Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
Намерени са резултати от
460
текста в
5
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Съзнателно същество
'.
На страница
1
:
1093
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато наблюдаваме едно живо
същество
по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи.
Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата. Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло. Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота.
Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи.
Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време.
към текста >>
Тук той си създава идеята за едно
същество
, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части.
тогаз в ръката си той има частите, за жалост! Липсва връзката духовна”. Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане. И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи.
Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части.
Във "Фауст" се казва: “Как всичко се във цялото втъкава, Едно във друго действува и живее” А в "Сатир": “Как в нищото избликва нещото първично
към текста >>
Той си представя това
същество
така, че то е подложено във времето на постоянни промени, но във всички степени на промените се проявява винаги само едно
същество
, което се утвърждава като трайното, постоянното в промените.
Прониква дълбините на всички същества, За да покълне прилив на желание, Разтвориха се елементите И се разляха главно едни в други, Всичко проникващи, всепроникнати”.
Той си представя това същество така, че то е подложено във времето на постоянни промени, но във всички степени на промените се проявява винаги само едно същество, което се утвърждава като трайното, постоянното в промените.
В "Сатирос" се казва: “Вървеше движейки се ту нагоре, ту надолу Единното и вечно цяло нещо, Променящо се постоянно, все същото оставащо”. Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”.
към текста >>
Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото
същество
не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо
същество
.
Единното и вечно цяло нещо, Променящо се постоянно, все същото оставащо”. Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно. От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото същество не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо същество.
Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица фон Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.) Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене. Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа". Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм:
към текста >>
Идеята за едно
същество
, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”.
Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение.
Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”.
“Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”. По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”. Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г. на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки.
към текста >>
Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно
съзнателно
намерение.
Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776 година и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания. Едно друго поле за стремежи в тази насока му предложи Тюрингската гора, където той имаше случай да се запознае и с по-нисшите организми в техните жизнени явления. Особено много го интересуват мъховете и лишеите. На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи. За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения.
Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение.
От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине. За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година. Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията. Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите.
към текста >>
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо
същество
, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка.
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тук никъде не се изследваше същността на растението. Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми?
към текста >>
Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено
същество
на природата едно растение?
При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка. При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи. Тук никъде не се изследваше същността на растението.
Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение?
Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми? Тези бяха несъмнено въпросите, които Гьоте си зададе при четенето на съчиненията на Лине, защото той сам казва за себе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, според най-вътрешната нужда на моето същество, да се стреми към съединение” *.(* Естествени Науки, стр.68.) Приблизително по същото време, както първото запознаване с Лине, става и запознаването с ботаническите стремежи на Русо.
към текста >>
Тези бяха несъмнено въпросите, които Гьоте си зададе при четенето на съчиненията на Лине, защото той сам казва за себе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, според най-вътрешната нужда на моето
същество
, да се стреми към съединение” *.(* Естествени Науки, стр.68.)
Тук никъде не се изследваше същността на растението. Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми?
Тези бяха несъмнено въпросите, които Гьоте си зададе при четенето на съчиненията на Лине, защото той сам казва за себе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, според най-вътрешната нужда на моето същество, да се стреми към съединение” *.(* Естествени Науки, стр.68.)
Приблизително по същото време, както първото запознаване с Лине, става и запознаването с ботаническите стремежи на Русо. На 16 юни 1782 година Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама. Това е наистина един образец, как трябва да се преподава и едно допълнение на неговото съчинение “Емил”. Ето защо използвам случая да препоръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте.
към текста >>
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо
същество
.
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
към текста >>
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо
същество
съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си.
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие. В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях.
към текста >>
Следователно растението е едно
същество
, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение.
Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея.
Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места. Ако бихме искали да извлечем едно понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени частични същества към едно цяло, това би било понятието за един "кошер" в зоологията. Това е един вид държава от живи същества, един индивид, който също се състои от самостоятелни индивиди, един индивид от по-висше естество/. Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възможност да бъдат изразени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си. И за това беше станало вече необходимото.
към текста >>
Когато силите, които организират
същество
то на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми.
Но също така и единството на строежа на всички листа се показа скоро достатъчно нагледно. Наред с други примери Гьоте откри в това отношение особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган. На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч. Трябваше да се направи още една малка крачка, за да се открие, че и цветните листенца, тичинките и близалцето са също метаморфозирани листа. До това можаха да доведат изследванията на английския ботаник Хил, който по онова време бяха общоизвестни и имаха за обект превръщането на отделните цветни органи в други.
Когато силите, които организират съществото на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми.
Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми. Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството.
към текста >>
2.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше
същество
, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност.
Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност.
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност.
Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила.
към текста >>
Той е проникнал в света; явява се като действащо
същество
, за да продължи въпросните намерения.
Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе. Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък. Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание.
Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения.
С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата. Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия.
към текста >>
Доколкото е едно природно
същество
, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата. Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия.
Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби.
към текста >>
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/
същество
.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода.
към текста >>
Като познаващо и като морално
същество
той излиза вън от сферата на природните действителности.
И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности.
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
към текста >>
Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно
същество
в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
към текста >>
Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално
същество
?
Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата.
Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество?
Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде. Както всички други науки етиката също е едно учение за съществуващото.
към текста >>
Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо
същество
, тогава това противоречие изчезва.
Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха.
Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва.
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си.
към текста >>
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа
съзнателно
в смисъла на своя народ.
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си.
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н.
към текста >>
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече
съзнателно
, както волевата сила на един мъж.
В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него.
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека. Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго. Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ.
към текста >>
Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат не
съзнателно
то в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него. В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж. Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила.
Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго. Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ. Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие.
към текста >>
Ние поставихме човека като познаващо и действащо
същество
върху неговата самостоятелност.
на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва."
Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност.
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество.
към текста >>
Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго
същество
.
Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност. Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си.
Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество.
Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
към текста >>
3.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото
същество
.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа.
А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество.
По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте.
към текста >>
Тази основна черта на неговото
същество
е изразена най-красиво в неговите думи:
Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него. Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено. Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по отношение на поведението на Гьоте в любовта. Всичко лекомислено, повърхностно е изхвърлено и любовта става за Гьоте едно религиозно чувство.
Тази основна черта на неговото същество е изразена най-красиво в неговите думи:
"В чистотата на нашето сърце се вълнува един стремеж, с благодарност да се отдадем свободно на нещо по-висше, по-чисто, непознато ние наричаме това: н а б о ж н о с т! "
към текста >>
Тази страна на неговото
същество
е свързано неразривно с една друга.
"В чистотата на нашето сърце се вълнува един стремеж, с благодарност да се отдадем свободно на нещо по-висше, по-чисто, непознато ние наричаме това: н а б о ж н о с т! "
Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга.
Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата. "Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./ Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието.
към текста >>
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото
същество
, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго.
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите.
към текста >>
Неговото
същество
действаше философски, т.е.
Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго. Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Неговото същество действаше философски, т.е.
така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
към текста >>
Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето
същество
.
То беше нещо друго. Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази. Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите.
Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество.
Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас.
към текста >>
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено
същество
Спиноза и Джордано Бруно.
така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно.
Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./. В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно.
към текста >>
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно
същество
, в чието битие той да не участва любвеобилно.
И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола. Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената. Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
към текста >>
И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото
същество
с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата.
Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух. Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина. В това се състои родството на Гьоте със Спиноза.
И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата.
Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така. Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
към текста >>
"Философията на Не
съзнателно
то" написана от този мислител е едно съчинение имащо най-голямо историческо значение.
В една точка франкфуртският философ се приближава до Гьоте. Шопенхауер отхвърля именно всяко извеждане на дадените явления отвъншни причини и за него важи само една вътрешна закономерност, само едно извеждане на едно явление от друго. Привидно това е подобно на Гьотевия принцип, данните на обяснението да се вземат от самите неща; обаче именно само привидно. Защото докато Шопенхауер иска да остане вътре в самите явления, понеже ние не можем да стигнем с нашето познание до намиращата се вън от тези явления "вещ в себе си", тъй като за нас всички дадени ни явления са само представи и нашата мислителна способност не може никога да ни изведе вън от нашето съзнание, то Гьоте иска да остане вътре в явленията, защото именно в тях той търси данните за тяхното обяснение. Накрая искаме да съпоставим Гьотевия възглед за света с най-важното научно явление на нашето време, с възгледите на Едуард фон Хартман.
"Философията на Несъзнателното" написана от този мислител е едно съчинение имащо най-голямо историческо значение.
Заедно с другите съчинения на Хартман, които разработват скицирането в гореспоменатото във всички направления, даже в много отношения донасят нови гледища към това главно съчинение, в него се отразява цялото духовно съдържание на нашето време. Хартман показва едно заслужаващо уважение и възхищение дълбоко разбиране и едно чудесно овладяване на материала на отделните науки. Той стои днес на високия връх на образованието. Не е необходимо човек да бъде негов последовател, за да признае откровено това. Неговият възглед не стои така далече от Гьотевия, както изглежда на пръв поглед.
към текста >>
Който не е прочел нищо друго освен "Философия на Не
съзнателно
то", той разбира се не ще може да разбере това.
Заедно с другите съчинения на Хартман, които разработват скицирането в гореспоменатото във всички направления, даже в много отношения донасят нови гледища към това главно съчинение, в него се отразява цялото духовно съдържание на нашето време. Хартман показва едно заслужаващо уважение и възхищение дълбоко разбиране и едно чудесно овладяване на материала на отделните науки. Той стои днес на високия връх на образованието. Не е необходимо човек да бъде негов последовател, за да признае откровено това. Неговият възглед не стои така далече от Гьотевия, както изглежда на пръв поглед.
Който не е прочел нищо друго освен "Философия на Несъзнателното", той разбира се не ще може да разбере това.
Защото решителните допирни точки на двамата мислители могат да се видят, когато се премине към последствията, които Хартман е извлякъл от своите принципи и които е изложил в своите по-късни съчинения. Философията на Хартман е идеализъм. Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист. Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята. И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
към текста >>
Защото неговото допускане на нещо не
съзнателно
няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието.
Защото решителните допирни точки на двамата мислители могат да се видят, когато се премине към последствията, които Хартман е извлякъл от своите принципи и които е изложил в своите по-късни съчинения. Философията на Хартман е идеализъм. Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист. Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята. И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието.
Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма. Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха.
към текста >>
Отделното
същество
, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята.
Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
към текста >>
Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не
съзнателно
стта съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си.
Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването. Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно. Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип.
към текста >>
Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко без
съзнателно
.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие.
към текста >>
Обаче с различаването на
съзнателно
то и не
съзнателно
то ние не сме сторили много.
Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването. Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много.
Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
към текста >>
Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена не
съзнателно
, а за това що е този действащ принцип.
Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването. Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно. Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание.
Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип.
Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
към текста >>
Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като не
съзнателно
, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие.
Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно.
към текста >>
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Не
съзнателно
то", Хартман се разви до конкретния монист.
Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист.
И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте.
към текста >>
Хартман е бил доведен чрез неговата философия на не
съзнателно
то към това преминаване в обективната идея.
И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман.
Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея.
Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята.
към текста >>
Тъй като е познал, че
съзнателно
стта не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно.
Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл". Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея.
Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно.
Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване.
към текста >>
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на не
съзнателно
то, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман. Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне.
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка.
към текста >>
4.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина не
съзнателно
овладени, които обаче не намират никакво
съзнателно
разгръщане в техните идейни построения.
/*Заключителна глава в книгата на Рудолф Щайнер: "Загадки на философията", 7-мо издание, Щутгарт 1955 г./ Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен.
Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност?
към текста >>
При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление
съзнателно
или не
съзнателно
.
Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения. В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант.
При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
към текста >>
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното
същество
, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
към текста >>
Нашето цялостно
същество
функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”.
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
към текста >>
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното
същество
така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва.
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз.
към текста >>
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в
съзнателно
възприятие.
Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие.
Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията.
към текста >>
Ето защо сънят протича без
съзнателно
.
Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията.
Ето защо сънят протича безсъзнателно.
Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
към текста >>
И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето
същество
съзнателно
.
През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно.
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай.
към текста >>
Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко
същество
, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент.
Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
към текста >>
Когато душата изживява това свое духовно
същество
/същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло. Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
към текста >>
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното
същество
, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие.
духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят. Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие.
От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло. Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания. Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек.
към текста >>
Така в човека се намира едно духовно-душевно
същество
, което съдържа заложбата за един нов човек.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло. Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек.
Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове. В плода той намира зародиша на новия растителен живот.
към текста >>
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено
същество
.
Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество.
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма.
към текста >>
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно
същество
силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека.
От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек. И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество.
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека.
Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото.
към текста >>
Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното
същество
, което е предходило образуването на тялото.
И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот. Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот.
Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото.
И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност.
към текста >>
От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят не
съзнателно
охарактеризираните светогледи.
Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава.
От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
към текста >>
Тогава душата трябва
съзнателно
да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото. И тя констатира, че през време когато носи тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание. С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех.
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала не
съзнателно
в изживявания, които отговарят на тези причини.
Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба.
С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда.
към текста >>
5.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество,
съзнателно
и не
съзнателно
.
В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух.
Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека. Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие.
към текста >>
По
същество
ние описахме едно наблюдение, когато в началото на тази глава представихме как мисленето се подклажда от един процес и как излиза извън рамките на даденото без негова намеса.
Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно. И този обект е достъпен за нас само чрез наблюдението. Както чрез самото съзерцаване на един кон ние не можем да си съставим понятие за него, така и чрез самото мислене не сме в състояние да създадем съответен обект. Във времето, наблюдението дори предхожда мисленето. Защото и мисленето трябва да познаем най-напред чрез наблюдение.
По същество ние описахме едно наблюдение, когато в началото на тази глава представихме как мисленето се подклажда от един процес и как излиза извън рамките на даденото без негова намеса.
Едва чрез наблюдение ние забелязваме всичко, което влиза в кръга на нашите преживявания. Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението. Като обект на наблюдение, мисленето обаче съществено се различава от всички останали неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно.
към текста >>
Онова, което отначало не
съзнателно
втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после
съзнателно
отново отделяме.
Тях аз просто ги намирам наготово, докато при мисленето зная как то се извършва. Ето защо за разглеждане на целия ход на световните събития няма по-изконна изходна точка от мисленето. Тук бих искал да спомена още една широко разпространена заблуда, която господства по отношение на мисленето. Тя се състои в твърдението, че мисленето, каквото е само по себе си, не ни е дадено никъде. Мисленето, което свързва наблюденията на нашия опит и ги преплита с мрежа от понятия, съвсем не било тъждествено с онова, което ние впоследствие отново отделяме от обектите на наблюдение и го превръщаме в предмет на нашето съзерцание.
Онова, което отначало несъзнателно втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после съзнателно отново отделяме.
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето. Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето. Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект. Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам.
към текста >>
Когато някой различава пред
съзнателно
то мислене от по-късното
съзнателно
мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект.
Тя се състои в твърдението, че мисленето, каквото е само по себе си, не ни е дадено никъде. Мисленето, което свързва наблюденията на нашия опит и ги преплита с мрежа от понятия, съвсем не било тъждествено с онова, което ние впоследствие отново отделяме от обектите на наблюдение и го превръщаме в предмет на нашето съзерцание. Онова, което отначало несъзнателно втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после съзнателно отново отделяме. Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето. Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето.
Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект.
Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен.
към текста >>
Мога да допусна, че някакво
същество
със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам.
Онова, което отначало несъзнателно втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после съзнателно отново отделяме. Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето. Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето. Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект. Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно.
Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам.
Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен. Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си. Засега обаче аз нямам ни най-малък повод да съзерцавам собственото си мислене от някаква друга гледна точка.
към текста >>
Само ако мислещото
същество
не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен
същество
, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на
същество
то само по себе си.
Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен.
Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
Засега обаче аз нямам ни най-малък повод да съзерцавам собственото си мислене от някаква друга гледна точка. Та нали с помощта на мисленето съзерцавам целия останал свят. Защо за моето мислене да правя изключение от това? Следователно аз считам за достатъчно оправдано, ако при моето съзерцание на света изхождам от мисленето. Когато открил лоста, Архимед смятал, че с негова помощ би бил в състояние да повдигне вселената, стига да намери точка, на която да опре своя инструмент.
към текста >>
Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно
същество
с деятеля.
Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането.
Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля.
При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности. Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици.
към текста >>
6.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно
същество
само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности. За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им.
към текста >>
Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото
Същество
.
Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности.
Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество.
Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно. Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н.
към текста >>
Това божествено
Същество
се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество.
Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в
съзнателно
-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
Едно
същество
с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света.
Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект.
Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света.
Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин.
към текста >>
Чрез органичното устройство на възприемащото
същество
се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект.
За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе.
Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект.
По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
към текста >>
Едно
същество
устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид.
За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето.
Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид.
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество. Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът? За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
към текста >>
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни
същество
.
Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид.
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът? За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора?
към текста >>
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото
същество
, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама.
към текста >>
По
същество
напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
към текста >>
Както животът, редом със
съзнателно
то будно състояние се нуждае от не
съзнателно
то състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство. Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата.
към текста >>
7.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното
съзнателно
мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко.
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н.
към текста >>
Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера
съзнателно
изживяване на едно чисто духовно съдържание.
По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция.
Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание.
Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм.
към текста >>
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното
същество
, съдържа етичното указание как да се държа.
Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация.
към текста >>
По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен
същество
може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите.
Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид.
По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите.
Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека. Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна. Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно.
към текста >>
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко
същество
.
Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека. Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна. Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно.
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество.
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм. Но как е възможно хората да живеят съвместно, щом всеки се стреми единствено към налагане на своята индивидуалност?
към текста >>
Индивидуалността е възможна, само когато всяко отделно
същество
узнава за другото единствено чрез индивидуално наблюдение.
Този морализъм не разбира именно единството в света на идеите. Той не схваща, че действащият у мен свят на идеите не е по-различен от онзи у моя ближен. Това единство впрочем е просто последица от всемирния опит. Но то трябва да бъде такава последица. Защото, ако можеше да се познае по друг път освен чрез наблюдение, тогава в неговата сфера щеше да се проявява не индивидуално изживяване, а всеобща норма.
Индивидуалността е възможна, само когато всяко отделно същество узнава за другото единствено чрез индивидуално наблюдение.
Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че ние живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че от общия за нас свят на идеите той приема други интуиции в сравнение с мен. Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля.
към текста >>
Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото
същество
, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони!
Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля. Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора. Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони!
Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство. Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено.
към текста >>
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето
същество
.
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек. Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
към текста >>
Всяко
същество
има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение.
към текста >>
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо
същество
; свободно
същество
само той самият може да направи от себе си.
Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия. В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение. Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили.
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си.
На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността.
към текста >>
Човешките индивиди със своите принадлежащи към
същество
то им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост.
Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност. Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>
8.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Нужно му е някакво
същество
, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно.
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
към текста >>
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено
същество
, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин. Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми.
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
към текста >>
Той се оставя това
същество
да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
към текста >>
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо
същество
и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
към текста >>
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото
същество
чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
към текста >>
В този нравствен ред от значение е не човекът, а
Същество
то само за себе си, извънчовешкото
Същество
.
Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека.
В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
към текста >>
Човекът трябва да върши желаното от това
Същество
.
Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
към текста >>
Едуард фон Хартман, който представя
Същество
то само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено
Същество
било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното,
същество
то само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето
съзнателно
изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора.
към текста >>
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „
Същество
само за себе си".
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид.
към текста >>
Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „
Същество
само за себе си".
Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен.
Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си".
Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух.
към текста >>
Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него
същество
, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго
същество
, а своите собствени.
Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело.
Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.
към текста >>
В човека той вижда едно развиващо се
същество
и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си. Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него.
към текста >>
Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно
същество
, докато стигне точката, където сам намира себе си.
Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв.
към текста >>
Монизмът е наясно, че едно
същество
, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух. Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено.
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
към текста >>
9.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един
съзнателно
недостижим за мен свят на действителността.
Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго. Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин.
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността.
В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество. В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание.
към текста >>
В него се намира и моето истинско
същество
, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник.
Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание.
В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник.
Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество. В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание. Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание. Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга.
към текста >>
Но в него се намира и
същество
то на другия човек, заставащ пред мен.
Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник.
Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен.
А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество. В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание. Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание. Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност?
към текста >>
А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото
същество
.
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен.
А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество.
В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание. Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание. Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото.
към текста >>
В областта, която не може да бъде осъзната, това
същество
въздейства на моето първоначално не
съзнателно
същество
, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание.
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество.
В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание.
Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание. Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н.
към текста >>
Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо
същество
да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене.
Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност. Стоейки в размисъл пред другата личност, възприятието в известна степен ми се струва душевно прозрачно. При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива. Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ.
Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене.
Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия. Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене. Чрез заличаването на сетивния образ фактически се премахва разделението между сферите на двете съзнания. В моето съзнание това се проявява в това, че изживявайки съдържанието на другото съзнание, аз не изживявам моето съзнание, както не го изживявам по време на сън, без сънуване.
към текста >>
Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава без
съзнателно
ст, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване.
Аз действително съм възприел мисленето на другия. Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене. Чрез заличаването на сетивния образ фактически се премахва разделението между сферите на двете съзнания. В моето съзнание това се проявява в това, че изживявайки съдържанието на другото съзнание, аз не изживявам моето съзнание, както не го изживявам по време на сън, без сънуване. Точно както будното ми съзнание е изключено при този сън, така съдържанието на собственото ми съзнание е изключено при възприемане на съдържанието на чуждото.
Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване.
- Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието. Сходно е положението с доста много въпроси, поставяни във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубеденото духовно-съобразно наблюдение; наместо това те вмъкват пред действителността някаква изкуствена понятийна конструкция. В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм".
към текста >>
10.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за
съзнателно
обмисляне.
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска. В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне.
Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
към текста >>
Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо
същество
иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно.
Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“) Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен.
Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно.
Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена.
към текста >>
В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо
същество
.
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота. 3.
В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество.
На него му харесва всичко, което проявява сила, и не му харесва онова, което издава слабост. Той се чувства достатъч-но щастлив, когато се намира в условия, увеличаващи силата му. Обича препятствията, противопоставяния-та, защото, като ги преодолява, той все повече съзнава своята сила. Избира най-трудните пътища, по които може да върви човекът. Една основна черта от неговия характер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
към текста >>
При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно
същество
.
Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия. Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития. Накрая той притъпява напълно усета за реалност. Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори.
При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество.
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти. За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали.
към текста >>
11.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо
същество
, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
към текста >>
Същество
, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка.
Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие. Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима.
към текста >>
Едно мислещо
същество
изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие.
Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие.
Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина.
към текста >>
Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно
същество
във вечността.“56
Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум.
Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
към текста >>
Тук няма живо
същество
.
Свободомислещият не се занимава със състраданието. Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си? За него всяко състрадание е унижение. Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“. Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64.
Тук няма живо същество.
Само някакви отвратителни зелени змии идват тук, за да умрат. „Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид. В тази долина не го вижда никой освен Бог. Но той не може да изтърпи и погледа му.
към текста >>
Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от
съзнателно
то мислене.
Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене.
Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие.
към текста >>
И това е голямата разлика, а именно дали той следва един не
съзнателно
възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам.
Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание.
И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам.
Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода.
към текста >>
От
съзнателно
то произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно.
От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
към текста >>
12.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно
същество
, което можело да бъде намерено в самата човешка душа.
В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света. Тези възгледи сочат направо за едно схващане за Боговете, подобно на това на гръцката мистика. Между различните Богове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите. В него били съсредоточени представите и за другите Богове.
Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно същество, което можело да бъде намерено в самата човешка душа.
Когато тялото е вече предадено на Земята и запазено между земните неща, Вечното поема пътя към Пра-Вечното. То се явява на съд пред Озирис, обкръжен от четиридесет и двама съдии. Съдбата на Вечното в човека зависи от това, какво отсъждат тези четиридесет и двама съдии. Когато душата е изповядала своите грехове и съдиите намират, че тя е помирена с вечната Правда, до нея се приближават невидими Същества и й казват: „- Озирис бе пречистен в езерото, което е на юг от полето Хотеп и на север от полето на скакалците, където Боговете на зеленината се измиват през четвъртия час на нощта и осмия час на деня, с образа на сърцето на Боговете, преминавайки от нощта към деня". Следователно, във вечния порядък на Всемира, към вечната същност на човека се обръщат като към Озирис.
към текста >>
Същество
то Озирис е само една висша степен от развитие на
същество
то човек.
След името на Озирис следва името на мъртвия. Този, който се съединява с вечния порядък, нарича себе си „Озирис". „Аз съм Озирис N". Озирис расте между цветовете на смокинята. „Следователно човекът става един Озирис.
Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек.
От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек. Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието.
към текста >>
В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово
същество
, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим.
Озирис расте между цветовете на смокинята. „Следователно човекът става един Озирис. Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек. От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек. Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото".
В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим.
Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние". В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог. Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък.
към текста >>
Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно
същество
.
„Следователно човекът става един Озирис. Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек. От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек. Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим.
Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество.
Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние". В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог. Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък. Най-висшият живот, който човек може да води, ще се състои в това, да се превърне в Озирис.
към текста >>
А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее
съзнателно
съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват не
съзнателно
в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите.
А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
13.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно
същество
, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света.
ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ Съществата от душевния и духовния свят не могат да бъдат предмет на външни сетивни възприятия. През време на физическия живот, човекът живее едновременно и в трите свята. Той възприема нещата от сетивния свят и на свой ред им въздействува. Съществата от душевния свят оказват влияние върху човека чрез техните сили на симпатия и антипатия; обаче човешката душа също се намесва в душевния свят чрез своите влечения, страсти и желания.
Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно същество, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света.
От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека. Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят. Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества.
към текста >>
Всяко
същество
, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия.
За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство. В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът. Те вече са проявления на душевния свят.
Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия.
А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа. Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта. Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма. В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят.
към текста >>
Следователно, доколкото човек е мислещо
същество
, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие.
Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло. И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата мисъл за Духа. У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм. Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека. Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата".
Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие.
Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло. Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло. В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят. Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага със себесъзнание.
към текста >>
Само доколкото той е сетивно
същество
с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят.
У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм. Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека. Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата". Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло.
Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят.
Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло. В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят. Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага със себесъзнание. В животинското Духът усеща себе си като душа; той все още не възприема себе си като дух. Едва при човека, духът възприема себе си като дух, въпреки че в резултата на физическите условия това става единствено под формата на смътно отражение на Духа каквото представляват човешките мисли.
към текста >>
Оттук може да се направи извода за това, как основните съставни части на инкарнираното човешко
същество
са свързани с духовния свят, физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и разсъдъчната душа могат да бъдат разглеждани като сгъстени в сетивния свят първообрази на царството на духовете.
3. ЦАРСТВО НА ДУШЕВНИТЕ СЪЩЕСТВА (трето елементарно царство) 4. ЦАРСТВО НА ГОТОВИТЕ ФОРМИ (кристали) 5. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които работят Съществата създаващи ФОРМИТЕ (растително царство) 6. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИ работят и Съществата, които се проявяват в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ (животинско царство) 7. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИТЕ и тези, проявяващи се в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ работи и самият ДУХ под формата на МИСЛИ, ИЗГРАЖДАЩИ СЕТИВНИЯ СВЯТ (човешкото царство)
Оттук може да се направи извода за това, как основните съставни части на инкарнираното човешко същество са свързани с духовния свят, физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и разсъдъчната душа могат да бъдат разглеждани като сгъстени в сетивния свят първообрази на царството на духовете.
Физическото тяло идва като резултат от факта, че духовния първообраз на човека е сгъстен до степента на едно сетивно явление. Ето защо това физическо тяло може да се обозначи като едно Същество, или Същества, от първото елементарно царство, сгъстени до физическа форма. Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими. Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
към текста >>
Ето защо това физическо тяло може да се обозначи като едно
Същество
, или Същества, от първото елементарно царство, сгъстени до физическа форма.
5. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които работят Съществата създаващи ФОРМИТЕ (растително царство) 6. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИ работят и Съществата, които се проявяват в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ (животинско царство) 7. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИТЕ и тези, проявяващи се в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ работи и самият ДУХ под формата на МИСЛИ, ИЗГРАЖДАЩИ СЕТИВНИЯ СВЯТ (човешкото царство) Оттук може да се направи извода за това, как основните съставни части на инкарнираното човешко същество са свързани с духовния свят, физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и разсъдъчната душа могат да бъдат разглеждани като сгъстени в сетивния свят първообрази на царството на духовете. Физическото тяло идва като резултат от факта, че духовния първообраз на човека е сгъстен до степента на едно сетивно явление.
Ето защо това физическо тяло може да се обозначи като едно Същество, или Същества, от първото елементарно царство, сгъстени до физическа форма.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими. Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят. По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят. А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят.
към текста >>
А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко
същество
, непосредствено действува в сетивния свят.
Ето защо това физическо тяло може да се обозначи като едно Същество, или Същества, от първото елементарно царство, сгъстени до физическа форма. Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими. Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят. По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят.
А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят.
Ето как е поставен човекът в сетивния свят, ето как духът работи върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото астрално тяло. Ето как Духът се проявява в разсъдъчна душа. Следователно, духовните първообрази работят над трите по-низши тела на човека под формата на Същества, които в известен смисъл са извън него; едва в своята разсъдъчна душа, човек започва съзнателно да изгражда своята собствена личност. Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят.
към текста >>
Следователно, духовните първообрази работят над трите по-низши тела на човека под формата на Същества, които в известен смисъл са извън него; едва в своята разсъдъчна душа, човек започва
съзнателно
да изгражда своята собствена личност.
Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят. По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят. А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят. Ето как е поставен човекът в сетивния свят, ето как духът работи върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото астрално тяло. Ето как Духът се проявява в разсъдъчна душа.
Следователно, духовните първообрази работят над трите по-низши тела на човека под формата на Същества, които в известен смисъл са извън него; едва в своята разсъдъчна душа, човек започва съзнателно да изгражда своята собствена личност.
Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят. Ето как различните светове си взаимодействуват в хода на мировото развитие. Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие. Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства.
към текста >>
Това свръхсетивно
Същество
изобщо не се въплъщава физически.
Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие. Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства. Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух". Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ.
Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически.
Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души. Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека.
към текста >>
14.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
И в известно отношение, те са първата стъпка към личното ясновидство, понеже човекът е едно мисловно
същество
.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО До познанието за описаната в тази книга Наука за Духа, може да се издигне всеки човек. Описания като тези, които тя съдържа, представляват един мисловен образ на висшите светове.
И в известно отношение, те са първата стъпка към личното ясновидство, понеже човекът е едно мисловно същество.
Той може да открие своя Път на познание, само ако вземе за отправна точка мисленето. А когато на неговия разум пред оставим един образ на висшите светове, в това има определен смисъл, макар и първоначално тук да става дума само за един разказ за висшите факти, върху които той все още няма непосредствен поглед. Защото самите мисли, които му предлагаме, представляват една сила, чието действие продължава в неговия собствен мисловен свят. Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби. Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка.
към текста >>
Като мислещо
същество
, той има право на гражданство в духовния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък.
към текста >>
Като мислещо
същество
, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони.
Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят. Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони.
Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони.
В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание. Ето защо Платон изисквал от онези, които пожелавали да влязат в неговата школа най-напред да преминат през едно математическо обучение. И наистина, със своите строги закони, които не се ръководят от сетивните явления, математиката е една добра подготовка за устремените към познания хора.
към текста >>
Всяко човешко
същество
, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви. Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек.
Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия.
Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят. Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение.
към текста >>
Той получава едно ново отечество и
съзнателно
става поданик на свръхсетивния свят.
Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик.
Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят.
Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област. Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец. В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността.
към текста >>
15.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото
същество
произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот.
Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива". От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н. КЪМ СТР.
13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот.
Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма. Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа. Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината. И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа. Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа.
към текста >>
14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те
съзнателно
свързват думата "Аз" с характерната за нея представа.
Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли. Само че в мислите на животното са не израз на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила. Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията. КЪМ СТР.
14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа.
Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът". Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза. КЪМ СТР. 17-19 Истинската същност на "интуицията" е описана в моите книги "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука".
към текста >>
Тъкмо там едно или друго свръхсетивно
Същество
взема решението, според което мислите на определен човек или хора се откриват за един или няколко ясновидци.
Той не може да ги предизвика, а трябва да изчака тяхното появяване. Неговите лични намерения за ускоряване на този род възприятия, изобщо не могат да бъдат разглеждани като пораждащ фактор. Обаче всеки експеримент, замислен в духа на естественонаучното мислене, насърчава тъкмо тези намерения. Само че духовният свят не се подчинява на заповеди. Ако все пак трябва да се направи подобен опит, той ще стане под ръководството на духовния свят.
Тъкмо там едно или друго свръхсетивно Същество взема решението, според което мислите на определен човек или хора се откриват за един или няколко ясновидци.
И тогава тези ясновидци биха могли да се съберат, но вече следвайки един духовен подтик. В този случай техните описания ще съвпаднат напълно. Колкото и парадоксално да звучи това за естественонаучното мислене, то е един реален факт. Духовните "експерименти" не могат да се провеждат по същия начин както физическите. Ако например един ясновидец бъде посетен от непознато лице, той не може чисто и просто да се "залови" с изследване на неговата аура.
към текста >>
16.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ето защо е необходимо, ученикът интензивно и напълно
съзнателно
да насочи своето внимание към споменатите природни явления.
Началото започва с това, че вниманието на душата се насочва към определени явления от външния физически свят. От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли. Обаче при обикновени условия, човек не се отдава достатъчно на тези чувства и мисли, защото прекалено бързо сменя едно впечатление с друго.
Ето защо е необходимо, ученикът интензивно и напълно съзнателно да насочи своето внимание към споменатите природни явления.
Навсякъде, където човек забелязва покълване и цъфтеж всред растителния свят той трябва да отстрани от душата си всяко друго усещане и за кратко време да се отдаде единствено на това впечатление. Скоро ще се убеди, че чувството, което по-рано при същите обстоятелства прелиташе бегло покрай съзнанието му, сега нараства, приемайки енергична и мощна форма. Той трябва да остави това ново чувство спокойно да отзвучи в душата му и сам да породи там дълбока и пълна тишина, затваряйки се за външния свят и следвайки единствено това, което душата нашепва в отговор на покълването и цъфтежа. При това не трябва да се очаква, че ученикът ще стигне далеч, ако притъпи своите усещания по отношение на външния свят. Първоначално той трябва да отправя пределно жив и точен поглед върху нещата.
към текста >>
Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в
същество
то, от което идват звуците.
Когато чуваме един звънец, ние възприемаме неговия звук; когато чуваме близкия вик на едно животно, освен звуковото усещане, ние ще доловим и вътрешното изживяване на животното, неговата радост или болка. Окултният ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци. Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа. И той трябва да се потопи в тази чужда душевност. Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците.
Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците.
Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука. Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния. И все пак не трябва да смятаме, че музикалния усет вече замества тези упражнения. Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този начин цялата природа. И сега, благодарение на всичко това, в неговия чувствен и мисловен свят покълва една нова способност.
към текста >>
Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със
същество
то, което издава звука.
Окултният ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци. Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа. И той трябва да се потопи в тази чужда душевност. Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците. Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците.
Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука.
Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния. И все пак не трябва да смятаме, че музикалния усет вече замества тези упражнения. Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този начин цялата природа. И сега, благодарение на всичко това, в неговия чувствен и мисловен свят покълва една нова способност. Чрез своите звуци, цялата природа започва да му открива своите тайни.
към текста >>
17.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
У всеки, който
съзнателно
практикува описаните по-горе упражнения за постигане на свръхсетивни познания, настъпват известни промени в неговия душевен организъм или в т.н.
Един окултен учител, предлагащ някому своите указания и съвети, винаги ще предупреди какви последици ще настъпят за тялото, душата и Духа на този, който поема пътя към висшето познание. Тук ще опишем основните въздействия върху душата на окултния ученик. Само този който е запознат с нещата, може да предприема в пълно съзнание упражненията, водещи до познание на свръхсетивните светове. В окултното обучение не може да се постъпи по друг начин и там всяко несигурно напипване в мрака е нещо строго забранено. Ако някой не напредва с отворени очи, може да стане медиум, но не и ясновидец в смисъла на Тайната Наука.
У всеки, който съзнателно практикува описаните по-горе упражнения за постигане на свръхсетивни познания, настъпват известни промени в неговия душевен организъм или в т.н.
астрално тяло. Астралното тяло е възприемаемо само от ясновидеца. Можем да го сравним с един малко или много светещ духовно-душевен облак, в чийто център се намира физическото тяло на човека*.(*Астралното тяло на човека е подробно описано в моята "Теософия"). В астралния организъм стават видими по духовен път човешките инстинкти, желания, страсти и представи. Например чувствените желания биват възприемани под формата на тъмно-червени излъчвания.
към текста >>
И все пак, както вече казахме, човек може да развие
съзнателно
само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си.
В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание. Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности.
И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си.
Развитието продължава по следния начин. Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно. Има 8 вида такива процеси. Първият от тях се състои в начина, по който човек се отнася към представите. Обикновено в тази област човек се оставя на случайността.
към текста >>
Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва
съзнателно
да насочи своя душевен живот в точно определена посока.
Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията. Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.) Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят. И при него половината от листата са били формирани в прадалечното минало. Ето защо те не се нуждаят от особени грижи в рамките на окултното обучение; когато човек започне да работи върху другите 6, те се пробуждат спонтанно и започват своето въртеливо движение.
Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока.
Нека припомним още веднъж, че възприятията които получаваме от отделните духовно-душевни органи често имат съвсем различен характер. 12-листният лотосов цвят осигурява дори възприятия, които са различни от тези на 16-листния. Последният възприема предимно образи и форми. За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми.
към текста >>
Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо
същество
тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия.
Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока. Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия. На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота. В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие".
Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия.
Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти. Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение. Ако е стигнал до някакво убеждение, той има и доверие в силата на това убеждение.
към текста >>
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му не
съзнателно
пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност.
Ето друг случай. Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл. И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си". Но той пропуска една подробност. Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати.
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност.
Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена.
към текста >>
Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно
съзнателно
.
Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме. Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо. Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен. Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение.
Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно.
А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня. В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот. Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно. Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл.
към текста >>
Ако това не беше така, мнозина щяха да притежават въпросното сетиво, понеже то се проявява почти веднага, след като човек действително постави под свой пълен контрол всички впечатления, идващи от неговата
съзнателно
изграждана сетивно-свръхсетивна организация.
Духовният живот на окултният ученик трябва да протича в атмосфера на непрекъснато внимание; нещата, към които не иска или не трябва да насочва своето внимание, остават встрани. Към подобна строга самодисциплина се прибави една или друга медитация, извлечена от указанията на Духовната Наука, лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина сега се изпълва с духовна светлина и с цветове. Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества на природния свят. По този начин цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна. Нека добавим, че тъкмо в този период от развитието е необходимо максимално внимание, защото намесата на несъзнателните спомени тук е особено дейна.
Ако това не беше така, мнозина щяха да притежават въпросното сетиво, понеже то се проявява почти веднага, след като човек действително постави под свой пълен контрол всички впечатления, идващи от неговата съзнателно изграждана сетивно-свръхсетивна организация.
А тя остава изцяло пасивна, ако надмощието е на страната на външните сетивни впечатления. Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа.
към текста >>
Всяко живо
същество
, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло.
Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието. В противен случай изгледът на етерното тяло значително се променя поради проникващите въздействия на "душевното тяло". Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение. Безброй течения го кръстосват във всички посоки. Тези течения поддържат и регулират самия живот.
Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло.
А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите. Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм. Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности. До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква. Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло.
към текста >>
До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и
съзнателно
предизвиква.
Тези течения поддържат и регулират самия живот. Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло. А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите. Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм. Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности.
До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква.
Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм. Той проблясва и свети в най-различни духовни цветове и форми, които са изключително закономерни и могат да се променят извънредно бързо. Други форми и цветни потоци се разпростират към всички части на физическото тяло и излизат извън неговите очертания, пронизвайки и осветявайки цялото астрално тяло.
към текста >>
Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото
същество
.
Най-главните течения се насочват към лотосовите цветове като навлизат в отделните им листенца и започват да контролират тяхното въртеливо движение; после се устремяват към върховете на листенцата, напускат лотосовия цвят и се изгубват във външното пространство. Колкото по-напреднал е даден човек, толкова по-обширно поле около него се залива от потоците и движенията на етерното тяло. Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение.
Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество.
От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално. И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност. Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия.
към текста >>
Посветените работят напълно
съзнателно
в името на този еволюционен процес.
Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина". Основателите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени. Това, което идва от тях, се влива в човешките души. Наред с човечеството, напредва и целия свят.
Посветените работят напълно съзнателно в името на този еволюционен процес.
Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството. Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце. След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот. Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия.
към текста >>
Както човешкият зародиш не
съзнателно
приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно.
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
към текста >>
18.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото
същество
.
НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО Човешкият живот протича в три състояния, които непрекъснато се редуват: 1. БУДНОСТ 2. СЪН, ПРОТИЧАЩ СЪС СЪНОВИДЕНИЯ 3. ДЪЛБОК СЪН БЕЗ СЪНОВИДЕНИЯ
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото същество.
Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня. По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си. Само за кратки интервали, от общия океан на безсъзнанието възникват едни или други сънища, които са свързани или с процесите на външния свят, или с определени състояния на човешкия организъм. Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се говори най-вече за две състояния: будност и сън. Обаче за Тайната Наука, съновиденията или сънищата имат свое самостоятелно значение, наред с другите две състояния.
към текста >>
И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго
Същество
.
Към тези упражнения принадлежи най-вече концентрацията, съсредоточаването, т. е. насочване на вниманието към точно определени представи с тайните на света. Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие. Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи. Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката.
И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго Същество.
Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно Същество. Още в мига на своето раждане висшият човек трябва да се появи като хармонично и здраво устроен организъм. Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен начин, се стига до преждевременно раждане на едно Същество в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно. Фактът, че новото раждане на душата се извършва по време на дълбокия сън, е лесно разбираем, ако се замислим, че нежният и все още уязвим свръхсетивен организъм биха били заглушени от процесите на човешкото физическо тяло. Едва по време на дълбокия сън, когато то е пълен покой и не зависи от сетивните възприятия, висшата душа може да направи първите си, плахи и невидими стъпки.
към текста >>
Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно
Същество
.
насочване на вниманието към точно определени представи с тайните на света. Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие. Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи. Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката. И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго Същество.
Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно Същество.
Още в мига на своето раждане висшият човек трябва да се появи като хармонично и здраво устроен организъм. Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен начин, се стига до преждевременно раждане на едно Същество в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно. Фактът, че новото раждане на душата се извършва по време на дълбокия сън, е лесно разбираем, ако се замислим, че нежният и все още уязвим свръхсетивен организъм биха били заглушени от процесите на човешкото физическо тяло. Едва по време на дълбокия сън, когато то е пълен покой и не зависи от сетивните възприятия, висшата душа може да направи първите си, плахи и невидими стъпки. Нека отново да напомним, че докато окултният ученик не съумее да пренася висшите душевни опитности в дневното съзнание, той не може да им приписва никакъв познавателен характер.
към текста >>
Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен начин, се стига до преждевременно раждане на едно
Същество
в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно.
Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи. Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката. И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго Същество. Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно Същество. Още в мига на своето раждане висшият човек трябва да се появи като хармонично и здраво устроен организъм.
Ако в хода на подготовката нещо е протекло по неправилен начин, се стига до преждевременно раждане на едно Същество в духовния свят, което се оказва нежизнеспособно.
Фактът, че новото раждане на душата се извършва по време на дълбокия сън, е лесно разбираем, ако се замислим, че нежният и все още уязвим свръхсетивен организъм биха били заглушени от процесите на човешкото физическо тяло. Едва по време на дълбокия сън, когато то е пълен покой и не зависи от сетивните възприятия, висшата душа може да направи първите си, плахи и невидими стъпки. Нека отново да напомним, че докато окултният ученик не съумее да пренася висшите душевни опитности в дневното съзнание, той не може да им приписва никакъв познавателен характер. Едва с овладяването на тази способност, т.е. едва след като може да има възприятия от духовния свят в своето будно съзнание, той вниква в тайните на обкръжаващия го свят, които му се откриват под формата на звуци и думи.
към текста >>
Тайната Наука определя тази важна степен, която се състои в
съзнателно
обхващане на отделните изживявания, които човек има по време на своя дълбок сън, като непрекъснатост (континуитет) на съзнанието*.
Сега все повече и повече наближаваме онази степен по пътя към свръхсетивното познание, при която ще сме в състояние напълно да преобразим несъзнателните изживявания, характерни за дълбокия сън, в ясни и точни съзнателни опитности. Когато тялото спи, човек също пребивава в един реален свят, както и тогава, когато е буден. Излишно е да отбелязваме, че по време на дълбокия сън, човек навлиза в един съвсем различен свят, нямащ нищо общо с физическото обкръжение на неговото тяло. Постепенно човек се научава и е длъжен да се научи ако не иска да изгуби здравата почва под себе си и да се превърне в празен мечтател да прокарва смисловата връзка между сетивното си обкръжение и висшите изживявания, до които се добира по време на дълбокия сън. Първоначално тъкмо този свят, в който проникваме докато спим, се открива пред нас като едно изцяло ново откровение.
Тайната Наука определя тази важна степен, която се състои в съзнателно обхващане на отделните изживявания, които човек има по време на своя дълбок сън, като непрекъснатост (континуитет) на съзнанието*.
(*Това, което загатваме тук, може да се разглежда като "идеал", стоящ в самия край на едно продължително окултно развитие. Първоначално окултният ученик трябва да изучи двете основни състояния: Съзнанието, при което са възможни само хаотични сънища, и съзнанието, при което е налице само дълбокия, лишен от сънища сън.). Тази степен означава, че дори когато физическото тяло спи и душата не разполага с никакви сетивни възприятия, човешкото същество далеч не прекратява своите изживявания и опитности.
към текста >>
Тази степен означава, че дори когато физическото тяло спи и душата не разполага с никакви сетивни възприятия, човешкото
същество
далеч не прекратява своите изживявания и опитности.
Постепенно човек се научава и е длъжен да се научи ако не иска да изгуби здравата почва под себе си и да се превърне в празен мечтател да прокарва смисловата връзка между сетивното си обкръжение и висшите изживявания, до които се добира по време на дълбокия сън. Първоначално тъкмо този свят, в който проникваме докато спим, се открива пред нас като едно изцяло ново откровение. Тайната Наука определя тази важна степен, която се състои в съзнателно обхващане на отделните изживявания, които човек има по време на своя дълбок сън, като непрекъснатост (континуитет) на съзнанието*. (*Това, което загатваме тук, може да се разглежда като "идеал", стоящ в самия край на едно продължително окултно развитие. Първоначално окултният ученик трябва да изучи двете основни състояния: Съзнанието, при което са възможни само хаотични сънища, и съзнанието, при което е налице само дълбокия, лишен от сънища сън.).
Тази степен означава, че дори когато физическото тяло спи и душата не разполага с никакви сетивни възприятия, човешкото същество далеч не прекратява своите изживявания и опитности.
към текста >>
19.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тя остава свързана само с по-фините "тела" на човешкото
същество
(а именно с етерното тяло и с астралното тяло), които са недостъпни за наблюдение от страна на физическите сетива.
НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ По време на дълбокия сън, докато физическото тяло спи, човешката душа не разполага с никакви възприятия. Намирайки се в това състояние, тя е лишена от всички възприятия, чиито източници са във външния свят. В известен смисъл тя е извън т.н. физическото тяло, което в будност осигурява посредничеството между сетивните възприятия и мисленето.
Тя остава свързана само с по-фините "тела" на човешкото същество (а именно с етерното тяло и с астралното тяло), които са недостъпни за наблюдение от страна на физическите сетива.
Обаче дейността на етерното тяло и астралното тяло не спира с настъпването на съня. Както физическото тяло денем е в непрекъсната връзка с процесите и съществата от физическия свят, както търпи, а на свой ред и оказва определени въздействия върху физическия свят, така и душата живее във висшия свят. Този живот продължава и по време на съня. Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение.
към текста >>
Впрочем уместно е да отбележим, че
съзнателно
то възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство.
Този живот продължава и по време на съня. Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи. Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство.
В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят. Опитностите, които човек извлича както от сънищата, така и от дълбокия сън, продължават без прекъсване. Душата живее непрекъснато във висшите светове и осъществява там своите действия. Във висшите светове тя открива истински импулси за своята работа върху физическото тяло. За обикновения човек този негов висш живот остава неосъзнат.
към текста >>
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото
същество
.
Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление. Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи. Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят. Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици. При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
към текста >>
Ражда се едно брутално човешко
същество
, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго.
При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него.
Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго.
Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви. Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене. Вместо по пътя към висшето познание, тези достойни за съжаления личности се оказват в плен на вътрешната си несъстоятелност и безсилие. При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм. Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето.
към текста >>
Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му
същество
.
Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек.
Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество.
И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път. Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество. Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота. Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>
Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си
същество
.
Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път.
Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество.
Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота. Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>
20.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Вече описахме какво огромно значение има за човека срещата му с първия Пазач на прага и как в него той вижда едно свръхсетивно
Същество
, което, така да се каже, той сам е призовал.
ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
Вече описахме какво огромно значение има за човека срещата му с първия Пазач на прага и как в него той вижда едно свръхсетивно Същество, което, така да се каже, той сам е призовал.
Тялото на това Същество е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли. Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия характер. Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същност и тя до известна степен е открита пред него. Естествено, той има определени влечения и навици. Но сега той може да си обясни откъде идват те.
към текста >>
Тялото на това
Същество
е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли.
ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА Вече описахме какво огромно значение има за човека срещата му с първия Пазач на прага и как в него той вижда едно свръхсетивно Същество, което, така да се каже, той сам е призовал.
Тялото на това Същество е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли.
Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия характер. Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същност и тя до известна степен е открита пред него. Естествено, той има определени влечения и навици. Но сега той може да си обясни откъде идват те. Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина.
към текста >>
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно
същество
, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят.
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
към текста >>
За да проникне
съзнателно
в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят.
За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе.
към текста >>
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо
същество
.
От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека.
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
към текста >>
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно
същество
ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят.
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната.
към текста >>
Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното
същество
подлежи на развитие.
Това може да направи всеки сам за себе си. Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие. Те са свързани изключително с развитието и спасението на всички същества, едно от които е самия човек. Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел. Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества.
Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие.
Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо. Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят. В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг.
към текста >>
21.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
"Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно
Същество
.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА Най-сериозните изживявания при навлизането във висшите светове са срещите с "Пазачът на прага". Има не само един, а двама, един "малък" и един "голям" "Пазач на прага". Първият от тях пресреща човек тогава, когато свързващите нишки между воля, мислене и чувства започват да се рушат в по-фините тела (астралното тяло и етерното тяло), както това беше описано в предишната глава. А пред "Големия Пазач на прага" човек застава, когато свързващите нишки бъдат прекъснати в самото физическо тяло, и преди всичко в мозъка.
"Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество.
Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен. Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ. Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани. Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика.
към текста >>
Едно ужасяващо и подобно на призрак
Същество
се изправя пред ученика.
"Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество. Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен. Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ. Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани.
Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика.
Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание. "Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили". През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание. Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли. Те подреждаха твоята съдба.
към текста >>
И ето самият аз съм това
Същество
, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния.
И тъкмо те преопределяха твоя сегашен живот. Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания. Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят.
И ето самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния.
Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб.
към текста >>
А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно
Същество
, ако не искам да потъна в гибел и разрушение.
Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти.
А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение.
Ако би се случвала тази беда, бих те завлякла със себе си в един мрачен, прокълнат свят. Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост. И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ, ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво.
към текста >>
И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем не
съзнателно
в едно съвършено
Същество
, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане.
И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт. Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят на земята, ще бродиш също и в царството на смъртта, което е не друго, а царство на вечния живот. Аз наистина съм Ангелът на смъртта, но в същото време аз съм вестителя на висшия, никога непресъхващ живот. Чрез мен ти умираш в живото тяло, за да се родиш отново за едно неразрушимо съществувание.
към текста >>
Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно
Същество
.
Чрез мен ти умираш в живото тяло, за да се родиш отново за едно неразрушимо съществувание. В царството, където ти пристъпваш, ще срещнеш и свръхсетивни Същества. Блаженството ще бъде твой сигурен дял в това царство. Но първото запознанство в този свят трябваше да бъда самият аз, аз който съм твое собствено създание. По-рано аз съществувах чрез твоя собствен живот; обаче сега благодарение на теб се пробуждам за мой личен живот и стоя пред теб като видим съдия на твоите бъдещи дела, а може би и като твой вечен обвинител.
Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно Същество.
Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик*. (*От гореизложеното е ясно, че описаният "Пазач на прага" е един астрален образ, който се открива пред отворения духовен взор на окултния ученик. Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща. Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ. В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества.
към текста >>
Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно
същество
.
Човек не трябва да се стреми към такива неща. Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. ) И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности. Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства.
Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество.
Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество. Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега. Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване. В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира".
към текста >>
Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно
съзнателно
да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно
същество
.
Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. ) И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности. Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства. Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество.
Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество.
Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега. Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване. В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира". За самият него обаче, значението на околния свят не се променя.
към текста >>
Той изживява смъртта напълно
съзнателно
и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване.
Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства. Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество. Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество. Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега.
Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване.
В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира". За самият него обаче, значението на околния свят не се променя. Целият свръхсетивен свят, в който сега влиза той, му беше известен и преди смъртта; същият свят го посреща и след смъртта. Обаче "Пазачът на прага" е свързан и с нещо друго.
към текста >>
Той работи не
съзнателно
за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н.
Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда. Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа". Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот.
Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н.
От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения. В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност.
към текста >>
22.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено
същество
, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията.
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията.
Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. *** Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание.
към текста >>
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали не
съзнателно
.
Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища. Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно.
Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение. Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма. И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
към текста >>
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово
същество
; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
Малката група хора остана около Ману дотогава, докато вече бе достатъчно укрепнала, за да може да действа в духа на новото и докато нейните членове можеха да излязат сред останалото човечество, за да му донесат този нов дух. Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области. Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света. Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации. Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите.
към текста >>
И днес прогресът все още се състои в смесица от
съзнателно
и не
съзнателно
действие и мислене на човека.
Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел. Ману ръководеше като деца даже своята група. След това ръководството постепенно премина към човешките посветени.
И днес прогресът все още се състои в смесица от съзнателно и несъзнателно действие и мислене на човека.
Едва в края на петата коренна раса, когато през шестата и седмата подраси достатъчно голям брой хора ще постигнат познанието, ще може да им се открие най-великият посветен. И този човешки посветен ще може тогава да поеме по-нататъшното ръководство, както беше сторил това великият Ману в края на четвъртата коренна раса. Така възпитанието на петата коренна раса се състои в това, една по-голяма част от човечеството да стигне дотам, свободно да следва един човешки Ману, както беше сторил това зародишът на тази пета коренна раса с божествения Ману.
към текста >>
23.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското
същество
.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ Сега ще опишем устройството на човека преди неговото разделяне на мъжки и женски пол. Тогава тялото беше изградено от мека пластична маса. Над тази маса волята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек. Когато се отделяше от майката човекът се появяваше наистина вече като оформен организъм, но още несъвършен.
По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското същество.
Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила. За да стане такова външно узряване, беше необходима грижата на прадедите. Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше. Развиваха се други органи, които при неговото раждане бяха още съвсем несъвършени. Целият процес имаше нещо, което можем да сравним с раждането от една яйчена форма и изхвърлянето на една яйчена черупка, но не бива да си представяме някаква твърда яйчена черупка.
към текста >>
Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното
същество
, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила.
Сега ще опишем устройството на човека преди неговото разделяне на мъжки и женски пол. Тогава тялото беше изградено от мека пластична маса. Над тази маса волята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек. Когато се отделяше от майката човекът се появяваше наистина вече като оформен организъм, но още несъвършен. По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското същество.
Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила.
За да стане такова външно узряване, беше необходима грижата на прадедите. Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше. Развиваха се други органи, които при неговото раждане бяха още съвсем несъвършени. Целият процес имаше нещо, което можем да сравним с раждането от една яйчена форма и изхвърлянето на една яйчена черупка, но не бива да си представяме някаква твърда яйчена черупка. Тялото на човека беше топлокръвно.
към текста >>
Протичащото вън от майчиното
същество
узряване ставаше под влияние на повишена топлина, която се внасяше също така отвън.
Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше. Развиваха се други органи, които при неговото раждане бяха още съвсем несъвършени. Целият процес имаше нещо, което можем да сравним с раждането от една яйчена форма и изхвърлянето на една яйчена черупка, но не бива да си представяме някаква твърда яйчена черупка. Тялото на човека беше топлокръвно. Това трябва изрично да бъде казано, защото в по-предишни времена не е било така.
Протичащото вън от майчиното същество узряване ставаше под влияние на повишена топлина, която се внасяше също така отвън.
Все пак съвсем не трябва да мислим за едно мътене на човека-яйце – така можем накратко да го наречем. Топлинните и огнените външни условия тогава бяха различни от настъпилите по-късно. Чрез своите сили човекът можеше да насочва огъня, съответно топлината и да я събере в определено пространство. Той можеше, така да се каже, да концентрира топлината и да я предаде на младото същество, което се нуждаеше от нея за своето узряване. Развитите органи на човека в онези времена бяха двигателни органи.
към текста >>
Той можеше, така да се каже, да концентрира топлината и да я предаде на младото
същество
, което се нуждаеше от нея за своето узряване.
Това трябва изрично да бъде казано, защото в по-предишни времена не е било така. Протичащото вън от майчиното същество узряване ставаше под влияние на повишена топлина, която се внасяше също така отвън. Все пак съвсем не трябва да мислим за едно мътене на човека-яйце – така можем накратко да го наречем. Топлинните и огнените външни условия тогава бяха различни от настъпилите по-късно. Чрез своите сили човекът можеше да насочва огъня, съответно топлината и да я събере в определено пространство.
Той можеше, така да се каже, да концентрира топлината и да я предаде на младото същество, което се нуждаеше от нея за своето узряване.
Развитите органи на човека в онези времена бяха двигателни органи. Днешните сетивни органи бяха още съвсем неразвити. Най-напреднали в развитието бяха органът на слуха и възприемателните органи за студено и топло, а възприемането на светлината беше още неразвито. Човекът се появи в света със слух и с осезание, по-късно се разви способността да се възприема светлината. Всичко, което се казва тук, отговаря на последните времена преди разделянето на половете.
към текста >>
Но това не ставаше
съзнателно
, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен.
Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки характерни черти, друг повече с женски характерни черти. Но при всеки човек имаше също и противоположните полови характерни черти, така че беше възможно да става самооплождане. Обаче това не беше възможно по всяко време, а зависеше от влиянията на външните условия в определени сезони. Изобщо за много неща човекът до висока степен зависеше от такива външни условия. Поради това той трябваше да съобразява и всички свои действия с външните условия, например с движението на Слънцето и Луната.
Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен.
С това вече обърнахме вниманието към душевния живот на тогавашния човек. Ние не можем да определим този душевен живот като същински вътрешен живот. Телесните и душевните дейности и свойства не бяха още строго отделени едни от други. Душата още съизживяваше външния природен живот. Преди всичко слуховият орган беше този, върху който силно въздействуваше всяко трептене на околната среда.
към текста >>
Това, което възприемаха чрез слуха и осезанието, бяха по-дълбоки тайни на природата, които те можеха
съзнателно
да тълкуват.
И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци. При тях този душевен живот нямаше инстинктивен характер.
Това, което възприемаха чрез слуха и осезанието, бяха по-дълбоки тайни на природата, които те можеха съзнателно да тълкуват.
В бученето на вятъра, в шумоленето на дърветата на тях им се разкриваха законите, мъдростта на природата. А в образите на тяхната душа бяха дадени не само отраженията на външния свят, а копия на духовните сили на света. Те възприемаха не сетивни неща, а духовни същества. Средно развитият човек изпитваше например страх, и в неговата душа изникваше грозен, тъмен образ. Свръхчовешките същества получаваха чрез тези образи съобщение, откровение от духовните същества на света.
към текста >>
Те
съзнателно
ръководеха хората.
Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност. Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание. При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества. Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля.
Те съзнателно ръководеха хората.
Те приемаха тяхната мисия от духовния свят и действаха съобразно с нея. Когато дойде времето, в което половете се разделиха, тези същества трябваше да считат за тяхна задача да действат върху новия живот в смисъл на тяхната мисия. От тях изхождаше регулирането на половия живот. Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях. Те действаха при това напълно съзнателно, обаче хората можеха да чувствуват това въздействие само като един внедрен в тях инстинкт.
към текста >>
Те действаха при това напълно
съзнателно
, обаче хората можеха да чувствуват това въздействие само като един внедрен в тях инстинкт.
Те съзнателно ръководеха хората. Те приемаха тяхната мисия от духовния свят и действаха съобразно с нея. Когато дойде времето, в което половете се разделиха, тези същества трябваше да считат за тяхна задача да действат върху новия живот в смисъл на тяхната мисия. От тях изхождаше регулирането на половия живот. Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях.
Те действаха при това напълно съзнателно, обаче хората можеха да чувствуват това въздействие само като един внедрен в тях инстинкт.
Половата любов биваше посадена в тях чрез непосредствено пренасяне на мисли в човека. И всички техни прояви бяха отначало от най-благородно естество. Всичко, което в тази област прие грозен характер, произхожда от по-късни времена, в които човекът беше станал по-самостоятелен и в които той поквари един чист първоначален инстинкт. В тези по-стари времена нямаше никакво задоволяване на половия нагон заради самия него. Всичко тук беше жертвоприношение за продължението на човешкото съществуване.
към текста >>
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното
същество
.
В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие.
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество.
Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа.
към текста >>
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото
същество
бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят.
За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък. Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи.
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят.
Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
към текста >>
Човекът стана
същество
, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят. Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят.
Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
И с това човекът вече съзнателно започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят. По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуалности. Сега той започна да следва подбудите, примамливостта на своите представи. С това в света дойде личната воля на човека. Това беше началото на “доброто и злото”.
към текста >>
И с това човекът вече
съзнателно
започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят.
Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
И с това човекът вече съзнателно започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят.
По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуалности. Сега той започна да следва подбудите, примамливостта на своите представи. С това в света дойде личната воля на човека. Това беше началото на “доброто и злото”. ***
към текста >>
24.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или
съзнателно
или повечето пъти не
съзнателно
– към определените от окултните изследователи задачи.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение. Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание.
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу.
към текста >>
Всичко не
съзнателно
в крайна сметка има своя произход в нещо
съзнателно
.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно.
Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу. Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т.
към текста >>
Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е не
съзнателно
за определителите, а е
съзнателно
за други или е било
съзнателно
.
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно.
Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно.
Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу. Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т. н.. Зад тези последните стоят окултно-научните посветени, а зад тях стоят свръхчовешките същества.
към текста >>
Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на
съзнателно
стта върви нагоре и надолу.
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството.
Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу.
Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т. н.. Зад тези последните стоят окултно-научните посветени, а зад тях стоят свръхчовешките същества. Само това прави разбираемо развитието на света и на човечеството, когато човек е наясно върху факта, че обикновеното човешко съзнание е само една форма на съзнанието и че съществуват по-висши и по-низши форми. Обаче и изразите “по-висши” и “по-низши” не трябва да се прилагат погрешно. Те имат значение само за гледната точка, на която стои именно човекът.
към текста >>
Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна
съзнателно
ст като свои сестрински същества.
Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят. Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло. “Съзнателният дух” при тях трябва да се търси в един друг свят. Същият съзнателен дух, който при човека живее във физическия свят, за горепосочените колонии трябва да се търси в един свръхсетивен свят.
Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнателност като свои сестрински същества.
Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки. Но напълно е възможно едно такова съзнание, като това на пчелното семейство или на мравуняка, да е било в предишните времена на неговото развитие вече във физическия свят, както сегашното човешко съзнание, обаче след това е възлязло и е оставило във физическия свят само изпълнителните органи, а именно отделните мравки и пчели. Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека. То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето.
към текста >>
Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до
съзнателно
задружно действие.
Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване.
Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено. За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора.
към текста >>
Една по-нататъшна степен на
съзнателно
стта предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено.
Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване. Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено.
За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора. В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото същество и от това на пчелното семейство.
към текста >>
В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото
същество
и от това на пчелното семейство.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено. За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора.
В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото същество и от това на пчелното семейство.
Би трябвало да приведем още много примери, ако бихме искали да покажем, как под човека и над човека съществуват и други същества. Нека обаче приведените примери бъдат достатъчни, за да послужат за увод към намиращите се в следващото изложение пътища за развитието на човека. Защото собственият ход на развитието на човека може да бъде разбран само тогава, когато вземем под внимание, че той се развива заедно със съществата, чиито съзнания се намират в един друг свят, различен от неговия собствен свят. Това, което става в неговия свят, също зависи от такива същества, притежаващи други степени на съзнанието и поради това може да бъде разбрано само във връзка с тях.
към текста >>
25.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себе
съзнателно
същество
, да се познава като един “Аз”.
Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”.
Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята). Защото ясновидецът върви в своето развитие, изпреварвайки своите събратя поради определени причини, които ще обясним на други места.
към текста >>
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно
същество
, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми. Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание.
към текста >>
Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себе
съзнателно
образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себе
съзнателно
образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите.
Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие. Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне. Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа.
Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите.
Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание. Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”. Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие. Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят. Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега.
към текста >>
Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себе
съзнателно
то образно съзнание.
Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне. Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа. Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите.
Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание.
Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”. Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие. Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят. Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега. На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи.
към текста >>
Обаче това себе
съзнателно
образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”.
Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа. Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите. Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание.
Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”.
Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие. Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят. Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега. На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи.
към текста >>
Както днес човекът може да влияе
съзнателно
само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем
съзнателно
върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега.
Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите. Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание. Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”. Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие. Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят.
Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега.
На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи. Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят. Това именно значи, че човекът е “умрял”. Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
към текста >>
Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си
същество
, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега. На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи. Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят. Това именно значи, че човекът е “умрял”.
Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е.
нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната воля. Тя ще е станала господар на раждането и смъртта. Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание. Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества.
към текста >>
Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себе
съзнателно
образно съзнание.
Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят. Това именно значи, че човекът е “умрял”. Когато душата ще бъде така далече в нейното развитие, че да не получава въздействията на външния свят чрез физическите органи, а чрез образите, които тя ще създава в собственото си същество, тогава тя ще достигне до момента, по своя воля да регулира общението със заобикалящия свят, т.е. нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната воля. Тя ще е станала господар на раждането и смъртта.
Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание.
Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества. Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание. Чрез образното съзнание човекът ще може да възприема нещо от свръхсетивните същества и неща и ще може да влияе върху тези същества и неща чрез пробуждането на своето образно мислене. Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда.
към текста >>
Това ще стане при себе
съзнателно
то предметно съзнание или свръхфизическо съзнание.
нейният живот не ще бъде вече прекъсван без нейната воля. Тя ще е станала господар на раждането и смъртта. Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание. Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества.
Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание.
Чрез образното съзнание човекът ще може да възприема нещо от свръхсетивните същества и неща и ще може да влияе върху тези същества и неща чрез пробуждането на своето образно мислене. Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда. Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили. Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове.
към текста >>
Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно
същество
, това
същество
трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда.
Всичко това ще настъпи на бъдещата планета “Юпитер” с придобитото себесъзнателно образно съзнание. Това състояние на душата се нарича също и “психическо съзнание”. Следващото състояние на съзнанието, до което човекът ще се развие върху една по-нататъшна планета, наречена в духовната наука “Венера”, ще се различава от предишното чрез това, че тогава душата сама ще може да създава не само образи, а и предмети и същества. Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание. Чрез образното съзнание човекът ще може да възприема нещо от свръхсетивните същества и неща и ще може да влияе върху тези същества и неща чрез пробуждането на своето образно мислене.
Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда.
Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили. Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове. Той не само ще възприема същества и ще влияе върху тях, а самият той ще ги създава. Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието.
към текста >>
Когато ще се развие неговото себе
съзнателно
предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове.
Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание. Чрез образното съзнание човекът ще може да възприема нещо от свръхсетивните същества и неща и ще може да влияе върху тези същества и неща чрез пробуждането на своето образно мислене. Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда. Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили.
Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове.
Той не само ще възприема същества и ще влияе върху тях, а самият той ще ги създава. Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети.
към текста >>
26.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Защото действително в растението имаме едно спящо
същество
.
Сатурновият човек е оставил, така да се каже, своето семе, което минава през един вид сън, за да се развие след това като Слънчев човек. Този Слънчев човек сега на Слънцето изминава своята втора степен на съзнанието. Тази степен на съзнанието прилича на онази, в която днес човекът изпада при спокоен сън без сънуване. Това състояние, което прекъсва днес будното състояние, е остатък, един вид възпоминание за времето на Слънчевото развитие. То може да бъде сравнено също с онова смътно състояние на съзнанието, в което се намира днес светът на растенията.
Защото действително в растението имаме едно спящо същество.
За да разберем развитието на човечеството, трябва да си представим, че в този втори голям цикъл Слънцето беше още планета и едва по-късно напредна до съществуването на неподвижна звезда. (Първоначално Слънцето е било свързано със Земята и е образувало планетата наименована в духовната наука Старото Слънце, това е предишна инкарнация на нашата Земя; когато то се отделя от Земята, се превръща в т.н. неподвижна звезда. Б.пр.) В смисъла на духовната наука неподвижна звезда е онази, която изпраща жизнени сили към една (или повече) отдалечени от нея планети. През време на втория голям космически цикъл при Слънцето не беше такъв.
към текста >>
Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо
същество
.
Малко по-късно Земята отдели от себе си днешната Луна, така че сега като потомци на някогашната планета Старо Слънце съществуват три члена. На планетата Старото Слънце през 2-та велика космическа епоха човекът и споменатите при разглеждането на Сатурн същества изминаха една по-нататъшна степен от тяхното развитие. Заложбата на по-късното физическо тяло на човека, която се беше развила постепенно на Сатурн, се появяви в началото на Слънчевия цикъл развивайки се като едно растение от семето. Обаче тук тази заложба не остана такава, каквато беше по-рано. Тя беше проникната от едно второ, по-фино, но в себе си изпълнено със сили тяло, а именно от етерното тяло.
Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо същество.
Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек. Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения. Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
към текста >>
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително
същество
на самото Слънце.
Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо същество. Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек. Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения.
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт. Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда. Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./ Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето.
към текста >>
Изглежда немислимо едно живо
същество
да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт.
Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек. Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения. Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт.
Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда. Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./ Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето. През време на целия първи малък Слънчев кръг в човешката форма не съществуваше още никакво етерно тяло.
към текста >>
Слънчевото растително
същество
имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./
Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения. Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце. Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт. Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда.
Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./
Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето. През време на целия първи малък Слънчев кръг в човешката форма не съществуваше още никакво етерно тяло. През този кръг по-скоро накратко се повтаря още веднъж всичко, което е било изминато през Сатурновата епоха. Човешкото физическо тяло още запазва своя автоматичен характер; но то изменя малко своята предишна форма. Ако тази форма би останала такава, каквато беше на Сатурн, тя не би могла да приеме в себе си никакво етерно тяло.
към текста >>
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като
съзнателно
образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”.
Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание. Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг. Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива.
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”.
Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека. Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло. Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество.
към текста >>
Чрез това те идват до състоянието да могат да действат
съзнателно
от астралния свят.
В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание. Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг. Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива. Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”.
Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят.
От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека. Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло. Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание.
към текста >>
Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото
същество
.
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека. Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло.
Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество.
– В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят. По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг. Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид възприятие.
към текста >>
Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи
съзнателно
в по-късните степени на развитието.
Към средата на петия Слънчев кръг “Синовете на огъня” се бяха развили дотам, че сега можеха да внесат в етерното тяло способността, която по-рано упражняваха чрез физическото тяло на човека. Сега те заменят “Духовете на личността” в тяхната работа върху това етерно тяло, което чрез това става подбудител на размножителна дейност. – В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сумрака” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията). Междувременно последните бяха придобили смътно образно съзнание, каквото човекът ще има на Луната. На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума.
Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието.
Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите. От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло. Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”. Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот.
към текста >>
От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че не
съзнателно
може да работи върху своето физическо тяло.
– В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сумрака” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията). Междувременно последните бяха придобили смътно образно съзнание, каквото човекът ще има на Луната. На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума. Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието. Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите.
От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло.
Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”. Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма).
към текста >>
Докато в това време човекът работи не
съзнателно
върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди).
Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
В това отношение те са приемници на Синовете на огъня. Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня. Чрез това те подготвят развитието на удоволствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества. На Сатурн човекът беше образуван в неговото физическо тяло. Тогава това тяло беше изцяло неоживено.
към текста >>
27.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Докато низшият човек има само физическо тяло, той притежава само едно напълно смътно съзнание, което не е подобно даже на днешния сън лишен от сънища, въпреки че за днешния човек последното състояние на съзнанието е всъщност едно “не
съзнателно
” състояние.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА В предишните изложения бе показано как една след друга се образуват съставните части, които образуват така наречената “низша природа на човека”: физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Описано бе също така, как с добавянето на едно ново тяло старите трябва винаги да се преобразяват, за да могат да станат носители и инструменти на по-късно образуваните. С този напредък е свързан също напредъкът на човешкото съзнание.
Докато низшият човек има само физическо тяло, той притежава само едно напълно смътно съзнание, което не е подобно даже на днешния сън лишен от сънища, въпреки че за днешния човек последното състояние на съзнанието е всъщност едно “несъзнателно” състояние.
Във времето, в което се прибавя етерното тяло, човекът придобива съзнанието, което той днес притежава в лишения от сънища сън. С образуването на астралното тяло се проявява едно сумрачно образно съзнание, подобно, но не еднакво с това, което днес човекът има през времето, когато сънува. Четвъртото, сегашното състояние на съзнанието, трябва да бъде описано като съзнание на Земния човек. То се образува в четвъртата велика мирова епоха, тази на Земята, която следва миналите, т. е. Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи.
към текста >>
През време на Лунното развитие към човешкото
същество
беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло.
Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи. На Сатурн постепенно бе образувано човешкото физическо тяло. Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло.
През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло.
С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго.
към текста >>
С това на Луната човекът стана
същество
, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
На Сатурн постепенно бе образувано човешкото физическо тяло. Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло.
С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли).
към текста >>
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е
същество
с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди).
към текста >>
Както бе показано, над различните членове на неговото
същество
работят по-висши духове.
Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове.
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас).
към текста >>
Низшият човек тук е едно средно
същество
между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения.
Цялото Лунно съществуване след седмия малък цикъл първо преминава в един вид спящо състояние (Пралайя). Чрез това всичко бе, така да се каже, смесено едно в друго като в една неразличима маса. Също Слънцето и Луната, които бяха отделени по време на Лунния планетен цикъл, отново се сливат в едно тяло през последния жизнен кръг на Луната. Когато сега всичко отново излиза от състоянието на сън, първо през време на един малък цикъл трябваше накратко да бъде повторено Сатурновото състояние, през време на един втори такъв малък цикъл (кръг) Слънчевото състояние и през време на един трети Лунният цикъл. През време на този трети кръг съществата на отделилата се отново от Слънцето Луна минават през същите форми на съществуване, каквито те са имали върху Старата Луна.
Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения.
През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго. Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма.
към текста >>
Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше
същество
.
Тук отново всичко е неразличима маса (един хаос); и в това състояние започва 4-ят Земен кръг, в който се намираме понастоящем. Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса. Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на личността. Всички други същества на минералното, растителното и животинското царство тук още не водят никакво самостоятелно съществуване, защото на тази степен всичко е още в онова висше духовно състояние, което се нарича “безформено” състояние или състояние Арупа. В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните идеали – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества.
Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше същество.
Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сумрака. Минералите обаче имат двойно мисловно съществуване. Първо те съществуват като мисловни зародиши в гореспоменатите прадеди на човека и освен това като мисли в съзнанието на Духовете на формата. Също и висшият човек (Човекът-дух, Духът-живот и Духовното себе) съществува в съзнанието на Духовете на формата. Постепенно всичко се сгъстява.
към текста >>
Към съществуващите две съставни части неговото
същество
получава още едно тяло, което се състои от гореспоменатото вещество.
Животните съществуват тук като самостоятелни същества изцяло само от това вещество. Сега става едно по-нататъшно сгъстяване. Състоянието, което е постигнато сега, може да бъде сравнено с онова, от което са изтъкани представите на сънищноподобното образно съзнание. Тази степен се нарича “астрална”. Предшественикът на човека отново напредва по-нататък в своето развитие.
Към съществуващите две съставни части неговото същество получава още едно тяло, което се състои от гореспоменатото вещество.
Следователно сега той има вътрешната неоформена мисловна същност, едно мисловно тяло и едно астрално тяло. Животните също получават такова астрално тяло; а растенията се отделят от съзнанието на Духовете на сумрака като самостоятелни астрални същества. По-нататъшното напредване на развитието се състои в това, че сгъстяването напредва до състоянието, което наричаме физическо. Първоначално имаме работа с най-финото физическо състояние, с това на най-финия етер. Предшественикът на човека получава чрез Духовете на формата към неговите предишни съставни части още и най-финото етерно тяло.
към текста >>
За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със
съзнателно
образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове.
Това са сянкообразни образи или схеми подобни на представите на сънищното образно съзнание. Те образуват второто елементарно царство. Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сумрака се отделят неопределени образни същества. Те също нямат самостоятелност, но могат да проявят сили, които са подобни на човешките страсти и афекти. Тези несамостоятелни профучаващи свистящи афекти образуват третото елементарно царство.
За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със съзнателно образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове.
Обаче всички такива възприятия трябва да си ги представим като нещо призрачно. Следователно, относно Земята, там, където тя се сгъстява като фин етер от нейния астрален предшественик, можем да си представим, че тя е един конгломерат от етерна минерална основна маса, от етерни растителни, животински и човешки същества. Същевременно изпълвайки междинните пространства и прониквайки в другите същества там се намират създанията на трите елементарни царства. Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен начин упражняват въздействие върху споменатите царства. Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка.
към текста >>
С тези сили би могло да се роди не съвременното човечество, а само един вид
същество
, при което развитите през време на третия голям цикъл, – този на Лунното съществуване – афекти, именно гневът, омразата и т.н.
Последствието от отделянето на Слънцето беше коренна революция в развитието на човека и придружаващите го по-низши царства. Те паднаха, така да се каже, от едно по-висше състояние на съществуването в едно по- низше. Те трябваше да изпитат това, защото бяха изгубили непосредствената връзка с онези по-висши същества. Те биха стигнали напълно до една задънена улица в тяхното развитие, ако не бяха настъпили други мирови събития, чрез които напредването отново бе възобновено и развитието бе доведено до съвършено други пътища. – Със силите, които понастоящем са съединени с отделената Луна и които тогава още бяха вътре в Земята, напредването би било невъзможно.
С тези сили би могло да се роди не съвременното човечество, а само един вид същество, при което развитите през време на третия голям цикъл, – този на Лунното съществуване – афекти, именно гневът, омразата и т.н.
извънредно се биха засилили в посока на животинското естество. Такъв бе случаят в течение на определен период от време. Непосредственият ефект от отделянето на Слънцето беше възникването на третото главно състояние на прадедите на човека, което в теософската литература е наречено трета главна (коренна) раса, а именно лемурийската. Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо. Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл.
към текста >>
Всяко човешко
същество
съединяваше двата пола в още напълно финото тяло.
Третото главно състояние от развитието на човечеството е онова, в което първоначално са възникнали “расите”. Това събитие бе предизвикано от отделянето на Луната от Земята. Това отделяне бе съпроводено с пораждането на двата пола. Върху тази степен на развитието на човечеството ние вече неколкократно обърнахме вниманието в изложеното от “Акашовите записи”. Когато съединената още с Луната Земя се отдели от Слънцето, сред човечеството нямаше още мъжки и женски пол.
Всяко човешко същество съединяваше двата пола в още напълно финото тяло.
Трябва да се запомни, че тези двуполови човешки прадеди се намираха на понизка степен на развитието в сравнение с днешния човек. Низшите инстинкти действаха с извънредна енергия и не съществуваха никакви признаци за някакво духовно развитие. Че такова духовно развитие бе разпалено и че благодарение на това низшите инстинкти бяха поставени в определени граници, това е свързано с факта, че в същото време, когато Земята и Луната се отделиха, 3емята премина през областта на въздействие от други небесни тела. Това извънредно важно съвместно действие на Земята с други небесни тела, нейната среща с чужди планети във времето, което теософската литература нарича лемурийско, ще бъде разгледано в една следваща глава от Хрониката Акаша. Същият ход на развитието ще разгледаме и от една друга гледна точка.
към текста >>
28.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Преобразуването на астралното тяло се намира в пълен ход при настоящия период от Земното развитие;
съзнателно
то преобразуване на етерното тяло и на физическото тяло принадлежи на по-късни времена; понастоящем то е започнало само при посветените – при учените окултисти и техните ученици.
В това изложение изходната ни точка ще е човекът. Така както той сега живее на Земята, човекът се състои от физическо тяло, етерно или жизнено тяло, астрално тяло и “Аз”. Тази четиричленна човешка природа има в себе си заложбите за по-висше развитие. “Азът” преобразува “по-низшите тела” и чрез това от тях създава по-висши членове на човешката природа. Облагородяването и пречистването на астралното тяло чрез Аза предизвиква пораждането на “Духовното себе” (Манас); преобразуването на етерното или жизнено тяло създава “Духа-живот (Буди), а преобразяването на физическото тяло създава същинския “Духовен човек” (Атма).
Преобразуването на астралното тяло се намира в пълен ход при настоящия период от Земното развитие; съзнателното преобразуване на етерното тяло и на физическото тяло принадлежи на по-късни времена; понастоящем то е започнало само при посветените – при учените окултисти и техните ученици.
Това троично преобразуване на човека е съзнателно преобразуване; то е било предходено от едно повече или по-малко несъзнателно преобразуване, а именно през време на досегашното Земно развитие. Чрез това несъзнателно преобразуване от астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло са се породили Усещащата душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа. Сега трябва да си изясним, кое от трите тела на човека (физическо, етерно и астрално тяло) е най-съвършено в неговото естество. Лесно можем да бъдем съблазнени да считаме физическото тяло като най-низшето и поради това като най-несъвършеното. Обаче при такава една преценка ние правим грешка.
към текста >>
Това троично преобразуване на човека е
съзнателно
преобразуване; то е било предходено от едно повече или по-малко не
съзнателно
преобразуване, а именно през време на досегашното Земно развитие.
Така както той сега живее на Земята, човекът се състои от физическо тяло, етерно или жизнено тяло, астрално тяло и “Аз”. Тази четиричленна човешка природа има в себе си заложбите за по-висше развитие. “Азът” преобразува “по-низшите тела” и чрез това от тях създава по-висши членове на човешката природа. Облагородяването и пречистването на астралното тяло чрез Аза предизвиква пораждането на “Духовното себе” (Манас); преобразуването на етерното или жизнено тяло създава “Духа-живот (Буди), а преобразяването на физическото тяло създава същинския “Духовен човек” (Атма). Преобразуването на астралното тяло се намира в пълен ход при настоящия период от Земното развитие; съзнателното преобразуване на етерното тяло и на физическото тяло принадлежи на по-късни времена; понастоящем то е започнало само при посветените – при учените окултисти и техните ученици.
Това троично преобразуване на човека е съзнателно преобразуване; то е било предходено от едно повече или по-малко несъзнателно преобразуване, а именно през време на досегашното Земно развитие.
Чрез това несъзнателно преобразуване от астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло са се породили Усещащата душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа. Сега трябва да си изясним, кое от трите тела на човека (физическо, етерно и астрално тяло) е най-съвършено в неговото естество. Лесно можем да бъдем съблазнени да считаме физическото тяло като най-низшето и поради това като най-несъвършеното. Обаче при такава една преценка ние правим грешка. Вярно е, че в бъдеще астралното и етерното тяло ще достигнат едно високо съвършенство, обаче сега физическото тяло в неговото естество е по-съвършено отколкото астралното и етерното.
към текста >>
Чрез това не
съзнателно
преобразуване от астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло са се породили Усещащата душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа.
Тази четиричленна човешка природа има в себе си заложбите за по-висше развитие. “Азът” преобразува “по-низшите тела” и чрез това от тях създава по-висши членове на човешката природа. Облагородяването и пречистването на астралното тяло чрез Аза предизвиква пораждането на “Духовното себе” (Манас); преобразуването на етерното или жизнено тяло създава “Духа-живот (Буди), а преобразяването на физическото тяло създава същинския “Духовен човек” (Атма). Преобразуването на астралното тяло се намира в пълен ход при настоящия период от Земното развитие; съзнателното преобразуване на етерното тяло и на физическото тяло принадлежи на по-късни времена; понастоящем то е започнало само при посветените – при учените окултисти и техните ученици. Това троично преобразуване на човека е съзнателно преобразуване; то е било предходено от едно повече или по-малко несъзнателно преобразуване, а именно през време на досегашното Земно развитие.
Чрез това несъзнателно преобразуване от астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло са се породили Усещащата душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа.
Сега трябва да си изясним, кое от трите тела на човека (физическо, етерно и астрално тяло) е най-съвършено в неговото естество. Лесно можем да бъдем съблазнени да считаме физическото тяло като най-низшето и поради това като най-несъвършеното. Обаче при такава една преценка ние правим грешка. Вярно е, че в бъдеще астралното и етерното тяло ще достигнат едно високо съвършенство, обаче сега физическото тяло в неговото естество е по-съвършено отколкото астралното и етерното. Гореспоменатото заблуждение може да се роди само поради това, че физическото тяло на човека има общо с най-низшето Земно царство, с минералното царство.
към текста >>
То бе прибавено към човешкото
същество
едва през време на Слънчевото развитие.
Това се дължи на факта, че в планетното развитие на Земята върху физическото тяло на човека е работено най-дълго време. Това, което човекът носи днес като физическо тяло, е изпитало всички степени на развитие от Сатурн, Слънцето, Луната и Земята (до тяхната днешна степен). Всички сили на тези планетни тела са работили върху това тяло, така че то постепенно е могло да стигне до неговата съвременна степен на съвъшенство. То е най-стария член на съвременната човешка природа. – Етерното тяло, така както то сега се представя у човека, въобще не е съществувало през време на Сатурновата епоха.
То бе прибавено към човешкото същество едва през време на Слънчевото развитие.
Следователно върху него не са работили силите на четирите планетни тела (инкарнации на Земята), както върху физическото тяло, а само силите на три такива планети: а именно силите на Слънцето, Луната и Земята. Едва в един бъдещ период на развитието то ще бъде така съвършено, както е днес физическото тяло. Астралното тяло е било присъединено към физическото и етерното тяло едва през време на Лунната епоха, а “Азът” през време на Земната епоха. Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло. На Сатурн именно това физическо тяло беше стигнало толкова далеч, че то беше един извънредно добре устроен механизъм, който обаче нямаше в себе си никакъв живот.
към текста >>
Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно
същество
.
Върху него са работили само Лунните сили. Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот. Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи. В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси. Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят.
Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество.
Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно. Съобразно това Лунният човек можеше да насочва своето поведение точно според образите, които възникваха в неговото образно съзнание. Тези образи бяха за него съвършено средство за ориентиране. И физическият инструмент, от който се нуждаеше астралното тяло, за да влезе във връзка с по-низшите природни царства, беше включената във физическото тяло нервна система. Че описаното тук преобразуване с човека можеше да стане през Лунната епоха, за целта беше необходимо съдействието на едно велико мирово събитие.
към текста >>
Той не би могъл да възприеме това
същество
като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго
същество
храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно.
Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот. Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи. В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси. Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят. Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество.
Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно.
Съобразно това Лунният човек можеше да насочва своето поведение точно според образите, които възникваха в неговото образно съзнание. Тези образи бяха за него съвършено средство за ориентиране. И физическият инструмент, от който се нуждаеше астралното тяло, за да влезе във връзка с по-низшите природни царства, беше включената във физическото тяло нервна система. Че описаното тук преобразуване с човека можеше да стане през Лунната епоха, за целта беше необходимо съдействието на едно велико мирово събитие. Присъединяването на астралното тяло и съответвуващото на него изграждане на една нервна система във физическото тяло стана възможно само благодарение на това, че това, което по-рано беше единно тяло, Слънцето, се раздели на две: на Слънце и Луна.
към текста >>
Чрез това напредване развитието на небесните тела стана възможно, към тричленната природа на човешкото
същество
, каквато тя беше още на Луната, да бъде присъединен четвъртият член, “Азът”.
Това означава, че Земята още съдържаше в собственото си тяло Луната, която сега се върти около нея. Ако тази Луна би останала в нея, тя никога не би могла да стане арена на такова човешко развитие, каквото е то понастоящем. Силите на настоящата Луна трябваше първо да бъдат изхвърлени, а човекът да остане върху така пречистената Земя, за да продължи там своето развитие. По този начин от Старото Слънце възникнаха три небесни тела. И силите на двете от тези небесни тела, тези на новото Слънце и на новата Луна, сега се насочват към Земята и нейните обитатели отвън.
Чрез това напредване развитието на небесните тела стана възможно, към тричленната природа на човешкото същество, каквато тя беше още на Луната, да бъде присъединен четвъртият член, “Азът”.
Това присъединяване беше свързано с усъвършенстване на физическото тяло, на етерното тяло и на астралното тяло. Усъвършенствуването на физическото тяло се състоеше в това, че в него бе създадена сърдечната система като предусловие за топлата кръв. Самопонятно е, че сега системата на сетивата, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв. Органите на сетивата бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер. На Старата Луна сетивата не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на сетивата към външния свят е постижението на Земното развитие.
към текста >>
Обаче едновременно с това настъпва моментът, в който към четиричленното човешко
същество
ще се присъедини нещо по-висше: душата като вътрешно
същество
.
Той получава от Слънцето силите служащи на напредъка, на растежа и на развитието, от Луната втвърдяващите формиращи сили. Ако човекът би се намирал само под влиянието на Слънцето, той би се разтворил в един неизмеримо бърз напредък на растежа. Ето защо той трябваше да напусне Слънцето след съответно време и да получи възпрепятстване на прекалено бързия напредък върху отделената Стара Луна. Ако той би останал завинаги свързан с Луната, силите, които възпрепятстваха растежа, биха го втвърдили в една скована форма. Ето защо той премина по-нататък към Земното развитие, в което двете влияния се намират в равновесие по определен начин.
Обаче едновременно с това настъпва моментът, в който към четиричленното човешко същество ще се присъедини нещо по-висше: душата като вътрешно същество.
В неговата форма, в неговите действия и движения и т. н. физическото тяло е израз и следствие на това, което става в другите членове, в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза. В досегашните разглеждания от “Хрониката Акаша” показахме как в течение на развитието тези други членове постепенно започнаха да действат в образуването на физическото тяло. През време на Сатурновото развитие нито един от тези други членове не беше свързан с физическото тяло. Обаче тогава бе положена първата заложба за това образуване.
към текста >>
Преобразуванията на човешкото физическо тяло са следствие от действията на по-висшите членове на човешкото
същество
.
И когато хората ще прозрат някога тези неща, те ще познаят тогава също и истинската причина, например за съществуването на смокиновия лист при Ева. За някои древни изображения те ще приемат истинското обяснение, докато днешните обяснения произхождат от едно недоведено до край мислене. Покрай другото трябва само да отбележим, че гореспоменатият хермафродит притежава още и други растителни притурки. Когато е бил изработен, хората още са познавали преданието, че в прадревното минало определени човешки органи са преобразили растителния си характер в животински. Всички тези преобразувания на човешкото тяло са само израз на намиращите се в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза преобразяващи сили.
Преобразуванията на човешкото физическо тяло са следствие от действията на по-висшите членове на човешкото същество.
Ето защо ние можем да разберем строежа и начина на действие на това човешко тяло само тогава, когато вникнем в “Хрониката Акаша”, която показва именно как протичат по-висшите преобразувания на повече душевните и духовните съставни членове на човешкото същество. Всичко физическо и материално намира своето обяснение чрез духовното. Светлина се хвърля даже и върху бъдещето на физическото, когато проникнем с поглед в духовното. В следващи изложения ще говорим повече за бъдещето на Земята и на човечеството.
към текста >>
Ето защо ние можем да разберем строежа и начина на действие на това човешко тяло само тогава, когато вникнем в “Хрониката Акаша”, която показва именно как протичат по-висшите преобразувания на повече душевните и духовните съставни членове на човешкото
същество
.
За някои древни изображения те ще приемат истинското обяснение, докато днешните обяснения произхождат от едно недоведено до край мислене. Покрай другото трябва само да отбележим, че гореспоменатият хермафродит притежава още и други растителни притурки. Когато е бил изработен, хората още са познавали преданието, че в прадревното минало определени човешки органи са преобразили растителния си характер в животински. Всички тези преобразувания на човешкото тяло са само израз на намиращите се в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза преобразяващи сили. Преобразуванията на човешкото физическо тяло са следствие от действията на по-висшите членове на човешкото същество.
Ето защо ние можем да разберем строежа и начина на действие на това човешко тяло само тогава, когато вникнем в “Хрониката Акаша”, която показва именно как протичат по-висшите преобразувания на повече душевните и духовните съставни членове на човешкото същество.
Всичко физическо и материално намира своето обяснение чрез духовното. Светлина се хвърля даже и върху бъдещето на физическото, когато проникнем с поглед в духовното. В следващи изложения ще говорим повече за бъдещето на Земята и на човечеството.
към текста >>
29.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко
същество
.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание.
Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество.
За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
към текста >>
За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото
същество
, а именно физическото тяло.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество.
За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло.
За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят.
към текста >>
За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото
същество
, която го приравнява с минералния свят.
нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала.
За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят.
Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят. В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят. От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта.
към текста >>
В тази част на човешкото
същество
трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят.
Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят. Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят.
В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят.
От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло. Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото".
към текста >>
Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото
същество
.
Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виждането" е този, който тръгва от разбирането. Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек. А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят.
Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество.
Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib) За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подробности, които са свързани с тези понятия. Думата „етер" тук няма да се употребява в онзи смисъл, който влага в нея съвременната физика. Тя например дефинира етера като носител на светлината.
към текста >>
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото
същество
, се смята за нещо ненаучно.
За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език. Те са предназначени да изразяват само физически и сетивни факти. Естествено, в сетивен смисъл „етерното тяло" не е нещо телесно, колкото и фино да си го представяме.*/* С термините „етерно тяло" и „жизнено тяло" авторът не възобновява просто древния и преодолян от науката възглед за „жизнената сила". Това той пояснява и в своята книга „Теософия", б.а./ С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене.
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала. Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила".
към текста >>
И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото
същество
.
Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове". Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо. Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло". Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество.
За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло. Подробно описание за него ще дадем в следващите части на тази книга, когато ще изтъкнем и в какъв смисъл трябва да се приемат подобни описания. За сега е достатъчно да кажем, че етерното тяло прониква от край до край в цялото физическо тяло и че то е като един вид архитект на последното, формата и строежът на всички органи се поддържат чрез потоците и движенията на етерното тяло. В основата на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в основата на физическия мозък „етерен мозък" и т.н. Етерното тяло е разчленено също както физическото, само че много по-сложно.
към текста >>
От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото
същество
.
В основата на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в основата на физическия мозък „етерен мозък" и т.н. Етерното тяло е разчленено също както физическото, само че много по-сложно. Докато при физическото тяло имаме строго обособени части, то навсякъде в етерното тяло имаме живо и неспирно преливане. Етерното тяло е еднакво за човека и растенията, както физическото тяло е еднакво за човека и минерала. Всеки жив организъм има свое етерно тяло.
От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество.
За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта. Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание.
към текста >>
От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото
същество
.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново.
От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество.
Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib). Както физическото тяло не може да поддържа своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили без да бъде проникнато от етерното, така и силите на етерното тяло не могат чрез самите себе си да се изпълнят със светлината на съзнанието. Едно етерно тяло, предоставено само на себе си, би трябвало да се намира в състояние на непрекъснат сън. С други думи, то би могло да поддържа във физическото тяло само един растителен живот. Етерното тяло е будно само когато е озарено от астралното тяло.
към текста >>
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно
същество
реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено
същество
може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция.
Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното. В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция.
В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка. Четвъртата съставна част, която свръхсетивното познание приписва на човека, няма аналог и не съществува никъде в околния свят. Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят. Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика.
към текста >>
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото
същество
като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка. Четвъртата съставна част, която свръхсетивното познание приписва на човека, няма аналог и не съществува никъде в околния свят. Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят.
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика.
Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин. В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
към текста >>
(Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото
същество
.
Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз".
(Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно". Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза.
към текста >>
Гладът идва винаги, когато у дадено
същество
се появи съответната предпоставка.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко това има нещо устойчиво и „трайно". Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза.
Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка.
Ако предпоставката е налице, животното се нахвърля върху храната. Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удоволствие. Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът.
към текста >>
Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно
същество
не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото.
А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието.
Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото.
И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота.
към текста >>
Тогава ще открием, че животното „се отнася" като
същество
, което не притежава спомен.
При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота. Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен. Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека.
Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен.
За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните.
към текста >>
Но като обозначение на едно
същество
, „Азът" има смисъл само тогава, когато това
същество
само назовава себе си с името „Аз".
Тя е не само Сетивна и Разсъдъчна Душа. Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възможности, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение. Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същност се различава от всички останали. Това е наименованието „Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества.
Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз".
При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън.
към текста >>
Религиозните вероизповедания, които
съзнателно
са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога".
При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън.
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога".
И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
към текста >>
Тук достъп може да получи само такова
същество
, което е сродно с душата.
„Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън. Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата".
Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата.
„Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз". Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят. Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло. В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото. Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море?
към текста >>
Чрез този вид работа човешкото
същество
се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето
същество
.
Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа. Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това.
Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество.
Засега те са скрити зад видимия свят. Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло. По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност. Това завладяно и преобразено от Аза астрално тяло ще наречем Дух- Себе, или Духовно Себе (Geistselbst).
към текста >>
В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото
същество
, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече.
Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло. По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност. Това завладяно и преобразено от Аза астрално тяло ще наречем Дух- Себе, или Духовно Себе (Geistselbst). (Източната мъдрост го нарича „Манас".)
В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото същество, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече.
Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка?
към текста >>
Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото
същество
има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи.
Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
„Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза. Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар.
към текста >>
В хода на обикновения живот това става малко или много не
съзнателно
.
Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза. Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот.
В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно.
Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
към текста >>
Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема
съзнателно
в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот.
„Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза. Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар.
Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот.
За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло. Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло. Тази дейност се простира и върху физическото тяло.
към текста >>
Зад нея действуват скритите сили на човешкото
същество
и тези сили са от духовно естество.
Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна.
Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество.
Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават. Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце. Но тогава той ще установи и наличието на трета духовна част на човека. В противоположност на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch).
към текста >>
Спрямо „Човека-Дух" също може лесно да се изпадне в заблуждение, тъй като физическото тяло се смята за най-низша съставна част на човека, и трудно можем да си представим, че работата върху физическото тяло трябва да доведе до най-висшата част на човешкото
същество
.
Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце. Но тогава той ще установи и наличието на трета духовна част на човека. В противоположност на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch). (Източната мъдрост използва името „Атма")
Спрямо „Човека-Дух" също може лесно да се изпадне в заблуждение, тъй като физическото тяло се смята за най-низша съставна част на човека, и трудно можем да си представим, че работата върху физическото тяло трябва да доведе до най-висшата част на човешкото същество.
Но тъкмо поради тази причина, че физическото тяло крие действуващия в него Дух с три обвивки, необходима е най-висша степен на човешка работа, за да бъде съединен Азът с това, което представлява неговият скрит Дух. Така за Тайната Наука човек е изграден от следните съставни части. От телесно естество са: физическото, етерното и астралното тяло. От душевно естество са: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. Азът е този, който разпръсква своята светлина в душата.
към текста >>
За описаните „седем" части на човешкото
същество
сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
4. Аз 5. Духовно Себе 6. Дух-Живот 7. Човек-Дух. Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща.
За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон). Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото.
към текста >>
30.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото
същество
по време на
съзнателно
то състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло. В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло.
към текста >>
Като физическо
същество
, човек е една съставна част от Земята, докато неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя, се движат и други небесни тела.
При събуждането си човек извлича от тази хармония толкова много сила за своите тела, че за известно време може да се лиши от пребиваването си там. По време на съня астралното тяло отново се връща в своята родина, за да внесе при събуждането нови сили в живота. Видимият израз на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън. От следващите описания на Тайната. Наука ще видим, че тази родина на астралното тяло е много по-обширна от всичко онова, което в по-тесен смисъл принадлежи на физическото тяло.
Като физическо същество, човек е една съставна част от Земята, докато неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя, се движат и други небесни тела.
По тази причина както ще стане ясно и по-нататък по време на съня той навлиза в един свят, към който освен Земята принадлежат и други светове. Би било излишно да се спираме на едно елементарно недоразумение относно тези факти. Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси.
към текста >>
Той се пробужда и открива, че не
съзнателно
е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала.
На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче.
Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала.
Какво постига тук сънуването от един сетивен факт? Това, което сетивата биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи. В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот.
към текста >>
Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото
същество
.
Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество.
Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят. Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък.
към текста >>
Те са свърза ни и сънят го потвърждава: По време на сън астралното тяло не е в състояние за раздели една от друга тези две съставни части на човешкото
същество
.
С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло. Защото след смъртта, етерното тяло не се отделя веднага от астралното тяло. Известно време те остават свързани благодарение на една сила, чието присъствие е лесно разбираемо. Ако тази сила не съществуваше, етерното тяло просто не би могло да се отдели от физическото.
Те са свърза ни и сънят го потвърждава: По време на сън астралното тяло не е в състояние за раздели една от друга тези две съставни части на човешкото същество.
Тази сила проявява своето действие едва с настъпването на смъртта. Тя откъсва етерното тяло от физическото, така че сега етерното тяло остава свързано с астралното. Свръхсетивното наблюдение показва, че след смъртта тази връзка е различна за различите хора. Тя продължава няколко дни; тук тази продължителност ще бъде разгледана съвсем накратко. По-късно астралното тяло също се отделя от своето етерно тяло и продължава по своя път без него.
към текста >>
Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето
същество
.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка.
Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи.
към текста >>
Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното
същество
, е едно откровение на Духа.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа.
Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него.
към текста >>
Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне
съзнателно
възприемане на любимия човек след смъртта.
Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно. Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство. И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи.
Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта.
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха. Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред.
към текста >>
Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко
същество
и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили.
Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота.
Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили.
И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това.
към текста >>
Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво
Същество
.
Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния.
Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество.
Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят.
към текста >>
Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго
Същество
действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини.
Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят. Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност.
към текста >>
Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно
Същество
, но самото
Същество
доверява на Аза своята истинска същност.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово".
Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност.
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете".
към текста >>
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено
Същество
със свой собствен вътрешен живот.
В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
към текста >>
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно
Същество
.
Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество.
По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот.
към текста >>
В тези два присъединителни процеса би могъл
съзнателно
да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло творчески сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух.
От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание. Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие. През времето, когато озареното от вътрешни възприятия съзнание е прекратено, към астралното тяло започва присъединяването на ново етерно тяло и така то отново може да се вмъкне в ново физическо тяло.
В тези два присъединителни процеса би могъл съзнателно да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло творчески сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух.
Но след като човек не е стигнал до тази степен, това присъединяване трябва да се ръководи от Същества, които са по-напреднали в своето развитие. Тези Същества насочват астралното тяло към определена родителска двойка, за да му бъдат осигурени съответствуващите етерно и физическо тяло. Преди да се осъществи присъединяването на етерното тяло, за всеки човек, който отново влиза във физическото съществувание, става нещо изключително важно. В хода на предишния си живот той е създал известни разрушителни сили, които остават ясни през периода на пречистването след смъртта. Нека отново се обърнем към споменатия вече пример.
към текста >>
С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено
същество
носи белезите на средата, в която то израства.
Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността.
С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства.
Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата. По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност. Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците.
към текста >>
По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко
същество
който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот.
Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда.
По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот.
А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек.
към текста >>
В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото
същество
.
А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек.
В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество.
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото
същество
е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество.
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>
31.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
От досегашното изложение стана ясно, че човешкото
същество
е изградено от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз; Азът работи в другите три съставни части и постепенно ги променя и преобразява.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
От досегашното изложение стана ясно, че човешкото същество е изградено от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз; Азът работи в другите три съставни части и постепенно ги променя и преобразява.
Чрез това преобразяване, на една по-ниска степен възникват: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса. Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество.
към текста >>
Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото
същество
.
От досегашното изложение стана ясно, че човешкото същество е изградено от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз; Азът работи в другите три съставни части и постепенно ги променя и преобразява. Чрез това преобразяване, на една по-ниска степен възникват: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса.
Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество.
Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда. Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие. Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята.
към текста >>
Така „Азът" за пръв път се свързва с едно
същество
, което се състои от тези три тела.
Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят. Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки.
Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела.
От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях. Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си? Как възниква самият Аз? Как постига той способността да работи в тези тела?
към текста >>
Нека да си представим, че едно
същество
би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът.
Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност. Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа.
Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът.
За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
към текста >>
За подобно
същество
водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед.
Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност. Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът.
За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед.
Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало.
към текста >>
Когато едно
същество
стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата.
Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало.
Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата.
Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света. Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника".
към текста >>
Ето защо истинска светлина за разбирането на човешкото
същество
ще имаме едва след като проследим неговото развитие чак до първото от споменатите планетарни въплъщения.
В този момент приключва и първият период от Земното развитие. Но сега, поради своята по-напреднала степен от развитието си, Земята довежда зародишите до една още по-висока точка, а именно до приемането на „Аза". Вторият период от земното развитие е разгръщането на Аза във физическото, жизненото и астралното тяло. Както чрез Земното развитие човекът е издигнат до една по-висока степен, същото важи и за по-ранните планетарни въплъщения. Защото част от човека вече е съществувала още при първото от тези въплъщения.
Ето защо истинска светлина за разбирането на човешкото същество ще имаме едва след като проследим неговото развитие чак до първото от споменатите планетарни въплъщения.
Свръхсетивното изследване нарича това първо планетарно въплъщение на нашата Земя с името „Сатурн", второто отбелязва като „Слънце", третото „Луна", а четвъртото е днешната „Земя". Трябва най-строго да изтъкнем, че засега тези наименования не бива по никакъв повод да се свързват с едноименните планети от нашата слънчева система. Тук Сатурн, Слънце и Луна са имена от предишни форми на развитието, през които е минала Земята. В какви отношения са тези отдавна преминали светове с небесните тела от днешната слънчева система, ще разгледаме в следващите глави от книгата. Тогава ще научим и защо са избрани точно тези имена.
към текста >>
Но понеже съвременното човешко
същество
не може да бъде разбрано без да се върнем до Сатурновото състояние, налага се тези описания да бъдат направени.
По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните. И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека. И тази разлика изключително силно затруднява формулирането на далечните факти от страна на свръхсетивното съзнание.
Но понеже съвременното човешко същество не може да бъде разбрано без да се върнем до Сатурновото състояние, налага се тези описания да бъдат направени.
Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание. Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин.
към текста >>
Въпреки че тези различни проявления на човешкото
същество
такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.
Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек.
Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.
От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие. На Сатурн това физическо тяло е имало съвършено различна форма от физическото тяло на днешния човек. По своята природа, това земно човешко физическо тяло може да съществува само благодарение на връзките си с жизненото, астралното тяло и Аза, както беше описано в първата част на тази книга.
към текста >>
От днешните съставни части на човешкото
същество
най-старо е физическото тяло.
Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.
От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло.
В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие. На Сатурн това физическо тяло е имало съвършено различна форма от физическото тяло на днешния човек. По своята природа, това земно човешко физическо тяло може да съществува само благодарение на връзките си с жизненото, астралното тяло и Аза, както беше описано в първата част на тази книга. Такава връзка на Сатурн не е съществувала.
към текста >>
Що се отнася до самото ядро " на човешкото
същество
„Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие.
Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм. Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите. Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло.
Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие.
Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност? Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго. Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести. Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси.
към текста >>
С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото
същество
.
Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането. Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладите, удоволствията, страстите и т.н. имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло.
С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество.
Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * * Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието.
към текста >>
Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово
Същество
, състоящо се само от подвижна и променлива топлина.
Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн. Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда. Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми.
Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово Същество, състоящо се само от подвижна и променлива топлина.
Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети. Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна трактовка на „топлината" за пълна безсмислица. Той ще заяви: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината означава само определено състояние, в което се намира едно от тези три тела. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, там няма движение, следователно не може да има и никаква топлина.
към текста >>
Целият Сатурн е като едно одушевено
Същество
, бликащо от симпатии и антипатии.
„Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението". Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство.
Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии.
Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество.
към текста >>
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено
Същество
.
Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество.
„Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн.
към текста >>
Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно
Същество
може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек.
„Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий.
Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек.
На Сатурн „Духовете на Личността" са „човеци". Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Ето защо те не могат да проявят астралните изживявания в такова физическо и етерно тяло, каквото има днешният човек; те не само притежават своя „Аз", но и знаят за него, защото Сатурновата топлина, отразявайки този. Аз, го превръща във факт на тяхното съзнание. Те са „човеци", но при коренно различни условия отколкото тези на Земята.
към текста >>
Той изскача от мрака като едно
същество
изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн. И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
* * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища.
към текста >>
През „Слънчевия период" човешкото
същество
се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн.
Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие. Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие. * * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце".
През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн.
Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно.
към текста >>
Всичко в света е
съзнателно
.
През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание.
Всичко в света е съзнателно.
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло. Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят.
към текста >>
В хода на Слънчевото развитие човешкото
същество
постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло.
Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно.
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло.
Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие.
към текста >>
Когато човешкото
същество
е напреднало дотам, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече „Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло.
Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие. Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот.
Когато човешкото същество е напреднало дотам, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече „Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло.
И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен. След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство. По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин. След като „Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети.
към текста >>
Сега пред нас имаме едно двучленно човешко
същество
.
Вливането на етерното тяло продължава известно време. След като то приключи, за човешкия зародиш настъпва важна промяна. Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част. Това от делено физическо тяло остава проникнато от етерното тяло.
Сега пред нас имаме едно двучленно човешко същество.
Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума.
към текста >>
След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко
същество
така, както по-рано работеха и върху едночленното.
Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума.
След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното.
Тогава влизат в действие „Духовете на Движението". Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло. По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло. Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение. Тялото на Сатурн се състоеше от чиста топлинна субстанция.
към текста >>
Те пронизват етерното тяло на човешкото
същество
с потоците на своето собствено астрално тяло.
През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението".
Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло.
По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло. Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение. Тялото на Сатурн се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на Слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състояние, което може да се сравни с днешното газообразно и парообразно състояние. Това е състояние, което можем да определим като „въздух".
към текста >>
Тези формации представляват физическото тяло на човешкото
същество
в съответствуващата му за момента степен на развитие.
Тялото на Сатурн се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на Слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състояние, което може да се сравни с днешното газообразно и парообразно състояние. Това е състояние, което можем да определим като „въздух". Първите наченки на подобно състояние се проявяват след като „Духовете на Движението" са започнали своите действия. Пред свръхсетивното съзнание се очертава следната гледка: Всред топлинната субстанция възникват фини формации, които чрез силите на етерното или жизнено тяло започват да извършват известни „правилни" и закономерни движения.
Тези формации представляват физическото тяло на човешкото същество в съответствуващата му за момента степен на развитие.
Те са изцяло проникнати от топлина и са обвити като в една топлинна капсула. От физическа гледна точка, сега човешкото същество се представлява от тези топлинни формации и присъединени към тях въздушни форми, като последните се намират в непрекъснато движение. Ето защо, ако отново прибегнем към сравнението с днешното растение, трябва да сме наясно, че в случая нямаме работа с някаква компактна растителна форма, а с една въздухообразна или газообразна форма, чиито движения наподобяват движението на соковете при днешните растения. За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.
към текста >>
От физическа гледна точка, сега човешкото
същество
се представлява от тези топлинни формации и присъединени към тях въздушни форми, като последните се намират в непрекъснато движение.
Това е състояние, което можем да определим като „въздух". Първите наченки на подобно състояние се проявяват след като „Духовете на Движението" са започнали своите действия. Пред свръхсетивното съзнание се очертава следната гледка: Всред топлинната субстанция възникват фини формации, които чрез силите на етерното или жизнено тяло започват да извършват известни „правилни" и закономерни движения. Тези формации представляват физическото тяло на човешкото същество в съответствуващата му за момента степен на развитие. Те са изцяло проникнати от топлина и са обвити като в една топлинна капсула.
От физическа гледна точка, сега човешкото същество се представлява от тези топлинни формации и присъединени към тях въздушни форми, като последните се намират в непрекъснато движение.
Ето защо, ако отново прибегнем към сравнението с днешното растение, трябва да сме наясно, че в случая нямаме работа с някаква компактна растителна форма, а с една въздухообразна или газообразна форма, чиито движения наподобяват движението на соковете при днешните растения. За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед. Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата".
към текста >>
Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото
същество
.
За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед. Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата". А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми.
Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество.
Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания. След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия. Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство.
към текста >>
И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото
същество
по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло.
В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга. В средата на Слънчевия период „Духовете на Личността" имат подобно „виждане" като нещо естествено и нормално.
И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло.
Както там тяхната собствена „личност" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината. Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества.
към текста >>
Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото
същество
тя ще изгражда една по-низша негова природа.
Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части.
Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа.
Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня". Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето.
към текста >>
Така на Слънцето човешкото
същество
приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа.
Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство.
към текста >>
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото
същество
, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността".
Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността".
Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло.
към текста >>
Тогава сатурновата част на човешкото
същество
е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен.
Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня". Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период.
Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен.
Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло. В резултат на това, напредналите „Духове на Личността" не могат да насочват своята дейност върху нито едно самостоятелно етерно тяло. Обаче някои от „Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен.
към текста >>
Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото
същество
.
От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер. Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн.
Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество.
То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек.
към текста >>
Благодарение на това, човешкото
същество
добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива.
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
към текста >>
Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото
същество
настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци.
Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци.
Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие.
към текста >>
Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото
същество
, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие.
Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.
към текста >>
Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото
същество
е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили.
По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.
Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили.
Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина.
към текста >>
Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото
същество
.
В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили.
Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество.
Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи).
към текста >>
Сега това човешко
същество
започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество.
Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
към текста >>
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко
същество
се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават.
към текста >>
Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото
същество
продължават.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават.
После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н.
към текста >>
Благодарение на тях човешкото
същество
започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие.
Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания.
към текста >>
в същото време навън човешкото
същество
се проявява като един звук.
После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н.
в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук.
Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание. След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие.
към текста >>
Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото
същество
.
В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания.
Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество.
То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание. След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание.
към текста >>
След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко
същество
.
Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.
След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество.
Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към „Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период.
към текста >>
да надарят човешкото
същество
с негово собствено етерно тяло.
„Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е.
да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.
* * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна".
към текста >>
Новото планетарно
Същество
ще означим с името „Луна".
да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло. * * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период.
Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна".
(То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата.
към текста >>
На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно
Същество
.
След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености.
На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество.
По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела.
към текста >>
И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко
същество
повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия.
На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела. Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло. Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени.
И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко същество повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия.
На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили. После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно. И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето.
към текста >>
Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото
същество
е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили.
Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло. Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени. И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко същество повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия. На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие.
Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили.
После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно. И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло.
към текста >>
И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото
същество
вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето.
И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко същество повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия. На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили. После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно.
И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето.
И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
към текста >>
През втората от тях човешкото
същество
е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи.
През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
към текста >>
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото
същество
.
И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
към текста >>
Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото
същество
, то получава първите душевни качества.
През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело. То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата".
Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието".
към текста >>
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото
същество
имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
към текста >>
Сега обаче човешкото
същество
започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
към текста >>
В човешкото
същество
се появява следа от „желанието".
Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват.
В човешкото същество се появява следа от „желанието".
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност.
към текста >>
Живо то
същество
се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието".
Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода".
към текста >>
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото
същество
, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода". С това нямаме предвид агрегатното състояние на днешната вода, а всяка течна форма на съществуване.
към текста >>
На Сатурн физическото тяло на човешкото
същество
беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух".
Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух".
Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода". С това нямаме предвид агрегатното състояние на днешната вода, а всяка течна форма на съществуване. Постепенно физическото човешко тяло приема една форма, която е съставена от три различни субстанции. Най-гъсто е „водното тяло"; то е пронизвано от въздушни потоци, а всичко това е изпълнено с топлина.
към текста >>
Другото се заема от човешкото
същество
, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло.
В резултат на това раздвоение, след като „Духовете на Формата" вече са подновили дейността си в Лунното развитие, идва нещо изключително важно. В небесното тяло на Луната започва да се подготвя един катаклизъм, едно разцепване. Една част от Лунните субстанции и Същества се отделя от другите. Единното небесно тяло се разделя на две. Едното става обиталище на определени висши Същества, които и по-рано бяха плътно свързани в единното небесно тяло.
Другото се заема от човешкото същество, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло.
Едното от тези небесни тела, преродено, но по-префинено Слънце. Другото е същинската нова формация, „Старата Луна", която представлява след Сатурн и Слънце третото планетарно въплъщение на нашата Земя. От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само „топлината" и „въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и „водата". Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
към текста >>
Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно
същество
, което се издига над този живот.
Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море. А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце. Така бе постигнато облагородяване на неговата форма.
Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот.
С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части. От духовна гледна точка, тези процеси могат да бъдат описани по следния начин. Предшественикът на човека беше облагороден от Същества, които бяха отпаднали от Слънчевото царство. Това облагородяване засегна преди всичко изживяванията, свързани с водния елемент. А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха господари в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние.
към текста >>
По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно
същество
изцяло зависимо от влиянията на Слънцето.
Във втората част откриваме един вид мирово съзнание, каквото бе присъщо на Сатурн, само че на една нова и по-висока степен. Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като „образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като „образ на Слънцето". Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа. Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно. Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна.
По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето.
С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание. Тази смяна беше съпровождана и от едно изменение на човешкия предшественик в чисто материален смисъл. От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше.
към текста >>
След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото
същество
, които са изградени от по-груби субстанции.
Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела. След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно.
След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
към текста >>
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото
същество
.
Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор.
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
„Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание.
към текста >>
„Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото
същество
.
След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
„Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло.
към текста >>
Човешкото
същество
поема хранителните вещества от царството на животните-растения.
Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи.
Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения.
Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина.
към текста >>
И понеже на тази степен от развитието човешкото
същество
притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции.
И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие. А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества.
към текста >>
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото
същество
, се поражда един вид удоволствие.
Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н.
към текста >>
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото
същество
, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.
към текста >>
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото
същество
.
По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи. Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество.
Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание. Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество.
към текста >>
Човешкото
същество
приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили.
Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи. Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили.
Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили.
То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание. Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество. Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека. То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл.
към текста >>
Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото
същество
.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.
Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество.
Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека. То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието.
към текста >>
В една част от своето
същество
, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието.
Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество. Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека. То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние.
В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието.
Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето.
към текста >>
Те се освобождават от влиянието на човешкото
същество
, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества.
Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека. То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието.
Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества.
Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата.
към текста >>
След този почивен период, човешкото
същество
ясно се разделя на две природи.
Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства.
След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи.
Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.
към текста >>
Тази част от човешкото
същество
се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето.
В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества.
Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето.
Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата. Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса.
към текста >>
Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко
същество
.
Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.
Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество.
Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество.
към текста >>
Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото
Същество
е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество.
Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание.
към текста >>
А Луната на свой ред също действува върху човешкото
същество
.
Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето.
А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество.
Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло.
към текста >>
Когато в своя живот човешкото
същество
се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа.
Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план.
Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа.
Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
към текста >>
И според хармониите на Космоса се изграждаха органите на онази част от човешкото
същество
, върху която съзнанието имаше само ограничено влияние.
Неговите изживявания могат да бъдат описани само приблизително и с помощта на сравнения. Той чувствуваше как реалните космически сили се вливат в него; чувствуваше се като опиянен от съпреживените хармонии на Универсума. В такива моменти неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло. Една част от етерното тяло също беше извлечена навън от физическото тяло. И тази формация, съставена от астралното и етерно тяло, беше като един прекрасен и фин музикален инструмент, от чиито струни звучаха тайните на Космоса.
И според хармониите на Космоса се изграждаха органите на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само ограничено влияние.
Защото в тези хармонии действуваха Съществата на Слънцето. Така тази човешка част беше формирана чрез духовните космически звуци. При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек. Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища. И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото.
към текста >>
И така, човешкото
същество
имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото.
И според хармониите на Космоса се изграждаха органите на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само ограничено влияние. Защото в тези хармонии действуваха Съществата на Слънцето. Така тази човешка част беше формирана чрез духовните космически звуци. При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек. Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища.
И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото.
По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи. Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието. Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване. Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес.
към текста >>
По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото
същество
, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи.
Защото в тези хармонии действуваха Съществата на Слънцето. Така тази човешка част беше формирана чрез духовните космически звуци. При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек. Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища. И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото.
По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи.
Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието. Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване. Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше.
към текста >>
Напротив, другите части на човешкото
същество
, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване.
При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек. Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища. И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото. По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи. Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието.
Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване.
Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше. Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха. Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят.
към текста >>
Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото
същество
и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми.
Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища. И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото. По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи. Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието. Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване.
Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми.
По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше. Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха. Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят. Човек сякаш сменяше своята кожа.
към текста >>
Така човешкото
същество
възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло.
Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха. Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят. Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после обновявано. Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите.
Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло.
Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си.
към текста >>
Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото
същество
преминава от едното състояние в другото.
Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят. Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после обновявано. Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло.
Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото.
Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл.
към текста >>
Родителското тяло не произвежда ново
същество
; то възпроизвежда самото себе си в нова форма.
Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после обновявано. Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото.
Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма.
Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване.
към текста >>
С новото проясняване на образното съзнание човешкото
същество
се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо
Същество
.
Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване.
С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество.
И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота".
към текста >>
И предшественикът на човека чувствува това
Същество
като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество.
И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него.
към текста >>
Това
Същество
е един от „Синовете на Живота".
Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз".
Това Същество е един от „Синовете на Живота".
Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз".
към текста >>
Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това
Същество
аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам".
Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота".
Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам".
Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма.
към текста >>
Не всяко отделно човешко
същество
имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова
Същество
им принадлежи.
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него.
Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи.
Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост.
към текста >>
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко
същество
те се виждаха като умножени в много екземпляри.
Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри.
В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
към текста >>
„Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото
същество
.
Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си.
„Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество.
Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението".
към текста >>
Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото
същество
се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано.
Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество.
Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано.
Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето.
към текста >>
Под влияние на тези факти човешкото
същество
узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот".
Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето.
Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот".
Така всички отношения на Луната се променят. В резултат на последователните преобразувания, човешките същества стават все по-фини и по-благородни. Нараства и тяхната сила. Образното съзнание се запазва предимно за Слънчевите периоди. Така то добива също и влияние при изграждането на физическото и етерното тяло, нещо, което по-рано ставаше изцяло под действието на Слънчевите Същества.
към текста >>
Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено
същество
, сега отново става едно цяло.
Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят. Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба. По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен. Ако на Луната човешките същества биха запазили своето физическо тяло в неговата груба физическа форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него.
Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло.
Физическото става в известен смисъл по-душевно; затова пък и душевното е вече по-тясно свързано с физическото. И сега Слънчевите Духове, в чиято непосредствена област навлиза човешкото същество, могат да действуват върху него тъкмо защото е вече единно и цялостно по съвсем различен начин отколкото преди, когато те действуваха върху Луната отвън. Сега човекът се намира в едно подчертано душевно-духовно обкръжение. Благодарение на това „Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие. Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост.
към текста >>
И сега Слънчевите Духове, в чиято непосредствена област навлиза човешкото
същество
, могат да действуват върху него тъкмо защото е вече единно и цялостно по съвсем различен начин отколкото преди, когато те действуваха върху Луната отвън.
По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен. Ако на Луната човешките същества биха запазили своето физическо тяло в неговата груба физическа форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него. Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло. Физическото става в известен смисъл по-душевно; затова пък и душевното е вече по-тясно свързано с физическото.
И сега Слънчевите Духове, в чиято непосредствена област навлиза човешкото същество, могат да действуват върху него тъкмо защото е вече единно и цялостно по съвсем различен начин отколкото преди, когато те действуваха върху Луната отвън.
Сега човекът се намира в едно подчертано душевно-духовно обкръжение. Благодарение на това „Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие. Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението".
към текста >>
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото
същество
, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа".
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония. Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето.
към текста >>
Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото
същество
.
Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония. Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето. Всичко, което в тях беше физическо, се етеризира.
Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество.
Все пак другите същества запазват своите особености. Ето защо те се усещат като чужди в своето обкръжение. Тяхната природа не съвпада с тази на околната среда. Но понеже са етеризирани, „Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на „Духовете на Мъдростта".
към текста >>
В този момент човешкото
същество
разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие.
Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти. А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия. Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи. Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен.
В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие.
Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа.
към текста >>
същество
да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка.
към текста >>
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше
Същество
.
Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество.
И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи.
към текста >>
Едно
същество
, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
Но следва да имаме предвид, че границите между тези цикли при Слънцето, а още повече при Сатурн, са заличени. А колкото повече развитието напредва към Земната епоха, толкова тези граници стават все по-ясни. * * * * * След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя.
Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период. В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание.
към текста >>
За подобно
същество
, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно.
А колкото повече развитието напредва към Земната епоха, толкова тези граници стават все по-ясни. * * * * * След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно.
Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период. В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи.
към текста >>
Само едно
същество
с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
* * * * * След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно.
Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
към текста >>
Топлинната обвивка запалва живота в човешкото
същество
, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло.
На тази степен от своето развитие те докосват огнената Земя само с една точка от душевната си форма и това води дотам, че топлината сгъстява една част от тяхната астрална форма. По този начин в тях се възпламенява Земният живот. Следователно, с по-голямата си част те принадлежат към душевно-духовните светове; а само чрез съприкосновението си със Земния огън, те се обгръщат с истинска жизнена топлина. Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха, би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън.
Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло.
В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
към текста >>
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото
същество
, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека.
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци. И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Личността" и „Архангелите".
към текста >>
На тази степен от Земното развитие човек се усещаше като едно самостоятелно
същество
.
И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание. „Азът" тече надолу през поколенията.
На тази степен от Земното развитие човек се усещаше като едно самостоятелно същество.
Той чувствува как вътрешният огън на неговото етерно тяло е свързан с външния огън на Земята. Той усеща пронизващата го топлина като свой „Аз". В тези топлинни потоци, които са изпълнени с живот, е заложено началото на кръвообращението. Обаче това, което нахлуваше в него като въздух, човек усещаше като не съвсем свой елемент. Защото във въздуха действуваха силите на описаните вече висши Същества.
към текста >>
Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото
същество
.
Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят.
Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество.
Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма. Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци. Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците. Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот.
към текста >>
На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно
същество
.
Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята. Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло. А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята. И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения.
На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество.
Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот.
към текста >>
Всред него той се усещаше не като отделно
същество
, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества.
И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят.
Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества.
Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е.
към текста >>
Така в човека се породи възможността
съзнателно
да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло.
Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
към текста >>
Без тях човекът би се превърнал в
същество
, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили.
Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
Това не се получи. През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята. Те бяха изключени също и от въздействията на онези Същества, които насочваха своите сили към Земята от небесната формация Земя-Луна. Тези Същества, притежаващи старата Лунна природа, бяха приковани към Земята. В известен смисъл те имаха неправилно развитие.
към текста >>
Тези процеси се кръстосаха и в човешкото
същество
възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека.
Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено.
към текста >>
И докато по-рано, като фино организирано
същество
, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени.
Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто.
И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени.
Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили. Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува. Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание.
към текста >>
Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно
същество
.
Би се получило така, че след смъртта на физическото тяло (респективно още при неговото разпадане), този земен Аз би се нанесъл в друго физическо тяло, в тялото на един потомък, без да осъществи връзка с висшите духовни Същества, понеже не би минал през безплътното състояние. Така човек би достигнал единствено до съзнанието за своя „земен аз". Всичко това беше отклонено поради онзи процес в етерното тяло, който бе предизвикан от Земно-Лунните Същества. По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата.
Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество.
Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз). Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса. Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела). Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества.
към текста >>
Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо
същество
.
Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични.
Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество.
Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".) Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания.
към текста >>
Тези потомци бяха под покровителството на едно висше
Същество
, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята.
Тези Същества можем да наречем ариманически или в смисъла на Гьоте мефистофелски. Въпреки че отначало луциферическото влияние се прояви само у най-напредналите човеци, скоро то обхвана и другите. Потомците на по-напредналите се смесиха с тези на по-малко напредналите. Чрез това луциферическата сила нахлу и в тези последните. Обаче етерното тяло на завръщащите се от планетите души не можеше да бъде защитено в същата степен, както това, което имаха пребиваващите на Земята потомци.
Тези потомци бяха под покровителството на едно висше Същество, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята.
В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като господар в царството на Слънцето. Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това. Обаче имаше и такива Същества, които при отделянето на Слънцето не се намираха на тази висота. Те трябваше да си търсят други обиталища. Тъкмо чрез тях от първичната мирова субстанция, в която първоначално се намираше физическият организъм на Земята, се отделиха Юпитер и останалите планети.
към текста >>
В областта, която разглеждаме тук, това
Същество
се издигна като господар в царството на Слънцето.
Въпреки че отначало луциферическото влияние се прояви само у най-напредналите човеци, скоро то обхвана и другите. Потомците на по-напредналите се смесиха с тези на по-малко напредналите. Чрез това луциферическата сила нахлу и в тези последните. Обаче етерното тяло на завръщащите се от планетите души не можеше да бъде защитено в същата степен, както това, което имаха пребиваващите на Земята потомци. Тези потомци бяха под покровителството на едно висше Същество, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята.
В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като господар в царството на Слънцето.
Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това. Обаче имаше и такива Същества, които при отделянето на Слънцето не се намираха на тази висота. Те трябваше да си търсят други обиталища. Тъкмо чрез тях от първичната мирова субстанция, в която първоначално се намираше физическият организъм на Земята, се отделиха Юпитер и останалите планети. Юпитер стана обиталище на такива Същества, които не бяха стигнали до висотата на слънчевата степен.
към текста >>
Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево
Същество
, ще наречем „слънчеви човеци".
Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души. Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества.
Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло. При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия.
към текста >>
Същество
то, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до
съзнателно
отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса.
Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества. Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса.
По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло. При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия. Тази категория човеци допускаше такъв произвол в действията на стаената в тях „Азова" искра, че предизвикваше в околната среда мощни и вредни огнени колизии.
към текста >>
При тях като „висш Аз" се проявява едно
Същество
, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето.
(Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества. Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци". Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци".
При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето.
При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло. При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия. Тази категория човеци допускаше такъв произвол в действията на стаената в тях „Азова" искра, че предизвикваше в околната среда мощни и вредни огнени колизии. По следствието от всичко това беше една неописуема земна катастрофа. Огнените бури унищожиха голяма част от Земята, а заедно с нея и изпадналите в заблуждение човеци.
към текста >>
За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше
Същество
, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос".
При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло. Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво.
За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос".
Тези хора бяха Посветени. Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества. И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението.
към текста >>
Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото
Същество
; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества.
Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени.
Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества.
И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
към текста >>
И тогава те виждаха не самото Слънчево
Същество
, а само неговия отблясък.
Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени. Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества.
И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък.
Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано. Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос.
към текста >>
Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото
Същество
, той вижда как Христос идва на Земята".
Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано. Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос.
Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята".
Съвсем други оракули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени се издигаха само до онези Същества, които можеха да им се открият като съответни „висши Азове" в техните етерни тела. Така възникнаха последователи на Сатурновата, Юпитеровата, Марсовата мъдрост. Напред с тези методи на посвещение имаше и такива за хора, които бяха приели твърде много от луциферическите влияния, за да постигнат отделянето на толкова голяма част от етерното тяло, както направиха слънчевите хора спрямо физическото тяло. При тях астралното тяло задържаше голяма част от етерното тяло в рамките на физическото тяло, така че съответните пропорции бяха различни от тези на слънчевите хора.
към текста >>
Техен водач стана
Същество
то, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи.
При тях астралното тяло задържаше голяма част от етерното тяло в рамките на физическото тяло, така че съответните пропорции бяха различни от тези на слънчевите хора. Ето защо те не можеха да стигнат чрез споменатите състояния до каквито и да е Христови откровения. Поради луциферически повлияното си астрално тяло, те трябваше да минат през една по-тежка подготовка и чак тогава, намирайки се в едно по-несвободно състояние на тялото, можеха да им се открият не откровенията на Христос, а тези на други висши Същества. Имаше такива Същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но не бяха достатъчно напреднали, за да участвуват в развитието на Слънцето. След отделянето на Слънцето и Земята, те си обособиха от Слънцето едно обиталище, а именно планетата Венера.
Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи.
Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий. Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул.
към текста >>
Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно
Същество
, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие.
Имаше такива Същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но не бяха достатъчно напреднали, за да участвуват в развитието на Слънцето. След отделянето на Слънцето и Земята, те си обособиха от Слънцето едно обиталище, а именно планетата Венера. Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий.
Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие.
За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера.
към текста >>
Хората, на които това
Същество
се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул.
Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий. Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето.
Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул.
Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени.
към текста >>
(Мефистофел е друго име на същото
Същество
.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в
същество
, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят.
Те също бяха обречени на скорошно загиване. През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин. Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман.
(Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят.
Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят. Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят. От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н.
към текста >>
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево
Същество
.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество.
Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата.
към текста >>
Той знаеше, че това
Същество
ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент.
Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло.
Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент.
За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло.
към текста >>
Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево
Същество
, с Озирис.
В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях.
Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис.
За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони.
към текста >>
А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко
същество
, тя няма никаква власт над живота.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния.
А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей.
към текста >>
В такова човешко
същество
„Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната.
към текста >>
Подобно
същество
носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили.
Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили.
Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух.
към текста >>
Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко
същество
, те бяха пророци на Христос.
Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили.
Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос.
Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух. Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез „Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки.
към текста >>
В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше
Същество
то, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната.
В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей.
В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната.
В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух. Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез „Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки. Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на „Аза". В „Христос" доби човешки облик това, което висшият Слънчев Дух беше подготвил като величествен образец на Земния човек. С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма.
към текста >>
32.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
То включва в себе си преобразяване на цялото човешко
същество
.
Мъдростта на ръководството се състои в това, че то е вложило в мен зародишните възможности за едно по-висше съзнание. И аз разбирам това ръководство само тогава, когато усещам пробуждането на тази зародишна възможност като свой личен дълг; възможността, която обещава да открие пред човека всичко, което може да му бъде откри то чрез неговите собствени духовни сили. Когато подобна мисъл упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат. Срещу подобно обучение съществуват и други доводи. Някой може да каже: „Развитието на вътрешните душевни способности обхваща най-скритата светиня на човека.
То включва в себе си преобразяване на цялото човешко същество.
Обикновено човек не може сам да си измисли средствата за подобно преобразяване. Как се навлиза в един по-висш свят, знае само този, който познава пътя от своя лична опитност. И когато се обръщаме. Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата." За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха.
към текста >>
Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго
същество
, и то във всеки миг от неговия живот.
Подобно чувство може да породи известно високомерие, което руши доверието към истинското духовно обучение. Понякога определена степен от духовното развитие може да остане скрита, и да се появи в една или друга възраст. Тъкмо обучението е истинското средство, което довежда до нейната поява. Ако в този случай; даден човек се затвори за обучението, неговите способности могат да останат непроявени и да напомнят за себе си в един следващ живот. Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения.
Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот.
Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят. Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото.
към текста >>
Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго
същество
.
Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките на физическия свят. Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение. Всичко, което в тази област се отнася по друг начин към човека, е не духовно обучение, а негова пародия. Следващото изложение трябва да се разбира в смисъла на казаното тук.
Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго същество.
В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които позволяват на душата, в хода на нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния свят. * * * * * Скокът към свръхсетивното съзнание може да се осъществи само от равнището на обикновеното будно съзнание. Преди своето издигане до новото съзнание, душата живее именно в него. В хода на обучението, и се дават средствата, за да извърши този преход.
към текста >>
Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно
същество
редом с предишната си личност.
По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея. Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи.
Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност.
Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят.
към текста >>
Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово
Същество
.
Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност.
Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество.
То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване.
към текста >>
Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира –
съзнателно
!
Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам. Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени. И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е. съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня.
Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно!
В духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието. Не бива да подминаваме обстоятелството, че описаните епизоди трябва да се схващат само като части от едно преходно състояние. За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане.
към текста >>
При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно
същество
, което е преустановило всякакъв род дейност, а
същество
, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания.
При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата. Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз".
към текста >>
В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново
същество
, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме.
В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме.
То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата. Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз". Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание.
към текста >>
Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ
същество
.
Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо. В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата.
Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество.
Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз". Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание. Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество.
към текста >>
Другият стои над първия като едно новородено
същество
.
Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз". Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание. Единият е този, когото той е познавал досега.
Другият стои над първия като едно новородено същество.
И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението. Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят.
към текста >>
Ако човек повече или по-малко
съзнателно
признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него.
Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател.
към текста >>
По
същество
тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа. Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят. (Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата".
По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване.
към текста >>
Там всяко
Същество
е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа.
към текста >>
Когато възприемаме едно
Същество
в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
към текста >>
Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото
същество
.
Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази „скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга.
Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество.
После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние. Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната.
към текста >>
Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото
същество
, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание.
Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази „скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга. Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество. После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние.
Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание.
По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната. По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи. Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост.
към текста >>
Трябваше да посочим още и промените в човешкото
същество
, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната.
Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество. После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние. Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние.
Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната.
По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи. Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост. За това „разчитане" или „четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание.
към текста >>
Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално
Същество
, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак.
Който е непосветен в тези неща, може да попита: „За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи. Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща.
Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак.
Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма. След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея. Ако вникнем в представите, които можем да извлечем от отделянето на Слънцето, ще вникнем и в самите процеси на оплождането.
към текста >>
Ако оплождането не би станало, астралното
Същество
би приело съвършено друга форма.
Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи. Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща. Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак.
Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма.
След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея. Ако вникнем в представите, които можем да извлечем от отделянето на Слънцето, ще вникнем и в самите процеси на оплождането. И тогава ще сме сигурни: Преди оплождането, растението се намира в слънчево състояние, а след оплождането в лунно състояние.
към текста >>
Да опознаем едно сетивно
същество
означава да стоим вън от него и да съдим за него според външни впечатления.
Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми. Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция". Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.)
Да опознаем едно сетивно същество означава да стоим вън от него и да съдим за него според външни впечатления.
Да познаем едно духовно Същество чрез Интуиция, означава да станем едно цяло с него и да се съединим с неговата вътрешна природа. До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка. Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества.
към текста >>
Да познаем едно духовно
Същество
чрез Интуиция, означава да станем едно цяло с него и да се съединим с неговата вътрешна природа.
(С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми. Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция". Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.) Да опознаем едно сетивно същество означава да стоим вън от него и да съдим за него според външни впечатления.
Да познаем едно духовно Същество чрез Интуиция, означава да станем едно цяло с него и да се съединим с неговата вътрешна природа.
До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка. Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията.
към текста >>
Но тази част от човешкото
същество
винаги съществува в човека; и ако искаме да я разберем според нейната вътрешна същност, ние трябва да я проследим и през времето между раждането и смъртта с помощта на Интуицията.
Тези от тях, които настъпват не посредствено след смъртта, могат все пак да бъдат описани чрез имагинативното познание. Но това, което следва после, когато човек попада в областта между смъртта и едно ново раждане, би трябвало да остане напълно неразбираемо за Имагинацията, ако не се прибави Инспирацията. Само Инспирацията може да изследва и да се произнесе върху това, което става с човешкия живот след пречистването в „страната на Духовете". Тогава обаче настъпва нещо, за което Инспирацията вече не е достатъчна; тук тя просто губи нишката на разбирането. Съществува период от човешкото развитие между смъртта и новото раждане, когато достъп до човека има само Интуицията.
Но тази част от човешкото същество винаги съществува в човека; и ако искаме да я разберем според нейната вътрешна същност, ние трябва да я проследим и през времето между раждането и смъртта с помощта на Интуицията.
Ако някой би искал да разглежда човека само със средствата на Имагинацията и Инспирацията, той ще пропусне тъкмо онези процеси от неговата най-дълбока същност, които се разиграват от едно въплъщение в друго. Ето защо само Интуицията прави възможно обективното изследване на човешките прераждания и на Кармата. Всяка истина относно тези процеси, която може да бъде споделена с други хора, възниква от изследването чрез интуитивно познание. И ако човек иска да познае себе си в своята дълбока вътрешна същност, той може да стори това само чрез Интуицията. С нейна помощ той възприема онази част от себе си, която крачи напред от един земен живот в друг.
към текста >>
Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно
същество
.
Най-напред се образува предварителен център в главата, той слиза в областта на гръкляна и накрая се разполага в близост до физическото сърце. При неправилно развитие въпросният орган би могъл да се образува от самото начало в областта на сърцето. В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния свят, човек да стигне до мечтателство и фантастност. По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение.
Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество.
След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така.
към текста >>
Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно
съзнателно
.
В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния свят, човек да стигне до мечтателство и фантастност. По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество. След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло.
Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно.
Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл. Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието.
към текста >>
Дори и човек да е изправен пред едно действително
Същество
, той вижда не него, а своето собствено създание.
Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма. Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик. Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата.
Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание.
Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят. За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят.
към текста >>
Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено
същество
в неговата истинска форма.
И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека.
Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма.
Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
към текста >>
Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено
същество
.
За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник.
Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество.
Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид.
към текста >>
Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си
същество
като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества.
Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност.
Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества.
В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт.
към текста >>
Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено
същество
и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.
В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага".
Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.
Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът. Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин.
към текста >>
След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото
същество
на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не. Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти.
към текста >>
Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между „Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно
същество
.
Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания, на които гледа като на свои собствени изживявания в свръхсетивния свят, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за истината. Ученикът ще се постарае да тегли точна разграничителна линия между това, което научава по единия и по другия начин. От една страна той с готовност ще се вслуша в едни или други сведения за висшите светове и ще се стреми да ги обяснява със своя разум. Но когато става дума за яйчна опитност, за лично наблюдение, той вече ще е проверил дали то притежава онези признаци, с които той е запознат при срещите си с непогрешимата Интуиция. След като ученикът е оставил зад себе си срещата с „Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания.
Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между „Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно същество.
Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага". Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие.
към текста >>
Новороденото Себе се изправя пред човека като друго
Същество
.
Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие. Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз". Естествено себепознанието в по-висшия свят се различава от това в условията на сетивно-физическия свят. Докато в последния случай то идва само като вътрешно изживяване, новороденото Себе веднага израства като едно външно душевно изживяване.
Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество.
Но той не може да го възприеме напълно. Защото на каквато и степен да се е изкачил човек по пътя към свръхсетивните светове, винаги съществуват по-висши степени. Овладявайки ги, човек ще възприема все по-голяма част от своето „висше Себе". Следователно, при една или друга степен, то се открива на ученика само отчасти. Обаче когато в са мото начало човек съзре дори и част от своето „висше Себе", той изпада в огромното изкушение да го разглежда в зависимост от критериите, които е изработил в сетивно-физическия свят.
към текста >>
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко
същество
.
Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия. Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх". Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник. Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие. До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма.
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
* * * * * След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него. И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот. Ние можем да разберем физическото тяло само тогава, когато знаем как е протекло неговото изграждане през Сатурновото, Слънчевото, Лунното и Земното развитие. Разбираме етерното тяло само тогава, когато проследяваме формирането му през Слънчевото, Лунното и Земното развитие и т.н.
към текста >>
Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено
Същество
от външния свят.
Защото несъмнено е: всяка съставна част на човека е в определена връзка с целия останал свят. Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н.
Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност.
към текста >>
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето
същество
и външния свят.
Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят.
Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността.
към текста >>
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно
същество
в душевно- духовния свят.
Не трябва да си мислим, че тези степени настъпват строго последователно. В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса. * * * * * След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите на душевно-духовния свят, не само вижда техните връзки в „скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът.
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния свят.
Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
към текста >>
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието
Същество
и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята". След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха. Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там. Следователно чрез Интуицията ученикът стига до смисъла и значението на Земното развитие.
към текста >>
Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево
Същество
, Христовото
Същество
се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там.
След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага". Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави. Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята". След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха.
Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там.
Следователно чрез Интуицията ученикът стига до смисъла и значението на Земното развитие. Описаният тук път към познание на свръхсетивните светове е от такова естество, че по него може да тръгне всеки, независимо от мястото, което заема в съвременните условия на живота. Когато става дума за подобен път, трябва да се замислим, че през всички епохи на Земята, целта на познанието е една и съща, но изходните точки на човека през всяка от тях са различни. Ако днес човек иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, той не може да стори това, например от изходната точка на древно-египетския Посветен. Ето защо упражненията на окултните ученици в древен Египет не могат да бъдат препоръчани на съвременния човек.
към текста >>
33.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Но имаше и такива хора, които наред с постигнатите душевни качества, започнаха напълно
съзнателно
да развиват и други, по-висши способности, чрез които за тях отново стана възможно да проникват в духовния свят.
Те обаче се оказаха последните издънки от старата епоха. Начинът на тяхното познание вече не подхождаше на новото време. Защото според законите на еволюцията, когато се появяват нови душевни способности, старите постепенно изгубват своето значение. Човешкият живот се приспособява тъкмо към тези нови способности. Старите способности не могат повече да служат на човека.
Но имаше и такива хора, които наред с постигнатите душевни качества, започнаха напълно съзнателно да развиват и други, по-висши способности, чрез които за тях отново стана възможно да проникват в духовния свят.
Но те трябваше да правят това по начин, различен от този на древните Посветени. Техните последователи не се съобразяваха с душевните способности, развити през Четвъртата следатлантска епоха. А точно тогава започна и онази съвременна форма на духовно обучение, която е описана в тази книга. Разбира се, тогава тя правеше своите първи стъпки; нейният разцвет можа да настъпи едва през Петата културна епоха, започвайки от 12-тия, 13-тия и особено от 15-тия век. Хората, които се стремяха да се издигнат в свръхсетивните светове по този начин, можеха чрез собствена Имагинация, Инспирация, Интуиция да узнаят нещо от по-висшите области на съществуванието.
към текста >>
В познавателния акт, насочен към даден процес или дадено
Същество
, разумът ще открива достоверност и поради своята собствена същност; в познавателския акт спрямо един морален закон, спрямо едно или друго човешко поведение, душата ще си казва: Сега моето чувство е оправдано пред самото себе си само тогава, когато аз осъществявам действията, заложени в смисъла на това познание.
А с настъпването на Шестата епоха, човечеството отново ще постигне но на една по-висша степен това, което притежаваше в миналото като смътно или сумрачно ясновидство. Обаче новото ясновидство ще бъде съвсем различно от старото. Това, което древната душа знаеше за висшите светове, не беше проникнато от силите на разума и чувствата. Тя се добираше до него чрез един вид вдъхновение. В бъдеще душата ще има не просто вдъхновения; тя ще ги усеща и ще вниква в тях като в нещо, което е част от нейната собствена същност.
В познавателния акт, насочен към даден процес или дадено Същество, разумът ще открива достоверност и поради своята собствена същност; в познавателския акт спрямо един морален закон, спрямо едно или друго човешко поведение, душата ще си казва: Сега моето чувство е оправдано пред самото себе си само тогава, когато аз осъществявам действията, заложени в смисъла на това познание.
Такава душевна нагласа ще преобладава всред достатъчно голям брой хора на Шестата следатлантска епоха. В известен смисъл през Петата епоха се повтаря това, което Третата, египетско-халдейската епоха беше дала на човечеството. През тази епоха душата все още можеше да възприема определени явления от свръхсетивния свят. Но този вид възприятия навлезе тогава в процес на упадък. Това е така, защото идваше епохата на разума, на разсъдъчните способности; и на първо време те трябваше да прекъснат връзката между човека и духовния свят.
към текста >>
Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево
Същество
, за което говорихме при описанието на Христовото събитие.
В бъдеще този „Аз" ще взаимодействува със Съществата на Земята, Юпитер, Венера и Вулкан чрез онази сила, която в хода на Земната епоха се включва към мъдростта. Това е силата на Любовта. В земния човек тя има да направи своите първи стъпки. И тогава „Космосът на Мъдростта" ще прерасне в „Космос на Любовта". От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов.
Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие.
Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта. От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила. Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта. Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето.
към текста >>
Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото
същество
беше вложен зародишът на Любовта.
Това е силата на Любовта. В земния човек тя има да направи своите първи стъпки. И тогава „Космосът на Мъдростта" ще прерасне в „Космос на Любовта". От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов. Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие.
Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта.
От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила. Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта. Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето. В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване.
към текста >>
34.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Ние приемаме
съзнателно
в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността.
И ти, като мнозина други, познаваш от това, което се нарича дух, само носителя на знанието. Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа. Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой.
Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността.
Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство.
към текста >>
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето
същество
.
И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество.
На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота. Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора.
към текста >>
35.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
излее ли се в друго
същество
.
да избера като посредник на духа, да може той да има дейна сила в човешкия ни свят. Но разбери, че същността ти ще се преобрази във противоположност,
излее ли се в друго същество.
Духът работи в теб във всичко, което трябва да узрее във същността човешка като плод за царството на вечността. Така че трябва той да разруши,
към текста >>
не истинското свое
същество
,
Даряваш ме със светлина, със светлина, която ме лишава от силата да виждам и която от мен самата ме откъсва. Ако посредник на духа съм само,
не истинското свое същество,
не ще понасям формата си вече – не истина е тя, а маска! ЙОХАН Приятелко, какво се случва с теб? Във взора ти угасва светлината
към текста >>
а някакво противно
същество
!
да търся огън, който да те изгори. Прокл... ах... ЙОХАН Но кой говори тук? Приятелката аз не виждам,
а някакво противно същество!
БЕНЕДИКТ Във висини душата ѝ се носи, тук тя остави само своя смъртен призрак. Едно човешко тяло, напуснато от своя дух,
към текста >>
каквото преходно е в
същество
то,
за друго, вместо сатанинска хитрост, тогава ти не би ме следвал. До мене беше Сатаната. А ти видя, мой сине, как в мрак пропадна
каквото преходно е в съществото,
обичано от теб. Понеже често духове са ти говорили от нейната уста, не ти спестява мировата карма чрез нея също тъй да чуваш
към текста >>
съзнателно
да виждат в битието на духа.
преди да бе познал, каквото вече си открил. А съществата, виждащи във глъбините на всемира, повеждат хора, устремили се към висините, най-първо до върха, където може да се види, дали те имат сила
съзнателно да виждат в битието на духа.
И хората, които имат тази сила, свободни стават от света сетивен. А другите пък трябва да почакат. Мой сине, ти запази себесъщността си, когато те разтърсваха по-висши сили
към текста >>
36.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и в
същество
то ви цареше сила,
И може би не ще сгреша да кажа, че бе обсебен той изцяло от тъгата. Наскоро срещнах ви след този ден, като преобразен тогава бяхте. Блаженство от очите ви блестеше
и в съществото ви цареше сила,
от думите ви благороден плам звучеше. Тогаз изказахте молба, която чудна ми се стори. Поискахте да станете мой ученик. Наистина в течение на три години
към текста >>
съзнателно
да възприемате
че променихте гледната ми точка. Аз чувам често да повтаряте, че вашето изкуство единствено на дарбата дължи се, във други светове
съзнателно да възприемате
и че не можете в творбите си да вложите, каквото първо във духа не сте съзрели. В творбите ви съзирам, че духът наистина се проявява. ЩРАДЕР
към текста >>
каквото може да съзре
съзнателно
в духа.
в човека действено се изразява. Но въпреки това за него си остава неосъзната същността на този дух. Твори той от духа, ала не го разбира. А Йохан във сетивния живот твори
каквото може да съзре съзнателно в духа.
И много пъти ми е изповядвал, че няма начин друг, за да твори. ЩРАДЕР Да, той ме удивлява и аз признавам откровено,
към текста >>
че вникваме
съзнателно
във него.
ако художникът не бе изминал пътя, довел го до духа. ЩРАДЕР Не трябва все пак да се казва, че потопим ли се в духа, ще значи,
че вникваме съзнателно във него.
В художника твори духовна сила, тъй както в камъка, в дървото. Ала дървото не познава същността си. Това го може само който го разглежда. В творбата си художникът живее,
към текста >>
можах в човешко
същество
да видя
прикриваща каквото животът не оставя да узрее в сетивните полета. Към същността му ме отведе то. За първи път в душевността му
можах в човешко същество да видя
как качества от настоящия живот като последици се изявяват на прежно земно битие. Видях борбите, водени от него, създали от предишните животи
към текста >>
37.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
О, не изричай туй пред
същество
то,
на боговете и му се разкриват душевни тайни в земния живот, когато в собственото тяло той мощта на истинския „аз“ почувства. КАПЕЗИЙ
О, не изричай туй пред съществото,
което тук в духа ти се откри, а на Земята е като Капезий. Да отлети оттук желае то, когато прозвучава тази дума, която с ужас го изгаря.
към текста >>
същинско
същество
човека?
Да отлети оттук желае то, когато прозвучава тази дума, която с ужас го изгаря. МАРИЯ И тъй, ти мразиш туй, което прави
същинско същество човека?
Как можеш в това царство да живееш, щом тези думи те изпълват с ужас? Защото никой не пристига тук, ако не преживее същността ѝ. КАПЕЗИЙ
към текста >>
съзнателно
използващи мощта,
Застаналият тук пред теб стоял е пред Луцифер, владеещ тази област. Той някога можа да му открие, че в областта под неговата власт вреда ще носят само тези хора,
съзнателно използващи мощта,
излъчени от земното им тяло. Ала души, които в свойто тяло все още безсъзнателно живеят, но вече имат ясновидски сили, на Луцифер във областите учат,
към текста >>
все още без
съзнателно
живеят,
че в областта под неговата власт вреда ще носят само тези хора, съзнателно използващи мощта, излъчени от земното им тяло. Ала души, които в свойто тяло
все още безсъзнателно живеят,
но вече имат ясновидски сили, на Луцифер във областите учат, но без вреди да могат в тях да внасят. МАРИЯ Аз знам, човек в това духовно царство
към текста >>
Говори ти душевно
същество
,
в душата ми като напредък то е във ученичеството ми духовно. КАПЕЗИЙ Ала човек не само учи тук, той също задължения си има.
Говори ти душевно същество,
което в тяло казва се Капезий. Съзряното от теб в живот предишен, показват как от кармата ти следва, че твърде много си му задължена. Затуй съгласие ще трябва ти
към текста >>
и това
същество
, което скрито
МАРИЯ И Йохан скоро тук ще се яви, но в образ, който земните души познават като свой. Ще дойде още
и това същество, което скрито
човек като по-силен двойник носи. Ала познае ли те Йохан само, пред земния му образ щом явиш се, не ще успее да получи всичко, каквото му е нужно за напредък.
към текста >>
Яви се и сега съм
същество
,
в душата ми да се открият искат и топлината, действаща в сърцето, духовните слова към мен привлича. ДВОЙНИКЪТ НА ТОМАСИЙ О, как преобразяваш същността ми.
Яви се и сега съм същество,
което може да работи само ако от теб изпълнено е то. Ще ти принадлежи чрез мене Йохан. Към тебе ще обърне любовта си – извирала тъй пламенно и плахо
към текста >>
във цялото му
същество
мощта,
Преди години те видя, но още не чувстваше какво тогава вече в душевните му глъбини потайно на любовта събуди топлината. Ще се издигне и ще влее тя
във цялото му същество мощта,
която всичките му мисли трябва единствено към тебе да насочи. БЕНЕДИКТ Решителният миг се приближава. Могъща сила Луцифер разпали.
към текста >>
38.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че е добро туй
същество
, което
ФРИДРИХ ТРАУТМАН Зловещ е тукашният господар. Ако не бе написано буквално във нашите писания, които съкровища най-ценни са на храма,
че е добро туй същество, което
тук срещаме, тогава често щяхме за зло да го приемаме напълно. ХИЛАРИЙ Не само те – духовният ми поглед ми казва също, че добро създава.
към текста >>
какво полу
съзнателно
узнават,
И не знаят нищо за себе си, понеже във дома си потънали са те във сън дълбок. Но тук напълно ясно се открива какво живее в техните души,
какво полусъзнателно узнават,
когато през деня са вече будни. Не чуват туй, което си говорим. ЛУИЗЕ ФЮРХТЕГОТ Не трябва сляпо да е убедена душата, че във горда сила може
към текста >>
каквото не
съзнателно
те крият
Да продължа по този път желая. АРИМАН (само Щрадер може да го чува) Добре говорят, но такъв стремеж в най-горния душевен пласт е само. Така ще мога да използвам дълго
каквото несъзнателно те крият
като съкровища във дълбините. Те струват ми се годни за целта, която делото на Щрадер иска на хората във земния живот по горд и бляскав начин да разкрие.
към текста >>
Явяват се Мария и Томасий, двамата в нормално съзнание, така че могат да чуват всичко, което се случва, и да говорят
съзнателно
.)
Звучи във грубите ти думи болка от теб, те също болка са у мен. – – – – Да жаля само мога, щом те гледам. (Бързо си тръгва.
Явяват се Мария и Томасий, двамата в нормално съзнание, така че могат да чуват всичко, което се случва, и да говорят съзнателно.)
ТОМАСИЙ Мария, ужас носи се навред. Във същността ми се сгъстява той. Къде да търся мощ за съпротива? МАРИЯ
към текста >>
39.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Това е едно
същество
, което
Душевната ти буря чувствам в мен. Ограбваш ти покоя ми, от който аз имах нужда. Това не е Йохан, в душата ми насочващ тази буря.
Това е едно същество, което
той преди време беше победил. Като измама преминава то през областите на духа... Познай го и на мига ще се превърне в нищо. ЙОХАН
към текста >>
Махни се ти, о, чуждо
същество
от него аз да се освободя. С духовно битие отдавна вече душевните ми глъбини изпълни. Но повече... не го желая в мене. – – – –
Махни се ти, о, чуждо същество
на Йохан във душата; и върни ме на мен такъв, какъвто бях, когато не се показваше тъй дейно в мене. Аз искам да съзра без тебе Йохан. (До Мария се появява Бенедикт, също като мисъл на Йохан.)
към текста >>
съзнателно
духовни висини.
във тъмните душевни глъбини. Ала желае Йохан да твори, като художник иска да е деен. Така за него скрито е, каквото във него иска да съзира само
съзнателно духовни висини.
(Капезий се надига от мястото си, опомняйки се като от дълбок размисъл.) КАПЕЗИЙ В душата си не изживях ли ясно, каквото като образи Томасий – потънал в сънища и във мечти –
към текста >>
В този момент Капезий се изправя
съзнателно
и в следващите думи придобива все по-голяма увереност.)
В него мога да разруша Мариината сила. Каквото тя сега възнамерява, под мойта власт тогава ще попадне. (Луцифер изчезва.
В този момент Капезий се изправя съзнателно и в следващите думи придобива все по-голяма увереност.)
КАПЕЗИЙ Съмнението ми изчезва – да, действително съм наблюдавал всичко. Видях какво е преживял Томасий. Така е също ясно, че светът му
към текста >>
които не
съзнателно
работят
от омагьосания кръг, когато от чувстването му желаеш ти за себе си да вземеш туй, което ще ти дари блажено битие. Аз искам да те свържа със стихии,
които несъзнателно работят
в световни ширини и постоянно на будната душа убягват. Тъй ще можеш с духовете на Земята ти форми да твориш, лъчисти сили да пръскаш с огнените духове,
към текста >>
40.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
съзнателно
във тебе като мощно
Те действаха така в по-късните животи на Земята, неосъзнати в твоята душа. Чрез тях като учител пак откри ме. Създават се мисловно те отново
съзнателно във тебе като мощно
житейско съдържание. Така че „като свещенодействие каквото извършваме, значение ще има не само тук.
към текста >>
Съзря той не
съзнателно
зората
твой спътник в древния мистичен орден, изрече думите на него място. Че силата съдбовна вече предвидила е края на Съюза, това тогава беше му известно.
Съзря той несъзнателно зората
в красивия ѝ блясък, възвестяващ сияйно ново слънце над Елада в духовния напредък на Земята. Потисна и мисловната си сила, която трябваше той да насочи
към текста >>
във царството душевно
същество
то,
в сегашния живот да я съзра. Как мога аз да я намеря, щом потапя ме във сън сетивността? ПАЗАЧЪТ Ще я намериш ти, когато видиш
във царството душевно съществото,
което я предчувства като сянка сред сенки. Тя към него се стреми с душевна мощна сила и ще може да го освободи от тази област,
към текста >>
41.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Всеки човек, който размишлява върху себе си, скоро открива, че освен своето Себе (Selbst), възприемано чрез мислите, чувствата, както и чрез
съзнателно
насочените волеви импулси, той притежава и друго, по-пълноценно Себе, на което е подчинен като на една по-висша сила.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
Всеки човек, който размишлява върху себе си, скоро открива, че освен своето Себе (Selbst), възприемано чрез мислите, чувствата, както и чрез съзнателно насочените волеви импулси, той притежава и друго, по-пълноценно Себе, на което е подчинен като на една по-висша сила.
Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и истината съзнателно душевно същество. Затова се стреми да преодолее тази по-низша същност. Но едно по-дълбоко самовглъбяване върху второто Себе може да ни разкрие и нещо друго. Когато се връщаме назад към това, което сме преживели или извършили, ще стигнем до странни открития. Нашият досегашен опит ще ни се стори толкова по-значим, колкото по-възрастни сме станали.
към текста >>
Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и истината
съзнателно
душевно
същество
.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Всеки човек, който размишлява върху себе си, скоро открива, че освен своето Себе (Selbst), възприемано чрез мислите, чувствата, както и чрез съзнателно насочените волеви импулси, той притежава и друго, по-пълноценно Себе, на което е подчинен като на една по-висша сила.
Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и истината съзнателно душевно същество.
Затова се стреми да преодолее тази по-низша същност. Но едно по-дълбоко самовглъбяване върху второто Себе може да ни разкрие и нещо друго. Когато се връщаме назад към това, което сме преживели или извършили, ще стигнем до странни открития. Нашият досегашен опит ще ни се стори толкова по-значим, колкото по-възрастни сме станали. И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си?
към текста >>
Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява усещането: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено
същество
.
И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си? " тогава вижда, че много от извършените неща разбира едва в по-късна възраст от живота си. Така преди, да речем, 7 или 8, а може и 20 години сме извършили неща, за които много точно може да се каже, че едва сега, след толкова време разумът ни е в състояние да проумее. Повечето хора така и не стигат до тези открития, защото просто не ги търсят в душата си. Но изключително полезно е човек да се вглежда по-често в нея.
Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява усещането: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено същество.
Все повече и повече нараства чувството на доверие във факта, че не си сам в най-висшия смисъл на думата в този свят и че това, което можеш да разбереш, е само частица от всичко извършващо се във Всемира. Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска практика. Теоретически е лесно да разберем, че човек не би могъл да постигне кой знае колко много, ако действува само с осъзната рационалност или критична интелигентност. Да се замислим само в коя фаза от живота си извършваме най-важните дела? Кога постъпваме най-мъдро спрямо самите себе си?
към текста >>
А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си
същество
.
Първо, той трябва да научи как да ориентира своето тяло в пространството, нещо, което днес човек прави без да забелязва. С това е загатната една от най-съществените разлики между човека и животното. Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека.
А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество.
От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено. Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация. За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация.
към текста >>
От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно
същество
, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено.
С това е загатната една от най-съществените разлики между човека и животното. Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество.
От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено.
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация. За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация. Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът.
към текста >>
От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно
същество
човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият.
И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек. Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане.
От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият.
Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията. Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята. Това, което съществува в най-висока степен през детски период и позволява на човека да изгражда себе си чрез непосредствените си взаимодействия с висшите светове, се запазва и в по-късните години, макар и отношенията да се променят.
към текста >>
Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко
същество
: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло.
Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години? Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание. Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма.
Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло.
Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични. Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека.
към текста >>
Човешкото
същество
поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание. Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло.
Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество.
към текста >>
Чрез тези сили човешкото
същество
е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека.
Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло. Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека.
Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен.
към текста >>
През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото
същество
.
От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло. Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични. Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие.
През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество.
Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен. Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години. Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия.
към текста >>
Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето
същество
, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му
същество
.
Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични. Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека.
Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество.
Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен. Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години. Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия. Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят. Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение.
към текста >>
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече
съзнателно
отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание.
Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия. Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят. Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно! " Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно?
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание.
Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка. Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе. * * * Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество.
към текста >>
Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото
същество
.
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание. Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка. Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе. * * *
Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество.
То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане. И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята. Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм.
към текста >>
Тогава като физическо
същество
планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане.
Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе. * * * Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество. То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край.
Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане.
И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята. Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство.
към текста >>
Когато той отпадне от човешкото
същество
, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години.
То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане. И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята. Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм.
Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години.
Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност.
към текста >>
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето
същество
, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност.
И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност.
Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът.
към текста >>
„Аз чувствувам това по-висше
Същество
, но все още не съм стигнал с моя реален общочовешки Аз дотам, да му дам пълен живот в себе си."
След три години неговото тяло би трябвало да се разруши! Чрез световната Карма би трябвало да се случи нещо, щото духовните сили, свързани с висшите светове, да не могат да живеят в това тяло повече от три години.*/* В прехода от детската към по-късната възраст жизнената способност на човешкия организъм се запазва, понеже той може да се променя. През по-късната възраст той вече не може да се променя; ето за що не може да съществува по-нататък с предишния си по-висш Аз./ Едва в края на всичките си земни съществувания човек ще развие в себе си това, което ще му позволи да живее повече от три години със споменатите духовни сили. Но тогава човек ще си каже още: „- Не аз, а тъкмо тази висша същност, която винаги е била тук, тя работи сега в мен." По-рано той не би могъл да се изрази така или най-много би казал:
„Аз чувствувам това по-висше Същество, но все още не съм стигнал с моя реален общочовешки Аз дотам, да му дам пълен живот в себе си."
Ако някога към средата на Земната епоха в света би бил поставен един човешки организъм, от който по-късно определени космически сили заменят обикновения Аз с такъв Аз, който иначе действува само през първите три години от живота и както знаем, остава свързан с духовните светове н периода между смърт та и новото раждане тогава колко време би могъл такъв човек да живее в земното тяло? Приблизително три години, защото чрез световната Карма би трябвало да настъпи нещо, което би разрушило този човешки организъм. Това, което изложихме дотук, вече е съществувало в историята на човечеството. Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето. Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм.
към текста >>
Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно
съзнателно
онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето.
Но тогава човек ще си каже още: „- Не аз, а тъкмо тази висша същност, която винаги е била тук, тя работи сега в мен." По-рано той не би могъл да се изрази така или най-много би казал: „Аз чувствувам това по-висше Същество, но все още не съм стигнал с моя реален общочовешки Аз дотам, да му дам пълен живот в себе си." Ако някога към средата на Земната епоха в света би бил поставен един човешки организъм, от който по-късно определени космически сили заменят обикновения Аз с такъв Аз, който иначе действува само през първите три години от живота и както знаем, остава свързан с духовните светове н периода между смърт та и новото раждане тогава колко време би могъл такъв човек да живее в земното тяло? Приблизително три години, защото чрез световната Карма би трябвало да настъпи нещо, което би разрушило този човешки организъм. Това, което изложихме дотук, вече е съществувало в историята на човечеството.
Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето.
Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм. После идват такива събития, че след три години земният живот на това Същество стига до своя край. Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини. Те са само Външен израз на тези причини. С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко същество.
към текста >>
После идват такива събития, че след три години земният живот на това
Същество
стига до своя край.
Ако някога към средата на Земната епоха в света би бил поставен един човешки организъм, от който по-късно определени космически сили заменят обикновения Аз с такъв Аз, който иначе действува само през първите три години от живота и както знаем, остава свързан с духовните светове н периода между смърт та и новото раждане тогава колко време би могъл такъв човек да живее в земното тяло? Приблизително три години, защото чрез световната Карма би трябвало да настъпи нещо, което би разрушило този човешки организъм. Това, което изложихме дотук, вече е съществувало в историята на човечеството. Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето. Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм.
После идват такива събития, че след три години земният живот на това Същество стига до своя край.
Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини. Те са само Външен израз на тези причини. С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко същество. Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан. Събитието беше символично описано в образа на гълъба като знак на слизащия Дух с думите: „Този е моят Възлюбен син, аз днес го родих!
към текста >>
С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко
същество
.
Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето. Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм. После идват такива събития, че след три години земният живот на това Същество стига до своя край. Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини. Те са само Външен израз на тези причини.
С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко същество.
Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан. Събитието беше символично описано в образа на гълъба като знак на слизащия Дух с думите: „Този е моят Възлюбен син, аз днес го родих! " (защото тези са истинските думи). Когато вникнем в този образ, пред нас се очертава най-висшият човешки идеал. Защото всичко това не означава нищо друго, освен че в историята за Исус от Назарет ни се възвестява: „Във всеки човек може да бъде открит Христос!
към текста >>
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово
същество
, получава своя органичен вид през същите тези години.
И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства. Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години.
И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.
към текста >>
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той не
съзнателно
става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие. Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността. Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини. Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството. Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител.
към текста >>
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова
Същество
, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.
Те потвърждават исторически нещо, което се появява чрез самото себе си в дълбините на душата. Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея. Ако така разбираме свещения смисъл на думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! ", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека.
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.
Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност. Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота. Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност.
към текста >>
Бихме могли да допуснем, че едно
същество
, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята.
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота. Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл.
Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята.
Много от нещата, които стават върху нашата планета, ще останат за него неразбираеми; много от нещата, които интересуват хората, за него няма да представляват никакъв интерес. От значение за него ще бъде само централният импулс на Земното развитие: Христовата идея, както тя е намерила своето проявление в самия човек. Само който може да възприеме това, би могъл да разбере правилно и Библията; защото всичко, което е ви дял най-напред в себе си, сега го намира по чудесен начин в Библията и тогава си казва: „Съвсем не е нужно да бъда така възпитан, че да ценя особено много Евангелията; сега аз заставам пред тях като един напълно съзнаващ човек и благодарение на знанията от Духовната Наука те ще засияят с цялото си величие." Няма да бъде пресилено твърдението, че ще дойде време, когато ще се утвърди възгледът: Хората, които чрез Духовната Наука могат правилно да ценят Евангелията, ще ги признаят като ръководещ документ за човечеството, в смисъл, който ще бъде много по-верен от днешното им тълкуване. Едва чрез вникването в същността на човека, човечеството ще се научи да вижда какво се крие в дълбините на тези източници.
към текста >>
И така, Евангелията са произведения, черпещи от онази мъдрост, която изгражда и формира човешкото
същество
.
Няма да бъде пресилено твърдението, че ще дойде време, когато ще се утвърди възгледът: Хората, които чрез Духовната Наука могат правилно да ценят Евангелията, ще ги признаят като ръководещ документ за човечеството, в смисъл, който ще бъде много по-верен от днешното им тълкуване. Едва чрез вникването в същността на човека, човечеството ще се научи да вижда какво се крие в дълбините на тези източници. И тогава то ще си каже: „Щом в Евангелията се намира това, което принадлежи към самата същност на човека, то сигурно е внесено в тях от хората, които са ги написали някога на Земята." За техните автори с особена сила важи правилото, че колкото по-възрастен става човек, толкова повече неща има да каже от своя живот. Смисълът на някои негови действия се разбира едва след много години. Трябва да смятаме авторите на Евангелията за личности, които са писали под вдъхновението на техния по-висш Аз, който работи върху човека през детските му години.
И така, Евангелията са произведения, черпещи от онази мъдрост, която изгражда и формира човешкото същество.
Човекът е откровение на Духа чрез своето тяло; Евангелията са откровения на Духа чрез писаното слово. Ето как понятието „инспирация" придобива своето истинско значение. Както през първите три години на детството мозъка е под въздействието на висшите духовни сили, така и в душите на евангелистите са били вложени сили от духовните светове, които са позволили написването на Евангелията. И тъкмо в един такъв факт се изразява духовното ръководство на човечеството. Човечеството се ръководи истински, когато всред него действуват личности, които оставят документи, черпейки от същите сили, участвуващи в изграждането на самия човек.
към текста >>
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото
Същество
в себе си.
Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен! " Защото те можеха да допълнят:
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
И тук ние отново усещаме нещо от духовното ръководство на човечеството: нищо не може да бъде внесено в човечеството без подготовка. Защо апостол Павел намери своите най-добри последователи тъкмо В Гърция? Защото чрез сократизма там беше подготвена почвата за споменатото настроение. С други думи: онова, което става по-късно в еволюцията на човечеството, има своите корени в предишни събития, чрез които хората са станали достатъчно зрели, за да възприемат идващите събития. Не усещаме ли тук колко далеч се простира ръководещият импулс, който минава през човешката еволюция, и как в подходящия момент той поставя подходящите хора там, където те са нужни за еволюцията.
към текста >>
42.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
В Ориента наричат Манас човека като мислещо
същество
, а Ману е първият представител на мислещото човечество.
И там, където историята разкрива всичко това, се усещат и първите мигове от духовното ръководство на човечеството. Египтяните нарекли „Менес" този, който основал първата човешка култура и загатват, че от този период нататък човек добива също и способността да греши, да се заблуждава. Защото той започва да се уповава главно на своя мозък. Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като Боговете се откъсват от хората намира символичен израз в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки. Мозъкът става инструмент на самостоятелното човешко мислене, на човешките мисли, всред които човек може да се изгуби като в лабиринт.
В Ориента наричат Манас човека като мислещо същество, а Ману е първият представител на мислещото човечество.
А гръцките народи нарекоха Минос първия строител на човешкия мисловен принцип и с Минос е свързана легендата за лабиринта, защото хората чувствуваха, че от неговото време насам постепенно те са преминали от непосредственото божествено ръководство към друг вид ръководство, при което „Азът" изживява по нов начин влиянията на висшия духовен свят. Освен онези праотци на човеците истинските свръхчовеци които приключиха човешкото си развитие на Старата Луна и станаха Ангели, има и други Същества, Които на Луната не успяха да завършат своето развитие. Съществата, които източната мистика нарича „дхианични", а християнският езотеризъм "Ангели", приключват еволюцията си на Старата Луна и когато човекът започва своето развитие на Земята, те стоят вече с една степен над него. Но имаше и други Същества, които на Старата Луна не бяха завършили своето човешко развитие, какъвто е случаят и с висшите категории на луциферическите Същества. Когато започва Земното състояние на нашата планета, в смисъла на казаното по-горе, човекът не е бил единственото същество на Земята; той приемал също и вдъхновението, инспирацията на други божествено- духовни Същества, защото иначе – подобно на детето не би могъл да напредва в своето развитие.
към текста >>
Когато започва Земното състояние на нашата планета, в смисъла на казаното по-горе, човекът не е бил единственото
същество
на Земята; той приемал също и вдъхновението, инспирацията на други божествено- духовни Същества, защото иначе – подобно на детето не би могъл да напредва в своето развитие.
В Ориента наричат Манас човека като мислещо същество, а Ману е първият представител на мислещото човечество. А гръцките народи нарекоха Минос първия строител на човешкия мисловен принцип и с Минос е свързана легендата за лабиринта, защото хората чувствуваха, че от неговото време насам постепенно те са преминали от непосредственото божествено ръководство към друг вид ръководство, при което „Азът" изживява по нов начин влиянията на висшия духовен свят. Освен онези праотци на човеците истинските свръхчовеци които приключиха човешкото си развитие на Старата Луна и станаха Ангели, има и други Същества, Които на Луната не успяха да завършат своето развитие. Съществата, които източната мистика нарича „дхианични", а християнският езотеризъм "Ангели", приключват еволюцията си на Старата Луна и когато човекът започва своето развитие на Земята, те стоят вече с една степен над него. Но имаше и други Същества, които на Старата Луна не бяха завършили своето човешко развитие, какъвто е случаят и с висшите категории на луциферическите Същества.
Когато започва Земното състояние на нашата планета, в смисъла на казаното по-горе, човекът не е бил единственото същество на Земята; той приемал също и вдъхновението, инспирацията на други божествено- духовни Същества, защото иначе – подобно на детето не би могъл да напредва в своето развитие.
Така че освен човекът-дете, косвено са присъствували на Земята и такива Същества, които са приключили своето развитие на Старата Луна. Между тях и човеците имаше и такива Същества, които не бяха завършили развитието си на Луната и стояха по-високо от човека, защото още през периода на Старата Луна те биха могли да станат Ангели, дхианически Същества. Обаче там те не стигнаха до пълна зрялост, изостанаха спрямо Ангелите, но все пак превъзхождаха човека и всичко що се отнася до неговите способности и качества. Това по принцип са онези Същества, които всред луциферическите Духове заемат най-ниската степен. Тъкмо с тези Същества, намиращи се между човека и Ангелите, започва царството на луциферическите Същества.
към текста >>
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо
Същество
, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
Докато истинските дхианически или Ангелски Същества, великите вдъхновители на човека, на които се позоваваха египтяните, не можеха да се явят в човешки тела, а показваха своите откровения чрез човеците, то Съществата, които са между човека и Ангелите бяха способни още през далечното минало да се въплъщават в човешки тела. Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури.
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните.
към текста >>
Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго
същество
, били подражавани чрез гласните звуци.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните.
Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци.
От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела". Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване.
към текста >>
Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо
Същество
.
Във всички езици има определени звукосъчетания, които са не друго, а останки от първичния човешки език. В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната. Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин. Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления.
Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество.
Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език. Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци. Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества. Ето защо те не трябва да бъдат окачествявани като „зли" Същества. Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат свободни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя.
към текста >>
Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско
Същество
, то е можело да научи хората на един или друг език.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната. Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин. Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество.
Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език.
Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци. Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества. Ето защо те не трябва да бъдат окачествявани като „зли" Същества. Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат свободни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя. Така е с езиците, така е и с много други области на живота.
към текста >>
имаха дълбоко в душите си едно или друго Ангелско
Същество
.
Разбира се, това не означава, че тази истина може да оправдае лошите постъпки на хората. С това отговаряме и на въпроса защо мъдрото ръководство на света позволява някои Същества да изостанат в своето развитие. Именно защото за следващата епоха, която идва след периода на тяхното изостава не, този факт ще придобие друг, положителен смисъл. Когато народите все още не можеха сами да се управляват, съществуваха Учителите на тези народи и на отделните хора. И всички Учители на отделните народи Кадмос, Хеопс, Пелопс, Тезей и т.н.
имаха дълбоко в душите си едно или друго Ангелско Същество.
Оттук се вижда, че фактически и в това отношение човечеството е подчинено на едно мъдро, духовно ръководство. На всяка степен от развитието изостават Същества, които не са успели да постигнат крайната си цел. Да погледнем отново към древната египетска култура, която се разви преди много хилядолетия в долината на Нил. Тогава на египтяните се откриваха свръхчовешките Учители, за които египтяните казваха, че те ръководят хората като Богове. Заедно с тях обаче действуваха и такива Същества, които бяха достигнали своята ангелска степен само наполовина или отчасти.
към текста >>
Някой може да срещне едно
Същество
от душевния или духовния свят, обаче той все още не може да определи дали то е в напредващ стадий на развитие или принадлежи към категорията на изоставащите Същества, т.е.
Погледът на ясновидеца може да проследи съвместната работа и на двете категории Същества в свръхсетивния свят. Така той разбира самите духовни събития, докато физическите процеси, всред които се намира днешният човек, са само откровения на тези духовни събития. Виждаме, че за правилното разбиране на мировите процеси не е достатъчно ако с помощта на упражнения се отворят „духовното око" или „духовното ухо" на човека към висшите светове. По този начин човек постига само това, че вижда духовната действителност, възприема Съществата, които я населяват и знае: ето тук има Същества, принадлежащи към душевния или духовния свят. Необходимо е обаче той да определи и от какъв вид са тези Същества.
Някой може да срещне едно Същество от душевния или духовния свят, обаче той все още не може да определи дали то е в напредващ стадий на развитие или принадлежи към категорията на изоставащите Същества, т.е.
дали то тласка развитието напред или го спъва. Хора, които придобиват ясновидски способности, но не вникват в посочените условия от развитието на човечеството, по принцип никога не могат да знаят, какъв вид Същества стоят пред тях. Ясновидството трябва да бъде допълнено от едно ясно разбиране на това, което ясновидецът вижда в свръхсетивния свят. Тази необходимост важи в най-голяма степен тъкмо за нашата епоха. В предишните епохи тази необходимост не е съществувала в сегашния си вид.
към текста >>
Когато в най-древен Египет пред ясновидеца заоставало едно
същество
от свръхсетивния свят, това
Същество
носело един вид знак за своята идентичност, на челото му било изписано кое е то, така че ясновидецът не можел да сгреши.
Хора, които придобиват ясновидски способности, но не вникват в посочените условия от развитието на човечеството, по принцип никога не могат да знаят, какъв вид Същества стоят пред тях. Ясновидството трябва да бъде допълнено от едно ясно разбиране на това, което ясновидецът вижда в свръхсетивния свят. Тази необходимост важи в най-голяма степен тъкмо за нашата епоха. В предишните епохи тази необходимост не е съществувала в сегашния си вид. Ако се върнем назад към древните култури на човечеството, ще открием там съвършено други условия.
Когато в най-древен Египет пред ясновидеца заоставало едно същество от свръхсетивния свят, това Същество носело един вид знак за своята идентичност, на челото му било изписано кое е то, така че ясновидецът не можел да сгреши.
Затова пък днес възможността да се сгреши е твърде голяма. Докато древното човечество стоеше все още съвсем близо до духовните Йерархии и можеше да различава какви Същества има пред себе си, днес възможността да се сгреши е огромна. Единственото средство срещу опасните последствия от подобна грешка е усилието за постигане на такива представи и идеи, каквито описахме дотук. Всеки човек, който може да вижда в духовния свят, според езотеризма, се нарича „ясновидец". Обаче съвсем не е достатъчно да бъдеш ясновидец.
към текста >>
Тогава хората приемаха Христос до известна степен не
съзнателно
и като една по-висша духовна сила,така че по-късно, когато бяха принудени да го приемат
съзнателно
, те правеха всевъзможни грешки и навлизаха в истински лабиринт по отношение на разбирането за Христос.
Дори индивиди,напълно озарени от духовното познание,оставаха като откъснати от духовния свят и можеха да си спомнят за него само от опитностите, които идваха от техните предишни инкарнации. И така, виждаме как узрява необходимостта от навлизането на един нов елемент в духовното ръководство на човечеството. Това беше елементът на истинския модерен езотеризъм. Само чрез този езотеризъм може да бъде разбран в истинския смисъл фактът, че в духовното ръководство на цялото човечество, а и на отделния човек, прониква това, което наричаме "Христовия импулс". От Мистерията при Голгота до настъпването на новия езотеризъм протича първия период от усвояването на Христовия импулс в човешките души.
Тогава хората приемаха Христос до известна степен несъзнателно и като една по-висша духовна сила,така че по-късно, когато бяха принудени да го приемат съзнателно, те правеха всевъзможни грешки и навлизаха в истински лабиринт по отношение на разбирането за Христос.
Лесно можем да проследим как в първите столетия на християнството Христовият принцип е нахлул в по-ниско стоящите душевни сили. После идва новото време, епохата в която живеят днешните хора. В известна смисъл те се намират още в началото и тепърва ще напредват в разбирането на Христовия принцип с помощта на висшите си душевни способности. По-нататък в нашето изложение ще покажем, че упадъкът на свръхсетивното познание до 13-то столетие и бавното му възраждане макар и под друга форма оттогава насам, съвпада с навлизането на Христовия импулс в развитието на човечеството. И така, модерният езотеризъм може да схваща като едно издигане на Христовия импулс в движеща сила при ръководството на онези души, които искат да проникнат до познанието на висшите светове,с оглед на съвременните условия.
към текста >>
43.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
А именно, стават способни да приемат в себе си вливането на онези сили, които слизат от най-значимото
Същество
на цялата Земна еволюция.
Практически същите онези Същества, които бяха начело в древен Египет, отново действуват и в нашата съвременна епоха. Вече подчертахме, че през египетско- халдейската епоха определени Същества изостанаха в своето развитие; тях ние отново откриваме в материалистичните чувства и настроения на нашето време. Напредъкът, както на прогресивните, така и на репресивните Същества, принадлежащи към категорията на Ангелите (или низшите дхианически Същества), се състои в това, че при египтяните и халдеите те можеха да ръководят, благодарение на онези качества, които сами бяха придобили в много по-древни времена, защото наред с водаческата си дейност, те успяха да усъвършенствуват и самите себе си. Така прогресивните Ангелои встъпват в ръководството на петата следатлантска епоха с качества, придобити през третата, египетско- халдейска епоха. Чрез своя напредък те овладяват твърде специфични особености.
А именно, стават способни да приемат в себе си вливането на онези сили, които слизат от най-значимото Същество на цялата Земна еволюция.
Върху тях действува силата на Христос. Тази сила действува чрез Исус от Назарет не само върху физическия свят; тя действува също и в духовните светове върху самите свръхчовешки Същества. Христос съществува не само за Земята, но и за тези Същества. Но Съществата, направлявали древната египетско-халдейската култура, тогава не са били под ръководството на Христос; подчинението им на Христос идва след тази епоха. И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове.
към текста >>
Ако в този смисъл разгледаме по-внимателно
Същество
то, което живя в Палестина и участвува в Мистерията на Голгота, ще установим следното.
А през седмата културна епоха преродените свещени Учители на Индия ще възвестяват великия могъщ Дух, за когото те имаха своите предчувствия още в древна Индия. На времето те възприемаха този Дух като Брахман и твърдяха, че се намира извън тяхната сфера на познание, защото неговата същност може да бъде разпозната само чрез Христос. Така човечеството от стъпало на стъпало се издига нагоре към духовния свят. През дванадесети и тринадесети век в нашата културна епоха навлезе езотеричното учение на Розенкройцерите. От него знаем, че Христос е Предводител също и на висшите Йерархии, а самото учение се очерта като една истинска необходимост за нашата епоха.
Ако в този смисъл разгледаме по-внимателно Съществото, което живя в Палестина и участвува в Мистерията на Голгота, ще установим следното.
До нашето съвремие за Христос е имало изключително много представи например някои християнски гностици през първите векове смятали, че Христос, който е живял в Палестина, изобщо не е живял във физическо тяло, от плът и кръв, а е притежавал само едно видимо етерно тяло; следователно и самата Му смърт на Кръста не е била действителна, а привидна, защото имал само етерно тяло. После идва известният спор между ариянци и анастасиянци, както и други възгледи, защитаващи най-различни тези и тълкувания върху същността на Христос. И до ден днешен хората поддържат в себе си всевъзможни представи за Христос. Духовната Наука вижда в Христос не само земно, но и едно космическо Същество. В известен смисъл и самият човек има космически произход.
към текста >>
Духовната Наука вижда в Христос не само земно, но и едно космическо
Същество
.
От него знаем, че Христос е Предводител също и на висшите Йерархии, а самото учение се очерта като една истинска необходимост за нашата епоха. Ако в този смисъл разгледаме по-внимателно Съществото, което живя в Палестина и участвува в Мистерията на Голгота, ще установим следното. До нашето съвремие за Христос е имало изключително много представи например някои християнски гностици през първите векове смятали, че Христос, който е живял в Палестина, изобщо не е живял във физическо тяло, от плът и кръв, а е притежавал само едно видимо етерно тяло; следователно и самата Му смърт на Кръста не е била действителна, а привидна, защото имал само етерно тяло. После идва известният спор между ариянци и анастасиянци, както и други възгледи, защитаващи най-различни тези и тълкувания върху същността на Христос. И до ден днешен хората поддържат в себе си всевъзможни представи за Христос.
Духовната Наука вижда в Христос не само земно, но и едно космическо Същество.
В известен смисъл и самият човек има космически произход. Той живее двойнствен живот: един във физическото си тяло от раждането до смъртта и друг в духовните светове между смъртта и новото раждане. Докато човек е въплътен във физическо тяло, той живее в зависимост от Земята, понеже физическото тяло зависи от условията и силите на Земята. Но той не приема само силите и веществата на Земята, а е включен и принадлежи към целия физически организъм на Земята. След като мине през Портата на смъртта, той не принадлежи вече към Земните сили, но би било погрешно да считаме, че тогава той не е под влиянието на никакви други сили; след смъртта човек също остава свързан със силите на Слънчевата система и на другите звездни системи.
към текста >>
Докато Исус от Назарет живее като Христос Исус през последните три години от своя живот от три десетата до тридесет и третата си година в Палестина, в него действуваше цялата космическа сила на Христовото
Същество
.
Прероденият Заратустра трябваше да мине и през двете възможности на развитие, заложени в двете деца Исус. И така, пред Йоан Кръстител е стояло тялото на Исус от Назарет и точно В него нахлува космическата индивидуалност, на Христос. При другите хора космическо-духовните закони действуват само дотолкова, доколкото ги подготвят за земния живот и доколкото ги поставят в определени земни отношения. Защото в обикновения случай срещу висшите закони застават тези, които възникват от условията на земното развитие. А при Христос Исус след Йоановото Кръщение продължават да действуват само онези космическо-духовни сили, които са извън влиянието на Земните еволюционни закони.
Докато Исус от Назарет живее като Христос Исус през последните три години от своя живот от три десетата до тридесет и третата си година в Палестина, в него действуваше цялата космическа сила на Христовото Същество.
През това време Той е непрекъснато под влиянието на целия Космос нито една Негова крачка не е извън духовните влияния на Космоса. И всичко, което се разиграва тук в Исус от Назарет, е едно напредващо обективизиране на хороскопа, защото при Него във всеки момент става това, което иначе се случва само в мига на раждането на човека. Тези процеси стават възможно само благодарение на факта, че цялото тяло на Натановия Исус остава под влиянието на всички духовни Йерархии, участвуващи в ръководството на нашата Земя. Но щом целият духовен Космос действува в Христос Исус, кой тогава тръгва за Капернаум или за където и да е? Защото този човек, който броди тогава по земята, изглежда като всеки друг човек.
към текста >>
Когато в смисъла на Антропософията човек подготвя правилно душата си за познанието на духовния свят, тогава той може ясновидски да види и чуе откровенията на древните египетски и халдейски Същества, които сега са духовни ръководители под водачеството на Христовото
Същество
.
Както тогавашната звездна констелация не може да настъпи втори път, така и Христос може да се въплъти само веднъж. Само ако човек не знае, че Христос е представител на целия Космос и не може да приеме Христовия Импулс, чиито основни елементи ни дава Антропософията, само тогава той може да твърди, че Христос ще се явява многократно на Земята във физическо тяло. Виждаме как от новата Духовна Наука или Антропософия се ражда една идея за Христос, която по съвършено нов начин показва родството на човека с целия Макрокосмос. И действително, за да познаем истинския Христос, необходими са онези инспириращи сили, които се появяват сега чрез ръководените вече от Христос древни египетски и халдейски свръхчовешки Същества. Необходима е онази нова инспирация, която големите езотерици на Средновековието подготвиха още през тринадесетия век и която ще се проявява все повече и все по- открито.
Когато в смисъла на Антропософията човек подготвя правилно душата си за познанието на духовния свят, тогава той може ясновидски да види и чуе откровенията на древните египетски и халдейски Същества, които сега са духовни ръководители под водачеството на Христовото Същество.
Онова, което предстои на човечеството, можеше само да се подготви от първите векове на християнството, включително и до наши дни. Ето защо трябва да кажем: „Занапред в човешките сърца ще живее една идея за Христос, несравнима по своето величие с нищо, което човечеството смята, че познава до днес. Това, което възникна като първоначален импулс чрез Христос и живя като представа за Него до наши дни дори и всред най-добрите представители на християнството е само подготовка за истинското познание на Христос." Би било странно, но все пак би могло да се случи европейските последователи на Христовата идея да бъдат упрекнати, че не се придържат към западната християнска традиция. Защото християнската традиция на Запада е съвсем недостатъчна, за да бъде разбран Христос в бъдещите времена. С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс.
към текста >>
Познанието, бликащо от новия езотеризъм, постепенно ще се влее в сърцата на хората; духовното ръководство на човека и на човечеството ще бъде все повече и повече
съзнателно
възприемано точно в тази светлина.
Онова, което предстои на човечеството, можеше само да се подготви от първите векове на християнството, включително и до наши дни. Ето защо трябва да кажем: „Занапред в човешките сърца ще живее една идея за Христос, несравнима по своето величие с нищо, което човечеството смята, че познава до днес. Това, което възникна като първоначален импулс чрез Христос и живя като представа за Него до наши дни дори и всред най-добрите представители на християнството е само подготовка за истинското познание на Христос." Би било странно, но все пак би могло да се случи европейските последователи на Христовата идея да бъдат упрекнати, че не се придържат към западната християнска традиция. Защото християнската традиция на Запада е съвсем недостатъчна, за да бъде разбран Христос в бъдещите времена. С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс.
Познанието, бликащо от новия езотеризъм, постепенно ще се влее в сърцата на хората; духовното ръководство на човека и на човечеството ще бъде все повече и повече съзнателно възприемано точно в тази светлина.
Нека да си представим, как Христовият Принцип най-напред се вля в сърцата на хората чрез това, че Христос се Въплъти и живя във физическото тяло на Исус от Назарет. За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния свят, това беше единствената възможност да приемат този Импулс. После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие истината за Слънчевата система. Ако искаме да открием истината, трябва да навлезем зад илюзията на сетивата! "
към текста >>
По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат
съзнателно
в новото езотерично течение; те трябваше не
съзнателно
да носят в себе си Духа на това течение.
Нека да си представим, как Христовият Принцип най-напред се вля в сърцата на хората чрез това, че Христос се Въплъти и живя във физическото тяло на Исус от Назарет. За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния свят, това беше единствената възможност да приемат този Импулс. После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие истината за Слънчевата система. Ако искаме да открием истината, трябва да навлезем зад илюзията на сетивата! "
По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат съзнателно в новото езотерично течение; те трябваше несъзнателно да носят в себе си Духа на това течение.
Джордано Бруно възвести по могъщ и величествен начин: „Когато човек навлиза в земното си битие чрез акта на раждането, това е част от Макрокосмоса, която се концентрира в една монада, а когато човек минава през смъртта, монадата отново се разширява; това, което е затворено в тялото, се разширява в Космоса, за да се свие при следващите степени на съществувание и после отново да се разшири." Ето как от устата на Джордано Бруно прозвучаха такива могъщи истини, изцяло в духа на навия езотеризъм, макар и донякъде откъслечно. Духовните влияния, които ръководят човечеството не винаги действуват така, че човек да ги възприема съзнателно. Да си представим например Галилей в катедралата на Пиза.
към текста >>
Духовните влияния, които ръководят човечеството не винаги действуват така, че човек да ги възприема
съзнателно
.
" По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат съзнателно в новото езотерично течение; те трябваше несъзнателно да носят в себе си Духа на това течение. Джордано Бруно възвести по могъщ и величествен начин: „Когато човек навлиза в земното си битие чрез акта на раждането, това е част от Макрокосмоса, която се концентрира в една монада, а когато човек минава през смъртта, монадата отново се разширява; това, което е затворено в тялото, се разширява в Космоса, за да се свие при следващите степени на съществувание и после отново да се разшири." Ето как от устата на Джордано Бруно прозвучаха такива могъщи истини, изцяло в духа на навия езотеризъм, макар и донякъде откъслечно.
Духовните влияния, които ръководят човечеството не винаги действуват така, че човек да ги възприема съзнателно.
Да си представим например Галилей в катедралата на Пиза. Хиляди хора преди него са вижда ли църковния полилей, но никой не го беше видял с неговия поглед. Той забеляза лекото му равномерно движение и сравни тези движения с ударите на своя пулс. Така той откри, че ритмичните колебания на църковния полилей са подобни с тези на човешкия пулс и стигна до Закона на махалото в смисъла на съвременната физика. А днес всички знаят, че тя не би съществувала без принципите на Галилей.
към текста >>
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си
съзнателно
отношение към тези духовни сили.
Той забеляза лекото му равномерно движение и сравни тези движения с ударите на своя пулс. Така той откри, че ритмичните колебания на църковния полилей са подобни с тези на човешкия пулс и стигна до Закона на махалото в смисъла на съвременната физика. А днес всички знаят, че тя не би съществувала без принципите на Галилей. Ето как навремето действуваха силите, които днес се проявяват в Духовната Наука; те накараха Галилей да влезе в катедралата на Пиза под ритмично подвижния църковен полилей и днешната физика получи своите основни принципи. Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният свят ръководи човечеството.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили.
Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
44.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Възможно е етерното тяло на дадено
същество
от сетивния свят или етерното тяло на
Същество
от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло.
Следователно, за свръхсетивното наблюдение съществуват и чисто етерни (елементарни) Същества. Наред със сетивния свят човек изживява и един друг свят, в който сетивният се проявява като например парчета лед, плуващи във водата. Който може да вижда само парчетата лед, но не и водата, той ще приеме за действителност само леда, а не и водата. Ако човек иска да се придържа само към сетивните възприятия, той отрича свръхсетивния свят, всред който сетивният е само една част, както и намиращите се във водата парчета лед са част от цялата водна маса. За свръхсетивните описания се употребяват изрази, които са заети от сетивните усещания.
Възможно е етерното тяло на дадено същество от сетивния свят или етерното тяло на Същество от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло.
Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот. Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт. И все пак не става дума за това, че свръхсетивните факти се изразяват по произволен начин с помощта на сетивни усещания и представи; по време на наблюдението, човек действително стига до изживяване, кое то е сходно със сетивните впечатления. Това е така, защото при свръхсетивното изживяване освобождава нето от сетивното тяло е непълно. Сетивно тяло продължава да живее заедно с етерното тяло и придава сетивна форма на свръхсетивното изживяване.
към текста >>
В този случай описанието на едно етерно
Същество
е изградено така, че то се проявява като визионерство, като фантастично преплитане на сетивни впечатления.
Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот. Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт. И все пак не става дума за това, че свръхсетивните факти се изразяват по произволен начин с помощта на сетивни усещания и представи; по време на наблюдението, човек действително стига до изживяване, кое то е сходно със сетивните впечатления. Това е така, защото при свръхсетивното изживяване освобождава нето от сетивното тяло е непълно. Сетивно тяло продължава да живее заедно с етерното тяло и придава сетивна форма на свръхсетивното изживяване.
В този случай описанието на едно етерно Същество е изградено така, че то се проявява като визионерство, като фантастично преплитане на сетивни впечатления.
Но независимо от това, подобно описание е едно истинско възпроизвеждане на изживяното. Ясновидецът вижда това, което описва. Евентуалната грешка не се състои в обстоятелството, че се описва образът като такъв. Грешката възниква едва тогава, когато образът се взема за действителност, а не за това, към което той насочва, като към нещо от съответствуващата му действителност. Един човек, който никога не е възприемал цветове един сляпороден след като постигне способността за свръхсетивни възприятия, няма да описва елементарните Същества с помощта на цветове и светлинни явления.
към текста >>
По-късно обаче възниква стремежът към независими,
съзнателно
избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности.
Сетивните образи се предлагат на човека, само за да бъдат изживени чрез тях определени процеси. Но в този им вид, те не могат да бъдат срещнати в сетивния свят. Това е характерно за тях. Ето защо те пораждат също и такива изживявания, които нямат нищо общо със сетивния свят. В началото на своето ясновидство, за човека е много трудно да се освободи от изразяването в сетивни образи.
По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности.
Все по-належащо става, да бъдат обяснявани знаците, с които си служи ясновидецът. И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни изразни средства на сетивния свят. Свръхсетивните изживявания могат да настъпят в определен момент и тогава те обземат човека. Сега той има възможност чрез лични опитности да узнае нещо за свръхсетивния свят, доколкото е, така да се каже, малко или много облагодетелствуван от този свят, озаряващ неговия обикновен душевен живот. Следващата по ред и по-висша способност се състои в това, че човек може съзнателно да произвежда свръхсетивни наблюдения, опирайки се на обикновените си душевни изживявания.
към текста >>
Следващата по ред и по-висша способност се състои в това, че човек може
съзнателно
да произвежда свръхсетивни наблюдения, опирайки се на обикновените си душевни изживявания.
По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности. Все по-належащо става, да бъдат обяснявани знаците, с които си служи ясновидецът. И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни изразни средства на сетивния свят. Свръхсетивните изживявания могат да настъпят в определен момент и тогава те обземат човека. Сега той има възможност чрез лични опитности да узнае нещо за свръхсетивния свят, доколкото е, така да се каже, малко или много облагодетелствуван от този свят, озаряващ неговия обикновен душевен живот.
Следващата по ред и по-висша способност се състои в това, че човек може съзнателно да произвежда свръхсетивни наблюдения, опирайки се на обикновените си душевни изживявания.
Пътят към постигането на тази способност минава, общо взето, през едно енергично и продължително вътрешно укрепване на душевния живот. То от своя страна е свързано с постигането на определено душевно настроение. Преди всичко, е необходимо търпеливо и спокойно отношение към свръхсетивния свят. Едно отношение, което е еднакво далеч, както от изгарящото желание да се узнаят все повече и по-конкретни подробности от свръхсетивния свят, така и от личната дезинтересираност към него. Изгарящото желание действува по такъв начин, че то разпръсква пред несвързания с тялото ясновиждащ поглед нещо като невидима мъгла.
към текста >>
При
съзнателно
насочваното ясновидство се стига до определен момент в хода на вътрешната душевна активност, когато човек знае: сега душата изживява нещо, което по-рано тя не е изживявала.
Незаинтересоваността действува по такъв начин, че свръхсетивните факти действително се откриват пред човека, но просто остават незабелязани. Тази липса на интерес понякога се проявява по твърде особен начин. Има хора, които съвсем честно се стремят към ясновидството. Но те предварително си изграждат точно определена представа за това, как трябва да изглеждат истинските опитности на ясновидеца. И когато действително се появят, те прелитат покрай тях, без да срещнат никакъв интерес, понеже не съвпадат с предварително изработената представа за тях.
При съзнателно насочваното ясновидство се стига до определен момент в хода на вътрешната душевна активност, когато човек знае: сега душата изживява нещо, което по-рано тя не е изживявала.
Изживяването е твърде дифузно и се свежда до общото усещане, че сега човек застава не срещу външния сетивен свят, че стои не в него, макар и да не се намира вътре в себе си, както е при обикновения душевен живот. Външното и вътрешното изживяване се сливат в едно цяло, в едно чувство за живота, което досега е било непознато и за което душата знае, че не би стигнала до него, ако би живяла единствено чрез сетивните впечатления и обикновените паметови представи. По-нататък ясновиждащият забелязва, че в това състояние на душата се вмъква от един непознат досега свят. Обаче до точна представа за това "непознато", той не може да стигне. Изживяването е налице, но представа липсва.
към текста >>
След като човек стига до там, че
съзнателно
прави душата си ясновиждаща, той по правило ще може да възпроизвежда онова състояние.
Понятийният апарат става способен да възприема свръхсетивния свят с помощта на представния живот. Човек усеща как душевната активност действува формиращо върху собственото му тяло. То се превръща в едно трудно препятствие за душевния живот; човек го усеща дори като "чуждо тяло" в себе си. Но после забелязва, че то все повече се приспособява към изживяванията на душата; а накрая човек престава да усеща своето тяло, но за сметка на това има пред себе си свръхсетивния свят, също както не усеща окото, чрез което обхваща света на цветовете. Преди душата да усвои виждането на свръхсетивния свят, тялото трябва да стане невъзприемаемо.
След като човек стига до там, че съзнателно прави душата си ясновиждаща, той по правило ще може да възпроизвежда онова състояние.
когато се концентрира върху определена мисъл, за да изживее във възможно най-интензивна степен. В резултат на тази концентрация той поддържа своето ясновиждане. Първоначално той не е в състояние да види точно това, което иска да види. В душевния живот често се намесват свръхсетивни процеси и факти, за които човек изобщо не е подготвен, нито пък е искал да пред извиква. Но постоянствувайки в своите усилия, след време той ще може да насочва духовния поглед върху такива неща, които той възнамерява да изучи и опознае.
към текста >>
45.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Едва след като усети тази болка, тя разбира колко естествен е копнежът някой да смята себе си такъв, какъвто е, като
същество
, проникнато от смисъл и значение.
Но след стъпките, довеждащи до възприятия извън тялото, човек се добира до твърде особени средства за себепознание. Той се научава да разглежда себе си от една гледна точка, която може да съществува, само ако човекът е вън от своето сетивно тяло. А описаното подтискащо чувство е вече начало на истинското себепознание. Да изживява себе си спрямо външния свят в едно заблуждение, е обстоятелство, показващо истинската същност на душата. Но да усеща по мъчителен начин подобно прояснение относно самата себе си, е в природата на човешката душа.
Едва след като усети тази болка, тя разбира колко естествен е копнежът някой да смята себе си такъв, какъвто е, като същество, проникнато от смисъл и значение.
Може и да изглежда грозно, че това е така; но човек трябва да се изправи пред тази грозота на своя Аз напълно свободно. По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал съзнателно в своята същност. Едва сега той забелязва как обича в себе си това, което в този момент е длъжен да усеща като нещо грозно. Мощта на себелюбието блясва в пълната си сила. Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието.
към текста >>
По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал
съзнателно
в своята същност.
А описаното подтискащо чувство е вече начало на истинското себепознание. Да изживява себе си спрямо външния свят в едно заблуждение, е обстоятелство, показващо истинската същност на душата. Но да усеща по мъчителен начин подобно прояснение относно самата себе си, е в природата на човешката душа. Едва след като усети тази болка, тя разбира колко естествен е копнежът някой да смята себе си такъв, какъвто е, като същество, проникнато от смисъл и значение. Може и да изглежда грозно, че това е така; но човек трябва да се изправи пред тази грозота на своя Аз напълно свободно.
По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал съзнателно в своята същност.
Едва сега той забелязва как обича в себе си това, което в този момент е длъжен да усеща като нещо грозно. Мощта на себелюбието блясва в пълната си сила. Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието. Дори когато става дума за душевни качества, свързани с обикновения живот и с отношенията към другите, трудността, която възниква, е достатъчно голяма. Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза.
към текста >>
Тогава той се приближава
съзнателно
към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него.
Той усеща, че може да живее само с това, което му откриват сетивата и разумът. Ето защо той не се осмелява да пристъпи към прага на свръхсетивния свят, като мотивира своя отказ, заявявайки пред себе си, че всичко, което се намира отвъд този праг, не може да устои пред разума и науката, доколкото ги познава, само защото са свързани с неговия Аз. Става дума за една общочовешка форма на себелюбие. Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния свят. Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят.
Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него.
В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин. Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят. Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин.
към текста >>
Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо
Същество
, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят.
Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг.
Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят.
И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят. Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят. Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата.
към текста >>
46.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Може да се случи така, че пред човека да застане даден факт или
Същество
от свръхсетивния свят.
Медитиращият се опитва да изгради представа за "астралното тяло". Когато човек изживява чрез етерното или елементарното тяло свръхсетивния външен свят, той не е рязко отделен от него, както при изживяването на своето физическо обкръжение чрез сетивното тяло. Въпреки това той влиза в отношение с този свръхсетивен външен свят, изразяващо се във факта, че свързва определени субстанции на етерния свят в едно особено етерно тяло, както и от друга страна, веществата и силите на физическия свят са центрирани в неговото физическо тяло. Това се потвърждава, когато човек, намирайки се извън своето сетивно тяло, поиска да се ориентира в свръхсетивния свят.
Може да се случи така, че пред човека да застане даден факт или Същество от свръхсетивния свят.
Те могат да са там, човек може да гледа в тях, и все пак да не знае какво представляват те. Ако е достатъчно силен, той може да ги прогони, но само чрез енергичен размисъл върху своя опит в сетивния свят и обратно пренасяне в него. Обаче той не може да остане в свръхсетивния свят и да сравнява съответните факти и Същества с други. А той може да се ориентира всред това, което вижда, само по този начин. Следователно, наблюдението в свръхсетивния свят може да се ограничи до възприемането на отделни подробности, изключващо свободното движение между тях.
към текста >>
Той вижда себе си като индивидуално
Същество
в свръхсетивния свят, което се явява като един водач на етерното му тяло, като един господар на това тяло, който постепенно го пробужда за свръхсетивното съзнание.
В това пробуждане самият етерен свят изобщо не може да помогне на душата. Каквато и подробност от свръхсетивния свят да е видяла душата, нито една от тях не спомага, за да бъде видяна и друга подробност. Душата не може да стигне до свободно придвижване в свръхсетивния свят, ако разчита на своето етерно обкръжение. Но ако упражненията за укрепване на душата продължават, човек придобива една все по-голяма подвижност за определени области от етерния свят. Благодарение на всичко това той забелязва в себе си нещо, което не принадлежи на етерния свят; човек обаче го открива в себе си тъкмо чрез изживяването в този свят.
Той вижда себе си като индивидуално Същество в свръхсетивния свят, което се явява като един водач на етерното му тяло, като един господар на това тяло, който постепенно го пробужда за свръхсетивното съзнание.
След постигането на тази степен, едно ужасно чувство за самотност обзема душата. Тя се вижда поставена всред един необозрим етерен свят; и единствено себе си тя вижда всред безкрайните етерни простори, но се вижда като едно Същество, което никъде не може да срещне Същество, подобно на себе си. Не става дума, че всяко развитие в посока на ясновидство е съпроводено с тази ужасна самотност; и все пак онзи, който чрез собствени сили съзнателно укрепва душата си, ще стигне до този момент. Дори ако даден човек следва стъпка по стъпка указанията на един духовен учител, ще забележи рано или късно, че е изоставен от него. Учителят го напуска и сега той потъва в една неимоверна самотност всред етерния свят.
към текста >>
Тя се вижда поставена всред един необозрим етерен свят; и единствено себе си тя вижда всред безкрайните етерни простори, но се вижда като едно
Същество
, което никъде не може да срещне
Същество
, подобно на себе си.
Душата не може да стигне до свободно придвижване в свръхсетивния свят, ако разчита на своето етерно обкръжение. Но ако упражненията за укрепване на душата продължават, човек придобива една все по-голяма подвижност за определени области от етерния свят. Благодарение на всичко това той забелязва в себе си нещо, което не принадлежи на етерния свят; човек обаче го открива в себе си тъкмо чрез изживяването в този свят. Той вижда себе си като индивидуално Същество в свръхсетивния свят, което се явява като един водач на етерното му тяло, като един господар на това тяло, който постепенно го пробужда за свръхсетивното съзнание. След постигането на тази степен, едно ужасно чувство за самотност обзема душата.
Тя се вижда поставена всред един необозрим етерен свят; и единствено себе си тя вижда всред безкрайните етерни простори, но се вижда като едно Същество, което никъде не може да срещне Същество, подобно на себе си.
Не става дума, че всяко развитие в посока на ясновидство е съпроводено с тази ужасна самотност; и все пак онзи, който чрез собствени сили съзнателно укрепва душата си, ще стигне до този момент. Дори ако даден човек следва стъпка по стъпка указанията на един духовен учител, ще забележи рано или късно, че е изоставен от него. Учителят го напуска и сега той потъва в една неимоверна самотност всред етерния свят. Едва по-късно той разбира колко мъдро е постъпил учителят, оставяйки го да разчита единствено на себе си, след като пръв е доловил необходимостта от подобна самостоятелност. На тази степен от странствуването на душата, човек вижда себе си като един изгнаник в етерния свят.
към текста >>
Не става дума, че всяко развитие в посока на ясновидство е съпроводено с тази ужасна самотност; и все пак онзи, който чрез собствени сили
съзнателно
укрепва душата си, ще стигне до този момент.
Но ако упражненията за укрепване на душата продължават, човек придобива една все по-голяма подвижност за определени области от етерния свят. Благодарение на всичко това той забелязва в себе си нещо, което не принадлежи на етерния свят; човек обаче го открива в себе си тъкмо чрез изживяването в този свят. Той вижда себе си като индивидуално Същество в свръхсетивния свят, което се явява като един водач на етерното му тяло, като един господар на това тяло, който постепенно го пробужда за свръхсетивното съзнание. След постигането на тази степен, едно ужасно чувство за самотност обзема душата. Тя се вижда поставена всред един необозрим етерен свят; и единствено себе си тя вижда всред безкрайните етерни простори, но се вижда като едно Същество, което никъде не може да срещне Същество, подобно на себе си.
Не става дума, че всяко развитие в посока на ясновидство е съпроводено с тази ужасна самотност; и все пак онзи, който чрез собствени сили съзнателно укрепва душата си, ще стигне до този момент.
Дори ако даден човек следва стъпка по стъпка указанията на един духовен учител, ще забележи рано или късно, че е изоставен от него. Учителят го напуска и сега той потъва в една неимоверна самотност всред етерния свят. Едва по-късно той разбира колко мъдро е постъпил учителят, оставяйки го да разчита единствено на себе си, след като пръв е доловил необходимостта от подобна самостоятелност. На тази степен от странствуването на душата, човек вижда себе си като един изгнаник в етерния свят. Но след като събере достатъчно душевни сили чрез своите вътрешни упражнения, той може да напредне и по -нататък.
към текста >>
Съединението на душата със свръхсетивните Същества може да зависи както от любовта, така и от други душевни качества, като например вниманието или страхопочитанието, които в свръхсетивния свят душата изпитва към определено
Същество
, след като досега е имала само предварителна представа за него.
Колкото повече е способен да обича в сетивния свят, толкова по-голяма част от тази способност пренася той в свръхсетивния свят. Този факт се отнася към отделните подробности на свръхсетивния свят така, че ако например човек не обича растенията в сетивния свят, той няма да стигне до онези свръхсетивни Същества, които са свързани с тези растения. Впрочем тук лесно може да се изпадне в известно заблуждение. Може да се случи така, че в сетивния свят даден човек подминава целия растителен свят с пълно безразличие; и все пак в душата си пази едно неосъзнато влечение към растенията. И когато той навлезе в свръхсетивния свят, тази любов към растенията може да се пробуди истински.
Съединението на душата със свръхсетивните Същества може да зависи както от любовта, така и от други душевни качества, като например вниманието или страхопочитанието, които в свръхсетивния свят душата изпитва към определено Същество, след като досега е имала само предварителна представа за него.
Тези качества следва да бъдат разглеждани именно като вътрешни качества на душата. А човек ще се научи да опознава онези свръхсетивни Същества, до които душата намира достъп, тъкмо чрез споменатите качества. Сигурният път за ориентация в свръхсетивния свят се свежда до това, че благодарение на своето отношение към копията на Съществата, човек се добира до самите Същества. В сетивния свят човек обиква едно същество, след като го опознава; във втория свръхсетивен свят той може да обикне отражението или копието на Съществото още преди срещата си с действителността, защото това отражение се появява преди въпросната среща. Това, което душата се научава да разпознава в себе си по този начин, не е етерното или елементарното тяло.
към текста >>
В сетивния свят човек обиква едно
същество
, след като го опознава; във втория свръхсетивен свят той може да обикне отражението или копието на
Същество
то още преди срещата си с действителността, защото това отражение се появява преди въпросната среща.
И когато той навлезе в свръхсетивния свят, тази любов към растенията може да се пробуди истински. Съединението на душата със свръхсетивните Същества може да зависи както от любовта, така и от други душевни качества, като например вниманието или страхопочитанието, които в свръхсетивния свят душата изпитва към определено Същество, след като досега е имала само предварителна представа за него. Тези качества следва да бъдат разглеждани именно като вътрешни качества на душата. А човек ще се научи да опознава онези свръхсетивни Същества, до които душата намира достъп, тъкмо чрез споменатите качества. Сигурният път за ориентация в свръхсетивния свят се свежда до това, че благодарение на своето отношение към копията на Съществата, човек се добира до самите Същества.
В сетивния свят човек обиква едно същество, след като го опознава; във втория свръхсетивен свят той може да обикне отражението или копието на Съществото още преди срещата си с действителността, защото това отражение се появява преди въпросната среща.
Това, което душата се научава да разпознава в себе си по този начин, не е етерното или елементарното тяло. По-скоро то се явява като нещо, което пробужда етерното тяло. Да, то обитава душата и човек го изживява така, както би изживял себе си, когато по време на сън би се намирал не в безсъзнание, а в съзнание, и то вън от своето физическо тяло, усещайки, че при събуждането сам той пробужда етерното тяло. Така душата се научава да разпознава в себе си едно същество, което е трето след физическото и етерното тяло. Ще го наречем астрално тяло и засега с тази дума не загатваме нищо друго, освен това, което душата изживява в себе си според описания начин.
към текста >>
Така душата се научава да разпознава в себе си едно
същество
, което е трето след физическото и етерното тяло.
Сигурният път за ориентация в свръхсетивния свят се свежда до това, че благодарение на своето отношение към копията на Съществата, човек се добира до самите Същества. В сетивния свят човек обиква едно същество, след като го опознава; във втория свръхсетивен свят той може да обикне отражението или копието на Съществото още преди срещата си с действителността, защото това отражение се появява преди въпросната среща. Това, което душата се научава да разпознава в себе си по този начин, не е етерното или елементарното тяло. По-скоро то се явява като нещо, което пробужда етерното тяло. Да, то обитава душата и човек го изживява така, както би изживял себе си, когато по време на сън би се намирал не в безсъзнание, а в съзнание, и то вън от своето физическо тяло, усещайки, че при събуждането сам той пробужда етерното тяло.
Така душата се научава да разпознава в себе си едно същество, което е трето след физическото и етерното тяло.
Ще го наречем астрално тяло и засега с тази дума не загатваме нищо друго, освен това, което душата изживява в себе си според описания начин.
към текста >>
47.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
При прехода в етерното тяло човек усеща един вид разширение на собственото си
същество
, докато при вживяването в астралното тяло усеща един вид нахлуване в друго
същество
.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият се опитва да изгради представа за "Азът" или "мисловното тяло". При изживяването на астралното тяло човек има в много по-голяма степен чувството, че се намира вън от своето сетивно тяло, отколкото при изживяването в етерното тяло. При последното човек се чувствува извън областта, в която се намира сетивното тяло, но все пак се чувствува заедно с него. Обаче в астралното тяло човек чувствува самото сетивно тяло като нещо външно.
При прехода в етерното тяло човек усеща един вид разширение на собственото си същество, докато при вживяването в астралното тяло усеща един вид нахлуване в друго същество.
В астралните опитности той вниква в действията на определени духовни Същества. По един или друг начин човек се усеща свързан или дори сроден с тези Същества. Постепенно се научава да разбира какви са взаимните отношения на Съществата. Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят. Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества.
към текста >>
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно
Същество
, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа.
Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят. Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества. Това са Духовете на Времето или прасилите. Човек разпознава и други Същества, чието битие протича от душевна гледна точка така, че техните мисли са същевременно и природни сили на Земята. Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие.
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа.
Всичко това съвсем не означава, че човек теоретично си представя как зад природните процеси се намират различни духовни Същества. Напротив, след като изживява себе си в астралното тяло, човек изгражда живи и конкретни без помощта на никакви понятия отношения с тези Същества, както например в сетивния свят се среща с други живи хора. Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии. Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата. Характерът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно.
към текста >>
Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно
същество
, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие.
Тя знае, че той е нещо съвсем друго, но също и това, че никога не би стигнала до пълно себепознание, ако първоначално не разполагаше със своя собствен образ, който след издигането и в духовната област се превръща за нея в един външен свят. Тъканта от паметови представи, на която сега човек гледа като на своя по-раншен "Аз", може да бъде наречена "Азово тяло" (Ich-Leib) или също "мисловно тяло". В горния смисъл думата "тяло" трябва да се схваща много по-широко от това, което сме свикнали да наричаме "тяло". Тук "тяло" означава именно всичко, което човек изживява в себе си и за което не смята, че е идентично с него, а че го има в себе си. Едва когато ясновиждащото съзнание стигне до там, да изживява онова, което досега е идентифицирало със себе си като сбор от паметови представи, то може да има една истинска опитност за това, което се крие зад явлението на смъртта.
Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно същество, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие.
Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно същество, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз. Свръхсетивното съзнание разкрива, че човек продължава да съществува в света на духовните Същества, и че той самият е този, който опазва своето сетивно битие в себе си като един спомен. Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества. Човек опознава природата на тези духовни Същества, а всред тях и своята собствена природа. Този вид познание е едно непосредствено изживяване.
към текста >>
Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно
същество
, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз.
Тъканта от паметови представи, на която сега човек гледа като на своя по-раншен "Аз", може да бъде наречена "Азово тяло" (Ich-Leib) или също "мисловно тяло". В горния смисъл думата "тяло" трябва да се схваща много по-широко от това, което сме свикнали да наричаме "тяло". Тук "тяло" означава именно всичко, което човек изживява в себе си и за което не смята, че е идентично с него, а че го има в себе си. Едва когато ясновиждащото съзнание стигне до там, да изживява онова, което досега е идентифицирало със себе си като сбор от паметови представи, то може да има една истинска опитност за това, което се крие зад явлението на смъртта. Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно същество, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие.
Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно същество, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз.
Свръхсетивното съзнание разкрива, че човек продължава да съществува в света на духовните Същества, и че той самият е този, който опазва своето сетивно битие в себе си като един спомен. Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества. Човек опознава природата на тези духовни Същества, а всред тях и своята собствена природа. Този вид познание е едно непосредствено изживяване. Благодарение на него човек знае, че духовните Същества, както и собствената му душа, имат едно съществувание, спрямо което сетивното битие е нещо преходно.
към текста >>
Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно
Същество
всред други духовни Същества.
Тук "тяло" означава именно всичко, което човек изживява в себе си и за което не смята, че е идентично с него, а че го има в себе си. Едва когато ясновиждащото съзнание стигне до там, да изживява онова, което досега е идентифицирало със себе си като сбор от паметови представи, то може да има една истинска опитност за това, което се крие зад явлението на смъртта. Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно същество, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие. Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно същество, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз. Свръхсетивното съзнание разкрива, че човек продължава да съществува в света на духовните Същества, и че той самият е този, който опазва своето сетивно битие в себе си като един спомен.
Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества.
Човек опознава природата на тези духовни Същества, а всред тях и своята собствена природа. Този вид познание е едно непосредствено изживяване. Благодарение на него човек знае, че духовните Същества, както и собствената му душа, имат едно съществувание, спрямо което сетивното битие е нещо преходно. Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се изразява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони. Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта.
към текста >>
Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно
Същество
и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта.
Благодарение на него човек знае, че духовните Същества, както и собствената му душа, имат едно съществувание, спрямо което сетивното битие е нещо преходно. Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се изразява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони. Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта. В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин. Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество.
Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта.
Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят? Категоричният отговор, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да". Всичко, което споменахме тук за изживяването на душевното същество като духовна действителност всред света на други духовни Същества, може да бъде наблюдавано благодарение на споменатото вече укрепване на душевния живот. При обикновеното изживяване в сетивния свят, човек застава пред това, което усеща като своя съдба, така че изпитва симпатия или антипатия спрямо отделните неща от живота. Един напълно безкористен размисъл следва да признае, че симпатиите и антипатиите, за които става дума тук, са едни от най-силните човешки усещания.
към текста >>
Всичко, което споменахме тук за изживяването на душевното
същество
като духовна действителност всред света на други духовни Същества, може да бъде наблюдавано благодарение на споменатото вече укрепване на душевния живот.
В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин. Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество. Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта. Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят? Категоричният отговор, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да".
Всичко, което споменахме тук за изживяването на душевното същество като духовна действителност всред света на други духовни Същества, може да бъде наблюдавано благодарение на споменатото вече укрепване на душевния живот.
При обикновеното изживяване в сетивния свят, човек застава пред това, което усеща като своя съдба, така че изпитва симпатия или антипатия спрямо отделните неща от живота. Един напълно безкористен размисъл следва да признае, че симпатиите и антипатиите, за които става дума тук, са едни от най-силните човешки усещания. Ежедневното припомняне, че всичко в живота има своя смисъл и че е напълно необходимо, че съдбата трябва да се понася с търпение и т.н., може да ни осигури една спокойна увереност в живота. Но за да вникнем в истинската същност на човека, е необходимо много повече. Посочените размишления несъмнено подпомагат душевния живот; но човек лесно може да забележи, че отстранените от него симпатии и антипатии изчезват само от обикновеното съзнание.
към текста >>
Те потъват в по-дълбоките пластове на човешкото
същество
и се проявяват там като умора, изтощение и други телесни признаци.
При обикновеното изживяване в сетивния свят, човек застава пред това, което усеща като своя съдба, така че изпитва симпатия или антипатия спрямо отделните неща от живота. Един напълно безкористен размисъл следва да признае, че симпатиите и антипатиите, за които става дума тук, са едни от най-силните човешки усещания. Ежедневното припомняне, че всичко в живота има своя смисъл и че е напълно необходимо, че съдбата трябва да се понася с търпение и т.н., може да ни осигури една спокойна увереност в живота. Но за да вникнем в истинската същност на човека, е необходимо много повече. Посочените размишления несъмнено подпомагат душевния живот; но човек лесно може да забележи, че отстранените от него симпатии и антипатии изчезват само от обикновеното съзнание.
Те потъват в по-дълбоките пластове на човешкото същество и се проявяват там като умора, изтощение и други телесни признаци.
Човек постига истинско спокойствие пред съдбата, само ако и в тази област се отнася по същия начин, както с редовното и интензивно съсредоточаване върху определени мисли и чувства. Не са достатъчни само размисли и интелектуално разбиране на нещата, а интензивен и съвместен живот с подобни размишления, както и трайното им проникване в душата, наред с известно игнориране на сетивните изживявания и останалите житейски спомени. Чрез такива упражнения човек стига до едно основно душевно настроение спрямо своята съдба. Сега той може да отхвърли от себе си всякакви симпатии и антипатии и накрая да погледне на всичко, което му се случва, както един напълно страничен наблюдател гледа падащата върху скалата водна струя. Това съвсем не означава безразличие към собствената съдба.
към текста >>
Ако с тази ретроспекция бъде свързано и душевното настроение което изключва обикновените егоистични симпатии и антипатии, с които човек е свикнал на приема съдбата, тогава, връщайки се назад в спомените до посочения момент от действието, той застава пред себе си и казва: Едва сега аз имам възможност да се почувствувам в себе си и да работя
съзнателно
върху моя душевен живот; наистина този мой "Аз" е съществувал и по-рано,но без неговото
съзнателно
участие, докато сега единствено той ме прави знаещ.
Тя се проявява с особена сила, която се свързва с мислите, показващи как в обикновения живот човек често сам провокира подобни удари на съдбата. Той лесно може да установи, че едни или други неща не биха му се случили, ако в предишен период от време не би постъпил по определен начин. Това, което се случва на човека днес, често пъти произлиза от това, което е вършил вчера. С цел да усъвършенствува душевния си живот, той може да се обръща назад към своите досегашни изживявания и да търси всичко, което показва как по-късните удари на съдбата са подготвени от самия него. С подобна ретроспекция върху живота той може да се опита да достигне онзи моменти от действието, когато съзнанието се пробужда и човек може да запаметява своите изживявания.
Ако с тази ретроспекция бъде свързано и душевното настроение което изключва обикновените егоистични симпатии и антипатии, с които човек е свикнал на приема съдбата, тогава, връщайки се назад в спомените до посочения момент от действието, той застава пред себе си и казва: Едва сега аз имам възможност да се почувствувам в себе си и да работя съзнателно върху моя душевен живот; наистина този мой "Аз" е съществувал и по-рано,но без неговото съзнателно участие, докато сега единствено той ме прави знаещ.
Моят нов поглед върху съдбата ми дава нещо, което обикновеният разум никога не може да ми даде. Човек се научава да разбира знаците на съдбата, да ги изчаква спокойно и безпристрастно, но в тях той разпознава и себе си. И когато гледа на себе си по този начин, тогава изискванията на собствената му съдба, подсказани още с раждането, се проявяват като нещо свързано с неговия собствен Аз. А после човек стига до там, че си казва: Както съм работил върху себе си след пробуждането на моето съзнание, така съм работил и преди този момент. Подобно вътрешно извисяване до един по-висш Аз, намиращ се в обикновения Аз, ме кара не само да твърдя, че с мислите си стигам до теоретичното откритие на висшия Аз, но и до непосредственото усещане на живата същност на този "Аз".
към текста >>
Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно
Същество
.
Сега зная: Моят обикновен Аз е творение на моя висш Аз. Това чувство е истинското начало, когато човек започва да вижда духовните измерения на душата. И ако то не то довежда до никъде, причината е само в това, че с настъпването на този момент, той е спрял да работи върху себе си. Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно усещане. И то може да остане такова дълго време.
Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество.
Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение. Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност. Вътрешните опитности и вътрешната активност, необходими за развитието на душата ако искаме то да върви в правилна посока налагат най-строга предпазливост спрямо евентуално смесване на въображение и действителност. Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
към текста >>
Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно
Същество
в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество. Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение. Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност. Вътрешните опитности и вътрешната активност, необходими за развитието на душата ако искаме то да върви в правилна посока налагат най-строга предпазливост спрямо евентуално смесване на въображение и действителност.
Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
към текста >>
48.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко
същество
.
Обаче положително е, че в нея трябва да виждаме една особена форма, да дадем задоволение на човешката душевна потребност, на онази душевна потребност, която изразява своето искане в "Познай себе си". И ние трябва да знаем за това искане, както знаем, що е глад, въпреки че бихме се затруднили, ако би трябвало да дадем едно обяснение на глада, който да задоволи всеки един. Една мисъл от този род живееше в Й. Г. Фихте, живееше в неговата душа, когато той изказва, че видът философия, която човек си избира зависи от това, какъв човек е той. Оживени от тази мисъл, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията.
Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко същество.
Защото, въпреки че когато иска да говори като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили. От тази гледна точка разглеждането на философските произведения върху мировите загадки може да възбуди определени очаквания. Можем да се надяваме, че от това разглеждане могат да се получат резултати върху характера на развитието на човешката душа. И пишещият тази книга вярва, че при пребродването на философските възгледи на запад са му се предложили такива резултати. На него му се представят четири различаващи се епохи и развитието на философския стремеж на човечеството.
към текста >>
Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно
същество
отделено от този организъм.
Колкото и усилия да правим, да дадем право на онези, които биха искали да виждат философския мисловен живот развит още в преди гръцките времена; при едно безпристрастно разглеждане на нещата ние не можем да сторим това. И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало. Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления.
Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм.
Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене.
към текста >>
Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/
същество
.
Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят. Във времето на раждащото се християнство започва една нова епоха. Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят.
Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/ същество.
От основите на духовното развитие в душата изпраща своите лъчи един импулс много по-силен отколкото мисловния живот. Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието". Едва сега човекът забелязва, съзира в истинския смисъл на думата обхвата на своя душевен живот като "Аз".
към текста >>
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено
същество
, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
Следващата епоха показва един съвършено друг характер. Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот.
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
С напредването на развитието в този образ на природата не се намира вече нищо от света, който себесъзнателният Аз /изживяващата се като себе
съзнателно
същество
човешка душа/ трябва да признае в себе си.
С представи на един такъв образ на света, който се ражда от подобен въпрос, започна 4-тата епоха на развитието но философските възгледи за света. Нашето съвремие образува едва приблизително средата на тази епоха. Изложенията на тази книга трябва да покажат, докъде е стигнало философското познание и схваща нето на един образ на света, в който себесъзнателната душа намира за себе си едно такова сигурно място, че може да разбере своя смисъл и своето значение в съществуването. Когато първата епоха на философския стремеж този стремеж получи своите сили от пробудения мисловен живот, в него се роди надеждата да добие познание за един свят, на който човешката душа принадлежи със своята истинска същност; с онази същност, която не се изчерпва с живота, който намира своята изява чрез сетивното тяло. В 4-тата епоха естествените науки поставят до философския образ на света един образ на природата, който постепенно застава самостоятелно на една собствена почва.
С напредването на развитието в този образ на природата не се намира вече нищо от света, който себесъзнателният Аз /изживяващата се като себесъзнателно същество човешка душа/ трябва да признае в себе си.
В първата епоха човешката душа започва да се откъсва от външния свят и да развива едно познание, което се обръща към собствения душевен живот. Този душевен живот намира своята сила в пробуждащия се мисловен елемент. В 4-тата епоха се явява един образ на природата, който от своя страна се е откъснал от душевния собствен живот. В хората се ражда стремежът да си представят природата така, че в представите за нея да не се вмесва нищо от това, което душата черпи от себе си, а не от самата природа. Така в тази епоха душата се вижда насочена със своето вътрешно изживяване към самата себе си.
към текста >>
Тя е застрашена да трябва да си признае, че всичко, което може да познае за себе си, има също така значение само за самата нея и не съдържа никакво указание за света, в който тя се корени с нейното истинско
същество
.
В първата епоха човешката душа започва да се откъсва от външния свят и да развива едно познание, което се обръща към собствения душевен живот. Този душевен живот намира своята сила в пробуждащия се мисловен елемент. В 4-тата епоха се явява един образ на природата, който от своя страна се е откъснал от душевния собствен живот. В хората се ражда стремежът да си представят природата така, че в представите за нея да не се вмесва нищо от това, което душата черпи от себе си, а не от самата природа. Така в тази епоха душата се вижда насочена със своето вътрешно изживяване към самата себе си.
Тя е застрашена да трябва да си признае, че всичко, което може да познае за себе си, има също така значение само за самата нея и не съдържа никакво указание за света, в който тя се корени с нейното истинско същество.
Защото в образа на природата тя не може да намери нищо от самата себе си. Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока.
към текста >>
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено
същество
; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Защото в образа на природата тя не може да намери нищо от самата себе си. Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
към текста >>
Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко
съзнателно
за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам.
Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени?
Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам.
И той е меродавен импулс във философския живот на нашата съвременност. В тази книга ще бъдат охарактеризирани отделните факти, които разкриват царуването на този импулс. Първият том на книгата ще представи философското развитие до средата 19-тото столетие; вторият ще проследи това развитие до настоящия момент и ще покаже накрая, как досегашното философско развитие насочва душата към изгледи за един развиващ се познавателен живот, чрез който душата може да развие от своето себесъзнание един образ на света, в който човек може да си представи собствената истинска същност на душата същевременно с образа на природата, който новото развитие е донесъл. В тази книга трябваше да бъде развит един отговарящ на съвремието философски изглед от самото историческо развитие на философските възгледи на света.
към текста >>
49.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото
същество
; другата част може да бъде позната чрез привличането.
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост.
Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането.
Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема. Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява.
към текста >>
Неговото
същество
се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети.
Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема.
Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети.
Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява. Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен. Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие.
към текста >>
Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето
същество
вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява.
Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема. Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа.
Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява.
Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен. Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие. Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането. Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене.
към текста >>
Съществуват две възможности да опишем единното
същество
, което е същевременно дух и природа.
Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен. Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие. Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането. Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене.
Съществуват две възможности да опишем единното същество, което е същевременно дух и природа.
Едната е: аз показвам природните закони, които действително са в действие. Или показвам, как постъпва духът, за да стигне до тези закони. И двата пъти ме ръководи едно и също нещо. Единият път закономерността ми показва, как тя действа в природата; другият път духът ми показва, какво предприема той, за да си представи същата закономерност. В единия случай аз се занимавам с природата, в другия с духовна наука.
към текста >>
Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече не
съзнателно
интелигентният характер.
Явленията /материалното/ трябва да изчезнат напълно и да останат само законите /формалното/. Ето защо става така, че колкото повече в самата природа излиза наяве закономерността, толкова повече изчезва обвивката, самите явления стават по-духовни и накрая престават напълно. Оптическите явления не са нищо друго освен една геометрия, чиито линии са теглени от светлината и самата тази светлина е вече двузначна материалност. В явленията на магнетизма материалната следа изчезва вече и от явленията на гравитацията, която даже природоизследователи вярваха че могат да разберат само като духовно действие действие на разстояние -, не остава нищо освен нейният закон, изпълнението на който в голям мащаб е механизмът на небесните движения. Съвършената теория на природата би била онази, но силата на която цялата природа би се разтворила в една интелигентност, в един ум.
Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече несъзнателно интелигентният характер.
Най-висшата цел, да стане сама обект на себе си, природата постига едва чрез най-висшето и последно отражение, което не е нищо друго, а човекът, или общо взето то е това, което ние наричаме разум, чрез който първо природата се връща напълно в самата себе си и чрез която става явно, че първоначално природата е тъждествена с това, което в нас познаваме като интелигентност и съзнание". Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм. Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата.
към текста >>
Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно
същество
.
Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл. Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество.
Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество.
Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него. Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност. В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели.
към текста >>
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното
същество
, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота".
към текста >>
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно
същество
, да бъда въпреки това наречен свободен?
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него.
към текста >>
Едно
същество
, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него.
Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него.
Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно.
към текста >>
Не може да се разбере, как най-съвършеното
същество
би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите.
Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност.
към текста >>
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено
Същество
.
Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото. Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него".
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
към текста >>
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо
същество
".
Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество".
Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично
същество
.
Но докато изхождайки от необходимостта на едно такова скромно задоволяване Кант заключи, че върху отвъдните неща не може да се знае нищо, следкантианците обясняваха: Тъй като наблюдението и мисленето не сочат към никакво отвъдно божествено, те самите са божественото. И между тези, които обясняваха подобно нещо, Шелинг беше най-енергичният. Фихте прие всичко вътре в азовостта; Шелинг разпростря азовостта над всичко. Той не искаше както Фихте да покаже, че азовостта е всичко, а напротив, че всичко е азовост. И Шелинг имаше смелостта, да обясни като божествени не само идейното съдържание на Аза, а цялата човешка духовна личност.
Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично същество.
Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия. Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум. Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми. Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме.
към текста >>
Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно
същество
, което го управлява така, както човекът управлява своите действия.
И между тези, които обясняваха подобно нещо, Шелинг беше най-енергичният. Фихте прие всичко вътре в азовостта; Шелинг разпростря азовостта над всичко. Той не искаше както Фихте да покаже, че азовостта е всичко, а напротив, че всичко е азовост. И Шелинг имаше смелостта, да обясни като божествени не само идейното съдържание на Аза, а цялата човешка духовна личност. Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично същество.
Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия.
Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум. Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми. Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме. Ернст Хекел намира, че антропоморфическата догма е художествените творения на един мъдър владетел.
към текста >>
Отделната човешка личност живее в духовното първично
същество
и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност.
Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота. Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост. Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство. * * *
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност.
Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
към текста >>
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното
същество
като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост. Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство. * * * Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед.
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
към текста >>
За Шлайермахер свободата не е способността на едно
същество
да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост.
Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост.
Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост.
към текста >>
Обаче едно
същество
може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
към текста >>
Ако първичното
същество
на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви.
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви.
И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога.
към текста >>
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго
същество
, към Бога.
Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога.
И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила.
към текста >>
Ето защо който се старае да схване божественото първично
Същество
в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила.
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила.
С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество.
към текста >>
Човекът се чувства зависим; обаче той не познава
същество
то, от което е зависим.
Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог.
Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим.
Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото. За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати.
към текста >>
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено
същество
.
"Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество.
То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света. Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен.
към текста >>
Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното
същество
на света.
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно.
Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен. Защото той е една личност с рядка дълбочина на сърцето. Религиозното чувство трябва да бъде нещо достойно. Всичко, което той казва върху това чувство, е отлично. Той е защитил родения от собствената воля морал, който се издига над границите на всяка традиция и на обществените понятия, който царува в Шлегеловото съчинение "Люсиида"; той можа да стори това, защото беше убеден, че човек може да бъде религиозен и тогава, когато в областта на морала извършва най-смелите неща.
към текста >>
Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по
същество
съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните.
"В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната.
Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните.
Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето.
към текста >>
"Понеже човекът е мислещо
същество
, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето.
"Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа. Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли.
към текста >>
Това, което може да се добие чрез себе
съзнателно
мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа.
/ застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога. Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света".
Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа.
Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него.
към текста >>
Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себе
съзнателно
мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед.
Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога. Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа.
Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед.
"Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност.
към текста >>
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично
същество
намира отново себе си.
По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието. Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност.
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
към текста >>
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното
същество
; самото това
същество
не се интересува от мисълта.
Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
към текста >>
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното
същество
.
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
към текста >>
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично
същество
, светът на мислите, се съдържа във философията.
Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
към текста >>
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява
съзнателно
в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля".
Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително.
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля".
За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност.
към текста >>
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото
същество
, което е първата непосредственост и всеобщност".
При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност. Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност. Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното.
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност".
Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога. Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух". Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия смисъл на думата името личност.
към текста >>
Той би бил незавършеното мирово
същество
.
Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух". Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия смисъл на думата името личност. Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява Бога в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си. Всички мисли биха останали отвлечени, несъзнателни идейни формации, ако те не бяха добили в човека жива действителност. Без човека Бог не би съществувал в неговото най-висше съвършенство.
Той би бил незавършеното мирово същество.
Той не би знаел нищо за себе си. Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота. Логиката съставлява съдържанието на това описание. Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките".
към текста >>
В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично
Същество
, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие.
Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките". Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух. Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност.
В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие.
Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество". Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент. Хегеловата представа на познанието схваща това познание не като едно долавяне на едно съдържание, което без него съществува завършено някъде в света, не като една дейност, която създава изображения на действителните процеси.
към текста >>
Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и
същество
".
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише.
Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент. Хегеловата представа на познанието схваща това познание не като едно долавяне на едно съдържание, което без него съществува завършено някъде в света, не като една дейност, която създава изображения на действителните процеси. Това, което в смисъла на Хегел се създава в мислителното познание, то не съществува иначе никъде в света, а само в познанието. Както растението произвежда на дадена степен на своето развитие цвета, така и вселената създава съдържанието на човешкото познание. И както цветът не съществува преди неговото раждане, така и мислителното съдържание на света, което се ражда в човешкия дух, не съществува предварително.
към текста >>
Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено
същество
, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент.
В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент.
Хегеловата представа на познанието схваща това познание не като едно долавяне на едно съдържание, което без него съществува завършено някъде в света, не като една дейност, която създава изображения на действителните процеси. Това, което в смисъла на Хегел се създава в мислителното познание, то не съществува иначе никъде в света, а само в познанието. Както растението произвежда на дадена степен на своето развитие цвета, така и вселената създава съдържанието на човешкото познание. И както цветът не съществува преди неговото раждане, така и мислителното съдържание на света, което се ражда в човешкия дух, не съществува предварително. Един светоглед, който е на мнение, че в познанието трябва да се ражда само изображения, копия на вече съществуващото съдържание, прави от човека един ленив зрител на света, който и без него би бил напълно завършен в себе си.
към текста >>
Когато действащото в света първично
същество
"се подхлъзва и от почвата върху която се разхожда, пада във водата, то се превръща в една риба, в нещо органическо, живо.
Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание. Но не абстрахира ли живописецът, когато той предава само багри, тон и линии, от всички останали признаци на един предмет? Хегел е посрещал всички подобни възражения със своето прекрасно шегуване.
Когато действащото в света първично същество "се подхлъзва и от почвата върху която се разхожда, пада във водата, то се превръща в една риба, в нещо органическо, живо.
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика. Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? "
към текста >>
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното
същество
е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика. Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? "
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
към текста >>
Така първичното
Същество
твори в съюз с човека цялото съдържание на света.
Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? " Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света.
Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност.
към текста >>
Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо
същество
, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване.
Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? " Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата. Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света.
Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване.
Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед.
към текста >>
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно
същество
, на своя собствен вътрешен свят.
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата. Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа.
към текста >>
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично
същество
, което е също и извор на неговата моралност.
Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух.
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност.
Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата. Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми.
към текста >>
Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното
същество
на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми.
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми.
Тази представа за целесъобразност във вселената е различна от онази, която си представя сътворението на света и ръководството на света като произведение на един мъдър техник или конструктор на машини, който е устроил всички неща съобразно една полезна цел. Гьоте рязко е отхвърлил едно такова полезностно учение. На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Разговори на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо същество за тяхната цел и полза. Това може да върви до определено място и той може да върви също и в науката до известно място; но скоро ще се натъкне на явления, при които този малък възглед не е достатъчен и където без една по-висша подкрепа ще се заплете само в противоречия. Такива учители на полезността казват: волът има рога, за да се защищава с тях.
към текста >>
На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Разговори на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо
същество
за тяхната цел и полза.
Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата. Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми. Тази представа за целесъобразност във вселената е различна от онази, която си представя сътворението на света и ръководството на света като произведение на един мъдър техник или конструктор на машини, който е устроил всички неща съобразно една полезна цел. Гьоте рязко е отхвърлил едно такова полезностно учение.
На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Разговори на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо същество за тяхната цел и полза.
Това може да върви до определено място и той може да върви също и в науката до известно място; но скоро ще се натъкне на явления, при които този малък възглед не е достатъчен и където без една по-висша подкрепа ще се заплете само в противоречия. Такива учители на полезността казват: волът има рога, за да се защищава с тях. Но питам за сега: Защо овцата няма никакви рога? И ако има някакви рога, защо те са засукани около ушите и, така че не могат да и служат за нищо? Обаче съвсем друго е, когато аз кажа: Волът се защищава със своите рога, защото ги има.
към текста >>
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично
същество
; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше. Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него".
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене. Това, което Гьоте предприемаше с отделни природни процеси, да ги обясни чрез тяхното ставане, чрез тяхното развитие, Хегел го приложи върху целия Космос. Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и плод". Хегел иска да разбере всички явления на света в поредицата от степени на тяхното развитие, от най-простото, тъпо действие на инертната материя до себесъзнателния дух нагоре.
към текста >>
И в себесъзнателния дух той вижда изявата на първичното
същество
на света.
Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене. Това, което Гьоте предприемаше с отделни природни процеси, да ги обясни чрез тяхното ставане, чрез тяхното развитие, Хегел го приложи върху целия Космос. Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и плод". Хегел иска да разбере всички явления на света в поредицата от степени на тяхното развитие, от най-простото, тъпо действие на инертната материя до себесъзнателния дух нагоре.
И в себесъзнателния дух той вижда изявата на първичното същество на света.
към текста >>
50.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Само едно просто
същество
, което запазва неизменени своите признаци, е без противоречия.
То не ни се явява в тази лишеност от противоречия; но зад това, което не се явява, стои истинската действителност. Следователно Хербарт не се залавя да разбере стоящата непосредствено пред нас действителност като такава, а създава една друга действителност, чрез която едва първата става обяснима. Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с богатата, пълна действителност изглежда твърде бедна. Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия. То трябва да бъде едно множество от прости, вечно подобни на себе си същества, в които не съществува никакво ставане, никакво развитие.
Само едно просто същество, което запазва неизменени своите признаци, е без противоречия.
Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е. в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент. Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност.
към текста >>
Едно
същество
, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е.
Следователно Хербарт не се залавя да разбере стоящата непосредствено пред нас действителност като такава, а създава една друга действителност, чрез която едва първата става обяснима. Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с богатата, пълна действителност изглежда твърде бедна. Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия. То трябва да бъде едно множество от прости, вечно подобни на себе си същества, в които не съществува никакво ставане, никакво развитие. Само едно просто същество, което запазва неизменени своите признаци, е без противоречия.
Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е.
в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент. Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност. Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение.
към текста >>
Когато едно просто
същество
влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение.
Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е. в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент. Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност.
Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение.
Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества. Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества. Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед.
към текста >>
Когато едно
същество
излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето
същество
, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества.
Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност. Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение. Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества.
Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества.
Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества.
към текста >>
виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното
същество
влиза във света.
Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества.
виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света.
Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи. Едно число не се изменя, когато то става член на една математическа операция. Три си остава три, независимо от това, дали се прибавя към четири или се изважда от седем. Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях.
към текста >>
Ние не знаем нищо за простото
същество
, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто
същество
на основата на душевния живот с други същества.
Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях. Ето защо за Хербарт и психологията става един пример на изчисление. Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения.
Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества.
Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество. Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза. Хербарт е един представител на по-новото развитие на светогледите в един смисъл различен от този на Гьоте, Шилер, Шелинг, Фихте, Хегел. Тези последните търсят едно изобразяване на себесъзнателната душа в един образ на света, който може да съдържа тази себесъзнателна душа. С това те изразяват духовния импулс на тяхната епоха.
към текста >>
Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно
същество
.
Ето защо за Хербарт и психологията става един пример на изчисление. Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения. Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества.
Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество.
Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза. Хербарт е един представител на по-новото развитие на светогледите в един смисъл различен от този на Гьоте, Шилер, Шелинг, Фихте, Хегел. Тези последните търсят едно изобразяване на себесъзнателната душа в един образ на света, който може да съдържа тази себесъзнателна душа. С това те изразяват духовния импулс на тяхната епоха. Хербарт стои пред този импулс, той трябва да чувства, че този импулс е там.
към текста >>
Неговото просто душевно
същество
е неизменимо.
Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел. В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази. Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни. Хербарт изпада обратно в схващането на Лайбниц.
Неговото просто душевно същество е неизменимо.
То не се ражда, не умира. То е съществувало, когато е започнал този привиден живот, който човекът обхваща със своя Аз; и то отново ще се освободи от тези отношения и ще продължава да съществува, когато този живот престане. Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения. Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си.
към текста >>
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне само
съзнателно
проведения индуктивен метод".
Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед. Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение.
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод".
Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината. Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа.
към текста >>
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно"
същество
/Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
към текста >>
Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно
същество
.
Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното.
Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество.
Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф.
към текста >>
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично
същество
, един индивидуален Бог.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
към текста >>
Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното
същество
на света и нещата и процесите.
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите.
Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно.
към текста >>
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си
същество
.
Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
към текста >>
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно
същество
, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно
съзнателно
, лично
същество
.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
към текста >>
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно
същество
, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно
същество
, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно"
същество
при Хербарт.
Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля. Тази жива воля "не даде, с една дума, на вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание на Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент на неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения свят". Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт.
Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл. Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
към текста >>
За да бъде разбрано Първичното
същество
на света, Трандорф иска то да бъде не познавано, а любено.
Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира. Ние виждаме съвсем ясно: Всички тези мислители се стараят да победят мисленето и неговия обект, чистата идея. Те не искат да оставят това мислене да бъде считано като най-висшата духовна проява на човека.
За да бъде разбрано Първичното същество на света, Трандорф иска то да бъде не познавано, а любено.
То трябва да бъде обект не на разума, а на чувствата. Тези философи вярват, че чрез ясното, чисто мислене се разрушава топлото, религиозно отдаване на първичните сили на съществуването. На основата на тази последна представа стои едно криво схващане в онези възгледи, които след смъртта на Хегел се наложиха относно неговото становище към религията. Неяснотата, която взе надмощие относно това становище, разцепи привържениците на Хегел в една партия, която виждаше в неговия светоглед една здрава опора на откровеното християнство, и в една такава, която използува неговото учение именно за да заличи християнските възгледи и да ги замени чрез един коренно свободен по дух възглед. Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно.
към текста >>
51.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си
съзнателно
.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел. Защото не дава отговор на въпроса: Как е възможно познанието, душата би трябвало първо да създаде познанието; но тогава на нея не би могло да и хрумне да пита за неговата възможност.
към текста >>
Или душата е едно самостоятелно
същество
по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части?
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
към текста >>
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално
същество
.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата. Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес.
към текста >>
Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно
същество
, което се изчерпва с мисловото битие?
Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология. В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух. Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея.
Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие?
Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това. Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
към текста >>
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано не
съзнателно
; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите.
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
към текста >>
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално
същество
към целия Космос.
На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално
същество
и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух.
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>
Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той не
съзнателно
открива този дух.
И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза". Германска национална литература, Гьотените съчинения, том 36, 2 стр. 357./ Резултатите на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие като фактически познания бяха без съмнение пригодни да доставят на материалистите от 50-те години основите за техния светоглед. Защото естествениците бяха проникнали все по-дълбоко във връзките на материалните процеси, доколкото тези връзки се разкриват за сетивното наблюдение и за онова мислене, което иска да се опира само на тези наблюдения.
Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той несъзнателно открива този дух.
В известен смисъл съвсем вярно е това, което Ф. Т. Вишер казва в том 3 на своята книга "Старо и Ново", на стр. 97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма". И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти. Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828 година.
към текста >>
И в този смисъл Бюхнер не
съзнателно
опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.
Защото естествениците бяха проникнали все по-дълбоко във връзките на материалните процеси, доколкото тези връзки се разкриват за сетивното наблюдение и за онова мислене, което иска да се опира само на тези наблюдения. Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той несъзнателно открива този дух. В известен смисъл съвсем вярно е това, което Ф. Т. Вишер казва в том 3 на своята книга "Старо и Ново", на стр. 97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма".
И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.
Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828 година. Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания?
към текста >>
Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено
същество
, не човешката душа, а материята с нейната сила.
С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила.
И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука.
към текста >>
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо
същество
, душата значи трябва да може да се дели?
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души".
към текста >>
Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в
съзнателно
усещане.
Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят. Нагледно ясно е, според мнението на Чолбе, не душевното като такова, а материалното, при което духовното се явява като свойство. Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси. Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка.
Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно усещане.
Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти. Той не би говорил за никакви други процеси в мозъка, освен за такива, които действително могат да бъдат установени със средствата на естествената наука. Това, което той си предначертава, е следователно една безкрайно далечна цел.
към текста >>
Щом веднъж се е образувало едно
същество
по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот.
Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея. Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо. Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене. Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед. Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия.
Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот.
То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така. Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета. За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина.
към текста >>
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското
същество
нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/. Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
52.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите
същество
, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той. Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него.
към текста >>
В нашето
същество
не можем да предположим никаква пропаст.
Да приемем, че всички заключения на нашия ум и всички усещания на нашите сетива са произведени чрез дейността на нашия свързан с материални условия мозък и на също така материалните органи. Тогава ние се намираме пред необходимостта да изследваме нашия организъм, за да видим, как той действа. Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане.
В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст.
Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр.
към текста >>
Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето
същество
на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим.
Тогава ние се намираме пред необходимостта да изследваме нашия организъм, за да видим, как той действа. Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане. В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст.
Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим.
Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи.
към текста >>
А инстинктивно, не
съзнателно
душата притежава вече правилното, преди да предприеме да осветли с факела на съзнанието вътре мисловно в своето собствено
същество
.
Рейд счита за жизнеспособен само един такъв светоглед, който се придържа към този основен възглед на здравия човешки ум. Даже когато бихме допуснали, че нашето наблюдение може да ни лъже и че истинската същност на нещата би била съвършено друга, различно от това, което сетивата и умът ни казват, ние не трябва да се смущаваме от една такава възможност. Ние можем да се справим в живота само тогава, когато вярваме на нашето наблюдение; всичко останало не ни интересува. От гледна точка Рейд вярва, че може да стигне до действително задоволителни истини. Той не се стреми да стигне до един възглед върху нещата чрез сложни мислителни операции, а чрез връщане към възгледи приети инстинктивно от душата.
А инстинктивно, не съзнателно душата притежава вече правилното, преди да предприеме да осветли с факела на съзнанието вътре мисловно в своето собствено същество.
Тя знае инстинктивно, какво трябва да държи от свойствата и процесите на света на телата; но инстинктивно също на нея е присъща посоката на нейното морално поведение, едно съждение върху доброто и злото. Рейд насочва мисленето чрез неговото призвание върху вродените истини на човешкия ум, върху наблюдението на душата. Отсега нататък тази черта за наблюдаване на душата остава като нещо свойствено на английското развитие на светогледите. Изпъкващи личности, които стоят сред това развитие, са Уйлям Хемилтън /1788-1856 г./, Хенри Менсъл /1820-1871 г./, Уйлям Уйуъл /1795-1866 г./, Джон Хершел /1792-1871 г./, Джеимс Мил /1773-1836 г./, Джон Стюарт Мил /1806-1873 г./, Александър Бейн /роден в 1818 г./, Херберт Спенсер /роден в 1820 г./. Всички те поставят психологията в центъра на техния светоглед.
към текста >>
Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално
същество
.
Когато намерим нещо зависимо, ние трябва да предположим нещо независимо. С нашето мислене не можем да проникнем в независимото. Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото. Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място.
Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество.
Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред. Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма.
към текста >>
Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено
същество
.
Следователно това, което той изживява в себе си, трябва да принадлежи също и на света. И понеже познава най-непосредствено себе си, той вярва в това, което познава в себе си и според него съди за целия останал свят. Той си казва: Когато възприема еднавъншна вещ, тя може да ми покаже само нейната външна страна, а нейната същност остава забулена. Това е невъзможно при самия мене. Аз прониквам себе си с моя поглед.
Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество.
Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество. Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци.
към текста >>
Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено
същество
, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето
същество
.
И понеже познава най-непосредствено себе си, той вярва в това, което познава в себе си и според него съди за целия останал свят. Той си казва: Когато възприема еднавъншна вещ, тя може да ми покаже само нейната външна страна, а нейната същност остава забулена. Това е невъзможно при самия мене. Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество.
Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество.
Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали.
към текста >>
Когато в действителността срещнем едно
същество
, което има всички други признаци за човека, това
същество
трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси.
Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни. Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси.
Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси.
Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество. Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек? Именно защото то има своето основание в природата на нещата.
към текста >>
Ако би срещнал едно
същество
, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен.
Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни. Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси.
Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен.
Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество. Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек? Именно защото то има своето основание в природата на нещата. Който вярва, че човекът стои напълно вън от нещата и като външностоящ си образува своите съждения може да си каже: - Досега ние сме виждали хората да умират, следователно да си образуваме понятието на зрителя: Смъртни човеци.
към текста >>
Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това
същество
.
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност.
Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество.
Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек? Именно защото то има своето основание в природата на нещата. Който вярва, че човекът стои напълно вън от нещата и като външностоящ си образува своите съждения може да си каже: - Досега ние сме виждали хората да умират, следователно да си образуваме понятието на зрителя: Смъртни човеци. Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго. Хегеловата логика е станала логика на нещата; защото за Хегел езикът на логиката е една действие на същността на света; този език не е нещо прибавено отвън към тази същност чрез човека.
към текста >>
Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното
същество
да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго.
Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество. Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек? Именно защото то има своето основание в природата на нещата. Който вярва, че човекът стои напълно вън от нещата и като външностоящ си образува своите съждения може да си каже: - Досега ние сме виждали хората да умират, следователно да си образуваме понятието на зрителя: Смъртни човеци.
Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго.
Хегеловата логика е станала логика на нещата; защото за Хегел езикът на логиката е една действие на същността на света; този език не е нещо прибавено отвън към тази същност чрез човека. Логиката на Мил е логика на зрител, която първо прерязва нишката свързваща я със света. Мил обръща вниманието на това, как мисли, които за определена епоха изглеждат като безусловно сигурни вътрешни изживявания, се отхвърлят въпреки това от една следваща епоха. Например, в Средновековието хората са вярвали, че е невъзможно да съществуват антиподи и че звездите би трябвало да падат, ако не биха били окачени на здрави, твърди сфери. Следователно човек може да добие едно правилно отношение към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция съждение само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението.
към текста >>
Едно
същество
, което като "Аз" остава еднакво на себе си в това идване и отиване, разделяне и свързване на представите, такова
същество
той не вижда.
Обаче нещо него довежда в основата на самите неща. Ето защо човек може много добре да си представи, че всичко в света може да бъде също и другояче. Мил е убеден, който е свикнал с абстракция и анализ и честно прилага своите способности, след достатъчно упражнение на своята мисловна способност не намира никаква трудност в идеята, че в някоя звездна система различна от нашата не ще се намери нищо от законите, които са валидни за нашата. Логически последователно е само тогава, когато тази гледна точка на зрител на света се разпростре от страна на Мил и върху собствения Аз на човека. Вътре в този Аз идват и си отиват представи, свързват се и се разделят; за това човекът има възприятие.
Едно същество, което като "Аз" остава еднакво на себе си в това идване и отиване, разделяне и свързване на представите, такова същество той не вижда.
До сега той е виждал да възникват в него представи и предполага, че така ще бъде по-нататък. От тази възможност, че около един център се подрежда един свят от представи, се ражда представата за "Аза". Следователно и спрямо своя собствен "Аз" човекът е зрител. Той се оставя неговите представи да му кажат, какво може да знае върху себе си. Мил разглежда фактите на спомена и на очакването.
към текста >>
Всеки орган на едно
същество
се е родил чрез това, че съответното
същество
се е приспособило към условията, при които то живее.
Чрез такива обръщения на своето мислене Спенсер вярва, че може да постигне пълното помирение на религията и познанието. Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати. А сега онази област, която Спенсер счита за достъпна за познанието, той прави от нея изцяло едно поле за представите на естествената наука. Там, където предприема да обяснява, той върши това само в смисъла на естествената наука. Спенсер си представя процеса на познанието на естественонаучен начин.
Всеки орган на едно същество се е родил чрез това, че съответното същество се е приспособило към условията, при които то живее.
Към човешките условия на живот принадлежи това, че човекът се ориентира в света мислейки. Неговият орган на познанието се ражда чрез приспособяване на неговия мислителен живот към условията на външния свят. Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят. Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците.
към текста >>
И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на не
съзнателно
то": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи".
Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма. Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи".
Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката. Част 2-ра, стр. 479/. Признаването на определени граници на човешкото познание, което мнозина природоизследователи показаха, подейства симпатично също и върху религиозно настроените души.
към текста >>
Нали през време на сън душата не живее
съзнателно
.
И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи. Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание". Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам. По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава. Че душата проявява само една част от нейния живот в съзнателните за нея явления, на това се е обръщало по-малко внимание.
Нали през време на сън душата не живее съзнателно.
Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от основата на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние. Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на основата на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието. Считаше се: Може всичко останало да бъде несъзнателно; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно. Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието.
към текста >>
Считаше се: Може всичко останало да бъде не
съзнателно
; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно.
По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава. Че душата проявява само една част от нейния живот в съзнателните за нея явления, на това се е обръщало по-малко внимание. Нали през време на сън душата не живее съзнателно. Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от основата на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние. Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на основата на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието.
Считаше се: Може всичко останало да бъде несъзнателно; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно.
Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза". Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него.
към текста >>
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан не
съзнателно
от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл.
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея. Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и идеите, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
към текста >>
53.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Ние не намираме в нас никакъв автомат, не намираме едно
същество
, което е водено отвън за ходилката.
Неговите предшественици просто пренасят възгледите, които си добиват в неорганичния свят, върху органичния; Кабанис си казва: - Нека разгледаме и духовния свят също така без пристрастно, както разглеждаме неорганичния; тогава той ще ни каже, как се отнася той спрямо другите природни явления. По същия начин постъпва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./. Той също искаше първо да разгледа духовните процеси безпристрастно, как те се представят, когато човек пристъпва към тях без философски, но също и без природонаучен предразсъдък. Според мнението на този мислител, човек се подава на една грешка, когато си представя душата така автоматична, както са сторили това Кондияк и неговите последователи. Това автоматично схващане не може да се удържи, когато човек наблюдава искрено самия себе си.
Ние не намираме в нас никакъв автомат, не намираме едно същество, което е водено отвън за ходилката.
Ние винаги намираме в нас самодейност и собствена същност. Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят. Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./. Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух.
към текста >>
Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото
същество
, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения.
Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят. Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./. Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене.
Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения.
Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека. Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието.
към текста >>
Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно
същество
, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят.
Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./. Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене. Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието.
Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят.
Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека. Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието. Търсенето на Биран на мъдрост вътре в душата го доведе в по-късни години до една своеобразна мистика. Щом ние черпим най-дълбоката мъдрост от душата, тогава ние ще стигнем най-близо до първичните основи на съществуването тогава, дълбоките душевни процеси е едно вживяване в първоизточника на съществуването, в Бога в самите нас.
към текста >>
Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, не
съзнателно
то във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието.
Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека.
Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието.
Търсенето на Биран на мъдрост вътре в душата го доведе в по-късни години до една своеобразна мистика. Щом ние черпим най-дълбоката мъдрост от душата, тогава ние ще стигнем най-близо до първичните основи на съществуването тогава, дълбоките душевни процеси е едно вживяване в първоизточника на съществуването, в Бога в самите нас. Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея. Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник". Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е.
към текста >>
Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно
същество
се развива от друго.
Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/. Следователно Дюринг не е нееластичен, когато се касае за това, да бъде пренесени върху действителността понятията, които мисленето създава в себе си. Обаче понеже, съобразно цялото негово предразположение, той има разбиране само за математическите представи, то и образът, който начертава за света, добива един математически-схематичен отпечатък. Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез Дарвин и Хегел.
Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго.
Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми. Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност. Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф.
към текста >>
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като
съзнателно
действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез Дарвин и Хегел. Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго. Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми.
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
към текста >>
54.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
За нас съществува само едно
същество
, което познаваме не само отвън, а от вътре, което не само гледаме, а проникваме с нашия поглед вътре в него.
На втората вещ би трябвало да и остане безразлично това, което първата върши, ако тя не притежава способността да устрои своето собствено действие в смисъла на това, което първата иска. Една топка, която е ударена от друга, може да бъде поставена от нея в движение само тогава, когато тя така да се каже идва насреща на другата с разбиране на движение както в първата. Способността за движение е нещо, което се съдържа както в едната така и в другата топка като тяхна обща черта. Всички неща и процеси трябва да имат такива общи черти. Фактът, че ние ги възприемаме като неща и събития, които са отделени едни от други идва от там, че при нашето разглеждане ние се запознаваме само с тяхната външна страна; ако бихме искали да виждаме в тяхната вътрешност, тогава бихме видели това, което не ги разделя, а ги свързва в едно велико мирово дело.
За нас съществува само едно същество, което познаваме не само отвън, а от вътре, което не само гледаме, а проникваме с нашия поглед вътре в него.
Това е нашата собствена душа, цялостта на нашата духовна личност. Обаче понеже всички неща показват в тяхната вътрешност нещо общо, те трябва да притежават като общо нещо също и това, което съставлява тяхната най-вътрешна ядка. Ето защо ние трябва да си представяме вътрешността на нещата подобно на устройството на нашата собствена душа. А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос.
към текста >>
Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно
същество
претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
/Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр.
към текста >>
А именно: Тъй като разглеждаме всяко
същество
само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип.
А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси. * * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае.
към текста >>
Напротив можем само да твърдим: Всяко
същество
ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
* * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си?
към текста >>
Не е ли това същото
същество
, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай?
Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата?
Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай?
Съществото е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило. Анатомът гледа отвън това, което по-рано човекът е гледал от вътре. Това е също както когато гледаме един кръг веднъж отвън, и веднъж от вътре. В първия случай той се явява възкръснал, във втория празен. И два та пъти това е един и същ кръг.
към текста >>
Същество
то е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило.
Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата? Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай?
Съществото е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило.
Анатомът гледа отвън това, което по-рано човекът е гледал от вътре. Това е също както когато гледаме един кръг веднъж отвън, и веднъж от вътре. В първия случай той се явява възкръснал, във втория празен. И два та пъти това е един и същ кръг. Така е и с човека: Когато гледа себе си отвътре, той е дух; когато природоизследователят го гледа отвън, той е тяло, материя.
към текста >>
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на не
съзнателно
то", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е. Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * *
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
към текста >>
Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо не
съзнателно
идейно в действителността.
Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък. Без мозък не съществува никакво съзнание.
Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността.
Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение. Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес. Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка. Също така идеята за една маса не може да произведе никаква впечатление върху човешкото око. Един действителен процес предполага една действителна сила.
към текста >>
Обаче това, което човек върши
съзнателно
, е само повдигнатото в съзнанието не
съзнателно
.
Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно. Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно. Песимистичният възглед за надделяването на страданието над удоволствието е най-доброто лекарство против егоизма. Отделният човек може да намери своето спасение само като се прелее в мировия процес. Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане.
Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно.
На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята. На тази цел трябва да е служило също и началото на света. Първичното същество трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята. "Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението". /Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г.
към текста >>
На
съзнателно
то сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното
същество
на света на волята.
Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно. Песимистичният възглед за надделяването на страданието над удоволствието е най-доброто лекарство против егоизма. Отделният човек може да намери своето спасение само като се прелее в мировия процес. Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно.
На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята.
На тази цел трябва да е служило също и началото на света. Първичното същество трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята. "Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението". /Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./.
към текста >>
Първичното
същество
трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята.
Отделният човек може да намери своето спасение само като се прелее в мировия процес. Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно. На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята. На тази цел трябва да е служило също и началото на света.
Първичното същество трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята.
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението". /Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение.
към текста >>
С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично
същество
се освобождава от злощастието на съществуването.
стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения.
С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * *
към текста >>
/Философия на не
съзнателно
то, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването. Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи.
/Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
* * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати.
към текста >>
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това
същество
познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението.
към текста >>
Само във волята той се различава като самостоятелно
същество
от останалия свят.
И тази психическа дейност се представя така, че навсякъде, където има пред себе си нещо психическо, се извършва един успоредно протичащ телесен процес. И двете, психическа дейност и телесен процес, образуват едно единство: Те са всъщност едно и също нещо; само наблюдаващият човек ги разделя в своето виждане. Вундт мисли, че научният опит може да признае само такива духовни процеси, които са свързани с телесните процеси. За Вундт себесъзнателният Аз се разлива в душевния организъм на духовните процеси, които за него са едно и също нещо както телесните процеси; само че, погледнати отвътре, тези телесни процеси се явяват като нещо духовно-душевно. Обаче когато сега Азът търси да намери в себе си това, което да изглежда като нещо характерно негово, той открива своята волева дейност.
Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия свят.
Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието. Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята. Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля. Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз.
към текста >>
55.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено
същество
покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони.
/ Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ. Той иска да си представи този образ на природата така обширен и велик, че той да може да обхване в себе си и човешката душа. Задачата, която си поставя е, да намери отново едно съединение на Аза с майчината почва на природата, от която той се е откъснал. В своето схващане за света Карнери представлява една противоположност на онова схващане, на което светът се превърнал в една илюзия на представата и което чрез това се отказва за знанието от всяка връзка с мировото съществуване. Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа.
Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони.
Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес. "Храносмилането при човека е един такъв /химически процес/ както и храненето на растението". Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно. "Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален. Химическият процес може да стигне именно до една точка, при която той може да се лиши от определени условия, от които до тогава се е нуждаел".
към текста >>
Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо
същество
, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието.
Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно". Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси? "Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата".
Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието.
Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие. "Природата довежда живота до определена точка.
към текста >>
Същество
то имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си.
Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси? "Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата". Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието.
Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си.
"Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие. "Природата довежда живота до определена точка. В тази точка се ражда себесъзнанието, ражда се човекът".
към текста >>
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото
същество
и край за неговото мислене и чувстване".
Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност. "Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност. За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие.
към текста >>
Ако едно живо
същество
води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е.
/ Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества.
Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е.
Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр.
към текста >>
Ролф намира тези причини в това, че всяко
същество
задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия.
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
към текста >>
Това, което Ницше търсеше напълно
съзнателно
, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието.
Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите.
към текста >>
Обаче, по своето
същество
, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа.
Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер.
Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа.
След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер. Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие.
към текста >>
След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено
същество
, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер.
Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа.
След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер.
Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа.
към текста >>
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето
същество
.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване.
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила.
към текста >>
За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко
същество
; и той вижда, че това човешко
същество
става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга.
И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност.
За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга.
Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
към текста >>
Тя не взема в никое направление човека като отделно
същество
, а като член на социалното развитие.
Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма. При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие. Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека. Това е модерната "социология".
Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие.
Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек. Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата". Всяко произведение на изкуството, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства. Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили.
към текста >>
Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено
същество
/естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум?
Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ. Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца. При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа? , а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек? В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света.
Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум?
Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил. В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения. В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност. "Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност.
към текста >>
Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето
същество
; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката.
Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка.
към текста >>
С това безсилието на мисълта
съзнателно
е поставено в центъра на философстването.
Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение. При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле.
към текста >>
Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно
същество
, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това
същество
и са образували един несъвършен вид.
И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли". Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр. 29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен. Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало.
Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид.
Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването. Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето. В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
към текста >>
Това творческо естество прави до произлезе от него растителното
същество
и го поставя върху почвата на минералното.
Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони. Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот. Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо.
Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното.
И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние.
към текста >>
Законите на физиката се натрапват на живото
същество
, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката".
И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние.
Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката".
/Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи. И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин. Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето. С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света.
към текста >>
Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си
същество
нейното откровение към другите закони.
Фактически съществуват само живи същества, чиято природа е нещо средно между чистото понятие на мисленето и движението. Тези живи същества образуват една йерархия, и дейността циркулира в тях отгоре надолу и отдолу нагоре. Духът не движи материята нито непосредствено, нито косвено. Защото не съществува никаква груба /сурова/ материя и това, което съставлява същността на материята, е тясно свързано с това, което съставлява същността на духа". /В същата книга, ст. 131/.
Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си същество нейното откровение към другите закони.
А с това на човешката душа е осигурена свободата, самоизявата на нейната същност. В този философски подход на мислене можем да видим един опит, да се стигне до яснота относно истинската същност на образа на света, за да се открие, как се отнася човешката душа към този образ. И Бутру стига до една такава представа за човешката душа, която може да изникне само от самоизявата на самата тази душа. В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони. Тъй като тези закони съществуват само в съвместното действие на съществата, в тях не може да се съдържа нищо, което да определя съществата.
към текста >>
В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните
същество
; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони.
/В същата книга, ст. 131/. Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си същество нейното откровение към другите закони. А с това на човешката душа е осигурена свободата, самоизявата на нейната същност. В този философски подход на мислене можем да видим един опит, да се стигне до яснота относно истинската същност на образа на света, за да се открие, как се отнася човешката душа към този образ. И Бутру стига до една такава представа за човешката душа, която може да изникне само от самоизявата на самата тази душа.
В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони.
Тъй като тези закони съществуват само в съвместното действие на съществата, в тях не може да се съдържа нищо, което да определя съществата. "Откритите чрез модерната наука механически природни закони са фактически връзката, която свързва външното с вътрешното. Те не само не са една необходимост, а напротив ни освобождават; те ни позволяват да прибавим към съзерцанието, в което бяха затворени древните, една наука на делото". /в края на цитираната книга/. Това е едно указание за често споменаваното в тази книга изискване на новия дух на светогледа.
към текста >>
Не, когато човекът изживява себе си като душевно
същество
в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки.
И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот. Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма.
Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки.
Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието".
към текста >>
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото
същество
, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо
същество
; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х.
към текста >>
Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо
същество
, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност.
Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми.
Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност.
Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
към текста >>
И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното
същество
, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /.
И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши.
към текста >>
Човекът е първородното
същество
на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши.
И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма.
Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши.
Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество.
към текста >>
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото
същество
.
Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
към текста >>
Той наблюдава, как това
същество
си пробива път в съществуването.
Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването.
И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
към текста >>
Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото
същество
, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия.
В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека.
Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия.
Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./.
към текста >>
Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено
същество
, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи.
Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност.
Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи.
Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване. Проявявайки воля и чувствайки душата изживява самата себе си като действителност. Все пак, ако би изживявала самата себе си само така, тя би трябвало да вярва, че нейната действителност е единствената в света. Това би било оправдано, ако нейната воля би искала да лъчезари на всички страни, без да срещне съпротива.
към текста >>
"Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето
същество
, което е станало самотно за собственото му разглеждане.
Намеренията на волята на могат да се проявят така. В тях се натрапва нещо, което те не трябва да произведат сами и което въпреки това трябва да приемат в себе си. Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.?
"Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане.
Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят.
към текста >>
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно
същество
, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват.
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване.
към текста >>
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено
същество
, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване.
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване. Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят.
към текста >>
на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко
същество
само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв.
на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко
същество
е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * *
към текста >>
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото
същество
, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване.
При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване.
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
към текста >>
Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително
същество
тя не се корени в тази действителност.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат?
Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата. * * * Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф.
към текста >>
56.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват не
съзнателно
в душите на философите, но които не намират никакво
съзнателно
развитие в техните идейни построения.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи. Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен.
Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
В много идейни построения се търси сигурност, увереност в познанието. Насоката, която е следвана, има повече или по-малко своята изходна точка в представите на Кант. При развитието на мислите определяща роля играе, съзнателно или несъзнателно, естественонаучният начин на мислене. Но че изворът, от който трябва да черпи познанието, за да добие осветление и върху извън душевния свят, трябва да се търси в "себесъзнателната душа", това мнозина предчувстват. И почти всички са завладени от въпроса: Как съзнателната душа може да стигне дотам, да счита за откровение на една истинска действителност това, което тя изживява в себе си?
към текста >>
При развитието на мислите определяща роля играе,
съзнателно
или не
съзнателно
, естественонаучният начин на мислене.
Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения. В много идейни построения се търси сигурност, увереност в познанието. Насоката, която е следвана, има повече или по-малко своята изходна точка в представите на Кант.
При развитието на мислите определяща роля играе, съзнателно или несъзнателно, естественонаучният начин на мислене.
Но че изворът, от който трябва да черпи познанието, за да добие осветление и върху извън душевния свят, трябва да се търси в "себесъзнателната душа", това мнозина предчувстват. И почти всички са завладени от въпроса: Как съзнателната душа може да стигне дотам, да счита за откровение на една истинска действителност това, което тя изживява в себе си? Всекидневният сетивен свят се е превърнал в "илюзия", защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил със своите вътрешни изживявания все повече изолиран вътре в себе си. Той е стигнал до там, да вижда даже и във възприятието на сетивата само вътрешни изживявания, които не издават в себе си никаква сила, чрез която би е искало да им се гарантира съществуване и самостоятелност в действителността. Чувства, колко много зависи от това, да се намери в себе съзнателния Аз една опорна точка за познанието.
към текста >>
Нашето цялостно
същество
функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана.
В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана.
Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Само свързването на двата тези фактора, закономерно включващото се във вселената възприятие, е пълната действителност.
към текста >>
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в
съзнателно
възприятие.
Това е също както не виждам моето лице, когато гледам пред себе си. Обаче когато пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, аз съм тялото, изживявам себе си като такова. Стоейки пред огледалото аз възприемам тялото като огледален образ, като отражение. Така е самопонятно е, че тук трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение така е със сетивното възприятие.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие.
Човешкото тяло не произвежда възприятията, то не произвежда душевните прояви въобще, а служи като един огледален апарат, като един отразяващ апарат на това, което става вън от тялото като душевно-духовни процес. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена на една пълна с перспективи основа. Хората ще стигнат до една... представа върху Аза" от гледището на теорията на познанието, не когато си представят, че той /Азът/ се намира вътре в тялото, в организацията на тялото и че приема впечатленията "отвън", а когато узнаят, че този "Аз" се намира в самата закономерност на нещата, и виждат и организацията на тялото само нещо като едно огледало, което отразява чрез органическата дейност на тялото отразява срещу Аза това, което този Аз тъче в истинската същност на света"./ С такива думи се опита авторът на настоящата книга да охарактеризира перспективата за една теория на познанието, която той беше разработил за проведения в 1911 година философски конгрес в Болоня: "Психологическите основи и теоретико-познавателното становище на духовната наука". / През време, когато човек спи, отразяващото взаимодействие между тялото и душата е прекъснато: "Азът живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче едно изживяване на душата не съществува за обикновеното съзнание, ако тялото не отразява тези изживявания.
към текста >>
Ето защо сънят протича не
съзнателно
.
Човешкото тяло не произвежда възприятията, то не произвежда душевните прояви въобще, а служи като един огледален апарат, като един отразяващ апарат на това, което става вън от тялото като душевно-духовни процес. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена на една пълна с перспективи основа. Хората ще стигнат до една... представа върху Аза" от гледището на теорията на познанието, не когато си представят, че той /Азът/ се намира вътре в тялото, в организацията на тялото и че приема впечатленията "отвън", а когато узнаят, че този "Аз" се намира в самата закономерност на нещата, и виждат и организацията на тялото само нещо като едно огледало, което отразява чрез органическата дейност на тялото отразява срещу Аза това, което този Аз тъче в истинската същност на света"./ С такива думи се опита авторът на настоящата книга да охарактеризира перспективата за една теория на познанието, която той беше разработил за проведения в 1911 година философски конгрес в Болоня: "Психологическите основи и теоретико-познавателното становище на духовната наука". / През време, когато човек спи, отразяващото взаимодействие между тялото и душата е прекъснато: "Азът живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче едно изживяване на душата не съществува за обикновеното съзнание, ако тялото не отразява тези изживявания.
Ето защо сънят протича несъзнателно.
Чрез посочените тук и други подобни упражнения душата постига да развие едно съзнание различно от обикновеното. Благодарение на това тя добива способността не само да изживява по чисто душевно-духовен начин, но така да засили в себе си изживяното, че то да се отрази в самото себе си, така да се каже, без помощта на тялото и да стигне по този начин до духовното възприятие. Едва в така изживяното душата може да познае истински самата себе си, може да изживее себе си съзнателно в своята същност. Както споменът извиква на бял свят минали факти на физическото изживяване, така пред душата, която се е подготвила чрез охарактеризираните тук упражнения, извикват от вътрешните глъбини истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а на един свят, в който душата има своята основна същност. Много близко е сега до ума, че вярващият в някой от съвременните начини на мислене да счита този свят, който се явява пред новосъздаденото съзнание, за грешки на спомена, илюзии, халюцинации и т.н.
към текста >>
Едва в така изживяното душата може да познае истински самата себе си, може да изживее себе си
съзнателно
в своята същност.
През време, когато човек спи, отразяващото взаимодействие между тялото и душата е прекъснато: "Азът живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче едно изживяване на душата не съществува за обикновеното съзнание, ако тялото не отразява тези изживявания. Ето защо сънят протича несъзнателно. Чрез посочените тук и други подобни упражнения душата постига да развие едно съзнание различно от обикновеното. Благодарение на това тя добива способността не само да изживява по чисто душевно-духовен начин, но така да засили в себе си изживяното, че то да се отрази в самото себе си, така да се каже, без помощта на тялото и да стигне по този начин до духовното възприятие.
Едва в така изживяното душата може да познае истински самата себе си, може да изживее себе си съзнателно в своята същност.
Както споменът извиква на бял свят минали факти на физическото изживяване, така пред душата, която се е подготвила чрез охарактеризираните тук упражнения, извикват от вътрешните глъбини истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а на един свят, в който душата има своята основна същност. Много близко е сега до ума, че вярващият в някой от съвременните начини на мислене да счита този свят, който се явява пред новосъздаденото съзнание, за грешки на спомена, илюзии, халюцинации и т.н. на такъв човек можем да възразим само, че един сериозен стремеж на душата, която работи по горепосочения път, намира в духовното състояние, което тя е развила, също такива сигурни средства да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот пред едно здраво състояние на душата човек може да различава образите на фантазията от възприятията. Напразно ще се търсят теоретически доказателства за това, че гореописаният свят на духа е действителен; но такива теоретически доказателства не съществуват и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди тук, върху това решава самото изживяване в единия и в другия случай.
към текста >>
И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото
същество
.
От гледището на този светоглед някои неща в науката за душата /психологията/ ще бъдат виждани в една нова светлина. Тук биха искали да бъдат посочени много неща. Ще се спрем само на идно от тях. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек.
И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество.
Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та година на човека, в книгата. Така е и с опитностите в живота. Тези опитности стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Обаче ние виждаме също, че през време на единия живот това вътрешно укрепване на по-висшия човек трябва да остане в душевно-духовна форма./ То не може да се прояви в тялото, поради изтъкнатата причина тялото не се подава на преобразуване.
към текста >>
От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят не
съзнателно
описаните в тази книга светогледи.
Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа се стреми към един възглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В изложението на представителните личности-мислители се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава.
От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи.
Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата. /виж стр.
към текста >>
Тогава душата трябва
съзнателно
да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Това съзнание ни позволява да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на физическото тяло. Чрез тази работа душата намира свръхсетивното виждане онова състояние, в което тя се намира, когато е отложила тялото /при смъртта/. И тя установява, че през вре ме, когато носи тялото, то самото е това, което затъмнява онова друго съзнание. При въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие в обикновения живот охарактеризираното друго съзнание. Това се установява, когато посочените в настоящата глава упражнения се правят с успех.
Тогава душата трябва съзнателно да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
След разлагането на тялото това заличаване не може вече да се получи. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва през редуващите се едно след друго съществувания на душата и през време на чисто духовния живот между смъртта и едно ново раждане. От тази гледна точка не се говори вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението. Показва се истинската същност на душата, която продължава да съществува, когато смъртта разлага тялото. С духовната наука, която тук разбираме, ние никъде не се намираме в противоречие с по-новия естествено научния начин на мислене.
към текста >>
С цвета човекът е свързан душевно; обаче той може да го възприеме само тогава, когато го отразява тялото; с причините на един удар на съдбата човекът е съществено едно от предидущите съществувания, но той го изживява благодарение на това, че неговата душа е слязла до един нов живот, като се е потопила не
съзнателно
в изживяванията, които отговарят на тези причини.
Действителното съдържание на неговото вътрешно битие би било съвършено друго, ако през предидущите години той би изживял нещо различно от това, което действително е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И ако те са го засегнали като пълни със страдание удари на съдбата, чрез тези удари на съдбата той е станал това, което е. Те принадлежат към силите, които действат в неговия "Аз", които не го улучват отвън. Както човек живее душевно-духовно с цвета, и този цвят е доведен до неговото съзнание само чрез отразяването от неговото тяло, така живее той като в едно единство със своята съдба.
С цвета човекът е свързан душевно; обаче той може да го възприеме само тогава, когато го отразява тялото; с причините на един удар на съдбата човекът е съществено едно от предидущите съществувания, но той го изживява благодарение на това, че неговата душа е слязла до един нов живот, като се е потопила несъзнателно в изживяванията, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в добитото свободно от тялото съзнание той може да открие, че не би искал да прояви своята воля спрямо себе си, ако с онази част на своята душа, която стои живо в духовния свят, не би сам искал всички подробности на своята съдба. Също и загадките на съдбата не се решава така, като че измисляме хипотези върху нея, а чрез това, че се научаваме да разбираме, как с това изживяване на душата, което имаме вън от обикновеното съзнание и над него, ние се срастваме в едно с нашата съдба. Тогава познаваме, че в зародишните заложби на земния живот предхождащ настоящия се намират също и причините, поради които изживяваме това или онова в нашата съдба. Така както се представя на обикновеното съзнание съдбата не се явява в нейния истински облик. Тя протича като последствие от предидущи земни съществувания, които човешкото обикновено съзнание не може да вижда и да познава.
към текста >>
57.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
*3.Според свръхсетивното познание, човешкото
същество
разполага с дванадесет сетива, които не са възникнали едновременно в хода на еволюцията:
Б Е Л Е Ж К И Съчиненията на Рудолф Щайнер са обозначени според библиографски им номер (Събр. Съч.№) в тяхното пълно издание, осъществено от Rudolf Steiner Nachlassverwaltung, Dornach Schweiz. *1.Август Карл Батч, 1761-1802 *2.Виж „Goethes Naturwissenschftliche Schriften" Band 1.
*3.Според свръхсетивното познание, човешкото същество разполага с дванадесет сетива, които не са възникнали едновременно в хода на еволюцията:
1. Азово сетиво (позволяващо ни да възприемаме Аза на другия човек) 2. Мисловно сетиво 3. Говорно сетиво 4. Слухово сетиво 5. Топлинно сетиво
към текста >>
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на
същество
то „човек" и неговите връзки с външния свят.
За него става все по-ясно: неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят.
В случая и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на „душевното обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления.
към текста >>
*24.Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото
същество
антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от четири съставни части:
Хистерикът притежава „излишък" от етерни сили, които не могат да бъдат включени във „веществообмяната" и се превръщат в „резонансен орган" за всякакъв род външни въздействия. В случая Азовата организация също с прекалено слаба, за да се интегрира в действителния свят, за да го понесе, като вместо това се задоволява с въображаеми и илюзорни заместители. Хистеричната предразположба се проявява най-често в пубертета, когато отношенията между етерното тяло и астралното тяло все още не са достатъчно „консолидирани". Колко повече Азът укрепва (най-вече след 21 година) толкова по-успешно той се бори срещу неовладяните „излишъци" от етерни сили, както и срещу „безредиците и напрежението", идващи от астралното тяло. *23.Якоб Бьоме, 1575-1624
*24.Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от четири съставни части:
Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в основата на сетивната организация и чувствата, „животинско" Азова организация лежи в основата
към текста >>
Идеята за „троичното устройство на социалния организъм" е също толкова новаторска и по
същество
тя отхвърля монополистичната, централно управлявана държава като единствено възможна форма за съвместен човешки живот.
1. Нервно-сетивната система носител на мисленето. 2. Ритмична система носител на чувствата. 3. Системата „веществообмен-крайници" носител на волята. По този начин за пръв път в историята на човечеството става възможно действителното обхващане на съотношението между „тяло" и „душа". Неизмеримото значение на това откритие ще бъде разбрано едва в бъдеще, когато на „троичното устройство" ще се гледа като на единствено възможната основа за съществуването на анатомията, физиологията и психологията.
Идеята за „троичното устройство на социалния организъм" е също толкова новаторска и по същество тя отхвърля монополистичната, централно управлявана държава като единствено възможна форма за съвместен човешки живот.
Държавата, или социалният организъм, далеч не представлява едно единно цяло. В нея трябва ясно да бъдат съзнателно разграничавани три различни сили, чието смесване винаги ще води до един или друг вид деформация. 1.Силите на икономическия живот: Братството може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на икономиката. 2.Силите на духовния живот: Свободата може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на духовния живот. 3.Силите на правовия живот: Равенството може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на правовия живот.
към текста >>
В нея трябва ясно да бъдат
съзнателно
разграничавани три различни сили, чието смесване винаги ще води до един или друг вид деформация.
3. Системата „веществообмен-крайници" носител на волята. По този начин за пръв път в историята на човечеството става възможно действителното обхващане на съотношението между „тяло" и „душа". Неизмеримото значение на това откритие ще бъде разбрано едва в бъдеще, когато на „троичното устройство" ще се гледа като на единствено възможната основа за съществуването на анатомията, физиологията и психологията. Идеята за „троичното устройство на социалния организъм" е също толкова новаторска и по същество тя отхвърля монополистичната, централно управлявана държава като единствено възможна форма за съвместен човешки живот. Държавата, или социалният организъм, далеч не представлява едно единно цяло.
В нея трябва ясно да бъдат съзнателно разграничавани три различни сили, чието смесване винаги ще води до един или друг вид деформация.
1.Силите на икономическия живот: Братството може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на икономиката. 2.Силите на духовния живот: Свободата може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на духовния живот. 3.Силите на правовия живот: Равенството може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на правовия живот. Виж още Рудолф Щайнер "Теософия", гл. IV "Тялото, Душата и Духът", където цялостният човек е разгледан като съвкупност от:
към текста >>
2.Имагинативното познание, свързано с възприемането на
съзнателно
пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от сетивните измами (афектогенни илюзии, халюцинации, рецидиви на атавистичното ясновидство и др.).
Кармата на Антропософското Общество 15 лекции в Арнхайм, Лондон, Берн, Цюрих, Щутгарт 25.01. 27.08. 1924 (Събр. Съч. № 240). *26.Първоначално Р. Щайнер различава четири степени на познание: 1.Материалното, или предметно, познание, което човек осъществява в нормалното си будно съзнание.
2.Имагинативното познание, свързано с възприемането на съзнателно пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от сетивните измами (афектогенни илюзии, халюцинации, рецидиви на атавистичното ясновидство и др.).
3.Инспиративното познание. Щайнер говори за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост". 4.Интуитивното познание: сливане с процесите и Съществата на духовния свят. В основното си произведение „Въведение в Тайната наука" Щайнер добавя: 1. Познание за връзките между Микрокосмоса и Макрокосмоса.
към текста >>
*27.Имагинативното познание представлява първата степен на свръхсетивното познание и е свързано с възприемането на
съзнателно
пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от зрителните сетивни измами (афектогенни илюзии, парейдолии, халюцинации, псевдохалюцинации, рецидиви на атавистично ясновидство и др.)
4.Интуитивното познание: сливане с процесите и Съществата на духовния свят. В основното си произведение „Въведение в Тайната наука" Щайнер добавя: 1. Познание за връзките между Микрокосмоса и Макрокосмоса. 2. Единение с Макрокосмоса. 3. Цялостно изживяване на нашите опитности като основно настроение на душата.
*27.Имагинативното познание представлява първата степен на свръхсетивното познание и е свързано с възприемането на съзнателно пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от зрителните сетивни измами (афектогенни илюзии, парейдолии, халюцинации, псевдохалюцинации, рецидиви на атавистично ясновидство и др.)
*28.Според духовно-научните изследвания на Р. Щайнер, през средата на 13 век настъпва един кратък период, през който дори и най- големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота.
към текста >>
Антропософското Общество ще се опита да изпълни задачата си, като постави в центъра на своите усилия именно развитието на антропософската Наука за Духа и произтичащите от нея: братство в социалния живот, подем в моралния, религиозен, творчески и изобщо в цялостния духовен живот на човешкото
същество
".
Щайнер нарича „антропософски импулс". Първото Антропософско Общество е основано през 1913 в Берлин, където на 3 февруари се провежда първото му Общо Събрание. По- късно, на Коледното Събрание от 24 Декември 1923 до 1 Януари 1924 в Дорнах, Швейцария, се учредява Единното Антропософско Общество, в чието Ръководство влизат д-р Рудолф Щайнер председател, Алберт Щефен, д-р Ита Вегман, Мария Щайнер, д-р Елизабет Вреде и д-р Гюнтер Вахсмут. От този момент Антропософското Движение и Антропософското Общество стават едно цяло. Както е записано в „Принципите" на Единното Антропософско Общество, неговите основатели са убедени, че „днес съществува една действителна, разработвана от много години и в основните си части вече легализирана наука за духовния свят, като в същото време нашата цивилизация е лишена от едно истинско и грижливо подпомагане на тази наука.
Антропософското Общество ще се опита да изпълни задачата си, като постави в центъра на своите усилия именно развитието на антропософската Наука за Духа и произтичащите от нея: братство в социалния живот, подем в моралния, религиозен, творчески и изобщо в цялостния духовен живот на човешкото същество".
„Антропософското Общество е не тайно, а отворено за всички. Негов член може да бъде всеки, независимо от своята националност, обществено положение и религия, стига да вижда в съществуването на една институция, каквато е Свободната Школа за Духовна Наука в Гьотеанума, Дорнах, нещо естествено и необходимо. Антропософското Общество не допуска какъвто и да е вид сектантство. Политиката не влиза в кръга на неговите задачи." Членовете на Антропософското Общество могат да се обединят в малки или големи групи (Дружества), като условие за това е поне седем от учредителите на Антропософското Дружество да са вече членове на Единното Антропософско Общество.
към текста >>
58.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Впрочем след като Schaffle написа своята книга върху строежа на социалния организъм, мнозина започнаха па търсят аналогии между устройството на едно природно
същество
например това на човека и устройството на човешкото общество.
Това обаче означава: нашите мисловни навици, целият начин, по който си представяме света, все още само приблизително съответствуват на това, което например се разиграва в човешкия организъм като вътрешна същност на природните действия. Разбира се, би могло да се възрази: „Добре, естествената наука може да почака, а след време тя така или иначе ще признае подобен начин на мислене". Обаче по отношение на проявите действията на социалния организъм не може да се чака. Защото не само у специалистите, но и във всяка човешка душа защото всяка човешка душа участвува в действията на социалния организъм трябва да проблесне поне малка искра от инстинктивното познание за това, какво в действителност е необходимо за този социален организъм. Що се отнася до формирането на социалния организъм, едно здраво мислене и светоусещане, една здрава воля, могат да възникнат само тогава, когато малко или повече инстинктивно човек разбере: За да бъде здрав, социалният организъм трябва също да бъде изграден от три самостоятелни части, както и живият организъм.
Впрочем след като Schaffle написа своята книга върху строежа на социалния организъм, мнозина започнаха па търсят аналогии между устройството на едно природно същество например това на човека и устройството на човешкото общество.
Те искаха да установят, коя част от социалния организъм е клетката, клетъчните структури, тъканите и т.н. Наскоро излезе и книгата на Меrеу „Мутации на света". Там също се правят опити за механично пренасяне на определени естественонаучни факти и закони в сферата на човешкия обществен организъм. Основната идея за „троичното устройство" няма абсолютно нищо общо с тази игра на аналогии. И ако някой смята, че в случая също се опирам на подобна аналогия между природния организъм и човешкото общество, той просто доказва, че изобщо не е схванал същността на „троичното устройство".
към текста >>
без да бъде
съзнателно
приемано в душевния живот на човека занапред ще отпадне.
Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука. Тази мисъл обаче е съвършено погрешна. Тук става дума за нещо съвсем друго. Днешната историческа криза на човечеството налага възникването на определени усещания във всеки определен човек и те ще трябва да бъдат улеснени от педагогическата и образователната система по същия начин, както става усвояването на четирите аритметични действия. Всичко, което досега крепеше старите форми на социалния организъм т.е.
без да бъде съзнателно приемано в душевния живот на човека занапред ще отпадне.
Отделният човек все повече и повече ще работи за разгръщането на тези нови усещания по съшия начин, както отдавна работи и за своето образование; този факт принадлежи към онези еволюционни импулси, които днес отново искат да проникнат в човешкия живот. От съвременния човек ще се изисква усвояването на здравия усет за това, как действуват силите на социалния организъм, за да бъде той жизнеспособен. Постепенно ще трябва да изработим и чувството, колко нездравословно и антисоциално е да отхвърляме тези усещания при опита си да внесем ред в обществото. За „социализиране" днес се говори така, сякаш това е изискване на епохата. Но ако в човешките сърца, в човешките души не проникне поне инстинктивното познание за необходимостта от троично устройство на социалния организъм, това „социализиране" ще се превърне не в един могъщ оздравителен процес, а в чисто шарлатанство, дори може би и направо в един разрушителен процес.
към текста >>
Обаче съвременната епоха изисква от човека неговото напълно
съзнателно
участие в социалния организъм.
А самото то ще бъде формирано като се хармонизират правните изисквания с тези на стопанския живот. Наред с политическия и стопанския живот, в здравия социален организъм трябва да се обособи и самостоятелен духовен живот. Тъкмо еволюционните сили на новото човечество изискват подобно троично устройство. Но след като общественият живот се определя предимно от инстинктивните му сили, импулсът за това решително разделяне и диференциране не може да бъде осъществен. Доколкото социалният живот протича в притъпено и смътно съзнание, в него работят и се преплитат сили, които по своето естество произхождат от три източника.
Обаче съвременната епоха изисква от човека неговото напълно съзнателно участие в социалния организъм.
Това ново съзнание може да формира правилно отношенията между хората, както и целия човешки живот, само ако е добре ориентирано спрямо трите посоки. В несъзнаваните си душевни дълбини съвременното човечество се ръководи тъкмо от тази ориентация; и това, което се манифестира като социално движение е всъщност само далечния и неясен отблясък на този стремеж. През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи.
към текста >>
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко
същество
.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие.
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала! Въпросните противоречия възникват поради обстоятелството, че истинското социално значение на трите идеала се проявява едва чрез осмислянето на необходимото троично разчленение на социалния организъм. Трите му съставни части не трябва да са централизирани по парламентарен път в никакво абстрактно теоретично единство. Те трябва да са реални и жизнеспособни сили. Всяка една от трите съставни части трябва да бъде централизирана в себе си; едва чрез тяхното живо взаимодействие може да възникне единството на цялостния социален организъм.
към текста >>
59.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Несъмнено за мнозина от тези, които повдигат това изискване, то е някак не
съзнателно
.
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба. Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда. То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство.
Несъмнено за мнозина от тези, които повдигат това изискване, то е някак несъзнателно.
Но в социалния живот такива несъзнателни, инстинктивни импулси са много по-важни, отколкото идеите, които хората изразяват съзнателно. Съзнателните идеи често дължат съществуването си само заради факта, че хората нямат необходимата духовна сила да видят какво в действителност се случва в тях. Ако някой се занимава с такива идеи, губи времето си с несъществените неща. Ето защо е необходимо да виждаме отвъд измамните идеи, намиращи се на повърхността, чак до истинските изисквания (като това за достойнството, което споменах), а след това и да обръщаме внимание на останалите хора върху тези реални изисквания. Също така не може да се отрече, че във времена, като сегашните, когато социалният живот се мята насам-натам като вълни на бурно море, низшите човешки инстинкти също бушуват.
към текста >>
Но в социалния живот такива несъзнателни, инстинктивни импулси са много по-важни, отколкото идеите, които хората изразяват
съзнателно
.
Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда. То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство. Несъмнено за мнозина от тези, които повдигат това изискване, то е някак несъзнателно.
Но в социалния живот такива несъзнателни, инстинктивни импулси са много по-важни, отколкото идеите, които хората изразяват съзнателно.
Съзнателните идеи често дължат съществуването си само заради факта, че хората нямат необходимата духовна сила да видят какво в действителност се случва в тях. Ако някой се занимава с такива идеи, губи времето си с несъществените неща. Ето защо е необходимо да виждаме отвъд измамните идеи, намиращи се на повърхността, чак до истинските изисквания (като това за достойнството, което споменах), а след това и да обръщаме внимание на останалите хора върху тези реални изисквания. Също така не може да се отрече, че във времена, като сегашните, когато социалният живот се мята насам-натам като вълни на бурно море, низшите човешки инстинкти също бушуват. Все пак гореспоменатото искане за достойното човешко съществуване е правомерно.
към текста >>
При действително приложение на една такава държава, основана върху демократични права, резултатът ще е, че всяко човешко
същество
ще заема своето място с желание и пълно съзнание за съвместното поле за работа.
Хората правят грешка, когато постоянно казват: „За да се осъществи троичният ред, хората трябва да са по-различни, отколкото са сега.“ Не! Именно чрез троичния ред хората ще се образоват по такъв начин, че постепенно ще израснат различни спрямо това, което са били преди в икономическата държава. И точно както свободният духовен живот ще създаде импулсите за разгръщане на личните заложби, демократично устроеният живот на правната сфера ще осигури импулсите за волята да се работи. Ще се укрепят истинските отношения между хора, които са обединени в социален организъм, при който всеки зрял човек има глас в управлението и е равен на всеки друг възрастен — този тип отношения са способни да разпалят волята да се работи „за общността“. Трябва да се разбере, че истинското чувство за общност може да расте само от такива взаимоотношения, както и че от това чувство може да се зарежда волята за работа.
При действително приложение на една такава държава, основана върху демократични права, резултатът ще е, че всяко човешко същество ще заема своето място с желание и пълно съзнание за съвместното поле за работа.
Всеки ще знае за какво работи. И всеки ще иска да работи в рамките на работна общност, на която той или тя е осъзнат член и по своя воля. За всеки, който разбира троичния социален ред, ще е ясно и че огромният синдикат с държавна структура, какъвто е Марксическия модел, не може да осигурява нито импулси за развитие на заложбите, нито такива за волята за работа. Всеки, който има разбиране, ще има и грижата да не се забравя същественото в човешката природа и то да не се жертва в името на необходимости, диктувани от външния живот. Истинското социално мислене не се занимава само със светските институции; то взема под внимание какво е човекът сега и какъв може да бъде.
към текста >>
60.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на
съзнателно
ст, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“.
Статия 11. Превод: Иван Стаменов Много съвременни хора говорят за „социализация“, като имат предвид редица външни институции, държавни или обществени, чрез които се очаква да се задоволят различни потребности на днешното човечество. Ако ги питате, правилните институции още не били създадени, затова в обществото имало недоволство и объркване. Щом веднъж заработели правилните институции, щял да последва обществен живот в порядък, а хората щели да се сработват помежду си.
Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на съзнателност, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“.
Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-удовлетворителен живот. Такива институции ще са добри в техническо отношение, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин. Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-отговорни хора разпределят благата в полза на обществото. Независимо какви са институциите, винаги се намират какви ли не начини определени лица или групи да работят против обществените интереси. Трябва да се освободим от заблуждението, че какъвто и да било задоволителен социален живот може да се постигне без социално-мислещи и отговорни хора.
към текста >>
Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно
същество
спрямо друго.
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности. Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни. Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област. Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система.
Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго.
Това, което възниква по този начин, не е антисоциално, а всъщност е изцяло социално. Човек, който е вътрешно активен в социалната сфера, се парализира и чувства инстинктите си притъпени, когато е изправен пред неправомерни действия на държавата или когато в икономиката приоритетите и преимуществата се определят от външни фактори. Чрез своя културен клон троичният социален ред ще разкрие постоянно бликащи извори на социални инициативи. Тези извори ще напояват правните отношения, регулирани от демократичната държава със социален дух, а също така ще разпространяват същия дух и в ръководството на икономическия живот. Съвременният живот не осигурява никакви средства за противодействия на антисоциалните тенденции в сферата на икономиката.
към текста >>
61.
Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Те проявяват не
съзнателно
този начин на преценка.
Технологичните постижения в индустрията са сложили такъв отпечатък, че вече трудно се правят паралели с културните и правните концепции, които сме развивали досега в историята. Хората свикнаха да наблюдават културния прогрес от последните години с неподправено възхищение, но им убягва следното: културният прогрес беше постигнат основно в областите, които са директно свързани с индустрията. Науката несъмнено има огромни и безспорни постижения, но тези постижения са най-големи в сферите, където са направени с оглед на икономиката и според изискванията на индустриалния живот. Под влиянието на този вид културен прогрес ръководните кръгове развиха умствения навик да основават мненията си относно всички житейски отношения върху икономическа основа. В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин.
Те проявяват несъзнателно този начин на преценка.
Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика. Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически. Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите. Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин. Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна.
към текста >>
Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но не
съзнателно
работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика.
Хората свикнаха да наблюдават културния прогрес от последните години с неподправено възхищение, но им убягва следното: културният прогрес беше постигнат основно в областите, които са директно свързани с индустрията. Науката несъмнено има огромни и безспорни постижения, но тези постижения са най-големи в сферите, където са направени с оглед на икономиката и според изискванията на индустриалния живот. Под влиянието на този вид културен прогрес ръководните кръгове развиха умствения навик да основават мненията си относно всички житейски отношения върху икономическа основа. В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин. Те проявяват несъзнателно този начин на преценка.
Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика.
Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически. Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите. Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин. Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна. За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат.
към текста >>
Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко
съзнателно
, мислят по същия икономически начин.
В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин. Те проявяват несъзнателно този начин на преценка. Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика. Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически. Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите.
Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин.
Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна. За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат. Причината за това е, че хората се придържат много по-упорито към идеите и мисловните си навици, отколкото към външните институции. Днес обаче е достигната една точка в човешката еволюция, когато самото естество на тази еволюция настоява за прогрес не само в нашите институции, но също и в мислите ни и в мисловните ни навици. Това е изискване на човешкото развитие, а съдбата на социалното движение зависи дали това изискване ще се удовлетвори.
към текста >>
Така ще е, докато човечеството разбере, че човешкото
същество
— водено от собствения му дух — трябва да даде необходимото на икономическия живот; както и че хората трябва да са способни
съзнателно
да работят за това, което сега изискват не
съзнателно
.
Ако нещо не произлиза от този кураж, то може да носи много добри намерения, но няма да доведе до устойчив социален модел. Ето защо най-голямата социална нужда е да се добие проницателен и всеобхватен възглед, според който единствената основа, върху която човечеството може да израсне по правилен начин, е култивирането на нов духовен живот. Плодовете на това култивиране ще се пренесат и в структурирането на икономиката. Ако икономическият живот опитва със собствените си сили да еволюира в нова форма, единствено и само ще пропагандира и умножава своите стари недостатъци и вреди. Докато от икономическия живот се очаква да определя какви бихме могли да бъдем, ще се добавят нови злини към старите.
Така ще е, докато човечеството разбере, че човешкото същество — водено от собствения му дух — трябва да даде необходимото на икономическия живот; както и че хората трябва да са способни съзнателно да работят за това, което сега изискват несъзнателно.
[1] Бел. пр.: Анри дьо Сен-Симон, 1760-1825, французин, основател на школата на утопичния социализъм и определян като първи идеолог на индустриалното общество. [2] Бел. пр.: Робърт Оуен, 1771-1858, британец, един от основателите на утопичния социализъм и кооперативното движение. [3] Бел.
към текста >>
62.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Днес ние не можем да се изоставим на това полу
съзнателно
състояние на душата.
Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност. Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите. Възприеманите представи също са има ли образен характер, обаче тези образи гарантираха напълно духовната етерна действителност, на която съответстваха, чийто послания те предаваха.
Днес ние не можем да се изоставим на това полусъзнателно състояние на душата.
Нашият начин да си образуваме представите изисква да мислим при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание. Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки. Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно съзнателно чрез медитацията, чрез една дейност на душата. По същество медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват. В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука".
към текста >>
Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно
съзнателно
чрез медитацията, чрез една дейност на душата.
Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите. Възприеманите представи също са има ли образен характер, обаче тези образи гарантираха напълно духовната етерна действителност, на която съответстваха, чийто послания те предаваха. Днес ние не можем да се изоставим на това полусъзнателно състояние на душата. Нашият начин да си образуваме представите изисква да мислим при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание. Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки.
Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно съзнателно чрез медитацията, чрез една дейност на душата.
По същество медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват. В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло.
към текста >>
По
същество
медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват.
Възприеманите представи също са има ли образен характер, обаче тези образи гарантираха напълно духовната етерна действителност, на която съответстваха, чийто послания те предаваха. Днес ние не можем да се изоставим на това полусъзнателно състояние на душата. Нашият начин да си образуваме представите изисква да мислим при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание. Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки. Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно съзнателно чрез медитацията, чрез една дейност на душата.
По същество медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват.
В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание.
към текста >>
С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото
същество
и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот.
Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм. Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло. Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения. Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане. Този общ преглед обхваща също силите на метаболизма, тези които произвеждат явленията на храносмилането и храненето.
С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото същество и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот.
Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия. С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа. Обаче този етерен или жизнен организъм не е така строго разграничен от етерния свят, както при сетивното възприятие са разграничени субектът и възприеманият обект, защото аз със сигурност зная къде се намира обектът: Там долу, и къде съм аз самият тук. При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото.
към текста >>
Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-
съзнателно
възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия.
Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло. Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения. Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане. Този общ преглед обхваща също силите на метаболизма, тези които произвеждат явленията на храносмилането и храненето. С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото същество и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот.
Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия.
С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа. Обаче този етерен или жизнен организъм не е така строго разграничен от етерния свят, както при сетивното възприятие са разграничени субектът и възприеманият обект, защото аз със сигурност зная къде се намира обектът: Там долу, и къде съм аз самият тук. При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език.
към текста >>
Тогава човек се научава да различава това, което във физическия и етерния организъм се дължи на наследствеността, подчинено на своите закони, закони свързани със Земята и това, което човешкото
същество
донася от свръхсетивните, космически, свръхземни светове: Тази душа и този дух, които слизат на земята и се обвиват с един физически и етерен организъм или още по-добре се обличат в него.
(На латински inspiratio значи "вдишване"). Инспиративното познание позволява да се вижда с точност, какво означава процесът на вдишването и кръвообращението, които са свързани в една съвкупност от ритми. По този начин се добива едно конкретно виждане на ритмичния човек, на всичко онова, което е ритъм в организма. Това е виждането на работата, която астралния организъм извършва в нас. Освен това виждат се отношенията, които свързват този астрален организъм, под неговата физическа и етерна дреха, с дишането, със съвкупността на органическите, дихателни и кръвообращателни ритми.
Тогава човек се научава да различава това, което във физическия и етерния организъм се дължи на наследствеността, подчинено на своите закони, закони свързани със Земята и това, което човешкото същество донася от свръхсетивните, космически, свръхземни светове: Тази душа и този дух, които слизат на земята и се обвиват с един физически и етерен организъм или още по-добре се обличат в него.
Тогава той може да направи разлика между наследствените тенденции и това, което човешкото същество само донася от духовния свят за своето физическо съществуване. Познаването на астралния организъм и на неговия отзвук в ритмите на организма позволява тогава да се види, как той се включва в духовния Космос, който човек вижда около себе си благодарение на Инспирацията; по този начин се стига до една космология, която включва в себе си човека. На тази степен човек намира един образ на Космоса, който показва, как астралният организъм заедно с Аза за който ще говоря след малко прониква във физическия организъм, в прилива и отлива на дишането и на другите ритми на организма. Той възприема, как тези закони, които действително изграждат Космоса, се продължават в ритмите на човешкото тяло. Космологията, до която се стига по този начин, позволява да се разбере астралният организъм и същевременно различните явления, на които е седалище цялото човешко тяло.
към текста >>
Тогава той може да направи разлика между наследствените тенденции и това, което човешкото
същество
само донася от духовния свят за своето физическо съществуване.
Инспиративното познание позволява да се вижда с точност, какво означава процесът на вдишването и кръвообращението, които са свързани в една съвкупност от ритми. По този начин се добива едно конкретно виждане на ритмичния човек, на всичко онова, което е ритъм в организма. Това е виждането на работата, която астралния организъм извършва в нас. Освен това виждат се отношенията, които свързват този астрален организъм, под неговата физическа и етерна дреха, с дишането, със съвкупността на органическите, дихателни и кръвообращателни ритми. Тогава човек се научава да различава това, което във физическия и етерния организъм се дължи на наследствеността, подчинено на своите закони, закони свързани със Земята и това, което човешкото същество донася от свръхсетивните, космически, свръхземни светове: Тази душа и този дух, които слизат на земята и се обвиват с един физически и етерен организъм или още по-добре се обличат в него.
Тогава той може да направи разлика между наследствените тенденции и това, което човешкото същество само донася от духовния свят за своето физическо съществуване.
Познаването на астралния организъм и на неговия отзвук в ритмите на организма позволява тогава да се види, как той се включва в духовния Космос, който човек вижда около себе си благодарение на Инспирацията; по този начин се стига до една космология, която включва в себе си човека. На тази степен човек намира един образ на Космоса, който показва, как астралният организъм заедно с Аза за който ще говоря след малко прониква във физическия организъм, в прилива и отлива на дишането и на другите ритми на организма. Той възприема, как тези закони, които действително изграждат Космоса, се продължават в ритмите на човешкото тяло. Космологията, до която се стига по този начин, позволява да се разбере астралният организъм и същевременно различните явления, на които е седалище цялото човешко тяло. Тази модерна Космология, чийто източник е в инспиративното познание, може на свой ред да се мери с Космологията на древността.
към текста >>
Например човек може да измени своите навици, като
съзнателно
си предложи да извърши това; в това отношение той трябва да се стреми да преобрази своите, добити от години навици до такава степен, че да не изглежда вече същия човек.
Правейки волята да премине в астралното тяло, ние увличаме също това, което съставлява Аза или Човека-дух вън от етерния и физически организъм; Азът и астралното тяло живеят тогава в духовния свят с духовните същества. Във физическия свят човек живее изолиран в своето физическо тяло; сега, развивайки живота на душата, той се научава да живее вън от тялото, заедно със съществата, които се разкриват на имагинацията и инспирацията. Така човек стига до там, да води в духовния свят едно независимо от тялото съществуване. Могат да се правят и други упражнения, които изискват усилията на волята. Колкото повече енергия трябва да изразходваме за това развитие на волята, толкова по-добре те ни позволяват да живеем в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм.
Например човек може да измени своите навици, като съзнателно си предложи да извърши това; в това отношение той трябва да се стреми да преобрази своите, добити от години навици до такава степен, че да не изглежда вече същия човек.
Това може да се отнася за нищожни незначителни навици, за онези които поддържат без човек да мисли много за тях. Тези навици, именно, изменени ще станат най-добрите помощници за добиването на свръхсетивното познание, което ще опиша сега. Например, човек има един почерк с определени характеристики и може да си постави за цел да свикне да пише по съвършено различен начин, да получи един почерк съвършено различен от този, който практикува от своето детство. Когато години наред е упражнявала своята воля по този начин, душата развива достатъчно сила, за да живее в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм, в общение с духовните същества и с човешките души, които са преминал и вратата на смъртта и обитават в духовния свят, преди да се върнат отново на Земята. Или също с духовните същества, които не напускат духовния свят и нямат нужда, както човешките същества, да обличат един етерен и физически организъм.
към текста >>
Тогава човек се издига с душа и дух в света, в който той може
съзнателно
да има религиозната опитност.
Това може да се отнася за нищожни незначителни навици, за онези които поддържат без човек да мисли много за тях. Тези навици, именно, изменени ще станат най-добрите помощници за добиването на свръхсетивното познание, което ще опиша сега. Например, човек има един почерк с определени характеристики и може да си постави за цел да свикне да пише по съвършено различен начин, да получи един почерк съвършено различен от този, който практикува от своето детство. Когато години наред е упражнявала своята воля по този начин, душата развива достатъчно сила, за да живее в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм, в общение с духовните същества и с човешките души, които са преминал и вратата на смъртта и обитават в духовния свят, преди да се върнат отново на Земята. Или също с духовните същества, които не напускат духовния свят и нямат нужда, както човешките същества, да обличат един етерен и физически организъм.
Тогава човек се издига с душа и дух в света, в който той може съзнателно да има религиозната опитност.
Със същата яснота, която днес имат математикът и ученият, той прониква в божествения свят, за който древните учители говореха на хората и ги поучаваха в един вид съновидно състояние. Така се достига третата степен на свръхсетивното познание, истинската интуиция. Интуицията ни позволява да имаме духовните опитности, които ще образуват съдържанието на религиозното съзнание. И отново човек добива познанието на един съществен елемент на човешката природа: Той знае как човекът със своя Аз и своя астрален организъм може да живее в един чисто духовен свят. Сега той знае това, какво представлява човекът, който е буден, и какво представлява човекът, който спи.
към текста >>
Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото
същество
, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената мисъл, която не е нищо друго освен мислителната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение.
Моралните подтици, родени от Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, получени в един вид смътно съзнание, предадени чрез сънищата, инстинктите и вътрешните движения на организма и тласкащи човека към действие винаги упражняват върху нас един натиск. Пружините на действието, когато те имат своя произход в организма, водят човека по принуждение. Що се отнася за моралните подтици получени чрез Имагинацията в етерния свят, те също упражняват един натиск. Ние не можем да сторим друго, освен да ги следваме. Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията.
Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото същество, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената мисъл, която не е нищо друго освен мислителната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение.
Защото простото мислене не налага нищо. Както и образът на един предмет в едно огледало, то не може да ни задължи да правим каквото и да е. Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него. От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата. Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици.
към текста >>
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но
съзнателно
, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици. В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата.
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
63.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Много важно е да се държи сметка за тази точка: Една определена и лесно контролируема съвкупност от представи, съставена по такъв начин, че душата и духът да могат да фиксират върху нея цялото си внимание, по този начин през време когато тяхното внимание е насочено към тази съвкупност от представи, нищо не
съзнателно
или под
съзнателно
не трябва да се намесва в съзнанието, нито пък някое впечатление свързано със спомени.
МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО Упражненията за медитация, които трябва да доведат до имагинативното познание, изменят дълбоко живота на душата. Те променят също и отношенията, които тя поддържа с външния свят. Ние говорим тук за онези медитации, в които душата се съсредоточава с всичките си сили върху една определена и лесно контролируема съвкупност от представи.
Много важно е да се държи сметка за тази точка: Една определена и лесно контролируема съвкупност от представи, съставена по такъв начин, че душата и духът да могат да фиксират върху нея цялото си внимание, по този начин през време когато тяхното внимание е насочено към тази съвкупност от представи, нищо несъзнателно или подсъзнателно не трябва да се намесва в съзнанието, нито пък някое впечатление свързано със спомени.
За да се стигне до имагинативното познание по добрия път, трябва медитиращият да има пред себе си тази съвкупност от представи, на която той посвещава всичките си вътрешни сили, подобно на това, както той има пред своя дух данните на една математическа задача; така към медитацията не идва да се примесва нищо, което да бъде оцветено от чувствата или през което да протичат волевите импулси. Когато човек се съсредоточава върху една математическа задача, той във всеки момент знае, че дейността на душата се задържа вътре в това, което тя възприема той знае, че никакво ефективно действие, никакво чувство, никакъв спомен не трябва да се примесват в тези представи, които трябва да завършат с решаването на задачата. Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация. За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея. Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили.
към текста >>
В този живот на глъбините се потопява сега имагинативното съзнание и като начало, то предлага на човешкото
същество
едно истинско познание на самия себе си в течение на неговото настоящо съществуване.
Стигнал до тази точка той на първо място е в състояние да възприема като едно цяло, като една картина на времето, течението на неговия живот от детството насам. Той вижда да се простира пред него, във вътрешни подвижни форми, течението на своето собствено съществуване. Но нищо в тази картина не може да се сравни със спомените, които човек може да има обикновено за своето съществуване; това, което се възприема по този начин е също така действително, също така субстанциално, както жизнените сили и силите на растежа, под действието на които, чрез цялото тяло на малкото дете, а след това чрез неговата мисъл се проявява конфигурацията на неговата душа. Това, което тук се явява постепенно е етерният организъм развиващ се в течение на живота; той се явява в една картина много по-конкретна отколкото връзката на спомените, които обикновено се представят на съзнанието. Тези спомени не са нищо друго освен един вид последно вълнуващо се отражение, изхвърляно на повърхността, а техният източник се намира в етерните глъбини, където съзнанието никога не прониква, но които не моделират, създават форми през цялото наше съществуване от раждането до настоящия момент.
В този живот на глъбините се потопява сега имагинативното съзнание и като начало, то предлага на човешкото същество едно истинско познание на самия себе си в течение на неговото настоящо съществуване.
През следващите дни ние ще видим, как това познание може да се разпростре върху предземния живот. Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм. Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание.
към текста >>
То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко
същество
поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм.
Това, което тук се явява постепенно е етерният организъм развиващ се в течение на живота; той се явява в една картина много по-конкретна отколкото връзката на спомените, които обикновено се представят на съзнанието. Тези спомени не са нищо друго освен един вид последно вълнуващо се отражение, изхвърляно на повърхността, а техният източник се намира в етерните глъбини, където съзнанието никога не прониква, но които не моделират, създават форми през цялото наше съществуване от раждането до настоящия момент. В този живот на глъбините се потопява сега имагинативното съзнание и като начало, то предлага на човешкото същество едно истинско познание на самия себе си в течение на неговото настоящо съществуване. През следващите дни ние ще видим, как това познание може да се разпростре върху предземния живот. Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам.
То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм.
Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание. Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание. Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот. По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност.
към текста >>
Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още
съзнателно
то мислене.
Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание. Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание. Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот. По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса.
Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене.
Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите. Тогава стигаме да формулираме този парадокс: Истински философ е само онзи, който при зряла възраст е способен да стане в своята душа подобен на едно малко дете, но който си е изковал способността да стане отново такова малко дете при едно състояние на съзнанието по-интензивно отколкото това на обикновения живот. Общото ясно виждане на всичко, което човек е бил като малко дете, преди добиването на говора, след това отвлеченото мислене, ето кое прави модерния философ. За да бъде сетивното познание пълно, трябва да се правят нови упражнения за медитация, които да могат до доведат до Инспирацията. Ученикът трябва да се упражнява не само да фиксира вниманието на своята душа върху една съвкупност от образи, както описахме досега, но също ние вече изказахме принципа на това да може да отстрани от съзнанието образите, което е внесъл в него.
към текста >>
Човек установява между духовното
същество
и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре.
Също и за другите опитности. Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят. Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност.
Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре.
Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи.
към текста >>
Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което
същество
то е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен.
Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност. Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре. Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото.
Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен.
Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи. Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти. При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества.
към текста >>
Тази е причината, поради която определена източна школа, школата на "Йога", настоява да се работи с дишането, за да бъде то изменено, и да го превърне в един процес на познание, в един акт на
съзнателно
познание но в действителност до едно състояние близо до сънуването.
Там ние намираме под формата на същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния свят под една външна форма. Същевременно имаме виждането на това, което е вътрешночовешкият организъм в неговата съвкупност, а също и всеки орган поотделно: Белите дробове, сърцето, черния дроб и т.н. Защото всички форми и самия живот на човешкия организъм не са дело на физическия Космос, а това на духовни същества слънчеви, лунни, животински, растителни, които одушевяват и пропиват с дух физическото и етерното и чиято дейност произвежда живота и формите на човешкия организъм. Ние разбираме, как този организъм приема форма и живот само тогава, когато се издигаме до Инспирацията. Всичко това остава скрито за обикновеното съзнание и не би било възприемаемо за него освен ако бихме искали не само да виждаме с очите, да чуваме с ушите и да вкусваме с вкусовите органи, но освен това и ако дишането вдишване и издишване би станало едно възприятие, чрез което целият наш организъм би чувствал как въздухът прониква в него и след това го напуска.
Тази е причината, поради която определена източна школа, школата на "Йога", настоява да се работи с дишането, за да бъде то изменено, и да го превърне в един процес на познание, в един акт на съзнателно познание но в действителност до едно състояние близо до сънуването.
Тя иска да направи от дишането нещо аналогично на възприятията на зрението и слуха. Така се развива ефективно една Космология, едно потопяване на погледа в дейността, която духовните същества упражняват в човека, и в това, което прави от него един член на духовния Космос. Обаче този род наставления е противен на днешния състав на човешкия организъм. Упражненията, които той предписва, бяха приспособени към неговата природа в древни времена; днес вече това са упадъчни практики. Имало е добре определено време, което бих нарекъл "междинна епоха", когато устройството на човешкото същество се е подавало на тези упражнения на йога, предназначени да превърнат дишането в един процес на познание, в състояние на съзнание; те позволяваха тогава да се изгради една полусъзнателна космология, която обаче беше привилегия на онези, които можем да наречем "учени" на епохата.
към текста >>
Имало е добре определено време, което бих нарекъл "междинна епоха", когато устройството на човешкото
същество
се е подавало на тези упражнения на йога, предназначени да превърнат дишането в един процес на познание, в състояние на съзнание; те позволяваха тогава да се изгради една полусъзнателна космология, която обаче беше привилегия на онези, които можем да наречем "учени" на епохата.
Тази е причината, поради която определена източна школа, школата на "Йога", настоява да се работи с дишането, за да бъде то изменено, и да го превърне в един процес на познание, в един акт на съзнателно познание но в действителност до едно състояние близо до сънуването. Тя иска да направи от дишането нещо аналогично на възприятията на зрението и слуха. Така се развива ефективно една Космология, едно потопяване на погледа в дейността, която духовните същества упражняват в човека, и в това, което прави от него един член на духовния Космос. Обаче този род наставления е противен на днешния състав на човешкия организъм. Упражненията, които той предписва, бяха приспособени към неговата природа в древни времена; днес вече това са упадъчни практики.
Имало е добре определено време, което бих нарекъл "междинна епоха", когато устройството на човешкото същество се е подавало на тези упражнения на йога, предназначени да превърнат дишането в един процес на познание, в състояние на съзнание; те позволяваха тогава да се изгради една полусъзнателна космология, която обаче беше привилегия на онези, които можем да наречем "учени" на епохата.
Хората на днешните времена трябва да добият отново това познание на едно по-високо равнище, с помощта на телесните и психически сили, не в старото състояние на сънуване, в полусъзнание, а при пълна яснота и будност, както вече изложих по-горе. Западният човек, който практикува йогата, поради това, че сега е различно устроен, се излага да действа върху своята физическа и етерна природа и да ги изнасили. Тогава познавателните способности падат под властта на това, което иде от този организъм и не са вече способни за една действително обективна работа. Философът е човекът способен да възвърне на своята душа способностите на малкото детство, оставяйки напълно съзнателен. Също така състоянието на душата приспособено в миналото към космологията на времената на йога, трябва да бъде отново създадено, при една по-интензивна вътрешна будност отколкото при обикновеното състояние на будност.
към текста >>
Философът се връща
съзнателно
към едно състояние на душата, което е това на едно изолирано
същество
.
Западният човек, който практикува йогата, поради това, че сега е различно устроен, се излага да действа върху своята физическа и етерна природа и да ги изнасили. Тогава познавателните способности падат под властта на това, което иде от този организъм и не са вече способни за една действително обективна работа. Философът е човекът способен да възвърне на своята душа способностите на малкото детство, оставяйки напълно съзнателен. Също така състоянието на душата приспособено в миналото към космологията на времената на йога, трябва да бъде отново създадено, при една по-интензивна вътрешна будност отколкото при обикновеното състояние на будност. Модерният философ възстановява в своята душа състоянието на детето; модерният космолог се потопява отново в състоянието на една междинна епоха от историята на човечеството, едното и другото при пълно съзнание.
Философът се връща съзнателно към едно състояние на душата, което е това на едно изолирано същество.
Космологът се връща към едно друго състояние, което в миналото е било това на цяла група хора. Да бъдеш съзнателно едно "дете", това значи да философстваш. Да възстановиш в себе си душевното състояние, в което в една междинна епоха на развитието се практикуваше йогата, и да сториш това при пълно съзнание, това означава днес да бъдеш космолог. Сега в последната част на тази лекция искам да изложа, какво трябва да бъде религиозното отношение, религиозното състояние. * * *
към текста >>
Да бъдеш
съзнателно
едно "дете", това значи да философстваш.
Философът е човекът способен да възвърне на своята душа способностите на малкото детство, оставяйки напълно съзнателен. Също така състоянието на душата приспособено в миналото към космологията на времената на йога, трябва да бъде отново създадено, при една по-интензивна вътрешна будност отколкото при обикновеното състояние на будност. Модерният философ възстановява в своята душа състоянието на детето; модерният космолог се потопява отново в състоянието на една междинна епоха от историята на човечеството, едното и другото при пълно съзнание. Философът се връща съзнателно към едно състояние на душата, което е това на едно изолирано същество. Космологът се връща към едно друго състояние, което в миналото е било това на цяла група хора.
Да бъдеш съзнателно едно "дете", това значи да философстваш.
Да възстановиш в себе си душевното състояние, в което в една междинна епоха на развитието се практикуваше йогата, и да сториш това при пълно съзнание, това означава днес да бъдеш космолог. Сега в последната част на тази лекция искам да изложа, какво трябва да бъде религиозното отношение, религиозното състояние. * * * Вчера аз описах как може да се постигне третата степен на свръхсетивното познание, благодарение на упражненията насочени към развитието на волята, каквито са тези, които ще намерите описани във вече цитираните книги и за които скоро ще говоря по-подробно. По този път човек се издига до едно състояние аналогично на това на сънуването, в което са живеели нормално първите хора, тези които са населявали нашата Земя в началото на развитието.
към текста >>
Тя се основаваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше не
съзнателно
за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора.
Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която говорим и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество. Защото първобитният човек е имал един психически живот напълно различен от този на съвременния човек. Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество. И въпреки това, всички открития на историците потвърждават, че такава е била именно природата на първите човеци.
Тя се основаваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше несъзнателно за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора.
Днес ние нямаме никакво усещане за това, което става в нашето физическо тяло: Асимилация, растеж и др. Всичко това е заровено като под було под полусъзнателния живот на чувства и подтиците и под напълно съзнателния свят на представите. В тези забулени глъбини се мъти животът на организма, незнайно за съзнанието. Съвсем различно ставаха нещата у първобитния човек. У него представите се образуваха с много по-малка яснота отколкото у нас; те се виждаха и преминаваха като сънища неговите чувства, въпреки че силни, бяха много по-малко определени.
към текста >>
Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото
същество
чувства в самото себе си.
Външният свят беше вътре в самия него, почти на същата степен както това, което ставаше вътре в него. А неговият собствен живот беше като река, която течеше пред неговите очи. Играта на морските вълни протичаше в него, той се потопваше вътрешно в нея, както беше потопен в движението на собствената кръв. Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически. Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм".
Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си.
Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете. Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване. Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес. Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят. Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса.
към текста >>
Когато искаме да основем едно съзнание за религията върху едно истинско познание, ние не можем да постъпим по друг начин, освен да възстановим в себе си това поведение на първобитното човечество, без обаче то да бъде полу
съзнателно
, нито сравнимо с едно съновидение; напротив то трябва да бъде добито в едно по-интензивна будност отколкото на сегашното обикновено познание, в това състояние на засилена будност, което позволява да отлъчим Аза от неговите връзки, за да го потопим в света на космическите духовни същества и да живеем там, както на земята живеем вътре в нашето физическо тяло.
Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса. Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек. Особеното разположение на неговата душа му позволяваше да вижда едновременно света, който го заобикаляше, и духовните същества, с които той се чувстваше свързан по природа. Връзката между тези духовни същества и самия него той чувстваше спонтанно, докато ние имаме за нея една производна, отклонена форма в нашите религиозни схващания. Благочестието за него не беше друго освен най-висшата степен на познанието.
Когато искаме да основем едно съзнание за религията върху едно истинско познание, ние не можем да постъпим по друг начин, освен да възстановим в себе си това поведение на първобитното човечество, без обаче то да бъде полусъзнателно, нито сравнимо с едно съновидение; напротив то трябва да бъде добито в едно по-интензивна будност отколкото на сегашното обикновено познание, в това състояние на засилена будност, което позволява да отлъчим Аза от неговите връзки, за да го потопим в света на космическите духовни същества и да живеем там, както на земята живеем вътре в нашето физическо тяло.
При истинското интуитивно познание ние се примесваме интимно с тези същества и създаваме по този начин една връзка между Аза и света, на който той в действителност принадлежи. Защото той е дух, както са духове другите същества, за които говорим и връзката която го свързва с тях ние я добиваме чрез състоянието на религиозното съзнание. Първобитният човек беше получил този дар като един смътен инстинкт. Ние трябва да го пресъздадем при пълно съзнание, за да възвърнем на съвременния човек религиозното познания, познанието на религиозните съдържания. Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия.
към текста >>
Да се намерим
съзнателно
в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия.
Когато искаме да основем едно съзнание за религията върху едно истинско познание, ние не можем да постъпим по друг начин, освен да възстановим в себе си това поведение на първобитното човечество, без обаче то да бъде полусъзнателно, нито сравнимо с едно съновидение; напротив то трябва да бъде добито в едно по-интензивна будност отколкото на сегашното обикновено познание, в това състояние на засилена будност, което позволява да отлъчим Аза от неговите връзки, за да го потопим в света на космическите духовни същества и да живеем там, както на земята живеем вътре в нашето физическо тяло. При истинското интуитивно познание ние се примесваме интимно с тези същества и създаваме по този начин една връзка между Аза и света, на който той в действителност принадлежи. Защото той е дух, както са духове другите същества, за които говорим и връзката която го свързва с тях ние я добиваме чрез състоянието на религиозното съзнание. Първобитният човек беше получил този дар като един смътен инстинкт. Ние трябва да го пресъздадем при пълно съзнание, за да възвърнем на съвременния човек религиозното познания, познанието на религиозните съдържания.
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия.
Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е основанието на една модерна Космология. Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е основанието на религиозното познание.
към текста >>
64.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Когато сме добили по този начин познанието на живота на душата, следователно на астралното естество първото нещо, което изпъква, е това което наследствеността е донесла на физическия организъм, това, което човешкото
същество
е получило от своите прадеди чрез връзката на наследствените факти.
КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА Аз ви говорих за упражненията, които водят до инспиративното познание. В перспективата на едно свръх сетивно познание те не са всъщност нещо друго освен подготвителни усилия. Те позволяват най-малко да стигнем до възприятието на течението на живота, на нашия минал живот, както изложих това и да възприемаме в етерната област действителностите, които се крият зад мисленето, чувстването и волята. Отстранявайки от съзнанието образите, които сме внесли в него през време на медитацията или в резултат на нея, ние успяваме също, в опразненото от всякакво съдържание съзнание, да влезем в допир с етерния Космос и проявленията на духовните същества, чието дело той е.
Когато сме добили по този начин познанието на живота на душата, следователно на астралното естество първото нещо, което изпъква, е това което наследствеността е донесла на физическия организъм, това, което човешкото същество е получило от своите прадеди чрез връзката на наследствените факти.
Ние откриваме, какво донася Космосът в етерния организъм, принос, който следователно избягва на наследственото течение и който е свързан с индивидуалността. Ние виждаме това, което в етерното тяло и в астралното тяло освобождава човека от наследствеността на прадедите му, на които той дължи своето физическо тяло. Извънредно важно е да направим разлика между двата произхода: Този на наследствеността и този, който е пряка свързан с индивидуалността; този последен принос произхожда от космическия етерен свят и ни позволява да се индивидуализираме освобождавайки се от характерните черти на наследствеността. Това различаване има значение особено за педагогическата перспектива и изложените тук познания могат да доставят здрави основи на възпитателите. Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата година.
към текста >>
Той вижда, как духовното
същество
се е развило от раждането, но това което се научава да познава по този начин, не му позволява да каже, че това духовно
същество
е живяло преди раждането и продължава да живее и след смъртта.
Ние виждаме това, което в етерното тяло и в астралното тяло освобождава човека от наследствеността на прадедите му, на които той дължи своето физическо тяло. Извънредно важно е да направим разлика между двата произхода: Този на наследствеността и този, който е пряка свързан с индивидуалността; този последен принос произхожда от космическия етерен свят и ни позволява да се индивидуализираме освобождавайки се от характерните черти на наследствеността. Това различаване има значение особено за педагогическата перспектива и изложените тук познания могат да доставят здрави основи на възпитателите. Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата година. Имагинативното познание, което човек развива чрез вече описаните упражнения позволява само възприятието на астралния организъм в рамките на земно съществуване.
Той вижда, как духовното същество се е развило от раждането, но това което се научава да познава по този начин, не му позволява да каже, че това духовно същество е живяло преди раждането и продължава да живее и след смъртта.
Той не вижда в него една вечна същност, ядката на едно вечно същество. За да стигне дотам, човек трябва да изпълнява с все по-нарастваща енергия упражненията, които целят отстраняването на създадените от медитацията образи. От самото начало не може да се направи нищо друго, освен да се правят енергични и упорити усилия. Неуморно трябва отново да започваме да прогонваме от съзнанието формите, които имагинативното съзна ние е внесло в него или е създало в него. Постепенно вътрешната енергия се засилва достатъчно, за да бъде отстранена даже и обширната картина на изминалия до тогава земен живот, който имагинацията прави да се яви пред душата.
към текста >>
Той не вижда в него една вечна същност, ядката на едно вечно
същество
.
Извънредно важно е да направим разлика между двата произхода: Този на наследствеността и този, който е пряка свързан с индивидуалността; този последен принос произхожда от космическия етерен свят и ни позволява да се индивидуализираме освобождавайки се от характерните черти на наследствеността. Това различаване има значение особено за педагогическата перспектива и изложените тук познания могат да доставят здрави основи на възпитателите. Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата година. Имагинативното познание, което човек развива чрез вече описаните упражнения позволява само възприятието на астралния организъм в рамките на земно съществуване. Той вижда, как духовното същество се е развило от раждането, но това което се научава да познава по този начин, не му позволява да каже, че това духовно същество е живяло преди раждането и продължава да живее и след смъртта.
Той не вижда в него една вечна същност, ядката на едно вечно същество.
За да стигне дотам, човек трябва да изпълнява с все по-нарастваща енергия упражненията, които целят отстраняването на създадените от медитацията образи. От самото начало не може да се направи нищо друго, освен да се правят енергични и упорити усилия. Неуморно трябва отново да започваме да прогонваме от съзнанието формите, които имагинативното съзна ние е внесло в него или е създало в него. Постепенно вътрешната енергия се засилва достатъчно, за да бъде отстранена даже и обширната картина на изминалия до тогава земен живот, който имагинацията прави да се яви пред душата. Настоявам върху тази точка: Възможно е да преследваме упражненията, които отстраняват от душата всяко съдържание и опразват съзнанието доста далеч, за да има душата силата да направи да изчезне даже и панорамата на собственото съществуване.
към текста >>
Неговите органи са още на мястото си и въпреки това, нека го погледнем: Това е само тленната останка на самото
същество
.
Когато човек е стигнал до това виждане на предсъществуването на този чисто духовен живот на душата, той добива също виждането на това, което е всъщност мисленето, способността да създаваме представи, такива как вито ги познаваме в обикновения съзнателен живот. Силите, които този живот поставя в действие, даже при едно подробно вътрешно разглеждане, не ни позволяват никога да проникнем истинската природа на мисленето, на способността да образуваме представи. За да покажем ясно как представите се явяват в инспиративното съзнание, ще си послужа с един образ но който изразява напълно действителността. Представете си един мъртъв труп. Той още има формата, която беше тази на живия човек.
Неговите органи са още на мястото си и въпреки това, нека го погледнем: Това е само тленната останка на самото същество.
Ако минем към изучаването на този мъртъв труп, за да разберем неговата природа, ние си казваме: Така както той лежи пред нас, той не може да бъде една първична действителност. Такъв, какъвто е пред нас, ние не можем да си го представим, че се ражда от само себе си. Ние можем да го схващаме само като една останка на един жив организъм, който е предшествал. Тази форми, тези удове на мъртвия труп измъкват пред нашето съзнание не само тялото без живот, което виждаме, но също и това, което го е родило. Когато в съвкупността на живия свят виждаме на какво поле се поставя мъртвия труп, чрез мисленето ние стигаме дотам да разберем това, което го е произвело, т.е.
към текста >>
живото
същество
.
Ако минем към изучаването на този мъртъв труп, за да разберем неговата природа, ние си казваме: Така както той лежи пред нас, той не може да бъде една първична действителност. Такъв, какъвто е пред нас, ние не можем да си го представим, че се ражда от само себе си. Ние можем да го схващаме само като една останка на един жив организъм, който е предшествал. Тази форми, тези удове на мъртвия труп измъкват пред нашето съзнание не само тялото без живот, което виждаме, но също и това, което го е родило. Когато в съвкупността на живия свят виждаме на какво поле се поставя мъртвия труп, чрез мисленето ние стигаме дотам да разберем това, което го е произвело, т.е.
живото същество.
Природата на която изоставяме тялото, може само да го разруши, но не може да го съгради. Ако искаме да стигнем до силите, които са изградили мъртвия труп, ние сме принудени да се върнем назад към живия човек. По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието. В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп. Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл.
към текста >>
Една останка, каквато е останката на живото
същество
Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот.
По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието. В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп. Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл. Една мисъл, една способност за образуване представи надарена с живот в лоното на духовната деятелност. Мислителната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот.
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
към текста >>
Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко
същество
.
Мислителната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята. Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл.
Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество.
И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята.
към текста >>
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото
същество
познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното
същество
; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл.
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл.
Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.
към текста >>
Чрез интуитивното познание човек предварително се запознава с това, което става с ядката на човешкото
същество
, с "Човек-дух", когато вместо да остане закотвен в своето физическо тяло, той живее в света на духовните същества.
От тоя момент той знае що е животът вън от физическия и етерен организъм. Той се научава да познава състоянието, в което се намира човешката душа, когато е изоставила вече своя физически и етерен организъм. А това не значи нищо друго, освен че той предварително се запознава с това, което става когато душата преминава границите на смъртта. Чрез смъртта душата и духът напускат физическото тяло и етерното тяло. Те ги напускат, защото под формата която са добили на Земята, тези тела не могат вече да бъдат тяхна дреха.
Чрез интуитивното познание човек предварително се запознава с това, което става с ядката на човешкото същество, с "Човек-дух", когато вместо да остане закотвен в своето физическо тяло, той живее в света на духовните същества.
Защото той действително живее в тях, както на Земята живее вътре в своето тяло и в своя организъм. Това, което ни съобщава Интуицията, е образната опитност на това, което ни очаква, когато минаваме през събитието на смъртта. За нас това е единствената възможност да добием един действителен поглед за това, на какво отговаря идеята за безсмъртната душа. От една страна тази човешка душа съществува преди раждането което ни учи вече инсперативното познание и от друга страна, че тя е безсмъртна. Това ни учи Интуицията.
към текста >>
От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото
същество
, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира.
То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят.
От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира.
Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание. Но какво са тези мисли на текущия живот? Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това.
към текста >>
Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено"
същество
.
Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване.
Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество.
Но тя не може да достави възприятието за това. Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена.
към текста >>
Човешкото
същество
не може да познае себе си и не може да познае в себе си дейностите, които имат своя източник в Космоса, освен чрез Инспирацията и Интуицията.
Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена. Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот. * * *
Човешкото същество не може да познае себе си и не може да познае в себе си дейностите, които имат своя източник в Космоса, освен чрез Инспирацията и Интуицията.
Единствено в полето на това инспиративно и интуитивно познание може да бъде изградена една истинска Космология т.е. един образ на Космоса, който да съдържа в себе си човешкото същество в неговата пълнота. Същевременно и само благодарение на това човек познава силите, които през време на земното съществува не изработват неговото физическо тяло и неговия етерен организъм. Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот. Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма.
към текста >>
един образ на Космоса, който да съдържа в себе си човешкото
същество
в неговата пълнота.
Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот. * * * Човешкото същество не може да познае себе си и не може да познае в себе си дейностите, които имат своя източник в Космоса, освен чрез Инспирацията и Интуицията. Единствено в полето на това инспиративно и интуитивно познание може да бъде изградена една истинска Космология т.е.
един образ на Космоса, който да съдържа в себе си човешкото същество в неговата пълнота.
Същевременно и само благодарение на това човек познава силите, които през време на земното съществува не изработват неговото физическо тяло и неговия етерен организъм. Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот. Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма. Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса.
към текста >>
Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно
същество
, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма.
Човешкото същество не може да познае себе си и не може да познае в себе си дейностите, които имат своя източник в Космоса, освен чрез Инспирацията и Интуицията. Единствено в полето на това инспиративно и интуитивно познание може да бъде изградена една истинска Космология т.е. един образ на Космоса, който да съдържа в себе си човешкото същество в неговата пълнота. Същевременно и само благодарение на това човек познава силите, които през време на земното съществува не изработват неговото физическо тяло и неговия етерен организъм. Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот.
Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма.
Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса. Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни. Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание.
към текста >>
Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото
същество
да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни.
Същевременно и само благодарение на това човек познава силите, които през време на земното съществува не изработват неговото физическо тяло и неговия етерен организъм. Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот. Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма. Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса.
Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни.
Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание. Но ако както вече изложихме, на философите им е трудно да проникнат истинската природа на душата, ще се разбере, че е съвършено невъзможно да се изгради една космология върху една съвкупност от действителности, ако не излезем вън от пределите на обикновеното съзнание. Ето защо космологията, която философите са изградили, се основаваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство. Самите философи не знаеха, че черпят от старите идеи.
към текста >>
Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото
същество
и основавайки се на познанието на духовния Космос.
Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални. Обаче това, което те изработиха по този начин, беше само едно логическо умозаключение, вътре в което разположиха старите идеи изграждайки по този начин нещо като нови системи. Без никаква връзка с така предадените идеи, които се кореняха в старото ясновидство, техните творения трябваше да станат все повече и повече отвлечени. Когато в старите философски съчинения четем главите посветени на космологията, ние виждаме до каква степен идеите, които ни излагат развитието на света и неговия край, са отвлечени и празни от съдържание. В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те изразяваха.
Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и основавайки се на познанието на духовния Космос.
Върху тази точка Емил Бутру е дал с много голям размах важни указания относно начина, по който трябва да бъде изградена една космология. Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост. И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология.
към текста >>
За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото
същество
може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята.
Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих. С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология. Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство. * * *
За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото същество може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята.
Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу. В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание. Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух. Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология". Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества.
към текста >>
В тази област човешкото
същество
е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание.
С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология. Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство. * * * За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото същество може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята. Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу.
В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание.
Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух. Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология". Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества. Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията. Те даже не могат да бъдат предчувствани; днес, когато хората искат да извлекат всяко познание от обикновеното съзнание, те могат още по-строго отколкото за космологията да бъдат извлечени само от старите предания, датиращи от времената, когато хората се издигаха до духовните светове чрез едно неточно ясновидство.
към текста >>
Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото
същество
възприема в света на чистия дух.
Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство. * * * За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото същество може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята. Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу. В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание.
Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух.
Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология". Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества. Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията. Те даже не могат да бъдат предчувствани; днес, когато хората искат да извлекат всяко познание от обикновеното съзнание, те могат още по-строго отколкото за космологията да бъдат извлечени само от старите предания, датиращи от времената, когато хората се издигаха до духовните светове чрез едно неточно ясновидство. Би значило човек да сгреши напълно, ако той би вярвал, че може да предаде каквото и да е върху естеството на опитностите, които може да има в духовните светове, използвайки идеите, които доставя обикновеното съзнание.
към текста >>
Чрез самия този факт обикновеното съзнание остава ограничено в едно съдържание, което в никой случай не може да задоволи изискванията на едно
съзнателно
мислене, формирано при научните дисциплини.
Тази е една от характерните черти на религиозния живот на нашата епоха: Щом го изведем на светлина, се разкрива грешката, в която той е изпаднал. Това положение трябва да ни накара, за да успеем да възобновим религиозния живот, да го основем върху познанието, да не отбягваме методите, които ни позволяват да добием живата опитност на Човека-дух и за духовните същества. Тези методи са абсолютно необходими, особено в този случай. Защото обикновеното съзнание не може да стори друго, освен най-много да подреди в система, или да уточни или да предаде познанията. То не може да ги открие; следователно то трябва да се ограничи да ги получи от преданието, валидно през далечната минала епоха, когато душите имаха съвършено различно устройство.
Чрез самия този факт обикновеното съзнание остава ограничено в едно съдържание, което в никой случай не може да задоволи изискванията на едно съзнателно мислене, формирано при научните дисциплини.
Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една мисъл, която трябва да бъде изразена за всеки клон на човешката дейности. За да може религиозният живот да отговаря на духовните нужди на днешните времена, за да може отново да бъде запален неговият живот, трябва духовният живот на имагинативното, инспиративно и интуитивно познание и не само да допусне теоретически това познание, а особено що се касае за религиозния живот, да приложи неговите резултати, такива каквито духовната наука ги предлага.
към текста >>
65.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Аз ще ги опиша следователно, като че те са изживени
съзнателно
, защото именно така ги възприема висшето съзнание.
Въпреки, че остават скрити за нас те са действителни и техните действия се продължават през време на будността, не само в общото разположение, което имаме през деня, но и в поведението на нашия физически и етерен организъм, които астралният и духовният организъм Азът пропиват. През време на будното състояние те също се намират под влиянието на това, което е било изживяно през време на съня. За обикновеното съзнание сънят донася едно затъмнение на сетивните възприятия, които изчезват, изчезват също така мислите, чувствата и волевите прояви с изключение на онези преходни състояния, през време на които му се явяват сънищата, човекът потъва в безсъзнанието. Въпреки това трябва да подчертаем, че душата продължава да живее, има действителни опитности; и ако тези опитности останат недостъпни за обикновеното съзнание, те могат да бъдат много добре осветлени от имагинативното, инспиративно и интуитивно съзнания. Следователно аз искам да ви дам едно, макар и в очерк описание на тези опитности, така както Имагинацията, Инспирацията и Интуицията могат да ги възприемат.
Аз ще ги опиша следователно, като че те са изживени съзнателно, защото именно така ги възприема висшето съзнание.
Душата не остава в безсъзнание цялата нощ, но даже и това, за което тя няма никакво съзнание Имагинацията, Инспирацията и Интуицията могат да ги възприемат. Когато човекът потъва в съня, сетивният свят престава да съществува за неговата душа. Той се потапя в една вътрешна дейност, първо начално недиференцирана, неопределена. Душата се чувства казвам тя се "чувства", което не е случаят, но ако имаше съзнание, тя би се чувствала разширена като в една разтягаща се мъгла. В началото на тези нови впечатления, субект и обект не се различават много един от друг.
към текста >>
Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани
съзнателно
.
Душата се чувства казвам тя се "чувства", което не е случаят, но ако имаше съзнание, тя би се чувствала разширена като в една разтягаща се мъгла. В началото на тези нови впечатления, субект и обект не се различават много един от друг. Фактите и явленията между тях също така не са много отчетливи, душата се къпе в едно общо впечатление, в едно смътно чувство за възприеманите неща като през мъгла, и все пак това чувство е същевременно онова на нейното собствено съществуване. В същото време едно дълбоко желание се надига в заспалия човек, една нужда да почива в лоното на Бога. Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз.
Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно.
За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината.
към текста >>
Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото
същество
само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината.
Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил.
към текста >>
Ако човешкото
същество
би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително.
Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих. Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство.
Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително.
Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил. Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * *
към текста >>
Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото
същество
чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си.
Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил. Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * * Този стадий на първия сън трае твърде кратко.
Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си.
През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността. Той се чувства разлято в Космоса, а неговият собствен организъм му се явява сега като намиращ се вън от него. През време на будното състояние то има едно смътно чувство за своите органи бели дробове, черен дроб и т.н. Когато спи то има едно аналогично чувство по отношение на Космоса неговата душа остава един вид космическа. Не че действително тя се разширява колкото Космоса; не, тя само чувства в самата себе си като едно пропиване дошло от космоса.
към текста >>
През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото
същество
го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността.
Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * * Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си.
През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността.
Той се чувства разлято в Космоса, а неговият собствен организъм му се явява сега като намиращ се вън от него. През време на будното състояние то има едно смътно чувство за своите органи бели дробове, черен дроб и т.н. Когато спи то има едно аналогично чувство по отношение на Космоса неговата душа остава един вид космическа. Не че действително тя се разширява колкото Космоса; не, тя само чувства в самата себе си като едно пропиване дошло от космоса. Тази първа опитност, която е несъзнателна въпреки че е действителна е равностойна на един вид разпръсване, раздробяване.
към текста >>
Това е както през будното състояние бихме имали впечатлението, че сме не едно единно
същество
, а сбор от същества съставени от нашите очи, уши, бели дробове и т.н.
През време на будното състояние то има едно смътно чувство за своите органи бели дробове, черен дроб и т.н. Когато спи то има едно аналогично чувство по отношение на Космоса неговата душа остава един вид космическа. Не че действително тя се разширява колкото Космоса; не, тя само чувства в самата себе си като едно пропиване дошло от космоса. Тази първа опитност, която е несъзнателна въпреки че е действителна е равностойна на един вид разпръсване, раздробяване. Душата не се чувства една, тя има чувството, че е едно множество.
Това е както през будното състояние бихме имали впечатлението, че сме не едно единно същество, а сбор от същества съставени от нашите очи, уши, бели дробове и т.н.
и като че бихме изгубили чувството за нашето единство. Последствието от това е, че душата е потопена в едно състояние, което тя би окачествила като страх, мъка, безпокойство, ако би имала съзнание за него. В действителност душата не познава всички тези явления освен така, както през деня познава своя организъм, и страхът който изпитва може да се сравни с това, което тя чувства, когато има някакво телесно неразположение. Фактически в този момент тя минава през състояния, които трябва да окачествим като събуждащи страх. В този момент на съня тя действително изпитва влиянието на това, което е станало през деня.
към текста >>
Ето защо си служа с понятия, които са тези на
съзнателно
то мислене а съответните явления са действително налице в душата.
Всички мисли, които са били посветени на това събитие, всички образи, които човек е замислил, прожектират своите следствия върху този втори етап на съня. Не е било така за хората, които са живели преди събитието на Голгота. Техните религиозни ръководители им даваха чрез някои средства, чрез някои култови практики, това, което през време на съня можеше да им помогне да превъзмогнат постепенно този страх. За човечеството, което живее след Тайната на Голгота, помощта иде от вътрешната връзка с Христа, от религиозните действия, които то посвещава на тази връзка, от отношението, в което се намира с Христа и от неговото поведение в зависимост от тази връзка. Аз вече казах преди малко, че описвам нещата така, както те се представят на инспиративното съзнание и както действително са изживени от душата.
Ето защо си служа с понятия, които са тези на съзнателното мислене а съответните явления са действително налице в душата.
Фактически, когато през деня сме били вътрешно свързани с Христа, през време на втория етап на съня ние сме поставени в присъствие на неговата сила, която ни направлява. Благодарение на тази сила, ние превъзмогваме страха, който завладява нашата душа, и успяваме да установим една космическа връзка с вселената. Благодарение на тази връзка душата е доведена дотам, да вижда планетите на нашия слънчев космос в движение, но тя ги вижда като включени в нейния вътрешен живот. Не че през време на съня тя се разширява и се разтяга в полето на планетите: Тя чувства, че в нея живее един образ, който възпроизвежда космоса на планетите, един вид вътрешен небесен глобус. И въпреки че този образ не се явява в полето на съзнанието, той раздава своята лъчезарност в будния живот, от събуждането до вечерта през целия организъм.
към текста >>
Не
съзнателно
, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по отношение на другите хора.
През време на съня тези движения на планетите не действат пряко и се чувстват от душата вън от тялото. Обаче заспалият организъм е пронизан от ехото на техните вибрации, изпитани през предната нощ и през деня техния прилив е преминал в дишането и кръвообращението. Сутринта тези пулсации са възобновени от опитността изживяна от душата, че е била пропита от планетарния Космос. През време на този втори етап на съня душата е място на една друга дейност: Тя живее отново отчетливо всички връзки, които са я свързали с душите с които се е намирала в контакт през време на своите минали въплъщения. Ние носим в самите нас "знаците", с които са ни отбелязали тези връзки и те се явяват тогава под формата на образи.
Несъзнателно, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по отношение на другите хора.
Тя има също опитност по отношение на това, което я свързва с духовните същества, които обитават в Космоса, без да обличат никога едно физическо тяло, и които по отношение на земния живот са винаги свръхсетивни. По този начин през време на съня душата се намира в една разнородна мрежа от връзки, които я свързват с други души. Пред нея се явяват образите на всички деяния, добри или лоши, които е извършила, на доброто и злото причинено на другите. Накратко казано, това е самата изпълнена вече съдба, която в този стадий на съня се явява пред душата. Една древна философия е нарекла това карма.
към текста >>
Когато то е способно да измине
съзнателно
този етап на съня, човешкото
същество
познава себе си като един член на космическия ред, проявен в планетите, т.е.
По същия начин кармата се налага като един факт. Действието на всички тези опитности, които душата има през време на съня, върху дневното съзнание, се чувстват в общото настроение, в тъпото чувство, което човек има за себе си и което зависи именно от това, което той е изживял през нощта. Ние се чувстваме щастливи или нещастни и добро настроение или без сили, и това неясно чувство е до голяма степен последствие от състоянията през които сме минали през време на съня. Това, което се нарича вътрешен живот на човека в лоното на Космоса, е образният отпечатък на този Космос върху душата, образното виждане на събитията на съдбата му. Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги изрази след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология основана на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна.
Когато то е способно да измине съзнателно този етап на съня, човешкото същество познава себе си като един член на космическия ред, проявен в планетите, т.е.
в природния космически ред. В същото това поле се появява сега космическият морален ред. Защото нещата не се представят така, както тук на Земята, където от една страна имаме природата с нейните собствени закони и с нейния собствен ред, независими от морала, а от друга страна моралния ред, който душата намира на Земята само в самата себе си. Тук ние се намираме в един свят, където и двете са едно. Планетарният Космос е пропит от един морален духовен живот, от морални подтици ведно непрестанно течение.
към текста >>
Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно
същество
между другите същества в Космоса.
През време на третия етап на съня душата живее сред тези същества. Тя възприема в тях образи, които възпроизвеждат съзвездията, т.е. фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня. За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно.
Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса.
Въпреки, че тази опитност не е съзнателна, душата изпитва нейните следствия през будното състояние и нейното здраве, крепкостта и свежестта на тялото не на душата, както при първия стадий на съня са резултат от всичко, което тя е изживяла през нощта, сред звездните същества. Най-после душата има пред себе си също несъзнателно гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е. на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта.
към текста >>
Най-после душата има пред себе си също не
съзнателно
гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е.
фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня. За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно. Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса. Въпреки, че тази опитност не е съзнателна, душата изпитва нейните следствия през будното състояние и нейното здраве, крепкостта и свежестта на тялото не на душата, както при първия стадий на съня са резултат от всичко, което тя е изживяла през нощта, сред звездните същества.
Най-после душата има пред себе си също несъзнателно гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е.
на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта. А последствието от тази опитност е, че през време на будното състояние тя носи в себе си неясно това чувство, че раждане и смърт не са това, което сетивата ни позволяват да познаем. Не човекът надарен със здрав разум не може да вярва, че те не са в действителност друго, освен това, което познаваме от тях чрез сетивата.
към текста >>
Погрешно е да се мисли, че илюзията да бъде едно вечно
същество
, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието.
на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта. А последствието от тази опитност е, че през време на будното състояние тя носи в себе си неясно това чувство, че раждане и смърт не са това, което сетивата ни позволяват да познаем. Не човекът надарен със здрав разум не може да вярва, че те не са в действителност друго, освен това, което познаваме от тях чрез сетивата.
Погрешно е да се мисли, че илюзията да бъде едно вечно същество, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието.
Ако човек вижда в раждането и смъртта нещо различно от материалните факти, това е защото, под формата на едно смътно чувство, в него проникват лъчите на опитностите, които той е имал през нощта: Образът на неговото слизане от висините на духовните светове към земното съществуване и на неговото възлизане към духовния свят. Религиозните стремежи, религиозното чувство, религиозното съзнание в течение на будния живот имат следователно своя произход в опитностите изживени от душата през нощта. Този етап отговаря на най-дълбокия етап на съня. От него човек извлича оцветението на своето религиозно поведение. Чрез една жива опитност за това, което е било първобитното човечество, опитност до бита при пълно съзнание поддържано от Интуицията, опитност пропита от интуиции, човек може днес да основе религиозния живот върху познанието; това религиозно познание може да бъде добито, когато свръхсетивната Интуиция озарява и познава най-дълбоката фаза на съня.
към текста >>
Колкото и парадоксално да е това твърдение за едно модерно съзнание, можем да кажем, че през време на първата фаза на съня човешкото
същество
, както през време на първото детство, живее като философ; през време на втората фаза той живее като космолог и през време на третата неговият живот е изцяло божествен.
Чрез една жива опитност за това, което е било първобитното човечество, опитност до бита при пълно съзнание поддържано от Интуицията, опитност пропита от интуиции, човек може днес да основе религиозния живот върху познанието; това религиозно познание може да бъде добито, когато свръхсетивната Интуиция озарява и познава най-дълбоката фаза на съня. Защото това, което се намира в човека в дълбините на съня, е самият извор, от който нашето познание за божественото черпи. Нашето дневно съзнание е само една последна издънка на възможностите разкриващи се на това познание; и религиозното чувство, което човек носи спонтанно в себе си, е също така едно отражение на това, което душата възприема в безсъзнание, но едно отражение изпълнено с величие и слава, когато тя минава през третата фаза на съня. Човекът потъва в съня не само, за да възстанови своите сили или за да черпи от него стимулантите, които внасят живот в неговото дишане и кръвообращение, но за да намери в духовния свят живите сили, от които се нуждае. Всичко, което в него е религиозно чувство, стига до неговото съзнание, на повърхността на душата, идвайки от глъбините, в които тя се движи през време на съня.
Колкото и парадоксално да е това твърдение за едно модерно съзнание, можем да кажем, че през време на първата фаза на съня човешкото същество, както през време на първото детство, живее като философ; през време на втората фаза той живее като космолог и през време на третата неговият живот е изцяло божествен.
Тази трета фаза трябва да напуснем ние за да се върнем отново към будното съзнание. * * * През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока. Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм? На какъв подтик се подчинява то?
към текста >>
Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото
същество
се намира отново доведено до този физически и етерен организъм?
Всичко, което в него е религиозно чувство, стига до неговото съзнание, на повърхността на душата, идвайки от глъбините, в които тя се движи през време на съня. Колкото и парадоксално да е това твърдение за едно модерно съзнание, можем да кажем, че през време на първата фаза на съня човешкото същество, както през време на първото детство, живее като философ; през време на втората фаза той живее като космолог и през време на третата неговият живот е изцяло божествен. Тази трета фаза трябва да напуснем ние за да се върнем отново към будното съзнание. * * * През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока.
Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм?
На какъв подтик се подчинява то? За да отговорим на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията. Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят на Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този на съществата, чийто образ е Луната в нашия физически свят. Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло.
към текста >>
Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото
същество
на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм).
Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло. Тези сили на Луната са наистина онези, които свързват нашето астрално тяло и нашия Аз с физическото и етерното тела. При всяко събуждане, когато душата, напускайки духовния свят иска отново да проникне във физическия и етерен организъм, тя трябва да се изостави на течението на лунните сили. Тук няма значение и вие лесно ще разберете това дали имаме новолуние или пълнолуние.
Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм).
Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня. Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм. Защото когато е минало вратата на смъртта, човешкото същество се е вече подчинено на тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния свят.
към текста >>
Защото когато е минало вратата на смъртта, човешкото
същество
се е вече подчинено на тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния свят.
Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм). Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня. Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм.
Защото когато е минало вратата на смъртта, човешкото същество се е вече подчинено на тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния свят.
Какви тайни заобикалят раждането, смъртта и връзката на последователните съществувания, тази ще бъде по същество темата на нашето изследване в течение на следващите две лекции.
към текста >>
Какви тайни заобикалят раждането, смъртта и връзката на последователните съществувания, тази ще бъде по
същество
темата на нашето изследване в течение на следващите две лекции.
Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня. Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм. Защото когато е минало вратата на смъртта, човешкото същество се е вече подчинено на тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния свят.
Какви тайни заобикалят раждането, смъртта и връзката на последователните съществувания, тази ще бъде по същество темата на нашето изследване в течение на следващите две лекции.
към текста >>
66.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Изследването относно проблемата на смъртта изисква още веднъж да бъде изложен по-ясно пътят изминат за постигане познанието на посвещението, защото успоредно можем да покажем конкретно, какви отношения установява човешкото
същество
умирайки със своето физическо тяло от една страна, със своята душа и със своя дух от друга страна.
Това, което се представя най-първо на съзнанието е че през време на съня сетивните възприятия са заличени, а също и всичко онова, което душата изпитва, когато мисли, чувства и проявява воля. Всичко, което при будното състояние съставлява нашето "себе" е заличено в съня. Всичко това отново оживява степен по степен чрез Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Най-първо, за да създадем имагинативната мисъл, медитацията трябва да се опира върху обикновената мисъл. Аз вече описах как медитирайки ни е можем да използваме мислите, за да стигнем до имагинативното познание.
Изследването относно проблемата на смъртта изисква още веднъж да бъде изложен по-ясно пътят изминат за постигане познанието на посвещението, защото успоредно можем да покажем конкретно, какви отношения установява човешкото същество умирайки със своето физическо тяло от една страна, със своята душа и със своя дух от друга страна.
Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време. Мисълта се изплъзва някакси. Необходима е смелост, а също и известно присъствие на духа, за да възприемем това, което става в този момент. Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да мислим. Постигнатият напредък позволява да запазим отначало нашето обикновено съзнание; изрично подчертавам: Когато действително практикуваме имагинацията, ние се задържаме в състоянието на обикновеното съзнание и трябва постоянно да можем да преминаваме от едно състояние в друго и обратно.
към текста >>
В действителност всяко човешко
същество
"имагинира" (мисли в образи ).
Тук бих искал да направя една забележка, която може би не е наложителна, но ще допринесе за изяснение на нещата. Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят. Този е субективния аспект на имагинативната опитност. Когато човек знае как възниква тази жива, активна мисъл, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената мисъл. От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа.
В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ).
Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото.
към текста >>
Но то го прави не
съзнателно
, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила.
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят. Този е субективния аспект на имагинативната опитност. Когато човек знае как възниква тази жива, активна мисъл, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената мисъл. От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа. В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ).
Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила.
Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото. Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения.
към текста >>
Ако човешкото
същество
продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло.
Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло. Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите. Тогава ние сме вече в състояние да започнем да разглеждаме проблемата на смъртта, нещо, което не е възможно, докато нямаме за нашето физическо тяло съзнанието, което имаме за един предмет.
Ако човешкото същество продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло.
И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме. Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта. Сега ще видим как трябва да продължим този път. * * * Чрез познанието което добиваме, както описах това, човешкото същество се намира в състояние да вижда, какви са връзките, които свързват душата и духа с тялото.
към текста >>
Чрез познанието което добиваме, както описах това, човешкото
същество
се намира в състояние да вижда, какви са връзките, които свързват душата и духа с тялото.
Ако човешкото същество продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло. И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме. Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта. Сега ще видим как трябва да продължим този път. * * *
Чрез познанието което добиваме, както описах това, човешкото същество се намира в състояние да вижда, какви са връзките, които свързват душата и духа с тялото.
Само чрез тези методи на познанието, чрез Имагинацията и това, което следва, ние можем да обгърнем с поглед физическото тяло, етерния организъм и душевното и духовно същество, както вършим това за външните предмети; тогава ние сме в състояние да виждаме в какви отношения се намират помежду си тези различни части на човешкото същество при различните положения на живота. Ето защо извънредно важно е, наред с начина на свръхсетивното познание, човек да поддържа своето обикновено съзнание, това на дневния живот, да се държи в това съзнание наред с всички опитности, които може да има иначе. В полето на имагинативното съзнание можем да имаме например пред себе си възникването у детето на девет или десет години на някои морални стремежи, дължащи се на определено устройство; ние възприемаме това явление имайки пред погледа физическото тяло и душата съединени. Ние виждаме това, което е станало в организма към възрастта от девет или десет години. Но за това не трябва да изгубваме обикновеното съзнание.
към текста >>
Само чрез тези методи на познанието, чрез Имагинацията и това, което следва, ние можем да обгърнем с поглед физическото тяло, етерния организъм и душевното и духовно
същество
, както вършим това за външните предмети; тогава ние сме в състояние да виждаме в какви отношения се намират помежду си тези различни части на човешкото
същество
при различните положения на живота.
И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме. Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта. Сега ще видим как трябва да продължим този път. * * * Чрез познанието което добиваме, както описах това, човешкото същество се намира в състояние да вижда, какви са връзките, които свързват душата и духа с тялото.
Само чрез тези методи на познанието, чрез Имагинацията и това, което следва, ние можем да обгърнем с поглед физическото тяло, етерния организъм и душевното и духовно същество, както вършим това за външните предмети; тогава ние сме в състояние да виждаме в какви отношения се намират помежду си тези различни части на човешкото същество при различните положения на живота.
Ето защо извънредно важно е, наред с начина на свръхсетивното познание, човек да поддържа своето обикновено съзнание, това на дневния живот, да се държи в това съзнание наред с всички опитности, които може да има иначе. В полето на имагинативното съзнание можем да имаме например пред себе си възникването у детето на девет или десет години на някои морални стремежи, дължащи се на определено устройство; ние възприемаме това явление имайки пред погледа физическото тяло и душата съединени. Ние виждаме това, което е станало в организма към възрастта от девет или десет години. Но за това не трябва да изгубваме обикновеното съзнание. Трябва да можем да виждаме с онова ново око онова, което е останало незабелязано; а от друга страна чрез един волев акт, трябва да можем отново да намерим спомените за тази възраст, които може да ни достави обикновеното съзнание.
към текста >>
Аз казах вече, че чрез имагинативното, инспиративното и интуитивното познание човек добива един общ поглед върху духовното
същество
и тялото; благодарение на това познание той може да прецени, в какви отношения се намират те помежду си при всички положения на живота.
Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта. Това е една проблема, която днес твърде често хората разглеждат като дилетанти. Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта. Ето защо аз не се поколебах да дам в настоящата лекция тази "подобна" форма; тя трябва да достави една здрава основа за изследването на проблемата на смъртта, което ще продължим сега. * * *
Аз казах вече, че чрез имагинативното, инспиративното и интуитивното познание човек добива един общ поглед върху духовното същество и тялото; благодарение на това познание той може да прецени, в какви отношения се намират те помежду си при всички положения на живота.
Преди няколко дни аз описах, как човек сътрудничи за изграждането на своя физически организъм и как този организъм му се изплъзва тогава, за да му бъде възвърнат, обаче под една друга форма, чрез зачатието и раждането. Освен това аз показах, как се представя проблемата на раждането, когато я разглеждаме вземайки като изходна точка пред земния живот. Сега ще разгледаме живота на Земята, защото той се разгръща между раждането и смъртта, и за да разберем постепенно това, което става когато умираме трябва да видим, какви връзки свързват помежду им смъртта и раждането или по-скоро зачатието. Когато познаваме отношенията на духовното същество с физическото тяло в тяхната съвкупност, ние сме в състояние да видим, как една част от това духовно същество, което е съществувало преди земния живот се преобразява напълно минавайки през зачатието и раждането. Касае се за тази част на съществото, която ще достави по-късно мисленето.
към текста >>
Когато познаваме отношенията на духовното
същество
с физическото тяло в тяхната съвкупност, ние сме в състояние да видим, как една част от това духовно
същество
, което е съществувало преди земния живот се преобразява напълно минавайки през зачатието и раждането.
* * * Аз казах вече, че чрез имагинативното, инспиративното и интуитивното познание човек добива един общ поглед върху духовното същество и тялото; благодарение на това познание той може да прецени, в какви отношения се намират те помежду си при всички положения на живота. Преди няколко дни аз описах, как човек сътрудничи за изграждането на своя физически организъм и как този организъм му се изплъзва тогава, за да му бъде възвърнат, обаче под една друга форма, чрез зачатието и раждането. Освен това аз показах, как се представя проблемата на раждането, когато я разглеждаме вземайки като изходна точка пред земния живот. Сега ще разгледаме живота на Земята, защото той се разгръща между раждането и смъртта, и за да разберем постепенно това, което става когато умираме трябва да видим, какви връзки свързват помежду им смъртта и раждането или по-скоро зачатието.
Когато познаваме отношенията на духовното същество с физическото тяло в тяхната съвкупност, ние сме в състояние да видим, как една част от това духовно същество, което е съществувало преди земния живот се преобразява напълно минавайки през зачатието и раждането.
Касае се за тази част на съществото, която ще достави по-късно мисленето. Тя съществува преди земния живот; това е една духовна субстанция, която изчезва в момента, когато ние стигаме на Земята. Съвсем малкото дете още притежава остатъци от нея, които също изчезват постепенно но как? Това, което изчезва тук се преобразява, за да даде живот и форма на нашата глава. Трябва добре да разберем това, което става и да не мислим което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там.
към текста >>
Касае се за тази част на
същество
то, която ще достави по-късно мисленето.
Аз казах вече, че чрез имагинативното, инспиративното и интуитивното познание човек добива един общ поглед върху духовното същество и тялото; благодарение на това познание той може да прецени, в какви отношения се намират те помежду си при всички положения на живота. Преди няколко дни аз описах, как човек сътрудничи за изграждането на своя физически организъм и как този организъм му се изплъзва тогава, за да му бъде възвърнат, обаче под една друга форма, чрез зачатието и раждането. Освен това аз показах, как се представя проблемата на раждането, когато я разглеждаме вземайки като изходна точка пред земния живот. Сега ще разгледаме живота на Земята, защото той се разгръща между раждането и смъртта, и за да разберем постепенно това, което става когато умираме трябва да видим, какви връзки свързват помежду им смъртта и раждането или по-скоро зачатието. Когато познаваме отношенията на духовното същество с физическото тяло в тяхната съвкупност, ние сме в състояние да видим, как една част от това духовно същество, което е съществувало преди земния живот се преобразява напълно минавайки през зачатието и раждането.
Касае се за тази част на съществото, която ще достави по-късно мисленето.
Тя съществува преди земния живот; това е една духовна субстанция, която изчезва в момента, когато ние стигаме на Земята. Съвсем малкото дете още притежава остатъци от нея, които също изчезват постепенно но как? Това, което изчезва тук се преобразява, за да даде живот и форма на нашата глава. Трябва добре да разберем това, което става и да не мислим което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там. Това е неточно за тази част на душата за която говоря.
към текста >>
Наред с него и различно включена в живота на душата се поставя тази част на
същество
то, която преминавайки през зачатието и раждането, не се превръща във физически тяло, а се свързва с много по-слаби връзки с метаболизма (обмяната на веществата) и с крайниците.
Това е неточно за тази част на душата за която говоря. Тя се заличава, изчезва и се превръща в едно физическо, материално вещество, което е организмът на нашата глава. Животът и формата на тялото са преобразени един духовен елемент, който е предхождал земното съществуване. Погледната вашата глава не искам да кажа само тази, която изгубва човек когато е обезглавен, но цялата органическа глава с нервните нишки, които проникват в нея, с оросяващите я кръвоносни съдове всичко това е произведение на едно преобразуване на част от предземния човек, част която е изчезнала, за да се яви отново под материална форма. Ако този организъм на главата може да служи за огледало и да отразява мислите, това е защото той е действителното преобразуване на това, което живееше по-рано, защото той е физическият образ на нашето предземно съществуване, защото е получил форма и живот от мислите, които ни идват когато възприемаме нещата около нас.
Наред с него и различно включена в живота на душата се поставя тази част на съществото, която преминавайки през зачатието и раждането, не се превръща във физически тяло, а се свързва с много по-слаби връзки с метаболизма (обмяната на веществата) и с крайниците.
Това е онази част на душата, която чувстваме в обикновеното съзнание под формата на волята. Сравнете тази последната с мисленето, с представите. В мислещата дейност на будното състояние ние сме винаги напълно съзнателни. Да бъде човек "буден", това значи да живее в представи. Но не е така с волята.
към текста >>
Но това, което се явява ясно, това което е напълно
съзнателно
е резултатът: Ръката е вдигната.
Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате ръката си. Какво знаете във вашето съзнание за този жест? Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам ръката си. След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения.
Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната.
Вие можете да я видите вдигната. Това, което е станало действително, което ефективно е било искано между двете констатации, остава също така малко доловимо за обикновеното съзнание, както това, което става през време на съня. В нашия мислителен живот ние сме будни. В нашата воля, даже будни ние спим. Следователно ние сме изоставени на волята на този частичен сън също и през време на будното състояние.
към текста >>
Една част от нашето духовно
същество
се явява отново под формата на органическата глава.
В нашия мислителен живот ние сме будни. В нашата воля, даже будни ние спим. Следователно ние сме изоставени на волята на този частичен сън също и през време на будното състояние. Една част от нашата душа постоянно спи, даже когато ние сме будни: Това е тази част, в която се корени нашата воля. Тя е именно тази част от самите нас, която не се преобразява за да стане органическа, когато минаваме през зачатието и раждането.
Една част от нашето духовно същество се явява отново под формата на органическата глава.
Обаче метаболизмът и крайниците не носят прекия отпечатък на другата част. Те са произведения на физическия свят и тази друга част на душата е свързана с тях много по-слабо, така че те не отразяват това, което живее в нея. Ето защо човек няма съзнание за силите, които одушевяват неговата воля, нито за това, което става в метаболизма, в органическата обмяна на веществата. Когато я наблюдаваме как тя се свързва с организма, за свръхсетивното познание тази част на душата е напълно подобна на Аза и на астралното тяло, на цялата душа, когато през време на съня те са излъчени от физическия организъм. Трябва да кажем, че човешкото същество е много по-сложно, отколкото се мисли.
към текста >>
Трябва да кажем, че човешкото
същество
е много по-сложно, отколкото се мисли.
Една част от нашето духовно същество се явява отново под формата на органическата глава. Обаче метаболизмът и крайниците не носят прекия отпечатък на другата част. Те са произведения на физическия свят и тази друга част на душата е свързана с тях много по-слабо, така че те не отразяват това, което живее в нея. Ето защо човек няма съзнание за силите, които одушевяват неговата воля, нито за това, което става в метаболизма, в органическата обмяна на веществата. Когато я наблюдаваме как тя се свързва с организма, за свръхсетивното познание тази част на душата е напълно подобна на Аза и на астралното тяло, на цялата душа, когато през време на съня те са излъчени от физическия организъм.
Трябва да кажем, че човешкото същество е много по-сложно, отколкото се мисли.
Някои описания на свръхсетивните факти ни казват просто: Когато човек е буден, неговата душа и неговият дух живеят в неговия организъм; когато спи, те са излъчени от него. Работата не е така проста и ние можем да я изразим по този начин най-много, когато говорим за главата, но не и за организма в неговата цялост. Тази част от живота на душата, която е заспала и от тъмните глъбини на която до съзнанието стигат само някои представи, ние я виждаме в момента когато се издигаме до Интуицията. Както вече изложих, Интуицията е плод на упражнения, които поставят в действие волята. Тези упражнения позволяват да възприемаме постепенно това, което обикновено остава скрито през време на будното състояние, а именно тайните на волята.
към текста >>
Колкото и парадоксално да изглежда това, можем да кажем, че когато човешкото
същество
се издига дотам, да разкрие природата на волята, то вижда да се явява пред неговите очи и божественият свят.
Работата не е така проста и ние можем да я изразим по този начин най-много, когато говорим за главата, но не и за организма в неговата цялост. Тази част от живота на душата, която е заспала и от тъмните глъбини на която до съзнанието стигат само някои представи, ние я виждаме в момента когато се издигаме до Интуицията. Както вече изложих, Интуицията е плод на упражнения, които поставят в действие волята. Тези упражнения позволяват да възприемаме постепенно това, което обикновено остава скрито през време на будното състояние, а именно тайните на волята. Защото за будното съзнание волята е една тайна, която се изявява отчасти в Инспирацията, но се разкрива напълно в Интуицията.
Колкото и парадоксално да изглежда това, можем да кажем, че когато човешкото същество се издига дотам, да разкрие природата на волята, то вижда да се явява пред неговите очи и божественият свят.
Таза духовна субстанция е станала организъм в неговата глава; не е вече никак възможно тя да бъде доловена там. В човека главата е това, което е най-малко свръхсетивно. Обаче в останалата част от неговия организъм душата е там непроменена каквато е била по време на пред земното съществуване, лишена в този момент от своето физическо и своето етерно тяло. Във всичко, което живее в основата на волята, човешкото същество е още дух, даже и между раждането и смъртта и Интуицията позволява да можем да възприемем този дух. Когато се разкрива на интуицията, той се явява като колектор, в който се събират всички работи, всички импулси, всички морални и интелектуални стремежи, които одушевяват нашия земен живот.
към текста >>
Във всичко, което живее в основата на волята, човешкото
същество
е още дух, даже и между раждането и смъртта и Интуицията позволява да можем да възприемем този дух.
Защото за будното съзнание волята е една тайна, която се изявява отчасти в Инспирацията, но се разкрива напълно в Интуицията. Колкото и парадоксално да изглежда това, можем да кажем, че когато човешкото същество се издига дотам, да разкрие природата на волята, то вижда да се явява пред неговите очи и божественият свят. Таза духовна субстанция е станала организъм в неговата глава; не е вече никак възможно тя да бъде доловена там. В човека главата е това, което е най-малко свръхсетивно. Обаче в останалата част от неговия организъм душата е там непроменена каквато е била по време на пред земното съществуване, лишена в този момент от своето физическо и своето етерно тяло.
Във всичко, което живее в основата на волята, човешкото същество е още дух, даже и между раждането и смъртта и Интуицията позволява да можем да възприемем този дух.
Когато се разкрива на интуицията, той се явява като колектор, в който се събират всички работи, всички импулси, всички морални и интелектуални стремежи, които одушевяват нашия земен живот. Както вече показах в една друга перспектива, тук се намира най-младата част на душата, тази, която на Земята живее като зародиш. Тя се намира в началото на своето развитие. В човешкото същество тя се явява като отиваща към смъртта като към едно раждане, както и самата душа в течение на предземното съществуване отива към зачатието и раждането, за да дойде на света. В глъбините на нашата воля на погледа се разкрива една душа в зародиш и може да се види, че чрез смъртта тя се издига до едно раждане за един нов духовен живот.
към текста >>
В човешкото
същество
тя се явява като отиваща към смъртта като към едно раждане, както и самата душа в течение на предземното съществуване отива към зачатието и раждането, за да дойде на света.
Обаче в останалата част от неговия организъм душата е там непроменена каквато е била по време на пред земното съществуване, лишена в този момент от своето физическо и своето етерно тяло. Във всичко, което живее в основата на волята, човешкото същество е още дух, даже и между раждането и смъртта и Интуицията позволява да можем да възприемем този дух. Когато се разкрива на интуицията, той се явява като колектор, в който се събират всички работи, всички импулси, всички морални и интелектуални стремежи, които одушевяват нашия земен живот. Както вече показах в една друга перспектива, тук се намира най-младата част на душата, тази, която на Земята живее като зародиш. Тя се намира в началото на своето развитие.
В човешкото същество тя се явява като отиваща към смъртта като към едно раждане, както и самата душа в течение на предземното съществуване отива към зачатието и раждането, за да дойде на света.
В глъбините на нашата воля на погледа се разкрива една душа в зародиш и може да се види, че чрез смъртта тя се издига до едно раждане за един нов духовен живот. За да разберем земното съществуване, трябва първо да определим в свръхсетивната област тази същност, върху която се основава нашата воля. Тази точка ще ни помогнем да напреднем с една крачка в разбирането на проблема на смъртта. Сега аз искам да приключа тези съзерцания и продължавайки утре ще стигнем до един цялостен поглед върху отношенията на смъртта и проблемите на Христа. * * *
към текста >>
Свръхсетивното познание ни позволява да обгърнем с погледа развитието на вечната същност на човешкото
същество
, минавайки през предземното съществуване, през земното съществуване и през живота след смъртта.
В глъбините на нашата воля на погледа се разкрива една душа в зародиш и може да се види, че чрез смъртта тя се издига до едно раждане за един нов духовен живот. За да разберем земното съществуване, трябва първо да определим в свръхсетивната област тази същност, върху която се основава нашата воля. Тази точка ще ни помогнем да напреднем с една крачка в разбирането на проблема на смъртта. Сега аз искам да приключа тези съзерцания и продължавайки утре ще стигнем до един цялостен поглед върху отношенията на смъртта и проблемите на Христа. * * *
Свръхсетивното познание ни позволява да обгърнем с погледа развитието на вечната същност на човешкото същество, минавайки през предземното съществуване, през земното съществуване и през живота след смъртта.
Обаче този поглед, ако той е без очила, се намира тогава пред една огромна загадка, която се поставя, когато разглеждаме съзнанието на Аза. От миналата лекция вие ще сте запомнили, че това съзнание на Аза (или по-добре Азово съзнание) зависи от физическия организъм; защото то се ражда само в момента, когато в течение на своето развитие човекът става способен да използува този организъм. Имагинативното, инспиративното и интуитивното познания ни учат с точност, с най-голяма яснота, че човекът добива азовото съзнание във физическия свят между раждането и смъртта, и тази придобивка е свързана с използването на физическото тяло. При смъртта това физическо тяло е изгубено за нас. Животът на душата, такъв какъвто хората го познаваха преди развитието на съзнанието на Аза, не може да се яви по друг начин за висшия поглед, какъв то го описах, освен като предхождащ земното съществуване предшествуващ това съществуване.
към текста >>
Тогава ние ще видим, че всъщност всяко висше познание на неговото собствено
същество
е за всеки човек един призив към Тайната на Голгота.
Бергсон предчувства това отвлечено; ако в мисленето минем отвъд настоящето време, казва той, ние добиваме чувството за трайността. Но тъй като той не навлиза в полето на антропософското познание, той намира само един образ-отражение на това, което имагинативното познание позволява, и на този образ-отражение той дава названието "трайност". Разгледана във всички нейни точки, ние разкриваме, че философията не може да добие отново живот и субстанция, освен ако и ги дадем, както направихме това днес. Също така, както вече скицирах това, Космологията и Религията ще намерят отново едно живо съдържание. Утре аз ще продължа това проучване, свързвайки го с проблемата на Христа.
Тогава ние ще видим, че всъщност всяко висше познание на неговото собствено същество е за всеки човек един призив към Тайната на Голгота.
Да се стремим към тази Тайна, т.е. да направим отново да проникне в съзнанието Христовото същество в неговата пълна действителност, действителност свръхсетивна, ето кое в нашата епоха, чрез една духовна философия, чрез една духовна Космология ще ни доведе до познанието, което ще постави основите не само на едно одухотворение на живота въобще а на едно одухотворено християнство.
към текста >>
да направим отново да проникне в съзнанието Христовото
същество
в неговата пълна действителност, действителност свръхсетивна, ето кое в нашата епоха, чрез една духовна философия, чрез една духовна Космология ще ни доведе до познанието, което ще постави основите не само на едно одухотворение на живота въобще а на едно одухотворено християнство.
Разгледана във всички нейни точки, ние разкриваме, че философията не може да добие отново живот и субстанция, освен ако и ги дадем, както направихме това днес. Също така, както вече скицирах това, Космологията и Религията ще намерят отново едно живо съдържание. Утре аз ще продължа това проучване, свързвайки го с проблемата на Христа. Тогава ние ще видим, че всъщност всяко висше познание на неговото собствено същество е за всеки човек един призив към Тайната на Голгота. Да се стремим към тази Тайна, т.е.
да направим отново да проникне в съзнанието Христовото същество в неговата пълна действителност, действителност свръхсетивна, ето кое в нашата епоха, чрез една духовна философия, чрез една духовна Космология ще ни доведе до познанието, което ще постави основите не само на едно одухотворение на живота въобще а на едно одухотворено християнство.
към текста >>
67.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Ако в своето будно състояние, човек би бил способен да познае цялата дейност, която развива неговото вътрешно
същество
, първо той би възприемал течението на своя собствен живот, т.е.
Обикновения вътрешен живот протича и се изгубва в явленията на мисленето, чувстването и волята. На основата на това състояние на нещата, още от събуждането във физическия организъм присъства един етерен организъм, един астрален организъм и един Аз. Когато човек спи астралното тяло и Азът са излъчени от физическото тяло по-точно казано: - От физическата глава. Но в състоянието на будност те са напълно свързани с него и действат в него. През време на съня душата няма чрез самата себе си достатъчно сила, за да може да осъзнае всичко, което възприема чрез астралното тяло и чрез Аза, което е отразено във физическото тяло.
Ако в своето будно състояние, човек би бил способен да познае цялата дейност, която развива неговото вътрешно същество, първо той би възприемал течението на своя собствен живот, т.е.
жизнените действителности, върху които се присаждат спомените. Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме. Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта. В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н.
към текста >>
Той би познавал също онези космически сфери, не
съзнателно
изгубени през време на съня, за които вече говорихме.
Когато човек спи астралното тяло и Азът са излъчени от физическото тяло по-точно казано: - От физическата глава. Но в състоянието на будност те са напълно свързани с него и действат в него. През време на съня душата няма чрез самата себе си достатъчно сила, за да може да осъзнае всичко, което възприема чрез астралното тяло и чрез Аза, което е отразено във физическото тяло. Ако в своето будно състояние, човек би бил способен да познае цялата дейност, която развива неговото вътрешно същество, първо той би възприемал течението на своя собствен живот, т.е. жизнените действителности, върху които се присаждат спомените.
Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме.
Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта. В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н. Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите. И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди.
към текста >>
Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото
същество
би възприемало
съзнателно
този образ на планетните движения, които познава през време нощта.
Но в състоянието на будност те са напълно свързани с него и действат в него. През време на съня душата няма чрез самата себе си достатъчно сила, за да може да осъзнае всичко, което възприема чрез астралното тяло и чрез Аза, което е отразено във физическото тяло. Ако в своето будно състояние, човек би бил способен да познае цялата дейност, която развива неговото вътрешно същество, първо той би възприемал течението на своя собствен живот, т.е. жизнените действителности, върху които се присаждат спомените. Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме.
Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта.
В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н. Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите. И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди. Всичко това е заличено през време на будното състояние.
към текста >>
Той би чувствал, как през неговото
същество
преминават различно насочените течения на планетите.
жизнените действителности, върху които се присаждат спомените. Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме. Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта. В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н.
Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите.
И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди. Всичко това е заличено през време на будното състояние. В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното същество на човека, неговия Аз. В него не присъства нищо, което би го накарало да каже: Аз съм изцяло пропит от божествен живот. Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза.
към текста >>
И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно
същество
от небето на неподвижните звезди.
Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме. Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта. В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н. Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите.
И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди.
Всичко това е заличено през време на будното състояние. В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното същество на човека, неговия Аз. В него не присъства нищо, което би го накарало да каже: Аз съм изцяло пропит от божествен живот. Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза. То пропива своя организъм със силите, които е събрало през време на съня, минавайки през звездните светове.
към текста >>
В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното
същество
на човека, неговия Аз.
В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н. Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите. И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди. Всичко това е заличено през време на будното състояние.
В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното същество на човека, неговия Аз.
В него не присъства нищо, което би го накарало да каже: Аз съм изцяло пропит от божествен живот. Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза. То пропива своя организъм със силите, които е събрало през време на съня, минавайки през звездните светове. Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите, мислите, които той самият препраща в съзнанието. Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм.
към текста >>
Всяка сутрин когато се събужда, човешкото
същество
облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза.
Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите. И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди. Всичко това е заличено през време на будното състояние. В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното същество на човека, неговия Аз. В него не присъства нищо, което би го накарало да каже: Аз съм изцяло пропит от божествен живот.
Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза.
То пропива своя организъм със силите, които е събрало през време на съня, минавайки през звездните светове. Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите, мислите, които той самият препраща в съзнанието. Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм. Влиянията на външния свят проникват чрез сетивата в него: Тези на светлината през очите, тази на света на звуците през ушите, действията на топлината и на студа през сетивото за топлина и т.н. Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на мисли и душата познава този свят на мислите отразени в полето на съзнанието.
към текста >>
В момента, когато се ражда, човешкото
същество
носи в себе си стремежа към смъртта.
Защото ако мислим, ако имаме съзнание за една вътрешна дейност, това не е резултат на една витализация, на едно органическо изграждане, а то е поради това, че нашата нервна система е постоянно застрашена да бъде разрушена, защото в нея ние носим смъртта. Да имаме вътре в нас един съзнателен живот, това не значи да развиваме в нас един органически живот, а напротив това значи да умъртвяваме този органически живот. За да стигнем до обикновеното съзнание, трябва тези органически процеси да навлязат в умъртвяване и да сторят място на душата. Ако бихме имали един правилен възглед за всичко това, ние бихме казали: Животът на душата не е произведение на органическия живот, защото този органически живот трябва да умре, трябва да напусне главата, за да може душата да развие своята дейност. Тези са действителните отношения между дейността на душата и тази на тялото.
В момента, когато се ражда, човешкото същество носи в себе си стремежа към смъртта.
Чрез свръхсетивното познание ние научаваме, че смъртта постоянно действа в нас, и че само сънят и пречи да постигне своята цел. Крайната смърт, тази на цялото тяло, е само един сбор, едно засилване на един постоянен процес, който непрестанно се развива през време на будния живот. Докато физическия организъм съществува, той се брани против това разрушение, което е дело на астралния организъм. Главата е седалище на тази борба. Но дейността на астралното тяло не се ограничава само в това през време на будното състояние.
към текста >>
Там където душата се изразява, това се дължи на факта, че нейната дейност е отразена от организма на главата, който постоянно се стреми към смъртта, явление от което се получава
съзнателно
то мислене.
През време на земния живот една друга част произвежда същите действия, както през време на предземното съществуване. Тази дейност се развива не в главата, а в ритмичния организъм, във всички органи, в които се развиват органическите ритми: дишането, кръвообръщението и т.н. Въпреки че действа в тази част на нашето тяло, тя не е свързана с нея по същия начин както онази част на астралното тяло, която действа в главата, упражнявайки там такова завладяване, че постоянно я води към смъртта, като един вид я разпокъсва. Другата част на астралното тяло прониква и пропива живота на органическите ритми; тя пронизва дишането, кръвообращението, но се свързва много слабо с тях, уврежда ги много по-малко. Резултатът от това е, че от това свързване на астралния организъм с жизнените ритми не може да се роди никаква мисъл.
Там където душата се изразява, това се дължи на факта, че нейната дейност е отразена от организма на главата, който постоянно се стреми към смъртта, явление от което се получава съзнателното мислене.
Подвижното свързване на астралното тяло и на органическите ритми не завършва с това отразяване във физическия организъм, източник на ясното съзнание. То създава само едно по-малко ясно оживление, одушевление, което е животът на нашите чувства, животът на сърцето. Този живот на сърцето се ражда, когато през време на будността астралния организъм прониква със своите пулсации дишането и кръвта, но без да ги разрушава, без да навлезе по-дълбоко в тях; той само събужда в тях живота на нашите чувства. Следователно в ритмичната система живее нещо от това, което човекът е познал през време на предметното съществуване, но няма ясно съзнание за него. Този факт има едно твърде определено последствие.
към текста >>
Ето защо след смъртта в човешкото
същество
продължава да съществува всичко онова, което е живяло в този астрален организъм.
От белите дробове древният индийски йога правеше да се издигнат в неговия мозък съжденията на морално естествени, или естествено моралния човек. В познанието на йога той правеше от своя мозък един орган на дишането и живееше в него това, което Космосът имаше да каже за него. Присъдата на Космоса върху нашите дела е твърде реална дейността на нашия астрален организъм. И когато при смъртта събличаме нашето физическо тяло, изчезва препятствието, което пречеше на човека да има пред своето съзнание всичко онова, което живее в дишането и в кръвообращението. Физическия организъм е като непроницаемо було, което покрива това, което става в астралния организъм и което току що описах.
Ето защо след смъртта в човешкото същество продължава да съществува всичко онова, което е живяло в този астрален организъм.
Как стана това, ние ще видим изследвайки опитностите, през които душата минава, когато прекрачи прага на смъртта. * * * Когато при смъртта физическото тяло се разлага, човешкото същество продължава да живее в един етерен организъм, в един астрален организъм и в един Аз. Физическото тяло е престанало да бъде препятствие за разцъфтяването на душата в Космоса, то е престанало да я привлича в неговата сфера; душата има веднага възможност да добие съзнание за Космоса. От друга страна тя има едно етерно тяло, което не е вече свързано с физическото тяло.
към текста >>
Когато при смъртта физическото тяло се разлага, човешкото
същество
продължава да живее в един етерен организъм, в един астрален организъм и в един Аз.
И когато при смъртта събличаме нашето физическо тяло, изчезва препятствието, което пречеше на човека да има пред своето съзнание всичко онова, което живее в дишането и в кръвообращението. Физическия организъм е като непроницаемо було, което покрива това, което става в астралния организъм и което току що описах. Ето защо след смъртта в човешкото същество продължава да съществува всичко онова, което е живяло в този астрален организъм. Как стана това, ние ще видим изследвайки опитностите, през които душата минава, когато прекрачи прага на смъртта. * * *
Когато при смъртта физическото тяло се разлага, човешкото същество продължава да живее в един етерен организъм, в един астрален организъм и в един Аз.
Физическото тяло е престанало да бъде препятствие за разцъфтяването на душата в Космоса, то е престанало да я привлича в неговата сфера; душата има веднага възможност да добие съзнание за Космоса. От друга страна тя има едно етерно тяло, което не е вече свързано с физическото тяло. Това етерно тяло представлява от една страна течението на живота; но чрез самия този факт то обхваща постоянното действие, което космическите сили са упражнявали. Минавайки с него през смъртта, душата има следователно в него опитност за космическия етер. Всичко, което този етерен космос съдържа, се влива сега в неговото етерно тяло, защото само физическият организъм е пречка за това вливане.
към текста >>
Сравнено с тази безкрайност етерното тяло е твърде ограничено и в това ограничено
същество
живее всемирният етер.
А етерното тяло е много по-малко изолирано от това, което става около него в Космоса, отколкото физическото тяло. Така всички сили действащи в лоното на космическия етер проникват на вълни в него и всичко, което живееше в етерното тяло се разпространява в света. В същото време, когато освободен от своето физическо тяло човекът се приспособява към своя етерен организъм, той се включва в силите, които пронизват постоянно вселената, етерния Космос. Но човешката душа е една; астралното тяло и Азът проникват следователно заедно с етерното тяло във вселената. Все по-ясно светлината на съзнанието свети в душата в лоното на космическия етер.
Сравнено с тази безкрайност етерното тяло е твърде ограничено и в това ограничено същество живее всемирният етер.
Ето защо личните опитности на човешкото същество през време на живота, записани в етерното тяло и подържани чрез връзката, която физическото тяло постоянно образуваше, нямат вече за човека никаква стойност в този всемирен океан на съзнанието, в който те се разпръскват. А това значи, че скоро след смъртта етерното тяло се разлага. С космическото съзнание, което беше добил, човекът не запазва вече освен своето астрално тяло и своя Аз. Астралното тяло още съдържа резултатите от всичко онова, което е било изживяно в него, когато беше свързано с физическото тяло. Аз описах, как една част от астралното тяло запазва своя космически характер, защото връзката, която го свързва с дишането и кръвообращението, остава слаба.
към текста >>
Ето защо личните опитности на човешкото
същество
през време на живота, записани в етерното тяло и подържани чрез връзката, която физическото тяло постоянно образуваше, нямат вече за човека никаква стойност в този всемирен океан на съзнанието, в който те се разпръскват.
Така всички сили действащи в лоното на космическия етер проникват на вълни в него и всичко, което живееше в етерното тяло се разпространява в света. В същото време, когато освободен от своето физическо тяло човекът се приспособява към своя етерен организъм, той се включва в силите, които пронизват постоянно вселената, етерния Космос. Но човешката душа е една; астралното тяло и Азът проникват следователно заедно с етерното тяло във вселената. Все по-ясно светлината на съзнанието свети в душата в лоното на космическия етер. Сравнено с тази безкрайност етерното тяло е твърде ограничено и в това ограничено същество живее всемирният етер.
Ето защо личните опитности на човешкото същество през време на живота, записани в етерното тяло и подържани чрез връзката, която физическото тяло постоянно образуваше, нямат вече за човека никаква стойност в този всемирен океан на съзнанието, в който те се разпръскват.
А това значи, че скоро след смъртта етерното тяло се разлага. С космическото съзнание, което беше добил, човекът не запазва вече освен своето астрално тяло и своя Аз. Астралното тяло още съдържа резултатите от всичко онова, което е било изживяно в него, когато беше свързано с физическото тяло. Аз описах, как една част от астралното тяло запазва своя космически характер, защото връзката, която го свързва с дишането и кръвообращението, остава слаба. Това е онази част, която чрез тази система на ритмите дава на човека способността да съди себе си от морално гледна точка и това продължава още и след като съответните органи са изчезнали.
към текста >>
По този начин се установява един нов ритъм, чрез който човешкото
същество
възприема морална стойност на делата, които е извършило на Земята.
Астралното тяло още съдържа резултатите от всичко онова, което е било изживяно в него, когато беше свързано с физическото тяло. Аз описах, как една част от астралното тяло запазва своя космически характер, защото връзката, която го свързва с дишането и кръвообращението, остава слаба. Това е онази част, която чрез тази система на ритмите дава на човека способността да съди себе си от морално гледна точка и това продължава още и след като съответните органи са изчезнали. Тази способност продължава да съществува, следователно, подържана от космическото съзнание. Това, което през време на земния живот дишането и кръвообращението отразяваха, се приспособява след смъртта към един космически ритъм.
По този начин се установява един нов ритъм, чрез който човешкото същество възприема морална стойност на делата, които е извършило на Земята.
Съдържанието на неговото астрално тяло е за него едно морално съдържание, съвкупност от вътрешните качества, каквито те са се оформили на Земята, в добро или в зло, в мъдрост или глупост. Всичко това живее и тупти в него. Към тези вътрешни пулсации идва да се примеси в един постоянен прилив, и отвън, едно още невинно, още аморално космическо течение а не неморално за което природата ни дава на Земята един образ. Защото в него ние не различаваме нито добро, нито зло, и в тази перспектива всичко ни изглежда неутрално. Този космически живот се съединява ритмично с ритмираните пулсации на нашето морално съждение.
към текста >>
Човешкото
същество
вдишва Космоса в неговата невинност; то издишва към него всичко онова, което съставлява неговата морална стойност.
Съдържанието на неговото астрално тяло е за него едно морално съдържание, съвкупност от вътрешните качества, каквито те са се оформили на Земята, в добро или в зло, в мъдрост или глупост. Всичко това живее и тупти в него. Към тези вътрешни пулсации идва да се примеси в един постоянен прилив, и отвън, едно още невинно, още аморално космическо течение а не неморално за което природата ни дава на Земята един образ. Защото в него ние не различаваме нито добро, нито зло, и в тази перспектива всичко ни изглежда неутрално. Този космически живот се съединява ритмично с ритмираните пулсации на нашето морално съждение.
Човешкото същество вдишва Космоса в неговата невинност; то издишва към него всичко онова, което съставлява неговата морална стойност.
И душата възприема, как в Космоса се ражда една моралност, образувана от всичко, което всяко човешко същество донася от своите земни опитности и от съжденията, които е произнесло върху самото себе си. Така в лоното на Космоса се е натрупало всяко морално последствие на делата извършени през време на живота. В едно състояние на съзнанието, на което вече нищо не пречи, човекът е свидетел на моралната субстанция, която се образува по този начин в Космоса с оглед на един бъдещ свят. Под нейния аспект на природния свят нашата вселена е морално неутрална. Но от нея ще се роди една друга вселена, в която всичко, което е морално, ще бъде природно, цялата природа ще бъде морална.
към текста >>
И душата възприема, как в Космоса се ражда една моралност, образувана от всичко, което всяко човешко
същество
донася от своите земни опитности и от съжденията, които е произнесло върху самото себе си.
Всичко това живее и тупти в него. Към тези вътрешни пулсации идва да се примеси в един постоянен прилив, и отвън, едно още невинно, още аморално космическо течение а не неморално за което природата ни дава на Земята един образ. Защото в него ние не различаваме нито добро, нито зло, и в тази перспектива всичко ни изглежда неутрално. Този космически живот се съединява ритмично с ритмираните пулсации на нашето морално съждение. Човешкото същество вдишва Космоса в неговата невинност; то издишва към него всичко онова, което съставлява неговата морална стойност.
И душата възприема, как в Космоса се ражда една моралност, образувана от всичко, което всяко човешко същество донася от своите земни опитности и от съжденията, които е произнесло върху самото себе си.
Така в лоното на Космоса се е натрупало всяко морално последствие на делата извършени през време на живота. В едно състояние на съзнанието, на което вече нищо не пречи, човекът е свидетел на моралната субстанция, която се образува по този начин в Космоса с оглед на един бъдещ свят. Под нейния аспект на природния свят нашата вселена е морално неутрална. Но от нея ще се роди една друга вселена, в която всичко, което е морално, ще бъде природно, цялата природа ще бъде морална. Човекът донася в Космоса зародиша на тази вселена със своите дела.
към текста >>
Ако след смъртта човешкото
същество
трябваше да остане в тази фаза то не би искало да приготви както подобава духовната ядка на своя бъдещ физически организъм.
Човекът донася в Космоса зародиша на тази вселена със своите дела. Тогава за душата възниква един голям въпрос: Чрез моралните качества, които съм добил, достоен ли съм за да участвам един ден в този бъдещ космос, чийто образ не ще бъде вече една безразлична природа, а една морална природа? Това, което душата изпитва и чувства след смъртта ние можем да употребим тези изрази, въпреки че те предават лошо опитността, която тя има в свръхсетивния свят -, е действителната стойност на моралните подтици във физическия свят. Това предава на нейния живот след смъртта една особена отсенка. Можете да намерите тези опитности описани от друга гледна точка в моята книга "Теософия", където те са събрани под заглавието "светът на душите".
Ако след смъртта човешкото същество трябваше да остане в тази фаза то не би искало да приготви както подобава духовната ядка на своя бъдещ физически организъм.
То не би могло да го изработи както трябва, ако моралните несъвършенства на неговия живот продължаваха да тежат върху неговата душа. Ето защо, след известно време след смъртта душата трябва да навлезе в един свят, където се заличават опитностите, които току-що описах, където тя живее в един пречистен Космос. Там, където още може да се чувства всичко онова, което съставлява моралната стойност на едно деяние, би искал да се образува само един изроден зародиш на бъдещия физически организъм. Едно здраво физическо тяло не може да бъде образувано, освен ако душата проникне в един свят, където вече нищо не я засяга от това, което тя е живяла в течение на своето минало съществуване, където тя приема само действието на духовните божествени подтици. Човекът трябва да проникне в този "свят на духовете", в това единствено място, където може да сътрудничи за изграждането на мировата форма на своя духовен организъм, който впоследствие ще се превърне във физическо тяло.
към текста >>
Това
същество
на Аза трябва също да мине през известна подготовка, с която ще се занимаваме в нашата утрешна лекция.
Там, където още може да се чувства всичко онова, което съставлява моралната стойност на едно деяние, би искал да се образува само един изроден зародиш на бъдещия физически организъм. Едно здраво физическо тяло не може да бъде образувано, освен ако душата проникне в един свят, където вече нищо не я засяга от това, което тя е живяла в течение на своето минало съществуване, където тя приема само действието на духовните божествени подтици. Човекът трябва да проникне в този "свят на духовете", в това единствено място, където може да сътрудничи за изграждането на мировата форма на своя духовен организъм, който впоследствие ще се превърне във физическо тяло. За известно време той трябва да бъде разтоварен от несъвършенствата на неговия минал живот, иначе той би се родил деформиран. Разбира се, заедно със своето астрално тяло човек донася в света на духовете и своята индивидуалност, своя Аз.
Това същество на Аза трябва също да мине през известна подготовка, с която ще се занимаваме в нашата утрешна лекция.
За да завърша днес, ще опиша връзките, които свързват приетите от човешкото същество форми след смъртта с християнското развитие и с Тайната на Голгота. * * * Сега вече ще допуснете, че една истинска Космология не може да бъде изградена, без да включим в нея това, което Инспирацията ни позволява да познаем относно поместването в Космоса на един морален зародиш, като този, който току-що описах. Всяка космология би останала непълна, ако тя не би показала, как настоящата вселена, на която природата е неутрален, аморален образ, ще бъде един ден преобразена от живота на хората по такъв начин, че това, което е природно, ще бъде морално, това, което е морално, ще бъде природно. Една истинска Космология може да се роди чрез обогатяването, което Инспирацията ще донесе към обикновените познания.
към текста >>
За да завърша днес, ще опиша връзките, които свързват приетите от човешкото
същество
форми след смъртта с християнското развитие и с Тайната на Голгота.
Едно здраво физическо тяло не може да бъде образувано, освен ако душата проникне в един свят, където вече нищо не я засяга от това, което тя е живяла в течение на своето минало съществуване, където тя приема само действието на духовните божествени подтици. Човекът трябва да проникне в този "свят на духовете", в това единствено място, където може да сътрудничи за изграждането на мировата форма на своя духовен организъм, който впоследствие ще се превърне във физическо тяло. За известно време той трябва да бъде разтоварен от несъвършенствата на неговия минал живот, иначе той би се родил деформиран. Разбира се, заедно със своето астрално тяло човек донася в света на духовете и своята индивидуалност, своя Аз. Това същество на Аза трябва също да мине през известна подготовка, с която ще се занимаваме в нашата утрешна лекция.
За да завърша днес, ще опиша връзките, които свързват приетите от човешкото същество форми след смъртта с християнското развитие и с Тайната на Голгота.
* * * Сега вече ще допуснете, че една истинска Космология не може да бъде изградена, без да включим в нея това, което Инспирацията ни позволява да познаем относно поместването в Космоса на един морален зародиш, като този, който току-що описах. Всяка космология би останала непълна, ако тя не би показала, как настоящата вселена, на която природата е неутрален, аморален образ, ще бъде един ден преобразена от живота на хората по такъв начин, че това, което е природно, ще бъде морално, това, което е морално, ще бъде природно. Една истинска Космология може да се роди чрез обогатяването, което Инспирацията ще донесе към обикновените познания. Също така една истинска философия не може да получи живо съдържание освен приемайки резултатите на имагинативното познание.
към текста >>
Посветените, които живееха по времето на Тайната на Голгота и още три или четири столетия по-късно, казваха на тези, които искаха да бъдат последователи: Пътят, който физическото развитие, развитието на физическия организъм следва, е такъв, че, след като е минало през света на душите, човешкото
същество
е така добре включено в мрежата от отзвуци на неговата морална стойност, щото, ако би било оставено само на неговите собствени сили, неговото съзнание би се затъмнило и то не би искало да се отвори за влиянието на слънчевото
същество
.
Също така една истинска философия не може да получи живо съдържание освен приемайки резултатите на имагинативното познание. А християнството има нужда от тази Космология. В епохите, които предхождаха Тайната на Голгота, посветените работиха чрез методи различни от тези на модерното посвещение. Те знаеха това, което става в духовния свят, в който човек прониква след смъртта, и можеха вече да кажат на своите последователи: След смъртта вие влизате в един свят на душите, където ще намерите отзвука на вашите морални качества и на тези, които са сродни с тях. Но вие не можете да проникнете в царството на духовете със силите, които в този момент се разгръщат във вашата душа, защото резултатите от това морално съждение, което вашето астрално тяло носи, биха затъмнили, биха задушили вашето Азово съзнание, вашето себесъзнание, което трябва да добиете в страната на душите.
Посветените, които живееха по времето на Тайната на Голгота и още три или четири столетия по-късно, казваха на тези, които искаха да бъдат последователи: Пътят, който физическото развитие, развитието на физическия организъм следва, е такъв, че, след като е минало през света на душите, човешкото същество е така добре включено в мрежата от отзвуци на неговата морална стойност, щото, ако би било оставено само на неговите собствени сили, неговото съзнание би се затъмнило и то не би искало да се отвори за влиянието на слънчевото същество.
Ето защо самото това слънчево същество е слязло на Земята, приело е човешка форма в тялото на Исуса от Назарет и е извършило Тайната на Голгота. Човек може да добие на Земята много нещо чрез сетивния светоглед и чрез развитието на индивидуалното съзнание. Ако към това, свързано с неговите чувства между раждането и смъртта, т.е. с неговото астрално тяло, той прибави на Тайната на Голгота, тогава това астрално тяло в онази негова част, която продължава да живее след смъртта приема това също влияние, което Земята прие при извършването на Тайната на Голгота. Тази сила озарява и укрепва личното съзнание което иначе би останало тъмно при преминаването от света на душите в света на духовете.
към текста >>
Ето защо самото това слънчево
същество
е слязло на Земята, приело е човешка форма в тялото на Исуса от Назарет и е извършило Тайната на Голгота.
А християнството има нужда от тази Космология. В епохите, които предхождаха Тайната на Голгота, посветените работиха чрез методи различни от тези на модерното посвещение. Те знаеха това, което става в духовния свят, в който човек прониква след смъртта, и можеха вече да кажат на своите последователи: След смъртта вие влизате в един свят на душите, където ще намерите отзвука на вашите морални качества и на тези, които са сродни с тях. Но вие не можете да проникнете в царството на духовете със силите, които в този момент се разгръщат във вашата душа, защото резултатите от това морално съждение, което вашето астрално тяло носи, биха затъмнили, биха задушили вашето Азово съзнание, вашето себесъзнание, което трябва да добиете в страната на душите. Посветените, които живееха по времето на Тайната на Голгота и още три или четири столетия по-късно, казваха на тези, които искаха да бъдат последователи: Пътят, който физическото развитие, развитието на физическия организъм следва, е такъв, че, след като е минало през света на душите, човешкото същество е така добре включено в мрежата от отзвуци на неговата морална стойност, щото, ако би било оставено само на неговите собствени сили, неговото съзнание би се затъмнило и то не би искало да се отвори за влиянието на слънчевото същество.
Ето защо самото това слънчево същество е слязло на Земята, приело е човешка форма в тялото на Исуса от Назарет и е извършило Тайната на Голгота.
Човек може да добие на Земята много нещо чрез сетивния светоглед и чрез развитието на индивидуалното съзнание. Ако към това, свързано с неговите чувства между раждането и смъртта, т.е. с неговото астрално тяло, той прибави на Тайната на Голгота, тогава това астрално тяло в онази негова част, която продължава да живее след смъртта приема това също влияние, което Земята прие при извършването на Тайната на Голгота. Тази сила озарява и укрепва личното съзнание което иначе би останало тъмно при преминаването от света на душите в света на духовете. Тогава той може да възприема в този последен свят всичко онова, което ще го направи способен да подготви своя бъдещ физически организъм под неговата духовна форма.
към текста >>
Днес е налице едно ново познание на посвещението, което отново може да повдигне булото закриващо връзките на човешкото
същество
с Христа Исуса.
Но Христос е слязъл на Земята. Той изпълни акта на Голгота и последствията от този акт за човешката душа я укрепват по такъв начин, защото след смъртта, когато прониква в света на духовете, тя има за Космоса един толкова богат възглед, че може да сътрудничи за изработването на нейния бъдещ физически организъм, благодарение на подтиците, които приема. Чрез действието на Христа душата е пречистена преминавайки от света на душите в този на духовете. Сега вие виждате връзките, които свързват тайната на смъртта с християнското развитие на света. След четвъртото столетие на нашата ера познанието на посвещението, което току-що охарактеризирах, премина в упадък и се изгуби.
Днес е налице едно ново познание на посвещението, което отново може да повдигне булото закриващо връзките на човешкото същество с Христа Исуса.
То ни казва: - Онзи, който през време на земното съществуване отваря своето сърце за тайната на голготската мистерия, той укрепва своята душа и я прави способна, когато проникне в света на духовете, да моделира един физически организъм различен от този, който би се образувал, ако не му беше даден този импулс на новото християнство. Наистина, без този импулс върху бъдещата земя биха се раждали болни тела. Възобновеното християнство ни позволява да се потопим в този импулс, благодарение на който за следващите земни въплъщения могат да се явят пълни със здравина организми. Тази е дълбоката връзка на човешкото развитие през смъртта с Христовото същество; в една истинска космология това христово същество трябва да стане една всемирна сила, една космическа сила, която душата възприема, когато след смъртта преминава от света на душите в този на духовете. В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
към текста >>
Тази е дълбоката връзка на човешкото развитие през смъртта с Христовото
същество
; в една истинска космология това христово
същество
трябва да стане една всемирна сила, една космическа сила, която душата възприема, когато след смъртта преминава от света на душите в този на духовете.
След четвъртото столетие на нашата ера познанието на посвещението, което току-що охарактеризирах, премина в упадък и се изгуби. Днес е налице едно ново познание на посвещението, което отново може да повдигне булото закриващо връзките на човешкото същество с Христа Исуса. То ни казва: - Онзи, който през време на земното съществуване отваря своето сърце за тайната на голготската мистерия, той укрепва своята душа и я прави способна, когато проникне в света на духовете, да моделира един физически организъм различен от този, който би се образувал, ако не му беше даден този импулс на новото християнство. Наистина, без този импулс върху бъдещата земя биха се раждали болни тела. Възобновеното християнство ни позволява да се потопим в този импулс, благодарение на който за следващите земни въплъщения могат да се явят пълни със здравина организми.
Тази е дълбоката връзка на човешкото развитие през смъртта с Христовото същество; в една истинска космология това христово същество трябва да стане една всемирна сила, една космическа сила, която душата възприема, когато след смъртта преминава от света на душите в този на духовете.
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата. Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото същество трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие. Днес ние видяхме, какво място се пада на Христа в истинското космологическо познание; утре ние ще видим, какво място трябва да му стори едно възобновено религиозно познание.
към текста >>
Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото
същество
трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие.
То ни казва: - Онзи, който през време на земното съществуване отваря своето сърце за тайната на голготската мистерия, той укрепва своята душа и я прави способна, когато проникне в света на духовете, да моделира един физически организъм различен от този, който би се образувал, ако не му беше даден този импулс на новото християнство. Наистина, без този импулс върху бъдещата земя биха се раждали болни тела. Възобновеното християнство ни позволява да се потопим в този импулс, благодарение на който за следващите земни въплъщения могат да се явят пълни със здравина организми. Тази е дълбоката връзка на човешкото развитие през смъртта с Христовото същество; в една истинска космология това христово същество трябва да стане една всемирна сила, една космическа сила, която душата възприема, когато след смъртта преминава от света на душите в този на духовете. В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото същество трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие.
Днес ние видяхме, какво място се пада на Христа в истинското космологическо познание; утре ние ще видим, какво място трябва да му стори едно възобновено религиозно познание.
към текста >>
68.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
1. Антропософията е един път на познание, който иска да доведе духовното в човешкото
същество
до Духовното във Вселената.
АНТРОПОСОФСКИ РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ, ДАДЕНИ КАТО ПОДБУДИ ОТ ГЬОТЕАНУМА
1. Антропософията е един път на познание, който иска да доведе духовното в човешкото същество до Духовното във Вселената.
Тя се явява в човека като една нужда на сърцето и на чувството. Тя трябва да намери своето оправдание в това, че може да задоволи тази нужда. Само онзи може да признае Антропософията, който намира в нея това, което той трябва да търси от своето сърце. Ето защо антропософи могат да бъдат само хора, които чувствуват определени въпроси относно човешкото същество и относно света като една жизнена необходимост така, както човек чувствува глад и жажда. 2. Антропософията дава познания, които се добиват по духовен начин.
към текста >>
Ето защо антропософи могат да бъдат само хора, които чувствуват определени въпроси относно човешкото
същество
и относно света като една жизнена необходимост така, както човек чувствува глад и жажда.
ДАДЕНИ КАТО ПОДБУДИ ОТ ГЬОТЕАНУМА 1. Антропософията е един път на познание, който иска да доведе духовното в човешкото същество до Духовното във Вселената. Тя се явява в човека като една нужда на сърцето и на чувството. Тя трябва да намери своето оправдание в това, че може да задоволи тази нужда. Само онзи може да признае Антропософията, който намира в нея това, което той трябва да търси от своето сърце.
Ето защо антропософи могат да бъдат само хора, които чувствуват определени въпроси относно човешкото същество и относно света като една жизнена необходимост така, както човек чувствува глад и жажда.
2. Антропософията дава познания, които се добиват по духовен начин. Но тя върши това само поради факта, че ежедневният живот и науката основана на сетивното възприятие и на дейността на ума довеждат до една граница на жизнения път, където душевното съществуване на човека би трябвало да умре, ако не би могло да премине тази граница. Този ежедневен живот и тази наука не водят до границата така, че да трябва да се спре до тази граница, но тази граница на сетивния възглед се разкрива чрез самата човешка душа изгледът в духовния свят. 3. Има хора, които вярват, че с границата на сетивния възглед са дадени също и границите на всякакво разбиране. Ако биха обърнали внимание на това, как добиват съзнание за тези граници, те биха открили също в това съзнание и способностите, които им позволяват да преминат отвъд тях.
към текста >>
Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв отговор на въпроса за неговото собствено
същество
.
Ако биха обърнали внимание на това, как добиват съзнание за тези граници, те биха открили също в това съзнание и способностите, които им позволяват да преминат отвъд тях. Рибата плува до границите на водата; тя трябва да се върне обратно, защото и липсват физическите органи, за да може да живее извън водата. Човекът стига до границите на сетивния възглед; той може да познае, че по пътя към тази граница в него са се развили душевни способности, които му позволяват да живее душевно в елемента, който не може да бъде обгърнат от сетивния възглед. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА 4. За да има сигурност в своето чувствуване и за крепкото развитие на своята воля човекът се нуждае от едно познание на духовния свят.
Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв отговор на въпроса за неговото собствено същество.
Това собствено същество подържа веществата и силите на природния свят в живоподвижната човешка форма до тогава, докато човек мине през вратата на смъртта. След това природата поема в себе си тази форма. Тя не може да я подържа, а само да я разложи. Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина отговор на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана. Никакво теоретическо възражение не може да заличи този въпрос от чувствуващата човешка душа, ако самата тя не иска да се заглуши, да се притъпи.
към текста >>
Това собствено
същество
подържа веществата и силите на природния свят в живоподвижната човешка форма до тогава, докато човек мине през вратата на смъртта.
Рибата плува до границите на водата; тя трябва да се върне обратно, защото и липсват физическите органи, за да може да живее извън водата. Човекът стига до границите на сетивния възглед; той може да познае, че по пътя към тази граница в него са се развили душевни способности, които му позволяват да живее душевно в елемента, който не може да бъде обгърнат от сетивния възглед. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА 4. За да има сигурност в своето чувствуване и за крепкото развитие на своята воля човекът се нуждае от едно познание на духовния свят. Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв отговор на въпроса за неговото собствено същество.
Това собствено същество подържа веществата и силите на природния свят в живоподвижната човешка форма до тогава, докато човек мине през вратата на смъртта.
След това природата поема в себе си тази форма. Тя не може да я подържа, а само да я разложи. Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина отговор на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана. Никакво теоретическо възражение не може да заличи този въпрос от чувствуващата човешка душа, ако самата тя не иска да се заглуши, да се притъпи. Съществуването на този въпрос, трябва да поддържа живо копнежа за духовните пътища на мировото познание по непосредствен начин във всяка човешка душа, която е действително будна.
към текста >>
Той вижда, как мисленето, чувствуването и волята са зависими от природно-физическото човешко
същество
.
Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина отговор на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана. Никакво теоретическо възражение не може да заличи този въпрос от чувствуващата човешка душа, ако самата тя не иска да се заглуши, да се притъпи. Съществуването на този въпрос, трябва да поддържа живо копнежа за духовните пътища на мировото познание по непосредствен начин във всяка човешка душа, която е действително будна. 5. За да има вътрешно спокойствие, човекът се нуждае от себепознанието в духа. Той намира самия себе си в своето мислене, в своето чувствуване и в своята воля.
Той вижда, как мисленето, чувствуването и волята са зависими от природно-физическото човешко същество.
В тяхното разгръщане те трябва да следват здравето, болестта и повреждането на тялото. Всяко заспиване ги заличава. Обикновеният жизнен опит познава до каква висока степен духовното изживяване на човека зависи от съществуването на тялото. Тогава в човека се събужда съзнанието, че в този обикновен жизнен опит себепознанието може да бъде изгубено. Първо възниква плахият въпрос: може ли да съществува едно себепознание надвишаващо обикновената жизнена опитност, а с това и сигурността за съществуването на едно истинско себе?
към текста >>
7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно
същество
в този свят на земното и извънземното.
Тогава можем да преминем от тази земна съвкупност, която царува във всичко неживо, към възгледа за живия растителен свят. Ние виждаме, как извънземния свят изпраща от далечините на пространството силите, които излъчват живото от лоното на неживото. В живото ние виждаме онази същност, която се изтръгва от чисто земната връзка и се превръща в изявително онова, което действува на Земята от далечините на мировото пространство. И в най-незначителното растение ние виждаме същността на извънземната Светлина, както в окото виждаме светещия предмет, който стои пред него. В това отношение на съзерцанието можем да видим разлика та между земно-физическото, което царува в неживото, и извънземното, което проявява своите сили в живото.
7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно същество в този свят на земното и извънземното.
Доколкото той е поставен в земното, което обхваща неживото, той носи на себе си своето физическо тяло; доколкото развива в себе си онези сили, които внасят живота от мировите далечини в земното, той има едно етерно или жизнено тяло. Съвременната насока в познанието никак не е взела под внимание тази противоположност между земното и етерното. Именно поради тази причина тя е развила върху етерното естество най-невъзможните възгледи. Страхът, да не би да се изпадне във фантастичност, накара учените да се въздържат да говорят за тази противоположност. Обаче без едно такова говорене не може да се стигне до никакво разбиране на човека и на света.
към текста >>
8. Можем да разгледаме човешкото
същество
доколкото то е съставено от физическо тяло и етерно тяло.
Съвременната насока в познанието никак не е взела под внимание тази противоположност между земното и етерното. Именно поради тази причина тя е развила върху етерното естество най-невъзможните възгледи. Страхът, да не би да се изпадне във фантастичност, накара учените да се въздържат да говорят за тази противоположност. Обаче без едно такова говорене не може да се стигне до никакво разбиране на човека и на света. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА
8. Можем да разгледаме човешкото същество доколкото то е съставено от физическо тяло и етерно тяло.
Тогава ще открием, че всички явления у човека, които изхождат от тази страна, не водят до съзнание, а напротив остават в несъзнателната област. Съзнанието не се прояснява, а напротив се затъмнява, когато се повишава дейността на физическото и на етерното тяло. Състояния на немощ, на безсилие могат да се констатират като резултат от едно такова повишение. Като вървим по една такава ориентация на разсъждението, стигаме до там, да признаем, че в организацията на човека а също и на животното влиза в действие не що, което не е от еднакво естество с физическото и етерното. То не действува, когато физическото и етерното действува от своите сили, а напротив, започва да действува по свой начин, когато последните престават да действуват.
към текста >>
Тогава може да се почувствува, как
съзнателно
то е пренесено в себе
съзнателно
то благодарение на това, че човек създава от себе си едно копие на просто
съзнателно
то.
Това последното се ражда, когато духовното в човека се проявява чрез това, че силите на физическото и етерното тяло разграждат тези те ла. В разграждането на тези тела се създава почвата, върху която съзнанието разгръща своя живот. Обаче, за да не бъде разрушен организмът трябва да последва едно ново съграждане. Така, когато за едно изживява не на съзнанието е станало едно разграждане, разграденото трябва да бъде отново съградено. Във възприятието на това съграждане лежи изживяването на себесъзнанието Този процес може да бъде проследен чрез вътрешно съзерцание.
Тогава може да се почувствува, как съзнателното е пренесено в себесъзнателното благодарение на това, че човек създава от себе си едно копие на просто съзнателното.
Просто съзнателното има своя образ в онази част на организма, която е станала един вид празна чрез разграждането. То се вмъква в себесъзнателното, когато празнотата бива отново запълнена от вътре. Същността, която е способна да извърши това запълване, е изживяна като "Аз. 12. Ние намираме действителността на "Аза" тогава, когато развием по-нататък вътрешното виждане, чрез което астралното тяло бива обхванато познавателно, чрез това, че проникваме изживяното в медитация мислене с волята. Първо ние сме се отдали на това мислене безволево.
към текста >>
Просто
съзнателно
то има своя образ в онази част на организма, която е станала един вид празна чрез разграждането.
В разграждането на тези тела се създава почвата, върху която съзнанието разгръща своя живот. Обаче, за да не бъде разрушен организмът трябва да последва едно ново съграждане. Така, когато за едно изживява не на съзнанието е станало едно разграждане, разграденото трябва да бъде отново съградено. Във възприятието на това съграждане лежи изживяването на себесъзнанието Този процес може да бъде проследен чрез вътрешно съзерцание. Тогава може да се почувствува, как съзнателното е пренесено в себесъзнателното благодарение на това, че човек създава от себе си едно копие на просто съзнателното.
Просто съзнателното има своя образ в онази част на организма, която е станала един вид празна чрез разграждането.
То се вмъква в себесъзнателното, когато празнотата бива отново запълнена от вътре. Същността, която е способна да извърши това запълване, е изживяна като "Аз. 12. Ние намираме действителността на "Аза" тогава, когато развием по-нататък вътрешното виждане, чрез което астралното тяло бива обхванато познавателно, чрез това, че проникваме изживяното в медитация мислене с волята. Първо ние сме се отдали на това мислене безволево. Благодарение на това стигаме до там, че нещо духовно навлиза в това мислене, както при сетивното възприятие цветът навлиза в окото, звукът в ухото.
към текста >>
То се вмъква в себе
съзнателно
то, когато празнотата бива отново запълнена от вътре.
Обаче, за да не бъде разрушен организмът трябва да последва едно ново съграждане. Така, когато за едно изживява не на съзнанието е станало едно разграждане, разграденото трябва да бъде отново съградено. Във възприятието на това съграждане лежи изживяването на себесъзнанието Този процес може да бъде проследен чрез вътрешно съзерцание. Тогава може да се почувствува, как съзнателното е пренесено в себесъзнателното благодарение на това, че човек създава от себе си едно копие на просто съзнателното. Просто съзнателното има своя образ в онази част на организма, която е станала един вид празна чрез разграждането.
То се вмъква в себесъзнателното, когато празнотата бива отново запълнена от вътре.
Същността, която е способна да извърши това запълване, е изживяна като "Аз. 12. Ние намираме действителността на "Аза" тогава, когато развием по-нататък вътрешното виждане, чрез което астралното тяло бива обхванато познавателно, чрез това, че проникваме изживяното в медитация мислене с волята. Първо ние сме се отдали на това мислене безволево. Благодарение на това стигаме до там, че нещо духовно навлиза в това мислене, както при сетивното възприятие цветът навлиза в окото, звукът в ухото. Когато сме стигнали до там, да изобразим чрез един волев акт
към текста >>
17. Човекът е едно
същество
, което разгръща своя живот по средата между две мирови области.
16. Третата форма на "Аза" ни позволява да проникнем с погледа в самостоятелната същност на човека всред един духовен свят. Тя събужда в нас чувството, че със своята земно-сетивна природа човекът е само едно откровение на това, което той е в действителност. С това е дадено изходната точка на истинското себе познание. Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА НА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
17. Човекът е едно същество, което разгръща своя живот по средата между две мирови области.
С развитието на неговото тяло той е включен в един "долен свят"; със своето душевно същество той образува един "среден свят" и със своите духовни сили той се стреми към един "горен свят". Той получава развитието на своето тяло от това, което природата му е дала; своето душевно същество той носи като свой собствен дял за себе си; а духовните сили той намира в себе си като дарове, които го водят над самия него, за да участвува в един божествен свят. 18. Духът е творящ и в трите тези мирови области. Природата не е лишена от дух. В познанието човек изгубва и природата, ако не може да види в нея духа.
към текста >>
С развитието на неговото тяло той е включен в един "долен свят"; със своето душевно
същество
той образува един "среден свят" и със своите духовни сили той се стреми към един "горен свят".
Тя събужда в нас чувството, че със своята земно-сетивна природа човекът е само едно откровение на това, което той е в действителност. С това е дадено изходната точка на истинското себе познание. Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА НА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 17. Човекът е едно същество, което разгръща своя живот по средата между две мирови области.
С развитието на неговото тяло той е включен в един "долен свят"; със своето душевно същество той образува един "среден свят" и със своите духовни сили той се стреми към един "горен свят".
Той получава развитието на своето тяло от това, което природата му е дала; своето душевно същество той носи като свой собствен дял за себе си; а духовните сили той намира в себе си като дарове, които го водят над самия него, за да участвува в един божествен свят. 18. Духът е творящ и в трите тези мирови области. Природата не е лишена от дух. В познанието човек изгубва и природата, ако не може да види в нея духа. Обаче все пак той ще намери духа като спящ в съществува нето на природата.
към текста >>
Той получава развитието на своето тяло от това, което природата му е дала; своето душевно
същество
той носи като свой собствен дял за себе си; а духовните сили той намира в себе си като дарове, които го водят над самия него, за да участвува в един божествен свят.
С това е дадено изходната точка на истинското себе познание. Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА НА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 17. Човекът е едно същество, което разгръща своя живот по средата между две мирови области. С развитието на неговото тяло той е включен в един "долен свят"; със своето душевно същество той образува един "среден свят" и със своите духовни сили той се стреми към един "горен свят".
Той получава развитието на своето тяло от това, което природата му е дала; своето душевно същество той носи като свой собствен дял за себе си; а духовните сили той намира в себе си като дарове, които го водят над самия него, за да участвува в един божествен свят.
18. Духът е творящ и в трите тези мирови области. Природата не е лишена от дух. В познанието човек изгубва и природата, ако не може да види в нея духа. Обаче все пак той ще намери духа като спящ в съществува нето на природата. Но както в човешкия живот сънят има своята задача и "Азът" трябва да спи определено време, за да бъде истински буден през другото определено време, така и мировият Дух трябва да спи "на мястото, където се намира природата", за да бъде истински буден на друго място.
към текста >>
19. По отношение на света човешката душа е едно сънуващо
същество
, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея.
18. Духът е творящ и в трите тези мирови области. Природата не е лишена от дух. В познанието човек изгубва и природата, ако не може да види в нея духа. Обаче все пак той ще намери духа като спящ в съществува нето на природата. Но както в човешкия живот сънят има своята задача и "Азът" трябва да спи определено време, за да бъде истински буден през другото определено време, така и мировият Дух трябва да спи "на мястото, където се намира природата", за да бъде истински буден на друго място.
19. По отношение на света човешката душа е едно сънуващо същество, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея.
Този дух събужда тъчащите в собствената вътрешност сънища на душата към вземане участие в света, от който произхожда истинската същност на човека. Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото същество, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си. ДРУГИ РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа. Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света.
към текста >>
Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото
същество
, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си.
В познанието човек изгубва и природата, ако не може да види в нея духа. Обаче все пак той ще намери духа като спящ в съществува нето на природата. Но както в човешкия живот сънят има своята задача и "Азът" трябва да спи определено време, за да бъде истински буден през другото определено време, така и мировият Дух трябва да спи "на мястото, където се намира природата", за да бъде истински буден на друго място. 19. По отношение на света човешката душа е едно сънуващо същество, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея. Този дух събужда тъчащите в собствената вътрешност сънища на душата към вземане участие в света, от който произхожда истинската същност на човека.
Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото същество, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си.
ДРУГИ РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа. Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света. Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита.
към текста >>
20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето
същество
за действието от духа.
Но както в човешкия живот сънят има своята задача и "Азът" трябва да спи определено време, за да бъде истински буден през другото определено време, така и мировият Дух трябва да спи "на мястото, където се намира природата", за да бъде истински буден на друго място. 19. По отношение на света човешката душа е едно сънуващо същество, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея. Този дух събужда тъчащите в собствената вътрешност сънища на душата към вземане участие в света, от който произхожда истинската същност на човека. Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото същество, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си. ДРУГИ РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа.
Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света. Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип. Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение.
към текста >>
Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си
същество
, това може да създаде само една илюзия.
Този дух събужда тъчащите в собствената вътрешност сънища на душата към вземане участие в света, от който произхожда истинската същност на човека. Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото същество, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си. ДРУГИ РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа. Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света.
Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия.
Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип. Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение. Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред. 21. Непризнаването на този подтик от духа във вътрешността на човешкото същество е най-голямата пречка за постигането на едно разбиране и вникване в духовния свят.
към текста >>
Защото свободното действие от вътрешността на човешкото
същество
е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение.
20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа. Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света. Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип.
Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение.
Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред. 21. Непризнаването на този подтик от духа във вътрешността на човешкото същество е най-голямата пречка за постигането на едно разбиране и вникване в духовния свят. Защото нераждането на собственото същество във връзката на природата означава отклоняването на погледа на душата от това същество. Обаче човек не може да проникне в духовния свят, ако първо не схване духа там, където той е даден съвсем не посредствено: в безпристрастното себенаблюдение. 22. Себенаблюдението съставлява началото на наблюдението на духа.
към текста >>
21. Непризнаването на този подтик от духа във вътрешността на човешкото
същество
е най-голямата пречка за постигането на едно разбиране и вникване в духовния свят.
Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип. Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение. Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред.
21. Непризнаването на този подтик от духа във вътрешността на човешкото същество е най-голямата пречка за постигането на едно разбиране и вникване в духовния свят.
Защото нераждането на собственото същество във връзката на природата означава отклоняването на погледа на душата от това същество. Обаче човек не може да проникне в духовния свят, ако първо не схване духа там, където той е даден съвсем не посредствено: в безпристрастното себенаблюдение. 22. Себенаблюдението съставлява началото на наблюдението на духа. И затова то може да бъде истинско начало, защото при едно истинско размисляне човек не може да оста не при него, а трябва да премине от не го към другото духовно съдържание на света. Както човешкото тяло се атрофира ако не приема физическа храна, така и наблюдаващият в истинския смисъл себе си човек ще почувствува, че неговото Себе се атрофира, ако не съзира, как в това Себе действуват силите на един действуващ вън от него духовен свят.
към текста >>
Защото нераждането на собственото
същество
във връзката на природата означава отклоняването на погледа на душата от това
същество
.
Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип. Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение. Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред. 21. Непризнаването на този подтик от духа във вътрешността на човешкото същество е най-голямата пречка за постигането на едно разбиране и вникване в духовния свят.
Защото нераждането на собственото същество във връзката на природата означава отклоняването на погледа на душата от това същество.
Обаче човек не може да проникне в духовния свят, ако първо не схване духа там, където той е даден съвсем не посредствено: в безпристрастното себенаблюдение. 22. Себенаблюдението съставлява началото на наблюдението на духа. И затова то може да бъде истинско начало, защото при едно истинско размисляне човек не може да оста не при него, а трябва да премине от не го към другото духовно съдържание на света. Както човешкото тяло се атрофира ако не приема физическа храна, така и наблюдаващият в истинския смисъл себе си човек ще почувствува, че неговото Себе се атрофира, ако не съзира, как в това Себе действуват силите на един действуващ вън от него духовен свят. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
към текста >>
Тогава неговото съзнание има пред себе си в една обхватна картина под формата на образи това, което е могъл да внесе през време на земния живот под формата на лишени от образ мисли в паметта, или което е останало незабелязано за земното съзнание, но все пак е направило едно под
съзнателно
впечатление на душата.
И затова то може да бъде истинско начало, защото при едно истинско размисляне човек не може да оста не при него, а трябва да премине от не го към другото духовно съдържание на света. Както човешкото тяло се атрофира ако не приема физическа храна, така и наблюдаващият в истинския смисъл себе си човек ще почувствува, че неговото Себе се атрофира, ако не съзира, как в това Себе действуват силите на един действуващ вън от него духовен свят. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 23. Минавайки през вратата на смъртта, човекът навлиза в духовния свят, чувствувайки, как от него отпада всичко, което той е добил като впечатления и като душевно съдържание чрез сетивата на тялото и чрез мозъка през време на земния живот.
Тогава неговото съзнание има пред себе си в една обхватна картина под формата на образи това, което е могъл да внесе през време на земния живот под формата на лишени от образ мисли в паметта, или което е останало незабелязано за земното съзнание, но все пак е направило едно подсъзнателно впечатление на душата.
След няколко дни тези образи избледняват до пълно изчезване. Когато са се изгубили напълно, човек знае, че е положил и своето етерно тяло, в което може да познае носи теля на тези образи. 24. След полагането на етерното тяло човекът още притежава астралното тяло и Аза като членове, които му остават. Докато той още притежава астралното тяло, то позволява на съзнанието да изживее всичко, кое то през време на земния живот е съставлявало несъзнателното съдържание на почиващата в сън душа. В това съдържание се намира т съжденията, които духовните Същества от един по-висш свят отпечатват в астралното тяло по време на съня, които обаче остават скрити за земното съзнание.
към текста >>
Докато той още притежава астралното тяло, то позволява на съзнанието да изживее всичко, кое то през време на земния живот е съставлявало не
съзнателно
то съдържание на почиващата в сън душа.
мозъка през време на земния живот. Тогава неговото съзнание има пред себе си в една обхватна картина под формата на образи това, което е могъл да внесе през време на земния живот под формата на лишени от образ мисли в паметта, или което е останало незабелязано за земното съзнание, но все пак е направило едно подсъзнателно впечатление на душата. След няколко дни тези образи избледняват до пълно изчезване. Когато са се изгубили напълно, човек знае, че е положил и своето етерно тяло, в което може да познае носи теля на тези образи. 24. След полагането на етерното тяло човекът още притежава астралното тяло и Аза като членове, които му остават.
Докато той още притежава астралното тяло, то позволява на съзнанието да изживее всичко, кое то през време на земния живот е съставлявало несъзнателното съдържание на почиващата в сън душа.
В това съдържание се намира т съжденията, които духовните Същества от един по-висш свят отпечатват в астралното тяло по време на съня, които обаче остават скрити за земното съзнание. Човек преживява още веднъж своя земен живот, но така, че сега съдържанието на неговата душа е сцената на неговите дела и на неговото мислене от гледна точка на духовния свят Преживяването става по обратен път: първо последната нощ, след това предпоследната и т.н. 25. Изживяната в астралното тяло оценка, присъда върху живота след минаването през вратата на смъртта трае толкова, колкото време е заел през време на земния живот самият сън. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 26. Едва след полагането на астралното тяло, след завършване оценката върху изминалия земен живот, човекът навлиза в духовния свят.
към текста >>
Срещу физическото тяло, което постоянно се възобновява в обмяната на веществата, стои вътрешното човешко
същество
, което се развива в своята същност постоянно от раждането /съответно зачатието/ до смъртта, срещу физическото пространствено тяло стои вътрешното тяло, което се проявява във времето.
Душата гледа този човек, както на Земята гледа звездите, облаците, планините, реките. И този външен свят не е по-малко богат на съдържа ние в сравнение с това, което в земния живот му се явява като Космос. 28. Силите, които човешкият дух развива в духовната област, действуват по-нататък в изграждането на земния човек, както извършените дела в земния живот от физическия човек действуват по-нататък като съдържание на душата в живота след смъртта. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 29. В развитото имагинативно познание действува това, което живее във вътрешността на човека по душевно-духовен начин и през неговия живот изгражда физическото тяло, върху основата на което развива човешкото съществуване във физическия свят.
Срещу физическото тяло, което постоянно се възобновява в обмяната на веществата, стои вътрешното човешко същество, което се развива в своята същност постоянно от раждането /съответно зачатието/ до смъртта, срещу физическото пространствено тяло стои вътрешното тяло, което се проявява във времето.
30. В инспиративното познание живее образно това, което човешкото същество изпитва през времето между смъртта и едно ново раждане всред една духовна околна среда. Там може да се види, що е човекът според неговото същество във взаимоотношението на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване. 31. В интуитивното познание бива осъзнато въздействието на минали земни животи в настоящия живот. В тяхното по-нататъшно развитие тези минали животи са се освободили от връзките, в които са се намирали с физическия свят. Те са се превърнали в чиста духовна ядка на човека и действуват като такива в настоящия живот.
към текста >>
30. В инспиративното познание живее образно това, което човешкото
същество
изпитва през времето между смъртта и едно ново раждане всред една духовна околна среда.
И този външен свят не е по-малко богат на съдържа ние в сравнение с това, което в земния живот му се явява като Космос. 28. Силите, които човешкият дух развива в духовната област, действуват по-нататък в изграждането на земния човек, както извършените дела в земния живот от физическия човек действуват по-нататък като съдържание на душата в живота след смъртта. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 29. В развитото имагинативно познание действува това, което живее във вътрешността на човека по душевно-духовен начин и през неговия живот изгражда физическото тяло, върху основата на което развива човешкото съществуване във физическия свят. Срещу физическото тяло, което постоянно се възобновява в обмяната на веществата, стои вътрешното човешко същество, което се развива в своята същност постоянно от раждането /съответно зачатието/ до смъртта, срещу физическото пространствено тяло стои вътрешното тяло, което се проявява във времето.
30. В инспиративното познание живее образно това, което човешкото същество изпитва през времето между смъртта и едно ново раждане всред една духовна околна среда.
Там може да се види, що е човекът според неговото същество във взаимоотношението на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване. 31. В интуитивното познание бива осъзнато въздействието на минали земни животи в настоящия живот. В тяхното по-нататъшно развитие тези минали животи са се освободили от връзките, в които са се намирали с физическия свят. Те са се превърнали в чиста духовна ядка на човека и действуват като такива в настоящия живот. Благодарение на това те са също обект на познанието, което човек може да развие като имагинативно и инспиративно познание.
към текста >>
Там може да се види, що е човекът според неговото
същество
във взаимоотношението на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване.
28. Силите, които човешкият дух развива в духовната област, действуват по-нататък в изграждането на земния човек, както извършените дела в земния живот от физическия човек действуват по-нататък като съдържание на душата в живота след смъртта. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 29. В развитото имагинативно познание действува това, което живее във вътрешността на човека по душевно-духовен начин и през неговия живот изгражда физическото тяло, върху основата на което развива човешкото съществуване във физическия свят. Срещу физическото тяло, което постоянно се възобновява в обмяната на веществата, стои вътрешното човешко същество, което се развива в своята същност постоянно от раждането /съответно зачатието/ до смъртта, срещу физическото пространствено тяло стои вътрешното тяло, което се проявява във времето. 30. В инспиративното познание живее образно това, което човешкото същество изпитва през времето между смъртта и едно ново раждане всред една духовна околна среда.
Там може да се види, що е човекът според неговото същество във взаимоотношението на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване.
31. В интуитивното познание бива осъзнато въздействието на минали земни животи в настоящия живот. В тяхното по-нататъшно развитие тези минали животи са се освободили от връзките, в които са се намирали с физическия свят. Те са се превърнали в чиста духовна ядка на човека и действуват като такива в настоящия живот. Благодарение на това те са също обект на познанието, което човек може да развие като имагинативно и инспиративно познание. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
към текста >>
33. В онази част на човека, която съставлява крайниците и обмяната на веществата, че тирите членове на човешкото
същество
са свързани един с друг.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 32. В главата на човека физическият организъм е един отпечатък на духовната индивидуалност. Физическата и етерната част на главата стоят като завършени образи на духовното, а до тях стоят като самостоятелни душевно-духовни същества астралната и Азовата част. Ето защо в главата на човека имаме работа с развитието едно до друго на относително самостоятелното физическо и етерно естество, от една страна, и на астралния и Азов организъм, от друга страна.
33. В онази част на човека, която съставлява крайниците и обмяната на веществата, че тирите членове на човешкото същество са свързани един с друг.
Организмът на Аза и астралното тяло не са до физическата и етерна част на човека. Те се намират в тези последните, действуват в техния растеж и в тяхната двигателна способност и т.н. Но благодарение на това частта на крайниците и на обмяната на веществата е като един зародиш, който иска да се развие по-нататък, който постоянно се стреми да стане глава и през време на земния живот на човека е постоянно задържан да постигне това. 34. Ритмическият организъм стои по средата. Тук организмът на Аза и астралното тяло се свързват променливо с физическата и етерната част и отново се освобождават от нея.
към текста >>
35. Можем да разберем човешкото физическо
същество
само тогава, когато го разглеждаме като образ на душевно-духовното.
Тук организмът на Аза и астралното тяло се свързват променливо с физическата и етерната част и отново се освобождават от нея. Дишането и кръвообращението са физическият израз на това съединение и освобождение. Процесът вдишването изобразява свързването; процесът на издишването изобразява освобождението. Процесите в артериалната кръв представляват свързването; процесите във венозната кръв освобождението. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
35. Можем да разберем човешкото физическо същество само тогава, когато го разглеждаме като образ на душевно-духовното.
Взето за себе си физическото тяло на човека остава неразбрано. Но в неговите различни части то е по различен начин образ на душевно-духовното. Главата е най-съвършеният, завършен образ на душевно-духовното. Всичко, което принадлежи на системата на крайниците и на обмяната на веществата, е като един образ, като една картина, която още не е завършена, но върху която още се работи. Всичко, което принадлежи на ритмичния организъм на човека, се намира по отношение на връзката на душевно-духовното с телесното между тези противоположности.
към текста >>
69.
14. Принципи 85-87
GA_26 Мистерията на Михаил
86. В сън със сънища-/сънищно/ човек изживява по един хаотичен начин своето собствено
същество
, свързано нехармонично с духовната същност на света.
Принципи 85-87 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 85. В настоящата епоха на света човек изживява себе си в Интуиция, първо в будното дневно съзнание. Това изживяване му скрива факта, че в рамките на будността в неговото изживяване присъствува третата Йерархия.
86. В сън със сънища-/сънищно/ човек изживява по един хаотичен начин своето собствено същество, свързано нехармонично с духовната същност на света.
Когато срещу съновидното съзнание застава Имагинативното съзнание като негов друг полюс, човек съзира, че в неговото изживяване н присъствува втората Йерархия. 87. В съзнанието, което има при съня без сънища, човек изживява без собствена съзнателност своето собствено същество /свързано/, съединено с духовната Същност на света. Когато срещу това сънно съзнание застава Инспиративното съзнание, като негов друг полюс, тогава човек съзира, че в неговото изживяване присъствува първата Йерархия.
към текста >>
87. В съзнанието, което има при съня без сънища, човек изживява без собствена
съзнателно
ст своето собствено
същество
/свързано/, съединено с духовната Същност на света.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 85. В настоящата епоха на света човек изживява себе си в Интуиция, първо в будното дневно съзнание. Това изживяване му скрива факта, че в рамките на будността в неговото изживяване присъствува третата Йерархия. 86. В сън със сънища-/сънищно/ човек изживява по един хаотичен начин своето собствено същество, свързано нехармонично с духовната същност на света. Когато срещу съновидното съзнание застава Имагинативното съзнание като негов друг полюс, човек съзира, че в неговото изживяване н присъствува втората Йерархия.
87. В съзнанието, което има при съня без сънища, човек изживява без собствена съзнателност своето собствено същество /свързано/, съединено с духовната Същност на света.
Когато срещу това сънно съзнание застава Инспиративното съзнание, като негов друг полюс, тогава човек съзира, че в неговото изживяване присъствува първата Йерархия.
към текста >>
70.
16. Афоризми на една сказка, държана на 24 август в Лондон пред членове на антропософското общество
GA_26 Мистерията на Михаил
Към това се прибавят и съдържанията на такива образи, които не са взети от сетивния свят, но които не позволяват, не предлагат възможност на човека да проникне
съзнателно
и познавателно в духовния свят, защото тяхното сумрачно битие не може да се издигне до будното съзнание и защото това, което се отразява в това будно съзнание, не може да бъде обхванато действително.
В настоящия миров стадий на неговото развитие човешкото съзнание развива три форми: будното, сънуващото и спящото без сънища съзнание. Будното съзнание изживява света, който е достъпен за сетивата, външния сетивен свят, образува идеи за него и от тези идеи може да изгради такива, които изобразяват един чисто духовен свят. Сънуващото съзнание развива образи, които преобразуват външния свят, като например свързват с огряващото легло то слънце съновидното изживяване на разгарянето на един огън с много подробности. Или пък вътрешният свят на човека поставя пред душата в символични образи например силно разтуптяното сърце под образа на една пренагорещена печка. Спомените също оживяват в съновидното съзнание под една преобразена форма.
Към това се прибавят и съдържанията на такива образи, които не са взети от сетивния свят, но които не позволяват, не предлагат възможност на човека да проникне съзнателно и познавателно в духовния свят, защото тяхното сумрачно битие не може да се издигне до будното съзнание и защото това, което се отразява в това будно съзнание, не може да бъде обхванато действително.
Обаче съществува възможност да доловим от света на сънищата и пренесем в будното съзнание толкова много неща, които ни показват, как те са несъвършения отпечатък за едно духовно изживяване, което изпълва съня, но избягва до много голяма част на будното съзнание. За да прозрем това, необходимо е само да на редим събуждането така, че външният свят да не застава, да не се изпречва веднага пред душата, а душата, без още да поглежда навън, да се чувствува отдадена на изживяното вътре в нея. Лишеното от сънища сънно съзнание дава на душата възможност да мине през такива изживявания, които в спомена се явяват само като една неразличима еднообразност на изпълване на времето. Човек ще може да говори за тези изживявания като за нещо несъществуващо само до тогава, докато не проникне в тях чрез духовно-научното изследване. Обаче щом постигне това, щом с помощта на методите дадени в антропософската литература той развие имагинативното и инспиративното съзнание, тогава от мрака на съня изникват образите и вдъхновенията на изживявания от едно минало земно съществуване.
към текста >>
Само че при това имагинативно познанието е напълно
съзнателно
както при будния живот.
Сънното съзнание от древните египетски времена съдържаше сънища от духовния свят по един подобен начин, както днешното съзнание съдържа сънища от физическия свят. Но у други народи намираме едно друго съзнание. Сънят отразяваше своите изживявания в будното състояние, а именно така, че в това отразяване съществуваше едно виждане на повтарящите се земни съществувания. Преданията за познанието на повтарящите се земни съществувания които идват от прадревни хора, произхождат от тези форми на съзнанието. Това, което в древни времена съществуваше като сумрачно съновидно съзнание, проявяващо се по инстинктивен начин, ние го намираме отново в развитото Имагинативно познание.
Само че при това имагинативно познанието е напълно съзнателно както при будния живот.
Също така чрез Инспиративното познание отново намираме древното инстинктивно виждане, което още е познавало нещо от повтарящите се земни съществувания /прераждания/. Днешната история на човечество то не се занимава с това преобразуване на формите на човешкото съзнание. Тя по-скоро е склонна да вярва , че по същество днешните форми на съзнанието винаги са съществували, откакто съществува едно земно човечество. И това, което въпреки всичко ни говори за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
към текста >>
Тя по-скоро е склонна да вярва , че по
същество
днешните форми на съзнанието винаги са съществували, откакто съществува едно земно човечество.
Преданията за познанието на повтарящите се земни съществувания които идват от прадревни хора, произхождат от тези форми на съзнанието. Това, което в древни времена съществуваше като сумрачно съновидно съзнание, проявяващо се по инстинктивен начин, ние го намираме отново в развитото Имагинативно познание. Само че при това имагинативно познанието е напълно съзнателно както при будния живот. Също така чрез Инспиративното познание отново намираме древното инстинктивно виждане, което още е познавало нещо от повтарящите се земни съществувания /прераждания/. Днешната история на човечество то не се занимава с това преобразуване на формите на човешкото съзнание.
Тя по-скоро е склонна да вярва , че по същество днешните форми на съзнанието винаги са съществували, откакто съществува едно земно човечество.
И това, което въпреки всичко ни говори за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
към текста >>
71.
18. ІV. Задачата на Михаел в сферата на Ариман
GA_26 Мистерията на Михаил
Така човекът се намира накрая на едно течение на развитието, в което неговото
същество
се е получило от една такава божествена духовност, която накрая умира за себе си в отдалечената същност на интелигентността на човека.
до към 15-то столетие, ариманическите същества имат, бихме могли да кажем, само една леко въздействуваща сила в развитието на човечеството. Това, което персийският светоглед описва да действието на Ариман, съвсем не е в противоречие с гореказаното. Защото този светоглед не разбира едно действие на Ариман в развитието на човешката душа, а едно такова упражняващо се в един свят непосредствено граничещ със свето на човешката душа. Вярно е, че тогава тъкането на Ариман се отразява от един съседен свят в света на човешките души, но не се намесва непосредствено в този последния. Тази непосредствена намеса е станала, възможна едва през периода, който е започнал преди около 5 столетия.
Така човекът се намира накрая на едно течение на развитието, в което неговото същество се е получило от една такава божествена духовност, която накрая умира за себе си в отдалечената същност на интелигентността на човека.
Човекът не е останал в сферите на тази божествена Духовност, от която произхожда. Това, което преди 5 столетия започна човешкото съзнание, то стана за един по-широк кръг на неговото цялостно същество по времето, когато на Земята бе извършена Тайната на Голгота. Тогава, неосезаемо за съществуващото по онова време съзнание у по-голямата част от хората, постепенно развитието на човечеството се плъзна от един свят, в който Ариман имаше малка сила, в един такъв, в който той има голяма мощ. Това плъзгане в един друг миров слой достигна своята пълнота именно в 15-то столетие. Влиянието на Ариман върху човека в този миров слой е възможно и може да действува опустошително за това, защото в този слой родственото на човека божествено действие е умряло.
към текста >>
Това, което преди 5 столетия започна човешкото съзнание, то стана за един по-широк кръг на неговото цялостно
същество
по времето, когато на Земята бе извършена Тайната на Голгота.
Защото този светоглед не разбира едно действие на Ариман в развитието на човешката душа, а едно такова упражняващо се в един свят непосредствено граничещ със свето на човешката душа. Вярно е, че тогава тъкането на Ариман се отразява от един съседен свят в света на човешките души, но не се намесва непосредствено в този последния. Тази непосредствена намеса е станала, възможна едва през периода, който е започнал преди около 5 столетия. Така човекът се намира накрая на едно течение на развитието, в което неговото същество се е получило от една такава божествена духовност, която накрая умира за себе си в отдалечената същност на интелигентността на човека. Човекът не е останал в сферите на тази божествена Духовност, от която произхожда.
Това, което преди 5 столетия започна човешкото съзнание, то стана за един по-широк кръг на неговото цялостно същество по времето, когато на Земята бе извършена Тайната на Голгота.
Тогава, неосезаемо за съществуващото по онова време съзнание у по-голямата част от хората, постепенно развитието на човечеството се плъзна от един свят, в който Ариман имаше малка сила, в един такъв, в който той има голяма мощ. Това плъзгане в един друг миров слой достигна своята пълнота именно в 15-то столетие. Влиянието на Ариман върху човека в този миров слой е възможно и може да действува опустошително за това, защото в този слой родственото на човека божествено действие е умряло. Обаче човекът не можеше да стигне до развитието на свободната воля по друг начин освен благодарение на това, че навлезе в една сфера, в която първоначално свързаните с него божествено-духовни Същества не живееха. Погледнато космически, в това човешко развитие се намира Тайната на Слънцето.
към текста >>
За спасението на човечеството Христос свърза своето
Същество
с мъртвото естество на божествено-духовното битие с царството на Ариман.
Обаче човекът не можеше да стигне до развитието на свободната воля по друг начин освен благодарение на това, че навлезе в една сфера, в която първоначално свързаните с него божествено-духовни Същества не живееха. Погледнато космически, в това човешко развитие се намира Тайната на Слънцето. И това, което до тази земна повратна точка на неговото развитие човекът можеше да възприема в Слънцето, бяха свързани божествено-духовните Същества, от които той произхождаше. Но тези Същества се бяха откъснали от Слънцето и бяха оставили на него само тяхното мъртво естество, така щото, от сега нататък човекът може да приеме в своето тяло чрез Слънцето също силата на мъртви мисли. Обаче от Слънцето тези Същества бяха изпратили на Земята Христа.
За спасението на човечеството Христос свърза своето Същество с мъртвото естество на божествено-духовното битие с царството на Ариман.
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества. В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие. То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество. Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-съзнателно. И по този начин то доведе до добрата страна на възгледа за природата, който почива на отвлечените идеи, и до някои също така добри принципи на поведението в живота.
към текста >>
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше не
съзнателно
при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане
съзнателно
; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества.
Погледнато космически, в това човешко развитие се намира Тайната на Слънцето. И това, което до тази земна повратна точка на неговото развитие човекът можеше да възприема в Слънцето, бяха свързани божествено-духовните Същества, от които той произхождаше. Но тези Същества се бяха откъснали от Слънцето и бяха оставили на него само тяхното мъртво естество, така щото, от сега нататък човекът може да приеме в своето тяло чрез Слънцето също силата на мъртви мисли. Обаче от Слънцето тези Същества бяха изпратили на Земята Христа. За спасението на човечеството Христос свърза своето Същество с мъртвото естество на божествено-духовното битие с царството на Ариман.
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества.
В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие. То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество. Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-съзнателно. И по този начин то доведе до добрата страна на възгледа за природата, който почива на отвлечените идеи, и до някои също така добри принципи на поведението в живота. Обаче тази епоха, в която човекът може да развива несъзнателно своето битие в сферата на Ариман е минала вече.
към текста >>
То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно
същество
.
Но тези Същества се бяха откъснали от Слънцето и бяха оставили на него само тяхното мъртво естество, така щото, от сега нататък човекът може да приеме в своето тяло чрез Слънцето също силата на мъртви мисли. Обаче от Слънцето тези Същества бяха изпратили на Земята Христа. За спасението на човечеството Христос свърза своето Същество с мъртвото естество на божествено-духовното битие с царството на Ариман. Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества. В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие.
То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество.
Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-съзнателно. И по този начин то доведе до добрата страна на възгледа за природата, който почива на отвлечените идеи, и до някои също така добри принципи на поведението в живота. Обаче тази епоха, в която човекът може да развива несъзнателно своето битие в сферата на Ариман е минала вече. Изследователят на духовния свят трябва да обърне днес вниманието на човечеството върху духовния факт, че Михаел е поел духовното ръководство на работите на човечеството. Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по свобода, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат.
към текста >>
Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-
съзнателно
.
Обаче от Слънцето тези Същества бяха изпратили на Земята Христа. За спасението на човечеството Христос свърза своето Същество с мъртвото естество на божествено-духовното битие с царството на Ариман. Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества. В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие. То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество.
Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-съзнателно.
И по този начин то доведе до добрата страна на възгледа за природата, който почива на отвлечените идеи, и до някои също така добри принципи на поведението в живота. Обаче тази епоха, в която човекът може да развива несъзнателно своето битие в сферата на Ариман е минала вече. Изследователят на духовния свят трябва да обърне днес вниманието на човечеството върху духовния факт, че Михаел е поел духовното ръководство на работите на човечеството. Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по свобода, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат. Който може да се чувствува едно с Антропософията честно и от най-дълбока същина на своята душа, той истински разбира това явление на Михаел.
към текста >>
Обаче тази епоха, в която човекът може да развива не
съзнателно
своето битие в сферата на Ариман е минала вече.
Така човечеството е поставено пред две възможности, които са гаранция за неговата свобода: да се обърне към Христа в онова настроение на духа, което съществуваше несъзнателно при слизането надолу от виждането на свръхсетивното духовно битие до употребата на интелигентността, сега обаче трябва да стане съзнателно; или да иска да се чувствува откъснато от това духовно битие и с това да изпадне в ориентирането, което поемат ариманическите същества. В това положение се намира човечеството от началото на 15-то столетие. То бе подготвено в развитието всичко става постепенно от Тайната на Голгота насам, което като по-велико събитие на Земята е определено да спаси човека от покварата, на която трябва да бъде изложено, понеже той трябва да бъде едно свободно същество. Сега можем да кажем: това, което стана от страна на човечеството всред това положение, то стана полу-съзнателно. И по този начин то доведе до добрата страна на възгледа за природата, който почива на отвлечените идеи, и до някои също така добри принципи на поведението в живота.
Обаче тази епоха, в която човекът може да развива несъзнателно своето битие в сферата на Ариман е минала вече.
Изследователят на духовния свят трябва да обърне днес вниманието на човечеството върху духовния факт, че Михаел е поел духовното ръководство на работите на човечеството. Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по свобода, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат. Който може да се чувствува едно с Антропософията честно и от най-дълбока същина на своята душа, той истински разбира това явление на Михаел. И Антропософията би искала да бъде благовестието за тази мисия на Михаел. Гьотеанум, 10 октомври 1924 година.
към текста >>
72.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
Едно
същество
може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото
същество
.
При будното състояние човекът живее в мислите-сенки, които са хвърлени от един умрял свят, и във волевите импулси, във вътрешната същност на които той може да проникне също така малко, както и в процеси те на дълбокия сън без сънуване. Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание. В това себесъзнание живее "Азът". Когато човек изживява заобикалящия свят в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало. Той няма съзнание за това.
Едно същество може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото същество.
Така човекът живее себе си, когато изгубва от духовния поглед това, което стои на основата на неговото вътрешно същество. Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки. Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот.
към текста >>
Така човекът живее себе си, когато изгубва от духовния поглед това, което стои на основата на неговото вътрешно
същество
.
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание. В това себесъзнание живее "Азът". Когато човек изживява заобикалящия свят в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало. Той няма съзнание за това. Едно същество може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото същество.
Така човекът живее себе си, когато изгубва от духовния поглед това, което стои на основата на неговото вътрешно същество.
Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки. Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот. Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание.
към текста >>
В епохата на себе
съзнателно
то развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят.
Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки. Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот. Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание.
В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят.
Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество. Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля. Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота".
към текста >>
Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като само
съзнателно
същество
.
Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот. Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание. В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят.
Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество.
Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля. Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност.
към текста >>
А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-
съзнателно
ст.
Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество. Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля. Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота".
А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност.
В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса. В проблясването на съновидението става видимо, как астралното естество се влива в етерното тяло оживявайки човека. В това проблясване още живее мисълта. Едвам след събуждането тя е обхваната от онези сили, чрез които тя умира, превръща се в сянка. Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна.
към текста >>
В това полу
съзнателно
гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото
същество
от Космоса.
Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля. Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност.
В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса.
В проблясването на съновидението става видимо, как астралното естество се влива в етерното тяло оживявайки човека. В това проблясване още живее мисълта. Едвам след събуждането тя е обхваната от онези сили, чрез които тя умира, превръща се в сянка. Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна. Човекът мисли в същите сили, чрез които той расте и живее.
към текста >>
Този е в настоящия космически момент на света ритъмът на земното човешко съществуване вън от "вътрешността" на света с изживяването на собственото
същество
; и на съществуването във "вътрешността" на света със заличаване на съзнанието за собственото
същество
.
За обикновеното съзнание сънят действува заличаващ съзнание то затова, защото той води в покълващия живот на Земята, който се разраства в развиващия се Макрокосмос. Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса. Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до свободното себесъзнание. В състоянието на сън той отново се съединява с битието на света.
Този е в настоящия космически момент на света ритъмът на земното човешко съществуване вън от "вътрешността" на света с изживяването на собственото същество; и на съществуването във "вътрешността" на света със заличаване на съзнанието за собственото същество.
В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата на духовния свят. Тогава в съзнанието влиза всичко, което през време на земния буден живот му избягваше. Явяват се макрокосмическите сили започвайки от техния пълен живот в пра-далечното минало и стигайки до умирането в настоящето. Но явяват се също и земните сили, които са зародиш на развиващия се Макрокосмос. И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя.
към текста >>
Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото
същество
може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане.
В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата на духовния свят. Тогава в съзнанието влиза всичко, което през време на земния буден живот му избягваше. Явяват се макрокосмическите сили започвайки от техния пълен живот в пра-далечното минало и стигайки до умирането в настоящето. Но явяват се също и земните сили, които са зародиш на развиващия се Макрокосмос. И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя.
Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане.
Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко. От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса. Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато Съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества.
към текста >>
От тях човешкото
същество
взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса.
И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя. Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане. Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко.
От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса.
Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато Съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества. Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
73.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Със своето
същество
човекът или се отдава на външния свят, тогава чрез сетива та му се изявяват Боговете.
Развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа бе предхождано от това на Сетивната душа, а това последното от развитието на Тялото на Усещанията. Когато фактите на света биват възприемани чрез Тялото на усещанията, тогава цялото познание на човека живее в сетивата. Светът е възприеман в цветове, в звуци и т.н.; обаче в цветовете, в звуците, в топлинните състояния човекът осъзнава един свят от духовни същества. Тогава не се говори за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.; говори се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат. В тази епоха не съществуваше още едно особено развитие на един "ум", който да живее наред със сетивното възприятие в човека.
Със своето същество човекът или се отдава на външния свят, тогава чрез сетива та му се изявяват Боговете.
Или той се оттегля в своята вътрешност, в своя вътрешен живот откъсвайки се от външния свят, и тогава той изпитва в своята вътрешност едно тъпо чувство на живот. Един важен прелом настъпва, когато се развива Усещащата Душа. Изявата на Божественото чрез сетивата се затъмнява. На нейно място настъпва възприемането на така да се каже напуснатите от Боговете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват Боговете. Във вътрешността Божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ.
към текста >>
Защото от неговото вътрешно
същество
възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин.
На нейно място настъпва възприемането на така да се каже напуснатите от Боговете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват Боговете. Във вътрешността Божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ. И човекът възприема света от две страни: отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления. Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от Боговете сетивни впечатления. Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това.
Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин.
Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света. Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха. Това е епохата на същинското раждане и живот на Гнозиса. Живее едно чудесно познание, за което човек знае, че го притежава, когато развие своето вътрешно същество в чистота така, че божественото съдържа ние да може да се изяви в него. Този Гнозис живее от 4-то до 1-то хилядолетие преди настъпването на Тайната на Голгота в онази част от човечеството, която е напреднала в познанието.
към текста >>
Живее едно чудесно познание, за което човек знае, че го притежава, когато развие своето вътрешно
същество
в чистота така, че божественото съдържа ние да може да се изяви в него.
Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин. Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света. Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха. Това е епохата на същинското раждане и живот на Гнозиса.
Живее едно чудесно познание, за което човек знае, че го притежава, когато развие своето вътрешно същество в чистота така, че божественото съдържа ние да може да се изяви в него.
Този Гнозис живее от 4-то до 1-то хилядолетие преди настъпването на Тайната на Голгота в онази част от човечеството, която е напреднала в познанието. След това започва епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Сега вече образите на боговете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото същество. Човекът трябва да употреби вътрешно сила, за да ги извлече от своята душа. Външният свят със своите сетивни възприятия се превръща във въпрос.
към текста >>
Сега вече образите на боговете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото
същество
.
Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха. Това е епохата на същинското раждане и живот на Гнозиса. Живее едно чудесно познание, за което човек знае, че го притежава, когато развие своето вътрешно същество в чистота така, че божественото съдържа ние да може да се изяви в него. Този Гнозис живее от 4-то до 1-то хилядолетие преди настъпването на Тайната на Голгота в онази част от човечеството, която е напреднала в познанието. След това започва епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа.
Сега вече образите на боговете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото същество.
Човекът трябва да употреби вътрешно сила, за да ги извлече от своята душа. Външният свят със своите сетивни възприятия се превръща във въпрос. Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на Боговете на света, човекът получава отговори. Обаче образите са бледни в сравнение с техните предишни форми. Това душевно устройство на човечеството се развива по един чудесен начин в Гърция.
към текста >>
Съдържанието на образа на света, което се съхраняваше по духовен начин в Гнозиса на Мистериите от духовни Същества, докато още трябваше да действува в развитието на човечеството, не можеше да бъде запазено за
съзнателно
то разбиране на човешката душа.
В езотеричния Гнозис на мистериите хората ставаха все повече неспособни да се издигнат до развитието на Усещащата душа. Тази езотерична мъдрост все повече премина сама под грижите на "боговете". И това е една тайна на историческото развитие на човечеството, че в това развитие действуваха така да се каже "божествените мистерии" от първите християнски столетия чак до Средновековието. В тези "божествени мистерии" ангелски Същества съхраняваха в земното съществуване това, което хората не можеха вече да съхраняват. Така царуваше Гнозисът на Мистериите, докато външно се работеше за унижението на екзотеричния Гнозис.
Съдържанието на образа на света, което се съхраняваше по духовен начин в Гнозиса на Мистериите от духовни Същества, докато още трябваше да действува в развитието на човечеството, не можеше да бъде запазено за съзнателното разбиране на човешката душа.
Но трябваше да бъде запазено чувственото съдържание. И това чувствено съдържа ние трябваше да бъде предадено в подходящия космически момент на подготвеното за това човечество, за да може под неговата душевна топлина по-късно Съзнателната душа да проникне по нов начин в царството на духа. Така духовните Същества построиха моста между старото съдържание на света и новото. Тази тайна на развитието на човечеството съществуваше под формата на намеци, на указания. Свещената чаша от яспис на Граала, с която си беше послужил Христос, когато разчупи хляба, в която Йосиф от Ариматия събра кръвта от раните на Исуса, която криеше следователно Тайната на Голгота, бе взета на съхранение от Ангели така гласи легендата до тогава, докато Титурел съгради замъка на Граала, и тогава те я предадоха на подготвените хора.
към текста >>
74.
54. 13. Свободата на човека и епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Във възпоминателната способност на човека живее едно копие под лична форма на една космическа сила, която е действувала над човешкото
същество
така, както бе показано в последните съзерцания.
СВОБОДАТА НА ЧОВЕКА И ЕПОХАТА НА МИХАЕЛ
Във възпоминателната способност на човека живее едно копие под лична форма на една космическа сила, която е действувала над човешкото същество така, както бе показано в последните съзерцания.
Но тази космическа сила действува и днес. Тя действува като растежна сила, като оживяващ импулс на основата на човешкия живот. Там действува тя в нейната по-голяма част. Тя отделя от себе си само една малка част, коя то прониква като дейност в Съзнателната душа. Там действува тя като възпоминателна способност.
към текста >>
Обаче силите на спомена имат непрестанно стремежа да бъдат нещо повече от това, което могат да бъдат, ако човекът не трябва да изгуби себе си като себе
съзнателно
същество
.
Когато се извършва този процес, той не може да изгуби себе си, както не изгубва себе си, когато расте и се храни, без неговото пълно съзнание да участвува в това. Когато човек черпи своите спомени от своята вътрешност, това е едно вътрешно възприемане на това, което е останало във втория процес, който става при външното възприятие. Душата отново рисува, но сега тя рисува миналото, което живее в собствената човешка вътрешност. Отново при това рисуване в съзнанието не трябва да се образува нещо трайно реално, а само един възникващ и изчезващ образ. Така са свързани в човешката душа образуването на представата при възприемането и споменът.
Обаче силите на спомена имат непрестанно стремежа да бъдат нещо повече от това, което могат да бъдат, ако човекът не трябва да изгуби себе си като себесъзнателно същество.
Защото силите на спомена са остатъци от миналото в човешкото развитие и като такива идват в областта на Луцифер. Луцифер се стреми така да сгъсти впечатленията на външния свят в човешкото същество, че да светят непрестанно в съзнанието като представа. Този стремеж на Луцифер би бил увенчан с успех, ако срещу него не би действувала силата на Михаел. Тази сила на Михаел не оставя нарисуваното във вътрешната светлина да се втвърди до битие, а го запазва в един възникващ и изчезващ образ. Обаче силата в повече, която чрез Луцифер напира нагоре от човешката вътрешност, ще бъде превърната в епохата на Михаел в имагинираща сила/в сила, създаваща Имагинация, астрални образи, бележка на преводача./.
към текста >>
Луцифер се стреми така да сгъсти впечатленията на външния свят в човешкото
същество
, че да светят непрестанно в съзнанието като представа.
Душата отново рисува, но сега тя рисува миналото, което живее в собствената човешка вътрешност. Отново при това рисуване в съзнанието не трябва да се образува нещо трайно реално, а само един възникващ и изчезващ образ. Така са свързани в човешката душа образуването на представата при възприемането и споменът. Обаче силите на спомена имат непрестанно стремежа да бъдат нещо повече от това, което могат да бъдат, ако човекът не трябва да изгуби себе си като себесъзнателно същество. Защото силите на спомена са остатъци от миналото в човешкото развитие и като такива идват в областта на Луцифер.
Луцифер се стреми така да сгъсти впечатленията на външния свят в човешкото същество, че да светят непрестанно в съзнанието като представа.
Този стремеж на Луцифер би бил увенчан с успех, ако срещу него не би действувала силата на Михаел. Тази сила на Михаел не оставя нарисуваното във вътрешната светлина да се втвърди до битие, а го запазва в един възникващ и изчезващ образ. Обаче силата в повече, която чрез Луцифер напира нагоре от човешката вътрешност, ще бъде превърната в епохата на Михаел в имагинираща сила/в сила, създаваща Имагинация, астрални образи, бележка на преводача./. Защото постепенно в общото интелектуално съзнание на човечеството ще проникне силата на Имагинацията. С това обаче човекът не ще обременява своето настоящо съзнание с нещо трайно реално; това остава да действува във възникващи и изчезващи образи.
към текста >>
Но със своите Имагинации човекът се издига в един по-висш духовен свят, както със своите спомени той прониква в собственото човешко
същество
.
Този стремеж на Луцифер би бил увенчан с успех, ако срещу него не би действувала силата на Михаел. Тази сила на Михаел не оставя нарисуваното във вътрешната светлина да се втвърди до битие, а го запазва в един възникващ и изчезващ образ. Обаче силата в повече, която чрез Луцифер напира нагоре от човешката вътрешност, ще бъде превърната в епохата на Михаел в имагинираща сила/в сила, създаваща Имагинация, астрални образи, бележка на преводача./. Защото постепенно в общото интелектуално съзнание на човечеството ще проникне силата на Имагинацията. С това обаче човекът не ще обременява своето настоящо съзнание с нещо трайно реално; това остава да действува във възникващи и изчезващи образи.
Но със своите Имагинации човекът се издига в един по-висш духовен свят, както със своите спомени той прониква в собственото човешко същество.
Човекът не ще задържи Имагинациите в себе си; те са нарисувани в космическото битие; и от там той винаги може да си ги пренарисува отново в живота на образните представи. Така това, което Михаел предпазва от втвърдяване във вътрешността на човека, бива прието от духовния свят. Това, което човекът изживява от силата на съзнателното имагиниране, то става същевременно съдържание на света. Че това може да бъде така, е един резултат на Тайната на Голгота. Силата на Христа отпечатва имагинацията на човека в Космоса.
към текста >>
Това, което човекът изживява от силата на
съзнателно
то имагиниране, то става същевременно съдържание на света.
Защото постепенно в общото интелектуално съзнание на човечеството ще проникне силата на Имагинацията. С това обаче човекът не ще обременява своето настоящо съзнание с нещо трайно реално; това остава да действува във възникващи и изчезващи образи. Но със своите Имагинации човекът се издига в един по-висш духовен свят, както със своите спомени той прониква в собственото човешко същество. Човекът не ще задържи Имагинациите в себе си; те са нарисувани в космическото битие; и от там той винаги може да си ги пренарисува отново в живота на образните представи. Така това, което Михаел предпазва от втвърдяване във вътрешността на човека, бива прието от духовния свят.
Това, което човекът изживява от силата на съзнателното имагиниране, то става същевременно съдържание на света.
Че това може да бъде така, е един резултат на Тайната на Голгота. Силата на Христа отпечатва имагинацията на човека в Космоса. Тази Сила на Христа, която е свързана със Земята. Докато не беше свързана със Земята, а действуваше върху Земята от вън като слънчева Сила, всички импулси на растеж и живот отиваха във вътрешността на човека. Чрез тях човекът беше изграден и подържан от Космоса.
към текста >>
От едно мирово
същество
човекът е станал едно земно
същество
; той има заложби в себе си да стане едно мирово
същество
, след като в качеството на земно
същество
е станал той самият.
Силата на Христа отпечатва имагинацията на човека в Космоса. Тази Сила на Христа, която е свързана със Земята. Докато не беше свързана със Земята, а действуваше върху Земята от вън като слънчева Сила, всички импулси на растеж и живот отиваха във вътрешността на човека. Чрез тях човекът беше изграден и подържан от Космоса. Откакто Христовия Импулс живее със човекът в неговата себесъзнателна същност е отново възвърнат на Космоса.
От едно мирово същество човекът е станал едно земно същество; той има заложби в себе си да стане едно мирово същество, след като в качеството на земно същество е станал той самият.
В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свобода та. Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
към текста >>
Тук възниква важният въпрос: не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето
същество
и се хвърля в небитието?
В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свобода та. Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
Тук възниква важният въпрос: не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето същество и се хвърля в небитието?
Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика загадка. Това, което в съзнанието се изживява като образуване на представите, се е родило от Космоса. По отношение на Космоса човекът се потопява в не-битието. При образуването на представите /мисленето/ той се освобождава от всички сили на Космоса. Той рисува Космоса, вън от който се намира.
към текста >>
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото
същество
би се заличило.
Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика загадка. Това, което в съзнанието се изживява като образуване на представите, се е родило от Космоса. По отношение на Космоса човекът се потопява в не-битието. При образуването на представите /мисленето/ той се освобождава от всички сили на Космоса. Той рисува Космоса, вън от който се намира.
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило.
-Но когато в образуването на представите /мисленето/ човекът се освобождава от космоса, все пак в своя несъзнателен живот той е свързан със своите минали животи и с живота между смъртта и едно ново раждане. Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност. Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието. По отношение на битието в образуването на представите /мисленето/ човекът е всецяло отдаден на това, което той е станал през космическото и земно минало. Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно същество.
към текста >>
Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно
същество
.
Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило. -Но когато в образуването на представите /мисленето/ човекът се освобождава от космоса, все пак в своя несъзнателен живот той е свързан със своите минали животи и с живота между смъртта и едно ново раждане. Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност. Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието. По отношение на битието в образуването на представите /мисленето/ човекът е всецяло отдаден на това, което той е станал през космическото и земно минало.
Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно същество.
Действието на Михаел и Христовия Импулс правят този скок възможен. Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
75.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
СЪЩЕСТВО
КАТО ОСНОВА НА
1. ИСТИНСКОТО ПОЗНАНИЕ НА ЧОВЕШКОТО
СЪЩЕСТВО КАТО ОСНОВА НА
МЕДИЦИНСКОТО ИЗКУСТВО В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение. Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук. Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи.
към текста >>
Защото през времето, когато прави такива упражнения, душата не трябва да бъде изложена на никакви влияния на нещо полу
съзнателно
или напълно не
съзнателно
.
Обаче положението се изменя веднага, когато не спираме при мисленето, докато човекът стига първо чрез живота и възпитанието. Той може да усили, да укрепне това мислене в себе си. Човек може да постави в центъра на съзнанието прости, лесно обозрими мисли и след това, изключвайки всички други мисли, да насочи и държи силата на душата върху такива представи. Както един мускул се усилва, когато постоянно и отново се напряга в посоката на същата сила, така се усилва и психическата сила по отношение на онази област, която царува в мисленето, когато прави упражнения по посочения начин. Трябва да подчертаем, на основата на тези упражнения трябва да стоят прости, лесно обозрими мисли.
Защото през времето, когато прави такива упражнения, душата не трябва да бъде изложена на никакви влияния на нещо полусъзнателно или напълно несъзнателно.
(Тук ние можем да дадем само принципа на такива упражнения; едно подробно описа ние и упътване, как трябва да се правят по отделно такива упражнения, се намира в книгите на Рудолф Щайнер "Как се добиват познания за по-висшите светове", "Тайната Наука" и в други антропософски книги*.) (*Книгите на Рудолф Щайнер са издадени във Философско-Антропософското Издателство при Гьотеанума в Дорнах (Швейцария)/. Близко е до ума да се направи възражението, че някой, който се отдава така с цялата сила на определени, поставени в центъра на съзнанието мисли, е изложен на всевъзможни самовнушения и тем подобни, и че той навлиза просто в областта на своето въображение. Обаче Антропософията показва същевременно, как трябва да протичат упражненията, за да отпадне това възражение. Тя показва, как през време на упражнението човек върви напред в своето съзнание по един напълно разсъдлив начин както при решението на една аритметическа или геометрическа задача. Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в несъзнателното, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията.
към текста >>
Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в не
съзнателно
то, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията.
Защото през времето, когато прави такива упражнения, душата не трябва да бъде изложена на никакви влияния на нещо полусъзнателно или напълно несъзнателно. (Тук ние можем да дадем само принципа на такива упражнения; едно подробно описа ние и упътване, как трябва да се правят по отделно такива упражнения, се намира в книгите на Рудолф Щайнер "Как се добиват познания за по-висшите светове", "Тайната Наука" и в други антропософски книги*.) (*Книгите на Рудолф Щайнер са издадени във Философско-Антропософското Издателство при Гьотеанума в Дорнах (Швейцария)/. Близко е до ума да се направи възражението, че някой, който се отдава така с цялата сила на определени, поставени в центъра на съзнанието мисли, е изложен на всевъзможни самовнушения и тем подобни, и че той навлиза просто в областта на своето въображение. Обаче Антропософията показва същевременно, как трябва да протичат упражненията, за да отпадне това възражение. Тя показва, как през време на упражнението човек върви напред в своето съзнание по един напълно разсъдлив начин както при решението на една аритметическа или геометрическа задача.
Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в несъзнателното, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията.
Преследвайки това упражняване човек стига до едно укрепване на силата на мисленето, за което по-рано не е имал никакво предчувствие. Той чувствува в себе си царуващата сила на мисленето като едно ново съдържание на неговото човешко същество. И едновременно с това съдържание на собственото човешко същество се разкрива едно съдържание на света, което човек по-рано може би е предчувствувал, но не го е познавал чрез опит. Когато в моменти на самонаблюдение насочваме поглед върху обикновеното мислене, ние намираме мислите сянкообразни, бледи в сравнение с впечатленията, които сетивата дават. Това, което човек възприема сега в укрепналата сила на мисленето, съвсем не е бледо и сянкообразно; то е пълно със съдържание, конкретно-образно; то притежава една много по-интензивна действителност отколкото съдържанието на сетивните впечатления.
към текста >>
Той чувствува в себе си царуващата сила на мисленето като едно ново съдържание на неговото човешко
същество
.
Близко е до ума да се направи възражението, че някой, който се отдава така с цялата сила на определени, поставени в центъра на съзнанието мисли, е изложен на всевъзможни самовнушения и тем подобни, и че той навлиза просто в областта на своето въображение. Обаче Антропософията показва същевременно, как трябва да протичат упражненията, за да отпадне това възражение. Тя показва, как през време на упражнението човек върви напред в своето съзнание по един напълно разсъдлив начин както при решението на една аритметическа или геометрическа задача. Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в несъзнателното, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията. Преследвайки това упражняване човек стига до едно укрепване на силата на мисленето, за което по-рано не е имал никакво предчувствие.
Той чувствува в себе си царуващата сила на мисленето като едно ново съдържание на неговото човешко същество.
И едновременно с това съдържание на собственото човешко същество се разкрива едно съдържание на света, което човек по-рано може би е предчувствувал, но не го е познавал чрез опит. Когато в моменти на самонаблюдение насочваме поглед върху обикновеното мислене, ние намираме мислите сянкообразни, бледи в сравнение с впечатленията, които сетивата дават. Това, което човек възприема сега в укрепналата сила на мисленето, съвсем не е бледо и сянкообразно; то е пълно със съдържание, конкретно-образно; то притежава една много по-интензивна действителност отколкото съдържанието на сетивните впечатления. За човека изгрява един нов свят, когато е разширил по посочения начин силата на своята възприемателна способност. Когато човек се научава да възприема в този свят, както по-рано можеше да възприема само в сетивния свят, на него му става ясно, че всички природни закони, които по-рано е познавал, важат само във физическия свят; и че същността на света, в който сега е навлязъл, се състои в това, че неговите закони са други, даже противоположни на тези на физическия свят.
към текста >>
И едновременно с това съдържание на собственото човешко
същество
се разкрива едно съдържание на света, което човек по-рано може би е предчувствувал, но не го е познавал чрез опит.
Обаче Антропософията показва същевременно, как трябва да протичат упражненията, за да отпадне това възражение. Тя показва, как през време на упражнението човек върви напред в своето съзнание по един напълно разсъдлив начин както при решението на една аритметическа или геометрическа задача. Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в несъзнателното, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията. Преследвайки това упражняване човек стига до едно укрепване на силата на мисленето, за което по-рано не е имал никакво предчувствие. Той чувствува в себе си царуващата сила на мисленето като едно ново съдържание на неговото човешко същество.
И едновременно с това съдържание на собственото човешко същество се разкрива едно съдържание на света, което човек по-рано може би е предчувствувал, но не го е познавал чрез опит.
Когато в моменти на самонаблюдение насочваме поглед върху обикновеното мислене, ние намираме мислите сянкообразни, бледи в сравнение с впечатленията, които сетивата дават. Това, което човек възприема сега в укрепналата сила на мисленето, съвсем не е бледо и сянкообразно; то е пълно със съдържание, конкретно-образно; то притежава една много по-интензивна действителност отколкото съдържанието на сетивните впечатления. За човека изгрява един нов свят, когато е разширил по посочения начин силата на своята възприемателна способност. Когато човек се научава да възприема в този свят, както по-рано можеше да възприема само в сетивния свят, на него му става ясно, че всички природни закони, които по-рано е познавал, важат само във физическия свят; и че същността на света, в който сега е навлязъл, се състои в това, че неговите закони са други, даже противоположни на тези на физическия свят. В този свят не важи законът на притегателната сила на Земята, а обратно, явява се една сила, която действува не от центъра на Земята навън, а действува обратно така, че нейната посока върви от окръжността на вселената към центъра на Земята.
към текста >>
Да се издигне човек до етерно-живото
същество
на човека, както това бе описано тук, е нещо съществено различно от ненаучното твърдение, че съществува една "жизнена сила", което твърдение беше нещо общо прието до средата на 19-то столетие, за да се обяснят живите тела.
И тази сила на мисленето е само една част от силата на формирането и растежа, която е имала в началото на човешкия живот. Само затова, че когато неговото формиране и растеж са напреднали, т.е., когато те са завършени до определена степен, човекът още се развива по-нататък, етерно-духовното, като тъче и живее в организма, може да се яви по-нататък в живота като сила на мисленето. Така на имагинативното духовно виждане формиращата (пластична) сила се явява от една страна като нещо етерно-духовно, което от друга страна се явява като душевно съдържание на мисленето. Ако проследим сега веществеността на земните материи в етерното формиране, ние трябва да кажем: тези материи, тези вещества приемат навсякъде, където влизат в етерните формиращи сили, една същност, чрез която се отчуждават от тяхната физическа природа. В това отчуждава не те влизат в един свят, в който насреща им идва духовното и ги превръща в своята собствена същина.
Да се издигне човек до етерно-живото същество на човека, както това бе описано тук, е нещо съществено различно от ненаучното твърдение, че съществува една "жизнена сила", което твърдение беше нещо общо прието до средата на 19-то столетие, за да се обяснят живите тела.
Тук става дума за действително виждане за духовното възприемане на една жива същност, която съществува в човека както и във всичко живо, така както съществува физическото тяло. И за да се развие това виждане, не се постъпва така, че да се мисли по-нататък с обикновеното мислене; също така не се измисля един друг свят чрез силата на въображението; напротив човешкото познание бива разширено по един съвършено точен начин и това разширение дава също опитността върху един разширен свят. Упражненията, които произвеждат едно по-висше възприятие, могат да бъдат продължени. Както се прилага една повишена сила, за да може човек да се концентрира върху мисли, които поставя в центъра на свое то съзнание, прилагайки също така една повишена сила, той може да подтисне имагинациите (образите на една духовно-етерна действителност). Тогава той постига състоянието на изцяло празното съзнание.
към текста >>
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото
същество
; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член.
Тогава той постига състоянието на изцяло празното съзнание. Той е само буден, без първото състояние на будност да има едно съдържание. (По-точни указания по въпроса се намират в горецитираните книги. )Обаче това будно състояние без съдържание не остава така. Опразнено то от всички физически, а също и от етерно-образни впечатления съзнание се изпълва с едно съдържание, което се влива в него от един действителен духовен живот, както във физическите сетива се вливат впечатленията от физическия свят.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член.
Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
към текста >>
В този астрален свят човекът носи третия член на своето
същество
: астралното тяло.
Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества. Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят".
В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
Земните вещества трябва да се вливат също и в това астрално тяло. С това те се отчуждават по-нататък от тяхната физическа същност. Както човекът има своето етерно тяло общо с растителния свят, така той има своето астрално тяло като нещо общо със животинския свят. Истинската човешка същина, която го издига над животинския свят, може да бъде позната чрез една още по-висша форма на познанието. Антропософия та говори тук за интуиция.
към текста >>
Той има пълно съзнание за това, което е чисто духовно, за което знае непосредствено в пълно
съзнателно
изживяване, че то няма нищо общо с изживяването чрез тялото.
С това те се отчуждават по-нататък от тяхната физическа същност. Както човекът има своето етерно тяло общо с растителния свят, така той има своето астрално тяло като нещо общо със животинския свят. Истинската човешка същина, която го издига над животинския свят, може да бъде позната чрез една още по-висша форма на познанието. Антропософия та говори тук за интуиция. В Инспирацията се изявява един свят на духовни Същества; в интуицията отношението на познаващия човек става по-близко до този свят.
Той има пълно съзнание за това, което е чисто духовно, за което знае непосредствено в пълно съзнателно изживяване, че то няма нищо общо с изживяването чрез тялото.
С това човек се пренася в един живот, в който се чувствува като човешки дух между други духовни същества. В Инспирацията се изявяват духовните Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества. Чрез това човек стига до познанието на четвъртия член на човешкото същество, на същинския "Аз". Отново човек съзира, как земните вещества, като се включват в тъкането и същността на "Аза", се отчуждават още по-нататък от тяхната физическа същност. Същността, която тези вещества приемат като "организъм на Аза", е първо формата на земната материя, в която тази последната се отчуждава най-много от своята земно-физическа форма.
към текста >>
Чрез това човек стига до познанието на четвъртия член на човешкото
същество
, на същинския "Аз".
Антропософия та говори тук за интуиция. В Инспирацията се изявява един свят на духовни Същества; в интуицията отношението на познаващия човек става по-близко до този свят. Той има пълно съзнание за това, което е чисто духовно, за което знае непосредствено в пълно съзнателно изживяване, че то няма нищо общо с изживяването чрез тялото. С това човек се пренася в един живот, в който се чувствува като човешки дух между други духовни същества. В Инспирацията се изявяват духовните Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества.
Чрез това човек стига до познанието на четвъртия член на човешкото същество, на същинския "Аз".
Отново човек съзира, как земните вещества, като се включват в тъкането и същността на "Аза", се отчуждават още по-нататък от тяхната физическа същност. Същността, която тези вещества приемат като "организъм на Аза", е първо формата на земната материя, в която тази последната се отчуждава най-много от своята земно-физическа форма. Това, с което човек се запознава по този начин като "астрално тяло" и "Аз", не е свързано с физическото тяло в човешкия организъм по същия начин както етерното тяло. Инспирацията и Интуицията показват, как през време на съня "астралното тяло" и "Азът" се отделят от физическото и етерно тяло и как само в будното състояние съществува едно пълно проникване на четирите члена на човешката природа, за да образуван едно единно човешко същество. През време на съня физическото и етерното тяло остават във физическия и в етерния свят.
към текста >>
Инспирацията и Интуицията показват, как през време на съня "астралното тяло" и "Азът" се отделят от физическото и етерно тяло и как само в будното състояние съществува едно пълно проникване на четирите члена на човешката природа, за да образуван едно единно човешко
същество
.
В Инспирацията се изявяват духовните Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества. Чрез това човек стига до познанието на четвъртия член на човешкото същество, на същинския "Аз". Отново човек съзира, как земните вещества, като се включват в тъкането и същността на "Аза", се отчуждават още по-нататък от тяхната физическа същност. Същността, която тези вещества приемат като "организъм на Аза", е първо формата на земната материя, в която тази последната се отчуждава най-много от своята земно-физическа форма. Това, с което човек се запознава по този начин като "астрално тяло" и "Аз", не е свързано с физическото тяло в човешкия организъм по същия начин както етерното тяло.
Инспирацията и Интуицията показват, как през време на съня "астралното тяло" и "Азът" се отделят от физическото и етерно тяло и как само в будното състояние съществува едно пълно проникване на четирите члена на човешката природа, за да образуван едно единно човешко същество.
През време на съня физическото и етерното тяло остават във физическия и в етерния свят. Обаче там те не са в състоянието, в което се намират физическото и етерното тяло на едно растително същество. Те носят в себе си последствията на астралното и азовото същество. В момента, в който не биха носили в себе си тези последствия трябва да настъпи събуждане. Едно човешко физическо тяло, едно човешко етерно тяло не трябва да подлежи никога само на физическите и на етерните действия.
към текста >>
Обаче там те не са в състоянието, в което се намират физическото и етерното тяло на едно растително
същество
.
Отново човек съзира, как земните вещества, като се включват в тъкането и същността на "Аза", се отчуждават още по-нататък от тяхната физическа същност. Същността, която тези вещества приемат като "организъм на Аза", е първо формата на земната материя, в която тази последната се отчуждава най-много от своята земно-физическа форма. Това, с което човек се запознава по този начин като "астрално тяло" и "Аз", не е свързано с физическото тяло в човешкия организъм по същия начин както етерното тяло. Инспирацията и Интуицията показват, как през време на съня "астралното тяло" и "Азът" се отделят от физическото и етерно тяло и как само в будното състояние съществува едно пълно проникване на четирите члена на човешката природа, за да образуван едно единно човешко същество. През време на съня физическото и етерното тяло остават във физическия и в етерния свят.
Обаче там те не са в състоянието, в което се намират физическото и етерното тяло на едно растително същество.
Те носят в себе си последствията на астралното и азовото същество. В момента, в който не биха носили в себе си тези последствия трябва да настъпи събуждане. Едно човешко физическо тяло, едно човешко етерно тяло не трябва да подлежи никога само на физическите и на етерните действия. Чрез това те биха се разложили. Но Инспирацията и Интуицията показват сега и нещо друго.
към текста >>
Те носят в себе си последствията на астралното и азовото
същество
.
Същността, която тези вещества приемат като "организъм на Аза", е първо формата на земната материя, в която тази последната се отчуждава най-много от своята земно-физическа форма. Това, с което човек се запознава по този начин като "астрално тяло" и "Аз", не е свързано с физическото тяло в човешкия организъм по същия начин както етерното тяло. Инспирацията и Интуицията показват, как през време на съня "астралното тяло" и "Азът" се отделят от физическото и етерно тяло и как само в будното състояние съществува едно пълно проникване на четирите члена на човешката природа, за да образуван едно единно човешко същество. През време на съня физическото и етерното тяло остават във физическия и в етерния свят. Обаче там те не са в състоянието, в което се намират физическото и етерното тяло на едно растително същество.
Те носят в себе си последствията на астралното и азовото същество.
В момента, в който не биха носили в себе си тези последствия трябва да настъпи събуждане. Едно човешко физическо тяло, едно човешко етерно тяло не трябва да подлежи никога само на физическите и на етерните действия. Чрез това те биха се разложили. Но Инспирацията и Интуицията показват сега и нещо друго. Физическата материя изпитва едно по-нататъшно образуване на нейната същина, като преминава в тъкането и живота на етерното.
към текста >>
Духът се развива сред човешкото
същество
не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата.
Обаче това изграждане води само до живот, но не и до съзнание и не и до себесъзнание. Астралното тяло трябва да изгради своята организация във физическото и етерното; нещо подобно трябва да направи и азът по отношение на азовата организация. Обаче в това изграждане не се получава никакво развитие на душевния живот. За да се роди един такъв душевен живот, трябва изграждането да стои пред едно разграждане. Астралното тяло си изгражда свои органи; то отново ги разгражда, като прави да се развие дейността на чувствуването в съзнанието на душата; Азът си изгражда своята "азова организация"; то отново я разгражда, когато дейността на волята се развива в себе съзнанието.
Духът се развива сред човешкото същество не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата.
Там, където в човека трябва да действува духът, там материята трябва да се оттегли от своята дейност. Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата. Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси. В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания. Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът.
към текста >>
Съзнателно
то мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси.
За да се роди един такъв душевен живот, трябва изграждането да стои пред едно разграждане. Астралното тяло си изгражда свои органи; то отново ги разгражда, като прави да се развие дейността на чувствуването в съзнанието на душата; Азът си изгражда своята "азова организация"; то отново я разгражда, когато дейността на волята се развива в себе съзнанието. Духът се развива сред човешкото същество не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата. Там, където в човека трябва да действува духът, там материята трябва да се оттегли от своята дейност. Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата.
Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси.
В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания. Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът. Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация. Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото същество овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност. И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза.
към текста >>
В
съзнателно
то мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания.
Астралното тяло си изгражда свои органи; то отново ги разгражда, като прави да се развие дейността на чувствуването в съзнанието на душата; Азът си изгражда своята "азова организация"; то отново я разгражда, когато дейността на волята се развива в себе съзнанието. Духът се развива сред човешкото същество не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата. Там, където в човека трябва да действува духът, там материята трябва да се оттегли от своята дейност. Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата. Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси.
В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания.
Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът. Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация. Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото същество овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност. И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза. Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото същество да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното.
към текста >>
Ако гледаме на човешко то
същество
само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът.
Духът се развива сред човешкото същество не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата. Там, където в човека трябва да действува духът, там материята трябва да се оттегли от своята дейност. Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата. Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси. В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания.
Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът.
Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация. Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото същество овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност. И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза. Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото същество да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното. Човекът е това, което той е, чрез физическо тяло, етерно тяло, душа (астрално тяло) и Аз (Дух).
към текста >>
Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото
същество
овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност.
Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата. Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси. В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания. Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът. Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация.
Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото същество овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност.
И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза. Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото същество да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното. Човекът е това, което той е, чрез физическо тяло, етерно тяло, душа (астрално тяло) и Аз (Дух). Като здрав той трябва да бъде разглеждан изхождайки от тези негови членове, а като болен в нарушеното равновесие на тези членове. За неговото здраве трябва да бъдат намерени лечебни средства, които отново да възстановят нарушеното равновесие.
към текста >>
Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото
същество
да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното.
В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания. Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът. Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация. Както можем да разберем здравия човек само тогава, когато познаваме, как по-висшите членове на човешкото същество овладяват земната материя, за да я принудят да бъде в тяхна служба, и когато също познава ме, как земната материя се преобразява, като влиза в областта на действието на по-висшите членове на човешката природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цялостният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност. И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза.
Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото същество да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното.
Човекът е това, което той е, чрез физическо тяло, етерно тяло, душа (астрално тяло) и Аз (Дух). Като здрав той трябва да бъде разглеждан изхождайки от тези негови членове, а като болен в нарушеното равновесие на тези членове. За неговото здраве трябва да бъдат намерени лечебни средства, които отново да възстановят нарушеното равновесие. В тази книга се посочва един медицински възглед, който гради върху една такава основа.
към текста >>
76.
11. Изграждането на човешкото тяло и подаграта
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Само чрез импрегниране на органите с неорганични вещества човекът може да бъде
съзнателно
същество
, такова, каквото той е.
В мозъка това отделяне на пикочна киселина става в една много фино разпределена форма. При отделянето на пикочна киселина чрез урината действуват главно астралното тяло; азовият организъм участвува в една подчинена форма в този процес. При отделянето на пикочна киселина в мозъка меродавен е на първо място азовият организъм, астралното тяло отстъпва на заден план. В организма астралното тяло е посредникът на дейността на азовия организъм за етерното и физическо тяло. Този азов организъм трябва да носи в органите неживите вещества и сили.
Само чрез импрегниране на органите с неорганични вещества човекът може да бъде съзнателно същество, такова, каквото той е.
Органическото вещество и органическата сила биха понижили човешкото съзнание до животинското. Чрез своята дейност астралното тяло прави органите склонни да приемат неорганичните складирания на азовия организъм. То е за тях така да се каже прокарващо пътя. Ние виждаме: в долните части на човешкия организъм дейността на астралното тяло има надмощие. Там веществата на пикочната киселина не трябва да бъдат приети от организма.
към текста >>
77.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея не
съзнателно
както в говора или в песента, а което може да бъде развито
съзнателно
чрез действително познание на човека.
Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение.
С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека.
При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото.
към текста >>
Ако двигателните жестове на художествената и педагогическа Евритмия се изменят така, че да изтичат от болното
същество
на човека така, както другите произтичат от неговото здраво
същество
, ражда е лечебната Евритмия.
Във Валдорфското училище в Щутгарт, което бе основано от Емил Колт и което стои под ръководството на Рудолф Щайнер, във всички класове наред с гимнастиката се практикува педагогическа Евритмия. Важното при това е, че при обикновената гимнастика се развива само динамиката и статиката на физическото тяло. В Евритмията целият човек, по тяло, душа и дух, се разлива в движение. Това чувствува подрастващият човек и преживява тези евритмични упражнения със същата пълна естественост като една изява на човешката природа, както в младите години преживява научаването на говора. Другата страна на Евритмията е лечебната.
Ако двигателните жестове на художествената и педагогическа Евритмия се изменят така, че да изтичат от болното същество на човека така, както другите произтичат от неговото здраво същество, ражда е лечебната Евритмия.
Движенията, които се изпълняват по този начин, действуват обратно върху болните органи. Ние виждаме, как тук нещо изпълнено външно се продължава навътре в органите, когато движещият се жест е точно приспособен към едно заболяване на органите. Понеже този начин да се действува в човека чрез движение преминава върху тялото, душата и духа, той действува в една по-интензивна форма във вътрешността на болния човек отколкото някое друго лечение чрез движение. Поради това обаче лечебната Евритмия не може да бъде работа на непосветени в медицината хора и не трябва да се счита и третира като такава. Евритмистът лечител, който е добре школуван в познанието на човешкия организъм и трябва да бъде такъв, може да работи само във връзка с лекаря.
към текста >>
78.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Започнах да работя все по-
съзнателно
върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах.
Тогава те ме заплениха много по-малко от другите произведения на Фихте. Сега исках да стигна и до по-добро разбиране на Кант от това, което бях успял да постигна дотогава. В „Критика на чистия разум“ обаче това разбиране отказваше да се разкрие пред мен. Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща метафизика“. Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у мислителите от Кант.
Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах.
Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха мислителите от времето на Кант и тези от следващата епоха. Изучавах сухия трезв „трансцендентален синтетизъм“ на Траугот Круг също толкова ревностно, колкото се вживявах и в трагизма на познанието, до който достига Фихте, когато пише „Предопределението на човека“. „История на философията“ на Тило от школата на Хербарт разшири погледа ми върху развитието на философското мислене през епохата на Кант. Проправих си път и към Шелинг и Хегел. Контрастът в начина на мислене на Фихте и на Хербарт преминаваше пред душата ми с цялата си интензивност.
към текста >>
Малко по малко бях успял да си създам представа за вътрешното
същество
на човека.
Мога да кажа, че не позволих да бъде попречено на разбиранията ми за духовното, когато ставаше въпрос за това да изучавам естествените науки по начина, по който бяха преподавани по онова време. Посветих се на това, което ми преподаваха, и само на заден план хранех надеждата, че все някога ще стигна и до връзката на естествознанието с духовното познание. В тази си надежда бях обезпокояван само откъм две страни. Науките за органичната природа – навсякъде, къде то можех да имам достъп до тях – бяха пропити от дарвинистки идеи. Тогава дарвинизмът в най-висшите си идеи ми изглеждаше като научна невъзможност.
Малко по малко бях успял да си създам представа за вътрешното същество на човека.
То беше от духовно естество. За него мислех като за член на духовния свят. Беше замислено така, че от духовния свят да се потопи в земното битие, да се внедри във физическия организъм, за да може чрез него да възприема и да действа в сетивния свят. Фактът, че изпитвах известен респект към хода на мислите, характеризиращи теорията за еволюцията на организмите, направи за мен невъзможно да се откажа от тази концепция. Произходът на висшите организми от низшите ми се струваше плодотворна идея, но свързването ѝ с това, което познавах като духовен свят – неизмеримо трудно.
към текста >>
79.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в
съзнателно
духовно преживяване.
Именно в това настроение за първи път се запознах със съчиненията на Ницше. „Отвъд доброто и злото“ беше първата негова книга, която прочетох. От начина, по който той разглежда нещата, бях едновременно запленен и отблъснат. Трудно ми беше да намеря правилната позиция по отношение на Ницше. Харесваше ми стилът му, харесвах дързостта му.
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване.
Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване. Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост. Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена.
към текста >>
Същевременно тя поддържаше определено натуралистично виждане по отношение на човешкото
същество
.
Тя проявяваше голямо внимание и към моите научни и други работи. По това време изпитвах най-дълбока необходимост да обсъждам с нея всичко, което ме занимаваше вътрешно. Когато говорех за духовните си преживявания, тя ме слушаше по един свойствен за нея начин. За разума ѝ тези неща изглеждаха доста привлекателно, но той запазваше лека нотка на резервираност. Душата ѝ обаче попиваше всичко.
Същевременно тя поддържаше определено натуралистично виждане по отношение на човешкото същество.
Смяташе, че моралната душевна природа е изцяло свързана със здравето или болестта на физическия организъм. Имам предвид, че тя инстинктивно мислеше за хората по медицински начин, като мисленето ѝ клонеше към известен натурализъм. Да разговарям с нея на тази тема ми оказваше изключително благотворно влияние. Освен това отношението ѝ към външния живот беше на жена, която изпълнява с найсилно чувство на дълг всичко, спадащо към нейната участ, но която все пак гледа вътрешно на по-голямата част от него като на нямащо никакво отношение към нея. Тя гледаше на съдбата си като на нещо обременяващо.
към текста >>
80.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Той обаче не може да го разбере в изначалния му вид, а не
съзнателно
го превръща в нагледни образи посредством душевно съдържание, което заема от сетивния свят.
Показах как външните сетивни възприятия се преживяват от приглушения живот на съзнанието в съня не както в будно състояние, а трансформирани символично-образно; как вътрешните телесни процеси се изживяват с подобни символи; как преживяванията се издигат до съзнанието не в трезви спомени, а по начин, указващ за енергична преработка на преживяното в глъбините на душевния живот. Насън съзнанието е приглушено. То потъва в сетивнофизическата действителност и съзерцава дейността на духовното в сетивното битие, което остава скрито в сетивното възприятие, което обаче се струва на полусънното съзнание само като игра на цветове от плитчините на сетивното. Във фантазията душата се издига над обикновеното състояние на съзнанието в същата степен, в която потъва под него в сънния живот. Появява се не духовното, скрито в сетивното битие, а духовното въздейства върху човека.
Той обаче не може да го разбере в изначалния му вид, а несъзнателно го превръща в нагледни образи посредством душевно съдържание, което заема от сетивния свят.
Съзнанието не прониква чак дотам, че да възприеме духовния свят, но го изживява в образи, които черпят материал от сетивния свят. Така истинските творения на фантазията се явяват продукт на духовния свят, но самият той не прониква в съзнанието на човека. С лекцията си исках да покажа един от пътищата, по които се проявява работата на съществата от духовния свят в развитието на живота. По този начин се постарах да открия средства, чрез които да мога да представя духовния свят, който преживявах, и все пак по някакъв начин да го свържа с достъпното за обикновеното съзнание. Бях на мнение, че за духа трябва да се говори, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се говори за него в тази научна епоха.
към текста >>
По такъв противоречив начин у Хекел живееха две същества – един човек с благо, изпълнено с любов отношение към природата, а зад него нещо като сенчесто
същество
с не напълно премислени, тясно ограничени идеи, издишващи фанатизъм.
Ако я беше разгърнал, щеше да се разкрие нещо необикновено очарователно, истински човешко. Но в едно от кътчетата на тази душа се таеше нещо, което упорито искаше да се изрази и наложи със съвсем определено мисловно съдържание. Нещо, идващо от напълно различно отношение към света от неговия усет към природата. Тенденцията на един предишен земен живот, с фанатичен уклон, насочен към нещо съвсем различно от природата, търсеше удовлетворение на своята страст. В глъбините на неговата душа се изживяваше религиозна политика, прибягваща до идеите за природата, за да се прояви.
По такъв противоречив начин у Хекел живееха две същества – един човек с благо, изпълнено с любов отношение към природата, а зад него нещо като сенчесто същество с не напълно премислени, тясно ограничени идеи, издишващи фанатизъм.
Когато Хекел говореше, благостта му трудно позволяваше на фанатизма да се излее в слово. Беше така, сякаш естествено желаната от него мекота заглушава скритите демонични сили в речта му. Това беше загадъчна личност, която човек не можеше да не обикне, когато я види, но от която често можеше да изпадне в гняв, слушайки мненията, които изразява. Такъв виждах пред себе си Хекел, когато през деветдесетте години на миналия век подготвяше това, което после доведе до ожесточени духовни борби, разбушували се в края на стария и началото на новия век по повод на неговото идейно направление. Сред посетителите във Ваймар беше и Хайнрих фон Трайчке.
към текста >>
Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко
съзнателно
се свеждат до фантазията, основаваща се на символи.
Имах възможност да прекарвам с него почти цялото време, което ни оставаше свободно. Основното му произведение „Загадката на сфинкса“ вече беше публикувано. То представлява своего рода история на митовете. В тълкуването на митовете той вървеше по свой собствен път. Нашите разговори много често касаеха областта, разглеждана в тази толкова значима книга.
Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко съзнателно се свеждат до фантазията, основаваща се на символи.
Той виждаше произхода на създаващия митове народен възглед за природата в съновиденията и в частност в кошмарите. Потискащият кошмар, който се явява на сънуващия като измъчващ питащ дух, превръща се в зъл дух, в елф, в демон-мъчител – целият орляк от духове, според Лудвиг Лайстнер, възниква от сънуващия човек. Питащият сфинкс е друга метаморфоза на обикновената полудница, която се явява на спящия по пладне на полето и задава въпроси, на които той трябва да отговаря. Лудвиг Лайстнер проследява всички парадоксални, изпълнени със смисъл, мъчителни и прелестни образи, предизвикани от съня, за да ги покаже отново в образите от приказките и митовете. При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят.
към текста >>
При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръх
съзнателно
то, което докосва реалния духовен свят.
Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко съзнателно се свеждат до фантазията, основаваща се на символи. Той виждаше произхода на създаващия митове народен възглед за природата в съновиденията и в частност в кошмарите. Потискащият кошмар, който се явява на сънуващия като измъчващ питащ дух, превръща се в зъл дух, в елф, в демон-мъчител – целият орляк от духове, според Лудвиг Лайстнер, възниква от сънуващия човек. Питащият сфинкс е друга метаморфоза на обикновената полудница, която се явява на спящия по пладне на полето и задава въпроси, на които той трябва да отговаря. Лудвиг Лайстнер проследява всички парадоксални, изпълнени със смисъл, мъчителни и прелестни образи, предизвикани от съня, за да ги покаже отново в образите от приказките и митовете.
При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят.
Той слушаше моите изказвания, касаещи темата, с най-голямо благоразположение. Не възразяваше нищо, но вътрешна връзка с него така и не можах да постигна. За това му пречеше и страхът, характерен за тази епоха, че ако се приближи към духовното като такова, веднага ще загуби „научната“ почва под краката си. Но Лудвиг Лайстнер имаше специално отношение към изкуството и поезията поради това, че отнася мита към реалните сънни преживявания, а не към абстрактно творящата фантазия.
към текста >>
81.
XVII. Критически забележки върху етиката
GA_28 Моят жизнен път
Повече или по-малко не
съзнателно
те застъпваха мнението, че нищо не може да се постигне със стремеж към даден светоглед и затова е нужно да се спасят етичните принципи, без да навлизаме в това как са свързани те с мировата действителност.
В такава действителност, която е морално-духовна, също колкото и природна. Виждаше ми се като проява на безсилие в стремежа към познание да отсъства волята да се проникне до тази действителност. Изхождайки от духовното ми съзерцание, трябваше да си кажа: „Над природните явления и духовно-моралното съществува една истинска действителност, която се разкрива нравствено, която обаче същевременно има силата в моралните действия да се превърне в явление, достигащо същото значение като това на природното явление.“ Струваше ми се, че последното изглежда безразлично към духовно-моралното само защото е отпаднало от първоначалната си връзка с него така, както трупът на човека губи връзката си с одушевеното и живото в човека. За мен това беше ясно, защото не просто го мислех, а го виждах като истина в духовните факти и същности на света. В така наречените „етици“ ми се струваше, че са родени хора, които разглеждат подобно прозрение като безразлично за тях.
Повече или по-малко несъзнателно те застъпваха мнението, че нищо не може да се постигне със стремеж към даден светоглед и затова е нужно да се спасят етичните принципи, без да навлизаме в това как са свързани те с мировата действителност.
В това явление на епохата виждах голо отчаяние, отказ от всеки стремеж към даден светоглед. Несъзнателно лекомислен ми изглеждаше този, който твърди, че за да можем отново да разпространим нравственост сред хората, трябва да оставим всички светогледи да почиват на самите себе си. С Ханс и Грете Олден често правехме разходки във ваймарските паркове, по време на които се изказвах радикално по темата за това лекомислие. „На този, който проникне със своето съзерцание толкова надалече, колкото е възможно за човека“, така казвах, „ще му се открият световни събития, в които пред него ще се разкрие както реалността на моралното, така и реалността на природното.“ В наскоро основаното списание „Бъдеще“ написах остра статия срещу това, което наричах етика, изкоренена от всяка мирова действителност, която не би могла да има никаква сила. Статията беше приета по истински враждебен начин.
към текста >>
Не
съзнателно
лекомислен ми изглеждаше този, който твърди, че за да можем отново да разпространим нравственост сред хората, трябва да оставим всички светогледи да почиват на самите себе си.
Изхождайки от духовното ми съзерцание, трябваше да си кажа: „Над природните явления и духовно-моралното съществува една истинска действителност, която се разкрива нравствено, която обаче същевременно има силата в моралните действия да се превърне в явление, достигащо същото значение като това на природното явление.“ Струваше ми се, че последното изглежда безразлично към духовно-моралното само защото е отпаднало от първоначалната си връзка с него така, както трупът на човека губи връзката си с одушевеното и живото в човека. За мен това беше ясно, защото не просто го мислех, а го виждах като истина в духовните факти и същности на света. В така наречените „етици“ ми се струваше, че са родени хора, които разглеждат подобно прозрение като безразлично за тях. Повече или по-малко несъзнателно те застъпваха мнението, че нищо не може да се постигне със стремеж към даден светоглед и затова е нужно да се спасят етичните принципи, без да навлизаме в това как са свързани те с мировата действителност. В това явление на епохата виждах голо отчаяние, отказ от всеки стремеж към даден светоглед.
Несъзнателно лекомислен ми изглеждаше този, който твърди, че за да можем отново да разпространим нравственост сред хората, трябва да оставим всички светогледи да почиват на самите себе си.
С Ханс и Грете Олден често правехме разходки във ваймарските паркове, по време на които се изказвах радикално по темата за това лекомислие. „На този, който проникне със своето съзерцание толкова надалече, колкото е възможно за човека“, така казвах, „ще му се открият световни събития, в които пред него ще се разкрие както реалността на моралното, така и реалността на природното.“ В наскоро основаното списание „Бъдеще“ написах остра статия срещу това, което наричах етика, изкоренена от всяка мирова действителност, която не би могла да има никаква сила. Статията беше приета по истински враждебен начин. Как би могло и да бъде другояче, когато тези „етици“ си въобразяваха, че са спасители на културата? За мен този въпрос беше изключително важен.
към текста >>
Все пак у мнозина виждах не
съзнателно
да действа поривът към светоглед, проникващ чак до корените на битието.
Но аз обичах тези екскурзии. Уважението ми към Херман Грим не бе накърнено ни най-малко. Но пък можах да получа добра школовка в изкуството да разбирам с любов тези, които изобщо и не се стремяха да разберат какво нося в своята душа. Такова беше естеството на моята „самота“ по това време във Ваймар, където имах толкова широки социални контакти. Но не смятах, че хората са тези, които ме обричат на такава самота.
Все пак у мнозина виждах несъзнателно да действа поривът към светоглед, проникващ чак до корените на битието.
Усещах колко много тежи на душите им начинът на мислене, напредващ толкова уверено, защото се придържа единствено към намиращото се в непосредствена близост. „Природата е целият свят“ – ето в какво се заключаваше този начин на мислене. За него смятаха, че следва да се приема за правилен и хората потискаха в душата си всичко, което чувстваше, че той може и да не бъде смятан за правилен. В тази светлина ми се показваше много от заобикалящото ме тогава в духовно отношение. Беше времето, когато „Философия на свободата“, чието основно съдържание носех у себе си от дълго време, прие завършена форма.
към текста >>
Целта на процеса на познание е
съзнателно
то преживяване на духовния свят, пред лицето на който всичко се свежда до дух.
Когато към сетивните възприятия се добавят и изживеят и идеите, сетивният свят бива преживян от съзнанието в обективната му същност. Познанието не представлява отразяване на същностното, а вживяване на душата в това същностно. Преходът от още несъщностното на сетивния свят към същностното в него се извършва вътре в съзнанието. Така сетивният свят представлява явление (феномен) само дотогава, докогато съзнанието още не е се е справило с него. И така, сетивният свят в действителност се явява духовен свят и душата живее заедно с този осъзнаваем духовен свят, разпростирайки съзнанието над него.
Целта на процеса на познание е съзнателното преживяване на духовния свят, пред лицето на който всичко се свежда до дух.
На феноменализма противопоставях света на духовната действителност. Едуард фон Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност. За него нещата следователно стояха така, че с начина си на мислене аз осъждам човешкото познание на това да не може изобщо да стигне до никаква действителност, а да трябва да пребивава в рамките на един илюзорен свят, съществуващ (като феномен) единствено в представите на душата. Така на търсенето ми на духа чрез разширяване на съзнанието беше противопоставен възгледът, че „духът“ живее единствено в човешките представи, а извън тях може да бъде само мислен. Това беше общо взето разбирането на епохата, в която трябваше да представя „Философия на свободата“.
към текста >>
Да покажа, че сетивният свят в действителност има духовна същност, и че човекът, чрез истинското познание на сетивния свят, действа и живее като душевно
същество
в духовното, е една от целите на „Философия на свободата“.
Нравствеността се превръща в съдържание, което се разкрива от духовния свят вътре в човешката индивидуалност, а разширеното до духовното съзнание достига чак до съзерцание на това откровение. Това, което подбужда човека към нравствени постъпки, е откровение на духовния свят в преживяването на този духовен свят от душата. Това преживяване става вътре в личната индивидуалност на човека. Ако човекът, извършващ морални постъпки, се вижда във взаимоотношение с духовния свят, той изживява своята свобода. Защото духовният свят действа в душата не по принудителен начин, а така, че човек да разгърне в свобода дейността, която го подбужда към възприемане на духовното.
Да покажа, че сетивният свят в действителност има духовна същност, и че човекът, чрез истинското познание на сетивния свят, действа и живее като душевно същество в духовното, е една от целите на „Философия на свободата“.
В охарактеризирането на моралния свят като такъв, който в своето битие осветява преживявания от душата духовен свят и с това дава възможност на човека да пристъпи към този морален свят в свобода, се състои втората цел. Затова нравствената същност на човека следва да се търси в неговото съвсем индивидуално единение с етичните импулси на духовния свят. Имах усещането, че първата част на „Философия на свободата“ и втората образуват един духовен организъм, едно истинско единство. Едуард фон Хартман пък смяташе, че като теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм те са свързани една с друга на случаен принцип. Формата, която бяха добили идеите в книгата, е обусловена от тогавашната ми душевна настройка.
към текста >>
82.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Опитах се да покажа как човекът, който осъзнава себе си като затворено в себе си духовно
същество
, защото живее в идеи, които вече не струят от духа, а идват като импулси от материалното битие, също може да развие от своята същност интуиция за нравственото.
На трето място, прилив на сили дойде благодарение на съпреживяването на духовните опитности на онези две души. У тях пред себе си виждах възхода, за който човекът трябва да благодари на естественонаучния светоглед. В тяхно лице обаче видях също така страха на благородни души от вживяването във волевия елемент на този светоглед. Тези души отстъпваха с боязън пред етичните последствия от един такъв светоглед. Във „Философия на свободата“ търсех силата, която води от етически неутралния естественонаучен идеен свят в света на нравствените импулси.
Опитах се да покажа как човекът, който осъзнава себе си като затворено в себе си духовно същество, защото живее в идеи, които вече не струят от духа, а идват като импулси от материалното битие, също може да развие от своята същност интуиция за нравственото.
Благодарение на това нравственото сияе в станалата свободна индивидуалност като индивидуален етически импулс, подобно на идеите от естественонаучните възгледи. Двете души не бяха проникнали до тази морална интуиция. Затова и отстъпваха в боязън (несъзнателно) пред живота, в който още не бяха получили широко разпространение естественонаучните идеи. Тогава говорих за „моралната фантазия“ като за източник на нравственото в отделните човешки индивидуалности. Бях далече от всякакво намерение да се обръщам към този източник като към нещо не напълно реално.
към текста >>
Затова и отстъпваха в боязън (не
съзнателно
) пред живота, в който още не бяха получили широко разпространение естественонаучните идеи.
Тези души отстъпваха с боязън пред етичните последствия от един такъв светоглед. Във „Философия на свободата“ търсех силата, която води от етически неутралния естественонаучен идеен свят в света на нравствените импулси. Опитах се да покажа как човекът, който осъзнава себе си като затворено в себе си духовно същество, защото живее в идеи, които вече не струят от духа, а идват като импулси от материалното битие, също може да развие от своята същност интуиция за нравственото. Благодарение на това нравственото сияе в станалата свободна индивидуалност като индивидуален етически импулс, подобно на идеите от естественонаучните възгледи. Двете души не бяха проникнали до тази морална интуиция.
Затова и отстъпваха в боязън (несъзнателно) пред живота, в който още не бяха получили широко разпространение естественонаучните идеи.
Тогава говорих за „моралната фантазия“ като за източник на нравственото в отделните човешки индивидуалности. Бях далече от всякакво намерение да се обръщам към този източник като към нещо не напълно реално. Напротив, с „фантазия“ исках да обознача силата, която способства за достигането на отделния човек до всички области на същинския духовен свят. Но ако трябва да се стигне до действително преживяване на духовното, следва да се проявят духовните познавателни сили: имагинация, инспирация, интуиция. Първият лъч на духовното откровение на осъзнаващия се като индивидуалност човек обаче става чрез фантазията, която с начина, по кой то се отдалечава от всяка фантастика и се превръща в образ на духовната реалност, може да бъде наблюдавана тъкмо при Гьоте.
към текста >>
Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може
съзнателно
да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно.
Ролечек беше сантиментален и същевременно леко циничен. Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност. В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте. Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да говоря по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки. Смятах, че е необходимо да бъде осъзнато как правилният път в духовния свят води първо до преживяване на чистите идеи.
Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може съзнателно да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно.
И в тези идеи е истинският жив дух. Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите. Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече говорих, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец. Разбирането на живата действителност на света на идеите тогава се проявяваше най-енергично у една по-млада личност, която често идваше във Ваймар: Макс Кристлиб. В началото на пребиваването си във Ваймар често се срещах с този търсещ духовното познание човек.
към текста >>
83.
XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма
GA_28 Моят жизнен път
Но наистина е вярно, че философите по
същество
не разглеждат своята епоха посредством тяхното влияние.
В противовес на едностранчивостта мировият дух да бъде надарен единствено със знание, трябваше да се появи и другото, изтъкващо отделните хора като чисто волеви същества. Ако нещата стояха така, че тези противоположности се бяха появили само в мен като душевни преживявания на моето развитие, нямаше да си позволя да внеса нищо от това в съчиненията или лекциите си. С такива душевни преживявания винаги постъпвах по този начин. Но тези противоположности, Хегел и Щирнер, принадлежаха на даденото столетие. Чрез тях се изразяваше векът.
Но наистина е вярно, че философите по същество не разглеждат своята епоха посредством тяхното влияние.
А тъкмо при Хегел можедасеговори за силновъздействие. Но това не е главното. Чрез съдържанието на мислите си философите показват духа на своята епоха, както термометърът показва температурата на дадено място. У философа съзнателно се проявява това, което живее несъзнавано в епохата. Така крайностите на деветнадесети век се изживяват чрез импулсите, изразени от Хегел и Щирнер: безлично мислене, което за предпочитане се впуска в съзерцание на света, в който човекът не взима никакво участие с вътрешните си творчески сили, и изцяло лична воля, която носи малко полза за хармоничното сътрудничество между хората.
към текста >>
У философа
съзнателно
се проявява това, което живее несъзнавано в епохата.
Чрез тях се изразяваше векът. Но наистина е вярно, че философите по същество не разглеждат своята епоха посредством тяхното влияние. А тъкмо при Хегел можедасеговори за силновъздействие. Но това не е главното. Чрез съдържанието на мислите си философите показват духа на своята епоха, както термометърът показва температурата на дадено място.
У философа съзнателно се проявява това, което живее несъзнавано в епохата.
Така крайностите на деветнадесети век се изживяват чрез импулсите, изразени от Хегел и Щирнер: безлично мислене, което за предпочитане се впуска в съзерцание на света, в който човекът не взима никакво участие с вътрешните си творчески сили, и изцяло лична воля, която носи малко полза за хармоничното сътрудничество между хората. Наистина се появяват всевъзможни „социални идеали“, но те нямат силата да въздействат върху реалността. Тя все повече се превръща в това, което може да възникне благодарение на паралелното действие на волята на отделните личности. Хегел иска идеята за нравствеността да приеме обективна форма в съвместния живот на хората, а Щирнер чувства, че „отделният“ (единичен) човек се обърква от всичко, което може да придаде хармонична форма на живота на хората по този начин. С изучаването на Щирнер по това време за мен е свързано едно приятелство, което оказа съществено влияние върху това изучаване.
към текста >>
Наистина той смяташе, че това ще бъде възможно едва след доста време, когато по духовен път във вътрешното
същество
на човека настъпи съответният обрат.
Прочетох го скоро след нашето запознанство. Това е едно благородно произведение, основаващо се на доверието в отделния човек. То описва убедително и с голяма нагледност социалното състояние на най-бедните от бедните. Описва обаче и как хората ще намерят пътя от нищетата към подобрението, отдавайки се изцяло на добрите сили на човешката природа и разгръщайки ги по такъв начин, че да започнат да действат в свободните социални взаимоотношения между хората, без да става необходимо прилагането на насилие. Маккей изпитваше благородно доверие в хората, в това, че те могат чрез самите себе си да създадат хармоничен начин на живот.
Наистина той смяташе, че това ще бъде възможно едва след доста време, когато по духовен път във вътрешното същество на човека настъпи съответният обрат.
Затова за настоящето той призоваваше отделния индивид, който е достатъчно напреднал, да разпространява идеите за този духовен път. Следователно това бе социална идея, която може да работи само с духовни средства. Дж. Х. Маккей даде израз на житейските си възгледи също и в стихове. Приятелите му виждаха в тях нещо поучително и теоретично, тоест нехудожествено.
към текста >>
Виждащият в духовния свят винаги открива, че собственото му
същество
се облича в конкретна външна форма, когато трябва да изкаже мнения и възгледи.
Езотеричното трябваше да бъде отклонено към екзотеричното. Едва когато в началото на новия век в книги като „Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ и „Християнството като мистичен факт“ ми се удаде да опиша преживяванията си в духовното, „етическият индивидуализъм“, след изпитанието, отново стоеше на своето правилно място. Но и тук изпитанието премина така, че външното изразяване не играеше никаква роля в пълно съзнание. То протече непосредствено под това пълно съзнание и благодарение на тази близост можа да приеме формите на изразяване, с които в последните години на миналия век обличах казаното от мен по социалните въпроси. И все пак, за да се получи вярната картина, известни струващи се твърде радикални изказвания трябва да бъдат противопоставени на някои други.
Виждащият в духовния свят винаги открива, че собственото му същество се облича в конкретна външна форма, когато трябва да изкаже мнения и възгледи.
В духовния свят той встъпва не в абстракции, а в живи възприятия. Също и природата, която се явява сетивното отражение на духовното, не представлява мнения и възгледи, а представя пред света своите форми и тяхното развитие. Вътрешна подвижност, привеждаща във вълнение всичките ми душевни сили – на това се основаваха тогава вътрешните ми преживявания. Външният ми личен живот ми донесе много голямо удовлетворение благодарение на факта, че семейство Ойнике се премести в Берлин и аз можех да живея при тях, обграден от най-добрите грижи, след като за кратко преживях цялата нищета на живота в собствено жилище. Приятелството с г-жа Ойнике скоро се превърна в граждански брак.
към текста >>
84.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
Всяка тема е изведена по
същество
от духа.
Усещам нещо болезнено, когато в днешните дискусии, касаещи антропософията, постоянно се налага да четем мисли от сорта, че световната война е породила в душите на хората настроения, благоприятни за появата на всевъзможни „мистични“ и други подобни духовни течения, и когато сред такива течения се споменава и антропософията. Срещу това трябва да се възрази, че антропософското движение е основано в началото на века и че след основаването му в него никога не е правено нещо съществено, което да не е обусловено от вътрешния живот на духа. За двадесет и пет години натрупах в себе си запас от духовни впечатления. Въплътих ги в лекции, статии и книги. Всичко, което правех, изхождаше от духовни импулси.
Всяка тема е изведена по същество от духа.
По време на войната съм говорил и на теми по повод събитията на нашето време. Но в това е нямало никакво намерение да се възползвам от настроението на епохата с цел разпространение на антропософията. Това стана, защото хората искаха определени съвременни събития да бъдат осветлени от познанието, идващо от духовния свят. За антропософията не сме се стремили към нищо друго освен тя да поеме по пътя на развитието, възможно поради нейната вътрешна сила, дадена ѝ от духа. За нея би било възможно най-далече от истината да си представяме, че е искала да спечели нещо от тъмните бездни на душите през военното време.
към текста >>
Затова пък винаги ми е било ясно, че видът преодоляване на материализма, за който става дума, е тъкмо начинът той да бъде не
съзнателно
запазен.
Според тях химическите процеси бяха резултатите от процеси в молекулната структура и за духовните процеси се търсеше някаква аналогия. Този атомизъм, както се дава в „естествознанието“, за мен беше съвършено неприемлив дори в самата тази област, а да искаш да го пренесеш в духовното, ми се струваше мисловно заблуждение, за което даже не може да се говори на сериозно. В тази област винаги са съществували трудности за моя начин на обосноваване на антропософията. Отдавна от различни страни се дават уверения, че теоретичният материализъм е преодолян. И в това направление антропософията, когато говори за материализъм в науката, се борела срещу вятърни мелници.
Затова пък винаги ми е било ясно, че видът преодоляване на материализма, за който става дума, е тъкмо начинът той да бъде несъзнателно запазен.
За мен нямаше значение дали атомите възникват от чисто механична или някаква друга дейност в рамките на материалните процеси. Важното за мен беше в това, че мисловното наблюдение изхожда от атома – най-малкото мирово образувание – и търси преход към органичното, към духовното. Виждах необходимост да се изхожда от цялото. Атомите или атомните структури могат да са само резултат от духовна, органична дейност. В духа на Гьотевото наблюдение на природата за изходна точка исках да взема съзерцаемите първични феномени, а не някаква мисловна конструкция.
към текста >>
След това тя съединява полученото от нея с откровения на собственото ѝ вътрешно
същество
.
Блаватска получава тези учения. Винаги е съществувала традиция за такива учения, които произлизат от древните Мистерийни школи. Тази традиция се съблюдава в много от школите, които строго следят нищо от ученията да не излезе от обществата. Но отнякъде са сметнали за уместно да съобщят на Е. П. Блаватска за такива учения.
След това тя съединява полученото от нея с откровения на собственото ѝ вътрешно същество.
Защото тя е човешка индивидуалност, в която духовното действа посредством забележителен атавизъм, както е действало някога при ръководителите на Мистериите, в такова състояние на съзнанието, което в сравнение със съвременното, пронизано от светлината на съзнателната душа, е било смъкнато до съноподобното. Така у „човека Блаватска“ се възражда нещо, характерно за Мистериите в най-древни времена. За съвременния човек съществува безпогрешна възможност да определи какво от съдържанието на духовното съзерцание може да бъде съобщено на по-широки кръгове. Към него спада всичко, което изследователят може да облече в такива идеи, които да бъдат усвоени от съзнателната душа и които по рода си могат да бъдат приети също и от признатата наука. Не така стоят нещата, когато духовното познание живее не в съзнателната душа, а в по-подсъзнателни душевни сили.
към текста >>
Това, в контраст с древното бодърстващо съноподобно духовно познание, е напълно
съзнателно
пребиваване в духовния свят.
Задачата на духовното познание сега се състои в това, в пълна яснота на съзнанието чрез волята за познание идеите-преживявания да се приближат до духовния свят. Тогава познаващият има такова душевно съдържание, което се преживява също както математическото. Човек мисли като математик. Но той не мисли в цифри или геометрични фигури. Той мисли в образи от духовния свят.
Това, в контраст с древното бодърстващо съноподобно духовно познание, е напълно съзнателно пребиваване в духовния свят.
Да се изработи правилно отношение към това по-ново духовно познание беше невъзможно в рамките на Теософското общество. Там ставаха недоверчиви, веднага щом пълното съзнание пожелае да се приближи до духовния свят. Познато им беше само пълно съзнание за сетивния свят. Нямаха истинско разбиране за това да го доразвият до преживяването на духа. Всъщност изхождаха оттам, чрез потискане на пълното съзнание отново да се връщат към древното съноподобно съзнание.
към текста >>
Тъй като и у други ръководители на Теософското общество съществуваше това отричане на напълно
съзнателно
то духовно познание, по отношение на духа с душата си никога не можах да се почувствам като у дома в това Общество.
Всъщност изхождаха оттам, чрез потискане на пълното съзнание отново да се връщат към древното съноподобно съзнание. Това връщане назад беше вярно и за мисис Безант. Тя едва ли бе способна да разбере съвременния вид духовно познание. Но това, което казваше за духовния свят, все пак произлизаше от него. И поради това за мен тя беше интересна личност.
Тъй като и у други ръководители на Теософското общество съществуваше това отричане на напълно съзнателното духовно познание, по отношение на духа с душата си никога не можах да се почувствам като у дома в това Общество.
Що се касае до общуването, с удоволствие се движех в тези кръгове, но затова пък душевната им настройка относно духовното ми остана чужда. Поради тази причина не бях склонен в лекциите си на конгреса на Обществото да говоря, изхождайки от собствените си духовни преживявания. Изнасях лекции, които би могъл да изнесе и някой, който няма собствено виждане в духа. Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари фон Сиверс в Берлин. Така възникна работата в Берлин, Мюнхен, Щутгарт и т.н.
към текста >>
85.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко
същество
, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа.
А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина. Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност. Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност!
Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа.
Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение. Тъй че към решаването на чисто индивидуалните човешки загадки, всяка от които е особена и различна у всеки отделен човек, можем да се приближим само постепенно поради голямата междина, която съществува между това, което се нарича човешка природа изобщо и онова, което откриваме у всеки отделен човек. Духовната Наука, или Антропософията, както в по-ново време е прието да се нарича тя, ще има специална задача тъкмо по отношение на тази индивидуална човешка загадка. Не само че тя трябва да осветли това, което човек е по принцип, но и да бъде едно познание, което да се влива в нашето непосредствено ежедневие, във всички наши усещания и чувства. Тъй като нашите чувства и усещания се разгръщат най-добре в отношението ни към другите, то плодът на Духовната Наука, на духовнонаучното познание, ще проличи най-добре тъкмо в представата, която добиваме за човека до нас с помощта на това познание.
към текста >>
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската загадка на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото
същество
, което наричаме темперамент.
Духовната Наука трябва да ни отпраща към най-дълбоката сърцевина на човека, на която всичко онова, което можем да видим с очи и да пипнем с ръце, е само външният израз, външната обвивка. И можем да се надяваме, че ще се научим да разбираме и външното, ако успеем да вникнем в духовното ядро. И тогава в голямата междина между това, което се нарича човешка природа най-общо и онова, което срещаме у всеки отделен човек, ще видим въпреки всичко някои неща, общи за цели групи хора. Към тези общи неща спадат онези същностни човешки качества, които ще съставляват предмета на днешните ни размишления и които обикновено наричаме човешки темпераменти. Достатъчно е човек само да изговори думата темперамент, за да разбере, че загадките са толкова, колкото са и хората.
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската загадка на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото същество, което наричаме темперамент.
А там, където загадките навлизат в непосредствената житейска практика, основният нюанс на човешката същност играе важна роля. Когато даден човек застане пред нас, чувстваме как заедно с него пред нас сякаш се изправя и нещо от това основно настроение. Затова можем да се надяваме, че Духовната Наука ще каже необходимото и за същността на темпераментите. Понеже, макар и да се налага да признаем, че темпераментите извират от вътрешността на човека, те се изразяват във всичко онова, които ни се разкрива у човека външно. Но загадката за човека не може да се реши чрез външно наблюдение на природата; до специфичния нюанс на човешката същност можем да се доближим само тогава, когато научим, какви Духовната Наука има да каже за човека.
към текста >>
Не така стоят нещата с физическото тяло на едно живо
същество
: В него физическите сили действат така, че разрушават формата на живот, както това може да се наблюдава след смъртта, когато физическите сили разрушават формата на живот.
Като първо свръхсетивно звено към човека се присъединява етерното тяло, което през целия живот остава съединено с физическото тяло; единствено в смъртта двете се разделят. Това следващо звено на човешката природа - в Духовната Наука то се нарича етерно или жизнено тяло, а бихме могли да го наречем също и жлезисто тяло - вече не е видимо за нашето външно зрение, също както цветовете за слепия по рождение. То обаче е налице, реално осезаемо за това, което Гьоте нарича очите на Духа и дори е по-действително от външното физическо тяло, защото то е строителят, ваятелят на физическото тяло. Това етерно или жизнено тяло през цялото време между раждането и смъртта води една постоянна борба срещу разпадането на физическото тяло. Всеки минерален природен продукт, един кристал например, е така устроен, че се запазва чрез самия себе си, чрез силите на собствената си субстанция.
Не така стоят нещата с физическото тяло на едно живо същество: В него физическите сили действат така, че разрушават формата на живот, както това може да се наблюдава след смъртта, когато физическите сили разрушават формата на живот.
Тъкмо за да предотврати това разрушаване по време на живота, тъкмо срещу това, физическото тяло да следва физическите и химически сили и закони, се бори непрестанно етерното или жизненото тяло. Като трето звено на човешката същност схващаме носителя на всички наслади и страдания, радости и болки, инстинкти, нагони, страсти, желания и всички възникващи и затихващи усещания и представи, та дори и на всички представи за това, което обозначаваме като нравствени идеали и пр. Това звено наричаме астрално тяло. Не се шокирайте от този израз. Това тяло би могло да се нарече и нервно тяло.
към текста >>
Във физическото най-вече кръвта е тази, която ограничава по
същество
, така да се каже, дейността на нервната система.
Нещо подобно се получава, когато преобладава астралното тяло, т. е. при сангвиника, който е отдаден по определен начин на приливите и отливите на усещания, образи и прочие, тъй като при него преобладават астралното тяло и нервната система. Това, което не позволява на образите да се стрелкат един през друг по един фантастичен начин, са силите на Аза. Само благодарение на това, че те са обуздани от Аза, настъпва хармония и ред. Ако човек не ги обуздаваше с помощта на своя Аз, те щяха да се сменят произволно, без да се забележи, че човекът упражнява някакво господство над тях.
Във физическото най-вече кръвта е тази, която ограничава по същество, така да се каже, дейността на нервната система.
Циркулацията на кръвта у човека, кръвта, която тече в човека, бих казал, слага окови на това, което се изразява в нервната система; тя обуздава приливите и отливите на усещания и представи, тя е усмирителят на нервите. Бихме отишли много далеч, ако трябва да Ви покажа във всички детайли, как нервната система и кръвта се отнасят една към друга и как кръвта е усмирителят на тези представи. Какво става, когато усмирителят го няма, когато един човек е малокръвен, анемичен? Дори и да не се впускате в по-тънки психологически детайли, все пак бихте могли да заключите от простия факт, че когато кръвта на човека стане прекалено рядка, т. е., когато у него има недостиг на червени кръвни телца, той лесно се поддава на необуздания произвол на сменящите се фантастически образи, стигайки до илюзията и халюцинацията, та от този прост факт можете да заключите, че кръвта е усмирителят на нервната система.
към текста >>
Тогава нашето
съзнателно
духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек.
Предразсъдък е да се смята, че познанията могат да останат абстрактни; едва когато навлязат в духовното, те изпълват цялата ни дейност и тогава целият живот се изпълва от тях. Тогава посрещаме живота с познанието за индивидуалността, стигащо до чувството и усета, и изразяващо се в голямото уважение и почит към нея. Шаблоните могат лесно да бъдат разпознати. Обяснимо е желанието да се управлява живота, като се вкарва в шаблони, но той не се оставя да бъде третиран като шаблон. Нужно е само едно истинско познание и то се превръща в чувство, което човек трябва да изпитва към индивидуалността на човека, към индивидуалността в целия живот.
Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек.
Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек? Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония. Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек. Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия. Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи.
към текста >>
86.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Всичко това, едно
същество
, което се състои само от физическо и етерно тяло, не притежава.
Относно формата и големината двете тела са сходни при човека, но не са съвсем еднакви. При животните обаче, и още повече при растенията, етерното тяло значително се отличава от физическото по отношение на форма и размери. Третата съставна част на човешката природа е т. нар. сетивно или астрално тяло. То е носител на болката и удоволствието, на импулсите, копнежите, страстите и т.н.
Всичко това, едно същество, което се състои само от физическо и етерно тяло, не притежава.
Всичко назовано би могло да се обобщи с израза: усещане. Растението на притежава усещане. Ако в наше време някои учени изхождат от факта, че някои растения реагират на дразнение с движение или по друг начин и заключават, че растенията имат определена способност за усещане, с това те само показват, че не познават същността на усещането. Не става дума за това, че съответното същество реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката, удоволствието, желанието и т.н. Ако човек не се придържа към това схващане, би имал основание да каже, че синият лакмус изпитва усещане от определени субстанции, защото при допир с тях почервенява.
към текста >>
Не става дума за това, че съответното
същество
реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката, удоволствието, желанието и т.н.
То е носител на болката и удоволствието, на импулсите, копнежите, страстите и т.н. Всичко това, едно същество, което се състои само от физическо и етерно тяло, не притежава. Всичко назовано би могло да се обобщи с израза: усещане. Растението на притежава усещане. Ако в наше време някои учени изхождат от факта, че някои растения реагират на дразнение с движение или по друг начин и заключават, че растенията имат определена способност за усещане, с това те само показват, че не познават същността на усещането.
Не става дума за това, че съответното същество реагира на дразнение, а по-скоро за това, че отражение на дразнението се явява един вътрешен процес, какъвто наблюдаваме при болката, удоволствието, желанието и т.н.
Ако човек не се придържа към това схващане, би имал основание да каже, че синият лакмус изпитва усещане от определени субстанции, защото при допир с тях почервенява. Астралното тяло е общо само за човека и животните. То е носител на сетивния живот. Не бива да се изпада в грешката на определени теософски кръгове, които си представят етерното и астралното тяло като съставени просто от по-фини частици от тези на физическото тяло. Това би означавало да се материализират тези по-висши съставни части на човешката природа.
към текста >>
Същество
, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос.
При името „Аз" това е невъзможно. То не може да бъде употребено от никого за означаване на някого другиго. Всеки може да назове само себе си „Аз". Никога „Аз" не може да звучи в ухото ми за означение на мен. Наричайки себе си Аз, човек се самоназовава.
Същество, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос.
Онези религии, които се опират на Духовната Наука, винаги са признавали това. С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата. Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото същество. Това Азово тяло е носител на по-висшата човешка душа. Чрез него човек се превръща във венец на мирозданието.
към текста >>
Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото
същество
.
Никога „Аз" не може да звучи в ухото ми за означение на мен. Наричайки себе си Аз, човек се самоназовава. Същество, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос. Онези религии, които се опират на Духовната Наука, винаги са признавали това. С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата.
Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото същество.
Това Азово тяло е носител на по-висшата човешка душа. Чрез него човек се превръща във венец на мирозданието. „Азът" на съвременния човек обаче в никакъв случай не е една проста същност. Неговата природа може да се опознае, ако се сравняват хората в различните степени от тяхното развитие. Ако се сравнят напр.
към текста >>
Различията могат да се наблюдават във влиянието на различните културни и образователни средства върху отделните съставни части на човешкото
същество
.
Човек, чиито Аз все още не въздействувал върху жизненото му тяло, няма спомени за своите преживявания. Той изживява всичко така, както природата му налага. Цялото културно развитие на човека се изразява в подобна работа на Азът върху подчинените три тела. Тази дейност прониква до физическото тяло. Под влияние на Азът се променят физиономията, променят се жестовете и движенията, целият облик на физическото тяло.
Различията могат да се наблюдават във влиянието на различните културни и образователни средства върху отделните съставни части на човешкото същество.
Обичайните културни фактори действуват върху астралното тяло; те му внушават друг вид желания, нежелания, импулси и т.н. от първоначално притежаваните от него. Задълбочаването в произведенията на изкуството действува върху етерното тяло. Като възприема чрез изкуството идеята за нещо по-висше и благородно от това, което му предлага сетивното обкръжение, човек преобразува жизненото си тяло. Могъщо средство за пречистване и облагородяване на етерното тяло е религията.
към текста >>
окултно обучение, тогава
съзнателно
и индивидуално трябва да работи чрез своя Аз, върху промяната на навиците, темперамента, характера, паметта и т.н.
Това се случва, когато не само астралното тяло бъде обогатено, но и етерното бъде преструктурирано. Така човек се учи в живота; и когато се обърне от позициите на перспективата назад, може да установи, че е научил много, но не може да говори за една значителна промяна на темперамента и характера, за подобряване или влошаване на паметта. Ученето засяга астралното тяло; последните промени пък се отнасят до етерното или жизнено тяло. Така че не е неточно, ако промените в астралното тяло се сравнят с хода на минутната стрелка, а промените на етерното тяло - със стрелката показваща часовете. Когато човек пристъпи т. нар.
окултно обучение, тогава съзнателно и индивидуално трябва да работи чрез своя Аз, върху промяната на навиците, темперамента, характера, паметта и т.н.
Колкото по-интензивно работи върху жизненото тяло, толкова повече то се преобразява в това, което Антропософията нарича Духът-Живот (според източната мъдрост: „Буди") На един по-висш етап се набират сили, чрез които човек може да влияе върху своето физическо тяло /напр. кръвообръщение, пулс и др./ Преобразеното по този начин от физическото тяло се нарича Човекът-Дух, или според източната мъдрост: „Атма". Промените, които засягат по-низшите тела в рамките на целия човешки род или поне една част от него, напр. един народ, племе, семейство, носят следните имена в Антропософията.
към текста >>
Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото
същество
.
В момента, в който и астралното тяло се освобождава, етерното тяло завършва един период. Този завършек се изразява в половата зрялост. Размножителните органи стават самостоятелни, защото освободеното астрално тяло вече не действува навътре, а взаимодействува непосредствено с външния свят. Както върху все още нероденото дете не влияят въздействията на външния свят, така преди смяната на зъбите върху етерното тяло не действуват силите, които съответствуват на въздействията на физическото обкръжение върху физическото тяло. Върху астралното тяло съответните сили оказват влияние едва от момента на половата зрялост.
Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество.
Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й. Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува. Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие. Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача. Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно.
към текста >>
Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото
същество
с истински знания, може да я използува.
Размножителните органи стават самостоятелни, защото освободеното астрално тяло вече не действува навътре, а взаимодействува непосредствено с външния свят. Както върху все още нероденото дете не влияят въздействията на външния свят, така преди смяната на зъбите върху етерното тяло не действуват силите, които съответствуват на въздействията на физическото обкръжение върху физическото тяло. Върху астралното тяло съответните сили оказват влияние едва от момента на половата зрялост. Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество. Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й.
Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува.
Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие. Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача. Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно. Това се дължи на днешното светоусещане, което още дълго ще възприема фактите на духовния свят като резултат от абнормна фантастика, докато съвсем общи, напълно недействителни фрази ще се възприемат като следствие на реалистично мислене. Затова тук открито трябва да се очертаят насоките на това, което днес се възприема като фантастично от мнозина, и което един ден ще се счита за нещо самопонятно.
към текста >>
Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото
същество
и за главните подробности от тяхното развитие.
Както върху все още нероденото дете не влияят въздействията на външния свят, така преди смяната на зъбите върху етерното тяло не действуват силите, които съответствуват на въздействията на физическото обкръжение върху физическото тяло. Върху астралното тяло съответните сили оказват влияние едва от момента на половата зрялост. Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество. Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й. Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува.
Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие.
Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача. Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно. Това се дължи на днешното светоусещане, което още дълго ще възприема фактите на духовния свят като резултат от абнормна фантастика, докато съвсем общи, напълно недействителни фрази ще се възприемат като следствие на реалистично мислене. Затова тук открито трябва да се очертаят насоките на това, което днес се възприема като фантастично от мнозина, и което един ден ще се счита за нещо самопонятно. С физическото раждане на физическото тяло, човек се излага на физическото обкръжение от външния свят, докато преди това е бил покрит от защитната майчина обвивка.
към текста >>
Трябва да се знае върху коя част от човешкото
същество
може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача.
Върху астралното тяло съответните сили оказват влияние едва от момента на половата зрялост. Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество. Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й. Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува. Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие.
Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача.
Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно. Това се дължи на днешното светоусещане, което още дълго ще възприема фактите на духовния свят като резултат от абнормна фантастика, докато съвсем общи, напълно недействителни фрази ще се възприемат като следствие на реалистично мислене. Затова тук открито трябва да се очертаят насоките на това, което днес се възприема като фантастично от мнозина, и което един ден ще се счита за нещо самопонятно. С физическото раждане на физическото тяло, човек се излага на физическото обкръжение от външния свят, докато преди това е бил покрит от защитната майчина обвивка. Както по-рано са му въздействували силите и соковете на майчината обвивка, така сега му въздействуват силите и елементите на външния свят.
към текста >>
То се освобождава между смяната на зъбите и половата зрялост и през този период може
съзнателно
да влияе върху по-нататъшното развитие на паметта.
Цялото възпитателно изкуство, цялата педагогика са сухи и мъртви, ако не получават винаги свежите сокове от този корен. Духовната Наука притежава подходящи сравнения за всички мирови тайни, чиито образи са сътворени не от човека, а от самите мирови сили. Ето защо Духовната Наука трябва да бъде жизнената основа на всяко възпитателно изкуство. Една душевна сила, на която в този период от развитието човек отдава голямо значение, е паметта. Развитието на паметта е свързано с преобразяване на етерното тяло.
То се освобождава между смяната на зъбите и половата зрялост и през този период може съзнателно да влияе върху по-нататъшното развитие на паметта.
Паметта винаги ще има по-малка сила за съответния човек, отколкото би могла да достигне, ако в този период бъде пропуснато необходимото. Занемареното не може да бъде наваксано по-късно. Материалистическият начин на мислене в това отношение може да нанесе много вреди. Възникналото от него възпитателно изкуство лесно изпада в предразсъдъци по отношение на придобитото чрез паметта. Той не се уморява да се обърне с цялата острота срещу чистото трениране на паметта и прилага най-хитроумните методи за да не запамети младият човек нещо, което не разбира.
към текста >>
87.
Лекция върху педагогиката по време на 'Френския курс' в Гьотеанума, 16. 09. 1922
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Истинската педагогика може да възникне само според троичното устройство на човека като
същество
, изградено от тяло, душа и Дух.
Науката, от друга страна, принуждава учителите да приемат утвърдените от нея възпитателни методи. Обаче съвременната наука постигна своя триумф именно с помощта на интелектуализма. В своите постулати тя не влага нищо от душевната същност на човека. Тя разчита предимно на сетивното наблюдение и експеримента. Интелектуалистичната наука постига изключително прецизно естествознание, но тя не може да изгради една истинска педагогика.
Истинската педагогика може да възникне само според троичното устройство на човека като същество, изградено от тяло, душа и Дух.
Защото сетивното наблюдение и експеримента стигат само до телесната част на човека; с други думи - интелектуализмът обхваща само човешкото физическо тяло. Следователно, за изграждането на една истинска педагогика, е необходимо истинско познание за човешкото същество. И Антропософията се бори не за друго, а за него, за истинското познание на човешкото същество. Човекът не може да бъде разбран, ако първо се доверим на материалистично ориентираната наука, а после зададем въпроса, дали той притежава определени душевни и духовни качества. Подобно отношение към познанието за човека е изключително вредно за възпитанието на детето.
към текста >>
Следователно, за изграждането на една истинска педагогика, е необходимо истинско познание за човешкото
същество
.
В своите постулати тя не влага нищо от душевната същност на човека. Тя разчита предимно на сетивното наблюдение и експеримента. Интелектуалистичната наука постига изключително прецизно естествознание, но тя не може да изгради една истинска педагогика. Истинската педагогика може да възникне само според троичното устройство на човека като същество, изградено от тяло, душа и Дух. Защото сетивното наблюдение и експеримента стигат само до телесната част на човека; с други думи - интелектуализмът обхваща само човешкото физическо тяло.
Следователно, за изграждането на една истинска педагогика, е необходимо истинско познание за човешкото същество.
И Антропософията се бори не за друго, а за него, за истинското познание на човешкото същество. Човекът не може да бъде разбран, ако първо се доверим на материалистично ориентираната наука, а после зададем въпроса, дали той притежава определени душевни и духовни качества. Подобно отношение към познанието за човека е изключително вредно за възпитанието на детето. Защото при него тялото, душата и Духа образуват единно цяло в много по-голяма степен отколкото при възрастния. Не е възможно да полагаме грижи за детското здраве, опирайки се на съвременните научни обяснения, а после да „добавим" към здравия организъм това, което му съответствува в душевен и в духовен смисъл.
към текста >>
И Антропософията се бори не за друго, а за него, за истинското познание на човешкото
същество
.
Тя разчита предимно на сетивното наблюдение и експеримента. Интелектуалистичната наука постига изключително прецизно естествознание, но тя не може да изгради една истинска педагогика. Истинската педагогика може да възникне само според троичното устройство на човека като същество, изградено от тяло, душа и Дух. Защото сетивното наблюдение и експеримента стигат само до телесната част на човека; с други думи - интелектуализмът обхваща само човешкото физическо тяло. Следователно, за изграждането на една истинска педагогика, е необходимо истинско познание за човешкото същество.
И Антропософията се бори не за друго, а за него, за истинското познание на човешкото същество.
Човекът не може да бъде разбран, ако първо се доверим на материалистично ориентираната наука, а после зададем въпроса, дали той притежава определени душевни и духовни качества. Подобно отношение към познанието за човека е изключително вредно за възпитанието на детето. Защото при него тялото, душата и Духа образуват единно цяло в много по-голяма степен отколкото при възрастния. Не е възможно да полагаме грижи за детското здраве, опирайки се на съвременните научни обяснения, а после да „добавим" към здравия организъм това, което му съответствува в душевен и в духовен смисъл. Всяка душевно-духовна намеса спрямо едно дете, се отразява благотворно или болестотворно върху неговия телесен живот.
към текста >>
Интелектуализмът води човека към една по-задълбочена
съзнателно
ст и тъкмо с нейна помощ той трябва да получи това, което инстинктивния живот днес не може да му даде.
Интелектът разбра своето изключително значение. Човечеството се нуждаеше от него, за да поеме правилния път на своето развитие. А той води към онази степен на съзнание, която то трябва да постигне в определен период, както и отделния човек трябва да придобие определени способности в съответната възраст. Обаче под влияние на интелекта, инстинктите замират. И човек не може да се върне към тях, без да се изправи срещу еволюцията на човечеството.
Интелектуализмът води човека към една по-задълбочена съзнателност и тъкмо с нейна помощ той трябва да получи това, което инстинктивния живот днес не може да му даде.
За тази цел е необходимо едно нарастващо познание на духовния и душевния свят, което се опира на действителността, както и официалната материалистична наука се опира на интелектуализма. Точно към такова познание се стреми Антропософията. Обаче днешните хора изучават човека тъкмо според изискванията на официалната наука, макар и да усещат вътре в себе си, че по този начин човекът не може да бъде опознат. Ето защо днес човек може да вникне в същността на възпитателното изкуство само с помощта на своите инстинкти. Но всички ние сме длъжни да вървим напред.
към текста >>
Преди смяната на зъбите, детето е едно изцяло подражаващо
същество
в най-широкия смисъл на тази дума.
Но сега част от етерния организъм се освобождава от непосредственото влияние на физическия организъм и придобива известна самостоятелност, чрез която се превръща в самостоен, относително независим от физическия организъм носител на душевен живот. Понеже душевните изживявания се разгръщат само чрез помощта на този етерен организъм, преди седмата година те остават скрити предимно в областта на тялото. И ако през този възрастов период искаме да насърчим душевните сили на детето, трябва да знаем, че тяхното проявление следва да се търси именно в областта на тялото. Детето изгражда отношенията си с външния свят, само ако те могат да намерят телесен израз и да бъдат изживяни, съответно по един или друг телесен начин. А това е възможно, само ако детето подражава.
Преди смяната на зъбите, детето е едно изцяло подражаващо същество в най-широкия смисъл на тази дума.
И неговото възпитание трябва да се състои само в това, хората около него да са подходящи образци за подражание. Възпитателят сам трябва да усети, как човешкото физическо тяло носи в себе си целия етерен организъм. Абстрактният подход тук е напълно неуместен. За възпитателната практика е необходимо най-вече, антропософското възпитателно изкуство да се приложи във всеки отделен случай и да посочи как се проявява човешкото същество в съответната детска възраст. През периода между смяната на зъбите и половата зрялост в етерно-физическия организъм се вмъква това, което Антропософията нарича „астрално тяло", и то по приблизително същия начин, както „етерното тяло" прониква във физическия организъм преди смяната на зъбите.
към текста >>
За възпитателната практика е необходимо най-вече, антропософското възпитателно изкуство да се приложи във всеки отделен случай и да посочи как се проявява човешкото
същество
в съответната детска възраст.
А това е възможно, само ако детето подражава. Преди смяната на зъбите, детето е едно изцяло подражаващо същество в най-широкия смисъл на тази дума. И неговото възпитание трябва да се състои само в това, хората около него да са подходящи образци за подражание. Възпитателят сам трябва да усети, как човешкото физическо тяло носи в себе си целия етерен организъм. Абстрактният подход тук е напълно неуместен.
За възпитателната практика е необходимо най-вече, антропософското възпитателно изкуство да се приложи във всеки отделен случай и да посочи как се проявява човешкото същество в съответната детска възраст.
През периода между смяната на зъбите и половата зрялост в етерно-физическия организъм се вмъква това, което Антропософията нарича „астрално тяло", и то по приблизително същия начин, както „етерното тяло" прониква във физическия организъм преди смяната на зъбите. Ето защо след тази възраст детският душевен живот не се изчерпва само с подражанието. Но детето все още не е в състояние да изгражда отношенията си с другите хора чрез логични мисли и умозаключения. Това става възможно едва когато с настъпването на половата зрялост една част от душевния организъм се отдели от съответната част на етерния организъм и стане напълно самостоятелна. От седмата до четиринадесетата или петнадесетата година решаваща за детето е не логичната му преценка за хората и нещата от неговото обкръжение, а силата на авторитета.
към текста >>
88.
Педагогика и морал
GA_34 Тайната на четирите темперамента
До този възрастов период физическият мозък се формира от етерните сили на човешкото
същество
.
До седмата си година, т. е. до смяната на зъбите, детето е изцяло отдадено на своето обкръжение. Бихме казали дори, че то цялото е едно сетиво. Както окото възприема цветовете, така и детето възприема жизнените прояви на своето обкръжение. Всеки жест, всяко движение на бащата, на майката биват съизживяни по съответен начин от целия вътрешен организъм на детето.
До този възрастов период физическият мозък се формира от етерните сили на човешкото същество.
В този възрастов период, всичко, което дава вътрешния облик на човешкия организъм, тръгва от мозъка. В мозъка се възпроизвежда по най-фин начин това, което протича в обкръжението на детето. Научаването на говора у децата изцяло се дължи на този факт. Не са обаче само външните фактори, които продължават да пулсират в детската душа и да налагат своя отпечатък върху детския характер; в сила са също и определени душевни и морални качества. Баща, който внезапно избухва в гняв, става причина за това, че детето попива гневните жестове и те проникват до неговите най-фини органични тъканни структури.
към текста >>
И ако той не проумее това, се излага на опасността да привлича към детето такива морални импулси, които детето не
съзнателно
ще отхвърли, защото неговото тяло няма да ги приеме.
Не са обаче само външните фактори, които продължават да пулсират в детската душа и да налагат своя отпечатък върху детския характер; в сила са също и определени душевни и морални качества. Баща, който внезапно избухва в гняв, става причина за това, че детето попива гневните жестове и те проникват до неговите най-фини органични тъканни структури. Плахата и нерешителна майка насажда в детето такива органични структури и двигателни тенденции, които по-късно се превръщат в инструмент, който душата употребява по същия плах и нерешителен начин. В периода, когато сменя зъбите си, детето притежава такъв организъм, който може по точно определен начин да въздействува духовно и морално върху целия си душевен облик. Да, пред възпитателя застава едно дете, чиито организъм е вече ориентиран към едни или други морални категории.
И ако той не проумее това, се излага на опасността да привлича към детето такива морални импулси, които детето несъзнателно ще отхвърли, защото неговото тяло няма да ги приеме.
Същественото обаче е, че пристъпвайки училищния праг, независимо от усвоените чрез подражание черти на околния свят, детето все пак се поддава на промени. Дете, което е израснало в конфликтна среда, се формира органически чрез нея. Не бива да подминаваме този факт. Длъжни сме да се съобразим с него. Важното е, че тези органически структури могат да метаморфозират в една или друга посока.
към текста >>
Ние забелязваме, че детето предприема ред неща полу
съзнателно
, сякаш водено от едно малко или много тъмно усещане.
Той е представителят на мировия ред. Израстващото дете трябва да опознае света най-напред чрез възрастния. Какъв могъщ възпитателен импулс се съдържа в такъв вид опознаване, ще установим, когато в истинското познание на човека потърсим правилното отношение към детето след първата третина от втория жизнен период, т.е. между деветата и десетата година. Тогава детето се издига до една особено важна точка в своето развитие.
Ние забелязваме, че детето предприема ред неща полусъзнателно, сякаш водено от едно малко или много тъмно усещане.
И от това, как ще застанем сега пред детето е от безкрайно голямо значение за целия му по-нататъшен живот. Ако съзнателно поискаме да изразим това, което детето изпитва в своите мечтателни чувства, ще стигнем до неговия трепетен въпрос: Откъде възпитателят има силата, която аз - така безкрайно вярващ в него - приемам всеки ден? Пред несъзнаващите душевни дълбини на детето, възпитателят трябва да потвърди, че притежава авторитета с пълно право и по силата на непоклатими доводи, произтичащи от самия миров ред. Разполагайки с истинското познание за човешкото същество, ще забележим, че през този период някои деца си служат с малко думи, а други - с повече. Сега трябва да се случи нещо решаващо.
към текста >>
Ако
съзнателно
поискаме да изразим това, което детето изпитва в своите мечтателни чувства, ще стигнем до неговия трепетен въпрос: Откъде възпитателят има силата, която аз - така безкрайно вярващ в него - приемам всеки ден?
Какъв могъщ възпитателен импулс се съдържа в такъв вид опознаване, ще установим, когато в истинското познание на човека потърсим правилното отношение към детето след първата третина от втория жизнен период, т.е. между деветата и десетата година. Тогава детето се издига до една особено важна точка в своето развитие. Ние забелязваме, че детето предприема ред неща полусъзнателно, сякаш водено от едно малко или много тъмно усещане. И от това, как ще застанем сега пред детето е от безкрайно голямо значение за целия му по-нататъшен живот.
Ако съзнателно поискаме да изразим това, което детето изпитва в своите мечтателни чувства, ще стигнем до неговия трепетен въпрос: Откъде възпитателят има силата, която аз - така безкрайно вярващ в него - приемам всеки ден?
Пред несъзнаващите душевни дълбини на детето, възпитателят трябва да потвърди, че притежава авторитета с пълно право и по силата на непоклатими доводи, произтичащи от самия миров ред. Разполагайки с истинското познание за човешкото същество, ще забележим, че през този период някои деца си служат с малко думи, а други - с повече. Сега трябва да се случи нещо решаващо. Но какво точно - това може да реши единствено самото дете. И за моралната сила, за моралната сигурност, за моралното поведение на детето, неизказано много може да допринесе възпитателя, и то тъкмо в този период от живота.
към текста >>
Разполагайки с истинското познание за човешкото
същество
, ще забележим, че през този период някои деца си служат с малко думи, а други - с повече.
Тогава детето се издига до една особено важна точка в своето развитие. Ние забелязваме, че детето предприема ред неща полусъзнателно, сякаш водено от едно малко или много тъмно усещане. И от това, как ще застанем сега пред детето е от безкрайно голямо значение за целия му по-нататъшен живот. Ако съзнателно поискаме да изразим това, което детето изпитва в своите мечтателни чувства, ще стигнем до неговия трепетен въпрос: Откъде възпитателят има силата, която аз - така безкрайно вярващ в него - приемам всеки ден? Пред несъзнаващите душевни дълбини на детето, възпитателят трябва да потвърди, че притежава авторитета с пълно право и по силата на непоклатими доводи, произтичащи от самия миров ред.
Разполагайки с истинското познание за човешкото същество, ще забележим, че през този период някои деца си служат с малко думи, а други - с повече.
Сега трябва да се случи нещо решаващо. Но какво точно - това може да реши единствено самото дете. И за моралната сила, за моралната сигурност, за моралното поведение на детето, неизказано много може да допринесе възпитателя, и то тъкмо в този период от живота. Ако с половата зрялост идва и чувственото съждение за моралните категории, в следващия жизнен период то се поема от свободната воля. Младият човек, завършващ училището, ще отнесе от душевните спомени на своята ученическа възраст ясното усещане: от вътрешните дълбини на неговата човешка същност бликват моралните импулси за съвместен социален живот с другите хора.
към текста >>
89.
14. До всички членове * XIII 18 май 1924 Относно природата на човека като картина
GA_39 Писма до членовете
Въпрос на разбиране е, че в човешкото
същество
се разкрива нещо, което не може да бъде схванато от гледната точка на естествените закони.
Чрез него хората свикнаха да мислят чрез природните закони и с тяхна помощ да обясняват природните явления. След което насочват вниманието си към човешкия организъм и мислят, че и неговото устройство могат да разберат чрез прилагането на природните закони. Това е също както при разглеждането на една картина, сътворена от художник, взимаме под внимание само субстанцията на цветовете, силата им на проникване в платното, начинът, по който за наложени и други подобни неща. Но такъв начин на разглеждане на картината не разкрива нищо от откровението, което се съдържа в нея. В това откровение оживяват напълно различни закони от тези, които могат да бъдат възприети чрез изброените по-горе елементи.
Въпрос на разбиране е, че в човешкото същество се разкрива нещо, което не може да бъде схванато от гледната точка на естествените закони.
Ако човек напълно приеме тази идея, тогава ще може да разбере човека като една картина. В този смисъл минералът не е картина. Той разкрива само това, което сетивата непосредствено възприемат. До определена степен при разглеждането на една картина ние гледаме това, което сетивата възприемат като нейно духовно съдържание. Така е и при наблюдението на човека.
към текста >>
Ако истински разбираме човешкото
същество
в светлината на естествените закони, тогава ние не чувстваме, че тези закони ни свързват с истинския човек, а само с това чрез което той разкрива себе си.
Ако човек напълно приеме тази идея, тогава ще може да разбере човека като една картина. В този смисъл минералът не е картина. Той разкрива само това, което сетивата непосредствено възприемат. До определена степен при разглеждането на една картина ние гледаме това, което сетивата възприемат като нейно духовно съдържание. Така е и при наблюдението на човека.
Ако истински разбираме човешкото същество в светлината на естествените закони, тогава ние не чувстваме, че тези закони ни свързват с истинския човек, а само с това чрез което той разкрива себе си.
Трябва да изживеем духовно явлението, че когато разглеждаме един човек само от гледна точка на естествените закони, тогава сякаш, застанали пред една картина, виждаме само "синьо" и "червено" и сме напълно неспособни чрез вътрешна активност на душата да свържем синьото и червеното с това, което се разкрива чрез тях. Когато разглеждаме нещата от гледна точка на естествените закони трябва да възприемаме минерала по един начин, човека по друг. За духовното разбиране на минерала ние сякаш сме в непосредствен досег с това, което възприемаме, но при разбирането на човека чрез естествените закони ние сме толкова отдалечени него, колкото от една картина, която не виждаме ясно с окото на душата, а само докосваме и чувстваме. Веднъж сдобили се с възприятието, че човекът е "образ" на нещо, тогава ще намерим правилната душевна настройка, за да напреднем към това, което се изявява в този образ. Образната природа на човека не се проявява само по един начин.
към текста >>
Дейността, при която душата се отдава на
съзнателно
посвещение на това, което и се поднася като завършена картина може да бъде наречено "Имагинация".
Тя все още не е там, но от нея все повече започва да се вижда. При изучаване на ритмичната система имаме работа с вечния процес на ставане. Това, което е създадено, продължава да съществува. Но когато изучаваме човешката ритмична система откриваме, че разрушаването и повяхването са свързани с възникването и създаването. В ритмичната система се разкрива една "ставаща" картина.
Дейността, при която душата се отдава на съзнателно посвещение на това, което и се поднася като завършена картина може да бъде наречено "Имагинация".
От друга страна "Инспирация" е изживяването, което трябва да се разгърне, за да може да се схване една израстваща картина. Но това отново е различно при наблюдаването на веществообмена в човешкия организъм и на двигателната система. В този случай човек сякаш е изправен пред голо платно и бои, и художник, който още не е за почнал да рисува. За да възприеме системата веществообмен-крайници той трябва да развие възприятие, което има малка връзка със сетивата, такава каквато голото платно и неизползваните бои имат с това, което по-късно ще стане картината на художника. При дейността, развита от душата в чиста духовност чрез системата веществообмен-крайници, човек, гледайки художника, голото платно и неизползваните бои, преживява по-късно нарисуваната картина.
към текста >>
90.
18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата
GA_39 Писма до членовете
ОТНОСНО РАЗБИРАНЕТО НА ДУХА И
СЪЗНАТЕЛНО
ТО ИЗЖИВЯВАНЕ НА СЪДБАТА
13 юли 1924 ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ ПИСМО Х V І І
ОТНОСНО РАЗБИРАНЕТО НА ДУХА И СЪЗНАТЕЛНОТО ИЗЖИВЯВАНЕ НА СЪДБАТА
Изложенията и наблюденията, които тук се отправят към членовете трябва да повлияят за даване на по-нататъшна насока на размислите им върху определени акценти. Разбирането на антропософското познание може да продължи, ако пред човешката душа постоянно се излага връзката, която съществува между човека и света. Когато човек обръща вниманието си към света, в който се ражда и умира, на първо място той разполага с пълнотата на сетивните впечатления. Върху тези впечатления той изгражда своите мисли. Навлезе ли в съзнанието и следното: "Аз образувам мисли за това, което сетивата ми откриват като свят", човек вече е стигнал до точката, когато да може да се самосъзерцава.
към текста >>
Продължавайки по този начин да навлиза в
същество
то си, човек изгубва себето от съзнанието си и в него навлиза света.
При осъзнаването на мисълта "Аз, със своето себе, изживях една съдба", човек вече е достигнал до точката да започне да съзерцава света. Той може да си каже: "В съдбата си аз не бях сам. В моето изживяване взе участие и света. Аз пожелах едно или друго и светът се вля в моята воля. Аз откривам света във волята си, като изживявам тази воля чрез самонаблюдение."
Продължавайки по този начин да навлиза в съществото си, човек изгубва себето от съзнанието си и в него навлиза света.
Той престава да изживява себе си и започва истински да осъзнава света. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка.
към текста >>
В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си
същество
да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление.
"Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка. В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка.
В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление.
Защото Антропософията приема, че съществува духовно изживяване, при която светът не се изгубва в мисленето. В мисленето човек също живее. При медитирането има едно вътрешно изживяване, при което човек не изгубва сетивния свят, когато мисли, а печели Духа-свят. Вместо да прониква в егото, при което човек чувства, че сетивният свят потъва, той прониква в Духа-свят, в който егото се чувства стабилизирано. По-нататък Антропософията показва, че има една опитност на съдбата, при която човек не изгубва себето.
към текста >>
Ако тогава той открие собствената си дейност в работата на съдбата, истинското му себе се изправя пред него не само от вътрешното му
същество
, но също и от сетивния свят.
В съдбата човек също все пак може да се изживее като деятелен. Антропософията, в безпристрастно и не егоистично наблюдение над човешката съдба, посочва една опитност, при която човек се учи да обича света, а не само собственото си съществуване. Вместо да се взира в света, който носи егото на вълните на щастието и нещастието, човек открива егото, доброволно "желаещо" да формира своята съдба. Вместо да се блъска със света, при което егото се разбива на парчета, човек прониква в себе си, където се чувства обединен с хода на събитията в света. Съдбата на човека идва към него подготвена от света, който му се разкрива чрез сетивата.
Ако тогава той открие собствената си дейност в работата на съдбата, истинското му себе се изправя пред него не само от вътрешното му същество, но също и от сетивния свят.
Ако човек е способен да чувства, колкото и тихо да е това, как в себето му светът възниква като духовност и както работи в света на сетивата, тогава той вече се е научил да разбира антропософията правилно. Защото тогава той ще осъзнае, че в Антропософията е възможно да се опише Духът-свят, който себето да може да разбере. И това осъзнаване ще му позволи да разбере, че в сетивния свят себето също може да бъде намерено, по начин различен от самовглъбяването. Антропософията намира себето като показва как сетивният свят разкрива на човека не само сетивни възприятия, но също и влияния, следващи от живота преди раждането на земята и от предишни земни животи. Сега човекът вече може да се взира в сетивния свят и да каже: "Той съдържа не само цвят, звук и топлина.
към текста >>
Желаещите да бъдат дейни членове трябва
съзнателно
да станат посредници между това, което питащата човешка душа чувства като загадки на Човека и Вселената и това, което има да изложи познанието на Посветения, когато чрез съдбата на хората очертава един преминал свят, и когато чрез душевното укрепване, се отваря възприятието за един духовен свят.
Сега човекът вече може да се взира в сетивния свят и да каже: "Той съдържа не само цвят, звук и топлина. В него действат опитностите, преминати от тези души преди сегашния им земен живот". И той може да погледне в себе си и да каже: "Това не е само моето себе, там се разкрива откровението на духовния свят". С такова разбиране, човек, докоснат от световните и човешки загадки, може да срещне Посветения, който според своето проникновение, е длъжен да говори за външния свят на сетивата, разкриващ не само сетивни възприятия, но също и за впечатленията от извършеното от човешките души в живота преди раждането и в предишни земни животи. Той трябва да разкаже за света на вътрешното себе, разкриващ духовни събития, които произвеждат толкова въздействащи впечатления, колкото и възприятията на сетивния свят.
Желаещите да бъдат дейни членове трябва съзнателно да станат посредници между това, което питащата човешка душа чувства като загадки на Човека и Вселената и това, което има да изложи познанието на Посветения, когато чрез съдбата на хората очертава един преминал свят, и когато чрез душевното укрепване, се отваря възприятието за един духовен свят.
По този начин чрез работата на деятелно устремените членове Антропософското общество може да стане истинско подготвително училище за училището на Посветените. Намерението на Коледната Асамблея бе да покаже това много силно. И всеки, който истински разбира какво означава тя ще продължи да го отбелязва, докато достатъчното му разбиране не донесе отново на Обществото нови задачи и възможности.
към текста >>
91.
19. До всички членове * XVIII 10 август 1924 Относно използването на 'Ръководните мисли'
GA_39 Писма до членовете
"И ето, сега идва едно
Същество
и ни отговаря, както в подобни случаи е ставало и преди: "Това, което търсите, вече не е тук.
Само външното "съобщаване" на съдържанието от седмицата е безполезно. Ръководството на Гьотеанума ще има нужда от време и ще трябва да срещне разбиране от страна на членовете. Тогава то ще може да работи в съответствие с намерението на Коледното събрание. Книгата съдържа 18-те писма, които Рудолф Щайнер пише до членовете на Единното Антропософското общество, след неговото учредяване по време на Коледното събрание 1924/24 в Дорнах, Швейцария. Писмата са писани през последните девет месеца от неговата публична дейност.
"И ето, сега идва едно Същество и ни отговаря, както в подобни случаи е ставало и преди: "Това, което търсите, вече не е тук.
Но ако вие правилно вникнете в сърцата си, ще го намерите там във вашите сърца". Да, Антропософията наистина е стаена в човешките сърца. Необходимо е само те да се отворят по правилния начин. И тогава ние ще можем да проследим в напълно ясно съзнание онази мистерийна мъдрост, която в античните епохи беше овладява на инстинктивно, а не съзнателно". д-р Рудолф Щайнер, 22 април 1924
към текста >>
И тогава ние ще можем да проследим в напълно ясно съзнание онази мистерийна мъдрост, която в античните епохи беше овладява на инстинктивно, а не
съзнателно
".
Писмата са писани през последните девет месеца от неговата публична дейност. "И ето, сега идва едно Същество и ни отговаря, както в подобни случаи е ставало и преди: "Това, което търсите, вече не е тук. Но ако вие правилно вникнете в сърцата си, ще го намерите там във вашите сърца". Да, Антропософията наистина е стаена в човешките сърца. Необходимо е само те да се отворят по правилния начин.
И тогава ние ще можем да проследим в напълно ясно съзнание онази мистерийна мъдрост, която в античните епохи беше овладява на инстинктивно, а не съзнателно".
д-р Рудолф Щайнер, 22 април 1924
към текста >>
92.
5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Защото Духовната наука знае много добре в последната сказка ние засегнахме това многостранно в други области -, че това, което за едно или друго явление се изразява привидно еднакво при различните същества, може да почива на съвършено различни причини при съответното
същество
.
Пита се сега само, дали говорим напълно в правилния смисъл върху душевното и телесното, когато считаме, че това, което се заличава при засипването, действително съставлява пълния размер на душевното. Като се абстрахираме от наблюденията на Духовната наука или на Антропософията, възниква въпросът, дали и обикновеното наблюдение на живота може да ни покаже, че това душевно естество е дейно, че то показва своята действеност и тогава, когато е обхванато от съня. Ако искаме да добием известна яснота върху тези понятия, ние бихме могли също да кажем: Ако искаме да наблюдаваме явленията на живота в истинския смисъл в тази област, ние трябва да си съставим правилни понятия. Като увод бих искал предварително да спомена, че и върху тази тема Духовната наука или Антропософията не е в състояние да говори така изобщо, както днес хората предпочитат да правят това. Когато днес говорим за същността на съня, ние ще говорим само за съня на човека.
Защото Духовната наука знае много добре в последната сказка ние засегнахме това многостранно в други области -, че това, което за едно или друго явление се изразява привидно еднакво при различните същества, може да почива на съвършено различни причини при съответното същество.
Това ние посочихме по отношение на смъртта, на целия духовен живот и на развитието на духовния живот при животното и човека. Днес ние бихме стигнали твърде далече, ако бихме говорили и за съня на животните. Ето защо предварително искаме да подчертаем, че всичко, което се казва днес, трябва да бъде казано само за съня на човека. Ние хората сме в състояние да говорим за душевни явления в самите нас това чувствува всеки благодарение на нашето съзнание, благодарение на това, че имаме съзнание за това, което мислим, което искаме, което чувствуваме. Сега трябва да възникне въпросът а той е извънредно важен в нашите днешни съзерцания -: Трябва ли да смесваме понятието за съзнание, каквото го познаваме днес за обикновеното съзнание на човека, трябва ли да смесваме това понятие направо с понятието за душевното или за духовното естество в човека?
към текста >>
Така въздействието на съня се показва в нашето обикновено
същество
, когато искаме да мислим праволинейно и не искаме да бъдем твърдоглави.
Ние добиваме възможност и способност да запаметяваме по-лесно, когато сме проспали нещата, като че искаме да научим нещо наизуст на един дъх. Но така е и при други дейности на душата. Обаче ние бихме могли много лесно да се убедим, че би било невъзможно въобще да научим нещо, да усвоим нещо, в което душата трябва да вземе дейно участие, ако не бихме могли постоянно да включваме състоянията на сън в състоянията на нашия живот. Естественият извод, който трябва да направил от такива явления, е този, че от време на време нашата душа има нужда да се оттегли от тялото, за да почерпи сила от една област, която не се намира в тялото, защото вътре в тялото са: били вече изразходвани съответните сили. Трябва да си представим: Когато сутрин се събуждаме от сън, ние донасяме със себе си от състоянието, в което сме били, укрепване, за да развием онези способности, които не бихме могли да развием, ако бихме останали постоянно свързани с нашето тяло.
Така въздействието на съня се показва в нашето обикновено същество, когато искаме да мислим праволинейно и не искаме да бъдем твърдоглави.
Това, което може изобщо да се констатира и за което, ако останем в обикновения живот, се изисква вече малко добра воля, за да сравним отделните явления, то се явява съвсем ясно, когато човек мине през определено развитие, което може да го доведе до действителното виждане в духовния живот. Бих искал тук да изнеса нещо върху това, което настъпва, когато човек е развил в душата си способностите за постигане на онова състояние, при което не възприема чрез сетивата и не разбира чрез ума. Това ще бъде по-точно описано в сказката: "Как се добива познание на духовния свят? ", където методите ще бъдат разгледани по-широко. А сега трябва да бъдат изтъкнати някои опитности, които човек може да има, когато действително прави такива упражнения, които надаряват така да се каже душата му с духовни очи, с духовни уши, благодарение на които той може да вижда в духовния свят.
към текста >>
Но с нас се съединява не само това, за което имаме разбиране, а ние имаме в нас възможността да възприемаме безкрайно повече от това, което възприемаме
съзнателно
.
Това не е никаква измислица, а една действителност. Естествено когато го е слушал като дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи. Все пак случаят е действителен. От това всеки човек би трябвало да си образува представата, че това, което действува върху нас от околната среда, съдържа в себе си още нещо съвършено различно от това, което ние приемаме в нашето обикновено съзнание. Защото това, което приемаме в нашето обикновено съзнание, зависи до голяма степен от това, какво образование имаме, за което имаме разбиране и тем подобни.
Но с нас се съединява не само това, за което имаме разбиране, а ние имаме в нас възможността да възприемаме безкрайно повече от това, което възприемаме съзнателно.
Можем даже да наблюдаваме при всеки човек, как през определени времена в него се явяват представи, на които той не е обръщал особено силно внимание в момента, когато ги е изпитвал в миналото, така щото може би съвсем не може да си спомни за тях. Обаче чрез определени неща те отново се явяват и застават може би в центъра на душевния живот. Трябва напълно да допуснем, че това, което съставлява обхвата на нашия душевен живот, е безкрайно по-много от това, което ние можем да приемем в нашето дневно съзнание и да го обхванем с него. Това е извънредно важно. Защото благодарение на това нашият поглед е насочен към нещо вътрешно в нас, което наистина може да направи само слабо впечатление върху нашето тяло поради причината, защото едва ли сме му обърнали внимание, но въпреки това то продължава да живее в нас.
към текста >>
Защото всеки разумен човек би трябвало да си каже: Това, което съществува за неговото съзнание в света около него, когато той гледа
съзнателно
света, то зависи всъщност от устройството на неговите сетивни органи и от това, което той може да разбере.
Обаче чрез определени неща те отново се явяват и застават може би в центъра на душевния живот. Трябва напълно да допуснем, че това, което съставлява обхвата на нашия душевен живот, е безкрайно по-много от това, което ние можем да приемем в нашето дневно съзнание и да го обхванем с него. Това е извънредно важно. Защото благодарение на това нашият поглед е насочен към нещо вътрешно в нас, което наистина може да направи само слабо впечатление върху нашето тяло поради причината, защото едва ли сме му обърнали внимание, но въпреки това то продължава да живее в нас. Това насочва нашето внимание към дълбочини на нашия душевен живот, които за всеки разумен човек трябва да съществуват.
Защото всеки разумен човек би трябвало да си каже: Това, което съществува за неговото съзнание в света около него, когато той гледа съзнателно света, то зависи всъщност от устройството на неговите сетивни органи и от това, което той може да разбере.
И никой не е оправдан да ограничава действителното с рамките на това, което той може да възприема. Би било съвършено нелогично да се оспорва на духовния изследовател, че зад физическия свят съществува един духовен свят поради приетата причина, защото човек има право да говори само за това, което вижда и чува и върху което може да мисли, но никога не може да съди за това, което не може да възприема. Защото светът на действителното не е светът на възприемаемото. Светът на възприемаемото е ограничен чрез сетивните органи. Ето защото никога не трябва да се говори за граници на познанието както се говори в смисъла на КАНТ , или за това, което човек би могъл да знае или да не знае, а само за това, което той има пред себе си съобразно своите възприемателни органи.
към текста >>
Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така, като че с нашето
същество
заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони.
Така ние се чувствуваме активно поставени в света, чувствува ме се свързани с него. Чрез дейността на нашите сетива ние един вид се браним срещу множеството впечатления, като образно казано не можем да понасяме неизмеримата безкрайност и приемаме само един откъс от нея. Когато мислим така, ние трябва да си представим между целия наш организъм, между цялото наше тяло и външния свят още съвършено други отношения, а не само тези, които възприемаме или можем да разберем с ума. Тогава не ще бъдем далече от това да помислим, че тези отношения, които имаме към външния свят, живеят в нас, че в нас действува също и невидимото, свръхсетивното или извънсетивното, че когато извънсетивното действува в нас, то си служи със сетивата, за да създаде от общата неизмеримост на действителността един откъс. Но тогава нашето отношение към действителността е съвършено различно от това, което можем да възприемам чрез нашите сетива.
Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така, като че с нашето същество заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони.
Но какъв си ти като душа по отношение на твоя организъм, ти си нещо съвършено различно от това, което твоите сетива ти показват; те ограничават в това, което отговаря на ТЕХНИТЕ закони. Следователно, когато заставаш срещу света, ти стоиш по един подобен начин, както е случаят при огледалото -, ти стоиш срещу един свят, който става възможен само чрез устройството на твоите сетива. Когато мислите до край тази представа, тогава не ще ви бъде чудно, че всъщност целият живот на нашето будно дневно съзнание зависи много от устройството на нашите сетивни органи и на нашия мозък, също както това, което имаме от себе си в огледалото, което виждаме от себе си в огледалото, зависи от устройството на огледалото. Който поглежда в едно градинско огледало и вижда карикатурата на своя образ, който се показва в него, ще се съгласи на драго сърце, че образът в огледалото не зависи от него, а от самото огледало. Така това, което възприемаме, зависи от устройството на нашия огледален апарат, и нашата душевна дейност е ограничена, един вид отразена в самата нея, като се отразява в живота на тялото.
към текста >>
По-нататък като един вътрешен член на човешкото
същество
имаме Астралното тяло, носителят на всичко онова, което човек приема със съзнание, което през време на дневния живот действително изживява така, че го получава отразено от тялото.
Следователно трябва да говорим един вид за един тайнствен душевен живот, който никак не може да проникне в съзнанието, което е опосредствувано чрез тялото. Следователно, когато при един човек виждаме, че в неговото съзнание се явяват представи, на които той дълго време не е обръщал внимание, ние трябва да кажем: Освен представите на съзнателния душевен живот, на които човек обръща своето внимание, в него съществува още и нещо друго. Аз вече обърнах веднъж вниманието върху това, че е извънредно лесно да бъдат опровергани нещата, които за духовния изследовател са една действителност. Но въпреки това, те отговарят на истината. Духовното изследване трябва да говори за това, че при човека имаме работа с неговото физическо тяло, което можем да виждаме с очите, да напипваме с ръцете и което и анатомията и физиологията познават.
По-нататък като един вътрешен член на човешкото същество имаме Астралното тяло, носителят на всичко онова, което човек приема със съзнание, което през време на дневния живот действително изживява така, че го получава отразено от тялото.
Между Астралното тяло и физическото тяло се намира носителят на това, което са представите, които остават незабелязани, остават незабелязани години: наред, които после пренасяме нагоре в Астралното тяло и ги изживяваме. Накратко, ние говорим за това, че между Астралното тяло, носителят на съзнанието, и физическото тяло действува Етерното тяло на човека. Това Етерно тяло е не само носител на такива останали незабелязани представи, а въобще то е строителят на цялото физическо тяло. Какво настъпва сега при съня? Настъпва това, че Астралното тяло, носителят на съзнанието, се излъчва заедно с Аза от физическото и етерното тяло, така щото става едно разцепление на човешката природа.
към текста >>
Човекът живее без
съзнателно
в този свят.
Настъпва това, че Астралното тяло, носителят на съзнанието, се излъчва заедно с Аза от физическото и етерното тяло, така щото става едно разцепление на човешката природа. Когато човекът се намира в чудния дневен живот. Астралното тяло и Азът се намират вътре във физическото и етерното тяло и процесите на физическото тяло произвеждат отразяват душевния живот, действуват като отразяващи процеси, чрез които всичко онова, което става в Астралното тяло, стига до съзнанието. Съзнание е отразяването на изживяванията чрез физическото тяло и поради това ние не трябва до смесваме съзнанието със самите изживявания. Когато при заспиването Астралното тяло се излъчва, при обикновения човек то още не е в състояние да възприема нещо в астралния свят.
Човекът живее безсъзнателно в този свят.
Каква способност добива духовният изследовател, благодарение на който той и през време на сън има съзнание за неща, въпреки че не си служи със своя мозък? Той добива способността да възприема в нещо и да може да отразява своята дейност, което за него тъче и живее между нещата така, че то може да бъде възприемано в будното дневно съзнание също така както собственото Етерно тяло. Етерното тяло на човека е изтъкано от това, чрез което ясновиждащият човек възприема; така щото за ясновиждащия човек външният свят става нещо отразяващо, както за душевния живот на обикновения човек физическото тяло става отразяващо. Но има междинни състояния между будността и съня. Такова едно междинно състояние е съновидението, сънуването.
към текста >>
Това е свързано по-малко с дневните интереси отколкото със скрити интереси, които стоят по-далече в тънките основи на нашето
същество
.
Когато един локомотив върви по релсите, той може да върви благодарение на препятствията, на триенията, защото без триене колелетата не биха могли да се въртят. Процесите на нашето тяло са в действителност това, което застава като препятствия пред нашия душевен живот и тези процеси на спъване са същевременно процесите на отразяване. Когато в нашата душа сме узрели за нещо и не сме стигнали още до там, да смажем добре нашата машина, тогава нашият дневен живот е една добра спирачка. Но когато се излъчваме от нашето физическо тяло, тогава нашето Етерно тяло може да изрази това, което живее в душевния живот нещо, което трябва да ни изглежда напълно чуждо, защото природата на Етерното тяло е по-тънка. И когато то е достатъчно силно, то прониква в живота на сънищата, както в случая с компониста.
Това е свързано по-малко с дневните интереси отколкото със скрити интереси, които стоят по-далече в тънките основи на нашето същество.
Ето един пример. Подчертавам, че аз разказвам само действително наблюдавани неща. Една жена сънува, въпреки че има деца, които много обича, и мъж, когото извънредно много обича -, че се сгодява за втори път и изживява с голяма радост всички събития, които са свързани с това. Какво сънува тя? Тя сънува преживявания, които са твърде отдалечени от нейния сегашен живот, които някога е изпитала, но не ги разпознава, защото обикновеният дневен интерес е свързан само с Физическото тяло.
към текста >>
Именно обстоятелството, че интересите, в които сме заплетени, не се отпечатват праволинейно в нашето непосредствено изживяване, ни показва, че наред с живота, който се проявява във всекидневието, протича и един друг живот, който за едно
съзнателно
тънко наблюдение аз нарекох един вид пробуждане.
Само че обикновените интереси са били толкова силни, че то е било подтиснато. И когато благодарение на една вътрешна еластичност то е било достатъчно силно, проявило се е в съновидението, защото тогава човекът е освободен от пречките на будния дневен живот. Това значи, съответният човек е бил фактически много близо да се домогне до това, което се е изразило в стихотворението; обаче след това то е било заглушено. Така в съновидението ние нагледно виждаме независимостта на душевния живот от външния телесен живот. И това трябва да ни покаже много ясно, че мисълта за отразяването на душевния живот от телесния живот е много вярна.
Именно обстоятелството, че интересите, в които сме заплетени, не се отпечатват праволинейно в нашето непосредствено изживяване, ни показва, че наред с живота, който се проявява във всекидневието, протича и един друг живот, който за едно съзнателно тънко наблюдение аз нарекох един вид пробуждане.
В него живее всичко, което за нашия духовен живот е независимо от телесния живот даже и понятно, идейно какъвто е примерът със съвестта. Обаче в дневния живот този друг живот се оказва като нещо, което е твърде много ограничено чрез нашите дневни интереси. През време на съня нашата душа се показва цялостно изпълнена и от това нейно морално качество. Това е действително едно вживяване в духовното, което можем да наречем един тласък, едно движение вътре в душата. Това, което наричаме изследване на Духовната наука, ще ни послужи да можем СЪЗНАТЕЛНО да живеем в света, в който обикновеният човек живее несъзнателно при всяко заспиване.
към текста >>
Това, което наричаме изследване на Духовната наука, ще ни послужи да можем
СЪЗНАТЕЛНО
да живеем в света, в който обикновеният човек живее не
съзнателно
при всяко заспиване.
Именно обстоятелството, че интересите, в които сме заплетени, не се отпечатват праволинейно в нашето непосредствено изживяване, ни показва, че наред с живота, който се проявява във всекидневието, протича и един друг живот, който за едно съзнателно тънко наблюдение аз нарекох един вид пробуждане. В него живее всичко, което за нашия духовен живот е независимо от телесния живот даже и понятно, идейно какъвто е примерът със съвестта. Обаче в дневния живот този друг живот се оказва като нещо, което е твърде много ограничено чрез нашите дневни интереси. През време на съня нашата душа се показва цялостно изпълнена и от това нейно морално качество. Това е действително едно вживяване в духовното, което можем да наречем един тласък, едно движение вътре в душата.
Това, което наричаме изследване на Духовната наука, ще ни послужи да можем СЪЗНАТЕЛНО да живеем в света, в който обикновеният човек живее несъзнателно при всяко заспиване.
Хората ще трябва постепенно да се запознаят с това, че светът е много по-обширен от това, което ние можем да обхванем със сетивата и да проследим с ума, и че сънният живот е една област, от която се нуждаем, защото в дневния живот имаме изхабяване именно на най-благородните органи, които служат за живота на мисленето. През време на съня ние отново възстановяваме тези органи, така щото те отново могат да застанат укрепени срещу света и могат, да отразяват нашия душевен живот в будния дневен живот. Благодарение на това всичко, което е характерно за душевния живот, би могло да ни стане ясно. Кой не знае, че понякога след един добър, дълбок сън човек може да се чувствува изнурен, уморен? Често хората се оплакват от това; но това не е никакво болестно явление, а е напълно понятно.
към текста >>
93.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И когато аз говорих за това, че цялото основно
същество
на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път.
Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят. Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин. Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство. Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията. Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте.
И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път.
Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека. Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия". Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък.
към текста >>
Но за да се издигне човек в духовния свят, душата трябва да стане способна не за физическия живот, а за познанието на духовния свят -, да преобрази в известно отношение формата, която има първоначално, да стане в известно отношение едно друго
същество
.
Нека пренесем този пример към математиката, да предположим, че някой би казал за нея: Това, което най-много ми бие на очи в математиката, е нейната неразбираемост. Тогава всеки ще каже: Без съмнение, това може да бъде така; но щом иска да пише фейлетони, той би трябвало първо да научи нещо! Често пъти би било по-добре, да пренасяме това, което важи за една особена област, върху една друга област, но по един обективен начин. Тогава на хората не остава нищо друго, освен да отрекат, че съществува едно развитие на душата и това те могат да направят безапелационно -, щом се отказват да се подложат на едно развитие -, или пък да се заловят да работят за развитието на своята душа. Тогава за тях духовният свят се превръща в наблюдение, в действителност, в истина.
Но за да се издигне човек в духовния свят, душата трябва да стане способна не за физическия живот, а за познанието на духовния свят -, да преобрази в известно отношение формата, която има първоначално, да стане в известно отношение едно друго същество.
Това може вече да обърне вниманието на факта, че онзи, който има стремеж да се издигне в духовния свят, трябва да бъде преди всичко на ясно върху въпроса, дали първо е застанал на здрава почва тук в този свят на физическата действителност, дали е в състояние да стои тук здраво на краката си. Защото за всички отношения, които стават във физическия свят, ние трябва да имаме сигурност, сила на волята и способност да чувствуваме нещата, не трябва да изгубваме почвата под нозете си, когато искаме да се издигнем от този свят в духовния. Това е една предварителна степен: да направим всичко, което може да развие нашия характер така, че да стоим здраво на краката си във физическия свят. След това вече трябва да пристъпим към такава работа, чрез която да доведем душата до едно друго чувствуване и до друга воля, различни от тези, които тя обикновено проявява, за да може да се издигне в духовния свят. Трябва някакси нашата душа да се превърне вътрешно в един друг организъм на чувствуване и воление, различен от този, който тя обикновено има в нормалния живот.
към текста >>
В обикновения живот човек отвръща поглед от това, което е сред физическия свят, само тогава, когато спи; тогава той не пропуска в своята душа нищо чрез своите очи, уши и чрез целия си организъм, но в замяна на това пък изгубва съзнание и не е в състояние да живее
съзнателно
в един духовен свят.
След това вече трябва да пристъпим към такава работа, чрез която да доведем душата до едно друго чувствуване и до друга воля, различни от тези, които тя обикновено проявява, за да може да се издигне в духовния свят. Трябва някакси нашата душа да се превърне вътрешно в един друг организъм на чувствуване и воление, различен от този, който тя обикновено има в нормалния живот. Тук ние стигаме до нещо, което може отначало действително да постави от една страна Духовната наука в противоречие с това, което днес е признато като "наука", но което от друга страна отново поставя Духовната наука наред с тази наука със същата валидност, която официалната наука има. Когато се казва, че всичко, което трябва да бъде наука, трябва да бъде доказуемо във всяко време и за всеки човек, се разбира, че това, което се разглежда като науки, не трябва да зависи от нашата субективност, от нашите субективни чувства, от това, което носим индивидуално в себе си като волеви решения, като волеви импулси, като чувства и усещания. Обаче онзи, който иска да се издигне в духовния свят, трябва първо да поеме околния път чрез вътрешността на душата, трябва да реорганизира своята душа, трябва първо да отвърне напълно поглед от това, което се намира вън във физическия свят.
В обикновения живот човек отвръща поглед от това, което е сред физическия свят, само тогава, когато спи; тогава той не пропуска в своята душа нищо чрез своите очи, уши и чрез целия си организъм, но в замяна на това пък изгубва съзнание и не е в състояние да живее съзнателно в един духовен свят.
Казано бе, че един от основните елементи на духовното познание за човека е този, той да намери в себе си възможността да надхвърли себе си. А това не значи нищо друго, освен да направи духа действен в самия себе си. Всички ние познаваме в днешния обикновен живот само едно отвръщане от света, когато изпадаме в безсъзнателността на съня. Но разглеждането на "Същността на съня" ни показа, как тогава човек се намира в един действителен духовен свят, макар и да не знае нищо за това. Защото би било нелепо да се вярва, че това, което е душевен и духовен център на човека, изчезва през нощта, а сутринта отново се ражда; не, то действително продължава да живее и при състоянията от засипването до събуждане.
към текста >>
Всички ние познаваме в днешния обикновен живот само едно отвръщане от света, когато изпадаме в без
съзнателно
стта на съня.
Когато се казва, че всичко, което трябва да бъде наука, трябва да бъде доказуемо във всяко време и за всеки човек, се разбира, че това, което се разглежда като науки, не трябва да зависи от нашата субективност, от нашите субективни чувства, от това, което носим индивидуално в себе си като волеви решения, като волеви импулси, като чувства и усещания. Обаче онзи, който иска да се издигне в духовния свят, трябва първо да поеме околния път чрез вътрешността на душата, трябва да реорганизира своята душа, трябва първо да отвърне напълно поглед от това, което се намира вън във физическия свят. В обикновения живот човек отвръща поглед от това, което е сред физическия свят, само тогава, когато спи; тогава той не пропуска в своята душа нищо чрез своите очи, уши и чрез целия си организъм, но в замяна на това пък изгубва съзнание и не е в състояние да живее съзнателно в един духовен свят. Казано бе, че един от основните елементи на духовното познание за човека е този, той да намери в себе си възможността да надхвърли себе си. А това не значи нищо друго, освен да направи духа действен в самия себе си.
Всички ние познаваме в днешния обикновен живот само едно отвръщане от света, когато изпадаме в безсъзнателността на съня.
Но разглеждането на "Същността на съня" ни показа, как тогава човек се намира в един действителен духовен свят, макар и да не знае нищо за това. Защото би било нелепо да се вярва, че това, което е душевен и духовен център на човека, изчезва през нощта, а сутринта отново се ражда; не, то действително продължава да живее и при състоянията от засипването до събуждане. Обаче това, което за днешния нормален човек е вътрешната сила, която му позволява да има съзнание даже и тогава, когато за съзнанието не идва никаква възбуда чрез впечатленията на сетивата или чрез работата на ума -, то липсва през време на съня. През време на съня душевният живот е така понижен, че човек не е в състояние да запали и да пробуди онова, което самата душа изживява вътрешно. Когато човек се събужда отново, отвън проникват изживяванията и понеже по този начин му се дарява едно съдържание на душата, той осъзнава и себе си при това душевно съдържание.
към текста >>
Следователно издигането в духовния свят означава разпалването на такива сили в нашата душа, които правят душата способна да живее някакси действително
съзнателно
в самата себе си, когато изпада по отношение на външния свят в такова положение, в каквото човек се намира иначе през време на съня.
Обаче това, което за днешния нормален човек е вътрешната сила, която му позволява да има съзнание даже и тогава, когато за съзнанието не идва никаква възбуда чрез впечатленията на сетивата или чрез работата на ума -, то липсва през време на съня. През време на съня душевният живот е така понижен, че човек не е в състояние да запали и да пробуди онова, което самата душа изживява вътрешно. Когато човек се събужда отново, отвън проникват изживяванията и понеже по този начин му се дарява едно съдържание на душата, той осъзнава и себе си при това душевно съдържание. Той не може да осъзнае себе си, ако не бъде възбуден отвън. Иначе силата на човека е още твърде слаба, когато през време на съня е изоставен на самия себе си, за да има едно съзнание.
Следователно издигането в духовния свят означава разпалването на такива сили в нашата душа, които правят душата способна да живее някакси действително съзнателно в самата себе си, когато изпада по отношение на външния свят в такова положение, в каквото човек се намира иначе през време на съня.
Следователно всъщност издигането в духовните светове изисква първо едно разпалване на вътрешните енергии, извличането на сили, които иначе спят, парализирани са един вид в душата, така щото човек не може да работи с тях. Всички онези интимни изживявания, през които трябва да мине духовният изследовател в своята душа, са насочени първо към целта, която току що посочихме. Днес бих искал да ви разкажа нещо накратко за пътя в духовния свят. Тези неща са изложени подробно в техните елементи така да се каже в техните начални основи в книгата, която аз издадох под заглавие: "Как се добиват познания за висшите светове? ". Но днес аз не искам да се повтарям, като ви дам едно извлечение от тази книга, а искам да представя от една друга страна това, което душата трябва да направи със себе си, за да се издигне в духовния свят.
към текста >>
Без съмнение, няма нищо по-лесно от това, да се оборва Духовната наука или Антропософията, защото нейните противници лесно могат да кажат, заставайки мнимо на едно по-високо становище: Ето че тези последователи на Духовната наука отново се явяват от тяхната мистична тъмнота със своята символика на числата, казват, че в числата се крие една вътрешна закономерност и че например истинската основа на човека, на човешкото
същество
трябва да се разглежда според числото седем.
Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава като впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят. Следователно тук се касае за обучение на мислите за гимнастика на мислите. Ето защо много от това, което е суха външна наука, което е математика или геометрия, се превръща за духовното обучение в жив символ, който ни води нагоре в духовния свят. Когато сме оставили това да действува върху нашата душа, тогава ние се научаваме да познаваме това, което всъщност никаква външна наука не разбира: че древните питагорейци под влияние на техния велик учител Питагор са говорили, как светът се състои от числа, вселената се състои от числа, защото те са обгръщали с поглед вътрешните закономерности на числата. А сега нека разгледаме, как навсякъде срещу нас застават числата.
Без съмнение, няма нищо по-лесно от това, да се оборва Духовната наука или Антропософията, защото нейните противници лесно могат да кажат, заставайки мнимо на едно по-високо становище: Ето че тези последователи на Духовната наука отново се явяват от тяхната мистична тъмнота със своята символика на числата, казват, че в числата се крие една вътрешна закономерност и че например истинската основа на човека, на човешкото същество трябва да се разглежда според числото седем.
Но нещо подобно са мислели и Питагор и неговите ученици, когато са говорили за вътрешната закономерност на числата. Когато оставим да действуват на духа онези чудесни отношения, които съществуват между числата, чрез това ние можем да го тренираме така, че той да се пробуди, тъй като обикновено спи, и да развие по-мощни сили, за да проникне в духовния свят. Следователно една такава друга наука може да послужи за обучение. Това е именно изучаването, което трябва да усвои онзи, който иска да проникне в духовния свят. И за такъв човек това, което за другите хора е груба действителност, се превръща постепенно повече или по-малко в един външен символ, в подобие.
към текста >>
Онзи, който правилно го остави да действува върху неговата душа, си представя при това: Аз разглеждам например едно растение; за това растение казвам, че то е едно несъвършено
същество
, и до него си представям един човек, който своего рода е едно по-съвършено
същество
, обаче само своего рода.
И за такъв човек това, което за другите хора е груба действителност, се превръща постепенно повече или по-малко в един външен символ, в подобие. Когато човек е в състояние да направи тези символи да му действуват, тогава той не само освобождава своя дух от външния физически свят, но и го прониква с мощни сили, така щото душата може да ги осъзнае, може да има съзнание за тях и когато не е налице никаква външна възбуда. Аз вече споменах, че когато човек остави да му действува един такъв символ, какъвто е кръстът с розите, той може да получи един импулс, за да се издигне в духовния свят. Този символ на кръста с розите се състои в това, че си представяме един черен кръст, а на мястото, където се пресичат неговите греди седем червени рози. Какво трябва да ни каже този символ?
Онзи, който правилно го остави да действува върху неговата душа, си представя при това: Аз разглеждам например едно растение; за това растение казвам, че то е едно несъвършено същество, и до него си представям един човек, който своего рода е едно по-съвършено същество, обаче само своего рода.
Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално същество, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои. Растението има своите вродени закони, то следва тези закони от листа през цвета и чак до плода нагоре; Така то стои пред мене без нагони, девствено. Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше същество, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши. Той трябва първо да преодолее, да победи нещо в себе си, ако иска да следва своите собствени закони, както растението следва вродените му закони. Сега човекът може да си каже: Изразът за нагоните, инстинктите, страстите в мене е червената кръв.
към текста >>
Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално
същество
, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои.
Когато човек е в състояние да направи тези символи да му действуват, тогава той не само освобождава своя дух от външния физически свят, но и го прониква с мощни сили, така щото душата може да ги осъзнае, може да има съзнание за тях и когато не е налице никаква външна възбуда. Аз вече споменах, че когато човек остави да му действува един такъв символ, какъвто е кръстът с розите, той може да получи един импулс, за да се издигне в духовния свят. Този символ на кръста с розите се състои в това, че си представяме един черен кръст, а на мястото, където се пресичат неговите греди седем червени рози. Какво трябва да ни каже този символ? Онзи, който правилно го остави да действува върху неговата душа, си представя при това: Аз разглеждам например едно растение; за това растение казвам, че то е едно несъвършено същество, и до него си представям един човек, който своего рода е едно по-съвършено същество, обаче само своего рода.
Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално същество, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои.
Растението има своите вродени закони, то следва тези закони от листа през цвета и чак до плода нагоре; Така то стои пред мене без нагони, девствено. Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше същество, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши. Той трябва първо да преодолее, да победи нещо в себе си, ако иска да следва своите собствени закони, както растението следва вродените му закони. Сега човекът може да си каже: Изразът за нагоните, инстинктите, страстите в мене е червената кръв. Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено същество както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното същество на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си идеалът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво.
към текста >>
Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше
същество
, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши.
Този символ на кръста с розите се състои в това, че си представяме един черен кръст, а на мястото, където се пресичат неговите греди седем червени рози. Какво трябва да ни каже този символ? Онзи, който правилно го остави да действува върху неговата душа, си представя при това: Аз разглеждам например едно растение; за това растение казвам, че то е едно несъвършено същество, и до него си представям един човек, който своего рода е едно по-съвършено същество, обаче само своего рода. Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално същество, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои. Растението има своите вродени закони, то следва тези закони от листа през цвета и чак до плода нагоре; Така то стои пред мене без нагони, девствено.
Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше същество, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши.
Той трябва първо да преодолее, да победи нещо в себе си, ако иска да следва своите собствени закони, както растението следва вродените му закони. Сега човекът може да си каже: Изразът за нагоните, инстинктите, страстите в мене е червената кръв. Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено същество както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното същество на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си идеалът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво. И червеният цвят на розата символизира по-висшия живот, който се пробужда, когато червената кръв се превръща в един девствен израз на издигналата се над себе си инстинктивна природа на човека. Когато човек не оставя току-що описаното да бъде само една отвлечена представа, то се превръща в една живо чувствувана идея на развитието.
към текста >>
Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено
същество
както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното
същество
на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си идеалът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво.
Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално същество, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои. Растението има своите вродени закони, то следва тези закони от листа през цвета и чак до плода нагоре; Така то стои пред мене без нагони, девствено. Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше същество, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши. Той трябва първо да преодолее, да победи нещо в себе си, ако иска да следва своите собствени закони, както растението следва вродените му закони. Сега човекът може да си каже: Изразът за нагоните, инстинктите, страстите в мене е червената кръв.
Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено същество както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното същество на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си идеалът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво.
И червеният цвят на розата символизира по-висшия живот, който се пробужда, когато червената кръв се превръща в един девствен израз на издигналата се над себе си инстинктивна природа на човека. Когато човек не оставя току-що описаното да бъде само една отвлечена представа, то се превръща в една живо чувствувана идея на развитието. Тогава в нас оживяват цял един свят от чувства и усещания; ние долавяме в нас едно развитие от едно несъвършено към едно по-съвършено състояние. Под развитие ние долавяме нещо съвършено различно от онова отвлечено нещо, което външната наука ни дава в смисъла на един повърхностен дарвинизъм. Тук развитието се превръща в нещо, което се врязва дълбоко в нашето сърце, което ни пропива с топлина, с душевна топлина, то се превръща в нас в една сила, която ни носи и поддържа.
към текста >>
Само чрез такива вътрешни изживявания душата може да развие мощни сили, така че тя може да се озари със съзнание в своето най-вътрешно
същество
в онова
същество
, което иначе е лишено от съзнание.
И червеният цвят на розата символизира по-висшия живот, който се пробужда, когато червената кръв се превръща в един девствен израз на издигналата се над себе си инстинктивна природа на човека. Когато човек не оставя току-що описаното да бъде само една отвлечена представа, то се превръща в една живо чувствувана идея на развитието. Тогава в нас оживяват цял един свят от чувства и усещания; ние долавяме в нас едно развитие от едно несъвършено към едно по-съвършено състояние. Под развитие ние долавяме нещо съвършено различно от онова отвлечено нещо, което външната наука ни дава в смисъла на един повърхностен дарвинизъм. Тук развитието се превръща в нещо, което се врязва дълбоко в нашето сърце, което ни пропива с топлина, с душевна топлина, то се превръща в нас в една сила, която ни носи и поддържа.
Само чрез такива вътрешни изживявания душата може да развие мощни сили, така че тя може да се озари със съзнание в своето най-вътрешно същество в онова същество, което иначе е лишено от съзнание.
Естествено, много лесно може да се каже: Но вие препоръчвате представянето на нещо напълно въобразимо, на нещо напълно измислено. Но само онези представи имат стойност, които са изображение на една външна представа, а представата за кръста с розата няма никакъв насрещен външен образ! Но важното не е, представата, чрез която обучаваме нашата душа, да бъде изображение на една външна действителност, а това, тя да събужда сили в нашата душа, да извлича тези сили от душата, които иначе са скрити и дремещи в нея. Когато човешката душа се отдаде на едно такова символично мислене, когато един вид за нея всичко, което важи като действителност, става повод за образи, които не са извлечени произволно от фантазията, а са свързани с действителността, както в нашия пример кръстът с розата, тогава казваме: Човекът се стреми да се издигне до първата степен на познанието на духовния свят. Това е степента наречена имагинативно познание.
към текста >>
Само че духовното изследване знае това, докато другите го вършат не
съзнателно
, нямат никакво предчувствие за това, че на една елементарна степен вършат същото, но спират още на първата степен и отричат това, което сами вършат.
Човекът би трябвало да изследва, когато например казва: Едната билярдова топка удря другата, че това, което той изживява при това като ударна сила, той сам го поставя в нещата! И който стои на почвата на Духовната наука, не върши нищо друго. Това, което живее вътре в душата, него той прави изразен критерий на света. Не съществува друг принцип на познанието освен това, което може да бъде намерено чрез развитието на самата душа. И така другите вършат същото както и духовното изследване.
Само че духовното изследване знае това, докато другите го вършат несъзнателно, нямат никакво предчувствие за това, че на една елементарна степен вършат същото, но спират още на първата степен и отричат това, което сами вършат.
Ето защо можем да кажем: Духовната наука не се намира в никакво противоречие с останалото изследване на истината; другите изследователи вършат същото, само че те правят първата крачка и не знаят нищо за това, докато духовното изследване пристъпва съзнателно толкова далече, колкото може да направи това определена човешка душа според нейната степен на развитие. Когато е постигнато вече това, че нашите чувства са станали в известен смисъл обективни, едва тогава настъпва истински това, което аз също вече посочих, което обаче е една необходима предпоставка при напредването в духовните светове. Това е, че човек се научава да разбира да живее така в света, като предполага, че една всеобхватна духовна закономерност тъче и живее в духовния свят. В обикновения живот човекът е твърде далече от един такъв начин на мислене. Той се сърди, когато му се случи нещо, което не му е угодно.
към текста >>
Ето защо можем да кажем: Духовната наука не се намира в никакво противоречие с останалото изследване на истината; другите изследователи вършат същото, само че те правят първата крачка и не знаят нищо за това, докато духовното изследване пристъпва
съзнателно
толкова далече, колкото може да направи това определена човешка душа според нейната степен на развитие.
И който стои на почвата на Духовната наука, не върши нищо друго. Това, което живее вътре в душата, него той прави изразен критерий на света. Не съществува друг принцип на познанието освен това, което може да бъде намерено чрез развитието на самата душа. И така другите вършат същото както и духовното изследване. Само че духовното изследване знае това, докато другите го вършат несъзнателно, нямат никакво предчувствие за това, че на една елементарна степен вършат същото, но спират още на първата степен и отричат това, което сами вършат.
Ето защо можем да кажем: Духовната наука не се намира в никакво противоречие с останалото изследване на истината; другите изследователи вършат същото, само че те правят първата крачка и не знаят нищо за това, докато духовното изследване пристъпва съзнателно толкова далече, колкото може да направи това определена човешка душа според нейната степен на развитие.
Когато е постигнато вече това, че нашите чувства са станали в известен смисъл обективни, едва тогава настъпва истински това, което аз също вече посочих, което обаче е една необходима предпоставка при напредването в духовните светове. Това е, че човек се научава да разбира да живее така в света, като предполага, че една всеобхватна духовна закономерност тъче и живее в духовния свят. В обикновения живот човекът е твърде далече от един такъв начин на мислене. Той се сърди, когато му се случи нещо, което не му е угодно. Това е напълно понятно, защото трудно може да се постигне едно друго становище.
към текста >>
Това е нещо, което отново бавно и постепенно трябва да стане цялостен принцип на нашето
същество
.
Това е напълно понятно, защото трудно може да се постигне едно друго становище. Това друго становище се състои в това, човек да каже: Ние идваме от един предишен живот, сами сме се поставили в положенията, в които се намираме в настоящия живот, сами сме се насочили към това, което иде срещу нас от лоното на бъдещето. Това, което иде срещу нас, то отговаря на една строго обективна духовна закономерност. Ние я приемаме, защото би било безсмислие да не я приемем. Това, което идва към нас от лоното на духовните светове, дали светът ни кори или ни хвали, дали ни връхлита нещо радостно или мъчително: ние го приемаме като едно пълно с мъдрост преживяване и протъкаване на света.
Това е нещо, което отново бавно и постепенно трябва да стане цялостен принцип на нашето същество.
Когато то стане такъв принцип за нас, нашата воля започва да бъде обучавана, школувана. Докато първо нашите чувства трябва да бъдат преорганизирани, сега е преорганизирана нашата воля, тя става независима от нашата личност и чрез това се превръща в един орган за възприемане на духовните факти. Тогава след степента на имагинативното познание за човека настъпва това, което в истинския и същинския смисъл може да бъде наречено ИНСПИРАЦИЯ /ВДЪХНОВЕНИЕ/, изпълване на душата с духовни факти. Обаче трябва да бъдем наясно върху въпроса, че човек може да постигне тренирането на волята само на определена степен, когато неговите чувства са вече в известно отношение пречистени, за да може неговата воля да се съедини със закономерността на света и той съществува вече като човек само затова, за да могат онези същества и факти, които искат да му се явят, да държат пред него собствената воля като една стена, на която могат да прожектират своите образи и по такъв начин да бъдат налице за него. Аз можах да ви опиша само някои неща от това, през което душата трябва да мине в спокойна, търпелива отдайност, когато иска да се издигне във висшите светове.
към текста >>
Една душа, която не е запозната с това, що е тя и какво иска, какво значи това според нейното
същество
, може да стане безутешна, накрая може да се отчая и да се чувствува пуста и празна.
Защото постоянно трябва да подчертавам: Когато един човек със здраво чувство за истината и със свободна от предразсъдъци логика слуша съобщенията на Духовната наука, даже и когато не може сам да вижда в духовните светове, въпреки това всичко, което идва от такива съобщения, може да се превърне за него в енергия и силни чувства за душата, макар и отначало той да вярва в Хекелизма или в Дарвинизма. Това, което Духовният изследовател има да каже, то е способно винаги все повече и повече да говори на здравото чувство за истината, което човек притежава, толкова повече, че то е свързано с най-дълбоките интереси на всеки човек. Може да има хора, които не считат, че е необходимо за благото на тяхната душа да знаят, в какво отношение се намират помежду си земноводните животни и млекопитаещите и тем подобни. Обаче това, което може да бъде казано от почиващото на сигурни основи духовно изследване, трябва да сгрее всички хора: Че душата доколкото тя принадлежи на духовния свят, слизайки в сетивното съществуване чрез раждането и отново връщайки се в духовното царство чрез смъртта принадлежи на сферата на вечността. Това трябва да представлява най-дълбок интерес за всички хора, което постоянно се потопява все повече и повече в тяхната душа като сила, която е такава сила, че от нея душата получава сигурност, за да може да стои на своето място в живота.
Една душа, която не е запозната с това, що е тя и какво иска, какво значи това според нейното същество, може да стане безутешна, накрая може да се отчая и да се чувствува пуста и празна.
Обаче една душа, която се изпълва с духовните придобивки на Духовната наука, не може да остане празна и пуста, когато приеме съобщенията на духовното изследване не като догми, а като жив живот, който протича стоплящо през нашата душа. Това дава утеха за всяко страдание в живота, когато от всички временни страдания сме издигнати до това, което може да стане утеха за душата чрез участие на временното във вечното. Накратко казано: Духовната наука може да даде на човека това, от което той се нуждае днес поради повишените условия на времето както в неговите уединени така и в изпълнените с най-силна работа часове на неговия живот, или когато силата би искала да го напусне, това, от което се нуждае, за да гледа в бъдещето и да върви изпълнен със сила към това бъдеще. Така Духовната наука, така както тя изхожда от духовното изследване, от онези, които искат да насочат своите стъпки в духовния свят, може винаги да утвърди това, което искаме да резюмираме в малко думи, които изразяват съобразно чувствата характеристиката на пътя в духовния свят и неговото значение за съвременните хора. Това, което искаме да резюмираме по този начин, не трябва да бъде едно теоретично разглеждане на живота, а едно разглеждане, едно съзерцание на лекуващи средства, на средства даващи сила и крепкост в живота:
към текста >>
94.
5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото
Същество
, а нещо, което принадлежи към Божественото
Същество
така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас.
Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време като негова най-дълбока собствена същина? Джордано Бруно си казвал: Аристотел а именно както той е познавал криворазбрания Аристотел е казал още, че съществува една сфера, която се простира нагоре до Луната, след това идват различните сфери на звездите, после сферата на Божествено-Духовното, и вън от сферите на звездите трябва да търсим движещия Бог. Следователно в смисъла на Аристотел Джордано имаше пред себе си първо Земята, след това сферата на Луната и на звездите и едва после вън от този свят и вън от това, в което живее човекът, движещ и обръщащ в най-големия кръг буквално обръщащ в кръгообращения и движения звездите божествения Дух. Това беше една мисъл, която Джордано Бруно не можеше да свърже с това, което човечеството изживяваше сега. Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше като едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното.
И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас.
Основната мисъл на Джордано Бруно беше не един Бог, който действува върху сетивното от вън от окръжността, а един Бог, който се намира във всяко отделно сетивно нещо, чието изградено тяло е сетивният свят. Ако искаме да разберем, как е стигнал той до една такава основна мисъл, ние трябва да кажем: До тази основна мисъл го доведе възторгът, блаженството предизвикано от цялото това ново време! Преди това хората бяха живели в една епоха, в която те се ровеха само в старите мисли на Аристотел. Когато минаваха през гората и полетата даващите тон учени нямаха никакъв поглед за царствата на природата и нейните красоти, а имаха разбиране и чувство само за това, което се намираше върху пергаментите, което произхождаше от древния Аристотел. Сега беше дошла една епоха, когато природата говореше на човека, епохата на великите открития, когато такива мощни духове като Галилей напираха да познаят Божественото в природата лице срещу лице.
към текста >>
Това възкликване, това ликуване се превръща във философия, защото божественият Дух, който живее навсякъде във външния свят,
съзнателно
е просиял в душата на Джордано Бруно.
Това, което той има да каже изхождайки от истинското удушевление на човека на Възраждането, се отнася за монадата, за нейното свиване чрез раждането и нейното разширение чрез смъртта, за това, което се влива в живота на човешките представи, в света на човешките представи от божествените мисли, отнася се за единствената дума: Човешките мисли са сенки на божествените мисли! Когато разберем това, ние сме разбрали нещо от духовността на Джордано Бруно. Но за това е необходимо едно нещо: апелът към разбирането на преминаването от криво разбрания Джордано Бруно към това, което Джордано Бруно е бил действително. Той беше духът, който предаде на своите съвременници това, което Галилей беше дал повече интелектуално за естественонаучното мислене, предаде го сега от своя преливащ ентусиазъм. Ето защо това, което произхожда от Джордано Бруно, звучи така мощно, като че цялата радост, целият възторг на тогавашния дух на времето, който искаше да види, как природата тъче и живее в сетивното, възкликва в духа на Джордано Бруно.
Това възкликване, това ликуване се превръща във философия, защото божественият Дух, който живее навсякъде във външния свят, съзнателно е просиял в душата на Джордано Бруно.
Ето защо ние разбираме такива думи, които трябва да бъдат изтъкнати именно при Джордано Бруно, които звучат като нещо, което самата природа тогава е имала да каже на хората. Ще цитираме само няколко от тези думи. Колко велико и чудесно е, когато Джордано Бруно изказва тази мисъл противоположно на Аристотел: Духът, Духът на божествения разум не е някъде вън от сетивния свят. Божественият Разум не е в нещо външно, не е в нещо, за което след това можем да кажем: Нещо в далечната окръжност тласка той не може да бъде нещо тласкащо в кръг, нещо, което довежда в кръгово движение тласкайки отвън, но за Божественото е по-достойно то да бъде един вътрешен Принцип на движението, който може да бъде видян във всичко, което съществува в самата природа. Този беше езикът, който прозвучаваше в онова време, в онази епоха, която говореше от самата душа на Джордано Бруно.
към текста >>
95.
5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по
същество
същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя.
Защото с право Астрономията е една наука, пред която не само човешкият интелект трябва да има най-високо уважение, защото тя ни дава важните познания за далечините на света, но Астрономията е нещо, което въпреки всичката отвлеченост и суровост говори по-най-силен начин на нашата душа, на целия наш дух, така щото можем да кажем: Има нещо понятно в това, че човешката душа се надява да добие разбиране върху най-дълбоките тайни на съществуването от разглеждането на звездното небе, което говори така дълбоко на нашата душа, когато го оставим да ни действува на душата през нощите с разбирането на нещата. Днес искаме да се спрем, да разгледаме от гледището на Духовната наука въпроса: Какво има да ни каже тази Астрономия върху възникването на света? Може би това, което накрая ще се получи от тези разглеждания, ще изглежда за някои така, като че едно цвете на надеждата е било ошмулено. Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас като наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената. Тук трябва да обърнем първо вниманието на това, че към всичко онова, което съществуваше от времето, когато чрез Коперник, Кеплер, Галилей, чрез наблюденията на Хершел или чрез смелите спекулации на Кант и Лаплас получи такова силно задълбочаване, че към всичко това в течение на 19-то столетие се прибави нещо, което ни въведе по един неподозиран по-рано начин и в материалния характер на небесния свят.
Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по същество същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя.
Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя. Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас. Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука.
към текста >>
Обаче по
същество
онзи, който се задълбочи в това, което е довело до хипотезата на всеобщата топлинна смърт, не може да не допусне, че възможността е само илюзорна, когато се счита, че в една мирова мъглявост, може и когато чрез проникването на една звезда става едно повишение на температурата, топлинната смърт би могла да бъде задържана.
Сега Арениус се опита чрез всякакъв вид разсъждения да покаже, че е самопонятно, докато не настъпят особени отношения, тези явления предизвикани от лъчевото налягане да не могат по никакъв начин да попречат на всеобщата топлинна смърт. Но Арениус вярва, че такива особени отношения ще бъдат произведени чрез това, че някакси този миров прах ще бъде отнесен и доведен до образуващи се мирови мъглявини, които ще се намират в съвършено особени материални състояния например благодарение на това, че в една такава мирова мъглявина ще навлезе от някоя страна някоя звезда, която ще вземе със себе си материята, ще я свие, с това ще произведе едно повишение на температурата. Следователно, ако би било възможно една такава звезда, която навлиза в една такава мирова мъглявост, при своето навлизане да привлече материята, която се намира там, и да я сгъсти: и понеже чрез едно такова сгъстяване се предизвиква едно повишение на температурата, ние бихме имали отново едно повишение на температурата в мировото пространство и следователно такава топлина, която отново може да бъде превърната в работа! Арениус показва по един остроумен начин, че мировият прах, който се събира в една такава формация от мирова мъглявост, се намира в едно различно положение един вид той е увлечен в едно такова положение, в което е изтръгнат от всеобщия стремеж към топлинната смърт. Аз можах да покажа само бегло това, което е посочено несъстоятелно в трудовете на Арениус.
Обаче по същество онзи, който се задълбочи в това, което е довело до хипотезата на всеобщата топлинна смърт, не може да не допусне, че възможността е само илюзорна, когато се счита, че в една мирова мъглявост, може и когато чрез проникването на една звезда става едно повишение на температурата, топлинната смърт би могла да бъде задържана.
Защото това са само погрешни заключения, и законът за всеобщата топлинна смърт е толкова всеобщ, че, ако правилно постъпваме, трябва да допуснем: Според законите на физиката звездите, които се сблъскват с една мирова мъглявина, поради това, че са съществували и по-рано и са изразходвали толкова много от своята енергия, трябва да донесат със себе си само остатъка от тяхното минало съществуване. Така щото и тези процеси, които стават в мировата мъглявина, трябва да бъдат обхванати от стремежа за отиване на вселената към всеобщата топлинна смърт. Но характерно е, че Арениус отива още по-далече и включва в своята идея за лъчевото налягане възможността чрез това лъчево налягане да бъдат пренесени семена на живи същества от едно небесно тяло в други. И може да се докаже привидно с пълна правота -, че студът, благодарение на който определени растителни и животинския семена могат да бъдат запазени от загиване, служи именно за пренасяне в живо състояние на тези зародиши от едно небесно тяло на друго. Това би могло да се изчисли например за пътя от Земята до Марс.
към текста >>
Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно
същество
и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното.
Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа.
Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното.
Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното. Пред нас стои един идеал на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното. Обаче отивайки назад в миналото на човечеството, ние виждаме на основата на човешкото развитие именно видовосъобразното. Отивайки по този начин назад в миналото, ние можахме също да се приближим все повече и повече до едно друго състояние на съзнанието, при което човекът е бил свързан с духовния свят по един съновиден начин, образно. Така щото трябва да разглеждаме като принадлежащи едно към друго тези две неща: видовосъобразното съществуване и образното, съновидно съзнание на древните времена от една страна, а от друга страна развитието на индивидуалността и свързано с развитието на индивидуалността преминаването на нашето индивидуално съзнание през това, което човекът усвоява в течение на времената.
към текста >>
Така Земята бе отделена от Слънцето, за да бъде издигнат човекът до
съзнателно
то изживяване, и така Луната бе отделена от Земята, за да може човекът да се издигне до едно по-висше съзнание.
Че така както живее при сегашните условия човекът не би бил възможен, когато Слънцето и Земята образуваха едно тяло, това е твърде естествено. Но това не би било никакво възражение. Следователно ние получаваме за движенията на небесните тела духовни причини. Сега вече ние не се намираме при това, на което преди повече от едно столетие астрономията ни обърна вниманието чрез използуването само на законите на физиката и каза: По-рано Земята е била съединена със Слънцето в едно голямо газообразно кълбо, това кълбо е започнало да се върти и чрез това планетите, а също и Земята, са се отделили, като още по-късно Луната се е отделила от Земята. Сега вече ние не стигаме до там да твърдим, че подобно нещо става само въз основа на законите на механиката и на физиката, а трябва да съществуват вътрешни, духовни причини, които са произвели отделянето на Земята от Слънцето.
Така Земята бе отделена от Слънцето, за да бъде издигнат човекът до съзнателното изживяване, и така Луната бе отделена от Земята, за да може човекът да се издигне до едно по-висше съзнание.
Накратко казано: ние започваме да внасяме в астрономическия образ на света това, което трябва да внесем, а именно и в астрономическия образ на малкия мозък онова, което трябва да внесем, когато искаме да преминем от простото движение на мозъчните атоми до познанието: аз виждам червено, чувам оргелов тон, мириша розово ухание и т.н. Така трябва да постъпим, когато искаме да намерим прехода от това, което може да ни даде популярната астрономия, към онова, което съставлява причините на събитията в небесното пространство. Ето защо онези, които искат да останат на почвата на външната физика, трябва да се ограничат да изследват само това, което са движения или което са сили, следователно което може да бъде познато астрономически; те трябва да признаят, че в познанието е необходим един съвършено друг напредък, ако астрономията иска да стигне до едно обяснение на развитието на света, би трябвало да признаят в себе си, че като представители на една рационалистична и емпирична астрономия трябва да спрат пред едно обяснение на развитието на света. Когато това се вземе под внимание, тогава ще се установи, че великите и действително забележителните резултати на модерната астрономия могат да бъдат съединени по един чудесен начин с образа на света, който Духовната наука ни дава. Вземете в ръцете си книгата "Тайната наука".
към текста >>
96.
Троянската война. 28 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Той ще бъде
същество
, започнало своето развитие с началото на инкарнациите, приблизително по средата на Лемурия, един който винаги е бил човек всред човеци, само че е бил способен да напредне по-бързо, и който е преминал всеки етап от човешката еволюция.
във времето лежащо между края на Атлантида и началото на следващата, шестата коренна раса, ще бъде направен напредък от най-голямо значение; водачите на човечеството, неговите Ману, ще възникват в самото човечество. Никой от великите водачи, тласкали хората напред, водачите, дали им своите важни импулси в предишните коренни раси, не е преминал своята еволюция изцяло на Земята; те я преминаха частично на други планети, и така донесоха от други светове онова, което трябваше да дадат на Земята като велики импулси. Онези Ману на Лемурия и Атлантида, както и главният Ману на нашата пета коренна раса, са свръхсетивни индивидуалности, преминали на други планети едно възвишено обучение, позволило им да станат водачи на човечеството. Но през петата коренна раса високо развити човешки индивидуалности са обучили себе си така, че от шестата коренна раса нататък те ще бъдат способни да станат водачите на човечеството. В частност водачът на шестата коренна раса ще бъде човек като нас, само че един от най-напредналите, наистина най-напредналият сред хората.
Той ще бъде същество, започнало своето развитие с началото на инкарнациите, приблизително по средата на Лемурия, един който винаги е бил човек всред човеци, само че е бил способен да напредне по-бързо, и който е преминал всеки етап от човешката еволюция.
Това ще бъде основната характеристика на Ману на шестата коренна раса. Такива същества трябва да преминат всякакви видове посвещения, те трябва да бъдат посвещавани отново и отново. Затова петата коренна раса от самото си начало винаги е имала Посветени, хора посветени така, че това да им позволи да вървят по своя свободно избран път. Нито на Лемурия, нито на Атлантида случаят беше такъв. И на Лемурия, и на Атлантида онези, които помагаха на човечеството да върви напред, онези които управляваха и ръководеха човечеството, онези които бяха политически лидери и лидери на големи религиозни общности, бяха под влиянието на висши Същества.
към текста >>
Те не биха казали “войната е добра” или “войната е лоша” повече, отколкото че лъвът е добър или лош; доброто и злото започнаха в момента, когато кама-манас слезе, така че кама работеше заедно с манас, и човекът стана свой собствен господар и се обръщаше
съзнателно
към или срещу своя ближен.
Предишните водачи на света бяха освободени от кама, защото те трябваше да отклоняват себе си от всичко свързано с кама, докато тяхното предишно посвещение напреднеше до духовно посвещение. Докато имаше свещеници в стария смисъл, беше невъзможно някаква следа от кама да навлезе в управлението на света. Кама причини разделяне, причини това съществата да се обърнат едни срещу други. По-рано също можеха да бъдат открити хора, противопоставящи се едни на други, но това не се дължеше на кама-манас, а се случваше, защото хората не бяха достатъчно напреднали да разпознават добро и зло. По онова време хората не можеха да оценят войната със стандартите за добро и зло.
Те не биха казали “войната е добра” или “войната е лоша” повече, отколкото че лъвът е добър или лош; доброто и злото започнаха в момента, когато кама-манас слезе, така че кама работеше заедно с манас, и човекът стана свой собствен господар и се обръщаше съзнателно към или срещу своя ближен.
Именно тогава възникна съзнателната война. Това е показано в мита, където четем, че всички богове присъствали на сватбата на Пелей с богинята на морето Тетида - освен една, богиня която дотогава нямаше влияние на Земята, защото не беше достигнат етапа, на който се получи съюзът на манас с кама. Тогава на физически план започва да действа богинята Ерида, богинята на раздора. Тя подхвърля ябълка, раздор, в човешката природа. Правейки това, тя бе единствената причина за първата война в петата подраса, която се състоя с пълна човешка отговорност.
към текста >>
Но сега кама се обединява с манас, и делото става
съзнателно
.
Но чрез това възниква нещо. Тук лежи същината на проблема, ето тук става ясно какво е заложено на карта. Какво е онова, пред което трябва да се изправим, защото решението е взето от позицията на физическия план? Съюзът на манас с кама. Дотогава човекът е имал определени отношения с кама, отделни същества са се обръщали едни срещу други, но това още не е имало значението на добро и зло.
Но сега кама се обединява с манас, и делото става съзнателно.
Знаете, че най-твърдата кама е отпаднала от Земята и я придружава като спътник, който е нашата Луна. Затова на езика на езотеризма ние бихме могли да назовем всичко онова, което ни придружава днес в Луната, “лайтмотивът” на низшата природа; това е, което ни дърпа надолу, големият знак, показващ ни в какво можем да се превърнем, ако бъдем победени от своята низша природа. И така, важното в съюза на манас и кама през четвъртата подраса е, че човекът, който трябва да вземе решението, се обединява пряко с лунната кама, със Селена. Селена е не друга, а Елена. Съюзът на Парис с Елена в четвъртата подраса на петата коренна раса е символичен израз на съединяването на кама с манас.
към текста >>
Предположете, че днес някой кажеше тайна, подходяща само за
същество
с качеството на братство.
Тогава човечеството не би било узряло за него. Всяка Мистерия един ден при съвсем различни условия става общо достояние, но това трябва да бъде при различни условия. Днес още има Мистерии, която няма да бъдат разкрити преди шестата коренна раса. Следващата коренна раса ще живее при други условия. Всеобщото братство тогава ще бъде нещо съвсем различно.
Предположете, че днес някой кажеше тайна, подходяща само за същество с качеството на братство.
Той би злоупотребил с нея. Няма абсолютни Мистерии, има само неща, които при определени условия не могат още да бъдат понесени, и хора, които още не могат да ги понесат. Това е същността на Мистерията. Тя превежда себе си във външния ход на световната история. Онези, които разбират нещо от това, се страхуват ужасно да не би Посветените по някакъв начин, поради липса на прозорливост, да предадат нещо твърде рано.
към текста >>
97.
ІІ. Мисията на Манихейството
GA_92 Езотерична космология
Така тя е с чисто физически обяснения, които не разпознават духовната същност на човешкото
същество
.
Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи. Системи като дарвиновата също търсят тази ръководна нишка. Величието на дарвиновата мисъл не се поставя под въпрос, но тя не обяснява цялата еволюция на човека. Тя вижда само низшите, долни елементи.
Така тя е с чисто физически обяснения, които не разпознават духовната същност на човешкото същество.
Теории на еволюцията, основани изцяло на физически факти, приписват на човека животински произход, защото науката е установила, че при пещерния човек челото липсва. Окултизмът, знаейки че физическият човек не е нищо повече от израз на етерния човек, вижда нещо много различно. В настоящия момент от време, етерното тяло на човека има практически същата форма като физическото тяло, макар и да се простира малко отвъд него. Но колкото по-назад се връщаме в историята, толкова по-голяма е разликата в размерите на етерната глава и на физическата глава. Етерната глава се оказва много по-голяма.
към текста >>
"Азът" на Арийската раса можеше да бъде
съзнателно
реализиран само когато етерното тяло бе централизирано във физическия мозък.
Днес тя лежи вътре във физическата глава, малко над носа. Нифелхайм или Небелхайм (земята на мистите) в германската митология е страната на атлантите. В онази епоха Земята бе по-гореща и обвита с парни облаци. Континентът на атлантите бе унищожен от серия потопи, вследсвие на които земната атмосфера се изчисти - едва тогава дойде синьото небе, бурята, дъжда, дъгата. Ето защо Библията казва, че когато спрял Ноевият ковчег, дъгата, "дъгата в небето" била нов знак за съюза между Бог и човека.
"Азът" на Арийската раса можеше да бъде съзнателно реализиран само когато етерното тяло бе централизирано във физическия мозък.
Едва тогава човекът можеше да каже "Аз". Атлантите говореха за себе си в трето лице. Дарвинизмът е направил много грешки по отношение на различията на расите, понастоящем съществуващи на Земята. Висшите раси не са произлезли от низшите; напротив, последните представляват деградацията на висшите раси, които са ги предхождали. Предположете, че имаме двама братя - единият от които е здрав и интелигентен, а другият - тъп и глупав.
към текста >>
98.
ІV. Инволюция и Еволюция
GA_92 Езотерична космология
Древни способности, оцелели от минали епохи, и атрофирали в човешкото
същество
, действат като ферменти за по-следващо развитие; те са като маята, която кара тестото да втаса.
Той твърди също, че всички легенди се били породени в състояние на по-висш сън, където се възприемат реалности, и че сфинксът в действителност е една демонична фигура. Следователно произходът на всички митове е едно сънно съзнание, или възприемане на един реален свят в астрални символи. Митовете описват астралния свят, видян в символични видения. В хода на историята ние откриваме, че създаването на митове се прекратява, когато започва да се развива животът на логиката и интелектуалността. Известен на окултизма закон е, че с всеки нов етап на еволюцията се появява елемент от миналото.
Древни способности, оцелели от минали епохи, и атрофирали в човешкото същество, действат като ферменти за по-следващо развитие; те са като маята, която кара тестото да втаса.
Настоящата способност за сънуване у човека ще породи един нов вид виждане, едно възприятие на астралния и на духовния свят. Днешният човек живее само в своите сетива и интелект, който доразвива онова, което му казват сетивата. В бъдеще интелектът на човека ще се пробуди до пълната светлина на съзнанието и той ще живее съзнателно в астралния свят. Трансът на хипнотизирания и на медиума е атавистично явление, обвързано с понижено съзнание. Посветеният ясновидец не е неуравновесен визионер; той предварително притежава съзнанието, което в бъдещите епохи ще бъде притежание на всички хора; той стои твърдо на земята като повечето обикновени човешки същества; разумът му е също толкова ясен и сигурен, само че той вижда в два свята.
към текста >>
В бъдеще интелектът на човека ще се пробуди до пълната светлина на съзнанието и той ще живее
съзнателно
в астралния свят.
В хода на историята ние откриваме, че създаването на митове се прекратява, когато започва да се развива животът на логиката и интелектуалността. Известен на окултизма закон е, че с всеки нов етап на еволюцията се появява елемент от миналото. Древни способности, оцелели от минали епохи, и атрофирали в човешкото същество, действат като ферменти за по-следващо развитие; те са като маята, която кара тестото да втаса. Настоящата способност за сънуване у човека ще породи един нов вид виждане, едно възприятие на астралния и на духовния свят. Днешният човек живее само в своите сетива и интелект, който доразвива онова, което му казват сетивата.
В бъдеще интелектът на човека ще се пробуди до пълната светлина на съзнанието и той ще живее съзнателно в астралния свят.
Трансът на хипнотизирания и на медиума е атавистично явление, обвързано с понижено съзнание. Посветеният ясновидец не е неуравновесен визионер; той предварително притежава съзнанието, което в бъдещите епохи ще бъде притежание на всички хора; той стои твърдо на земята като повечето обикновени човешки същества; разумът му е също толкова ясен и сигурен, само че той вижда в два свята. Закон на еволюцията е, че определени органи атрофират, за да поемат впоследствие нови функции. Епифизната жлеза има определена връзка с лимфната система. В древни времена тази жлеза бе орган за възприемане на външния свят и още може да се види близо до върха на главата на новороденото, където меката материя напомня естеството на човешкото тяло в древни времена.
към текста >>
Материалистът няма да допусне, че мислите, породени в нас от Природата, всъщност вече се съдържат в нейното
същество
.
Каква е целта на злото? Това се тежки въпроси, които никога не са били разрешени от науката или религията. Въпреки това целият проблем на възпитанието зависи от тяхното разрешаване. Не можем да говорим за зло в абсолютен смисъл. Злото всъщност играе роля в развитието на съществата и на разгръщането на свободата.
Материалистът няма да допусне, че мислите, породени в нас от Природата, всъщност вече се съдържат в нейното същество.
Той си представя, че ние вливаме своите мисли в Природата. През Средновековието розенкройцерите имаха навика да поставят чаша с вода пред новопослушника и да му казват: "Тази вода не може да бъде в чашата, ако някое същество не я поставило там". Така е и по отношение на идеите, които намираме изразени в Природата. Те трябва да се били вложени там от божествените Интелигенции, от служителите на Логоса. Мислите, които извличаме от Вселената, всъщност са вече там.
към текста >>
През Средновековието розенкройцерите имаха навика да поставят чаша с вода пред новопослушника и да му казват: "Тази вода не може да бъде в чашата, ако някое
същество
не я поставило там".
Въпреки това целият проблем на възпитанието зависи от тяхното разрешаване. Не можем да говорим за зло в абсолютен смисъл. Злото всъщност играе роля в развитието на съществата и на разгръщането на свободата. Материалистът няма да допусне, че мислите, породени в нас от Природата, всъщност вече се съдържат в нейното същество. Той си представя, че ние вливаме своите мисли в Природата.
През Средновековието розенкройцерите имаха навика да поставят чаша с вода пред новопослушника и да му казват: "Тази вода не може да бъде в чашата, ако някое същество не я поставило там".
Така е и по отношение на идеите, които намираме изразени в Природата. Те трябва да се били вложени там от божествените Интелигенции, от служителите на Логоса. Мислите, които извличаме от Вселената, всъщност са вече там. Всичко, което ние създаваме, се съдържа вече някъде във Вселената. Да се подценява стойността на физическото тяло е погрешна идея от страна на някои мистици.
към текста >>
Мисията на човека е да постигне за несъвършената част на своето
същество
онова, което божествената мъдрост някога постигна за неговото физическо тяло.
Никой инженер не може да създаде такава чудесна сруктура. В сравнение с физическото тяло астралното тяло - седалище на страсти и желания - е грубо и недоразвито. Физическият свят е израз на въплътената мъдрост, на божествената мъдрост. Розенкройцерите учеха, че Земята, в първични времена, е била Земя на Мъдростта. Днес можем да я наречем Земя на Любовта.
Мисията на човека е да постигне за несъвършената част на своето същество онова, което божествената мъдрост някога постигна за неговото физическо тяло.
Той трябва да облагороди своето астрално тяло и след това света около себе си. Всичко онова, което е влязло в нас без нашата съзнателна воля под влиянието на божествената мъдрост - това е Инволюция. Всичко онова, което трябва да породим от себе си по силата на съзнателната воля - това е Еволюция. В хода на столетията пирамидите ще изчезнат, но идеите, които ги родиха, ще се развиват нататък. Днешната катедрала ще приеме друга форма.
към текста >>
99.
V. Йога в Изтока и Запада
GA_92 Езотерична космология
Ние можем да разберем това само изучавайки устройството на човека и седемте основополагащи принципа на неговото
същество
.
Познанието, притежавано днес от науката, някога беше под опеката на Мистериите. Посветените винаги са знаели онова, което всички хора бяха предопределени да узнаят. Ето защо Посветените са били наричани пророци. Идването на Християнството причини голяма промяна в начина на Посвещаване. След времето на Христос Исус Посвещението не е същото, както преди Неговото идване.
Ние можем да разберем това само изучавайки устройството на човека и седемте основополагащи принципа на неговото същество.
1. Физическото тяло, видимо за нормалното око и познато на науката. Като чисто физическо същество човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената. 2. Етерното тяло. Как става възприемаемо то? Ние знаем, че хипнозата причинява различно състояние на съзнанието, не само в хипнотизирания субект, но и в хипнотизатора, който внушава всичко, което поиска, на своя субект.
към текста >>
Като чисто физическо
същество
човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената.
Ето защо Посветените са били наричани пророци. Идването на Християнството причини голяма промяна в начина на Посвещаване. След времето на Христос Исус Посвещението не е същото, както преди Неговото идване. Ние можем да разберем това само изучавайки устройството на човека и седемте основополагащи принципа на неговото същество. 1. Физическото тяло, видимо за нормалното око и познато на науката.
Като чисто физическо същество човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената.
2. Етерното тяло. Как става възприемаемо то? Ние знаем, че хипнозата причинява различно състояние на съзнанието, не само в хипнотизирания субект, но и в хипнотизатора, който внушава всичко, което поиска, на своя субект. Той може да го накара да мисли, че столът е кон, или че столът не е там, или че няма никой в стая, която всъщност е пълна с хора. Посветеният съзнателно упражнява сила, чрез която може да заличи от своето виждане физическото тяло на човека пред него.
към текста >>
Посветеният
съзнателно
упражнява сила, чрез която може да заличи от своето виждане физическото тяло на човека пред него.
Като чисто физическо същество човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената. 2. Етерното тяло. Как става възприемаемо то? Ние знаем, че хипнозата причинява различно състояние на съзнанието, не само в хипнотизирания субект, но и в хипнотизатора, който внушава всичко, което поиска, на своя субект. Той може да го накара да мисли, че столът е кон, или че столът не е там, или че няма никой в стая, която всъщност е пълна с хора.
Посветеният съзнателно упражнява сила, чрез която може да заличи от своето виждане физическото тяло на човека пред него.
Тогава, на мястото на физическото тяло, той вижда не празно пространство, а етерното тяло. Това тяло донякъде наподобява физическото тяло, и все пак е различно. То заема формата на физическото тяло, простирайки се малко отвъд него. Етерното тяло е повече или по-малко светещо и флуидно. Вместо органи има потоци от различни цветове, като сърцето е същински водовъртеж от сили и струящи потоци.
към текста >>
Физическото тяло е най-древния принцип - затова и най-съвършеният - на човешкото
същество
.
В този смисъл, следователно, то е синтез на другите две тела. 4. Себето - Манас на санскрит, Йоф на иврит - е интелигентната, разумна душа. Тя е неразрушимата индивидуалност, която може да се научи да строи другите тела - "неизразимото", човешкият Аз и божественият Аз. Съюзът на тези четири елемента бе почитан от Питагор в знака на тетраграмата. Еволюцията на човека се състои в преобразуване на низшите тела с помощта на Аза в духовни тела.
Физическото тяло е най-древния принцип - затова и най-съвършеният - на човешкото същество.
Задачата на настоящата епоха на човешката еволюция е да преобрази астралното тяло. В цивилизования човек астралното тяло е разделено на две части - низша и висша. Низшата част е все още хаотична и тъмна, а висшата е светеща, проникната дори и сега от силите на Манас - с други думи, има определен ред и порядък. Когато Посветеният е пречистил астралното си тяло от всички животински страсти, когато то е станало изцяло светещо (първата фаза на Посвещение), той е стигнал до степента на катарзис. Едва тогава той може да работи върху етерното си тяло и по този начин да "сложи печата си" върху физическото тяло.
към текста >>
Когато Манас работи върху етерното тяло, се поражда светлина и сила за целите на духовното
същество
на човека (Буди).
Неговите сили трябва да преминат чрез етерното тяло. Задачата на ученика, следователно, е свързана с преобразуването на астралното и етерното тяло с цел накрая да придобие пълен и цялостен контрол върху физическото тяло. Така той става учител. Тук ние се докосваме до един удивителен закон на човешката природа, доказващ, че Аза и Манас са централни точки за развитието на човека. Когато Манас доминира над астралното и етерното тяло, човек придобива нови способности и те на свой ред влияят на духовната и божествена форма на човека.
Когато Манас работи върху етерното тяло, се поражда светлина и сила за целите на духовното същество на човека (Буди).
Когато Манас работи върху физическото тяло, се пораждат светлина и сила за божествения Дух на човека (Атма). Еволюцията на човека, следователно, се равнява на преобразяване на низшите тела от висшето Себе. Ние има чудесен пример за работата на низшия Аз в един анекдот, разказан от Дарвин. При едно от своите пътувания той разговарял с канибал и попитал, чрез преводач, дали той не чувства отвращение към яденето на човешка плът. Тогава дивакът избухнал в смях, казвайки: "Един човек трябва да е опитал човешка плът, преди да може да знае дали тя е добра на вкус.
към текста >>
100.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Тук ние ще разгледаме човека като астрално
същество
, както той се разкрива на ясновидското виждане.
Астралният свят (продължение) Окултистът никога няма да мечтае за налагане на догми. Той е човек, който казва какво е видял и проверил в астралния и духовния свят или какво му е било разкрито от надеждни и заслужаващи доверие учители. Той не желае да кара никого да си промени светогледа, а да раздвижи в другите чувството, пробудило се в него, и да им позволи и те да виждат.
Тук ние ще разгледаме човека като астрално същество, както той се разкрива на ясновидското виждане.
Астралното същество на човека включва целия свят на чувствата, страстите, емоциите и импулсите на душата. За вътрешния поглед те са превърнати във форми и цветове. Самото астрално тяло е облакообразна, яйцевидна форма, проникваща и обгръщаща човека. Ние можем да я възприемаме отвътре. В човека като физическо същество, ние трябва да разглеждаме субстанцията и формата на тялото.
към текста >>
Астралното
същество
на човека включва целия свят на чувствата, страстите, емоциите и импулсите на душата.
Астралният свят (продължение) Окултистът никога няма да мечтае за налагане на догми. Той е човек, който казва какво е видял и проверил в астралния и духовния свят или какво му е било разкрито от надеждни и заслужаващи доверие учители. Той не желае да кара никого да си промени светогледа, а да раздвижи в другите чувството, пробудило се в него, и да им позволи и те да виждат. Тук ние ще разгледаме човека като астрално същество, както той се разкрива на ясновидското виждане.
Астралното същество на човека включва целия свят на чувствата, страстите, емоциите и импулсите на душата.
За вътрешния поглед те са превърнати във форми и цветове. Самото астрално тяло е облакообразна, яйцевидна форма, проникваща и обгръщаща човека. Ние можем да я възприемаме отвътре. В човека като физическо същество, ние трябва да разглеждаме субстанцията и формата на тялото. Физическата субстанция се променя в течение на седем години, но формата остава.
към текста >>
В човека като физическо
същество
, ние трябва да разглеждаме субстанцията и формата на тялото.
Тук ние ще разгледаме човека като астрално същество, както той се разкрива на ясновидското виждане. Астралното същество на човека включва целия свят на чувствата, страстите, емоциите и импулсите на душата. За вътрешния поглед те са превърнати във форми и цветове. Самото астрално тяло е облакообразна, яйцевидна форма, проникваща и обгръщаща човека. Ние можем да я възприемаме отвътре.
В човека като физическо същество, ние трябва да разглеждаме субстанцията и формата на тялото.
Физическата субстанция се променя в течение на седем години, но формата остава. Зад субстанцията е конструктивният, изграждащ принцип - етерното тяло. Ние, по обикновения начин, не го възприемаме; ние виждаме само неговата завършена работа във физическото тяло. Сетивното око само вижда онова, което е завършено, но не и онова, което е в процес на ставане. Противоположно на това е случаят, когато сме способни да виждаме астралното тяло – т.е.
към текста >>
За в бъдеще те всички ще бъдат видими, защото първите осем са резултат на действията на не
съзнателно
то посвещение, другите осем – на
съзнателно
то посвещение, постигнато благодарение на личните усилия.
В най-древни времена този лотосов цвят се въртеше отдясно наляво – т.е. по посока, обратна на часовниковата стрелка. В днешния човек този лотосов цвят е спрял да се върти. В ясновидеца той започва да се движи в обратна посока – отляво надясно. В миналите времена осем от шестнайсетте листа бяха видими, останалите неразвити.
За в бъдеще те всички ще бъдат видими, защото първите осем са резултат на действията на несъзнателното посвещение, другите осем – на съзнателното посвещение, постигнато благодарение на личните усилия.
Осемте нови листа съответстват на Блаженствата на Христос. Друг лотосов цвят (с дванадесет листа) се намира в областта на сърцето. В предишните времена бяха видими само шест листа. Придобиването на шест добродетели, в идващите времена, ще развие останалите шест. Тези шест добродетели са: контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот.
към текста >>
В
същество
то на човека се появиха два полюса, където по-рано нямаше нищо друго освен един единствен орган.
Тук ние се докосваме до една дълбока мистерия: законът за преобразуването на органите. В преобразуването на органите се състои еволюцията на човека. Най-висшето в него е продукт на онова, което някога е било най-низше и е било преобразувано. По време на разделението на половете, астралното тяло на човека се раздели: на низша част, произвеждаща половия (физически) организъм, и висша част, пораждаща мисленето, въображението, говора. В миналото половите органи (размножителните сили) и органът на гласа (създаващия словото) бяха обединени.
В съществото на човека се появиха два полюса, където по-рано нямаше нищо друго освен един единствен орган.
Отрицателният полюс (животното) и положителният полюс (божественото) някога бяха обединени и се разделиха. Третият аспект на Логоса е творящата сила на словото (както е изразено в началото на Евангелието на св. Йоан), на което думите на човешката реч са отражение. В старите митове и легенди тази истина бе представена в образа на Вулкан, куцият Бог. Неговата мисия бе да пази свещения огън.
към текста >>
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е
същество
то, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
Защо обикновено човек има за силна ръка дясната? Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира. Лявата ръка ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака.
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
" Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии. Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще "лети" и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка. Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето. Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка.
към текста >>
НАГОРЕ