Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
145
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Съждение
'.
На страница
1
:
222
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това създаде после и разликата между тяхното
съждение
и това на Гьоте.
То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества. Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране.
Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте.
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
към текста >>
2.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и
съждение
то, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено.
5. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ Когато на края на разглеждането върху Гьотевите мисли за метаморфозата хвърля поглед назад върху възгледите, които се чувствах подбуден да изкажа, аз не мога да премълча, какъв голям брой изпъкващи представители на различни направления на науката са на различно мнение.
Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и съждението, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено.
Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера. Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа. Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа.
към текста >>
3.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Образуването на едно отделно
съждение
, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте.
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието. Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието. С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте.
Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
към текста >>
Това е едно математическо
съждение
.
Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме? Но къде една действителна наука има работа, къде една такава наука има нещо общо с този въпрос? Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/.
Това е едно математическо съждение.
На възприятието са дадени ъглите. Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение. То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки.
към текста >>
Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно
съждение
.
Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/. Това е едно математическо съждение. На възприятието са дадени ъглите.
Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение.
То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
към текста >>
4.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едно научно
съждение
се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им.
2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им.
От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
към текста >>
От първия род е
съждение
то: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение.
2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им.
От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение.
След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
към текста >>
Когато произнасяме едно
съждение
, това става поради едно или друго основание.
2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена.
Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание.
Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
към текста >>
Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно
съждение
, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в
съждение
то.
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения.
Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
Основанието, защо едно
съждение
е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това
съждение
.
От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична. Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/.
към текста >>
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно
съждение
е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица.
Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо.
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица.
Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
към текста >>
5.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно
съждение
за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в
съждение
то понятия.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг.
към текста >>
6.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Докато при Кант всяко
съждение
върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата.
Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава. С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене.
Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата.
Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/. Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант. Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене. До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение.
към текста >>
7.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Съждение
то, което при нарушаващата днес насока в естествените науки бихме могли да чуете от учените специалисти, не може да бъде съмнително за мене.
16. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА Ако не би съществувал дългът, да кажем истината без стеснение, когато вярваме, че сме я познали, тогава следващите изложения биха останали ненаписани.
Съждението, което при нарушаващата днес насока в естествените науки бихме могли да чуете от учените специалисти, не може да бъде съмнително за мене.
В тези изложения учените специалисти ще виждат дилетантския опит на един човек, да се произнесе върху един въпрос, който е вече отдавна решен у всички "благоразумни". Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл. Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения. Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно.
към текста >>
Срещу това необходимо раз
съждение
не може да се възрази нищо.
Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо.
Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
към текста >>
8.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото
съждение
за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Ние се сливаме с тяхната същност. Противоположността на обективното външно възприятие и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове. Вътрешният свят на човека е вътрешността на природата. Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора.
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата. Човекът е органът, чрез който природата открива своите тайни. В субективната личност се явява най-дълбокото съдържание на света. "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той
към текста >>
Съждение
то: "Едното тяло удря другото", е вече антропоморфизъм.
Човекът трябва да остави нещата да говорят от неговия дух, ако иска да познае тяхната същност. Всичко, което той има да каже върху тази същност, е взето от духовните изживявания на неговата вътрешност. Човекът може да съди за света само от себе си. Той трябва да мисли антропоморфически. В най-простото явление, например в удара на две тела ние внасяме един антропоморфизъм, когато се изказваме върху него.
Съждението: "Едното тяло удря другото", е вече антропоморфизъм.
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение на процеса, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния свят. Всички физикални обяснения са маскирани антропоморфизми. Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант.
към текста >>
9.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва
съждение
в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това?
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
10.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно
съждение
за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”.
В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие. Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия. Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет.
Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”.
В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща. Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата.
към текста >>
11.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Дали съдържанието е сетивно или идейно, върху това този принцип не произнася никакво
съждение
.
Много често принципът на опитността не се разбира правилно в неговото значение. В неговата най-рязка форма той е изискването да се оставят нещата на действителността в първата форма на тяхното явяване и само в тази форма да бъдат направени обект на науката. Това е едни чисто методичен принцип. Той не казва върху съдържанието на това, което се изпитва, абсолютно нищо. Ако някой би искал да твърди, че само възприятията на сетивата могат да бъдат обект на науката, както прави това материализма, тогава той не би могъл да се спре на този принцип.
Дали съдържанието е сетивно или идейно, върху това този принцип не произнася никакво съждение.
Но ако трябва да бъде приложен в един определен случай в спомената рязка форма, той изисква една предпоставка. Той изисква именно, щото нещата, както ние ги изпитваме, да имат вече една форма, която да задоволява научния стремеж. Както видяхме, при опитността на външните сетива не е този случаят. Това си е осъществява само при мисленето. Само при мисленето принципът на опитността може да бъде приложен в неговото най-крайно значение.
към текста >>
12.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Това, което е било извършено тук, е едно
съждение
.
То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието.
Това, което е било извършено тук, е едно съждение.
То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
към текста >>
То е различно от онази форма на
съждение
то, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието.
В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение.
То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче.
към текста >>
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно
съждение
.
Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение.
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система.
към текста >>
Членовете на това
съждение
са понятия, които нямам дадени във възприятието.
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение.
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието.
Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение.
към текста >>
Съждение
то, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава.
Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение. Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие. Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие.
към текста >>
В едно такова
съждение
едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче.
В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система.
Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение. Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие. Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие. Ние бихме минали покрай един предмет, при който това не би станало, без да сме го разбрали. Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят.
към текста >>
Нека наречем едно такова
съждение
едно възприемателно
съждение
.
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система.
Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение.
Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие. Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие. Ние бихме минали покрай един предмет, при който това не би станало, без да сме го разбрали. Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят. Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление.
към текста >>
Чрез възприемателното
съждение
познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие.
Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение.
Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие.
Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие. Ние бихме минали покрай един предмет, при който това не би станало, без да сме го разбрали. Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят. Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление. ("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето.").
към текста >>
13.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато в
съждение
то: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума.
Разумът не предполага едно определено единство, а празната форма на единността; той е способността, която извежда на бял свят хармонията, когато тази хармония съществува в самия обект. В разума понятията сами се съединяват с идеи. Разумът довежда до изява по-висшето единство на умствените понятия, които умът наистина има в своите образи, но не може да ги види. Че това се изпуска от погледа, то е причина за много недоразумения относно прилагането на разума в науките. В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум.
Когато в съждението: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума.
Единството, което разумът прави за своя обект, съществува без съмнение преди всяко мислене, преди всяка употреба на разума; само че то е скрито, съществува само като възможност, а не като фактическо явление. Тогава човешкият дух произвежда разделянето за да може да прозре напълно действителността, като съединява отделните членове чрез разума. Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство. Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична.
към текста >>
Защо изработвам аз едно
съждение
, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова
съждение
?
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение?
Кант направи от този въпрос изходна точка на своя критичен труд. Ние намираме в началото на неговата книга "Критика на чистия разум" въпроса: Как са възможни а приори синтетични съждения? т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато съждението не е само едно съждение изведено от опитността, т.е. когато то не е установяването на един единствен факт? Кант счита, че такива съждения са възможни само тогава, когато опитността може да съществува само при предпоставката на нейната валидност.
към текста >>
т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато
съждение
то не е само едно
съждение
изведено от опитността, т.е.
Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас. Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение? Кант направи от този въпрос изходна точка на своя критичен труд. Ние намираме в началото на неговата книга "Критика на чистия разум" въпроса: Как са възможни а приори синтетични съждения?
т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато съждението не е само едно съждение изведено от опитността, т.е.
когато то не е установяването на един единствен факт? Кант счита, че такива съждения са възможни само тогава, когато опитността може да съществува само при предпоставката на нейната валидност. Следователно, за да можем да произнесем едно такова съждение, за нас е меродавна възможността на опитността. Когато мога да си кажа: опитността е възможна само тогава, когато това или онова синтитично съждение а приори е вярно, само тогава тя е валидна. Но това не може да се приложи към самите идеи.
към текста >>
Следователно, за да можем да произнесем едно такова
съждение
, за нас е меродавна възможността на опитността.
Кант направи от този въпрос изходна точка на своя критичен труд. Ние намираме в началото на неговата книга "Критика на чистия разум" въпроса: Как са възможни а приори синтетични съждения? т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато съждението не е само едно съждение изведено от опитността, т.е. когато то не е установяването на един единствен факт? Кант счита, че такива съждения са възможни само тогава, когато опитността може да съществува само при предпоставката на нейната валидност.
Следователно, за да можем да произнесем едно такова съждение, за нас е меродавна възможността на опитността.
Когато мога да си кажа: опитността е възможна само тогава, когато това или онова синтитично съждение а приори е вярно, само тогава тя е валидна. Но това не може да се приложи към самите идеи. Според Кант те нямат тази степен на обективност. Кант намира, че теоремите на математиката и на естествената наука са такива валидни синтетични принципи а преори. Той взема например изречението: 7 + 5 = 12.
към текста >>
Когато мога да си кажа: опитността е възможна само тогава, когато това или онова синтитично
съждение
а приори е вярно, само тогава тя е валидна.
Ние намираме в началото на неговата книга "Критика на чистия разум" въпроса: Как са възможни а приори синтетични съждения? т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато съждението не е само едно съждение изведено от опитността, т.е. когато то не е установяването на един единствен факт? Кант счита, че такива съждения са възможни само тогава, когато опитността може да съществува само при предпоставката на нейната валидност. Следователно, за да можем да произнесем едно такова съждение, за нас е меродавна възможността на опитността.
Когато мога да си кажа: опитността е възможна само тогава, когато това или онова синтитично съждение а приори е вярно, само тогава тя е валидна.
Но това не може да се приложи към самите идеи. Според Кант те нямат тази степен на обективност. Кант намира, че теоремите на математиката и на естествената наука са такива валидни синтетични принципи а преори. Той взема например изречението: 7 + 5 = 12. В 7 и 5 съвсем не се съдържа сборът 12, така заключава Кант.
към текста >>
И тази тъждественост аз изказвам в
съждение
то 7 + 5 = 12.
Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо.
И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12.
Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия. Единият път той може да вземе правата като посока и след това като път между две точки А и В. От тук произтича съждението: правата е най-късия път между две точки.
към текста >>
От тук произтича
съждение
то: правата е най-късия път между две точки.
И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия. Единият път той може да вземе правата като посока и след това като път между две точки А и В.
От тук произтича съждението: правата е най-късия път между две точки.
Всяко разсъждение, доколкото членовете, които са включени в съждението, са понятия, не е нищо друго освен едно отново съединяване на това, което умът е разделил. Връзката се получава веднага, когато разгледаме съдържанието на умствените понятия.
към текста >>
Всяко раз
съждение
, доколкото членовете, които са включени в
съждение
то, са понятия, не е нищо друго освен едно отново съединяване на това, което умът е разделил.
Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия. Единият път той може да вземе правата като посока и след това като път между две точки А и В. От тук произтича съждението: правата е най-късия път между две точки.
Всяко разсъждение, доколкото членовете, които са включени в съждението, са понятия, не е нищо друго освен едно отново съединяване на това, което умът е разделил.
Връзката се получава веднага, когато разгледаме съдържанието на умствените понятия.
към текста >>
14.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно
съждение
, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това
съждение
.
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си.
Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична.
към текста >>
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно
съждение
.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение.
Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор.
към текста >>
Съждение
то определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание.
Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение.
Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание.
Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека.
към текста >>
15.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Това
съждение
също се нарича интуитивно.
На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене. Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е.
Това съждение също се нарича интуитивно.
Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма.
към текста >>
Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно раз
съждение
.
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея.
Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение.
Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното. Всеки отделен организъм е развитието от типа на една особена форма. Той е една индивидуалност, която сама се регулира и определя от един център. Той е една завършена в себе си цялост, нещо, което в неорганичната природа е само Космосът.
към текста >>
16.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето
съждение
истинна или строга всеобщност, а само допусната и относителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо.
Кант ги предполага като значими и само се запитва; При какви условия могат те да бъдат значими? Но, ако въобще те нямат значимост? Тогава цялата сграда на Кантовското учение е лишена от всяка основа. Всичко, което Кант излага в петте параграфа, предшествуващи формулировката на неговия основен въпрос, е опит да се докаже, че математическите съждения са синтетични./1/ /*1 Опит, който обаче ако и не напълно опроверган, е останал все пак твърде спорен вследствие възраженията на Роберт Цимерман/. Обаче приведените от нас по-горе предпоставки се оказват именно научни предразсъдъци.
Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето съждение истинна или строга всеобщност, а само допусната и относителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо.
Принципите на такова познание /тук се отнасят не само основните изложения, но и неговите основни понятия/ не могат да се получат от опита, тъй като то трябва да бъде не само физическо, но и метафизическо, т.е. познание намиращо се извън опита". Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те носят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита. Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения.
към текста >>
17.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Фолкелт изказва
съждение
то, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието.
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/.
Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието.
Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/. У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н. Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/.
към текста >>
Когато казвам: моето знание се простира преди всичко само върху моите представи, това е вече съвършено определено познавателно
съждение
.
Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това. Даже ако тези различни твърдения биха верни или биха довели до верната постановка на проблема, би било съвършено невъзможно те да бъдат поставени на обсъждане в самото начало на теорията на познанието. Понеже всички те, като съвършено определени възгледи, се включват вече в границите на областите на познанието.
Когато казвам: моето знание се простира преди всичко само върху моите представи, това е вече съвършено определено познавателно съждение.
Чрез това положение аз присъединявам към дадения за мой свят сказуемо /предикат/, а именно съществуването във форма на представа. Обаче от къде, преди още всякакво познание, трябва аз да зная, че дадените за мене неща са представи? Ние по-добре от всичко ще се убедим, че не бива да доставяме в началото на теорията на познанието това положение, ако проследим пътя, по който трябва да мине човешкият дух, за да стигне до това положение. Това положение е станало почти съставна част на съвременното научно съзнание. Доводите, които са довели до него намираме със сравнителна пълнота съпоставени систематически в V.
към текста >>
18.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Само след като сме разбрали акта на познанието, можем да си съставим
съждение
за това, какво значение имат изказванията за съдържанието на света, произведени в познанието на това съдържание.
Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието. Ако искаме действително да разберем познанието в неговата цяла същина, нужно е без съмнение преди всичко да го хванем там, където то стои пред своето начало, където то започва. Ясно е също така, че онова, което се намира преди това начало, не може да бъде привлечено за обяснение на познанието, но трябва да бъде именно предположено. Именно в проникването в същността на това, което тук ни се представя, се заключава и задачата на научното познание в неговите отделни разклонения. Но тук ние искаме да получим не особени познания за това или онова, а да изследваме самото познание.
Само след като сме разбрали акта на познанието, можем да си съставим съждение за това, какво значение имат изказванията за съдържанието на света, произведени в познанието на това съдържание.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е.
към текста >>
Тъй като ние не произнасяме никакво
съждение
за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието.
За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени". Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност. Това е втората точка на нашата теория на познанието. Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света. Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности.
Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието.
Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието. Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход. Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава".
към текста >>
19.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно
съждение
имагинацията.
Защото Кантовските съждения а ............ всъщност не са никакви познания, а само постулати. В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони. Такива са предписанията, които правят субекта обект. Но би следвало да предположим, че ако познанията на даденото трябва да стане наше достояние, тези познания трябва да произтичат не от субективността, а от обективността. Мисленето не изказва нищо а ............ за даденото, като установява онези форми, които сложени в основата а ......... правят да се изяви закономерността на явленията.
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията.
Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено. На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи. Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват. Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг.
към текста >>
20.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на
съждение
то.
Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението.
Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане.
към текста >>
Актът на
съждение
то се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението.
Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно.
към текста >>
Това положение изразено във форма на
съждение
: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл.
В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага. Когато А е положено в "Аза", тогава то е положено/1/. Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е основан за това оставаща равно на себе си. "Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза".
Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл.
Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм. Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие". Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза".
към текста >>
Хипотетичната форма на
съждение
то, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за
съждение
, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм.
"Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза". Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен.
Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм.
Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие". Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие.
към текста >>
Изказва се
съждение
то: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза".
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"?
Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза".
Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение. Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност.
към текста >>
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава
съждение
то: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство. Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза".
към текста >>
21.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За този инстинкт „погрешността на едно
съждение
не е още възражение срещу това
съждение
“.
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“.
За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас!
към текста >>
Ницше представя една мисъл, едно
съждение
в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Презира светлината, предлагана му от други. Не иска да диша въздуха, вдишван там, където се намират „човешка общност“, „човешки правила“. Инстинктивно се стреми към „замъка и тайнството, където е спасен от тълпата, от множеството, от всеобщото.“ („Отвъд доброто и злото“, § 26) Във „Веселата наука“ се оплаква, че му е тежко да „храносмила“ своите съвременници23, а в „Отвъд доброто и злото“ признава, че си причинява опасни стомашни смущения, когато сяда на маса, на която хората се наслаждават на „общочовешка“ храна. Хората не бива да го доближават твърде близо, ако е нужно той да ги изтърпи. 6.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието.
към текста >>
Когато Ницше познае стойността на дадено
съждение
за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото.
6. Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н.
Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото.
Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си.
към текста >>
Който иска да определи стойността на дадено
съждение
според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено
съждение
за безстойностно.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно.
И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание.
към текста >>
22.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
42. „Кант изисква от хубавото произведение...“: Имануел Кант, Критика на способността за
съждение
, Първа част, Критика на естетическата преценка.
Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Щутгарт, Пети том, стр. 210. 40. „Когато обаче външен повод...“: пак там. Трети том, стр. 37. 41. „което е направил един истински зрител...“: Към генеалогията на морала, Трета част.
42. „Кант изисква от хубавото произведение...“: Имануел Кант, Критика на способността за съждение, Първа част, Критика на естетическата преценка.
43. „Немска теология“, написана от един франкфуртчанин, първоначално преведена от Мартин Лутер през 1518 г. Ново издание, преведено от Франц Пфайфер на съвременен немски, излиза през 1923 г. Вж. също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч. 7, стр. 66 - 72.
към текста >>
23.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
И на него също му е ясно, че чрез никакво
съждение
на ума те не могат да се изменят.
В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно. Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така. Също и мистикът не се отвръща от сетивните неща. Като сетивни той ги приема такива, каквито са.
И на него също му е ясно, че чрез никакво съждение на ума те не могат да се изменят.
Но духом той се издига над сетивата и ума и едва тогава намира Единството. Неговата вяра е непоклатима, че той може да се развие до виждането на това единство. Ето защо той приписва на човешката природа божествената иска, която в него трябва да бъде направена да свети, да бъде превърната в собствена светлина. Не така мислят духове от рода на Герсон. Те не вярват в това собствено светене.
към текста >>
24.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали
съждение
то и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./.
Дали човек може да познае нещо чрез едно вероизповедание, за това той може да си даде сметка само тогава, когато знае, как познава Вайгел изхожда от най-нисшата форма на познанието. Той се запитва: Как познавам аз една сетивна вещ, когато тя застава пред мене? Оттук той се надява да може да се издигне до гледището, от което може да си даде сметка за най-висшето познание. При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета.
И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./.
Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето. Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета.
към текста >>
25.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно
съждение
върху най-висшите истини.
"Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея." Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство". Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации".
Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини.
И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство". Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове. Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта. Неговата заслуга е извънредно голяма. Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
към текста >>
26.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но да допуснем, че си образувам едно
съждение
върху даден предмет; например, казвам си: това, което стои там пред мен е едно дърво.
Следователно, не е ли присъщо благоразумието само на онези, които не ценят тялото, а живеят в любов към мъдростта? " Според мнението на Сократ, така е и с всички други добродетели. Сократ пристъпва и към охарактеризирането на разумното познание. Какво означава изобщо познанието? Несъмнено, ние стигаме до познанието чрез това, че си образуваме съждения.
Но да допуснем, че си образувам едно съждение върху даден предмет; например, казвам си: това, което стои там пред мен е едно дърво.
Как стигам аз до там, да си кажа това? Аз ще мога да кажа това само, ако вече зная, що е едно дърво. Аз трябва да си спомня за моята представа за дървото. Едно дърво е един сетивен предмет. Когато си спомням за него, аз си спомням следователно за един сетивен предмет.
към текста >>
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам
съждение
то: тези предмети са подобни.
Когато си спомням за него, аз си спомням следователно за един сетивен предмет. Аз казвам за един предмет: - Той е дърво, когато той прилича на други предмети, които съм възприемал по-рано и за които зная, че са дървета. Споменът е посредник на познанието. Той ми дава възможност да сравнявам най-разнообразните сетивни неща. Но с това моето познание не се изчерпва.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни.
Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство.
към текста >>
Тази мисъл ми помага да стигна до едно
съждение
, както споменът ми помага за постигането на едно
съждение
, на едно познание.
Но с това моето познание не се изчерпва. Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание.
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце.
към текста >>
27.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано
съждение
.
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби. Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека. Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение.
Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие. Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш. С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята.
към текста >>
28.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно
съждение
получава одобрението на душата, а едно погрешно
съждение
нейното неодобрение.
Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н. те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение.
Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото. Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят.
към текста >>
29.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко
съждение
и всяка критика, идващи от самите нас.
И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят.
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас.
Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност.
към текста >>
Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо
съждение
и дедукция.
Ето защо Платон изисквал от онези, които пожелавали да влязат в неговата школа най-напред да преминат през едно математическо обучение. И наистина, със своите строги закони, които не се ръководят от сетивните явления, математиката е една добра подготовка за устремените към познания хора. Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произвол, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене. Изобщо, окултният изследовател започва да се подчинява само на онези изисквания, които идват от чистото мислене. Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание.
Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция.
Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин. И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ.
към текста >>
30.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено
съждение
, се превръща в отличителен белег на окултния ученик.
Да предположим, че научавам една новина и веднага си съставям определено мнение по съответния въпрос. Наскоро след това получавам нови известия по същия повод, които противоречат на първоначалното съобщение. Ето защо съм принуден да променя предишното си мнение. Като последица от всичко това настъпва едно неблагоприятно въздействие върху моя 16-листен лотосов цвят. Съвсем друго би било, ако аз бях сдържан в моята първа оценка, ако бях "замълчал" както в моите мисли, така и в моите думи, докато си изградя разумно и сигурно становище.
Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено съждение, се превръща в отличителен белег на окултния ученик.
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение. Тази предпазливост се проявява под формата на синкаво-червени и розово-червени нюанси в листата на лотосовия цвят, докато в противен случай преобладават тъмно-червените и оранжеви нюанси*. (* Посветеният винаги ще открие аналогията между гореописаните условия на развитието на "16-листния лотосов цвят" и наставленията за "пътят", който Буда дава на своите ученици. Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията. Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.)
към текста >>
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето
съждение
.
Наскоро след това получавам нови известия по същия повод, които противоречат на първоначалното съобщение. Ето защо съм принуден да променя предишното си мнение. Като последица от всичко това настъпва едно неблагоприятно въздействие върху моя 16-листен лотосов цвят. Съвсем друго би било, ако аз бях сдържан в моята първа оценка, ако бях "замълчал" както в моите мисли, така и в моите думи, докато си изградя разумно и сигурно становище. Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено съждение, се превръща в отличителен белег на окултния ученик.
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение.
Тази предпазливост се проявява под формата на синкаво-червени и розово-червени нюанси в листата на лотосовия цвят, докато в противен случай преобладават тъмно-червените и оранжеви нюанси*. (* Посветеният винаги ще открие аналогията между гореописаните условия на развитието на "16-листния лотосов цвят" и наставленията за "пътят", който Буда дава на своите ученици. Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията. Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.) Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят.
към текста >>
31.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Според това той насочваше своето
съждение
.
Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота. В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи. И когато пред неговата душа изникваше някакъв образ, той си спомняше за много други подобни образи, които вече беше изживял.
Според това той насочваше своето съждение.
Ето защо в онези времена също и всяко обучение беше различно от обучението в по-късни времена. То не се стремеше да въоръжи детето с правила, да изостри неговия ум. Поскоро животът му се представяше в нагледни образи, така че по-късно то можеше да си спомни за колкото е възможно повече неща, когато трябваше да действа в дадени условия. Когато детето израстваше и навлизаше в живота, при всичко, което трябваше да върши, то си спомняше, че нещо подобно му е било представяно през време на неговото обучение. То най-добре се справяше, когато новият случай беше подобен на някой такъв, който вече беше видяло.
към текста >>
32.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно
съждение
.
Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения? Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка? На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене.
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение.
За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга.
към текста >>
33.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Защото те се основават на едно здраво
съждение
, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани.
Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата.
към текста >>
34.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Това
съждение
също е погрешно.
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря.
Това съждение също е погрешно.
При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота. Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен. Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека.
към текста >>
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче
съждение
то за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения.
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения. За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания.
към текста >>
35.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за
съждение
той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ.
към текста >>
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за
съждение
, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
към текста >>
36.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
А чрез нравственото
съждение
, Азът става господар на душата в тази област.
В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето. Азът е този, който прилага законите на мисленето и чрез тях внася ред в света на представите и мислите. По същия начин стоят нещата и с желанията, инстинктите, влеченията, страстите. Етичните принципи стават господари на тези душевни сили.
А чрез нравственото съждение, Азът става господар на душата в тази област.
Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз. Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене.
към текста >>
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за
съждение
спрямо свръхсетивния свят.
Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз. Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене.
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят.
Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
към текста >>
Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното
съждение
, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили.
На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област.
Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили.
Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия. В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение.
към текста >>
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното
съждение
, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага. Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
към текста >>
Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно
съждение
, ние внасяме това
съждение
в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим.
Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът. Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин. В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така.
Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим.
В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка. След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения. Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не.
към текста >>
37.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Представа за участието на външния сетивен свят в изграждането на човешкото тяло можем да получим не от живота, а единствено от
съждение
то: Всичко, което имаме като субстрат за сетивата, като посредник на процесите, чрез които живее нашата душа, се осигурява от външния свят; а него можем да обхванем благодарение на такива представи, които се издигат над твоя живот.
Важното е не това, което душата усеща като своя вътрешна необходимост, а проявленията на външния свят, от който е взето тялото. След смъртта външният свят прибира в себе си неговите вещества и сили. И тогава в него те се подчиняват на закони, на които е напълно безразлично какво става в човешкото тяло по време на живота. Тези закони, (които са от физическо и химическо естество) имат към човешкото тяло същото отношение, каквото имат към другите неживи предмети на външния свят. Невъзможно е да мислим друго, освен че безразличното отношение на външния свят към човешкото тяло съвсем не се проявява след смъртта, а съществува и по време на живота.
Представа за участието на външния сетивен свят в изграждането на човешкото тяло можем да получим не от живота, а единствено от съждението: Всичко, което имаме като субстрат за сетивата, като посредник на процесите, чрез които живее нашата душа, се осигурява от външния свят; а него можем да обхванем благодарение на такива представи, които се издигат над твоя живот.
Тези представи са съобразени с това, че наближава време, когато няма да разполагаме с нищо от това, в което протичат нашите сегашни изживявания. Всяка друга представа за отношенията на външния сетивен свят към тялото поради самото си съдържание не издържа пред действителността. Обаче представата, че реалното участие на външния свят в изграждането на тялото се проявява едва след смъртта, не се конфронтира с нищо, което бива действително изживяно в условията на външния и вътрешен свят. Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот. При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно.
към текста >>
38.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако този спомен е устойчив и жив, човек може да изгради определено
съждение
върху изживяното.
И тогава започва да му се струва, че вижда пукнатини по стените. Обръща се към себе си или към друго нещо, за което смята, че е до него: сега става дума за нещо тежко и трудно; мълнията минава през къщата и ме обхваща, усещам, че съм обхванат от нея. Тя ме разтапя. След поредица от подобни представи вътрешното изживяване навлиза в коловоза на обикновения душевен живот. Човек остава със спомена за току-що изживяното.
Ако този спомен е устойчив и жив, човек може да изгради определено съждение върху изживяното.
Той непосредствено съзнава, че е минал през една опитност, която не може да има чрез нито едно от телесните сетива, нито пък чрез своя обикновен разум. Защото ясно разбира, че подобно описание, което споделя със себе си или с други, е само средство за изразяване на изживяването. Наистина, словесният израз е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които говорим. Ако човек например иска да се произнесе за някакви скрити действия на сетивата или мозъка, той е далеч от истинския образ на изживяването. Той се придържа към описанието за мълнията, гръмотевицата и вярва, че душата не изживява друго освен отзвуци от ежедневието.
към текста >>
39.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Но за читателите може да бъде от значение, да узнае не едва накрая на една книга, защо авторът излага нещата по определен начин, а още през време на четенето да може да си състави едно
съждение
върху този начин от гледището на излагащия нещата.
Нейният автор би искал, доколкото му е възможно, да остави да говорят самите тези факти. Тук ще поставим предварително само някои ръководни линии, от които не е изходил но при разглеждането, което доведе до тази книга, но които се получиха като резултат от това разглеждане. Някой може да бъде на мнение, че тези насочващи линии биха били по на място в края на книгата, тъй като тяхната истинност произтича едва от съдържанието на изложението. Обаче те трябва да произхождат като едно предварително съобщение, защото оправдават вътрешното разпределение на изложението. Защото, въпреки че за автора те се получиха като резултат на неговите разглеждания, те по естествен начин стояха пред неговия дух преди изложението и бяха меродавни за това изложение.
Но за читателите може да бъде от значение, да узнае не едва накрая на една книга, защо авторът излага нещата по определен начин, а още през време на четенето да може да си състави едно съждение върху този начин от гледището на излагащия нещата.
Все пак тук трябва да бъде съобщено само онова, което има значение за вътрешното разпределение на изложението. Първата епоха на развитието на философските възгледи започва в гръцката древност. Тя може да бъде ясно исторически проследена в миналото до Форекидес от Сирос и до Талес от Милет. Тя завършва с времената, в които се пада основаването на християнството. Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен характер в сравнение с другите времена преди нея.
към текста >>
40.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и раз
съждение
то и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно.
Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща.
към текста >>
Това
съждение
на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности.
Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура".
Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности.
Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия.
към текста >>
41.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно
съждение
подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод".
Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед. Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение.
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод".
Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината. Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа.
към текста >>
Ние четем в неговата Натурфилософия: "Ние дължим отговарящото на понятието описание на цветовете на Гьоте, който още от рано е бил привлечен да наблюдава цветовете и светлината, особено после от страната на живописта; и неговият чист, прост естествен усет, който е едно условие за поета, трябваше да се възпротиви на такова едно варварско раз
съждение
, което се намира у Нютон.
Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа. И понеже при своя светоглед той е изходил всъщност от човека, а не от един отделен от човека външен свят, той трябваше да се реши за Гьоте. Защото този последният беше направил за учението за цветовете извода, който по необходимост трябва да се получи за онзи, който вижда в човека с неговите здрави сетива "най-великия и най-точен физикален апарат". Хегел, който като философ стои изцяло на почвата на този светоглед, трябва поради това да се застъпи най-енергично за Гьотевото учение за цветовете.
Ние четем в неговата Натурфилософия: "Ние дължим отговарящото на понятието описание на цветовете на Гьоте, който още от рано е бил привлечен да наблюдава цветовете и светлината, особено после от страната на живописта; и неговият чист, прост естествен усет, който е едно условие за поета, трябваше да се възпротиви на такова едно варварско разсъждение, което се намира у Нютон.
Той е възприел това, което е било установено и експериментирано върху светлината и цветовете от Платон насам. Той е схванал явлението просто; и истинският инстинкт на разума се състои в това, явлението да бъде схванато от страната, от която то се представя най-просто". Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята. Тя е един вечен, смътен стремеж към съществуване. Тя не съдържа никакъв разум.
към текста >>
42.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо
съждение
върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се". Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше.
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
към текста >>
43.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
До такива закони, каквито са тези на движенията на небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния свят, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме
съждение
то: Две по две прави четири.
Това, което пленява мнозина за разделяне света на две: На външни процеси на движението и на вътрешни /субективни/ на усещането и мисленето: Това е приложимостта на математиката върху първия вид промени. Когато се приеме, че съществуват материални частици /атоми/ със сили, тогава може да се изчисли, как тези атоми трябва да се движат под влиянието на тези сили. Привлекателната страна, която астрономията има с нейните строги изчислителни методи, бе пренесена в най-малките частици на телата. Астрономът изчислява от законите на небесната механика начина, по който небесните тела се движат. В откриването на планетите Нептун учените изживяха едно тържество на тази небесна механика.
До такива закони, каквито са тези на движенията на небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния свят, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме съждението: Две по две прави четири.
В момента, когато всичко ще може да се изчислява всичко, което може да доведе до изчислителни формули, светът ще бъде обяснен математически. В своето съчинение "Философски опит върху вероятностите" /1814/ Лаплас даде едно описание на идеала на едно такова обяснение на света: "Един дух, който за даден момент ще познава всички сили, които оживяват природата, и взаимното положение на съществата, от които тя се състои, когато освен това той би бил достатъчно обхватен, за да може да подложи на анализ тези данни, би разбрал в същата формула движението на големите небесни тела и на най-лекия атом: За него нищо не би било сигурно, и бъдещето както и миналото биха стояли пред неговия поглед. В съвършенството, което е знаел да даде на астрономията, човешкият ум предлага едно слабо копие на един такъв ум". Във връзка с тези думи Дю Боа Реймонд казва: "Както астрономът предсказва деня, в който след години една комета отново ще се яви от глъбините на мировото пространство на небесния свод, така един такъв дух би прочел в своите изчисления деня, когато гръцкият кръст отново ще блесне на джамията св.
към текста >>
Тя знае инстинктивно, какво трябва да държи от свойствата и процесите на света на телата; но инстинктивно също на нея е присъща посоката на нейното морално поведение, едно
съждение
върху доброто и злото.
Даже когато бихме допуснали, че нашето наблюдение може да ни лъже и че истинската същност на нещата би била съвършено друга, различно от това, което сетивата и умът ни казват, ние не трябва да се смущаваме от една такава възможност. Ние можем да се справим в живота само тогава, когато вярваме на нашето наблюдение; всичко останало не ни интересува. От гледна точка Рейд вярва, че може да стигне до действително задоволителни истини. Той не се стреми да стигне до един възглед върху нещата чрез сложни мислителни операции, а чрез връщане към възгледи приети инстинктивно от душата. А инстинктивно, не съзнателно душата притежава вече правилното, преди да предприеме да осветли с факела на съзнанието вътре мисловно в своето собствено същество.
Тя знае инстинктивно, какво трябва да държи от свойствата и процесите на света на телата; но инстинктивно също на нея е присъща посоката на нейното морално поведение, едно съждение върху доброто и злото.
Рейд насочва мисленето чрез неговото призвание върху вродените истини на човешкия ум, върху наблюдението на душата. Отсега нататък тази черта за наблюдаване на душата остава като нещо свойствено на английското развитие на светогледите. Изпъкващи личности, които стоят сред това развитие, са Уйлям Хемилтън /1788-1856 г./, Хенри Менсъл /1820-1871 г./, Уйлям Уйуъл /1795-1866 г./, Джон Хершел /1792-1871 г./, Джеимс Мил /1773-1836 г./, Джон Стюарт Мил /1806-1873 г./, Александър Бейн /роден в 1818 г./, Херберт Спенсер /роден в 1820 г./. Всички те поставят психологията в центъра на техния светоглед. Също и за Хемилтън за истина важи тава, което първоначално душата си вижда принудена да приеме за истина.
към текста >>
Ето защо сме си образували
съждение
то: Всички хора са смъртни.
Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали.
Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни.
"Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен". Така заключават хората. Но какво им дава право за това? пита Дж. Ст. Мил.
към текста >>
Ако някога един единствен човек се окаже безсмъртен, тогава цялото
съждение
би било преобърнато.
"Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен". Така заключават хората. Но какво им дава право за това? пита Дж. Ст. Мил.
Ако някога един единствен човек се окаже безсмъртен, тогава цялото съждение би било преобърнато.
Трябва ли затова, защото досега всички хора са умирали, да предположим също, че те ще умират също и в бъдеще? Всяко знание е несигурно. Защото ние вадим заключение от наблюденията, които сме направили, за неща, за които не можем да знаем нищо, докато не сме направили съответните наблюдения и по отношение на тях. Какво би казал за един такъв възглед някой, който мисли в смисъла на Хегел? Не е трудно да си създадем една представа за това.
към текста >>
Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо
съждение
то: Всички хора са смъртни.
Какво би казал за един такъв възглед някой, който мисли в смисъла на Хегел? Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса.
Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност.
към текста >>
Следователно човек може да добие едно правилно отношение към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция
съждение
само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението.
Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго. Хегеловата логика е станала логика на нещата; защото за Хегел езикът на логиката е една действие на същността на света; този език не е нещо прибавено отвън към тази същност чрез човека. Логиката на Мил е логика на зрител, която първо прерязва нишката свързваща я със света. Мил обръща вниманието на това, как мисли, които за определена епоха изглеждат като безусловно сигурни вътрешни изживявания, се отхвърлят въпреки това от една следваща епоха. Например, в Средновековието хората са вярвали, че е невъзможно да съществуват антиподи и че звездите би трябвало да падат, ако не биха били окачени на здрави, твърди сфери.
Следователно човек може да добие едно правилно отношение към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция съждение само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението.
И методите на наблюдението са тези, които Дж. Ст. Мил се старае да установи в своята логика по един студено пресмятащ начин. Да предположим, че едно явление винаги се е явявало при определени условия. В определен случай от тези условия се явява една цяла редица; липсват само отделни от тях. Явлението не се появява.
към текста >>
Който проследява неговите съчинения, ще види навсякъде, как Мил разглежда такива въпроси като открити, върху които не се осмелява да произнесе едно сигурно
съждение
.
В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами. Чрез това той става недоверчив към мисленето. Той вярва, че лесно може да изпадне в несигурност, когато изгубва здравите опорни точки. И основна черта на личността на Мил е несигурността по отношение на всички въпроси, които излизат вън от строгото знание на наблюдението.
Който проследява неговите съчинения, ще види навсякъде, как Мил разглежда такива въпроси като открити, върху които не се осмелява да произнесе едно сигурно съждение.
* * * Към непознаваемостта на същността на нещата се придържа също и Херберт Спенсер. Той се запитва първо: Чрез какво стигам аз до това, което наричам истина върху света? Аз наблюдавам отделни неща при вещите и си образувам върху тях съждения. Наблюдавам, че при определени условия кислородът и водородът се съединяват и образуват вода.
към текста >>
Аз си образувам едно
съждение
върху това.
* * * Към непознаваемостта на същността на нещата се придържа също и Херберт Спенсер. Той се запитва първо: Чрез какво стигам аз до това, което наричам истина върху света? Аз наблюдавам отделни неща при вещите и си образувам върху тях съждения. Наблюдавам, че при определени условия кислородът и водородът се съединяват и образуват вода.
Аз си образувам едно съждение върху това.
Това е една отделна истина, която се простира само върху малък кръг неща. След това наблюдавам отделните наблюдения и чрез това стигам до по-обхватни, по-общи истини върху това, как въобще веществата се съединяват химически. Всяко познание почива върху това, че човек преминава от отделни истини до все по-общи истини, за да завърши накрая до най-висшата истина, която той не може да припише на никоя друга; която следователно той трябва да приеме, без да може да я разбере по-нататък. Обаче в този път на познанието ние нямаме никакво средство да проникнем до абсолютната същност на света. Според това мнение мисленето не може да направи нищо друго, освен да сравнява различните неща помежду си и да си образува върху това, което в тях е от еднакво естество, общи истини.
към текста >>
Защото под него се промъква
съждение
то: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие.
Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза". Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него.
Защото под него се промъква съждението: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие.
Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека свят като невъзприемаема "вещ в себе си". Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение. Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си.
към текста >>
44.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Погрешността на една
съждение
не е още никакво възражение против
съждение
то".
Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила".
"Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението".
Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота.
към текста >>
Важното не е това, дали едно
съждение
е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида".
, а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението".
Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида".
"Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда.
към текста >>
Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова
съждение
.
Това би било оправдано, ако нейната воля би искала да лъчезари на всички страни, без да срещне съпротива. Но не е така. Намеренията на волята на могат да се проявят така. В тях се натрапва нещо, което те не трябва да произведат сами и което въпреки това трябва да приемат в себе си. Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма".
Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение.
За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят.
към текста >>
Обаче това логическо раз
съждение
води до нещо невъзможно.
Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления? Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти. Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното? Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното. Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност.
Обаче това логическо разсъждение води до нещо невъзможно.
Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното. Но той оставя открит въпроса за истинските средства, които трябва да бъдат използувани в този път. * * * В настоящето изложение трябваше да бъде описано развитието в същинската философска работа за разрешаване на мировите загадки.
към текста >>
45.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Този космически живот се съединява ритмично с ритмираните пулсации на нашето морално
съждение
.
По този начин се установява един нов ритъм, чрез който човешкото същество възприема морална стойност на делата, които е извършило на Земята. Съдържанието на неговото астрално тяло е за него едно морално съдържание, съвкупност от вътрешните качества, каквито те са се оформили на Земята, в добро или в зло, в мъдрост или глупост. Всичко това живее и тупти в него. Към тези вътрешни пулсации идва да се примеси в един постоянен прилив, и отвън, едно още невинно, още аморално космическо течение а не неморално за което природата ни дава на Земята един образ. Защото в него ние не различаваме нито добро, нито зло, и в тази перспектива всичко ни изглежда неутрално.
Този космически живот се съединява ритмично с ритмираните пулсации на нашето морално съждение.
Човешкото същество вдишва Космоса в неговата невинност; то издишва към него всичко онова, което съставлява неговата морална стойност. И душата възприема, как в Космоса се ражда една моралност, образувана от всичко, което всяко човешко същество донася от своите земни опитности и от съжденията, които е произнесло върху самото себе си. Така в лоното на Космоса се е натрупало всяко морално последствие на делата извършени през време на живота. В едно състояние на съзнанието, на което вече нищо не пречи, човекът е свидетел на моралната субстанция, която се образува по този начин в Космоса с оглед на един бъдещ свят. Под нейния аспект на природния свят нашата вселена е морално неутрална.
към текста >>
Но вие не можете да проникнете в царството на духовете със силите, които в този момент се разгръщат във вашата душа, защото резултатите от това морално
съждение
, което вашето астрално тяло носи, биха затъмнили, биха задушили вашето Азово съзнание, вашето себесъзнание, което трябва да добиете в страната на душите.
Една истинска Космология може да се роди чрез обогатяването, което Инспирацията ще донесе към обикновените познания. Също така една истинска философия не може да получи живо съдържание освен приемайки резултатите на имагинативното познание. А християнството има нужда от тази Космология. В епохите, които предхождаха Тайната на Голгота, посветените работиха чрез методи различни от тези на модерното посвещение. Те знаеха това, което става в духовния свят, в който човек прониква след смъртта, и можеха вече да кажат на своите последователи: След смъртта вие влизате в един свят на душите, където ще намерите отзвука на вашите морални качества и на тези, които са сродни с тях.
Но вие не можете да проникнете в царството на духовете със силите, които в този момент се разгръщат във вашата душа, защото резултатите от това морално съждение, което вашето астрално тяло носи, биха затъмнили, биха задушили вашето Азово съзнание, вашето себесъзнание, което трябва да добиете в страната на душите.
Посветените, които живееха по времето на Тайната на Голгота и още три или четири столетия по-късно, казваха на тези, които искаха да бъдат последователи: Пътят, който физическото развитие, развитието на физическия организъм следва, е такъв, че, след като е минало през света на душите, човешкото същество е така добре включено в мрежата от отзвуци на неговата морална стойност, щото, ако би било оставено само на неговите собствени сили, неговото съзнание би се затъмнило и то не би искало да се отвори за влиянието на слънчевото същество. Ето защо самото това слънчево същество е слязло на Земята, приело е човешка форма в тялото на Исуса от Назарет и е извършило Тайната на Голгота. Човек може да добие на Земята много нещо чрез сетивния светоглед и чрез развитието на индивидуалното съзнание. Ако към това, свързано с неговите чувства между раждането и смъртта, т.е. с неговото астрално тяло, той прибави на Тайната на Голгота, тогава това астрално тяло в онази негова част, която продължава да живее след смъртта приема това също влияние, което Земята прие при извършването на Тайната на Голгота.
към текста >>
46.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Съждение
то: "Аз извърших едно лошо деяние" става в нас едно същество.
Но освен това преценките волящата душа познава и друго нещо. В течение на земното съществуване астралното тяло и Азът, в съответствие с тази воляща душа, изграждат действително със силите на астрала и Аза в Космоса едно същество, което води един заглушен живот. Съдейки за нашите собствени способности, ние раждаме едно астрално същество, което обитава в нас и което все повече расте. Действителността на това същество е съставена от нашите оценки и чувстващата душа след като действията са били действително изпълнени само е предизвикала явяването на това същество идейно под формата на несъзнателен спомен. Когато действието е изпълнено, нещо се ражда в нашето волево същество, което е даже нещо повече.
Съждението: "Аз извърших едно лошо деяние" става в нас едно същество.
Ние носим в себе си това същество, което е конкретната действителност на съжденията, които изказваме върху нашите дела. Ние току-що видяхме, тази воляща част на душата съдържа нещо, което съществуваше още преди човекът да е слязъл от духовния свят към физически-етерен организъм. В тази част на душата постоянно трепти отзвукът на едно желание да построи един човешки организъм, защото тази именно беше нейната дейност преди живота на Земята. Дейност, която от сега нататък се сблъсква препятствията, които организмът представлява (физическият организъм), който и се противопоставя чрез всички свои стени и ъгли. Но тази дейност продължава да съществува под формата на стремеж.
към текста >>
Тогава изниква въпросът: какво става с това морално
съждение
, когато човешкото същество включва след смъртта в себе си космическото съзнание и прави усилия да създаде един нов физически и етерен организъм?
Тази борба между смъртта и живота се разгръща в нас през целия наш земен живот. И когато този земен живот завършва, ние внасяме в духовния свят резултат образуван несъзнателно за нашите морални качества. В момента, когато преминава прага на смъртта, неговото съзнание, дотогава приспособено към земния живот, се разширява и се превръща в космическо съзнание. На Земята човешкото същество трябва да се приспособи към един физически организъм; то чувства пределите, които този организъм му налага; по същия начин то се приспособява към огромното космическо пространство, когато премине прага на смъртта. Това, което обикновено е около него, става негова субстанция.
Тогава изниква въпросът: какво става с това морално съждение, когато човешкото същество включва след смъртта в себе си космическото съзнание и прави усилия да създаде един нов физически и етерен организъм?
* * * Преди да отговорим на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения. Човешкият организъм е теренът, върху който непрестанно работят разрушителни и съграждащи сили. Когато мислим, ние разрушаваме; когато проявяваме воля, ние съграждаме, а когато живеем чрез чувството, ние произвеждаме една игра на равновесие между съграждането и разрушението. Мисъл, чувство и воля представляват следователно в тяхната общност една постоянна размяна между разрушение и възраждане.
към текста >>
преди да намери други невъплътени човешки души, които се намират в един аналогичен стадий това са онези души, с които той вече е живял в миналото -, преди особено да може да намери отново най-висшите духовни същества, тези, които имат своето физическо отражение в съзвездията, човек трябва да напусне в сферата на лунните сили всичко онова, което съставляваше
съждение
то на неговото морално същество.
През времето, което предшестваше Тайната на Голгота, човекът постигаше това по съвършено друг път отколкото сега. В течение на развитието върху Земята, вътрешният живот на човека е претърпял една мощна промяна. Христовото събитие е оста на това развитие. Ето защо, за да завършим нашето разглеждане, аз ще опиша още, как става това влизане на духовното същество на човека в царството на духовете в течение на християнското развитие. Преди да проникне в същинския духовен свят, т.е.
преди да намери други невъплътени човешки души, които се намират в един аналогичен стадий това са онези души, с които той вече е живял в миналото -, преди особено да може да намери отново най-висшите духовни същества, тези, които имат своето физическо отражение в съзвездията, човек трябва да напусне в сферата на лунните сили всичко онова, което съставляваше съждението на неговото морално същество.
Той трябва да проникне без него в областта на звездите, в която, благодарение на присъствието на най-висшите духовни същества на неговата душа ще бъдат даде ни силите да приготви, да изработи духовния зародиш на своя бъдещ физически организъм. Преди Тайната на Голгота, древните посветени описваха по следния начин преминаването в царството на духовете, така както то ставаше тогава за човеците: За да премине човек след смъртта от света на душите в царството на духовете, той трябва да изостави в сферата на Луната всичко онова от своите добри и лоши дела, което би въздействало върху неговата съдба. Но той не може да осъществи това преминаване чрез своите собствени сили. Ето защо слънчевото същество, образ на което е физическото Слънце, идва да му помогне. Материалният живот на човека протича благодарение на влиянието на светлината и топлината на Слънцето; също така, след смъртта, грижата за неговото същество е поето от висшето слънчево същество, което го освобождава от веществото на неговата съдба и го приема в сферата на звездите, където той може да изработи духовния зародиш на своя бъдещ организъм с помощта на слънчевия водач.
към текста >>
47.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Атомистичната хипотеза е напълно необоснована, ако трябва да бъде мислена не просто като помощно средство за абстрактната мисъл, а като
съждение
за действителната същност, лежаща извън предела на достижимост на нашите възприятия.
В дадено време едно или друго може да е необяснимо, защото по отношение на времето или пространството още не сме били в състояние да открием нещата, за които става въпрос. Но това, което още не може да бъде открито днес, може да бъде открито утре. Обусловените от това граници са само случайни и те изчезват с напредъка на опита и мисленето. При тези случаи изграждането на хипотези влиза в своето право. Хипотези не трябва да се градят за нещо, което би трябвало да е принципно недостъпно за нашето познание.
Атомистичната хипотеза е напълно необоснована, ако трябва да бъде мислена не просто като помощно средство за абстрактната мисъл, а като съждение за действителната същност, лежаща извън предела на достижимост на нашите възприятия.
Една хипотеза може да бъде единствено допускане за дадено фактическо положение на нещата, което не ни е достъпно поради случайни причини, което обаче по своята същност принадлежи към света, който ни е даден.“ По това време изразих този възглед за изграждането на хипотези, желаейки да окачествя „границите на познанието“ като необосновани, а границите на естествознанието – като необходимост. Тогава го направих само с оглед на познанието за природата. Но тези идеи винаги ми стояха на пътя там, където със средствата на познанието за природата се стига до неизбежната „граница“ и откъдето трябваше да продължа напред със средствата на духовното познание. Добро душевно здраве и нещо вътрешно дълбоко удовлетворяващо преживях във Ваймар благодарение на културния и художествения живот, неотменен елемент от който бяха художественото училище и театърът, както и музикантите, свързани с него.
към текста >>
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално
съждение
„или-или“.
Защото това бяха събития и обстоятелства, които преживявах като нещо, имащо непосредствено отношение към мен. Покъсно, когато срещнех някоя личност или нейно произведение, чиито първи стъпки бях съпреживял във Ваймар, често с благодарност си спомнях за ваймарския период, през който се научих да разбирам толкова много, тъй като там се случваха много неща в стадия на тяхното зараждане. По онова време във Ваймар се проникнах от стремеж към изкуството така, че за много неща си изработих собствени съждения, които често бяха в разрез с тези на другите. Но все пак ме интересуваше и всичко, което чувстваха другите, също толкова силно, колкото собствените ми усещания. И у мен започна да се развива двоен вътрешен душевен живот.
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“.
Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят. В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки. Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
към текста >>
Това
съждение
поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят.
Покъсно, когато срещнех някоя личност или нейно произведение, чиито първи стъпки бях съпреживял във Ваймар, често с благодарност си спомнях за ваймарския период, през който се научих да разбирам толкова много, тъй като там се случваха много неща в стадия на тяхното зараждане. По онова време във Ваймар се проникнах от стремеж към изкуството така, че за много неща си изработих собствени съждения, които често бяха в разрез с тези на другите. Но все пак ме интересуваше и всичко, което чувстваха другите, също толкова силно, колкото собствените ми усещания. И у мен започна да се развива двоен вътрешен душевен живот. Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“.
Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят.
В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки. Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното. Той знае, че материализмът например не може да бъде нищо друго освен поглед върху света от тази гледна точка, от която той се разкрива в материалните явления.
към текста >>
48.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно
съждение
, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди.
Те бяха „особняци пред света“, живееха в по-примитивни форми, отколкото беше прието тогава и отколкото им позволяваше имущественото състояние. Така че те не бяха пренесли в духовния свят това, което би могла да даде на техните индивидуалности връзката с материалистическите волеви ценности, а само насаденото у тези индивидуалности от материалистическите мисловни ценности. Разбира се, случващото се в душите им се разиграваше в по-голямата си част в подсъзнанието. И сега можех да видя как тези материалистически мисловни ценности не представляват нещо, което след смъртта отчуждава човека от божествено-духовния свят, а че това отчуждаване настъпва единствено чрез материалистическите волеви ценности. Както душата, с която се сближих във Виена, така и тази, с която се запознах духовно във Ваймар, след смъртта си представляваха великолепно сияещи духовни фигури, в които душевното съдържание беше изпълнено с образите на духовните същества, лежащи в основата на света.
Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно съждение, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди.
В лицето на тези две души пътя на моята съдба кръстосаха същества, чрез които непосредствено от духовния свят ми се разкри значението на естественонаучния начин на мислене. Можах да видя, че сам по себе си този начин на мислене не отклонява от духовното възприятие. При двете личности това се беше случило така през земния им живот затова, защото през него те не бяха открили благоприятна възможност да възвисят естественонаучното мислене в сферата, където започва духовното преживяване. След смъртта си те извършиха това по най-съвършен начин. Видях, че човек може да постигне това възвисяване също и в земния си живот, ако прояви вътрешна смелост и сила за целта.
към текста >>
49.
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие
GA_28 Моят жизнен път
Право на съждения относно съдържанието на такова частно издание, разбира се, може да се признае само на този, който знае какво се приема като предпоставка за подобно
съждение
.
В тях никога не е казвано нещо, което да не е най-чист резултат от развиващата се антропософия. И дума не може да става за някаква отстъпка в полза на предубеждения или предчувствия на членовете на Обществото. Който чете тези частни издания, може в най-пълен смисъл да ги приеме за това, което има да каже антропософията. Оттам стана възможно, когато упреците в тази насока станаха твърде настойчиви, без колебание да се откажем от указанията да разпространяваме тези издания само сред кръга на членовете. Трябва само да се има предвид, че в непрегледаните от мен записки е възможно да има грешки.
Право на съждения относно съдържанието на такова частно издание, разбира се, може да се признае само на този, който знае какво се приема като предпоставка за подобно съждение.
А за повечето от тези издания това са минимум антропософските познания за човека, за космоса, доколкото неговата същност е представена в антропософията, и за съдържащото се като „антропософска история“ в съобщенията от духовния свят.
към текста >>
50.
Педагогика и морал
GA_34 Тайната на четирите темперамента
През периода между смяната на зъбите и половата зрялост трябва да развием чувственото
съждение
относно моралните категории.
Следователно, истинското познание за човешката същност, е основна предпоставка за моралното възпитание. Възпитателят обаче трябва да е запознат, макар и най-общо, с изискванията на детската природа за нейното собствено развитие през периода между смяната на зъбите и половата зрялост. По-нататъшното развитие на правилните според възпитателя морални принципи, може да се насърчи само ако се обърне внимание на чувствения живот, на моралните симпатии и антипатии. А върху чувствения живот действуват не абстрактни максими или идеи, а образи. В хода на преподаването винаги има възможност, пред детската душа да покажем образи, отнасящи се до същността на човека и неговото битие, или до различни природни процеси, които могат да породят морални симпатии или антипатии.
През периода между смяната на зъбите и половата зрялост трябва да развием чувственото съждение относно моралните категории.
Както до смяната на зъбите детето най-вече подражава и е непосредствено отдадено на своето обкръжение, така и по времето между смяната на зъбите и половата зрялост, то се подчинява на авторитета, на това, което възпитателя казва. Никой в по-късния си живот не може да дорасне до правилното прилагане на своята нравствена свобода, ако преди това, във втория жизнен период е бил лишен от възможността да изпита преклонение пред естествения авторитет на своя възпитател. И ако това е валидно поначало за възпитанието и преподаването, то е изключително важно и за моралното развитие в частност. В лицето на уважавания възпитател, детето вижда и усеща, кое е „добро" и „зло". Той е представителят на мировия ред.
към текста >>
Ако с половата зрялост идва и чувственото
съждение
за моралните категории, в следващия жизнен период то се поема от свободната воля.
Пред несъзнаващите душевни дълбини на детето, възпитателят трябва да потвърди, че притежава авторитета с пълно право и по силата на непоклатими доводи, произтичащи от самия миров ред. Разполагайки с истинското познание за човешкото същество, ще забележим, че през този период някои деца си служат с малко думи, а други - с повече. Сега трябва да се случи нещо решаващо. Но какво точно - това може да реши единствено самото дете. И за моралната сила, за моралната сигурност, за моралното поведение на детето, неизказано много може да допринесе възпитателя, и то тъкмо в този период от живота.
Ако с половата зрялост идва и чувственото съждение за моралните категории, в следващия жизнен период то се поема от свободната воля.
Младият човек, завършващ училището, ще отнесе от душевните спомени на своята ученическа възраст ясното усещане: от вътрешните дълбини на неговата човешка същност бликват моралните импулси за съвместен социален живот с другите хора. А след половата зрялост се утвърждава - като морално силна - онази воля, която преди това е покълнала в чувственото съждение на детето за моралния свят.
към текста >>
А след половата зрялост се утвърждава - като морално силна - онази воля, която преди това е покълнала в чувственото
съждение
на детето за моралния свят.
Сега трябва да се случи нещо решаващо. Но какво точно - това може да реши единствено самото дете. И за моралната сила, за моралната сигурност, за моралното поведение на детето, неизказано много може да допринесе възпитателя, и то тъкмо в този период от живота. Ако с половата зрялост идва и чувственото съждение за моралните категории, в следващия жизнен период то се поема от свободната воля. Младият човек, завършващ училището, ще отнесе от душевните спомени на своята ученическа възраст ясното усещане: от вътрешните дълбини на неговата човешка същност бликват моралните импулси за съвместен социален живот с другите хора.
А след половата зрялост се утвърждава - като морално силна - онази воля, която преди това е покълнала в чувственото съждение на детето за моралния свят.
към текста >>
51.
1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
За онзи, който бързо си съставя едно
съждение
за общовалидността на това изискване, ще има достатъчно основание да отхвърли просто Духовната наука, тъй като не можела да задоволи това изискване.
При това отхвърляне може да бъде преди всичко очебийно, че с него на везните се хвърля нещо, което има извънредно голяма тежест. Казва се, че методът на естествената наука е такъв, щото резултатите от неговите изследвания, познанията, които той доставя, могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време. По-нататък се казва, че при добиването на тези познания, на тези резултати на изследването не трябва да се примесва нищо от това, което царува в субективния човек като чувство, симпатия или антипатия, копнеж или желание. Че не трябва да се примесва нищо от предположението: бихме искали да получим този резултат така или така; че от изследването трябва да се изключи човешкият елемент и да се остави да говори чистата обективност на нещата, когато се касае за резултати на естествено-научното изследване. Духовната наука не може да постави направо тези изисквания.
За онзи, който бързо си съставя едно съждение за общовалидността на това изискване, ще има достатъчно основание да отхвърли просто Духовната наука, тъй като не можела да задоволи това изискване.
Защо това е така? Естествената наука има предметите на своето изследване, за които говори, около човека. Тя изхожда от това, което може да бъде поставено пред всеки човек, върху което всеки човек може да размишлява с методите но естествената наука, когато е поставен пред нещата. И привидно съвършено безразличното какви предпоставки пристъпва човек към това, което се предлага на полето на неговия поглед в окръжаващия го свят. Това е именно, което се изказва във всеобщото изискване на естествено-научното познание: естествено-научното познание трябва да може да бъде проверено от всеки човек и във всяко време.
към текста >>
52.
3. СКАЗКА ВТОРА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
И правилно е
съждение
то, което казва: до сега аз съм познал, що е огън; но това беше само една измама; защото това, което до сега наричах огън, в сравнение с действителността, с това, което сега познавам като огън, е подобно на това, когато бих считал следите, които колелата на една каруца оставят по улицата за единствено действителното и не бих искал да си кажа: тук трябва да е минала една каруца, в която е седял един човек.
Първо човек трябва да се запознае основно с духовната наука. Сторили това, тогава великите, обширните, укрепващите и поощряващите смелостта и освежаващите идеи и мисли на тази наука дават на душата не само една теория, а и придават качества на чувството, на волята, на мисълта и така тя се калява. Когато душата е изпитала нещо подобно, тогава моментът на срещата с пазачът на прага се превръща в нещо различно от това, което тя би била иначе. Страхът и състоянията на загриженост са победени по съвършено друг начин, когато първо човек е преминал през схващането на разказите на висшите светове, отколкото ако това не би било сторено. Но когато човек е имал това изживяване, когато е застанал така пред самия себе си, когато следователно е срещнал пазача на прага, тогава за него светът започва да става съвършено друг; тогава в известно отношение всички неща на света добиват една нова форма.
И правилно е съждението, което казва: до сега аз съм познал, що е огън; но това беше само една измама; защото това, което до сега наричах огън, в сравнение с действителността, с това, което сега познавам като огън, е подобно на това, когато бих считал следите, които колелата на една каруца оставят по улицата за единствено действителното и не бих искал да си кажа: тук трябва да е минала една каруца, в която е седял един човек.
За тези дири аз казвам, че те са знаците, външният израз за каруцата, която е минала по улицата и в която е седял човек. Когато е минал, аз не съм видял нищо от него; но той е причината за появяването на дирите, това е същественото. И онзи, който би помислил, че дирите, които колелата са оставили след себе си, са нещо съществено, той би считал външният отпечатък за самата вещ. Така е това, което във външния свят виждаме като светещ огън, по отношение на неговата действителност, по отношение на духовната същност, която стои зад него, както дирите по улицата са по отношение на човека, който е седял в каруцата и е минал по улицата. В огъня ние имаме само един външен израз.
към текста >>
53.
6. СКАЗКА ПЕТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Ако при това се вмъкне представата, която някои хора имат за Луцифер, това погрешно
съждение
ще представлява една лъжа.
И ние живеем в епохата, в която тези две течения на народите трябва да се съединят заедно, както мъжките и женските оплодителни вещества трябва взаимно да се проникнат ние живеем в епохата, когато Христос, който влезе от вън като едно обективно същество в облагородените тела на Исуса от Назарет, трябва да бъде разбран чрез това, като душата, която все повече и повече се вглъбява в себе си и се съединява със света на духовното, което може да бъде намерено във вътрешността, което произхожда от царството на Луцифер. Така ще стане постепенно оплодяването на тези две течения на народите. То вече е започнало; то е започнало в онзи момент, който не е посочен, като ни се казва, че жертвената кръв на Христа, която изтече от кръста, бе събрана в светата чаша на Граала; че тази света чаша на Граала бе пренесена от изток на запад, тя бе пренесена от изток, където човечеството се беше подготвило да разбере делото на Христа, като е култивирало по напълно определен начин светлината на Луцифер. И така съединяването на тези две течения, които са дадени в самото човечество, ще напредва все повече и повече. Каквото и да искат да направят хората на нашето съвремие, в бъдеще, за благото на човечеството, ще се изпълни това, че великото Христово Същество, ръководещо развитието на света и на човечеството, ще бъде разбра но чрез светлината, която душата приема от вътре от царството на Луцифер */*От опита, който съм имал до сега, може да се очаква горното твърдение да даде повод за по раждането на погрешно разбиране, какво аз съм казал, че виждам едно съединение на Христа с Луцифер в човешката душа.
Ако при това се вмъкне представата, която някои хора имат за Луцифер, това погрешно съждение ще представлява една лъжа.
Когато хората се отнасят към силата на Луцифер, както тя се разбира в смисъла на тези сказки, само тогава те ще налучкат истината а с това не ще имат повод за никакво подозрение/. Христос ще даде субстанцията, Луцифер ще даде формата; и от това, което ще се получи от двамата, ще дойдат подтиците, които ще се влеят в развитието на човечеството и ще произведат всичко онова, което бъдещето ще донесе за спасението и благото на човечеството.
към текста >>
54.
7. СКАЗКА ШЕСТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
И за да изрази, че човекът е съставен от същото естество, както това "тат", както това "онова", както това "то", за да изрази, че той се е развил до Аза само чрез неговото слизане на Земята той изказваше това
съждение
: "Аз съм това "тат" ти си него; това, което е там вън, това си ти самият".
Аз самият съм излязъл от тези светове; всичко, което живее в този духовен свят вън, живее също и в мене, само че то се сборува в мене и образува моето азово съзнание. Ето защо няма никакъв смисъл да се казва: там вън в духовния свят има едно човешко себе съзнание, едно човешко азово съзнание. Да се приложи думата "Аз" в човешкия смисъл към това, което съществува в тези светове, това няма никакво значение, никакво съдържание. Към всичко това, което се разпростира духовно и окръжаващия свят, може да се употреби само една дума, която изключва този Аз, една дума, която не е засегната от този Аз, като се казва: "в този свят има всичко, което е в мене, но това, което е там вън, аз не мога да го назова с моя Аз; Аз трябва да го назова с една дума, която изключва Аза". И индийското съзнание наричаше това, което се разпростира във външния свят "тат", "това", противоположно на Аза.
И за да изрази, че човекът е съставен от същото естество, както това "тат", както това "онова", както това "то", за да изрази, че той се е развил до Аза само чрез неговото слизане на Земята той изказваше това съждение: "Аз съм това "тат" ти си него; това, което е там вън, това си ти самият".
Така човекът е обхванал своето отношение към окръжаващия духовен свят, към това виждащо проникване на нашия свят в най-висшия смисъл в думите: то е, но това, което е там вън, това си ти самият. Но тази древна индийска душа знаеше същевременно, че същата същност, която се разпростира там вън, и която тя наричаше "тат", може да бъде намерена, когато човек се вгледа в самия себе си, в своята вътрешност, само че единият път тя се явява от вън, другият път отвътре. Следователно, когато слизам в моята душа, аз намирам същата първично-духовна същност, която външно наричам "тат". Но аз си поставям в правилно отношение към това, което живее вътре в мене като моя първична основа, която е забулена чрез физическия душевен живот, когато вместо да кажа "това си ти самият", казвам: "Аз съм Брахман, Аз съм Всемирът", и двете съждения "това съм Аз" и "Аз съм Всемирът" съпоставени казваха всъщност: "когато поглеждам навън в света на "тат", аз намирам един духовен свят; когато се потопя вътре в моето собствено душевно изживяване, аз намирам един духовен свят, и двата свята са едно и също нещо". Това беше основното чувство през първата епоха на следатлантската духовна култура.
към текста >>
55.
3. Трета лекция, 17 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Следователно, второто нещо, което човек трябва да развие, е „правилното
съждение
".
Там той показва онези сили, които човекът трябва да развие, за да стигне в съвременния еволюционен цикъл до такова познание, което е независимо от непрекъснатите прераждания. Така чрез силата, която овладя, самият Буда извиси своята душа до онази степен, която може да бъде постигната чрез най-интензивните сили на астралното тяло; и в „осемстепенния път" той показва на човечеството, както да стигне до едно познание, което е независимо от Самскара. Той го определя така: Човекът постига този вид познание за света, когато изгражда едно правилно мнение за нещата, което няма нищо общо със симпатията и антипатията, нито с неговите лични предубеждения; той постига такова познание, когато се стреми да разкрие в чист вид това, което се съдържа в нещата. Това е първото: „Правилното мнение" за нещата. Второто нещо, което е необходимо, е човек да стане независим от всичко, което е останало в него от миналите инкарнации, да се стреми да съди за нещата според своето правилно мнение, не поддавайки се на други влияния, а според своето правилно мнение за нещата.
Следователно, второто нещо, което човек трябва да развие, е „правилното съждение".
Третото е, да се стремим когато се свързваме със света да изразяваме правилно това, което искаме да кажем, след като вече сме постигнали правилното мнение и правилното съждение: Да го изразяваме не само с думите, но и с всички наши прояви. В смисъла на Буда, това е „правилното слово". На четвърто място, необходимо е да осъществяваме нашите действия не според нашите симпатии и антипатии, не според това, което смътно бушува в нас като Самскара; да се стремим да превърнем в дело само онова, което сме признали като наше правилно мнение, като наше правилно съждение и като правилно слово. Това е „правилният начин на действие". Петото, от което се нуждае човек, за да се освободи от това, което живее в него, е правилното място, правилната позиция в света.
към текста >>
Третото е, да се стремим когато се свързваме със света да изразяваме правилно това, което искаме да кажем, след като вече сме постигнали правилното мнение и правилното
съждение
: Да го изразяваме не само с думите, но и с всички наши прояви.
Така чрез силата, която овладя, самият Буда извиси своята душа до онази степен, която може да бъде постигната чрез най-интензивните сили на астралното тяло; и в „осемстепенния път" той показва на човечеството, както да стигне до едно познание, което е независимо от Самскара. Той го определя така: Човекът постига този вид познание за света, когато изгражда едно правилно мнение за нещата, което няма нищо общо със симпатията и антипатията, нито с неговите лични предубеждения; той постига такова познание, когато се стреми да разкрие в чист вид това, което се съдържа в нещата. Това е първото: „Правилното мнение" за нещата. Второто нещо, което е необходимо, е човек да стане независим от всичко, което е останало в него от миналите инкарнации, да се стреми да съди за нещата според своето правилно мнение, не поддавайки се на други влияния, а според своето правилно мнение за нещата. Следователно, второто нещо, което човек трябва да развие, е „правилното съждение".
Третото е, да се стремим когато се свързваме със света да изразяваме правилно това, което искаме да кажем, след като вече сме постигнали правилното мнение и правилното съждение: Да го изразяваме не само с думите, но и с всички наши прояви.
В смисъла на Буда, това е „правилното слово". На четвърто място, необходимо е да осъществяваме нашите действия не според нашите симпатии и антипатии, не според това, което смътно бушува в нас като Самскара; да се стремим да превърнем в дело само онова, което сме признали като наше правилно мнение, като наше правилно съждение и като правилно слово. Това е „правилният начин на действие". Петото, от което се нуждае човек, за да се освободи от това, което живее в него, е правилното място, правилната позиция в света. Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са доволни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ.
към текста >>
На четвърто място, необходимо е да осъществяваме нашите действия не според нашите симпатии и антипатии, не според това, което смътно бушува в нас като Самскара; да се стремим да превърнем в дело само онова, което сме признали като наше правилно мнение, като наше правилно
съждение
и като правилно слово.
Това е първото: „Правилното мнение" за нещата. Второто нещо, което е необходимо, е човек да стане независим от всичко, което е останало в него от миналите инкарнации, да се стреми да съди за нещата според своето правилно мнение, не поддавайки се на други влияния, а според своето правилно мнение за нещата. Следователно, второто нещо, което човек трябва да развие, е „правилното съждение". Третото е, да се стремим когато се свързваме със света да изразяваме правилно това, което искаме да кажем, след като вече сме постигнали правилното мнение и правилното съждение: Да го изразяваме не само с думите, но и с всички наши прояви. В смисъла на Буда, това е „правилното слово".
На четвърто място, необходимо е да осъществяваме нашите действия не според нашите симпатии и антипатии, не според това, което смътно бушува в нас като Самскара; да се стремим да превърнем в дело само онова, което сме признали като наше правилно мнение, като наше правилно съждение и като правилно слово.
Това е „правилният начин на действие". Петото, от което се нуждае човек, за да се освободи от това, което живее в него, е правилното място, правилната позиция в света. Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са доволни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ. Но човек трябва да извлича най-доброто от мястото, в което се е родил или в което сьдбата го е поставила, да направи това в най-добрия смисъл, да извлече от това положение всичко добро, което може, т.е. да постигне най-доброто „местонахождение".
към текста >>
Шесто: да полагаме все повече грижи, така че нещата, постигнати чрез правилното мнение, правилното
съждение
и т.н.
Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са доволни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ. Но човек трябва да извлича най-доброто от мястото, в което се е родил или в което сьдбата го е поставила, да направи това в най-добрия смисъл, да извлече от това положение всичко добро, което може, т.е. да постигне най-доброто „местонахождение". Който не се чувствува доволен от положението, в което се намира, той не ще може да извлече от него силата, която ще му позволи да действува правилно в света. Това Буда нарича „правилното място ".
Шесто: да полагаме все повече грижи, така че нещата, постигнати чрез правилното мнение, правилното съждение и т.н.
да се превърнат в навици. Всеки от нас израства със своите навици. Детето също проявява определени влечения, които се превръщат в навици. Обаче човекът трябва да се противопоставя на всички навици, идващи от Самскара и да се устреми към навици, идващи от правилното мнение, от правилното съждение и т.н. С други думи това са „правилните навици ".
към текста >>
Обаче човекът трябва да се противопоставя на всички навици, идващи от Самскара и да се устреми към навици, идващи от правилното мнение, от правилното
съждение
и т.н.
Това Буда нарича „правилното място ". Шесто: да полагаме все повече грижи, така че нещата, постигнати чрез правилното мнение, правилното съждение и т.н. да се превърнат в навици. Всеки от нас израства със своите навици. Детето също проявява определени влечения, които се превръщат в навици.
Обаче човекът трябва да се противопоставя на всички навици, идващи от Самскара и да се устреми към навици, идващи от правилното мнение, от правилното съждение и т.н.
С други думи това са „правилните навици ". Седмо: Да въведем ред в живота си, като никога улисани в грижите на деня не забравяме вчерашните задачи. Ако ние трябваше всеки път отново да учим нашите умения, никога не бихме постигнали нищо. Човекът трябва да обхване нещата не само в своето мислене, но и в своята памет. Той трябва непрекъснато да свързва настоящето с миналото.
към текста >>
Преди да се появи Буда, древното човечество не беше в състояние да прилага своите вътрешни сили по такъв начин, че „правилното слово", „правилното
съждение
" и т.н.
Това е така нареченото „правилно съзерцание". Този е „осемстепенният път", за който Буда казваше на своите последователи, че неговото съблюдаване води до по степенното угасване на жаждата за съществувание единствената причина за всички страдания и освобождава душата от всичко, което идва от миналите прераждания, правейки от него един роб. Тук ние се докосваме до самата същност на будизма. Досещаме се и за значението на факта, че древният Бодисатва се издигна до степента Буда. Ние знаем, че Буда просто вливаше в човечеството всичко, което беше свързано с неговата историческа мисия.
Преди да се появи Буда, древното човечество не беше в състояние да прилага своите вътрешни сили по такъв начин, че „правилното слово", „правилното съждение" и т.н.
да възникнат спонтанно. За целта се наложи духовният свят да насочва определени влияния върху човека. Вливането на тези сили ставаше благодарение на древния Бодисатва. Ето защо настъпи единствено по рода си събитие, когато този Бодисатва се превърна в Буда, който сега проповядваше това, което в миналото просто вливаше в човечеството; с други думи: Сега той изгради такова физическо тяло, което беше в състояние да поражда от самото себе си онези сили, които по-рано можеха да се вливат единствено от горе. Първото човешко тяло от този род беше изградено от същия този Гаутама Буда.
към текста >>
56.
Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Право на съждения относно съдържанието на такова частно издание, разбира се, може да се признае само на този, който знае какво се приема като предпоставка за подобно
съждение
.
В тях никога не е казвано нещо, което да не е най-чист резултат от развиващата се антропософия. И дума не може да става за някаква отстъпка в полза предубеждения или предчувствия на членовете на Обществото. Който чете тези частни издания, може в най-пълен смисъл да ги приеме за това, което има да каже антропософията. Оттам стана възможно, когато упреците в тази насока станаха твърде настойчиви, без колебание да се откажем от указанията да разпространяваме тези издания само сред кръга на членовете. Трябва само да се има предвид, че в непрегледаните от мен записки е възможно да има грешки.
Право на съждения относно съдържанието на такова частно издание, разбира се, може да се признае само на този, който знае какво се приема като предпоставка за подобно съждение.
А за повечето от тези издания това са минимум антропософските познания за човека, за космоса, доколкото неговата същност е представена в антропософията, и за съдържащото се като „антропософска история“ в съобщенията от духовния свят“[1]. Първоначално Рудолф Щайнер често използвал в своите лекции думата „теософия“ и „теософски“ за определяне на основаната от него в началото на 20. век антропософски ориентирана духовна наука. По-късно в съответните случаи той започнал да употребява такива понятия, като „духовната наука“ или „антропософия“, „духовнонаучен“ или „антропософски“. По негово указание тези по-късни обозначения са въведени в повечето следващи издания на негови лекции.
към текста >>
57.
Съдържание
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Развитие на силите за
съждение
и спомняне в съвременното въплъщение.
Защо боговете са позволили да се появят хората. Как мислещият и немислещ ясновидец-визионер виждат духовния свят. Мислите отдават субстанцията, която е завладяна в духовния свят. Простотата на мозъчните гънки при силните мислители. Опасността от визионерско ясновиждане.
Развитие на силите за съждение и спомняне в съвременното въплъщение.
Щутгарт, 14 ноември 1909 година. Евангелията. Четири различни аспекта на представяне на Христовото събитие в четирите Евангелия: Йоан изобразява Христос Исус от страна на мисленето, Лука – от страна на чувството, Марко – от страна на волята и Матей, при когото хармонично взаимодействат всичките три сили, изобразява човека Христос Исус. Сливане на будизма, зороастризма и на древноеврейското духовно течение в християнството. Учението за състраданието и любовта на Буда. Легендата за Буда.
към текста >>
58.
За правилното отношение към антропософията. Щутгарт, 13 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Но когато той вижда това явление, то вече е снабдено със
съждение
, пронизано е от мисъл, и той може точно да знае дали това е призрачен образ, който обективизира собствените му желания, или е обективна реалност.
Конкретизирайки, казваме: немислещият ясновиждащ визионер вижда едно или друго явление в духовния свят, а мислещият ясновиждащ визионер още не го вижда; той го вижда малко по-късно, и в момента, когато го вижда, то вече е разбрано от неговото мислене. Тук той вече може да различава, може вече да знае, истина ли е това или не е истина. Но той го вижда малко по-късно. Когато го вижда малко по-късно, явлението от духовния свят се представя пред него така, че при него то е пронизано от мисъл и той може да различи – това заблуда ли е или действителност, така че преди да го види, той, така да се каже, предварително вече има нещо. При него, разбира се, това го има в същия момент, както и при немислещия ясновиждащ визионер, но той го вижда малко по-късно.
Но когато той вижда това явление, то вече е снабдено със съждение, пронизано е от мисъл, и той може точно да знае дали това е призрачен образ, който обективизира собствените му желания, или е обективна реалност.
Такава е разликата в субективното преживяване. Немислещият ясновиждащ визионер вижда явлението тутакси, мислещият – малко по-късно. Затова при първия то остава такова, каквото го вижда, и той може и така да го опише. А мислителят може напълно да го включи в това, което съществува в обичайния физически свят. Той може да го приведе в отношение към него.
към текста >>
59.
Рождественското настроение. Берлин, 26 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
С Христос вътре, намираме истината вътре в себе си; с Христос вътре, намираме здрава почва за свободно и независимо
съждение
, намираме здрава почва, която стои над всякакви авторитети.
Разбира се, този, който днес е в състояние да разбере цената и същността на науката, поради недоброкачествеността и необосноваността на методите би могъл също да знае и колко недостойно за внимание е, когато днес именно тези, които мислят, че подхождат строго научно, идват и казват: исторически е невъзможно да се докаже съществуването на всички персонажи, от Христос до апостолите. Но това ще продължава още дълго, дотогава, докато хората не се освободят от вярата в авторитета, макар да мислят, че не вярват в никакви авторитети. Днес съществува най-лошата вяра в авторитети. И хората съвсем не осъзнават, че истинския спасител от вярата в авторитета е Този, който е учил хората да се осланят на силата на собствения си аз най-дълбоко в себе си. Този, който ни е посочил, какво следва да приемаме в аза си, може също да ни посочи как да търсим силата на истината, как да търсим източниците на истината вътре в самите себе си.
С Христос вътре, намираме истината вътре в себе си; с Христос вътре, намираме здрава почва за свободно и независимо съждение, намираме здрава почва, която стои над всякакви авторитети.
Именно от Христовото събитие трябва да можем по сериозен повод, да казваме сериозни думи, за да се научим да усещаме призванието си като антропософи. Сега ще направя малка вметка. Искам да посоча, в какво антропософът трябва да вижда дълбоките симптоми на своето време: това е, така да се каже – безперспективността на научния подход в наше време. Тези, които искат да вярват във външната наука[8], които се стремят днес да подложат на дискусии и историческия Христос, са непоправими. Но трябва да има поне няколко човека, които от импулса на антропософията да разбират, макар и частично, че външната наука опровергава сама себе си във всички области, и че в бъдеще само духовният живот може да бъде от полза за човечеството.
към текста >>
60.
1. СКАЗКА ПЪРВА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Ако се опитвате да поставите пред погледа си сцените, които предхождат непосредствено този момент, и чувствата, които бяха действували в душата на Йоханес Томасиус, ако се потите да си представите особения род страдания, особения род изживявания: може бе тогава ще стигнете до
съждение
то, че, без може би самият той да знае, силата на мъдростта така много е нараснала в него, че Йоханес Томасиус може да разбере този силен тласък в неговия живот.
на превод./, която той трябва да следва. Представете си, че за момент йерофантът или също и Йоханес Томасиус биха изпаднали в безпокойствие поради това. Тогава за необозрими времена за Йоханес Томасиус би било невъзможно той да продължи по някакъв начин пътя на своето познание. Тогава в този момент всичко би било съвършено и то не само за Йоханес Томасиус, но и за йерофанта, който вече не би бил в състояние да развие мощните сили на Йоханес Томасиус, които да могат да го пренесат през това опасно препятствие. Йерофантът би трябвало да отстъпи от своята служба и за Йоханес Томасиус биха били изгубени извънредно много времена в неговото издигане.
Ако се опитвате да поставите пред погледа си сцените, които предхождат непосредствено този момент, и чувствата, които бяха действували в душата на Йоханес Томасиус, ако се потите да си представите особения род страдания, особения род изживявания: може бе тогава ще стигнете до съждението, че, без може би самият той да знае, силата на мъдростта така много е нараснала в него, че Йоханес Томасиус може да разбере този силен тласък в неговия живот.
Всички тези изживявания, които се разиграват, пред очите на душата да има нещо видимо, трябва да предхождат, преди да може да следва по един правилен начин това, което поставя пред душата, първо в образна форма, по един обективен начин духовния свят пред духовните очи. Това става в следващите сцени. Скръбта е тази, която първо изцяло раздрусва човека: силата на импулса е тази която иде от там, че той устоява на възможността на една велика измама. Всичко това се развива до една сила на напрежение в душата, която така да се каже обръща нашия поглед и това, което преди това беше само субективно, застава пред нашата душа със силата на обективното. Това, което виждате в следващите сцени, което се опитах да обрисувам по един духовно-реалистичен начин, представлява това, което врастващият се нагоре във висшите светове чувствува като външен огледален образ на това, което той първо е изживял като чувства в своята душа и което е истинно, без онзи, който го изживява, да може вече да знае, колко от него е истинно.
към текста >>
61.
7. Седма лекция, 7. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
В лекциите си върху Евангелието на Лука миналата година аз описах „осемстепенния път", който човечеството може да следва, ако се придържа към всичко онова, което се вля у него чрез Гаутама Буда*23 Обикновено този осемстепенен път се обозначава по следния начин: правилно мнение, правилно
съждение
, правилно слово, правилен начин на действие, правилно място, правилни навици и правилно съзерцание.
Ако искаме да разберем цялото значение на Христовото Събитие за еволюцията на човечеството, длъжни сме още веднъж да припомним един факт, добре познат на онези от Вас, които миналата година в Базел слушаха лекциите ми върху Евангелието на Лука. Налага се да припомним този факт още веднъж, понеже днес сме решили да поставим пред душевния си поглед най-съществените моменти от Христовото Събитие, за да можем през следващите дни да се съсредоточим, така да се каже, в детайлите на цялата картина, чиито основни линии ще на хвърляме именно днес. За да стигнем обаче до тези основни линии, необходимо е да си припомним един важен закон от еволюцията на човечеството, а именно, че в хода на развитието хората постигат все нови и нови способности, все по-високи и по-високи ако можем така да ги наречем степени на съвършенство. Този факт проличава дори от едно съвсем повърхностно историческо проследяване на определен период от време, в който някои способности все още не са развити, но ако заострите вниманието си как в хода на времето все нови и нови качества се вливат в човека, накрая Вие ще стигнете до нашата съвременна култура. Но за да може една строго определена способност да се пробуди в човешката природа и постепенно да се превърне в обща способност на всички хора, в една способност, която бих казал може да бъде овладяна от всеки в съответната епоха, за тази цел е необходимо съответната способност да се породи най-напред у някого, и то с изключителна сила.
В лекциите си върху Евангелието на Лука миналата година аз описах „осемстепенния път", който човечеството може да следва, ако се придържа към всичко онова, което се вля у него чрез Гаутама Буда*23 Обикновено този осемстепенен път се обозначава по следния начин: правилно мнение, правилно съждение, правилно слово, правилен начин на действие, правилно място, правилни навици и правилно съзерцание.
Тук става дума за определени качества на човешката душа. Или с други думи: След епохата на Гаутама Буда, човешката природа се издигна до такава степен, че постепенно човекът можа да развие у себе си като една вътрешна способност онези качества, които произтичат от осемстепенния път. Обаче преди инкарнацията на Гаутама Буда, т.е. преди издигането му в степента Буда, за човешката природа беше невъзможно да постигне тези качества. Нека да обобщим: За да намерят тези качества място в човешката природа, необходимо беше следното най-напред трябваше да се появи едно висше Същество, като Гаутама Буда, и да вложи във физическата човешка природа онзи първоначален подтик, чрез който тези качества можеха да израснат в хода на стотици и хиляди години като една самостоятелна сила в човешката душа.
към текста >>
62.
6. ПЕТА СКАЗКА
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Най-добре добиваме едно сравнение за качествата на онези Същества, до които се издигаме като до Същества на втората категория на първата йерархия, добиваме една възможност да ги охарактеризираме, когато оставим да действува добре върху нашата душа онова, до което са стигнали сериозни, достойни хора, които са употребили много стъпки на техния живот, за да съберат в себе си мъдрост, които след много години на богато изживяване са събрали толкова мъдрост, че си казваме: когато такива хора изказват едно
съждение
, на нас ни говори не една лична воля, а ни говори самият живот, който се е събрал в тези хора в течение на години, на десетилетия и чрез който те са станали в известно отношение безлични.
Ние възприемаме първата категория предимно тогава, когато, както бе описано сега, се потопим в съществото на други хора или на по-висшите животни и се определяме чрез това. Важното не е това, което възприемаме в други хора или във висшите животни, а това, че по този начин се възпитаваме; и възприемаме зад хората и животните духовете, които принадлежат на едната категория на Първата Йерархия: Духовете на Волята или, както ги нарича западният езотеризъм, Престоли. Ние възприемаме тогава същества, които не можем да охарактеризираме по друг начин, освен като кажем: те не се състоят от плът и кръв, също нито от светлина и въздух, а се състоят от това, което можем да възприемем само в самите нас, когато осъзнаваме, че имаме воля. Те се състоят от воля само по отношение на тяхната най-нисша субстанция. После, когато се възпитаме чрез това, че се потопяваме по описания начин също в по-нисши животни и обгръщаме с окултния поглед техния живот, или също когато се потопим в живота на растенията, но го разглеждаме не само така, както вече охарактеризирахме това вчера чрез жеста, чрез мимиката -, а когато станем едно с растенията и от растенията гледаме самите нас, тогава добиваме една опитност, едно изживяване, за което всъщност няма вече никакво истинско сравнение в света, който иначе познаваме.
Най-добре добиваме едно сравнение за качествата на онези Същества, до които се издигаме като до Същества на втората категория на първата йерархия, добиваме една възможност да ги охарактеризираме, когато оставим да действува добре върху нашата душа онова, до което са стигнали сериозни, достойни хора, които са употребили много стъпки на техния живот, за да съберат в себе си мъдрост, които след много години на богато изживяване са събрали толкова мъдрост, че си казваме: когато такива хора изказват едно съждение, на нас ни говори не една лична воля, а ни говори самият живот, който се е събрал в тези хора в течение на години, на десетилетия и чрез който те са станали в известно отношение безлични.
Хора, които ни правят едно такова впечатление, че тяхната мъдрост действува безлично, че тяхната мъдрост се явява като цвят и плод на един узрял живот, те предизвикват в нас макар и само едно предчувствуващо чувство за това, което действува върху нас от заобикалялия ни духовен свят, когато се издигнем до тази степен на ясновиждането, за което ще става сега тук дума. В западния езотеризъм тези Същества се наричат Херувими. Извънредно трудно е да охарактеризираме съществата на тези по-висши категории, защото колкото повече се издигаме нагоре, толкова по-невъзможно става да приведем качества на обикновения живот, за да събудим една характеристика за висотата, величието, и възвишеността на Съществата на тези йерархии. Духовете на Волята, най-ниската категория следователно на първата йерархия, тях все още можем да охарактеризираме чрез това, че си казваме: ние се изясняваме, що е воля; защото воля е най-нисшата субстанция, от която те се състоят. Обаче ако вземем за сравнение само волята, каквато срещаме в обикновения живот при човека или при животните, ако вземем за сравнение само обикновените чувства и мисли на човека, ако вземем за сравнение това, което е взето от обикновеното човешко мислене, чувствуване и воление, би било невъзможно да охарактеризираме Съществата на втората категория на първата йерархия.
към текста >>
63.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 7 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Тя прави така, че окултно устременият човек се отвръща от своята земна човешка фигура и казва: "Ти, човеко, така както си застанал пред мен, ти не си истински." И сега окултистът не тръгва по мистичния път, както го описахме вчера, не заличава всичките си земни опитности, а в стремежа си да ги преодолее, той взема нещо със себе си, а именно:
съждение
то за човешката фигура.
Когато почувствува, че високомерието и страстите са деформирали първоначално заложените в него качества и форми. Тези две изживявания не възникват от нещо, което можем да определим като външни обекти. И все пак – просто чрез това, че човекът живее в обкръжаващия го свят те могат да се появят в човешкото съзнание. Обстоятелството, че е възможна една вътрешна опитност без какъвто и да е външен обект, е извънредно важно. Тази вътрешна опитност има определени последици.
Тя прави така, че окултно устременият човек се отвръща от своята земна човешка фигура и казва: "Ти, човеко, така както си застанал пред мен, ти не си истински." И сега окултистът не тръгва по мистичния път, както го описахме вчера, не заличава всичките си земни опитности, а в стремежа си да ги преодолее, той взема нещо със себе си, а именно: съждението за човешката фигура.
Обстоятелството, което сега описваме, е твърде елементарно, но то е важно за окултното съзнание, особено когато то е застрашено да се разпадне в отделни и несвързани мистични опитности. В случая ние тръгваме от едно съждение за човека, обаче по такъв начин, сякаш човешката фигура е с напълно изтрити граници и очертания. Но вътрешните изживявания не могат да бъдат изтрити. Останалото е едно съждение за човека, а именно: Привидно ти си това, което Земния живот е направил от тебе, но всъщност ти загатваш за съвсем други форми и очертания. Ако искаме да разберем още по-добре това, което се зазорява в човека като едно "съзнание без обект", тогава по необходимост ще трябва да вникнем още по-точно и прецизно в човешката фигура.
към текста >>
В случая ние тръгваме от едно
съждение
за човека, обаче по такъв начин, сякаш човешката фигура е с напълно изтрити граници и очертания.
И все пак – просто чрез това, че човекът живее в обкръжаващия го свят те могат да се появят в човешкото съзнание. Обстоятелството, че е възможна една вътрешна опитност без какъвто и да е външен обект, е извънредно важно. Тази вътрешна опитност има определени последици. Тя прави така, че окултно устременият човек се отвръща от своята земна човешка фигура и казва: "Ти, човеко, така както си застанал пред мен, ти не си истински." И сега окултистът не тръгва по мистичния път, както го описахме вчера, не заличава всичките си земни опитности, а в стремежа си да ги преодолее, той взема нещо със себе си, а именно: съждението за човешката фигура. Обстоятелството, което сега описваме, е твърде елементарно, но то е важно за окултното съзнание, особено когато то е застрашено да се разпадне в отделни и несвързани мистични опитности.
В случая ние тръгваме от едно съждение за човека, обаче по такъв начин, сякаш човешката фигура е с напълно изтрити граници и очертания.
Но вътрешните изживявания не могат да бъдат изтрити. Останалото е едно съждение за човека, а именно: Привидно ти си това, което Земния живот е направил от тебе, но всъщност ти загатваш за съвсем други форми и очертания. Ако искаме да разберем още по-добре това, което се зазорява в човека като едно "съзнание без обект", тогава по необходимост ще трябва да вникнем още по-точно и прецизно в човешката фигура. Ние вече показахме как окултният кандидат преодолява своите лични опитности, запазвайки само един вид предчувствие, а в някои случаи дори съждение за човека, по силата на което ние се отвръщаме от едната поло вина на човека и казваме, че тя е твърде горда, после се отвръщаме и от другата половина, като казваме, че тя е прекалено страстна и похотлива, но всички тези изживявания са в значителна степен неопределени и общи. Те може и да ни издигнат до най-висши сфери на Духа, обаче въпреки това остават неопределени и общи.
към текста >>
Останалото е едно
съждение
за човека, а именно: Привидно ти си това, което Земния живот е направил от тебе, но всъщност ти загатваш за съвсем други форми и очертания.
Тази вътрешна опитност има определени последици. Тя прави така, че окултно устременият човек се отвръща от своята земна човешка фигура и казва: "Ти, човеко, така както си застанал пред мен, ти не си истински." И сега окултистът не тръгва по мистичния път, както го описахме вчера, не заличава всичките си земни опитности, а в стремежа си да ги преодолее, той взема нещо със себе си, а именно: съждението за човешката фигура. Обстоятелството, което сега описваме, е твърде елементарно, но то е важно за окултното съзнание, особено когато то е застрашено да се разпадне в отделни и несвързани мистични опитности. В случая ние тръгваме от едно съждение за човека, обаче по такъв начин, сякаш човешката фигура е с напълно изтрити граници и очертания. Но вътрешните изживявания не могат да бъдат изтрити.
Останалото е едно съждение за човека, а именно: Привидно ти си това, което Земния живот е направил от тебе, но всъщност ти загатваш за съвсем други форми и очертания.
Ако искаме да разберем още по-добре това, което се зазорява в човека като едно "съзнание без обект", тогава по необходимост ще трябва да вникнем още по-точно и прецизно в човешката фигура. Ние вече показахме как окултният кандидат преодолява своите лични опитности, запазвайки само един вид предчувствие, а в някои случаи дори съждение за човека, по силата на което ние се отвръщаме от едната поло вина на човека и казваме, че тя е твърде горда, после се отвръщаме и от другата половина, като казваме, че тя е прекалено страстна и похотлива, но всички тези изживявания са в значителна степен неопределени и общи. Те може и да ни издигнат до най-висши сфери на Духа, обаче въпреки това остават неопределени и общи. Ето защо се налага да постигнем по-голяма конкретност, като преди всичко пристъпим към детайлите на човешката фигура. И ако знаехме как стоят нещата, бихме заявили: "Сега ние искаме да разчленим и раз дробим човешката фигура." И ако успеем правилно да я раздробим но все пак в определени пропорции и части ще направим изненадващото и забележително откритие, че човешката фигура наистина е съставена от тези пропорции и части.
към текста >>
Ние вече показахме как окултният кандидат преодолява своите лични опитности, запазвайки само един вид предчувствие, а в някои случаи дори
съждение
за човека, по силата на което ние се отвръщаме от едната поло вина на човека и казваме, че тя е твърде горда, после се отвръщаме и от другата половина, като казваме, че тя е прекалено страстна и похотлива, но всички тези изживявания са в значителна степен неопределени и общи.
Обстоятелството, което сега описваме, е твърде елементарно, но то е важно за окултното съзнание, особено когато то е застрашено да се разпадне в отделни и несвързани мистични опитности. В случая ние тръгваме от едно съждение за човека, обаче по такъв начин, сякаш човешката фигура е с напълно изтрити граници и очертания. Но вътрешните изживявания не могат да бъдат изтрити. Останалото е едно съждение за човека, а именно: Привидно ти си това, което Земния живот е направил от тебе, но всъщност ти загатваш за съвсем други форми и очертания. Ако искаме да разберем още по-добре това, което се зазорява в човека като едно "съзнание без обект", тогава по необходимост ще трябва да вникнем още по-точно и прецизно в човешката фигура.
Ние вече показахме как окултният кандидат преодолява своите лични опитности, запазвайки само един вид предчувствие, а в някои случаи дори съждение за човека, по силата на което ние се отвръщаме от едната поло вина на човека и казваме, че тя е твърде горда, после се отвръщаме и от другата половина, като казваме, че тя е прекалено страстна и похотлива, но всички тези изживявания са в значителна степен неопределени и общи.
Те може и да ни издигнат до най-висши сфери на Духа, обаче въпреки това остават неопределени и общи. Ето защо се налага да постигнем по-голяма конкретност, като преди всичко пристъпим към детайлите на човешката фигура. И ако знаехме как стоят нещата, бихме заявили: "Сега ние искаме да разчленим и раз дробим човешката фигура." И ако успеем правилно да я раздробим но все пак в определени пропорции и части ще направим изненадващото и забележително откритие, че човешката фигура наистина е съставена от тези пропорции и части. Тези отделни части веднага се притичват на помощ, веднага, щом си зададем неизбежния въпрос: "Как е съставен, как е формиран човекът? " И сега Вие ще разберете, че за да вникнем в чудесната спойка на човешката фигура, ние трябва да почерпим данни от дълбините на окултизма.
към текста >>
64.
Съдържание
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Да се произнесе върху съдържанието на тези издания може да има право само онзи, който познава, какво се приема като предпоставка за произнасянето на едно
съждение
.
НАПЕЧАТАНО КАТО РЪКОПИС Върху характера на тези частни печатни издания Рудолф Щайнер се изказва в своята автобиография "Пътят на моя живот" по следния начин: "Съдържанието на тези печатни издания бяха замислени като съобщения непредназначени за печатане…. Никъде не е казано ни най-малко нещо, което да е най-чист резултат на изграждащата се Антропософия... Който чете тези частни печатни издания, може да ги счита в най-пълния смисъл като това, което Антропософията има да каже. Ето защо можем да изходим без колебание... от разпореждането, тези издания да бъдат разпространявани само между членовете на Антропософското Общество. Трябва само да се има предвид, че в непрегледаните от мене издания могат да се намерят някои грешки.
Да се произнесе върху съдържанието на тези издания може да има право само онзи, който познава, какво се приема като предпоставка за произнасянето на едно съждение.
А за по-голяма част от тези изда- ния, произнасящият се трябва да добие най-малко антропософско поз- нание за човека и за космоса, доколкото тяхната същност е описана в Антропософията, а също и познанието за онова, което се намира в съ- общенията от духовния свят като "антропософска история". Забележка: Когато Рудолф Щайнер е държал тези сказки, той е употребил думите "Теософско" и "Теософия", които е използувал тогава в смисъла на своята антропософска ориентирана Духовна наука. Съобразно с едно указание на Рудолф Щайнер, тук тези наименования са заменени общо взето с изразите "Духовна наука", или "Антропософия", "духовно-научно", или "антропософско".
към текста >>
65.
5. ПЕТА СКАЗКА. Мюнхен, 26 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Това не е нещо, което трябва да обоснове едно
съждение
, а което се застъпва именно на окултното наблюдение като нещо, което трябва да настъпи като последствие на земните религиозни, или нерелигиозни настроения.
Докато в предидущата сфера, беше възможно да бъдем едно общително същество само когато сме се подготвили чрез един морален живот на Земята, то по силата, която в сферата на Венера ни води до общителност, т.е. до определен социален живот с религиозното състояние и настроение. И ние можем да се осъдим да бъдем самотници в сферата на Венера най-много чрез това, че през време на нашия земен живот не сме имали някакво религиозно настроение, никакво чувство на нашата съпринадлежност с Безкрайността, с Божественото. Да, това е именно така, че за окултното наблюдение положението се представя така, че например чрез едно атеистично настроение, чрез едно отричане на всяко отношение между своята ограниченост и Безграничността, човекът се затваря в затвора на своята собствена сфера. И представлява една истина, когато се казва, че така наречения съюз на Монистите, в който хората се съединяват, довежда действително положението да там, че хората които са съединени в него, имайки антирелигиозно настроение, се подготвят добре да не могат в духовния свят да образуват съюз на Монистите, а всеки един да стои действително затворен във своя затвор.
Това не е нещо, което трябва да обоснове едно съждение, а което се застъпва именно на окултното наблюдение като нещо, което трябва да настъпи като последствие на земните религиозни, или нерелигиозни настроения.
Ние знаем, че на Земята са били основани най-различни религии, а именно главно в течение на развитието на човечеството от един общ извор. Те са били основани така, че от този общ извор, основателите на религиите са взели под внимание темпераментите на народите, климата и други неща, към които трябваше да бъдат приспособени религиите. Така душите не идваха в тази сфера на Венера с едно общо религиозно настроение, а идваха в него с тяхното особено религиозно настроение. Когато човек има също едно чувство за духовното, за Вечното, за Божественото, но е получил това чувство с определено оцветяване на това, или онова религиозно вероизповедание, това има отново като резултат, че той става само едно общително, дружелюбно същество за тези, които имат същите чувства, които са живели тук на Земята в същото религиозно вероизповедание. Ето защо именно в сферата на Венера можем да намерим хората разделени, именно според техните особени религиозни вероизповедания.
към текста >>
66.
7. СЕДМА СКАЗКА. Берн, 15 декември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
И когато изходим от това, тогава за фигурата изразяваща "Деня", получаваме най-гротескното
съждение
: Когато Азът е най-силно деен, когато той е повлиян най-много от астралното, етерното и физическото тяло, се получава това обръщане, този жест, който Микеланджело е предал на фигурата на "Деня".
Тогава ние получаваме отговора от тази на фигурата "Нощта". Тук би се получил един такъв жест, какъвто Микеланджело е предал на тази фигура. Действително тази "Нощ" е изваяна така, че тя давя най-чудесният израз за свободното, независимо етерно тяло, което е изразено във физиономията на физическото тяло, когато астралното тяло и Азът се намират вън от него. Тази фигура съвсем не е алегория, а физическият човек, обрисуван във връзка с физическото и етерното тяло, когато астралното тяло и Азът се намират вън от тях. Тогава ние разбираме фигурата в това положение, което е исторически най-верният израз на етерното тяло и в неговата жизненост.
И когато изходим от това, тогава за фигурата изразяваща "Деня", получаваме най-гротескното съждение: Когато Азът е най-силно деен, когато той е повлиян най-много от астралното, етерното и физическото тяло, се получава това обръщане, този жест, който Микеланджело е предал на фигурата на "Деня".
Когато астралното тяло е дейно за себе си, без да бъде зависимо от физическото тяло, етерното тяло и Азът, тогава се получава жестът изобразен във фигурата "Утро", а за физическото тяло, което развива своята дейност не зависимо от другите три члена на човешкото същество се получава жестът "Вечерен здрач". Аз дълго време се възпротивявах на това познание, считах го отначало за нещо глупаво, обаче колкото повече се задълбочава човек в разглеждането на тези фигури, толкова повече той е принуден да признае, че това което вижда е писменост излята в мрамора, представлява именно тази истина. Ние трябва да мислим, че самият Микеланджело е съзнавал това, обаче то е проникнало в неговото интуитивно творчество. Тук разбираме също, какво означава легендата, според която, когато Микеланджело се намирал в своята работилница, фигурата на "Нощта" получавала живот, така че ходела из работилницата. Това е именно една особена илюстрация на факта, че имаме работа с етерното тяло.
към текста >>
67.
12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Да бъде човек честолюбив, суетен това значи: да иска да се зачита чрез
съждение
то на заобикалящия свят и да изпитва удоволствие от това, че той означава нещо чрез това
съждение
, да изпитва удоволствие чрез това
съждение
.
Това допринася обаче, че хората които имат в глъбините на тяхната душа страх от духовните светове, за да проявят в тяхното съзнание този страх, като омраза. Някои човешки души са сродни едни с други. Например, честолюбието, суетността и щестлавието са сродни със страха. И някои чувства са сродни помежду си по сложен начин. Защо човекът е честолюбив, суетен?
Да бъде човек честолюбив, суетен това значи: да иска да се зачита чрез съждението на заобикалящия свят и да изпитва удоволствие от това, че той означава нещо чрез това съждение, да изпитва удоволствие чрез това съждение.
Защо човек иска това? Той може да го иска поради различни причини. Обаче днес е времето, когато хората, ако се взрем в техните души, се оказват като твърде особенни страхливци. Хора, които в тяхното съзнание се показват като твърде смели в глъбините на тяхното съзнание са истински страхливци. И те търсят някои притъпяващи, някои зашеметяващи средства, когато вътрешно изпитват такъв страх по отношение на свръхсетивните светове.
към текста >>
68.
6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 1. Януари 1913
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Една пряка линия свързва този антропософски възглед с известните думи на Гьоте: „Сетивата не лъжат, лъже
съждение
то." Въпреки огромната омраза на филистерите и религиозните фанатици към Гьоте, към Гьотевото християнство, той се осмели да каже забележителните думи, че е един от най-християнските човеци, понеже в дълбините на душата си той мислеше християнски, включително и в максимата: Сетивата не лъжат, лъже
съждение
то!
Не! Обективният свят веднага би ни се явил в своята истинност, ако не бяхме попаднали под властта на Луцифер. Той ни се явява като Майя, само защото ние не сме в състояние да погледнем в основата на това, което се простира пред нашия поглед. Фактът, че душата е попаднала под властта на Луцифер, не е по вина на Боговете, а е по вина на нашата собствена душа. Душата е превърнала за теб обективния свят в Майя, понеже ти си по паднал под властта на Луцифер.
Една пряка линия свързва този антропософски възглед с известните думи на Гьоте: „Сетивата не лъжат, лъже съждението." Въпреки огромната омраза на филистерите и религиозните фанатици към Гьоте, към Гьотевото християнство, той се осмели да каже забележителните думи, че е един от най-християнските човеци, понеже в дълбините на душата си той мислеше християнски, включително и в максимата: Сетивата не лъжат, лъже съждението!
Именно душата е виновна, че вижда света не в неговата истинност, а през булото на Майя. Ето как всичко онова, което в източното светоусещане представлява дело на Боговете, сега се измества в дълбините на човешката душа, където бушува великата битка срещу Луцифер. И не бива да се учудваме, че ако правилно вникнем в източното светоусещане, ще открием там не друго, а един подчертан материализъм, защото то не стига до духовните първоизточници на Майя, а чисто и просто се стреми да избяга от материалния свят. А това, което пулсира в Посланията на Павел и което занапред ще се разпростре под видима форма из цялата Земя, представлява едно истинско душевно учение, макар и в зародишен вид; впрочем тази е и една от причините, то да бъде погрешно разбирано в нашата епоха Тамас. Най-напред трябва да бъде проумяна сложната природа на Майя и едва тогава ще бъде възможно истинското разбиране на всичко онова, което е свързано с еволюцията на човечеството.
към текста >>
Човешкото
съждение
би се оказало поставено над Божието
съждение
!
Съвсем не, защото това би означавало поругаване на Духа и неговите проявления в света; това би означавало да припишем на материята такива качества, каквито всъщност и възлагаме само поради нашите собствени недостатъци, които не ни позволяват да виждаме в материята нищо друго освен булото на Майя. Напротив, ние все повече трябва да се надяваме, че един ден, когато преодолеем в себе си онова, което превръща материята в Майя, ние отново ще се помирим с целия свят. Защото нима не звучи от всички страни и нима ушите ни не долавят, че целият видим свят около нас е едно творение на Елохимите, и че в последния ден на сътворението тези Елохими казаха: Ето вижте, всичко това се оказа нещо добро? Тъкмо тази би била Кармата, която би се изпълнила, ако съществуваше само едно единствено учение на Кришна, защото в света не се случва нещо, без неговата Карма*26 да бъде изпълнена докрай. Ако за цялата вечност би съществувало само едно единствено учение на Кришна, тогава по отношение на материалния свят и по отношение на Божието откровение за което в изходната точка от Земното развитие Елохимите казаха: „Ето, всичко това се оказа нещо добро" -, тогава по отношение на тях би могло да прозвучи следното човешко възражение: Този свят съвсем не е добър и аз трябва да го на пусна!
Човешкото съждение би се оказало поставено над Божието съждение!
Ето как трябва да разбираме онези думи, които стоят като една голяма тайна в изходната точка на еволюцията; а това означава, че не бива да поставяме човешкото съждение над Божието съждение. Ако един ден от нас отпаднат всички недостатъци и остане единствената ни вина, че сме поругали творението на Елохимите тогава Кармата на Земята също би трябвало да се изпълни, и в далечното бъдеше всичко би трябвало да се сгромоляса върху самите нас! Ето как би трябвало да се изпълни Кармата! И тъкмо за да не се случи това: ето защо Христос слезе на Земята; ето защо той поиска да ни помири със света, научавайки ни да се справяме с изкушението на Луцифер, така че да проникваме зад булото на Майя и да виждаме Божиите дела в техния истински облик; ето как ние откриваме Христос като помирител, който ни въвежда в истинските форми, в истинските образи на Божиите дела и откровения. Едва чрез Него ние се научаваме да разбираме прадревните думи: „Ето, всичко това се оказа нещо добро." За да се научим да приписваме именно на себе си това, което никога не бива да приписваме на света ето защо ние се нуждаем от Христос.
към текста >>
Ето как трябва да разбираме онези думи, които стоят като една голяма тайна в изходната точка на еволюцията; а това означава, че не бива да поставяме човешкото
съждение
над Божието
съждение
.
Напротив, ние все повече трябва да се надяваме, че един ден, когато преодолеем в себе си онова, което превръща материята в Майя, ние отново ще се помирим с целия свят. Защото нима не звучи от всички страни и нима ушите ни не долавят, че целият видим свят около нас е едно творение на Елохимите, и че в последния ден на сътворението тези Елохими казаха: Ето вижте, всичко това се оказа нещо добро? Тъкмо тази би била Кармата, която би се изпълнила, ако съществуваше само едно единствено учение на Кришна, защото в света не се случва нещо, без неговата Карма*26 да бъде изпълнена докрай. Ако за цялата вечност би съществувало само едно единствено учение на Кришна, тогава по отношение на материалния свят и по отношение на Божието откровение за което в изходната точка от Земното развитие Елохимите казаха: „Ето, всичко това се оказа нещо добро" -, тогава по отношение на тях би могло да прозвучи следното човешко възражение: Този свят съвсем не е добър и аз трябва да го на пусна! Човешкото съждение би се оказало поставено над Божието съждение!
Ето как трябва да разбираме онези думи, които стоят като една голяма тайна в изходната точка на еволюцията; а това означава, че не бива да поставяме човешкото съждение над Божието съждение.
Ако един ден от нас отпаднат всички недостатъци и остане единствената ни вина, че сме поругали творението на Елохимите тогава Кармата на Земята също би трябвало да се изпълни, и в далечното бъдеше всичко би трябвало да се сгромоляса върху самите нас! Ето как би трябвало да се изпълни Кармата! И тъкмо за да не се случи това: ето защо Христос слезе на Земята; ето защо той поиска да ни помири със света, научавайки ни да се справяме с изкушението на Луцифер, така че да проникваме зад булото на Майя и да виждаме Божиите дела в техния истински облик; ето как ние откриваме Христос като помирител, който ни въвежда в истинските форми, в истинските образи на Божиите дела и откровения. Едва чрез Него ние се научаваме да разбираме прадревните думи: „Ето, всичко това се оказа нещо добро." За да се научим да приписваме именно на себе си това, което никога не бива да приписваме на света ето защо ние се нуждаем от Христос. Всички други грехове биха могли да бъдат снети от нас; обаче от този грях може да ни избави само Христос.
към текста >>
69.
Огледално отражение на съзнанието. Горно и долно съзнание
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Аз произнасям
съждение
, изработвам понятие както в горния случай, така мисловно констатирам наличността на чувството и имам представа, имам една мисъл за него.
Това харесване е станало явление при контакта ми с цветето подобно на едно природно явление. При контакта ми с цветето се е извършил един душевен акт, който е обективен принадлежи на света и същевременно субективен, защото се извършва в мен. Но и един химически процес, който се извършва в моя организъм, принадлежи субективно на мен и същевременно обективно на целия природен свят. Преди да осъзная, че то ми харесва, се извършва даден процес в душата ми и този вече реално съществуващ процес в момента на огледалното отразяване ми става съзнателен. Извършва се още един процес, този път на духовно равнище и за да го осъзная отново се оглежда в органите на дневното съзнание нервно-сетивната система, включваща мозъка.
Аз произнасям съждение, изработвам понятие както в горния случай, така мисловно констатирам наличността на чувството и имам представа, имам една мисъл за него.
Самото чувство в неговата собствена същност не мога да възприема, а го осъзнавам само посредством мисълта. ВОЛЯ За волевия импулс се отнася същото. Преди да го осъзная той е налице. Осъзнаването от дневното ми съзнание се появява само защото това явление се оглежда във физическите органи на мисленето. Бел. пр./
към текста >>
70.
Скрити сили на душевния живот
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Така че с нашето подсъзнание ние сме в същото положение, в каквото би било окото, когато не само може да види розата, а чрез простото виждане прояви желанието розата да се доближи до него и успее да привлече тази роза към себе си, или когато окото види нещо отвратително не само може да достигне до
съждение
то: това е отвратително, но и може да отстрани това отвратително нещо с простата антипатия.
Но когато нещо лошо в този свят го възприемем чрез имагинативна картина или визия като демонично същество, то не е така, че по отношение на това същество самите ние сме така безсилни, както е безсилно окото спрямо розата. Когато при имагинация или визия на едно лошо същество развием чувството, че то трябва да се отстрани от нас и ние сме го изпитали при напълно ясно, визионерно, имагинативно представяне, то съществото, което е в този свят, наистина трябва да почувства, като че ли със сила е отблъснато от нас. Същото е, когато имаме съответна имагинация или визия за едно добро същество. Когато ние проявяваме чувство на симпатия, това същество действително чувства в себе си порива да се приближи към нас, да се свърже с нас. Всички същества, които някак си обитават този свят, чувстват нашите притегателни или отблъскващи сили, когато развиваме визии за тях.
Така че с нашето подсъзнание ние сме в същото положение, в каквото би било окото, когато не само може да види розата, а чрез простото виждане прояви желанието розата да се доближи до него и успее да привлече тази роза към себе си, или когато окото види нещо отвратително не само може да достигне до съждението: това е отвратително, но и може да отстрани това отвратително нещо с простата антипатия.
Значи подсъзнанието стои в контакт с един свят, на който могат да действат симпатията и антипатията, които се намират в човешката душа. Наистина е необходимо да си представим тези неща. Но симпатията и антипатията, изобщо импулсите, които са в подсъзнанието, действат не само по споменатия начин в този свят, те действат и върху това, което преди всичко е вътре в самите нас, и което трябва да си представим като една част от човешкото етерно тяло но не само като част от човешкото етерно тяло, а като определени сили на физическото тяло включени в пространството между тези две паралелни линии: Вътре между тези паралелни линии трябва да си представим това, което живее в човека преди всичко като онази сила, която пулсира в човешката кръв, това значи топлинната сила на кръвта и още една сила, която лежи в нашето, обусловено от целия ни организъм, повече или по-малко здраво или болно дишане, значи повече или по-малко здравата ни дихателна сила, с други думи: Състоянието на дихателната сила. Освен това към всичко, върху което подсъзнанието действа в самите нас, принадлежи голяма част от това, което наричаме човешко етерно тяло. В нас самите, значи, действа нашето подсъзнание или действат скритите сили на душевния живот; в самите нас те действат така, че се повлиява нашата кръвна топлина, а от нашата кръвна топлина зависи цялата пулсация, оживеността или леността на нашата кръвна циркулация, и така можете да разберете, че с нашето подсъзнание по известен начин трябва да е свързана цялата ни кръвна циркулация.
към текста >>
71.
6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 24 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това
съждение
, с което можем да бъдем напълно в съгласие.
Трябва постоянно да подчертаваме, че тези неща не са безразлични, а те имат голямо значение и действуват особено силно. Когато имаме предвид това, тогава можем също да говорим безпристрастно за това, как по отношение на живота в по-висшите светове обикновената разсъдъчна способност изгубва своята стойност, как така да се каже ние се научаваме да чувствуваме, че начинът, по който човек е бил по-рано остроумен, трябва сега да престане. И тогава отново забелязваме (това е една опитност, която човек все повече и повече има), ние отново забелязваме нашата зависимост от етерния живот на света, а именно от времето. Колкото лесно можем да констатираме именно в нашата епоха, че хора да речем още от определени млади години пристъпват към всичко, върху което може да се разсъждава в света, пристъпват към него и сега и вярват: да, когато човек си е усвоил известна разсъдъчна способност, той може да се произнесе за всичко с да или не, може да философствува върху всичко. Тази вяра, че човек може да философствува върху всичко възможно, при едно езотерично развитие се изтръгва коренно от душа та; защото човек забелязва, че нашите съждения имат всъщност в себе си нещо живо, което преди всичко се нуждае от зрялост.
Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това съждение, с което можем да бъдем напълно в съгласие.
Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено съждение. Едвам тогава забелязваме пълното значение на думите: да оставяме да узрее онова, което е съдържание на душата, и тогава ставаме всъщност все по-скромни и по-скромни. Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно съждение върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата. Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно съждение, едно само философско съждение, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос. Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно съждение, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това съждение, което сега произнася при една висока степен на зрялост.
към текста >>
Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено
съждение
.
Когато имаме предвид това, тогава можем също да говорим безпристрастно за това, как по отношение на живота в по-висшите светове обикновената разсъдъчна способност изгубва своята стойност, как така да се каже ние се научаваме да чувствуваме, че начинът, по който човек е бил по-рано остроумен, трябва сега да престане. И тогава отново забелязваме (това е една опитност, която човек все повече и повече има), ние отново забелязваме нашата зависимост от етерния живот на света, а именно от времето. Колкото лесно можем да констатираме именно в нашата епоха, че хора да речем още от определени млади години пристъпват към всичко, върху което може да се разсъждава в света, пристъпват към него и сега и вярват: да, когато човек си е усвоил известна разсъдъчна способност, той може да се произнесе за всичко с да или не, може да философствува върху всичко. Тази вяра, че човек може да философствува върху всичко възможно, при едно езотерично развитие се изтръгва коренно от душа та; защото човек забелязва, че нашите съждения имат всъщност в себе си нещо живо, което преди всичко се нуждае от зрялост. Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това съждение, с което можем да бъдем напълно в съгласие.
Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено съждение.
Едвам тогава забелязваме пълното значение на думите: да оставяме да узрее онова, което е съдържание на душата, и тогава ставаме всъщност все по-скромни и по-скромни. Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно съждение върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата. Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно съждение, едно само философско съждение, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос. Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно съждение, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това съждение, което сега произнася при една висока степен на зрялост. Обаче едно разбиране между двамата е в същност изключено, то в много случаи не може да бъде постигнато непосредствено; то може да бъде постигнато само тогава, когато във философа изниква едно чувство за необходимостта от узряването на определени съдържания на душата, за да може човек да си позволи едно мнение върху тях.
към текста >>
Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно
съждение
върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата.
Колкото лесно можем да констатираме именно в нашата епоха, че хора да речем още от определени млади години пристъпват към всичко, върху което може да се разсъждава в света, пристъпват към него и сега и вярват: да, когато човек си е усвоил известна разсъдъчна способност, той може да се произнесе за всичко с да или не, може да философствува върху всичко. Тази вяра, че човек може да философствува върху всичко възможно, при едно езотерично развитие се изтръгва коренно от душа та; защото човек забелязва, че нашите съждения имат всъщност в себе си нещо живо, което преди всичко се нуждае от зрялост. Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това съждение, с което можем да бъдем напълно в съгласие. Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено съждение. Едвам тогава забелязваме пълното значение на думите: да оставяме да узрее онова, което е съдържание на душата, и тогава ставаме всъщност все по-скромни и по-скромни.
Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно съждение върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата.
Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно съждение, едно само философско съждение, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос. Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно съждение, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това съждение, което сега произнася при една висока степен на зрялост. Обаче едно разбиране между двамата е в същност изключено, то в много случаи не може да бъде постигнато непосредствено; то може да бъде постигнато само тогава, когато във философа изниква едно чувство за необходимостта от узряването на определени съдържания на душата, за да може човек да си позволи едно мнение върху тях. Човек се научава все повече и повече да познава, че мненията, възгледите трябва да бъдат извоювани, трябва да бъдат постигнати. За това човек си усвоява едно дълбоко, едно силно чувство и това иде от там, че той добива това чувство на времето, което е свързано главно с развитието на етерното тяло.
към текста >>
Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно
съждение
, едно само философско
съждение
, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос.
Тази вяра, че човек може да философствува върху всичко възможно, при едно езотерично развитие се изтръгва коренно от душа та; защото човек забелязва, че нашите съждения имат всъщност в себе си нещо живо, което преди всичко се нуждае от зрялост. Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това съждение, с което можем да бъдем напълно в съгласие. Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено съждение. Едвам тогава забелязваме пълното значение на думите: да оставяме да узрее онова, което е съдържание на душата, и тогава ставаме всъщност все по-скромни и по-скромни. Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно съждение върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата.
Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно съждение, едно само философско съждение, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос.
Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно съждение, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това съждение, което сега произнася при една висока степен на зрялост. Обаче едно разбиране между двамата е в същност изключено, то в много случаи не може да бъде постигнато непосредствено; то може да бъде постигнато само тогава, когато във философа изниква едно чувство за необходимостта от узряването на определени съдържания на душата, за да може човек да си позволи едно мнение върху тях. Човек се научава все повече и повече да познава, че мненията, възгледите трябва да бъдат извоювани, трябва да бъдат постигнати. За това човек си усвоява едно дълбоко, едно силно чувство и това иде от там, че той добива това чувство на времето, което е свързано главно с развитието на етерното тяло. Да, ние постепенно забелязваме, как в душата изниква определена противоположност между начина, по който сме разсъждавали по-рано, и този по който сега разсъждаваме, след като сме постигнали определена зрялост относно съответния въпрос.
към текста >>
Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно
съждение
, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това
съждение
, което сега произнася при една висока степен на зрялост.
Човек се научава да познава, как с определени представи, които е приел в себе си, той може да живее просто определено време, трябва да живее просто определено време, така че нашето етерно тяло да може да се обясни с тях, когато искаме да стигнем до това съждение, с което можем да бъдем напълно в съгласие. Ние забелязваме, че трябва да изчакаме, докато стигнем до определено съждение. Едвам тогава забелязваме пълното значение на думите: да оставяме да узрее онова, което е съдържание на душата, и тогава ставаме всъщност все по-скромни и по-скромни. Обаче да стане човек по-скромен, това е един такъв въпрос, своеобразен въпрос, защото не винаги можем да държим равновесието между това, да трябва да разсъждаваме, и да трябва да изчакваме да узреят нещата, за да имаме едно правилно съждение върху нещата, защото също и по отношение на тези неща именно човек се мами до висока степен, защото не съществува нищо всъщност правилно, освен самият живот, който може да ни изясни нещата. Възможно е да речем при един въпрос върху някоя тайна на света един философ може да застане срещу един такъв, който е развит до определена степен езотерично: когато този философ може да произнесе едно съждение, едно само философско съждение, той ще вярва в себе си, че трябва да има право върху някои въпрос и ние трябва да разберем, че той трябва да има тази вяра; другият ще знае напълно добре: с разсъдъчната способност, която философът може да прояви, въобще не може да бъде решено върху дадения въпрос.
Защото той знае, че представите, които философът сверява в едно съждение, той самият ги е приел в себе си в едно минало време, че ги е оставил да узреят в себе си и само това му е дало възможност да има един възглед върху дадения въпрос; той знае, че е живял с този въпрос и благодарение на това е узрял за това съждение, което сега произнася при една висока степен на зрялост.
Обаче едно разбиране между двамата е в същност изключено, то в много случаи не може да бъде постигнато непосредствено; то може да бъде постигнато само тогава, когато във философа изниква едно чувство за необходимостта от узряването на определени съдържания на душата, за да може човек да си позволи едно мнение върху тях. Човек се научава все повече и повече да познава, че мненията, възгледите трябва да бъдат извоювани, трябва да бъдат постигнати. За това човек си усвоява едно дълбоко, едно силно чувство и това иде от там, че той добива това чувство на времето, което е свързано главно с развитието на етерното тяло. Да, ние постепенно забелязваме, как в душата изниква определена противоположност между начина, по който сме разсъждавали по-рано, и този по който сега разсъждаваме, след като сме постигнали определена зрялост относно съответния въпрос. И ние забелязваме, как това, което сме могли да разсъждаваме в миналото, и това, което сега разсъждаваме, стои едно срещу друго като две сили и след това забелязваме определена вътрешна подвижност на временното в себе си забелязваме, как по-предишното трябва да бъде победено от по-късното.
към текста >>
По-нататък това става за нас едно определено изживяване, че винаги имаме чувството: по-предишното в нашето
съждение
произхожда от самите нас, то произхожда от самите нас в нашето познание; по-късното се е вляло един вид в нас, като че е текло срещу нас, било ни е подарено.
За това човек си усвоява едно дълбоко, едно силно чувство и това иде от там, че той добива това чувство на времето, което е свързано главно с развитието на етерното тяло. Да, ние постепенно забелязваме, как в душата изниква определена противоположност между начина, по който сме разсъждавали по-рано, и този по който сега разсъждаваме, след като сме постигнали определена зрялост относно съответния въпрос. И ние забелязваме, как това, което сме могли да разсъждаваме в миналото, и това, което сега разсъждаваме, стои едно срещу друго като две сили и след това забелязваме определена вътрешна подвижност на временното в себе си забелязваме, как по-предишното трябва да бъде победено от по-късното. Това е зазоряването на определено чувствуване на времето в съзнанието, което се явява чрез съществуването на вътрешни борби, които обаче се явяват само чрез това, че по-късното идва в противоположност на по-предишното. Абсолютно необходимо е да усвоим това като едно вътрешно чувствува не на времето, като едно вътрешно усещане на времето; защото трябва да се придържаме здраво към това, че можем да се научим да чувствуваме етерното само тогава, когато усвоим едно вътрешно понятие за времето.
По-нататък това става за нас едно определено изживяване, че винаги имаме чувството: по-предишното в нашето съждение произхожда от самите нас, то произхожда от самите нас в нашето познание; по-късното се е вляло един вид в нас, като че е текло срещу нас, било ни е подарено.
Все повече се явява чувството за това, което бе споменато вчера: че остроумието, което произхожда от самите нас, трябва да бъде заменено с мъдростта, която се добива като един вид самоотдайност на един идващ от бъдещето поток към нас. Да се чувствуваме изпълнени от мисли, противоположно на това, което сме вършили по-рано, когато сме живели в съзнанието, че ние създаваме мислите, това свидетелствува за нашия напредък. Когато се научим все повече и повече да чувствуваме: ние не създаваме мислите, а мислите се мислят в нас когато имаме това чувство, това е един признак, че етерното тяло постепенно е развило в себе си чувствуването на времето, необходимото вътрешно чувствуване на времето. Всичко по-предишно ще има привкуса на нещо направено егоистично; всичко, което е добито чрез узряването, ще има привкуса, че то изгаря онова, което сами сме направили, че изяжда онова, което сами сме направили. И така ние превръщаме нашата вътрешност в едно забележително изживяване: ние все повече и повече добиваме съзнанието за това, че нашето собствено мислене, нашето собствено създаване на мислите, трябва да бъде потисната, защото то е нещо малоценно, и че самоотдаването на мислите, които текат срещу нас от космоса, има всъщност пълното значение, че то е ценното.
към текста >>
Не че трябва да престане подходящото
съждение
върху човешките грешки, не че трябва да забраним при всички обстоятелства да речем едно такова дело, каквото Еразъм от Ротердам извърши със своята книга "Възхвала на глупостта".
И можем да бъдем сигурни, че езотеричното развитие остава нещо външно, засягащо само ума, че сме приели духовното като съдържанието на една готварска книга или на една външна наука, ако не изпитваме това чувство, ако не чувствуваме себе си като един товар, като едно бреме в нашето езотерично развитие, когато не сме развили същевременно едно съчувствуващо сърце за всяко човешко страдание и за всяка човешка радост. Ето защо е много добре, ако през време на нашето окултно развитие сме разширили нашите човешки интереси, и няма нищо по-лошо от това, ако през време на напредващото езотерично развитие не сме усвоили разбиране за всеки вид човешко чувствуване и човешко усещане и човешки живот. Естествено това съвсем не оправдава принципа трябва отново да го подчертаем -, че трябва да минаваме безкритично покрай всяка неправда по отношение на света. Обаче то обуславя друго: докато преди своето езотерично развитие човек може да изпитва определена радост да укорява някоя човешка грешка, в течение на езотеричното развитие той престава всъщност напълно да изпитва такава радост да укорява един човек. Кой не познава във вътрешния живот подигравателните, които така на драго сърце критикуват грешките на другите хора.
Не че трябва да престане подходящото съждение върху човешките грешки, не че трябва да забраним при всички обстоятелства да речем едно такова дело, каквото Еразъм от Ротердам извърши със своята книга "Възхвала на глупостта".
Не, може да остане на пълно оправдано да бъдем остри и проницателни по отношение на грешките, които стават в света, обаче който минава през едно езотерично развитие, при него е така, че всеки укор, всяко порицание, което той трябва да произнесе или да постави в действие, му причинява болка, която нараства все повече и повече. И страданието изпитано от това, че трябва да порицава, то е нещо, което може да се яви също като един барометър на езотеричното развитие. Колкото повече човек изпитва радост, когато трябва да укорява някого, или да намира, че това, което става в света, е смешно, толкова по-малко той е узрял да напредва. И човек трябва да добие постепенно един вид чувство за това, че в него все повече се развива един живот, който го кара да гледа на глупостите и грешките на света с едно подиграващо се око и с едно изпълнено със сълзи око, с едно мокро и с едно сухо око. Това вътрешно разчленяване, това добиване на по-голяма независимост от това, което по-рано е било смесено, то е свързано с промяната, която етерното тяло на човека изпитва.
към текста >>
72.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
И тогава става видно, че при
съждение
то за такива същества като Ариман и Луцифер не може и дума да става да ги обозначаваме като добри или лоши, а за това да разберем коя е правомерната деятелност и същинското царство на тези същества и къде започва тяхната неправомерна деятелност, къде те престъпват своите граници.
Така че виждаме, че това зависи от душевното настроение, което трябва да е приключило в себе си с всички афекти и страсти, които имат значение само за физическо-сетивния свят, когато душата трябва да престъпи по правилния начин прага на духовния свят и не иска да преживява в духовния свят необходимите последствия от останалия сетивен начин на усещане. Ариман е в по-голяма степен духовно същество. Това, което той развива като неправомерна деятелност, като неправомерна творческа дейност, се влива във всеобщия сетивен свят. Луцифер е в по-голяма степен душевно същество. Това, което иска да извлече от душевния елемент на чувствата от сетивния свят, той желае да го зачисли в своето особено луциферическо царство, в което иска да обезпечи на всеки човек – съобразно с егоизма, заложен в неговата същност, – така да се каже, възможно най-голяма възможност за произволна независимост.
И тогава става видно, че при съждението за такива същества като Ариман и Луцифер не може и дума да става да ги обозначаваме като добри или лоши, а за това да разберем коя е правомерната деятелност и същинското царство на тези същества и къде започва тяхната неправомерна деятелност, къде те престъпват своите граници.
Защото поради това, че престъпват своите граници, те примамват човека към неправомерно престъпване на границата в другия свят със способностите и законите на физическо-сетивния свят. За преживяванията при прехода към едната или другата страна на границата между физическо-сетивния и свръхсетивния свят става дума по-специално в картините от „Пробуждането на душите“. Днес исках да поставя началото, описвайки част от това, което трябва да се вземе под внимание в граничната област между сетивния и свръхсетивния свят. Утре ще продължим с това разглеждане.
към текста >>
73.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Това спада към правилното
съждение
за нещата, които се преживяват в духовния свят.
И по отношение на такива впечатления следва да се развие определено настроение, което е нужно за ясновиждащото съзнание. Естествено, когато човек има впечатлението: към тази личност ти имаш такова и такова отношение, нещата, дадени чрез впечатлението, трябва да се изживеят. Благодарение на впечатлението ти отново трябва да влезеш в контакт с тази личност. Това може да се случи в един втори или трети земен живот. Необходимо е човек да има настроението да чака спокойно, настроение, което може да се опише като действителен душевен покой, като умиротворение на духа.
Това спада към правилното съждение за нещата, които се преживяват в духовния свят.
Когато човек иска да узнае нещо за някой земен човек във физическия свят, той прави постъпките, които смята за нужни в смисъла на това узнаване. Той не е възможно да направи това с впечатлението за духовно умиротворение, душевен покой, умение да чакаш. Съвършено правилно описание на настроението на душата по отношение на истинните впечатления от духовния свят е, когато се казва: Към нищо да не се стремиш, да бъдеш спокоен, но с очакване в душата…
към текста >>
74.
6. СЕДМИ ЛАЙТМОТИВ
GA_149 Христос и духовният свят за търсенето на свещения Граал
Нека оставим на собственото
съждение
на всеки човек, дали с това, което тук разбираме под връзката на всички религии, действително ще се намерят някога разпространените по лицето на Земята вероизповедания.
Легендата на Парсифал ни напомня хубаво, че това е така, като казва: Отряд Ангели донесе свещения Граал при Титурел, истинската тайна за Христа-Исуса, за връзката на Господаря на Земята с девствената майка, и отново един отряд Ангели го очаква в областта на висшите йерархии. Когато го видим там, тогава ние ще разберем търсенето на нашия антропософски светоглед, тогава ще проникнем все повече и по-далече до едно чувство, до едно усещане за звездния аспект на свещения Граал към човешкия аспект на свещения Граал, към майката с Исуса, с Христа. С това, обични антропософски приятели ние се опитахме да посочим в областта на историята на човечеството, доколкото тази история на човечеството е носена от духовни сили. И ако сте почувствували нещо от това, което аз исках да възбудя чрез моите думи не само във Вашето мислене, а във Вашето сърце, тогава ще съм постигнал това, което исках да кажа с този цикъл от сказки. Бих могъл да нарека този цикъл от сказки също така добре: "За търсенето на свещения Граал".
Нека оставим на собственото съждение на всеки човек, дали с това, което тук разбираме под връзката на всички религии, действително ще се намерят някога разпространените по лицето на Земята вероизповедания.
Да оставим на всеки човек, да реши това за самия себе си. И да оставим също на всяка душа да произнесе нейното съждение върху това, дали това, което наричаме единство на религиите, е по-добре сполучено с това, което се опитахме да охарактеризираме като търсене на свещения Граал, отколкото някои други съждения, които говорят върху единството на религиите, но може би казват нещо съвършено друго. Който иска да се придържа към строго ограничените конфисионални убеждения, той без съмнение не ще може да бъде убеден отначало чрез това, което бе казано. Това иде от там, че той подава своето ухо на това, за което видяхме, че то е станало само на повърхността, че то е само външната страна на Христовите дела, които са от духовно естество. Как един човек е бил доведен чрез неговата Карма до тези духовни дела на Христос и затова стои пред нас като един велик образец за обединението на религиите по земното кълбо, как Парсифал е бил доведен до това, това искахме ние да поставим пред нашите души и си спомня ме за онова продължение на Легендата за Парсифал, което казва, че за времето, през което Граалът е станал невидим в Европа, той е бил занесен в областта на свещеника Йоан, който имаше своето царство отвъд областите, които са били достигнати от кръстоносците.
към текста >>
И да оставим също на всяка душа да произнесе нейното
съждение
върху това, дали това, което наричаме единство на религиите, е по-добре сполучено с това, което се опитахме да охарактеризираме като търсене на свещения Граал, отколкото някои други съждения, които говорят върху единството на религиите, но може би казват нещо съвършено друго.
С това, обични антропософски приятели ние се опитахме да посочим в областта на историята на човечеството, доколкото тази история на човечеството е носена от духовни сили. И ако сте почувствували нещо от това, което аз исках да възбудя чрез моите думи не само във Вашето мислене, а във Вашето сърце, тогава ще съм постигнал това, което исках да кажа с този цикъл от сказки. Бих могъл да нарека този цикъл от сказки също така добре: "За търсенето на свещения Граал". Нека оставим на собственото съждение на всеки човек, дали с това, което тук разбираме под връзката на всички религии, действително ще се намерят някога разпространените по лицето на Земята вероизповедания. Да оставим на всеки човек, да реши това за самия себе си.
И да оставим също на всяка душа да произнесе нейното съждение върху това, дали това, което наричаме единство на религиите, е по-добре сполучено с това, което се опитахме да охарактеризираме като търсене на свещения Граал, отколкото някои други съждения, които говорят върху единството на религиите, но може би казват нещо съвършено друго.
Който иска да се придържа към строго ограничените конфисионални убеждения, той без съмнение не ще може да бъде убеден отначало чрез това, което бе казано. Това иде от там, че той подава своето ухо на това, за което видяхме, че то е станало само на повърхността, че то е само външната страна на Христовите дела, които са от духовно естество. Как един човек е бил доведен чрез неговата Карма до тези духовни дела на Христос и затова стои пред нас като един велик образец за обединението на религиите по земното кълбо, как Парсифал е бил доведен до това, това искахме ние да поставим пред нашите души и си спомня ме за онова продължение на Легендата за Парсифал, което казва, че за времето, през което Граалът е станал невидим в Европа, той е бил занесен в областта на свещеника Йоан, който имаше своето царство отвъд областите, които са били достигнати от кръстоносците. Във времето на кръстоносците хората все още почитаха областта на свещеника Йоан, приемникът на Парсифал и за начина, по който се е търсело, можем да кажем: Макар и всичко това да е било изказано в земно-географски формули, областта на свещеника Йоан не може в същност да бъде намерена на Земята. Дали това е едно предчувствие в европейската легенда, която искаше да продължи легендата на Парсифал, едно предчувствие за това, че от онова време насам Христос действува, несъзнателно за нас, също в подосновите на изтока и че може би това, което става на изток като религиозни спорове на повърхността, би могло също така да бъде победено от излиянията и откровенията на Христовия Импулс, както това е започнало да става на запад съгласно откровенията на Парсифал?
към текста >>
75.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Прибегнем ли до
съждение
то: Ако се опирам върху това, което сетивата казват – а за тази цел могат да бъдат привеждани редица остроумни доводи – аз заставам на становището, че съществува само това, което изглежда според описанията на сетивата; т.е.
Обаче всичко, което смятаме, че имаме в лицето на тези феномени, всъщност самите ние сме го прибавили към тях. Но достоверно е само онова, което ни казват сетивата. – Помислете си добре: Един такъв човек, който казва това, не е последовател на феноменализма. От феномените той просто извлича нещо, за което вярва, че то идва от разума, но всъщност се опира на това, което сетивата му дават като впечатления. Този мироглед можем да наречем сензуализъм.
Прибегнем ли до съждението: Ако се опирам върху това, което сетивата казват – а за тази цел могат да бъдат привеждани редица остроумни доводи – аз заставам на становището, че съществува само това, което изглежда според описанията на сетивата; т.е.
аз го приемам за нещо материално, както например атомистът, който казва: - Аз приемам, че съществуват само атомите, и въпреки че са толкова малки, тъкмо те притежават качествата, които ние впоследствие отчитаме във физическия свят, в този случай ние отново ставаме материалисти. Или, казано иначе, по този друг път ние отново стигаме до материалзима. Това, което обозначих на черната дъска и охарактеризирах като различни мирогледи, може да бъде подкрепено по много начини. В подкрепа на всеки отделен мироглед е възможно да бъдат провеждани най-остроумни доводи, възможно е да застъпваме становището на всеки един от тези мирогледи и да изтъкваме остроумни доводи срещу всички останали мирогледи. Възможно е да постулираме и други мирогледи; те обаче ще са само модификации на вече описаните дванадесет основни типа.
към текста >>
76.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до
съждение
то „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма.
Човешката мисъл е регент на мозъка; космическата мисъл е такъв регент, който ни отвежда към една цел, на която ние вече принадлежим с цялата си същност. И понеже този регент не винаги е в състояние да насочи по един и същ начин всички свои мисли към нашата карма, ние трябва да бъдем изградени според неговата логика. Ние хората имаме нашата логика, според която мислим, духовните йерархии на Космоса имат тяхната логика. И тяхната логика се изразява в това, което обозначихме на рисунката. (Рис. 13).
Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма.
Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в идеализма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово. За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен идеалист. Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен идеалист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на идеализма. Ето как ние се опитахме да представим вътрешната същност на космическото слово, на космическото мислене. Това, което изобразихме на рисунката като космическа логика, застава пред нас като нещо, което ни подсказва как мислят духовните йерархии на Космоса, например: Емпиризмът ще се прояви в знака на рационализма!
към текста >>
77.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко
съждение
, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това
съждение
, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове.
Разбираемо е от една страна, че сега идва човешката душа и казва: “Да, какво всъщност трябва да правя аз с тези Луцифер и Ариман; трябва ли сега да ги мразя или да ги обичам? Аз съвсем не знам, какво да правя с тях! ", Откъде идва всичко това? Скъпи мои приятели, когато се говори за Луцифер и Ариман, тогава от начина, по който се говори, трябва да става ясно, че се говори за тях като за Същества, които всъщност с цялата си характеристика не принадлежат на физическото поле, които, така да се каже, имат своята мисия и задача в света, намиращ се извън физическото поле,те имат своята мисия и задача в духовните светове. Аз подчертах особено последния път при лекциите, изнесени в Мюнхен, лятото на 1913 година, че същността на този въпрос се състои в това, че Луцифер и Ариман имат определена роля в духовните светове, която им е поставена от напредналите Богове, и че се явява едно разногласие, една дисхармония само тогава, когато те пренесат своята роля на физическото поле и си присвоят права, които всъщност не им са разрешени.
Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко съждение, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това съждение, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове.
Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето съждение и да разширим целия наш понятиен и идеен свят. Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето съждение, а искат да останат при съждението, което важи за физическото поле. Когато ние кажем: „Една сила застава враждебно срещу една друга сила", тогава, ако човек иска да остане само на физическото поле, е съвсем правилно да каже: „Враждебността е нещо непристойно, тя е нещо, което не трябва да е тук! ". Обаче същото не важи за духовните светове. Там съждението трябва да се разшири.
към текста >>
Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето
съждение
и да разширим целия наш понятиен и идеен свят.
Аз съвсем не знам, какво да правя с тях! ", Откъде идва всичко това? Скъпи мои приятели, когато се говори за Луцифер и Ариман, тогава от начина, по който се говори, трябва да става ясно, че се говори за тях като за Същества, които всъщност с цялата си характеристика не принадлежат на физическото поле, които, така да се каже, имат своята мисия и задача в света, намиращ се извън физическото поле,те имат своята мисия и задача в духовните светове. Аз подчертах особено последния път при лекциите, изнесени в Мюнхен, лятото на 1913 година, че същността на този въпрос се състои в това, че Луцифер и Ариман имат определена роля в духовните светове, която им е поставена от напредналите Богове, и че се явява едно разногласие, една дисхармония само тогава, когато те пренесат своята роля на физическото поле и си присвоят права, които всъщност не им са разрешени. Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко съждение, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това съждение, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове.
Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето съждение и да разширим целия наш понятиен и идеен свят.
Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето съждение, а искат да останат при съждението, което важи за физическото поле. Когато ние кажем: „Една сила застава враждебно срещу една друга сила", тогава, ако човек иска да остане само на физическото поле, е съвсем правилно да каже: „Враждебността е нещо непристойно, тя е нещо, което не трябва да е тук! ". Обаче същото не важи за духовните светове. Там съждението трябва да се разшири. За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други.
към текста >>
Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето
съждение
, а искат да останат при
съждение
то, което важи за физическото поле.
", Откъде идва всичко това? Скъпи мои приятели, когато се говори за Луцифер и Ариман, тогава от начина, по който се говори, трябва да става ясно, че се говори за тях като за Същества, които всъщност с цялата си характеристика не принадлежат на физическото поле, които, така да се каже, имат своята мисия и задача в света, намиращ се извън физическото поле,те имат своята мисия и задача в духовните светове. Аз подчертах особено последния път при лекциите, изнесени в Мюнхен, лятото на 1913 година, че същността на този въпрос се състои в това, че Луцифер и Ариман имат определена роля в духовните светове, която им е поставена от напредналите Богове, и че се явява едно разногласие, една дисхармония само тогава, когато те пренесат своята роля на физическото поле и си присвоят права, които всъщност не им са разрешени. Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко съждение, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това съждение, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове. Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето съждение и да разширим целия наш понятиен и идеен свят.
Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето съждение, а искат да останат при съждението, което важи за физическото поле.
Когато ние кажем: „Една сила застава враждебно срещу една друга сила", тогава, ако човек иска да остане само на физическото поле, е съвсем правилно да каже: „Враждебността е нещо непристойно, тя е нещо, което не трябва да е тук! ". Обаче същото не важи за духовните светове. Там съждението трябва да се разшири. За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други. Тук се потвърждават думите на Хераклит, че не само Любовта стои в основата на света, но също и борбата.
към текста >>
Там
съждение
то трябва да се разшири.
Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко съждение, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това съждение, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове. Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето съждение и да разширим целия наш понятиен и идеен свят. Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето съждение, а искат да останат при съждението, което важи за физическото поле. Когато ние кажем: „Една сила застава враждебно срещу една друга сила", тогава, ако човек иска да остане само на физическото поле, е съвсем правилно да каже: „Враждебността е нещо непристойно, тя е нещо, което не трябва да е тук! ". Обаче същото не важи за духовните светове.
Там съждението трябва да се разшири.
За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други. Тук се потвърждават думите на Хераклит, че не само Любовта стои в основата на света, но също и борбата. Само когато Луцифер действува върху човешката душа и чрез човешката душа пренася борбата във физическия свят, само тогава тази борба е нещо нередно. Обаче същото не важи за духовните светове; там антагонизмът на Духовете е нещо, което също принадлежи на цялостното устройство, на цялата еволюция на света; това означава, че веднага щом се издигнем в духовния свят, ние трябва да поставим други мащаби, трябва да усвоим други оцветки на съждението. Ето защо е така шокиращо, когато често трябва да се говори за Луцифер и Ариман, като от една страна се представят като противници на Боговете, а от друга страна се представят като необходими сили за целия ход на световния ред.
към текста >>
Обаче същото не важи за духовните светове; там антагонизмът на Духовете е нещо, което също принадлежи на цялостното устройство, на цялата еволюция на света; това означава, че веднага щом се издигнем в духовния свят, ние трябва да поставим други мащаби, трябва да усвоим други оцветки на
съждение
то.
". Обаче същото не важи за духовните светове. Там съждението трябва да се разшири. За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други. Тук се потвърждават думите на Хераклит, че не само Любовта стои в основата на света, но също и борбата. Само когато Луцифер действува върху човешката душа и чрез човешката душа пренася борбата във физическия свят, само тогава тази борба е нещо нередно.
Обаче същото не важи за духовните светове; там антагонизмът на Духовете е нещо, което също принадлежи на цялостното устройство, на цялата еволюция на света; това означава, че веднага щом се издигнем в духовния свят, ние трябва да поставим други мащаби, трябва да усвоим други оцветки на съждението.
Ето защо е така шокиращо, когато често трябва да се говори за Луцифер и Ариман, като от една страна се представят като противници на Боговете, а от друга страна се представят като необходими сили за целия ход на световния ред. Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави съждението, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове. Сега, скъпи мои приятели, ето основната черта, която винаги е била подчертавана: че Христос като Христос не принадлежи към другите същества на физическото поле, че от момента на Йоановото кръщение в реката Йордан едно Същество, което преди това не е било на Земята, едно Същество,което не принадлежи към земните същества, навлезе в тялото на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние имаме работа с едно Същество, което с право можеше да каже на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А сега да продължим нататък.
към текста >>
Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави
съждение
то, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове.
За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други. Тук се потвърждават думите на Хераклит, че не само Любовта стои в основата на света, но също и борбата. Само когато Луцифер действува върху човешката душа и чрез човешката душа пренася борбата във физическия свят, само тогава тази борба е нещо нередно. Обаче същото не важи за духовните светове; там антагонизмът на Духовете е нещо, което също принадлежи на цялостното устройство, на цялата еволюция на света; това означава, че веднага щом се издигнем в духовния свят, ние трябва да поставим други мащаби, трябва да усвоим други оцветки на съждението. Ето защо е така шокиращо, когато често трябва да се говори за Луцифер и Ариман, като от една страна се представят като противници на Боговете, а от друга страна се представят като необходими сили за целия ход на световния ред.
Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави съждението, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове.
Сега, скъпи мои приятели, ето основната черта, която винаги е била подчертавана: че Христос като Христос не принадлежи към другите същества на физическото поле, че от момента на Йоановото кръщение в реката Йордан едно Същество, което преди това не е било на Земята, едно Същество,което не принадлежи към земните същества, навлезе в тялото на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние имаме работа с едно Същество, което с право можеше да каже на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А сега да продължим нататък. Това, което следва, е едно земно съждение, което е напълно оправдано като едно земно съждение и което всеки на Земята може да изкаже като съждение, доколкото той е земно същество, трябва ли то да бъде същото и при онова космическо Същество, което влезе като Христос в тялото на Исус? Онова Същество, което влезе в тялото на Исус при Кръщението в реката Йордан, няма земно съждение, а има небесно съждение и то трябва да преценява по различен начин, отколкото това правят земните човеци.
към текста >>
Това, което следва, е едно земно
съждение
, което е напълно оправдано като едно земно
съждение
и което всеки на Земята може да изкаже като
съждение
, доколкото той е земно същество, трябва ли то да бъде същото и при онова космическо Същество, което влезе като Христос в тялото на Исус?
Ето защо е така шокиращо, когато често трябва да се говори за Луцифер и Ариман, като от една страна се представят като противници на Боговете, а от друга страна се представят като необходими сили за целия ход на световния ред. Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави съждението, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове. Сега, скъпи мои приятели, ето основната черта, която винаги е била подчертавана: че Христос като Христос не принадлежи към другите същества на физическото поле, че от момента на Йоановото кръщение в реката Йордан едно Същество, което преди това не е било на Земята, едно Същество,което не принадлежи към земните същества, навлезе в тялото на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние имаме работа с едно Същество, което с право можеше да каже на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А сега да продължим нататък.
Това, което следва, е едно земно съждение, което е напълно оправдано като едно земно съждение и което всеки на Земята може да изкаже като съждение, доколкото той е земно същество, трябва ли то да бъде същото и при онова космическо Същество, което влезе като Христос в тялото на Исус?
Онова Същество, което влезе в тялото на Исус при Кръщението в реката Йордан, няма земно съждение, а има небесно съждение и то трябва да преценява по различен начин, отколкото това правят земните човеци. А сега да поемем цялата тежест на думите, които са произнесени на Голгота. Разбойникът от лявата страна на Христос не вярва в това, че с Христос там е налице не само едно земно Същество, а едно Същество от особено Царство, което не е земното царство. Обаче в намиращия се отдясно на Христос разбойник, непосредствено преди смъртта се събужда съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е едно друго царство, спомни си за мене, когато бъдещ в твоето царство". В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята.
към текста >>
Онова Същество, което влезе в тялото на Исус при Кръщението в реката Йордан, няма земно
съждение
, а има небесно
съждение
и то трябва да преценява по различен начин, отколкото това правят земните човеци.
Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави съждението, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове. Сега, скъпи мои приятели, ето основната черта, която винаги е била подчертавана: че Христос като Христос не принадлежи към другите същества на физическото поле, че от момента на Йоановото кръщение в реката Йордан едно Същество, което преди това не е било на Земята, едно Същество,което не принадлежи към земните същества, навлезе в тялото на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние имаме работа с едно Същество, което с право можеше да каже на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А сега да продължим нататък. Това, което следва, е едно земно съждение, което е напълно оправдано като едно земно съждение и което всеки на Земята може да изкаже като съждение, доколкото той е земно същество, трябва ли то да бъде същото и при онова космическо Същество, което влезе като Христос в тялото на Исус?
Онова Същество, което влезе в тялото на Исус при Кръщението в реката Йордан, няма земно съждение, а има небесно съждение и то трябва да преценява по различен начин, отколкото това правят земните човеци.
А сега да поемем цялата тежест на думите, които са произнесени на Голгота. Разбойникът от лявата страна на Христос не вярва в това, че с Христос там е налице не само едно земно Същество, а едно Същество от особено Царство, което не е земното царство. Обаче в намиращия се отдясно на Христос разбойник, непосредствено преди смъртта се събужда съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е едно друго царство, спомни си за мене, когато бъдещ в твоето царство". В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята. Тогава от съзнанието, че се намира в своето царство, Христос може да отговори: „Истина ти казвам, чрез това, че ти предчувствуваш нещо за моето Царство, ще бъдеш днес (именно с умирането) заедно с мен в моето Царство".
към текста >>
Земното
съждение
, човешкото
съждение
трябва самопонятно да каже: „По отношение на Кармата, както левият така и десният разбойник трябва да изплатят своя грях"; обаче за небесното
съждение
важи нещо друго.
Разбойникът от лявата страна на Христос не вярва в това, че с Христос там е налице не само едно земно Същество, а едно Същество от особено Царство, което не е земното царство. Обаче в намиращия се отдясно на Христос разбойник, непосредствено преди смъртта се събужда съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е едно друго царство, спомни си за мене, когато бъдещ в твоето царство". В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята. Тогава от съзнанието, че се намира в своето царство, Христос може да отговори: „Истина ти казвам, чрез това, че ти предчувствуваш нещо за моето Царство, ще бъдеш днес (именно с умирането) заедно с мен в моето Царство". Тук ние имаме едно указание за свръхземната сила на Христос, която привлича човешката индивидуалност в едно духовно Царство.
Земното съждение, човешкото съждение трябва самопонятно да каже: „По отношение на Кармата, както левият така и десният разбойник трябва да изплатят своя грях"; обаче за небесното съждение важи нещо друго.
Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното съждение стои просто в противоречие със земното съждение. Как може Христос да прости там, където земното съждение изисква една кармическа справедливост? " Да, скъпи мои приятели, това е един труден въпрос, но ние все пак искаме да се приближим до него в разсъжденията си тази вечер. Аз обаче изрично обръщам внимание върху това, че тук ние засягаме един от най-трудните въпроси на окултната наука.
към текста >>
Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното
съждение
стои просто в противоречие със земното
съждение
.
Обаче в намиращия се отдясно на Христос разбойник, непосредствено преди смъртта се събужда съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е едно друго царство, спомни си за мене, когато бъдещ в твоето царство". В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята. Тогава от съзнанието, че се намира в своето царство, Христос може да отговори: „Истина ти казвам, чрез това, че ти предчувствуваш нещо за моето Царство, ще бъдеш днес (именно с умирането) заедно с мен в моето Царство". Тук ние имаме едно указание за свръхземната сила на Христос, която привлича човешката индивидуалност в едно духовно Царство. Земното съждение, човешкото съждение трябва самопонятно да каже: „По отношение на Кармата, както левият така и десният разбойник трябва да изплатят своя грях"; обаче за небесното съждение важи нещо друго.
Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното съждение стои просто в противоречие със земното съждение.
Как може Христос да прости там, където земното съждение изисква една кармическа справедливост? " Да, скъпи мои приятели, това е един труден въпрос, но ние все пак искаме да се приближим до него в разсъжденията си тази вечер. Аз обаче изрично обръщам внимание върху това, че тук ние засягаме един от най-трудните въпроси на окултната наука. Ние трябва именно да направим една разлика, която човешката душа не ще направи драговолно, защото тя не отива драговолно до крайните заключения на едно разсъждение и защото изхожда от основанието, че съществуват някои трудности, когато се отива до неговите крайни изводи.
към текста >>
Как може Христос да прости там, където земното
съждение
изисква една кармическа справедливост?
В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята. Тогава от съзнанието, че се намира в своето царство, Христос може да отговори: „Истина ти казвам, чрез това, че ти предчувствуваш нещо за моето Царство, ще бъдеш днес (именно с умирането) заедно с мен в моето Царство". Тук ние имаме едно указание за свръхземната сила на Христос, която привлича човешката индивидуалност в едно духовно Царство. Земното съждение, човешкото съждение трябва самопонятно да каже: „По отношение на Кармата, както левият така и десният разбойник трябва да изплатят своя грях"; обаче за небесното съждение важи нещо друго. Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното съждение стои просто в противоречие със земното съждение.
Как може Христос да прости там, където земното съждение изисква една кармическа справедливост?
" Да, скъпи мои приятели, това е един труден въпрос, но ние все пак искаме да се приближим до него в разсъжденията си тази вечер. Аз обаче изрично обръщам внимание върху това, че тук ние засягаме един от най-трудните въпроси на окултната наука. Ние трябва именно да направим една разлика, която човешката душа не ще направи драговолно, защото тя не отива драговолно до крайните заключения на едно разсъждение и защото изхожда от основанието, че съществуват някои трудности, когато се отива до неговите крайни изводи. Аз също ви обръщам внимание върху това, че ние ще имаме едно трудно разглеждане и може би ще е необходимо често пъти да преобръщате в душата това, което ще бъде казано, за да стигнете всъщност до разбиране на нещата.
към текста >>
Ние трябва именно да направим една разлика, която човешката душа не ще направи драговолно, защото тя не отива драговолно до крайните заключения на едно раз
съждение
и защото изхожда от основанието, че съществуват някои трудности, когато се отива до неговите крайни изводи.
Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното съждение стои просто в противоречие със земното съждение. Как може Христос да прости там, където земното съждение изисква една кармическа справедливост? " Да, скъпи мои приятели, това е един труден въпрос, но ние все пак искаме да се приближим до него в разсъжденията си тази вечер. Аз обаче изрично обръщам внимание върху това, че тук ние засягаме един от най-трудните въпроси на окултната наука.
Ние трябва именно да направим една разлика, която човешката душа не ще направи драговолно, защото тя не отива драговолно до крайните заключения на едно разсъждение и защото изхожда от основанието, че съществуват някои трудности, когато се отива до неговите крайни изводи.
Аз също ви обръщам внимание върху това, че ние ще имаме едно трудно разглеждане и може би ще е необходимо често пъти да преобръщате в душата това, което ще бъде казано, за да стигнете всъщност до разбиране на нещата. Ние трябва преди всичко да направим една разлика. Ние трябва да разгледаме това, което става една обективна справедливост в Кармата. Тук трябва да ни бъде напълно ясно, че човек, без съмнение, е подчинен на неговата Карма и че това, което той е извършил като неправда, той трябва да го изправи кармически. И при едно по-дълбоко размишление, човек всъщност не ще иска нещо друго, освен това да бъде така.
към текста >>
78.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 27 януари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
За да отговорим на този въпрос, най-напред ще се наложи да видоизменим начина на разглеждане така, че в автора на едно или друго
съждение
да виждаме още един човек.Днес ние казваме: Онези, които са считали Гьотевия „Фауст“ за едно изключително и велико произведение на изкуството, още на времето са се стремели към малко или много обективна преценка, като напълно са изключвали самите себе си.
Друго е по-важното: че по отношение на събитията, които стоят пред нас, така да се каже в тяхната собствена тежест, е много трудно да стигнем до една действителна, правилна преценка, която да остане валидна за продължителен период от време. И в някои лекции аз посочих, че някои величия от 19 век няма да бъдат считани за величия през следващите векове и че хора, които са вече напълно забравени, ще бъдат считани за забележителни личности едва през следващите векове. Несъмнено, правилният поглед върху нещата идва единствено в хода на времето. Тук исках само да посоча колко трудно е да стигнем до верни умозаключения относно едно събитие, кога то трябва да го преценим според неговата вътрешна същност. И защо впрочем това е толкова трудно?
За да отговорим на този въпрос, най-напред ще се наложи да видоизменим начина на разглеждане така, че в автора на едно или друго съждение да виждаме още един човек.Днес ние казваме: Онези, които са считали Гьотевия „Фауст“ за едно изключително и велико произведение на изкуството, още на времето са се стремели към малко или много обективна преценка, като напълно са изключвали самите себе си.
Обаче този човек, чиито критични бележки Ви прочетох, не е изключил себе си. Как стига човек изобщо дотам, че да разсъждава обективно? Хората разсъждават до такава степен необективно, че никога не си задават въпроса: Как се стига въобще дотам, че да не разсъждаваме обективно? До необективните разсъждения човек стига поради своите симпатии и антипатии. Ако нямаше симпатии или антипатии, човекът никога не би допускал необективни разсъждения.
към текста >>
Размислете само малко върху това, че когато произнасяте едно
съждение
.
Обаче без да засягам някого все пак е ясно, че всеки един от Вас слуша моите думи по съвсем различен начин. Това е напълно естествено. Вие разбирате моето изложение именно според своето развитие в миналите инкарнации. Разбира се по-добре би било тук да не се събират никакви слушатели, ако всеки трябваше да разбира нейната по един и същ начин, но това ни отвежда още по-далеч. То ни отвежда дотам, че откриваме една двойственост вътре в самите себе си.
Размислете само малко върху това, че когато произнасяте едно съждение.
Вие го произнасяте по определен начин. Вие казвате нека си послужим с един случаен пример, Вие казвате след едно представление, на което сте присъствували в театъра „Райнхард“:“Аз съм очарован...! “ Друг някой казва: „Но това е поквара на цялото изкуство...! “ Несъмнено, сега не бива да критикуваме нито едно от тези две изказания. Едното може да бъде оправдано от гледна точка на един зрител, другото от гледна точка на друг зрител.
към текста >>
Да, то наистина взема участие в раз
съждение
то.
То зависи от обстоятелства, които се намират в самите хора, от предпоставките, с които те пристъпват към нещата. Обаче ако размислите върху тези предпоставки, тогава ще си кажете: Да, тези предпоставки са неща, които навремето ние не сме предполагали, че могат да съществуват. Във Вашите съждения, когато произнасяте сега, ще се влее, например, да речем нещо, което сте видели, когато сте били на 18 години, или нещо, което сте научили като малко дете. Всички минали опитности се вливат в душата Ви и се съединяват с цялата субстанция на Вашите мисли, миналите опитности винаги разсъждава заедно с Вас. Естествено, всеки може да долови това у себе си, стига да иска.
Да, то наистина взема участие в разсъждението.
Запитайте се дали бихте могли да промените това, което вече се намира вътре във Вас, дали бихте могли да го изкорените от себе си: запитайте се, поне веднъж си задайте този въпрос! И ако бихте могли да го изкорените от себе си, Вие бихте изкоренили в настоящата си инкарнация и всички Ваши минали опитности, в този случай просто би трябвало да заличите самите себе си. Но това е невъзможно. Със същия успех бихте могли да изкорените това, което сте изживели през миналите инкарнации като мисловни и емоционални решения, както, ако например стоите пред огледалото и казвате: моят нос не ми харесва, искам да имам друг нос; естествено, друг нос Вие не можете да си поръчате. Това е съвсем ясно.
към текста >>
79.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Ние стигаме до нашето физическо тяло поради това, че можем, естествено, да го разглеждаме външно с нашите сетива, защото всеки друг, който се намира заедно с нас във физическия свят, би постъпил по същия начин и би се съгласил с нас относно
съждение
то: това физическо тяло е тук, то съществува.
И нека Духът, който ние търсим с помощта на нашата Духовна наука. Духът, който мина през Мистерията на Голгота за благото на Земята, за свободата и напредъка на човечеството, нека Той да бъде с Вас и с Вашите тежки задължения! Скъпи мои приятели, бих искал да кажа още нещо към четирите лекции върху свободата и необходимостта, които, малко или много, образуват едно свързано цяло. Да разгледаме още веднъж една от основните антропософски истини, истината за съставните части на човека, нещо което стана доста обичайно за нас през последните години; и така, засега ние разглеждаме човека като изграден от четири съставни части от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Когато първоначално се придържаме към това, което на физическия свят е присъщо за всеки човек, ние можем да кажем: В обикновеното будно състояние най-напред ние имаме нашето физическо тяло.
Ние стигаме до нашето физическо тяло поради това, че можем, естествено, да го разглеждаме външно с нашите сетива, защото всеки друг, който се намира заедно с нас във физическия свят, би постъпил по същия начин и би се съгласил с нас относно съждението: това физическо тяло е тук, то съществува.
Следователно в условията на физическия свят физическото тяло може да бъде разглеждано по чисто външен начин. Обаче, както бихме се убедили, макар и след кратък размисъл, етерното тяло далеч не може да бъде разглеждано по съшия начин. То не се поддава на обикновеното физическо наблюдение. Също така не се поддава на обикновено физическо наблюдение и астралното тяло, а още по-малко се поддава на такова наблюдение човешкият Аз, защото онова, което е Азът, не може да бъде разглеждано отвън и никой не може да назове неговото име отвън. Ако някой би произнесъл по Ваш адрес думата „Аз“, Вие никога не бихте си помислили, че това се отнася за самите Вас.
към текста >>
80.
1. Лекция, 30.09.1914
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
В последните седмици често ми се налагаше да чувам именно такова
съждение
: ако Австрия не беше започнала война със Сърбия, това би била проява на търпимост.
Тук имаме важни черти на съвременната история. Не трябва да си затваряме очите за неестествеността на съюза между Западна и Северозападна Европа с Изтока, – ако наблюдаваме от гледна точка на Антропософията. Да се опитаме да се приближим от тази гледна точка. По време на нашите сблъсъци с госпожа Безант /бележка 9/ един индуски учен каза, че маниера, с който госпожа Безант крещи за търпимост, напомня ситуация, при която на човек се канят да му отсекат ръката и той се дърпа, а него го призовават към търпимост, иначе ще се скарат. Не трябва много ум, за да разбереш, че това е абсурдно – да искаш лоялност от човек, на когото се каниш да отрежеш ръката.
В последните седмици често ми се налагаше да чувам именно такова съждение: ако Австрия не беше започнала война със Сърбия, това би била проява на търпимост.
Точно същата работа. Този, на когото искат да отсекат ръката, го призовават да бъде търпелив: – имаме много възможности да се учим на обективност в разиграващите се около нас трагични събития, но за това е нужно да може да се мисли. Да се научим да мислим е също една от задачите на Теософията. Има цикъл за душите на народите. Ако сега, в тези тежки обстоятелства не го приемем с цялата сериозност и благоговение, то тогавашната ни работа над разбирането му ще се окаже безплодна теоретична игра.
към текста >>
Препрочитайки сега тези думи се опитваш да си представиш колко безпомощно е било човешкото
съждение
в навечерието на разразилите се събития!
Това, което сега чувстваме, ще бъде оздравяващо – ако се съединим с чувството, което е една неизкоренима победа: победата на Духа. Много значителни думи бяха казани тази пролет от един германски политик /бележка 18/. Той каза за нашите взаимоотношения с Русия, че Германия е в дружески взаимоотношения с Петербург, който не обръща внимание на подстрекателствата в пресата. И за Англия през юли беше казано, че напрежението отслабва, че преговорите с Англия не са прекъснати, че те продължават в дух на подобряване. Така говореше един известен политик още на 3 юли.
Препрочитайки сега тези думи се опитваш да си представиш колко безпомощно е било човешкото съждение в навечерието на разразилите се събития!
Но едно става ясно от тези думи: ние не искахме война! И трябва – разберете ме правилно, – за да се изразя гротескно, трябва да не си германец, за да намерят тези думи нужното разбиране, за да придобият съответстващото им значение. Но човешката душа търси нещо постоянно, не такива думи, които днес звучат, а утре се оказват несъстоятелни; тя търси това, което е истинно и днес, и утре. Тази истина тя ще намери само в духа. Можем да се доверим в победността на Духа.
към текста >>
81.
2. Лекция, 13.02.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Само тогава стоим на позициите на действителния духовен живот, ако си изясним, че в събитията на физически план действат духовни първопричини, за разбирането на които се изисква различна сила на
съждение
, от свойствената за физическия план.
Мисли се за това, кой народ е особено виновен за тази война. Мисли се примерно така, както с пълно право се мисли при дебатите в съда, когато се претеглят различните обстоятелства. Какво собствено се прави, когато се постъпва по охарактеризирания начин, и което господства в съвременния печат. Съвсем се изключва целият духовен живот, даже и ако нямат такова намерение, тъй като се облягат на догмата, че към тези демони, например, към тези, които от изток внесоха раздор в живота на Европа, могат да бъдат приложени понятията на обикновения човешки разсъдък, защото не вярват, не осъзнават, че има друго съзнание, друга разсъдъчна сила, от тези, които са свойствени на човека. Когато се опитват такива осъществяващи еволюцията събития да се обсъждат от тясно човешка гледна точка, фактически се отрича духовния живот.
Само тогава стоим на позициите на действителния духовен живот, ако си изясним, че в събитията на физически план действат духовни първопричини, за разбирането на които се изисква различна сила на съждение, от свойствената за физическия план.
Когато на физически план враждуват един с друг хора с различни убеждения, тогава е възможно да се съди с човешки разсъдък. Но това не може да се прави, когато воюват народи, тъй като в живота на народите се изразяват незрими Могъщества. В човека, разбира се, също намират своя израз незримите Могъщества, но така, че те се вписват в човешката способност за съждение. В живота на народите те не правят това. В живота на народите ние се убеждаваме в реалността на конкретния духовен живот и научаваме, че когато се извършват такива значителни събития, в човешката душа говорят съвсем други импулси, от тези, които може да овладее земното съзнание.
към текста >>
В човека, разбира се, също намират своя израз незримите Могъщества, но така, че те се вписват в човешката способност за
съждение
.
Съвсем се изключва целият духовен живот, даже и ако нямат такова намерение, тъй като се облягат на догмата, че към тези демони, например, към тези, които от изток внесоха раздор в живота на Европа, могат да бъдат приложени понятията на обикновения човешки разсъдък, защото не вярват, не осъзнават, че има друго съзнание, друга разсъдъчна сила, от тези, които са свойствени на човека. Когато се опитват такива осъществяващи еволюцията събития да се обсъждат от тясно човешка гледна точка, фактически се отрича духовния живот. Само тогава стоим на позициите на действителния духовен живот, ако си изясним, че в събитията на физически план действат духовни първопричини, за разбирането на които се изисква различна сила на съждение, от свойствената за физическия план. Когато на физически план враждуват един с друг хора с различни убеждения, тогава е възможно да се съди с човешки разсъдък. Но това не може да се прави, когато воюват народи, тъй като в живота на народите се изразяват незрими Могъщества.
В човека, разбира се, също намират своя израз незримите Могъщества, но така, че те се вписват в човешката способност за съждение.
В живота на народите те не правят това. В живота на народите ние се убеждаваме в реалността на конкретния духовен живот и научаваме, че когато се извършват такива значителни събития, в човешката душа говорят съвсем други импулси, от тези, които може да овладее земното съзнание. Когато днес се чете и усилено се обсъжда написаното, в това число и тези, които са поискали да получат импулса на духовната наука, се оказва, че за много се пише и говори така, сякаш мировото развитие е започнало някъде около 20 юни 1914 година. Даже тогава, когато се търсят причините за съвременните объркани събития, се говори така, сякаш те са започнали миналата година. Практически резултат от духовната наука, освен всичко друго, трябва да стане стремежът да се съставят съждения, опирайки се не само на това, което дава непосредствено днешния ден, а изхождайки от две, взаимосвързани явления, това е най-елементарното.
към текста >>
Последното се състои преди всичко в това, че
съждение
то трябва да бъде съпоставено с даваното от духовната наука.
В живота на народите те не правят това. В живота на народите ние се убеждаваме в реалността на конкретния духовен живот и научаваме, че когато се извършват такива значителни събития, в човешката душа говорят съвсем други импулси, от тези, които може да овладее земното съзнание. Когато днес се чете и усилено се обсъжда написаното, в това число и тези, които са поискали да получат импулса на духовната наука, се оказва, че за много се пише и говори така, сякаш мировото развитие е започнало някъде около 20 юни 1914 година. Даже тогава, когато се търсят причините за съвременните объркани събития, се говори така, сякаш те са започнали миналата година. Практически резултат от духовната наука, освен всичко друго, трябва да стане стремежът да се съставят съждения, опирайки се не само на това, което дава непосредствено днешния ден, а изхождайки от две, взаимосвързани явления, това е най-елементарното.
Последното се състои преди всичко в това, че съждението трябва да бъде съпоставено с даваното от духовната наука.
Ще поясня с пример, как може да бъде плодотворна тази духовна наука, когато срещу преживяването ние носим нашето разбиране и тогава вземаме това преживяване вътре в себе си. През цялото време подчертаваме, че развитието на света, развитието на Земята, ако имаме предвид само следатлантското време, има ясно различаващи се културни периоди. Изброяваме ги: древноиндийски период, персийски период, египетско-халдейски период, гръко-латински, следва този, в който сега живеем. Обърнахме внимание, че след нашата, ще последват шеста и седма културни епохи. Но ние не се ограничаваме със схематично изброяване на следващите една след друга епохи.
към текста >>
И какво посредническо, арбитърско
съждение
за двата духовни потока може да се изнесе, които така се съотнасят един с друг, както именно трябва да се съотнася диференцираното?
Това ясно е видно. Докато в Средна Европа душите са се борили, борили са се за своя вътрешен свят, като лично достижение да добият личното възприемане на Бога, славянският елемент запазва вече дадената му религия, възприемането на Бога, култа; той ги запазва без да се домогва до вътрешно оживяване с духа, той оставя духа като облак, реещ се над него и живее в този образ, в своето лично, оставяйки чужд на духа. Средна Европа не е могла да се консервира в някаква стара форма на външното християнство, тъй като тя е трябвало да се бори за вътрешно възприемане на Бога. Изтокът е останал да стои, и даже формите на културата му са станали неподвижни и абстрактни, защото той трябва да се подготвя за външното възприемане, към приемането на това, което Западът постига като лично достижение, тъй като Изтокът не е готов да има това като лично достижение. Пък и как може чисто теоретично, със схематично съзнание да се достигне разбиране, противоположно на разбирането на Аза, когато в основата стоят съвсем противоположни духовни импулси?
И какво посредническо, арбитърско съждение за двата духовни потока може да се изнесе, които така се съотнасят един с друг, както именно трябва да се съотнася диференцираното?
Не ме разбирайте погрешно: как може да се съпоставя, например, слон с лъв? Събитията се проявяват в съответствие с вечната необходимост и протичат така, както го изисква вечната необходимост. Изтокът е трябвало да се съпротивлява на това, което му е било нужно и ще му бъде все по-нужно: обединяването със Запада и културата – тъй като всъщност, засега той не е зрял. Изтокът не би могъл правилно да я разбере. И германо-славянските противоречия са външен израз на конфликта между това, което ние наричаме германско, и това, което наричаме славянско, на това, което по същество още само се подготвя, и което дълго ще се рее като тревожност над живота на Европа.
към текста >>
82.
3. Лекция, 14.02.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Но, ако се изказва такова
съждение
, това свидетелства, че действа онова, което вчера исках да ви представя, за което вчера исках да предупредя, а именно, че казаното от мен трябва да бъде възприето с духовнонаучно разбиране, така трябва да бъде освободено, че чисто теоретично абстрактното мислене да се преобрази в непосредствено преживяване, за да стане в нас това, което изобщо остава в сферата на голото знание, да стане чувство, да стане живот.
Казвам, че лесно мога да разбера ако някой стигне до такива изводи. С други думи: лесно мога да си представя, че от всичко казано вчера, включая някои други забележки, някой, под влияние на всевъзможни емоции и чувства, ще изпадне в такава грешка. Така може да стане, особено по отношение на такива въпроси, – на това ви и обърнах внимание, – че нещо, което се говори на едно място, на друго води до неправилно разбиране. И, собствено, не защото то е оцветено в съответствие с потребностите на дадената местност или определената група хора, а защото се възприема без необходимата обективност и се завладява от всякакви национални амбиции и страсти. Тогава някой може да каже: значи, твоите думи са насочени само към това, да се поласкае в известна степен средноевропейската култура, а ние, принадлежащите към източноевропейската култура, се чувстваме дълбоко обидени.
Но, ако се изказва такова съждение, това свидетелства, че действа онова, което вчера исках да ви представя, за което вчера исках да предупредя, а именно, че казаното от мен трябва да бъде възприето с духовнонаучно разбиране, така трябва да бъде освободено, че чисто теоретично абстрактното мислене да се преобрази в непосредствено преживяване, за да стане в нас това, което изобщо остава в сферата на голото знание, да стане чувство, да стане живот.
Който ще мисли така, както току що ви казах, той ще остане във властта на теоретичното, на абстрактното съждение. И какво би било в този случай конкретното, изпълнено с преживяване съждение? Как би звучало то? То би звучало така: ако е справедливо това, което беше казано, – ние вървим към времето, когато тези които иска да следват задачите на своята културна епоха, не смеят повече да остават в тяснонационалните преживявания. Петата културна епоха, в цялото и своеобразие, е предназначена именно за това, принадлежащите към нея личности, по специфичен начин да враснат в чувството за национално, и след това отново, като личности да го надрастат /да се освободят от него/; шестата и седмата културни епохи ще бъдат такива, че тези, които ще искат да останат в тяснонационалното, ще изостанат от задачите на човечеството.
към текста >>
Който ще мисли така, както току що ви казах, той ще остане във властта на теоретичното, на абстрактното
съждение
.
С други думи: лесно мога да си представя, че от всичко казано вчера, включая някои други забележки, някой, под влияние на всевъзможни емоции и чувства, ще изпадне в такава грешка. Така може да стане, особено по отношение на такива въпроси, – на това ви и обърнах внимание, – че нещо, което се говори на едно място, на друго води до неправилно разбиране. И, собствено, не защото то е оцветено в съответствие с потребностите на дадената местност или определената група хора, а защото се възприема без необходимата обективност и се завладява от всякакви национални амбиции и страсти. Тогава някой може да каже: значи, твоите думи са насочени само към това, да се поласкае в известна степен средноевропейската култура, а ние, принадлежащите към източноевропейската култура, се чувстваме дълбоко обидени. Но, ако се изказва такова съждение, това свидетелства, че действа онова, което вчера исках да ви представя, за което вчера исках да предупредя, а именно, че казаното от мен трябва да бъде възприето с духовнонаучно разбиране, така трябва да бъде освободено, че чисто теоретично абстрактното мислене да се преобрази в непосредствено преживяване, за да стане в нас това, което изобщо остава в сферата на голото знание, да стане чувство, да стане живот.
Който ще мисли така, както току що ви казах, той ще остане във властта на теоретичното, на абстрактното съждение.
И какво би било в този случай конкретното, изпълнено с преживяване съждение? Как би звучало то? То би звучало така: ако е справедливо това, което беше казано, – ние вървим към времето, когато тези които иска да следват задачите на своята културна епоха, не смеят повече да остават в тяснонационалните преживявания. Петата културна епоха, в цялото и своеобразие, е предназначена именно за това, принадлежащите към нея личности, по специфичен начин да враснат в чувството за национално, и след това отново, като личности да го надрастат /да се освободят от него/; шестата и седмата културни епохи ще бъдат такива, че тези, които ще искат да останат в тяснонационалното, ще изостанат от задачите на човечеството. За това и ни е необходим духовнонаучният мироглед, за да се измъкне човечеството от тяснонационалните преживявания, от преживяванията, които не са общочовешки.
към текста >>
И какво би било в този случай конкретното, изпълнено с преживяване
съждение
?
Така може да стане, особено по отношение на такива въпроси, – на това ви и обърнах внимание, – че нещо, което се говори на едно място, на друго води до неправилно разбиране. И, собствено, не защото то е оцветено в съответствие с потребностите на дадената местност или определената група хора, а защото се възприема без необходимата обективност и се завладява от всякакви национални амбиции и страсти. Тогава някой може да каже: значи, твоите думи са насочени само към това, да се поласкае в известна степен средноевропейската култура, а ние, принадлежащите към източноевропейската култура, се чувстваме дълбоко обидени. Но, ако се изказва такова съждение, това свидетелства, че действа онова, което вчера исках да ви представя, за което вчера исках да предупредя, а именно, че казаното от мен трябва да бъде възприето с духовнонаучно разбиране, така трябва да бъде освободено, че чисто теоретично абстрактното мислене да се преобрази в непосредствено преживяване, за да стане в нас това, което изобщо остава в сферата на голото знание, да стане чувство, да стане живот. Който ще мисли така, както току що ви казах, той ще остане във властта на теоретичното, на абстрактното съждение.
И какво би било в този случай конкретното, изпълнено с преживяване съждение?
Как би звучало то? То би звучало така: ако е справедливо това, което беше казано, – ние вървим към времето, когато тези които иска да следват задачите на своята културна епоха, не смеят повече да остават в тяснонационалните преживявания. Петата културна епоха, в цялото и своеобразие, е предназначена именно за това, принадлежащите към нея личности, по специфичен начин да враснат в чувството за национално, и след това отново, като личности да го надрастат /да се освободят от него/; шестата и седмата културни епохи ще бъдат такива, че тези, които ще искат да останат в тяснонационалното, ще изостанат от задачите на човечеството. За това и ни е необходим духовнонаучният мироглед, за да се измъкне човечеството от тяснонационалните преживявания, от преживяванията, които не са общочовешки. Значи, от казаното вчера трябва да бъде направен съвсем, съвсем друг извод: че средноевропейските национални култури са тези, които, като национални, носят със себе си импулси, съвпадащи с великите предначертания на следатлантската епоха, но че след това ще дойдат култури, които ще направят необходимо израстването на хората от националните импулси, и това няма да може да се осъществи, ако тези, които днес принадлежат към предугажданите бъдещи култури, започнат да се дуят в техните национални преживявания, че и да ги акцентират, както това става с населението на Източна Европа.
към текста >>
83.
8. Лекция, 15.03.1916
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Тъй като разликата не е в това днес да се опираме на собственото си
съждение
, а във времената на църковните отци – на техните съждения.
Казвам това не за да кажа нещо парадоксално и остро, казвам това поради належащите необходимости на нашето време; тези неща трябва да бъдат изговорени. Ще дойде време, когато осъзнаването на много фактически връзки ще стане закономерна необходимост, но днес съзнанието още не е узряло за такова тяхно закономерно възприемане. Бих могъл да приведа хиляди и хиляди примери за недостоверност в съвременната научна дейност и литература, много от тях приведох във вчерашната открита лекция, но времето ни винаги е толкова малко и лекциите винаги са толкова кратки. Можете, например, в много книги на Ернст Хекел /бележка 65/ – знаете, колко много ценя Ернст Хекел в сферата, където той действително е ценен – отново и отново да намерите препратки към Карл Ернст фон Баер /бележка 66/, прекрасен естествоизпитател, изследовател, когото той нарича свои учител. Днес книгите на Хекел се четат, изучават се, те са станали сякаш новата библия или, най-малкото, сякаш са писания на новите отци на църквата.
Тъй като разликата не е в това днес да се опираме на собственото си съждение, а във времената на църковните отци – на техните съждения.
Разликата именно не е в това. По времето на Тертулиан и Грегор фон Нацианц /бележка 67/ именно те са били църковните отци, на тях са се покланяли хората. Днес тези, които основават обществата на монисти, евгенисти и прочие прекрасни неща, се кланят на свети Дарвин, свети Хекел или свети Хелмхолц /бележка 68/. Това е съвсем едно и също – само сферите на поклонение са различни! Сега не ги наричат свети и само в това е разликата.
към текста >>
Искам да ви прочета само едно място от книгата на Карл Ернст фон Баер, където той изказва свое
съждение
за връзките на духовния свят със земния свят.
Днес тези, които основават обществата на монисти, евгенисти и прочие прекрасни неща, се кланят на свети Дарвин, свети Хекел или свети Хелмхолц /бележка 68/. Това е съвсем едно и също – само сферите на поклонение са различни! Сега не ги наричат свети и само в това е разликата. Хората четат Хекел и мислят, че ако Хекел така се позовава на Карл Ернст фон Баер, то и великият естествоизпитател Баер, също както и Хекел, е отричал съществуването на духовния свят. Бих искал да посъветвам тези, които днес осланяйки се на книгите на Хекел и Дарвин, бързат да основават филиали на обществото на монистите, да не бързат, а да прочетат сами, какво пише този Карл Ернст фон Баер.
Искам да ви прочета само едно място от книгата на Карл Ернст фон Баер, където той изказва свое съждение за връзките на духовния свят със земния свят.
Той пише: "Земното тяло е само леха, на която бурно расте духовното наследство на човечеството, а историята на цялата природа – това е само история на постъпателната победа на духа над материята. И основният смисъл на творението не е в съответствието! – за тази цел се сменят поредица поколения и съвременността се издига по безкрайните степени на миналото." Какво казва Баер? Тялото на Земята, Земята е леха, в която са спуснати, като в обвивка, духовните зачатъци – Баер е казал самата истина в зората на XIX век!
към текста >>
И навсякъде, из цяла Европа, се е разлял, особено в нашата научно-популярна литература, стремежът към все по-голяма неяснота, повърхностност в духовните стремежи, и силно нежелание да се вниква в тези неща с ясно, трезво човешко
съждение
.
Какво казва Баер? Тялото на Земята, Земята е леха, в която са спуснати, като в обвивка, духовните зачатъци – Баер е казал самата истина в зората на XIX век! Ернст Хекел подбира от Баер тези изречения, които са му удобни. Тези, които нищо друго не правят, освен да основават всевъзможни мистични общества, знаят Баер само от думите на Ернст Хекел и живеят в тази лъжа, без да имат ни най-малка склонност сами да се запознаят с това, за което става дума. С такава лъжовност е пронизана днес цялата наша литература.
И навсякъде, из цяла Европа, се е разлял, особено в нашата научно-популярна литература, стремежът към все по-голяма неяснота, повърхностност в духовните стремежи, и силно нежелание да се вниква в тези неща с ясно, трезво човешко съждение.
Ще приведа конкретен пример. На Запад, сред французи, британци и италианци има много ордени на свободните зидари, при това от високите степени, с 33 степени, но има и такива, в които има 30 степени. Именно в такива ордени през последните столетия често "ловяха риба в мътна вода" и ако веднъж подходим към всевъзможните хитри сплетни, нездрави, нелепи, но отговарящи на нечии лични и политически интереси, с трезво и здраво съждение, ако вникнем във въздействието и стремежите на западноевропейското масонство, много от неяснотите и "лова на риба в мътна вода" изплуват, например, във връзка с влизането на Италия във войната. Това, което се разигра във връзка с войната в тези масонски ордени, някога ще оглави листата на рибарските истории. За германските масони може да се каже само едно: или те са настрани, или играят ролята, така да се каже, на глупака.
към текста >>
Именно в такива ордени през последните столетия често "ловяха риба в мътна вода" и ако веднъж подходим към всевъзможните хитри сплетни, нездрави, нелепи, но отговарящи на нечии лични и политически интереси, с трезво и здраво
съждение
, ако вникнем във въздействието и стремежите на западноевропейското масонство, много от неяснотите и "лова на риба в мътна вода" изплуват, например, във връзка с влизането на Италия във войната.
Тези, които нищо друго не правят, освен да основават всевъзможни мистични общества, знаят Баер само от думите на Ернст Хекел и живеят в тази лъжа, без да имат ни най-малка склонност сами да се запознаят с това, за което става дума. С такава лъжовност е пронизана днес цялата наша литература. И навсякъде, из цяла Европа, се е разлял, особено в нашата научно-популярна литература, стремежът към все по-голяма неяснота, повърхностност в духовните стремежи, и силно нежелание да се вниква в тези неща с ясно, трезво човешко съждение. Ще приведа конкретен пример. На Запад, сред французи, британци и италианци има много ордени на свободните зидари, при това от високите степени, с 33 степени, но има и такива, в които има 30 степени.
Именно в такива ордени през последните столетия често "ловяха риба в мътна вода" и ако веднъж подходим към всевъзможните хитри сплетни, нездрави, нелепи, но отговарящи на нечии лични и политически интереси, с трезво и здраво съждение, ако вникнем във въздействието и стремежите на западноевропейското масонство, много от неяснотите и "лова на риба в мътна вода" изплуват, например, във връзка с влизането на Италия във войната.
Това, което се разигра във връзка с войната в тези масонски ордени, някога ще оглави листата на рибарските истории. За германските масони може да се каже само едно: или те са настрани, или играят ролята, така да се каже, на глупака. Живеейки в братство с другите масони, те успяха нищо да не забележат. И това е най-доброто, да, най-доброто, което може да се каже за тях. Не трябва да се мисли, че това, което действа тук, остава без въздействие върху нашата, така наречена, култура.
към текста >>
84.
9. Лекция, 11.05.1917
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Ако се прегледат всички тези съчинения даже не с доброжелателност, с която в нашето движение, собствено, вече се сдобихме, а настроени критично, което е свойствено на съвременната ни епоха, в цялата антропософска литература ясно ще изпъкне една основна насоченост: да се даде на човешката душа това, което особено и е необходимо в нашата епоха, – опираща се на собствената ни вътрешна същност самостоятелност и сила на
съждение
то.
Твърдо съм убеден: въпросите, поставени в моите вече многобройни съчинения, са поставени не от мен. Повечето отговори са дадени от мен, но въпросите не са поставени от мен. Въпросите са поставени от самата култура на епохата, например, от естествознанието. Тези въпроси трябва да си задава всеки, на когото са близки изискванията на епохата, който сериозно се вслушва в най-важните потребности на съвременните души. Ако съзнанието се потопи в казаното, ще стане ясно, че в цялата антропософска литература господства едно основно положение, една основна насоченост, една основна настройка.
Ако се прегледат всички тези съчинения даже не с доброжелателност, с която в нашето движение, собствено, вече се сдобихме, а настроени критично, което е свойствено на съвременната ни епоха, в цялата антропософска литература ясно ще изпъкне една основна насоченост: да се даде на човешката душа това, което особено и е необходимо в нашата епоха, – опираща се на собствената ни вътрешна същност самостоятелност и сила на съждението.
Често бях принуден да се съпротивлявам на идващите от различни страни препоръки да пиша в по-популярен стил. Бях принуден да се съпротивлявам на този натиск по простата причина, че Антропософията е призвана не да даде на хората, ако те поискат, без умствено напрежение да добият догми, а именно да пробуди тяхната собствена способност за съждения, собствените търсения на душата. За това е призвана антропософската литература, – всеки, който иска, да отнесе от антропософската литература собствена убеденост. Антропософията никъде не призовава към сляпа вяра, разбира се, излагат се факти, които не могат небавно да бъдат проверени от личен опит, но те се разказват като факти от духовния свят, които се възприемат като съобщения, и към които всеки може, ако иска, да приложи силата на своето критично мислене. И ние видяхме, че в последно време приятели, пристъпили с пълно разбиране към работата, достигнаха дотам, че сами се издигнаха към фините възприятия, проверени от непредвзетото критично мислене.
към текста >>
От това непредвзето и небоязливо критично
съждение
се нуждае това, което се съобщава в антропософската литература.
Често бях принуден да се съпротивлявам на идващите от различни страни препоръки да пиша в по-популярен стил. Бях принуден да се съпротивлявам на този натиск по простата причина, че Антропософията е призвана не да даде на хората, ако те поискат, без умствено напрежение да добият догми, а именно да пробуди тяхната собствена способност за съждения, собствените търсения на душата. За това е призвана антропософската литература, – всеки, който иска, да отнесе от антропософската литература собствена убеденост. Антропософията никъде не призовава към сляпа вяра, разбира се, излагат се факти, които не могат небавно да бъдат проверени от личен опит, но те се разказват като факти от духовния свят, които се възприемат като съобщения, и към които всеки може, ако иска, да приложи силата на своето критично мислене. И ние видяхме, че в последно време приятели, пристъпили с пълно разбиране към работата, достигнаха дотам, че сами се издигнаха към фините възприятия, проверени от непредвзетото критично мислене.
От това непредвзето и небоязливо критично съждение се нуждае това, което се съобщава в антропософската литература.
Тя винаги ще издържи тази непредвзета критика; толкова по-лесно ще я издържи, колкото по-непредвзета бъде критиката. Никога няма да чуете друго от мен, освен думите: проверявайте, проверявайте и проверявайте, но не спирайте с една проверка, търсете със средствата на съвременното мислене все по-дълбоко и по-дълбоко проникване в същината на нещата. Ако към това се стремим, именно антропософската литература може да направи човека самостоятелен. Когато обхващаш многообразното въздействие на Антропософията, се сблъскваш с най-различни неща. Отново и отново срещам хора, които чуват една-две лекции, или прочетат една-две книжки, и след това изчезват от полезрението.
към текста >>
Видите ли, да бъдеш съгласен със собственото си
съждение
и
съждение
то на някой друг е логично, но може да доведе до странни колизии.
Антропософията ще я издържи. Нека такава проверка започне – духовната наука ще я издържи. Но, разбира се, в епоха, когато не се желае да се вникне в най-елементарните истини, такава проверка дълго още ще трябва да почака. Стремежът да бъдеш не само логичен, но да проникваш в действителността, тоест да съгласуваш своите разсъждения не само с абстрактните закони на логиката, но и с реалните факти на действителността, този стремеж не се среща често в наши дни. Да бъдеш логичен – към това се стремят мнозина, но само известно заобикаляне на логиката – с отчитане на нейната важност – дава възможност да се види, каква бъркотия може да възникне с такива, отговарящи на логиката, съждения.
Видите ли, да бъдеш съгласен със собственото си съждение и съждението на някой друг е логично, но може да доведе до странни колизии.
В своите мисли Карл V австрийски /1500 – 1558 г./ и кралят на Франция Франциск I /1494 – 1547 г./ съвпаднали. В известна степен, по отношение на една определена точка, техните желания, които те се стремили да осъществят, съвпаднали напълно. Франциск казал: "Моят скъп брат се стреми към същото, към което и аз, ние и двамата искаме едно и също." – Работата е там, че те и двамата искали да завладеят Милано /бележка 72/. Виждате ли, с това пояснение всичко става ясно. Но че именно такива съждения, които като бедствие на нашата епоха пронизват мисленето и господстват в него, – това няма желание да се забелязва.
към текста >>
Но ако този начин на
съждение
господства в областта непосредствено засягаща съдбата на човечеството, тук погрешните съждения носят плодове със съвсем друго значение, отколкото в спекулативните разсъждения в тясно ограничена област на науката, както в много случаи става в теоретичните разсъждения на Лео Кьонигсбергер.
Знаете ли, да се слуша нещо подобно си е мъка. Нямам намерение сега да говоря, правилна ли е цялата теория за тези числа, но, да приемеш едно, да не приемаш друго и да твърдиш: ако резултатът е нула, такива числа не може да има, – да слушаш това си е мъка, тъй като, от самосебе си се разбира, че правилният извод е съвсем друг: ако две умножени числа в резултат дадат нула, трябва да се приеме, че резултатът от умножението може да бъде и нула. Това е налагащ се от самосебе си естествен извод. Ако тези здрави съждения живееха в математиката, или в политическите декларации, например, на господин Уилсън /бележка 74/! Не, в тях господства същият, току що демонстриран начин на мислене.
Но ако този начин на съждение господства в областта непосредствено засягаща съдбата на човечеството, тук погрешните съждения носят плодове със съвсем друго значение, отколкото в спекулативните разсъждения в тясно ограничена област на науката, както в много случаи става в теоретичните разсъждения на Лео Кьонигсбергер.
Време е вече да се обърне внимание на това, колко характерно за нашата действителност е отсъствието в съжденията на хората на стремеж към реалността, към съответствие с действителността. Към това не се стремят и в елементарни неща. Предпочита се това, което е приятно, а не това, което е всъщност. За да се измъкнем от това бедствие на съвременността, е необходимо да се научим да мислим различно, да се научим не просто изобщо да мислим, а да мислим различно. Това е извънредно важно.
към текста >>
85.
14. Лекция, 23.04.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
За отделната човешка душа едно от най-добрите, най-значителни достижения на духовнонаучната работа, трябва да стане придобиването на свободно, ясно, безпристрастно
съждение
за това, което и се представя в обкръжаващия живот, и освобождение от това, което по същество властва днес над цялото човечество - "проспиване" на събитията от живота.
И именно духовната наука отваря пътища към това, прехвърляйки мост, правилно свързвайки вътрешната същност на човека с истинската действителност. Тъй като именно в това отношение хората живеят в истинска мъгла. Ако се замислим, трудно е да се разбере, как хората ден след ден живеят в такава мъгла. Но това е било необходимо, за да имат хората възможност да се научат да стоят на краката си. Те трябва да се научат да достигат до яснотата със свои собствени сили, а не чрез авторитарност.
За отделната човешка душа едно от най-добрите, най-значителни достижения на духовнонаучната работа, трябва да стане придобиването на свободно, ясно, безпристрастно съждение за това, което и се представя в обкръжаващия живот, и освобождение от това, което по същество властва днес над цялото човечество - "проспиване" на събитията от живота.
Хората проспиват това, което се намира пред очите им. Да обвият всичко в мъгла – това е именно стремежа на тези, които едностранчиво излизат с всевъзможни монистични или "естественонаучни обосновки"- както те им казват – идеи, но които по същество не са нищо друго, а просто материалисти. Те ни уверяват, че именно те водят към действителността. Но те ни отдалечават от действителността. Пробвайте да кажете на Оскар Хертвиг, че той разглежда фактите откъснато от действителността - той ще ви вземе на подбив, защото съвсем не е в състояние да види, че това действително е така.
към текста >>
86.
15. Лекция, 26.04.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Днес младите хора се дразнят, когато им се говори за значението на възрастта, те се смятат за зрели да бъдат избрани в парламента или в други представителни органи, макар, разбира се, да не са узрели за това, тъй като работата е там, че правилното
съждение
за социалните взаимоотношения на хората и за социалното устройство израства само на основата на зрялото разглеждане на живота.
То ни разкрива все нови и нови страни на това, което тогава се развива в нас, което отвътре навън се разкрива в нас. Да живееш в очакване, от година на година да чакаш новото от остаряването – това е резултат от сериозното вникване в думите: всичко, което е около нас и вътре в нас, е творчество на Духа. Това настроение, този проникнат от очакване живот трябва да се вкорени в самата същност на възпитанието, трябва да се влее в цялото настроение, да стане същност на възпитанието. Така, че децата от ранни години, а след това и когато станат юноши или девойки, и по-късно, да живеят с чувството: докато сме млади, Духът не ни се разкрива напълно, но според това, доколко остаряваме, той по все по-нов начин се разкрива на душата. Нужен е тласък към познанието на Духа, за да не се изпусне, да не се остави без внимание това, което се надига от дълбините на нашето същество, тъй като нашето остаряване не е безсмислено, а изпълнено със съдържание.
Днес младите хора се дразнят, когато им се говори за значението на възрастта, те се смятат за зрели да бъдат избрани в парламента или в други представителни органи, макар, разбира се, да не са узрели за това, тъй като работата е там, че правилното съждение за социалните взаимоотношения на хората и за социалното устройство израства само на основата на зрялото разглеждане на живота.
Ако изобщо съществува тази душевна настройка на живот, изпълнен с очакване, тогава се знае: това, което ни обкръжава като външно устройство, не може да се разбере и възприеме напълно, докато не се встъпи в определена възраст. Духовната наука, ако е правилно разбрана, не е нещо абстрактно, тя вниква в практическия живот. Духовната наука, ако се разбира все повече и все по-правилно, дълбоко се внедрява в практическия живот и все повече ще навлиза, чак до конкретните неща. В подрастващия човек тя създава съвсем друго възприемане на живота, усещане за очакване на новото, което ще му донася всяка нова година от неговия живот. В духовната наука са заложени изпълнените със сили ферменти на възпитанието, най-енергичните възпитателни импулси.
към текста >>
Стремят се, детето възможно по-рано да придобие собствено
съждение
, възможно по-рано да се премине във възпитанието към противоположното на това, което се описва в книгата ми "Възпитание на детето от гледна точка на духовната наука".
Тя се натрупва в организма на човека, но той не усеща това, не го осъзнава. Тя се просмуква в кръвта и плътта, действа в безсъзнателното, но частично се разпръсква, частично се потапя и в подсъзнанието. Как действа Духът в това подсъзнание? Да разгледаме малко по-подробно в какво е причината за това, Духът частично да се потапя, да е принуден да се потапя в подсъзнателното. Причината за това са предимно неправилните принципи на възпитание, когато се стремят да натикат остаряването и умствения живот, стремят се към това, децата възможно най-рано да престанат да бъдат деца.
Стремят се, детето възможно по-рано да придобие собствено съждение, възможно по-рано да се премине във възпитанието към противоположното на това, което се описва в книгата ми "Възпитание на детето от гледна точка на духовната наука".
Необходимо е, детето да живее предимно в образни представи, та интелектуалното колкото се може по-късно да докосне неговата душа. За това днес и понятие си нямат. Цялата култура е чужда на това. В тази култура няма за какво да се хванем, но духовната наука никога няма да стане реакционна. Тя, разбира се, винаги ще се съобразява с достиженията на външната, материална култура, но тази външна материална култура с нейните достижения има нужда от противовес.
към текста >>
87.
16. Лекция, 21.03.1921
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
В бъдеще, именно по силата на запазващите се предразсъдъци, ще бъдат не по-способни от днес, да си съставят здраво и обективно
съждение
по отношение на този въпрос.
Този въпрос засяга такива важни, може да се каже, от изключителна историческа важност проблеми, че беше неправомерно да се въздържа от отговор на него. Затова този отговор ще бъде даден, разбира се, в рамките на това, което може да бъде дадено за краткото време на една лекция. Искам само да предпоставя някои бележки, за да ви бъде ясно от какво изхождам, осветлявайки този въпрос. В лекциите, които изнесох в Дорнах в Гьотеанума, никога не съм бягал от отговора на този въпрос и никога не съм затаявал своите възгледи, които могат да бъдат изречени при всякакви обстоятелства пред целия свят. Не споделям мнението, че непредубеден, обективен отговор на този въпрос, може да даде само бъдещето, че трябва да го предоставим на историята.
В бъдеще, именно по силата на запазващите се предразсъдъци, ще бъдат не по-способни от днес, да си съставят здраво и обективно съждение по отношение на този въпрос.
Съвсем не мисля, че обективно съждение по този въпрос ще стане по-възможно в бъдеще. Това е първото, което искам да кажа и ето защо го казвам. Предвид тези нападки – не искам сега да ги характеризирам с никакви епитети – предвид тези нападки в самата Германия към културно-политическата страна на моята дейност /бележка 110/, а нападките са предимно от страна на тези, които могат да се нарекат ултранемци, аз естествено трябва да бъда готов, че от тази страна всичко, което бих казал, ще бъде чудовищно изопачено. Но не смятам за необходимо в това отношение да казвам нещо в своя защита, тъй като нелепите обвинения в антигерманска дейност се опровергават от самия факт на това, че още по време на войната в северозападния ъгъл на Швейцария беше построен Гьотеанумът. Това свидетелстваше за нещото, което не само в самата Германия, но и пред целия свят трябваше да бъде разкрито на цялото човечество чрез немския духовен живот.
към текста >>
Съвсем не мисля, че обективно
съждение
по този въпрос ще стане по-възможно в бъдеще.
Затова този отговор ще бъде даден, разбира се, в рамките на това, което може да бъде дадено за краткото време на една лекция. Искам само да предпоставя някои бележки, за да ви бъде ясно от какво изхождам, осветлявайки този въпрос. В лекциите, които изнесох в Дорнах в Гьотеанума, никога не съм бягал от отговора на този въпрос и никога не съм затаявал своите възгледи, които могат да бъдат изречени при всякакви обстоятелства пред целия свят. Не споделям мнението, че непредубеден, обективен отговор на този въпрос, може да даде само бъдещето, че трябва да го предоставим на историята. В бъдеще, именно по силата на запазващите се предразсъдъци, ще бъдат не по-способни от днес, да си съставят здраво и обективно съждение по отношение на този въпрос.
Съвсем не мисля, че обективно съждение по този въпрос ще стане по-възможно в бъдеще.
Това е първото, което искам да кажа и ето защо го казвам. Предвид тези нападки – не искам сега да ги характеризирам с никакви епитети – предвид тези нападки в самата Германия към културно-политическата страна на моята дейност /бележка 110/, а нападките са предимно от страна на тези, които могат да се нарекат ултранемци, аз естествено трябва да бъда готов, че от тази страна всичко, което бих казал, ще бъде чудовищно изопачено. Но не смятам за необходимо в това отношение да казвам нещо в своя защита, тъй като нелепите обвинения в антигерманска дейност се опровергават от самия факт на това, че още по време на войната в северозападния ъгъл на Швейцария беше построен Гьотеанумът. Това свидетелстваше за нещото, което не само в самата Германия, но и пред целия свят трябваше да бъде разкрито на цялото човечество чрез немския духовен живот. Когато са дадени такива свидетелства за немския духовен живот, мисля, че не трябват много думи, за да се опровергаят злонамерените обвинения.
към текста >>
И трябва да се гледа в дълбочина, ако искаме да изнесем правилно
съждение
за виновниците за войната.
И за този, който не би почнал да говори, ако не се ориентираше във фактите по-различно, отколкото много други, винаги, когато станеше дума за събитията от 1914 година, беше изключително трудно да обърне вниманието на събеседника към най-важното. Това започна за мен още тогава, когато в Швейцария навсякъде ми навираха книгата "Аз обвинявам", и аз – знаете ли колко опасна беше понякога ситуацията – и аз в отговор не можех нищо друго да кажа, освен това, което беше истината, макар понякога то да не срещаше ни най-малко разбиране. Четете, казвах им, цялата правна софистика в тази книга, вникнете в стила и, в цялата постройка на книгата, в поднасянето на материала, и ако имате чувство за вкус, ще трябва да признаете, че това е "политическа"литература на задкулисието! – Отново и отново повтарях това на хората, принадлежащи към неутралните и към не неутралните страни. Разбира се, не твърдя, че в "Аз обвинявам" няма нищо вярно, но книгата е насочена да създаде определено мнение за трагичната историческа ситуация, в която се оказа светът в 1914 година.
И трябва да се гледа в дълбочина, ако искаме да изнесем правилно съждение за виновниците за войната.
Да, но този въпрос за вината трябва и да ни научи на нещо. Видите ли, веднага след злополучното обръщение на Германия с предложение за сключване на мир, през есента или зимата на 1916 година, когато след това започна цялата тази фантастична бъркотия с 14-те точки на Удроу Уилсън, тогава излязох пред тези, върху които тежеше отговорността, с настойчиво предложение в противовес на лишените от връзка с действителността, откъснати от този свят 14 точки на Уилсън, които, въпреки своята откъснатост от действителността, приведоха в движение кораби, топове и войски, за да им бъде дадена в противовес за света идеята за тричленността на социалния организъм. Наложи ми се да преживея, че макар и да се намериха хора, които напълно се съгласиха с мен, че това действително е правилно, че това трябва да се осъществи, но никой нямаше мъжеството да предприеме нещо в това направление, никой, нито един. От разговора ми с Кюлман /бележка 124/, мисля, че ще има същия резултат. По тези въпроси нямам основания за никакви илюзии.
към текста >>
Почти е невъзможно хората да постигнат правилно
съждение
.
Скъпи мои, многоуважаеми слушатели, нищо не се е изменило. И днес не е станало по-различно. И на мен не ми остава нищо друго, освен отново да потвърдя, че нищо не се е изменило. И пак се говори със същата тази откъснатост от живота, със същата тази абстрактност, с която говори Удроу Уилсън, и която беше подкрепена с това, с което той излезе на Версайската мирна конференция през 1919 година. Отново се говори за същия този Хардинг /от 1921 до 1923 година 29-ти президент на САЩ/ и аз виждам в речта на Хардинг, неудачната му реч, колкото е възможно да бъде неудачна една поява, също отсъствие на каквато и да е връзка с действителността и повторение на стари, изтъркани фрази – и това сега, когато стоим пред стопански проблеми, както тогава стояхме пред политически; в тази реч не виждам дори и малка мисъл за това, което действително е необходимо.
Почти е невъзможно хората да постигнат правилно съждение.
Работата не е в това дали имаме Уилсън, който във Версай демонстрира своята обърканост, или по-късните разговори в същата област. Работата е на човек да му бъдат отворени очите и да вижда действителността. Тогава би се обърнало внимание на такъв факт, някак неочакван за този, който има усет за разбирането на политическата ситуация, на факта, че такъв типичен за нашата съвременност държавен деец, като Лойд Джордж, каза неотдавна: не може в стария морален смисъл да се смята Германия за виновна за войната; хората са затънали в глупостта. Той каза това преди няколко седмици, а знаете как се изказваше в Лондон срещу Симонс. От това можете да си направите извод за действителната стойност на думите, с които говорят държавните дейци.
към текста >>
88.
Шеста лекция, 15 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Тук той просто трябва да се откаже от своето високомерие, което го кара да казва, че винаги може да формира свое собствено
съждение
.
Оживяващо за развитието действа само такъв възглед, който в социалния, политическия и изобщо в човешкия съвместен живот отчита областта на постоянното съществуване. Това е велика, сериозна истина, която посредством науката за инициацията трябва все повече и повече да въздейства на хората. И характерна черта на нашето време е, че мина времето, когато до 333 г. висшите същества провеждаха свръхсетивно обучение, в което човек не беше нужно да участва със съзнанието си, доколкото това обучение ставаше в по-голямата си част в съня или в сумрачно състояние на съзнанието. Днес това, което му е нужно, човек го научава в общение с други хора.
Тук той просто трябва да се откаже от своето високомерие, което го кара да казва, че винаги може да формира свое собствено съждение.
В областта на преходното той може да разбере, че старият човек може нещо да съобщи на младия, нещо такова, което само възрастен човек може да съобщи на млад. И ако той разбира това, защо не може също да разбере, че съществува наука за посвещение, която се предава от човек на човек, че сега фермент за социалния живота, който ще се развие в бъдеще, е това, че, ако човек в някакъв момент от времето, – ако говорим за областта на времето, – сам не може да разбере нещо, той трябва да го възприеме от друг човек. И вчера ви казах: нашето развитие във времето ще ни доведе до това, че нещата следва да се възприемат като не се доверяваме на голия авторитет; в представите, които формираме, следва да имаме вече някаква увереност, източник на която е вътрешното чувство. В цяла поредица от мои книги подчертавах, че на почвата на духовната наука не трябва да разцъфтява вярата в авторитета. Но това навярно трябва да се отнася към всичко, което стои на почвата на духовната наука: невъзможно е да се получи посвещение по такъв начин, че в духа на нашето време, просто като петле да кацнеш на стобора и да крякаш за собствената си убеденост на всяка възраст!
към текста >>
89.
Тринадесета лекция, 11 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Съждение
то, че предците са вярвали в духове, е половинчато и затова е извънредно опасна истина; защото половинчатата истина често е по-лоша от пълната заблуда, доколкото пълната заблуда лесно се разпознава, а половинчатата истина броди из света като привидение.
Тоест вече може да се каже, че новата епоха на съзнателната душа е горда и даже арогантна със своите естественонаучни достижения и свързаната с това естественонаучна насока на своето мислене, и тази епоха гледа отвисоко към предишните епохи. Помислете само, с какво чувство, с какво самодоволство гледа съвременният човек към своите предци, за които казва, че са вярвали в духове. Не е нужно да се опитваме да опровергаваме това твърдение, защото нашите предци са вярвали в духове. Това е било така. Нека днес по-малко да обръщаме внимание на понятийното съдържание на изречението: нашите предци са вярвали в духове, а ние сме станали толкова умни, че вече не вярваме в духове, – а да обърнем повече внимание на чувственото съдържание, на това, което усещаме когато виждаме, как съвремието съди своите глупави предци, които са вярвали в духове, и как ние, накрая, сме достигнали до естественонаучната епоха и вече не вярваме в духове.
Съждението, че предците са вярвали в духове, е половинчато и затова е извънредно опасна истина; защото половинчатата истина често е по-лоша от пълната заблуда, доколкото пълната заблуда лесно се разпознава, а половинчатата истина броди из света като привидение.
Вярно е, че ако хвърлим поглед към предшестващите епохи, към времето до и след Мистерията на Голгота и към още по-ранните времена, към третата следатлантска култура, ще открием, че основно хората са вярвали в духове и демони, както ви показах с примера за Тертулиан. Това е точно така. Но тази епоха е предшествана от друга, когато хората също са говорили за духове, но не в смисъла, в който са мислели за духовете в описания преди малко период. Във втория и първия следатлантски културен период те са говорели за духове, като са съзнавали: това, което те си представяли, е било резултат от представните им сили. Съответно на своята сила за представяне, те са можели да си представят само духове.
към текста >>
90.
Историческа симптоматoлогия, лекция 9
GA_185 лекция 9
Но това, което е необходимо е прозрението, не това фалшиво
съждение
и нищо правене, а прозрение да се погледне навътре към нещата в тяхната действителност.
Трябва ли да бъде така, че хората съвсем да не са в състояние чрез регулиране на това, което е в сърцата им и в глъбините на душите им, да намерят пътя към светлината? Трябва ли това да стане по пътя на външната принуда? Трябва ли първо всичко да рухне, за да започнат хората да мислят? Не трябва ли този въпрос да се поставя отново и отново всеки ден? Не изисквам отделния човек да направи това или онова, защото знам колко малко може да направи човек в днешно време.
Но това, което е необходимо е прозрението, не това фалшиво съждение и нищо правене, а прозрение да се погледне навътре към нещата в тяхната действителност.
Особено впечатление ми направи една забележка, която прочетох тази сутрин във „Фанкфуртер Цайтунг“, т.е. в един немски вестник. Там прочетох статията на един човек, когото преди осемнадесет-двадесет години познавах добре и с когото бях обсъдил много неща. Прочетох във „Фанкфуртер Цайтунг“ един негов фейлетон. Не съм виждал този човек вече шестнадесет-осемнадесет години.
към текста >>
И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях
съждение
.
“ И преди всичко съществува една истинска вътрешна омраза по отношение на гьотеанството. Но това го казвам не, за да критикувам, и съвсем не (това не сте и свикнали да го правя), за да кажа нещо хубаво за Уилсън. Но е тъжно, когато нещата стават само по принуда, а в действителност могат само да са полезни, когато идват от свободния човек. Защото още днес е необходимо от свободната мисъл да излязат онези неща, които трябва да са противоположност на свободата.
И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях съждение.
Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно съждението, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети. Как се радва светът днес – може да се каже по цялото земно кълбо, – че може да се моли на един учител като на кумир2; колко е зарадван света от това, че чак не му се налага да мисли. Това не е национална добродетел или порок. То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за съждение. Но човек не идва до съждението, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко.
към текста >>
Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно
съждение
то, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети.
И преди всичко съществува една истинска вътрешна омраза по отношение на гьотеанството. Но това го казвам не, за да критикувам, и съвсем не (това не сте и свикнали да го правя), за да кажа нещо хубаво за Уилсън. Но е тъжно, когато нещата стават само по принуда, а в действителност могат само да са полезни, когато идват от свободния човек. Защото още днес е необходимо от свободната мисъл да излязат онези неща, които трябва да са противоположност на свободата. И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях съждение.
Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно съждението, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети.
Как се радва светът днес – може да се каже по цялото земно кълбо, – че може да се моли на един учител като на кумир2; колко е зарадван света от това, че чак не му се налага да мисли. Това не е национална добродетел или порок. То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за съждение. Но човек не идва до съждението, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко. Човек се нуждае от волята да прозре действителността.
към текста >>
То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за
съждение
.
Защото още днес е необходимо от свободната мисъл да излязат онези неща, които трябва да са противоположност на свободата. И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях съждение. Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно съждението, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети. Как се радва светът днес – може да се каже по цялото земно кълбо, – че може да се моли на един учител като на кумир2; колко е зарадван света от това, че чак не му се налага да мисли. Това не е национална добродетел или порок.
То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за съждение.
Но човек не идва до съждението, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко. Човек се нуждае от волята да прозре действителността. Онези хора, които днес често са водачите, това го казах и в други взаимовръзки: това е сбирщина от най-лошите, доведени от вълните на обстоятелствата в последно време. – Това трябва да се прозре. Въобще не става въпрос за гръмки слова: демокрация, социализъм и т.н.
към текста >>
Но човек не идва до
съждение
то, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко.
И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях съждение. Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно съждението, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети. Как се радва светът днес – може да се каже по цялото земно кълбо, – че може да се моли на един учител като на кумир2; колко е зарадван света от това, че чак не му се налага да мисли. Това не е национална добродетел или порок. То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за съждение.
Но човек не идва до съждението, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко.
Човек се нуждае от волята да прозре действителността. Онези хора, които днес често са водачите, това го казах и в други взаимовръзки: това е сбирщина от най-лошите, доведени от вълните на обстоятелствата в последно време. – Това трябва да се прозре. Въобще не става въпрос за гръмки слова: демокрация, социализъм и т.н. Става въпрос за това да се прозре действителността зад думите.
към текста >>
91.
Съдържание
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Едно
съждение
върху съдържанието на едно такова печатно издание може да бъде признато само на онзи, който познава това, което е прието като предпоставка за произнасяне на едно такова
съждение
.
"Съдържанията на тези печатни издания бяха замислени като устни съобщения, а непредназначени за печата. Никъде не е казано ни най-малко нещо, което да не е чист резултат на изграждащата се Антропософия. Който чете тези частни печатни издания, може да ги вземе в пълния смисъл като нещо, което Антропософията има да каже. Ето защо можа също да се изходи без колебание от нареждането тези печатни издания да се разпространяват само между членовете на Антропософското Общество. Ще трябва само да се приеме, че в непрегледаните от мене записи се намират грешки.
Едно съждение върху съдържанието на едно такова печатно издание може да бъде признато само на онзи, който познава това, което е прието като предпоставка за произнасяне на едно такова съждение.
А това е за по-голяма част от тези печатни издания най-малко антропософското познание за човека, на Космоса, доколкото неговото същество е описано в Антропософията, и познанието на това, което се намира като "Антропософска история В съобщенията от духовния свят".
към текста >>
92.
6. СКАЗКА ШЕСТА. Дорнах, 30 ноември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Да, видите ли: едно нещо е едно такова
съждение
, което се произнася, друго нещо е ходът на развитието на човечеството.
Това е нещо, което хората, които днес искат да разберат времето, трябва да схванат с всички нишки на техния душевен живот. От дълго време хората са проявявали съпротива против всичко онова, което трябваше да бъде внесено като нещо необикновено в човешкия светоглед. Аз често пъти съм превеждал миловидния пример, който е свързан с нещо грубо, недодялано: в 1835 година следователно от тогава не е минало още едно столетие – ученият медицински колегиум в Бавария е бил запитан, когато са искали да построят първата железопътна линия от Фюрт до Нюрнберг, дали е хигиенично да се построи една такава железопътна линия? Тогава медицинският колегиум казал документът за това съществува, то не е никак една измислица че не трябва да се строи никаква железопътна линия, защото хората, които ще се движат по този начин върху земната почва, ще станат нервни. Но нека прибавим още: ако вече биха съществували такива хора, които биха искали да имат железопътни линии, тогава отляво и отдясно на железопътната линия би трябвало да бъдат издигнати високи дъсчени стени, за да не получат сътресения на мозъка онези хора, покрай които ще минава влакът.
Да, видите ли: едно нещо е едно такова съждение, което се произнася, друго нещо е ходът на развитието на човечеството.
Днес ние се смеем на записаното в един такъв документ, какъвто е оставил Баварският медицински колегиум в 1835 година. Но, нали, ние нямаме никакво право да се смеем току така на подобно нещо: ако днес ни се случи нещо подобно, бихме се отнесли по същия начин. Защото не можем да кажем, че медицинският колегиум от Бавария абсолютно не е бил прав. Ако сравним нервното състояние на днешното човечество с нервното състояние на онова човечество, което е живяло преди около 3000 години, тогава трябва да признаем, че хората са станали нервни. Може би медицинският колеги ум е преувеличил нещата, обаче хората наистина са станали по-нервни.
към текста >>
Една борба, която се явява по този начин гротескна, която е в състояние да изпрати в света едно подобно
съждение
, една такава борба не трябва да се вземе лекомислено.
Онзи, който познава също окончателно по-дълбоките исторически импулси на днешните вероизповедания, той няма желание да води борба със старото, което заслужава уважение. Обаче когато борбата е наложена, тя също не може да бъде избягната. И днешното свещеничество не е никак склонно, да остави да проникне в човечеството онова, което трябва да дойде в него: истините на Духовната наука. Може също да се предвиди, че необходима та борба против нещо такова, което аз неотдавна Ви изнесох, е всъщност гротескна, а именно: казва се, че католиците трябва да се информират върху антропософски ориентираната Духовна наука от книгите, които пишат против нея, защото моите собствени книги са абсолютно забранени от папата. Това никак не е смешно, а е един дълбок сериозен въпрос!
Една борба, която се явява по този начин гротескна, която е в състояние да изпрати в света едно подобно съждение, една такава борба не трябва да се вземе лекомислено.
И тя не трябва да се взема лекомислено именно тогава, когато човек съвсем не я приема на драго сърце. Защото видите ли, да вземем примера с католическата църква. С евангелската църква работата не стои различно, католическата е само по-силна, там съществуват стари, заслужаващи уважение наредби. Достатъчно е само човек да разбере онова, което свещеникът облича, когато чете литургията, достатъчно е човек да разбере всяка отделна част на литургическата дреха, всеки отделен акт на литургията, тогава той ще види, че това са прадревни свещени, заслужаващи уважение устройства и наредби, наредби, които са даже по-стари от Християнството, защото жертвоприношението е само един изменен в християнски смисъл прадревен култ на мистериите. В този култ стои днешното свещеничество, което си служи с такива средства за борба: когато следователно човек има от една страна най-дълбокото уважение както за култа така и за символизма на онова, което съществува тук, и от друга страна вижда, с какви лоши средства се защищава онова, което съществува по този начин, и с какви лоши средства се напада онова, което иска да проникне в развитието на човечеството, тогава той вижда първо, каква сериозност е необходима днес, за да вземе становище по отношение на такива неща.
към текста >>
93.
8. СКАЗКА ОСМА. Дорнах, 7 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Отделните хора се издигат над общото
съждение
.
Ето защо в широките маси на пролетариата възникна материалистичната вълна, в социалното мислене на широките маси на пролетариата. И марксизмът, който отново се оживи така гротескно в последните четири до пет години, е социалният цвят и плод на материалистичния естественонаучен метод в социалното мислене. Не трябва да изпускаме изпредвид, че това е конфигурацията на настоящия цивилизован свят. Ако не видим това, тогава ние проспиваме най-важните явления и симптоми на този живот. Ние не сме напълно човеци в настоящето време, ако проспим тези явления.
Отделните хора се издигат над общото съждение.
Тези отделни хора чувствуват вече днес до определена степен: ако продължаваме да мислим и чувствуваме така, ние не ще можем да вървим по-нататък. Ние все повече и повече ще навлезем в хаоса. Ето защо призиви за пробуждане като следващите са наистина редки, но те вече съществуват тези призиви за пробуждане. Позволете ми да Ви прочета един такъв призив за пробуждане. В 31/32 Тетрадка на културносоциалистическото седмично списание "Нова земя", което излиза във Виена, бе публикувана една статия под заглавието "Светоглед на криза" от Карл Полании.
към текста >>
94.
11. СКАЗКА ЕДИНАДЕСЕТА. Дорнах, 14 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Някой говори за духовните светове: трябва само да бъде съпоставено всичко, начинът, по който се говори, сериозността, с която се схващат нещата, логиката, която се развива и т.н., тогава човек ще може да си състави едно
съждение
, дали това, което се изнася като знание за духовните светове, е шарлатанство или дали то е нещо обосновано.
Даже за много хора днес е нещо фантастично, когато се говори за науката на посвещението, когато се говори за нещо, каквото е прагът на духовния свят. Вярно е, че не всеки човек може да премине днес прага за духовния свят; обаче никому не е забранено да разбере истиността на това, което казват онези, които могат да минават през прага на духовния свят. Не е правилно, когато от тази или онази страна постоянно се казва: да, как мога да разбера, че е вярно това, което този или онзи изнася като наука на посвещението, ако аз самият не мога да прогледна в духовния свят. Това е неправилно. Здравият човешки ум, който не е заблуден от погрешни идеи за природата и за социалния въпрос, които царуват днес, може винаги да реши от себе си, дали царува истината в това, което някой говори.
Някой говори за духовните светове: трябва само да бъде съпоставено всичко, начинът, по който се говори, сериозността, с която се схващат нещата, логиката, която се развива и т.н., тогава човек ще може да си състави едно съждение, дали това, което се изнася като знание за духовните светове, е шарлатанство или дали то е нещо обосновано.
Това може всеки да реши и при него не съществува пречка да направи плодотворно в мисленето за природата и за социалния живот това, което е почерпено от извора на духовния живот от страна на онзи, които имат право да говорят за принципа на посвещението. Онези сили на развитието на човечеството, които са ръководили човека несъзнателно, така че той е напредвал, са изчерпени и се изчерпват напълно до средата на столетието, говорейки с приблизителност. От дълбочините на душите трябва да бъдат извлечени нагоре новите сили. И човекът трябва да разбере, как в дълбочините на неговата душа той е свързан с корените на духовния живот. Естествено, не всеки днес може да премине прага на духовния свят.
към текста >>
95.
12. СКАЗКА ДВАНАДЕСЕТА. Дорнах, 15 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
В течение на последните месеци, а също и години аз изнасях тук сказки и правих разглеждания върху най-различните предмети, също и върху историята на времето и изискванията на настоящето време, като имах винаги целта, да доставя факти, които могат да поставят човека в състоянието да си образува едно
съждение
, а не за да им предложа едно готово
съждение
.
Задачите, които са поставени на човечеството в настоящето и в близкото бъдеще, са решаващи, важни, велики. И касае се за това, че трябва да бъде проявена действително една силна душевна смелост, за да се напра ви нещо за овладяването на тези задачи. Който разглежда днес тези задачи и се опитва да получи един действителен поглед в онова, от което човечеството крайно се нуждае, трябва често да мисли за повърхностна та лекота, с която днес се вземат публичните, така наречените публични работи. Бихме могли да кажем, че днес хората политизират в пусто. Те си образуват възгледа върху живота изхождайки от някои вълнения, от няколко егоистични гледни точки, били те и народно-егоистични, докато сериозността на днешното вре ме изисква хората да имат определен копнеж за това, да добият фактическите основи за образуването на един здрав разсъдък.
В течение на последните месеци, а също и години аз изнасях тук сказки и правих разглеждания върху най-различните предмети, също и върху историята на времето и изискванията на настоящето време, като имах винаги целта, да доставя факти, които могат да поставят човека в състоянието да си образува едно съждение, а не за да им предложа едно готово съждение.
Копнежът за познаване фактите на живота, за тяхното все по-основно и по-основно познаване, за да има човек една действителна основа за едно съждение, това е важното днес. Аз трябва да кажа това особено поради причината, че различните изисквания, различните писателски изложения, които направих относно така наречения социален въпрос и относно троичното разчленение на социалния организъм, действително се вземат, както ще се види, лекомислено, за щото по отношение на тези неща твърде малко се задават въпросите за сериозността на тези основи. Днешните хора така трудно стигат до тези фактически основи, защото, въпреки че не вярват това, всъщност са теоретици във всички области на живота. Онези, които днес най-много си въобразяват, че са практици, те са най-големите теоретици, поради това, че всеобщо се задоволяват с това, да си образуват няколко представи, само малко представи върху живота, за да съдят върху този живот, докато днес само на едно действително, универсално и всеобхватно вникване в живота е възможно да добие едно обективно съждение върху онова, което е необходимо. Можем да кажем, че днес представлява най-малко едно интелектуално лекомислие, когато без обективни основи се политизира в пусто или се фантазира върху възгледа за живота.
към текста >>
Копнежът за познаване фактите на живота, за тяхното все по-основно и по-основно познаване, за да има човек една действителна основа за едно
съждение
, това е важното днес.
И касае се за това, че трябва да бъде проявена действително една силна душевна смелост, за да се напра ви нещо за овладяването на тези задачи. Който разглежда днес тези задачи и се опитва да получи един действителен поглед в онова, от което човечеството крайно се нуждае, трябва често да мисли за повърхностна та лекота, с която днес се вземат публичните, така наречените публични работи. Бихме могли да кажем, че днес хората политизират в пусто. Те си образуват възгледа върху живота изхождайки от някои вълнения, от няколко егоистични гледни точки, били те и народно-егоистични, докато сериозността на днешното вре ме изисква хората да имат определен копнеж за това, да добият фактическите основи за образуването на един здрав разсъдък. В течение на последните месеци, а също и години аз изнасях тук сказки и правих разглеждания върху най-различните предмети, също и върху историята на времето и изискванията на настоящето време, като имах винаги целта, да доставя факти, които могат да поставят човека в състоянието да си образува едно съждение, а не за да им предложа едно готово съждение.
Копнежът за познаване фактите на живота, за тяхното все по-основно и по-основно познаване, за да има човек една действителна основа за едно съждение, това е важното днес.
Аз трябва да кажа това особено поради причината, че различните изисквания, различните писателски изложения, които направих относно така наречения социален въпрос и относно троичното разчленение на социалния организъм, действително се вземат, както ще се види, лекомислено, за щото по отношение на тези неща твърде малко се задават въпросите за сериозността на тези основи. Днешните хора така трудно стигат до тези фактически основи, защото, въпреки че не вярват това, всъщност са теоретици във всички области на живота. Онези, които днес най-много си въобразяват, че са практици, те са най-големите теоретици, поради това, че всеобщо се задоволяват с това, да си образуват няколко представи, само малко представи върху живота, за да съдят върху този живот, докато днес само на едно действително, универсално и всеобхватно вникване в живота е възможно да добие едно обективно съждение върху онова, което е необходимо. Можем да кажем, че днес представлява най-малко едно интелектуално лекомислие, когато без обективни основи се политизира в пусто или се фантазира върху възгледа за живота. Желателно е днес в основата на душите да има сериозно отношение към живота.
към текста >>
Онези, които днес най-много си въобразяват, че са практици, те са най-големите теоретици, поради това, че всеобщо се задоволяват с това, да си образуват няколко представи, само малко представи върху живота, за да съдят върху този живот, докато днес само на едно действително, универсално и всеобхватно вникване в живота е възможно да добие едно обективно
съждение
върху онова, което е необходимо.
Те си образуват възгледа върху живота изхождайки от някои вълнения, от няколко егоистични гледни точки, били те и народно-егоистични, докато сериозността на днешното вре ме изисква хората да имат определен копнеж за това, да добият фактическите основи за образуването на един здрав разсъдък. В течение на последните месеци, а също и години аз изнасях тук сказки и правих разглеждания върху най-различните предмети, също и върху историята на времето и изискванията на настоящето време, като имах винаги целта, да доставя факти, които могат да поставят човека в състоянието да си образува едно съждение, а не за да им предложа едно готово съждение. Копнежът за познаване фактите на живота, за тяхното все по-основно и по-основно познаване, за да има човек една действителна основа за едно съждение, това е важното днес. Аз трябва да кажа това особено поради причината, че различните изисквания, различните писателски изложения, които направих относно така наречения социален въпрос и относно троичното разчленение на социалния организъм, действително се вземат, както ще се види, лекомислено, за щото по отношение на тези неща твърде малко се задават въпросите за сериозността на тези основи. Днешните хора така трудно стигат до тези фактически основи, защото, въпреки че не вярват това, всъщност са теоретици във всички области на живота.
Онези, които днес най-много си въобразяват, че са практици, те са най-големите теоретици, поради това, че всеобщо се задоволяват с това, да си образуват няколко представи, само малко представи върху живота, за да съдят върху този живот, докато днес само на едно действително, универсално и всеобхватно вникване в живота е възможно да добие едно обективно съждение върху онова, което е необходимо.
Можем да кажем, че днес представлява най-малко едно интелектуално лекомислие, когато без обективни основи се политизира в пусто или се фантазира върху възгледа за живота. Желателно е днес в основата на душите да има сериозно отношение към живота. Когато наред с другата страна пред света бъде поставена също и практическата страна на нашия духовно научен стремеж в най-ново време, троичното разчленение на социалния организъм, това е така, че още срещу целия начин на мислене и образуване на представи, който царува в разработването на този тричленен социален организъм, днес се противопоставят предразсъдъците и именно предварително образувани чувства. Тези предразсъдъци, и именно предварително образувани чувства, от къде идват те? Да, човекът си образува днес представи върху онова, което е истината сега аз говоря все за социалния живот той си образува представи за това, което е правилното, което е полезното и т.н.
към текста >>
96.
10. Десета лекция, 15 Октомври 1921
GA_207 Антропософията като космософия 1
Материалистическото светоусещане вярва, че всяко
съждение
за божествено-духовния свят е една външна проекция на човешката същност.
Защото всички тези неща след смъртта отпадат. От илюзията на сетивата остава само това, което току-що описах, и то по този начин, както аз го описах пред Вас. В средата на 19 век, когато материалистическият светоглед постигна своята кулминация, своята върхова точка, често ставаше дума за това, че основавайки една религия, и изобщо говорейки за един божествено-духовен външен свят, човек всъщност проектирал навън своя вътрешен свят. Достатъчно е само да прочетете нещо от такъв материалист като Фойербах, чието влияние върху Рихард Вагнер беше огромно, за да установите, че това материалистическо мислене фактически вижда само външната природа, т.е. само илюзията в този неин вид, както се представя тя между раждането и смъртта.
Материалистическото светоусещане вярва, че всяко съждение за божествено-духовния свят е една външна проекция на човешката същност.
Това привидно познание наричаме антропоморфизъм. Според него човек изгражда света в зависимост от това, което е заложено в неговата собствена същност. И в средата на 19 век материалистично ориентираните хора често си служеха с една фраза, за да покажат колко напреднал е новия свят. Те казваха: Древните вярваха, че Бог е създал света; обаче ние, съвременните хора, знаем: Човекът е създал Бога, това ще рече, че той постоянно го излъчва навън, че той го проектира във външния свят. Всичко това се получи, защото в човека се зачитаха само онези стойности, каквито има човешкият живот между раждането и смъртта.
към текста >>
97.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 12 ноември 1922 г. Изживявания на човешката душа в духовния свят в съня и след смъртта
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Това става едва в течение на развитието и затова особено сутрин можем така добре да преценяваме, да съдим, защото нашето физическо тяло ни дава силата за
съждение
.
Така че този древен човек, докато, от една страна, е развивал силно групово съзнание, е имал и силно съзнание за своята принадлежност към живота извън Земята. Той е знаел как е слязъл от духовния свят, как е преминал през звездния свят и си е избрал едно физическо тяло тук, на Земята. По-късно това съзнание силно се е помрачило. Затова пък хората са станали умни, както днес наричаме това. Те са се проникнали със силата за преценка, за дискриминиране и подобни неща.
Това става едва в течение на развитието и затова особено сутрин можем така добре да преценяваме, да съдим, защото нашето физическо тяло ни дава силата за съждение.
Ние проникваме повече от древния човек във физическото и етерното тяло. Древният човек е имал съзнание за предишното съществуване, ние имаме съзнание повече за земното съществуване. Ние здраво се поставяме в нашето физическо и етерно тяло. Той не го е правил. Древният човек повече е носил физическото и етерното си тяло, той го е чувствал като нещо външно, както днес ние чувстваме нашето облекло.
към текста >>
98.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 17 Декември 1922
GA_219 Отношението на звезд.свят към човека
И по този начин, скъпи мои приятели, всяко човешко
съждение
се оказва ориентирано спрямо пространството.
Обаче пространствените представи тънат в мрак, те не могат да произведат нищо. Едва с епохата на Галилей, Коперник и Джордано Бруно, пространството започва да играе своята голяма роля в човешкия светоглед. Дори и Птоломеевата система, макар и да работеше с пространството, беше замислена в тясна връзка с времето. Това, до което днес се стига, е съвременното подреждане на звездите в Космоса, а за древните светогледи за тях човек може само да се досеща как са възникнали те в съответните древни епохи. Представата за пространството, пространственият светоглед се превърна в нещо основно.
И по този начин, скъпи мои приятели, всяко човешко съждение се оказва ориентирано спрямо пространството.
Съвременният човек започна да се съобразява все повече и повече с пространството, не само по отношение на Космоса, но и по отношение на своето мислене. И днес ние сме застанали ако мога така да се изразя във върховата точка на това пространствено мислене. Помислете само, колко трудно би било за днешния човек да следва във времето една дискусия, един спор. Когато се намеси и пространството Вие с облекчение въздъхвате: вземате си бележника и означавате не що тук или там. Онагледяването, т.е.
към текста >>
Обаче всяка преценка, всяко
съждение
в условията на пространствените измерения, е нещо земно.
Боговете, с които човек живее между смъртта и новото раждане имат поглед върху нещата, който е свързан предимно с времето, а не с пространството. Боговете изобщо нямат „възгледи", свързани с пространството, каквито човек развива тук на Земята. Този пространствен възглед е нещо специфично човешко. Собствено, човекът навлиза в пространството едва когато напусне божествено-духовния свят и слезе долу във физическия земен свят. Разбира се, от тази гледна точка всичко изглежда разположено в една пространствена перспектива.
Обаче всяка преценка, всяко съждение в условията на пространствените измерения, е нещо земно.
От 15 век насам човекът на съвременната културна епоха навлизаше все по-дълбоко в структурата на пространството Ако обаче одухотвореното пространствено мислене послужи на човека като мост към духовния свят, ако тази велика задача бъде схваната от него по един правилен начин, тогава се оказва, че това, което човекът развива като пространствено мислене в своя еманципиран от Бога свят и то тъкмо от 15 век насам е нещо важно не само за човека, но и за духовния свят. Да, ако човекът не остане в пространството, а го преобрази със силите на Духа, тогава той, човекът, завладява един нов къс от Всемира в полза на Боговете. Защото, какво става всъщност сега? Виждате ли, това което аз описвам в моята „Тайна Наука": Епохите на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, Земята и бъдещите епохи на Юпитер, Венера и Вулкан за Боговете всичко това съществува само в линията на времето. За Боговете всичко това съществува само в хронологичната последователност на времето.
към текста >>
99.
Съдържание
GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово
Без съмнение можем да признаем правото да се произнася със съждения върху съдържанието на едно такова частно издание само онзи, който познава, какви предпоставки се изискват за едно подобно
съждение
.
/ както следва: "Съдържанията на тези издания бяха замислени като устни съобщения и не бяха определени за печатане. Никъде не е казано ни най-малко нещо, което да не е чист, най-чист резултат на изграждащата се Антропософия.... Който чете тези частни издания, може да ги счита в най-пълния смисъл като това, което Антропософията има да каже. Ето защо без колебание можахме да изходим от решението... тези издания да бъдат разпространявани само между членовете на Антропософското Общество. Трябва да се има обаче предвид, че в непрегледаните от мене издания се намират грешки.
Без съмнение можем да признаем правото да се произнася със съждения върху съдържанието на едно такова частно издание само онзи, който познава, какви предпоставки се изискват за едно подобно съждение.
А за по-голяма част от тези издания това е най-малко антропософското познание на човека, на Космоса, доколкото неговото същество е изложено в Антропософията, познаването също на онова, което се намира в съобщенията от духовния свят като "антропософска история" Връзка на мировите отношения, на земните отношения и на света на животните с човека Ние трябва да можем да разглеждаме човека не само логически, а в един смисъл, който не може да бъде никога постигнат без едно пренасяне на интелектуализма в художественото на света.
към текста >>
100.
2. ВТОРА СКАЗКА: Дорнах 20 октомври 1923 г.
GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово
Хиената се оттегля и дава едно мълчалива
съждение
; тя не смее да предизвика първо яростта на лъва и затова се оттегля настрана.
Логиката е еднаква и при двете животни, обаче при прилагането в действителността се получава нещо съвършено различно, според това, дали хиената прави подялбата или я прави вълкът имайки предвид опита на хиената. Същественото се крие в прилагането на логиката към действителността. Но сега ние можем, бих могъл да кажа, да разкажем малко различно тази басня, като я преведем в езика на модерната цивилизация. Но имайте предвид, че аз винаги разказвам онова, за което става дума във великия ход на културата. И по този случай бих могъл да кажа, че изразено на модерен език разказът би могъл да приеме следната форма: Антилопата бива убита.
Хиената се оттегля и дава едно мълчалива съждение; тя не смее да предизвика първо яростта на лъва и затова се оттегля настрана.
Тя изказва едно безгласно съждение и очаква на задния план. Тогава лъвът и вълкът започват да се борят за плячката в лицето на антилопата и се бият, бият докато се наранят така силно, че и двамата умират от раните. Сега идва хиената и изяжда както антилопата така също и лъва и вълка, след като са започнали да се разлагат. И хиената изобразява това, което се крие в човешкия интелект, това, което е умъртвяващото в човешката природа. Тя е обратната страна, карикатурата на орелската цивилизация.
към текста >>
Тя изказва едно безгласно
съждение
и очаква на задния план.
Същественото се крие в прилагането на логиката към действителността. Но сега ние можем, бих могъл да кажа, да разкажем малко различно тази басня, като я преведем в езика на модерната цивилизация. Но имайте предвид, че аз винаги разказвам онова, за което става дума във великия ход на културата. И по този случай бих могъл да кажа, че изразено на модерен език разказът би могъл да приеме следната форма: Антилопата бива убита. Хиената се оттегля и дава едно мълчалива съждение; тя не смее да предизвика първо яростта на лъва и затова се оттегля настрана.
Тя изказва едно безгласно съждение и очаква на задния план.
Тогава лъвът и вълкът започват да се борят за плячката в лицето на антилопата и се бият, бият докато се наранят така силно, че и двамата умират от раните. Сега идва хиената и изяжда както антилопата така също и лъва и вълка, след като са започнали да се разлагат. И хиената изобразява това, което се крие в човешкия интелект, това, което е умъртвяващото в човешката природа. Тя е обратната страна, карикатурата на орелската цивилизация. Ако почувствувате, какво искам да кажа с това европеизиране на тази стара негърска басня, тогава ще разберете, че днес тези неща трябва да бъдат всъщност правилно разбрани.
към текста >>
НАГОРЕ