Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
Намерени са резултати от
246
текста в
3
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Удоволствие
'.
На страница
1
:
412
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно
удоволствие
, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Типичната основна форма, според която трябва да се изградени всички организми, би била унищожена с това. У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена.
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте.
към текста >>
На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо
удоволствие
: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни.
Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания. В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте. Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки. Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид.
На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удоволствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни.
На 14 май моли Зьомеринг за черепа на един слонов скелет и черепа на един хипопотам, на 16 септември за черепите на следните животни: Котки, лъвове, млада мечка, инколнитум, мравояд, камила, едногърда камила, тюлен. Той моли приятелите си и за отделни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на носорог и особено за обяснение върху него: "Как всъщност рогът на носорога стои на носовата кост." В това време Гьоте е изцяло вглъбен в тези изследвания. Споменатият слонов череп е нарисуван от Вайз от много страни по метода на Кампер, като Гьоте го сравнява с един притежаван от него голям череп повече от спойките не са били сраснати. На този череп той прави още една важна забележка.
към текста >>
2.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги не
удоволствие
то надделява
удоволствие
то, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод. Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък. По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие. Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва. А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък.
към текста >>
3.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Удоволствие
и не
удоволствие
има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае.
към текста >>
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави
удоволствие
или не
удоволствие
, би ни водил като с ремък за деца.
Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца.
С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи.
към текста >>
4.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на
удоволствие
и не
удоволствие
; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор. Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си". Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света.
За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава. С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене. Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата. Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.
към текста >>
5.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя
удоволствие
." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
Форледер няма никакво предчувствие за светогледа, в който живееше Гьоте. Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици. Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него.
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас. Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата." Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно". Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
към текста >>
6.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или
удоволствие
.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва.
към текста >>
7.
08_г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Удоволствие
и не
удоволствие
съществуват за човека в по-висш смисъл само тогава, и дотолкова, доколкото той ги чувства като такива.
Следователно достатъчно и за своето щастие. Ако трябва да има такова щастие, той трябва да го дължи на самия себе си. Всяка сила, която би му го раздала отвън би го осъдила на несвобода. Не може да се гарантира задоволяването на човека, ако той самият не си дари първо тази способност. Ако нещо трябва да означава радост за него, ние трябва първо да му дарим онази сила, чрез която той може да стори такова нещо.
Удоволствие и неудоволствие съществуват за човека в по-висш смисъл само тогава, и дотолкова, доколкото той ги чувства като такива.
С това обаче пропада всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът допуска, че светът е такъв, че в него всичко е добро, че той води човека до най-висшето задоволство. Но ако това е така, тогава човекът трябва сам да добие от предметите на света нещо, което той желае, т.е. той не може да бъде щастлив чрез света, а чрез самия себе си. Напротив песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че то вечно оставя човека незадоволен, че той никога не може да бъде щастлив.
към текста >>
8.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на
удоволствие
и не
удоволствие
.
По-нататък следва да запитаме: - Как достига в съзнанието другият елемент, който досега означавахме просто като обект на наблюдението и който в съзнанието се среща с мисленето? За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето. Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия. Нека си представим, че едно същество с напълно развит човешки интелект възниква от нищото и застава пред света. Онова, което би забелязало, преди да приведе мисленето в действие, е чистото съдържание на наблюдението.
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие.
Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение.
към текста >>
9.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като
удоволствие
или не
удоволствие
.
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
към текста >>
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме
удоволствие
и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
към текста >>
10.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на
удоволствие
.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
към текста >>
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество
удоволствие
в действащия индивид.
Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия.
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
към текста >>
Мотив обаче може да бъде не самото
удоволствие
, а само представата за
удоволствие
.
Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие.
На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
към текста >>
В отличие от представата за собственото
удоволствие
, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие.
В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме.
към текста >>
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на
удоволствие
, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение. На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване. Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
към текста >>
Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на
удоволствие
- някой да съзира нравствена необходимост.
Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството.
Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост.
В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо.
към текста >>
11.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, не
удоволствие
то и болката навред надделяват над
удоволствие
то и радостта.
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение.
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър.
към текста >>
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава
удоволствие
то или не
удоволствие
то.
Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието.
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
към текста >>
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото
удоволствие
.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие.
Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
към текста >>
Не
удоволствие
то е далеч по-преобладаващо в света.
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването.
Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
към текста >>
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда
удоволствие
, а неудовлетвореността - не
удоволствие
.
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
към текста >>
При това е важно да се установи, че
удоволствие
то или не
удоволствие
то зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
към текста >>
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за не
удоволствие
.
Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие.
към текста >>
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен
удоволствие
то е породило не
удоволствие
, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново
удоволствие
.
Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното.
към текста >>
За не
удоволствие
мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
към текста >>
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено
удоволствие
, аз мога да говоря за не
удоволствие
, произведено от първото
удоволствие
, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото
удоволствие
.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
към текста >>
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато не
удоволствие
то настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
към текста >>
Ако стремежът като такъв предизвикваше не
удоволствие
, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от
удоволствие
.
Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата.
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие.
А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното.
към текста >>
Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с не
удоволствие
.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното.
Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел?
към текста >>
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че не
удоволствие
то няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
към текста >>
Това
удоволствие
е напълно независимо от постигането на целта.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
към текста >>
А когато тя бъде постигната, тогава
удоволствие
то от изпълнението й се прибавя като нещо ново към
удоволствие
то от стремежа.
В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
към текста >>
Ако ли пък някой рече, че към не
удоволствие
то от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело не
удоволствие
то от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното
удоволствие
от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху не
удоволствие
то от неизпълнението.
Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението.
Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
към текста >>
Изпълнението на едно желание предизвиква
удоволствие
, а неизпълнението му - не
удоволствие
.
Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
към текста >>
От това не бива да се заключава, че
удоволствие
е удовлетворяването на едно желание, а не
удоволствие
- неговото неудовлетворяване.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
към текста >>
И
удоволствие
то, и не
удоволствие
то могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
към текста >>
Заболяването е не
удоволствие
, което не се предхожда от желание.
Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание.
Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
към текста >>
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с
удоволствие
без предхождало го желание.
Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува.
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум.
към текста >>
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на
удоволствие
то или на страната на не
удоволствие
то, в сметката ще трябва да включи:
удоволствие
от желанието,
удоволствие
от изпълнението на желанието и
удоволствие
, с което сме се сдобили без стремеж.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т.
към текста >>
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Не
удоволствие
от скука, не
удоволствие
от неизпълнен стремеж и накрая не
удоволствие
, настъпило без наше желание.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр.
към текста >>
Към последния вид спада и не
удоволствие
то, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
към текста >>
290): „Болка и
удоволствие
има само доколкото биват усещани." От това следва, че за
удоволствие
то няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на не
удоволствие
, съпоставен с моите чувства на
удоволствие
, дава у мен превес на радостта или на болката.
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството.
Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина.
към текста >>
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на
удоволствие
то или този на не
удоволствие
то, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
към текста >>
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на
удоволствие
то и не
удоволствие
то.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно
удоволствие
, което съвсем не съществува в такава степен.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен.
Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща.
към текста >>
Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения,
удоволствие
то или не
удоволствие
то е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин.
Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна.
към текста >>
В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на не
удоволствие
.
Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така.
В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие.
При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие. Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на
удоволствие
, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на
удоволствие
то в живота, която в сравнение със съвкупността на не
удоволствие
то била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на
удоволствие
то, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на
удоволствие
то трябва да бъде оспорено.
Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
към текста >>
Елиминирането на всички чувства на
удоволствие
, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на
удоволствие
то в живота направо би изопачило тази равносметка.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
към текста >>
Който ги има, нему те доставят
удоволствие
; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>
", а чрез обективните източници на
удоволствие
, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително
удоволствие
.
Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
към текста >>
Когато от равносметката на
удоволствие
то биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на
удоволствие
то, а в това качество - от стойността на пораждащите
удоволствие
неща.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството
удоволствие
или не
удоволствие
, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на
удоволствие
то.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
към текста >>
Ако кажа, че искам да сравня количеството
удоволствие
с количеството не
удоволствие
, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото
удоволствие
и не
удоволствие
в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението?
към текста >>
Който приписва на едно почиващо на илюзия
удоволствие
по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен
удоволствие
то.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката?
към текста >>
Който намалява стойността на
удоволствие
то поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
към текста >>
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за
удоволствие
, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на
удоволствие
то и не
удоволствие
то.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
към текста >>
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество
удоволствие
и не
удоволствие
ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
към текста >>
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на
удоволствие
то или на не
удоволствие
то в усещането.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката.
към текста >>
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на не
удоволствие
то.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието.
към текста >>
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на
удоволствие
то или на не
удоволствие
то в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>
Ако философът рече да му докаже, че не
удоволствие
то е далеч по-много от
удоволствие
то, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието.
Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това?
към текста >>
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството не
удоволствие
у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо
удоволствие
не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
към текста >>
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на не
удоволствие
.
Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят.
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие.
Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд.
към текста >>
Или че не е правилно да се казва, че количеството не
удоволствие
било по-голямо от количеството
удоволствие
, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество
удоволствие
или не
удоволствие
.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това?
Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
към текста >>
Така според този възглед стремежът към
удоволствие
бил изконно заложен в човешката природа.
184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към
удоволствие
не може да доведе до удовлетворение.
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва.
към текста >>
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на
удоволствие
то, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
към текста >>
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към
удоволствие
то, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>
Всичко това предпоставя
удоволствие
то като стойностна мярка за живота.
А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение.
към текста >>
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече
удоволствие
, или не
удоволствие
, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно не
удоволствие
.
Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди).
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене.
към текста >>
Нека разгледаме нагона и
удоволствие
то по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез
удоволствие
то.
Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието.
За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът.
към текста >>
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали
удоволствие
то от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това.
Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания.
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това.
Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
към текста >>
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на
удоволствие
.
Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания. Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене.
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
към текста >>
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество не
удоволствие
.
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони.
към текста >>
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество
удоволствие
то е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
към текста >>
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното
удоволствие
може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност.
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни.
към текста >>
При постоянно количество наслада стойността на
удоволствие
то от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
към текста >>
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на
удоволствие
то от живота.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
към текста >>
Същото е положението с величината на
удоволствие
то, сравнена със степента на моята нужда.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на
удоволствие
то.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
към текста >>
Нашите желания са мярката,
удоволствие
то е измерваното.
Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота.
Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
към текста >>
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на
удоволствие
.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
към текста >>
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е
удоволствие
то в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
към текста >>
За нас пълна стойност има едно количество
удоволствие
, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
към текста >>
Когато едно количество
удоволствие
е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на
удоволствие
то, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като
удоволствие
дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко.
към текста >>
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото
удоволствие
и повишаването на нашето желание, тогава
удоволствие
то се превръща в не
удоволствие
.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение.
към текста >>
Това доказва, че за нас
удоволствие
то има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
към текста >>
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид
удоволствие
е извънредно малко.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко.
У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна.
към текста >>
От това също личи, че желанието е стойностен показател за
удоволствие
то.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение.
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
към текста >>
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само не
удоволствие
от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
към текста >>
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното не
удоволствие
, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект.
към текста >>
Няма съмнение, че
удоволствие
то и не
удоволствие
то подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене.
Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
към текста >>
Но когато песимизмът смята, че на страната на не
удоволствие
то се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
към текста >>
Както видяхме, стойността на
удоволствие
то при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството
удоволствие
в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на
удоволствие
то то преминава в не
удоволствие
.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие.
- Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
към текста >>
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на не
удоволствие
то, за което трябва да държим сметка, за да постигнем
удоволствие
то.
Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./.
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
към текста >>
Количеството не
удоволствие
ние сравняваме не с количеството
удоволствие
, а с величината на нашето желание.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
към текста >>
Жената, която иска да има дете, не сравнява
удоволствие
то, пораждано от неговото притежаване, с количеството не
удоволствие
, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
към текста >>
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно
удоволствие
в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
- Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
към текста >>
Когато се стремим към едно
удоволствие
, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят
удоволствие
в същия размер.
Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
към текста >>
Който се стреми към засищане,
удоволствие
то от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
към текста >>
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество
удоволствие
, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това
удоволствие
не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина не
удоволствие
.
Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие.
към текста >>
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин,
удоволствие
то настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го не
удоволствие
.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете. Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие.
Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
към текста >>
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество не
удоволствие
да се взема под внимание като равностоен фактор.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
към текста >>
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на не
удоволствие
то - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава
удоволствие
то от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане.
към текста >>
Следователно желанието не поставя не
удоволствие
то в пряка връзка с постигнатото
удоволствие
, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на не
удоволствие
то.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
към текста >>
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане
удоволствие
, или не
удоволствие
то, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото не
удоволствие
.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие.
Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
към текста >>
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него
удоволствие
придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество не
удоволствие
да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
към текста >>
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко
удоволствие
ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с не
удоволствие
то от мъчителното изкачване и слизане.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане.
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
към текста >>
Удоволствие
то и не
удоволствие
то могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки.
към текста >>
Така че въпросът не е дали съществува превес на
удоволствие
то, или на не
удоволствие
то, а дали желанието за постигане на
удоволствие
е достатъчно силно, за да превъзмогне не
удоволствие
то.
Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт.
към текста >>
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато
удоволствие
то трябва да бъде постигнато с цената на голямо не
удоволствие
, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
към текста >>
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно
удоволствие
то нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му.
към текста >>
А това съотношение, както показах, представя стойността на
удоволствие
то (срв. стр.198).
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати.
към текста >>
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато
удоволствие
то е по-голямо от не
удоволствие
то; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая не
удоволствие
, колкото и голямо да е то.
А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то.
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
към текста >>
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на
удоволствие
то над не
удоволствие
то), което поначало е чуждо на човека.
Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то.
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека.
Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
към текста >>
Когато става дума за
удоволствие
и не
удоволствие
при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
към текста >>
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества
удоволствие
и не
удоволствие
.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
към текста >>
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече не
удоволствие
, отколкото
удоволствие
, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от
удоволствие
то.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
към текста >>
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на
удоволствие
то (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на
удоволствие
то, а към количеството
удоволствие
, оставащо след приспадане на не
удоволствие
то.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
към текста >>
Това количество
удоволствие
все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
към текста >>
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на
удоволствие
то или на не
удоволствие
то в света.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света.
Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
към текста >>
А всяко не
удоволствие
и всяко
удоволствие
имат определена големина (сила и продължителност).
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
към текста >>
Усещанията за
удоволствие
от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
към текста >>
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо
удоволствие
.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
към текста >>
Следователно срещу сравнимостта на различни видове
удоволствие
и не
удоволствие
според големината им не може да се възрази нищо.
Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
към текста >>
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на
удоволствие
то или на не
удоволствие
то в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
към текста >>
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата
удоволствие
и не
удоволствие
, а оттук и съставянето на равносметка на
удоволствие
то.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
към текста >>
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва
удоволствие
то, или не
удоволствие
то, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
към текста >>
Ако след работа ми се прииска да си доставя
удоволствие
с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на
удоволствие
.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
към текста >>
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на не
удоволствие
то.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
към текста >>
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на
удоволствие
то.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи.
към текста >>
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество не
удоволствие
в сравнение с
удоволствие
то подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие.
към текста >>
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го не
удоволствие
.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи.
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие.
Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
към текста >>
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към
удоволствие
.
От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие.
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
към текста >>
Никоя етика не може да му отнема
удоволствие
то, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
към текста >>
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към
удоволствие
, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля.
към текста >>
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя
удоволствие
.
А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
към текста >>
С постулата си да не се стремим към
удоволствие
, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека.
към текста >>
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо не
удоволствие
не парализира желанието за постигането й.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен.
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
към текста >>
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към
удоволствие
, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно
удоволствие
.
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията.
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
към текста >>
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към
удоволствие
, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие.
към текста >>
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост не
удоволствие
.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа.
към текста >>
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която
удоволствие
то, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля.
към текста >>
Който иска да изкорени
удоволствие
то от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.
Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано.
към текста >>
Защото постигането на исканото доставя
удоволствие
.
На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие.
Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска.
към текста >>
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към
удоволствие
.
Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение.
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие.
Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън.
към текста >>
Той не се стреми към
удоволствие
то, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към
удоволствие
.
От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност.
Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
към текста >>
12.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
То е религията на слабите, които с
удоволствие
приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот.
То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
към текста >>
13.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото
удоволствие
от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно.
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“ II. В душевния живот на Ницше е налично ясно изразено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието. Това „две души живеят -ах!
към текста >>
Казва: „Да обърна гръб на Вагнер бе за мен съдба; отново с
удоволствие
да имам нещо, това бе победа за мен.
Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път. Ако бе застанал пред това обективно, като някой друг съвременник на Вагнер, може би щеше по-късно също да стане Вагнеров противник. И така щеше да преценява ситуацията напълно спокойно и хладнокръвно. Той също така осъзнава, че не иска да се освободи от Вагнер, а само от своя собствен „аз“, какъвто се е оформил по едно определено време.
Казва: „Да обърна гръб на Вагнер бе за мен съдба; отново с удоволствие да имам нещо, това бе победа за мен.
Може би никой не се е сраствал по-опасно с вагнерианството, никой не се е борил по-твърдо срещу него, никой не се е радвал повече да се освободи от него. Една дълга история! Какво да кажем за това? Ако бях моралист, кой знае как бих го назовал! Може би себепревъзмогване.
към текста >>
14.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно
удоволствие
на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Някои от читателите ми ще се родят след смъртта ми.“ Случи се така, сякаш след смъртта му този „вдругиден“ беше вече налице. В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?...
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му.
към текста >>
15.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега
удоволствие
в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно.
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста.
към текста >>
16.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Именно това откъсване от
удоволствие
то на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
към текста >>
Дионисий, Богът на
удоволствие
то от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти.
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
към текста >>
17.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Или
удоволствие
то от половия нагон?
В сетивния свят той иска да търси Духа. Не е ли това един факт, който може да се сравни с умирането? „Именно онези смята Сократ които правилно се занимават с философия, без разбира се другите да забележат, се стремят към това, да умрат. И ако е така, би било твърде странно, цял живот да са устремени към смъртта, а сега, когато тя идва, да не я желаят; да не желаят това, към което толкова дълго време са се стремили." За да потвърди това, Сократ пита един от своите приятели: „Струва ли ти се, че подобава на един философ да търси така наречените чувствени удоволствия, каквито доставят вкусното ядене или питие?
Или удоволствието от половия нагон?
Или другите грижи, отнасящи се само за тялото? Мислиш ли, че такъв човек ще им обърне особено голямо внимание? Например, да има хубави дрехи, обуща и други украшения по тялото? Мислиш ли, че той ги зачита или презира в по-висока степен, отколкото изисква външната нужда? Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата?
към текста >>
18.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с
удоволствие
то да принадлежат само на себе си.
В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си.
В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители." Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие." Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството.
към текста >>
19.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Изпитвам
удоволствие
от пищността на цветовете.
Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден.
Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете.
С това правя този факт родствен със себе си. Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен.
към текста >>
Удоволствие
то ми от предишната година изплува като спомен.
Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете. С това правя този факт родствен със себе си. Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада.
Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен.
Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване.
към текста >>
Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето
удоволствие
.
Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване. Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя.
Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие.
Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света. Ето как човекът постоянно е свързан със света по три начина. Нека засега да не влагаме нищо друго в този факт, а да го схванем така, както ни се представя. От това следва, че човекът има три страни в своето естество. Тях трябва да означим с думите тяло, душа и дух.
към текста >>
Моето чувство на
удоволствие
остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света.
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване. Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя. Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие.
Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света.
Ето как човекът постоянно е свързан със света по три начина. Нека засега да не влагаме нищо друго в този факт, а да го схванем така, както ни се представя. От това следва, че човекът има три страни в своето естество. Тях трябва да означим с думите тяло, душа и дух. Този, който свързва каквито и да са предубеждения или хипотези с тези три думи, не може да разбере следващите обяснения.
към текста >>
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва
удоволствие
или страдание, привличане или отблъскване по отношение на нещата.
Нека засега да не влагаме нищо друго в този факт, а да го схванем така, както ни се представя. От това следва, че човекът има три страни в своето естество. Тях трябва да означим с думите тяло, душа и дух. Този, който свързва каквито и да са предубеждения или хипотези с тези три думи, не може да разбере следващите обяснения. Под Тяло разбирам това, чрез което нещата от заобикалящия ни свят се откриват за нас, както при горния пример с цветята от ливадата.
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по отношение на нещата.
Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според израза на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество". В този смисъл човекът е съставен от тяло, душа и дух. Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата. Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си. Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
към текста >>
Но моето
удоволствие
или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива.
Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята.
към текста >>
20.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Едни усещания предизвикват у нас
удоволствие
, а други страдание.
От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание.
Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят. Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия.
към текста >>
21.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам
удоволствие
.
Така той принадлежи на един висш порядък, по-висш от този, на който принадлежи чрез своето тяло. Този порядък е духовният. Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния. Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие.
Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото. Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното. Естественикът се занимава с тялото, душевният изследовател (психологът) с душата, духовният изследовател с Духа. Да осъзнае в самия себе си разликата между тяло, душа и Дух и да я изясни, е едно изискване, което се предявява към всеки, който иска да разкрие естеството на човека със силата на своето мислене.
към текста >>
22.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Към усещанията се прибавят чувствата на
удоволствие
и страдание, инстинктите, страстите.
Това е душевното тяло или "тялото на усещанията". Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство със сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло. Но, както споменах Сетивната Душа се издига над Душевното Тяло. Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност. (Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.).
Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите.
Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари".
към текста >>
Удоволствие
то или не
удоволствие
то, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над
удоволствие
то и не
удоволствие
то той царува над тях.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява.
Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях.
За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг. Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната.
към текста >>
23.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави
удоволствие
то от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин. Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят.
Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията.
към текста >>
Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича
удоволствие
.
Този елемент на желанието може да бъде сравнен с газообразните вещества във физическия свят. Както един газ се стреми да се разпростре във всички страни, така и елементът на желанието се разширява във всички възможни посоки. По-висшите степени на душевната субстанция се характеризират с това, че едната основна сила, именно антипатията, изчезва напълно и активна остава само симпатията. А тя може да се прояви на първо място в различните части на душевните формации. Тези части се привличат взаимно.
Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие.
И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие. Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина. Удоволствието и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата. Чувството е движението на душата в самата себе си. От начина, по който се раздвижват чувствата на удоволствие и неудоволствие в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания.
към текста >>
И всяко намаляване на тази симпатия, е не
удоволствие
.
Както един газ се стреми да се разпростре във всички страни, така и елементът на желанието се разширява във всички възможни посоки. По-висшите степени на душевната субстанция се характеризират с това, че едната основна сила, именно антипатията, изчезва напълно и активна остава само симпатията. А тя може да се прояви на първо място в различните части на душевните формации. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие.
И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие.
Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина. Удоволствието и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата. Чувството е движението на душата в самата себе си. От начина, по който се раздвижват чувствата на удоволствие и неудоволствие в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания. Една още по-висока степен на тези душевни формации се получава, когато тяхната симпатия не е затворена в сферата на личния живот.
към текста >>
Страданието е само едно намалено
удоволствие
, както студът е само една намалена топлина.
По-висшите степени на душевната субстанция се характеризират с това, че едната основна сила, именно антипатията, изчезва напълно и активна остава само симпатията. А тя може да се прояви на първо място в различните части на душевните формации. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие. И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие.
Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина.
Удоволствието и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата. Чувството е движението на душата в самата себе си. От начина, по който се раздвижват чувствата на удоволствие и неудоволствие в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания. Една още по-висока степен на тези душевни формации се получава, когато тяхната симпатия не е затворена в сферата на личния живот. По-низшите степени, както и четвъртата степен, се различават от по-висшите по това, че при тях силата на симпатията още не е преодоляла противодействуващата сила на антипатията.
към текста >>
Удоволствие
то и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата.
А тя може да се прояви на първо място в различните части на душевните формации. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие. И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие. Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина.
Удоволствието и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата.
Чувството е движението на душата в самата себе си. От начина, по който се раздвижват чувствата на удоволствие и неудоволствие в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания. Една още по-висока степен на тези душевни формации се получава, когато тяхната симпатия не е затворена в сферата на личния живот. По-низшите степени, както и четвъртата степен, се различават от по-висшите по това, че при тях силата на симпатията още не е преодоляла противодействуващата сила на антипатията. Едва чрез тези по-висши видове на душевната субстанция, многообразието на душевните формации образува общия душевен свят.
към текста >>
От начина, по който се раздвижват чувствата на
удоволствие
и не
удоволствие
в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания.
Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие. И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие. Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина. Удоволствието и страданието са това, което живее в човека като свят на чувствата в тесния смисъл на думата. Чувството е движението на душата в самата себе си.
От начина, по който се раздвижват чувствата на удоволствие и неудоволствие в душата, зависи и това, което наричаме приятни усещания.
Една още по-висока степен на тези душевни формации се получава, когато тяхната симпатия не е затворена в сферата на личния живот. По-низшите степени, както и четвъртата степен, се различават от по-висшите по това, че при тях силата на симпатията още не е преодоляла противодействуващата сила на антипатията. Едва чрез тези по-висши видове на душевната субстанция, многообразието на душевните формации образува общия душевен свят. Доколкото в действие влиза антипатията, всяка душевна формация се стреми към друга заради своя личен живот, за да усили и обогати себе си чрез него друго. Когато антипатията замлъква, тогава другите неща се приемат като откровения, като послания.
към текста >>
4. ОБЛАСТТА НА
УДОВОЛСТВИЕ
ТО И НЕУДОВОЛСТВИТО
Душевната светлина, душевната сила и същинския душевен живот принадлежат на тези области и от тях те се предават на душевните същества. Следователно, в света на душите се различават три низши и три висши области които са свързани чрез една четвърта област, така че се получава следното подразделение на душевния свят: 1. ОБЛАСТТА НА ГОРЕЩОТО ЖЕЛАНИЕ 2. ОБЛАСТТА НА ЛЕСНОПОДВИЖНАТА ВЪЗБУДИМОСТ 3. ОБЛАСТТА НА ЖЕЛАНИЯТА
4. ОБЛАСТТА НА УДОВОЛСТВИЕТО И НЕУДОВОЛСТВИТО
5. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНАТА СВЕТЛИНА 6. ОБЛАСТТА НА ДЕЙСТВЕНАТА ДУШЕВНА СИЛА 7. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНИЯ ЖИВОТ В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот. От само себе си се разбира, че тези седем подразделения на душевния живот не представляват области, изолирани една от друга.
към текста >>
И както във физическия свят топлината прониква телата, а светлината ги осветява, така и в душевния свят
удоволствие
то и страданието, както и светлината на душата заливат душевните същества.
6. ОБЛАСТТА НА ДЕЙСТВЕНАТА ДУШЕВНА СИЛА 7. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНИЯ ЖИВОТ В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот. От само себе си се разбира, че тези седем подразделения на душевния живот не представляват области, изолирани една от друга. Както твърдите, течните и газообразните вещества във физическия свят се проникват взаимно, така се проникват взаимно в душевния свят горещото желание, лесноподвижната възбудимост и силите на света на желанията.
И както във физическия свят топлината прониква телата, а светлината ги осветява, така и в душевния свят удоволствието и страданието, както и светлината на душата заливат душевните същества.
Нещо подобно се извършва с душевната сила и с душевния живот.
към текста >>
24.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание,
удоволствие
, страдание и т.н.
ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло.
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н.
те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката. От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока.
към текста >>
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват
удоволствие
и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н. те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него.
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото. Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон.
към текста >>
Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки
удоволствие
от съответния тон.
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката. От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото. Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа.
Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон.
Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят.
към текста >>
Той изпитва
удоволствие
само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.
Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.
Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото.
към текста >>
Разбира се, само по себе си,
удоволствие
то не е физическо, а душевно.
След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят. Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му. За да улесним разбирането на състоянието на душата по време на първите моменти, които следват смъртта, нека да си представим следния случай: Нека вземем един доста често срещан случай удоволствията на едни чревоугодник. Той познава само удоволствията на яденето.
Разбира се, само по себе си, удоволствието не е физическо, а душевно.
Наслаждението живее в душата, както и желанието за наслаждение. Но, за да го задоволим, необходими са физическите органи, небцето и т. н. А след смъртта душата не изгубва веднага своите желания: тя вече не притежава телесните органи, необходими за тяхното задоволяване. Тогава положението макар и по различни причини, чийто ефект е подобен, само че неизмеримо по-силен е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жажда. Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят.
към текста >>
Областта на
удоволствие
то и не
удоволствие
то, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание.
Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени.
Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание.
По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие. По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане. И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие.
към текста >>
Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да
удоволствие
и не
удоволствие
.
На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото.
Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие.
По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане. И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие. След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава. Душата се чувствува като опразнена, като че е изгубила самата себе си.
към текста >>
Но той няма нищо общо с чувственото
удоволствие
, което някой храни към природата.
Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент.
Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата.
Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание. Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство.
към текста >>
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото
удоволствие
, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание.
Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата. Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание.
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание.
Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета.
към текста >>
Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното
удоволствие
, което произтича от самите действия.
Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен. Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава.
Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия.
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят.
към текста >>
Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено
удоволствие
.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там.
Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят. Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област.
към текста >>
25.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави
удоволствие
на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
към текста >>
Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от
удоволствие
то или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание.
Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила.
към текста >>
Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на
удоволствие
и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него.
Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
към текста >>
Симпатията и антипатията,
удоволствие
то и не
удоволствие
то получават сега една съвършено нова роля.
Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля.
Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност.
към текста >>
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко
удоволствие
, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
към текста >>
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в
удоволствие
то и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него.
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
към текста >>
Удоволствие
то и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост.
Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост.
Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие.
към текста >>
Едно
удоволствие
, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме.
Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
към текста >>
Обаче аз трябва да използвам
удоволствие
то не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това
удоволствие
.
Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
към текста >>
За мен важно е не
удоволствие
то, а чрез
удоволствие
то да стигна до същността на предмета.
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
към текста >>
За мен
удоволствие
то не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят
удоволствие
.
Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие.
Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката.
към текста >>
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от
удоволствие
то аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен
удоволствие
то е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства.
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам!
към текста >>
Обаче за окултния изследовател
удоволствие
то и не
удоволствие
то, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам!
към текста >>
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към
удоволствие
то и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата.
При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание?
към текста >>
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са
удоволствие
то и болката.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката.
Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка?
към текста >>
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят
удоволствие
или не
удоволствие
.
" или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
към текста >>
Отсега нататък той превръща
удоволствие
то и не
удоволствие
то в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
" а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
към текста >>
От обикновени чувства, сега
удоволствие
то и не
удоволствие
то се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
към текста >>
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така
удоволствие
то и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез
удоволствие
то и страданието, са тези, които пораждат действието.
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
към текста >>
И когато човек издигне
удоволствие
то и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
към текста >>
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления;
удоволствие
то и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
към текста >>
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от
удоволствие
то или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата.
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха?
към текста >>
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко
удоволствие
и не
удоволствие
, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
към текста >>
Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така
удоволствие
то и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват.
Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби.
към текста >>
Колкото по-малко
удоволствие
то и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие.
Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност.
към текста >>
Докато човекът е погълнат от
удоволствие
то и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата.
към текста >>
26.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания,
удоволствие
, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение. Сега първо трябва да кажем нещо за характера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях. Общо взето при тази раса още не беше развита паметта. Хората можеха да си съставят представи за нещата и събитията; но тези представи не оставаха запазени в спомена. Поради това те не притежаваха още никакъв език в истинския смисъл.
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
Обаче техните представи притежаваха една съвършено различна сила от тази на по-късните хора. Чрез тази сила те действаха върху заобикалящия ги свят. Други хора, животни, растения и даже неживи предмети можеха да усещат тези действия и да бъдат повлиявани от прости представи. Така лемуриецът можеше да съобщава нещо на своите себеподобни, без да има нужда от някакъв език. Това съобщение се състоеше от един вид “четене на мислите”.
към текста >>
Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост,
удоволствие
от тяхната форма.
Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха. По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност. Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма.
Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма.
Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия. Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони.
към текста >>
27.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
С тези душевни образи се свързваха
удоволствие
и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Само че тогава образите бяха закономерни. Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят.
С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
към текста >>
Все пак някои образи доставяха радост, други не
удоволствие
, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
към текста >>
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го не
удоволствие
и неприятно чувство.
С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията. Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение.
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци.
към текста >>
Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво
удоволствие
и страдание чрез външния свят.
Размножението се считаше като нещо свещено, като една служба, която човекът трябваше да принесе на света. И жреци бяха ръководители и регулатори в тази област. Различно устроени бяха влиянията на полу-свръхчовешките същества. Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят. В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя.
Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят.
Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие. Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества.
към текста >>
И в това действие се криеше тяхното най-висше
удоволствие
.
Те не бяха развити до такава степен, че да могат да приемат напълно чисти откровенията на духовния свят. В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост.
И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие.
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения.
към текста >>
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик
удоволствие
, когато той можеше да бъде задоволен, не
удоволствие
с неговото незадоволяване.
Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие. Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество. Не така беше при полу-свръхчовешките същества.
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване.
Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък.
към текста >>
28.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
По-рано страстите, желанията, копнежите,
удоволствие
то и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно.
Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят. Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот. Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят. Чрез този процес душевният живот беше въвлечен в областта на Земно-материалното.
По-рано страстите, желанията, копнежите, удоволствието и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно.
Това, което излизаше от едно друго душевно същество, събуждаше в определена душа симпатия, отблъскване, възбуждаше страсти и т.н.. Никакъв външен предмет не можеше да произведе такова действие. Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата. Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство. Един външен предмет, който е годен за подържане на телесното приятно чувство, можеше да бъде желан, жадуван. Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото на желанията, – се свърза със Земния човек.
към текста >>
29.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез това те подготвят развитието на
удоволствие
свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди). Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие. В това отношение те са приемници на Синовете на огъня. Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня.
Чрез това те подготвят развитието на удоволствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
На Сатурн човекът беше образуван в неговото физическо тяло. Тогава това тяло беше изцяло неоживено. Такова неоживено тяло духовната наука нарича минерал. Ето защо можем също да кажем: На Сатурн човекът беше минерал. Той бе преминал през минералното царство.
към текста >>
30.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
С това те посаждат в тях
удоволствие
то и страданието, които могат да изпитват от нещата.
Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло.
С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата.
В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят.
към текста >>
Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на
удоволствие
и страдание.
Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло.
Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание.
Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня.
към текста >>
Сега вече
удоволствие
то и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло.
– Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло.
Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят. Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
към текста >>
Удоволствие
то и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
към текста >>
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват
удоволствие
и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
към текста >>
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид,
удоволствие
и страдание, които носят пасивен характер.
Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен. VІ. Духовете на личността (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятелността. VII. В петия кръг човекът започва смътно да работи върху своето физическо тяло. Благодарение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас).
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер.
В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н. ІХ. Към двете предишни царства, растителното и минералното царство, които са изтласкани към по-ниски степени на развитието, се прибавя животинското царство, в което се намира сега самият човек. *** Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
към текста >>
31.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва
удоволствие
и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди).
към текста >>
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва
удоволствие
и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове.
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас).
към текста >>
32.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
То е носител на
удоволствие
то и не
удоволствие
то, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието.
То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето. От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост. В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло. Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта. Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира.
към текста >>
33.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко
удоволствие
.
Всеки жив организъм има свое етерно тяло. От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта. Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили.
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие.
Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib). Както физическото тяло не може да поддържа своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили без да бъде проникнато от етерното, така и силите на етерното тяло не могат чрез самите себе си да се изпълнят със светлината на съзнанието.
към текста >>
В зависимост от топлината и студа, от болката и
удоволствие
то, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика. Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин.
В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания. Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност. Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло.
към текста >>
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на
удоволствие
и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз". (Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно".
Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка.
към текста >>
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне
удоволствие
, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за
удоволствие
.
Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка. Ако предпоставката е налице, животното се нахвърля върху храната.
Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удоволствие.
Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
към текста >>
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и
удоволствие
то на животното, но в присъствието на господаря.
С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар.
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно.
към текста >>
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на
удоволствие
то.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието.
Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада.
към текста >>
Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво
удоволствие
, без Азът да бъде силата, която допуска това.
Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н. сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм. В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот.
Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това.
По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа. Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това. Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят.
към текста >>
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят
удоволствие
то и желанията, радостта и болката.
(Източната мъдрост го нарича „Манас".) В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото същество, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече. Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие.
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката.
Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н.
към текста >>
Защото астралното тяло е носител на
удоволствие
то и болката, на радостта и страданието.
Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
към текста >>
Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на
удоволствие
и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка. Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата.
Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н.
към текста >>
34.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
По време на съня се заличават представите, страданието и
удоволствие
то, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н.
Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява. Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне.
По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н.
Носител на всички тях обаче е астралното тяло. Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло. Така е по време на будност, но не и по време на сън.
към текста >>
Удоволствие
то, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа.
Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него.
към текста >>
Удоволствие
то от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н.
Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания.
Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н.
След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода.
към текста >>
И ако Азът все още изпитва потребност от такова
удоволствие
, тази потребност ще остане незадоволена.
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи.
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена.
Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
към текста >>
Само че сега той ще изживее не
удоволствие
то, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил.
Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година.
Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил.
От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят.
към текста >>
35.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на
удоволствие
то и страданието, желанията и страстите.
Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите.
Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност?
към текста >>
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва
удоволствие
и не
удоволствие
.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
към текста >>
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на
удоволствие
то и не
удоволствие
то.
Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието.
Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
към текста >>
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява
удоволствие
и да отбягва това, което причинява антипатия.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието".
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода".
към текста >>
Сега вече то може да изпитва не само
удоволствие
и болка, но и да отнася тези чувства към себе си.
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си.
То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления.
към текста >>
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид
удоволствие
.
Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н.
към текста >>
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се не
удоволствие
.
Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства. Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие.
По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н. само външната страна на нещата.
към текста >>
36.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на
удоволствие
то и страданието, на радостта и болката.
А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: „искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже „Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ). А сам той изрича: „Да живееш в идеята, означава да третираш невъзможното така, сякаш то е възможно" (Гьоте, Сентенции в проза.) Но подобни изказвания не трябва да служат като възражения срещу нашата теза. Защото изискването, което Гьоте и неговата ясновидка (Манто) поставят, може да бъде изпълнено, само ако към осъществимото, чрез своята силна воля, човек прибави и третирането на „невъзможното" като нещо възможно. Спрямо света на чувствата в хода на духовното обучение душата трябва да постигне определено спокойствие.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката.
Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на
удоволствие
то и не
удоволствие
то.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява.
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник.
към текста >>
Той трябва да съизживява в пълен размер
удоволствие
то и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време.
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана.
към текста >>
С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо
удоволствие
то и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота.
В развитието на това качество може да се стигне твърде далеч. Опитностите, които в дадена възраст сме добили върху нещата, не трябва да се пренебрегват. Това, което изживяваме днес, трябва да преценяваме според опитностите от миналото. То стои върху едното блюдо на везните, на другото следва да поставим постоянния стремеж към изследване на новото. И преди всичко очакването, че е напълно възможно новите изживявания да противоречат на старите.
С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота.
Ако в определен период от време човек се упражнява в постигането на тези качества, у него ще възникне и стремежът да ги приведе в пълна хармония. Той трябва да ги упражнява, така да се каже, успоредно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне съзвучие между тях. Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове. Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот. Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения.
към текста >>
Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на
удоволствие
или не
удоволствие
.
Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят. В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля. При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не.
Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие.
Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока. С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята. Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно.
към текста >>
Обаче в мига, когато той усети
удоволствие
или не
удоволствие
, образът променя своя облик.
С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма.
Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик.
Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно.
към текста >>
37.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Гостувахте ми с
удоволствие
по-рано.
КАПЕЗИЙ (към влизащия Щрадер) Приятелю, със радост ви приветствам! Тъй смело срещу мен стояхте в словесни най-горещи битки. Отдавна бе последната ни среща.
Гостувахте ми с удоволствие по-рано.
ЩРАДЕР Ах, липсваше ми време. Животът ми се промени изцяло. Ума си не измъчвам вече със сложни безнадеждни мисли.
към текста >>
38.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
се посвещава с
удоволствие
от други.
не идваше във този дом. И въпреки това, което се изправи между нас, оставате приятел наш и днес, когато нашият далечен дом
се посвещава с удоволствие от други.
КАПЕЗИЙ Тогава истина ли е каквото чух? Че вашият обичан Феликс, по-рано толкова затворен, е станал в тези дни човек,
към текста >>
39.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и
удоволствие
мнозина слушат.
историята, за която Сили говореше по-рано често. Знаеш да ни разказваш приказки, каквито понякога ни носи татко в къщи от рицарите и които с радост
и удоволствие мнозина слушат.
ЙОЗЕФ КЮНЕ Съкровище са за душата те. Каквото дават на духа, остава подир смъртта ни и принася плод в по-късните животи на Земята.
към текста >>
40.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Той иска приятното,
удоволствие
то.
Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга.
Той иска приятното, удоволствието.
Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство.
към текста >>
Това, което човек върши от
удоволствие
, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение.
Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство. Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия. Тя извира от морала.
към текста >>
Ние проявяваме желание към това, което ни доставя
удоволствие
то.
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес.
Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието.
Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто.
към текста >>
Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено
удоволствие
и това
удоволствие
може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта.
Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет.
Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта.
Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност.
към текста >>
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно
удоволствие
, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота.
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел.
към текста >>
С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно
удоволствие
?
Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност.
С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие?
Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел. Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва. Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел. Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността.
към текста >>
Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави
удоволствие
само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел.
Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел. Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва.
Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел.
Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене".
към текста >>
Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето
удоволствие
, нашата приятност.
Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух. Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа. Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи. Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност. Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели.
Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време.
към текста >>
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с
удоволствие
".
Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. /
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно". Царството на необходимостта в смисъл на Спиноза е за Кант едно царство на вътрешна човешка закономерност; за Гьоте то е самата вселена и човекът, с цялото негово мислене чувстване и воление и действие е едно звено в тази верига от необходимости. Вътре в това царство съществуваха само една закономерност, а природната и моралната закономерност са двете страни на същността на тази закономерност.
към текста >>
Той би следвал винаги само своето собствено
удоволствие
, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата. Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се. От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен.
Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
към текста >>
Аз си обяснявам това
удоволствие
идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия".
към текста >>
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес
удоволствие
, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство?
към текста >>
41.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило
удоволствие
и в най-съвършената машина.
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите.
Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност.
към текста >>
42.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Удоволствие
и не
удоволствие
, желание и отвращение, привличане и отблъскване трябва да са общи на всички материални атоми: Защото движенията на атомите, които трябва да станат при образуването и раздвижването на всяко химическо съединение, са обясними само тогава, когато им припишем усещания и воля и само на това почива всъщност общоприетото химическо учение за афинитета".
Ето защо той можа да намери духа и в най-простите живи същества. Даже отива по-далеч. Той търси следите на духа в неорганическите части на материята. "Всеки атом" казваше той, "притежава един присъщ нему сбор сила и в този смисъл той е одушевен. Без приемането на една душа на атома обикновените и най-общи явления на химията са необходими.
Удоволствие и неудоволствие, желание и отвращение, привличане и отблъскване трябва да са общи на всички материални атоми: Защото движенията на атомите, които трябва да станат при образуването и раздвижването на всяко химическо съединение, са обясними само тогава, когато им припишем усещания и воля и само на това почива всъщност общоприетото химическо учение за афинитета".
И както проследява духа чак до атома, така той проследява и чисто материално-механическия процес чак в най-висшите действия на духа. "Духът и душата на човека също не са нищо друго, а сили, които са неразривно свързани с материален субстрат на нашето тяло, както двигателната сила на нашата плът е свързана с формения елемент на мускулите, така и силата на мисленето на нашия дух с формените елементи на мозъка. Нашите духовни сили са именно функции на тези телесни части, както всяка сила е функция на едно материално тяло". Обаче този начин на мислене не бива да се смесва с онзи, който по един неясно-мистичен начин си въобразява души в природните същества, считайки тези души повече или по-малко подобни на човешката. Хекел е един рязък противник на светогледа, който пренася свойства и дейности на човека във външния свят.
към текста >>
43.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
В света страданието надделява над
удоволствие
то.
Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят. Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества.
В света страданието надделява над удоволствието.
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят.
към текста >>
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между
удоволствие
то и не
удоволствие
то в света.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието.
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята.
към текста >>
Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че не
удоволствие
то съществува в далече по-голям размер отколкото
удоволствие
то.
Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието.
От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване.
към текста >>
Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че не
удоволствие
то трябва да бъде все по-голямо от
удоволствие
то, следователно щастието е невъзможно.
Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването.
Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно.
Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно. Песимистичният възглед за надделяването на страданието над удоволствието е най-доброто лекарство против егоизма. Отделният човек може да намери своето спасение само като се прелее в мировия процес. Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно.
към текста >>
Песимистичният възглед за надделяването на страданието над
удоволствие
то е най-доброто лекарство против егоизма.
Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването. Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно. Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно.
Песимистичният възглед за надделяването на страданието над удоволствието е най-доброто лекарство против егоизма.
Отделният човек може да намери своето спасение само като се прелее в мировия процес. Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно. На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята. На тази цел трябва да е служило също и началото на света.
към текста >>
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на
удоволствие
и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот".
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата.
към текста >>
Те винаги преценяват само в учени обяснения
удоволствие
то и не
удоволствие
то, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като
удоволствие
то и не
удоволствие
то са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между
удоволствие
то и не
удоволствие
то окончателно и решаващо, а не умът.
В своята книга "Атомистика на волята"/която излезе след смъртта му/ поетът Роберт Хамерлинг се е изправил по един енергичен начин против възгледа, който произхожда от недоверието в света. Той отхвърля логически изследвания върху стойността или липсата на стойност на света и на съществуването и изхожда от едно първично изживяване. "Главното не е, дали хората са прави, че всичките, с извънредно малко изключение, искат да живеят, да живеят на всяка цена, независимо от това, дали им върви добре или зле. Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт.
Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът.
И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време.
към текста >>
И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на
удоволствие
то в съществуването.
Той отхвърля логически изследвания върху стойността или липсата на стойност на света и на съществуването и изхожда от едно първично изживяване. "Главното не е, дали хората са прави, че всичките, с извънредно малко изключение, искат да живеят, да живеят на всяка цена, независимо от това, дали им върви добре или зле. Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът.
И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването.
Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно".
към текста >>
"Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави
удоволствие
или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област.
Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност на Аза, той се чувства оправдан да припише на целия свят същата същност, която душата изживява в себе си. Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел". Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда. Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота".
"Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област.
Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването. Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата. Хамерлинг не се отдаде безусловно на тези насочващи линии и сили; въпреки това те тежаха върху неговото разглеждане. Това разглеждане търсеше в себесъзнателния Аз един център на тежестта, в който може да бъде изживяно битието, и вярваше, че намира този център във волята.
към текста >>
44.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
И тъй като напредващото развитие е
удоволствие
, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта".
Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност. За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие.
И тъй като напредващото развитие е удоволствие, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта".
Карнери се опита да намери пътя от природната закономерност към изворите на моралното. Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг. Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното. Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х.
към текста >>
Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на не
удоволствие
то.
Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем.
Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието.
По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото".
към текста >>
45.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Аз от моя страна", казва той, "когато се вглъбя достатъчно дълбоко в това, което наричам моето себе винаги се сблъсквам с едно или друго възприятие на горещо или студено, на светлина или сянка, любов или омраза, страдание или
удоволствие
обаче никога, колкото и често да съм опитвал това, не мога да почувствам моето себе без една представа и никога не мога да открия нещо друго освен една представа.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата. /виж стр. 65 на този том/. В тази книга можем да прочетем: "Все пак колкото и привидна да е необходимостта за ограничаване на областта на изследването в тази посока, тази необходимост е само нещо привидно. На своето време Дейвид Юм се обяви с цялата решителност против метафизиците, които твърдяха, че намират в себе си една субстанция като носител на психическите състояния.
Аз от моя страна", казва той, "когато се вглъбя достатъчно дълбоко в това, което наричам моето себе винаги се сблъсквам с едно или друго възприятие на горещо или студено, на светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие обаче никога, колкото и често да съм опитвал това, не мога да почувствам моето себе без една представа и никога не мога да открия нещо друго освен една представа.
Ако моите представи изчезнат за известно време, както при здравия сън, аз дълго време не мога да доловя също така нищо от моето себе, и в действителност би могло да се каже, че аз съвсем не съществувам". /Брентано, Психология, стр. 20/ Юм познава само едно наблюдение на душата, което се насочва върху душата без предварителна вътрешна психическа работа. Едно такова наблюдение не може да стигне до същността на душата. Брентано свързва своите разсъждения с изреченията на Юм и казва: "Същият Юм забелязва не по-малко, че всички доказателства за безсмъртието при един възглед като неговия съдържат още напълно същата сила, каквато имат и противоположните и привични доказателства".
към текста >>
46.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с
удоволствие
биха си избрали по един или друг камък.
В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата. Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно.
После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък.
Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното. „Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилище то, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори." Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад. Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре. Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха.
към текста >>
47.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Много често те с
удоволствие
биха действували по друг начин, ако можеха да пренебрегнат нагласата на тези социални кръгове.
бяха потопени в пълни илюзии относно характера и природата на социалните инстинкти. Тези хора вярваха, че една военна победа в техните собствени страни ще укроти социалните вълнения. Подобни личности все пак трябваше да разберат, че социалните инстинкти се появиха в своя неприкрит вид тъкмо в резултат на тяхното погрешно мислене. Сегашната световна катастрофа дойде като едно историческо събитие, което позволи на социалните инстинкти да блеснат в цялата си първична мощ. През последните съдбоносни и тежки години ръководните личности и класи трябваше непрекъснато да съобразяват своите мнения със социалистически настроените кръгове в Европа и света.
Много често те с удоволствие биха действували по друг начин, ако можеха да пренебрегнат нагласата на тези социални кръгове.
Ясно е, че въздействията от такава нагласа поддържат облика на днешните събития. И сега, в този решителен и отдавна подготвян стадий от еволюцията на човечеството, става ясно: колко трагично е, че от новите исторически дадености не израстват онези мисли, които са вложени в тези факти. И не случайно много личности, които изградиха своите концепции относно тази еволюция, за да служат на това, което беше залегнало в нея като социална цел, не са в състояние да отговорят на поставените от тези реалности съдбоносни въпроси. Разбира се, някои от тези хора все още вярват, че всичко онова, което от дълго време се разглежда като едно необходимо обновление на човешкия живот и без друго ще се осъществи и ще подреди всички факти по един разумен и приемлив начин. Нека се абстрахираме от мнението на тези, които и днес все още си въобразяват, че старите традиции би трябвало да устоят пред новите изисквания на една голяма част от съвременното човечество.
към текста >>
48.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
“ И наистина, с най-голямо
удоволствие
бихме престанали да го изтъкваме, ако именно тези, които го намират за толкова безполезно, не бяха същите, които го забравят и унищожават всяко читаво социално мислене с тяхната мъдрост: „Хлябът не се прави от добронамерени мисли.“
За този живот „въпросът за хляба“ е интелектуален въпрос. Той може да бъде само: „Кои са плодотворните мисли, които могат, след като бъдат осъществени, да насочат човешкия труд към задоволяване на нашите потребности? “ Можем с готовност да се съгласим с всеки, който, след като се запознае с този аргумент, отговори: „Ама че примитивна мъдрост! Каква полза имаме от изтъкването на нещо, което е толкова очевидно?
“ И наистина, с най-голямо удоволствие бихме престанали да го изтъкваме, ако именно тези, които го намират за толкова безполезно, не бяха същите, които го забравят и унищожават всяко читаво социално мислене с тяхната мъдрост: „Хлябът не се прави от добронамерени мисли.“
Същото се отнася и за другото остроумие, чрез което някои опитват да заобиколят същността на социалния въпрос: „Преди всичко хората трябва да се върнат на работа.“ Хората работим, когато дадена мисъл подбужда душите ни и ни подтиква към действие. Ако искаме някой да работи като член на обществото, докато в същото време се чувства ценен като индивидуалност, социалният живот трябва да се оформи от мисли, които разкриват личностния принос в светлината на човешкото достойнство. Определени среди обаче, особено социалистическите, искат да заменят това поощрение за работа чрез принудителна работа. Това е техният специфичен начин да избегнат признанието за необходимост от плодотворни социални идеи. Светът е доведен до сегашното си състояние от онези, които пречат на новите идеи да се осъществят, понеже те бягат от тях.
към текста >>
49.
13. За същността на боледуването и на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Поражда се
удоволствие
, приятно чувство.
То подържа онази интензивност, която е развило в отношението с астралното тяло в течение на живота. За всеки орган на човешкото тяло отговаря във всяка възраст определена сила на етерната дейност полагаща се на органа. Същото се отнася и за астралната дейност. Съществуването на правилното отношение е това, от което зависи, дали астралното тяло може да се включи правилно или не в етерното. Ако то не може да стори това поради понижение на етерната дейност, поражда се болка; ако етерното тяло развива една дейност над нормалната мярка, тогава проникването на астралната и на етерната дейност става особено интензивно.
Поражда се удоволствие, приятно чувство.
Трябва да бъдем само наясно върху факта, че удоволствието надвишаващо определена мярка при будното състояние се превръща обратно в болка, а болката преминава в удоволствие. Ако не се вземе под внимание това, тогава казаното тук може да изглежда в противоречие с казаното по-рано. Един орган се разболява, когато не може да се развие полагащата му се етерна дейност. Да вземем например дейността на обмяната на веществата, която се продължава в целия организъм от процеса на храносмилането. Ако произведенията на обмяната на веществата са пренесени навсякъде без остатък в дейността и изграждането на веществата на организма, това е един признак за факта, че етерното тяло работи по подходящия начин.
към текста >>
Трябва да бъдем само наясно върху факта, че
удоволствие
то надвишаващо определена мярка при будното състояние се превръща обратно в болка, а болката преминава в
удоволствие
.
За всеки орган на човешкото тяло отговаря във всяка възраст определена сила на етерната дейност полагаща се на органа. Същото се отнася и за астралната дейност. Съществуването на правилното отношение е това, от което зависи, дали астралното тяло може да се включи правилно или не в етерното. Ако то не може да стори това поради понижение на етерната дейност, поражда се болка; ако етерното тяло развива една дейност над нормалната мярка, тогава проникването на астралната и на етерната дейност става особено интензивно. Поражда се удоволствие, приятно чувство.
Трябва да бъдем само наясно върху факта, че удоволствието надвишаващо определена мярка при будното състояние се превръща обратно в болка, а болката преминава в удоволствие.
Ако не се вземе под внимание това, тогава казаното тук може да изглежда в противоречие с казаното по-рано. Един орган се разболява, когато не може да се развие полагащата му се етерна дейност. Да вземем например дейността на обмяната на веществата, която се продължава в целия организъм от процеса на храносмилането. Ако произведенията на обмяната на веществата са пренесени навсякъде без остатък в дейността и изграждането на веществата на организма, това е един признак за факта, че етерното тяло работи по подходящия начин. Ако обаче в пътя на обмяната на веществата се отлагат вещества, които не преминават в дейността на организма, тогава етерното тяло е понижено в неговата дейност.
към текста >>
50.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Щайнер с
удоволствие
се потапя в душите и светогледите на обкръжението.
Въпреки многото си контакти, Щайнер е душевно самотен. Той посещава другите, но те не могат да го посетят. Първоначално защитава доктората си в Росток, при проф. Хайнрих фон Щайн. После завършва своята „Философия на свободата“, търсейки мнението на Едуард фон Хартман, но последният не може да следва идеята на Щайнер и остава в светогледа на феноменализма.
Щайнер с удоволствие се потапя в душите и светогледите на обкръжението.
Директорът на Архива е Зуфан, а с Херман Грим ги свързва фантазията, като извор на духовни откровения, но последният не достига до разбирането ѝ, а само до изживяването. Един дух на платонизъм се носи в Архива на Гьоте и Шилер. Запознава се както със съчиненията на Хекел, така и със самия Хекел – най-видния последовател на Дарвин. Щайнер забелязва двойнствеността в него, потапя се в неговата душевност, изживява миналата му инкарнация. В съседния на Ваймар град Наумбург доизживява последните си години Ницше.
към текста >>
51.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Веднъж този негодяй, който също учеше в нашето училище, си направи
удоволствие
то да натопи дървена треска във всички мастилници в училище и да очертае около тях мастилени кръгове.
За мен обаче неговото преподаване беше също толкова досадно. Изобщо не вярвах, че с негова помощ бих могъл да науча нещо. Защото той често идваше вкъщи заедно с жена си и синчето си. Това синче според тогавашните ми разбирания беше пълен негодник, а аз си бях втълпил, че не може да се научи нищо от човек, който има такъв син. Тогава обаче се случи още нещо „ужасно“.
Веднъж този негодяй, който също учеше в нашето училище, си направи удоволствието да натопи дървена треска във всички мастилници в училище и да очертае около тях мастилени кръгове.
Баща му ги видя. Повечето от учениците вече си бяха тръгнали. Аз, синът на учителя и още неколцина момчета още бяхме там. Даскалът беше извън себе си и започна да ругае. Аз бях убеден, че дори щеше да почне да „реве“, ако гласът му не ставаше все по-пресипнал.
към текста >>
Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с
удоволствие
и сам.
Но все пак стояха като фон, събуждайки спомени, щом човек погледне към ниските планини, до които можеше да се стигне за по-кратко време от новото местожителство на семейството ми. Масивни възвишения с красиво залесяване ограничаваха едната гледка. Другата се простираше към Унгария над равнина, покрита с ниви и гори. От хълмовете особено много обичах един, който можеше да бъде изкачен за три-четвърти час. На върха му се издигаше един параклис, в който имаше портрет на Св. Розалия.
Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с удоволствие и сам.
Тези разходки ми доставяха особена радост и с това, че през съответните сезони от тях човек можеше да се върне богато надарен с природни дарове. Защото в горите се намираха къпини, малини и ягоди. Често можех да изпитам вътрешно удовлетворение от това, час и половина да събирам вкусна добавка към семейната вечеря, която иначе за всеки от нас се състоеше от филия хляб с масло или комат хляб със сирене. И други радости предлагаше скитането из тези гори, които бяха общинска собственост. Хората от селото си носеха оттам запасите от дърва.
към текста >>
Той с
удоволствие
се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и говореше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература.
За това те не знаеха нищо. Също и в селското училище не се чуваше нищо за тях. Там всичко беше насочено към унгарската история. Свещеникът и помощник-учителят не проявяваха никакъв интерес към величията на немската литература. И стана така, че с лекаря от Винер Нойщат в кръгозора ми навлезе един цял нов свят.
Той с удоволствие се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и говореше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература.
Правейки това, той развиваше всевъзможни идеи за красивото и грозното. За мен това също си остана картина, която ми е носела щастливи спомени през целия ми живот: високият строен лекар, крачещ със смела походка, винаги с чадър в дясната ръка, който държеше така, че да се поклаща до горната част на тялото му от едната страна, а от другата страна бях аз, десетгодишното момче, изцяло отдадено на това, което мъжът казва. Освен всичко това, живо ме занимаваха железопътните съоръжения. Благодарение на телеграфа на гарата за първи път се запознах със законите на електричеството. Също така още като момче се научих да телеграфирам.
към текста >>
52.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Често часове наред стоях при него в стаята му и с
удоволствие
го слушах да ми чете стиховете си.
Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг. По това време прекарвахме много време заедно. Той също се изживяваше като поет.
Често часове наред стоях при него в стаята му и с удоволствие го слушах да ми чете стиховете си.
Към духовните ми стремления от това време той също показваше топъл интерес. Макар че от нещата, с които се занимавах тогава, се вълнуваше по-малко, отколкото от личните си чувства към мен. Той беше обвързан с много прекрасни приятелства, а също и с младежка любов. Нуждаеше се от тях в живота си, който беше наистина труден. Беше завършил училище като бедно момче в Херманщат и още там се налагало да се издържа от частни уроци.
към текста >>
53.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
И аз го направих с голямо
удоволствие
.
Дълги години всяко лято ходех със семейството на възпитаваните от мен деца на езерото Атерзее в курорта Залцкамергут и там опознах благородната алпийска природа на Горна Австрия. Постепенно успях да приключа с частните уроци, които продължавах да давам и на други дори след започването на тази ми възпитателна дейност, и така ми остана време да продължа собственото си следване. Преди да вляза в това семейство, рядко ми се случваше да вземам участие в детски игри. И ето че „времето ми за игра“ настъпи едва през двайсетте ми години. Налагаше се да се науча и на това как се играе, за да мога да ръководя игрите.
И аз го направих с голямо удоволствие.
Даже си мисля, че в живота си не съм играл по-малко от другите хора. Само че наваксах пропуснатото, което по принцип се прави в това отношение до десетгодишна възраст, от двадесет и третата до двадесет и седмата си година. По това време започнах да се занимавам и с философията на Едуард фон Хартман. Изучавах неговата „Теория на познанието“, която предизвикваше у мен непрестанен протест. Мнението, че истинската действителност, както несъзнателното, се намира отвъд съзнателните преживявания и че последните не представляват нищо друго освен нереално, образно отражение на действителността, за мен беше съвършено неприемливо.
към текста >>
54.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С
удоволствие
се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие.
Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично. Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман. Мюлнер с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция.
Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие.
Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“. Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея.
към текста >>
Сега бях поставен между този дом, който посещавах с голямо
удоволствие
, и моя учител и бащински настроен приятел Карл Юлиус Шрьоер, който след първите си посещения никога повече не се появи у деле Грацие.
Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен. За това не се нуждаех от съгласие в идеите, а от ревностна, открита към духовното човечност.
Сега бях поставен между този дом, който посещавах с голямо удоволствие, и моя учител и бащински настроен приятел Карл Юлиус Шрьоер, който след първите си посещения никога повече не се появи у деле Грацие.
Поради това емоционалният ми живот се разкъсваше на две, тъй като с искрена любов и уважение беше привлечен и от двете страни. Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“. В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят.
към текста >>
55.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Човек можеше винаги с ново
удоволствие
да слуша „Тримата цигани“ на Ленау.
Там от време на време се появяваше вдовицата на Фридрих Хебел. Появата ѝ винаги означаваше празник. В една напреднала възраст тя се занимаваше с изкуството на декламацията, което пренасяше сърцето в блажена омая и напълно покоряваше усета за изкуство. А когато Кристине Хебел разказваше, цялото помещение се изпълваше с душевна топлота. На тези вечери у Формей се запознах и с актрисата Вилборн – интересна личност с блестящ декламаторски глас.
Човек можеше винаги с ново удоволствие да слуша „Тримата цигани“ на Ленау.
Скоро стана така, че кръгът, който се беше образувал у Формей, започна понякога да се събира и при г-жа Вилборн. Но колко по-различно беше там. Тези, които в пасторския дом се държаха сериозно, тук ставаха весели и жизнерадостни и откликваха на хумора на Фридрих Шльогл, когато този „виенски народен поет“ четеше забавните си истории. Когато например във Виена в един тесен кръг въведоха практиката на кремацията, той написа един „фейлетон“. В него разказваше как един мъж, който обича жена си по малко „грубоват“ начин, всеки път, когато нещо не му харесва, ѝ подвиква: „Дърто, марш в крематориума!
към текста >>
56.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с
удоволствие
се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом.
Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота. Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност. Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост.
Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом.
Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота. С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания. Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота.
към текста >>
Интересът му към всичко, което ставаше там, не беше особено задълбочен, но с
удоволствие
разговаряше с нас, сътрудници-
Когато имаше да ни каже нещо, тя викаше Зуфан при себе си. При нея водеха и сътрудничещите посетители, за да ѝ ги представят. Грижата ѝ за Архива обаче беше изключителна. По това време тя лично проведе цялата предварителна подготовка за строежа на държавна сграда, достойно хранилище за литературното наследство. Също и Карл Август, наследник на великия херцог, който почина преди да поеме управлението, идваше често в Архива.
Интересът му към всичко, което ставаше там, не беше особено задълбочен, но с удоволствие разговаряше с нас, сътрудници-
те. Разглеждаше повече като задължение необходимостта да се интересува от духовния живот. Жив обаче беше интересът на Паулине, наследница на великия херцог. С нея често имах възможност да разговарям за неща, свързани с Гьоте, поезията и т.н. По отношение на социалните си връзки Архивът се намираше между научните и артистичните кръгове и Ваймарското дворцово общество. Той получаваше собствената си обществена окраска и от двете страни.
към текста >>
57.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Обичах разностранността на живота и наистина по обяд с
удоволствие
ходех в кръга на сътрудниците на Архива у Зуфан, с когото Хартлебен така и не се запозна, тъй като това не представляваше интерес за него, а вечер – при Хартлебен и неговите съмишленици.
Аз трябваше да участвам и в двата. Моите интереси ме влечаха и към двете страни. Това се съчетаваше много добре, тъй като едните се събираха денем, а другите – вечер. Но не ми беше позволено да живея по начина на Ото Ерих. Не можех да спя по време на дневните заседания.
Обичах разностранността на живота и наистина по обяд с удоволствие ходех в кръга на сътрудниците на Архива у Зуфан, с когото Хартлебен така и не се запозна, тъй като това не представляваше интерес за него, а вечер – при Хартлебен и неговите съмишленици.
В периода на пребиваването ми във Ваймар пред душата ми се разкриваха тенденциите в светогледа на редица хора. Това се случваше по време на непосредствените разговори с тези хора, с които бяха възможни беседи за световните и житейски въпроси. А и много личности, интересуващи се от такива разговори, минаваха през Ваймар. Преживях това време във възрастта, в която душата е склонна да се обръща активно към външния живот, в който би искала да намери здрава връзка с него. Светогледите, които ми се откриваха, за мен бяха част от външния живот.
към текста >>
С
удоволствие
ходех у Зуфан, на драго сърце отивах и при Хартлебен.
Общувах най-оживено с другите, но във всеки отделен случай за общуването с тях трябваше да излизам от моя като през някаква врата. Това ме караше да ми се струва, че всеки път, когато влизах във външния свят, правех нещо като посещение. Това обаче не ми пречеше да се отдавам с най-жив интерес на този, на когото бях на гости. Дори се чувствах като у дома, докато бях на посещение. Така беше с хората, така беше и със светогледите.
С удоволствие ходех у Зуфан, на драго сърце отивах и при Хартлебен.
Зуфан никога не ходеше при Хартлебен, а Хартлебен – никога у Зуфан. Никой от двамата не можеше да навлезе в начина на мислене и чувстване на другия. Аз и у Зуфан, и при Хартлебен бях като у дома си. Но всъщност нито Зуфан, нито Хартлебен идваха при мен. Дори и когато идваха при мен, те си оставаха при себе си.
към текста >>
58.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Неговата игра винаги ми предлагаше рядко
удоволствие
благодарение на благородния му стремеж към стил и красивия огън на вдъхновението.
Да се видят такива хора, правещи първите си стъпки в изкуството във Ваймар, произвеждаше неизличимо впечатление и беше голяма школа в живота. Паул Вике използваше мазето на един театър, което дразнеше редовия актьор, възпитан в традиции. Много увлекателни часове преживях в дома на Паул Вике. Той беше в приятелски отношения с моя приятел Юлиус Вале и поради това и аз влязох в по-тесен контакт с него. Често ме възхищаваше колко шумно реагира Вике на почти всичко, което беше преживял по време на репетициите за някоя нова пиеса и как след това изпълняваше ролята, която го беше довеждала до такова състояние.
Неговата игра винаги ми предлагаше рядко удоволствие благодарение на благородния му стремеж към стил и красивия огън на вдъхновението.
По това време във Ваймар правеше първите си стъпки Рихард Щраус. Той беше ангажиран като втори диригент на Ласен. Първите композиции на Рихард Щраус бяха изпълнени във Ваймар. Музикалното търсене на тази личност се проявяваше като част от самия ваймарски духовен живот. Такъв радостен и безрезервен прием на нещо, което в самия акт на приемане се превръща във вълнуващ проблем на изкуството, беше възможен само в тогавашния Ваймар.
към текста >>
Макар и да не мислех вечер да ходя често в Художественото общество, ставаше така, че когато Хайнрих Целер ме срещнеше и ми кажеше, че трябва да отида с него, всеки път с
удоволствие
откликвах на неговото настояване.
Да, този дълбоко симпатичен човек, Хайнрих Целер, също трябваше да мине през Ваймар, за да се превърне в това, което стана. Той притежаваше най-красивото природно певческо дарование. За да се разгърне, се нуждаеше от обкръжение, което да приема с пълно търпение, когато, за да се развие, един такъв талант не спира да експериментира. Така разгръщането на способностите на Хайнрих Целер се числи към най-прекрасното, което можеше да се преживее тогава. При това Целер беше толкова любезна личност, че часовете, които прекарвах с него, спадат към най-прелестните.
Макар и да не мислех вечер да ходя често в Художественото общество, ставаше така, че когато Хайнрих Целер ме срещнеше и ми кажеше, че трябва да отида с него, всеки път с удоволствие откликвах на неговото настояване.
Ваймарската обстановка имаше и своята тъмна страна. Традиционността и любовта към спокойствието твърде често потискаха човека на изкуството в състояние на някаква притъпеност. Хайнрих Целер не стана много известен в света извън Ваймар. Това, което първоначално беше подходящо да му помогне да разпери крила, след това отново ги скова. Така стана и със скъпия ми приятел Ото Фрьолих.
към текста >>
59.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Но аз често с
удоволствие
си спомням за него.
Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно. И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен. Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“.
Но аз често с удоволствие си спомням за него.
Защото този човек заслужаваше големи симпатии, обладаваше енергична политическа воля и мислеше, че с помощта на добрите намерения и разумните възгледи хората ще могат да се вдъхновят за правилен прогресивен път в обществения живот. Животът му представляваше верига от разочарования. Жалко, че се наложи и аз самият да му причиня такова. Когато се запознахме, той работеше върху една брошура, която желаеше да разпространи масово. Смяташе за свой дълг да се бори срещу резултата от започващото по това време в Германия обединение между крупната промишленост и селското стопанство, което по-късно, по негово мнение, би довело до опустошаващи последствия.
към текста >>
60.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
Това, че там ме приемаха с
удоволствие
, можех да заключа от най-различни случаи.
Така същевременно бях приет приятелски и в дома на родителите на г-жа Нойфер и на тези на Бернхард Ставенхаген. Г-жа Нойфер е дама, която излъчва атмосфера на духовност над всичко, намиращо се в нейното обкръжение. Нейните съждения, изхождащи от дълбоките пластове на душата ѝ, оживяваха по чудесен начин непринудените беседи, получаващи се в този дом. Всичко, което тя казваше, беше обмислено и същевременно изящно. И във всеки миг, прекаран у семейство Нойфер, имах чувството, че г-жа Нойфер по рядък начин се стреми към истината при всички житейски обстоятелства.
Това, че там ме приемаха с удоволствие, можех да заключа от най-различни случаи.
Бих искал да разкажа за един от тях. Веднъж на Коледа при мен дошъл г-н Нойфер и тъй като не съм си бил вкъщи, ми оставил бележка с настоятелната молба непременно да отида у тях за раздаването на коледните подаръци. Това не беше лесно, тъй като във Ваймар винаги трябваше да участвам в по няколко такива празненства. Но успях да се справя. И така до подаръците за децата открих красиво опакован специален коледен подарък за мен, ценността на който може да бъде изяснена само от неговата предистория.
към текста >>
Така беше не само с тези, които живееха там постоянно, но и с гостите на Ваймар, които с
удоволствие
идваха тук.
Бащата на г-жа Нойфер, старият Ставенхаген, беше личност, която предразполага към себе си. По-рано той беше упражнявал практична професия, след което обаче се бе пенсионирал. Сега живееше изцяло със съдържанието на една библиотека, която сам беше събирал и за другите беше много приятно да наблюдават как живее той в него. У възрастния човек не бе навлязло нищо самодоволно или високомерно по отношение на познанието, а нещо, което по-скоро разкриваше безкористна жажда за знания. Взаимоотношенията между хората във Ваймар по това време действително бяха от такова естество, че душите, които се чувстваха малко удовлетворени на други места, тук откриваха себе си.
Така беше не само с тези, които живееха там постоянно, но и с гостите на Ваймар, които с удоволствие идваха тук.
Мнозина чувстваха, че посещенията във Ваймар, за разлика от тези на други места, представляват нещо специално. Особено силно усетих това при датския поет Рудолф Шмит. Отначало той дойде за представлението на неговата драма „Преобразеният крал“. Още при това му посещение се запознах с него. По-късно той се появяваше на много събития, събиращи във Ваймар множество посетители от други места.
към текста >>
61.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
Що се касае до общуването, с
удоволствие
се движех в тези кръгове, но затова пък душевната им настройка относно духовното ми остана чужда.
Това връщане назад беше вярно и за мисис Безант. Тя едва ли бе способна да разбере съвременния вид духовно познание. Но това, което казваше за духовния свят, все пак произлизаше от него. И поради това за мен тя беше интересна личност. Тъй като и у други ръководители на Теософското общество съществуваше това отричане на напълно съзнателното духовно познание, по отношение на духа с душата си никога не можах да се почувствам като у дома в това Общество.
Що се касае до общуването, с удоволствие се движех в тези кръгове, но затова пък душевната им настройка относно духовното ми остана чужда.
Поради тази причина не бях склонен в лекциите си на конгреса на Обществото да говоря, изхождайки от собствените си духовни преживявания. Изнасях лекции, които би могъл да изнесе и някой, който няма собствено виждане в духа. Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари фон Сиверс в Берлин. Така възникна работата в Берлин, Мюнхен, Щутгарт и т.н. Включени бяха и други населени места.
към текста >>
62.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Тази принуда създава един извор на вътрешна горест; това човек усеща като болка и не
удоволствие
, като лошо настроение.
Така изглежда физическата система, която е втвърдена, когато действа прекомерно. Човекът не може да направи отново подвижно онова, което е трябвало да направи подвижно. Вътрешният човек не съумява да направи нищо против физическата си система; той чувства вътрешни пречки. Те се изразяват в това, че човек трябва да насочи силата си към тези вътрешни пречки. Нещата, които той не може да преодолее, причиняват мъка и болка; те са причината за това, човек да не може да отправи непринуден поглед към света около себе си.
Тази принуда създава един извор на вътрешна горест; това човек усеща като болка и неудоволствие, като лошо настроение.
Много лесно животът ни засяга болезнено и мъчително. Определени мисли и представи започват да стават трайни, човек започва да се вглъбява в себе си, става меланхоличен. Непрекъснато има някакви болки. Причината за всичко това е, че физическото тяло оказва съпротива на вътрешния уют на етерното тяло, на подвижността на астралното тяло и на целеустремеността на Аза. И така, когато с помощта на едно здраво познание схванем същността на темпераментите, някои неща в живота ще ни се изяснят; но пред нас ще се открие и възможността да употребяваме това знание практически, нещо, което иначе не бихме могли да направим.
към текста >>
Меланхоличното дете е предразположено към болката; то има предразположение към болката, към не
удоволствие
то; те са заседнали в душата, тях не можем да изкореним, но можем да ги пренасочим.
Ако искаме да вкараме в правия път тази особеност на темперамента му, трябва да пренасочим тази сила от вътрешното към външното. Тук е особено важно човек да не разчита на това, че може с благи думи да накара детето да се откаже от своята печал и болка или да го отучи от тях; защото то има предразположение точно към това, към тази затвореност, понеже физическият инструмент на неговото тяло му създава известни затруднения. Ние трябва да разчитаме главно на това, което имаме; трябва да се грижим за това, което е налице. За възпитателя на меланхоличното дете ще бъде особено необходимо да му покаже, че има мъка на тоя свят. Ако искаме да подходим към това дете като възпитатели, то трябва и тук да открием точката, от която да изходим.
Меланхоличното дете е предразположено към болката; то има предразположение към болката, към неудоволствието; те са заседнали в душата, тях не можем да изкореним, но можем да ги пренасочим.
И тук има едно средство: да показваме на меланхоличното дете преди всичко, как един човек може да страда. Нека го оставим да изпита тъкмо във външния свят оправдана болка, оправдана мъка, за да разбере, че има неща, заради които то може да изпита болка. Ето за това става дума. Ако искате да го зарадвате, накарайте го да се прибере в собствената си угнетеност. Само не бива да се мисли, че човек трябва да забавлява детето, да се опитва да го развеселява.
към текста >>
Ако го тласкате натам, където може да намери
удоволствие
, то ще става все по-затворено и по-затворено.
Нека го оставим да изпита тъкмо във външния свят оправдана болка, оправдана мъка, за да разбере, че има неща, заради които то може да изпита болка. Ето за това става дума. Ако искате да го зарадвате, накарайте го да се прибере в собствената си угнетеност. Само не бива да се мисли, че човек трябва да забавлява детето, да се опитва да го развеселява. Човек не бива да го развлича; така само ще затвърдите неговото униние, болката в душата.
Ако го тласкате натам, където може да намери удоволствие, то ще става все по-затворено и по-затворено.
Изобщо добре е, когато човек се опита да лекува младия меланхолик не като го обгражда с ведра компания, ами като го остави да изпита оправдана болка. Пренасочете детето като му покажете, че в света има страдание. То трябва да види, че в живота има неща, които могат да накарат човек да изпита болка. Макар и да не бива да се прекалява, всичко зависи все пак от това да бъде предизвикана болка от външните неща, която да го отклони от вътрешната. Не е лесно да се направлява меланхоличното дете.
към текста >>
63.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
То е носител на болката и
удоволствие
то, на импулсите, копнежите, страстите и т.н.
Физическото тяло може да се нарече копие или израз на етерното тяло. Относно формата и големината двете тела са сходни при човека, но не са съвсем еднакви. При животните обаче, и още повече при растенията, етерното тяло значително се отличава от физическото по отношение на форма и размери. Третата съставна част на човешката природа е т. нар. сетивно или астрално тяло.
То е носител на болката и удоволствието, на импулсите, копнежите, страстите и т.н.
Всичко това, едно същество, което се състои само от физическо и етерно тяло, не притежава. Всичко назовано би могло да се обобщи с израза: усещане. Растението на притежава усещане. Ако в наше време някои учени изхождат от факта, че някои растения реагират на дразнение с движение или по друг начин и заключават, че растенията имат определена способност за усещане, с това те само показват, че не познават същността на усещането. Не става дума за това, че съответното същество реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката, удоволствието, желанието и т.н.
към текста >>
Не става дума за това, че съответното същество реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката,
удоволствие
то, желанието и т.н.
То е носител на болката и удоволствието, на импулсите, копнежите, страстите и т.н. Всичко това, едно същество, което се състои само от физическо и етерно тяло, не притежава. Всичко назовано би могло да се обобщи с израза: усещане. Растението на притежава усещане. Ако в наше време някои учени изхождат от факта, че някои растения реагират на дразнение с движение или по друг начин и заключават, че растенията имат определена способност за усещане, с това те само показват, че не познават същността на усещането.
Не става дума за това, че съответното същество реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката, удоволствието, желанието и т.н.
Ако човек не се придържа към това схващане, би имал основание да каже, че синият лакмус изпитва усещане от определени субстанции, защото при допир с тях почервенява. Астралното тяло е общо само за човека и животните. То е носител на сетивния живот. Не бива да се изпада в грешката на определени теософски кръгове, които си представят етерното и астралното тяло като съставени просто от по-фини частици от тези на физическото тяло. Това би означавало да се материализират тези по-висши съставни части на човешката природа.
към текста >>
64.
4. До всички членове * III 3 Февруари 1924 Относно антропософските събирания
GA_39 Писма до членовете
Би трябвало да можем да ходим на събиранията, защото там ще открием хора, заедно с които с
удоволствие
да искаме да се занимаваме с антропософия.
Там се чете и пише това, което е придобито чрез Антропософското познание. Всеки, който не вижда, че трябва да бъде така, положително не е прав. Ако целта е просто да се разискват всякакви мнения, които човек спокойно може да има и без Антропософията, то тогава не бихме се нуждали от Антропософското общество. Но ако се остане само с четенето на антропософски текстове или, ако Антропософията се поднесе само като едно учение, тогава е правилно човек и сам чрез лекциите да може да постигне това, което събранията поднасят. Всеки, който отива на антропософска събиране, би трябвало да има чувството, че там той ще открие нещо повече, отколкото когато просто самостоятелно изучава Антропософия.
Би трябвало да можем да ходим на събиранията, защото там ще открием хора, заедно с които с удоволствие да искаме да се занимаваме с антропософия.
В антропософската литература се открива един светоглед. В антропософските събирания би трябвало човека да открие човека. Дори и този, който усърдно чете Антропософия, трябва да има едно весело, приповдигнато чувство, когато отива на среща на антропософи, защото той се радва на хората, които ще намери. Той би трябвало да може да се радва дори и да приеме, че няма да чуе нищо ново, което да не е приел вече от дълго време. Ако открием нов член в групата не трябва да изпитваме задоволство, че антропософията отново е спечели ла нов привърженик.
към текста >>
65.
2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на
удоволствие
и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек. И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо. Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание.
Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
Ако разпрострем това наблюдение върху дървото, ще можем да кажем: когато в растителното царство дървото се вдървява, и там постоянно се отнема живот. За целта определени части от дървото се превръщат в мъртви, неживи продукти; дървото е обгърнато от една кора, която постепенно става неорганична. По същия начин, когато разглеждаме по-точно същността на човешкия живот, ние виждаме не само едно възходящо развитие, но едно такова възходящо развитие, което прави духовно-душевната ядка на човешкото същество да се издигне, да израсне, да се включи във външния свят; и като расте все повече и повече, ние виждаме как тя идва в конфликт със старата заложба, т.е. със самата себе си. Това става благодарение на факта, че през младостта тя можа да си изгради органи, да си разработи органи според старата заложба, докато сега по-нататък в течение на живота този процес не е вече възможен и тя трябва да съществува сега по-нататък във вдървяващия се живот.
към текста >>
66.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Нека разгледаме човека вечер, когато е уморен, как неговото съзнание потъва, как всички мисли и чувства, които се вливат през деня в него чрез външните неща, всяко
удоволствие
и страдание, всяка радост и скръб потъват в една неопределена тъмнина.
Лятното състояние на земния организъм се състои в едно съвсем особено отношение на Земята към Слънцето, а именно в това, че Земята застава в едно такова отношение спрямо действието на Слънцето, което е едно духовно действие излизащо от Слънцето. Това ние трябва да кажем, защото имаме работа с един жив, изпълнен с дух организъм. За зимното състояние Земята се затваря за това действие на Слънцето, земният организъм се затваря един вид в себе си. Нека сравним сега това състояние с човешкото състояние на сън. Сега аз искам да говоря само външно привидно за една аналогия; обаче Духовната наука ни доставя доказателствата за самия факт.
Нека разгледаме човека вечер, когато е уморен, как неговото съзнание потъва, как всички мисли и чувства, които се вливат през деня в него чрез външните неща, всяко удоволствие и страдание, всяка радост и скръб потъват в една неопределена тъмнина.
През това време духовното същество на човека както показахме това в сказката върху "Същността на съня" излиза от човешкото физическо тяло и влиза в един духовен свят, отдадено е на духовния свят. Присъщо е за човека, че в това състояние на сън той изгубва своето съзнание. За духовния изследовател – ние ще видим, как той знае това се показва, че вътрешното същество на човека, Астралното тяло и Азът, фактически се излъчва от физическото тяло и етерното тяло, но не само се излъчва и виси над него едно облачно образуване, това вътрешно същество на човека се разширява, разлива се над целия планетарен свят, който е около нас. Колкото и невероятно да изглежда: духовният изследовател установява, че човешката душа се разлива единно над звездния свят, над астралното. Изследователите, които са били запознати в тази област, са знаели добре, защо това, което се излъчва, носи името Астрално тяло.
към текста >>
То е нещо, което духовно може да се сравни сега, за да имаме едно по-лесно сравнение, ще направим добре да обърнем понятията със състоянието на човека, когато той сутрин се събужда и изплува от тъмното лоно на съществуването, от нощта в своето
удоволствие
и страдание.
При Земята лятното състояние което обикновено хората биха нарекли будно състояние е нещо, което може да се сравни само с това, което при човека е заспиването. Със заспиването човекът излиза в големия свят; с настъпване на лятото Земята влиза с всички нейни сили в областта на слънчевото действие, само че трябва да си представим Земята и Слънцето като организми изпълнени с дух. През зимата, когато Земята почива в себе си, трябва да си представим нейното състояние като отговарящо на будното състояние на човека, докато хората са свикнали да считат зимното състояние на Земята като състояние на засипване. Но когато разглеждаме същества стоящи далече едно от друго каквито са човекът и Земята -, състоянията на съзнанието се показват един вид противоположни. Що е сега това, което Земята извършва под влияние на отдаването на слънчевото същество, на слънчевия Дух?
То е нещо, което духовно може да се сравни сега, за да имаме едно по-лесно сравнение, ще направим добре да обърнем понятията със състоянието на човека, когато той сутрин се събужда и изплува от тъмното лоно на съществуването, от нощта в своето удоволствие и страдание.
Когато Земята навлиза в областта на слънчевото действие,въпреки че това може да се сравни със състоянието на сън при човека тогава всички сили, които бликват от Земята, могат да направят спокойното зимно състояние да премине в дейното, живо лятно състояние. Що са сега растенията в цялата тъкан на битието? Можем да кажем: Когато наближава пролетта, земният организъм започва да мисли и да чувствува, защото Слънцето с неговите Същества примамва, привлича навън нейните мисли и чувства. За земния организъм растенията не са нищо друго освен един вид сетивни органи, които всяка пролет се събуждат отново, за да може земният организъм да бъде със своето мислене и чувствуване в областта на слънчевото действие. Както в човешкия организъм светлината си създава окото, за да може да се яви чрез окото като "светлина", така всяка пролет слънчевият организъм си създава в земния организъм разпростряната растителна покривка, за да може чрез растителната покривка да гледа самия себе си, да чувствува, да усеща, да мисли.
към текста >>
67.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Херман Грим с
удоволствие
следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин.
При един разговор с Херман Грим върху така близкия му ГЬОТЕ и върху Гьотевия светоглед се случи онова, което е една дребнавост, но което принадлежи към незабравимите неща в пътя на моя живот. При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си ръка. Това, което се криеше в това движение на ръката, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот. Касаеше се за това, опирайки се на Гьоте да говорим за това, как Гьоте искаше да намери този път за духовния свят. Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят.
Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин.
Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство. Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията. Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него.
към текста >>
С
удоволствие
някои се отдават на този свят на фантазията, защото за тях той е единственият духовен свят.
Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия". Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък. Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи: Днес много хора си казват: Човек трябва да бъде дълбоко недоволен, незадоволен от всичко, което официалната наука може да каже върху източниците на живота, върху тайните на съществуването, върху мировите загадки; обаче липсва възможността да проникнем с пълна сила в един друг свят. Липсва силата на волята за познание да познае този свят на духовния живот като нещо друго, различно от това, което човек може да си създаде в своята фантазия.
С удоволствие някои се отдават на този свят на фантазията, защото за тях той е единственият духовен свят.
Именно по отношение на тази личност аз можах да си спомня въпросното пътуване беше може би преди 17 години -, че още преди повече от 30 години, считано от днес, веднъж наред с много други неща които ми направиха впечатление от неговите съчинения, погледът ми падна на неговата книга "Лекции върху Гьоте", които той е държал в Берлин през зимата 1874/75 година. Там, позовавайки се на Гьоте, Херман Грим говори за онова впечатление, което едно чисто външно, лишено от дух наблюдение на природата трябва да направи върху един такъв дух, какъвто е неговият. Беше също така преди 30 години, когато Херман Грим ми се яви като тип на човек, когото всички чувства и усещания които тласкат в духовния свят, но който не може да намери духовния свят в една действителност, а само във фантазията, в нейното царуване и действие. Но от друга страна именно защото беше такъв той не искаше да допусне, че самият Гьоте търсеше източниците и загадките на живота не просто в царството на фантазията, а в едно друго царство, в царството на духовната действителност. В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим говори за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение.
към текста >>
Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като
удоволствие
и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят.
Те много повече предпочитат това, отколкото да се изисква от тях да внесат в своята душа интимни моменти на развитие. Обаче именно за такива неща става дума при издигането в духовния свят. Сега, напълно в смисъла, в който Духовната наука вижда нещата, искаме, да се опитаме да скицираме съвсем накратко, как може да стане това издигане на човешката душа в духовния свят. Като изходна точка трябва винаги да служи това, в което човек на първо време живее. А така, както е поставен в света в нашето съвремие, човек живее напълно във външния сетивен свят.
Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят.
Опитайте се да заличите това от вашата душа и размислете, какво ще остане тогава. Хората, които пристъпят честно към това просто самонаблюдение, ще видят, че у съвременния човек в душата остава твърде малко. Но това е именно важното, че отначало за издигането в духовния свят не може да се изходи от това, което ни е дадено от външния сетивен свят, а човек трябва да се залови да развие в своята душа сили, които обикновено дремят в тази душа. Основен елемент на всички възможности за възлизане в духовния свят е така да се каже: този човек да съзре, че е способен да развие вътрешно, че освен това, което той обхваща първо със своето съзнание, в него се намира и нещо друго. За много хора днес това е една дразнеща представа, защото нека веднага вземем един отделен човек на днешното образование как прави например днешният философ, когато за него се касае да установи цялото значение, и същност на познанието?
към текста >>
68.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
В моите книги "Тайната наука" или "Теософия" ще видите, че трите члена на душата имат още много повече отношения по друг начин с това, което се намира във външния свят, не защото ние изпитваме
удоволствие
да делим душата, а защото това, което наричаме Сетивна душа, е поставено в съвършено други отношения с Космоса отколкото това, което наричаме Съзнателна душа.
Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва. Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти. Обаче когато се оттеглим и преработваме в нас това, което сме приели чрез възприятията и т.н., така щото възбуденото в нас от външния свят се превръща в чувства, тогава ние живеем във втория член на душата, в Разсъдъчната душа или Чувствуваща душа. И доколкото ръководим и направляваме нашите мисли, а не се оставяме водени както децата се водят с ремъка, ние живеем в Съзнателната душа.
В моите книги "Тайната наука" или "Теософия" ще видите, че трите члена на душата имат още много повече отношения по друг начин с това, което се намира във външния свят, не защото ние изпитваме удоволствие да делим душата, а защото това, което наричаме Сетивна душа, е поставено в съвършено други отношения с Космоса отколкото това, което наричаме Съзнателна душа.
Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество. Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят. Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се. Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н. Това лежи в Съзнателната душа.
към текста >>
69.
ІХ. Астралният свят
GA_92 Езотерична космология
Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от
удоволствие
то.
Такъв е смисълът на Христовите думи към Неговите ученици: "Истина, истина ви казвам, докато не станете като деца, не можете да влезете в царството на Небесата." Когато слиза за земно въплъщение, човекът бива тласкан от желание. Не напразно в човека се ражда желанието за Земята. Целта и смисълът е в онова, което той трябва да научи. Ние се учим чрез всичките си изживявания и те обогатяват запаса ни от познание.
Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от удоволствието.
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на удоволствието, докато не остане същността на самото изживяване. Пътуването през астралния свят е по този начин едно пречистване, посредством което душата се учи да забравя всяко чувство за физически наслади. Такова е пречистването на индийската Камалока, или "поглъщащ огън". Човек трябва да се пригоди към съществуване без физическо тяло. Смъртта поражда, в първия момент, впечатлението за неизмерима празнота.
към текста >>
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на
удоволствие
то, докато не остане същността на самото изживяване.
Когато слиза за земно въплъщение, човекът бива тласкан от желание. Не напразно в човека се ражда желанието за Земята. Целта и смисълът е в онова, което той трябва да научи. Ние се учим чрез всичките си изживявания и те обогатяват запаса ни от познание. Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от удоволствието.
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на удоволствието, докато не остане същността на самото изживяване.
Пътуването през астралния свят е по този начин едно пречистване, посредством което душата се учи да забравя всяко чувство за физически наслади. Такова е пречистването на индийската Камалока, или "поглъщащ огън". Човек трябва да се пригоди към съществуване без физическо тяло. Смъртта поражда, в първия момент, впечатлението за неизмерима празнота. В случаите на насилствена смърт и самоубийство, впечатлението на празнота, жажда и изгаряне са още по-ужасни.
към текста >>
70.
ХІІІ. Логосът и Словото
GA_92 Езотерична космология
Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно
удоволствие
, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета.
Такова, например, е съзнанието на скултпора в момента, в който той си представя или вижда за миг формата на статуята пред вътрешното си око. Той никога не е виждал образец, той създава своята статуя. Такова е също и съзнанието на поета, който създава стихотворение в един миг на вдъхновение, в творческо, духовно видение. Тази творческа сила не е породена от никаква интелектуална идея, а по-скоро от духовно чувство. Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си.
Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета.
Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и "мътеща" над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или "Аз" принципа на човека е създаден от Третия Логос.
към текста >>
71.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 11.11.1904 г. Манихейството.
GA_93 Легендата за храма
Един проблясък на това
удоволствие
от злото и демоничното, принадлежащо на 6-та коренна раса, вече се вижда в някои гениални хора.
Каквото ще настъпи за цялото човечество през петия кръг,/*24/ – това е, че външната физиономия, която всеки човек ще си изработва, пряко ще отразява онова, което карма е направила от него – това ще бъде като предвестие за състоянието, което ще настъпи в духовността през 6-та коренна раса. Сред онези, при които в резултат от кармата се е насъбрал излишък от зло, то ще стане особено очевидно на духовното поле. От една страна, ще има човешки същества, които ще притежават огромни вътрешни енергии за добро, които ще бъдат надарени с велика любов и доброта; ала от друга страна, ще бъде виждано и противоположното. Злото ще присъства като наклонност без никакво замаскирване в твърде много хора и вече не завоалирано, не скривано от погледа. Злите ще величаят злото като нещо особено ценно.
Един проблясък на това удоволствие от злото и демоничното, принадлежащо на 6-та коренна раса, вече се вижда в някои гениални хора.
Нитчевото "русо чудовище"/*25/ е например предзнаменование за това. Неподправеното, чистото зло трябва да бъде изхвърлено от потока на световната еволюция като отпадък. То ще бъде отблъснато в осмата сфера./*26/ Днес ние сме застанали непосредствено на прага на едно време. когато доброто съзнателно трябва да се занимае със злото. Шестата коренна раса ще има за задача, доколкото е възможно, чрез благост отново да включи злото в непрекъснатия поток на еволюцията.
към текста >>
72.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23.12.1904 г. Еволюцията и инволюцията както те се тълкуват от окултните общества.
GA_93 Легендата за храма
Например едно добро дело може да бъде много егоистично, ако то създава чувството на
удоволствие
.
Защото неегоистичните дела са истинските основи на безсмъртието: То е последствието на несебичните дела във външния свят. Няма нужда те да бъдат кой знае колко велики. Ако някой даде една монета на някого по несебичен начин, то това е действие, което така се разбира. Ала в безсмъртното се пренася само частта от това действие, която е била несебична. А много малко дела са несебични.
Например едно добро дело може да бъде много егоистично, ако то създава чувството на удоволствие.
Добрите дела произтичат твърде често от себични мотиви. Ако един беден човек, няма печено за Коледа и аз чувствам нужда да му дам печено, за да имам чувството, че имам право да ям моето печено, това в края на краищата е егоистично. В Средните векове за много от катедралите и картините не можеше да се каже, кой ги е изградил или изрисувал. Едва в нашата епоха хората са започнали да придават такава голяма стойност на индивидуалното човешко име. В по-ранните епохи, по-духовни от нашата, индивидуалното име е имало по-малка важност.
към текста >>
73.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Йоановото масонство твърди, че висшите степени не са нищо друго освен глупости, основаващи се на човешката суетност, за която е
удоволствие
да има нещо специално, нещо духовно аристократическо със своето изкачване от степен на степен и на гордостта от притежанието на 18-та, 20-та или още по-висша степен.
Извън тези занаятчии-масони има доста масони, които поддържат, че Йоановото масонство е само един продукт на упадъка на великата всемирна масонска идея. Те смятат, че би означавало отпадане от тази велика масонска идея, ако се твърди, че масонството обзема само три символични или Йоанови степени, докато същността, основното значение на Свободното масонство лежи в т. нар. висши степени, които най-добре са запазени в т. н. шотландски или възприет ритуал, в който в известна степен е консервирано онова, което се е наричало египетски ритуал, Мизраимски или Мемфиски ритуал./*7/ Така ние имаме две противоположни насоки: Йоановото масонство и масонството на висшите степен.
Йоановото масонство твърди, че висшите степени не са нищо друго освен глупости, основаващи се на човешката суетност, за която е удоволствие да има нещо специално, нещо духовно аристократическо със своето изкачване от степен на степен и на гордостта от притежанието на 18-та, 20-та или още по-висша степен.
И тъй вие вече се запознахте с много неща, които са подходящи да доведат до недоразумения. Свободното масонство с висшите степени може да бъде проследено до старите мистерии, до процедурите, които сме описали и ще опишем до възможната степен в нашата теософия; процедури, които са съществували от предвечни времена и все още съществуват днес и които са запазили висшето свръхсетивно знание за човечеството. Това достъпно за хората свръхсетивно знание, беше предадено на онези, които можеха да придобият възможност да влязат в тези мистерийни центрове като в тях са били развивани известни свръхсетивни сили, даващи им възможност да виждат в свръхсетивния свят. Тези предвечни мистерии – в нашето време те са станали нещо друго и за сега не желаем да говорим за това, – първоначално съдържаха кълновете за всички по-късни духовни култури. Онова, което се представяше в тези пра мистерии не беше това, което съставлява съвременната човешка култура.
към текста >>
74.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Само от водата са излезли емоциите и чувствата...ние различаваме нисшата част на душата, която задвижва кръвта и я прави да пулсира и причинява
удоволствие
и не
удоволствие
, и всички други такива болезнени опитности.
Вие трябва да се запознаете с понятието, че човечеството днес е придобило обичая да си представя всичко по един много по-материалистичен начин, отколкото това бе преди. Ако вие си представите един стар кабалист, той не възприема водата само като един течащ елемент, но като един образ и той бе достигнал до това по следния начин. Той си казвал: – Водата е населена от онези животни, които ние считаме за най-примитивни. Животните първоначално са се развили от течния елемент; морските животни, медузи, амфибии. След това всички те излезли от водата на Земята.
Само от водата са излезли емоциите и чувствата...ние различаваме нисшата част на душата, която задвижва кръвта и я прави да пулсира и причинява удоволствие и неудоволствие, и всички други такива болезнени опитности.
Това древният кабалист наричал вода, защото от водата се получава този елемент на душата. А след това имаме мислещата част на душата, която е Дух". /*20/ – Виж бележка 6. /*21/ – Рудолф Щайнер се е изразил по подобен начин на 2 януари 1905 г. в едно писмо до един член, който е щял да бъде приет в Езотеричната школа: "Вие знаете, че зад цялото теософско движение има високо развити същества, които ние наричаме "Учители" или "Махатми".
към текста >>
75.
ІХ. Астралният свят.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от
удоволствие
то.
Такъв е смисълът на Христовите думи към Неговите ученици: “Истина, истина ви казвам, докато не станете като деца, не можете да влезете в царството на Небесата.” Когато слиза за земно въплъщение, човекът бива тласкан от желание. Не напразно в човека се ражда желанието за Земята. Целта и смисълът е в онова, което той трябва да научи. Ние се учим чрез всичките си изживявания и те обогатяват запаса ни от познание.
Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от удоволствието.
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на удоволствието, докато не остане същността на самото изживяване. Пътуването през астралния свят е по този начин едно пречистване, посредством което душата се учи да забравя всяко чувство за физически наслади. Такова е пречистването на индийската Камалока, или “поглъщащ огън”. Човек трябва да се пригоди към съществуване без физическо тяло. Смъртта поражда, в първия момент, впечатлението за неизмерима празнота.
към текста >>
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на
удоволствие
то, докато не остане същността на самото изживяване.
Когато слиза за земно въплъщение, човекът бива тласкан от желание. Не напразно в човека се ражда желанието за Земята. Целта и смисълът е в онова, което той трябва да научи. Ние се учим чрез всичките си изживявания и те обогатяват запаса ни от познание. Но за да може човекът да се учи на Земята, той трябва да бъде съблазнен, привлечен от удоволствието.
Когато душата изживява миналия живот в астралния свят след смъртта, в обратен ред, трябва да има отричане на удоволствието, докато не остане същността на самото изживяване.
Пътуването през астралния свят е по този начин едно пречистване, посредством което душата се учи да забравя всяко чувство за физически наслади. Такова е пречистването на индийската Камалока, или “поглъщащ огън”. Човек трябва да се пригоди към съществуване без физическо тяло. Смъртта поражда, в първия момент, впечатлението за неизмерима празнота. В случаите на насилствена смърт и самоубийство, впечатлението на празнота, жажда и изгаряне са още по-ужасни.
към текста >>
76.
ХІІІ. Логосът и Словото.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно
удоволствие
, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета.
Такова, например, е съзнанието на скулптора в момента, в който той си представя или вижда за миг формата на статуята пред вътрешното си око. Той никога не е виждал образец, той създава своята статуя. Такова е също и съзнанието на поета, който създава стихотворение в един миг на вдъхновение, в творческо, духовно видение. Тази творческа сила не е породена от никаква интелектуална идея, а по-скоро от духовно чувство. Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си.
Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета.
Това блаженство в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и “мътеща” над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или “Аз” принципа на човека е създаден от Третия Логос.
към текста >>
77.
Вътрешността на Земята и вулканичните изригвания
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Огнената Земя стои във взаимовръзка с това, което чувства, с това, което изпитва
удоволствие
, наслада или мъка, страдание, т. е.
Материалът от най-горните пластове се раздвижва от силите, произлизащи от плодната Земя, насочени към споменатото празно пространство. Тук имаме въздействия, които произхождат преди всичко от петия пласт на земната вътрешност. Но участва още и това, което наричаме огнена Земя, като тя става неспокойна. Тя всъщност непрекъснато е неспокойна, но е особено неспокойна по времето, в което стават такива абнормени явления като земетресения или вулканични изригвания. Плодната Земя – тази, от която произлиза всякакъв живот – стои във взаимовръзка с всичко живо.
Огнената Земя стои във взаимовръзка с това, което чувства, с това, което изпитва удоволствие, наслада или мъка, страдание, т. е.
с нисшата душевност, с нейните страсти и пориви. В цялата огромна област мога да покажа няколко светли момента. Някои от които биха могли да осветят връзката на това, което става на Земята с неспокойствието на огнената и плодната Земя. Когато човекът на Земята бива оплоден за първи път с висшата душевност и започва да бъде човек, още са съществували могъщи пориви, стоящи под влиянието на плодната и огнената Земя. Всичко това е бушувало по съвсем друг начин, отколкото може да стане днес.
към текста >>
78.
Духовното познание като най-висша освобождаваща същност. Първа лекция, Берлин, 1 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Може да се чуе, че антропософията е нещо, което представя света в много хубава светлина, представя висши идеали, но отклонява от живота, от
удоволствие
то и истинската радост в живота.
В началото всичко, което се представя на човека тук, се приема не само като нещо неразбираемо, а дори като малко фантастично и на хората им е трудно да преодолеят широко разпространения възглед, че съдържащото се в антропософията е мечтателство и фантазия, и да стигнат до убеждението, че в нашето духовно движение имат работа с нещо, което в най-дълбок смисъл лежи в основата на истинския свят. Много хора вярват, че тези, които говорят за такива неща, стоят далеч от практическия живот. Но постепенно започват да разбират въпросните възгледи и научават, че човек има работа с реалната жизнена практика, която не витае в облаците, а живее в по-дълбоките пластове и донася сила, познание и истина. Чрез това ставаме способни действително да изпълним големите задачи, които са поставени пред хората в света. Когато антропософията се приема като нещо чуждо на живота, отричащо живота, това са предразсъдъци.
Може да се чуе, че антропософията е нещо, което представя света в много хубава светлина, представя висши идеали, но отклонява от живота, от удоволствието и истинската радост в живота.
Дори се твърди, че това, което говорят теософите, е хубаво, но не може да се приеме. Този вид предразсъдъци може би най-трудно ще се преодолеят. Лесно ще се намерят хора, които да разберат какви истини представят теософската литература и теософските лекции. Човек се измъква по-трудно от изградените чрез възпитанието привички и чувства, отколкото от научените предразсъдъци. Привички и чувства се преодоляват по-трудно от мислите, които трябва да се отхвърлят.
към текста >>
Тогава ще дадем ново съдържание на живота и няма да имаме нужда да потискаме жизнената радост на младежта, когато ѝ предложим нов вид радост, нов вид
удоволствие
.
Привички и чувства се преодоляват по-трудно от мислите, които трябва да се отхвърлят. Може дори да се чуе някой да казва: Разбира се, ние искаме да се посветим на антропософията, но не искаме да отровим живота на тези, които очакват нещо от него. Например може да се помисли, че младежта също иска да се порадва на живота. Тук естествено става въпрос на какво се радваме, но въпросът е нещата да се разгледат по-дълбоко. Всъщност би могло да става въпрос да се потърсят по-хубави и по-благородни поводи за радост и те да станат съставна част на един по-благороден живот.
Тогава ще дадем ново съдържание на живота и няма да имаме нужда да потискаме жизнената радост на младежта, когато ѝ предложим нов вид радост, нов вид удоволствие.
Често хората не могат да си представят, че някой намира за скучни забавленията, които днес се приемат за забавни: да се отиде на кино или да се прекара времето със забавления, които нямат нищо общо с реалния живот. Може би ще дойдат времена, в които ще се говори за днешните тривиални забавления като за нещо отдавна отминало. Рядко се случва някой да завижда на някого заради неспособността му да се наслаждава, но и това се случва. В един град има малка антропософска група. Един от нашите теософи, който силно се интересува от духовната наука и е възприел определен теософски начин на живот, живее заедно с друг, който също се чувства привлечен от духовната наука, но още не може да се отърси от удоволствието да яде печено прасе, твърде много го обича.
към текста >>
Един от нашите теософи, който силно се интересува от духовната наука и е възприел определен теософски начин на живот, живее заедно с друг, който също се чувства привлечен от духовната наука, но още не може да се отърси от
удоволствие
то да яде печено прасе, твърде много го обича.
Тогава ще дадем ново съдържание на живота и няма да имаме нужда да потискаме жизнената радост на младежта, когато ѝ предложим нов вид радост, нов вид удоволствие. Често хората не могат да си представят, че някой намира за скучни забавленията, които днес се приемат за забавни: да се отиде на кино или да се прекара времето със забавления, които нямат нищо общо с реалния живот. Може би ще дойдат времена, в които ще се говори за днешните тривиални забавления като за нещо отдавна отминало. Рядко се случва някой да завижда на някого заради неспособността му да се наслаждава, но и това се случва. В един град има малка антропософска група.
Един от нашите теософи, който силно се интересува от духовната наука и е възприел определен теософски начин на живот, живее заедно с друг, който също се чувства привлечен от духовната наука, но още не може да се отърси от удоволствието да яде печено прасе, твърде много го обича.
Когато го яде, получава угризения на съвестта, че още не може да се откаже от това удоволствие. Тогава си мисли, че на другия му е добре, понеже печеното прасе не му е вкусно. Нуждите на другия са се променили. Така може да се стигне толкова далеч, че тези, които не търсят повече обикновените удоволствия, да бъдат приемани като пример за доброто. Много дълбоко са залегнали предразсъдъците, които се изправят пред човешкия напредък и които се опират на интелигентност, начетеност и образованост.
към текста >>
Когато го яде, получава угризения на съвестта, че още не може да се откаже от това
удоволствие
.
Често хората не могат да си представят, че някой намира за скучни забавленията, които днес се приемат за забавни: да се отиде на кино или да се прекара времето със забавления, които нямат нищо общо с реалния живот. Може би ще дойдат времена, в които ще се говори за днешните тривиални забавления като за нещо отдавна отминало. Рядко се случва някой да завижда на някого заради неспособността му да се наслаждава, но и това се случва. В един град има малка антропософска група. Един от нашите теософи, който силно се интересува от духовната наука и е възприел определен теософски начин на живот, живее заедно с друг, който също се чувства привлечен от духовната наука, но още не може да се отърси от удоволствието да яде печено прасе, твърде много го обича.
Когато го яде, получава угризения на съвестта, че още не може да се откаже от това удоволствие.
Тогава си мисли, че на другия му е добре, понеже печеното прасе не му е вкусно. Нуждите на другия са се променили. Така може да се стигне толкова далеч, че тези, които не търсят повече обикновените удоволствия, да бъдат приемани като пример за доброто. Много дълбоко са залегнали предразсъдъците, които се изправят пред човешкия напредък и които се опират на интелигентност, начетеност и образованост. В едно списание можете да намерите статия, в която се говори за народни епидемии.
към текста >>
79.
Пътят и степените на познанието. Втора лекция, Берлин, 21 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Ако се причини болка на отделния лъв, или ако той изпитва
удоволствие
, то се простира до груповата душа на астралния план така, както болката на пръста – до човешката душа.
Всичко, което усеща отделното животно, го усеща в него груповата душа. Да вземем например всички различни лъвове. Всички усещания на лъвовете водят до общата душа. На астралния план всички лъвове имат обща групова душа. Всички животни имат своите групови души на астралния план.
Ако се причини болка на отделния лъв, или ако той изпитва удоволствие, то се простира до груповата душа на астралния план така, както болката на пръста – до човешката душа.
Човекът може да постигне разбиране за груповата душа, ако си представи една форма, съдържаща всички отделни лъвове, както едно общо понятие съдържа принадлежащите към него други понятия. Душата на растението се намира на плана рупа, в девахана62. Когато човекът се научава да обхваща вида растения и получи определено отношение към груповата душа на растенията, той прониква до груповите души на растенията в девахана, рупа-план. Когато не отделната лилия, отделното лале е нещо особено за него, а отделните растения се групират до живи, сгъстени имагинации, които се превръщат в картинни представи, тогава човекът изживява нещо съвсем ново. Това е напълно конкретна, индивидуално изградена във фантазията картина.
към текста >>
80.
Техника на кармата
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Във физическия свят всяко изживяване на човека е свързано с болки, радост,
удоволствие
и не
удоволствие
.
Това е така, понеже етерното тяло е именно носителят на паметта. Докато етерното тяло остава свързано с физическото, паметта е свързана със силите на физическото тяло. Когато етерното тяло се отдели от физическото след смъртта, всичко се появява в душата едновременно като панорама от спомени. Първоначално е трудно да си представим с обикновеното съзнание как в един-единствен момент може да се възприеме от душата толкова дълъг период от време. Но има и друго важно нещо.
Във физическия свят всяко изживяване на човека е свързано с болки, радост, удоволствие и неудоволствие.
И когато в обикновения физически живот човек си спомня какво е изживял, в спомена отново изплуват удоволствието или неудоволствието. След смъртта болките и страданието липсват. Появяват се обективни картини, които не причиняват болка, картини, които не предизвикват никакви лични чувства в нас. Такава панорама на спомените по изключение може да се появи понякога в живота, например при хора, които се давят или изобщо се намират в опасност за живота си. За такива случаи е най-добре да се вземат свидетелства от хора, които иначе не искат и да знаят за някакво духовно изследване, например сведенията на виенския криминалист-антрополог Бенедикт72.
към текста >>
И когато в обикновения физически живот човек си спомня какво е изживял, в спомена отново изплуват
удоволствие
то или не
удоволствие
то.
Докато етерното тяло остава свързано с физическото, паметта е свързана със силите на физическото тяло. Когато етерното тяло се отдели от физическото след смъртта, всичко се появява в душата едновременно като панорама от спомени. Първоначално е трудно да си представим с обикновеното съзнание как в един-единствен момент може да се възприеме от душата толкова дълъг период от време. Но има и друго важно нещо. Във физическия свят всяко изживяване на човека е свързано с болки, радост, удоволствие и неудоволствие.
И когато в обикновения физически живот човек си спомня какво е изживял, в спомена отново изплуват удоволствието или неудоволствието.
След смъртта болките и страданието липсват. Появяват се обективни картини, които не причиняват болка, картини, които не предизвикват никакви лични чувства в нас. Такава панорама на спомените по изключение може да се появи понякога в живота, например при хора, които се давят или изобщо се намират в опасност за живота си. За такива случаи е най-добре да се вземат свидетелства от хора, които иначе не искат и да знаят за някакво духовно изследване, например сведенията на виенския криминалист-антрополог Бенедикт72. В спомените си той разказва, че веднъж при изкачване в планината бил близо до смъртта и в един момент целият живот изплувал пред душата му.
към текста >>
Да предположим, че един обикновен човек от днешното време има някакво любимо ястие, той изпитва
удоволствие
, когато го получава.
Астралният свят се намира вътре в нашия физически свят. Световете се различават само по това, че един свят се възприема от даден вид сетивни органи, а друг – чрез други такива. Човекът заживява в астралния свят и е обкръжен от астралното си тяло. Своеобразен е животът, който той живее там. Най-добре ще ни стане ясно, ако си представим как човекът е живял дотогава.
Да предположим, че един обикновен човек от днешното време има някакво любимо ястие, той изпитва удоволствие, когато го получава.
Удоволствието от ястието не е обаче във физическото тяло. То само приема ястието, това са физически процеси. Физическите процеси могат да са и химически процеси. Но това не е удоволствието от храната. Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната.
към текста >>
Удоволствие
то от ястието не е обаче във физическото тяло.
Световете се различават само по това, че един свят се възприема от даден вид сетивни органи, а друг – чрез други такива. Човекът заживява в астралния свят и е обкръжен от астралното си тяло. Своеобразен е животът, който той живее там. Най-добре ще ни стане ясно, ако си представим как човекът е живял дотогава. Да предположим, че един обикновен човек от днешното време има някакво любимо ястие, той изпитва удоволствие, когато го получава.
Удоволствието от ястието не е обаче във физическото тяло.
То само приема ястието, това са физически процеси. Физическите процеси могат да са и химически процеси. Но това не е удоволствието от храната. Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната. Така е при всички радости и болки, които душата изживява.
към текста >>
Но това не е
удоволствие
то от храната.
Най-добре ще ни стане ясно, ако си представим как човекът е живял дотогава. Да предположим, че един обикновен човек от днешното време има някакво любимо ястие, той изпитва удоволствие, когато го получава. Удоволствието от ястието не е обаче във физическото тяло. То само приема ястието, това са физически процеси. Физическите процеси могат да са и химически процеси.
Но това не е удоволствието от храната.
Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната. Така е при всички радости и болки, които душата изживява. За да се изпита удоволствие от вид храна, за да поеме храната, човекът естествено си служи с физическия инструмент. Ако душата иска да се наслади на красиви багри или нещо друго, необходимо е да е налице физическо око, за да може радостта от багрите да навлезе в душата. Това, което изисква да бъде задоволено в душата чрез сетивата, е кама, страстните желания.
към текста >>
Удоволствие
то се намира в душата на наслаждаващия се на храната.
Да предположим, че един обикновен човек от днешното време има някакво любимо ястие, той изпитва удоволствие, когато го получава. Удоволствието от ястието не е обаче във физическото тяло. То само приема ястието, това са физически процеси. Физическите процеси могат да са и химически процеси. Но това не е удоволствието от храната.
Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната.
Така е при всички радости и болки, които душата изживява. За да се изпита удоволствие от вид храна, за да поеме храната, човекът естествено си служи с физическия инструмент. Ако душата иска да се наслади на красиви багри или нещо друго, необходимо е да е налице физическо око, за да може радостта от багрите да навлезе в душата. Това, което изисква да бъде задоволено в душата чрез сетивата, е кама, страстните желания. В камалока душата още копнее за удоволствието, но след смъртта ѝ липсват органите, чрез които да задоволи копнежа си.
към текста >>
За да се изпита
удоволствие
от вид храна, за да поеме храната, човекът естествено си служи с физическия инструмент.
То само приема ястието, това са физически процеси. Физическите процеси могат да са и химически процеси. Но това не е удоволствието от храната. Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната. Така е при всички радости и болки, които душата изживява.
За да се изпита удоволствие от вид храна, за да поеме храната, човекът естествено си служи с физическия инструмент.
Ако душата иска да се наслади на красиви багри или нещо друго, необходимо е да е налице физическо око, за да може радостта от багрите да навлезе в душата. Това, което изисква да бъде задоволено в душата чрез сетивата, е кама, страстните желания. В камалока душата още копнее за удоволствието, но след смъртта ѝ липсват органите, чрез които да задоволи копнежа си. Тогава в душата се появява усещане от особен вид. Можем да го сравним с изгарящата жажда при преминаване през пустиня, където няма вода.
към текста >>
В камалока душата още копнее за
удоволствие
то, но след смъртта ѝ липсват органите, чрез които да задоволи копнежа си.
Удоволствието се намира в душата на наслаждаващия се на храната. Така е при всички радости и болки, които душата изживява. За да се изпита удоволствие от вид храна, за да поеме храната, човекът естествено си служи с физическия инструмент. Ако душата иска да се наслади на красиви багри или нещо друго, необходимо е да е налице физическо око, за да може радостта от багрите да навлезе в душата. Това, което изисква да бъде задоволено в душата чрез сетивата, е кама, страстните желания.
В камалока душата още копнее за удоволствието, но след смъртта ѝ липсват органите, чрез които да задоволи копнежа си.
Тогава в душата се появява усещане от особен вид. Можем да го сравним с изгарящата жажда при преминаване през пустиня, където няма вода. Състоянието след смъртта се дължи на това, че липсват органи за задоволяване на копнежите. Тогава човекът изпитва изгаряща жажда, и то дотогава, докато всички копнежи изчезнат. Колкото повече той се освободи в този живот от потребността да получава удовлетворение чрез сетивата, колкото повече свикне да се радва на красотата, на доброто в света, на чистото, на несвързаните с тялото идеи, толкова по-кратко е времето в камалока.
към текста >>
Първото е, че всичко изживяно в земния живот преминава покрай човека, без той да чувства болка или
удоволствие
.
В астралното тяло човекът може да се намира едновременно на най-различни места. Ако някой човек, намиращ се в камалока, някога, в земния си живот, е причинил физическа или душевна болка на друг човек и при ретроспективното си изживяване достигне до този момент, тогава той се чувства вътре в другия и изживява неговата болка в своето собствено астрално тяло. Всички изживявания и дела от изминалия земен живот се срещат повторно в този огледален живот. Това също е част от живота в камалока. Нека да обобщим какво беше казано за изживяванията след смъртта.
Първото е, че всичко изживяно в земния живот преминава покрай човека, без той да чувства болка или удоволствие.
Като второ, в ретроспективното протичане на изминалия си живот човекът изживява страданията, които сам е причинил. Две неща остават на човека. Субстанцията на етерното тяло го напуска, но остават силите на етерното тяло, остава екстрактът от всички изживявания. Този екстракт се просмуква с извършените дела. Човекът взима със себе си изживяванията в камалока и ги внася горе, в девахана.
към текста >>
81.
Молитвата Отче наш, езотерично разглеждане. Първа лекция, Берлин, 28 януари 1907 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Знаете, че астралното тяло е носител на всичко, което живее в човека като нагони, инстинкти, копнежи и страсти, носител на всичко, което се вълнува в човешката душа като радост и страдание,
удоволствие
и болка; че жизненото или етерното тяло съхранява, представя и е носител на постоянните, дълготрайните душевни качества.
Както разгледахме трите висши същности в човешката природа като части от божественото, така можем да разглеждаме четирите същности на човешката нисша природа като части на божествената външна природа. Физическото тяло можем да го разглеждаме като веществена част от нашата планета. Неговата субстанция е взета от нашата материална планета и отново се връща в нея. Когато разглеждаме етерното тяло, трябва да го смятаме също за част от това, което ни заобикаля тук, а също и астралното тяло. Нека разгледаме жизненото или етерното тяло, свързано с астралното тяло.
Знаете, че астралното тяло е носител на всичко, което живее в човека като нагони, инстинкти, копнежи и страсти, носител на всичко, което се вълнува в човешката душа като радост и страдание, удоволствие и болка; че жизненото или етерното тяло съхранява, представя и е носител на постоянните, дълготрайните душевни качества.
Често съм сравнявал развитието на жизненото или етерното тяло и астралното тяло с голямата и малката стрелка на часовника. Насочих вниманието ви към това, че когато си спомняте какво сте знаели и изживели като осемгодишно дете и каквото знаете и изживявате сега, забелязвате голяма разлика. Научили сте безкрайно много, възприели сте много мисли и представи. От това, което сте вършили тогава, сте изпитали много радост и тъга в душата си. Но сравните ли това с вашия темперамент сега, с характера ви, трайните ви склонности, ще забележите, че ако сте били избухливо дете, вероятно сте останали такъв и в сегашната си възраст.
към текста >>
82.
Молитвата Отче наш, езотерично разглеждане. Втора лекция, Берлин, 18 февруари 1907 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Астралното тяло изпитва
удоволствие
, когато се наслаждава на нещо, и освен това изпитва и болка.
Това е разликата между прадревното познание, преди човекът да е навлязъл в плътта, и днешното познание, което се поражда, когато той се обърне навън. В момента, когато човекът не възприема със сетивата, неговата вътрешност потъва в неопределен мрак, който наричаме сън без сънища. По време на сън от човека остават в леглото физическото и етерното тяло, астралното тяло излиза навън. Кое в човека възприема външния свят? Астралното тяло възприема багрите и звуците.
Астралното тяло изпитва удоволствие, когато се наслаждава на нещо, и освен това изпитва и болка.
Астралното тяло не може днес да направи нещо в човека, ако не е вътре във физическото тяло, понеже за да възприема в своето обкръжение, то се нуждае от очи, уши и другите физически инструменти също и за удоволствието, страданието, болката, радостта и т. н. Физическото тяло е само инструментът, но то е необходимо за днешното астрално тяло. В момента, когато астралното тяло излезе от физическото, то повече не възприема външния свят. Астралното тяло е съвсем същото, което преди е било вътре в душевната субстанция, обкръжаваща Земята. Ако отделите всички астрални тела и ги слеете, ще получите това, което някога е изпълвало хората като астрална или душевна субстанция.
към текста >>
Астралното тяло не може днес да направи нещо в човека, ако не е вътре във физическото тяло, понеже за да възприема в своето обкръжение, то се нуждае от очи, уши и другите физически инструменти също и за
удоволствие
то, страданието, болката, радостта и т. н.
В момента, когато човекът не възприема със сетивата, неговата вътрешност потъва в неопределен мрак, който наричаме сън без сънища. По време на сън от човека остават в леглото физическото и етерното тяло, астралното тяло излиза навън. Кое в човека възприема външния свят? Астралното тяло възприема багрите и звуците. Астралното тяло изпитва удоволствие, когато се наслаждава на нещо, и освен това изпитва и болка.
Астралното тяло не може днес да направи нещо в човека, ако не е вътре във физическото тяло, понеже за да възприема в своето обкръжение, то се нуждае от очи, уши и другите физически инструменти също и за удоволствието, страданието, болката, радостта и т. н.
Физическото тяло е само инструментът, но то е необходимо за днешното астрално тяло. В момента, когато астралното тяло излезе от физическото, то повече не възприема външния свят. Астралното тяло е съвсем същото, което преди е било вътре в душевната субстанция, обкръжаваща Земята. Ако отделите всички астрални тела и ги слеете, ще получите това, което някога е изпълвало хората като астрална или душевна субстанция. Ако днес всички хора, намиращи се на Земята, целият човешки род заспи и някой би отделил всички астрални тела и ги размеси с останалата субстанция, ще се види как сънят без сънища напълно ще изчезне.
към текста >>
83.
Съдържание
GA_98 Природни и духовни същества
Удоволствие
и болка при растителното царство.
Нюрнберг, 1 декември 1907 г. Изживяването на природата в теософски смисъл. Самосъзнанието при човека, минерала и животното. Груповият аз на животните. Азът на растението.
Удоволствие и болка при растителното царство.
Миров дух (животинско царство) и мирова душа (растително царство). Топлото чувстване на природата като правдива теософия. Болка и удоволствие в света на камъните. Детска разрушителна воля. Чувственото изживяване на душевно-духовното в обкръжението, Слънцето, Луната и Земята през годишните времена.
към текста >>
Болка и
удоволствие
в света на камъните.
Груповият аз на животните. Азът на растението. Удоволствие и болка при растителното царство. Миров дух (животинско царство) и мирова душа (растително царство). Топлото чувстване на природата като правдива теософия.
Болка и удоволствие в света на камъните.
Детска разрушителна воля. Чувственото изживяване на душевно-духовното в обкръжението, Слънцето, Луната и Земята през годишните времена. Слънчеви същества и лунна божественост. Значението на смъртта на Христос на Голгота за Земята. За същността на шесторния слънчев дух.
към текста >>
Удоволствие
и болка в растителния свят.
Отношението на човека към природата Щутгарт, 7 декември 1907 г. Същност на антропософията и теософите. Минерал, растение, животно, човек. Груповите души на животните (миграцията на птиците).
Удоволствие и болка в растителния свят.
Същност на минерала. Болка и удоволствие в минералното царство. Съпреживяване на природата като плод на антропософията. За въздействията на някои свръхсетивни същества върху човека Мюнхен, 15 януари 1908 г.
към текста >>
Болка и
удоволствие
в минералното царство.
Същност на антропософията и теософите. Минерал, растение, животно, човек. Груповите души на животните (миграцията на птиците). Удоволствие и болка в растителния свят. Същност на минерала.
Болка и удоволствие в минералното царство.
Съпреживяване на природата като плод на антропософията. За въздействията на някои свръхсетивни същества върху човека Мюнхен, 15 януари 1908 г. Забележки към новите слушатели. Групови души на животните.
към текста >>
Удоволствие
и болка при растителния свят.
Групови души на животните. Пример с пъхнатите през една стена пръсти. Двете групи същества на астралното поле. Крещящи лунни същества. Добронамерени марсови същества.
Удоволствие и болка при растителния свят.
Два вида венерини същества. Удоволствие и болка в минералния свят. Различни сатурнови същества. Въздействия в кръвта, лимфата и чревната лимфа (хлорозната течност). Преодоляване на въздействията на лунните и марсовите същества в лимфата, на венерените духове в хлорозната течност чрез изграждане на по-висшия човек (лимфа) и чрез правилно хранене (чревната лимфа).
към текста >>
Удоволствие
и болка в минералния свят.
Двете групи същества на астралното поле. Крещящи лунни същества. Добронамерени марсови същества. Удоволствие и болка при растителния свят. Два вида венерини същества.
Удоволствие и болка в минералния свят.
Различни сатурнови същества. Въздействия в кръвта, лимфата и чревната лимфа (хлорозната течност). Преодоляване на въздействията на лунните и марсовите същества в лимфата, на венерените духове в хлорозната течност чрез изграждане на по-висшия човек (лимфа) и чрез правилно хранене (чревната лимфа). Въздействия на сатурновите същества върху сетивата. Въздействие на миризмите (парфюмите) в обкръжението върху хората.
към текста >>
Удоволствие
и болка в растителния свят.
За груповите души на животните. Пример с промушените през стена пръсти. Миграцията на птиците. Бобрите. За пчелите. Груповият аз и растителният аз.
Удоволствие и болка в растителния свят.
Груповият аз на минералите във висшия девахан. Удоволствие и болка в минералното царство. Изказване на апостол Павел за въздишките на съществата. За религиозните документи и тяхното тълкуване. Положението на човека в света.
към текста >>
Удоволствие
и болка в минералното царство.
Миграцията на птиците. Бобрите. За пчелите. Груповият аз и растителният аз. Удоволствие и болка в растителния свят. Груповият аз на минералите във висшия девахан.
Удоволствие и болка в минералното царство.
Изказване на апостол Павел за въздишките на съществата. За религиозните документи и тяхното тълкуване. Положението на човека в света. За груповите азове на животните, растенията и минералите Хайделберг, 2 февруари 1908 г., вечерта.
към текста >>
Болка и
удоволствие
в растителния и минералния свят.
За груповите азове на животните, растенията и минералите Хайделберг, 2 февруари 1908 г., вечерта. Същност на растението. За блещукащата светлина на растението. Груповите азове на животните.
Болка и удоволствие в растителния и минералния свят.
Образуване и разпадане на Земята. Изказване на апостол Павел за въздишащите същества. Работата на умрелите върху Земята в миналото и в бъдеще. Пораждането на планетите Меркурий и Венера. Същността на Слънцето и Луната.
към текста >>
84.
Езотерично развитие и свръхсетивно познание
GA_98 Природни и духовни същества
По този начин ние преодоляваме болката и радостта, тоест това, което е егоистична болка и егоистично
удоволствие
.
Освен това човекът трябва да се владее относно радост и болка. В обикновения живот той е подчинен на чувствата. Смее се, когато му се каже нещо много смешно, плаче при тъжни поводи. Ученикът обаче трябва да се вземе в ръцете си, той не бива да се оставя да бъде завладяван, а сам да владее радостта и болката. Много хора мислят, че ще станат безчувствени по този начин, но се получава точно обратното.
По този начин ние преодоляваме болката и радостта, тоест това, което е егоистична болка и егоистично удоволствие.
Ние трябва да намерим пътя да се вмъкнем в други същества и да чувстваме с тях. Никой не би трябвало да се въздържа да прави това упражнение от страх да не стане безчувствен. Той само ще започне все по-фино да чувства. Четвъртото упражнение мога най-добре да характеризирам, като разкажа една легенда. Тази легенда е от живота на Христос Исус.
към текста >>
85.
За отношението на човека към заобикалящия го свят
GA_98 Природни и духовни същества
Вижте, човекът чувства по следния начин: Излезем ли навън през есента и видим косачът да коси житата, знаем ли за какво става въпрос в астралното тяло на Земята при косенето на житата, ще почувстваме нещо като носещо се над Земята усещане за наслада, радост и
удоволствие
.
Защото това, което Земята изпраща към Слънцето, което тя извежда навън, е под друга форма същото, което се съдържа в млякото. Изскубнете ли обаче едно растение с корените, това е точно същото, като ако изтръгнете някой орган от човека или порежете плътта му. Земята чувства по различен начин, когато се откъсне едно растение без корените – тогава тя изпитва приятно усещане – и когато растението се изтръгне заедно с корените. Не трябва да се преценява това морално, а по същество. Сега се опитайте не само да мислите такава истина, а да я почувствате!
Вижте, човекът чувства по следния начин: Излезем ли навън през есента и видим косачът да коси житата, знаем ли за какво става въпрос в астралното тяло на Земята при косенето на житата, ще почувстваме нещо като носещо се над Земята усещане за наслада, радост и удоволствие.
Действително за цялата Земя е удоволствие, когато косачът коси житата при прибирането на реколтата. Така усещаме, когато знаем за какво става въпрос в животинската душа, в растителната земна душа, в груповия аз и земния аз. Така в прелитането на птичите ята чувстваме мъдростта, мъдрата организация на астралните същества, които предприемат тези действия. Чувстваме да се носи във въздуха полъхът на мъдростта. И когато знаем, че при растението става въпрос за земната душа, във всичко, което се случва с растението, възприемаме усещане и чувство.
към текста >>
Действително за цялата Земя е
удоволствие
, когато косачът коси житата при прибирането на реколтата.
Изскубнете ли обаче едно растение с корените, това е точно същото, като ако изтръгнете някой орган от човека или порежете плътта му. Земята чувства по различен начин, когато се откъсне едно растение без корените – тогава тя изпитва приятно усещане – и когато растението се изтръгне заедно с корените. Не трябва да се преценява това морално, а по същество. Сега се опитайте не само да мислите такава истина, а да я почувствате! Вижте, човекът чувства по следния начин: Излезем ли навън през есента и видим косачът да коси житата, знаем ли за какво става въпрос в астралното тяло на Земята при косенето на житата, ще почувстваме нещо като носещо се над Земята усещане за наслада, радост и удоволствие.
Действително за цялата Земя е удоволствие, когато косачът коси житата при прибирането на реколтата.
Така усещаме, когато знаем за какво става въпрос в животинската душа, в растителната земна душа, в груповия аз и земния аз. Така в прелитането на птичите ята чувстваме мъдростта, мъдрата организация на астралните същества, които предприемат тези действия. Чувстваме да се носи във въздуха полъхът на мъдростта. И когато знаем, че при растението става въпрос за земната душа, във всичко, което се случва с растението, възприемаме усещане и чувство. Казва се, че, когато тачим животинския аз, в обкръжението на Земята се усеща мировия дух, а когато взимаме под внимание растителния аз – чувствата на природата.
към текста >>
И колко е различно за антропософа, който проследява косенето със сърцето си и знае, че там, където се коси, се намира живо същество, че астралното тяло на Земята изпитва
удоволствие
!
Ако не приемаме ученията на антропософията само теоретично, а те изпълват цялата ни душа, тогава чувстваме Бога, който винаги витае в природата. И ако се случи човек да застане пред човека и да знае, че в гърдите му бие чувствително сърце, че подобни на неговите чувства се вълнуват под кожата на другия, че той не само премисля, а чувства с него, тогава постепенно се научаваме да възприемаме като сърдечен пулс топлото усещане на природата. Природата става за нас живо същество с дух и душа! Представим ли си какво означава, изхождайки от учението, така да одухотворим природата, тогава ще изживеем как чрез антропософията започваме да се държим към всичко по друг начин и как нашите усещания се просветляват и облагородяват. Колко безразлично е за обикновения човек дали се косят житата!
И колко е различно за антропософа, който проследява косенето със сърцето си и знае, че там, където се коси, се намира живо същество, че астралното тяло на Земята изпитва удоволствие!
Така природата постепенно ще стане жива за нас. Това означава привидно абстрактните учения да преминат в живо чувстване и усещане. В ежедневния живот се променя всяка крачка, ако така превърнем учението в чувство. А сега, след като сме разбрали всичко това, нека да преминем към нещо, което може би вече докоснахме от друга страна, но сега то ще ни се представи в друга светлина. Вие отправяте очи нагоре към Луната и Слънцето.
към текста >>
Безкрайно
удоволствие
виждате да се издига от каменоломната при работата на мъжете.
Той не само е свързан с нашата земна планета, а с цялата планетна система. Центърът на камъните, на скалите е там, където е този на планетната система. И камъните имат чувства. Но не бива да вярвате, че когато разбиете някой камък, ще го заболи. Не! Когато разбиете, раздробите камъка, това означава наслада за него.
Безкрайно удоволствие виждате да се издига от каменоломната при работата на мъжете.
Консолидирането на камъните причинява болка. Интересно е да се знае това. Земята е била течно огнено тяло. Не бихте могли да живеете в нея, тя е трябвало да се охлади. Всичко е било разтворено в огнената лава.
към текста >>
86.
Елементарното царство, неговите видове и действия
GA_98 Природни и духовни същества
Едва в девахана откривате
удоволствие
то, радостта, страданието и болката на минерала, но съвсем различни от това, което обикновено си представяме.
На висшия ментален план, на арупа-ментален план се намира азът на минерала; оттам минералът се дирижира от своя аз. Ако си представите това общо взето, трябва да си кажете: «Аз си представям един човек, който е ясновидец и вижда до девахана. За този ясновидец, който вижда арупа полето, минералите изглеждат подобно на ноктите на хората, защото минералите същевременно са ноктите на същества, които имат своя аз в горния девахан.» Не можете да си представите ноктите без човека; така е също при минерала и неговия аз. Разглеждаме ли един планински кристал тук, на Земята, и отклоним ли вниманието си от него, виждаме там, в астралния свят, етерното тяло, което оживява физическото тяло. Но вие не можете да възприемете, че минералът изпитва някаква болка, ако му я причините.
Едва в девахана откривате удоволствието, радостта, страданието и болката на минерала, но съвсем различни от това, което обикновено си представяме.
Усещането на болката от минерала не е както при животните; не бива да си представяме, че минералът чувства болка, ако го ударим и разтрошим. Когато работниците разтрошават минералите в каменоломната, те привидно ги увреждат, но в девахана това е чувство на наслада за минералите. При тях е точно обратното в сравнение с животинското и човешкото царство. Ако се намирате в девахана, можете да срещнете духовете на минералите. Там обаче към една минерална личност не принадлежи само един минерал, а цяла система, както и вие нямате отделни души на ноктите си.
към текста >>
87.
Отношението на човека към природата
GA_98 Природни и духовни същества
Чрез това всяка отделна крачка в нашия живот става общуване със Земята като с едно съзнателно същество и ние знаем, че тази Земя като цяло чувства
удоволствие
и страдание, радост и болка.
Единичното растение не го боли, когато го смачкаме, защото отделните растения нямат астрално тяло. Земята обаче има общото астрално тяло на растенията, което усеща болката, която се причинява на растението. А в центъра на Земята са азовете на растенията. Там се осъзнава какво е причинено на растението. Схванем ли това учение като нещо, което възприемаме в душата си с всичките си сили, ние вървим по друг начин по повърхността на Земята.
Чрез това всяка отделна крачка в нашия живот става общуване със Земята като с едно съзнателно същество и ние знаем, че тази Земя като цяло чувства удоволствие и страдание, радост и болка.
Трябва само да чувстваме това по правилния начин. Човек може да вярва, че като откъсне едно растение, причинява болка на Земята. Не е така. За детайлите може да даде сведения само този, който може да вижда начина, по който действа астралното тяло на Земята. Когато откъснете едно цвете, това е чувство, подобно на чувството, изпитвано от кравата, когато телето бозае, това причинява един вид удоволствие на кравата.
към текста >>
Когато откъснете едно цвете, това е чувство, подобно на чувството, изпитвано от кравата, когато телето бозае, това причинява един вид
удоволствие
на кравата.
Чрез това всяка отделна крачка в нашия живот става общуване със Земята като с едно съзнателно същество и ние знаем, че тази Земя като цяло чувства удоволствие и страдание, радост и болка. Трябва само да чувстваме това по правилния начин. Човек може да вярва, че като откъсне едно растение, причинява болка на Земята. Не е така. За детайлите може да даде сведения само този, който може да вижда начина, по който действа астралното тяло на Земята.
Когато откъснете едно цвете, това е чувство, подобно на чувството, изпитвано от кравата, когато телето бозае, това причинява един вид удоволствие на кравата.
Каквото Земята оставя да израсне като растения, може да се сравни със млякото на животното, така че можете да късате цветята и това причинява приятно чувство на Земята. Отскубнете ли обаче цветето с корените, причинявате болка на Земята, както ако вие се порежете. Почувствате ли това реално, ще забележите какво душевно отношение ще си изградите към Земята. Когато косачът коси тревите, тогава ясновидецът вижда над нивите, над полята да се носят приятни чувства. Когато нивата се коси, потоци приятни чувства се носят над Земята.
към текста >>
Не можете да причините на минералното царство по-голямо
удоволствие
от това, да разбиете някой камък, това е истинска наслада.
Каквото там се отломва като камъни, човекът го вижда със своите сетива като процес на външния свят. Че там нещо подобно протича в една душа, опознаваме, когато се задълбочим в антропософията. Тук също не бива да преценявате аналогично, а да се запознаете с конкретното. Може да се помисли, че разбиването на камъните в каменоломната причинява болки. Не е така.
Не можете да причините на минералното царство по-голямо удоволствие от това, да разбиете някой камък, това е истинска наслада.
И изливане на удоволствие е, когато в каменната кариера взривявате скалите и те се разпръсват на всички страни. Камъните страстно копнеят да бъдат разбити, разрушени, разпръснати наоколо. Противно на това, нещо друго причинява болка и страдание на същността, намираща се в основата на минералния свят. Ако в една чаша имате разтворена сол и тази сол започне да кристализира, така че се утаи втвърдена сол, когато разтвореното кристализира до твърдо тяло, тогава въпросното същество изпитва болка. Разтворите ли отново кристалите, то чувства наслада.
към текста >>
И изливане на
удоволствие
е, когато в каменната кариера взривявате скалите и те се разпръсват на всички страни.
Че там нещо подобно протича в една душа, опознаваме, когато се задълбочим в антропософията. Тук също не бива да преценявате аналогично, а да се запознаете с конкретното. Може да се помисли, че разбиването на камъните в каменоломната причинява болки. Не е така. Не можете да причините на минералното царство по-голямо удоволствие от това, да разбиете някой камък, това е истинска наслада.
И изливане на удоволствие е, когато в каменната кариера взривявате скалите и те се разпръсват на всички страни.
Камъните страстно копнеят да бъдат разбити, разрушени, разпръснати наоколо. Противно на това, нещо друго причинява болка и страдание на същността, намираща се в основата на минералния свят. Ако в една чаша имате разтворена сол и тази сол започне да кристализира, така че се утаи втвърдена сол, когато разтвореното кристализира до твърдо тяло, тогава въпросното същество изпитва болка. Разтворите ли отново кристалите, то чувства наслада. Ако отново съберете разпръснатите взривени части от скалите и ги споите до предишното им състояние, душата на камъните ще изпита огромна болка.
към текста >>
88.
За въздействията на някои свръхсетивни същества върху човека
GA_98 Природни и духовни същества
Тази сума от групови азове на растенията усеща също така страдание и радост,
удоволствие
и болка, както човешкият организъм.
Там намираме груповите азове на растенията. Знаете, че растенията, които покриват Земята, са обединени в големи групи, на които съответства един групов аз. Тези групови азове са в девахана, но първоначално са локализирани в центъра на Земята. Там всички групови азове на растенията имат своя център. И ако си представите така цялата Земя, ще я видите като един голям организъм, в който различните групови азове на растенията се проникват.
Тази сума от групови азове на растенията усеща също така страдание и радост, удоволствие и болка, както човешкият организъм.
Можем съвсем точно да посочим как удоволствието и страданието съществуват в този земен организъм. Знаем, че откъсването на растенията причинява удоволствие, да, наслада, приятно чувство, подобно на приятното чувство, което изпитва кравата, когато телето бозае. Изскубването на корените обаче причинява болка на земния организъм. Така конкретно може да се посочи как чувстват съществата на деваханичния свят. Каквото и да правим на Земята, това не са трезви факти, а ако предприемем това или онова, причиняваме удоволствие и болка, радост или страдание на някое същество.
към текста >>
Можем съвсем точно да посочим как
удоволствие
то и страданието съществуват в този земен организъм.
Знаете, че растенията, които покриват Земята, са обединени в големи групи, на които съответства един групов аз. Тези групови азове са в девахана, но първоначално са локализирани в центъра на Земята. Там всички групови азове на растенията имат своя център. И ако си представите така цялата Земя, ще я видите като един голям организъм, в който различните групови азове на растенията се проникват. Тази сума от групови азове на растенията усеща също така страдание и радост, удоволствие и болка, както човешкият организъм.
Можем съвсем точно да посочим как удоволствието и страданието съществуват в този земен организъм.
Знаем, че откъсването на растенията причинява удоволствие, да, наслада, приятно чувство, подобно на приятното чувство, което изпитва кравата, когато телето бозае. Изскубването на корените обаче причинява болка на земния организъм. Така конкретно може да се посочи как чувстват съществата на деваханичния свят. Каквото и да правим на Земята, това не са трезви факти, а ако предприемем това или онова, причиняваме удоволствие и болка, радост или страдание на някое същество. Коси ли косачът житата, полъх от приятни чувства, които изпитва растителната душа, преминава над нивите.
към текста >>
Знаем, че откъсването на растенията причинява
удоволствие
, да, наслада, приятно чувство, подобно на приятното чувство, което изпитва кравата, когато телето бозае.
Тези групови азове са в девахана, но първоначално са локализирани в центъра на Земята. Там всички групови азове на растенията имат своя център. И ако си представите така цялата Земя, ще я видите като един голям организъм, в който различните групови азове на растенията се проникват. Тази сума от групови азове на растенията усеща също така страдание и радост, удоволствие и болка, както човешкият организъм. Можем съвсем точно да посочим как удоволствието и страданието съществуват в този земен организъм.
Знаем, че откъсването на растенията причинява удоволствие, да, наслада, приятно чувство, подобно на приятното чувство, което изпитва кравата, когато телето бозае.
Изскубването на корените обаче причинява болка на земния организъм. Така конкретно може да се посочи как чувстват съществата на деваханичния свят. Каквото и да правим на Земята, това не са трезви факти, а ако предприемем това или онова, причиняваме удоволствие и болка, радост или страдание на някое същество. Коси ли косачът житата, полъх от приятни чувства, които изпитва растителната душа, преминава над нивите. Така този, който чувства тези неща, върви по Земята, като се учи да съчувства на духовните същества, които живеят във висшите светове и изпращат само своите органи във физическия свят.
към текста >>
Каквото и да правим на Земята, това не са трезви факти, а ако предприемем това или онова, причиняваме
удоволствие
и болка, радост или страдание на някое същество.
Тази сума от групови азове на растенията усеща също така страдание и радост, удоволствие и болка, както човешкият организъм. Можем съвсем точно да посочим как удоволствието и страданието съществуват в този земен организъм. Знаем, че откъсването на растенията причинява удоволствие, да, наслада, приятно чувство, подобно на приятното чувство, което изпитва кравата, когато телето бозае. Изскубването на корените обаче причинява болка на земния организъм. Така конкретно може да се посочи как чувстват съществата на деваханичния свят.
Каквото и да правим на Земята, това не са трезви факти, а ако предприемем това или онова, причиняваме удоволствие и болка, радост или страдание на някое същество.
Коси ли косачът житата, полъх от приятни чувства, които изпитва растителната душа, преминава над нивите. Така този, който чувства тези неща, върви по Земята, като се учи да съчувства на духовните същества, които живеят във висшите светове и изпращат само своите органи във физическия свят. Но когато веднъж се навлезе в девахана, там отново се срещат други същества, които не изпращат своите влияния така открито във физическия свят, а се проявяват много по-скрито. Тук отново различаваме два вида същества; от една страна, излъчващи хармония нежни и благи същества, а от друга – същества, подобни на хищници, които непрекъснато се намират в борба едно срещу друго. Тяхната родина също е на друга планета и те проявяват своите влияния в девахана.
към текста >>
И те изпитват
удоволствие
и страдание, радост и болка.
Корените им са на Венера. Потърсим ли ги с духовните си ясновидски способности, намираме ги като обитатели на планетата. Така за всеки свят има нови познанства, когато човек тръгне от физическото поле, от това, което се вижда като груба материя, и се издигне до произхода на съществата. Тръгнете ли от групите на растенията, от групите на животните, стигате до душата на растенията и до животинската душа, но след това ще можете да откриете и други същества, които не се проявяват по груб сетивен начин, както на физическия план. Вместо от растения или животни, може да се тръгне от минерали или камъни и там съществата се намират във висшия девахан.
И те изпитват удоволствие и страдание, радост и болка.
Когато ясновидецът погледне една каменна кариера, където работниците откъртват и разтрошават камъните, той вижда как там душата на минералите изживява нещо. Тук не бива да правим заключения според аналогии и сравнения. Разтрошаването с чука не боли. Полъх от приятни чувства се излъчва при разтрошаването на камъните. Чувство на болка има, когато отделните камъни отново се съединят, когато от разпръснатата маса отново искате да изкристализира едно цяло, тогава се причинява болка.
към текста >>
89.
За груповите азове на животните, растенията и минералите. Франкфурт на Майн, 2 февруари 1908 г., предиобед.
GA_98 Природни и духовни същества
Вървим ли през есента през полята и виждаме стъблата на растенията да полягат, отрязани от сърпа на косача, когато косата коси снопите, над полята се носят, полъхват приятни чувства, чувства на
удоволствие
.
Тази част от растението, която израства от Земята, което се стреми от вътрешността на Земята към повърхността, има по-друга същност от частта, която расте под почвата. Ако отрежем цветовете, стъблата и листата на растението, е съвсем различно от това да изскубнем корените. Ако го отрежем, причиняваме един вид приятно чувство, наслада на растителната душа. Насладата е подобна например на тази, която изпитва кравата, когато телето бозае. Частта от растението, която израства от почвата, наистина е нещо подобно на млякото на животните.
Вървим ли през есента през полята и виждаме стъблата на растенията да полягат, отрязани от сърпа на косача, когато косата коси снопите, над полята се носят, полъхват приятни чувства, чувства на удоволствие.
Неимоверно важно е да виждаме падащите снопи не само с физическите очи, а да възприемаме как тези приятни чувства се носят над почвата, когато косачът коси житата. Но изтръгването на растенията с корените е болезнено за растителната душа. Във висшите светове няма същата закономерност, както във физическия свят. Проникнем ли в духовните светове, ние стигаме до други представи. И тук, във физическия свят, принципът на красотата е понякога противоположен на принципа на болката или удоволствието.
към текста >>
И тук, във физическия свят, принципът на красотата е понякога противоположен на принципа на болката или
удоволствие
то.
Вървим ли през есента през полята и виждаме стъблата на растенията да полягат, отрязани от сърпа на косача, когато косата коси снопите, над полята се носят, полъхват приятни чувства, чувства на удоволствие. Неимоверно важно е да виждаме падащите снопи не само с физическите очи, а да възприемаме как тези приятни чувства се носят над почвата, когато косачът коси житата. Но изтръгването на растенията с корените е болезнено за растителната душа. Във висшите светове няма същата закономерност, както във физическия свят. Проникнем ли в духовните светове, ние стигаме до други представи.
И тук, във физическия свят, принципът на красотата е понякога противоположен на принципа на болката или удоволствието.
Ако някой, желаещ да е красив, си изскубне белите косми, ще изпита болка. Така е и при растенията. Ако ги изскубнем с корените, може да изглежда подредено и по-хубаво, но въпреки това растението изпитва болка. И камъните са безжизнени само във физическия свят. В по-висшите светове те също имат своите групови азове.
към текста >>
Ако сипем сол в чаша с вода и солта се разтвори, водата се изпълва с наслада, с
удоволствие
.
Можем да научим нещо за това не чрез спекулации, а само чрез науката за духа. Когато видим как работниците разбиват скалите в една каменоломна, можем да помислим, че това причинява болка на камъните. Не е така. Точно когато къмъкът се разбива, на всички страни се разпръсват приятни чувства от него. От каменоломната, където скалите се взривяват, избликват силни приятни чувства.
Ако сипем сол в чаша с вода и солта се разтвори, водата се изпълва с наслада, с удоволствие.
Радост прониква водата, когато разтварянето на солта се наблюдава от духовна гледна точка. Оставим ли обаче разтворената сол отново да кристализира, да се втвърди, това е придружено с болка. Така ще се изпълни с болка също и душата на камъните, ако можехме да споим отново взривените скали. Ясновидците винаги са давали сведения за тези тайни в своите религиозни документи. Хората обаче са престанали да разбират тези тайни документи.
към текста >>
90.
За груповите азове на животните, растенията и минералите. Хайделберг, 2 февруари 1908 г., вечерта.
GA_98 Природни и духовни същества
Когато откъснем растението, причиняваме един вид
удоволствие
на растителната душа, каквото изпитва и кравата, когато телето бозае.
Те владеят много повече от нас мъдростта на света. Растителните азове са локализирани в центъра на Земята. Ако ги потърсим, научаваме за радостта и болката на растението. Това, което растението изпраща над повърхността на Земята, макар да е зелено и твърдо, може да се сравни с млякото на животните. Действително е така, като че ли целият земен организъм изпраща от недрата на Земята нещо подобно на млякото, идващо от животните.
Когато откъснем растението, причиняваме един вид удоволствие на растителната душа, каквото изпитва и кравата, когато телето бозае.
Ако човекът се постави на мястото на растителната душа, се научава да знае и чувства заедно с цялата природа. А станем ли съучастници в знанието на цялата природа, душата ни ще се настрои така, че да чувства заедно и с другите хора. Когато през есента косачът коси в нивята стъбло по стъбло, сноп след сноп, ние възприемаме полъх от приятни чувства да се носи над тях. Чудесно е да се знае, че когато земеделецът коси, полъх от чувства на удоволствие се носи над Земята. Ако растенията се изскубнат с корените, се причинява болка на растителната душа.
към текста >>
Чудесно е да се знае, че когато земеделецът коси, полъх от чувства на
удоволствие
се носи над Земята.
Действително е така, като че ли целият земен организъм изпраща от недрата на Земята нещо подобно на млякото, идващо от животните. Когато откъснем растението, причиняваме един вид удоволствие на растителната душа, каквото изпитва и кравата, когато телето бозае. Ако човекът се постави на мястото на растителната душа, се научава да знае и чувства заедно с цялата природа. А станем ли съучастници в знанието на цялата природа, душата ни ще се настрои така, че да чувства заедно и с другите хора. Когато през есента косачът коси в нивята стъбло по стъбло, сноп след сноп, ние възприемаме полъх от приятни чувства да се носи над тях.
Чудесно е да се знае, че когато земеделецът коси, полъх от чувства на удоволствие се носи над Земята.
Ако растенията се изскубнат с корените, се причинява болка на растителната душа. Каквото важи за нашия физически план, не важи и за другите светове. Ако някой си изскубне белите косми, макар да е породено от чувството му за красота, той изпитва болка. Така и растителната душа изпитва болка, ако растението се изскубне с корените, дори от страна на физическия свят да се смята за правилно. Не бива да вярваме, че ако някъде в природата се причинява болка, можем да я избегнем.
към текста >>
Потоци от чувства на
удоволствие
се отделят с камъните и се изливат в каменоломната.
Не бива да вярваме, че ако някъде в природата се причинява болка, можем да я избегнем. Така видяхме как чрез вникването в природата човекът се вживява в съществата, които го заобикалят. Също и душите на камъните изпитват радост и страдание. Ако разглеждаме една каменоломна и видим как работниците отломват камък по камък, можем да помислим, че когато камъните се търкалят надолу, това причинява болка на скалите. Не е така.
Потоци от чувства на удоволствие се отделят с камъните и се изливат в каменоломната.
Ако вземем чаша с вода и разтворим вътре сол, ясновидецът вижда, че в солния разтвор се разливат потоци от приятни чувства. Ако изстудим водата и солта отново кристализира, това причинява болка. Запалим ли кибрит, нещо изгаря и в някое душевно същество, действащо в този процес на изгарянето, се разливат вътрешни потоци на наслада. Светлината, която се разпространява във Всемира, не се разпространява само като физическа субстанциалност, а с нея се разпространяват потоци от блаженство. Духовните същества, които живеят в светлината, отдават светлината с радост, това е блаженство.
към текста >>
91.
Бележки.
GA_98 Природни и духовни същества
Тъй като в запитването и начина, по който беше изказано, намирам такава добра воля, смисъл и чувство за благоприличие, с
удоволствие
искам да дам обяснение, защото този мистериозен продукт вече занима способността за тълкуване на някои читатели, и в моите литературни признания аз вероятно няма да стигна скоро до момента, когато имах повод за тази работа и веднъж за кратко време стигнах до познатата точка, но след това тя беше прекъсната и никога повече не беше подхваната отново; това беше в средата на осемдесетте години.
21. Последна строфа от стихотворението на Гьоте «Блажен копнеж» от сбирката «Западно-източен диван». 22. « Запознати с дъбовете», от латински според Цезар, Цицерон и Тацит. 23. Гьоте, «Тайните», стих 22. 24. За този фрагмент самият Гьоте пише през 1816 г., следното: «Едно общество, учещи младежи, в един от първите градове на Северна Германия, дава определена форма на своите приятелски събирания, като първо четат едно художествено произведение, върху което разменят своите мнения и така прекарват полезно приятни часове. Същият клуб посвети вниманието си на моето стихотворение Тайните, обсъди го, и когато мненията не можеха да се обединят, беше решено да ме питат доколко е възможно да се изясни тази мистерия; като в същото време споделиха наистина здравословно становище, в което повечето от тях бяха съгласни помежду си.
Тъй като в запитването и начина, по който беше изказано, намирам такава добра воля, смисъл и чувство за благоприличие, с удоволствие искам да дам обяснение, защото този мистериозен продукт вече занима способността за тълкуване на някои читатели, и в моите литературни признания аз вероятно няма да стигна скоро до момента, когато имах повод за тази работа и веднъж за кратко време стигнах до познатата точка, но след това тя беше прекъсната и никога повече не беше подхваната отново; това беше в средата на осемдесетте години.
Бих предположил, че това стихотворение е познато на читателя, но искам да спомена следното: Ще напомним, че един млад религиозен духовник се е заблудил в една планинска област и накрая вижда в приятна долина една красива сграда, която загатва, че там живеят благочестиви тайнствени мъже. Той среща дванадесет рицари, които след изживения си бурен живот, през който са изпитали усилия, страдания и опасности, най-после обитават тук, за да служат на Бога в тишината. Тринадесетият, когото те признават за свой водач, в момента се подготвя да се раздели с тях, по начин, който остава скрит, но в последните дни на своя живот той започва да разказва, за което на новодошлия духовен брат се прави кратък намек, който той правилно приема. Едно нощно тайнствено явление с празнуващи забързани младежи, чиито факли озаряват градината, довежда до определено решение. Да споделя по-нататъшното намерение, да, общо взето плана и с това смисъла на стихотворението, разкривам, че читателят се води през един вид идеална планина и след като преминава пътя си през различните области – хълмове, скали и трудни възвишения, от време на време следва да достигне до приятни равнини.
към текста >>
92.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 май 1907 г. Деветчленната същност на човека.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Там, където има усещания за радост и мъка,
удоволствие
и болка, страсти и афекти,астралното тяло се явява носител на тези вътрешни изживявания на съществото.
Всичките тези сили, които укрепват етерното тяло, лежат една степен по-долу от тези, които съединяват физическото тяло. От това ви трябва да направите заключение, че самосъзнанието трябва да се търси в света на долния Девакан, в света на вдъхновението. Значи, в света на хармонията на сферите, където се намира самосъзнанието на растителния свят, се намира също така самосъзнанието, пронизващо човешкото етерно тяло и живеещо във вас без да имате власт над него. Ние стигнахме до третото начало на човешкото същество, до астралното тяло, или душевното тяло, както го наричат розенкройцерите. Това астрално тяло човекът притежава само заедно с животните.
Там, където има усещания за радост и мъка, удоволствие и болка, страсти и афекти,астралното тяло се явява носител на тези вътрешни изживявания на съществото.
Стремежите и желанията също може да се каже, имат своите корени в астралното тяло. Това астрално тяло трябва да се охарактеризира по този начин, че в него има това, което то има и в животинския свят. В животинският свят присъства и съответното съзнание. Астралното естество на животното и човека се удържа в единство от силите, намиращи се в астралния, образния или, както се изразяват розенкройцерите, в стихийния свят, така че силите, съединяващи астралното тяло и предаващи неговата форма, могат да бъдат открити в своя истински вид в астралния свят. За това и животното има свое самосъзнание в астралния свят.
към текста >>
93.
Съдържание
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Болка и
удоволствие
в растителното и минералното царства.
Мястото на човека в обкръжаващия го свят. Външния свят като откровение на душевното и духовното, което е зад нещата. Душевно-духовното у животните, растенията и минералите. Груповия Аз на животните в астралния план; основния му елемент мъдростта. Възникването на любовта като основен елемент на човешкия Аз.
Болка и удоволствие в растителното и минералното царства.
В окултното обучение образите не трябва единствено да се наблюдават, а и да се преживяват вътрешно. Окултното значение на свастиката и пентаграма. 13. Шеста лекция, Кьолн, 27.12.1907 г. Групов Аз и индивидуален Аз. Различните степени на съвършенство на частите на човека.
към текста >>
94.
5. Пета лекция, Берлин, 28.10.1907 г. Германска и персийска митология.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Наистина нищо не може да възникне в света като
удоволствие
, като наслада, ако негова основа не е болката.
На това място в човешкото тяло възникнаха две точки на болка, болезнени места, които биваха непрестанно наранявани. Това е същото както ако се порежете и на мястото се появи струпей. Така на тези чувствителни места се образуваха струпеи, и от тях постепенно се оформи прекрасното чудо на окото. Това стана след дълго, дълго развитие. Това, което болката беше откъснала от тялото се превърна във великолепното око.
Наистина нищо не може да възникне в света като удоволствие, като наслада, ако негова основа не е болката.
Точно както засищането и съпътствуващото го удоволствие се предхожда от глада, така и всяко познание и всяка радост имат за основа болката. Това е причината, поради която в трагедията болката и пред усещането за очакваното разрешение ни задоволяват. Всичко, което в бъдеще ще стане съвършено, в настоящето преминава през състояние на болка и страдания. Но утеха за нас е когато знаем, че това, което днес е болка и страдание, в бъдеще ще е състояние на съвършенство. Днешните съвършени очи ние дължим на съществуването в миналото на болезнени точки в човешкото тяло, на болката, която беше преодоляна.
към текста >>
Точно както засищането и съпътствуващото го
удоволствие
се предхожда от глада, така и всяко познание и всяка радост имат за основа болката.
Това е същото както ако се порежете и на мястото се появи струпей. Така на тези чувствителни места се образуваха струпеи, и от тях постепенно се оформи прекрасното чудо на окото. Това стана след дълго, дълго развитие. Това, което болката беше откъснала от тялото се превърна във великолепното око. Наистина нищо не може да възникне в света като удоволствие, като наслада, ако негова основа не е болката.
Точно както засищането и съпътствуващото го удоволствие се предхожда от глада, така и всяко познание и всяка радост имат за основа болката.
Това е причината, поради която в трагедията болката и пред усещането за очакваното разрешение ни задоволяват. Всичко, което в бъдеще ще стане съвършено, в настоящето преминава през състояние на болка и страдания. Но утеха за нас е когато знаем, че това, което днес е болка и страдание, в бъдеще ще е състояние на съвършенство. Днешните съвършени очи ние дължим на съществуването в миналото на болезнени точки в човешкото тяло, на болката, която беше преодоляна. Това имаше предвид посветеният Павел, когато изрече великите думи: "Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега, очаквайки осиновение" или "Всички твари се страхуват в болката на битието и очакват осиновение", което не изразява нищо друго освен копнежа към постигането отново на едно синовно отношение към бога.
към текста >>
95.
ТРЕТА ЧАСТ: Окултни знаци и символи. 8. Първа лекция, Щутгарт, 13.09.1907 г. Отношението на окултните знаци към астралния и духовния свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Знаем, че третият член на човешкото същество е астралното тяло, което е носител на
удоволствие
то и страданието, на радостта и болката, на подтика, на желанието и похотта, на всичко, което човек притежава като вътрешни духовни изживявания.
Ако някой пророк или създател на религия говори за светлината и иска да обозначи с това мъдростта, то ние не бива да мислим, че така му е хрумнало, или че използва този израз защото иска да бъде духовит. Той просто желае да бъде истинен. Като окултист човек трябва да се отучи от неподчиненото на правила мислене, това означава, че няма право да си прави произволни изводи и да раздава присъди, трябва стъпка по стъпка да развие правилно мислене на базата на духовните факти. Този образ на светлината от своя страна отново има едно много, много дълбоко значение, той е едни духовен факт. За да разберем това нека повторно се обърнем към човешкото същество.
Знаем, че третият член на човешкото същество е астралното тяло, което е носител на удоволствието и страданието, на радостта и болката, на подтика, на желанието и похотта, на всичко, което човек притежава като вътрешни духовни изживявания.
Растението няма астрално тяло, така че не познава удоволствие и болка като човека и животното. Ако естествоизпитателят днес говори за усещанията на растенията, то това се базира на пълно отричане на всичко, което е същността на усещането. Действителна представа за това астрално тяло ще добием едва, когато проследим развитието, което то е претърпяло през времето. Ние сме разглеждали и преди развитието на човека във връзката му с развитието на голямата вселена и разбрахме, че физическото тяло на човека е най-древната и комплицирана част от човешкото същество, че етерното тяло е по-малко древно, че астралното е още по-младо, и че всъщност Азът е най-младия член на човешкото същество. Причината за това е, че физическото тяло е преминало в развитието си през четири планетарни състояния на земята.
към текста >>
Растението няма астрално тяло, така че не познава
удоволствие
и болка като човека и животното.
Той просто желае да бъде истинен. Като окултист човек трябва да се отучи от неподчиненото на правила мислене, това означава, че няма право да си прави произволни изводи и да раздава присъди, трябва стъпка по стъпка да развие правилно мислене на базата на духовните факти. Този образ на светлината от своя страна отново има едно много, много дълбоко значение, той е едни духовен факт. За да разберем това нека повторно се обърнем към човешкото същество. Знаем, че третият член на човешкото същество е астралното тяло, което е носител на удоволствието и страданието, на радостта и болката, на подтика, на желанието и похотта, на всичко, което човек притежава като вътрешни духовни изживявания.
Растението няма астрално тяло, така че не познава удоволствие и болка като човека и животното.
Ако естествоизпитателят днес говори за усещанията на растенията, то това се базира на пълно отричане на всичко, което е същността на усещането. Действителна представа за това астрално тяло ще добием едва, когато проследим развитието, което то е претърпяло през времето. Ние сме разглеждали и преди развитието на човека във връзката му с развитието на голямата вселена и разбрахме, че физическото тяло на човека е най-древната и комплицирана част от човешкото същество, че етерното тяло е по-малко древно, че астралното е още по-младо, и че всъщност Азът е най-младия член на човешкото същество. Причината за това е, че физическото тяло е преминало в развитието си през четири планетарни състояния на земята. То вече присъствуваше като заложба още, когато нашата земя се намираше в едно ранно въплъщение, което се обозначава като Стария Сатурн.
към текста >>
96.
12. Пета лекция, Кьолн, 26.12.1907 г. Мястото на човека в обкръжаващия го свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Ако човекът има естетическа на гласа, ако има усещане на поет, той ще проникне възприятията си със усещания и чувства, при едно природно явление той ще почувства тъга и болка, а при друго възвисяване, радост,
удоволствие
.
Когато в окултизма се употреби един символ за нещо, то това винаги става така, че е налице една по-дълбока взаимовръзка. Не бихме могли да си изясним тази взаимовръзка на окултните знаци и символи с висшите светове, ако не се спрем за малко върху това, как според окултизма човекът е поставен спрямо света. Когато окултизмът, или в една по-елементарна част от него, която днес се разпространява като теософия, ще е изпълнил мисията си в света, в дълбокия смисъл с това ще бъде сложено едва началото ако той някога достигне до там, че в различните клонове на живота и културата ни да се проникнат от истините и импулсите на окултизма, тогава целият чувствен живот на човека, мястото му в обкръжението му ще се променят съществено. Ако желаем да означим положението на днешния човек в обкръжението му ние трябва да кажем: след определен брой векове човекът е развивал отношение към околната среда, което е твърде абстрактно, твърде обвързано с разума, материалистично. Човекът, който днес броди през полята, дали през пролетта, през лятото или през есента, по принцип вижда това, което се открива пред очите, което могат да възприемат сетивата, което разумът може да комбинира от сетивните впечатления.
Ако човекът има естетическа на гласа, ако има усещане на поет, той ще проникне възприятията си със усещания и чувства, при едно природно явление той ще почувства тъга и болка, а при друго възвисяване, радост, удоволствие.
Но там, където в днешния човек сухото, трезвено сетивно възприятие преминава в поетическото или художествено усещане, е само началото на това, което окултизмът трябва да даде все още не на разума, не на разсъдъка, не на главите, а на душите и на сърцата. Теософията ще се превърне в решаващ фактор в живота, едва когато вече не дава единствено едно обвързано с мисълта обобщение на всякакви събития във физическия, в астралния и в деваканския план, а когато се вживее в душите ни така, че те да започнат да чувстват различно, да желаят да се учат различно. Трябва именно да си изясним, че чрез теософията и окултизма все повече ще се проявява това, което подчертахме още във вчерашната ни лекция: човечеството ще се научава да вижда във външния свят, какъвто се представя на сетивата, какъвто се изразява, физиономията, жестовете, мимиката, чрез които в откровение се превръща, това което като душевно и духовно е скрито зад тях. Ще се научим да виждаме израз на духовното и душевното и н това, което се разиграва около земята, в движението на небесните тела, както например виждаме в жеста на ръката и в очите на някой човек израз на нещо душевно. Ще се научим да виждаме например в избистрянето на въздуха външното откровение на вътрешни процеси на духовните същества, които действително проникват въздуха, водата и земята.
към текста >>
Така както при някое изживяване на определен човек чувстваме и виждаме изникването на астрални образи, така и през есента можем да видим над нивите да преминава тези определени астрални изрази на
удоволствие
то, което изпитва земята.
Наблюдението ни на природата ще се превърне в живо усещане. Ако прекосим полята през есента и видим как човекът коси житата със сърп, ние ще получим предусещане за това, че същевременно с преминаването на сърпа през житните класове и отрязването им, над нивите преминава един духовен полъх от усещане за благодат. Това действително е така. Това, което ясновиждащият наблюдава в астралното тяло на земята е духовния произход на това, което описах току що. За този, който вижда вътре в нещата, жътвата не е процес без значение.
Така както при някое изживяване на определен човек чувстваме и виждаме изникването на астрални образи, така и през есента можем да видим над нивите да преминава тези определени астрални изрази на удоволствието, което изпитва земята.
Другояче е когато ралото преравя почвата и преработва корените на растенията. Това причинява болка на земята, ние виждаме излизащите от земята усещания за болка. Против гореказаното може много лесно да се възрази, че при определени обстоятелства би било по-добре растенията да се изкореняват и да се пресаждат, отколкото безсмислено да се берат всевъзможни цветя в полето. Такова възражение може да е оправдано от гледна точка на морала, но тук гледната точка е съвсем различна. При определени обстоятелства за човек, чиито коси са започнали да посивяват може да е по-добре да отскубне първите си бели коси, ако намира това за правилно от гледна точка на естетиката, но все пак ще го боли.
към текста >>
Груповият Аз на минералите усеща болка и
удоволствие
.
Тези групови Азове на минералите са също такива завършени за себе си същества, каквито са и човешките Азове на физически план, каквито са груповите Азове на растенията в Девакана и груповите Азове на животните в астрала. На физическия план те имат единствено физическото тяло на минерала, но към минерала принадлежи и астрално тяло и етерно тяло. Виждащият наблюдава живите взаимоотношения, когато излезе в каменната кариера и види работниците, които изсичат камъни от тялото на земята, той знае че там се усеща същото, както да се откъсне част от плътта на някой организъм. А докато работниците извършват дейността си, през царството на камъните протичат астрални потоци. Това, което принадлежи към минерала като астрално тяло, може да се намери в долните части на Девакана, а Аз за минералите е в горните му части.
Груповият Аз на минералите усеща болка и удоволствие.
Когато хвърляте камъни в пропастта, минералния групов Аз усеща удоволствие, има приятно чувство. Първоначално може да изглежда парадоксално, но въпреки това е така. Този, който мисли само в аналогии, би могъл да повярва, че, когато разбиваме камъни, това причинява болка на камъка точно както нараняването би причинило болка на живото същество. Но колкото повече раздробявате един камък, толкова повече удоволствие изпитва груповият Аз на минералите. Бихте могли да запитате: кога минералният Аз усеща болка?
към текста >>
Когато хвърляте камъни в пропастта, минералния групов Аз усеща
удоволствие
, има приятно чувство.
На физическия план те имат единствено физическото тяло на минерала, но към минерала принадлежи и астрално тяло и етерно тяло. Виждащият наблюдава живите взаимоотношения, когато излезе в каменната кариера и види работниците, които изсичат камъни от тялото на земята, той знае че там се усеща същото, както да се откъсне част от плътта на някой организъм. А докато работниците извършват дейността си, през царството на камъните протичат астрални потоци. Това, което принадлежи към минерала като астрално тяло, може да се намери в долните части на Девакана, а Аз за минералите е в горните му части. Груповият Аз на минералите усеща болка и удоволствие.
Когато хвърляте камъни в пропастта, минералния групов Аз усеща удоволствие, има приятно чувство.
Първоначално може да изглежда парадоксално, но въпреки това е така. Този, който мисли само в аналогии, би могъл да повярва, че, когато разбиваме камъни, това причинява болка на камъка точно както нараняването би причинило болка на живото същество. Но колкото повече раздробявате един камък, толкова повече удоволствие изпитва груповият Аз на минералите. Бихте могли да запитате: кога минералният Аз усеща болка? Можете да разберете какво е болка за минералния Аз със следния пример: вземете една чаша вода, в която е разтворена готварска сол.
към текста >>
Но колкото повече раздробявате един камък, толкова повече
удоволствие
изпитва груповият Аз на минералите.
Това, което принадлежи към минерала като астрално тяло, може да се намери в долните части на Девакана, а Аз за минералите е в горните му части. Груповият Аз на минералите усеща болка и удоволствие. Когато хвърляте камъни в пропастта, минералния групов Аз усеща удоволствие, има приятно чувство. Първоначално може да изглежда парадоксално, но въпреки това е така. Този, който мисли само в аналогии, би могъл да повярва, че, когато разбиваме камъни, това причинява болка на камъка точно както нараняването би причинило болка на живото същество.
Но колкото повече раздробявате един камък, толкова повече удоволствие изпитва груповият Аз на минералите.
Бихте могли да запитате: кога минералният Аз усеща болка? Можете да разберете какво е болка за минералния Аз със следния пример: вземете една чаша вода, в която е разтворена готварска сол. А сега изстудете водата дотам, че солта да се обособи в твърди кристали, така че минералното вещество отново да се втвърди. Болката възниква в това обособяване на твърдия елемент. По същия начин би възникнала болка, ако отново съберете всички раздробени парчета от камъка в едно цяло.
към текста >>
В груповия Аз на минералите
удоволствие
възниква винаги, когато минералът се разтвори, а когато се втвърди отново, възниква чувство на болка.
Бихте могли да запитате: кога минералният Аз усеща болка? Можете да разберете какво е болка за минералния Аз със следния пример: вземете една чаша вода, в която е разтворена готварска сол. А сега изстудете водата дотам, че солта да се обособи в твърди кристали, така че минералното вещество отново да се втвърди. Болката възниква в това обособяване на твърдия елемент. По същия начин би възникнала болка, ако отново съберете всички раздробени парчета от камъка в едно цяло.
В груповия Аз на минералите удоволствие възниква винаги, когато минералът се разтвори, а когато се втвърди отново, възниква чувство на болка.
Приятно усещане имаме винаги, когато разтваряте сол в гореща вода, чувство на блока имаме винаги, когато предизвиквате кристализация на солта с изстудяване. Ако си представим едно още по-велико, едно космическо взаимоотношение, то ние бихме открили, че образуването на земята, образуването на минералите е свързано с такива процеси. Проследявайки образуването на земята далеч в миналото, ние ще достигаме все по-високи температури, все по-голяма топлина на земята. По време на лемурийската епоха ще срещнем едно състояние на земята, когато отделните камъни бяха разтворени, когато дори минералите, които днес са кристализирани в твърди състояния, течеха като разтопено желязо. Всичките ни минерали са преминали през един такъв процес, като този, който в малък мащаб виждаме в кристализирането на солта при изстудяването на водата, в която е разтворена.
към текста >>
97.
13. Шеста лекция, Кьолн, 27.12.1907 г. Групов Аз и индивидуален Аз.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
В това, което днес човекът развива като желания за
удоволствие
, астралното тяло подлага физическото на стотици атаки.
Човешката мъдрост куцука далеч, далеч след мъдростта, с която е изградено физическото тяло на човека. Така е с всички части на физическото тяло. Вземете мозъка и нервната система, то те са с вълшебен строеж. Вземете сърцето, което се намира едва на пътя към съвършенството, което ще постигне много, много по-висока степен на съвършенство то е нещо чудно! Ако сравните това съвършенство на физическото тяло с астралното и неговите нагони, инстинкти и страсти, то трябва да кажем: въпреки че някога то ще стои по-високо от физическото тяло, днес все още е поставено на едно сравнително по-ниско стъпало.
В това, което днес човекът развива като желания за удоволствие, астралното тяло подлага физическото на стотици атаки.
Всичко, което човекът храни и задоволява като удоволствия, като алкохол и всевъзможни други неща, по принцип са именно отрови за сърцето, с които той атакува мъдрия и чудния строеж на физическото си тяло. Ще е нужно дълго развитие, докато астралното тяло достигне това, което физическото вече притежава като съвършенство. От учението за развитието, както е даденото в нашата теософска космология, знаете, че физическото тяло получи зачатъка си още на Стария Сатурн и след това, по време Старото Слънце, Старата Луна и Земята, премина през следващи степени на усъвършенствуване. Знаете, че на Старото слънце към него се присъедини и етерното тяло, което днес се намира една степен по-ниско в развитието си от физическото. Знаете, че на Старата Луна се присъедини и астралното тяло, зад гърба си то има единствено съществуването си на Старата Луна и тази част от земното съществуване, която е преминало до момента.
към текста >>
98.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: 16. Берлин, 13.12.1907 г. Коледа от гледна точка на животомъдростта (Витаесофия)
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Болката и
удоволствие
то у растенията са болката и
удоволствие
то на земния организъм.
В духовния свят всичко се взаимнопрониква. Този, който не може да го разбере, ще добие мнението, което сега се съдържа в една книга, която особено се рекламира на теософите, и която говори за духовните светове, но по такъв начин, че се пита: Ако в продължение на едно хилядолетие са живели тридесет милиарда човеци, чиито души би трябвало да се намират в обкръжението на земята, то би трябвало да съществува такъв огромен брой души, че би имало твърде малко място за всички тях. Намерението на тази книга е добро, но тя е невероятно тривиална. В центъра на земята следва да търсим растителните Азове, тъй като самата земя е като планета един цял организъм. И както косите са част от вашия организъм, така и растенията са част от организма на земята, а растенията, които са части от организма на земята ни, сами по себе си не са самостоятелни същества, а те са членовете на този организъм.
Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм.
Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят. Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм. То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие. Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм. И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие.
към текста >>
Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и
удоволствие
то в растителния свят.
Този, който не може да го разбере, ще добие мнението, което сега се съдържа в една книга, която особено се рекламира на теософите, и която говори за духовните светове, но по такъв начин, че се пита: Ако в продължение на едно хилядолетие са живели тридесет милиарда човеци, чиито души би трябвало да се намират в обкръжението на земята, то би трябвало да съществува такъв огромен брой души, че би имало твърде малко място за всички тях. Намерението на тази книга е добро, но тя е невероятно тривиална. В центъра на земята следва да търсим растителните Азове, тъй като самата земя е като планета един цял организъм. И както косите са част от вашия организъм, така и растенията са част от организма на земята, а растенията, които са части от организма на земята ни, сами по себе си не са самостоятелни същества, а те са членовете на този организъм. Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм.
Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят.
Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм. То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие. Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм. И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие. Така ние съусещаме земния организъм, както усещаме приятелската гръд.
към текста >>
То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на
удоволствие
.
В центъра на земята следва да търсим растителните Азове, тъй като самата земя е като планета един цял организъм. И както косите са част от вашия организъм, така и растенията са част от организма на земята, а растенията, които са части от организма на земята ни, сами по себе си не са самостоятелни същества, а те са членовете на този организъм. Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм. Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят. Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм.
То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие.
Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм. И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие. Така ние съусещаме земния организъм, както усещаме приятелската гръд. Ние се научаваме да разбираме болката на земята, когато знаем, че земята усеща болка веднага щом отскубнем растението с корена. Тук не бива да се възразява, че при определени обстоятелства е по-добре растението да се пресади с корена, отколкото да откъснем цвета му.
към текста >>
И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на
удоволствие
.
Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм. Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят. Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм. То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие. Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм.
И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие.
Така ние съусещаме земния организъм, както усещаме приятелската гръд. Ние се научаваме да разбираме болката на земята, когато знаем, че земята усеща болка веднага щом отскубнем растението с корена. Тук не бива да се възразява, че при определени обстоятелства е по-добре растението да се пресади с корена, отколкото да откъснем цвета му. Такива обстоятелства тук нямат никакъв смисъл. Когато косите на човек започнат да сивеят, и той, за да остане по-красив, отскубне първите си сиви коси, то това все пак му причинява болка.
към текста >>
От разтварянето на минералното тяло водата се прониква от вълни на
удоволствие
.
А кога то имаме пред себе си чаша вода, и поставим в нея малко сол или бучка захар, и наблюдаваме как солта или захарта се разтваря, то тогава усещането е: тук има душа. И ако искаме да знаем, какво е вътре в тази душа, ние не бива да използваме обикновени аналогии. Тъй като лесно бихме могли да сметнем: когато работниците раздробяват скалата, това предизвиква чувство на болка в природата. Но случаят е тъкмо обратен. Това, което се нарича раздробяване в царството на камъните, предизвиква в природата най-голяма радост, вътрешно удовлетворение, а такова чувство тя изпитва и когато разтваряме сол или бучка захар във вода.
От разтварянето на минералното тяло водата се прониква от вълни на удоволствие.
При другите процеси е различно. Нека си спомним пра миналото на земята, онова време на земята, когато тя беше едно огнено-течно тяло и всички метали и минерали бяха разтворени в нея. Земята не можеше да остане такава, тъй като тя трябваше да се превърне в сцената, по която ние днес стъпваме. Металите и минералите трябваше да се втвърдят от течния елемент. Те трябваше да станат твърди, трябваше да се свият.
към текста >>
Всичко привидно разрушаване и раздробяване на царството на камъните е
удоволствие
за земята.
Металите и минералите трябваше да се втвърдят от течния елемент. Те трябваше да станат твърди, трябваше да се свият. Това, което беше разтворено в течния елемент, трябваше да се свие, да кристализира, процес подобен на този, който виждаме в чашата вода, в която сме разтворили сол. Изстудете водата и ще видите солните кристали да се отделят като твърди тела от водната маса. Ако проследите чувствата, които възникват при това, то те ще бъдат чувства на болка в привидно мъртвото царство на камъните.
Всичко привидно разрушаване и раздробяване на царството на камъните е удоволствие за земята.
Всяко консолидиране, всяко втвърдяване, всяко кристализиране се осъществява в болки, и в болки са се образували и всички камъни, всеки твърд минерал на арената, която обитаваме. Малко или много такъв беше случаят, когато земята ни се втвърдяваше. Ако насочим поглед към бъдещето на земята, ние трябва да си го представяме така, че твърдта все повече ще се втечнява, ще се разтваря. Накрая земята ще се превърне в това, което наричаме "астрална земя", докато земната материя става все по-фина и по-фина. Така в първата половина на образуването на земята ни, ние наблюдаваме минералните съставки като това, което се е превърнало в болки мъки в арената на нашето обитаване.
към текста >>
А към края земното същество се прониква все повече от благословено
удоволствие
, и цялата земя ще е потопена в
удоволствие
то, когато ще се превърне в една небесна планета, която ще се яви в света астрална.
Всяко консолидиране, всяко втвърдяване, всяко кристализиране се осъществява в болки, и в болки са се образували и всички камъни, всеки твърд минерал на арената, която обитаваме. Малко или много такъв беше случаят, когато земята ни се втвърдяваше. Ако насочим поглед към бъдещето на земята, ние трябва да си го представяме така, че твърдта все повече ще се втечнява, ще се разтваря. Накрая земята ще се превърне в това, което наричаме "астрална земя", докато земната материя става все по-фина и по-фина. Така в първата половина на образуването на земята ни, ние наблюдаваме минералните съставки като това, което се е превърнало в болки мъки в арената на нашето обитаване.
А към края земното същество се прониква все повече от благословено удоволствие, и цялата земя ще е потопена в удоволствието, когато ще се превърне в една небесна планета, която ще се яви в света астрална.
Когато посветените говорят за нещата, в изреченията си те винаги изговарят дълбоки тайни. Те изказват такива тайни, че изреченията им могат да се разбират по много начини, тъй като в тях се съдържа много смисъл. Павел, който беше посветен, изказваше такива изречения, в които винаги са вложени няколко смисъла. Колкото повече напредваме в разбирането на космоса, на духовния свят, толкова по-дълбоко ще ни се струва едно такова изказване на Павел. Павел знаеше, че земните тела са се втвърдили в болки и че стенат за своето освобождение, за превръщането им в духовно-небесни: " … всички твари заедно стенат и се мъчат досега, очаквайки осиновение." (Римл.
към текста >>
И когато видим как човекът в каменоломната раздробява камъните, а съусетим
удоволствие
то, което изпитва природата.
Но свое образното е това, идеите да се преобразуват в чувство, и ние да станем други хора, когато се научим на всяка стъпка да усещаме и чувстваме това, което виждаме навън! Това имаха предвид тези, които наистина познаваха езотеричното учение на християнството. Вие можете да проследите чак до средата на 18 век християнски писатели, които все още притежаваха усет за живото в природата, в цялата му радост и болка. Затова в писанията си те ни казваха думите, които за днешния човек са само фрази, или в най-добрия случай алегории и образи, докато в действителност те трябва да се разбират като нещо истинско: Вие не трябва просто да мислите за природата, вие трябва да я усещате и да я вкусвате, и да я чувствате! Това имаха предвид те, когато косачът косеше нивите: да вкусим, да изпитаме чувствата, които облъхват нивята.
И когато видим как човекът в каменоломната раздробява камъните, а съусетим удоволствието, което изпитва природата.
И когато видим, как там, където реката се влива в морето, се отлага пръст, да се научим да усещаме, как заедно с отлагащата се пръст, в земята се отлагат чувства на болка. Така природата ще стане за нас напълно проникната от душа. така душата на човека ще се освободи от теснотата. Чувството извира в заобикалящия ни свят. По този начин ние ставаме едно със заобикалящата ни природа.
към текста >>
99.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29. 2. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Азът е продължил да се развива, по такъв начин, че неговият оплодотворяващ елемент, влизащ в астралното тяло, все повече и повече пронизвал това астрално тяло, и така Азът все повече и повече присъствал в чувствата на
удоволствие
или не
удоволствие
на астралното тяло.
Така, например, движейки се по Земята той е възприемал рязък червен образ, който излизал пред него, като ауричен червен образ, тъй като тогава за външното е било открито само астралното му тяло. И той знаел, че когато пред него възникне в червено оцветен образ: в близост до мен се намира същества, което е опасно за мен; когато срещал синьо-червено /виолетово/ оцветен образ, той е знаел, че може да отиде към него. Така се е ръководил от тези смътни ясновидски възприятия. Но той е възприемал именно само душевното; той още не е възприемал онова което има например в съвременните растения; възприемал е само това, което като душевно е било в другите хора и в животните, и разбира се, възприемал също и груповите души. Такова е било първото оплодотворяващо действие на Аза.
Азът е продължил да се развива, по такъв начин, че неговият оплодотворяващ елемент, влизащ в астралното тяло, все повече и повече пронизвал това астрално тяло, и така Азът все повече и повече присъствал в чувствата на удоволствие или неудоволствие на астралното тяло.
И според това как Азът се е разпространил в астралното тяло е възникнало това, което в книгата ми “Теософия” вие намирате под названието Чувстващата душа. Това е станало по този път, че Азът се е разпрострял по цялото астрално тяло и по този начин е извикало към битие Чувстващата душа. Тук трябва да добавим още един факт. Ние до сега разглеждахме как на Старата Луна Духовете на Формата са излъчили своя нисш член, своя Аз и как те – когато от Луната се е образувала Земята – отдали този Аз и така оплодотворили с този Аз човека. Но знаем, че на Луната са останали същества, които не са завършили тогава своето развитие.
към текста >>
100.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 13. 4. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Тогава изчезват
удоволствие
то и мъката, радостта и болката, всичко, което представлява вътрешния душевен живот, и мъгла и мрак се явява нощният живот около човека.
И с това потапяне дава възможност неговите очи да виждат, ушите да слушат и неговите други сетивни органи да възприемат впечатленията на сетивния свят около него. Той се потапя в своя мозък и нервната система и комбинира сетивните си впечатления. Това е неговия дневен живот. Вечер отново извлича астралното си тяло и Аза от своето физическо и етерно тяло. И когато човек заспи, а неговите физическо и етерно тела лежат в леглото, тогава изчезват всички впечатления на сетивния свят и дневния живот.
Тогава изчезват удоволствието и мъката, радостта и болката, всичко, което представлява вътрешния душевен живот, и мъгла и мрак се явява нощният живот около човека.
Но около средата на атлантските времена това още не е било така. Тогава живота на съзнанието на човек представлявал съществено друга картина. Когато човек сутрин се потапял в своето физическо и етерно тяло, тогава пред него излизали не тези определени и ясно разграничими образи на външния физически свят, а образите били твърде много неопределени, например така, както днес се явяват уличните фенери в гъста мъгла, като че ли обкръжени от аурата от цветна дъга. Тук имате малко сравнение, за да си съставите представа за онова, което атлантът е виждал по средата на своето развитие. Само тези цветове окръжаващи предмета, които още не били определени от ясни контури, както човек ги вижда сега, а също и звуците, звучащи от предметите, не са били още толкова сухи и скучни тонове и цветове, както днес.
към текста >>
НАГОРЕ