечатлението на всяко дразнение, което идва отвън или от процесите в нашето тяло.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА Душевният живот на човека не се определя изключително и само от тялото.
Ние не блуждаем безцелно и напосоки от едно усещане към друго, нито пък действуваме само под впечатлението на всяко дразнение, което идва отвън или от процесите в нашето тяло.
Ние размишляваме върху нашите възприятия и действия. Чрез размишлението върху своите действия той внася една разумна цялост и логика в своя живот. Той знае, че изпълни достойно своето призвание като човек само тогава, когато се ръководи от правилни мисли, както в познанието, така и в делата си. Следователно, душата е поставена пред една двойна необходимост. Тя се определя от законите на тялото; това е необходимост, наложена от законите на природата; тя може да се определя и от законите, които водят към правилно мислене, защото сама признава тяхната необходимост.
към текста >>
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи
усещане
то: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие.
Така той принадлежи на един висш порядък, по-висш от този, на който принадлежи чрез своето тяло. Този порядък е духовният. Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния. Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие.
Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото. Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното. Естественикът се занимава с тялото, душевният изследовател (психологът) с душата, духовният изследовател с Духа. Да осъзнае в самия себе си разликата между тяло, душа и Дух и да я изясни, е едно изискване, което се предявява към всеки, който иска да разкрие естеството на човека със силата на своето мислене.
към текста >>
32.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот,
усещане
то".
Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм. Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето.
Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането".
Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове.
към текста >>
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като
усещане
, като възприятие.
Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие.
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
към текста >>
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в
усещане
на звука.
Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие.
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука.
Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят.
към текста >>
С първото
усещане
, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение.
След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, а етерното тяло в жизнения свят. С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека.
С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение.
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането. Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят.
към текста >>
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим
усещане
то.
С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека. С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение.
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането.
Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес.
към текста >>
Но и там не се намира
усещане
то за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото.
Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес.
Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото.
То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията.
към текста >>
То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо
усещане
.
Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото.
То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления.
към текста >>
Дейността, чрез която се създава
усещане
то, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа.
към текста >>
Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като
усещане
.
Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие.
Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане.
И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете. Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност. Тази дейност живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото. Тялото, следователно, е изградено от минерални вещества, оживено е от етерното тяло, като самото то ограничава Сетивната Душа.
към текста >>
Това, което тук наричаме
усещане
, не е нищо друго освен елемент от душевната същност.
Обаче силата, която я ограничава, произлиза от физическото тяло. Ето как между физическото тяло и етерното тяло от една страна, и Сетивната Душа от друга, се разполага още един особен елемент на човешкото същество. Това е душевното тяло или "тялото на усещанията". Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство със сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло. Но, както споменах Сетивната Душа се издига над Душевното Тяло.
Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност.
(Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.). Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите. Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи.
към текста >>
Последната не изчезва с
усещане
то на душата, както и не се е родила от него.
Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си.
Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него.
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
към текста >>
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно
усещане
и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях.
към текста >>
Дори и най-обикновеното
усещане
се придружава от съзнание.
Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало. Тя свързва с него своето собствено съществувание. Това, което душата носи в себе си като истина и добро, е безсмъртно. Това, което се събужда като вечно начало в душата, ще нарека съзнаваща душа За съзнание може да се говори още при низшите душевни прояви.
Дори и най-обикновеното усещане се придружава от съзнание.
В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти. Всеки човек знае, че истинно е най-напред това, което се преживява в усещанията.
към текста >>
Но трайната истина е едва тази, която е освободена от всякаква симпатия и антипатия, предизвикани от
усещане
то.
В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти. Всеки човек знае, че истинно е най-напред това, което се преживява в усещанията.
Но трайната истина е едва тази, която е освободена от всякаква симпатия и антипатия, предизвикани от усещането.
Истината е вярна и действителна, дори ако се противопоставя на всички лични чувства. Онази област от душата, в която живее тази истина, аз наричам съзнаваща душа. Както в тялото, така и в душата се различават три съставни части: сетивна душа, разсъдъчна душа и съзнаваща душа. И като тялото действува отдолу нагоре ограничавайки душата, така и духът въздействува отгоре надолу като я разширява. И колкото повече душата се изпълва от истината и доброто, толкова повече расте и става по-всеобхватно вечното начало в нея.
към текста >>
"Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното
усещане
е откровение на физическия свят също в "Аза".
Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки". Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността.
"Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза".
В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория.
към текста >>
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от
усещане
то, така и от мисленето.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло.
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето.
Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
към текста >>
33.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление,
усещане
или възприятие.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА В средината между тялото и Духа живее душата. Впечатленията, които тя получава от тялото, са преходни. Те съществуват дотогава, докато тялото разтваря своите органи за нещата от външния свят. Окото ми усеща цвета на розата толкова време колкото тя стои насреща му и доколкото то самото е отворено за нея.
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие.
Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи.
към текста >>
Явно по съвсем различен начин, отколкото
усещане
то и възприятието.
Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност. Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя?
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието.
Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
Без моето око, аз не мога да имам
усещане
то за "синьо".
Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност. Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието.
Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо".
Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека.
към текста >>
Ако на окото ми трябва да се даде едно такова
усещане
, то трябва да застане пред един син предмет.
Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото".
Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет.
Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега". Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят.
към текста >>
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за
усещане
, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе.
Какви разсъждения биха могли да убедят един човек, който би претендирал например, че всичко, което принадлежи към гения на Гьоте, е наследено от майка му и баща му? Този човек показва, че храни дълбока антипатия към безпристрастното наблюдение. Едно материалистическо внушение би му попречило да разглежда въпросното явление в неговата истинска светлина и във всичките му отношения. Горните разсъждения съдържат предпоставките за изследване на човешкото същество отвъд границите на раждането и смъртта. Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния.
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе.
Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло.
към текста >>
34.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Когато имам
усещане
за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин. Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят.
Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията.
към текста >>
35.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Това, което наричаме самолюбие, почива на това
усещане
.
Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие. По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той.
Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане.
И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие. След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава. Душата се чувствува като опразнена, като че е изгубила самата себе си. И това чувство трае докато тя признае, че истинският човек не се намира във физическия свят. Следователно, действието на четвъртата област се състои в това, да унищожи илюзията за телесния човек.
към текста >>
36.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя
усещане
то и инстинктът.
Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът.
Те вече са проявления на душевния свят. Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия. А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа. Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта. Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма.
към текста >>
А всяко
усещане
, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа.
В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство. В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът. Те вече са проявления на душевния свят. Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия.
А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа.
Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта. Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма. В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят. Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта.
към текста >>
Обаче формата е по-устойчива, отколкото
усещане
то и инстинкта.
Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство. В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът. Те вече са проявления на душевния свят. Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия. А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа.
Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта.
Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма. В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят. Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта. За животното те са онази безформена сила, която непрекъснато търси нови форми.
към текста >>
Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на
усещане
то към устойчивата растителна форма.
В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът. Те вече са проявления на душевния свят. Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия. А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа. Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта.
Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма.
В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят. Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта. За животното те са онази безформена сила, която непрекъснато търси нови форми. В крайна сметка, последните водят своето начало от първообразните процеси, разиграващи се в Царството на Духовете.
към текста >>
Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното
усещане
то и инстинкта.
А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа. Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта. Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма. В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят.
Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта.
За животното те са онази безформена сила, която непрекъснато търси нови форми. В крайна сметка, последните водят своето начало от първообразните процеси, разиграващи се в Царството на Духовете. Обаче те се проявяват именно в душевния свят. Към динамичните, градивни, физически-невидими Същества, които управляват растежа и размножението, в животинския свят се присъединя ват и други, които са слезли с една степен по-долу в душевния свят. Следователно, в животинското царство съществуват безформени Същества използващи душевни обвивки които пораждат усещания и инстинктите.
към текста >>
Ето защо, ако животното има себе
усещане
, човекът разполага със себесъзнание.
Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло. Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло. В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят.
Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага със себесъзнание.
В животинското Духът усеща себе си като душа; той все още не възприема себе си като дух. Едва при човека, духът възприема себе си като дух, въпреки че в резултата на физическите условия това става единствено под формата на смътно отражение на Духа каквото представляват човешките мисли. В този смисъл, троичният свят се подразделя по следния начин: 1. ЦАРСТВОТО НА ПЪРВООБРАЗНИТЕ БЕЗФОРМЕНИ СЪЩЕСТВА /първо елементарно царство/
към текста >>
37.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко
усещане
, което човек получава от външната среда.
Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък. В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън.
Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда.
Личности, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца. При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък. "разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото. А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни.
към текста >>
Личното
усещане
за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци.
Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно. Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура.
Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци.
Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер. Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство. Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци. Малодушната страхливост и ужасът пред физическата заплаха, се проявява в аурата като кафява-сини и сиви цветове.
към текста >>
38.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово
усещане
в правилна идея за Аза.
Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията. КЪМ СТР. 14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа. Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът".
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
КЪМ СТР. 17-19 Истинската същност на "интуицията" е описана в моите книги "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука". При недобро внимание, лесно би могло да се намери известно противоречие в употребата на този израз на определени места в посочените две книги, за разлика от смисъла, който влагам тук. Това противоречие напълно изчезва, ако си припомним, че за свръхсетивното познание, реалността на духовния свят, постигана чрез интуицията, се проявява пред Духът-Себе в своята най-низша степен, както и външното битие се проявява в света на усещанията.
към текста >>
39.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си
усещане
то, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици. Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора. От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици.
Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
За подрастващият човек е истинско щастие да носи в себе си тези заложби. Но не трябва да се мисли, че те могат да породят раболепие и робски чувства. При излизането от детството описаното детинско преклонение пред човека се превръща в преклонение пред истината и познанието. Опитът учи, че истински независими са онези хора, които са се научили да изпитват преклонение там, където то е оправдано. А то е оправдано винаги, когато произтича от дълбините на сърцето.
към текста >>
Ако не се проникнем с дълбоко
усещане
, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове.
За подрастващият човек е истинско щастие да носи в себе си тези заложби. Но не трябва да се мисли, че те могат да породят раболепие и робски чувства. При излизането от детството описаното детинско преклонение пред човека се превръща в преклонение пред истината и познанието. Опитът учи, че истински независими са онези хора, които са се научили да изпитват преклонение там, където то е оправдано. А то е оправдано винаги, когато произтича от дълбините на сърцето.
Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове.
Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, само защото е изпитал преклонение в своето сърце. Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението. Никой не може да стигне до истинското познание, ако не изпитва преклонение пред него. Несъмнено, човек има правото да гледа светлината в лицето, но той трябва да придобие това право. В духовния живот също има закони, както в материалния свят.
към текста >>
40.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Променя се цялостното му свето
усещане
.
Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства. Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване. Нещата, които по-рано са го дразнели, сега не му пречат; всичко, от което по-рано се е опасявал, сега не буди никакъв страх у него.
Променя се цялостното му светоусещане.
По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
към текста >>
И така, мисъл след мисъл проникват в свето
усещане
то на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа.
И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки. Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание. Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят.
към текста >>
След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с
усещане
то за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това
усещане
всяко конкретно нетърпение.
Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят. Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни. Преди неговото окултно обучение, тази дума би постигнала целта си. Но сега, след като е поел пътя на окултното обучение, той е в състояние да лиши тази дума от нейното отровно жила, преди тя да е проникнала в неговото съзнание. Или друг пример: даден човек лесно изпада в нетърпение, когато е принуден да чака.
След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с усещането за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това усещане всяко конкретно нетърпение.
Нетърпението, което иначе би го завладяло, изчезва, и времето, което в първия случай би било пропиляно, сега се изпълва с полезни наблюдения, извършени по време на чакането. Сега ясно трябва да осмислим значението на всичко казано дотук. Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек". То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам.
към текста >>
41.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Навсякъде, където човек забелязва покълване и цъфтеж всред растителния свят той трябва да отстрани от душата си всяко друго
усещане
и за кратко време да се отдаде единствено на това впечатление.
От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли. Обаче при обикновени условия, човек не се отдава достатъчно на тези чувства и мисли, защото прекалено бързо сменя едно впечатление с друго. Ето защо е необходимо, ученикът интензивно и напълно съзнателно да насочи своето внимание към споменатите природни явления.
Навсякъде, където човек забелязва покълване и цъфтеж всред растителния свят той трябва да отстрани от душата си всяко друго усещане и за кратко време да се отдаде единствено на това впечатление.
Скоро ще се убеди, че чувството, което по-рано при същите обстоятелства прелиташе бегло покрай съзнанието му, сега нараства, приемайки енергична и мощна форма. Той трябва да остави това ново чувство спокойно да отзвучи в душата му и сам да породи там дълбока и пълна тишина, затваряйки се за външния свят и следвайки единствено това, което душата нашепва в отговор на покълването и цъфтежа. При това не трябва да се очаква, че ученикът ще стигне далеч, ако притъпи своите усещания по отношение на външния свят. Първоначално той трябва да отправя пределно жив и точен поглед върху нещата. Едва тогава той ще се отдаде истински на възникващите в душата му чувства и мисли.
към текста >>
Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с
усещане
то, което той има при изгрева но Слънцето.
А от чувствата и мислите, които възникват по този начин, се изграждат органите на ясновиждането, както и природните сили изграждат от живата материя очите и ушите на физическото тяло. Растежът и развитието пораждат точно определен вид чувства; увяхването и умирането също. Но това става само когато съответните чувства се развиват според описания горе начин. Те могат да бъдат описани само приблизително. Ясна и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания.
Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с усещането, което той има при изгрева но Слънцето.
А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до усещането, което има при бавното издигане на Луната. Тези две чувства са две сили, които при съответни грижи и правилно развитие причиняват значителни духовни въздействия. Пред този, който ги развива правилно и методично, се открива един нов свят. Пред очите му просветва душевния свят, т.н. "астрален план".
към текста >>
А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до
усещане
то, което има при бавното издигане на Луната.
Растежът и развитието пораждат точно определен вид чувства; увяхването и умирането също. Но това става само когато съответните чувства се развиват според описания горе начин. Те могат да бъдат описани само приблизително. Ясна и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания. Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с усещането, което той има при изгрева но Слънцето.
А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до усещането, което има при бавното издигане на Луната.
Тези две чувства са две сили, които при съответни грижи и правилно развитие причиняват значителни духовни въздействия. Пред този, който ги развива правилно и методично, се открива един нов свят. Пред очите му просветва душевния свят, т.н. "астрален план". За подобна личност, растежът и повяхването престават да са вече предишните незначителни факти, а се изразяват в духовни линии и фигури, за които той по-рано не е подозирал нищо.
към текста >>
Когато чуваме един звънец, ние възприемаме неговия звук; когато чуваме близкия вик на едно животно, освен звуковото
усещане
, ние ще доловим и вътрешното изживяване на животното, неговата радост или болка.
Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин. Сега той наблюдава по най-полезен за себе си и за света начин всичко което израства и се развива, всичко което увяхва и умира. Следващата грижа на окултният ученик е да вникне в света на звуците. Необходимо е да се различават звуците, пораждани от т.н. неживи тела (падащ предмет, звънец или музикален инструмент) и звуците от живите същества (животно или човек/.
Когато чуваме един звънец, ние възприемаме неговия звук; когато чуваме близкия вик на едно животно, освен звуковото усещане, ние ще доловим и вътрешното изживяване на животното, неговата радост или болка.
Окултният ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци. Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа. И той трябва да се потопи в тази чужда душевност. Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците. Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците.
към текста >>
42.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Аз отново и отново се изпълвам с
усещане
то: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам.
Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения.
Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам.
В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето. Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си. И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия.
към текста >>
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си
усещане
то: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя.
А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик.
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя.
Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека.
към текста >>
43.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Можем да ги оприличим с
усещане
то за душевна топлина и душевен хлад.
За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми. Ясновидецът, който е развил това сетиво, може да назове формата, чрез която се проявява в назъбена, стреловидна форма; доброжелателната мисъл под формата на разтварящ се цвят и т. н. Строго формулираните и съдържателни мисли изглеждат симетрични и правилни, неясните понятия имат неправилни очертания. Съвършено други възприятия се получават с помощта на 12-листния лотосов цвят.
Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевен хлад.
Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност.
към текста >>
44.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За тази цел е необходимо
усещане
то за нашата душевно-духовна същност.
Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка. Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят. Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение.
За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност.
Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение. Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите. Признаването на своите истини той трябва да търси единствено в гласа на искрената си и воюваща за познание душа.
към текста >>
Всеки, който развива у себе си
усещане
, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда.
Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка. Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят. Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност.
Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда.
Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение. Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите. Признаването на своите истини той трябва да търси единствено в гласа на искрената си и воюваща за познание душа. Обаче от своето обкръжение той трябва да извлече максималното, за да вникне в това, което го формира и е полезно за другите.
към текста >>
45.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той все повече се прониква от представата и живото
усещане
: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз.
Вниманието му към духовните впечатления се засилва по такъв начин, че сега те не отстъпват пред физическите впечатления, а съществуват наред с тях. След като окултният ученик овладее тази способност, пред духовния му поглед застава една панорама от образи, която описахме в предната глава. Сега той възприема духовните причини на физическите събития. Но преди всичко, в духовния свят той открива своя висш Аз. Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него.
Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз.
А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави.
към текста >>
А спрямо низшия Аз той получава
усещане
то, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство.
След като окултният ученик овладее тази способност, пред духовния му поглед застава една панорама от образи, която описахме в предната глава. Сега той възприема духовните причини на физическите събития. Но преди всичко, в духовния свят той открива своя висш Аз. Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него. Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз.
А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство.
Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави. Тази нова способност за духовни възприятия е елемент от една по-високо организирана "субстанция", която се излъчва от споменатия етерен орган и всред чудесен блясък прониква в подвижните лотосови цветове и в други разклонения на вече развитото етерно тяло.
към текста >>
Впрочем
усещане
то на окултиста към нещата от духовния свят е съвсем различно от
усещане
то на сетивния човек към физическия свят.
В действителност "Азът", който поражда въпросния духовно-възприемателен орган, не се намира в човешкото физическо тяло, а извън него. Етерният сърдечен орган е само мястото, където човек разпалва духовна светлина. Ако този орган би възникнал на друго място, получените духовни възприятия не биха имали никаква връзка с физическия свят. Обаче човекът е длъжен да се отнася всички духовни процеси именно към физическия свят и чрез самия себе си да ги включва в него. Етерният сърдечен орган е онзи, с чиято помощ висшият Аз прави от низшия Аз свой послушен инструмент.
Впрочем усещането на окултиста към нещата от духовния свят е съвсем различно от усещането на сетивния човек към физическия свят.
Последният се намира определена пространствена точка на сетивния свят и възприеманите предмети са "извън" него. Напротив, духовно развития човек се усеща слят с духовните процеси, които наблюдава; усеща се, като че ли е "вътре в тях". В действителност, той се пренася в духовното пространство от едно място на друго. Ето защо според езика на Тайната Наука, той е "скитащият". Никъде той не е у дома си.
към текста >>
46.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Новото
усещане
за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство. Така изглежда второто предупреждение, което ме открива неговия "Пазач на прага". Впрочем никой не би могъл да понесе неподготвен описаната тук гледка; обаче окултното обучение, което поначало прави възможно приближаването на човека "до прага", му предоставя в подходящ момент и необходимата сила. Да, този вид обучение може да протече толкова хармонично, че влизането в новия живот да е напълно лишено от бури и страшни изживявания. И тогава цялата драма на окултният ученик при срещата му с "Пазачът на прага" ще бъде съпроводена с предчувствието за онова блаженство, което ще определя и цялата атмосфера на новопробудения му живот.
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
към текста >>
47.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото
усещане
чрез движението на атомите.
Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми. Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи.
Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите.
Така е било и така ще бъде в бъдеще. Как би могло да се мисли, че някога неща, които не са сетивно възприемаеми, каквито са психическите процеси, биха могли да намерят своето обяснение чрез едно просто разлагане на по-големите тела в техните най-малки частици! Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата. Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед. Тук то се оказва твърде тясно.
към текста >>
По този начин не може да съществува вече никакво
усещане
и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида.
Страхът пред смъртта, т.е. пред това, което ще дойде след това, е широко разпространен и днес. Колко различно изглежда всичко това от гледището на психомонизма. Тъй като психическите изживявания на индивида се раждат само тогава, когато съществуват определени, закономерни връзки, те отпадат, щом по някакъв начин тези връзки са нарушени, както това непрестанно става по време на деня. С телесните изменения при смъртта тези връзки напълно изчезват.
По този начин не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида.
Индивидуалната душа е мъртва. И въпреки това усещанията, мислите и чувствата живеят по-нататък. Те живеят по- нататък от предходния индивид в други индивиди, навсякъде там, където съществуват същите комплекси от условия. Те се предават по-нататък от индивид на индивид, от поколение на поколение, от народ на народ. Те действуват и тъкат на вечния стан на душата.
към текста >>
48.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тук се намира изходната точка на
усещане
то.
Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност. Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания.
Тук се намира изходната точка на усещането.
Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво. Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено. С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят.
към текста >>
Първо това
усещане
се яви като един вид осезателно сетиво.
Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания. Тук се намира изходната точка на усещането.
Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво.
Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено. С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност.
към текста >>
Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на
усещане
то за топло и студено.
Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания. Тук се намира изходната точка на усещането. Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво.
Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено.
С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност. И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”.
към текста >>
Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и
усещане
то.
Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е. то умира. Като душевно действие остава само това, което е дейно в размножението и в развития вътрешен живот. Това означава, че чрез силата на размножението се раждат потомци и същевременно тези потомци са надарени с излишък на сила, която образува органи. В този излишък отново оживява душевното същество.
Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и усещането.
Следователно имаме работа с превъплъщение на душевния живот в новородения дъщерен организъм. В теософската литература тези степени на развитието на човека са описани като двете първи коренни раси. Първата се нарича полярна раса, втората хиперборейска раса. Трябва да си представим, че светът на усещането на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят. Само две от нашите днешни форми на усещането бяха вече обособени: Слуховото усещане и осезанието.
към текста >>
Трябва да си представим, че светът на
усещане
то на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят.
В този излишък отново оживява душевното същество. Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и усещането. Следователно имаме работа с превъплъщение на душевния живот в новородения дъщерен организъм. В теософската литература тези степени на развитието на човека са описани като двете първи коренни раси. Първата се нарича полярна раса, втората хиперборейска раса.
Трябва да си представим, че светът на усещането на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят.
Само две от нашите днешни форми на усещането бяха вече обособени: Слуховото усещане и осезанието. Чрез изменението както на тялото, така и на физическата околна среда не цялата човешка форма беше вече годна да бъде, така да се каже, “ухо”. Една обособена част на тялото остана годна от сега нататък да съизживява сътресенията, които бяха от фино естество. Тя достави материала, от който постепенно се разви нашият слухов орган. Но като орган на осезанието по-нататък остана цялото останало тяло.
към текста >>
Само две от нашите днешни форми на
усещане
то бяха вече обособени: Слуховото
усещане
и осезанието.
Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и усещането. Следователно имаме работа с превъплъщение на душевния живот в новородения дъщерен организъм. В теософската литература тези степени на развитието на човека са описани като двете първи коренни раси. Първата се нарича полярна раса, втората хиперборейска раса. Трябва да си представим, че светът на усещането на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят.
Само две от нашите днешни форми на усещането бяха вече обособени: Слуховото усещане и осезанието.
Чрез изменението както на тялото, така и на физическата околна среда не цялата човешка форма беше вече годна да бъде, така да се каже, “ухо”. Една обособена част на тялото остана годна от сега нататък да съизживява сътресенията, които бяха от фино естество. Тя достави материала, от който постепенно се разви нашият слухов орган. Но като орган на осезанието по-нататък остана цялото останало тяло. Вижда се, че целият досегашен процес от развитието на човека е свързан с изменение на топлинното състояние на Земята.
към текста >>
49.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Напротив, Сатурновото съзнание е непосредствено
усещане
, съизживяване на това, което става върху другите небесни тела.
Но докато това Сатурново съзнание по яснота стои няколко степени по-низко от съвременното човешко съзнание, то превъзхожда последното по обширността на това, което може да възприема. Именно в неговата тъмнина то може да възприема до най-малките подробности не само това, което става на самото негово небесно тяло, но може да наблюдава още нещата и съществата върху другите небесни тела, които са във връзка с неговото собствено небесно тяло, със Сатурн. И то може също да упражнява определено влияние върху тези неща и същества. Едва ли е нужно да кажем, че това наблюдение на другите небесни тела е напълно различно от онова, което днешният човек може да предприеме с неговата наука астрономия. Това астрономическо наблюдение се опира на “ясното дневно съзнание” и поради тази причина възприема другите небесни тела отвън.
Напротив, Сатурновото съзнание е непосредствено усещане, съизживяване на това, което става върху другите небесни тела.
Ние се изразяваме не напълно точно, но все пак сполучливо, когато казваме: Един Сатурнов обитател изживява неща и факти от другите небесни тела и от своето собствено, както днешният човек съизживява своето сърце, пулса си и други подобни в своето собствено тяло. Това Сатурново съзнание се развива бавно. Като първа главна степен от развитието на човечеството то минава през редица второстепенни етапи, които в европейската окултна наука се наричат “малки цикли”. В теософската литература е възприето тези “малки цикли” да се наричат “кръгове”, а техните подразделения – още по-малки цикли – да се наричат “глобуси”. За тези второстепенни цикли ще говорим в следващото изложение.
към текста >>
50.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те даряват на това тяло способността да развива живо
усещане
и чувствуване към заобикалящия го свят.
Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня.
Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
към текста >>
51.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на
усещане
то, а от единния вид човек-животно се развиват две класи.
Също Слънцето и Луната, които бяха отделени по време на Лунния планетен цикъл, отново се сливат в едно тяло през последния жизнен кръг на Луната. Когато сега всичко отново излиза от състоянието на сън, първо през време на един малък цикъл трябваше накратко да бъде повторено Сатурновото състояние, през време на един втори такъв малък цикъл (кръг) Слънчевото състояние и през време на един трети Лунният цикъл. През време на този трети кръг съществата на отделилата се отново от Слънцето Луна минават през същите форми на съществуване, каквито те са имали върху Старата Луна. Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения. През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго.
Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи.
Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма. Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека. Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите.
към текста >>
52.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето
усещане
и целия наш живот.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
към текста >>
53.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето
усещане
и целия наш живот.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
към текста >>
54.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или
усещане
извън тялото му или вътре в него.
Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин. В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда. Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания. Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност.
Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него.
При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз". (Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
към текста >>
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е
усещане
то: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз". (Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка.
към текста >>
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното
усещане
за глад, но и от миналото
усещане
за удоволствие.
Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка. Ако предпоставката е налице, животното се нахвърля върху храната.
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удоволствие.
Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
към текста >>
Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно свето
усещане
и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден.
Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост. Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни.
Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден.
Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло. По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие.
към текста >>
Ето защо религиозното свето
усещане
играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение.
Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост. Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден.
Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение.
Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло. По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло.
към текста >>
55.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Всеки има
усещане
то, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
Това, което сетивата биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи. В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно.
Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си. Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня.
към текста >>
Обаче те изразяват символично
усещане
то, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня. Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания.
към текста >>
Усещане
то за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня.
Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи. Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си. Сънят създава символи; той е ненадминат символист; дори и вътрешни процеси могат да се прехвърлят в подобни сънищни символи. Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо.
Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня.
Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания. Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея. Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта. И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук.
към текста >>
Особеното
усещане
, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло.
Тази е също причината, поради която след известно време астралното тяло се отделя от етерното тяло. То може да остане свързано с него само, докато трае неговата собствена, етерна форма, която е идентична с тази на физическото тяло. По време на живота между раждането и смъртта, отделяне на етерното тяло от физическото може да настъпи само в изключителни случаи и само за кратко време. Ако например човек продължително натовари един от крайниците си, тогава част от етерното тяло може да се отдели от физическото. В този случай казва ме, че крайникът е „изтръпнал".
Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло.
(Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото. Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло. Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта. Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи.
към текста >>
Това, което в сетивния свят се явява като
усещане
, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят.
За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера".
Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят.
Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
към текста >>
56.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на
усещане
то за топлина.
И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека. Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние.
Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина.
Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн. Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда. Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми.
към текста >>
Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно
усещане
и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен".
За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност. Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н. Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа.
Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен".
Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи.
към текста >>
Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното
усещане
: тук е налице тази или онази топлинна степен.
Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление.
Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен.
В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност. Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества.
към текста >>
(В езотеричното християнство: „Архангелои", „Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво
усещане
.
Тук и там в света на Сатурн започва едно краткотрайно проблясване на светлина. Тук и там просветват плахи светлинки и трепкащи светкавици. Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят. Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието. Ще ги наречем „Духове на Огъня".
(В езотеричното християнство: „Архангелои", „Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво усещане.
Този факт им дава възможността да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват. Те не могат да си кажат: „Аз съм тук", а приблизително: „Моето обкръжение ми позволява да съм тук". Те „възприемат" и техните възприятия се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. В известен смисъл тези светлинни действия са техният „Аз". Това им при дава един особен вид съзнание.
към текста >>
В случая нямаме едно действително
усещане
, а само предшественик на това
усещане
.
И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество.
към текста >>
Ако искаме да охарактеризираме
усещане
то, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие.
към текста >>
Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда
усещане
то за собственото тяло.
Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята.
Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
От духовния свят той поглежда на долу като към земна собственост и усеща: „Сега това ти принадлежи." Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът.
към текста >>
Докато трае нейната връзка с физическо тяло, в душата просветва също и това, което бихме нарекли „изгряващото
усещане
за Аза".
Водата също се приема и изхвърля: първата заложба на хранителния процес. Обаче тези процеси все още не могат да се възприемат външно. Един вид външно възприемане съществува само при описания начин на оплождане. В този момент душата смътно усеща своето пробуждане за физическо съществуване, докосвайки зародиша, запазен за нея от Земята. Тогава тя изпитва нещо, което може да се изрази с думите: „Това е моята форма".
Докато трае нейната връзка с физическо тяло, в душата просветва също и това, което бихме нарекли „изгряващото усещане за Аза".
Обаче процесът, свързан с приемането на въздуха, се възприема от душата само под душевно-духовна форма, само образно. Този процес се разиграва под формата на възникващи и замиращи звукови образи, които извайват облика на изграждащия се зародиш. Душата се чувствува отвсякъде обгърната от образи и усеща как чрез тези звукови сили тя си изгражда съответното тяло. Така на тогавашната степен се образуват човешки форми, които съвременното съзнание не би могло да наблюдава в никакъв външен свят. Те изглеждат като неясни форми на растения и цветя, изтъкани от най-нежни субстанции; те са вътрешно подвижни и приличат на пърхащи цветя.
към текста >>
Усещане
то им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено.
Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент.
Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено.
Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят.
към текста >>
При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо
усещане
точно за тези духовни Същества.
Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества.
При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества.
Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер.
към текста >>
И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко
усещане
на истината.
Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите.
към текста >>
Тя запази това влечение само като
усещане
и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят.
За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят.
Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят.
Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа.
към текста >>
57.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено
усещане
; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти.
Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания.
Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти.
Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа. Да си представим един черен кръст.
към текста >>
И все пак добре е, ако извън времето, което посвещаваме на вглъбяването, често повтаряме изграждането на образа чрез съответни мисли и чувства по гореописания начин, за да не избледнее общото
усещане
.
Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак. А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване. Колкото по-дълго успее да се задържи човек в тази област, без да допусне намесата на друга, смущаваща представа, толкова по-действен е целият процес.
И все пак добре е, ако извън времето, което посвещаваме на вглъбяването, често повтаряме изграждането на образа чрез съответни мисли и чувства по гореописания начин, за да не избледнее общото усещане.
Колкото по-голямо търпение проявяваме за редовното обновяване на процеса, толкова по-значителен става образът за душата. (В моята книга „Как се добиват познания за висшите светове? " са дадени и други средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са описаните там медитации върху поникването и умирането на едно растение, върху дремещите в едно растително семе растежни сили, върху формите на кристалите и т.н. Тук в тази книга трябваше да покажем само с един пример същността на медитацията.)
към текста >>
Когато се опитаме да оживим и задържим по-дълго подобна радост в душата си, ние стигаме до медитацията върху определено чувство, върху определено
усещане
.
Такова действие може да се нарече добро от морална гледна точка. Сега размишляващата душа може напълно да се освободи от конкретния случай, създал предпоставките за радост, и сама да си изгради всеобхватната идея за добротата на сърцето. Тя може на пример да се замисли, как сърдечната доброта възниква благодарение на това, че една душа като че ли всмуква интереса на другите и го превръща в свой собствен интерес. И сега душата може да изпита радост от тази морална идея за добротата на сърцето. Това е радост, свързана не с един или друг процес от сетивния свят, а радост от една идея като такава.
Когато се опитаме да оживим и задържим по-дълго подобна радост в душата си, ние стигаме до медитацията върху определено чувство, върху определено усещане.
В този случай действуващата сила за пробуждането на вътрешните душевни способности е не идеята, а проявеното в душата чувство, което е поддържано в значителен период от време, при това без да е предизвикано от някакво външно впечатление. Понеже свръхсетивното познание прониква по-дълбоко в същността на нещата-отколкото обикновеното мислене, от неговите опитности могат да се извлекат такива усещания, които ако бъдат приложени за вътрешно вглъбява не ускоряват в много по-висока степен разгръщането на душевните способности. Колкото и да е необходимо това за по-висшите степени на обучение, трябва да се има предвид, че едно енергично вглъбяване в такова чувство, каквото е например съзерцанието на сърдечната доброта, може да ни отведе твърде далеч. Понеже хората са различно устроени, за отделния човек резултатни могат да бъдат най-различни от средствата за обучение. Що се отнася до продължителността на медитацията, нека напомним, че въздействието е толкова по-силно, колкото по-спокойна и обмислена е самата медитация.
към текста >>
В този миг душата има
усещане
то, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме.
В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме.
То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата. Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз". Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание.
към текста >>
Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до
усещане
то: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него.
Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател.
към текста >>
Подобно
усещане
няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго.
Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл".
Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго.
Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят. И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път. Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло.
към текста >>
Това
усещане
на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен.
Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък.
Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен.
Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията. Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път. Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание. И това е познанието: Аз върша нещо, за което виждам, че то ме води напред в правилната посока.
към текста >>
По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до
усещане
то: Сега вече аз мога и да се ориентирам.
Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува.
По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам.
И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
към текста >>
Важното при това изживяване е, че човек няма
усещане
то да е пленник.
Сега той приема облика на всички възможни пречки, които се надигат срещу развитието на „висшето Себе". Ние разбираме какъв товар влачим с нашето обикновено Себе. И ако подготовката не е направила човек достатъчно силен, за да каже: „Аз няма да спра тук, а непременно ще доведе моето развитие до още по-съвършени степени от „висшето Себе", той ще се парализира и ужаси от това, което му предстои. Ето как той е потопен в душевно-духовния свят, но се отказва да работи по-нататък върху себе си. Той става пленник на формата, която чрез „Пазача на прага" е изправена пред душата му.
Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник.
Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която „Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите на тази степен от развитието той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи. Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни. Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно. Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта. Формата, която ученикът възприема при тази степен от своето развитие, му показва и нещо различно от първо началната форма, в която се беше появил „Пазачът на прага".
към текста >>
Това
усещане
е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност.
Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността.
Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира. Подобна преценка би била израз на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност. Отделните степени на висшето познание, в смисъла на описания тук процес на Посвещение, могат да бъдат назовани в следния ред: 1. Изучаване на Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен свят.
към текста >>
След като в ученика се пробуди това
усещане
, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния свят. Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми.
След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави. Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята". След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха. Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там.
към текста >>
58.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
Вътрешното душевно изживяване при топлинното
усещане
е нещо различно от топлината, която излъчва предметът.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА Етерното тяло на човека Когато свръхсетивното възприятие се насочва към по-висшите съставни части на човешкото същество, това възприятие никога не е напълно еднакво с това, което се осъществява чрез външните сетива. Ако човек докосва един предмет и има топлинно възприятие, необходимо е да различаваме всичко, което идва от предмета и един вид се излъчва от него, от това, което човек изпитва в душата си.
Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът.
Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло. Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
към текста >>
Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно
усещане
, без да търсим причината в един или друг физически предмет.
Етерното тяло на човека Когато свръхсетивното възприятие се насочва към по-висшите съставни части на човешкото същество, това възприятие никога не е напълно еднакво с това, което се осъществява чрез външните сетива. Ако човек докосва един предмет и има топлинно възприятие, необходимо е да различаваме всичко, което идва от предмета и един вид се излъчва от него, от това, което човек изпитва в душата си. Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът. Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет.
Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет.
Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло. Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет. По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят. В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда.
към текста >>
Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно
усещане
е предизвикано от един външен физически предмет.
Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът. Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло.
Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят. В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда. Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят. Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване.
към текста >>
Да си представим вътрешното
усещане
на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят.
Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло. Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет. По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят. В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда.
Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят.
Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване. Тогава несъмнено ще правим разлика между външния цвят и свързаното с него вътрешно изживяване. По своето съдържание тези вътрешни изживявания напълно се различават от външните сетивни впечатления. Те носят в много по-голяма степен отпечатъка на това, което изпитваме като болка или радост, отколкото нормалното сетивно усещане.
към текста >>
Те носят в много по-голяма степен отпечатъка на това, което изпитваме като болка или радост, отколкото нормалното сетивно
усещане
.
Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят. Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване. Тогава несъмнено ще правим разлика между външния цвят и свързаното с него вътрешно изживяване. По своето съдържание тези вътрешни изживявания напълно се различават от външните сетивни впечатления.
Те носят в много по-голяма степен отпечатъка на това, което изпитваме като болка или радост, отколкото нормалното сетивно усещане.
Нека сега да си представим, че в душата се надига едно такова вътрешно изживяване, без то да е предизвикано от някакъв физически предмет, нито пък от спомена за този предмет. При свръхсетивното познание имаме точно такива изживявания. В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество. Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ.
към текста >>
В душата му трепва същото вътрешно
усещане
, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това
усещане
нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова.
А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик. Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек. Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля. Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло.
В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова.
Впоследствие той започва да възприема и отделните органи и течения на етерното тяло. Етерното тяло може да бъде описано и с по-големи подробности, като се спрем на онези душевни изживявания, които съответствуват на топлинните, звукови усещания и т. н. Защото то не е просто едно явление, изградено от цветове. В същия смисъл могат да бъдат описани астралното тяло и другите свръхсетивни съставни части на човека. Който вземе под внимание тези факти, ще знае как да се отнася и към описанията, направени в смисъла на Духовната Наука, (сравни с глава II.)
към текста >>
59.
АСТРАЛНИЯТ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
В мига, когато се пробуди свръхсетивното познание за другите светове, това
усещане
веднага изчезва.
Астралният свят Доколкото наблюдаваме единствено физическия свят, Земята, като отделно небесно тяло, ни изглежда единственото обиталище на човека.
В мига, когато се пробуди свръхсетивното познание за другите светове, това усещане веднага изчезва.
Вече казахме, че с помощта на Имагинацията можем да възприемаме, наред със Земята, и развитата до днес Лунна епоха. По този начин човек навлиза в един свят, комуто принадлежат не само свръхсетивните сфери на Земята; в него присъствуват и други небесни тела, които физически са отделени от Земята. На първо време изследователят на духовните светове наблюдава не само свръхсетивната сфера на Земята, но и свръхсетивните сфери на други небесни тела. (Обстоятелството, че на първо време става дума за свръхсетините сфери на други небесни тела, следва да има предвид и онзи, у когото възниква въпросът: Защо ясновидецът не описва как изглежда Марс и т.н. В този случай въпросът явно се свежда до чисто физическите отношения.) Ето защо в тази книга се говори само за определени подробности, свързани със Земното развитие и процесите протичащи по същото време в хода на Сатурновото, Юпитерово, Марсово развитие и т. н.
към текста >>
60.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Духовното
усещане
в сина ми
от извори, скали и планини като дълбоки поучителни слова. И свързано с това бе всичко, което в моята душа израсна до днес от детските години.
Духовното усещане в сина ми
умря във сянката на мрачната наука. И вместо весело дете, човек израсна, с душа и със сърце, изпразнени и пусти.
към текста >>
61.
Интермецо
GA_14 Четири мистерийни драми
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно
усещане
, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение.
Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството. Но същите тези същества са вложили в душата на човека стремеж да продължи делото на мирозданието, за да даде на света това, което самите тези сили още не поставят пред сетивата. Във всичко, създадено от човека, творческите същества са оставили природата незавършена. Защо той трябва да изобразява тяхното съвършенство по несъвършен начин, щом като може да превърне в съвършенство тяхното несъвършенство? Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш изкуство.
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение.
ЕСТЕЛА Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува. Защото никой художник не се стреми просто към изобразяване на природата. СОФИЯ Но именно в това се състои несъвършенството на много произведения на изкуството, че творческата дейност от само себе си се издига над природата и художникът не знае как изглежда неподдаващото се на сетивно наблюдение.
към текста >>
62.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
усещане
за индивидуалност
да можеш да почувстваш светлината във стари сфери на живота. – – – – АСТРИД Желая аз да преплета
усещане за индивидуалност
със волята на предана любов. Желая да освободя на волята покълващите сили от тежките окови на желанията и да превърна в тебе
към текста >>
63.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Като
усещане
остана в мен,
И в него ясно себе си видях. Почувствах, че съм свързан с всичко аз. Сън?... Но така разтърсващ беше той. Аз знам, че в настоящия живот подобно нещо не съм преживявал.
Като усещане остана в мен,
душата ми изпълва то с живот. От образите мощно съм привлечен... Да можех пак да видя този сън! (Завесата се спуска, докато Капезий остава на мястото си.) Следващото представя картини на събития от първата третина на 14-ти век.
към текста >>
64.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
изливащо се от лъчите на
усещане
то,
Разделяме, разбиваме зародишните живи сили слънчеви. Грижливо силите на светлината сгъстяваме, нищожна правим в плодовете мощта премъдра със душевното си тяло,
изливащо се от лъчите на усещането,
които вечно живи осветяват, така че живи хора да успеят на земния развой да вкусят смисъла. ХОР НА ДУХОВЕТЕ НА ГНОМИТЕ Кикотим се и смеем се,
към текста >>
65.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява
усещане
то: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено същество.
И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си? " тогава вижда, че много от извършените неща разбира едва в по-късна възраст от живота си. Така преди, да речем, 7 или 8, а може и 20 години сме извършили неща, за които много точно може да се каже, че едва сега, след толкова време разумът ни е в състояние да проумее. Повечето хора така и не стигат до тези открития, защото просто не ги търсят в душата си. Но изключително полезно е човек да се вглежда по-често в нея.
Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява усещането: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено същество.
Все повече и повече нараства чувството на доверие във факта, че не си сам в най-висшия смисъл на думата в този свят и че това, което можеш да разбереш, е само частица от всичко извършващо се във Всемира. Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска практика. Теоретически е лесно да разберем, че човек не би могъл да постигне кой знае колко много, ако действува само с осъзната рационалност или критична интелигентност. Да се замислим само в коя фаза от живота си извършваме най-важните дела? Кога постъпваме най-мъдро спрямо самите себе си?
към текста >>
В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда
усещане
за смирение и скромност.
Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща.
В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност.
С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен." При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години.
към текста >>
Ето защо и тук трябваше да се пробуди
усещане
за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека. И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят. Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл. Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята.
към текста >>
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно
усещане
е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено. Да предположим, че даден човек е намерил последователи на своето учение. В случая, едно истинско себепознание ще му помогне да признае, че намирайки последователи, това само по себе си означава: „Аз имам да съобщя неща, които не идват от мен." Нещата са подставени така, че духовните сили от висшите светове проникват в неговите последователи и намират в Учителя подходящия инструмент, за да се изявят. Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят.
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен!
към текста >>
66.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
На пръв поглед тези закони са сухи и абстрактни; при Кеплер обаче те възникват от дълбокото му вътрешно
усещане
за хармонията на Вселената.
Към втората категория Същества, чиято дейност се слива с тази на първата, принадлежат онези духовни индивидуалности, които през египетско-халдейската епоха не успяха да завършат своето развитие. През следващата гръко-латинска епоха те трябваше да останат пасивни, но сега те могат отново да се включват в действие, защото нашата съвременна епоха има голямо сходство с гръко-латинската. Ето защо в съвременното човечество излизат на яве много неща, които са резултат от възраждането на древните египетски сили, с тази разлика, че много от тях тогата са действували по духовен начин, а днес се явяват отново, но под материалистична форма. За да покажем как древните египетски познания отново оживяват днес, нека да вземем например Кеплер. Той беше изцяло проникнат от хармонията, царяща в устройството на Всемира, и това намери израз в неговите знаменити математически закони за небесната механика, известни като Кеплерови закони.
На пръв поглед тези закони са сухи и абстрактни; при Кеплер обаче те възникват от дълбокото му вътрешно усещане за хармонията на Вселената.
В съчиненията му четем, че за да открие явленията, които е усетил вътрешно, е трябвало да се обърне към свещените египетски мистерии, да вземе свещените съдове от техните светилища и по този начин да направи откритията, които едва по-късно ще бъдат истински оценени. Когато Кеплер изрича тези думи, те не са просто фрази; в тях се провява смътното съзнание за едно повторно изживява не на това, което е научил в древен Египет при своето тогавашно прераждане. Нека разберем, че Кеплер е проникнал в египетската мъдрост по време на една от предишните си инкарнации и че в неговата душа египетската мъдрост се възражда в нова форма, съответствуваща на нашето време. Обяснимо е защо заедно с египетския гений в нашата култура се вмъкват и материалистични черти: защото египтяните са имали подчертан материалистичен оттенък в своята духовност, провяващ се например в това, че те са балсамирали телата на мъртвите, т.е. отдавали са определено значение на запазването на физическото тяло.
към текста >>
67.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Този израз съдържа несъзнаваното
усещане
, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване.
Така преди раждането си той се намира в дълбока връзка с цялото звездно пространство. Според специфичните отношения между човека и Космическата система, се определят и силите, които го насочват към съответната родителска двойка, към съответното родно място. Подтикът, импулсът да се инкарнира човек тук или там, в едно или друго семейство, в един или друг народ, в една или друга епоха, зависи от това, как той е включен в Космоса още преди своето раждане. В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен. Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал".
Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване.
В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват". Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия. В основата на всеки хороскоп лежи истината, че познавачът на тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание. На всеки човек съответствува точно определен хороскоп, защото в този хороскоп са представени силите, които насочват неговия живот. Ако например в даден хороскоп Марс стои в съзвездието Овен, това означава, че определени сили от Овена не могат да проникнат през Марс, т.е.
към текста >>
68.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Когато душата изпитва една или друга радост, в мига на
усещане
то доколкото има съзнание за нещата тя самата е радост.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият се опитва да изгради представа за физическото тяло. Когато чрез своите сетива и представи душата е отдадена на външния свят и неговите явления, тогава дори и в истински размисъл, тя не е сигурна, дали възприема съответните явления, или изживява нещата от външния свят. Защото в действителност, докато е обърната към външния свят, тя не знае нищо за себе си. Практически слънчевата светлина, чиито разнообразни цветни проявления се наблюдават в пространството, бива изживявана в самата душа.
Когато душата изпитва една или друга радост, в мига на усещането доколкото има съзнание за нещата тя самата е радост.
Радостта бива изживявана в нея. Душата е едно цяло със своите изживявания; тя изживява себе си не като нещо, което изпитва радост, удивление, наслада или страх. Тя е радост, удивление, наслада, страх. Едва ако душата би искала да признае този факт, периодите, по време на които тя се отдръпва от изживяванията на външния свят, застават пред нея в своята истинска светлина. Те застават пред нея като един особен вид живот, който първоначално е абсолютно несравним с обикновения душевен живот.
към текста >>
Защо цветовете чувствуват себе си в теб, ако твоето
усещане
би могло да бъде без значение за тях?
Някои души биха желали да си спестят тази изходна точка и да проникнат веднага в свръхсетивния свят. Но една здрава душа, дори и когато изпитва антипатия към подобни преценки и се стреми да ги избягва, по-късно сама ще се върне към тях. Защото колкото и много неща да научава човек за свръхсетивния свят, идващи от друга изходна точка, здрава почва под себе си той ще има единствено чрез размишления от рода на тези, които се съдържат в следващите страница. В живота често идват моменти, когато душата се обръща към себе си и казва: Ако не искаш да бъдеш принудена да направиш признанието, с което не може да се живее, а именно, че ти си само едно персонифицирано безсмислие, трябва да се откъснеш от всичко, което външният свят може да ти даде. Това, което възприемаш там навън, то съществува и без теб; то е било там без теб и ще продължи да е там без теб.
Защо цветовете чувствуват себе си в теб, ако твоето усещане би могло да бъде без значение за тях?
Защо веществата и силите на външния свят образуват твоето тяло? То се изпълва с живот, само за да се изявиш ти. Външният свят формира себе си според твоето предназначение. Ти забелязваш, че се нуждаеш от това тяло. Защото без твоите сетива, които може да ти осигури самото, ти не би могъл да изживееш в себе са абсолютно нищо.
към текста >>
Обаче много скоро се поражда
усещане
то, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Тези представи ги водят до съответните условия, правещи живота изобщо възможен, а логично стигат до извода, че след отстраняването на тялото се прекратява и целият душевен живот. Такива хора не забелязват, че те вече са изградили определена представа за живота и не могат да повярват в един живот след смъртта, само защото представата им не допуска подобна възможност. Тяхната предубеденост се корени не в желанията им, а именно в представата, от която те не могат да се освободят. В тази област съществуват изключително много предразсъдъци и винаги могат да бъдат посочени отделни примери. Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт.
Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота. Фактът, че душата се стреми към един живот отвъд смъртта, трябва при всички обстоятелства да я изпълва с недоверие спрямо всевъзможните мнения за безсмъртието, на които тя може да попадне и които е в състояние да си изгради сама. Нима светът е загрижен за нейните усещания? Според своите предпочитания, тя може да почувствува самата себе си като нещо напълно безсмислено, ако би трябвало да смята, че би била в състояние подобно на пламък, издигащ се от един горящ предмет да проблесне от материята на своето тяло и после отново да угасне. Когато душата насочва поглед към тялото, тя трябва да се съобразява най-вече с това, което то може да и покаже.
към текста >>
69.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено
усещане
може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
В условията на обикновения живот човек разполага с определена сила на своите вътрешни изживявания, на своя сетивен и мисловен живот. Той подхранва например дадена мисъл толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод. Но може и друго: да отдели една мисъл от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно. Човек може да превърне подобна мисъл в единствен предмет на вътрешните си изживявания. И докато прави това, той трябва да държи далеч от себе си всички външни впечатления, всички външни спомени.
Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
Ако искаме чрез такива вътрешни изживявания да стигнем до действително важни резултати, трябва да ги практикуваме според определени изпитани закони, които са описани в Духовната Наука. Голяма част от тях са обобщени в моята книга "Как се постигат познания за висшите светове? " Благодарение на такива медитативни упражнения човек постига укрепване на силите на вътрешното изживяване. То, така да се каже, се сгъстява.
към текста >>
Възможно е някой да притежава развита вкусова фантазия и само при обикновената представа за чаша лимонада, да получи
усещане
то, че действително поглъща напитката.
Човек постига доверие в свръхсетивните опитности само тогава, когато е сигурен, че на процесите и нещата от обикновения свят гледа разумно и ясно, че ги приема такива, каквито са. След като са изпълнени всички необходими условия и са взети мерки, изключващи едни или други лъжливи образи, човек вече знае, че е изживял нещо, за което тялото няма никаква заслуга. Той е постигнал това без непосредственото участие на тялото; той е наблюдавал свръхсетивния свят чрез укрепналата в себе си душа. Той е постигнал представа за едно изживяване извън своето тяло. Трябва да е напълно ясно: в тази област не могат да се правят точни разлики между фантазии и илюзии от една страна и истинските наблюдения извън тялото от друга иначе, освен както това става в областта на външните сетивни възприятия.
Възможно е някой да притежава развита вкусова фантазия и само при обикновената представа за чаша лимонада, да получи усещането, че действително поглъща напитката.
Обаче разликата между едното и другото се налага от самите дадености на реалния свят. Същото важи и за изживяванията, които човек има вън от тялото. За да стигнем до напълно достоверни представи в тази област, необходимо е следното: да се вживеем в нея по нормален и здрав начин, да развием истинска наблюдателна способност относно всички аспекти на изживяването и да сме в състояние да ги коригираме и допълваме. Благодарение на едно изживяване, каквото е описаното, човек има възможност да наблюдава това, което принадлежи към неговия Аз не само чрез сетивата и разума, т.е. чрез инструментите на тялото.
към текста >>
70.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Така те стигат до
усещане
то за онова, което вижда наблюдателят на етерния свят.
Евентуалната грешка не се състои в обстоятелството, че се описва образът като такъв. Грешката възниква едва тогава, когато образът се взема за действителност, а не за това, към което той насочва, като към нещо от съответствуващата му действителност. Един човек, който никога не е възприемал цветове един сляпороден след като постигне способността за свръхсетивни възприятия, няма да описва елементарните Същества с помощта на цветове и светлинни явления. Той ще си служи с онези сетивни представи, с които е свикнал. Обаче за хора с нормално зрение е подходящо такова описание, което прибягва до изрази като че ли тук или там просветва една цветна форма.
Така те стигат до усещането за онова, което вижда наблюдателят на етерния свят.
Всичко това е валидно не само за съобщенията, които ясновидецът тоест човекът, способен да наблюдава чрез своето етерно тяло предава на не-ясновидеца, а и взаимното разбиране между самите ясновидци. В сетивния свят човек живее именно в своето сетивно тяло и то обвива за него свръхсетивните наблюдения в сетивни форми; ето защо в рамките на човешкия земен живот изразяването на свръхсетивните наблюдения чрез създаваните от тях сетивни образи, е все пак на първо време един напълно подходящ начин на съобщение. Стига се до там, че всеки, получаващ подобно съобщение, изживява в душата си нещо, което влиза в правилно отношение със съответния факт. Сетивните образи се предлагат на човека, само за да бъдат изживени чрез тях определени процеси. Но в този им вид, те не могат да бъдат срещнати в сетивния свят.
към текста >>
Изживяването е твърде дифузно и се свежда до общото
усещане
, че сега човек застава не срещу външния сетивен свят, че стои не в него, макар и да не се намира вътре в себе си, както е при обикновения душевен живот.
Тази липса на интерес понякога се проявява по твърде особен начин. Има хора, които съвсем честно се стремят към ясновидството. Но те предварително си изграждат точно определена представа за това, как трябва да изглеждат истинските опитности на ясновидеца. И когато действително се появят, те прелитат покрай тях, без да срещнат никакъв интерес, понеже не съвпадат с предварително изработената представа за тях. При съзнателно насочваното ясновидство се стига до определен момент в хода на вътрешната душевна активност, когато човек знае: сега душата изживява нещо, което по-рано тя не е изживявала.
Изживяването е твърде дифузно и се свежда до общото усещане, че сега човек застава не срещу външния сетивен свят, че стои не в него, макар и да не се намира вътре в себе си, както е при обикновения душевен живот.
Външното и вътрешното изживяване се сливат в едно цяло, в едно чувство за живота, което досега е било непознато и за което душата знае, че не би стигнала до него, ако би живяла единствено чрез сетивните впечатления и обикновените паметови представи. По-нататък ясновиждащият забелязва, че в това състояние на душата се вмъква от един непознат досега свят. Обаче до точна представа за това "непознато", той не може да стигне. Изживяването е налице, но представа липсва. Напротив, след като човек има подобни изживявания, той е обзет от усещането, като че ли физическо-сетивното му тяло е пречка, за да си изгради представа, обясняваща това, което прониква в душата му.
към текста >>
Напротив, след като човек има подобни изживявания, той е обзет от
усещане
то, като че ли физическо-сетивното му тяло е пречка, за да си изгради представа, обясняваща това, което прониква в душата му.
Изживяването е твърде дифузно и се свежда до общото усещане, че сега човек застава не срещу външния сетивен свят, че стои не в него, макар и да не се намира вътре в себе си, както е при обикновения душевен живот. Външното и вътрешното изживяване се сливат в едно цяло, в едно чувство за живота, което досега е било непознато и за което душата знае, че не би стигнала до него, ако би живяла единствено чрез сетивните впечатления и обикновените паметови представи. По-нататък ясновиждащият забелязва, че в това състояние на душата се вмъква от един непознат досега свят. Обаче до точна представа за това "непознато", той не може да стигне. Изживяването е налице, но представа липсва.
Напротив, след като човек има подобни изживявания, той е обзет от усещането, като че ли физическо-сетивното му тяло е пречка, за да си изгради представа, обясняваща това, което прониква в душата му.
Но ако не прекратява вътрешните си душевни усилия, след известно време ще почувствува, че е преодолял съпротивата на своето тяло. Досегашният физически понятиен апарат се оказва годен само за образуване на представи, свързани с изживяванията в сетивния свят. Първоначално човек е неспособен да облече откровенията на свръхсетивния свят в каквито и да е представи. Но физическият понятиен апарат трябва да бъде преобразен тъкмо за тази цел. Както например детето е поставено всред външния свят и неговият понятиен апарат трябва да бъде постепенно подготвен в условията на външния свят, за да осигури съответствуващите му представи, така и човек общо взето, е неспособен да изгражда представи за свръхсетивния свят.
към текста >>
71.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Това
усещане
може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин. Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание".
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка.
към текста >>
В същото време се поражда и едно друго
усещане
че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност.
Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи.
В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност.
Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
към текста >>
Горното
усещане
загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност.
Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност.
Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност.
А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена. Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид.
към текста >>
А това
усещане
е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност.
А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена. Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид. Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят.
към текста >>
Появи ли се
усещане
то, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение.
Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид. Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят. Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това! Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината. Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата.
към текста >>
Това
усещане
означава една опитност, която става решаваща за душата.
Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена. Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид. Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят. Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това! Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината.
Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата.
Сега, заедно с целия си живот човек се чувствува поставен в едно заблуждение. То значително се различава от другите заблуждения. Докато човек обхваща другите заблуждения по мисловен път, посоченото заблуждение той изживява непосредствено. Когато едно заблуждение, обхванато по мисловен път, бъде коригирано, то изчезва; докато непосредствено изживяното заблуждение се превръща в част от душевния живот. Самият човек е заблуждението; той не може да го промени, защото както и да мисли, то е там, то е част от действителния свят, към който принадлежи и човекът.
към текста >>
72.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Спрямо подобно развитие човек има
усещане
то, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят.
Но тогава забелязва, че причината, поради която е бил прикован към една или друга подробност на свръхсетивния свят, лежи в собствената му душа. Човек започва да разбира, че виждането в свръхсетивния свят се различава от сетивните възприятия и по това, че в последния случай целият видим свят е такъв, само ако очите са здрави и функционират нормално. Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг. В свръхсетивния свят не е така. Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган.
Спрямо подобно развитие човек има усещането, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят.
Все едно, че етерното тяло е потънало в някакво сънно състояние спрямо свръхсетивния свят и сега започва да се пробужда поотделно за всяка негова част. Действително можем да говорим за сънно и будно състояние в етерния свят. Само че тук сън и будност не са ритмично променящи се състояния, както в сетивния живот. Като състояния те съществуват у човека едновременно. Докато човек не е постигнал опитност чрез своето етерно тяло, това тяло непрекъснато спи.
към текста >>
Това поражда
усещане
то, сякаш всяка отделна част от този свят иска да го разкъса.
Човек го носи в себе си, но в същото време знае, че действителността на този свят е недостъпна за него. Това, което живее в него от тази действителност, се различава от обикновените паметови представи, валидни за сетивния свят. В душата този свръхсетивен свят води едно самостоятелно съществувание. Всичко, което е там, иска да излезе от душата, стреми се да смени своето място. В себе си човек чувствува един свят, който не иска да остане в душата.
Това поражда усещането, сякаш всяка отделна част от този свят иска да го разкъса.
И човек може да стигне до там, че тези отделни части да се освободят и сякаш разкъсвайки една душевна обвивка отлитат от душата. И тогава той се усеща като обеднял откъм всичко, което се е откъснало по този начин от душата му. Сега човек започва да разбира: онова, което той може да обича от свръхсетивното съдържание на душата заради самото него, а не заради себе си, има определени свойства. Ако човек всеотдайно обича нещо, то не се откъсва от душата; то напуска душата, но така да се каже, я отнася със себе си. То я отвежда в своя действителен свят.
към текста >>
73.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Подобно вътрешно извисяване до един по-висш Аз, намиращ се в обикновения Аз, ме кара не само да твърдя, че с мислите си стигам до теоретичното откритие на висшия Аз, но и до непосредственото
усещане
на живата същност на този "Аз".
Ако с тази ретроспекция бъде свързано и душевното настроение което изключва обикновените егоистични симпатии и антипатии, с които човек е свикнал на приема съдбата, тогава, връщайки се назад в спомените до посочения момент от действието, той застава пред себе си и казва: Едва сега аз имам възможност да се почувствувам в себе си и да работя съзнателно върху моя душевен живот; наистина този мой "Аз" е съществувал и по-рано,но без неговото съзнателно участие, докато сега единствено той ме прави знаещ. Моят нов поглед върху съдбата ми дава нещо, което обикновеният разум никога не може да ми даде. Човек се научава да разбира знаците на съдбата, да ги изчаква спокойно и безпристрастно, но в тях той разпознава и себе си. И когато гледа на себе си по този начин, тогава изискванията на собствената му съдба, подсказани още с раждането, се проявяват като нещо свързано с неговия собствен Аз. А после човек стига до там, че си казва: Както съм работил върху себе си след пробуждането на моето съзнание, така съм работил и преди този момент.
Подобно вътрешно извисяване до един по-висш Аз, намиращ се в обикновения Аз, ме кара не само да твърдя, че с мислите си стигам до теоретичното откритие на висшия Аз, но и до непосредственото усещане на живата същност на този "Аз".
до неговото живо и мощно присъствие. Сега зная: Моят обикновен Аз е творение на моя висш Аз. Това чувство е истинското начало, когато човек започва да вижда духовните измерения на душата. И ако то не то довежда до никъде, причината е само в това, че с настъпването на този момент, той е спрял да работи върху себе си. Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно усещане.
към текста >>
Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно
усещане
.
Подобно вътрешно извисяване до един по-висш Аз, намиращ се в обикновения Аз, ме кара не само да твърдя, че с мислите си стигам до теоретичното откритие на висшия Аз, но и до непосредственото усещане на живата същност на този "Аз". до неговото живо и мощно присъствие. Сега зная: Моят обикновен Аз е творение на моя висш Аз. Това чувство е истинското начало, когато човек започва да вижда духовните измерения на душата. И ако то не то довежда до никъде, причината е само в това, че с настъпването на този момент, той е спрял да работи върху себе си.
Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно усещане.
И то може да остане такова дълго време. Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество. Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение. Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност.
към текста >>
74.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако възникне някакво мъчително
усещане
, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното
усещане
; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател.
Те са зародишите, семената за бъдещите плодове на свръхсетивното познание. Описаните изживявания носят в себе си нещо скрито, което след като те са вече факт води до едно нарастващо напрежение; сякаш определени сили взривяват чувството на самотност, което е като една обвивка около тези "сили" и проникват в душевния живот като средство на познанието. Трябва да се има предвид, че когато човек следва правилния път, зад всяко подобно изживяване, веднага възниква и друго. Става така, че ако едно е налице, другото не може да липсва. Към това, което човек трябва да понесе, веднага се прибавя и силата, чрез която той действително ще може да го понесе, стига да размисли спокойно върху нея и стига да вникне в това, което иска да се прояви в душата му.
Ако възникне някакво мъчително усещане, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното усещане; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател.
Ето защо хора, които са поели по пътя на свръхсетивното познание, въпреки че са всред водовъртежа на могъщи чувствени потоци, постигат съвършено спокойствие и равновесие в своето ежедневие. Съществува и друга възможност: Вътрешните изживявания да повлияят на външния свят, така че временно човек да не може да се справи с живота и със самия себе си, както е можел преди да поеме пътя на познанието. Ето как човек е принуден да черпи сили от вътрешните постижения на душата, за да се справя с изискванията на живота и съдбата. Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили.
към текста >>
Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано
усещане
за тази взаимни връзки.
Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят?
Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки.
Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят.
към текста >>
75.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
В известен смисъл ние ги разбираме, само когато ги обхванем с помощта на една мисъл, която осветлява съответното впечатление,
усещане
и т.н.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО ЗА ДОВЕРИЕТО, КОЕТО МОЖЕМ ДА ИМАМЕ КЪМ МИСЛЕНЕТО, И ЗА СЪЩНОСТТА НА МИСЛЕЩАТА ДУША За будното дневно съзнание, човешкото мислене е като един остров всред потоци от впечатления, усещания и чувства, изграждащи нашия подвижен душевен живот.
В известен смисъл ние ги разбираме, само когато ги обхванем с помощта на една мисъл, която осветлява съответното впечатление, усещане и т.н.
Когато корабът на душата се добере до острова на мисленето, може да настъпи известно спокойствие дори и в бурята на страстите и афектите. Душата има естествено доверие в мисленето. И тя чувства, че без това доверие би трябвало да изгуби цялата си сигурност в живота. Ако се породи съмнение в мисленето, здравият душевен живот веднага се нарушава. Ако все пак не сме в състояние да постигнем яснота в мисленето, винаги имаме утехата, че с достатъчно сила и острота на мисленето, рано или късно ще разширим съответния проблем.
към текста >>
С основание можем да стигнем до
усещане
то: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития?
В състоянието на будност душата е потопена в себе си и живее своя собствен живот; в съня тя се изгубва, разширява се във всеобщото изживяване на света, следователно, освобождава се от себе си. Двете крайни състояния се манифестират и чрез други вътрешни изживявания. Мисловният живот е едно освобождаване на душата от самата себе си, докато чувства, усещания, афекти и т.н. представляват същностното битие на душата. Така погледнато, мисленето предлага на душата утеха, от която тя се нуждае пред чувството за изоставеност от света.
С основание можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития?
Какво са моите чувства, желания и воля? Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея. Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили. Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли.
към текста >>
Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго
усещане
: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея.
Мисловният живот е едно освобождаване на душата от самата себе си, докато чувства, усещания, афекти и т.н. представляват същностното битие на душата. Така погледнато, мисленето предлага на душата утеха, от която тя се нуждае пред чувството за изоставеност от света. С основание можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития? Какво са моите чувства, желания и воля?
Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея.
Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили. Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли. Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия. Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа".
към текста >>
Съвсем близо до това
усещане
е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли.
С основание можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития? Какво са моите чувства, желания и воля? Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея. Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили.
Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли.
Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия. Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа". Тук трябва да сме наясно, че подобно твърдение може да се изработи само в хода на дълбокото вътрешно изживяване. Само по този начин човек разбира правотата на това твърдение, която не може да бъде разклатена от някакви "опровержения". Едва след като човек "изработи" в себе си тази мисъл, разбира колко струват т. н.
към текста >>
Това
усещане
лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия.
Какво са моите чувства, желания и воля? Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея. Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили. Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли.
Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия.
Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа". Тук трябва да сме наясно, че подобно твърдение може да се изработи само в хода на дълбокото вътрешно изживяване. Само по този начин човек разбира правотата на това твърдение, която не може да бъде разклатена от някакви "опровержения". Едва след като човек "изработи" в себе си тази мисъл, разбира колко струват т. н. "опровержения" и "доказателства".
към текста >>
По този начин човек най-сигурно стига до
усещане
то, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят.
Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот.
По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят.
Това усещане е естествена последица от медитацията. То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание. Не става дума за едно непосредствено впечатление от медитивното настроение, а за това, че човек постоянно може да си казва: Ето, чрез медитивното изживяване се влива нова сила в целия живот. Когато медитивното настроение прониква като непосредствено впечатление през целия дневен живот, то разпростира върху него нещо, което смущава естествената непринуденост на този живот. Тогава в хода на медитациите то не успява да постигне достатъчно сила, достатъчно чистота.
към текста >>
Това
усещане
е естествена последица от медитацията.
Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят.
Това усещане е естествена последица от медитацията.
То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание. Не става дума за едно непосредствено впечатление от медитивното настроение, а за това, че човек постоянно може да си казва: Ето, чрез медитивното изживяване се влива нова сила в целия живот. Когато медитивното настроение прониква като непосредствено впечатление през целия дневен живот, то разпростира върху него нещо, което смущава естествената непринуденост на този живот. Тогава в хода на медитациите то не успява да постигне достатъчно сила, достатъчно чистота. Истинските плодове на медитацията се състоят в това, че чрез своето специфично настроение, тя се откроява от останалия живот.
към текста >>
76.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Подобно
усещане
първоначално съществува и в несъзнателните дълбини на душата.
В човешката душа пулсира твърде много живот и тя няма поглед върху всичко. Много неща тя научава постепенно, какъвто е случаят с процесите и съществата на външния свят. За душата, духовният свят преди да го е познала е нещо напълно чуждо, нещо, което в своите качества няма допирни точки с душевните изживявания в сетивния свят. Душата застава пред този духовен свят и вижда в него едно съвършено "нищо". Душата усеща, че надзърта в една безкрайна, празна и мъртва пропаст.
Подобно усещане първоначално съществува и в несъзнателните дълбини на душата.
Тя изпитва едно чувство, което е близко до боязънта, до ужаса; тя е потопена в него, без да знае нищо за него. Но за душата е от значение не само това, което тя знае, а също и това, което съществува в нея без нейното знание. Когато душата търси в областта на мисленето "доказателства" против духовния свят, това става не поради действителната стойност на тези "доказателства", а защото душата търси един вид заглушаване на описаното чувство. Човек става отрицател на духовния свят и на възможността за неговото опознаване не защото може да "докаже" по един или друг начин "несъществуването" му, а защото се стреми да изпълнени душата си с мисли, които прогонват "страха от духовния свят". Освобождаване от този стремеж от материалистичното заглушаващо средство против "страха от духовния свят" настъпва едва тогава, когато човек обгърне с поглед цялото състояние на нещата в областта на душевния живот, което описахме тук.
към текста >>
77.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено
усещане
то, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
78.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Гръцкият мислител имаше
усещане
то, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон.
И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
към текста >>
79.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като
усещане
на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо.
Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси. В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене. Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо.
Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност. Така представите на математиката и на механиката се превръщат в нещо, което единствено може да изгради образа на света. Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник. Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието. Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата.
към текста >>
80.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато имам
усещане
то за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено".
Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната". В това изречение Кант резюмира своето убеждение. Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън.
Когато имам усещането за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено".
Следователно съществуват "вещи в себе си, вещи за себе си". Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас. Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух. Но с това той е поставил също непреодолими граници на познавателната способност.
към текста >>
И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувстване и на моето
усещане
.
Но за това аз нямам еднакво право, както при мен самия. Те трябва да станат части на моя "Аз", ако трябва да им припиша едно съществуване със същото право. А те стават това, когато аз ги възприемам. Защото щом това стане, те са налице за мене. Аз мога само да кажа: Моето себе чувства "червено", моето себе чувства "топло".
И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувстване и на моето усещане.
Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: Аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване навъншния свят. По този начин за Фихте светът вън от "Аза" изгубва своето самостоятелно съществуване. Той има само едно приписано от Аза съществуване, следователно едно мислено прибавено му съществуване. В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния свят всяка самостоятелност. Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят.
към текста >>
Всичко, което те вършеха, идваше от тяхното естествено мислене, чувстване и
усещане
.
" И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност. Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област. Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно.
Всичко, което те вършеха, идваше от тяхното естествено мислене, чувстване и усещане.
Те бяха вътрешно свързани с природата. Съвременният човек чувства в своето същество една противоположност спрямо природата. Но тъй като стремежът на тази пра-майка на съществуването не може да бъде унищожен, той ще се превърне в модерната душа в един копнеж за природата, в едно търсене на същата. Гъркът имаше природа; модерният човек търси природа. "Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло.
към текста >>
Съгласуването на неговото
усещане
и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността. Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е. като стремящ се към единство.
Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността.
към текста >>
81.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното
усещане
и гледане; поради това те нямат никаква религия".
Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа. Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли.
Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия".
Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност. Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата. Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата. Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието.
към текста >>
82.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално
усещане
.
Поради това чувство ние наричаме съзвучието на убеждението с волята морално добро, а несъзвучието морално осъдително. Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея. Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане.
Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата. Отделният цвят ни оставя естетически безразлични.
към текста >>
83.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно
усещане
.
Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят. Нагледно ясно е, според мнението на Чолбе, не душевното като такова, а материалното, при което духовното се явява като свойство. Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси. Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка.
Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно усещане.
Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти. Той не би говорил за никакви други процеси в мозъка, освен за такива, които действително могат да бъдат установени със средствата на естествената наука. Това, което той си предначертава, е следователно една безкрайно далечна цел.
към текста >>
84.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Усещане
и воля на атома не са за него никакви мистични душевни сили, а те се изчерпват в това, което ние възприемаме като привличане и отблъскване.
Обаче този начин на мислене не бива да се смесва с онзи, който по един неясно-мистичен начин си въобразява души в природните същества, считайки тези души повече или по-малко подобни на човешката. Хекел е един рязък противник на светогледа, който пренася свойства и дейности на човека във външния свят. Той е изразил своето осъждане на очовечаването на природата, на антропоморфизма, многократно с яснота, която не може да бъде криво разбрана. Когато приписва одушевеност на неорганичната материя или на най-простите организми, с това той не разбира нищо повече, освен сбора от прояви на силите, които ние наблюдаваме при тях. Той се придържа строго към фактите.
Усещане и воля на атома не са за него никакви мистични душевни сили, а те се изчерпват в това, което ние възприемаме като привличане и отблъскване.
Той не иска да каже: Привличане и отблъскване са всъщност усещане и воля, а на най-нисшата степен привличане и отблъскване са това, което усещането и волята са на по-висока степен. Развитието не е само едно разгръщане на по-висшите степен на духовното от нисшето, в което те се намират вече скрити, а едно действително повишение до нови образования /виж по-горе стр. 82 на първия том/, едно повишение на привличането и отблъскването до усещане и воля. Този основен възглед на Хекел съвпада в известен смисъл с този на Гьоте, който се изказва върху него с думите: Че изпълнението на неговия възглед за природата е станало чрез познанието на "двете големи пружини на всяка природа", полярността и повишението, полярността принадлежаща на материята, доколкото ние си я представяме материално, повишението принадлежащо също на материята, доколкото ние си я представяме духовно; първата се намира в непрестанно привличане и отблъскване, второто в постоянно повишение. Обаче както материята никога не съществува без дух, духът никога без материя и не можейки да действува без нея, така също материята може да се повиши, да се въздигне, както и духът не отстъпва от това, да привлича и да отблъсква".
към текста >>
Той не иска да каже: Привличане и отблъскване са всъщност
усещане
и воля, а на най-нисшата степен привличане и отблъскване са това, което
усещане
то и волята са на по-висока степен.
Хекел е един рязък противник на светогледа, който пренася свойства и дейности на човека във външния свят. Той е изразил своето осъждане на очовечаването на природата, на антропоморфизма, многократно с яснота, която не може да бъде криво разбрана. Когато приписва одушевеност на неорганичната материя или на най-простите организми, с това той не разбира нищо повече, освен сбора от прояви на силите, които ние наблюдаваме при тях. Той се придържа строго към фактите. Усещане и воля на атома не са за него никакви мистични душевни сили, а те се изчерпват в това, което ние възприемаме като привличане и отблъскване.
Той не иска да каже: Привличане и отблъскване са всъщност усещане и воля, а на най-нисшата степен привличане и отблъскване са това, което усещането и волята са на по-висока степен.
Развитието не е само едно разгръщане на по-висшите степен на духовното от нисшето, в което те се намират вече скрити, а едно действително повишение до нови образования /виж по-горе стр. 82 на първия том/, едно повишение на привличането и отблъскването до усещане и воля. Този основен възглед на Хекел съвпада в известен смисъл с този на Гьоте, който се изказва върху него с думите: Че изпълнението на неговия възглед за природата е станало чрез познанието на "двете големи пружини на всяка природа", полярността и повишението, полярността принадлежаща на материята, доколкото ние си я представяме материално, повишението принадлежащо също на материята, доколкото ние си я представяме духовно; първата се намира в непрестанно привличане и отблъскване, второто в постоянно повишение. Обаче както материята никога не съществува без дух, духът никога без материя и не можейки да действува без нея, така също материята може да се повиши, да се въздигне, както и духът не отстъпва от това, да привлича и да отблъсква". Последователят на един такъв светоглед се задоволява с това, да извежда фактически съществуващите в света неща и процеси едни от други.
към текста >>
82 на първия том/, едно повишение на привличането и отблъскването до
усещане
и воля.
Когато приписва одушевеност на неорганичната материя или на най-простите организми, с това той не разбира нищо повече, освен сбора от прояви на силите, които ние наблюдаваме при тях. Той се придържа строго към фактите. Усещане и воля на атома не са за него никакви мистични душевни сили, а те се изчерпват в това, което ние възприемаме като привличане и отблъскване. Той не иска да каже: Привличане и отблъскване са всъщност усещане и воля, а на най-нисшата степен привличане и отблъскване са това, което усещането и волята са на по-висока степен. Развитието не е само едно разгръщане на по-висшите степен на духовното от нисшето, в което те се намират вече скрити, а едно действително повишение до нови образования /виж по-горе стр.
82 на първия том/, едно повишение на привличането и отблъскването до усещане и воля.
Този основен възглед на Хекел съвпада в известен смисъл с този на Гьоте, който се изказва върху него с думите: Че изпълнението на неговия възглед за природата е станало чрез познанието на "двете големи пружини на всяка природа", полярността и повишението, полярността принадлежаща на материята, доколкото ние си я представяме материално, повишението принадлежащо също на материята, доколкото ние си я представяме духовно; първата се намира в непрестанно привличане и отблъскване, второто в постоянно повишение. Обаче както материята никога не съществува без дух, духът никога без материя и не можейки да действува без нея, така също материята може да се повиши, да се въздигне, както и духът не отстъпва от това, да привлича и да отблъсква". Последователят на един такъв светоглед се задоволява с това, да извежда фактически съществуващите в света неща и процеси едни от други. Идеалистическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите. Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм.
към текста >>
"Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия;
усещане
то, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях".
Хекел, монистичният наблюдател на света, пита за произхода на човека и с това той разбира действителният произход, по-нисшите същества, от които човекът се е развил чрез фактически процеси. Знаменателно е, как Хекел обосновава одушевеността на по-нисшите живи същества. Тук един идеалист би се позовал на заключения на ума. Той би дошъл с мислителните необходимости. Хекел се позовава на това, което е видял.
"Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях".
Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух. Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е. във всички форми на съществуването, където за него не съществува още никакъв орган, никакъв мозък. За мониста съвсем не съществува един такъв ход на идеите. Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно.
към текста >>
В своята книга "
Усещане
и съзнание.
Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно. Той не приписва на нещата два вида свойства: Такива, които действително съществуват на тях и се проявяват на тях, и такива, които са скрити в тях, за да се проявят на една по-висока степен, до която нещата се развиват. За него съществува това, което той наблюдава, и нищо по-нататък. И когато наблюдаваното се развива по-нататък и в течение на своето развитие се издига по-високо, тогава по-късните форми съществуват едва в момента, в който те действително се показват. Колко лесно може да бъде криво разбран в това направление Хекеловият монизъм, това показват възраженията, които остроумният Вартоломеус фон Карнери направи, който от другата страна създаде нещо непреходно за изграждане на една етика на този светоглед.
В своята книга "Усещане и съзнание.
Монистически размисъл" /1893 г./ той счита, че изречението: "Никакъв дух без материя, но също никаква материя без дух" би ни оправдало да разпрострем въпроса върху растението, даже върху най-близката и най-добра скала и да припишем и на тях дух. Обаче несъмнено е, според него, че с това ще се създаде едно объркване. Не трябва да се изпуска изпредвид, че само чрез дейността на клетките на сивата мозъчна кора се ражда съзнание. "Убеждението, че няма никакъв дух без материя, т.е. че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух".
към текста >>
Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на
усещане
то и волята, които могат да се припишат на атомите".
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух". Който одушевява материята, която не издавани какъв дух, той прилича на онзи, който приписва способността да показва времето не на механизма на часовника, а още на метала, от който часовникът е направен. Правилно разбрано, схващането на Хекел не се засяга от съмненията на Карнери. То е предпазено от това, че се придържа строго към наблюдението. В своята книга "Мирови загадки" Хекел казва: "Аз самият никога не съм застъпвал хипотезата за съзнанието на атома.
Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на усещането и волята, които могат да се припишат на атомите".
Това, което Хекел иска, не е нищо друго, освен това, че в обяснението на природните явления не трябва да се оставя да се яви никакъв скок, че сложният начин, по който чрез мозъка се явява духът, трябва да се проследи обратно до най-простия начин, по който материята се привлича и отблъсква. Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на мислителните органи чрез Паул Флехсиг. Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на усещането", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха. Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание. В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр.
към текста >>
Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на
усещане
то", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха.
То е предпазено от това, че се придържа строго към наблюдението. В своята книга "Мирови загадки" Хекел казва: "Аз самият никога не съм застъпвал хипотезата за съзнанието на атома. Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на усещането и волята, които могат да се припишат на атомите". Това, което Хекел иска, не е нищо друго, освен това, че в обяснението на природните явления не трябва да се оставя да се яви никакъв скок, че сложният начин, по който чрез мозъка се явява духът, трябва да се проследи обратно до най-простия начин, по който материята се привлича и отблъсква. Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на мислителните органи чрез Паул Флехсиг.
Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на усещането", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха.
Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание. В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр. 212 и следв. /. Такива изказвания показват достатъчно ясно, че за Хекел важното не е както при идеалистическите обяснители на света, да се поставя духът още в по-нисшите степени на материалното съществуване, за да бъде намерен отново при по-висшите степени, а това, с помощта на наблюдението да бъдат проследени най-простите явления до най-сложните, за да се покаже, как дейността на материята, която в първобитните области се изявява като привличане и отблъскване, се издига до най-висшите духовни дейности. Хекел не търси един общ духовен принцип, защото не успява да обясни нещата с общата закономерност на природните и духовни явления, но своите нужди той се задоволява напълно с тази обща закономерност.
към текста >>
85.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче окото ни доставя едно
усещане
на светлина и в други случаи.
След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления. Ние казваме, че едно тяло ни изпраща червена светлина, когато окото усеща червено.
Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи.
Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина. Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв.
към текста >>
Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има
усещане
на светлина.
Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления. Ние казваме, че едно тяло ни изпраща червена светлина, когато окото усеща червено. Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи.
Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина.
Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина.
към текста >>
Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето
усещане
на светлината: А окото би ни доставило светлина.
Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления. Ние казваме, че едно тяло ни изпраща червена светлина, когато окото усеща червено. Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи. Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина.
Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина.
Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина. "Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина.
към текста >>
Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в
усещане
на светлина.
Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина. Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв.
Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина.
"Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина. "Йоханес Мюлер, нарече този закон: Закон на специфичните сетивни енергии. Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния свят, а само сбора на нашите собствени състояния. Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм. Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас.
към текста >>
"
Усещане
то не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина.
Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина.
"Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина.
"Йоханес Мюлер, нарече този закон: Закон на специфичните сетивни енергии. Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния свят, а само сбора на нашите собствени състояния. Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм. Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас. Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
към текста >>
"Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между
усещане
то и неговия обект така, че обясних
усещане
то само като един знак на въздействието на обекта.
Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас. Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят.
"Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта.
Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея. Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят". Следователно нашите усещания трябва да са нещо различно от образи на изобразеното, те не са образи на това, което става в света.
към текста >>
Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно
усещане
на тон, на звук.
В образа на света, който сетивата ни дават, ние нямаме работа с нещо обективно, а с нещо съвършено субективно, което сами изграждаме от това, което са въздействия на един никога непроникващ в нас свят. Насреща на този начин на мислене иде от една друга страна разглеждането на сетивните явления от гледна точка на физиката. Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния свят, чиито части се намират в определено състояние на движение. Една обтегната струна трепти и ние чуваме един звук, един тон. Струната поставя в трептение въздуха.
Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук.
Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци. Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата. Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена.
към текста >>
Казва се, че субективното
усещане
на звука почива на обективното движение на частиците на телата.
Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния свят, чиито части се намират в определено състояние на движение. Една обтегната струна трепти и ние чуваме един звук, един тон. Струната поставя в трептение въздуха. Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук. Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци.
Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата.
Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
към текста >>
Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас
усещане
то за светлина.
Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци. Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата. Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена.
Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина.
Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение. Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове". Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той. Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г.
към текста >>
Усещане
то на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина.
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове. Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й. Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък". Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено.
Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина.
Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора. По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят.
към текста >>
По себе си едното
усещане
не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство.
Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък". Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено. Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина. Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора.
По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство.
Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни". Ясно е, че за един такъв възглед целият сбор от явления на света се разпада на две части, в един свят на състояние на движение, който е независим от особената природа на нашата възприемателна способност, и един свят на субективни състояния, които се намират само вътре във възприемащите същества.
към текста >>
Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става
усещане
?
Светлина бе едвам когато първото червено точково око на инфузориума за първи път различи светлото от тъмното. Без веществото на зрителното сетиво и без това на слуховото сетиво този горящ в цветове и звучащ свят би бил за нас тъмен и ням". /Граници на природопознанието, стр. 16/. Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото на нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен свят се създава като чрез магия един звучащ и цветове свят. Тъмният и ням свят е телесен; звучащият и цветен свят е душевен.
Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става усещане?
Тук, счита Дю Боа Реймонд, за нас се показва една "граница на природопознанието". В нашия мозък и във външния свят съществуват само движения; в нашата душа се явяват усещания. Ние никога не ще можем да разберем, как едното се ражда от другото". Наистина, при повърхностно разглежда не изглежда, какво чрез познанието на материалните процеси в мозъка на нас ни стават разбираеми определени процеси и заложби от духовно естество. Към тази категория аз причислявам паметта, течението и асоциацията на представите, последствията от упражнението, специфичните таланти и др. подобни.
към текста >>
За познанието не съществува никакъв мост от движението към
усещане
то: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд.
Обаче в най-малкото размишление ни учи, че това е една измама. Ние бихме били поучени само върху определени вътрешни условия на духовния живот, които имат еднакво значение с външните чрез сетивните впечатления, не обаче и върху възникването на духовния живот от тези условия. Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, а от друга страна в първичните, неопределими по-нататък за мене и неотрицаеми факти: Аз чувствам болка, чувствам радост, вкусвам сладко, мириша ухание на роза, чувам оргелов тон, виждам червено и между също така не посредствено произтичащата от това сигурност: Следователно аз съм? Абсолютно и завинаги е непонятно, защо за определен брой атоми на кислород, водород, азот, въглерод и т.н. не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат".
За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд.
От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията. Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно. Но и в света на движението ние не се издигаме над движението. Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството.
към текста >>
Знаем, че чрез движещата се материя се ражда
усещане
; обаче ние не знаем, как това е възможно.
Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, а от друга страна в първичните, неопределими по-нататък за мене и неотрицаеми факти: Аз чувствам болка, чувствам радост, вкусвам сладко, мириша ухание на роза, чувам оргелов тон, виждам червено и между също така не посредствено произтичащата от това сигурност: Следователно аз съм? Абсолютно и завинаги е непонятно, защо за определен брой атоми на кислород, водород, азот, въглерод и т.н. не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат". За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд. От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията.
Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно.
Но и в света на движението ние не се издигаме над движението. Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството. Казваме: - Материята се движи. Ние проследяваме нейните движения от това, което ни казват нашите душевни състояния.
към текста >>
Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и загадката на
усещане
то, ако първо пред нас би стояла открита загадката на материята.
Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството. Казваме: - Материята се движи. Ние проследяваме нейните движения от това, което ни казват нашите душевни състояния. Но тъй като не възприемаме самото движещо се нещо, а само един субективен знак за него, ние също никога не можем да знаем, що е материя.
Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и загадката на усещането, ако първо пред нас би стояла открита загадката на материята.
Ако бихме знаели, що е материя, ние вероятно бихме знаели също, как тя усеща. И двете неща са недостъпни за нашето познание. Тези, които искат да преодолеят тази граница, тях ще улучат думите на Дю Боа Реймонд: "Може би те биха искали да опитат това с единствения изход, със свръхнатурализма. Само че там, където започва свръх натурализмът, свръхестественото, там престава науката". Новата естествена наука се проявява в две остри противоположности.
към текста >>
Това, което пленява мнозина за разделяне света на две: На външни процеси на движението и на вътрешни /субективни/ на
усещане
то и мисленето: Това е приложимостта на математиката върху първия вид промени.
Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "Дарвин срещу Галиани"./. Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои. Хекел обаче вижда във възгледа на Дю Боа Реймонд един ненаучен дуализъм, който по естествен начин трябва да даде една опора на назадничавите възгледи за света. "Тържествуването на спиритуалистите по отношение "речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е. Дю Боа Реймонд се считаше като важен принципен представител на научния материализъм".
Това, което пленява мнозина за разделяне света на две: На външни процеси на движението и на вътрешни /субективни/ на усещането и мисленето: Това е приложимостта на математиката върху първия вид промени.
Когато се приеме, че съществуват материални частици /атоми/ със сили, тогава може да се изчисли, как тези атоми трябва да се движат под влиянието на тези сили. Привлекателната страна, която астрономията има с нейните строги изчислителни методи, бе пренесена в най-малките частици на телата. Астрономът изчислява от законите на небесната механика начина, по който небесните тела се движат. В откриването на планетите Нептун учените изживяха едно тържество на тази небесна механика. До такива закони, каквито са тези на движенията на небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния свят, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме съждението: Две по две прави четири.
към текста >>
86.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Който се е освободил от наивността, си казва: Нещо непознато прави върху моето око едно впечатление; това око и моят мозък правят от това впечатление едно кафяво
усещане
.
Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н. не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по отношение на това, което е вън. Пред мене стои една маса, си казва неокантианецът. Обаче не, това само изглежда така. Само който е наивен по отношение на въпросите на светогледа, може да каже: Вън от мене се намира една маса.
Който се е освободил от наивността, си казва: Нещо непознато прави върху моето око едно впечатление; това око и моят мозък правят от това впечатление едно кафяво усещане.
И понеже аз имам кафявото впечатление не само в една точка, а моето око може да броди върху една повърхност и върху четири стълбообразни форми, кафявият цвят се оформява за мене в един предмет, който е именно масата. И когато докосвам масата, тя ми оказва съпротивление. Тя прави едно впечатление върху моето осезателно сетиво, което аз изразявам чрез това, че приписвам на създадената от окото форма твърдост. Следователно аз съм създал от себе си масата по повод на някаква "вещ в себе си", която не познавам. Тя съществува в моето съзнание.
към текста >>
87.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Дюринг приписва на неживите механически сили способността да създават от себе си машиноподобно
усещане
то.
Това, което човекът чувства като морални подбуди, то трябва, в смисъла на Дюринговия възглед за живота, да бъде заложено още в природата. В природата трябва да наблюдаваме една целенасоченост към моралното. Както природата създава други сили, които се комбинират целесъобразно в твърди форми, така също тя влага в човека симпатични инстинкти. Тези инстинкти го определят в неговия съвместен живот с неговите себеподобни. Следователно дейността на природата се продължава в човека на една по-висока степен.
Дюринг приписва на неживите механически сили способността да създават от себе си машиноподобно усещането.
"Механическата причинност на природните сили се субективизира така да се каже в основното усещане. Фактът на този елементарен процес за субективизиране не може да бъде явно обяснен по-нататък; защото някъде и при някакви условия несъзнателната механика на света трябва да стегне до чувствуването на самата себе си". /Курс по философия стр. 147/. Но когато стигне до това, тя не започва една нова закономерност, едно ново царство на духа, а само продължава това, което е съществувало по несъзнателен начин в механиката. Следователно тази механика е наистина безсъзнателна, обаче все пак мъдра, защото "трябва да си представим Земята с всичко, което тя произвежда, наред с намиращите се вън от нея причини за подържане на живота, в слънцето, както въобще и включително всички влияния, които произхождат от заобикалящия всеобщ свят, трябва да си представим цялото това устройство като изработено съществено за човека, т.е.
към текста >>
"Механическата причинност на природните сили се субективизира така да се каже в основното
усещане
.
В природата трябва да наблюдаваме една целенасоченост към моралното. Както природата създава други сили, които се комбинират целесъобразно в твърди форми, така също тя влага в човека симпатични инстинкти. Тези инстинкти го определят в неговия съвместен живот с неговите себеподобни. Следователно дейността на природата се продължава в човека на една по-висока степен. Дюринг приписва на неживите механически сили способността да създават от себе си машиноподобно усещането.
"Механическата причинност на природните сили се субективизира така да се каже в основното усещане.
Фактът на този елементарен процес за субективизиране не може да бъде явно обяснен по-нататък; защото някъде и при някакви условия несъзнателната механика на света трябва да стегне до чувствуването на самата себе си". /Курс по философия стр. 147/. Но когато стигне до това, тя не започва една нова закономерност, едно ново царство на духа, а само продължава това, което е съществувало по несъзнателен начин в механиката. Следователно тази механика е наистина безсъзнателна, обаче все пак мъдра, защото "трябва да си представим Земята с всичко, което тя произвежда, наред с намиращите се вън от нея причини за подържане на живота, в слънцето, както въобще и включително всички влияния, които произхождат от заобикалящия всеобщ свят, трябва да си представим цялото това устройство като изработено съществено за човека, т.е. в съгласие с неговото добро" /Курс по философия стр. 177/.
към текста >>
88.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на
усещане
то, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи.
Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата. Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/. Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение.
към текста >>
Усещане
то расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/. Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища.
към текста >>
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и
усещане
то /например на светлината/.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х.
към текста >>
Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква
усещане
то на светлината.
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/. Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света. Естественонаучният начин на мислене разглежда възприятията на сетивата така, че ги схваща като действия намиращи се вън от човека процеси. За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно. Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия.
Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината.
Противоположно на това процеси в душата биват изживявани непосредствено. При тези процеси познанието няма дава заключение за нищо, а само да наблюдава, как се образуват и свързват представите, в каква връзка стоят те с чувствата и волевите импулси. Сред това наблюдение ние имаме работа само работа с психически дейности, които се предлагат в потока на протичащия душен живот; ние нямаме никакво оправдание да говорим за една изявяваща се в този душевен живот душа, вън от това течение на протичащия душевен живот. Оправдано е да поставяме на основата на природните явления материята, защото трябва да вадим заключение за процесите в материалното битие чрез понятия от сетивните възприятия; обаче не можем по същия начин да заключим за душата от душевните процеси. "Помощното понятие на материята е... свързано с непосредственото или понятно устройство на природопознанието.
към текста >>
89.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез тези процеси е предизвикано
усещане
то и за произведените движения на човека.
"Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/. Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание. В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото.
Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека.
Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед. Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност. Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род.
към текста >>
90.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Нещо подобно може да извърши и с чувстването и волението на душата, даже и с
усещане
то, с възприятието навъншните неща.
Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл. Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин. Тук не се касае за това, човек да живее в мисли, а за това, да изживява мислителната дейност на душата. По този начин душата се откъсва от това, което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато достатъчно време продължава да прави едно такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще констатира, че е проникнала в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, които са свързани с органите на тялото.
Нещо подобно може да извърши и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
По този път може да се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши от това да си признае, че себепознанието на душата не може да се постигне просто, като гледаме към вътрешността, която винаги съществува, а напротив, като гледаме към онова, което може да бъде открито чрез вътрешната работа на душата, чрез една работа на душа та, която чрез упражнение стига до едно такова постоянстване във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания един вид "се сгъстяват" духовно. В това "сгъстяване" те разкриват тогава тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава работа на душата ние откриваме тогава, че за възникването на обикновеното съзнание душевните сили трябва така да се "разредят", така да изтънят, че в това изтъняване стават вече невъзприемаеми. Работата на душата, която разбираме тук, се състои в безкрайното повишаване на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но не може да ги използва в такова повишение. Това са способностите на вниманието и на любвеобилното отдаване на това, което душата изживява.
към текста >>
91.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Това бе най-неприятното
усещане
, което някога бяха изпитвали.
„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с плодовете на Земята" „С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познава ме, никога не сме ги опитвали! ", удивиха се те. „И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега, без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки, три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят. Блуждаещите Светлини искаха да се измъкнат, шегувайки се, но изведнъж се почувствуваха някак странно приковани към Земята.
Това бе най-неприятното усещане, което някога бяха изпитвали.
Тогава те обещаха в най-скоро време да изпълнят желанието на Лодкаря. Той ги освободи и подкара лодката обратно. Беше се отдалечил доста, когато чу да викат след него: „Старецо, слушай, забравихме най-важното! " Но той беше много далеч и не ги чу.
към текста >>
92.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас
усещане
то, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове на нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането на духовно-научните факти, както и на един светоглед, извлечен направо от духовния свят, да поставим на преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност.
Именно когато разглеждаме отношението на тези забележителни личности към Гьоте, ние стигаме до разбирането, че това, което хората наричат „познание", може да бъде сравнено с картините, с които отделните художници, застанали около една планина, изобразяват това, което виждат. Естествено, нарисуваните картини са твърде различни, и все пак те пресъздават една и съща планина. Пълна представа за планината ще се получи само ако съпоставим различните картини и ги съединим в едно цяло. Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано. Ето кое прави Гьоте един от най-забележителните духове на нашето време.
И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас усещането, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове на нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането на духовно-научните факти, както и на един светоглед, извлечен направо от духовния свят, да поставим на преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност.
След като в толкова много отношения той е един пробуждащ дух, защо да не е такъв и за онова духовно течение, чиято най-висша и красива цел се свежда до толерантното изслушване на различните възгледи, а за свой собствен принцип издига изискването да не остава завинаги прикован към едно или друго фиксирано становище, а търсейки истината, се издига все по-високо и по-високо с помощта на такива методи, които прилага за своето вътрешно развитие, за изграждането на своите вътрешни възприемателни органи, защото именно благодарение на тях той стига до там, че започва да вижда по- дълбоките духовни основи на нещата. Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега. Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят. Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък.
към текста >>
С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното
усещане
, което картината буди в душите на много от нашите съвременници.
Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега. Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят. Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци.
С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници.
Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото. Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците. Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест.
към текста >>
Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова
усещане
, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди".
Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци. С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници. Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото. Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците.
Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди".
Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест. И той описва младежките си впечатления по следния начин: „Срещу тясната страна на входа, в дъното на залата, се намира масата на игумена, а от двете страни са разположени трапезите на монасите и всичките се издигат малко над пода; и сега, ако влизащият се обърне назад, на четвъртата стена, над не много високата врата, той вижда четвъртата маса, до която са седнали Христос и Неговите ученици. Усещането е, че всички фигури са част от едно общо цяло." Ето защо, верни на своя усет, доминиканците направо призовават Спасителя:
към текста >>
Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала
усещане
то, че тя непрекъснато губи своята свежест.
С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници. Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото. Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците. Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж.
Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест.
И той описва младежките си впечатления по следния начин: „Срещу тясната страна на входа, в дъното на залата, се намира масата на игумена, а от двете страни са разположени трапезите на монасите и всичките се издигат малко над пода; и сега, ако влизащият се обърне назад, на четвъртата стена, над не много високата врата, той вижда четвъртата маса, до която са седнали Христос и Неговите ученици. Усещането е, че всички фигури са част от едно общо цяло." Ето защо, верни на своя усет, доминиканците направо призовават Спасителя: „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди. „Да, казва Гьоте, тук всичко е включено в една единствена картина.
към текста >>
Усещане
то е, че всички фигури са част от едно общо цяло." Ето защо, верни на своя усет, доминиканците направо призовават Спасителя:
Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест. И той описва младежките си впечатления по следния начин: „Срещу тясната страна на входа, в дъното на залата, се намира масата на игумена, а от двете страни са разположени трапезите на монасите и всичките се издигат малко над пода; и сега, ако влизащият се обърне назад, на четвъртата стена, над не много високата врата, той вижда четвъртата маса, до която са седнали Христос и Неговите ученици.
Усещането е, че всички фигури са част от едно общо цяло." Ето защо, верни на своя усет, доминиканците направо призовават Спасителя:
„Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди. „Да, казва Гьоте, тук всичко е включено в една единствена картина. И за да няма никакво съмнение относно неговите думи, той добавя: „Сега, когато всички се хранят, ние виждаме една забележителна гледка: масите на игумена и на Христос са разположени една срещу друга, а между тях са насядали монасите. Обаче мъдростта на художника го кара да вземе като образец именно трапезата, до която са седнали монасите. Покривката на масата, с нейните измачкани гънки, цветни ивици и завързани краища, изглежда така, сякаш е взета от манастирската пералня, а чиниите, чашите и другите прибори са пълно подражание на тези, с които си служат монасите.
към текста >>
Защото докато я чете, всеки, който действително се стреми да проникне в Гьотевия светоглед, още в самото начало има ясното
усещане
, че Гьоте иска да каже нещо много повече, отколкото читателят научава на пръв поглед от персонажите на приказката.
И във втората част на Фауст, Гьоте посочва, че ясно трябва да различаваме това, което е външно, от това, което е вътрешно, и най- вече онези тайни, които той е скрил зад думите. Следвайки една стара традиция, ние обозначаваме външното с думата „екзотерично", а вътрешното с думата „езотерично". Сега ние бихме искали да се приближим до Гьоте като разгледаме онази негова творба, в която са съсредоточени цялото му методическо мислене, цялата му воля; днес ще сторим това по един външен, екзотеричен начин, а в други ден по един вътрешен, езотеричен начин. Ако поискаме да вникнем в най-дълбоките тайни на познанието, до които е успял да се добере Гьоте, можем да си послужим с едно почти непознато негово произведение. Става дума за една малка творба под надслов „Приказка", която е поместена в края на „Разговори с немски изселници".
Защото докато я чете, всеки, който действително се стреми да проникне в Гьотевия светоглед, още в самото начало има ясното усещане, че Гьоте иска да каже нещо много повече, отколкото читателят научава на пръв поглед от персонажите на приказката.
Да, тази Приказка предлага на внимателния наблюдател загадка след загадка. А сега ми позволете да изложа пред Вас само главните моменти от повествованието, защото не е възможно да обсъждаме Приказката, без да се спрем на нейните най-характерни особености. Следователно, налага се за известно време да се потопим в съдържанието на приказката, защото това ще ни улесни в по-нататъшната работа върху нея. Често ми се е случвало, когато изнасям лекция върху тази приказка, да чувам възражението: „Но аз изобщо не зная, че в Гьотевите произведения има такава приказка! " Ето защо повтарям: тя се намира във всяко пълно издание на Гьотевите произведения, и по- точно в края на „Разговори с немски изселници".
към текста >>
93.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Точно същата стойност би имало това възражение, което бихме отправили към ботаника или поета, пресъздаващ в своите стихове не друго, а своето собствено
усещане
за растението, ако го адресираме, примерно, към едно такова обяснение на Гьотевата приказка.
Да си представим, примерно, че наблюдаваме дадено растение. Какво прави човекът? Той отправя поглед към растението, проучва неговите движения, неговата вътрешна подвижност, законите, според които то израства, и така нататък. Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник, да си въобразява, че може да обхване идеята, според която растението е тук на Земята? Защото лесно бихме могли да му възразим: Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на неговия растеж, на неговото развитие!
Точно същата стойност би имало това възражение, което бихме отправили към ботаника или поета, пресъздаващ в своите стихове не друго, а своето собствено усещане за растението, ако го адресираме, примерно, към едно такова обяснение на Гьотевата приказка.
Аз не бих искал нещата да се представят така, сякаш идвам тук и казвам: Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова, а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар, които също означават това или онова. Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство. И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите на растителния свят, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност. Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа, да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене, на Гьотевите представи; нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща, бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед, да разполага с пълното право само и само да откриете пътя за разбирането на Гьоте да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки, по същия начин, както ботаникът показва, че растението се развива според откритите от него закони. Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия.
към текста >>
Той трябва да се издигне до онова свето
усещане
, до онази душевна нагласа, която в своя „Западно-източен диван" Гьоте разглежда като най- висшето постижение на човека:
Никога не може да бъде самоцел това, което изучаваме в областта на естествената наука, културата, историята и останалите научни дисциплини. Ние никога не можем да стигнем до истинските дълбини на познанието, ако разглеждаме научните дисциплини изолирани една от друга. И само ако по всяко време сме готови да ги приемем в себе си като едно средство, което можем да пожертвуваме като един вид мост, по който ще се издигнем още по-нагоре, само тогава ние се приближаваме до истинското познание. Обаче ние си затваряме пътя към истинското познание също и тогава, когато не сме готови да пожертвуваме самите себе си. Човекът стига до представата за това, какво представлява посвещението, само тогава, когато престане да изгражда своя мироглед с помощта на външни, сетивни понятия.
Той трябва да се издигне до онова светоусещане, до онази душевна нагласа, която в своя „Западно-източен диван" Гьоте разглежда като най- висшето постижение на човека:
Докато не постигнеш това Умри и възкръсни! Ти само един мрачен гост си На тъмната Земя. Умри и възкръсни! Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си. Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата.
към текста >>
Обаче който не може да обогати религиозното
усещане
с една вътрешна светлина, за него лампата на религията не свети.
Ние трябва да работим за нея още докато сме в тялото, за да я разпознаем и после, когато напуснем тялото. „Който не умре преди смъртта си, той загива след смъртта си." Същото иска да каже и другата максима: „И така, смъртта е коренът на всеки живот."/*25/ После ние виждаме, как душевната сила осветява само там, където вече има светлина: Лампата на Стареца може да освети само това, което вече се намира в светлина. Ние отново сме насочени към душевните сили на човека, към онези душевни сили на страхопочитанието, на религиозното смирение, които през изтеклите столетия и хилядолетия непрекъснато са носели на хората посланията от висшите светове, и то на онези хора, които не са можели да търсят светлината по пътя на науката или по някакъв друг начин. Светлината на различните религиозни откровения е представена в лицето на Стареца.
Обаче който не може да обогати религиозното усещане с една вътрешна светлина, за него лампата на религията не свети.
Тя може да свети само там, където срещу нея се изливат потоци от светлина. Тя винаги е била онази сила, която преобразява хората и превръща всичко мъртво в живи и одухотворени същества. А по-нататък от Приказката научаваме как чрез саможертвата на Змията настъпва съединяването на двете царства. И след като тя, така да се каже, чрез символически процеси минава през същите изпитания, през които минава и човекът в своето езотерично развитие, ние виждаме как трите душевни сили пренасят храма на познанието високо над реката, как той поема нагоре и как всяка душевна сила започва да изпълнява своите собствени задачи. Душевните сили трябва да работят в пълна хармония.
към текста >>
94.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
И все пак мнозина имат
усещане
то, че например в областта на стопанския живот те са В състояние да направят нещо за другите хора, именно с помощта на такива идеи.
По този начин хората просто не допускат до себе си социалните идеи. Предлаганата книга, която вече намери значителен прием, се съобразява именно с това обстоятелство, всички, за които тя има утопичен характер, се разминават основно с нея. А в най-голяма степен това правят именно тези, които искат да мислят утопично. В разсъжденията на другите те виждат не друго, а най-съществената черта на своите собствени мисловни навици. За хората с практическо мислене днес е ясно, че в областта на обществения живот с подобни, привидно убедителни утопични идеи, не може да се постигне нищо.
И все пак мнозина имат усещането, че например в областта на стопанския живот те са В състояние да направят нещо за другите хора, именно с помощта на такива идеи.
Те трябва сами да се убедят, че усилията им са напразни. С това, което предлагат, хората не могат да постигнат абсолютно нищо. Този факт трябва да се разглежда като един вид опитност. Той ни насочва към една важна особеност на съвременния социален живот, а именно, че мисленето на тези, които отговарят например за икономиката, е неадекватно и чуждо на самия живот. Следователно, има ли надежда тежките катаклизми в обществения живот да бъдат овладени, ако към тях се пристъпва с неадекватно мислене?
към текста >>
95.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното свето
усещане
, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене.
Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи. Древните възгледи за света поставиха душевната сфера на човека в ясна духовна зависимост от Битието. Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията на живия свят. Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния свят. Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните.
Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене.
Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид. Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи. Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа. Наред с откъсването от старите обществени отношения, нему бе отнета и всякаква възможност да черпи от древните духовни източници.
към текста >>
Този жизнен порядък не можеше да роди в него
усещане
то, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство.
На работниците се говореше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход. Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях.
Този жизнен порядък не можеше да роди в него усещането, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство.
Единственото усещане, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене. Естествено, подобни разсъждения върху „научната стойност" на пролетарското мислене могат да разсмеят някои читатели, особено тези, които под „научна стойност" разбират само това, което работниците усвояваха при дългогодишните им посещения в техните така наречени „учебни заведения". Те биха се разсмели, особено ако са склонни да виждат някакъв контраст между това „научно мислене" и съзнанието на онези работници, които са останали „необразовани". По този начин обаче, читателите се смеят в лицето на факти, които са крайно сериозни и решителни за съдбата на нашия свят. Тези факти доказват, че докато даден високообразован човек съумява да живее, макар и ненаучно, необразованият работник изгражда своя мироглед върху една „наука", каквато практически той не притежава.
към текста >>
Единственото
усещане
, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене.
Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях. Този жизнен порядък не можеше да роди в него усещането, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство.
Единственото усещане, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене.
Естествено, подобни разсъждения върху „научната стойност" на пролетарското мислене могат да разсмеят някои читатели, особено тези, които под „научна стойност" разбират само това, което работниците усвояваха при дългогодишните им посещения в техните така наречени „учебни заведения". Те биха се разсмели, особено ако са склонни да виждат някакъв контраст между това „научно мислене" и съзнанието на онези работници, които са останали „необразовани". По този начин обаче, читателите се смеят в лицето на факти, които са крайно сериозни и решителни за съдбата на нашия свят. Тези факти доказват, че докато даден високообразован човек съумява да живее, макар и ненаучно, необразованият работник изгражда своя мироглед върху една „наука", каквато практически той не притежава. Образованият човек приема науката, но тя остава, така да се каже, в едно от чекмеджетата на неговата душевна структура.
към текста >>
В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското свето
усещане
възприемаше само като идеология.
Само че новото време изисква от човека да се ориентира не толкова в новите условия на живота, колкото да се ориентира в новите мисли. Ето защо научното мислене ще придобие своя нов жизнено-важен смисъл едва тогава, когато по съответен начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща макар и по коренно различен начин на дребните мирогледи. С това е загатнат и пътят, който води към истинския облик на една от съставните части, изграждащи пролетарското движение. В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят.
В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология.
Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология. Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи? Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия. Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди. Социалните претенции в съвременната епоха се разрастват непрекъснато, но истинският трагизъм е в неразбирането на тези процеси, в липсата на предчувствие от страна на различни социални групи спрямо онази душевна нагласа сред широките маси, която напира към повърхността на живота, в невъзможността да се насочи изпитващият поглед върху това, което действително става в човешките души.
към текста >>
Господстващите класи не видяха в себе си първоизточника на онова свето
усещане
, което в лицето на пролетариата се надигна така враждебно срещу тях.
Искам съществуващите класови разливи да бъдат премахнати. С подобни реплики социалният въпрос не може да бъде решен; те изобщо не докосват неговия истински облик. Защото, ако работниците биха наследили от господстващата класа истинското съзнание за духовния свят, те щяха да издигнат своите социални потребности по съвсем друг начин, а не като съвременния пролетариат, които в наследения от миналото духовен живот можа да различи само една идеология. Този пролетариат е дълбоко убеден в идеологическия характер на духовния живот; но чрез това убеждение той става все по-нещастен. И последиците от неговото душевно нещастие, което той впрочем не съзнава, макар и да го изживява като тежко страдание, далече надхвърлят според значението им за социалния ред днес всички оправдани изисквания за подобрение в техния бит.
Господстващите класи не видяха в себе си първоизточника на онова светоусещане, което в лицето на пролетариата се надигна така враждебно срещу тях.
А те се превърнаха в този първоизточник поради това, че от своя духовен живот предоставиха на пролетариата само такава част, каквато пролетариата беше принуден да възприеме като идеология. Отличителните черти на съвременното социално движение се определят не от това, че една обществена група изисква промени в своите жизнени условия, макар и този стремеж да е съвсем естествен, а от начина по който хората възнамеряваха да ги осъществят от мисловните импулси на пролетарската класа. Фактите трябва да бъдат погледнати поне веднъж от тази гледна точка и то съвсем безпристрастно. И тогава ще установим как определени личности, който искаха да ориентират своето мислене в посоката на пролетарските импулси, снизходително се усмихваха, когато ставаше дума за това, чрез едни или други духовни усилия да се помогне в решаването на социалния въпрос. Те осмиваха това като идеология, като една сива и скучна теория.
към текста >>
Съществено и важно е друго, а именно, че в пролетарското
усещане
за цялостния човек, решаващо стана нещо, което при другите класи е само една съставна част от техния душевен живот: Мисловния принцип.
Нещата могат да бъдат формулирани така: никога досега едно социално движение с определено прагматични и всекидневни изисквания не е тръгвало само от една единствена и чисто мисловна конструкция, какъвто е случаят със съвременното пролетарско движение. В известен смисъл като поставено върху една чисто научна основа то е дори първото подобно движение в света. Този факт трябва да бъде правилно разбран. Нека разгледаме всичко онова, което съвременният работник може ясно да разкаже за своите собствени мисли, чувства и воля. За един внимателен наблюдател е съвсем ясно, че подобни декларативни изявления изобщо не са важни.
Съществено и важно е друго, а именно, че в пролетарското усещане за цялостния човек, решаващо стана нещо, което при другите класи е само една съставна част от техния душевен живот: Мисловния принцип.
Ето защо работникът не може да признае напълно и съзнателно реалността на своите собствени душевни изживявания. Пречката е в това, че старият свят му предостави такъв начин на мислене, които работникът не можеше да превърне в нищо друго, освен в идеология. Практически той гради целия си живот върху мислите; а самите тях възприема като една измислена, недействителна идеология. Нищо друго не може да обясни пролетарския мироглед и неговото осъществяване така добре, както вникването в цялата важност на този факт. От начина, по който беше описан духовният живот на съвременния пролетариат, става ясно, че истинският облик на пролетарското движение се определя на първо място от характеристиката на неговия духовен живот.
към текста >>
96.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Що се отнася до формирането на социалния организъм, едно здраво мислене и свето
усещане
, една здрава воля, могат да възникнат само тогава, когато малко или повече инстинктивно човек разбере: За да бъде здрав, социалният организъм трябва също да бъде изграден от три самостоятелни части, както и живият организъм.
Естественонаучните методи все още не са напреднали достатъчно, за да осигурят всеобщо признание поне сред научните среди на всичко онова, което загатвам тук, на онези духовнонаучни факти, които могат да послужат за целите на естествената наука; а поне известна степен на признание може да се окаже желателна просто заради самия напредък на познанието. Това обаче означава: нашите мисловни навици, целият начин, по който си представяме света, все още само приблизително съответствуват на това, което например се разиграва в човешкия организъм като вътрешна същност на природните действия. Разбира се, би могло да се възрази: „Добре, естествената наука може да почака, а след време тя така или иначе ще признае подобен начин на мислене". Обаче по отношение на проявите действията на социалния организъм не може да се чака. Защото не само у специалистите, но и във всяка човешка душа защото всяка човешка душа участвува в действията на социалния организъм трябва да проблесне поне малка искра от инстинктивното познание за това, какво в действителност е необходимо за този социален организъм.
Що се отнася до формирането на социалния организъм, едно здраво мислене и светоусещане, една здрава воля, могат да възникнат само тогава, когато малко или повече инстинктивно човек разбере: За да бъде здрав, социалният организъм трябва също да бъде изграден от три самостоятелни части, както и живият организъм.
Впрочем след като Schaffle написа своята книга върху строежа на социалния организъм, мнозина започнаха па търсят аналогии между устройството на едно природно същество например това на човека и устройството на човешкото общество. Те искаха да установят, коя част от социалния организъм е клетката, клетъчните структури, тъканите и т.н. Наскоро излезе и книгата на Меrеу „Мутации на света". Там също се правят опити за механично пренасяне на определени естественонаучни факти и закони в сферата на човешкия обществен организъм. Основната идея за „троичното устройство" няма абсолютно нищо общо с тази игра на аналогии.
към текста >>
Стремежът е абсолютно друг: Човешкото мислене и човешкото
усещане
да вникнат в съответстващата на самия живот идея за разглеждане на естествения природен организъм и после да я приложат в областта на социалния организъм.
Наскоро излезе и книгата на Меrеу „Мутации на света". Там също се правят опити за механично пренасяне на определени естественонаучни факти и закони в сферата на човешкия обществен организъм. Основната идея за „троичното устройство" няма абсолютно нищо общо с тази игра на аналогии. И ако някой смята, че в случая също се опирам на подобна аналогия между природния организъм и човешкото общество, той просто доказва, че изобщо не е схванал същността на „троичното устройство". Стремежът тук не се състои в това да се прехвърлят някои удобни за естественонаучните факти истини в областта на социалния организъм.
Стремежът е абсолютно друг: Човешкото мислене и човешкото усещане да вникнат в съответстващата на самия живот идея за разглеждане на естествения природен организъм и после да я приложат в областта на социалния организъм.
Когато просто пренасяме това, което смятаме, че сме научили за природния организъм там, в областта на социалния организъм, както това често става, само потвърждаваме, че все още не сме усвоили способността да разглеждаме социалния организъм като нещо самостоятелно, да го изучаваме според неговите собствени закономерности, с други думи да го третираме според същите условия, които са необходими за разбирането на живия организъм. В същия миг, когато действително и обективно се изправим пред независимата цялост на социалния организъм също както естествоизпитателят застава пред живия организъм за да проникнем в неговите собствени закони, в този миг изследователската сериозност отхвърля всяка игра на аналогии. Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука. Тази мисъл обаче е съвършено погрешна. Тук става дума за нещо съвсем друго.
към текста >>
В живота тази разлика трябва да се усеща достатъчно ясно и като последва от това
усещане
категорично да се разграничава стопанският от правовия живот, както и в човешкия организъм ясно разграничаваме функциите на белите дробове от процесите в нервно-сетивния живот.
Стопанският живот е свързан с всичко, което засяга стокопроизводството, стокооборота и потреблението. Като второ звено в състава на социалния организъм, следва да посочим обществения правов ред, „гражданското право" или същинския политически живот. В смисъла на класическата правова държава, тук ще отнесем самия държавен живот. Докато стопанският живот е свързан с онази зависимост, в която човек се намира по отношение на природата и производствения процес, включващ стоките, стокооборота и потреблението, второто звено от социалния организъм има общо само с това, което се поражда от чисто човешки фактори и засяга най-вече междучовешките отношения. Основният момент за разбирането на социалния организъм и неговите съставни части се състои в това, да сме наясно за разликата между системата на гражданското право, която е свързана единствено с човешки фактори и междучовешки отношения, и стопанската система, която на свой ред е свързана само с производството, стокооборота и потреблението.
В живота тази разлика трябва да се усеща достатъчно ясно и като последва от това усещане категорично да се разграничава стопанският от правовия живот, както и в човешкия организъм ясно разграничаваме функциите на белите дробове от процесите в нервно-сетивния живот.
Като трето самостоятелно звено в рамките на социалния организъм, наред с другите две, следва па посочим всичко онова, което се отнася до духовния живот. За още по-голяма точност понеже определението „духовна култура", както и всичко, отнасящо се до духовния живот, е не съвсем прецизно бихме могли па допълним: всичко онова, което почива върху естествените дарби на отделния човешки индивид и трябва да проникне в социалния организъм по линията на тези природни дарби, независимо дали те са от духовно или физическо естество. Първата, стопанската система, е свързана с всичко онова, което трябва да съществува, за да регламентираме материалните си отношения с външния свят. Втората система е необходима поради междучовешките отношения в социалния организъм. Третата система има общо с това, което трябва да бликне от човешкия индивид и да се включи в социалния организъм.
към текста >>
Ако човек не може да възприема нови влияния и ако остава един и същ в дадена област на живота, той не подпомага оздравяването на социалния организъм, а задълбочава неговото боледуване; тъкмо хора с подобно свето
усещане
допринесоха за настъпването на определени състояния в нашата епоха.
Където старите структури са вече разпаднати или обхванати от упадък, отделни личности или сдружения от повече хора би трябвало да проявят инициативата да предадат нов облик на обществото в посоката, за която става дума тук. Рязкото преобразуване на обществения живот от днес за утре изглежда утопия дори и в очите на разумните социалисти. Те очакваш нормализирането чрез бавни и постепенни промени. Обаче обстоятелството, че днес историческите еволюционни сили на човечеството изискват разумен стремеж към нов социален ред, това е един недвусмислен факт. За всеки непредубеден човек, за всеки, считащ „практически осъществимо" само това, което е свикнал да вижда в ограничените рамки на своя живот, тези размишления ще изглеждат съвсем „непрактични".
Ако човек не може да възприема нови влияния и ако остава един и същ в дадена област на живота, той не подпомага оздравяването на социалния организъм, а задълбочава неговото боледуване; тъкмо хора с подобно светоусещане допринесоха за настъпването на определени състояния в нашата епоха.
Стремежът да се прехвърлят определени стопански дейности (поща, железопътен транспорт и т.н.) в обсега на държавния монопол, трябва да отстъпи пред освобождаването на цялата икономика от областта на държавната политика. Онези мислители, които вярват, че със своята воля насочват икономическите процеси в посоката на един здрав социален организъм, практически осъществяват крайните последици от стремежа на определени ръководни кръгове към одържавяване. Те искат одържавяване на всички средства, свързани със стопанския живот, доколкото последните са средства за производство. Обаче нормалното развитие трябва да осигури пълна самостоятелност на стопанския живот, а на политическата държава съответно възможността така да въздейства върху него чрез правните механизми, че отделният човек да усети своето включване в социалния организъм без каквито и да е противоречия със своето правно съзнание. Ако насочим погледа си върху физическата работна сила, която човек изразходва за социалния организъм, лесно ще разберем, че споделените три идеи са залегнали В действителния живот на човечеството.
към текста >>
Защото всъщност всички сътресения в социалния организъм идват от
усещане
то за едно съществувание, което е под човешкото достойнство.
Така ще се постигне зависимост на стопанската организация от човека, а не зависимост на човека от стопанската организация/. По този начин стопанският живот се подчинява на своите собствени и необходими условия: както от страна на природните дадености, с които хората трябва да се съобразяват, така и от страна на правовия ред, които трябва да бъде изграден от политическата държава, която независеща от стопанския живот в случая се опира на правното съзнание. Лесно е да се види, че при такова ръководство на социалния организъм, икономическото благосъстояние ще се колебае в зависимост от размера на вложения труд, който обаче се определя именно от правното съзнание. В здравия социален организъм е необходима точно такава зависимост на икономическото благосъстояние. Единствено тя може да попречи на похабяването на човека от страна на стопанския живот, както и на това, човекът да не усеща повече своето съществувание като нещо недостойно.
Защото всъщност всички сътресения в социалния организъм идват от усещането за едно съществувание, което е под човешкото достойнство.
Съществува една възможност, да не се пречи твърде много на икономическото благосъстояние от страна на законодателството и правото, както има възможност и да се подобряват природните дадености. Неплодородната почва може да стане по-плодородна с помощта на технически средства; от друга страна поради прекаления спад в благосъстоянието се променя качеството и размера на влагания труд. Обаче тази промяна не следва да се извежда непосредствено от кръговрата на стопанския живот, а от убеждението, което изниква от правовия живот, след като той е постигнал независимост от стопанската система. Към всичко, което стопанският живот и правната система внасят в устройството на социалния живот, се прибавя и нещо, което идва от един трети източник: От индивидуалните способности на отделния човек. Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм.
към текста >>
И изобщо не се поражда
усещане
то, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
За духовния живот, с който е свързано и развитието на други индивидуални способности чрез необозрими и сложни вътрешни връзки, има само една нормална и здрава възможност за развитие: когато той е подчинен на своите собствени импулси и когато израства всред атмосфера на пълно разбиране от страна на хора, способни да вникваш в неговите постижения. Загатваните тук нормални и здрави условия за развитие на духовния живот, днес не могат да бъдат лесно разбрани, защото точният поглед върху тях е помрачен от смесването на една огромна част от духовния живот с политическия живот на държавата. В хода на последните столетия това смесване напрегна изключително много. Днес често се говори за „свобода на науката и образованието". В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование".
И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
Смята се, че държавата създава местата за обучение и следователно онези, които преминават през тях ще разгръщат „свободен" духовен живот. Подобно мнение съвсем изпуска предвид факта, колко тясно е свързано съдържанието на духовния живот с онази най-дълбока човешка същност, в която се разгръщат духовните дарби. Това разгръщане може да бъде свободно само тогава, когато в социалния организъм то се движи не от други импулси, а от такива, които възникват от самия духовен живот. Поради смесването и сливането с държавния живот, през последните столетия се промени не само обликът на науката и свързаната с нея част от духовния живот, но и самото им съдържание. Разбира се, постиженията в математиката и физиката не могат да бъдат пряко повлияни от държавата.
към текста >>
И това породи в него
усещане
то, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси.
Не се ли превърнаха те в едно отражение на онази зависимост от държавния живот, в която се оказаха съответните учени, т.е. в отражение на характерните за държавния живот потребности? Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология. Той забелязваше как човешките мисли приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи. Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба.
И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси.
Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си. А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси. Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм. Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество. Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано.
към текста >>
Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне
усещане
то: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си.
в отражение на характерните за държавния живот потребности? Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология. Той забелязваше как човешките мисли приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи. Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба. И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси.
Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си.
А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси. Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм. Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество. Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано. Свободата на единия, на едната област, не може да съществува без свободата на другия, без свободата на другата област.
към текста >>
А такова
усещане
е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси.
Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология. Той забелязваше как човешките мисли приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи. Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба. И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси. Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си.
А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси.
Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм. Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество. Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано. Свободата на единия, на едната област, не може да съществува без свободата на другия, без свободата на другата област. Дори математиката и физиката да не трябваше да завесят пряко от потребностите на държавата, то: какво точно от тях да се развива, как хората да ги оценяват, какво благотворно въздействие могат да имат върху останалия духовен живот и още ред други неща, всичко това се обуславя именно от тези потребности, ако държавата ръководи едни или други области от духовния живот.
към текста >>
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го
усещане
за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот.
Както политическата държава, така и стопанският живот занапред ще получават необходимите им духовни влияния не по друг начин, а от самоуправляващия се духовен организъм. Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при свободното си взаимодействие с духовния организъм. Подготвените специалисти ще могат да обогатяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности. Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде оплодено от един нов вид познание. В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот.
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот.
Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности. В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване. В областта на духовния живот ще се затвърди възможността творците да живеят от приходите, свързани с техните художествени постижения. Това, което човешкият индивид бърши в областта на духовния живот, ще остава в един най-строг смисъл негова лична работа; а това, което човек успее да постигне за социалния организъм ще бъде възнаградено под формата на свободно заплащане от онези, за които духовните стойности са вече една необходимост.
към текста >>
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко
усещане
се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие. Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
Въпросните противоречия възникват поради обстоятелството, че истинското социално значение на трите идеала се проявява едва чрез осмислянето на необходимото троично разчленение на социалния организъм. Трите му съставни части не трябва да са централизирани по парламентарен път в никакво абстрактно теоретично единство. Те трябва да са реални и жизнеспособни сили. Всяка една от трите съставни части трябва да бъде централизирана в себе си; едва чрез тяхното живо взаимодействие може да възникне единството на цялостния социален организъм. В реалния живот привидните противоречия внасят едно истинско единство.
към текста >>
97.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Но още далеч преди военната катастрофа, негерманският свят не успя да вникне в някои от намеренията на Германия, които биха пробудили смътното
усещане
: ръководителите от тази държава всъщност изпълняват една световноисторическа мисия, която не трябва да бъде пренебрегвана.
После се премина към укрепване и разширяване на изградената върху материални сили външна мощ. С нея бяха свързани и мерките спрямо съвременните социални проблеми за които някому трябваше да се държи сметка и то се оказа просто необходимост на деня макар че все още им липсваше голямата цел. Тя щете да се появи по-късно, след постепенното вникване в истинските еволюционни сили, към които трябваше да се обърне новото човечество. Германската държава възникна без ясно поставена и оправдана цел, Която да произтича от духовната същност на немския народ. В хода на военната катастрофа това пролича по един трагичен начин.
Но още далеч преди военната катастрофа, негерманският свят не успя да вникне в някои от намеренията на Германия, които биха пробудили смътното усещане: ръководителите от тази държава всъщност изпълняват една световноисторическа мисия, която не трябва да бъде пренебрегвана.
Неразпознаването на една такава мисия от страна на негерманския свят, по необходимост породи у него подозрения, които са и по-дълбоката причина за германския провал. От непредубедената оценка на тези факти зависи цялото бъдеще на германския народ. В сегашното нещастие би трябвало да се появи тъкмо онова разбиране за нещата, до което през последните 50 години никой не успя да се приближи. Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля. Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични идеалисти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили.
към текста >>
Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото свето
усещане
, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля.
В хода на военната катастрофа това пролича по един трагичен начин. Но още далеч преди военната катастрофа, негерманският свят не успя да вникне в някои от намеренията на Германия, които биха пробудили смътното усещане: ръководителите от тази държава всъщност изпълняват една световноисторическа мисия, която не трябва да бъде пренебрегвана. Неразпознаването на една такава мисия от страна на негерманския свят, по необходимост породи у него подозрения, които са и по-дълбоката причина за германския провал. От непредубедената оценка на тези факти зависи цялото бъдеще на германския народ. В сегашното нещастие би трябвало да се появи тъкмо онова разбиране за нещата, до което през последните 50 години никой не успя да се приближи.
Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля.
Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични идеалисти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили. Нека престанат и високомерието, и претенциите на тези, които се смятат за непогрешими практици, макар че точно те доведоха нещастието, прикривайки ограничения си ум под формата на „практични" действия. Нека се вслушаме в обявените за „идеалисти", които обаче в действителност са истинските практици, що се отнася до еволюционните импулси на новото време. Вярно е, че „практиците" отдавна виждаха нарастващите социални проблеми, но те искаха да ги разрешат в рамките на традиционните мисловни стереотипи. Съвременният икономически живот постави специфични изисквания, чието задоволяване по пътя на частната инициатива изглеждаше невъзможно.
към текста >>
98.
Статия 12: Право и икономика
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Сам по себе си икономическият живот може да развие
усещане
то за икономическа власт, но, успоредно с това, не носи
усещане
за социална справедливост.
Последният няма да получи тези средства за производство заради някаква негова икономическа сила, а само защото той е най-способният за тази работа. Но това може да се осъществи на практика, ако се извърши такъв трансфер според принципи, нямащи нищо общо със средствата на икономическата власт; тези принципи стават възможни само когато самите хора с техните интереси са ангажирани в сфери на живота, различни от икономическата. Ако хората се сдружават на правова основа, която поражда интереси, различни от икономическите, тогава тези други интереси ще могат да се реализират. Ако човек е погълнат само от икономическия интерес, тези други интереси не се развиват. Ако човек, който разполага със средствата за производство, има усет за това, кой е най-добрият и най-продуктивният човек за дадена икономическа позиция, този негов усет не е придобит заедно със самата негова икономическа власт, а е бил развит в една сфера, работеща извън икономическата.
Сам по себе си икономическият живот може да развие усещането за икономическа власт, но, успоредно с това, не носи усещане за социална справедливост.
Затова всички опити само с икономически мисли да се напише рецепта за социална справедливост са обречени на провал. Тези наблюдения са основани на действителните реалности в живота. Такива неща се имат предвид в идеята за троичния социален ред. Тя се насочва от практическите опити на онези, които са се мъчили да изградят правни структури за съвременните икономически форми; но точно резултатите от тези опити правят излишно поредното повторение на действия, с които мнозина вече са се провалили. Целта не е да се пишат социални закони в една област на живота, където те не могат да се приложат, а да се създадат условия за самия живот, от който могат да възникнат такива закони.
към текста >>
99.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме
усещане
за най-фините манифестации на живота в човешкото същество.
От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата година, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили. От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него. Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет. Модерният светоглед, базиран на природния закон, не подхожда към тези факти на човешкото развитие в пълно съзнание.
За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме усещане за най-фините манифестации на живота в човешкото същество.
Този вид усещане трябва да протича в цялото изкуство на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител. В образоването, това което учителят прави, може да зависи само донякъде от това, което той заема от една обща, абстрактна педагогика: то трябва да е по-скоро новораждащо се всеки момент от живо разбиране за младото човешко същество, което се обучава. Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
към текста >>
Този вид
усещане
трябва да протича в цялото изкуство на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител.
От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него. Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет. Модерният светоглед, базиран на природния закон, не подхожда към тези факти на човешкото развитие в пълно съзнание. За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме усещане за най-фините манифестации на живота в човешкото същество.
Този вид усещане трябва да протича в цялото изкуство на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител.
В образоването, това което учителят прави, може да зависи само донякъде от това, което той заема от една обща, абстрактна педагогика: то трябва да е по-скоро новораждащо се всеки момент от живо разбиране за младото човешко същество, което се обучава. Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета. Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин.
към текста >>
Ако някой има истинско
усещане
за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път.
Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета. Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“.
Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път.
Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си. Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година. В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека. Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя.
към текста >>
100.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Също така е ясна нуждата от независим правов живот, защото знаем, че
усещане
то ни за правилно и справедливо произлиза от области на човешката душа, които трябва да останат независими от духовно-културната сфера и икономическата.
Човек може цяла вечност да доказва, че „животът“ не е просто физико-химични процеси, но това по никакъв начин няма да сломи материализма. Той ще се бори ефективно с материализма само когато събере куража да каже — „в нашите представи за света трябва да присъства и духът“, но също така постави този дух центъра на съзнанието си. Идеята за троичният социален организъм е за хората с такъв кураж. Кураж от такъв тип не капитулира през обстоятелствата в живота, а опитва да проникне в същината му. Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни говори за духа, но не може да живее в духа.
Също така е ясна нуждата от независим правов живот, защото знаем, че усещането ни за правилно и справедливо произлиза от области на човешката душа, които трябва да останат независими от духовно-културната сфера и икономическата.
Човек възприема тази идея само ако признава съществуването на човешката душа. Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в основата на повечето днешни мисли), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз основа на материалните факти на икономическия живот. Този кураж няма да отстъпи пред схващането, че хората не са достатъчно зрели за такава радикална промяна в мислите и чувствата. Тази „незрялост“ ще продължи да съществува, докато науката проповядва, че признаването на духа е неоснователно твърдение. Липсата на зрялост не е причината за сегашния безпорядък.
към текста >>
НАГОРЕ